Мотив с върба

ГЛАВА XVII

— Госпожа Мей — предпазливо каза Тао Ган — ми направи впечатление на прекрасна домакиня. Стори ми се много достойна вдовица, все едно дали е била куртизанка, или не.

Съдията Ди не отговори. Здрачаваше се. Двамата стояха в резиденцията на Мей, изправени пред перилата на западната тераса, която се издигаше на две стъпки над градината. Пред тях се откриваше чудесен изглед към цъфналите дървета покрай криволичещата пътека, пресичаща градината чак до стената в дъното, покрита с мъх. Отвъд градската стена се мержелееха покривите и хулите на стария град — черни силуети върху заплашително сивото небе.

От залата долиташе тихият монотонен напев на будистките монаси. Наклякали около високото ложе, където тържествено бе положен Мей, те изнасяха заупокойна служба, като придружаваха химните си с резки удари по дървени инструменти във формата на череп. Братовчедът на покойника посрещна опечалените, които успяха въпреки всичко да дойдат — най вече представители на благотворителните организации, които Мей бе поддържал с дарения, и неколцина от първенците на града. Госпожа Мей стоеше скромно отзад, висока и стройна в бялата си траурна рокля. От гредите висяха множество бели знамена, на които с едри йероглифи се изброяваха множеството добродетели на покойника. Съдията отдаде последната си почит към починалия, като добави щипка благовония в големия бронзов съд до олтара при самото ложе. След това побърза да изведе Тао Ган на градинската тераса, тъй като от острия мирис на силни индийски аромати го заболя главата. Въздухът в градината беше също толкова тежък и душен както вътре, но тишината и безлюдието на терасата представляваха приятна промяна след навалицата в залата.

— Само преди три седмици — неочаквано заговори съдията — пихме чай с Мей тук, на тази тераса. Той ми каза, че лично наглежда оформянето на градината си. Наистина беше мъж с много качества. Колко на място са поставени тези китки бамбук в съзвучие с мъхестите камъни отзад… — той погледна към бадемовите дървета, от които се разнасяше лек аромат, и продължи: — Ти току-що спомена за госпожа Мей. Да, наистина е забележителна жена. Питам се какви ли са плановете и? Посъветвах я да затвори това голямо жилище и да се пренесе в планинското имение.

— Мисля, че е решила да се пресели в друг град, господарю. Братовчедът е довел със себе си няколко слугини. В момента опаковат личните вещи на госпожа Мей.

— Всъщност господин Мей притежава къща горе долу във всеки по-голям град, така че вдовицата му има възможност да избира — той замълча замислено и след малко додаде: — От самото начало ми се иска да хвърля един поглед на местопроизшествието и сега ни се удава случай да го направим. Друг едва ли ще имаме, след като госпожа Мей смята да напусне къщата, както казваш. Повечето от опечалените навярно вече са си тръгнали и… — той замлъкна внезапно и сложи ръка върху рамото на Тао Ган. — Виж! — каза съдията с приглушен глас, сочейки към групичка сведени надолу бели бадемови клонки. Двамата бавно пристъпиха покрай мраморния парапет. — Като че ли въздухът се раздвижва.

Тао Ган присви очи и се взря в небето.

— Да, онези големи тъмни облаци там сякаш леко са помръднали, господарю.

— Небето сочи промяна на времето! — възбудено каза съдията. — Хайде да намерим домоуправителя.

Влязоха вътре. В предния двор все още имаше не колцина гости, които разговаряха приглушено на групички. Съдията се насочи право към домоуправителя, застанал до вратата, и му нареди да ги отведе в централния салон на източното крило. Възрастният човек тръгна пред тях по дълъг коридор.

