Моят замък

Първа глава

Пиша тези редове, седнала в кухненската мивка. По-точно — стъпила съм в нея, а останалата част от тялото ми се намира върху плота. Постлала съм си одеялцето на кучето и ватирания маншон, с който покриваме чайника, когато запарваме чая. Не мога да кажа, че се чувствам много удобно, особено като добавим към всичко и потискащата миризма на карболов сапун, ала това е единственото място в кухнята, където все още прониква светлина. Освен това съм установила, че когато човек се е разположил на място, където никога преди не е седял, това действа стимулиращо на вдъхновението му. Аз например написах най-хубавото си стихотворение, качена на покрива на кокошарника. Въпреки че като цяло въпросното творение не беше кой знае какво. Решила съм, че повече не бива да пиша стихове, след като опитите ми съвсем не могат да се нарекат сполучливи.

От покрива се стича вода и пада в голямата бъчва до задния вход на къщата. Гледката, която се разкрива през прозорчето над мивката, е направо печална. В дъното на прогизналата от дъжда градина се издигат полуразрушените стени на крепостта, а зад рова отвъд са се ширнали мочурливи разорани поля, простиращи се чак до оловносивия хоризонт. Повтарям си, че дъждът, който напоследък не спира, е необходим за природата и че всеки момент пролетта ще почука на вратата ни. Опитвам се да си представя листата на дърветата и двора, окъпани от слънчева светлина. За нещастие колкото по-ярки изглеждат златното и зеленото в моето въображение, толкова по-сива и безцветна ми се струва действителността.

Мисълта, че в мига, в който си поискам, мога да отместя поглед от прозореца и да обърна очи към огнището, ми действа успокояващо. Там е сестра ми Роуз. Заета е с гладене, макар че едва ли вижда добре в този тъмен ъгъл — ще бъде много жалко, ако поради липсата на светлина изгори с ютията единствената си нощница. (Аз имам две, но на едната и липсва почти целият гръб.) Роуз изглежда прелестна на фона на горящия огън. Цялата е розова — кожата и свети с розов отблясък, а косата й — много руса и лъскава, сияе в златисторозово. Макар да съм свикнала да я виждам всеки ден, още веднъж се убеждавам, че е истинска красавица. Кара двайсет и първата си година и е недоволна от живота. А аз съм на седемнайсет и изглеждам по-малка, но се чувствам по-възрастна. Не мога да се нарека красива, но определено имам симпатично лице.

Току-що споменах пред Роуз, че в ситуацията, в която се намираме, всъщност се крие истинска романтика: две девойки в странна и самотна къща. Сестра ми отвърна, че не вижда нищо романтично в това да си затворен в подобна съборетина, затънала в море от кал. Трябва да призная, че домът ни не е най-подходящото място за живеене. И въпреки това го обичам. Къщата е строена по времето на Чарлс II, но е придатък към средновековен замък, разрушен от войниците на Кромуел. Цялата източна стена на дома ни всъщност е част от стената на замъка, в нея дори са вградени две кръгли кули. Къщичката на вратаря над портата на крепостта е напълно запазена, а наблизо стърчи кулата Белмот — руина от още по-стари времена. Засега приключвам с описанието на дома ни, ще го сторя по-подробно, когато разполагам с повече време.

Започнах този дневник отчасти за да упражнявам новопридобитите си стенографски умения и отчасти за да се науча как се пише роман. Възнамерявам да обрисувам всички хора, с които се срещам. Ще вмъкна и диалози. Трябва да стана толкова добра, че изобщо да не се замислям, когато пиша — така ще избягна сковаността и изкуствеността, с които се отличават досегашните ми творения. Когато баща ми ме накара да му прочета някой от разказите си — за пръв и последен път! — той отбеляза, че при мен се наблюдава противоречивото съчетание на държавническа зрялост с отчаяни напъни за проява на чувство за хумор. Препоръча ми да се отпусна и да оставя думите сами да се леят изпод перото ми.

Аз пък бих искала да намеря начин да накарам думите да се леят изпод неговото перо. Преди много, много години той написал една твърде необичайна книга — „Джейкъб Рестлинг“, в която се преплитат художествена измислица, поезия и философия. Творбата пожънала огромен успех — особено в Америка, където татко натрупал куп пари, докато обикалял от университет в университет и изнасял лекции върху съдържанието й. Имало изгледи да се превърне в наистина значим и известен писател. Само че… спрял да пише. Мама смяташе, че причината за това е една трагикомична случка от времето, когато бях около петгодишна.

Тогава живеехме в малка къщичка на брега на морето. Баща ни току-що се бе завърнал от втората си обиколка из Америка. Един ден, когато всички бяхме насядали около масата в градината за следобедния чай, татко изведнъж изпадна в необичайно за него състояние на ярост. Разкрещя се на майка ни и запрати по нея ножа, с който тъкмо разрязваше кейка. Един съсед, станал свидетел на сцената, прескочи оградата, за да се намеси, и в крайна сметка се намери на земята, повален от ударите на баща ни. Пред съда татко обяснил, че да се убие жена с нашия сребърен нож за рязане на кейкове би било доста продължителна и уморителна работа. И че лично той бил далеч от всякакво намерение да пререже гърлото на майка ни. Изглежда, цялото дело е било изключително нелепо и всички присъстващи — с изключение на съседа, се забавлявали страхотно. Но татко допуснал фаталната грешка да бъде по-забавен от съдията и тъй като съседът очевидно бе сериозно наранен при сбиването, баща ни беше осъден на три месеца затвор.

Когато присъдата му изтече и той излезе на свобода, татко си беше все същият мил и добър човек, когото всички познаваха — дори още по-добър и по-мил. Доколкото си спомням, на мен изобщо не ми се беше сторил променен. Но Роуз твърди, че оттогава баща ни започнал често да се усамотява — точно по онова време подписал договор за наемането на замъка за срок от четирийсет години. Едва ли има по-подходящо място от един порутен замък от четиринайсети век, ако желаеш да се затвориш в себе си и да се дистанцираш от останалите.

Щом се нанесохме, татко започна да се настройва за писане на нова книга. Но времето минаваше, а той не написваше нито ред и в крайна сметка на всички ни стана ясно, че се е отказал. Вече години той отказва дори да спомене за подобна възможност. По-голямата част от времето си прекарва в къщичката на вратаря, която е леденостудена през зимата — вътре няма камина и баща ни седи залепен до нафтовата печка. Доколкото ни е известно, не се занимава с друго, освен с четенето на детективски романи, които заема от селската библиотека. Госпожица Марси, библиотекарка и директорка на местното училище, лично носи книгите дотук. Тя е изпълнена с истинско преклонение пред баща ни и твърди, че „душата му е пронизана от желязно острие“.

Изобщо не мога да си представя как душата на някого би могла да закоравее след някакъв си тримесечен престой в затвора — не и ако въпросният човек се е отличавал с такава жизненост, с каквато се отличаваше татко. Между другото, той беше запазил голяма част от тази своя позитивна енергия и непосредствено след пускането му на свобода. Сега обаче жизнеността му напълно го е изоставила и желанието му да се изолира от света се е превърнало в болестно състояние — струва ми се, че ако имаше начин, той с радост би избягвал срещите си дори с нас, неговото семейство. Цялата му вродена радост от живота сякаш се е изпарила. Понякога така неумело се преструва на весел, че като го гледам, чак ме досрамява, но обикновено е мрачно умислен или раздразнителен. Бих предпочела от време на време да избухва както в миналото, вместо да не проявява никакви емоции. О, бедничкият татко, наистина го съжалявам! Поне да вършеше нещо в градината! Осъзнавам, че начинът, по който го представям, не го описва такъв, какъвто е в действителност. По-късно пак ще се върна на него.

Майка ни почина преди осем години — от напълно естествена смърт. Сигурно е била безлична жена, защото от нея са ми останали твърде бледи спомени, а аз се отличавам с отлична памет по отношение на повечето неща. Инцидентът със сребърния нож например си го спомням в най-малките му подробности — включително и мига, в който аз лично ударих поваления на земята съсед с дървената си лопатка за пясък. Татко винаги е твърдял, че това е довело до увеличаване на присъдата му с един месец.

Преди три години (дали не бяха и четири? — говоря за хиляда деветстотин трийсет и първа) баща ни беше изживял един кратък социален проблясък, по време на който ни бе представена нашата мащеха. Наистина бяхме изненадани. Тя е модел. Позирала е за известни художници и твърди, че кръщелното й име е Топаз — но дори това да е истина, няма закон, който да задължи една жена да си остане цял живот с име като това. Много е красива, с буйна грива от руса, почти бяла коса и изключително гладка и бяла кожа. Не използва грим, не си слага дори пудра. В галерия „Хейт“ са изложени два нейни портрета: единият е дело на Макморис и се нарича „Топаз с нефрит“ — на него тя е нарисувана с невероятно красиво нефритено колие. Другият е от X. Дж. Аларди и показва Топаз полегнала гола на стар диван с тапицерия от конски косъм. Името на картината е „Композиция“, но като се има предвид, че художникът е нарисувал мащехата ни дори по-бледа, отколкото е в действителност, наименованието „Разложение“ би й подхождало по-добре.

Впрочем в бледността на Топаз няма нищо нездраво — чистият й порцеланов тен сякаш я превръща в представителка на някаква нова, по-облагородена раса. Втората ни майка има доста плътен глас, което е част от артистичната й поза, към която също така се отнасят рисуването и свиренето на лютня. Но добротата й е невероятна, както и готварските й умения. Аз съм много, ама много привързана към нея. Колко интересно, че точно когато пиша тези думи, тя се появява на прага на кухнята. Облечена е в оранжевата роба, която слага специално за чая. Светлата й права коса се спуска по гърба и стига чак до кръста. Ето, Топаз спира за миг и възкликва:

— А, момичета! — Във всяка дума прозвучават поне по три кадифени нотки.

Сега вече е седнала на стоманената решетка на камината. Розовите отблясъци на огъня я правят да изглежда по-обикновена, но все така красива. На двайсет и девет години е. Имала е други двама съпрузи, преди да се омъжи за татко (знам, че никога няма да ни разкаже подробности за тях), но въпреки това изглежда поразително млада. Може би заради вечното й изражение на объркано дете.

Внезапно кухнята започва да ми се вижда много уютна. Огънят пламти и светлината му се процежда между решетките. Варосаните в бяло стени са обагрени в розово. Дори тъмнокафявите греди на тавана са станали златисти. Най-високата греда е на около девет метра от пода. За миг си представих Роуз и Топаз като две миниатюрни фигурки в огромна и озарена от пламъци пещера.

Сега пък сестра ми седи на решетката пред камината и изчаква ютията й да се загрее отново. Вперила е поглед в мащехата ни, а лицето й изразява негодувание. Обикновено знам какво си мисли Роуз и мога да се обзаложа, че в момента тя ужасно завижда на Топаз заради оранжевата роба и мрази до смърт своите раздърпани блуза и пола. Бедната Роуз ненавижда повечето от нещата, които притежава, и завижда почти за всичко, което другите имат, а тя — не. Аз съм също толкова недоволна, но, изглежда, обръщам по-малко внимание на подобни външни подробности. В тази минута, докато наблюдавам двете млади жени пред мен, се чувствам абсурдно щастлива. Знам, че мога да отида на топло при тях, но продължавам да си седя в студеното убежище.

О, Боже, току-що станах свидетел на една незначителна сцена! Роуз попита Топаз защо не отиде в Лондон, за да поработи и да изкара малко пари. Топаз й отвърна, че не си струва, тъй като животът там е прекалено скъп. Пък и истината е, че тя никога не може да спести достатъчно, освен за някои дребни подаръчета за нас двете — Топаз е щедра душа.

— Освен това двамата художници, на които позирам, в момента са в чужбина — продължава тя, — а изобщо не ми харесва да работя за Макморис.

— И защо? — настоя да узнае Роуз. — Той плаща по-добре от останалите, нали така?

— Така и трябва да бъде, като се има предвид колко е богат — отвърна Топаз. — Но на мен не ми е приятно да позирам пред него, защото той рисува само портретите ми. Баща ви казва, че мъжете, които ме рисуват гола, рисуват тялото ми и мислят за своята работа, но този Макморис рисува главата ми и мисли за тялото ми. Говоря ви самата истина. С него съм имала толкова проблеми… Повече, отколкото бих искала да свеждам до знанието на баща ви.

Роуз отбеляза:

— Според мен човек може да изтърпи малко неприятности в името на спечелването на пари.

— Ами тогава върви ти да ги изтърпяваш, скъпа — рече Топаз.

Този съвет сигурно бе доста изнервящ за сестра ми, като се има предвид, че никога не й се е предоставял дори най-дребен шанс за подобен род неприятности. Внезапно Роуз отметна драматично глава и каза:

— Нямам нищо против. Може би ще ви бъде интересно да чуете, че от известно време насам обмислям варианта да започна да се продавам. Ако е необходимо, мога да изляза дори и на улицата.

Възразих й, че не би могла да излезе на улицата, за да предлага тялото си, тъй като се намирахме в една от най-затънтените точки на графство Съфолк.

— Да, но ако Топаз бъде така добра да ми заеме малко пари, за да си платя билета до Лондон, и ми обясни някои неща…

Тук мащехата ни я прекъсна с думите, че никога не е била по улиците, за което искрено съжалявала, „защото човек трябва да се докосне до дъното, преди истински да се извиси“ — един от нейните „топацизми“, както ги наричам. За да ги приеме, човек трябва да е преизпълнен с чувство на искрена привързаност към тяхната авторка.

— И между другото — продължи Топаз, — ти си последното момиче, което би могло да води аморален начин на живот или пък да се пребива от работа, за да си изкарва прехраната. Ако идеята да продадеш себе си чак толкова те е обсебила, по-добре си избери някой богаташ и се омъжи за него, както си му е редът.

Подобна възможност беше хрумвала и на Роуз, разбира се, но тя винаги бе твърдяла, че въпросният господин наред с богатството трябва да притежава красота, както и нежна и романтична душевност. Изглежда, сестра ми се беше простила с надеждата си да срещне някога някой кандидат — пък бил той грозен и беден, защото неочаквано избухна в сълзи. Тъй като Роуз плаче средно един път годишно, аз наистина трябваше да се спусна към нея и да я утеша, но не помръднах от мястото си. Започва да ми става ясно, че писателите са склонни към коравосърдечност.

Както и да е, Топаз се справи с утешаването далеч по-добре, отколкото аз лично бих могла — хич не ми е в стила да притискам разплакани хора към гърдите си. Мащехата ни се държа по-добре и от истинска майка, оставяйки Роуз да напои със сълзи предницата на кадифената й оранжева роба, която, между другото, бе изтърпяла какво ли не през дългия си живот. Малко по-късно Роуз ще е бясна на себе си — при нея се наблюдава неприятната тенденция да мрази Топаз, но в момента двете са като най-близки приятелки. Сестра ми избутва настрана дрехите, които трябва да глади, не спирайки да хълца, а Топаз сервира чая, чертаейки нереални планове за печелене на пари — като например да се даде концерт на лютня пред жителите на близкото село или да се купи прасе на изплащане.

Докато ръката ми си почива от писането, аз също се включвам в тези кроежи, но не успявам да кажа нищо от изключителна важност.

Навън отново вали. Стивън се задава откъм двора. Той живее с нас от малък — майка му беше наша прислужница през дните, когато все още можехме да си го позволим, и след смъртта й Стивън нямаше къде да отиде. Сега отглежда зеленчуци и кокошки и прави цял куп други неща — не мога да си представя как бихме се справяли без него. На осемнайсет години е, със сламеноруса коса и благороден вид, само изражението на лицето му е малко отнесено. Винаги е бил твърде привързан към мен — баща ми го нарича моя „изгора“. Точно такъв си представям Силвиус от „Както ви се харесва“ — само дето аз нямам нищо общо с Фийби от известната Шекспирова пиеса.

Стивън вече е в кухнята. Първото нещо, което прави, е да запали една свещ и да я сложи на перваза до мен с думите:

— Ще си развалите очите, госпожице Касандра.

После пуска сгънато листче върху страниците на този дневник. Сърцето ми се свива, защото предварително знам какво е съдържанието на бележката — стихотворение, разбира се. Предполагам, че дълго се е потил над него в плевника. Написано е с равния му, красив почерк. Посвещението гласи: „На госпожица Касандра от Стивън Коули“. Очарователно стихотворение, само дето не е от Стивън Коули, а от Робърт Херик.

Какво да предприема по отношение на този упорит младеж? Баща ми казва, че стремежът му за себеизразяване е трогателен, но аз наистина смятам, че главното желание на Стивън е да ми достави удоволствие — известно му е колко си падам по поезията. Непременно трябва да му дам да разбере, че съм доловила плагиатството му — заимстването на рими от един или друг автор продължава вече цяла зима, но сърце не ми дава да нараня чувствата му. Може би, когато дойде пролетта, ще изляза с него на разходка и ще му го кажа, но с окуражителен тон. Този път ще трябва да се задоволя с лицемерното произнасяне на дежурните одобрителни възклицания, придружени с усмивки. Правя го, след което Стивън се заема да помпи вода с невероятно щастлив вид.

Кладенецът се намира точно под кухненския под — тук е от самото създаване на замъка. От същото това място множество обитатели са черпели вода в продължение на шестстотин години. Смята се за непресъхващ. Разбира се, помпите трябва често да са били сменяни — тази, която ползваме в момента, е от времето, когато в сградата е била инсталирана викторианската водопроводна система, осигуряваща и топла вода (или поне се предполага, че е викторианска).

Продължават да ме безпокоят. Топаз намокри краката ми, докато пълнеше чайника, а и брат ми Томас се върна — той ходи на училище в най-близкия до замъка град — Кингс Крипт. Томас е тромав петнайсетгодишен младеж с растяща на туфи коса, през която трудно може да се прокара гребен. Цветът й е със същия пепеляв оттенък като при мен, само че моята е по-мека и покорна.

Щом Томас се прибра, аз внезапно се сетих за времето, когато също се прибирах у дома след училище — нещо, което все още беше реалност преди някакви си два-три месеца. В съзнанието ми блесна бърз като светкавица спомен за мрачното малко влакче, с което трябваше да пътувам десет мили до гарата в Скотни, където яхвах велосипеда си, за да измина оставащите пет мили до вкъщи. О, как мразех тези разходки — особено през зимата! И все пак до известна степен би ми харесало отново да тръгна на училище. Ако не друго, то поне дъщерята на управителя на градския киносалон ми беше съученичка и понякога ме вкарваше безплатно на някоя прожекция. Киното ужасно ми липсва. Да си призная, самото училище също ми липсва — то е учудващо добро за такъв забутан провинциален градец. Ползвах стипендия, подобно на Томас в момента. Членовете на нашето семейство сме доста умни.

Междувременно дъждът се е засилил и се лее по стъклата на прозорците. Пламъкът на свещта създава илюзията, че навън е много тъмно. Освен това отсрещният край на кухнята изглежда още по-мрачен, защото чайникът е на огъня. Сестра ми и Топаз седят на пода и пекат филийки, промушвайки ги през решетките на камината. Около главите им се вижда сияние — отразеният от косите им пламък.

Стивън е приключил работата си с помпата за вода и сега зарежда казана — страхотен старомоден контейнер, изграден от тухли, благодарение на който поддържаме топлината в кухнята и си осигуряваме допълнително количество топла вода. Всъщност кухнята е най-топлото помещение в цялата къща и заради това прекарваме толкова много време в нея. Но дори и през лятото се храним тук — причината е, че преди година продадохме всички мебели от трапезарията.

Мили Боже, Топаз ще вари яйца! Никой не ми каза, че кокошките са се отзовали на молитвите ми. О, добричките ми кокошчици! Очаквах за закуска само хляб и маргарин, а колкото и да се опитвам, все не мога да свикна с вкуса на маргарина. Благодарна съм на Бога, че хлябът си е хляб и за него няма по-евтин заместител.

Странно е, че навремето понятието „чай“ за нас означаваше следобедна закуска във всекидневната, състояща се от чай, кексчета и тънки филийки, намазани с масло. Сега това е възможно най-солидното ядене, което можем да скалъпим и което трябва да ни засити до сутринта. Храним се обикновено, след като Томас се върне от училище.

