Моят замък

Единайсета глава

Седнала съм върху руините зад кухнята — на същото място, където бяхме седели с Нийл след къпането в ледените води на защитния ров. Колко различно изглежда всичко сега, три седмици по-късно! Слънцето грее, пчелите жужат, чува се гукане на гълъб, а небето сякаш е слязло в рова. Елоиз се спусна до водата, за да утоли жаждата си, и един лебед й хвърли поглед, пълен с досада и неодобрение. Абелард пък се изгуби във високата зелена пшеница преди няколко минути с вид на лъв, тръгваш на лов из джунглата.

Използвам за пръв път прекрасната тетрадка с кожена подвързия, която Саймън ми бе изпратил по пощата, както и химикалката, която ми даде вчера. Червена химикалка и златистосиня тетрадка — нима може да има нещо по-вдъхновяващо от това? Но на мен сякаш ми беше по-удобно с късия молив и евтината тетрадка, която ми беше купил Стивън навремето… Затварям очи и се унасям — пренасям се назад, в миналото, или политам напред, в бъдещето, умът ми не знае почивка. И противно на всякаква логика откривам, че копнея за миналото повече, отколкото за бъдещето. Спомням си колко често сме били гладни и премръзнали от студ, после започвам да се сещам за всички благини, които се бяха изсипали върху ни — и въпреки това продължавам да изпитвам носталгия по миналото. Откачена работа! Странно е и друго — изпаднала съм в някаква тъпа апатия, когато би трябвало сърцето ми да пее от щастие. Може би ако започна да пиша, ще открия какво не е наред с мен.

Измина само седмица, откакто Роуз и Топаз отидоха в Лондон. Госпожа Котън покани и мен. Сестра ми и мащехата ми са отседнали в новия й апартамент на Парк Лейн, но някой трябваше да остане тук, за да се грижи за мъжете. Освен това, ако бях приела поканата й, тя сигурно щеше да реши, че трябва да купи дрехи и на мен заедно с чеиза и сватбения тоалет на Роуз. Госпожа Котън е много щедра и невероятно тактична. Вместо да ни даде пари, тя настоя да купи от нас палтото от боброва кожа и плати за него двеста лири. Що се отнася до дрехите на сестра ми, бъдещата й свекърва постави нещата по следния начин:

— Скъпа моя, винаги съм искала да имам дъщеря, за която да купувам тоалети — позволи ми да дам своя дял за твоето щастие.

Бях доста изненадана, че Топаз се съгласи да отиде в Лондон, но вечерта, преди тя и Роуз да заминат, двете проведохме доста интересен разговор. Влязох в спалнята й, натоварена с дрехите, които бях изгладила за нея, и я видях да седи на леглото до отворения куфар, с втренчен в пространството поглед.

— Няма да отида — рече, а гласът й бе спаднал до трагичен баритон.

— Мили Боже, защо? — попитах я.

— Защото мотивите ми са непочтени — отвърна тя. — Не спирам да си повтарям, че за Мортмейн ще бъде добре да остане тук сам, без мен, а също и че трябва да видя някои от приятелите си в Лондон, да подновя артистичните си интереси, да стана по-забавна. Но истината е, че искам да държа под око онази жена и да се уверя, че той не се среща тайно с нея. Това е просто отвратително. Не, няма да отида.

— Не виждам как можеш да се откажеш в последния момент — казах. — Освен това винаги би могла да сключиш примирие с гузната си съвест, като просто не държиш госпожа Котън под око. Топаз, наистина ли мислиш, че татко е влюбен в нея? Нямаш никакви доказателства.

— Но вярвам на очите и ушите си. Не си ли ги наблюдавала, когато са заедно? Той я слуша така, сякаш всичко, което тя казва, му е изключително интересно, и не само я слуша, ами и говори! Казва й повече за една вечер, отколкото на мен за цяла година.

Припомних й, че баща ми почти не общува с когото и да било от нас.

— Но защо? Какво ни липсва? Бях почнала да си мисля, че той е мрачен по рождение, че не може да се промени, но след като го видях как пуска в ход всичкия си чар пред Котънови…

Бог ми е свидетел, че не съм очаквала да водя лек живот, когато се омъжвах за него… Бях подготвена дори да посегне да ме бие… Но не понасям мрачността му.

Не беше сега моментът да й кажа, че тази дума звучи неестествено.

— Може би госпожа Котън ще се върне в Америка с Нийл — допуснах.

— О, не. Наела е апартамента за срок от три години. Господи, каква глупачка съм! Нима мога да ги спра да се срещат, дори да отседна в дома й? Има стотици места, където могат да се виждат. Най-вероятно Мортмейн ще поднови интереса си към Британския музей.

Трябва да призная, че поведението на баща ми наистина ми изглеждаше съмнително — не беше ходил в Лондон нито веднъж, откакто госпожа Котън се бе върнала в Скотни.

— В такъв случай нямаш никакъв проблем да отидеш — казах. — Искам да кажа, не виждам как ще следиш домакинята си, при положение че няма да можеш — дори и да искаш.

— Права си. — Топаз въздъхна тежко и започна да сгъва нощницата си. После внезапно стана, приближи до прозореца и се загледа към къщичката на вратаря.

— Чудя се… — рече по едно време тя.

Почувствах се задължена да я попитам за какво се чуди.

— Дали някога ще се върна обратно тук. Като че ли съм изправена пред кръстопът — случвало ми се е само три-четири пъти през целия ми живот. Онази вечер в кафене „Роял“, когато Евърет удари келнера… — Тя замлъкна ужасена.

— Защо го е направил? — Интересът ми беше огромен. Евърет беше вторият съпруг на Топаз, моден дизайнер. Първият се е казвал Карло и се е изявявал в сферата на цирковото изкуство. Двете с Роуз винаги сме копнели да научим повече за тях.

Топаз ме погледна нервно и измърмори неопределено:

— Да оставим мъртъвците на мира.

Доколкото знам, Евърет си е жив и здрав и наистина не виждах какво общо имат мъртвите с бившия втори съпруг на Топаз.

Нищо важно не се случи в дните между обявяването на годежа на Роуз и заминаването на сестра ми и мащехата ни в Лондон. Разбира се, ходихме няколко пъти в Скотни, но никога не заварвахме Нийл там. Разбрахме, че отишъл до Дерби, за да присъства на конните надбягвания. Колко жалко, че бе заминал сам. След като дълго мислих, най-сетне му написах кратка бележка. Спомням си я дума по дума:

Реших, че мога да завърша писмото така — предстоящото ни родство ми позволяваше. Не бях сигурна, че ще се падам „балдъза“ на Нийл, може би щях да съм такава само за Саймън, но нямаше значение.

Трябва да вляза вътре — отчасти защото слънцето стана прекалено силно, отчасти за да препиша отговора, който Нийл ми изпрати:

Как ми се щеше да не се връща в Америка! Саймън ми каза, че брат му щял да закупи дялове от едно ранчо — някъде в калифорнийската пустош. Изглежда, пустините в Америка не са толкова безлюдни.

Тази сутрин получих писмо от Роуз, което също ще препиша тук:

Това е първото писмо, което съм получавала от сестра си. Не сме се разделяли, откакто се помня — с изключение на един-единствен случай, когато Роуз беше болна от скарлатина. Писмото й не е в типично неин стил — никога преди не ме е наричала „скъпа“ например, — но въпреки това в него личи дълбоката й привързаност към мен. Може би е толкова словоизлиятелна, защото й липсвам. Бих казала, че това е знак за красива душевност, след като едно момиче, което е влюбено и заобиколено от целия онзи блясък, въпреки всичко се чувства самотно, защото сестра му не е край него.

Представяте ли си костюм, който струва трийсет и пет гвинеи! Това прави трийсет и шест лири и петнайсет шилинга! Не знаех, че някои дрехи могат да струват толкова много — при тези цени Роуз наистина е права, като казва, че за хиляда лири няма да се сдобие с кой знае колко много тоалети, не и когато добавиш всичките му там шапки и обувки, и бельо. Бях си представяла, че сестра ми ще има купища дрехи — човек може да си купи такива прелестни неща само за две-три лири всяко. Но може би усещането е съвсем различно, когато знаеш, че черният костюм, в който си облечена, струва цяло състояние! Сигурно е като да носиш истински бижута. Роуз и аз винаги сме се чувствали по-специални, когато сме си слагали тъничките златни верижки с перлени сърчица. Когато и те трябваше да бъдат продадени, нададохме вой до небесата.

Хиляда лири за дрехи — колко ли време биха могли да преживеят бедни хора с тези пари! И колко дълго самите ние бихме могли да изкараме с подобна сума. Странно, никога не съм възприемала нашето семейство като бедняци — искам да кажа, че никога не съм изпитвала съжаление към някой от нас, така както ми е било жал за просяците или безработните. Макар че в действителност положението ни беше по-трагично от тяхното — нито имахме работа, нито от кого да просим.

Не мисля, че бих могла да погледна, който и да е просяк в лицето, ако знам, че само дрехите ми струват хиляда лири… От друга страна пък, госпожа Котън със сигурност нямаше да даде тези хиляда лири на бедните, ако не ги беше похарчила за Роуз, така че сестра ми спокойно можеше да се наслаждава на тоалетите си. И аз с най-голямо удоволствие бих приела да износвам дрехите на Роуз, купени от магазините за конфекция. Трябва да се засрамя — отвратително е да се радвам, че богатите робуват на предразсъдъци и харчат луди пари за дрехи само защото аз ще получа онези, които те ще изхвърлят от гардеробите си.

Исках да препиша в дневника си и едно писмо от Топаз, но то е забодено в кухнята. Изпълнено е главно с инструкции за готвене — изкуство, в което се оказах по-невежа, отколкото предполагах. По времето, когато Топаз още позираше за известни художници, нямахме проблем да се справяме с готвенето, защото тогава дневното ни меню се състоеше главно от хляб, зеленчуци и яйца. Но сега можем да си позволим да ядем месо и резултатите от усилията ми понякога са наистина трагични.

Дори поддържането на къщата в чист и подреден вид се оказа по-сложно, отколкото бях допускала — винаги съм помагала на Топаз, но никога не ми се е налагало да организирам всичко сама. Чак сега все повече и повече разбирам колко много работа е вършила мащехата ни.

Писмото й изглежда така, сякаш е писано с пръчка — Топаз винаги използва дебела химикалка с оранжево мастило. Открих шест правописни грешки. След полезните готварски съвети следват няколко думи за първото им посещение в театъра — според мащехата ми пиесата не била „значима“, дума, която отскоро присъства в речника й. Архитектурните проекти на Обри Фокскотън са значими, но фотографиите на Леда Фокскотън не са — Топаз се съмнява в мотивацията им. Милата Топаз! Писмото й е точно като нея самата — три четвърти мила чистосърдечност и една четвърт майтапи. Надявам се шеговитият тон да означава, че се чувства по-щастлива — защото, откакто беше започнала да се тревожи във връзка с баща ми, чувството й за хумор се проявяваше все по-рядко и по-рядко. Освен това от месеци не беше свирила на лютня, нито пък бе общувала с природата.

Писмото й завършваше с думите, че ще се върне у дома веднага щом татко покаже някакви признаци, че тя му липсва. За нещастие, такива признаци не се забелязват. Има и нещо друго — баща ми е много по-малко раздразнителен в нейно отсъствие, отколкото когато Топаз е край него. Е, не може да се каже, че е станал голям приказливец. С него се виждаме само когато се храним. През останалото време той или се разхожда, или се затваря в стаичката си (когато излиза обаче, заключва вратата и взема ключа със себе си — нещо ново за него). Със съжаление трябва да отбележа, че се е заел да препрочита цялата колекция от детективски романи, която е в наличност в селската библиотека. Освен това прекара един ден в Лондон. Докато го нямаше, реших, че е абсурдно да се страхуваме да му задаваме въпроси, затова, щом се върна, го попитах с усмивка:

— Как беше в Британския музей?

— О, аз не бях там — отвърна той с доста любезен тон. — Днес ходих до… — Тук внезапно млъкна и ме изгледа втренчено, сякаш бях някое особено опасно животно, което току-що се е изпречило на пътя му. После, без да каже нито дума повече, се врътна и излезе.

Копнеех да извикам подире му: „Татко, я стига с тези глупости! Да не би да се видиотяваш?“ Но се сетих, че ако човек се видиотява, то той е последният, пред когото този факт трябва да бъде споменат.

Изведнъж се сепнах. Дали баща ми наистина откачаше? Не, разбира се, че не. Даже тайно се надявах, че може отново да е започнал да пише — на два пъти ме помоли да му занеса мастило. Но пък е странно, че взе и моите цветни тебешири — или по-точно онова, което е останало от тях, както и едно старо томче с инфантилни истории. Освен това, когато излиза на разходка, обикновено носи със себе си един остарял пътен справочник на Брадшоу.

Като цяло обаче се държеше нормално. Въздържаше се от негативни коментари във връзка с готвенето ми — което със сигурност е доказателство, че е способен да се контролира.

Колко арогантна бях преди! Спомням си, че в самото начало на този дневник си обещах да опиша баща си по-късно — исках да пресъздам образа в целия му колорит. Да опиша татко! Та аз не знам нищо за него! Нито пък за когото и да било другиго! Не бих се изненадала, ако науча, че дори Томас Води двойствен живот — макар да изглежда, че единственото, с което се занимава, е писането на домашни и задоволяването на вълчия си апетит. Колко хубаво, че най-сетне мога да му предложа достатъчно храна, за да го заситя — всеки път, когато му сервирам, препълвам чинията му догоре.

Ами Стивън? Не, не мога да пресъздам образа дори на Стивън. Животът ни изненадва със своите неочаквани обрати. Страхувах се, че ще ми бъде трудно да прекарвам толкова време насаме с него. Но след като Роуз и Топаз заминаха, татко все така се затваряше в стаичката си, а брат ми — в своята, за да се занимава с уроците си. На практика прекарвах всяка вечер само със Стивън. Противно на притесненията ми, се чувствах невероятно комфортно в негово присъствие. След като се нахраним, той ми помага да почистим масата, после обикновено излизаме навън и работим в градината. Стивън рядко говори.

Повече не отиде в Лондон. Сигурна съм, че дори не е виждал снимките, които Леда Фокскотън му бе направила. Щях да разбера, ако беше получил копия от тях.

Изглежда, че той наистина е изгубил интерес към мен, което е много хубаво, защото така, както се чувствам напоследък, със сигурност не бих могла да се държа рязко с него.

И тъй, как се чувстваш напоследък, Касандра Мортмейн? Празна? Депресирана? Затъпяла? Ако е така, на какво се дължи това?

Мислех си, че когато седна да пиша, ще успея да стигна до причината, довела ме до това странно състояние, но до този момент нямам ни най-малка представа каква е тя. Освен ако… О, не, нима е възможно да завиждам на Роуз?

Ще спра за момент и ще погледна дълбоко в душата си…

Пет минути се самоанализирах. Кълна се, че не завиждам на сестра си, нещо повече — не бих искала да съм на нейно място. Главно защото не би ми харесало да се омъжа за Саймън. Но да предположим, че бях влюбена в него като Роуз. Трудно ми е да си го представя. Да допуснем, че на неговото място беше Нийл — защото, откакто е заминал, не спирам да се питам дали поне мъничко не съм влюбена в него. Добре, да речем, че съм влюбена в Нийл, че се омъжвам за него и той, а не Саймън, е богатият наследник. Само за гардероба ми се хвърлят хиляда лири, с перспектива да получа скъпи кожи и накити веднага след женитбата. Сватбата ми е прекрасна и всички казват: „Каква брилянтна партия си е хванало това момиче.“ Заживяваме в Скотни Хол и имаме всичко, което бихме могли да си поискаме, и — естествено — много красиви и сладки дечица. Ще бъде както в приказките: „И заживели щастливо…“

Въпреки това не би ми харесало. О, нямах нищо против дрехите и сватбеното празненство, но не знаех дали искам да се сблъскам с другите неща, съпътстващи брака. Вече бях преодоляла горчивото разочарование, което бях изпитала, когато за първи път бях чула някои подробности. От друга страна пък, очевидно е, че човек рано или късно трябва да се сблъска с тях. Онова, което наистина би ме отблъснало, е чувството, че ми предстои цял живот на безметежно щастие. Разбира се, ничий живот не може да бъде само щастлив — от време на време децата ще се разболяват, прислугата може да създава проблеми, а е възможно да се окаже и че милата госпожа Котън е една досадна муха на фона на семейната идилия. Има стотици грижи, скърби и тревоги, които биха могли да се появят в един или друг момент, но… Онова, което всъщност искам да кажа, е, че Роуз няма да иска нещо да й се случва — тя би предпочела всичко да си остане такова, каквото е. Тя никога няма да усети сладостта от предчувствието, че ей там, зад онзи ъгъл, се крие нещо наистина вълнуващо.

Минава ми през ума, че всичко, което казвам, е ужасно глупаво, но аз Наистина Не Завиждам На Роуз! Когато се опитвам да си представя, че си разменяме местата с нея, ме обзема чувството, че приключвам роман с хепиенд — от онези, в които всичко завършва добре и само след час читателят вече престава да мисли за героите…

Струва ми се, че измина доста време, откакто написах последното изречение. Седя тук, вперила невиждащ поглед в госпожица Блосъм. Изведнъж всичко край мен оживява — мебелите се накланят, заприличват на стола от онази картина на Ван Гог. Двете легла, каната и малкият емайлиран леген, както и бамбуковата тоалетка ми напомнят колко много години съм ги споделяла с Роуз. И сега още всяка от нас продължава педантично да ползва своята половина от тоалетната масичка например. В момента от нейната страна няма нищо, освен порцелановата поставка за пръстени, която тя никога не е ползвала, понеже нямаше какво да закача на нея. Е, вече има един пръстен…

Изведнъж разбрах какво ми се случваше напоследък. Мили Боже, аз не завиждам на Роуз, просто сестра ми ужасно ми липсва! Не защото е заминала занякъде, а защото предстоеше да се отдели от мен завинаги. Винаги сме посрещали радостите и скърбите заедно, нощем двете разговаряхме с госпожица Блосъм, заедно мечтаехме и се надявахме — две момичета, съчетали в себе си по нещо от героините на сестрите Бронте и Джейн Остин, бедни, но духовно извисени, двете момичета от замъка Годсенд. Сега оставаше само едно и нищо вече нямаше да е същото.

О, каква егоистка съм обаче — и то при положение, че Роуз е толкова щастлива! Разбира се, не бих променила нещата, ако можех, но все пак… Мисля си дали няма някаква уловка в това да имаш много пари? Дали богатството не ти отнема удоволствието да се радваш на простите неща? Като се сетя за възторга, който изпитах, когато ми купиха зелената ленена рокля — след всичките тези години, през които не се бях докосвала до нова дреха… Дали след няколко години Роуз ще е в състояние да изпитва подобни емоции?

Едно нещо знам със сигурност: обожавам зелената си ленена рокля, макар да струва само двайсет и пет шилинга. „Само“ двайсет и пет шилинга! Когато я купувахме, тези пари ни се виждаха цяло състояние.

Ейб току-що се промъкна при мен, мяукайки. Сигурно е дошло време за вечеря. Този котарак сякаш има вграден часовник в стомаха си. Да, чувам как долу на двора Стивън говори нещо на Елоиз, а татко крещи през прозореца на стаичката си — иска да знае дали Томас му е донесъл копие от книгата „Скаутът“ от училищната библиотека. (За какво му е на един голям човек книгата „Скаутът“, за Бога?)

Чудя се дали брат ми се е сетил да купи пушена херинга…

Да, очевидно се е сетил. Попитах го и той потвърди, че е купил риба от Кингс Крипт. Казват, че рибата била полезна за мозъка — може да помогне и на татко, кой знае. О, пушена херинга за вечеря! По две парчета за всеки, дори по три, ако някой поиска!

Чувствам се значително по-добре.

Трябва да сляза в кухнята, за да се погрижа за храната на семейството си.

Дванайсета глава

Днес е денят на лятното равноденствие — прекрасен е като името си…

В момента съм в таванската стая. Избрах да пиша в нея, защото от прозореца й се вижда хълмът Белмот. Първо имах намерение да остана на самия хълм, но после се отказах, защото там щях да седя и да витая из спомените си, но не и да ги записвам. А трябва непременно да опиша всичко, случило се днес, за да ми остане завинаги — прекрасно и непокътнато, недокоснато от болката и тъгата, които ми предстои да изпитам. Да, със сигурност ще ме боли — съзнанието ми не спира да го повтаря…

Нима е грехота, че изпитвам щастие? Не трябва ли вместо това да се разкъсвам от чувство за вина? Не, не аз съм предизвикала случилото се и то не може да нарани никой друг, освен мен. Сигурно и аз имам право да се порадвам на малко щастие, нали? Поне докато трае…

Усещам се така, сякаш в сърцето ми разцъфват цветя, а в душата ми пърхат криле — о, защо вече не мога да пиша стихове както едно време? Опитах, но се получи нещо като евтина сантиментална песен, затова скъсах листа с римите. Ще трябва да се задоволя с простото описание на онова, което ми се случи вчера — без артистични настроения и дитирамби. Но толкова ми се иска да бях поетеса, за да отдам заслужена почит на вчерашния ден…

Моят прелестен ден започна с изгрева на слънцето — по принцип често се събуждам по това време, но обикновено отново заспивам. Вчера обаче, още щом отворих очи, се сетих, че е денят на лятното равноденствие — най-любимият ми ден в годината. Полежах будна в леглото, обзета от радостно вълнение, и започнах да чертая планове за начина, по който щях да проведа среднощния ритуал на върха на могилата. Изглеждаше ми много важен и ценен — дори повече от друг път, — защото имах предчувствие, че може би ще го изпълня за последен път. Не че възнамерявах да се откажа от ритуала си, но си спомних, че сестра ми го надрасна, когато беше долу-горе на моята възраст. Напълно съм съгласна с нея, че ще бъде ужасно да изпълнявам любимия си ритуал, без наистина да се отдавам изцяло. Миналата година той премина малко странно — Топаз бе предложила да ми асистира и действията ни бяха по-езически от всякога. Най-вълнуващо все още си остава времето, когато двете с Роуз бяхме малки момиченца и докато свещенодействахме, изпитвахме едновременно благоговение и страх.

За първи път започнахме да изпълняваме ритуали на могилата, когато бях на девет години. Идеята ме осени след прочитането на една книга за фолклора. Мама смяташе, че онова, което се каним да вършим, не е подходящо за малки християнски момиченца (спомням си учудването си, когато бях наречена „християнка“), и много се притесняваше, че докато танцуваме около оброчния огън, някой пламък може да подхване полите на роклите ни. Майка ни почина през зимата на същата тази година и при следващото лятно слънцестоене ние накладохме много по-голям огън отпреди. Докато добавяхме дърва в пламъците, изведнъж си спомних за нея и се запитах дали ни вижда от своето кътче на небето. Почувствах се виновна — не само заради огъня, но и заради това, че бе престанала да ми липсва и си бях позволила да се забавлявам. Когато дойде ред на празничната торта обаче, отново изпитах задоволство, защото можех да си хапна две парчета — мама ми разрешаваше по едно. Накрая съвестта ми надделя и се задоволих само с едно. Майката на Стивън винаги ни правеше красива торта за нощта на лятното слънцестоене — цялото семейство можеше да опита от нея, но никой друг, освен нас не беше допускан на специалните ритуали. Макар че след като двете с Роуз видяхме призрак на могилата, Стивън пое задължението на бодигард — гледаше да се мотае из двора, докато траеше бдението ни, в случай че извикаме за помощ.