Салонът беше с внушителни размери. Широко мраморно стълбище в центъра водеше към горния етаж с галерията, обградена с лакиран червен парапет, съставен от сложни розетки. Още по-високо се виждаше куполовидният таван с две дебели греди, от които висеше червен полилей, разпръскващ приятна пречупена светлина. Стълбището беше издържано в старинен стил, доста стръмно и с мраморни перила, високи само две стъпки. На равни промеждутъци над парапета стърчаха върховете на подпорни колони, изящно изваяни като лотосови пъпки. От двете страни на стълбището измазаната в бяло стена бе украсена с дълги копринени свитъци с избродирани мистични сцени. Насреща имаше кръгла, така наречена лунна врата, зад чиято дървена решетка бе опъната бяла коприна. До лунната врата се виждаше висока стенна поставка от абанос с ваза и цветя на нея. Домоуправителят посочи към лявата колона в края на стълбището.

— Господарят бе намерен тук, ваше превъзходителство — глухо каза той.

Съдията кимна и погледна към стълбището.

— Наистина е много стръмно! — възкликна той. — Предполагам, че библиотеката на господин Мей е някъде горе.

— Да. Тя е най-голямото помещение около галерия та, точно срещу стълбището. Другите стаи са по малки и обикновено служат за складове.

Съдията вдигна глава и с интерес разгледа грамадния червен полилей. От двете му страни беше изрисуван по един голям йероглиф. Единият означаваше „Успех“, другият — „Благоденствие“.

— Как палите този полилей? — любопитно попита той.

— О, много лесно! Всяка вечер към седем часа се качвам горе и придръпвам полилея с кука на дълъг прът. Почиствам остатъците от изгорелите свещи и слагам нови. Използвам дебели храмови свещи, кои то горят докъм полунощ.

Тао Ган попипа с дългите си пръсти върха на под порната колона в основата на стълбището.

— Дори ако Мей не си е бил ударил главата в тази колона — отбеляза той, — търкалянето надолу би било достатъчно, за да го убие. Един удар на главата в ръба на някое от стъпалата или в мраморния под е съдбоносен при тази височина.

Съдията кимна одобрително и огледа трите йероглифа, изписани върху дървената рамка на кръглата врата. Те гласяха: „Подслон на изисканата отмора“.

— Прекрасна калиграфия! — отбеляза Ди.

— Дело е на покойния ми съпруг — обади се мек глас.

Беше госпожа Мей. До нея стоеше доктор Лю, кой то се поклони дълбоко.

— Стълбището наистина е много стръмно, госпожо — каза съдията Ди. — А перилата са ниски, за да помогнат, ако някой пропусне стъпало.

— Аз мисля, ваше превъзходителство, че и да бяха по-високи перилата, това едва ли би помогнало на господин Мей — отбеляза доктор Лю. — Той навярно е получил удар и затова е паднал. Сигурно вече е бил покойник, когато главата му се е ударила в колоната.

Съдията се обърна към госпожа Мей.

— Дали бихме могли да видим библиотеката на вашия покоен съпруг? Много ми се иска да зърна мястото, където моят непрежалим приятел е имал навика да чете и да пише.

Това беше любезна молба, но Тао Ган не пропусна да забележи твърдия блясък в очите на съдията Ди. Той се зачуди какво ли бе чуя или видял господарят му, та да се пробуди така внезапно следователският му инстинкт.

— Разбира се, ваше превъзходителство! — каза вдовицата.

Тя даде знак на домоуправителя, който ги поведе по стълбите.

— Внимавайте, ваше превъзходителство! — предупреди той съдията, когато стигнаха горе. — По пода все още има восък от свещта, изпусната от господаря тук — той погледна боязливо към госпожа Мей, която се качваше след съдията, и добави: — Възнамерявах сам да почистя, но с моите болежки…

Клатейки глава, той отвори двойната врата и пропусна Тао Ган и съдията в голяма стая, едва осветена от червения полилей в хола. Съдията забеляза в сумрака, че стените отлива и отдясно са изцяло заети от старинни полирани абаносови шкафове, пълни с книги. Пред задната стена имаше високо ложе от същия полиран абанос, покрито с тънка тръстикова рогозка и с копринена бяла възглавница на него. На стената висеше потъмнял от времето свитък, изобразяващ Убежището на безсмъртните.