Стивън се кани да запали лампата. Само след секунда розовият блясък ще изчезне от помещението. Но светлината на газеника също си има своята красота.

Ето че фитилът пламва. Докато Стивън носи лампата към масата, в кухнята се появява баща ми. Старото тъкано пътническо одеяло е увито около раменете му — татко е напуснал къщичката на вратаря и следвайки стъпките на някогашната стража, е извървял метри по крепостната стена, преди да стигне до кулата, чието вито стълбище отвежда тук долу. Той мърмори:

— Чай, чай… Госпожица Марси донесла ли е книгите от библиотеката?

(Не, не ги е донесла.)

После баща ми отбеляза, че ръцете му са изтръпнали (но не с тон на човек, който се оплаква). В гласа му по-скоро се прокрадва лека изненада — макар според мен да е много трудно да се повярва, че някой, обитаващ зимно време в замък, може да бъде изненадан от изтръпването, на която и да е част от тялото си. Но докато татко влизаше, изтръсквайки дъжда от косата си, внезапно почувствах как се изпълвам със силна топлина към него. Страхувам се, че подобно нещо не ми се случва достатъчно често.

Баща ми продължава да си е същият красавец, макар хубавите черти на лицето му да са започнали да се губят сред гънки тлъстина, а тенът му — да избледнява. Навремето цветът на лицето му беше жизнен — също като при Роуз.

Сега татко разговаря с Топаз. Със съжаление отбелязвам, че отново се държи с престорена веселост, макар че бедната Топаз е доволна дори на това. Тя го обожава, а напоследък той не проявява почти никакъв интерес към нея.

Май вече трябва да сляза от плота на мивката — Топаз иска да вземе ватирания калъф, който поставяме върху чайника, а кучето ни Елоиз, преди малко също дошло в кухнята, е установило, че съм се самообслужила с одеялцето му. Елоиз е снежнобял бултериер — с изключение на местата, където кожата с цвят на розов фондан прозира изпод късата козина. Добре, Елоиз, скъпа, можеш да си вземеш одеялцето. Тя вперва в мен преизпълнен с обич, привързаност, благоговение и радост поглед — как е възможно да изрази толкова много чувства само посредством двете си твърде малки, дръпнати в крайчеца очи?

Привършвам това въведение, седнала на стълбите. Струва ми се, че си заслужава да отбележа едно нещо: никога не съм се чувствала по-щастлива през целия си живот, независимо от жалостта, която изпитвам към татко, съжалението — към Роуз, неудобството, предизвикано от поетичните опити на Стивън, и чувството на безнадеждност по отношение на семейството ми като цяло. Може би е така, защото съм материализирала творческия си порив, а може и да е от мисълта за яйцата, които ще прибавим към оскъдната си вечеря.

Втора глава

Малко по-късно, писано в леглото.

Чувствам се сравнително добре, тъй като съм си облякла ученическото палто, а под стъпалата ми има нагрята тухла, но въпреки това ми се иска да не беше моят ред да спя на тясното легло с железни табли — двете с Роуз ползваме на смени удобния креват с балдахин и тази седмица той е на нейно разположение. В момента сестра ми седи, облегната на възглавницата, и чете някаква книга, взета от библиотеката. Когато госпожица Марси я донесе, отбеляза, че „това е една красива история“. Роуз пък смята, че е ужасна, но ми се струва, че е по-добре да се съсредоточи върху онова, което чете, отколкото постоянно да се самосъжалява. Бедната ми сестра! Облечена е в стара синя плътна нощница и е увила широките й поли два пъти около кръста си, за да й топли. Толкова отдавна има тази нощница, че е престанала да я забелязва. Ако само я свали от гърба си за около месец и след това отново я погледне, със сигурност ще изпадне в шок. Но защо ли изобщо споменавам това? Аз самата от две години насам нямам свястна нощница. Остатъците от едната в момента са увити около загрятата тухла под краката ми.

Спалнята ни е просторна и невероятно празна. С изключение на леглото с балдахин, което е в ужасно състояние, всички останали мебели отдавна са продадени и заменени с боклуци, изровени от магазини за стари вещи. С тях покриваме минималните изисквания за мебелировка в нашата девическа спалня, а именно — гардероб без врата и бамбукова тоалетка, каквато едва ли може да се види някъде другаде, освен тук. Аз държа свещта си на капака на ламаринен варел, купен за един шилинг, а тази на Роуз пък е закрепена върху очукан скрин, боядисан с идеята да имитира мрамор, но всъщност заприличал по-скоро на парче бекон. Единствената ми лична собственост са емайлирана кана и леген на трикрака метална стойка — собственичката на „Ключовете“ ми ги подари, когато ги открих, захвърлени в плевнята й.

Единственото наистина хубаво нещо в стаята ни е пейката от резбовано дърво под прозореца — благодаря на Бога, че няма начин тя да бъде продадена. Вградена е в стената още от времето, когато е строен замъкът и е иззидан този висок прозорец витраж. В стаята има още две малки витражни прозорчета с изглед към градината.

Едно от нещата, на които никога няма да ми омръзне да се възхищавам, е кръглата кула, за която вече споменах и чиято врата се намира в един от ъглите на нашата стая. Вътре се вие спираловидно каменно стълбище, отвеждащо към назъбения парапет на бойницата. Ако пък се тръгне надолу — стига се до всекидневната. Някои от стъпалата са ужасно изкъртени.

Може би трябва да спомена и госпожица Блосъм като част от мебелировката: тя е шивашки манекен с пищна фигура и пола от метална мрежа около единствения й крак. Обичаме да си фантазираме за нея — да си представяме например, че е жива и на младини е била барманка или нещо от този род. От устата й излизат реплики като: „Е, миличка, такива са мъжете!“ Или пък: „Поддържай връзка с роднините на съпруга си, че един ден може да ти потрябват.“

Вандалите от Викторианската епоха, които са вършили какви ли не издевателства над тази къща, не са имали капка здрав разум и чувство за практичност — като да направят коридори например, и сега трябва да минаваме от стая в стая, докато стигнем там, закъдето сме тръгнали. Топаз току-що премина през нашата спалня — нощницата й е ушита от чисто бяло памучно платно, с дупки за главата и ръцете. Според нейния морален кодекс да се носи модерно бельо е вулгарно. Прилича на жертва, тръгнала към кладата, но крайната й цел — банята, е доста по-прозаична.

Топаз и татко спят в голямата стая, от която се влиза в кухнята. Между тяхната и нашата спалня има една малка стаичка, която наричаме „Буферната зона“. Топаз я използва за свое студио. Стаята на Томас е от другата страна на площадката на стълбището и е в съседство с банята.

Чудя се дали мащехата ни е отишла да повика баща ни от къщичката на вратаря — тя като нищо би изминала по нощница целия път по протежението на крепостната стена. Надявам се, че не го е направила, защото, когато влиза при баща ни без покана, той има навика жестоко да я скастря. Още от деца сме свикнали да стоим на разстояние и да се приближаваме до него само когато ни повика. Той смята, че Топаз трябва да възприеме нашия модел на поведение.

Не, тя не е ходила там. Забави се няколко минути в банята и когато излезе и ни подмина, даде да разберем, че с удоволствие би останала да си побъбрим, но ние се направихме на ударени. В момента вече е в леглото и свири на лютня. Идеята за този инструмент като цяло ми харесва, но не понасям звуците, които конкретно издава, когато Топаз го използва. Толкова рядко влиза в тон, че трудно може да наподоби истинска мелодия.

Чувствам се виновна, че не проявих повече любезност към Топаз, но пък не може да се отрече, че преди да си легнем, говорихме и си обръщахме достатъчно внимание.

Госпожица Марси се появи в осем часа и донесе книгите. Тя е на около четирийсет години, дребна и някак безцветна, но в същото време изглежда удивително млада за възрастта си. Непрекъснато пърха с ресници и има склонност да се кикоти и за всяко нещо да възкликва: „О, а бе наистина!“ Лондончанка е, но повече от пет години живее в селото. Убедена съм, че е добра учителка. Нейна специалност са фолклорните песни, дивите цветя и етнографията. Първоначално тук не й хареса. Все повтаряше, че й липсвали „светлините на големия град“, но скоро започна да проявява интерес към провинциалния начин на живот и сега се опитва да прогони апатията на селяните, като събуди интереса им към някои по-възвишени неща.

Като библиотекарка прави разни комбинации и винаги запазва за нас най-новите книги. Днес са пристигнали свежи попълнения в библиотечния каталог и тя веднага отделила за баща ни един детективски роман, излязъл преди две години, и то написан от негов любим автор!

Щом видя книгата, Топаз възкликна:

— О, веднага трябва да занеса това на Мортмейн! — Тя нарича баща ни „Мортмейн“. От една страна, защото странната ни фамилия й харесва и, от друга — за да поддържа илюзията, че той е все още известен писател. Когато се върна, баща ми беше с нея — искаше да изкаже благодарностите си на госпожица Марси. За пръв път от известно време насам го видяхме в добро настроение.

— Готов съм да прочета всеки детективски роман — бил той добър, лош или абсолютно посредствен — обърна се той към госпожицата, — но когато попадна на някой от най-висока класа, изпитвам едно от най-големите удоволствия в живота си.

А когато разбра, че ще прочете книгата дори преди самият викарий да е имал възможността да стори това, така се въодушеви, че изпрати въздушна целувка на госпожица Марси.

— О, благодаря ви, господин Мортмейн! — възторжено възкликна тя. — Това е, искам да кажа… О, а бе наистина! — Последва изчервяване и бързо-бързо примигване на клепачи.

Баща ни уви като тога одеялото около себе си и в неестествено за него добро настроение се запъти обратно към къщичката на вратаря.

В мига, в който се отдалечи на достатъчно разстояние, за да не може да чува, госпожица Марси попита:

— Как е той? — Тонът й беше приглушен и с трагична нотка, сякаш баща ни беше на прага на смъртта или пък бе напълно откачил.

Роуз й отвърна, че господин Мортмейн си е напълно добре и напълно безполезен, както винаги. Госпожица Марси зае поза на шокирана.

— Роуз е депресирана от мисълта за нашите финанси — поясних аз.

— Не бива да досаждаме на госпожицата с нашите грижи — бързо ме прекъсна Топаз.

Тя мрази всяка тема, която може да доведе до негативни коментари по отношение на баща ни.

Госпожица Марси ни увери, че не е възможно нещо, свързано с нас, да я отегчи. Знам, че според нея животът ни в замъка е ужасно романтичен. После попита — много срамежливо — дали би могла да ни помогне с добър съвет:

— Понякога страничен наблюдател вижда по-добре…

Изведнъж осъзнах, че наистина би ми харесало да се консултирам с нея. Ах, тази разумна малка женица! Та нали точно тя се сети да ми даде самоучителя по стенография. Навремето мама ни учеше да не говорим за личните си проблеми пред външни лица и аз истински уважавам лоялността на Топаз към баща ми, но едновременно с това съм сигурна, че госпожица Марси много добре знае в какво трагично финансово положение сме.

— Ако можете да ни предложите някакви начини за печелене на пари — подхвърлих аз.

— Честно казано, сигурна съм, че всички вие сте прекалено артистични натури, за да притежавате наистина някакво чувство за практичност. Нека проведем събрание на борда! — Госпожица Марси произнесе предложението си така, сякаш ни предлагаше да вземем участие в необикновено интересна игра. Беше изпълнена с неимоверна готовност да ни помага, че направо щеше да е невъзпитано да й откажем. Освен това си мисля, че Роуз и Топаз бяха стигнали до дъното на отчаянието и бяха готови на всичко.

— Така, трябват ни листове и моливи — рече делово госпожица Марси и плесна с ръце.

В тази къща мъчно може да се намери хартия за писане, а аз нямам намерение да късам листове от дневника си — в края на краищата става дума за една наистина изключителна тетрадка от шест пенса, която ми подари викарият. Накрая госпожица Марси откъсна средните два листа от библиотекарския си дневник, което ни зареди със сладостното чувство, че крадем от държавата, а после всички насядахме около масата и избрахме госпожица Марси за председател. Тя каза, че трябва да я изберем и за секретарка, за да може да съблюдава времето, и написа най-отгоре на листа:

„Проучване на финансовото положение на семейство Мортмейн.

Присъстващи:

Госпожица Марси (председател)

Госпожа Джеймс Мортмейн

Госпожица Роуз Мортмейн

Госпожица Касандра Мортмейн

Томас Мортмейн

Стивън Коули.“

Започнахме с обсъждането на разходите.

— Първо, наемът — каза госпожица Марси.

Наемът е четирийсет лири на година, което изглежда нищо работа срещу удоволствието да живееш в просторен замък. Ала истината е, че разполагаме само с няколко акра земя, а отгоре на всичко местните жители възприемат руините като пречка и смятат, че наоколо витаят духове — което не е вярно. (На отсрещния хълм наистина се случват някои странни неща, но те не засягат пряко къщата и замъка.)

Но да се върнем на проблема: от три години не сме плащали наем. Нашият наемодател — един богат възрастен джентълмен, който живееше на пет мили оттук, в Скотни Хол, винаги ни изпращаше шунка за Коледа, независимо дали сме си платили задълженията, или не. Но миналия ноември старецът почина и така се простихме с шунката.

— Говори се, че Скотни Хол отново ще се сдобие със собственици — каза госпожица Марси, когато й признахме как стоят нещата с наема. — Две момчета от селото са наети за допълнителни градинари в имението. Ами дайте да отбележим наема като „подлежащ на допълнително обсъждане“. Сега да се спрем на въпроса с храната. Можете ли да се справяте с по петнайсет шилинга седмично на човек? Хайде да го сложим по една лира на човек, като вътре включим и свещите, газта за лампите и почистващите препарати.

При самата мисъл, че някой допуска вероятността нашето домакинство да разполага с по шест лири на седмица, всички се запревивахме от смях.

— Щом госпожица Марси наистина е решила да ни дава съвети — подхвърли Топаз, — по-добре да й кажем, че тази година не можем да се похвалим с никакви приходи.

Госпожица Марси се изчерви и поясни:

— Знам, че положението е тежко, но, скъпа госпожо Мортмейн, все трябва да имате някакви пари, нали така?

Набързо й изложихме фактите. През януари и февруари финансите ни не се бяха обогатили дори с едно пени. Миналата година татко получи чек за четирийсет лири от Америка, където книгата му продължава да се купува. Топаз позира в Лондон в продължение на три месеца, в резултат на което спести осем лири, но пък задлъжня с петдесет. Също така продадохме големия скрин на един дилър от Кингс Крипт за двайсет лири. От Коледа насам живеехме с парите, получени за скрина.

— Значи, миналогодишният ви доход възлиза на сто и осемнайсет лири — отбеляза госпожица Марси и записа цифрата на листа, но ние побързахме да й припомним, че тези пари нямат никаква връзка с дохода ни от настоящата година. Вече не притежаваме мебели за продан, а Топаз се крие от хората, на които е задлъжняла. Малко е вероятно хонорарите на баща ни да претърпят някаква промяна към по-добро, след като с всяка следваща година закономерно намаляват.

— Дали да не напусна училище? — попита Томас.

Ние, разбира се, в един глас извикахме, че самата мисъл за това е абсурдна, защото неговото обучение не ни коства нищо — получава стипендия, а викарият наскоро му осигури едногодишен безплатен билет за влака.

Госпожица Марси повъртя молива из пръстите си за известно време, а после рече:

— Ако искам да ви бъда полезна с нещо, държа да съм напълно откровена с вас: не можете ли да намалите надницата на Стивън?

Усетих как цялата се изчервявам. Разбира се, ние никога не сме плащали на Стивън — даже не сме си и помисляли да го правим, а сега внезапно осъзнах, че така би било редно (не че имаше откъде да вземем пари, за да заплащаме за труда му).

— Не искам да ми се плаща — тихо произнесе Стивън. — Не бих приел нито пени. Всичко, което съм получил през живота, е оттук.

— Нали разбирате, Стивън е като член на семейството ни — поясних аз.

Изражението на госпожица Марси говореше, че тя изобщо не е сигурна доколко този факт е положителен, но за сметка на това пък лицето на Стивън просветна. После той се засрами и подхвърли, че трябва да провери дали всички кокошки са се прибрали в кокошарника. След като момчето излезе, госпожица Марси рече:

— Нищо… ама нищо ли не му плащате? Осигурявате му само храна и подслон?

— Не плащаме нищо и на себе си — прекъсна я троснато Роуз и до известна степен в забележката й имаше логика.

Ала истината бе, че никой от нас не работеше толкова, колкото Стивън, и не спеше в тъмен малък килер, залепен за кухнята.

— Освен това наистина намирам за обидно да обсъждаме бедността си пред госпожица Марси — продължи гневно Роуз. — Мислех, че просто ще я помолим да ни даде съвет как да припечелим нещо.

Отне ни доста време, докато успокоим Роуз с нейната наранена гордост, както и дълбоко засегнатата госпожица Марси впрочем. После се съсредоточихме върху възможностите да се спечели някоя и друга лира.

Топаз пресметна, че не може да изкарва повече от четири лири на седмица от позиране в Лондон — дори и те били много, а разходите й за храна и квартира били три лири. Освен това щяло да й се налага да си купува прилични дрехи, както и билети до провинцията поне два пъти месечно.

— Пък и не искам да отивам в Лондон — заключи патетично тя. — Писна ми да съм модел. Докато съм там, Мортмейн ужасно ми липсва. А и той има нужда от мен тук — аз съм единствената, която умее да готви.

— Това едва ли е от особено значение, като се има предвид, че нямаме какво да готвим — отбеляза Роуз. — Аз мога ли да печеля пари като модел?

— Страхувам се, че не — отвърна Топаз. — Имаш разкошно тяло — прекалено хубаво, за да представлява интерес за някой художник. Пък и няма да имаш достатъчно търпение да седиш неподвижно часове наред. Предполагам, че ако не се появи някаква друга възможност, все пак ще трябва да отида в Лондон. Бих могла да изпращам по около десет шилинга на седмица.

— Ами това е прекрасно! — възкликна госпожица Марси и побърза да отбележи: „Госпожа Мортмейн: потенциални десет шилинга седмично“.

— Но не съм съгласна да го правя целогодишно — твърдо отбеляза Топаз. — Не бих издържала, а и няма да ми остава време за моите собствени картини. Аз, разбира се, бих могла да продам някои от тях.

Госпожица Марси кимна и много любезно се съгласи:

— Би могла, разбира се. — После се обърна към мен.

На един дъх я информирах, че напредвам по отношение на стенографията, но все още съм далеч от желаната скорост. Освен това не мога да печатам и шансът да намеря пишеща машина в този затънтен край, за да се науча да работя на нея, е равен на нула.

— В такъв случай, въпреки че се занимаваш с писане, се страхувам, че не можем да разчитаме на теб — произнесе дълбокомислено госпожица Марси. — Томас, разбира се, също ще бъде безполезен през следващите две-три години. Роуз, скъпа?

Да бъдем честни: ако някой от това семейство не може да бъде включван в сметките, когато става въпрос за изкарване на пари, то това е сестра ми. Защото, макар да умее да свири малко на пиано и да пее наистина прелестно и макар, разбира се, да е доста мила по характер, не притежава никакви истински таланти.

— Дали не бих могла да се справя с гледането на деца? — допусна Роуз.

— О, не! — побърза да възрази госпожица Марси. — Искам да кажа, скъпа… ами не мисля, че подобно занимание би ти подхождало.

— Тогава ще се кандидатирам за прислужница в Скотни Хол — промълви Роуз.

Изглеждаше така, сякаш вече се е заизкачвала по стъпалата, водещи към ешафода.

— Ама, прислужниците трябва да са опитни, скъпа — рече госпожица Марси, — а и имам чувството, че баща ти няма да се съгласи с подобно нещо. Не можеш ли да бродираш красиво например?

— И върху какво ще бродирам? — запита Роуз. — Върху зебло?

Тук е мястото да спомена, че когато става въпрос за бродиране, Роуз е безнадежден случай.

Госпожица Марси не откъсваше отчаяния си поглед от списъка.