Докато вчера се излежавах в леглото и наблюдавах как слънцето се издига над пшеничените нивя, се опитах да си припомня всичките вечери на лятното слънцестоене, които бяхме чествали. Мислите ми летяха назад във времето и аз се унесох в лек и приятен сън. Сънувах, че съм на кулата Белмот и приветствам изгрева на слънцето — всичко под мен ми приличаше на огромно златно море, разляло се докъдето поглед стига. От нашия замък не бе останала и следа, но това ни най-малко не ме притесняваше…

По време на закуската Стивън ме уведоми, че няма да присъства на обяда, защото отново заминава за Лондон, за да позира за госпожа Фокскотън.

— Тя иска да започне работа много рано, затова ще тръгна днес и ще преспя у тях.

Попитах го дали има в какво да сложи багажа си и той ми показа една проядена от молци вълнена торба, принадлежала навремето на майка му.

— Мили Боже, не можеш да използваш това! — възкликнах. — Ще ти дам моя куфар — достатъчно е голям.

— Добре тогава — отвърна той и се усмихна.

Установих, че багажът на Стивън се състои само от пижама, бръснач, четка за зъби и гребен.

— Не можа ли да си купиш поне един халат, Стивън? Все пак предния път ти платиха цели пет гвинеи!

Той отвърна, че бил предвидил онези пари за друго.

— Ами тогава отдели няколко шилинга от заплатата си — вече не е необходимо да ни даваш всичките си пари, нали забогатяхме с двеста лири!

Стивън ми отговори, че не би могъл да променя каквото и да било, преди да го е обсъдил с Топаз.

— Може би тя продължава да разчита на мен — рече той. — Пък и двестата лири рано или късно ще свършат. Не си позволявай да свикваш с мисълта, че си богата — опасно е.

Накрая все пак успях да го накарам да ми обещае, че ще помисли по въпроса за халата, но разбрах ясно, че обещанието бе направено единствено с цел да ми достави удоволствие. Или пък за да се сложи край на спора ни. Напоследък Стивън е престанал със специалните си опити да ме радва, а това без съмнение е чудесно.

Тъкмо той потегли към гарата и в кухнята цъфна баща ми, облечен в най-хубавия си костюм. Представете си, господинът също се бил запътил към Лондон, и то с намерение да остане там няколко дни!

— Къде ще отседнеш, у Котънови ли? — позволих си да го попитам.

— Какво? Къде? Да, смятам, че бих могъл да отседна там. Каква добра идея! Някакви съобщения до момичетата? Не казвай нищо за момент.

Втренчих се в него. Бях поразена. Баща ми бе взел една чиния от масата — най-обикновена стара нащърбена чиния с изрисувани върбови клонки — и внимателно я оглеждаше. Бях я открила в кокошарника и донесла вкъщи, за да запълня липсата на достатъчно съдове.

— Интересно. Твърде вероятно е, наистина — рече накрая той и пое към къщичката на вратаря, понесъл чинията със себе си. След няколко минути се върна с празни ръце, седна на масата и се зае със закуската си.

Виждах, че е потънал в мисли, но много исках да разбера какво е сторил с чинията, затова попитах:

— Ценна ли ти се видя?

— Може и да е — отвърна татко, вперил поглед пред себе си.

— Познаваш ли някой, който да пожелае да я купи?

— Да я купи ли? Не бъди глупава. И не говори.

Отказах се от опитите си да изкопча нещо повече от него.

— Къде е багажът ти? — попитах го, когато баща ми излезе от къщи с ръце в джобовете, готов за тръгване.

На лицето му се появи объркано изражение, а после рече:

— О, ами реших, че няма да мога да пренеса и куфара, и велосипеда си, така че ще тръгна без багаж. Охо! — Очите му се спряха върху оръфаната торба на Стивън — бях я изхвърлила навън, защото гъмжеше от молци.

— Ето това би могло да ми свърши работа! — извика татко. — Ще закача тази торба на кормилото. Бързо, приготви ми нещата!

Започнах да му разкривам недостатъците на въпросната проядена торба, но той ме заблъска навътре, крещейки:

— Пижама! Бръснарски принадлежности! Четка за зъби, носна кърпа и чиста риза — ако имам такава!

Когато стигнах до банята, чух:

— Стига толкова! Бързо слизай, че ще изпусна влака!

Затичах надолу по стълбите. Щом обаче се спрях задъхана пред баща ми, установих, че той изобщо не се е разбързал — седеше си на стълбището пред задния вход и съсредоточено оглеждаше пробитата торба.

— Много интересно. Материята ми прилича на персийски килим, но всъщност не е — започна той, после скокна и извика: — О, Боже, бързо, давай ми тези неща! — Часовникът на църковната кула в Годсенд беше отмерил часа и бе върнал баща ми към действителността.

Той напъха всичко в торбата, метна я на кормилото на велосипеда и пое с пълна скорост към централната порта, прегазвайки небрежно една цветна леха. В пасажа под къщичката на вратаря удари рязко спирачки, скочи от велосипеда и хукна нагоре по стълбите, водещи към неговата стаичка. Колелото с трясък се стовари на земята. Докато стигна до него, за да го вдигна, баща ми вече препускаше надолу, понесъл старата чиния в ръце. Натика я в платнената торба, после бясно натисна педалите. Торбата ритмично се заудря в коленете му. На първия завой татко неочаквано извърна глава в моята посока и извика:

— Довиждане! — Загуби равновесие и замалко да падне от колелото. След миг изчезна от погледа ми.

Не бях го виждала толкова непоследователен и непредвидим. Или може би бях? Не беше ли такъв и в онези далечни дни от нашето детство, когато лесно губеше контрол над гнева си?

Докато се връщах обратно към къщи, осъзнах, че тази вечер ще бъда съвсем сама — Томас беше отишъл за уикенда у Хари, неговия приятел от училище. За секунда се почувствах изоставена и ужасно самотна, но после си казах, че няма от какво да се страхувам — в тази част на графството рядко се появяваха просяци. Освен това те винаги се държаха любезно, пък и Елоиз е страхотно куче пазач и другар.

Веднъж щом свикнах с идеята, че оставам сама, установих, че тя всъщност много ми харесва. Замъкът щеше да бъде само и единствено мой през следващите два дни — нет що, което никога преди не се беше случвало, а днешният специален ден ми принадлежеше изцяло. Дори някак си усещах, че съм особено важна за самата себе си. Когато вдигнех ръка, я поглеждах и си казвах: „Моя е!“ Всяко движение ми доставяше удоволствие — едновременно като физическо усилие и като начин за контакт с въздуха, който ме докосваше, макар да беше абсолютно неподвижен. Чувствах се свободна, щастлива и волна, имах усещането, че вече съм преживявала същото — може би в някой предишен живот. Сякаш целият ми ден бе едно дълго авеню, отвеждащо ме към дом, който някога съм обичала и който неизвестно как съм забравила. Очаквах с нетърпение да стигна пред прага на този свой стар забравен дом, за да мога най-сетне да извикам: „Сега вече знам защо съм била щастлива!“

Каква магическа сила имат думите! Докато пиша горните изречения, всичко сякаш оживява пред погледа ми — виждам широката дълга улица, дърветата от двете й страни, преплели клони високо над главата ми в своеобразен тунел. Неподвижният въздух е наситен със спокойствие и същевременно — с очакване. Вървя под зеления покрив от листа и клони… и през цялото време, докато ходя, знам, че тази улица е всичко, което е било до вчера, това дълго пътуване към красотата… Колко странни са картините, които понякога рисува човешкото въображение…

Стоя и се любувам на небето — никога не бях го виждала обагрено в толкова яркосиньо. От време на време огромните перести облаци закриват слънцето и краищата им се обагрят в искрящо сребърно. Целият днешен ден е сребрист и блестящ. Гласовете на птиците звучат рязко… Вчера беше златист ден, с меки очертания и приглушени птичи песни…

Привърших с домакинските си задължения преди десет часа и се зачудих какво да правя с остатъка от сутринта. Поразходих се из градината, после отидох до могилата и полегнах върху тучната зелена трева до брега на рова. Потопих пръсти в искрящата вода и установих, че е много по-топла, отколкото си мислех. Реших да поплувам. Направих две обиколки около замъка, а в главата ми звучеше „Водната сюита“ на Хендел.

Докато простирах мокрия си бански да съхне, изпитах неистово желание да легна и да се попека на слънце напълно гола. Случваше ми се за първи път — до този момент Топаз бе държала монопола над нудистките изпълнения в нашето семейство. Ала колкото повече си мислех за това, толкова по-привлекателна ми се струваше идеята. Можех да полегна на върха на кулата, залепена до моята спалня — така никой случаен минувач или работник из нивята нямаше да ме види. Изкачих се гола и с разтуптяно сърце до горе — чувствах се особено, беше ми невероятно приятно, но не можех да си обясня защо. Опънах одеялото, което бях взела със себе си, и се отпуснах блажено.

Чувствах се защитена. Кулата, върху която се препичах, бе най-добре запазената от всички в замъка. В цепнатината на една от бойниците й цъфтеше невен, а водопадът от слънчеви лъчи нежно пръскаше по тялото ми.

Каква огромна разлика има между това да си облечена дори в най-оскъдния бански костюм и да си напълно гола! След няколко минути, прекарани в блажено спокойствие, усетих как живея с всяка пора от тялото си, сякаш, стига да поисках, можех да започна да мисля дори с крайниците си. Внезапно осъзнах, че глупостите на Топаз за сливане с природата съвсем не са измишльотини! Топлината на слънцето създаваше илюзия за огромни ръце, докосващи нежно кожата ми, трепетът на ветреца бе като деликатно пробягващи по тялото ми пръсти. Изключително вълнуващо усещане!

По едно време почувствах, че коремът ми много се е напекъл, и се обърнах. Гърбът ми обаче не проявяваше интерес към сливането с природата. Вече можех да мисля единствено с мозъка си, но той сякаш временно беше изключил. Заслушах се в тишината — сутринта бе невероятно тиха. Не се чуваше нито лай на куче, нито кудкудякане на кокошки, нито дори песен на птица. Уплаших се да не би внезапно да съм оглушала, когато до ушите ми достигна странен плющящ звук. Какво ли можеше да е? Сетих се — мокрият ми бански костюм, развян от вятъра. После в невена зажужа пчела и изведнъж сякаш всичките пчели на света забръмчаха в небето. Скочих и засенчих очите си с длан. Един аероплан се носеше към мен — идваше все по-близо и по-близо. Спуснах се бързо по стълбите и само главата ми остана подадена навън. Самолетът профуча ниско над замъка и аз си представих, че съм някоя средновековна лейди от рода Дьо Годис, наблюдаваща летящ човек, преминаващ през вековете — и може би надяваща се, че той е принцът, пристигащ да завоюва сърцето й.

След това средновековната лейди се спусна в спалнята си и започна да облича роклята си.

Тъкмо приключих с обличането, когато пощальонът се спря под прозореца ми и извика:

— Има ли някой вкъщи? — Носеше колет — за мен! Роуз се беше върнала в онзи магазин и бе купила парфюма. А аз бях решила, че е забравила! О, какъв невероятен подарък! Под външната опаковка забелязах втора — бяла, обсипана с цветни букети. Вътре имаше синя кутийка от кадифе, а в нея — стъклено шишенце, с гравирани луна и звезди, пълно с бледозеленикава ароматна течност. Капачката бе прикачена на сребърна жичка с висящ на нея сребърен печат. Потиснах първоначалния си порив да отворя шишенцето на мига. По-добре щеше да е да го оставя като прелюдия към езическия ритуал тази вечер — нещо, за което да копнеех през целия ден. Поставих парфюма върху тоалетната масичка — в половината, която принадлежеше на Роуз — и й изпратих мислено горещите си благодарности. Реших да й пиша след ритуала и да й кажа, че съм си сложила от нейния парфюм в чест на вечерта на лятното равноденствие… О, защо не й писах още в същия момент? Какво ще й кажа сега?

Бях гладна, но не ми се готвеше, затова отворих една консерва боб — каква благодат е, че отново можем да си позволим да купуваме готови храни! Към боба добавих хляб и масло, лист маруля и студен сутляш, както и две резенчета кейк (истински кейк, купен от магазина!), както и чаша прясно мляко. Ейб и Елоиз седяха на стълбите и също бяха почерпени, разбира се. Ометоха боба за нула време. Нашите питомци са всеядни — Елоиз яде дори посолена маруля. (През бедняшкия ни период тя се бе превърнала в истинска вегетарианка.) После, доволни и с пълни стомаси, се опънахме върху леглото с балдахина и си подремнахме — Ейб, свит на топка в краката ми, а Елоиз — гушнала се в скута ми.

Спали сме сигурно няколко часа — не мисля, че съм имала по-дълъг следобеден сън от този. Когато най-сетне се събудих и установих, че е четири часът, се почувствах виновна. Елоиз замаха с опашка, сякаш току-що се прибирах отнякъде, а Ейб ни изгледа така, като че ли ни вижда за първи път през живота си, след което скочи от леглото, опъна гръб, заточи нокти в единствения крак на госпожица Блосъм и се спусна надолу по стълбите. Когато погледнах през прозореца, видях котарака ни да стои на отсрещната стена — старателно облизващ лапичката си. Тогава ми хрумна да си измия косата.

После дойде ред и на събирането на цветята за ритуала.

Трябва да са диви цветя — не си спомням дали така повеляваше традицията, или двете с Роуз си го бяхме измислили, но години наред неизменно се появявахме пред огъня с гирлянди от див зюмбюл и слез на шиите, с букети от напръстничета в ръка и с диви рози, затъкнати в косите. Въпреки че Роуз се отказа от честването, тя продължаваше да взема участие в брането на цветята и оплитането на венците. Вчера, докато го вършех сама, не спирах да приказвам на сестра си и да чувам отговорите й — от това Роуз започна да ми липсва още по-силно.

Със задоволство установих, че горичката е пълна с разцъфтели диви зюмбюли. Една от най-прелестните гледки, които съм виждала, е как Елоиз души зюмбюл с дългата си муцунка. Не знам как е възможно някои хора да казват, че бултериерите са грозни. Елоиз е изключителна, макар напоследък доста да се е закръглила.

Потопих букетите — дивите цветя увяхват много бързо, затова трябва да престоят във вода колкото може по-дълго, тъй като никога не изплитам венеца си преди седем вечерта. Чакайки този час да настъпи, се заех да събирам съчки за огъня. Привърших с изплитането на цветния гирлянд около осем вечерта. Небето беше все така ясносиньо, но очертанията на бледата луна вече се виждаха. Облякох зелената ленена рокля, окачих гирлянда на шията си и закичих косата си с диви рози. Чак тогава — ама съвсем в последната минута! — отворих шишенцето с парфюм, което ми беше изпратила Роуз. Вдъхнах дълбоко от омайващия аромат и мислено се озовах в огромния красив магазин, от който бяхме прибрали кожите на леля Милисънт. О, божествено ухание! Ала най-странното бе, че вече не ми напомняше за мириса на диви зюмбюли. Капнах малко парфюм върху кърпичката си и за секунда долових лек зюмбюлен полъх. През останалата част от времето обаче ароматът на парфюма бе сладък и мистериозен, напомнящ ми за лукс и най-вече за Лондон. Беше силен и буквално уби по-слабия дъх на дивите цветя. Знаех, че ще развали и прелестното ухание на свежа трева, което се носи над Белмот след топъл ден. Твърдо реших да не се парфюмирам за ритуала. Още веднъж подуших шишенцето, затворих го и слязох в кухнята, за да си взема нещата, а после поех към могилата. Бях доволна, че Елоиз не ме последва, защото винаги се опитва да отхапе парче от церемониалния кейк.

Въздухът беше застинал. Не се усещаше дори лек полъх. Слънцето вече бе залязло. Обикновено започвах тържествената част малко по-рано, за да виждам как огненият му диск изчезва зад линията на хоризонта, но опитването на парфюма бе отнело повече време, отколкото бях предполагала. Небето над Белмот беше воднисто жълто, с една яркозелена ивица, прорязваща го в основата. Но този невероятен изумруден цвят бързо избледня и изчезна още преди да стигна до кръга от камъни, очертаващи мястото на огъня на върха на могилата. Наслаждавах се на небето, докато и жълтият нюанс не изчезна от него, после се обърнах с лице към ниско надвисналата луна. Синьото, което я ограждаше, се беше сгъстило и тя вече не изглеждаше бледа, а по-скоро приличаше на огромна блестяща снежна топка.

Тишината наоколо беше така въздействаща, че сякаш я усетих като мека и плътна субстанция, обвиваща тялото ми отвсякъде. После часовникът на църковната кула удари девет и ме извади от вцепенението ми. Хвърлих наръч съчки на мястото, където щях да запаля огъня, и добавих няколкото по-дебели клона, които Стивън бе донесъл дотук, преди да замине за Лондон.

Качих се в кулата, за да взема прахан.

Огънят в чест на нощта на лятното равноденствие трябва да се пали с прахан и търкане на две късчета сухо дърво едно в друго. Когато за първи път измислихме този елемент от цялостния ритуал, с Роуз прекарахме близо час в безуспешни опити да възпроизведем искра, затова решихме, че няма да е кой знае какво нарушение на цялостния облик на обреда, ако използваме кибрит. Драсвахме клечката, запалвахме факла и Роуз изнасяше огъня навън, а аз вървях подире й, размахвайки букетчето от напръстничета.

Веднъж щом огънят бъде запален, цялата околност се изгубва в мрака, затова, преди да наклоня факлата към струпаните съчки, хвърлих един последен поглед наоколо. Не ми се щеше да оставя полята да си отидат. Тънките клонки подхванаха пламъка веднага и игриво запукаха. По-дебелите дървета прихващат по-трудно, затова коленичих на земята и започнах да духам, за да ги разпаля. Огънят лумна сякаш отведнъж. Видях как снежната луна бе хваната в огнена клетка. Пушекът се издигна нагоре и я закри за миг. Седнах и се втренчих в пламъците. Целият свят изглеждаше изпълнен със съскане, пукане и бучене.

И тогава, някак отдалеч, до мен долетя глас:

— Касандра!

Дали идваше откъм поляната? Или може би от замъка? Замръзнах на мястото си от изненада и зачаках да го чуя повторно. Опитах се да определя какъв беше гласът — мъжки или женски. Колкото и да се мъчех да си го спомня, в главата ми звучеше само пукането на огъня. След няколко секунди започнах да си мисля, че сигурно ми се е причуло, и точно тогава Елоиз залая — така, както лае, когато някой приближава.

Станах и се загледах надолу, към подножието на могилата. В началото очите ми не виждаха нищо — трябваше да свикнат с тъмнината. Над защитния ров се беше спуснала гъста мъгла и ми пречеше да забележа каквото и да било, и понеже Елоиз продължаваше да лае, реших да сляза долу и да разбера каква е причината за безпокойството й. Тръгнах, но след няколко крачки се спрях, защото кучето изведнъж замълча. И тогава гласът прозвуча отново:

— Касандрааа!

Сега вече бях сигурна, че е мъжки, но не можех да го разпозная. Със сигурност не беше на татко, нито на Томас, още по-малко на Стивън. Беше глас, който никога преди не ме беше викал.

— Тук съм! — извиках в отговор. — Кой е?

Видях нечия фигура да се мярка в мъглата. В момента минаваше по моста. Елоиз се втурна напред, изключително доволна.

„Ама разбира се! Трябва да е Нийл!“, помислих си и хукнах надолу да го посрещна.

Най-после виждах ясно. Не беше Нийл. Беше Саймън.

О, колко странно — не се ощастливих, че е той! Исках да е Нийл, ако изобщо някой трябваше да идва в нощта, в която провеждах свещенодействието си. Най-малко ми беше притрябвал човекът, който ме бе нарекъл „преднамерено наивна“. Сега щеше да има допълнително основание да затвърди това свое впечатление за мен.

Здрависахме се и аз реших, че ще го поканя да влезе вътре, без изобщо да споменавам за огъня, но Саймън погледна нагоре и рече:

— Бях забравил, че е нощта на лятното равноденствие — Роуз ми разказа за ритуалите, които провеждате всяка година по това време, стори ми се много интересно. Гирляндата ти е много красива!

Изведнъж осъзнах, че двамата се изкачваме нагоре по могилата.

Беше дошъл да се срещне с агента по недвижимите имоти, който отговаряше за Скотни, и бяха работили цял ден.

— После си помислих, че няма да е зле да се отбия тук и да поднеса почитанията си на теб и баща ти. Къде е той, между другото? В замъка не свети.

Обясних му, че татко е заминал за Лондон, и добавих, че най-вероятно е отседнал в апартамента на госпожа Котън.

— В такъв случай ще трябва да спи в моята стая — наблъскани сме като сардини в апартамента на майка ми. О, какъв божествен огън!

Седнахме на тревата. Чудех се какво ли му е разказвала Роуз за нашите ритуали — надявах се, че Саймън знае единствено за огъня и цветята. Забелязах, че гледа към кошницата ми, и побързах да отвлека вниманието му от нея.

— Как е Роуз? — попитах.

— О, много е добре — изпраща ти поздрави и целувки, разбира се. Топаз — също. Това в кошницата портвайнът на викария ли е? Роуз ми каза за него.

Гърлото на малката бутилчица портвайн стърчеше издайнически.

— Да, той ми дава по малко всяка година — отвърнах засрамено.

— Ще го пием ли, или ще правим възлияние с него?

— Ние?

— О, аз също смятам да празнувам заедно с теб. Ще представлявам Роуз — въпреки че тя се смята за прекалено голяма за подобни изпълнения.

Изведнъж престанах да се чувствам засрамена. Осъзнах, че Саймън е един от малкото хора, които биха открили истинската романтика в ритуала, посветен на нощта на лятното равноденствие, че ще види връзката между миналото и настоящето и че може би ще се усети по-силно свързан с Англия, ще преоткрие английските си корени. Затова казах:

— Добре. Ще бъде страхотно.

Започнах да вадя нещата от кошницата.

Той ме наблюдаваше с огромен интерес.

— Роуз не ми е споменавала за пакетчето с билки. За какво служат?

— Изгаряме ги — служат за защита от зли духове. Те, разбира се, не бива да са купени от магазин — трябва да бъдат собственоръчно набрани при пълнолуние. Но аз не знам къде да намеря такива, които да миришат наистина хубаво.

Саймън ме увери, че за в бъдеще ще мога да си вземам каквито си билки поискам от специалните лехи за билки и подправки в Скотни.

— Какво е това бялото?

— Сол — прогонва лошия късмет. Когато я поръсим в огъня, пламъците придобиват прекрасен син цвят.

— Ами кейкът?

— Изваждаме го и обикаляме с него около огъня, преди да го изядем. Пием и вино, след като сме изсипали малко в пламъците.

— И после започвате танците?

Казах му, че вече съм прекалено голяма, за да танцувам около огъня.

— Напротив, не си — възрази Саймън. — Аз ще танцувам с теб.