Съдията Ди пристъпи до резбованото бюро в среда та на тъмносин килим и седна в голямото кресло с лице към вратата. От лявата му страна на пода бе поставен висок лампион с крушообразен абажур от била коприна. Той взе книгата, лежаща отворена на бюрото, но установи, че процеждащата се от вратата светлина не е достатъчна, за да се чете.

— Запали лампиона! — нареди той на домоуправителя.

Щом старият човек запали фитила, съдията прелисти книгата, после я остави и се обърна към госпожа Мей, застанала до вратата заедно с доктор Лю.

— Още едно доказателство за всеотдайността на вашия съпруг в обществените дела. Книгата, която е чел преди смъртта си, е медицински трактат за това, как да се борим със заразите. Наистина забележителен човек!

Той се наведе над бюрото и насочи интереса си към приспособленията за писане. Взе камъка за размиване на туш — малък овален къс, дебел към един сантиметър, и с възхищение проследи ръба от фино гравирани сливови цветчета. Прокара пръст по идеално гладката повърхност на камъка и похвали високото му качество. После разгледа бялата, чисто нова четчица за писане, малкото преспапие от зелен нефрит и бялото порцеланово съдче за вода. Вършеше всичко съвсем непринудено, но Тао Ган знаеше, че господарят му търси нещо. С ръце зад гърба слабият мъж надзърташе през рамото му и следеше всяко негово движение. Но колкото и да се стараеше, не можеше да разбере какво точно се опитва да открие съдията. Най-сетне Ди стана. Хвърли последен поглед на стаята и каза с удовлетворение:

— От всичко тук лъха духът на старинна изтънченост.

Тао Ган добре познаваше съдията. Неговото държа ние говореше, че не е намерил онова, което е очаквал да открие в библиотеката. Всички заслизаха надолу. Когато отново бяха в салона, госпожа Мей каза:

— Моят братовчед чака в предната зала. Там са поднесени чай и освежителни напитки. Надявам се негово превъзходителство да ми позволи да се оттегля сега, аз…

Съдията сякаш изобщо не я чу. Сочейки към лунна та врата, той попита:

— За какво се използва онова помещение?

— Това е най-хубавата ни гостна, ваше превъзходителство — обясни домоуправителят. — Използва се рядко, само за стари приятели на господаря. Не е голяма, но пък предлага пълна дискретност, тъй като има врата към страничната градина, а оттам малка порта извежда право на улицата. Така гостите могат да влизат и да излизат, когато пожелаят.

— Искам да видя тази стая! — кратко нареди съдията.

— Сигурно е много разхвърляно, ваше превъзходителство! — запротестира госпожа Мей. — Никой не я е използвал през последните седмици и слугите…

Но съдията Ди вече беше направил няколко крачки и отваряше вратата с фина дървена решетка. Изправи се на прага с мушнати в широките ръкави ръце. Вляво се виждаше широко легло със сини сатенени завеси, падащи от разкошна абаносова рамка до белия мра морен под. От едната страна на леглото имаше закачалка за дрехи, от другата — умивалник с месингов леген. Когато погледът му се спря на тоалетната масичка пред отсрещната стена до една тясна врата, Ди се насочи право натам, следван от Тао Ган.

Съдията погледна бегло кръглото огледало от поли рано сребро върху лакирана черна поставка. Внимание то му бе привлечено от редицата порцеланови бурканчета с помади. Той отвари подред всяко едно от тях, проучвайки мазилата и различните видове руж. Изглежда, напълно бе забравил за госпожа Мей и доктор Лю, които стояха до леглото и го наблюдаваха с безизразни лица. После се вгледа в комплект за вежди до огледалото. Състоеше се от тежък квадратен камък за размиване на туш, дебел над пет сантиметра и дълъг около тринайсет, тънка четчица, калъпче туш в малка дървена кутийка и сребърен съд за вода, от която се отсипва в съда, преди отгоре да се настърже тушът. Повърхността на камъка беше изцапана със засъхнал туш, върхът на четчицата беше черен.