— Страхувам се, че засега скъпата Роуз също може да бъде считана за нула — отбеляза с въздишка тя. — Остана само господин Мортмейн.

Роуз извика:

— Ако аз съм нула, то баща ми трябва да е двойна нула!

Госпожица Марси се приведе напред и приглушено изрече:

— Скъпи мои, знаете, че се опитвам да ви помогна. Ще ми кажете ли най-сетне какво е истинското състояние на господин Мортмейн? Да не би… да не се е… пропил?

Толкова силно и дълго се смяхме на това предположение, че Стивън надникна в кухнята, за да разбере каква е шегата.

— Бедничкият Мортмейн! — възкликна Топаз. — Като че ли може да си позволи да си купи бутилка бира! Пиенето струва пари, госпожице Марси.

Тогава госпожица Марси отбеляза, че в такъв случай наркотиците също трябва да се изключат като вероятност. Естествено, че трябва да се изключат! Баща ми даже не пуши, откакто привърши пурите, които викарият му беше подарил за предишната Коледа.

— Става дума за чист мързел — рече Роуз. — Мързел, комбиниран с апатия. Да си кажа право, не вярвам, че някога наистина е бил чак толкова добър писател. Според мен качествата на „Джейкъб Рестлинг“ се надценяват.

Топаз направо побесня. За момент ми се стори, че ще се нахвърли върху сестра ми. Стивън бързо приближи до масата и застана между двете.

— О, не, грешите, госпожице Роуз — кротко каза той, — „Джейкъб Рестлинг“ е страхотна книга. Всички го знаят. Само че на господин Мортмейн му се случиха някои неща и той вече не е в състояние да пише. Човек не може да твори ей тъй, само защото му се иска да го прави.

Очаквах Роуз да го скастри, но преди сестра ми да е успяла да отвори уста, Стивън се обърна към мен и бързо изрече:

— Госпожице Касандра, мисля да започна работа. Предлагат ми да ме наемат за помощник във фермата Фор Стоунс.

— А градината, Стивън?

Идеше ми да завия — та ние на практика живеехме главно от зеленчуците, които Стивън отглеждаше!

Той каза, че скоро дните ще станат по-дълги и тогава ще може да се грижи за градината, след като се върне от работа.

— Аз също се справям добре, нали, Стивън? — попита Топаз.

— Да, госпожо, вашата помощ е безценна. Но не бих могъл да се хвана на работа, ако заминете за Лондон, защото госпожица Касандра не би се справила сама.

(Роуз хич я няма в занимания като градинарство и домакинстване.)

— Така че, госпожице Марси, можете да запишете в графата за приходите срещу моето име двайсет и пет шилинга на седмица — продължи Стивън, — защото господин Стебинс каза, че ще започна с такава заплата. Ще ми дават и безплатна вечеря.

Чувствам се по-добре, когато разбирам, че Стивън ще се храни свястно поне един път на ден.

Госпожица Марси заяви, че идеята е прекрасна, макар да е жалко, че десетте шилинга, които Топаз би могла да изкарва, трябва да бъдат зачеркнати.

— Пък и те бяха само вероятни — добави тя.

Докато госпожица Марси вписваше двайсет и петте шилинга на Стивън, Роуз внезапно каза:

— Благодаря ти, Стивън.

И понеже сестра ми по правило не обръща никакво внимание на Стивън, сега думите й прозвучаха като нещо особено важно. Да не говорим, че бяха придружени с изключително мила усмивка. Напоследък бедната Роуз се чувства толкова нещастна, че да видиш усмивка на устните й е все едно да зърнеш слънчевата светлина след продължително мрачен ден. Не вярвам да има човек, който да види Роуз да се усмихва и да не се почувства привлечен към нея. Мислех, че Стивън ще бъде ужасно поласкан от вниманието, но той само кимна и преглътна няколко пъти.

Точно в този момент на прага застана татко и впи поглед в групичката ни.

— Какво става тук? Някаква игра ли играете? — попита той.

Предполагам, че точно така сме изглеждали отстрани — като играчи, насядали в кръг около масата. После баща ми приближи и добави:

— Тази книга е първокласно четиво. Реших да си направя малка почивка и да се опитам сам да отгатна кой е убиецът. Бих искал една бисквита, моля.

Когато татко огладнее между отделните яденета — а трябва да отбележа, че той по принцип яде съвсем малко, си пожелава бисквита. Сигурно си мисли, че това е най-дребното и евтино нещо, което може да поиска. Ние, разбира се, не сме виждали истински бисквити от цяла вечност, но Топаз прави кейк от овесени ядки, който е много засищащ. Тя отряза едно парче, намаза го с маргарин и го подаде на баща ми. В очите му забелязах добре прикрито отвращение. После той поиска от Топаз да поръси малко захар върху парчето.

— Това наистина се отразява на вкуса — с извинителен тон подхвърли татко. — Не можем ли да предложим нещо на госпожица Марси? Чай или какао, госпожице Марси?

Тя му благодари, но отвърна, че не би искала да си разваля апетита преди вечеря.

— Е, да не ви преча повече — рече татко. — Можете да продължите с играта си. На какво всъщност играете?

И преди да успея да измисля някакъв начин да отвлека вниманието му, той надникна над рамото на нашата гостенка. На листа пред нея пишеше:

„Приходен капацитет за настоящата година:

Госпожа Мортмейн — 0

Касандра Мортмейн — 0

Томас Мортмейн — 0

Роуз Мортмейн — 0

Господин Мортмейн — 0

Стивън Коули — 25 шилинга на седмица.“

Докато четеше, изражението на татко не се промени и той продължаваше да се усмихва. Ала аз почувствах, че дълбоко в него нещо става. Роуз казва, че винаги проектирам върху хората емоциите, които аз самата бих изпитала, ако бях на тяхно място, но съм сигурна, че точно в този момент интуицията ми беше безпогрешна. Видях лицето на татко особено ясно, не така, както обикновено виждаме лицата на хората, с които сме свикнали. Можех да видя каква промяна е претърпял оттогава, когато бях малко момиченце, и си спомних онзи израз на Ралф Ходжсън за „укротените проскубани тигри“. Колко много време е необходимо, за да се регистрира една мисъл, минала през съзнанието ти само за секунда! Мислех и за много други неща — объркващи, покъртителни, трудни за решаване, — докато баща ми четеше списъка на госпожица Марси.

Когато свърши, той небрежно подхвърли:

— Значи Стивън ни дава надниците си, така ли?

— Трябва да се отплатя за храната и подслона, господин Мортмейн, сър — отвърна Стивън. — Както и за… за услугите, които сте ми правили. Например всички книги, които сте ми давали да чета, и…

— Сигурен съм, че от теб ще излезе много добър глава на семейство — прекъсна го баща ми.

После взе поръсеното със захар парче кейк от ръката на Топаз и пое към стълбището, водещо към върха на крепостната стена. Топаз не се сдържа и извика след него:

— Остани за малко край огъня, Мортмейн.

Но татко й отговори, че искал да се върне към книгата. Повторно благодари на госпожица Марси за това, че го е снабдила с такова прекрасно четиво, и с подчертана любезност пожела на всички ни лека нощ. Чувахме го как си тананика, докато се отдалечаваше по витото стълбище.

Госпожица Марси не направи никакъв коментар във връзка с този инцидент, което само доказа колко тактичен човек е. Но й личеше, че се чувства неудобно, и много скоро ни информира, че е време да си върви. Стивън запали един фенер и й предложи да я изпрати до шосето. Госпожица Марси беше оставила велосипеда си пред вратите на замъка, защото дворът ни е ужасно разкалян. Аз също излязох да я изпроводя. Когато минавахме покрай къщичката на вратаря, тя вдигна замислен поглед към прозореца и попита дали баща ми би се почувствал засегнат, ако му донесе кутия с бисквити. Отвърнах, че подобно предложение — и въобще всяко предложение, свързано с храна — в никакъв случай не би засегнало, когото и да било в тази къща, и госпожица Марси възкликна:

— О, Боже!

После обходи с поглед руините и отбеляза колко са красиви, а също изказа предположението, че аз най-вероятно дотолкова съм свикнала с тяхната прелест, че сигурно вече не я забелязвам. Нямах търпение час по-скоро да се върна на топло до огъня, така че смирено се съгласих с нея. Истината обаче бе друга — не бих могла да остана равнодушна пред красотата на този замък, колкото и дълго да живея в него. Когато Стивън и госпожица Марси изчезнаха от хоризонта, аз осъзнах, че тази вечер руините са особено внушителни на фона на тъмното небе, осеяно със сребристи облаци. Кулата Белмот изглеждаше даже по-висока от обикновено. Веднъж погледнала към небето, не можех да откъсна погледа си, сякаш то ме влечеше нагоре, караше ме да наострям слуха си, за да доловя някакви звуци, макар такива да липсваха. Стивън ме намери на същото място, на което ме беше оставил — вперила очи нагоре.

— Прекалено студено е, за да стоите навън без палто, госпожице Касандра — забеляза той.

Напълно бях забравила за студа.

Докато вървяхме обратно към къщата, Стивън ме попита дали мисля, че би ми харесало да живея в кула като Белмот. Отвърнах, че ми се струва твърде вероятно, макар никога да не съм си се представяла край домашното огнище.

След това всички решихме да си легнем, за да не се налага да добавяме повече дърва в огъня. Така всеки си взе по една топла тухла от огнището и пое към стаята си. Но ранното лягане си има един недостатък — трябва да се палят свещи. Бях преценила, че мога да ползвам моята свещ още около два часа, преди да изгори напълно, но се оказа, че фитилът се е обърнал навътре, изгорял е изцяло и в момента свещта ми представлява, разтопена восъчна маса. (Чудя се как крал Алфред се е оправял със своите свещи, когато подобно нещо му се е случвало.) Отидох при Томас, за да проверя дали би се съгласил да ми услужи с неговата, но той още не беше приключил с домашното си. Трябваше да отида до кухнята, където имах тайно местенце за остатъци от фитили. Освен това щях да се отбия при Топаз и да си побъбря малко с нея.

Върнах се. Случи се нещо наистина изненадващо. Когато влязох в кухнята, Елоиз се събуди и започна да лае. Стивън надникна, за да види какво става. Извиках му, че съм аз, и той се върна обратно в малката си стаичка. Взех едно парче фитил и тъкмо коленичих пред Елоиз, за да си разменя няколко думи и с нея (тя мирише на чисто и приятно, след като е спала), когато Стивън отново се показа на вратата, наметнал палто на раменете си.

— Няма нищо — извиках отново, — взех си каквото ми трябваше.

Точно в този момент вратата се захлопна и двамата с него се озовахме на тъмно. Единственото светло петно беше бледият правоъгълник на прозореца. Тръгнах наслуки през кухнята и се блъснах в масата. Тогава той хвана ръката ми и ме поведе към стълбището.

— Вече мога да се оправя и сама — заявих уверено.

Бяхме близо до прозореца и лунната светлина падаше върху лицата ни.

Стивън продължи да стиска дланта ми в своята.

— Искам да ви помоля за нещо, госпожице Касандра — промълви той. — Ако някога сте гладна, ще ми се да го знам… Искам да кажа, ако някога няма какво да ядете…

Най-вероятно бих отвърнала веднага, че точно в настоящия момент умирам от глад, ако не бях забелязала колко напрегнат и дрезгав е гласът му.

— Е, винаги има по нещо, което не е наред, нали така? — казах вместо това. — Разбира се, много по-добре щеше да е, ако имахме купища вкусна храна, но смятам, че и така получавам достатъчно. Откъде този внезапен интерес?

Стивън ми обясни, че е лежал буден в леглото, разсъждавал по този въпрос и мисълта, че мога да съм гладна, му се струва непоносима.

— Ако някога това се случи, кажете ми — настоя той. — Ще намеря начин да оправя нещата.

Горещо му благодарих, не забравяйки да вметна, че е повече от достатъчно, задето се кани да ни дава бъдещата си заплата.

— Да, това ще помогне донякъде — кимна Стивън, — но ако не поемате достатъчно храна, само ми кажете. Лека нощ, госпожице Касандра.

Докато се качвах по стълбите, изпитах задоволство, че не съм му признала колко отчайващо гладна бях, защото Стивън като нищо би откраднал нещо за ядене, за да ме нахрани. Мисълта за това бе ужасна, но и странно успокояваща.

Татко идва откъм къщичката на вратаря. Не му личи да е засегнат по някакъв начин от случилото се по-рано. Каза ми, че е оставил последните четири глави от книгата, за да си ги прочете в леглото.

— Към края се налага да напрегна цялата сила на ума си — добави той.

Топаз ми изглежда твърде депресирана напоследък.

Роуз лежеше на тъмно, защото Томас я бе помолил да му услужи със свещта си, за да си допише домашното. Сестра ми твърди, че няма нищо против, тъй като историята в книгата, която госпожица Марси й бе дала, се оказала толкова красива, че чак трудна за понасяне.

Запалих остатъка от моята свещ и затъкнах разтопената восъчна маса в свещника. Трябва да пиша почти легнала, защото иначе светлината не ми стига. Тъкмо се канех да продължа с ниженето на редовете си, когато Роуз се надигна и оглеждайки се наоколо, за да се увери, че съм затворила вратата на нашата стая, каза:

— Какво ти мина през ума, когато госпожица Марси спомена, че Скотни Хол отново отваря врати? Аз лично си спомних за началото на „Гордост и предразсъдъци“, където мисис Бенет възкликва: „Най-сетне се намери някой, който да се настани в Недърфийлд Парк!“. После мистър Бенет отива да посети новия богат наемател.

— Само че мистър Бенет не е дължал пари за неплатени наеми на въпросния богаташ — отбелязах.

— Татко и без това няма да отиде! О, как ми се иска да съм героиня от някой роман на Джейн Остин!

Аз пък рекох, че по-скоро предпочитам да съм героиня от роман на Шарлот Бронте.

— Кое според теб е по-добре — Джейн с леко влияние от Шарлот или обратното?

Обожавам разговори от този род, но нямах търпение да се върна към дневника си, затова кратко отвърнах:

— По петдесет процента от двете би било идеалният вариант. — След което решително започнах да пиша.

Вече е почти полунощ. Самата аз се чувствам като втора Шарлот Бронте, опитваща се да пиша на трепкащата светлина на догаряща свещ с вкочанели от студ ръце. Как ми се иска Стивън да не беше повдигал въпроса за храната — откакто стана дума за това, изпитвам още по-силен глад, което е странно, защото все пак ядох яйце преди по-малко от шест часа. Мили Боже! Едва сега ми хрумна, че след като Стивън не е можел да заспи и се е тревожил за мен, то той самият сигурно също е бил гладен! Ама какво домакинство сме само!

Чудя се дали, ако забода няколко кибритени клечки в разтопения восък, ще успея да поддържам светлината още известно време.

Никакъв ефект от последното ми хрумване — все едно да се опитваш да пишеш на светлината на фосфоресциращи червеи. Добре че луната си е проправила път сред облаците и сега лъчите й проникват в стаята ни — достатъчно са силни, за да виждам. Колко е вълнуващо да пишеш на лунна светлина!

Роуз заспа по гръб и с широко отворена уста. Дори в тази поза тя изглежда красива. Надявам се, че ще сънува чуден сън, в който богат млад мъж й предлага ръката и парите си.

Никак, ама никак не ми се спи. Може да си поприказвам наум с госпожица Блосъм. На фона на окъпания в сребриста светлина прозорец внушителният й бюст изглежда дори още по-огромен. Току-що я попитах дали мисли, че на Роуз и на мен някой път ще ни се случи нещо вълнуващо, и съвсем ясно я чух да ми казва:

— Ами не знам, пиленца, но съм сигурна, че тази твоя сестра може да бъде истинска светска дама, стига да й се даде шанс!

Не мисля, че аз някога бих могла да бъда светска дама.

Като нищо бих продължила с писането през цялата нощ, но ми е все по-трудно да виждам, а е цяло престъпление да хабя така скъпоценната хартия, затова ще трябва да се задоволя с мислене. Размишленията, изглежда, са единственият лукс, който не се заплаща.

Трета глава

Току-що изчетох този дневник от началото до края. Установих, че ми е много лесно да разшифровам стенографските знаци — дори онези, които надрасках снощи на лунна светлина. Количеството на написаното ме изненадва. Понякога една страница може да ми отнеме часове, макар мисълта ми да тече изключително бързо. Но думите, които съм използвала, не са най-подходящите. Нима, докато чете всичко това, някой би могъл да си представи нашата кухня, осветена от пламъка на огъня в камината, или пък кулата Белмот, забила връх в сребристите облаци, или Стивън, който незнайно как успява да изглежда едновременно като благородник и просяк? (Между другото, беше ужасно нечестно от моя страна да отбележа по-преди, че той изглежда малко отнесен.) Когато чета някоя книга, впрягам в действие цялото си въображение, а писането е почти като четенето — и двете ти дават усещане за преживяно. Да преживяваш онова, което четеш, увеличава стократно удоволствието от това занимание, но се съмнявам, че много хора се опитват да го правят.

В момента се намирам в таванската стая, защото Роуз и Топаз са се разприказвали в кухнята. Измъкнали са отнякъде кутия със зелена боя — останала още от времето, когато изпълнявах ролята на елф в една училищна пиеса — и се канят да боядисват някои стари дрехи. Нямам намерение да се превръщам в автор, който може да работи единствено ако се усамоти. В края на краищата Джейн Остин е писала своите романи във всекидневната и когато някой е пристигал на гости, е оставяла писането за по-късно (макар да съм сигурна, че не й е било много приятно да го прави). Но аз още не съм съвсем като любимата ми писателка и онова, което мога да изтърпя, си има граници. Освен това искам да съм на спокойствие, когато описвам замъка. На тавана е ужасно студено, но съм си сложила палтото и вълнените ръкавици. Ейб, нашият красив бледо риж котарак, се е настанил в скута ми и ме топли, докато пиша, положила тетрадката си върху цистерната за вода. Истинското му име е Абелард, за да си върви с Елоиз (едва ли е нужно да казвам, че Топаз ги е кръстила с тези имена), но ние рядко използваме това претенциозно име. Ейб е добър по природа, но не и сантиментален. Жестът, който ми прави този следобед, е наистина рядка проява на внимание от негова страна.

Днес май трябва да започна със заглавието:

Как Се Озовахме В Замъка.

Докато татко беше в затвора, живеехме в един лондонски пансион. Мама не искаше да останем в старата къща в близост до съседа, който имаше склонност да прескача оградата. Когато баща ни излезе на свобода, реши да купи къща в провинцията. По онова време трябва да сме били в нормално финансово състояние, защото „Джейкъб Рестлинг“ се продаваше невероятно добре за книга от нейния тип, а лекциите, които татко изнасяше, докарваха дори повече приходи, отколкото продажбите. Мама пък от своя страна имаше личен доход.

Татко реши, че графство Съфолк е най-подходящо за нас, тъй че много скоро се настанихме в хотела в Кингс Крипт и започнахме да обикаляме района, за да си харесаме къща. Това не беше проблем, защото тогава все още имахме кола: татко и мама сядаха отпред, а Роуз, Томас и аз се настанявахме отзад. Беше невероятно забавно, защото настроението на баща ни неизменно беше добро — Господ ми е свидетел, че тогава изобщо не даваше признаци душата му да е пронизана от стоманено острие. Но определено хранеше предразсъдъци по отношение на съседите. Огледахме множество прекрасни къщи в близките села, но той отхвърли всичките.

Настъпи късна есен — златна и мека. Възхищавах се на обагрените в топли цветове поля и зеленикавите води на езерата. Роуз не обича равнината, но аз винаги съм я харесвала — тя чудесно подчертава безкрайността на небето! Една вечер, когато имаше невероятно красив залез, се загубихме. Мама държеше картата, опъната на коленете си, и не спираше да твърди, че цялата околност се е обърнала с краката нагоре. Когато обаче завъртя картата обратно, всичко си дойде на мястото. Според нейните твърдения имената на населените места бяха онези, които трябваше да се четат обърнато. Двете с Роуз ужасно се смяхме на тази случка — много ни хареса, че сме се изгубили. Татко пък прие объркването на мама с абсолютно спокойствие.