Не му казах нищо за химните, които обикновено напявам, защото ги бях съчинила още на деветгодишна възраст и звучаха наистина глупаво.

Огънят беше почнал да догаря, щяхме да имаме нужда от още клонки, ако искахме да го поддържаме жив. В кулата бях забелязала няколко стари дънера, останали от времето, когато имахме обичай да си правим пикници на могилата. Помолих Саймън да ми помогне да ги пренесем дотук.

Когато приближихме до кулата, той спря за момент и се загледа замислено във високата й тъмна снага, очертана на фона на звездното небе.

— Колко е висока тази кула всъщност? — попита. — Трябва да е над двайсет метра.

— Не чак толкова — отвърнах. — Приблизително към осемнайсет метра, но изглежда по-висока, защото е сама — около нея няма други високи постройки.

— Напомня ми за една картина — „Кулата в Сорсърър“. Може ли да се стигне до върха?

— Преди няколко години Томас успя да се изкачи догоре, но наистина е много опасно — горната част на стълбището е в още по-лошо състояние отпреди. Но дори и да стигнеш до върха, няма как да стъпиш отгоре му — покривът е разрушен преди стотици години. Ела да ти покажа.

Изкачихме изронените каменни стъпала, водещи към входа. Щом стигнахме до последното, спряхме и вдигнахме очи към бледото небе, поръсено със звезди.

През отворената врата влизаше достатъчно светлина от запаления навън огън и Саймън можа да разгледа вътрешността на кулата. Показах му избитото стълбище, което приличаше по-скоро на безразборно струпана купчина камъни. (Точно сред тези камъни крия дневника си.) Саймън ме попита какво има отзад.

— Нищо — отвърнах. — Навремето там са били гардеробните. — Може би трябваше да ги нарека „личните покои“ на собствениците на кулата, но „гардеробни“ ми се видя по-неангажиращо.

— Колко етажа е имало?

— Три — забелязват се по отбивките, които прави стълбището. Първият е бил огромно антре, над него се е издигал етажът със стаите за живеене, а най-отдолу е била тъмницата.

— Бас държа, че им е доставяло удоволствие да седят и да пируват, докато затворниците са потраквали с вериги под краката им.

Отвърнах, че най-Вероятно пиршествата са се провеждали другаде — макар да няма останали следи, замъкът Белмот е бил много по-голям, отколкото човек би могъл да предположи, гледайки тази кула.

— Най-Вероятно това е била наблюдателницата… Внимавай да не се блъснеш в рамката на леглото.

Въпросната рамка си стои на това място, откакто за първи път влязохме В кулата — рамка от двойно легло, очевидно много красива навремето, а сега просто безформена маса ръждиво желязо. В началото татко имаше намерение да я изхвърли оттук, но когато видя стръкче дивисил, избуяло сред решетките и устремено към слънцето, гледката много му беше харесала и той се бе отказал от намерението си. Двете с Роуз обичахме да сядаме отгоре й — мама вечно недоволстваше, че белите ни гащички са белязани с ръждивите кръгове на пружините.

— Истинска сюрреалистична картина! — възкликна Саймън през смях. — Не мога да разбера защо в тази страна се ползват предимно метални рамки от легла. Какво толкова намират хората в тях?

Изразих мнение, че сигурно металните рамки са предпочитани, защото траят с векове, докато останалите се превръщат в боклук за нула време.

— Каква здрава логика имаш — никога не би ми хрумнало, че може да е заради това. — Той замълча за момент, после рече: — Усещаш ли го? Невидимото присъствие на хората, живели някога тук?

Знаех какво точно има предвид.

— Много пъти съм се опитвала да го доловя, но въображението ми винаги представя множество лица, сякаш извезани върху гоблен — не ги виждам като истински живи жени и мъже. Живели са толкова отдавна! Но за теб сигурно има нещо много вълнуващо във факта, че един от твоите древни предшественици е построил тази кула. Колко жалко, че името Дьо Годис е отмряло.

— Бих нарекъл първия си син Етиен дьо Годис-Котън, ако знаех, че това ще му помогне да води безметежно съществуване в Англия. Ти как мислиш, дали е възможно да извлече някакви екстри от подобно име? В Америка дете, което се нарича така, със сигурност ще си умре от срам.

Според мен това име би било срам за всяко дете не само в Америка, но и навсякъде другаде по света. После Елоиз се появи и ни подсети, че всъщност бяхме влезли в кулата, за да вземем дърва.

Започнах да измъквам клоните изпод една грубо скована маса и да ги подавам на Саймън, докато той стоеше на стълбите и ги поемаше, опитвайки се да запази равновесие.

— Виж, специално за теб се случи чудо! — рече той, когато най-накрая се изкачих при него.

Мъглата се беше изместила от защитния ров по посока на Белмот и цялото подножие на могилата бе изчезнало под белия й воал.

— Също като нощта, в която видяхме духа! — възкликнах.

— Какво сте видели?

Разказах му за случката, докато носехме дървата към огъня.

— Случи се през третата година от началото на ежегодните ни ритуали. Денят беше много топъл и тих — точно като днешния. Изведнъж се появи мъгла и започна да пълзи към нас. Докато приближаваше, от нея се оформи една гигантска фигура — о, беше по-висока дори от кулата! — и увисна между нас и замъка. Изглеждаше така, сякаш фигурата се накланя бавно и ни поздравява. Никога преди не бях изпитвала такъв неистов ужас, както в онази вечер. А най-чудното е, че никоя от нас не направи опит да побегне — просто стояхме като парализирани и пищяхме с все сила. Беше много съществен момент в ритуала — предварително бях произнесла заклинание, което да доведе до появата на неземна сила.

Саймън се засмя.

— Бедните дечица! И какво стана после?

— Започнах да умолявам Бог да премахне това чудовище пред нас и Той се смили — след минута-две Роуз събра куража да вдигне очи нагоре и видя, че страшната фигура е изчезнала. По-късно започнах да съжалявам, че духът се беше изпарил — почти съм сигурна, че никой друг, освен нас и древните брити не го е виждал.

Саймън отново се засмя, после ме изгледа с любопитство и попита:

— Дали случайно не продължаваш да вярваш, че онова, което сте видели тогава, е свръхестествено явление?

Вярвах ли? Неволно погледнах надолу към приближаващата мъгла и изведнъж споменът за онази огромна злокобна фигура се върна. Изпитах такъв ужас, че за малко да изпищя. Успях да се засмея неубедително и започнах да хвърлям клонки в огъня, за да избягна отговора на въпроса.

Роуз също вярва, че е имало дух — а по онова време тя бе четиринайсетгодишна и твърде земна.

Когато огънят отново лумна, реших, че е време да продължим ритуала. Отново бях започнала да изпитвам неудобство пред Саймън. Пропуснах заклинанията (от което ритуалът стана доста скучен), хвърлихме солта и билките в огъня и разделихме кейка с Елоиз. Саймън настоя да му отрежа съвсем малко парче, защото бил преял на вечеря. После изпихме портвайна на викария — бях взела само една чаша, затова Саймън изпи своя дял направо от бутилката. Надявах се, че сега вече ще мога да приключа с честванията, но Саймън ми напомни, че ни предстоят танци около огъня. Станахме и просто направихме тичешком седем обиколки покрай огнището, а Елоиз ни следваше по петите и възбудено джафкаше. Знаех, че Саймън възприема всичко много на сериозно, затова се опитах да си придам вид на доволна — дори успях да направя няколко ентусиазирани подскока. Топаз е подходящият човек, когато трябва да се подскача, миналата година направо разтресе могилата.

— А сега какво? — попита Саймън, когато се строполихме изнемощели върху тревата. — Няма ли да принесем в жертва Елоиз?

— Ако го сторим, със сигурност бихме я излекували от животинска чума, но тя не страда от подобно заболяване. Всъщност не е останало нищо специално за правене — след като приключа с танците, просто сядам и изчаквам пламъците да догорят, а междувременно се опитвам да се пренеса назад в миналото.

Това бе напълно по вкуса на Саймън, но двамата не успяхме да стигнем кой знае колко надалеч в пренасянето си, защото не спирахме да говорим.

Мъглата се надигна нагоре, заплашвайки да закрие луната. Замъкът блесна в сребристо.

— Възможно ли е подобна гледка да бъде нарисувана?! — възкликна Саймън. — Дебюси би могъл да го изрази с музика. Харесваш ли го?

Трябваше да му призная, че никога не съм чувала дори нота, написана от Дебюси.

— О, не може да е вярно! Дори на плоча или по радиото ли?

Когато му обясних, че нямаме нито грамофон, нито радио, той изглеждаше поразен — струва ми се, че на американците им е трудно да приемат, че някои хора на света могат да я карат и без подобни чудеса на техниката.

Разказа ми, че в Скотни вече има нов грамофон — от онези, които сами си сменят плочите. Помислих, че се шегува, но той започна да ми обяснява принципа на действие и аз разбрах, че говори самата истина.

— Но защо всъщност да не те закарам да го видиш още сега?! — възкликна по едно време той. — Можем и да хапнем нещо.

— Нали каза, че си преял! — напомних му.

— Да, но ти не си. Ще ти правя компания, докато се храниш. А Елоиз ще получи кокал в кухнята. Виж я само как се опитва да изтрие росата от муцунката си! Хайде, да вървим — тази трева вече е прекалено влажна. — Той решително стана и ми помогна да се изправя.

С удоволствие приех поканата му, защото действително бях страшно прегладняла. Докато Саймън прибираше багажа в кошницата, аз застанах на стъпалата пред кулата и се опитах да съживя чувствата, които обикновено изпитвах през нощта на лятното слънцестоене. Изведнъж разбрах, че с право съм се страхувала, че тазгодишният ритуал можеше да бъде последен за мен и че ако някога отново го проведа, то ще бъде просто за забавление, а не от дълбока вътрешна потребност. Тъгата, която изпитах, не бе особено силна — хей, предстоеше ми вечеря в Скотни, не можех да бъда тъжна! Въпреки това си казах, че, срам не срам, ще трябва да се простя с магията на тази вечер — и не до следващата година, а завинаги. Сбогуването става чрез надаването на силен пронизителен вик — беше вълнуващо, когато двете с Роуз го правехме, но и сама бях достатъчно добра.

— Ауейууу! — изкрещях.

Гласът ми се удари в крепостните стени и се върна при мен. Елоиз вдигна глава към небето и нададе вой — ехото отново й отговори. Саймън бе впечатлен, сподели, че според него това е най-хубавият момент в целия ритуал.

Спускането надолу по хълма бе съпроводено от странни усещания — сякаш всяка стъпка ни отвеждаше навътре в мъглата, а ние все повече и повече потъвахме в нея, докато накрая тя покри и главите ни. Все едно някой воден дух ни бе повлякъл към дъното на езерото, което обитаваше.

— По-добре ще е да си наметнеш нещо — рече Саймън, докато вървяхме по моста, отвеждащ към двора на замъка. — Колата е открита и ще ти е студено. Ще те изчакам в нея.

Хукнах към горния етаж, за да си измия ръцете, после си капнах малко от новия парфюм — изглеждаше ми напълно подходящ за вечеря в Скотни. Гирляндата ми от цветя бе все още свежа, затова реших да не я свалям. Докато тичах към колата на Саймън обаче, си помислих, че цветята може да изглеждат като покана за питие, затова дръпнах гирляндата от шията си и я пуснах във водата на рова.

Колата, с която бе пристигнал, беше нова — много дълга и ниска.

— Аз лично я намирам за прекалено импозантна, но Роуз направо си изгуби ума по нея — обясни Саймън.

В Скотни светеха само няколко лампи — зачудих се дали слугите вече не са си легнали, защото миг преди това бях чула часовника на църковната кула да отмерва десет удара. Икономът излезе да ни посрещне. Колко изключително трябва да е да можеш да кажеш на един висок внушителен мъж: „Би ли донесъл табла с храна за госпожица Мортмейн, ще бъдем в павилиона“, без дори да се извиниш за безпокойството, което му причиняваш по това време на нощта! Аз обаче сметнах за нужно да се извиня и икономът отвърна:

— Няма нищо, госпожице.

Той тръгна към кухнята и изведнъж ми хрумна, че съвсем скоро ще бъде иконом и на Роуз. Чудя се дали сестра ми някога би могла да свикне с неговото присъствие.

Прекосихме мрачния хол и излязохме в градината през задната врата.

— Ето ги и твоите билки на лунна светлина — уведоми ме Саймън и ме поведе към една скучна леха. Идеята за билки е много по-вълнуваща от самите билки. Когато стигнахме до шадравана, Саймън пусна водата и тя заигра в големия кръгъл басейн. Седнахме на каменната пейка и се полюбувахме на подскачащите струи, после влязохме в павилиона. Саймън запали една свещ.

— Ще я изгася, когато пусна грамофона — каза той. — Ще можеш да гледаш фонтана, докато слушаш Дебюси — двете неща много се връзват.

Седнах до един от трите високи извити прозорци и впих поглед навън. Не бях влизала в павилиона, откакто го бяха превърнали в музикален салон. Освен прекрасния нов грамофон вътре имаше и огромен роял, а по полиците се виждаха прилежно наредени грамофонни плочи. Саймън приближи до тях и започна да търси албума на Клод Дебюси.

— Щом чуеш „Лунната соната“, се обзалагам, че ще я разпознаеш — каза ми Саймън.

Беше прав, разбира се — още щом чух първите ноти, си я спомних, веднъж една от съученичките ми изпълняваше тази соната на училищен концерт. Прелестна музика! Грамофонът също е чудесен — имах чувството, че слушам истинско изпълнение на пиано, но същевременно то беше много по-чисто от всяко изпълнение на живо, което бях чувала. И плочите наистина се сменяха сами! После Саймън ми каза, че следващото парче се нарича „Ла Катедрал Енглоути“. Наистина си представяш потъналата катедрала, която се показва над водата, а камбаните й започват да бият, после усещаш как отново потъва в морето.

— Сега вече знаеш защо казах, че Дебюси би могъл да опише замъка с музиката си — рече Саймън. — Виждам, че наистина ти харесва, но ми се струва, че след време ще го надраснеш. Ти си от онези деца, у които с течение на времето се развива страст към Бах.

Казах му, че докато ходех на училище, не съм изпитвала никакъв особен интерес към творбите на Бах — те оставяха у мен усещането, че някой периодично ме удря с лъжица по главата. Все пак не мога да твърдя, че съм имала добра музикална подготовка — парите за уроци свършиха, когато бях на дванайсет години.

— Ще ти пусна нещо от Бах, което със сигурност ще ти хареса — обеща Саймън и отново разрови албумите. — Също така бих искал да чуеш няколко съвременни композиции. Колко жалко, че Роуз не обича музиката!

Извърнах се към него и го загледах поразена.

— Но тя я обича! — възкликнах. — Свири много по-добре от мен, а също и пее.

— Няма значение как свири и пее — сестра ти не изпитва истинска наслада от музиката — твърдо повтори той. — Заведох я на концерт и тя направо щеше да си умре от скука. А, ето я и вечерята.

Икономът постави сребърна табла върху постланата с дантелена покривка малка масичка пред мен и ми сервира желирана супа, студено пиле, плодове, вино и лимонада, в случай че виното не ми хареса. Саймън нареди на иконома — името му е Грейвс, между другото, да запали всички възможни свещи в стаята и аз се почувствах така, сякаш съм се върнала в осемнайсети век.

— Твърдо съм решил да не прокарвам електричество тук — каза ми Саймън и освободи Грейвс.

След миг откри плочата, която търсеше, но я остави за после, след като привърша с яденето. Пусна някаква лека музика, намали звука на грамофона и седна при мен.

— Разкажи ми за Роуз — помолих го, защото изведнъж се сетих, че почти не съм питала за сестра си. Голяма егоистка бях!

Той ми разказа за тоалетите и за възхищението, което Роуз будела с появата си.

— И Топаз, а и майка ми изглеждат доста добре. Когато трите излязат заедно, това се превръща в истинско събитие.

Подметнах, че трябва да се присъединя към тях, за да доближа вида на групата до средното ниво, и в същата секунда ми се прииска да не бях го изричала. Тази моя забележка би могла да бъде погрешно изтълкувана като просене на комплимент.

Саймън се засмя и ми каза да не се правя на ударена.

— Ти си много по-красива, отколкото му е позволено на интелигентно момиче като теб. Всъщност — тук в гласа му се промъкна нотка на изненада — ти наистина си много, много красива.

— Мисля, че изглеждам малко по-добре, когато сестра ми не е наоколо — отбелязах.

Той пак се засмя.

— Е, тази вечер със сигурност си невероятно красива. — После вдигна чашата си и ме погледна над ръба й така, както веднъж бе сторил с Роуз. Изчервих се и побързах да сменя темата.

— Напоследък написал ли си нещо? — попитах.

Отвърна ми, че започнал едно критическо есе върху творбата на баща ми, но не знаел как да го завърши.

— Просто няма начин да напиша нещо за него и да не извадя на показ факта, че той отдавна е престанал да твори. Да можеше някой да ми даде поне мъничко надежда, че не е изоставил перото…

Поколебах се дали да не споделя със Саймън надеждите си, но това би означавало да му разкажа за странностите, които забелязвам напоследък в поведението на баща си. Честно казано, идеята да спомена четенето на детски книжки и съзерцаването на стари нащърбени чинии нещо не ми се нравеше. Така че оставих Саймън да продължи да разправя за своето есе, което ми се стори доста непонятно — той трябва наистина да е много умен, щом умее да говори и мисли по този начин.

Когато доядох пилето, Саймън ми обели една праскова. Бях му благодарна за това, тъй като беленето на праскови не е най-силната ми страна. Забелязах колко фини ръце и пръсти има и внезапно разбрах какво беше имала предвид Топаз, когато веднъж бе отбелязала, че всичко в него е красиво. Беше облечен в бяла копринена риза — бе свалил сакото си — и линията на раменете му изглеждаше в пълно съответствие с линията на челюстта му (колко добре постъпи Роуз, като го накара да махне проклетата брада!). Обзе ме особеното чувство, че го рисувам — знаех точно как да предам лекото повдигане В крайчетата на веждите, извивката на устните му… И докато въображението ми нанасяше щрих след щрих, всеки един от тях сякаш се проектираше върху собственото ми лице, рамене, ръце. Странно, не виждах рисувания от мен въображаем образ — пред очите ми стоеше истинският Саймън Котън, осветен от трепкащото пламъче на свещта, и продължаваше все така внимателно да бели прасковата.

Дояждах последното парче, когато откъм грамофона се разнесе невероятен звук. Попитах Саймън как се нарича тази мелодия и той отвърна:

— Тази ли? „Любовникът“, мисля. Какво ще кажеш да изтанцуваме един танц, а после ще те откарам у вас.

Той се приближи до грамофона и малко усили звука, после се върна при мен. Никога преди не бях танцувала с него и сега се чувствах много нервна — не както когато бях танцувала с Нийл. За моя голяма изненада със Саймън стъпките сякаш ми идваха отвътре. Ръцете му ме държаха много по-леко и естествено и след първите няколко секунди престанах да се притеснявам, че мога да се объркам. Нийл направо принуждава партньорката си да го следва, докато Саймън й дава пълна свобода.

Мелодията привърши, но Саймън протегна ръка и пак натисна копчето. Отново затанцувахме. Не продумвахме. Всъщност не бяхме си казали нито дума, откакто бяхме започнали танца. Не си спомням дори да съм разсъждавала — просто се движех, потопена в някаква първична омая.

Когато плочата свърши, Саймън се усмихна и рече:

— Благодаря ти, Касандра. — Продължаваше да ме държи в ръце.

Отвърнах на усмивката му.

— И аз ти благодаря — беше прекрасно.

Тогава той се приведе над мен и ме целуна.

Опитвам се да си спомня какво изпитах в онзи момент.

Изненада — със сигурност, но всички останали съпровождащи емоции някак си ми убягват. Да, със сигурност знам едно — че се чувствах щастлива, неизказано щастлива. Щастието изпълваше мозъка ми, сърцето ми, цялото ми тяло. Имаше и усещане за падащ мрак… Когато се опитвам да възстановя момента, този мрак се връща… После потръпвам от студ — студът на раздялата. В онзи миг се чувствах отделена не само от Саймън, но и от самата себе си. Фигурите, които виждам през осветения от свещ прозорец на павилиона, принадлежат на двама непознати.

Следващото нещо, което си спомням особено ясно, е смехът на Саймън — беше тих и нежен, но ме стресна.

— Ти си невероятно дете — прошепна той.

Попитах го какво има предвид.

— Само това, че целуваш страхотно — отвърна и веднага добави закачливо: — Трябва да имаш доста практика.

— Не съм целувала мъж през живота си! — извиках и веднага ми се прииска да не бях го казвала, защото, щом веднъж разбереше, че не съм свикнала да се целувам с мъже, ала въпреки това съм отвърнала на неговата целувка, той щеше да се досети от какво значение бе цялото това изживяване за мен. Откопчих се от прегръдката му и хукнах към вратата. Исках да скрия чувствата си.

— Касандра, спри! — Той ме сграбчи за ръката в мига, в който натиснах дръжката на бравата. — О, Господи, много съжалявам! Трябваше да се досетя, че няма да ти хареса!

Не беше познал, мислейки си, че ме е ядосал. Успях да се овладея и отвърнах:

— Стига глупости, Саймън! Разбира се, че не си ме разсърдил.

— Но ти със сигурност изглеждаше… — По лицето му се четяха тревога и объркване. — Защо тогава се опита да избягаш от мен? Мили Боже, не е възможно да съм те уплашил, нали?

— Разбира се, че не!

— Тогава защо?

Помъчих се да изровя някоя разумна причина.

— Саймън, нито съм се ядосала, нито си ме уплашил. Как бих могла да възразя да ме целуне някой, към когото изпитвам такава силна привързаност, каквато към теб? Но после… Ами изведнъж се ядосах, че си решил, че си в правото си да ме целуваш, когато си поискаш.

Той изглеждаше поразен.

— Но аз… Не съм си мислел нищо такова. Не разбираш ли, че това бе внезапен порив — защото ти беше толкова сладка през цялата вечер и защото много ми бе приятно да танцувам с теб, и защото страшно много те харесвам?

— И може би защото ти липсва Роуз — добавих безпомощно.

Саймън се изчерви и отвърна:

— Да бъда проклет, ако подмина тези твои думи с мълчание — това би било обида и за двете ви. Не, дете мое, тази целувка беше само и единствено за теб.

— Както и да е, вдигнахме голям шум за нищо — казах. — Да забравим за случилото се. Моля те, прости ми, че се държах като глупачка. А сега може ли да чуя нещо от Бах, преди да си тръгна? — Чувствах, че по този начин ще разсея напрежението му.

Саймън продължаваше да стои и да ме гледа тревожно — мисля, че се опитваше да намери думи, с които да се изрази най-ясно. Накрая се отказа.

— Добре. Ще слушаме Бах, докато гася свещите. По-добре седни отвън, за да не те притеснява сноването ми напред-назад из стаята. Ще спра фонтаните, за да чуваш по-добре.

Седнах на каменната пейка пред кръглия басейн и се загледах в притихващата вода. После откъм павилиона се разнесе музика — най-нежната и спокойна мелодия, която бях чувала през целия си живот. Виждах как Саймън обикаля из стаята и загася свещите с помощта на една малка метална фунийка. Прозорците постепенно притъмняваха, докато накрая станаха напълно черни. Плочата спря. Настъпи такава тишина, че чувах собственото си дишане.