Той се обърна, пристъпи до леглото и дръпна завесите. Смачканата бяла копринена покривка се беше смъкнала от рогозката, червена брокатена възглавница бе запокитена в ъгъла. Усещаше се спарен мирис на помади.

Госпожа Мей повика с ръка домоуправителя, който бе останал навън.

— Кажи на слугите веднага да проветрят и да почистят тази стая! — раздразнено нареди тя.

Домоуправителят забързано влезе в стаята.

— Веднага, госпожо! Има ли нещо нередно, ваше превъзходителство?

Той се вторачи удивено в съдията и понечи да за твори завесите на леглото, но в този момент Ди застина, приковал очи в пода. Пристъпи напред, повдигна левия край на завесата и огледа внимателно мраморния под точно зад тежкия преден крак във форма та на огромна лъвска лапа. Изправяйки се, се обърна към Тао Ган и каза сухо:

— Погледни тези сиви петна по мрамора!

Тао Ган клекна и се взря отблизо. Наплюнчи върха на пръста си и потърка петната, после се изправи и каза:

— Това е туш, господарю. Стари петна. Били са избърсани, но тушът се е просмукал в мраморната плоча. Трябва да се изтъркат с пясък, чак тогава ще изчезнат.

Съдията Ди все още държеше подгъва на завесата в ръката си. Поднесе го съвсем близо до очите си и се втренчи в мекия сатен. След малко се обърна и като кимна леко с глава, показа на Тао Ган тъмнокафяво петно от обратната страна на подгъва на завесата. После пуска завесата и каза студено на госпожа Мей:

— Вашият съпруг е загинал тук, госпожо! Вил е убит!

Госпожа Мей пребледня. Тя отстъпи бързо назад към доктор Лю, който стоеше като истукан.

— Да, бил е убит! — повтори съдията. — Ударен е с тежкия квадратен камък за размиване на туш, ето този тук на тоалетката. Черепът му е бил разбит и когато е паднал, главата му се е ударила повторно в мраморния под, точно до крака на леглото. Мраморът е изцапан с кръвта му и с туша, размит в камъка малко преди той да се превърне в смъртоносно оръжие. Кръвта и тушът са избърсани, но от туша са останали следи. Краят на завесата се е натопил в кръвта и червените следи от обратната страна на подгъва са останали незабелязани — той се обърна към доктора и добави: — Това дава неочаквано обяснение за петната от туш по бузата на мъртвеца, нали така, докторе?

Госпожа Мей остана безмълвна. Тя бе вторачила в съдията празни невярващи очи. Доктор Лю се обади:

— Аз бих могъл да изложа най-малко десетина други обяснения за тези факти, ваше превъзходителство. Вие сте известен с логическите си изводи и съм убеден, че не бихте искали да тревожите госпожа Мей с дръзки заключения, основани на толкова неубедителни доказателства!

Съдията го изгледа презрително.

— Разбира се, че не — спокойно отвърна той. — Откритите тук улики са само вторични доказателства. Главното в случая е, че вие и госпожа Мей сте ме лъгали от момента на смъртта на господин Мей. Вие заявихте, че госпожа Мей е намерила тялото на съпруга си в салона в долния край на стълбището към десет часа. Това означава, че трябва да е паднал по стълбите преди това. Защо тогава му е било необходимо да носи запалена свещ на излизане от библиотеката? Залата и галерията горе са осветени много добре от големия червен полилей и той е горял чак до полунощ.

Госпожа Мей и доктор Лю го гледаха напълно слисани. Съдията кръстоса ръце и обяви:

— Госпожо Мей, доктор Лю, арестувам ви за убийството на господин Мей Лин. Тао Ган, извикай войниците с носилката!