Внезапно в далечината пред нас се появи хълм, на върха, на който се извисяваше висока кръгла кула. Татко веднага реши, че непременно трябва да отидем и да разгледаме кулата, макар майка ни да не беше много въодушевена от идеята. Беше трудно да стигнем дотам, защото пътят криволичеше, минаваше през падини и горички и тогава кулата съвсем изчезваше от погледа ни. Въпреки това тя неизменно се появяваше на хоризонта, което докарваше татко, Роуз и мен до възторг. Мама продължаваше да повтаря, че вече е станало прекалено късно за Томас — брат ни наистина бе заспал, сгушен между мен и Роуз.

Най-накрая стигнахме до един занемарен пътен знак, на който пишеше: „Само за Белмонт и замъка“. Стрелката сочеше към тясна, обрасла с треволяци поляна. Татко подкара през нея и тревите оживено се съпротивляваха на колата, удряйки я шумно. Спомням си, че тогава направих асоциация с приказката за Спящата красавица и Принца, който е трябвало да си проправя път през непроходимата гора, за да стигне до притихналия замък. Живият плет беше толкова висок и пътят извиваше толкова често, че не виждахме на повече от няколко метра напред. Мама повтаряше, че трябва да се връщаме, преди да сме закъсали, и че най-вероятно ни очакват километри, докато стигнем до целта си. После изведнъж се озовахме на равно и открито, откъдето видяхме не кулата, която бе крайната точка на нашето пътешествие, а един доста голям замък. Татко извика възторжено и всички наскачахме от колата, вперили удивени погледи в ширналата се пред нас гледка.

Колко странен и красив изглеждаше замъкът, озарен от лъчите на залязващото слънце! Още си спомням тази първа среща с него — виждам сивите каменни стени и кули, изрязани върху фона на бледожълтото небе, отражението на замъка в пълния с вода крепостен ров, изумруденозелените водорасли, полюшващи се грациозно току до огледално гладката повърхност. Не се чуваше никакъв звук и нашите развълнувани гласове подсилваха усещането за абсолютна тишина.

Татко посочи към портата — от двете й страни се издигаха кръгли кули, средите, на които бяха свързани с помещение с тесни и високи прозорци. От дясната страна на къщичката на вратаря не бе останало нищо друго, освен развалини, затова пък отляво тръгваше висока крепостна стена със защитни бойници и стигаше чак до една отдалечена ъглова кула. Над дълбокия ров минаваше мост, който стигаше до масивната, обкована с огромни железни гвоздеи дъбова порта. В едното крило бе изрязана миниатюрна вратичка, която се полюшваше леко открехната. В мига, в който татко забеляза това, се озова светкавично пред нея. Мама замърмори за незаконно влизане в чужда собственост и други подобни. Дори се опита да попречи на мен и на Роуз да влезем в двора на замъка, но накрая вдигна ръце. Тя и Томас останаха отвън — брат ни се беше събудил и тихо хлипаше.

Колко добре си спомням как хукнахме презглава към замръзналия в тиха неподвижност двор, аромата на влажен камък и водорасли, който ни удари в носа, докато пресичахме моста, огромното вълнение, което ни изпълни миг преди да преминем през ниската вратичка! Щом пристъпихме прага й, се озовахме в хладния пасаж под помещението, свързващо двете централни кули. Точно там за първи път почувствах замъка — на това място човек най-ясно си дава сметка за това колко огромна е масата камъни около него. Бях прекалено малка, за да ме занимават въпроси за далечното минало и историческите факти. За мен замъкът бе като излязъл от вълшебна приказка, а особеният хлад, идващ от каменните стени, бе толкова мистичен, че побързах да се вкопча здраво в Роуз. Двете заедно затичахме към светлината в другия край на пасажа, а после замръзнахме на местата си от удивление.

Вместо сивите стени и високите кули, които очаквахме да видим, вляво от нас имаше дълга къща с варосани в бяло стени, пресечени от потъмнели от времето дървени греди, фасадата й бе осеяна с малки прозорчета с ромбовидни стъкла, скрепени с оловни рамки, позлатени от лъчите на залязващото слънце, а фронтонът на двукрилия покрив изглеждаше така, сякаш всеки момент щеше да се срине. Тази къща принадлежеше към друга приказка — покриваше се едно към едно с къщичката от „Хензел и Гретел“ и за миг дори със страх си помислих, че като нищо някоя зла вещица може да е отвлякла татко. В този момент обаче го видях как безуспешно се опитва да влезе вътре през кухненската врата. Щом не успя, той се върна тичешком при нас и ни уведоми, че е забелязал един отворен прозорец точно до входа — ако прехвърлеше Роуз през него, тя би могла да ни отключи и ние да влезем. Зарадвах се, че изборът му бе паднал на Роуз, а не на мен — щях да умра от ужас, ако ми се наложеше да остана сама в тази загадъчна къща дори за секунда. За разлика от мен сестра ми беше къде-къде по-безстрашна. Тя дори опита да се покатери по стената и сама да се преметне през прозореца още преди татко да е посегнал да я повдигне. След малко Роуз изчезна от погледите ни. Чухме я как се бори с тежките резета. Накрая успя и отвори вратата. На лицето й грееше триумфална усмивка.

Квадратното фоайе беше тъмно и студено, с остро доловима миризма на мухъл. Дървените плоскости, покриващи стените, бяха боядисани в жълтеникавокафяв цвят.

— Можете ли да повярвате, че някой е сторил това с тази прекрасна стара облицовка? — възкликна възмутено баща ни.

Последвахме го. Стените на стаята вляво бяха облепени с тъмночервени тапети. Вътре имаше огромна камина с черна решетка от ковано желязо и прелестно малко прозорче, гледащо към градината. Въпреки това първото ми впечатление беше, че помещението е противно.

— Таванът е фалшив — отбеляза татко и се протегна, за да почука със свитите си пръсти по него. — О, Боже, предполагам, че това трябва да е дело на викторианците! Превърнали са това място в образец на кича.

Върнахме се в хола и оттам обратно в голямата стая, която сега ползваме като всекидневна — тя се простира по цялото протежение на къщата. Двете с Роуз тичешком прекосихме обширното помещение и се покатерихме върху пейката, вградена в стената. Татко отвори двете тежки крила на прозореца, така че да можем да се надвесим навън и да видим отраженията си във водата на защитния ров. Баща ни обърна внимание на дебелината на стените и ни обясни как къщата е била построена върху развалините на замъка.

— Някога тук трябва да е било наистина красиво — рече той, без да откъсва поглед от ширналата се пред нас ливада. — И отново може да бъде така. Само си помислете как би изглеждало това място през лятото, когато полето от другата страна на рова се изпълни със златна пшеница.

После се обърна и нададе ужасен вик при вида на тапетите. По думите му те наподобяваха гигантски размазани жаби. Така беше наистина, а в теракотените плочки с тютюнев цвят, оформящи бордюр около камината, имаше нещо чудовищно отблъскващо. Ала за сметка на това прозорците, чиито стъкла бяха съставени от ромбовидно изрязани елементи, предоставяха възможност да се насладим на прелестната гледка, която представляваха градината и зашеметяващият залез, а що се отнася до защитния ров — вече бях напълно в негов плен.

Докато двете с Роуз се забавлявахме да махаме на отраженията си в зеленикавата вода под нас, баща ни пое по късия коридор, отвеждащ до кухнята. Изведнъж го чухме възмутено да вика:

— Тази свиня! Ох, тази свиня!

В първия момент си помислих, че трябва да е открил истински прасета в кухнята, но се оказа, че думите му са просто продължение на гневната тирада, изразяваща мнението му за предишния собственик на къщата, успял да нанесе такива поражения върху нея. Видът на кухнята наистина беше ужасен. Помещението бе разделено на няколко по-малки — в едното от отделенията, изглежда, бяха държали кокошките! Окаченият таван беше грозно увиснал, стълбището и шкафовете бяха боядисани в същото противно жълтеникавокафяво като в антрето. Онова, което ме разстрои най-много, бе купчината от парцали и слама, в която най-вероятно бяха преспивали скитници. Постарах се да стоя възможно по-далеч и бях изключително доволна, когато татко ни поведе по стълбите към горния етаж.

Спалните не се различаваха особено от стаите, които вече бяхме разгледали — същите отвратителни окачени тавани, абсурдни камини и отблъскващи тапети. Когато обаче видях входа към кръглата кула в стаята, която в момента е моя и на Роуз, изпитах истинско въодушевление. Татко се опита да отвори вратата, но тя беше закована към рамката и той тръгна обратно към площадката при стълбището.

— Ъгловата кула, която видяхме отвън, трябва да е някъде тук — отбеляза той.

Последвахме го. Озовахме се в малката стаичка, същата, която сега заема брат ни Томас, а оттам — в банята. Вътре имаше огромна вана, облицована с махагон, както и две тоалетни чинии, поставени плътно една до друга, със седалки от махагон и един общ капак. Върху керамичното казанче беше нарисуван замъкът Уиндзор. Когато се дръпнеше въжето, долната част на замъка отиваше надолу. Точно над това изображение се виждаше текст, оставен от предишните наематели: „Имай вяра в Мен и Аз ще пребъда“. Татко приседна на ръба на ваната, задавен от смях. Той така и не допусна нещо в тази баня да се промени, така че текстът си стои до ден-днешен.

Ъгловата кула се намираше между ваната и тоалетните чинии. В нея не можеше да се влезе направо, тъй като на това ниво нямаше врата, така че трябваше да се изкачим по спираловидното каменно стълбище в самата кула. Стъпалата бяха толкова изпотрошени, че се принудихме да се върнем назад. Въпреки това успяхме да се изкатерим достатъчно високо, за да открием изход, от който човек се озоваваше директно върху крепостната стена. Тя беше достатъчно широка, за да се ходи по нея, освен това от двете й страни имаше парапети. Застанали там, ние успяхме ясно да видим колата и мама, която се опитваше да приспи Томас.

— Гледайте да не ни забележи — предупреди ни татко, — защото ще реши, че ще си счупим вратовете.

Пътеката, обхождаща стените по цялото им протежение, свършваше при едната от кулите към къщичката на вратаря. В кулата открихме врата, зад която се намираше една-единствена просторна стая — тази, която бе разположена точно над входа на замъка.

— Слава Богу, това тук поне не е пипнато! — възкликна баща ни, когато пристъпихме вътре. — О, как само бих могъл да творя в тази стая!

От едните решетъчни прозорци се разкриваше гледка към вътрешния двор, а от другите — към ширналата се зад укрепителния ров ливада. Татко каза, че прозорците са в стил „Тюдор“ и че очевидно са по-нови от самата стая, но доста по-стари от къщата, прилепена към крепостната стена.

Върнахме се обратно в кръглата кула и внезапно решихме, че макар и изронени, каменните стъпала са достатъчно добри да ни отведат до самия връх. Когато обаче се закатерихме нагоре, обгърнати в мрак, ми се прииска да не бяхме вземали такова решение. Баща ни извади кибрит и осветяваше пътя ни с кибритени клечки, но когато всяка една от тях догаряше, за миг наоколо се възцаряваше пълна тъмнина, докато баща ни не светнеше отново. А усещането от хладния грапав камък под стъпалата и дланите ми бе наистина странно. Когато обаче най-сетне се озовахме на върха на бойницата, осъзнах, че всичките тези мъки са си стрували: никога преди не бях се качвала толкова нависоко. Изпитах пълен триумф заради проявената храброст. Не че бях имала някакъв избор — през цялото време Роуз ме беше побутвала отзад.

Стояхме на върха и погледите ни обхождаха ширналата се пред погледа ни красота. Толкова високо бяхме, че полята изглеждаха като пачуърк. В далечината се мяркаха малки горички, а на около миля вляво се виждаше миниатюрно селце. Минахме от другата страна на бойницата, за да огледаме и вътрешния двор, и в един глас възкликнахме:

— Ето я!

Току зад порутената западна стена се издигаше малко възвишение и на него се извисяваше кулата, която така дълго бяхме търсили. И до ден-днешен не мога да си обясня как така не бяхме я забелязали още с влизането си в двора на замъка. Най-вероятно шубраците, избуяли в занемарената градина, ни бяха накарали да побързаме да извърнем погледи встрани, към нещо друго — къщата например.

Татко се спусна бързо по стълбите и аз уплашено завиках след него:

— Чакай, чакай!

Той се спря, взе ме на ръце и пропусна Роуз напред, като й позволи тя да осветява пътя ни с кибритени клечки. Татко явно предположи, че като стигнем до края на стълбището, ще се озовем пред коридора, водещ към къщичката на вратаря, но последната кибритена клечка бе използвана по-рано, така че тръгнахме обратно към банята и оттам — към фоайето на долния етаж. Мама тъкмо влизаше през входната врата. Беше тръгнала да ни търси, помъкнала след себе си един твърде кисел и сънлив Томас. Брат ни не обичаше да остава сам в колата. Татко показа на мама кулата на хълма — сега, когато вече знаехме накъде да гледаме, нямаше проблеми да я открием. Предложи да отскочим набързо дотам и да я разгледаме, после, без да дочака отговор, се втурна. Мама извика след него, че не би могла да го придружи заради Томас. Чувствах, че трябва да остана при нея и брат ми, но не го направих. Затичах след баща ми и Роуз.

Прехвърлихме се през срутените стени, очертаващи границите на градината, и преминахме по разклатеното дървено мостче в югоизточната част на защитния ров. Озовахме се в подножието на хълма. Според татко това не бе естествена природна формация, а дело на ръцете на древните ни предшественици. Всъщност още при тази наша първа среща със замъка хълмът се сдоби с названието „могилата“. Вече не се виждаха останки от каменни стени. Изкачвахме се по гладка пръст. На върха обаче се натъкнахме на някакви неравности, които според татко навремето трябва да са изпълнявали ролята на отбранителни съоръжения. И ето ни най-сетне насред обширното, обрасло с трева плато. В най-отдалечения край имаше по-малка кръгла могилка. Именно върху нея с цялата си горда прелест се издигаше кулата. Тъмният й силует се открояваше на фона на обагреното от последните отблясъци на залязващото слънце небе. Входът беше на около четири метра нагоре и до него се стигаше по тясно каменно стълбище. Татко доста се мъчи да отвори вратата, но без успех, така че онази вечер не успяхме да разгледаме кулата отвътре.

Затова пък обиколихме цялата могила. Татко ни обясни, че зеленото плато е представлявало двор на замъка и че цялата тази част е много по-стара от руините в ниското. Залезът избледня и вятърът се усили. Изведнъж всичко започна да ми изглежда страшно, ала татко продължаваше да се разхожда и безгрижно да бъбри. Изведнъж Роуз подметна:

— Прилича досущ на кулата от „Ланкашърските вещици“, в която е живяла старата Демдайк.

Сестра ми беше почнала да ми чете откъси от тази книга и така ме бе наплашила, че мама я беше заставила да престане.

Точно когато Роуз направи това свое заключение, чухме зовящите викове на майка. Гласът й звучеше някак пискливо и странно, почти отчаяно.

Сграбчих Роуз за ръката и казах:

— Да вървим, мама е уплашена.

Постарах се да си внуша, че тичам надолу към замъка именно за да помогна на мама, а не защото аз самата съм обзета от ужас.

Двете със сестра ми прескочихме останките от каменната стена, обграждаща градината на замъка. Препускахме Все по-бързо и по-бързо — имах чувството, че всеки момент ще паднем. През цялото време на дивия ни бяг изпитвах неописуем страх, но и силен възторг. Чувствах се така през цялата тази първа вечер.

Мама седеше на площадката пред входа на къщата със заспалия в скута й Томас.

— Не е ли прекрасно?! — възкликна баща ни. — Ще имам този замък, ако ще това да ми коства и последното пени.

Мама примирено въздъхна:

— Ако това ще е кръстът ми, надявам се Господ да ме дари с достатъчно сили, за да го нося.

При тези нейни думи татко избухна в смях, а аз направо бях шокирана. Нямам ни най-малка представа дали мама е имала за цел да звучи забавно — напоследък все по-често и по-често установявам, че споменът ми за нея бързо избледнява. Дори когато си спомням нещата, които някога е казвала, не мога да се сетя как точно звучеше гласът й. И макар все още ясно да си представям силуета й на стълбите пред къщата, костюма й от кафяв туид и меката й филцова шапка, изобщо не мога да си спомня чертите на лицето й. Затова изваждам снимката й.

Роуз и аз се върнахме при колата с мама, но татко продължи да обикаля наоколо, докато съвсем се стъмни. Спомням си го как сякаш изникна на стената — на мястото, откъдето се влизаше в къщичката на вратаря, и как внезапно започнах да се чудя дали наистина и аз самата преди малко съм била там горе. Дори в здрача различавах златистата му коса и прекрасния му профил. В онези дни той беше в превъзходна физическа форма — баща ни винаги е бил едър мъж, но тогава бе по-слаб и с по-широки плещи.

Толкова бе въодушевен, че през целия път обратно към Кингс Крипт натискаше педала за газта до дупка. От високата скорост Роуз, Томас и аз направо отскочихме назад и се залепихме за седалката. Мама отбеляза, че при този тесен път бързото каране не е безопасно, и татко рязко намали — до такава степен, че в един момент започнахме да се движим със скоростта на заспал охлюв, което накара мен и Роуз да избухнем в смях.

— За всяко нещо си има причина — рече мама, — а и Томас отдавна трябваше да е в леглото.

Той обаче внезапно се изправи и патетично извика:

— Мили Боже, ама наистина трябваше да съм си легнал!

Това ни докара до нов изблик на смях, към който се присъедини дори и мама.

На следващия ден баща ни поразпита местните хора и се отправи към Скотни Хол. Когато се върна, обяви, че господин Котън няма намерение да продава замъка, но е съгласен да ни го даде под наем за срок от четирийсет години.

— Освен това имам пълната свобода да правя каквито си искам промени в къщата — добави татко, — защото старият джентълмен е убеден, че не бих могъл да я направя по-ужасна, отколкото е в момента.

Разбира се, татко изцяло преобрази къщата — вароса фасадата, смъкна осем пласта тапети от дървената облицовка на стените на всекидневната, премахна най-грозните камини, окачените тавани и стените, преграждащи кухнята. Възнамеряваше да направи още много подобрения, особено такива, които щяха да ни донесат удобства. Доколкото си спомням, мама искаше да прокараме централно отопление, както и генератор за електрически ток, но той така се отдаде на реконструирането на антикварните мебели още преди да е започнал ремонта, че накрая тя го убеди да съкрати работата до минимум. Подобренията можеха да бъдат въведени и по-късно, може би когато напишеше следващата си успешна книга.

През пролетта се нанесохме в новия си дом. Ясно си спомням следобеда, в който за първи път пристъпихме в обновената всекидневна — всичко вътре беше ново и свежо: завесите от кретон, изпъстрени с цветя, красивите старинни мебели, боядисаните в бяло дървени панели на стените (последното просто беше наложително, тъй като плоскостите бяха в ужасно състояние). Изпаднах във възторг при вида на огромната ваза, пълна със свежи букови клонки. Седнах на пода и се заех да съзерцавам наситенозелените листа, докато Роуз изпълняваше на старото мамино пиано композирания от нея самата етюд „На една водна лилия“. По едно време татко се появи в стаята с ликуващ вид и ни осведоми, че вън ни очаква изненада. Отвори широко крилата на прозореца: във водата на крепостния ров плуваха два прекрасни бели лебеда. Надвесихме се навън и започнахме да им хвърляме трохи хляб, а ветрецът рошеше леко косите ни и едва-едва разклащаше листата на потопените във вазата букови клонки. Излязох в градината. Тревата беше равно подрязана, цветните лехи — оформени. Из въздуха се носеше сладкият аромат на разцъфнали пролетни цветя.

Татко подреждаше книгите си в къщичката на вратаря. Щом ме видя през прозореца, той ми подвикна:

— Не е ли прекрасен този дом, а?

Съгласих се с него, разбира се. И днес продължавам да мисля същото, макар че всеки, който прекара дори само една зима тук, ще реши, че Северният полюс е за предпочитане.