— Е, успях ли да спечеля още един почитател на музиката на Бах? — подвикна ми Саймън, докато затваряше вратата на павилиона зад гърба си.

— Всъщност да! Бих могла да слушам онази мелодия в продължение на цяла вечност — отвърнах и го попитах за името й.

Продължихме да говорим за музика, отивайки към кухнята, откъдето трябваше да вземем Елоиз. Не беше трудно да намерим теми за разговор и по обратния път към дома. Бях успяла да потисна истинските си чувства и онова, за което говорехме, ми приличаше на леко повърхностно докосване.

Когато спряхме пред централната порта на замъка, часовникът на кулата в Годсенд удари полунощ.

— Е, поне успях да върна Пепеляшка преди дванайсет — пошегува се Саймън и ми помогна да сляза от колата.

Влезе с мен в кухнята и запали свещ. Благодарих му за прекрасната вечер, а той — за това, че съм му позволила да вземе участие в свещения ритуал по приветстването на лятното слънцестоене. Призна, че ще запомни преживяването за цял живот. После, докато си стискахме ръцете, ме попита:

— Наистина ли си ми простила?

Отвърнах му, че може да бъде сигурен.

— Вдигнах много шум за нищо. Божичко, несъмнено ме мислиш за голяма пуританка!

— Нищо подобно! — отвърна Саймън. — Мисля, че ти си олицетворение на всичко най-хубаво, което съм срещал, и ти благодаря отново. — Стисна за последно дланта ми и в следващия миг вратата се затвори зад гърба му.

Останах неподвижна в продължение на няколко секунди, после хукнах нагоре по стълбите и излязох на крепостната стена през кулата, опряна в спалнята ми. Мъглата се беше разпръснала и аз ясно виждах как фаровете на автомобила се отдалечават по посока на селото. Продължих да гледам натам дълго след като светлините изчезнаха, мярнах ги още веднъж, когато колата излезе на пътя за Скотни.

През цялото време, докато стоях на стената и наблюдавах, за мен не съществуваше нищо друго, освен тези две бледи светлинки. Най-сетне дойдох на себе си и слязох в спалнята си да се преоблека и да си легна, като нарочно насочвах мислите си към всичко друго, само не и към собствените си чувства. Щом обаче се озовах в леглото, обгърната от тъмнина, позволих на емоциите да се върнат и да ме завладеят. Изпитвах истинско щастие — само щастие и нищо друго, — също като в момента, в който бях позволила на Саймън да ме целуне, но много по-чисто и ведро. О, знаех, разбира се, че той принадлежи на Роуз и че никога не бих могла да й го отнема, дори и да проявях глупостта да опитам, което, естествено, никога нямаше да се случи. Това обаче нямаше никакво значение. Да съм влюбена, ми се струваше най-големият лукс, за който бих могла да си мечтая. Хрумна ми, че истински ценното е да обичаш, не да очакваш да бъдеш обичан в отговор — че ако обичаш чисто, истински и всеотдайно, любовта ще ти носи само и единствено щастие. За миг ми се стори, че съм открила някаква изключително важна истина.

Погледът ми случайно се спря върху силуета на госпожица Блосъм, чух я да казва:

— Е, просто се придържай към това успокояващо схващане, патенце, защото имам чувството, че наистина ще ти потрябва.

Напълно съзнавах, че е права. Но проумяването на горчивата реалност не ме доведе до униние. Заспах с усмивка на уста, по-щастлива от когато и да било.

Тринайсета глава

О, с каква горчивина чета последния ред, написан преди малко повече от три седмици — сега, когато дори не мога да си спомня вкуса на щастието!

Не прочетох нищо повече, освен последното изречение — страхувах се, че може да загубя тъпото примирение, което тази сутрин най-после успях да наложа над себе си. То е неописуемо потискащо, но е за предпочитане пред безнадеждното отчаяние, освен това ме подтикна да излея мислите си на страниците на този дневник и така да убия два-три часа от времето си. Но дали ще събера сили да пиша за отвратителното нещо, което сторих на рождения си ден? Дали ще мога да го опиша изцяло, без да скривам или туширам нищо? Може би…

Господи, колко лошо беше времето през тези последни три седмици — проливни дъждове, студени ветрове! Рожденият ми ден беше единственият слънчев в този отрязък от време. Днес също е топло, но потискащо. Седя на каменните стъпала, водещи към кулата Белмот. Елоиз е с мен — по това време на годината трябва да бъде държана настрани от други кучета, затова съм я вързала здраво с каишка за колана си, в случай че внезапно реши да се отправи на някоя интимна визита. Спокойно, Елоиз, още няколко дни и страстите ти ще утихнат, тогава отново ще бъдеш свободна.

Дъждът се изля в неделята след деня на лятното слънцестоене. Бях се качила в таванската стаичка. Погледнах навън през прозореца и видях тежките черни облаци, забулили небето. Спуснах се към долния етаж и започнах да затварям прозорците. Тогава още се чувствах щастлива, или поне така си казвах.

Когато се наведох да дръпна крилата на прозореца в спалнята ни, забелязах колко неподвижна и изпълнена с очакване изглеждаше пшеницата, надявах се, че е достатъчно млада и силна, за да устои на един проливен дъжд. После отместих очи надолу и видях разкъсаната цветна гирлянда, заседнала сред водораслите. В следващата секунда дъждът започна да се лее. Сякаш хиляди чисто нови монети от по един шилинг затупкаха по сивата повърхност на водата под прозореца. Понечих да изтичам навън и да спася гирляндата си, но в същия момент тя се плъзна във водата и потъна.

Чух драскането на Елоиз по задната врата. Отворих й възможно най-бързо и я пуснах да влезе. Козината й беше прогизнала. Избърсах я и се заех да разпалвам огъня в кухнята. Тъкмо когато съчките пламнаха, Стивън се върна от Лондон. Изпратих го да се преоблече в сухи дрехи, после двамата седнахме да пием чай. Разказах му за вечерта, прекарана със Саймън — разбира се, премълчах подробностите от емоционално естество, — а после той ми разказа за своето пътуване. Беше преодолял смущението си от фотоапарата, но очевидно се срамуваше заради гръцката туника, която Леда Фокскотън този път го беше накарала да облече. Каза, че и двата пъти е вечерял с Фокскотънови и че го настанили да спи в стая със златни завеси и златни купидончета над леглото. Освен това Обри Фокскотън му подарил домашен халат, който бил почти нов. Показа ми го и аз го одобрих, а после се съгласих, че Фокскотънови наистина трябва да са много мили хора. Цялото ми негативно отношение към Леда Фокскотън сякаш се бе изпарило.

— Показа ли ти снимките, които беше направила първия път? — полюбопитствах.

— О, да, видях ги. — Стивън не ми се стори много ентусиазиран.

— А аз кога ще ги видя? Тя не ти ли даде поне няколко?

— Предложи ми, но аз не пожелах. Толкова са големи и… ами представят ме в много ласкав вид. Ще взема две-три, когато отида да позирам отново, ако наистина искаш да ги видиш.

— Значи пак ще ходиш?

— Да, но за нещо по-различно. — Той се изчерви до корените на косата си. — О, чувствам се много глупаво дори да приказвам за това.

Спомних си писмото на Роуз.

— Да не би да иска да ти направят пробни снимки за някой филм?

Стивън отвърна, че това, разбира се, били пълни глупости.

— Но на вечерята снощи дойде един мъж, който работи в киното, и каза, че съм подходящ. Накараха ме да прочета на глас някакъв текст. Трябва да отида на прослушване — така му викат. Само не знам дали наистина ще го направя.

— Разбира се, че трябва да отидеш, Стивън! — казах окуражаващо.

Той ми хвърли кос поглед и попита дали би ми харесало, ако стане актьор — стана ми ясно, че съм сгрешила, като съм си мислела, че е загубил интерес към мен. (Тогава още не предполагах колко много всъщност съм грешала.) Задавах му въпроси единствено от любезност — нищо друго, освен Саймън не ме интересуваше в момента, — но се опитвах да изглеждам развълнувана от перспективите, очертаващи се пред Стивън.

— Но това ще бъде невероятно, Стивън! Разбира се, че ще ми хареса!

— В такъв случай ще опитам. Казаха, че ще ме обучат.

Помислих си колко добри резултати биха могли да постигнат с него — Стивън притежава доста хубав глас.

— Много е вълнуващо! — повторих. — Възможно е да стигнеш дори до Холивуд.

Той се засмя и отговори, че не разчита на това.

След като допихме чая си, Стивън ми помогна да оправим масата и после двамата отидохме във фермата Фор Стоунс. Семейство Стебинс бяха организирали парти. Мога да се обзаложа, че Айви много се зарадва на новината, че Стивън може да се снима във филм. (Не беше сигурно, разбира се, но тя го прие като даденост.) Легнах си рано, все още замаяна от щастие. Дори трополенето на дъждовните капки по покрива ми доставяше удоволствие, защото ми напомняше, че Саймън се беше погрижил течовете да бъдат отстранени. Всичко, което по някакъв начин бе свързано с него, беше особено значимо и ценно за мен. Ако някой дори само споменеше името му, имах чувството, че са ми поднесли подарък. Аз самата копнея да го повтарям непрекъснато — стига да ми се удаде възможност, веднага се хващам за нея.

Татко се върна на другата сутрин. От торбата се подаваше телефонен указател на Лондон.

— Мили Боже, телефон ли ще ни прокарват? — извиках.

— О, за Бога, не! — Татко хвърли торбата върху един от кухненските столове, откъдето тя моментално се строполи на земята. Указателят и още няколко книги се разпиляха по пода. Баща ми ги напъха обратно в торбата колкото се може по-бързо, но въпреки това имах достатъчно време, за да зърна някои от заглавията: „Езикът на цветята“, „Начално ниво на обучение по китайски“ и вестник „Пощенски гълъб“.

— Къде е чинията с върбовите клонки? — попитах го, като се опитвах гласът ми да звучи както всеки друг път.

— Изпуснах я на автобусната спирка на Ливърпул Стрийт, но тя изпълни предназначението си. — Той тръгна към стаичката на вратаря, но после се спря и каза, че първо би искал да пийне чаша мляко. Докато му го поднасях, попитах дали наистина е отседнал в апартамента на Котънови.

— О, да — отвърна баща ми. — Настаниха ме в стаята на Саймън — между другото, той настоя да ти предам поздравите му, каза, че двамата сте прекарали чудесно, когато е идвал тук.

— А ти къде отиде, когато той се прибра?

— Останах си в стаята му, а той се настани в хотела на Нийл за една вечер, много мило от негова страна наистина. Саймън е невероятно добър, за нещастие.

— Защо „за нещастие“? — попитах.

— Защото Роуз не пропуска да се възползва от добрината му — отвърна баща ми. — Но пък, от друга страна, не съм виждал някой мъж, който до такава степен да си е изгубил ума по жена — направо да се възмутиш от целия женски пол!

— Не виждам защо, като се има предвид, че и Роуз е влюбена в Саймън.

— Наистина ли? — повдигна вежди баща ми.

Нищо не казах, надявайки се, че той ще се откаже от допълнителни коментари по темата, но за съжаление го чух да вика:

— Сигурна ли си, че сестра ти е влюбена в него, Касандра? Много ще ми е интересно да разбера.

— Ами на мен тя ми каза, че е — измърморих. — А ти знаеш, че Роуз никога не лъже.

Татко замислено замълча за минута, после отвърна:

— Да, права си. Не си спомням някога да е изричала дори и най-незначителна лъжа. Да, да, щом като казва, че е влюбена, значи наистина е — държането й от снощи също го потвърждава, естествено, ние си знаем каква е Роуз по природа.

Той остави празната си чаша на масата, а аз я взех и я отнесох до мивката. Предпочитах да съм с гръб към него, докато водим този разговор.

— И какво е било снощното й държане? — попитах.

— Изключително студено. Тя не спираше да демонстрира колко е сигурна във властта си над горкия Саймън. О, трябва да ти кажа, че сестра ти просто не може да се сдържа — тя е от жените, които не бива да бъдат обичани нежно. Ако някой мъж се влюби в такава жена, той трябва да я третира с първична бруталност. Роуз сякаш непрекъснато провокира Саймън да прояви нещо такова към нея. Но ако наистина е влюбена в него, значи всичко е наред. Саймън е много интелигентен и евентуално ще успее да постигне някакъв баланс в съвместния им живот — защото той изобщо не е слаб характер, сигурен съм в това. Само че, когато един мъж е хлътнал до уши, това неизменно го поставя в неизгодна позиция.

Успях да измърморя:

— О, надявам се, че нещата ще се развият благополучно и за двамата.

После насочих цялото си внимание към чашата. За мое най-голямо облекчение татко стана и се запъти към стаичката си. Когато ме подминаваше, той подхвърли:

— Много се радвам, че си поприказвахме по този въпрос. Сега съм значително по-спокоен.

Аз обаче не можех да кажа същото за себе си. Предполагам, че би трябвало да се зарадвам, като го слушам да приказва толкова рационално, но бях прекалено потънала в собствените си мъки и грижи — защото по време на въпросния разговор ме бяха нападнали нещастието и чувството за вина. Всяка дума, с която баща ми бе описал чувствата на Саймън към Роуз, се забиваше в сърцето ми като нож. Чак тогава осъзнах, че не само прекрасното чувство да обичаш ми беше давало криле, а също и надеждата, че Саймън всъщност не е чак толкова влюбен в сестра ми, че всъщност аз съм тази, която той обича, и че целувката го е накарала най-сетне да го осъзнае.

„Ти си глупачка, дори нещо по-лошо от глупачка — нареждах аз. — Ти си една бъдеща крадла, Касандра Мортмейн!“ Заплаках и извадих носната си кърпичка, от която ме лъхна ароматът на парфюма, изпратен ми от Роуз. Сетих се, че дори не й бях писала, за да й благодаря за подаръка. Но преди да го сторя, трябваше да очистя съзнанието си. Много добре знаех как: не биваше да допусна нещата, които въображението ми рисуваше, да се случат в действителност. Трябваше да се откажа от всякакви надежди, че е възможно да отнема Саймън от сестра си.

Това ме накара да се запитам дали В началото на запознанството ни с двамата Котънови съм имала някакви шансове да спечеля сърцето на Саймън. Може би бях пропуснала шанса си на първи май, когато аз и той вървяхме заедно към селото. О, ако бях мъничко по-забавна! Но това едва ли би ми помогнало особено — Саймън не бе обърнал внимание на това дали Роуз е забавна, или не, беше се влюбил в красотата й и после всичко в сестра ми бе започнало да му се вижда изключително.

После си спомних думите на госпожица Марси: „Скъпата ни Роуз ще води мъжете за носа“, и ми хрумна, че и баща ми беше имал предвид същото, когато бе отбелязал, че сестра ми осъзнава властта си над Саймън и не пропуска случай да я демонстрира. Изведнъж изпитах огромното желание да разбия Роуз на пух и прах, направо да я смажа.

Седнах до огъня и оставих въображението си да се развихри. Представих си апартамента на госпожа Котън — снабдих го с балкон, гледащ към Хайд Парк. Започнахме там, после се прехвърлихме вътре. Роуз ни свари, докато Саймън ме целуваше, и направо побесня. Или това стана по-късно? Толкова много неща си представях, че те започнаха да се объркват и сливат. Не бих могла да ги опиша в детайли, защото, макар и в момента да бяха прекрасни, впоследствие ми донесоха срам и угризение. Продуктите на въображението са като наркотик — човек се нуждае от тях все по-често и по-често и с всеки следващ път изпитва необходимостта да си представя нещата още по-вълнуващи и прекрасни — докато не се стигне до пълно затъпяване, разбира се. То изчезва след няколко дни и фантазиите отново се развихрят с пълна сила. Не знам как бих се осмелила да погледна Роуз в очите след всички неща, които в представите си й казвах и причинявах — стигнах дотам, че се видях да я удрям и ритам! Естествено, неизменно си повтарях, че тя не е влюбена в Саймън, а е с него само заради парите му. Бедната Роуз! Аз толкова я обичам, а същевременно страшно я мразя.

Изобщо не бях в настроение да пиша на сестра си, но следобеда успях да си наложа да седна и да хвана писалката — имах чувството, че съм влязла в ролята на главната героиня на някой роман, и наистина се вживях в нея. Писах на Роуз какво удоволствие ми е доставил подаръкът й, разказах й за Ейб и Елоиз, както и за отвратителното време — дъждът беше много полезен като преход към: „Какъв късмет, че поне в нощта на лятното слънцестоене времето беше чудесно. Доволна бях, че Саймън дойде и се присъедини към ритуала — предай му, че всяка минута, прекарана в неговата компания, много ми е харесала…“ Обзе ме неописуемо вълнение, докато пишех тези редове — сякаш признавах на Саймън колко щастлива бях, че ме е целунал. Ала след като пуснах писмото и си тръгнах към къщи, започнах да се притеснявам: ами ако той наистина се досетеше какво съм имала предвид? Хрумна ми още нещо, от което направо ми призля: ами ако беше казал на Роуз, че ме е целунал? Ами ако двамата добре са се посмели за моя сметка?

Толкова ме заболя, че простенах високо. Идеше ми да се отъркалям в калта и да потъна вдън земя от срам. Добре, че много добре знаех как ще изглеждам, след като го сторя, така че си останах права. Само дето не можех да продължа по пътя си. Приседнах на една греда и се опитах да избия пороя мисли от главата си — и, разбира се, случи се точно обратното. Зададох си въпроса дали Саймън не беше постъпил нечестно, като ме бе целунал, след като беше влюбен в Роуз, дали не беше от онези мъже, които смятаха, че могат да целунат, което си момиче поискат? Най-зле се чувствам, когато си помисля нещо лошо за Саймън, не че го допускам често или задълго.

След като постоях известно време на дъжда, стигнах до извода, че не се е случило нищо страшно, като ме е целунал. Въпреки че ме беше уверил в противното, бях сигурна, че го е направил, защото Роуз му е липсвала. Струва ми се, че американците се целуват много по-често и с по-голяма лекота, отколкото англичаните. Преди време госпожица Марси ми беше показала едни американски списания, където почти на всяка страница се виждаха картинки на целуващи се хора. Предполагам, че американците са много емоционална нация. Със сигурност не бих се изненадала, ако Нийл беше понечил да ме целуне — изобщо нямаше да си внуша, че го прави, защото е дълбоко влюбен в мен. Със Саймън нещата сякаш стояха другояче, но…

Изведнъж извърнах лице към дъжда и извиках:

— Той няма да каже на Роуз, няма да ми се присмее. Не е направил нищо лошо — каквито и да са били мотивите му, те със сигурност са били почтени. Ако обичаш някого, трябва да му вярваш.

После се надигнах от гредата и отново поех към къщи. Беше ми горещо въпреки студения проливен дъжд.

Успокоението ми трая до другата сутрин. Още щом се събудих, върху гърдите ми легна огромна тежест. Спането е прекрасно нещо — никога преди не съм го възприемала като върховно удоволствие, но напоследък го смятам именно за такова. Най-любимото ми време са минутите преди да заспя — тогава мога спокойно да се отдам на мисли за Саймън и да прогоня за малко неприятното чувство. Често си лягам и през деня. Не е много нормално за някои, които е влюбен толкова силно като мен, да яде и спи толкова често, нали? Дали не съм почнала да откачам?

Другият лукс, който си позволявам, е плачът. Винаги, след като съм плакала, се чувствам блажено спокойна. Само дето не мога да го планирам — обикновено на лицето ми му трябва много време, докато възвърне нормалното си изражение след дълъг и освежителен плач. Така че не е подходящо да проливам сълзи сутрин, защото ще трябва да седна на масата срещу татко на обяд, следобедите също не са особено благоприятни за това занимание — Томас се прибира от училище към пет. Остава ми времето, след като съм си легнала и преди да съм заспала, но, както вече казах, това са най-щастливите ми минути и не искам да ги развалям. Дните, в които татко прекарва часове в библиотеката в Скотни, са най-добри за плакане.

В срядата от тази първа моя нещастна седмица се отбих да видя викария. Той има доста партитури с музика и се надявах, че ще мога да открия някоя от мелодиите, които бях слушала със Саймън. Дъждът беше спрял за малко и аз тръгнах, газейки из разкаляния път към селото. Трябваше да внимавам да не се издам пред викария. Същевременно се питах дали няма да е облекчение да се доверя на някого — както направи Луси от романа „Вилет“. Е, вярно, че викарият не е на достатъчно високо стъпало в църковната йерархия, за да му се изповядва човек, а освен това знаех, че по-скоро бих умряла, отколкото да кажа дори и дума пред когото и да било. Но чувствах, че нещастница като мен все пак би трябвало да потърси някаква помощ от църквата. После си рекох, че когато съм щастлива, изобщо не се сещам за съществуването на църквата, така че едва ли бих могла да очаквам тя да стори нещо за мен, когато изпадна в отчаяние, както сега. Не можеш да получиш пари от застраховка, ако предварително не си внесъл определената сума, нали така?

Заварих викария да обмисля поредната церемония, увит в пътническото одеяло, което бе купил от нас. Обожавам кабинета му — облицован е с боядисани в зелено дървени плоскости, с изключение на едната стена, която от горе до долу е покрита с рафтове с книги. Икономката му поддържа идеален ред и чистота.

— Каква приятна изненада! — възкликна той, щом ме видя. — Вече имам извинение да спра работата си и да запаля огъня в камината.

Позволи ми да прегледам партитурите — те миришат на мухъл и са доста захабени. Викарият ги е купувал главно при разпродажби. Докато обръщах страниците, си мислех за всички хора, които са правили това преди мен, и така се чувствах някак по-близко до композиторите.

Въпреки че не открих онова, което търсех, ровенето из старите партитури ми подейства успокояващо — когато се пренасям в миналото, настоящето ми изглежда по-малко реално. Докато търсех, викарият бе извадил бисквити и Мадейра. Никога преди не бях пила мадейра — много ми хареса, по-скоро идеята, че пия вино, отколкото вкусът му. Чувствах се като героиня от някои стар роман. За миг се отделих от обвивката на собственото си тяло, погледнах се отстрани и си помислих: „Бедната Касандра! Не, на нея все не й върви. Започнала е да линее.“

Поприказвахме за Скотни и Котънови, за това, как чудесно се бяха наредили нещата за цялото ни семейство и колко щастливи сме всички заради Роуз. Викарият беше много заинтригуван, когато му казах, че Саймън е взел участие в ритуала, посветен на нощта на лятното слънцестоене, и ме обсипа с въпроси. После се прехвърлихме на темата за религията, което пък изненада мен, защото викарият рядко повдига този въпрос — искам да кажа, пред членовете на моето семейство.

— Тези дни трябва да опиташ да дойдеш на служба — посъветва ме той. — Вярвам, че ще ти хареса.

— Но аз и преди съм опитвала, нали? — възразих. — Идвала съм в църквата, но не смятам, че ми е от голяма полза.

Той се засмя и отвърна, че доколкото знаел, от време на време ме хваща по някоя инфекция, после рече:

— Болестите зависят много от физическото състояние на организма, но когато човек има емоционални проблеми, може да потърси облекчение в църквата.

Спомних си за разсъжденията ми по пътя към селото.