Колко странно нещо е човешката памет! Когато затворя очи, виждам три различни замъка: първия — от онази вечер, окъпан в розовозлатисти отблясъци; другия — светъл, уютен и свеж, от ранните ни дни в него; и третия — такъв, какъвто е сега. Последната картина е много тъжна, защото всичките ни хубави мебели са изчезнали — в трапезарията няма нищо друго, освен един килим. Не че това помещение ни липсва — то бе първото, в което бяхме попаднали при запознанството си със замъка, а освен това е твърде далеч от кухнята — нашето постоянно убежище напоследък. Във всекидневната все още има няколко стола и слава Богу, че няма кой да се навие да купи пианото, защото е прекалено старо и масивно. Но красивите кретонени завеси са избелели и цялата стая има занемарен вид. Тази пролет наистина трябва да се опитаме да поосвежим дома си — ако не друго, то букови клонки поне имаме в изобилие.

От пет години сме в това състояние на крайна бедност. Струва ми се, че след като мама умря, живяхме известно време с парите, които тя ни остави. Макар по онова време да не се интересувах много от финансови въпроси, бях убедена, че рано или късно татко отново ще започне да печели. Мама ни беше възпитала да вярваме, че той е гений, а гениите не бива да се пришпорват.

Какво всъщност става с татко? И с какво се занимава през цялото време? Както вчера писах, той не прави друго, освен да чете детективски истории, но това беше глупаво обобщение — госпожица Марси рядко му носи повече от два романа на седмица (но пък е вярно, че татко е в състояние да препрочита някои книги до безкрай, което направо ме поразява). Той, разбира се, се увлича и от друг тип литература. Всичките ни ценни томове са разпродадени (колко ужасно ми липсват!), но са останали още доста, включително и едно непълно издание на „Енциклопедия Британика“. Знам, че често я чете — забавлява се да се прехвърля от една справка на друга и може да го прави с часове. Освен това съм сигурна, че е погълнат от мисли — на няколко пъти изобщо не отвърна, когато почуквах на вратата му, а щом влизах в стаичката, го намирах седнал неподвижно на стола си, вперил невиждащ поглед в пространството. Когато времето е хубаво, излиза навън и дълго се разхожда, само че не е правил това от месеци.

Загубил е връзка с всичките си приятели в Лондон, а единственият му другар тук е викарият, който е най-добросърдечният човек на света — ерген, за дома, на когото се грижи застаряваща икономка. Сега, като се замисля, установявам, че през тази зима татко не се е срещал дори с него.

Затварянето на баща ни в себе си и откъсването му от външния свят силно ограничава и нашите социални контакти. Да не говорим, че тук и без това няма с кого толкова да се общува. Селото е малко и единствените му забележителности са църквата, домът на викария, малкото училище, кръчмата, един магазин, който изпълнява ролята и на поща, и шепа схлупени къщурки. Въпреки това паството, което обслужва викарият, е многобройно — в него се включват всички богомолци от околните ферми и селца. Селото е невероятно красиво, а името му е необичайно — Годсенд, съкратено от Годис Енд. Наречено е на името на нормандския рицар Етиен дьо Годис, който е построил и замъка Белмот. Нашият замък — имам предвид този, около който е издигната крепостната стена и към който е прилепена нашата къща, също се казва Годсенд. Построен е от един по-късен представител на рода Дьо Годис.

Никой няма представа откъде идва името „Белмот“ — така се нарича цялата могила ведно със замъка, построен върху нея. Би могло да се допусне, че първата сричка „бел“ — „хубав“, е от френски произход, но викарият е поддръжник на друга теория: според него замъкът е кръстен на финикийския бог на слънцето Бел. Древните ни предшественици са издигнали могилата, за да палят огньове на върха й в нощта срещу 21 юни — деня на лятното слънцестоене. Викарият смята, че норманите просто са се възползвали от готовото насипно съоръжение. Баща ми не е съгласен с теорията на приятеля си и я опровергава с думите, че финикийците са боготворели звездите, а не слънцето. Няма значение, могилата е еднакво добра за прекланяне както пред едното, така и пред другото. Когато ми остане малко време, аз самата отивам там, за да отдам почитта си към Бога.

Имах намерение да препиша едно есе на тема „Замъците“, което бях подготвила за историческото дружество в училище, но сега го намирам за ужасно дълго и доста нескопосно (как ли са имали търпение да го изслушат в училище?), затова ще го перифразирам и предам в съкратен вариант.

В ранния нормански период от историята ни, изглежда, е имало насипи, оградени с ровове и дървени стени, служещи за защита. Зад рововете и загражденията предшествениците ни са си правели дървени къщи, а понякога са издигали и могили от пръст, които да изпълняват ролята на наблюдателници. По-късните нормани започнали да строят високи централни кули от камък с квадратна основа, но впоследствие се оказало, че е много лесно опорните ъглови камъни на тези бойници да бъдат изравяни и измъквани от местата им. Така враговете успявали да разрушават строителните съоръжения, затова се преминало към градеж на кръгли кули, от типа, на които е и тази в Белмот. По-късно централните бойници били ограждани с високи каменни стени, наричани преградни. Те обикновено образували квадрат, а от двете страни на помещението за стражите, както и в четирите ъгъла и в средата на всяка една от стените се издигали изпъкнали кули, откъдето наблюдателите можели да забележат и прогонят всеки нападател, осмелил се да приближи крепостта. Само че враговете разполагали с множество други трикове за провеждане на атака — като забележителната метателна машина, наречена требушет, посредством, която изхвърляли огромни камъни или трупове на коне по посока на крепостта, причинявайки големи щети. Впоследствие на някого му хрумнало да огради крепостните стени със защитен ров. Разбира се, оградените с ровове замъци трябвало да бъдат строени в ниското. Кулата Белмот, издигната на висока могила, най-вероятно датира от по-стари времена — когато е бил построен и замъкът Годсенд. По-късно всички замъци са се превърнали в паметници от стари времена и пуританите на Кромуел са сринали две от стените на нашия замък до основи, а една друга — частично.

Името на благородниците Дьо Годис е умряло дълго преди това и двата замъка преминали в наследство по дъщерна линия на семейство Котънс от Скотни. Постройката, изградена насред руините, известно време е служела за резиденция на вдовиците Котънс, а после се превърнала в най-обикновена чифликчийска къща.

Сега не е дори и това — просто е убежище на разорените Мортмейнови.

О, как ще се справяме с парите занапред? Със сигурност сме достатъчно интелигентни, за да припечелим нещо или да се омъжим успешно — е, поне Роуз, защото аз по-скоро бих умряла, отколкото да надяна брачни окови, а освен това дълбоко се съмнявам, че мога да меля брашно, с когото и да е. Но виж, ако Роуз срещне някого… Навремето всяка година ходехме в Лондон и отсядахме у една леля на татко, която имаше къща в Челси — с езерце с водни лилии и колекция от картини на избрани художници. Точно там татко за първи път се срещна с Топаз — леля Милисънт така и не му прости заради неподходящия брак и вече не получаваме покани за гостуване. Много жалко, защото напоследък изобщо не се срещаме с никакви мъже — дори и с художници. Горката аз! Чувствам как изпадам в униние. Докато пишех, се бях пренесла в миналото и светлината на спомените ме сгряваше — златната светлина на онази далечна есен, сребристата светлина на пролетта и най-сетне — странната сива, но вълнуваща светлина, струяща от историческото минало. Но вече съм обратно на земята. Дъждът удря по прозореца на таванската стая, леденостуденият вятър препуска нагоре по стълбището, а Ейб напусна скута ми и слезе на долния етаж, така че вече няма кой да ме топли.

О, небеса, как само се сипе като из ведро! Дъждът е като плътен диагонален воал, спуснат над Белмот. Ала независимо дали е окъпан от дъжд или от слънчеви лъчи, замъкът винаги е красив. Как ми се ще да беше нощта на лятното слънцестоене, за да се покатеря на могилата и да запаля там своя оброчен огън.

Откъм цистерната се чува бълбукащ звук — това означава, че в момента Стивън помпи вода в кухнята. О, блаженство! Тази вечер е мой ред да се къпя. А щом като Стивън е вкъщи, значи е дошло време за вечеря. Ще сляза долу и ще бъда много мила и добра с всички. Благородните дела и горещите вани са най-добрият лек срещу депресията.

Четвърта глава

Изобщо не подозирах какво ще ни донесе вечерта. А наистина се случи нещо необикновено! Сега фантазията ми напира да се развихри, но съм забелязала, че когато нещо се случва във въображението на човек, то рядко се превръща в реалност, така че по-добре да овладея порива си и да престана да градя въздушни кули. Вместо това ще опиша вечерта от самото начало, като отново бавно й се насладя. В момента всяка секунда ми изглежда изключително вълнуваща, защото е предшествала чудото, станало накрая.

Оттеглила съм се в хамбара. Заради случката от снощи Роуз и Топаз са запретнали ръкави и лъскат всекидневната. Настроението им е страхотно приповдигнато — когато минах покрай тях, сестра ми пееше с цяло гърло: „О, прелестен остров Капри“, а Топаз много тихо напяваше рефрен от „Прати този мъж по дяволите“. Утринта е повече от прекрасна — навън е по-топло от вчера и слънцето грее ярко на небосвода. Хамбарът (дали сме го под наем на господин Стебинс, но му дължим толкова много за млякото и маслото, които вземаме от него, че той вече не ни плаща) е пълен до тавана със слама. Покатерила съм се най-отгоре и съм отворила малката квадратна вратичка под покрива, за да виждам какво става навън. Погледът ми обхожда стърнищата и разораните ниви, натежалите от вода стръкове на зимната пшеница и се спира на селото, разположено зад тях, с пушещи комини, чийто дим прорязва неподвижния въздух. Всичко е обагрено в бледозлатисто, блести от свежест и събужда надежди.

Когато снощи слязох от таванската стаичка, установих, че Роуз и Топаз са боядисали всичко, до което са успели да се докопат — включително кърпата за бърсане на съдовете и пешкира за ръце. Още щом потопих носната си кърпичка в голямата тенекия, пълна със зелена боя, почувствах, че ме обзема неописуем възторг — усещането, че можеш да променяш цветовете, е наистина божествено. Продължих с двете си нощници, а после всички заедно се захванахме с чаршафите на Топаз, което се оказа такава тежка работа, че направо ни изцеди емоционално. Татко слезе за чая и с недоволство забеляза, че Топаз е боядисала жълтата му плетена жилетка — сега тя е с цвят на стар мъх. Освен това подхвърли, че гледката на зелените ни до лактите ръце е повече от отблъскваща.

За вечеря имахме истинско масло, което господин Стебинс беше дал на Стивън, когато отиде да се уточнят за работата (Стивън започна от тази сутрин). Освен маслото добрият фермер ни изпрати и пита мед. Стивън остави всичко това на масата пред мен и аз се почувствах като истинска господарка на замъка. Според мен дори милионерите не биха се отказали от топъл хляб, масло и мед, поднесени към чая им.

Рядко съм виждала дъжд като този, който заплющя по време на вечерята. Не обичам, когато природните прояви прехвърлят границите на нормалното. Не че това ме плаши, ала просто си представям как ще изглежда околността след подобен порой и започвам да се чувствам като пребита. Роуз е пълна противоположност на мен — тя изпитва възторг от бурите и колкото по-силни са гръмотевиците, толкова й е по-добре. Да не говорим пък за страстта й към могъщите светкавици. По време на вечерята сестра ми се надигна, отиде до вратата и ни уведоми, че дворът е напълно наводнен.

— Поляната ще бъде като истинско езеро! — отбеляза със задоволство тя, без да й пука, че само след час Томас ще трябва да се прибира у дома с велосипед (тази вечер ще закъснее, защото имат допълнителни часове в училище).

Татко отвърна:

— Нека да добавя към списъка с удоволствията, които бунтът на природата ти доставя, и следното: установих цели шест теча от таваните.

В кухнята вече капеше. Стивън беше поставил кофа, за да събира водата. Осведомих близките си, че в таванската стаичка капчуците започнаха още докато бях горе и съм се погрижила да сложа кофи, преди да сляза в кухнята. Стивън се качи да провери дали не са прелели, а когато се върна, ни зарадва със съобщението, че са се появили четири нови теча. Всички налични кофи вече бяха пуснати в употреба, така че Стивън се принуди да вземе трите тигана и големия супник.

— Май ще е най-добре да остана там и да ги изливам, щом се напълнят — отбеляза той.

Взе една книга и няколко остатъка от свещи, а аз не можах да се въздържа да не отбележа наум колко потискащо щеше да бъде за него да чете поезия насред шестте теча в тавана.

След като измихме съдовете, Роуз и Топаз отидоха в пристройката, където простирахме, за да метнат боядисаните чаршафи да съхнат. Татко остана до огъня в кухнята в очакване дъждът най-сетне да престане. Седеше неподвижно, впил поглед право пред себе си. Внезапно ми хрумна, че двамата с него сме се отдалечили невероятно много един от друг. Приближих се, приседнах на решетката на камината и заприказвах за времето, сякаш начевах разговор с непознат. Тази мисъл толкова ме депресира, че внезапно замлъкнах. Тишината продължи няколко минути, след което татко каза:

— Значи Стивън работи във фор Стоунс.

Кимнах, без да продумам. Татко се взря изпитателно в мен и после попита дали харесвам Стивън. Отвърнах, че ми е симпатичен, естествено, макар стихотворенията му да са истински провал.

— Не трябва да се преструваш, че не си наясно с плагиатството му — посъветва ме татко. — Знаеш как да го направиш: окуражи го да пише колкото е възможно повече собствени творби, независимо колко слаби може да са тези опити. И бъди много директна, дете мое, че даже и рязка, ако се наложи.

— Но на мен ми се струва, че това няма да му хареса — възразих. — Според мен Стивън ще приеме резкостта ми за пренебрежение, а знаеш колко е привързан към мен.

— Точно заради това малко острота и категоричност няма да навредят — настоя татко. — Освен ако… Той, разбира се, е невероятен младеж, бих казал, че е богоподобен. Много съм доволен, че обектът на неговата привързаност си ти, а не Роуз.

Трябва да съм изглеждала страшно объркана, защото той се усмихна и добави:

— О, не затормозявай малката си главичка. Ти си толкова благоразумна, че най-вероятно инстинктът ти ще подскаже правилния подход. Няма смисъл да казвам на Топаз да те съветва по този въпрос — предварително знам, че според нея това, което става, ще е прекрасно и напълно естествено, и ще бъде права. Един Господ знае какво ще излезе от вас, момичета.

Изведнъж схванах за какво ми говори.

— Разбирам — кимнах. — И ще бъда по-рязка със Стивън… в границите на разумното, разбира се.

Чудя се дали изобщо е възможно да го направя. И освен това не съм сигурна дали наистина е необходимо — привързаността на Стивън към мен не може да е нещо друго, нещо по-зряло и по-сериозно, нали? Но сега, след като баща ми повдигна въпроса, не мога да не се сетя колко странно звучеше гласът му, когато ме беше попитал дали не съм гладна. Мисълта е притеснителна, ала същевременно — вълнуваща… Трябва да я избия от съзнанието си — подобни работи изобщо не са ми по вкуса. Те обаче се харесват на сестра ми и знам точно какво имаше предвид баща ми, когато беше казал, че се радва, задето Стивън не е насочил предпочитанията си към нея.

Топаз влезе в кухнята, за да сложи ютиите да се загряват, затова татко смени темата и ме попита дали и аз съм боядисала всичките си дрехи в зелено. Отвърнах, че нямам кой знае какво за боядисване.

— А имаш ли нормална рокля, подобаваща на възрастта ти изобщо? — вдигна вежди той.

— Нито една — рекох. — И честно казано, не виждам никакъв шанс някога да се сдобия с дрехи, каквито носят останалите девойки. Но ученическата ми престилка е в много добро състояние. Ще изкара още дълго време, освен това ми е страшно удобна.

— Мога да преправя за нея някоя от моите рокли — подхвърли Топаз на излизане от кухнята.

Усетих колко се разстрои баща ми от факта, че нямам подходящи дрехи, и в стремежа си да сменя темата зададох възможно най-нетактичния въпрос, който би могъл да ми хрумне:

— Как върви работата?

Той напрегнато ме загледа, после рече:

— Вече си достатъчно голяма, за да продължаваш да вярваш във вълшебни приказки.

Сега, след като така и така бях подхванала темата, реших, че мога да отида малко по-далеч:

— Татко, кажи ми честно, поне не се ли опитваш да пишеш?

— Скъпа моя Касандра — произнесе баща ми с пресипнал глас, какъвто рядко използваше, — време е да се сложи край на легендата, че съм велик писател. Истината е, че никога няма да носиш прилични рокли, купени с пари, спечелени от мен.

После стана и без да каже нито дума повече, се отправи нагоре по стълбите. Ядосах се страшно на себе си, задето бях провалила първия нормален разговор с баща ми от месеци насам.

Точно в този момент се прибра Томас — беше вир-вода. Предупредих го да не минава през спалнята на татко и брат ми се оттегли през коридора към своята стаичка. Занесох му сухи дрехи, които за щастие вече бяха изгладени, а после се качих в таванското помещение, за да видя как е Стивън.

Беше залепил свещ на пода и четеше, разтворил страниците на книгата точно под трепкащия пламък. Лицето му се открояваше като светло петно в мрака, а устните му безмълвно се движеха. Не усети, че стоя на прага и го наблюдавам. Тиганите бяха на път да прелеят от насъбралата се дъждовна вода. Влязох в стаята да му помогна да ги изсипем през прозореца и докато правехме това, забелязах, че лампата в стаичката на баща ми свети. Беше предпочел да се върне там, независимо от дъжда, вместо да се прибере в спалнята си. Слава Богу, валежът най-сетне беше отслабнал. Въздухът беше свеж. Подадох глава през прозореца и установих, че навън е по-топло, отколкото вътре. Винаги усещаме промените във времето с известно закъснение в тази наша къща.

— Пролетта скоро ще ви зарадва, госпожице Касандра — рече Стивън.

Стояхме мълчаливи до отворения прозорец и дишахме с пълна гръд.

— Въздухът е мек, нали? — попитах плахо. — Бих определила този дъжд като пролетен. Нали не си го внушавам? Знаеш, че винаги се опитвам да докарам пролетта по-бързо, отколкото тя в действителност пристига.

Стивън се надвеси навън и пое дълбоко дъх.

— Напротив, права сте, госпожице Касандра. Пролетта наближава. Може би ще има още студени дни, но така или иначе пролетта чука на вратата. — По устните му се плъзна усмивка, явно отправена не към мен, защото погледът му беше прикован в нещо невидимо в пространството. — Всяко начало е хубаво — добави той, затваряйки прозореца, и двамата отново поставихме тиганите под капещата вода.

Из стаята се разнесе тихият звън на падащите капки. Пламъкът на свещта трепкаше и чертаеше странни сенки по стените. При тази игра на светлината Стивън изглеждаше невероятно висок. Спомних си, че татко го бе нарекъл „богоподобен“, а после изведнъж се сетих, че бях забравила да се държа рязко с него.

Слязохме в кухнята и аз се заех да сервирам вечерята на Томас. Топаз гладеше копринения си пеньоар, който изглеждаше страхотно — преди боядисването цветът му беше избеляло син, а сега беше станал тюркоазено зелен. Стори ми се, че именно прелестният му вид беше причина за лошото настроение на сестра ми — защото тя пък гладеше една своя стара памучна рокля, при която цветът не се бе получил толкова добре.

— Какъв изобщо е смисълът да се занимаваме с летни дрехи? — мърмореше Роуз. — Не мога да повярвам, че някога отново ще стане топло.

— Тази вечер във въздуха се носи ухание на пролет — осведомих я аз. — Излез навън и се увери сама.

Роуз никога не се възторгва по отношение на сезоните, така че просто пропусна думите ми покрай ушите си, ала Топаз остави ютията и за секунда се озова при вратата. Отвори я, пристъпи напред, отметна глава назад, разтвори широко ръце и пое дълбоко дъх.

— Усеща се само предвестие за пролет, не и самата пролет — побързах да я предупредя аз, но младата ми мащеха така се беше захласнала, че не ме чу. Очаквах всеки миг да се слее с нощта, но след няколко дълбоки вдишвания тя се прибра вътре, взе пеньоара си и тръгна към спалнята, за да го облече.