— О, не смятам, че е честно да се втурваш към църквата само когато се чувстваш зле! — възкликнах.

— Напротив, нечестно ще е, ако не го направиш, защото така лишаваш религията от възможността да изпълни главното си предназначение — да дарява мир и спокойствие на хората.

— Искате да кажете, че всеки човек, изпаднал в силна нужда, е възможност за Бог да се докаже?

— Точно така. Разбира се, има две крайности — на пълно щастие и пълно нещастие. И в двата случая човек трябва да се обърне към Бога.

Казах му, че никога не съм се замисляла по този въпрос. Викарият ми сипа още малко мадейра и рече:

— Смятам, че религията има шанс да се изяви винаги, когато човешкият гений създава нещо — музика, стихове, картини. Лично аз смятам, че сама по себе си религията също е изкуство — най-великото от всички изкуства на земята. Чрез него човек достига най-добро единение.

— Имате предвид единение с Бога, нали?

Той така изпръхтя, че мадейрата изхвърча от устата му.

— Какво толкова смешно казах? — попитах го, докато изтриваше сълзите от очите си.

— Разсмя ме пълното безразличие, с което произнесе тези думи. Господи, каква дълга и влажна седмица! — заключи и извърна очи към прозореца.

Дъждът бе започнал отново, по-силен отпреди.

— Чудя се само как младите днес възприемат понятието „Бог“. Когато го чуят, те изпитват непреодолима досада и се държат пренебрежително.

Опитах се да му обясня:

— Ами веднъж щом човек престане да вярва в добрия стар джентълмен с брада… Думата „Бог“ звучи прекалено конвенционално.

— Тя просто обобщава идеята за там, откъдето идваме, там, накъдето отиваме, и за смисъла на този път.

— И нима религиозните хора успяват да стигнат до отговора на тези въпроси?

— Стигат близо до отговора, и то само понякога. — Викарият добродушно ми се усмихна и двамата поднесохме чашите с мадейра към устните си. После той продължи: — Сигурно църковните служби също ти се струват конвенционални — мисля, че те разбирам. О, те са достатъчно добри за старците, а и са средство за сближаване на хората. Ако обаче някой атеист реши, че се нуждае от утехата, която религията може да му донесе, му препоръчвам да влезе и да седне в празна църква — казвам да седне, не да коленичи! И да се вслуша в тишината, а не да се моли. Отправянето на молитви към Бога е много сложна работа. Неопитните молители са склонни да мислят за Господ Бог като за някоя ротативка — ако нищо не спечелят, казват: „Бях сигурен, че е празна работа“. А всъщност цялата тайна на молитвата е да си сигурен, че ротативката е пълна.

— Но как може човек да е сигурен?

— Като се постарае сам да я напълни.

— С вяра ли?

— С вяра. Предполагам, че това е поредната скучна дума за теб. Предупреждавам те, че сравнението, което дадох с ротативката, ще се разбие на пух и прах само след миг. Та искам да ти кажа, че ако някога се почувстваш много, много нещастна — каквато очевидно в момента не си, като се има предвид колко блага са се изсипали върху семейството ти напоследък, просто опитай да поседиш в празна църква.

— И да се ослушам за отговора?

Двамата се засмяхме, после замълчахме, загледани в пламъците на камината. Мислех си колко добър е викарият и колко хубаво е, че никога не се прави на прекален светец. И за пръв път през ума ми мина мисълта, че щом такъв умен и високообразован човек може да се посвети на религията, значи е много безочливо от страна на някакво неуко момиче като мен да проявява пренебрежение към тези въпроси.

Зачудих се дали не съм атеистка. Никога не се бях определяла като такава, а понякога — особено когато времето е прекрасно — дори съм била почти сигурна, че някъде трябва да има нещо. Моля се всяка вечер, макар молитвите ми да са по-скоро гласно изказани пожелания… Е, не точно — моля се ей така, за всеки случай, ако вземе да се окаже, че има Бог. (Не бях отправяла молитви във връзка със Саймън — знам, че не трябва да се моля той да ме обикне, но в същото време не мога да поискам и другото — аз да престана да го обичам, по-скоро бих умряла, отколкото да изрека подобно нещо.) Със сигурност никога по време на молитвите ми не съм изпитвала чувство за единение с Бога. Авенюто, което си бях представяла — метафората на моя живот, любовта ми към Саймън, аз самата, завряна в таванската стаичка и драскаща бързо в дневника си — Всичко това се смеси в един образ, докато гледах огъня, стъкнат в камината на викария.

От мислите ми ме изтръгна звънът на часовника. Скочих да си вървя и бях поканена да остана за обяд, но за съжаление трябваше да се прибера у дома и да сготвя на татко.

Викарият ми помогна да си облека палтото и ме помоли, като мина покрай църквата, да надникна вътре за всеки случай — да видя дали не е забравил някой прозорец отворен. Дъждът отново беше спрял, но викарият искаше да е сигурен, че ако пак завали — което със сигурност ще се случи, — църквата няма да се напълни с вода. Махнах на любезния си домакин и хукнах през църковния двор. Влязох в църквата през страничния вход. Когато затворих вратата зад гърба си, ми хрумна, че викарият ме беше изпратил тук и дори ме бе посъветвал как да получа облекчение посредством религията, без да има ни най-малка представа колко много се нуждаех от това.

Проверих прозорците — всичките бяха здраво затворени. „Ето те в празна църква, Касандра — казах си. — Най-добре ще е да се възползваш от този шанс.“

Бях близо до олтара, затова реших да го огледам внимателно — беше красив, но не ми оказваше никакво особено. Въздействие. Букетът от бели рози, потопен отпред, беше прекрасен, но цветовете бяха поочукани от дъжда и имаха вид на изкуствени…

Помислих си, че изобщо не се усещам успокоена и в мир със себе си. После добрият глас на викария прозвуча в ушите ми: „Седни и се вслушай.“ Беше ми казал да не се моля и понеже олтарът винаги ме провокира да падна на колене и да се впусна в молитви, обърнах гръб, седнах на стъпалата пред него и зареях поглед из централния кораб на църквата. Ослушах се.

Чувах как дъждовната вода се стича по водосточните тръби, как клонките на едно дърво дращят по стъклото на близкия прозорец, но църквата изглеждаше някак откъсната от всичко, което ставаше навън — така както аз се чувствах откъсната от нея. „Аз съм безпокойство в тишина и тишина в безпокойство“, помислих си.

След около минута усетих, като че ли тишината притиска главата ми — в началото си внуших, че това сигурно е добър знак, но нищо особено не се случи. После си спомних, че викарият беше говорил за възможността човек да почувства Бог с всичките си сетива, затова дадох почивка на ушите си и задуших наоколо с нос. Долових мирис на старо дърво, древни молитвени килимчета и овехтели молитвеници — тежък, наситен с миризма на прах въздух. Не усещах аромата на розите пред олтара. Вкарах в действие следващото си сетиво. Естествено, в устата си усещах вкус на бисквити и мадейра. Докосване: усещане за хладния камък на стъпалата под мен. Що се отнася до зрението — наистина имаше какво да се види: резбованият купол, гробницата на Де Годис, високият амвон, който изглеждаше едновременно празен и обвиняващ. О, забелязах цяла дузина неща, повечето от тях — красиви, но не видях онова, невидимото, което търсех. Затова затворих очи: викарият беше препоръчал да се използват всичките сетива и едновременно с това никое от тях. Казах си, че може би ако успея да изпразня мозъка си от мисли…

Често се бях опитвала — дори по едно време бях убедена, че това е единственият начин, по който ще успея да надникна в бъдещето, но бях успявала да си представя единствено непрогледна тъмнина. Докато седях на стълбите пред олтара, видях сгъстена тъмнина от когато и да било и не само я видях, ами я и почувствах — сякаш тонове тъмнина ме притискаха от всички страни. Изведнъж си спомних един ред от стихотворение на Вон: „Някои казват, че Бог е дълбока, но ослепителна тъмнина“ — и в следващия миг тъмнината избухна като искрящ фойерверк. Дали това наистина беше Бог? Дали ми се беше случило? Не, сигурно си го бях въобразила. После часовникът на кулата иззвъня и изпълни пространството със звуци. Отворих очи — бях в прекрасна, студена и задушна църква, на която й беше все тая дали съм жива или мъртва.

Звънът на часовника ме накара да осъзная, че ще закъснея с приготвянето на обяда на татко. Тичах почти през целия път към замъка. Цялото бързане се оказа напразно — когато влязох в кухнята, установих, че баща ми се е самообслужил — студеното печено изглеждаше така, сякаш бе накълцано с мистрия. После беше излязъл. Понеже велосипедът му липсваше, предположих, че е поел към Скотни. Възползвах се от възможността да се наплача като хората — до чая имаше много време, така че щях да успея да се появя в нормален вид пред мъжете. После се подкрепих с парче кейк и чаша прясно мляко. Чувствах се по-добре от всякога и не можех да спра да си задавам въпроса, дали наистина не бях успяла да се докосна до Бога по време на престоя си в църквата.

На следващата сутрин тежестта в гърдите ми вече бе адски непоносима. След закуската ми беше толкова зле, че когато вървях, се опирах с ръка на стените — не знам защо, когато съм нещастна, се опирам по стените, но е факт. Не ми се плачеше, крещеше ми се! Хукнах към полето, намерих едно отдалечено от всички кътче и завиках така, както никога не бях крещяла през живота си. После се почувствах изключително глупаво. Отгоре на всичко бях измокрена до кости. Обзе ме неустоимото желание да седна пред огъня в кабинета на викария, да отпивам мадейра и да си бъбря с приятния домакин. И понеже бях по средата на пътя между селото и замъка, реших, че всъщност мога да отскоча дотам. Трябваше да измисля благовиден предлог за това свое второ посещение — най-добро ми се стори обяснението, че дъждът ме е застигнал по пътя, а аз съм излязла без връхна дреха и ми е станало студено. Не че много ме беше грижа какво ще си помисли викарият или някой друг за мен — единственото, от което се нуждаех, беше пращящ огън и чаша мадейра.

Когато пристигнах пред къщата, вътре нямаше никой.

Стоях отвън, натисках звънеца и удрях с юмруци по вратата, но никой не се появяваше да ми отвори.

Поколебах се дали да не се промъкна в църквата и да изчакам завръщането на викария там, но точно в този момент госпожа Джейкс ми извика от кръчмата — викарият и икономката му отишли да пазаруват в Кингс Крипт и щели да се върнат по тъмно.

Изтичах при нея и я попитах дали би се съгласила да ми даде чаша портвайн на вересия. Госпожа Джейкс се засмя и отвърна, че по закон няма право да продава алкохол преди дванайсет на обяд, но може да ме почерпи едно.

— Кълна се, че имаш нужда да си пийнеш — рече тя, докато отивахме към бара. — Вир-вода си. Свали тази рокля и ми я дай да я изсуша на огъня в кухнята.

Там някакъв мъж оправял мивката, така че нямаше как да седна без рокля, но госпожа Джейкс залости вратата към бара и ме увери, че няма да пусне никого вътре. Съблякох роклята си и й я дадох, а после — останала само по гащи и корсаж — се наместих удобно на един стол и отпих от портвайна си.

Питието ме затопли приятно, но обстановката в старите английски кръчми едва ли може да разведри някого. В миризмата на вкиснала бира има нещо особено потискащо. Ако бях в по-добро настроение, може би щях да извлека някакво удоволствие от мисълта, че в продължение на триста години няколко поколения английски селяни са се отбивали тук да си пийнат, но вместо това си представях колко ужасен трябва да е бил животът им и не спирах да си повтарям, че всичките те вече са мъртви. На стената зад бара имаше огледало — в него се отразяваха мокрите надгробни камъни в отсрещния църковен двор. Замислих се за дъжда, който прониква в земята и стига чак до изгнилите ковчези, а през всичкото това време от мократа ми коса се отцеждаха капки и се търкаляха по гърба ми.

Както и да е, когато допих портвайна си, установих, че се чувствам малко по-добре. Усещах се някак тежка и тромава, а очите ми не спираха да се местят от едно нещо на друго, докато най-сетне не се спряха на бутилките с шери бренди и кремдементе — питиетата, които двете с Роуз си бяхме поръчали през онзи знаменателен майски ден. Изведнъж сърцето ми се изпълни с горчива омраза към зелената напитка и с особено силна привързаност към рубиненото на цвят бренди.

Приближих до вратата на кухнята и надникнах.

— Госпожо Джейкс, бихте ли ми сипали едно шери бренди, моля? — извиках. — Вече е дванайсет часът, така че може да ми сервирате, без да престъпвате закона, а аз ще ви платя по-късно.

Тя дойде и ми сипа една чаша. Когато върна бутилката на мястото й, със задоволство установих, че от нея е изпито повече, отколкото от кремдементето.

„Сега всички ще си мислят, че шери брендито е по-хубаво“, рекох си. В този момент на вратата на кръчмата почукаха двама старци и поискаха да изпият по една бира. Госпожа Джейкс ме отпрати заедно с напитката ми.

— Можеш да изчакаш в стаята на госпожица Марси — каза ми тя. — Роклята ти още не е изсъхнала.

Госпожица Марси обитава под наем в една от стаите над кръчмата — достатъчно далеч от шума на бара, разбира се. Откакто е дошла в Годсенд, не спира да разправя, че ще си купи собствена къща, но все така продължава да живее в „Ключовете“. Не мисля, че някога ще се изнесе. Госпожа Джейкс се грижи добре за нея, а и училището е на един хвърлей разстояние.

Докато се изкачвах по стълбите, краката ми се подгъваха. „Бедно дете — казах си, — ти си много уморена.“ С облекчение се отпуснах в плетеното кресло на госпожица Марси — беше по-ниско, отколкото бях предполагала. Отпих огромна глътка от шери брендито си, после допих и остатъка с дълбоко задоволство — да видим сега кое е по-доброто, мислех си, шери бренди или кремдементе! После обаче ми хрумна нещо, за което не се бях сещала до този момент — че всъщност зеленото е моят цвят, а розовото — на Роуз, така че цялата тази работа с ликьорите си беше пълна глупост. Зачудих се дали не съм започнала да се напипам. Хвърлих поглед към огледалото на тоалетната масичка. Изглеждах ужасно — косата ми висеше на фъндъци, лицето ми беше мръсно, а изражението ми — пиянски сантиментално. Ухилих се на себе си без причина, после се замислих коя в действителност съм аз, но ме обзе чувството, че съм на крачка от лудостта, затова побързах да извърна очи от огледалото и се опитах да насоча размишленията си в друга посока.

Огледах стаята на госпожица Марси. Колко интересно — всичките й лични вещи са много малки! Картините, окачени по стените, всъщност са пощенски картички с напечатани върху тях репродукции на майсторите от Старата школа.

Госпожицата има колекция от метални фигурки на животни, размерът на всяка от които не надвишава три сантиметра, колекция от миниатюрни дървени обувчици и шарени кутийки, големи колкото да поберат няколко пощенски марки. Онова, което прави всичките тези неща да изглеждат дори по-малки, отколкото бяха в действителност, е големината на стаята. Тя е огромна, а и мебелите на госпожа Джейкс са големи и масивни.

Докато оглеждах микроскопичните канички от девънски порцелан, наредени върху полицата на камината (пет на брой, с по едно диво цвете във всяка), усетих, че въодушевлението ми, причинено от шери брендито, помръква — може би това се дължеше на факта, че вятърът внезапно изфуча в комина и една студена въздушна струя ме прониза. Увих се в покривката на леглото и полегнах върху него. Тъкмо заспивах, когато госпожица Марси се прибра за обяд.

— О, бедното дете! — извика тя, спусна се към мен и сложи хладната си длан на челото ми. — Чудя се дали да не ти измеря температурата?

Уверих я, че ми няма нищо, а съм зачервена не от друго, а от изпития алкохол.

Тя се изкикоти, примигна объркано, после рече:

— Ама наистина ли?

Изведнъж се почувствах ужасно уморена от живота, а също и стара в сравнение с госпожица Марси. Тя ми донесе роклята и кана с гореща вода. Стана ми по-добре, след като се измих, макар тежкият воденичен камък да продължаваше да притиска гърдите ми.

— Трябва да се прибирам — казах. — Вече съм закъсняла с обяда на татко.

— О, баща ти е отново в Скотни — осведоми ме госпожица Марси. — Там го хранят с прекрасни крехки пържоли. — Научила това от госпожа Джейкс, която го била чула от месаря, който пък го бил чул от готвачката в Скотни. — Така че можеш да останеш и да обядваш с мен. Госпожа Джейкс ще изпрати достатъчно храна, ще има и за двете ни.

Храната на госпожица Марси пристига на табли направо от кухнята, но тя разполага със специални лакомства, които държи в големия махагонов шкаф в единия ъгъл на стаята.

— Обичам да си хапвам от тези нещица през нощта — довери ми тя, докато изваждаше кутия с бисквити. — Винаги се събуждам около два часа след полунощ и тогава непременно трябва да сложа нещо в устата си.

Представих си я — легнала в огромното меко легло, загледана в озарения от лунна светлина квадратен прозорец и гризяща бисквита.

— Дълго ли оставате будна? — попитах.

— О, около четвърт час. Когато чуя часовника да отмерва два и четвърт, си казвам, че трябва да бъда добро момиче и да заспя отново. Обикновено си измислям по някоя приятна малка историйка, докато заспивам.

— Като каква например?

— О, не става дума за истински истории, разбира се. Понякога се опитвам да си представя какво става по нататък с героите от някоя книга — искам да кажа, след като съм стигнала вече до края. Или пък мисля за интересните хора, които познавам — милата Роуз, пазаруваща из Лондон, Стивън, позиращ пред добрата госпожа Фокскотън.

— А не ви ли се случва да си измисляте истории за самата себе си?

Тя ме погледна удивено.

— Знаеш ли, не мисля, че някога съм го правила. Може би защото не се намирам за особено интересна.

На вратата се почука и госпожица Марси стана да внесе таблите с храната. Госпожа Джейкс ни беше изпратила задушено месо и ябълков пай.

— О, много добре! — възкликна госпожица Марси, щом видя яденето. — Задушеното действа особено успокояващо в дъждовни дни като днешния.

Щом седнахме да се храним, подхвърлих, че е рядкост да срещнеш човек, който да не намира себе си за интересен.

— Ама никога ли не сте се занимавали със себе си в своите фантазии, госпожице Марси? — настоях.

Тя налапа една огромна хапка и замислено задъвка.

— Може би съм го правила, но е било много отдавна — отвърна след известно време. — Когато съм била малко момиченце. Скъпата ми майчица винаги ми повтаряше, че съм била изключително егоцентрична и недоволна.

— Е, сега със сигурност не сте такава, госпожице Марси. Какво ви е променило?

— Бог ми изпрати истинско изпитание, скъпа. — После ми разказа, че двамата й родители починали един след друг в рамките на един месец, тогава била едва седемнайсетгодишна. Каза, че се чувствала ужасно. — О, скъпа! Не вярвах, че слънцето ще заблести отново! Един ден местният свещеник ме помоли да придружа група деца, които отиваха на лагер в планината. И знаеш ли? Стана истинско чудо! Мисля, че именно по онова време започнах да намирам другите за по-интересни от мен.

— На мен едва ли би ми подействало така — рекох. — Искам да кажа, ако някога се почувствам нещастна…

Тя ме увери, че рано или късно ефектът и върху мен щял да бъде същият, после ме попита много ли ми липсва Роуз. Забелязах, че ме гледа втренчено, очаквайки отговора, затова отвърнах:

— О, да! — И заприказвах за новите дрехи на сестра си и за това колко се радвам за нея, докато не чухме детски гласове под прозореца: децата се връщаха в училището след обедната си почивка. Тогава госпожица Марси скокна, извади малка кутийка и напудри носа си в снежнобяло.

— Днес следобед имаме пеене — уведоми ме тя. — Винаги очакват с нетърпение часовете по музика.

Спомних си за пеенето на децата през онзи прекрасен майски ден и за Саймън — толкова мил и засрамен, когато се беше изправил да изнася реч пред учениците. О, прелестно време — тогава още не беше направил предложение на сестра ми!

Слязохме в кръчмата и аз благодарих на госпожа Джейкс за всичко, включително и задето се бе съгласила да ми продаде шери бренди на вересия. (Струва цял шилинг, и то след намалението! Пиенето наистина разорява хората!) Дъждът беше престанал, но навън продължаваше да е сиво и студено.

— Надявам се, че до събота ще се проясни — каза госпожица Марси, — защото тогава смятам да заведа децата на пикник. Дали би намерила време да ми помогнеш, скъпа? Ти измисляш такива хубави игри!

— Страхувам се, че съм доста заета, натрупала ми се е работа покрай замъка — отвърнах бързо.

Хлапетата пищяха из двора на училището и бях сигурна, че не бих могла да понеса подобно нещо в рамките на цял следобед.

— Колко съм несъобразителна! — възкликна госпожица Марси. — Ама разбира се, трябва наистина да ти е натоварено, особено в края на седмицата. Тогава, освен баща ти вкъщи са и двете момчета, трябва да се грижиш за тях. Но може би ти остава малко свободно време през дългите вечери? Някои от старците в селото обожават да им се чете на глас.

Онемях от удивление. Нито Роуз, нито аз някога сме си падали по този вид дейности, пък и, честно казано, не вярвам, че селяните искат някой да ги занимава с подобни неща. Изглежда, госпожица Марси забеляза изражението на лицето ми, защото тутакси рече:

— О, това бе просто идея, нищо повече. Помислих си, че може да те разведри, ако животът ти се струва скучен без Роуз.

— Всъщност изобщо не ми е скучно — отвърнах. Бог ми е свидетел, че наистина не бих нарекла „скучно“ дълбокото отчаяние, в което бях изпаднала. Милата госпожица Марси нямаше как да знае, че хич не ми е до Роуз! В този момент към нас се спуснаха някакви малчугани — носеха жаба в кутия за обувки. Госпожица Марси се сбогува и тръгна с тях към езерото, за да видят как жабата ще скокне във водата и ще заплува.

Когато се прибрах, замъкът беше напълно пуст — дори Ейб и Елоиз бяха излезли нанякъде. Усетих вина, задето не бях се върнала навреме, за да ги нахраня. Излязох на двора и започнах да ги викам, но те не се появиха. Почувствах се по-самотна от всякога и много, много тъжна. Накъдето и да се обърнех, виждах потискаща сивота: в защитния ров течеше сива вода, крепостните стени извисяваха сива снага, небето бе ниско надвиснало — мрачно и сиво. Даже пшеницата, която по това време на годината ставаше златистозелена, сега изглеждаше безцветна.

Седнах на пейката до прозореца и се загледах тъпо в госпожица Блосъм. Изведнъж гласът й проряза съзнанието ми:

— Трябва да отидеш на онзи пикник, скъпа моя.

Попитах я наум защо смята така.

— Защото малката госпожица Примигващи очички е права — това ще те разсее от грижите ти. Когато човек прави нещо за другите, това го зарежда с положителна енергия.

— Също като портвайна — отвърнах саркастично.

— Не подхожда на възрастта ти да говориш подобни неща — скастри ме госпожица Блосъм. — Макар да съм готова да призная, че беше комична гледка, докато се втеляваше покрай онова шери бренди. Трябва да ти се признае, че имаш вкус към добрите питиета!