— Нямам думи! — възкликна сестра ми. — След всичките тези години продължавам да се чудя дали се държи така, защото наистина й идва отвътре, или просто се превзема, за да ни впечатли. А може би иска да впечатли самата себе си?

— Защо не и трите едновременно? — засмях се аз. — И ако това й помага да се наслаждава на живота, ни най-малко не я обвинявам.

Роуз отиде да затвори вратата и за малко остана на прага. Свежият нощен въздух дори за миг не разведри мрачното й настроение. Сестра ми захлопна вратата и рече с гробовен тон:

— Бих сторила нещо наистина отчайващо, стига да знаех какво.

— Какъв всъщност ти е проблемът, Роуз? — попита я Томас. — Дни наред не спираш да мърмориш, вече ставаш досадна. Топаз поне се смее, а твоят вид неизменно е мрачен.

— Не говори с пълна уста — сряза го Роуз. — Видът ми е мрачен, защото в душата ми е мрачно. Нямам никакви дрехи, нито пък перспективи. Живея в мухлясала развалина и не ми остава нищо друго, освен да вегетирам в очакване на старостта.

— Положението е такова от години — каза Томас. — Коя е причината да започнеш да го приемаш толкова навътре точно сега?

— Може би дългата и студена зима — предположих аз.

— Дългата студена зима на живота ми — патетично отвърна сестра ми, при което Томас избухна в смях.

Роуз прояви здрав разум и сама се засмя на изказването си. Дойде и седна при нас на масата. Вече не изглеждаше толкова навъсена.

— Стивън — рече внезапно тя. — Ти редовно ходиш на църква. Можеш ли да ми кажеш дали хората още вярват в съществуването на дявола?

— Някои вярват — каза Стивън, — макар лично аз да се съмнявам, че викарият се отнася към тази група.

— Дяволът вече не е на мода — засмях се аз.

— В такъв случай трябва да е наистина поласкан, че аз вярвам в него. Както съм сигурна, че работи особено упорито, за да направи живота ми черен. Склонна съм да му продам душата си, подобно на Фауст.

— Само че Фауст е продал душата си, за да си върне обратно младостта — напомни й Томас.

— Тогава аз ще продам моята срещу възможността да изживея пълноценно младостта си, докато все още я имам — отвърна Роуз. — Как мислиш, дали дяволът иде ме чуе, ако изкрещя с все сила, или ще ми се наложи да търся дяволския кладенец или нещо от този род?

— Можеш просто да се опиташ да изразиш желанието си пред нашия зъл дух, оня, който краси водоливника — подхвърлих аз.

Макар сестра ми да звучеше много отчаяно, долавях в нея някаква палавост — нещо, което отдавна не бях забелязвала. Изведнъж ми се прииска да я окуража.

— Дай ми стълбата, Стивън — нареди незабавно Роуз.

Това, което наричаме „наш зъл дух“, всъщност е едно издялано над кухненската камина лице. Според татко на това място се е намирал параклисът на замъка, защото освен разтегнатото в странна гримаса каменно изображение около него се забелязват следи и от други релефни образи. В стената има и ниша, която по всяка вероятност е била предназначена за купела със светената вода. Отгоре има толкова много слоеве мазилка, че повечето очертания изглеждат размазани.

— Стълбата не е достатъчно висока, госпожице Роуз — каза Стивън, — а и викарият твърди, че това всъщност е глава на ангел, а не на зъл дух.

— Не знам, но на мен изражението му ми се вижда по-скоро дяволско — възрази Роуз. — Пък и нали поначало дяволът е паднал ангел?

Всички се втренчихме в главата — тя наистина изглеждаше сатанинска: голяма част от къдриците, които някога са я обрамчвали, сега бяха изпочупени, а онези, които се бяха съхранили, стърчаха нагоре и приличаха на рога.

— Ще вземе да се окаже, че е по-добре да изкажеш желанието си пред ангел, когото мислиш за дявол. Така дяволската сила може наистина да се събуди — допуснах на глас. — Както при вещиците, когато казват Светото писание отзад напред.

— Можем да те качим на сушилката за прането, Роуз — предложи Томас.

Сушилката бе поставена нависоко и от нея висяха праните чаршафи. Роуз нареди на Стивън да я смъкне надолу и той извърна очи към мен, за да види дали ще одобря подобно действие. Сестра ми смръщи вежди и се зае да сваля решетката без чужда помощ.

— Ако твърдо си решила да се побъркваш чак дотам, чакай поне да махна чаршафите — настоях.

Томас ми помогна да сгънем влажните чаршафи и да ги свалим от простора, а после задържа въжето, докато Роуз се наместваше по средата на дървената скара. Дръпна въжето, за да провери здравината му.

— Решетката ще те издържи — отбеляза Стивън. — Помагах, когато я правеха, и мога да гарантирам, че е изключително здрава. Виж, за въжетата не съм много сигурен.

Седнах до Роуз. Според мен, ако решетката издържеше тежестта на двете ни в смъкнато състояние, тогава нямаше да има проблем да издържи при вдигането на Роуз. Само един поглед върху пламналите страни и блесналите й очи ми беше достатъчен, за да знам, че е излишно да се опитвам да я разубедя.

Полюляхме се малко, после сестра ми каза:

— Достатъчно. Вече искам да ме издърпате нагоре.

Стивън се втурна да помогне на Томас.

— Но вие слезте, госпожице Касандра — каза той. — Опасно е.

— Предполагам, че няма да ти пука особено, ако аз си счупя врата — язвително подхвърли Роуз.

— Бих предпочел да не ви се случва подобно нещо, но също така съм сигурен, че дори и да ви помоля, няма да се откажете. Освен това вие сте тази, която иска да си поговори с ангела, а не госпожица Касандра.

С най-голямо удоволствие бих си пожелала нещо пред лицето на нашия зъл дух, но за нищо на света не бих се качила при него с помощта на това нестабилно приспособление.

— Казах ти, че не е ангел, а дявол — тросна се Роуз, седейки на решетката с люлеещи се напред-назад крака, а погледът й обхождаше всички ни. — Е, ще се осмели ли някой да ме придружи до горе?

— Не! — изкрещяхме в един глас, което сигурно беше твърде разочароващо за милата ми сестра.

— Добре тогава! — отсече тя. — Вдигайте ме.

Томас и Стивън задърпаха въжето. Когато решетката се издигна на около три метра от пода, аз помолих двете момчета да спрат за момент и извиках:

— Как се чувстваш, Роуз?

— Усещането е странно, но същевременно много вълнуващо. Дърпайте, момчета!

Те послушно задвижиха отново въжето. Главата на злия дух беше на около шест метра от пода и докато сестра ми се издигаше все по-нагоре и нагоре, стомахът ми започна да се свива в ужасни предчувствия. Едва сега осъзнах колко е опасно всъщност начинанието й. Когато Роуз стигна на метър от главата, Стивън подвикна:

— Това е. Решетката не може да се издигне по-високо.

Роуз протегна ръка, но не успя да докосне каменното лице. Тогава погледна надолу и извика:

— Виждам нещо като стъпало. Може би едно време е имало стълбище.

В следващия миг ръцете й се вкопчиха в един издаден напред камък и тялото й прилепна към стената. Светлината от газената лампа на масата не бе достатъчно силна, за да ни позволи да виждаме добре какво точно става там горе, но на мен направо ми призля от притеснение.

— Свършвай по-бързо — извиках, а коленете ми трепереха.

Роуз трябваше да изкачи само още едно от стъпалата, иззидани в стената, за да докосне главата.

— Не може да се каже, че е красавец, като го погледне човек отблизо — отбеляза тя. — Какво да му кажа, Касандра?

— Потупай го по главата — предложих. — Обзалагам се, че от стотици години никой не е проявявал внимание и привързаност към него.

Роуз погали каменното изображение. Взех лампата от масата и я вдигнах възможно най-високо. Сестра ми изглеждаше нереална — сякаш летеше във въздуха или пък някой я бе изографисал високо върху стената.

— Ангелски дявол или дяволски ангел, чуй молбата ни, изпълни желанието ни, замъкът Годсенд копнее за божествен знак…

Тук зациклих.

— Ако е дявол, трябва да се каже „дяволски знак“ — подсказа ми Томас.

В този миг откъм пътя край замъка се чу клаксон на кола и брат ми добави:

— Ето, старият негодник вече идва за душата ти.

Видях как Роуз се стресна.

— Смъкнете ме долу! Веднага! — изкрещя тя и скокна върху решетката.

Уплаших се, че момчетата няма да са готови да реагират и ще изпуснат въжето, но те, слава Богу, го държаха здраво и внимателно спуснаха сестра ми. Още преди краката й да са докоснали твърда земя, Роуз скочи и побърза да седне на пода.

— Този клаксон ме стресна — призна тя с разтреперан глас. — Когато го чух, погледнах надолу и ми се зави свят.

Помолих я да опише как се е чувствала там горе, но тя отвърна, че не изпитвала нищо особено до момента, в който й прилошало. Ето още една съществена разлика между нас двете: аз щях да преживея цяла палитра от чувства и да ги запомня всичките до едно, докато единственото нещо, което бе занимавало сестра ми, беше да заяви гласно желанието си и да поиска то да бъде изпълнено.

— Ти така и не успя да си пожелаеш нещо, нали? — попитах я.

Роуз се засмя:

— О, напротив, набързо успях да изброя две-три лични желания.

Топаз влезе в кухнята, загърната в черната си мушама и с гумени ботуши до коленете, сякаш беше тръгнала да оглави командването на някой спасителен екип. Информира ни, че след боядисването коприненият й пеньоар се е свил толкова много, че едва се напъхва в него, затова Роуз може да го има за себе си. След това мащехата ни отново излезе навън, оставяйки вратата широко отворена след себе си.

— Не поглъщай нощта, чу ли? — извика Томас подире й.

— Късметът ти вече започна да работи — подвикнах след Роуз, докато тя тичаше нагоре по стълбите, нетърпелива да пробва новата си придобивка.

Томас се оттегли в стаята си и се зае с домашните си, така че моментът да си взема вана бе напълно подходящ. Попитах Стивън дали ще възрази, ако се изкъпя в кухнята. По принцип винаги се къпя там, но тъй като за него това означава да прекара доста време навън, с този въпрос му поднасях извиненията си. Той тактично отвърна, че и бездруго има работа в хамбара, и предложи, преди да излезе, да ми помогне с подготовката на голямото корито, което ползвах за вана.

— О, но коритото е пълно с боя! — сетих се.

Изпразнихме го и Стивън го изплакна.

— Въпреки че е измито добре, се страхувам остатъците от боята да не полепнат по кожата ви, госпожице Касандра — предупреди ме той. — Не е ли по-разумно да ползвате ваната в банята?

Тя е толкова огромна, че никога не успяваме да стоплим достатъчно вода, за да я напълним догоре, да не говорим пък колко студено беше просторното помещение. Предпочетох да поема риска с боята. Пренесох коритото до камината. Стивън наточи топла вода от бойлера и ми помогна да си направя параван от влажните зелени чаршафи — по правило ползвам платнищата, с които покриваме мебелите, за да не трупат прах, но сега извадих късмет — чаршафите и без това трябваше да съхнат. Импровизираният параван бе достатъчно надеждно прикритие, но все пак предпочитах да бъда сама, докато се къпех.

— Какво смятате да четете тази вечер, госпожице Касандра? — поинтересува се Стивън.

Отвърнах му, че ми се ще да се позанимая с любимата ни стара енциклопедия и по-точно с раздела „Човекът и свръхчовекът“ (взех я назаем от викария, струва ми се, че когато я четох преди пет години, доста съществени неща бяха убягнали от съзнанието ми), както и с новия роман „Домашен разговор“, който госпожица Марси бе така добра да ми заеме. Обичам да се разнообразявам, къпейки се. Стивън ми донесе споменатите книги, докато аз подготвях принадлежностите си за баня. А когато запали фенера си, готов да се отправи към хамбара, ме изненада с един голям фин млечен шоколад с ядки.

— Как си се сдобил с това? — възкликнах.

Обясни ми, че го е купил на кредит. Пък и можел да си го позволи, след като е започнал работа, нали?

— Освен това знам колко обичате да си похапвате, докато се къпете, госпожице Касандра. Какво по-голямо удоволствие от топла вана, комбинирана с четене на книга и ядене на шоколад! Единственото, което би могло да ви липсва, е може би слушането на радио.

— Само не започвай да купуваш радиоапарати на кредит — засмях се аз.

После му благодарих за шоколада и му предложих да си отчупи едно парче. Стивън деликатно отказа и се оттегли към хамбара.

Тъкмо когато влизах в коритото, Елоиз изджафка иззад задната врата, известявайки, че иска да я пусна вътре. Тя, разбира се, копнееше да се примъкне до огъня, което е малко досадно, тъй като присъствието й не е едно от удоволствията, съпровождащи взимането на топла вана — лапите й са въоръжени с остри нокти, винаги готови да се забият в нечия кожа. Слава Богу, този път Елоиз беше в сънливо състояние, така че успяхме да постигнем приятелско споразумение. Зад паравана бе невероятно приятно и удобно, а отблясъците на огъня придаваха на зелените чаршафи очарователен оранжев оттенък. Проявих достатъчно здрав разум да седна върху най-голямата чиния, която можеше да се намери в кухнята ни, за да избегна прекия допир с утаилата се на дъното на коритото боя. Трябва да призная обаче, че ръбовете на чинията нарушаваха усещането ми за пълен комфорт.

Предполагам, че хората първо се изкъпват, а после остават за известно време във ваната, за да се насладят на топлата вода. Аз лично предпочитам обратния вариант — първо се наслаждавам, после се измивам хубаво. Установила съм, че първите няколко минути от потапянето във ваната са най-хубавите и не бива да бъдат изпускани за нищо на света — точно тогава мозъкът ми ражда невероятни идеи и животът изведнъж започва да ми изглежда много по-хубав, отколкото е в действителност. Татко казва, че горещата вода може да е също толкова стимулираща, колкото и силно алкохолно питие, и макар че не съм подушвала алкохол от дълго време — като изключим миниатюрната бутилка портвайн, която викарият ми подари за моите ритуали на могилата по време на нощта на лятното слънцестоене, — никак не ми е трудно да повярвам на думите на баща ми. Така че първо се отпускам във водата и оставам така известно време, после се изтривам и сапунисвам и накрая отварям някоя книга. Чета, докато водата започне да изстива. Последната фаза от къпането настъпва, когато ми стане хладно в коритото. Тогава усещам, че хубавото, което ми е предстояло, е вече минало и няма какво повече да очаквам. Това е фазата на пълната загуба на всички илюзии. Предполагам, че и алкохолът действа почти по същия начин.

Отпуснах се във водата и блажено притворих очи. Този път мислите ми бяха посветени на нашето семейство. Мога да мисля за близките си и едновременно с това да се наслаждавам на банята си единствено благодарение на топлата вода. Защото ние със сигурност сме достойна за съжаление пасмина: с татко, който деградира в къщичката на вратаря; с Роуз, трупаща озлобление към живота; с Томас — ами за него не може да се отрече, че е изпълнено с оптимизъм момче, но е вечно недохранен — това се вижда с просто око. Топаз със сигурност е най-щастлива от всички ни — тя все още продължава да смята, че е ужасно романтично да е омъжена за баща ми и да живее в порутен замък, а рисуването, свиренето на лютня и първичната й връзка с природата са достатъчни за запазване на душевното й равновесие. Бях готова да се обзаложа, че беше гола под мушамата си и че намерението й бе да изтича до върха на могилата и да се разсъблече напълно. Не че мащехата ми е запалена по нудизма — просто е била модел на художници в продължение на години и затова няма никакви резерви по отношение на голотата. За нея разсъбличането е просто начин да влезе в по-тесен контакт с природните елементи. Веднъж се получи малко неудобно, понеже хората от близката ферма я видяха. След този случай Топаз обеща да се разхожда гола само когато навън е тъмно. Разбира се, зимата е доста неподходящ сезон за разсъбличане навън, но младата ни мащеха очевидно е с притъпена чувствителност по отношение на студа. Освен това ми се струва, че пролетният повей, който се усещаше във въздуха, бе допълнителен стимул за нея. Вярно, чувстваше се някакво затопляне, но все още бяхме далеч от истински топлото време. Мисълта за Топаз, застанала гола до кулата Белмот, ме накара да изпитам двойно наслаждение от топлата вана.

Изядох половината от шоколада. Имах намерение да дам другата половина на Роуз, но Елоиз така умолително ме гледаше и с такова нетърпение размахваше опашка, че нямаше как да не го дам на нея. Благодарността й бе толкова голяма, че за един момент ме обзе страх да не реши да скочи при мен във ваната. Успокоих я, предоставяйки й сапуна, за да го оближе, и така убих ентусиазма й.

Тъкмо бях започнала да се сапунисвам, когато откъм вратата се разнесе силно хлопане.

Още не мога да си обясня какво ме накара да извикам:

— Влез!

Предполагам, че съм действала автоматично. Лицето ми бе покрито с пяна и понеже се чувствах безпомощна, отворих рязко очи. Сапунът влезе в тях и страшно ме защипа. Стиснах клепачи и затърсих с опипване кърпата си. Чух как вратата се отваря. Елоиз бясно залая и се спусна като стрела нататък. Истинско чудо е, че не повлече чаршафите със себе си. В следващите няколко секунди чувах единствено лаенето на Ел, примесено с мъжки гласове, опитващи се да я успокоят. Не й извиках да кротува, понеже знаех, че не би ухапала, когото и да било. Освен това не исках да издавам, че съм зад зелените чаршафи — особено след като нямах дори хавлия, която да увия около себе си. Междувременно бях успяла да отворя очи, при което установих, че кърпата ми не бе наоколо. Дали не я бях забравила някъде из кухнята? За щастие Елоиз скоро замлъкна.

— Не ти ли се чу, че някой каза „влез“? — попита единият мъж.

Акцентът му не беше нашенски, а тембърът му бе приятен — точно като гласовете на добрите герои от американските филми.

— Има ли някой тук? — извика още веднъж гласът.

Другият мъж му каза да млъкне и добави:

— Искам първо да огледам наоколо. Мястото е невероятно!

Този глас ме озадачи — не звучеше нито типично по английски, нито по американски, а същевременно в него нямаше и следа от чуждестранен акцент. Беше най-необикновеният глас, който някога бях чувала — много тих и много интересен.

— Забеляза ли, че тази стена всъщност е част от стената на замъка? — зададе въпрос странният глас.

Тук настъпи наистина кошмарен момент за мен, защото ми хрумна, че в следващия миг непознатият със сигурност щеше да реши, че трябва да приближи до камината, за да я разгледа по-добре. Точно тогава брат ми се появи на стълбището. Мъжете обясниха, че случайно са свърнали по пътя, водещ към замъка, при което колата им заседнала в калта. Влезли в къщата, за да видят дали случайно някой не би могъл да им помогне.

— Или най-малкото да ви предупредим, че сме блокирали пътеката — рече гласът с американския акцент. — В случай, че няма кой да ни избута и се наложи да прекараме нощта навън.

Томас им отговори, че ще излезе навън да погледне. Чух го да измъква ботушите си от килера.

— Този ваш замък е истинска прелест — рече необичайният глас.

Обзе ме ужас, че ей сега ще поиска разрешение да огледа наоколо. Добре, че спътникът му започна да обяснява как затънали с колата и да се интересува дали имаме коне, с които да я издърпаме от гъстата кал. След около минута двамата непознати, придружени от брат ми, излязоха навън. Чух вратата да се захлопва зад гърба им и си отдъхнах с облекчение.

Само че се чувствах малко разочарована — не бях видяла двамата мъже и едва ли някога щях да ги видя. Опитах се да си представя какви лица биха съответствали на чутите от мен гласове, после внезапно установих, че водата в коритото бързо изстива, а аз още доникъде не съм стигнала с къпането. Захванах се за работа, но колкото и да търках ръцете си, зелената боя не се отмиваше. И понеже имам навика да се концентрирам изцяло върху онова, което върша, до момента, в който приключих с къпането, мисълта за двамата непознати мъже бе напълно изтрита от съзнанието ми. Скочих от коритото, долях кофа гореща вода от контейнера и тъкмо когато повторно се потопих, чух как вратата се отваря.