— За съжаление, не мога често да удавям мъката си в пиене — отвърнах. — Прекалено скъпо е. Едно добро почистване на къщата ще има същия ефект, а е далеч по-евтино.

— Също и религията — подметна госпожица Блосъм. — Някои твърдят, че обръщането към Бога е най-добрият начин да намериш успокоение. Ако беше продължила да се опитваш да постигнеш единение с Господ, можеше и да успееш!

Знам, че ще прозвучи странно, но много често ми се случва да казвам чрез устата на госпожица Блосъм неща, които не съм подозирала, че знам. Когато тя заговори за приближаването ми до религията, осъзнах, че всъщност е много права. Дали бях станала вярваща? Е, промяната в мен не бе чак толкова драстична — може би просто бях станала малко по-благосклонна към религията, това е. Осъзнах и смисъла на сравнението, което викарият беше направил между религията и изкуството — превръщането на скръбта в красота наистина би могло да помогне на човек да се излекува от тъгата си — точно както едно произведение на изкуството може да представи нещо тъжно в красива светлина.

Помислих си, че тайната е в жертвоготовността. Човек трябваше да е готов да пожертва нещо в името на изкуството. Същото е и с религията — впоследствие жертвата се възнаграждава. Просто се загубваш в нещо, което е извън теб, и така намираш мир и спокойствие. Госпожица Марси бе преодоляла своята скръб със същия способ — само че не се беше обърнала към религията, а към другите хора. Кой подход беше по-добър — на госпожица Марси или на викария? Единствената разлика между тях двамата бе, че тя обича селяните и Бог, а викарият — Бог и селяните. Дали пък аз не бих могла да комбинирам обичта към Бог и към ближния си, без да поставям единия или другия на по-преден план? И исках ли да опитам?

Осъзнах, че отговорът е „да“! О, за момент искрено вярвах, че съм в състояние да го сторя — видях се как редовно ходя на черква, моля се и правя красиви букети за вазите пред олтара. Представих си, че се държа невероятно мило с всички у дома, както и с хората от селото — как разказвам приказки на децата, чета на старците… Щях ли да го върша от сърце, или всичко щеше да е преструвка? Но дори и да започнеше като преструвка, то със сигурност щеше да прерасне в нещо истинско впоследствие, нали? А може би вече беше реалност — защото дори само мисълта за това бе повдигнала тежестта от сърцето ми и я бе захвърлила надалеч. Макар все още да продължавах да виждам мъката си, бях престанала да я чувствам.

Изведнъж се случи нещо изключително странно: представих си новия път, водещ към Кингс Крипт, оживената централна улица на града, малките тесни улички, които са истински ад за шофьорите, но поразяват с красотата си. Осъзнах, че и викарият, и госпожица Марси бяха успели да избягат от страданието, което поваля повечето хора: той — с помощта на своята религия, тя — чрез грижите си за другите. Разбрах и още нещо: че когато човек страда, има опасност да пропусне ужасно много, може би целия си живот! Дали госпожица Марси изглеждаше толкова млада за възрастта си, защото бе намерила своя начин да преодолее страданието? Дали заради това викарият, въпреки начетеността си, изглеждаше като голямо розовобузесто бебе? И двамата бяха стигнали до своите си отговори.

— Не искам да пропусна нищо! — казах на глас и тъгата ме връхлетя отново като отприщен бент. Опитах се да отворя сърцето си за нея, да я приема като неизменно стъпало от натрупването на личен опит и усетих, че вече ми е по-лесно да я понеса. Почти веднага обаче се почувствах много зле — едновременно физически и психически. Всичко ме заболя — главата, сърцето, ребрата, раменете и гърдите, дори ръцете. Изпитах такава силна необходимост да получа успокоение от някого, че отидох до госпожица Блосъм и положих глава на гръдта й — представих си, че е мека и топла под тъмносинята сатенена блуза, и я чух да казва:

— Точно така, пиленцето ми — изживей живота си, не го заобикаляй.

Тогава в главата ми прозвуча друг глас — горчив и саркастичен: „Прекалено ниско си паднала, момичето ми, за да прегръщаш този шивашки манекен. Не си ли малко големичка за тази глупост с госпожица Блосъм?“

За пръв път се опитах да си спомня как всъщност си бях „измислила“ госпожица Блосъм. Дали първообразът й не беше някоя прислужница от дома на леля Милисънт? Или я бях взела от някоя книга? Внезапно я видях по-ясно от когато и да било — бе застанала зад бара на една стара кръчма в Лондон, беше ме погледнала мило, после бе наметнала късо палтенце от тюленова кожа на раменете си, над тъмносинята си сатенена блуза, беше изгасила лампите в кръчмата и бе изчезнала в нощта, заключвайки вратата зад себе си. В следващата секунда гръдта й стана твърда като дърво и аз усетих мирис на прах и старо лепило. Разбрах, че госпожица Блосъм си е отишла завинаги.

Добре че Елоиз се появи точно в този момент, иначе щях да се съдера от плач и нямаше да успея да се съвзема преди вечерята. Човек не може да изплаква мъката си пред Елоиз — вярно, че тя доста съчувствено помахва с опашка, но обикновено изглежда засрамена от държането ти и бърза да се оттегли. Освен това трябваше да стана и да й дам да яде.

След тази случка не мога да погледна госпожица Блосъм. Не само защото вече не е нищо повече от един най-обикновен шивашки манекен, но и защото ми навява мисли за трупа на шивашки манекен.

Религия, работа за благото на околните, едно силно питие, но има и друг начин за бягство, далеч по-страшен от напиването! Опитах го преди седмица, на рождения си ден.

Когато се събудих през онази сутрин, слънцето грееше за пръв път от четиринайсет дни насам. Едва бях осъзнала този факт, когато пред вратата на спалнята ми се разнесе музика. Скочих от кревата и се спуснах навън — на пода стоеше портативен радиоприемник, към който бе прикрепена поздравителна картичка: „С най-добри пожелания! От Стивън“. Значи за това спестявал! Заради това се беше съгласил да застане пред апарата на Леда Фокскотън!

— Стивън! Стивън! — извиках.

— Отиде на работа по-рано — изкрещя ми Томас откъм хола. — Мисля, че се страхуваше да не го засрамиш, като се втурнеш да му благодариш. Много хубаво радио, между другото. Бързо се обличай и слизай долу — ще слушаме музика, докато закусваме.

Брат ми дойде и взе транзистора още преди да съм успяла да завъртя копчето за станциите. Мислех да му извикам веднага да ми го върне, но после си казах: „О, Боже, като че ли има някакво значение!“ Сърцето ми както винаги бе натежало от тъга. Обличайки се, си мислех, че само допреди две седмици и два дни появата на това радио идеше да ме направи неописуемо щастлива, а сега ми беше все тая. После ми хрумна, че бих могла да убия мъката си в музика.

Когато слязох в кухнята, заварих закуската сервирана — Стивън се беше погрижил и за това. Не беше забравил да сложи и ваза с цветя на масата.

— А ето и моя подарък — каза Томас. — Не го опаковах, защото още не съм го довършил.

Подаръкът от брат ми е една книга по астрономия, от която той много се интересува. Доволна бях, че е избрал нещо, което самият той иска да има, защото, макар напоследък да разполага с джобни пари, ще мине доста време, докато бъде компенсиран за годините, през които не е имал нито пени в джоба си.

После дойде татко. Той, разбира се, бе забравил, че имам рожден ден.

— Но Топаз със сигурност ще си спомни — безгрижно рече той. — И ще ти изпрати подарък от името на двама ни. — Обзе го ужас, когато видя радиото — смята, че липсата на такъв уред е едно от малките удоволствия, съпровождащи бедността. Но по време на закуската не откъсваше очи от приемника. Онова, което в крайна сметка му хареса в моя подарък, бе, че внася особена атмосфера.

— Дали не би могла да ми го дадеш за час-два? — попита ме татко, когато Томас тръгна на училище. — Тези звуци са невероятни.

Съгласих се. Единственото, което имаше значение за мен, бе дали Саймън ще ми изпрати подарък, или не.

Колетът пристигна в единайсет. В кутията имаше домашен халат от Топаз, едно томче на Шекспир от името на татко (колко находчиво от страна на Топаз! — баща ми мразеше да ми дава назаем книгите си), нощница — истинска коприна! — от Роуз, шест чифта копринени чорапи от госпожа Котън и огромна кутия шоколадови бонбони от Нийл. Саймън не ми изпращаше нищо.

Наистина нищо! Седях и се взирах тъпо в подаръците. Бях смазана от разочарование, когато откъм пътя се чу клаксон на кола. В следващия миг на поляната спря ниска камионетка и шофьорът извади от багажника някакъв сандък. Викнах на баща си да слезе долу и хукнах навън. Двамата с татко заедно вдигнахме капака на сандъка — вътре имаше радиограмофон. О, това беше най-прекрасното нещо, което бях виждала през целия си живот! Затворен, грамофонът прилича на куфарче — дори има дръжка, за която да се носи. Отвън кутията е лъскава и синя на цвят. В комплект с грамофона върви и поставка за плочи. Струваше ми се, че никой никога не е получавал толкова прекрасен подарък за рождения си ден!

В сандъка открих и бележка от Саймън:

Писмото бе написано с молив — очевидно Саймън го бе съчинил в музикалния магазин, така че не можех да очаквам да бъде дълго и лично. Освен това накрая бе написал „с обич“ — можеше просто да сложи едно „твой“ или нещо подобно. Аз, разбира се, знаех, че обичта му не беше от същия вид като моята, но и това ми бе достатъчно.

Препрочитах редовете отново и отново, а през това време баща ми изтръгваше вбесяващо хаотични звуци от радиото.

— О, престани! — изкрещях накрая. — Ще го повредиш.

— Звуковете са като крясъци на загубени души на чайки, не мислиш ли? — попита ме той.

Спуснах се към радиограмофона и го изключих. Във възцарилата се тишина дочувахме музиката, долитаща от стаичката на вратаря — радиото на Стивън свиреше.

— Запитвала ли си се как би се почувствал твоят обожател, като види този скъп подарък? — попита ме баща ми.

В момента единственото, което изпитвах към Стивън, бе омраза, защото присъствието му щеше да убие радостта ми от подаръка на Саймън — е, не изцяло, естествено.

За щастие татко не изчака да му отговоря, а продължи:

— Това радио е доста по-силно. Ще ми го дадеш ли назаем?

— Не! — изкрещях толкова високо, че той се втренчи изумено в мен. — Искам да изпробвам грамофона — добавих с по-нормален тон.

Татко внезапно се усмихна и изхъмка:

— Хм, хм. — Звучеше почти бащински. После взе грамофона, внесе го вътре и ме остави насаме с него. Започнах да вадя плочите от обвивките им и да ги превъртам отново и отново. Освен албума на Дебюси Саймън беше купил прелюдии и фуги от Бах.

Ала не беше ми изпратил плочата с мелодията „Любовникът“.

Мина малко време и по-добрата ми половинка взе връх. Цял следобед се притеснявах как да не нараня чувствата на Стивън. Сложих радиото му на масата в кухнята и го надух до дупка, когато наближи време той да се прибира от работа. Щом Стивън се върна, аз се спуснах към него и го засипах с благодарности за прекрасния подарък — не мисля, че някога съм го виждала толкова доволен, както онази вечер. По време на обяда бях попитала татко дали няма да е по-добре да скрия радиограмофона някъде за ден-два, но той предположи, че това може да нарани Стивън дори повече.

— Просто му кажи колко си доволна, че ще имаш едно мъничко транзисторче, което да носиш навсякъде със себе си, и че най-вероятно ще използваш само грамофона, но не и радиото на Саймън — посъветва ме баща ми и аз реших, че съветът му звучи разумно, но в следния миг той взе една плоча в ръка и се загледа в издълбаните по черната й повърхност ивици, сякаш се опитваше да ги разчете. Със сигурност човек, който прави нещо подобно, не е съвсем нормален, нали?

Направих каквото можах, за да поднеса новината за радиограмофона тактично — повторих всичко, което ми бе казал баща ми, че и още отгоре.

— Твоето радио е с кутия от истинско дърво — отбелязах — и е с прекрасна полировка.

Но блясъкът от очите на Стивън бе изчезнал. Той ме попита дали може да види подаръка на Саймън — бях качила грамофона в спалнята си.

В продължение на няколко секунди Стивън разглеждаше грамофона, после рече:

— Да, много е красив. — След което се извърна да си ходи.

— Но радиото му не е много добро — подхвърлих подире му.

Той продължи мълчаливо надолу по стълбите, не се обърна.

О, толкова го съжалих в този момент! След всичките тези месеци на лишения! Хукнах подире му и се спрях на площадката пред стълбите, водещи към кухнята. Видях Стивън да стои прав пред масата, загледан в мъничкия кафяв транзистор. После посегна към него, изключи го и излезе навън. Лицето му бе сгърчено горчиво.

Настигнах го, когато пресичаше моста.

— Да се поразходим — предложих му.

— Добре, щом искаш. — Каза го, без да поглежда към мен.

Поехме към ливадата. Чувствах се по същия начин, както когато веднъж Роуз страдаше от много силен зъбобол — изпитвах вина, че съм някак настрани от болката на Стивън, че не я изпитвам с тялото си, като че съчувствието не е достатъчно. Но все пак, когато се запитах дали заради спокойствието на Стивън бих се лишила от подаръка на Саймън, отговорът ми бе категорично „не“.

Опитвах се да говоря нормално, разказвах му как ще излизам на разходка, понесла малкото транзисторче, което ми беше подарил (макар да знаех, че това щеше да става само когато Стивън е наоколо — през останалото време щях да влача тежкия грамофон, който Саймън ми бе изпратил.) Предполагам, че преиграх, защото накрая Стивън ме прекъсна и каза:

— Няма нищо, не се притеснявай.

Хвърлих бърз поглед към него. Той се опита да ми се усмихне окуражаващо, но отбягваше погледа ми.

— О, Стивън! — проплаках. — Твоят подарък е далеч по-голям! На Саймън не му се е налагало да работи и да спестява за неговия.

— Не, това е само моя привилегия — кротко отвърна той.

Това бе особено красив жест от страна на Стивън и аз изпитах още по-силно съжаление. Открих, че се укорявам, задето се бях влюбила в Саймън, а не в него. Точно тогава той тихо добави:

— Скъпа моя.

В тази секунда през ума ми мина една много откачена мисъл. О, защо стана така? Дали особеният трепет в гласа му не бе събудил някакво чувство у мен? Или може би защото тъкмо минавахме покрай ниската горичка и аз си спомних как веднъж си бях представяла, че съм там с него?

Млъкнах и го погледнах право в очите. Лицето му бе позлатено от залеза. Той не отвърна на погледа ми и ме попита дали искам да се връщаме.

— Не — отговорих, — да влезем в горичката и да видим дали няма да открием цъфнали зюмбюли.

Стивън най-после се осмели да ме погледне.

— Хайде! — подканих го.

Докато навлизахме навътре, си помислих, че сега е моментът да докажа грешността на теорията си, че нещата, които раждаше въображението ми, никога не се случват в действителност. Всъщност те наистина не се случиха, защото онова, което стана, бе твърде различно от фантазиите ми. Горичката бе оредяла, така че в нея не беше тъмно и студено, както си бях представяла. Въздухът бе топъл, а през клонките зад гърбовете ни проникваха оранжевите лъчи на залязващото слънце. Няколкото зюмбюла, които открихме, бяха изсъхнали на коренчетата си. А вместо чувство на спокойно очакване ме обзе диво опиянение. Стивън не каза нито дума от онова, което го бях чула да казва във фантазиите ми. Всъщност той изобщо не говореше, аз също мълчах. Продума чак когато стигнахме до една мъничка полянка В самото сърце на гората. Беше близо до мен — стоеше неподвижен и ме гледаше, а в очите му се четеше въпрос. Кимнах леко и тогава той ме сграбчи в прегръдките си и ме целуна нежно. Целувката му не събуди никакво чувство у мен, дори не му отвърнах. Но изведнъж устните му станаха по-настойчиви — целуваха ме отново и отново, и в тези целувки не усетих нежност. Това ме промени — цялото ми тяло затрептя и ми се прииска той никога да не спира. Дори не се възпротивих, когато Стивън смъкна роклята ми. В крайна сметка накрая той бе този, който спря.

— Не ми позволявай, недей! — извика, после ме отблъсна от себе си толкова силно, че за малко да падна. Препънах се, но успях да запазя равновесие. Усетих, че ме обзема див ужас. Хукнах обратно през гората.

— Не се притеснявай, не бягам подире ти! — извика Стивън, но аз продължавах да тичам, преплитайки крака и закривайки лицето си с длани.

Влетях в кухнята и се втурнах нагоре по стълбите — исках час по-скоро да се затворя в стаята си и да остана сама, но се подхлъзнах и паднах. Прониза ме остра болка в коляното. Отпуснах се върху стъпалата и горчиво заридах. Най-гадното от всичко бе, че през цялото време, докато лежах там, се надявах Стивън да дойде и да види в какво ужасно състояние се намирах — макар че все още не мога да си обясня защо.

Не след дълго той наистина се появи. Застана на прага на кухнята и рече:

— Касандра, моля те, не плачи! Нямах намерение да влизам, но като те чух… Моля те, моля те, спри!

Аз обаче не преставах. Стивън приближи до стълбището.

— Всичко е наред, наистина — продължи той. — Няма нищо лошо в това, че се обичаме.

Извърнах разкривеното си от плач лице към него и изкрещях:

— Аз не те обичам. Мразя те!

Едва тогава забелязах изражението в очите му и разбрах колко наранен бе той. До този момент не бях мислила за нищо друго, освен за своето собствено нещастие.

— Не, чакай, не исках да кажа това, но… — запелтечих. — О, никога няма да успея да ти го обясня.

При тези думи се спуснах към стаята си и заключих двете врати зад гърба си. Бях готова да се хвърля върху леглото и хубавичко да се нарева, когато погледът ми се спря върху подаръка на Саймън, положен върху каменната пейка под прозореца. Свлякох се на колене пред грамофона, отпуснах глава върху лъскавата кутия и я обгърнах с ръце. Как ми се искаше да съм мъртва!

Дойдох на себе си едва когато се стъмни. Запалих свещ и се затътрих към леглото си. Няколко минутки по-късно чух гласа на Стивън откъм коридора:

— Не искам да вляза, само те моля да прочетеш бележката, която съм ти пъхнал под вратата.

Докато вдигах листа от пода, чух шума от отдалечаващите му се стъпки, последван от затръшването на долната врата.

На отделен лист беше написал:

Отдолу бе прибавил „Пърси Шели, роден 1792, умрял 1822“, вероятно да не си помисля, че отново е откраднал от поезията на някого.

О, Стивън, много добре знам защо преписваше от творбите на известните поети! Аз самата копнея да изразя любовта си към Саймън, но думите все не ми достигат!

Написах ДА й пъхнах отговора си под вратата на стаичката му. Не можех да постъпя другояче, а освен това наистина му прощавах. Този отговор обаче щеше да го накара да продължи да вярва в една лъжа — че съм се разплакала, защото той ме е шокирал с държането си. От този ден не сме оставали сами дори за секунда. Разговаряме естествено за пред останалите, но аз никога не го поглеждам в лицето. Предполагам, че Стивън го отдава на вродената ми срамежливост.

Разбира се, най-добре щеше да е да му кажа, че между нас двамата нищо не би могло да се случи, но не можех да го нараня. Пък и едва ли бих успяла да го убедя, че говоря истината, освен ако не обясня, че съм влюбена в друг — защото, докато той ме прегръщаше и целуваше в горичката, аз наистина се държах така, сякаш го исках. О, защо го бях провокирала? Защото точно това бях направила. Защо, защо? Та цялото ми същество копнееше за Саймън! Може би щях да успея да разбера мотивите си, ако престанех да се мразя толкова.

Сигурна съм в едно: не беше честно да го подмамвам в горичката — нито спрямо него, нито спрямо мен самата. Вярно, че и съжалението, което изпитвах към него, ме бе подтикнало до известна степен, но това не беше оправдание. И само благодарение на здравия разум на Стивън нещата не взеха по-лош обрат.

Бях съгрешила. О, Господи, каква огромна грешка! Но едва ли щях да го сметна за грешка, ако на мястото на Стивън беше Саймън. Докато разменях местата им, все повече и повече осъзнавах, че съм опетнила спомена за целувката на Саймън. О, как щях да посрещна бъдещето? Щях да бъда шаферка на сватбата на Роуз, година след година щях да я гледам как живее със Саймън в Скотни и как той я боготвори. Как щях да успявам да прикривам чувствата си, когато ги видех заедно?

Само да можех да се махна! Но единственото нещо, заради което си струваше да живея, бе да виждам Саймън!

Веднъж бях писала, че не завиждам на Роуз, задето ще се омъжва, че щастливият брак със сигурност е нещо много скучно. Господи, каква глупачка съм била!

Татко се задава с велосипеда си по алеята — прибира се от Скотни. Момчетата също ще се върнат всеки момент. Трябва да сляза долу и да направя чай. Колко странно се чувствам да се върна към настоящето, след като съм прекарала цял ден в компанията на този дневник!

Усещам, че ме обзема желание да плача. Ще изтичам към могилата — ще се смея и ще пея, докато не прогоня меланхолията.

Девет часът, писано в леглото.

Нещо се случи! Знам, че не бива да започвам да храня надежди, опирайки се на такава несигурна основа, но не мога да се сдържа да не го правя.

Докато пиехме чая, пристигна телеграма от Леда Фокскотън. Беше за Стивън — викаше го в Лондон в края на следващата седмица, затова той отиде до фермата, за да попита дали ще го освободят от работа в събота. Щом излезе, изключих транзистора му и се качих в стаята си, за да пусна радиограмофона на Саймън. Томас също дойде и ме помоли да чуе плочата на Бах — брат ми много харесва токатите и прелюдиите му. Легнахме по леглата и се унесохме в музиката. Напоследък ми се струва, че Томас се държи по-зряло и интелигентно отпреди. Той винаги е бил отличен ученик, но доскоро никога не съм си и помисляла, че може да е интересен събеседник. Е, признавам, че брат ми приятно ме изненадва. Вероятно помъдряването му се дължи на добрата храна, която приема от известно време насам.

След като плочата на Бах свърши, Томас каза:

— Спомняш ли си вечерта, в която Роуз се покатери нависоко, за да си пожелае нещо от каменната глава?

Попитах го какво го е накарало да се сети за това.

— Предполагам, че грамофонът на Саймън — той също е една от промените, които Котънови внесоха в нашия живот с появата си. До този момент не бях се сещал, че Роуз бе готова да продаде дори душата си на дявола: тя тъкмо казваше това, когато двамата Котънови пристигнаха в замъка.

Загледах го втренчено.

— Но Роуз не се продава — тя е влюбена в Саймън. Сама ми го каза, а много добре знаеш, че сестра ни никога не лъже.

— Така е — кимна Томас. — В такъв случай сигурно е успяла да се самозаблуждава за известно време, защото аз съм сигурен, че тя не го обича. Пък и е възможно най-неподходящата жена за Саймън.

— Но откъде знаеш, че не е влюбена в него?

— Първо, тя почти не споменава името му. Сестрата на Хари е влюбена и не спира да говори за годеника си. Двамата с Хари се хванахме на бас миналата седмица, когато останах на гости у тях. Тя спомена името му петдесет и един пъти — преброихме ги.

— Глупости — отвърнах. — Роуз по принцип си е въздържана.

— Въздържана? Роуз? Как не! Ако наистина си пада по нещо, не спира да говори за него! Знаеш ли, че в писмото, което получих от нея, нито веднъж не се споменава името на Саймън?

— Кога си получил писмо от сестра ни? Ще може ли да го видя? — попитах.

Брат ми каза, че преди няколко дни срещнал пощальона на пътя и той му дал писмото.

— Не ти го показах, защото Роуз така ме помоли — по много глупава причина, между другото, така че не виждам защо да не ти дам да го прочетеш, наистина. Чакай, ей сега ще го донеса.

Беше много особено писмо — и в него наистина нямаше нито дума за Саймън, но Роуз не говореше и за никой друг, дори не и за себе си. Представляваше просто един дълъг списък с нещата, които са й били купени, и цената на всяко едно от тях. Накрая сестра ни беше написала:

„Предпочитам да не показваш това писмо на Касандра, защото ми е неудобно, че аз имам толкова много прекрасни дрехи, а тя — толкова малко. Ти няма да ми завиждаш, защото не си момиче, а на мен така ми се искаше да споделя с някого за всичко това!“

— Бас държа, че знам защо е направила този списък — подхвърли Томас. — Иска да убеди сама себе си, че си струва да се омъжи за пари. 0, аз лично не бих се притеснил от този факт — както знаеш, жените се омъжват главно по сметка. Както и да е, за нас това е Божия благодат, макар за Роуз да е по-скоро наказание от дявола.

— Ами за Саймън какво ще кажеш? — попитах.

— Саймън? О, той е безнадежден случай. Спомняш ли си последното ни посещение в Скотни — точно преди всички да заминат за Лондон? Той спомена името на Роуз четирийсет и два пъти, докато ме развеждаше из конюшните — преброих. На конете сигурно им се доповръща от сестра ни.

Възразих, че той няма никакви реални доказателства за безразличието на Роуз, но в сърцето ми се надигна дива радост. Наистина беше странно, че не споменаваше Саймън в писмото си! Ако си влюбен в някого, искаш да пишеш за него, нали? Господи, та аз не спирам да драскам името на Саймън дори върху отпадъчната хартия! След като Томас се оттегли в стаята си, за да се залови с домашните си, аз извадих писмото, което Роуз ми беше изпратила, и го препрочетох. Първоначално надеждите ми бяха напълно попарени — какво по-красноречиво доказателство от следните думи: „Колко е хубаво, че освен всичко друго съм и влюбена в Саймън?“ Ами ако наистина си беше внушила? Ако наистина се самозаблуждаваше, както твърдеше Томас? Толкова малко от писмото й е посветено на бъдещия й съпруг! Освен това общият тон е тъжен — Роуз ми пишеше за самотата, която я обземаше, за необходимостта да се затваря в банята, докато настроението й се повиши. Господи, ако Саймън беше мой, дори за секунда нямаше да се почувствам самотна!

Лежах в леглото и се опитвах да си представя какво писмо бих написала аз до сестра си, ако бях на нейно място. Едва ли щях да разголя най-съкровените кътчета на душата си, но знам, че щях да й кажа кои от моите рокли се харесват най-много на Саймън, какво си мисли той за поредното театрално представление, което сме посетили…

Сигурна съм, че той щеше да е най-важното нещо в писмото ми.

Дали не си внушавам? Дали не съм започнала да вярвам в това, в което ми се щеше да вярвам? Дори Роуз да не го обича, Саймън е лудо влюбен в нея — и това ми е ясно. Но ако тя се откаже от него, той може би…

О, колко е горещо в тази стая! Не смея да отворя прозореца — Елоиз като нищо ще скочи през него. Отвън я чака един пес от Фор Стоунс. Елоиз, скъпа, той е напълно неподходящ за теб! Дали не си е тръгнал… Не, още е тук и обикаля около замъка. Виждам и още едно куче… Втори ухажор. Не че Елоиз възразява — напротив, изглежда ужасно доволна…

Току-що реших какво ще направя! По някакъв начин трябваше да разбера истината. Ако Роуз наистина обича Саймън, ще се оттегля с достойнство и никога няма да се опитам да й го отнема — дори в мислите си. Ще се скрия някъде — може би в колеж или кой знае къде… Но първо трябва да знам истината. Трябва да се видя със сестра си.

В събота заминавам със Стивън за Лондон!

Четиринайсета глава

Върнах се. Посещението ми в Лондон не беше за добро.

Вече нищо няма да е същото между Роуз и мен.

През цялото време, докато двамата със Стивън въртяхме педалите на велосипедите си към гарата вчера сутринта, си представях последното си пътуване до столицата, когато и сестра ми беше с мен. Хванах се, че разговарям наум с нея — с Роуз, която познавах от онова време, дори я питах какво да кажа на новата Роуз, с която ми предстоеше да се срещна — новата Роуз, с гардероб за хиляда лири, ми изглеждаше напълно различна от другата, облечена в омалял бял костюм, кръстосваща оживените лондонски улици. Колко свежо изглеждаше всичко наоколо през онази ярка априлска сутрин! И сега полята бяха зелени, но липсваше надеждата за ново начало. Слънцето печеше безмилостно, но аз се радвах, че е дошъл краят на лошото време.

Докато стояхме на гарата в очакване на влака, при нас запъхтяна пристигна Елоиз — беше се отскубнала от Томас и ни бе последвала. Не ни се щеше да я оставяме на платформата — веднъж беше избягала и накрая се бе озовала в полицейския участък в Кингс Крипт. Стивън й купи билет, а началникът на гарата ни даде една връвчица, за да я вържем, и така Елоиз се качи с нас във влака. Държа се много прилично, като изключим един малък инцидент в лондонския влак — измъкна парчето кейк от ръцете на едно момче. Аз замазах положението, като побързах да благодаря на детето, че е дало парчето си на кучето ми, и то наистина ми повярва, че точно такова е било намерението му.

Стивън настоя да ме изпрати до Парк Лейн. Уговорихме се да се чуем по телефона и да се разберем кой влак да хванем на връщане, след което той пое към Сейнт Джонс Ууд.

Разходих малко Елоиз, после влязох в сградата, където се намираше апартаментът на госпожа Котън. Вътре цареше истински разкош — мраморният под на фоайето бе застлан с меки килими, светеха кристални полилеи и дори имаше асансьор. Влязох в него и натиснах бутона. Елоиз бе обзета от клаустрофобия — заскимтя и задраска по стените на квадратната движеща се клетка.

В коридора бе толкова тихо, че бе почти невъзможно да се повярва, че някой живее зад излъсканите врати.

Отвори ми прислужница и подозрително ме огледа.

Попитах за Роуз и се представих.

— Всички излязоха — отвърна жената.

Изведнъж се сетих, че трябваше да ги предупредя за пристигането си.

— А кога ще се върнат?

— Мадам каза, че ще са тук в шест и половина — да имат време да се преоблекат за вечеря. Няма ли да влезете, мис?

Предложи да донесе вода на Елоиз, която дишаше тежко, и ме попита дали не искам нещо. Поръчах си чаша мляко и попитах мога ли да се пооправя малко. Прислужницата ме заведе до спалнята на Роуз. Беше невероятна — килимът беше бял, направо не смеех да стъпя на него. Цялата стая бе обзаведена в бяло и кремаво, изключение правеше единствено огромният букет от червени рози, потопен в мраморната ваза върху нощното шкафче. Между кървавите цветове се виждаше картичка, на която с почерка на Саймън бе написано: „Добро утро, скъпа“.

Банята на Роуз изглеждаше така, сякаш никога не е била ползвана — дори четката й за зъби беше скрита някъде. Сестра ми беше споменала в писмото си, че хавлиите й се сменят всеки ден, но не бях предполагала, че въпросните кърпи са толкова много, толкова меки и толкова красиви.

Измих се и отново влязох в спалнята. Заварих Елоиз опъната върху бялата покривка на леглото — изглеждаше доволна. Събух се и полегнах до нея. Трябваше да реша какво да правя. Прелестният аромат на рози изпълваше въздуха.

Знаех, че няма смисъл да обсъждам въпроса с Роуз, ако сестра ми не се върнеше навреме. Трябваше да проведа разговора бавно и тактично, а нито преди, нито след вечеря щях да разполагам с достатъчно време за това. Дали нямаше да мога да я открия? Тя със сигурност щеше да се прибере, ако разбереше, че я чакам в апартамента на бъдещата й свекърва.

Позвъних и прислужницата се появи. За съжаление жената нямаше представа къде бяха отишли всички.

— Дали няма някой, който да знае? — попитах отчаяно.

— Ами може да се обадим на господин Нийл — макар че той едва ли ще може да ни помогне — напоследък не го виждаме често.

Тя се обади в хотела, в който бе отседнал Нийл, но той също бе излязъл. После аз се сетих за Фокскотънови.

Леда Фокскотън не беше особено доволна, че я безпокоя.

— Ах ти, глупаво дете, защо не ги предупреди? — извика тя. — Разбира се, че не знам къде са. Чакай малко, ще питам Обри. Топаз може да му е споменала нещо. — След малко гласът й отново прозвуча в слушалката: — Знае само, че тази вечер мащехата ти ще си е у дома — има намерение да я посети. Най-добре ще е да обядваш с нас, предполагам, но ще трябва да почакаш поне до два часа, понеже имам още доста работа със Стивън. Днес следобед ще трябва да го представя на някои хора от киното. Можеш да намериш с какво да се занимаваш за около час и половина, нали? Хвани едно такси към един и половина и ела тук.

Първоначалната ми реакция бе да откажа, но исках да видя къщата и студиото й — както и отново да огледам хубавичко нея и съпруга й. Струваше ми се, че Топаз твърде много се е сближила с него. Благодарих и приех поканата. След като тя ми затвори, си казах, че в крайна сметка наистина беше много мило от нейна страна да ме покани у тях, крайно време бе да се отърся от предразсъдъците си.

— Ще е добре за вас, госпожице — каза ми прислужницата, — макар че нашият готвач също би могъл да ви предложи нещо за хапване. Я да видим, разполагате с достатъчно време, сигурно ще искате да пообиколите магазините.

Не ми се щеше да разкарвам Елоиз по улиците, затова отвърнах, че предпочитам да отскоча до Хайд Парк.

— Роклята ви е малко измачкана, мис. Мога да я изгладя, ако желаете.

Огледах се в огромното огледало на тоалетката. Странно какво огромно значение има обстановката за цялостния вид на някого! Предния ден бях изпрала и изгладила роклята си и наистина си мислех, че е перфектна. Но в стаята на Роуз най-хубавата ми дреха изглеждаше евтина и обикновена. А лежането върху леглото не й се беше отразило особено добре. Аз обаче не исках да се събличам и да я давам на прислужницата за гладене — бельото ми беше толкова старо и изпокъсано, че ме бе срам да се покажа по него, затова благодарих любезно и отказах.

Навън беше топло. Седнах под сянката на едно дърво в Хайд Парк и си помислих, че за първи път съм сама в Лондон. Когато чух някакъв часовник да отмерва един и четвърт, станах и тръгнах към Оксфорд Стрийт. Хванах едно такси и двете с Елоиз потеглихме.

Никога преди не бях ходила до Сейнт Джонс Ууд — забележително място с тихи улици и уединени къщи, повечето от които в старинен стил. На този фон яркочервената входна врата на Фокскотънови въздействаше шокиращо.

Отвори ми Обри Фокскотън.

— Леда още е заета — каза той с красивия си чувствен глас.

На дневна светлина издълженото му лице изглеждаше дори още по-сиво, отколкото през онази първа вечер в Скотни Хол. Той е ненатрапващ се с вида си човек, но изключителната му елегантност го прави запомнящ се.

Елоиз се заумилква около него, но той само й махна с ръка и рече:

— Комично създание!

Предложи ми шери и поведе любезен разговор, ала аз имах чувството, че сякаш не забелязва присъствието ми. Чак когато удари два часът, Обри се надигна и ми каза, че е време да измъкнем останалите от дупката им.

Прекосихме задния двор и се озовахме пред ниска постройка, която, изглежда, навремето е била конюшня. Влязохме вътре и пред погледите ни се изпречи голяма черна завеса. В дъното на фоайето се виеше тясно стълбище.

— Качи се горе — прошепна ми Обри — и гледай да не вдигаш шум, защото може да се окаже, че моментът е психологически.

Горе стълбището завършваше с галерия, от която се откриваше добър изглед надолу към студиото. Осветлението беше брилянтно — лъчите на всички прожектори падаха върху една платформа в дъното, а там стоеше Стивън, облечен в древногръцка туника. Зад гърба му бе опънато платно, изобразяващо разрушен замък. Изглеждаше прекрасен. Не виждах Леда Фокскотън, но чувах гласа й:

— Устните ти са прекалено стиснати. Прокарай език по тях, за да ги навлажниш, и повдигни леко поглед нагоре.

Стивън се подчини и след миг цялото му лице пламна.

— Какво, по дяволите… — започна Леда Фокскотън, после разбра, че моделът й е видял някого в галерията, и надникна, за да види кой е натрапникът. — Е, това е — отбеляза тя. Вече няма да успея да го накарам да направи каквото и да било. Цяла сутрин се държи като подплашен заек — предполагам, че е заради туниката. Върви да се преоблечеш, Стивън.

Беше облечена изцяло в черно — черни панталони, черна риза, изглеждаше потна и мазна, но същевременно видът й бе на човек, който здраво се е хванал за работа. От това неприятното впечатление, което ми бе направила в Скотни, малко отслабна.

Докато чакахме Стивън, аз я помолих да ми покаже творбите си и тя ме въведе в съседното помещение. Беше обзаведено като всекидневна — дълги дивани опасваха стените, а върху тях бяха нахвърляни купища възглавнички. Преобладаващите цветове бяха черно и бяло. На едната стена бяха закачени увеличени снимки, правени от нея — включително на някакъв внушителен гол негър, надвишаващ нормалните размери. Тази снимка започваше от пода, стигаше чак до тавана и беше ужасяваща.

Имаше и една увеличена фотография на главата на Стивън — поставена в рамка и очакваща да бъде поставена на стената. Полюбувах се на образа му и похвалих майсторството на фотографката.

— Той е единственият ми модел, който е красив, без да изглежда женствен — осведоми ме тя. — Тялото му е също толкова хубаво, колкото и главата. Как бих искала това глупаво дете да се съгласи да се разсъблече пред мен! Така ще мога да сложа снимката му до тази на негъра!

После ми подаде цяло тесте фотографии на Стивън — всичките зашеметяващи. Най-чудното нещо бе, че от всяка една ме гледаше Стивън и едновременно с това някакъв непознат младеж — по-красив, по-силен и по-интелигентен. Никъде не се виждаше онова негово отнесено изражение. Докато обядвахме (върху маса с огледален плот), се запитах дали не съм пропуснала да забележа трансформацията у стария си приятел. Изглежда, той наистина се беше променил. Определено бе станал по-зрял и се държеше свободно в присъствието на Фокскотънови. Въпреки това все още не се беше превърнал сто процента в младежа от фотографиите.

Храната беше чудесна, както и всичко друго наоколо — макар и по един особен, ултрамодерен начин.

— Обзавеждането е напълно неподходящо за тази стара къща — рече Обри (бяха ми казали да се обръщам към тях на малко име), когато изказах възхищението си от интериора. — Аз лично предпочитам по-модернистичния стил, но Леда отказва да се преместим в апартамент. Модерният живот е за Лондон, антиките са за провинцията — така трябва да е. Как ми се иска Саймън да се съгласи да ми даде Скотни под наем!

— Може би Роуз ще се влюби в Ню Йорк, когато отидат там за медения си месец — подхвърли Леда.

— Ще ходят ли? — попитах с възможно най-небрежен тон.

— О, Роуз спомена нещо по въпроса — неопределено рече Леда. — Ако се оженят през септември, ще уцелят най-подходящия момент — Ню Йорк е прелестен през есента.

Почувствах се смазана. Изведнъж разбрах, че нищо няма да спре женитбата на сестра ми и че идването ми в Лондон е безпредметно. Мисля, че бях започнала да го осъзнавам още щом видях розите от Саймън върху нощното шкафче в спалнята на Роуз. Копнеех да се върна обратно в замъка, да се сгуша на кравай върху огромното легло с балдахина и да се наплача на спокойствие.

Леда се опитваше да уговори Стивън да остане да й позира и на другата сутрин.

— Но ние трябва да се прибираме довечера! — извиках.

— О, глупости, можеш да преспиш в апартамента — възрази Леда.

— Там няма място — казах. — Освен това трябва да се върна вкъщи довечера. На всяка цена.

— Но това не се отнася за Стивън, нали? Можеш да си тръгнеш и сама.

— Не, не може, не и късно вечерта — рече Стивън. — Разбира се, че ще дойда с теб, ако наистина решиш да се прибираш тази вечер, Касандра.

Леда остро го изгледа — сякаш за частица от секундата претегли точно колко тежаха чувствата му към мен. Очевидно онова, което установи, не й хареса, но реши да не спори с него.

— Колко досадно! — възкликна тя, после се обърна отново към мен. — Предполагам, че ще успеят по някакъв начин да те наместят в апартамента. Защо не можеш да останеш?

Много ми се щеше да й кажа да си гледа работата, но в момента Леда Фокскотън бе моя домакиня, така че си наложих да отвърна любезно:

— Татко и Томас се нуждаят от мен.

— Мили Боже! — започна тя, после очите й се спряха върху решителното изражение на лицето ми, не довърши започнатото изречение, само сви рамене и рече: — Е, ако все пак промениш намеренията си, обади ми се.

Обядът приключи. Докато прекосявахме хола, се натъкнахме на легналата върху черния мрамор Елоиз. Леда спря и се загледа в нея.

— Колко е хубаво! Отражението на кучето върху черния под. Дали да не направя една снимка? Не, ще отнеме много време да пренасям всичките прожектори тук.

Остана напълно сериозна, когато Елоиз вдигна глава и радостно замаха с опашка. Хрумна ми, че никога не бях виждала Леда Фокскотън да се усмихва.

Докато тя се обличаше, за да заведе Стивън във филмовото студио, аз сметнах, че учтивостта изисква да разпитам Обри за работата му и да го помоля да ми покаже снимки на сградите, които бе проектирал. Разбира се, не знам нищо за модерната архитектура, но проектите на Обри Фокскотън ми се видяха много хубави. Странно е, че такъв сухар може да е толкова умен, както е странно и друго — че жена, която се държи глупаво като Леда Фокскотън, може да прави такива забележителни фотографии. Когато тя отново се появи пред нас, беше облечена в красива черна рокля. На главата си бе сложила черна шапка, а на ръцете — виненочервени ръкавици. На шията й висеше старинно рубинено колие.

Исках да се върна в апартамента на госпожа Котън — държах да съм там, в случай че сестра ми решеше да се прибере по-рано. Затова Леда ме закара с колата до Парк Лейн, а двамата със Стивън продължиха пътя си към филмовото студио. Стивън обеща да ми се обади в осем и половина.

Леда ми хвърли една последна реплика:

— Ти си много упорита в желанието си да го накараш да се върне обратно с теб, нали? Но трябва да знаеш, че ако в студиото го харесат, той още на другата сутрин ще трябва да хване обратния влак за Лондон. — Тонът й бе заядлив.

— Стивън може сам да реши какво да прави — казах. — Ако иска, може да ме изпрати, ако ли пък не — да остане тук. — Стараех се да не звуча грубо. — Между другото, успех на прослушването, Стивън.

Потеглиха, но след миг колата спря и Стивън изскочи от нея. Приближи тичешком към мен и попита:

— Сигурна ли си, че искаш да приема тази работа, В случай че ми я предложат?

Отвърнах утвърдително и добавих, че всички много ще се гордеем с него.

— Добре тогава… Щом си сигурна…

Докато го гледах как тича обратно към колата, ме заля вълна на гордост — не защото Стивън бе толкова привързан към мен, а защото Леда рано или късно трябваше да го разбере.

Прекарах следобеда в апартамента. Почетох малко — на масичката в хола открих няколко доста сериозни американски списания, не като онези, които госпожица Марси ми беше давала. Но през по-голямата част от времето просто размишлявах. И онова, за което мислех най-вече, беше луксът. До този момент не бях разбрала, че е нещо много повече от простото притежание на красиви и скъпи предмети. Той правеше дори въздухът наоколо различен. Аз също се чувствах различна, докато дишах този въздух: по-спокойна, някак отпусната, все още тъжна, но без онази горчивина, която неизменно съпътстваше тъгата ми. Може би ефектът намалява след време, може би хората, родени в лукс, не го забелязват, но лично за мен този богаташки климат винаги ще довежда до притъпяване на усещанията. Вероятно той отнема блясъка на радостта по същия начин, по който отнема горчивината от тъгата?

И макар да не бих била искрена, казвайки, че съм готова да обърна гръб, ако ми се удаде шансът да се добера до лукса, все пак не мога да се отърся от усещането, че в него има нещо нередно. И сигурно точно това нередно нещо го прави толкова търсен и желан.

В пет часа добрата прислужница донесе изстуден чай и сандвичи с краставица за мен, както и бисквити за Елоиз, макар тя определено да предпочиташе моите филийки. След като си похапнах, легнах на дивана и заспах.

Изведнъж всички се върнаха — стаята се изпълни с присъствието и смеха им. И трите дами бяха облечени в черно — изглежда, всички модерни жени в Лондон носят черно дори и в най-големите жеги. За мен този цвят е неподходящ за такова топло време, но трябва да призная, че Топаз, Роуз и госпожа Котън наистина изглеждаха безупречно в черните си тоалети. Зарадваха се, че ме виждат. Роуз крепко ме прегърна, а после и трите в хор заявиха, че трябва да остана за уикенда. Сестра ми каза, че леглото й е достатъчно голямо за двете ни, а когато възразих с аргумента, че цяла вечер ще се ритаме, тя отвърна:

— Добре, ако трябва, ще спя на пода, но ти ще останеш и толкова!

— Наистина, скъпа — намеси се госпожа Котън, — така ще можем да отидем при шивача в понеделник, за да ти вземат мерки за шаферската рокля.

— О, ако знаех, че си пристигнала, щях да стигна с тичане дотук — възкликна Роуз. — Присъствахме на едно изключително скучно матине.

Тя си вееше с програмата и докато я наблюдавах, си помислих, че само допреди три месеца никое матине на света не би й се сторило скучно.

Топаз също настоя да остана, но веднага след това ме попита дали татко ще се оправи без мен. Трябваше най-подробно да й разкажа каква точно храна съм оставила за него и за Томас, за да я успокоя напълно.

— Ще се обадим до Скотни и ще поръчаме на готвача да им приготви и изпрати ростбиф — подреди нещата госпожа Котън. — Ще имат достатъчно ядене.

После се появи Саймън — дори един поглед към него ми беше достатъчен, за да се почувствам изведнъж неизказано щастлива.

— Разбира се, че трябва да остане — категорично рече той — и да излезе с нас довечера.

Роуз каза, че може да ми даде да облека някоя от нейните рокли.

— Обади се на Нийл, Саймън, и му поръчай да дойде с нас, защото Касандра ще има нужда от партньор за танците. Можеш да си вземеш гореща вана в моята баня, Касандра.