Из кухнята се разнесоха стъпки. Бях сигурна, че не принадлежат на някой от близките ми — те най-малкото биха ми се обадили или биха вдигнали повече шум. Чувствах, че някой стои насред стаята и се оглежда наоколо. Не можех повече да понасям това положение, затова извиках:

— Който и да си, предупреждавам те, че в момента се къпя.

— Мили Боже! Моля за извинение — извика мъжът със спокойния глас. — Бяхте ли тук, когато преди малко влязохме?

Отвърнах утвърдително и го попитах дали колата им продължава да си стои затънала в калта.

— Отидоха да намерят коне — отвърна той, — а аз реших да се промъкна обратно у вас, за да разгледам на спокойствие. Никога в живота си не съм виждал подобно място.

— Само ме оставете да изляза от водата и да се избърша, и ви обещавам, че ще ви разведа наоколо — обещах му.

Бях избърсала лицето и шията си в съхнещите чаршафи, но още не се престрашавах да изляза от топлата вода на студеното, за да потърся хавлиената си кърпа. Попитах мъжа дали не вижда хавлията ми някъде, но отговорът му бе отрицателен, затова коленичих в коритото, разтворих зелените чаршафи и подадох глава навън. Непознатият се извърна към мен. Удивлението ми беше пълно. Мъжът имаше черна брада!

Не познавах никой, който да носи брада, с изключение на един старец от приюта за бедни в Скотни. Старецът ми приличаше на Дядо Коледа, но брадата на този тук нямаше нищо общо с онази — беше прилежно подрязана и заострена напред, също като на мъжете от епохата на Елизабет II. Беше изненадващо, тъй като гласът му определено бе младежки.

— Как си? — попита ме той и се усмихна. По тона му отгатнах, че ме взема за дете.

Откри хавлията ми и тръгна да ми я носи, когато се спря и рече:

— Не се плаши. Ще я оставя някъде около ваната, така че да можеш да я стигнеш, като се протегнеш, а после веднага ще изляза на двора.

— Не ме е страх — отвърнах. — Само съм изненадана, че не изглеждате така, както си представях, докато слушах гласа ви.

В отговор мъжът се засмя, а аз се притесних, че изказването ми може да е прозвучало грубо, затова побързах да добавя:

— Разбира се, няма нужда да излизате. Защо не седнете? Наистина не желая да се представя като лоша домакиня.

Това беше най-помпозната реч в целия ми живот.

Започнах да протягам едната си ръка измежду чаршафите и мъжът каза:

— Ако продължаваш по същия начин, последствията ще са катастрофални. По-добре да оставя кърпата ти в края на ваната, така по-лесно ще я вземеш.

Прибрах глава зад чаршафите и видях как ръката му се подава. Грабнах бързо кърпата и отворих уста да го помоля да ми донесе и дрехите, когато вратата за пореден път изскърца.

— Търсих те навсякъде, Саймън — каза мъжът с американския акцент. — Това е най-дяволското място, на което някога съм стъпвал. Току-що видях призрак.

— Глупости — отвърна мъжът с брадата.

— Честна дума, наистина видях! Бях на поляната. Извадих фенерчето си и го насочих към високата кула, разположена на близкия хълм, и точно в този момент една бяла фигура се плъзна зад кулата.

— Вероятно е някой кон.

— Не беше кон, ходеше изправено на два крака. Но, дявол да го вземе, сигурно полудявам, защото не видях създанието да има крака.

Помислих си, че тази вечер Топаз сигурно е решила да не сваля черните си гумени ботуши.

— Стига си приказвал такива неща — прошепна брадатият мъж. — Зад ей тези чаршафи има дете, къпе се.

Извиках им да ми донесат дрехите и протегнах ръка в очакване да ги получа.

— Мили Боже! Детето е зелено! — възкликна американецът. — Какво е това място — къщата на духовете ли?

— Не съм цялата зелена — обясних. — Това е, защото боядисвахме.

— В такъв случай онова нещо, което видях горе на хълма, трябва да е някой от вашите призраци — каза американецът.

Брадатият мъж приближи с дрехите ми.

— Не се притеснявай, духове няма — успокои ме той. — Разбира се, че нищо такова не е видял!

— Всъщност напълно е възможно да е видял призрак горе на хълма, но по-вероятно е да е била мащехата ми, която си пада да се слива с природата — спокойно им разясних.

Вече бях вън от коритото и кърпата бе прилежно увита около тялото ми, така че можех да си позволя да подам глава между чаршафите, докато разговаряхме. Мъжът ме изгледа поразен и аз се сетих, че допреди малко бях коленичила в коритото, а сега стоях права и главата ми се появяваше на значително по-голяма височина.

— По-голяма си, отколкото те мислех — отбеляза той.

Докато си вземах дрехите, успях да хвърля един поглед и на другия мъж. Имаше красиво и свежо лице, което напълно съответстваше на гласа му. Най-странно бе усещането ми, че го познавам отнякъде. После реших, че това е така, защото той изглеждаше също като младежите от американските филми — е, не точно като главния герой, но като брата на главната героиня например или пък като момчето от бензиностанцията. Младежът усети, че го гледам, и рече:

— Здравей! Разкажи ми нещо повече за безкраката си мащеха. И за останалите от семейството ти. Нямаш ли случайно сестра, която свири на арфа, докато препуска, възседнала див мустанг, или нещо подобно?

Точно в този момент Топаз засвири на лютнята си — сигурно бе минала през предния вход, без да я усетим. Младежът избухна в смях.

— Ето я и нея! — извика доволно той.

— Това не е арфа, а лютня — поправи го брадатият мъж. — Наистина е невероятно! Замък, лютня…

И тогава Роуз се появи на стълбите. Беше облечена в пребоядисания копринен пеньоар на Топаз — със средновековна кройка и широки ръкави, стигащи почти до пода. Очевидно сестра ми не знаеше, че вкъщи има непознати, защото извика:

— Касандра, виж!

Двамата мъже автоматично извърнаха глави към нея и Роуз замръзна на мястото си. За първи път лютнята на Топаз бе настроена и сякаш нарочно за случая мащехата ми свиреше не коя да е мелодия, а „Зелени ръкави“.

Пета глава

По-късно, отново покачена върху сеното в хамбара.

Трябваше да спра до момента, в който Роуз се появи на площадката пред стълбището, защото Топаз ни извика да се нахраним. Понеже бе твърде заета и не беше успяла да сготви, менюто ни включваше студено брюкселско зеле и варен ориз. Не бих казала, че това е любимата ми храна, но поне е засищаща. Ядохме във всекидневната, която бе излъскана до блясък. Независимо че в камината гореше огън, в стаята бе студено. Забелязала съм, че току-що почистените стаи моментално стават по-студени.

Сега Роуз и Топаз са навън и оглеждат храсталаците за зелени клонки, които да потопят в големите кани от девънски порцелан. Мащехата ни се закани, че ако не намерят нищо подходящо, ще накъса голи клони и ще навърже нещо закачливо по тях. Човек би си помислил, че млада жена като Топаз, която си пада по разсъбличането, би предпочела да остави голите клони така, както са си.

Никоя от нас не иска да си признае, че очаква Котънови да ни посетят много скоро, но всички безумно се надяваме именно на това. Защото двамата мъже всъщност бяха Котънови от Скотни. Бяха закъсали до замъка точно когато за първи път отиваха да посетят завещаното от баща им имение. Не знам как не се досетих за това веднага! Много добре знаех, че наследникът е американец. Най-малкият син на стария Котън заминал за Щатите в началото на века — след някаква жестока семейна свада, предполагам — и по-късно приел американско поданство. По онова време нищо не намеквало, че точно той ще наследи Скотни, но двамата му по-големи братя били убити по време на Първата световна война, а преди дванайсет години третият загинал заедно със сина си при автомобилна катастрофа. След тези трагични случки американецът се опитал да се сдобри с баща си, но старецът заявил, че няма да се срещне с него, докато онзи не възвърне английското си поданство, което синът пък отказал да направи. Въпросният син починал преди около година. Двамата млади мъже, които се отбиха у нас, са неговите синове. Снощи Саймън — мъжът с брадата — спомена, че тъкмо успял да убеди дядо си да се съгласи да го приеме и старият господин Котън взел, че умрял. Много тъжно наистина.

Името на по-малкия брат е Нийл и причината да звучи толкова различно от брат си е, че е израснал в Калифорния, в ранчото на баща си, докато Саймън е живял в Бостън и Ню Йорк заедно с майка си. (Доколкото разбирам, родителите са били разведени. В момента госпожа Котън е в Лондон, но скоро и тя ще пристигне в Скотни.) Татко казва, че и акцентът на Саймън е американски, а в Америка има също толкова акценти, колкото и в Англия — дори повече. Според баща ни Саймън говори много добър, макар и малко архаичен английски, не като този, който в момента е на мода тук. Гласът му със сигурност е забележителен — макар да мисля, че повече харесвам по-малкия брат.

Колко жалко, че именно Саймън е наследникът на Скотни! Роуз намира брадата му за отвратителна, но може би все някак ще успеем да се отървем от тази растителност. Нима наистина признавам, че сестра ми е твърдо решена да се омъжи за човек, когото е видяла един-единствен път и когото не харесва особено много? Всъщност това, което току-що написах, е наполовина вярно. Другата половина е плод на въображението ми. Чувала съм, че повечето момичета се забавляват да си запълват времето по този начин, когато срещнат някой млад свободен мъж. Те просто се… чудят. А ако има семейство, в което нуждата от такова чудене да е особено силна, то това със сигурност е нашето. Но само що се отнася до Роуз. Замислих се дали и аз не се питам това-онова във връзка с двамата млади мъже, но съвсем честно мога да отговоря отрицателно. По-скоро бих умряла, отколкото да се омъжа за някой от тези приятни младежи.

Глупости! По-скоро бих се омъжила и за двамата, отколкото да умра. Но докато си седя тук, в сламата, осъзнавам, че има нещо твърде отблъскващо в начина, по който мислите на младите момичета отскачат директно към брака, вместо първо да се позанимаят с любовта. Да не говорим, че повечето от гореспоменатите мозъци нямат ни най-малка представа какво всъщност представлява бракът. Сега, като се замисля, ми хрумва, че всъщност си вадя тези заключения главно от книгите, които съм прочела, защото на практика единствените млади жени, които познавам, са Роуз и Топаз. Но някои художествени образи са много реални — като създадените от Джейн Остин например. И съм убедена, че в началото на „Гордост и предразсъдъци“ петте сестри Бенет просто искат да покорят младите мъже от Недърфийлд Парк и изобщо не се и замислят върху естеството на брака. Чудя се дали Роуз си дава сметка. Непременно трябва да й поговоря, преди да е хукнала да се обвързва. За щастие, не съм невежа по подобни въпроси — една заварена дъщеря на Топаз няма как да бъде задръстена. Знам всичко за нещата от живота. И не храня никакви илюзии по отношение на тях.

Моментът, в който Роуз се появи на стълбите, бе прекрасен. Веднага се сетих за Биатрикс от „Езмънд“ — само дето Биатрикс не се препъва в полата на роклята си на третото стъпало и не се улавя за перилата с боядисаната си в зелено ръка. Но всичко мина добре, защото, щом видя Котънови, сестра ми се превърна в самото олицетворение на девичето достойнство. Забелязах как започна да пристъпя грациозно и превзето. Когато се спъна, Нийл Котън се спусна да й помогне, а после всички се разсмяхме и се впуснахме в непринуден разговор, в хода, на който сестра ми забрави маниерниченето.

Докато бързах да се облека, скрита зад чаршафите, двамата Котънови обясниха кои са. Оказа се, че са в Англия едва от няколко дни. Запитах се какво ли би било да си на мястото на Саймън — за пръв път да пристигнеш посред нощ в огромно имение като Скотни, знаейки, че то е твоя собственост. За частица от секундата сякаш се превъплътих в него и погледнах през очите му. Нашият замък, изникнал неочаквано насред разкаляния английски пейзаж, определено бе странна гледка. Представях си го да надниква вътре през прозорчето на кухнята, както съм сигурна, че е направил, когато повторно се бе върнал в къщата, след като беше оставил брат си да се оправя с колата. Мисля, че успях да проникна в главата му, защото, докато тази картина изпълзяваше в съзнанието ми, Саймън каза:

— Не можах да повярвам на очите си, когато погледнах вътре! Кухнята ви приличаше на гравюра от някоя стара книга с вълшебни приказки.

Обзалагам се, че Роуз пък му се беше видяла като приказна принцеса — защото сестра ми наистина изглеждаше точно така. Беше мила, очарователна и непосредствена, а и не спираше да се смее с този свой звънлив смях, който толкова рядко напоследък имахме удоволствието да чуваме. Спомних си колко различна бе сестра ми само допреди половин час, припомних си и желанията, които бе изрекла пред дявола ангел. Случи се нещо странно — Саймън Котън изглеждаше еднакво запленен и от кухнята, и от Роуз, не спираше да мести поглед от сестра ми към обстановката наоколо и после обратно. Беше извадил фенерчето си — „прожектора“, както го наричаше по американски маниер, — за да огледа подробно стената над камината (аз вече бях успяла да се облека), и след като освети за известно време каменното лице, се оттегли към тясното прозорче, гледащо към крепостния ров. Това бе най-тъмното кътче в цялата кухня, фенерчето внезапно угасна и той го обърна към себе си, за да провери дали крушката не беше изгоряла. В този миг то отново светна. Сянката на главата му се очерта върху стената и благодарение на заострената напред брада пред нас сякаш се появи образът на самия дявол.

Роуз забеляза тази прилика по същото време, по което и аз, и тихо извика. Саймън бързо се извърна към нея, но в този момент Елоиз се шмугна измежду зелените чаршафи, оплете се в тях и ги събори на земята. Започнах да викам: „Ел, Ел!“, а после трябваше да обяснявам, че всъщност не съм имала видения, свързани с ада, а просто съм използвала съкратеното обръщение към кучето ни. Това доведе до няколко шеговити забележки по отношение на семейство Мортмейн. Въпреки че се засмях, не преставах да мисля за дяволската сянка. Това бяха глупости, разбира се — никога не бях срещала човек с по-благ поглед от този на Саймън Котън. Но Роуз е много суеверна. Чудя се дали по-малкият брат има някакви пари. Той също се държеше много мило със сестра ми. И с мен.

Имаше и един драматичен момент — когато Саймън ме попита дали ние сме собствениците на този замък, при което аз извиках:

— О, не! Собствениците сте ВИЕ!

Побързах да добавя, че според договора ни с предишния наемодател ни остава да живеем тук още трийсет години. Дали подобни договори са в сила, когато не си плащаш наема? Аз, разбира се, нищо не споменах по въпроса — имах чувството, че подобен разговор ще разруши красотата на мига.

След като вече бяхме разговаряли около двайсетина минути, на сцената се появи ново лице: Топаз, облечена в стария си костюм от туид. Мащехата ми рядко го носи, и то само през деня. Никога, ама никога не го облича вечер, защото това я прави да изглежда безцветна, а не порцелановобяла, каквато в действителност бе. Това ме порази, особено пък след като забелязах, че вратата на стаята й е открехната, което означаваше, че бе разбрала кои са посетителите ни. Едва се сдържах да не я попитам защо е решила да се прави на безлична — най-вероятно бе сметнала, че строгият костюм ще придаде на семейството ни липсващото му провинциално достойнство.

Представихме й братята Котън и Топаз размени няколко думи с тях, но като цяло бе прекалено тиха. Какво, по дяволите, й ставаше? След няколко минути тя се оттегли, за да приготви какао — нямаше какво друго да предложим на гостите си, освен какао и вода. Чаят бе свършил същата тази вечер — последната чаша бе поднесена на Томас заедно с вечерята.

Никога не пием какао вечер, освен ако случаят не е особено специален — като например, когато имаме болен вкъщи или пък трябва да се сдобрим след поредната семейна свада. Затова ми бе особено неприятно, че брат ми и Стивън ще пропуснат това удоволствие — двамата бяха отишли до Фор Стоунс за коне. Също така ми се струваше редно и татко да изпие чаша от това укрепително питие, но ми беше ясно, че той за нищо на света не би се срещнал с непознати. Страхувах се, че дори и да решеше да слезе до кухнята за бисквити, щеше да се оттегли мигновено и тихо още щом чуеше непознати гласове. Изведнъж задната врата се отвори и баща ми с гръм и трясък влетя в кухнята. Отново бе заваляло, а е доста по-бързо да се придвижиш до къщата, като притичаш през двора, вместо да пристъпяш внимателно по ръба на крепостните стени, и баща ми бе сторил именно това. Появи се, наметнал малко килимче върху главата си, ръсейки цветисти ругатни по адрес на времето и на газовата печка, която бе започнала да връща дима обратно в стаичката му, и забеляза Котънови едва някъде към средата на разпалената си реч. Топаз спря да разбърква какаото и гордо и отчетливо произнесе:

— А това е моят съпруг, господин Джеймс Мортмейн.

След което се случи нещо наистина прекрасно! Саймън Котън възкликна:

— Но… О, това е истинско чудо! Вие трябва да сте авторът на „Джейкъб Рестлинг“!

Баща ми се втренчи в него, а в очите му се четеше отчаяние. В първия момент си помислих, че е заради неочаквания му сблъсък с непознати, но после, когато той със заекване рече: „Ами да, всъщност аз…“, ми стана ясно, че е невероятно поласкан, но също така му е невероятно трудно да повярва, че е срещнал почитатели. Мисля, че точно така трябва да изглежда някой корабокрушенец, зърнал кораб в далечината. Саймън Котън приближи към татко, здрависа се енергично с него и се обърна към брат си с думите:

— Нийл, помниш ли „Джейкъб Рестлинг“?

Нийл отвърна:

— Да, разбира се, според мен той е забележителен.

От тона му разбрах, че Нийл нямаше никаква представа за какво всъщност става дума. Саймън започна да говори разпалено за книгата, сякаш току-що я беше прочел, макар по-късно да стана ясно, че я е изучавал в университета преди много, много години. В началото татко бе нервен и се чувстваше неловко, но постепенно се отпусна и накрая говореше предимно той, а Саймън само от време на време вметваше по някоя и друга дума. Най-сетне баща ми захвърли на пода килимчето, което продължаваше да обгръща раменете му — сякаш бе товар, който го задушаваше, — и тръгна към масата, викайки:

— Какао, какао! — сякаш това бе най-вълшебната напитка на този свят, което аз лично намирам за точно така.

Докато пиехме какаото си, разговорът стана по-общ. Татко ни смъмри заради боядисаните ни в зелено ръце, а Нийл Котън забеляза голямата купа в коритото и през смях отбеляза колко забавно е, че съм седяла на нея. Роуз ставаше все по-мила и по-мила, не спираше да се усмихва и приличаше на истински ангел. Сестра ми седеше до огъня, притиснала Ейб в скута си, и Котънови час по час се пресягаха да погалят котарака, чиято козина има същия цвят като косата на Роуз. Беше очевидно, че са запленени от всичко и всички. Когато Елоиз скокна върху контейнера с топлата вода и легна да подремне, Нийл отбеляза, че кучето ни е най-прелестното нещо, което някога е виждал. Лично аз не говорех много — баща ми и Котънови бяха взели думата, — но двамата млади мъже очевидно намираха и малкото, което казвах, за изключително умно и вълнуващо.

И точно когато всичко вървеше по мед и масло, Саймън Котън зададе въпроса, от който се страхувах през цялото време. Той се обърна към татко и попита:

— Кога можем да очакваме продължението на „Джейкъб Рестлинг“?

Знаех, че трябва да се опитам да отклоня вниманието към себе си, като разлея какаото си например, но то беше толкова вкусно, че щеше да е престъпление да го разхищавам. И докато се борех със себе си, баща ми отвърна:

— Никога.

В тона му не личеше нито гняв, нито горчивина. Думата прозвуча почти като въздишка. И не мисля, че някой друг, освен мен забеляза, че настроението на татко леко спадна, главата му се отпусна надолу, а раменете му увиснаха. Преди да успея да се намеся и да взема положението в свои ръце, Саймън Котън рече:

— Като се замисли човек, всъщност продължение на тази книга наистина не може да има.

Баща ми го стрелна с поглед и Саймън побърза да обясни:

— Обикновено книгите, които са уникални по своята същност, не могат да бъдат доразвивани. Въпреки че подобни произведения силно влияят върху работата на другите писатели, те не могат да усъвършенстват автора, сътворил въпросната уникална творба, защото с нея той е показал, че е достигнал до съвършенството.

Топаз не откъсваше напрегнат поглед от баща ми.

— О, може би… — започна тя, но баща ми я прекъсна.

— Искате да кажете, че авторите на едно значимо произведение обикновено си остават само с него, така ли? — попита тихо той.

— Опазил ме Бог! — възкликна Саймън Котън. — Не, разбира се. Онова, което имах предвид всъщност, е, че е погрешно да се използва думата „продължение“. Гениалните писатели навлизат в дълбочина, когато създават едно върховно произведение и то излиза в завършен вид. По-късно тези писатели отново насочват вниманието си към някой аспект от живота и се захващат за него със свойствената за тях страст и сътворяват поредното уникално нещо. Господ може да е създал и други светове, но не е добавял нищо към този, в който живеем, нали така?

Макар думите му да прозвучаха грандиозно, в тях прозираше искреност. И въпреки това на мен ми се стори, че дълбоко в себе си Саймън Котън мислеше другояче — това негово изказване бе просто хитроумен и любезен начин да се измъкне от конфузната ситуация. Ако бях права в това свое подозрение, той определено имаше силно развит усет за нещата, които не се виждаха, с просто око. Най-странното беше, че баща ми бе дълбоко впечатлен от речта на младия мъж. Той рязко отметна глава назад, сякаш внезапно осенен от великолепна идея, но не изрече нищо. По-скоро имаше вид на човек, който иска за момент да остане насаме с мислите си. После Саймън Котън го попита за третия сън в „Джейкъб Рестлинг“ и това отново върна татко към живота. Не бях го виждала толкова въодушевен от деня, в който се ожени за Топаз. Не говореше само за себе си. След като отвърна на въпроса, насочи разговора към всички нас и особено към Роуз. Казваше неща, които караха Котънови час по час да обръщат глави към сестра ми, и то определено с огромно задоволство.

Нийл Котън говореше по-малко от брат си. Прекара по-голямата част от времето седнал върху казана, до Елоиз. А веднъж, когато срещнах погледа му, той приятелски ми намигна.

Накрая Томас дойде и ни уведоми, че конете чакат. (Беше останало малко какао за брат ми, но не и за Стивън, който сигурно стоеше навън при конете. Добре, че му бях оставила половината от моето и го бях сложила до камината, за да се запази топло.) Татко и аз излязохме на двора с двамата братя Котън. Бяхме любопитни да видим как ще изтеглят колата от калта. Роуз не можа да ни придружи заради копринения пеньоар, а Топаз просто не изяви желание.

Беше наистина вълнуващо. Котънови светеха с фенерчетата си, всички се смеехме и цъкахме на конете, подканяйки ги да тръгнат. Накрая колата беше изтеглена и отново се озова на главния път. Последва забързано сбогуване, но двамата ни нови приятели ни увериха, че съвсем скоро ще се видим пак, и аз бях сигурна, че те наистина имаха намерение да ни посетят.

Стивън и Томас отидоха да върнат конете, а аз и татко хукнахме към къщи, бягайки от дъжда. Момчетата бяха взели газената лампа и бе тъмно като в рог. Едва ли е нужно да казвам, че семейството ми не е имало електрическо фенерче от години. Татко здраво ме държеше за ръката, за да ме подкрепя в тъмното. Беше в превъзходно настроение. Попитах го какво мисли за братята Котън и той отвърна:

— Ами не смятам, че ще ни врънкат за наема.

После добави, че бил забравил колко стимулиращи можели да бъдат американците, и ми разказа няколко интересни случки от времето, когато е обикалял из Америка и изнасял лекции върху „Джейкъб Рестлинг“. Също така отбеляза, че Саймън Котън бил американец от типа на същите, които са описани в романите на Хенри Джеймс — от онези, които, щом пристигнат в Англия, се влюбват до безпаметност в нея.

— От него ще излезе страхотен собственик на Скотни — беше заключението на баща ми.

Единственият роман от Хенри Джеймс, който някога съм правила опит да чета, е „Какво знаеше Мейси“ — тогава бях някъде около деветгодишна и очаквах, че ще е книга за деца. По онова време имахме прекрасно томче с работите на Хенри Джеймс, с тъмновиолетова кожена подвързия, което по-късно бе продадено заедно с всички по-ценни книги от домашната ни библиотека.

Щом влязохме в двора на замъка, татко отиде в стаичката си, а аз нетърпеливо се втурнах към кухнята, за да се присъединя към момичетата. Заварих ги да коментират оживено. Топаз бе излязла от мълчаливото си състояние. Беше убедена, че Роуз е предизвикала истински фурор, и сега кроеше планове как да я снабди с нова рокля — от онези, истинските модни рокли, които носеха дамите в Лондон и които Роуз обожаваше. После решиха да почистят всекидневната, в случай че Котънови решат да ни посетят в скоро време. Попитах ги не мислят ли, че е прекрасно, задето татко очевидно ги харесва. Трите извърнахме глави към прозореца, през който се виждаше къщичката на вратаря. Видяхме силуета на баща ни, приведен над бюрото. Топаз каза:

— Случи се! Чудото се случи! Той отново ще започне да работи!

Стивън и Томас също се прибраха. Накарах Стивън да изпие какаото, което бях запазила за него — трябваше да го заплаша, че ще излея ароматната течност в мивката, ако той не се съгласи. После отидохме да си легнем.

Роуз извади всичките си дрехи и ги намята върху госпожица Блосъм, за да види дали случайно измежду тях няма някоя, която да е в по-добро състояние, отколкото си спомняше. За съжаление се оказа, че всичките й рокли изглеждат ужасно, но дори това не помрачи настроението й.

Двете не спирахме да бърборим. Внезапно се надигнах и седнах в леглото.

— Роуз, струва ми се, че прекалено много даваме воля на фантазията си — казах. — Не бива така. Разбира се, ще бъде чудесно, ако започнат да ни канят по балове и други такива, но… О, Роуз, ти би ли се омъжила за човек с брада?

— Бих се омъжила и за самия дявол, стига да има някакви пари — отвърна твърдо сестра ми.

Бях напълно сигурна, че Роуз не е забравила за сянката на Саймън Котън, очертана върху кухненската стена, но понеже тя не спомена нищо по въпроса, аз също си замълчах. Човек не бива да си позволява подобни коментари по отношение на един богат мъж.

След като изгасихме свещите, накарах госпожица Блосъм да заговори. Когато я попитах какво мисли за ситуацията като цяло, тя отвърна:

— Е, това все пак е някакъв старт, девойчета, няма защо да го отричаме. Сега от вас се иска да се представите в най-добрата си светлина. Разбира се, всичките тези вехтории, дето сте ги натрупали отгоре ми, няма да ви помогнат особено, но смятам, че можете да си измиете косите и да се погрижите за ръцете си — този зелен цвят може и да е изглеждал забавно веднъж, но втори път няма да предизвика умиление. Освен това няма да е зле да се погрижите за лицата си, а в момента най-доброто, което можете да направите за красотата им, е да се потопите в дълбок, релаксиращ сън.

Роуз възприе сериозно намека за боядисаните ръце. Още щом станахме на следващата сутрин, тя прекара цял час в търкане, докато не отми и последните зелени следи от кожата си. Понеже сестра ми използва последните остатъци от специалната каша, с която сваляхме мръсотията от ръцете си, аз ще трябва да изчакам боята по моите да изсветлее и да изчезне от само себе си. В момента е в сиво-зелена фаза и прилича на кир. О, току-що ми хрумна блестяща идея — веднага след чая ще атакувам упоритата боя с парче шкурка!

Колко неочаквано може да настъпи промяна в нечий живот! Вчера по това време беше студено и мрачно, а днес е истинска пролет — не стига, че снощи се запознахме с братята Котън, ами и времето е решило да ни зарадва, изпращайки ни първия истински повей на пролетта. От мястото си в сеното ясно виждам как е напъпила трънката… Току-що установих, че ако наклоня глава встрани, прозорчето под покрива сякаш става по-голямо и ми разкрива различни части от околния пейзаж. Много забавна игра наистина.

О! О, Божичко! Те са тук — Котънови! Току-що свърнаха по алеята! О, какво да правя?

Вече подминаха хамбара. Нямаше как да предупредя Роуз и Топаз — не можех да изляза от укритието си, без да бъда забелязана. Поне знам, че двете момичета са се върнали от разходката — преди малко чух Роуз да свири на пианото. Но как ли ще бъдат облечени? И — о, небеса! — Роуз имаше намерение да си мие косата! Дори и в най-смелите си мечти не се бяхме надявали, че Котънови ще се появят още днес!

Видях как двамата братя изчезват в пасажа под къщичката на вратаря. Дали трябва да се измъкна от хамбара и да отида в къщата? Аз, разбира се, искам да ги срещна и да си поприказвам с тях отново, но на чорапа ми има огромна дупка, а ученическата ми престилка е цялата в прах и слама…

Мина около половин час, откакто написах последното изречение. Не влязох вкъщи. Лежах върху сламата и се опитвах да си ги представя във всекидневната, до лумтящия в камината огън. Всъщност не беше кой знае каква трагедия, ако Роуз си беше измила косата, защото тя изглежда прекрасно и с мокра коса. Сигурна съм, че постъпих добре, като останах тук — дори и само заради това, че понякога приказвам повече, отколкото е необходимо. Трябва много да внимавам никога да не отвличам вниманието от Роуз. Не спирам да си повтарям, че всичко е истина, а не просто илюзия: познаваме двама мъже! И те ни харесват — или поне би трябвало да ни харесват, след като толкова скоро се връщат при нас.

Не ми се пише вече. Ще ми се само да си лежа по гръб на сеното и да мисля. Но има нещо, което искам да уловя и опиша, а именно — чувството, което ме обзе, докато гледах как Котънови приближаваха към замъка. Обичам да наблюдавам хората, когато те не могат да ме видят. Често съзерцавам членовете на нашето семейство през някой прозорец и установявам, че ми изглеждат доста по-различни — все едно виждам отражението на стаята в огледало. Не мога да намеря точните думи, за да изразя въпросното усещане — то ми се изплъзна, докато се опитвах да го уловя.

Брадата на Саймън Котън изглежда още по-ексцентрична на дневна светлина. Сега установих, че той всъщност изобщо не е стар — предполагам, че дори няма трийсет години. Зъбите му са прекрасни, а устата — доста привлекателна, с добре оформени устни, макар че изглежда някак гола насред всичките тези косми. Как е възможно на един млад човек да му харесва да има брада? Дали не прикрива някой белег с нея?

Веждите му са леко повдигнати в ъгълчетата.

Лицето на Нийл Котън пък е невероятно очарователно, независимо от факта, че взети поотделно, чертите му са доста обикновени. Косата му е много хубава — светлокестенява и чуплива. Нийл изглежда пращящ от здраве, докато Саймън е малко блед. И двамата са високи — Саймън е малко по-висок от брат си, но за сметка на това Нийл е по-широкоплещест. Изобщо не си приличат.

Саймън носи костюми от туид, по английски маниер.

Нийл е облечен в сако, каквото не съм виждала никога през живота си — предницата и гърбът са от кариран плат, а ръкавите — едноцветни. Изглежда като изфабрикувано от две стари сака, но аз много се надявам да не е така, защото това би означавало, че Нийл е беден, а брат му — злобен. И тъй като платът ми се струва съвсем нов, предполагам, че въпросното сако е просто образец на най-последната американска мода.

Вече излизат от замъка! Дали да не изтичам и да ги пресрещна? Ей така, просто да се здрависам с тях? Не, не и с тези мръсни ръце…

Случи се нещо ужасно — толкова ужасно, че не знам как ще го напиша. О, как можаха, как можаха да постъпят така?

Когато приближиха до хамбара, ги чух да си приказват.

— Божичко, Саймън, извади голям късмет, че бързо разбра! — възкликна Нийл.

— Невероятно, нали? — отвърна Саймън. — Снощи тя съвсем не правеше подобно впечатление. — Той хвърли поглед назад към замъка и добави: — Какво прекрасно място! Но ужасно за живеене. И това семейство очевидно няма пукнат цент. Предполагам, че човек не би могъл да обвини бедното момиче.

— Напротив, може, дори само заради това, че така явно ти се натиска! — възрази Нийл. — И какъв ужасен копринен пеньоар по това време на деня! Колко странно, че когато снощи я видях облечена в него, всъщност доста ми хареса.

— Мащехата ми изглежда доста приятна. Чувстваше се толкова неудобно, колкото и аз. Мили Боже, в какво неприятно положение ме постави това момиче!

— Най-добре да забравим за съществуването им, Саймън. Ако не го сторим, тя като нищо ще те изложи някъде.

Саймън отвърна, че не изключва подобна вероятност. Двамата говореха тихо, но всяка дума достигаше до мен с ужасна яснота.

— Колко жалко, че не видяхме отново детето — подхвърли Нийл, докато подминаваха хамбара. — Беше много сладка.

— Малко преднамерено наивна, не мислиш ли? — отбеляза брат му. — Най-зле ще ми е да зарежа стареца — наистина се надявах, че ще мога някак да му помогна. Но предполагам, че едва ли може да се направи нещо за човек, който напълно се е алкохолизирал.

О, направо ми идеше да го убия! Та татко няма какво да яде, камо ли пък да пие! Сигурно до ушите им е стигнал някой злонамерен слух от селото. Как смеят някои хора да приказват, че баща ми е пияница! Освен това той не е старец — още не е навършил петдесет години!

Не чух нищо повече. Сега ми се иска да бях изскочила от хамбара и да наложа двамата надути негодници с юмруци. Щях да им покажа дали се държа преднамерено наивно!

Какво, по дяволите, е направила Роуз? Трябва незабавно да разбера.

Осем часът. Във всекидневната.

Дойдох тук, за да се махна от сестра си. В момента тя суши косата си в кухнята и оформя маникюра си с помощта на заострена кибритена клечка. Не спира да говори. Не знам как я понася Топаз — особено пък след като й казах за подслушания от мен разговор (защото просто трябваше да споделя, не можех да задържам подобно нещо в себе си). Или пък може би щях да го запазя в тайна, ако когато влязох в стаята, не бях намерила мащехата си сама. Бях много разстроена. Започнах шепнешком да й разказвам какво бях подслушала, тъй като в нашата къща всичко се чува.

— Чакай малко — каза ми Топаз и ме задърпа към градината.

Роуз тананикаше на горния етаж и ние не проронихме нито дума, докато не минахме по моста и не приближихме до могилата с кулата.

Топаз не се ядоса чак толкова, колкото бях очаквала, но аз, разбира се, умишлено пропуснах онази част, която засягаше баща ми. Тя дори не бе изненадана от чутото. Каза ми, че Роуз забелязала Котънови през прозореца на спалнята и нищо не било в състояние да я спре да навлече набързо копринения пеньоар. Освен това се държала като малоумна пред двамата братя и не спирала да се излага пред Саймън Котън.

— Искаш да кажеш, че се е държала прекалено свойски с него ли?

— Не точно. Това не би било толкова зле, но за нещастие сестра ти бе превъзбудена и през цялото време предизвикваше бедния Саймън — ако имаше ветрило, като нищо щеше да го потупа с него и да му подвикне: „Фу! Срамота!“ И не спираше да пърха с мигли като някоя средновековна девица.

О, сега ми стана ясно! Роуз бе възприела този маниер от книгите, които бяхме чели. Не познавахме други млади жени, освен Топаз, а точно нея Роуз никога не би си и помислила да копира. О, бедната, бедната Роуз! Та тя не е виждала съвременни момичета дори и на кино!

— Те няма да се върнат — отбеляза Топаз. — Сигурна бях дори преди да ми кажеш какво си чула от скривалището си в хамбара.

Казах, че Котънови и без това не са ни притрябвали и че те трябва да са ужасни хора, щом си позволяват да говорят така за сестра ми. Топаз обаче не беше на това мнение.

— Роуз си го заслужи — рече тя. — Мъжете нямат нищо против да им показваш, че ги харесваш, но когато открито им демонстрираш намеренията си, бягат като дявол от тамян. А Роуз именно това направи — най-безсрамно се натискаше на Саймън Котън. Ако Мортмейн беше тук, щеше да й попречи да се изложи така, той самият щеше да поведе разговора и всичко щеше да е наред. О, дявол да го вземе!

Татко бе излязъл да се поразходи — за първи път от месеци насам. Топаз каза, че Саймън Котън му е донесъл книга, написана от известен американски литературен критик, където имало статия и за „Джейкъб Рестлинг“.

— Предполагам, че Саймън може да се върне, за да си поприказва с Мортмейн — добави Топаз, ала аз силно се съмнявах.

Започна да се стъмва. Прозорците на кухнята светнаха и в очертанията на единия от тях се мярна фигурата на Роуз.

— Дали да не й кажем? — попитах колебливо.

Топаз отвърна, че според нея е по-добре да не го правим — освен ако случайно не вземат да ни поканят на гости в Скотни.

— Тогава ще се наложи да й вкараме малко здрав разум в главата.

Сигурна съм, че няма да ни поканят в Скотни.

Топаз обгърна ръка около кръста ми и двете заслизахме от могилата. Когато се озовахме в подножието, тя погледна назад към кулата Белмот, извисила тъмна снага на фона на помръкналото небе.

— Красиво е, нали? — отбеляза с невероятна нежност в гласа.

Как е възможно да се интересува от природните красоти в момент като този? Когато Топаз нарисува кулата, на картината сякаш бе изобразена черна игла за коса, забодена на обърнат с дъното нагоре зелен леген.

Свещта ми догаря, а във всекидневната става все по-студено. Огънят в камината изгасна преди часове. Само че аз не мога да пиша всичко това, докато Роуз е в същата стая с мен. Когато я наблюдавам, имам чувството, че гледам хванат в капан плъх, който се надява, че ще се измъкне на свобода, докато аз съм убедена, че усилията му са обречени на неуспех. Не че някога съм виждала плъх в капан, нито пък Роуз се смята за такъв, но сега едва ли е най-подходящият момент да придиряме на метафорите, които използвам.

Елоиз бутна вратата, промъкна се в стаята и ме близна по ръката — много мило, стига да не беше чувството, че замръзвам, докато ръката ми съхне. В момента чувам почти всичко, което става в кухнята. Татко е вътре и говори разпалено — според него американският критик е открил в „Джейкъб Рестлинг“ неща, които той, авторът, никога не е възнамерявал да показва или внушава. Смята, че арогантността на литературните критици не познава граници. Очевидно мисълта да обсъди този въпрос със Саймън Котън го зарежда с положителна енергия. Жизнерадостта на Роуз нараства с всяка изминала минута. Със съжаление трябва да отбележа, че в момента сестра ми дори си подсвирква.

Стивън влезе във всекидневната и ме загърна с палтото си. От него се носи миризма на коне.

Дали наистина съм преднамерено наивна? Може би съм, може би този дневник е доказателството точно за това. За в бъдеще ще се задоволя да отразявам само голата проза. Но аз всъщност няма повече да пиша тук, защото стигнах до края на тази тетрадка — вече съм изпълнила двете корици и продължих перпендикулярно на редовете. Най-вероятно веднъж кръстосано, стенографското писмо никога вече няма да може да бъде разчетено.

Минали са едва двайсет и четири часа от мига, в който двамата Котънови се натъкнаха на мен, докато си вземах вана зад прострените в кухнята зелени чаршафи.

Топаз току-що извика, че е приготвила какао. О, благословено питие! Няма да е чак толкова хубаво, защото Топаз го е направила с вода, тъй като последното мляко отиде покрай Котънови. Нали нямахме чай, който да им предложим… И все пак, дори и приготвено с вода, какаото си е хубаво. Но лошото е, че Роуз ще си мисли, че го пием, защото празнуваме, докато аз и Топаз ще сме наясно, че всъщност погребваме неосъществените си надежди.