Сестра ми ме прегърна през кръста и ме поведе към спалнята си. Тихият апартамент бе оживял. Чуваше се отваряне и затваряне на врати и прозорци, във въздуха се носеше свеж аромат на зеленина от близкия парк, примесен с миризмата на бензин откъм улицата и на вкусни ястия — по посока на кухнята.

— Вратата на кухнята не бива да стои отворена! — обърна се госпожа Котън към прислужницата. Тонът й беше укорителен.

Докато се къпех, Роуз се обади у Фокскотънови вместо мен — страхувах се, че ако позвъня, отсреща ще вдигне Леда, а на мен не ми се щеше лично да й съобщавам, че в крайна сметка съм променила намерението си и оставам. После се сетих, че ще бъде невъзпитано от моя страна да не се позаинтересувам как е минало интервюто на Стивън, затова извиках на Роуз да не затваря телефона.

— Стивън е в студиото с Леда — извика в отговор сестра ми. — Обри каза, че ще му предаде да ти се обади, когато се завърнат от фотосеанса.

След малко Роуз дойде до вратата на банята и ми съобщи, че Стивън е получил ролята, за която е кандидатствал.

— Обри твърди, че Леда е на седмото небе от щастие — Стивън ще получава по десет лири на ден в продължение най-малко на пет дни. Няма да има реплики, само ще се размотава из някакво пасище със стадо кози и ще представлява някакъв символ или нещо от този род.

— Мили Боже, можеш ли да си представиш — невъздържано възкликнах, — Стивън ще спечели петдесет лири!

— О, той ще спечели много повече от това, преди Леда да е приключила — отвърна Роуз. — Тя е луда по него.

Когато излязох от банята, сестра ми вече беше извадила един вечерен тоалет за мен — отново в модния черен цвят! Оказа се, че Роуз е избрала точно тази рокля просто защото била най-късата от всичките й. Стоеше ми перфектно и полите й едва докосваха пода. Изглеждаше ми невероятно луксозна, макар сестра ми да ме осведоми с небрежен тон, че това е просто една най-обикновена дреха, купена от магазин за конфекция.

Тъкмо приключих с обличането, когато откъм хола се разнесе гласът на Нийл.

— Трябва да го приемеш като голям комплимент — рече сестра ми. — Той е тук само заради теб — не сме го виждали от седмици. Боже, надявам се, че няма да пусне отрова в супата ми!

Отбелязах, че е много жалко, задето те двамата не се разбират.

— Вината не е моя — отвърна Роуз. — Аз наистина правя опити да се държа приятелски с него, най-вече заради Саймън, но напразно. И тази вечер ще опитам, тъкмо ще видиш как реагира.

Когато каза, че го прави заради Саймън, си помислих: „Разбира се, че го обича! Каква идиотка бях да повярвам на Томас!“ Въпреки това обаче щастието ми си остана непомрачено. Не спирах да си повтарям, че поне зърнах Саймън и след минута ще го видя отново — това ми беше напълно достатъчно за момента.

Нийл похлопа на вратата на спалнята и извика:

— Къде е моята любима приятелка Касандра?

Роуз още не беше привършила с тоалета си, затова излязох навън да го видя. Бях забравила колко е добър Нийл. Отидохме в хола и щом ме видя, Саймън възкликна:

— Хей, ама тя е пораснала!

— И при това е истинска красавица — добави госпожа Котън. — Другата седмица трябва да отидем да ти напазаруваме някои неща, скъпа.

Мисля си сега, че наистина изглеждах доста добре в роклята на Роуз.

Всички се държаха изключително мило с мен — може би чувстваха, че напоследък съм останала малко пренебрегната. После дойде и Роуз, хвана ме под ръка и възкликна:

— Касандра трябва да остане задълго при нас, не мислите ли? Татко просто ще трябва да се научи да се грижи сам за себе си.

Ако беше чула това, Топаз не би го подминала равнодушно, но нея я нямаше — вече бе излязла с Обри Фокскотън.

След вечерята, която се състоеше от четири блюда (желираната супа бе наистина превъзходна!), решиха, че трябва да отидем на танци. Госпожа Котън отказа да дойде с нас — каза, че предпочитала да си остане у дома и да препрочита Пруст.

— Започнах го снощи — рече тя на Саймън — и нямам търпение отново да се върна към него. Този път си водя бележки — както правиш ти, когато отбелязваш любимите си параграфи.

После майка и син се впуснаха в разговор за Пруст, който много исках да слушам, но Роуз ме помъкна обратно към спалнята си.

— Не понасям как тези двамата говорят за разни книги! — изсъска тя. — И никога не споменават името на автор, от когото да съм прочела поне ред!

Танцовата забава беше в голямата зала на хотела. След първия кръг по дансинга ми стана ясно, че случаят е безнадежден — сатенените обувки, които ми беше дала Роуз, уж ми пасваха идеално, но когато затанцувах, се оказа, че непрекъснато се изхлузват от краката ми.

— Май ще трябва да се задоволя само с гледане — казах на Нийл.

— За нищо на света! — засмя се той и ме повлече към един пуст коридор встрани от балната зала. Изглежда, архитектът го беше предвидил като място за почивка, защото в стените имаше няколко малки ниши, тапицирани с розов брокат, но Нийл ми каза, че тук рядко се вясвали хора.

— А сега свали тези проклети обувки. Аз ще направя същото с моите, за да не взема случайно да те настъпя — нареди ми той.

Затанцувахме върху мекия килим — усещането бе странно, но приятно. Когато музиката спря, двамата с Нийл седнахме в една от нишите и поведохме разговор.

— Радвам се, че дойде в Лондон — рече той. — Ако не беше го сторила, можеше вече да не се видя с теб. След една седмица се връщам у дома.

Изгледах го слисано.

— Искаш да кажеш в Калифорния, нали? Няма ли да останеш за сватбата? Мислех, че ще бъдеш шафер!

— Саймън ще трябва да си намери някой друг за тази цел. Не мога да пропусна шанса, който ми се отваря — предложиха ми дял в едно ранчо. Днес получих телеграма, че вече имат нужда от мен.

В този момент откъм балната зала се зададоха Роуз и Саймън — очевидно търсеха нас.

— Не споменавай за това пред тях, чу ли? — прошепна ми бързо Нийл. — Искам първо да съобщя новината на мама, а после на останалите. Сигурен съм, че майка ми няма да се зарадва особено.

Оркестърът отново засвири. Роуз се обърна към Нийл и мило му каза:

— Ще танцуваш ли с мен?

Сестра ми беше права, като смяташе, че опитите й да се държи приятелски с брата на бъдещия си съпруг са пълно губене на време. За миг ми мина през ума, че Нийл грубо ще й откаже. След кратко напрегнато мълчание обаче той с пресилена любезност каза:

— Добре, щом искаш. — По устните му нямаше дори следа от усмивка. Двамата тръгнаха към балната зала, оставяйки ме сама със Саймън.

Разговорът ни първо беше за Роуз. Саймън се притесняваше, че непрекъснатото обикаляне по ревюта и модни къщи я е изтощило.

— Ще ми се да можехме да се оженим възможно най-бързо и без много шум и веднага да се махнем от Лондон — каза той, — но и тя, и майка ми настояват да изчакаме, докато тоалетите станат готови.

Аз също бях забелязала, че Роуз бе някак вяла и отпусната, вродената й жизненост сякаш я беше напуснала, но Саймън изглеждаше по-уморен и от нея. Лицето му бе по-бледо от обикновено и сякаш не му се говореше. В оня момент изпитах силна нежност към него — така ми се искаше да го накарам да се почувства добре!

След като посветихме много време на Роуз, той промени темата, като ме попита как е баща ми. Обсъдихме вероятността татко да е започнал тайно да пише.

— Държеше се много странно, когато преди няколко седмици отседна в апартамента на Парк Лейн — сподели Саймън. — Майка ми каза, че го видяла да влиза в кухнята и да награбва всички налични готварски книги.

Започна да ме обзема отчаяние, че времето си летеше, а ние двамата не си казвахме нищо съществено, което да мога да съхраня като скъп спомен за в бъдеще. Саймън си беше все така мил и внимателен както винаги, но имах чувството, че дори не забелязва присъствието ми. Щеше ми се да кажа нещо изключително умно или забавно, но мозъкът ми не раждаше нито една интелигентна мисъл. Накрая попитах:

— Смяташ ли, че трябва да прочета Пруст?

Очевидно въпросът ми бе по-скоро развеселяващ, отколкото интелигентен, защото накара Саймън да избухне В смях.

— Е, не бих казал, че е задължително да го прочетеш — рече той, — но би могла да опиташ. Ще ти изпратя някоя негова книга.

После лично му благодарих за подаръка, който ми бе изпратил за рождения ден, а той пък изрече няколко похвали за милото писмо, с което бях изразила благодарността си към неговия жест.

— Надявам се, че често отскачаш до Скотни за плочи — добави.

При тези думи пред погледа ми изплува павилионът в градината зад къщата, осветен от трепкащите светлинки на десетки свещи, и в този момент оркестърът в залата засвири „Любовникът“. Какво жестоко съвпадение! Изчервих се до корените на косата си — никога не бях се чувствала толкова засрамена. Скочих и хукнах към огледалото в дъното на коридора.

— Какво става? — извика Саймън подире ми.

— В окото ми влезе нещо — отвърнах, без да се обръщам назад.

Попита ме дали би могъл да ми помогне, но аз отвърнах, че ще се справя и сама. Извадих носната си кърпичка и започнах да се занимавам с предполагаемата прашинка в окото си до момента, в който лицето ми не възвърна обичайния си цвят. Не вярвам, че Саймън изобщо забеляза какво се е случило. Когато се върнах при него, той рече:

— Нямаш представа как те променя тази рокля. Не съм сигурен дали ми харесва фактът, че растеш. О, май ще трябва да започна да свиквам с това. — Усмихна ми се, а после добави: — Но ти си беше перфектна и преди, откакто те познавам.

Саймън харесваше малкото забавно момиченце, което изпълняваше смешните ритуали в нощта на лятното слънцестоене. През онази вълнуваща нощ той беше целунал точно него. Макар, честно казано, да не съм сигурна, че изобщо някога ще разбера какво го е подтикнало към онази целувка.

Не след дълго разговорът потръгна леко и приятно. Разсмях Саймън с няколко забавни историйки и той се поотпусна — отново бях хлапето, което бе видял за първи път в кухнята на замъка. Опитвах се да имитирам себе си от онова време и не показвах почти нищо от новото си аз. С две думи, държах се много „преднамерено наивно“. Никога, никога преди Саймън не ме беше виждал в такава светлина, но това не го изненадваше — струваше му се естествено. Аз обаче усещах, че някои неща вече никога няма да бъдат същите за мен и не само черната рокля бе тази, която ми бе помогнала да се чувствам пораснала.

Когато музиката спря, Нийл доведе Роуз при нас, а после се завтече към бара да поръча по нещо за пиене.

— Тази мелодия бе наистина прелестна — отбеляза сестра ми. — Как се казва?

— Страхувам се, че не обърнах внимание какво точно свиреха — отвърна Саймън.

— Нито пък аз — додадох.

Роуз седна в отсрещната ниша и опъна краката си напред.

— Уморена ли си? — попита Саймън и след секунда се озова до нея.

— Да, много — отвърна сестра ми, но не се отмести, за да му направи място до себе си.

— Искаш ли да те закарам вкъщи, когато си изпием питиетата? — предложи той и тя кимна в знак на съгласие.

Нийл предложи, ако искам, да остана, а той да ми прави компания, но аз отвърнах, че това би означавало да продължим да танцуваме боси в този коридор, така че за предпочитане бе да си вървя.

Тръгнахме към изхода. Нийл направи така, че да изостанем малко след Роуз и Саймън.

— Изглежда, трябва да се сбогувам с теб — промълви той.

Стана ми тъжно.

— Но ние отново ще се срещнем, нали? — попитах го.

— Ама разбира се! Трябва да дойдеш в Америка.

— А ти никога ли вече няма да се върнеш тук?

Нийл отвърна, че много се съмнява, после се засмя и добави:

— Е, може би един ден ще го направя — когато стана много, много богат старец.

— Защо не ни харесваш, Нийл?

— О, не е вярно, че не ви харесвам, не е вярно и че не приемам Англия. Просто тук не се чувствам на мястото си — бързо отвърна той.

Сестра ми и Саймън извикаха да побързам, така че стиснах ръката на Нийл и затичах към изхода. Натрапваше ми се мисълта, че ще минат години, преди да го видя отново.

В апартамента ме чакаше съобщение от Стивън — съвсем бях забравила, че щеше да ми се обажда.

— „За госпожица К. Мортмейн от господин С. Коули“ — прочете Роуз на глас. — „Джентълменът поръча да Ви предам, че е напълно на вашите услуги.“

— Много мила бележка — отбеляза Саймън. — Не мислиш ли, че трябва да му се обадиш, Касандра?

— О, по-добре да го отложи за утре сутринта — прозина се Роуз. — Хайде да си лягаме, Касандра. Още не сме си поприказвали като хората.

Точно тогава Топаз излезе от своята спалня и ми заяви, че трябва да поговори с мен.

— Не можеш ли да изчакаш до утре? — попита я Роуз.

Топаз отвърна, че не виждала защо трябва да се отлага.

— Часът е едва десет и половина, а аз нарочно се върнах по-рано, за да проведа този разговор с Касандра — възрази тя.

— О, няма значение — нервно рече Роуз. — Само свършвайте по-бързо.

Топаз ме поведе към закритата градина, разположена на покрива на сградата.

— В този апартамент човек никога не знае дали не го подслушват — прошепна ми тя.

На покрива бе приятно — в градината имаше ниски дръвчета, засадени в кашпи, и мебели, плетени от ракита. Наоколо нямаше жива душа. Седнахме на едно канапе и аз зачаках Топаз да изплюе камъчето. Както и предполагах, тя искаше да си поговорим за татко.

— Не го видях за повече от няколко минути, докато беше тук — каза мащехата ми. — Моята стая е много малка, така че го настаниха в спалнята на Саймън, а и госпожа Котън изцяло го беше обсебила.

Попитах я дали още се притеснява, че между тях двамата може да има нещо.

— О, не както преди. Не мисля, че госпожа Котън се интересува от Мортмейн — мъжа. Вълнува я Мортмейн — известният писател, ако й достави удоволствието отново да стане прочут, разбира се. Тя се надява, че той ще възкръсне за нов творчески живот, и се блазни от мисълта, че заслугата за това може да бъде нейна. Както и Саймън, между другото.

— И какво лошо има? — попитах я. — Знаеш, че и двамата са изпълнени с добри чувства към татко.

— За Саймън съм съгласна — той наистина се интересува от творчеството на Мортмейн, и то единствено заради доброто на баща ти. Но мисля, че госпожа Котън е просто една колекционерка на знаменитости — тя дори вече започна да цени и мен, след като видя някои от портретите ми, рисувани от известни художници.

— Ала тя те покани да отседнеш в дома й още преди да е видяла портретите ти — припомних й. — Харесвам госпожа Котън и намирам нейното мило отношение към цялото ни семейство за изключително.

— Хайде, кажи ми, че не съм права. — Топаз въздъхна тежко. — Знам, че е така, но тази жена така ми лази по нервите, че направо ми иде да крещя. Защо не остави Мортмейн на мира? Това е истинска загадка за мен — все говори, говори, говори! И направо блика от жизненост. Не смятам, че е нормално за жена на нейната възраст да е в такова цветущо здраве и да е изпълнена с такава енергия. Ако ме питаш, направо не е за вярване!

За малко да избухна в смях.

— Върни се с мен в замъка. Там истински ще си починеш — предложих аз.

— Точно за това исках да се видим насаме и да те попитам как намираш Мортмейн. Дали проявява някакви признаци, че му липсвам?

Опитах се да намеря възможно най-тактичния начин, по който да й поднеса отрицателния си отговор, но за щастие Топаз продължи, без да ме изчака:

— Трябва да се чувствам необходима, Касандра. Винаги е било така. Мъжете или са ме рисували, или са се влюбвали в мен, или просто са изливали гнева си отгоре ми — както знаеш, някои от великите творци имат нужда да тормозят някого, за да се разтоварват и да са в състояние да работят; но по един или друг начин аз винаги съм била нужна някому. Трябва да вдъхновявам хората, Касандра — това е моето призвание.

Тогава й казах, че татко може би е започнал да работи.

— Искаш да кажеш, че отсъствието ми го вдъхновява, така ли? — възкликна тя и двете се изкикотихме. Чувството за хумор на Топаз обикновено е в застой, но когато се прояви, наистина е добро.

Когато се успокоихме, тя рече:

— Какво мислиш за Обри Фокскотън?

— Нищо особено — отвърнах. — Той има ли нужда от вдъхновителка? Струва ми се, че и без такава се справя достатъчно добре.

— Може и по-добре — увери ме Топаз. — Той самият го знае, усеща го.

— Искаш да кажеш, че ще започне да твори чудеса, ако и ти, и той се разведете и после се ожените?

— Е, не точно това.

Изведнъж осъзнах, че моментът е особено важен. Трябваше да намеря начин да й повлияя. Нямаше смисъл да я залъгвам, че татко се нуждае от нея, защото тя щеше да разбере истината още щом се прибереше у дома.

— Предполагам, няма да ти е достатъчно да знаеш, че аз и Томас се нуждаем от теб? — попитах накрая.

Тя изглеждаше доволна от признанието ми, но после от устата й излезе поредният ужасен „топацизъм“:

— О, скъпа! Но нима не виждаш, че изкуството стои над индивида?

— В такъв случай не можеш да напуснеш татко — казах твърдо. — О, Топаз, не разбираш ли, че независимо дали му липсваш, или не, подобен шок би го сринал напълно? Представи си само как по някое време биографът му ще запише: „Мортмейн бе на прага на втората фаза от своята творческа кариера, когато вероломството на неговата съпруга модел разтърси живота му из основи. Никога няма да узнаем какво точно е загубил светът заради безчестието на тази невярна нещастница…“ И наистина ще е така, Топаз, защото, ако татко не напише нито ред, след като ти го напуснеш, тогава винаги ще страдаш от угризения на съвестта, че може би това е станало по твоя вина.

Топаз ме гледаше втренчено — бях наясно, че речта ми й прави огромно впечатление. За щастие, изобщо не и хрумна мисълта, че никой няма да се хване да пише биография на баща ми, освен ако той не вземе да създаде още някое значимо произведение.

— Нима не виждаш какво погрешно впечатление ще придобият идните поколения за теб? — продължих. — Докато, ако останеш при него, ти ще си „онова момиче, красиво като ангел от картина на великия Блейк, което жертва своите собствени безбройни таланти, за да освети ренесанса на Мортмейн“. — Млъкнах, тъй като ми се стори, че малко бях попрекалила, но пък Топаз поглъщаше жадно всяка моя дума.

— О, скъпа, сигурно ти ще си тази, която ще напише биографията му! — възкликна трогната тя.

— И ще я напиша! — уверих я, но почти веднага се запитах дали пък няма да й хрумне да остане при нас, за да послужи като вдъхновение за мен. Все пак, струва ми се, че Топаз се вижда в ролята на вдъхновителка само за представителите на силния пол. Както и да е, нямаше защо да се притеснявам, тъй като мащехата ми продума с най-прочувствения си гърлен тон:

— Касандра, ти ме спаси от огромна грешка! Благодаря ти, благодаря ти!

После с такава сила се стовари в скута ми, че за малко да преобърнем канапето.

О, скъпата Топаз! Нарича госпожа Котън „колекционерка на известни личности“, но не осъзнава, че нейното желание да служи като муза е само друго проявление на тази колекционерска страст. При това мотивите й са далеч по-егоистични. Докато госпожа Котън извлича единствено интелектуални — е, може би интелектуално социални дивиденти, то позата на моята красива скъпа мащеха е много, ама много фалшива. Истинската Топаз е онази, която готви, чисти и кърпи прокъсаните ни дрехи. Колко противоречив може да бъде човек!

Когато тръгнахме към апартамента, тя ми каза, че след десетина-четиринайсет дни ще се върне у дома — веднага след като Макморис привърши новия й портрет. Уверих я, че ще ми бъде много приятно, но изведнъж ми просветна, че ще ми е невероятно трудно да скривам проблемите си от нея. Всички си бяха легнали. Само под вратата на Саймън се виждаше тънка ивица светлина. Щеше да спи толкова близо до мен! Тази мисъл ме накара да се почувствам нещастна. Дори перспективата да го видя на следващата сутрин не ми подейства успокояващо. Още в коридора към балната зала бях разбрала, че да бъда с него може да е дори по-мъчително, отколкото ако съм далеч.

Роуз седеше в леглото и ме чакаше да се върна. Изглеждаше невероятно красива.

— Извадих една от новите си нощници за теб — каза ми палаво тя.

Благодарих й и започнах да се обличам — страхувах се да не я скъсам, толкова тънка беше материята, от която бе ушита. Роуз ме увери, че не бива да се притеснявам — имала още много такива.

— Е, сега вече можем да си поговорим — казах с приповдигнат тон.

Ала всъщност имах предвид тя да ми говори, а аз да слушам. Намерението ми да я разпитвам за чувствата й към Саймън се беше изпарило — ама разбира се, че го обичаше! Естествено, че нищо не можеше да спре женитбата им! Идването в Лондон беше просто една идиотска грешка от моя страна.

— Не мисля, че вече ми се говори — рече сестра ми.

Това ме изненада — само допреди час ми се беше сторило, че изгаря от желание да си побъбри с мен.

— Е, нищо, утре ще имаме достатъчно време за това — съгласих се аз.

Отвърна ми, че сигурно ще е така, но не ми звучеше ентусиазирано. После ме помоли да пренеса вазата в банята за през нощта, а когато погледът й се спря върху картичката на Саймън, добави:

— И изхвърли това в кошчето за боклук, ако обичаш.

Каза го с непреодолимо отвращение. Нежеланието ми първа да заговоря изчезна.

— Роуз, ти не го обичаш! — възкликнах.

Сестра ми се усмихна криво и отвърна:

— Не. Не е ли жалко?

Ето го! Точно това, на което се бях надявала! Но вместо да изпитам задоволство, ме обзе страшен гняв. Толкова ядосана бях, че чак дума не можех да обеля — само стоях като вдървена, отправила немигащ поглед към сестра си.

— Е, кажи нещо?

— Защо ме излъга онази вечер, когато се сгоди? — попитах, едва успявайки да овладея гласа си.

— Не съм те лъгала. Тогава наистина си мислех, че съм влюбена в него. Когато той ме целуна… О, но ти си много малка, няма да разбереш!

Разбирах и още как! Ако Стивън ме беше целунал, преди да бях осъзнала, че съм влюбена в Саймън, сигурно щях да направя същата грешка като сестра ми — особено ако ми се искаше да повярвам, какъвто беше случаят с Роуз. Само че продължих да се раздирам от гняв.

— Откога си наясно с този факт? — поисках да знам.

— От седмици — почти веднага, щом пристигнахме в Лондон, ми стана ясно, че съм се лъгала. Тук Саймън прекарва много повече време с мен. О, само да не беше толкова влюбен! Разбираш ли какво искам да ти кажа? Той не само иска да се люби с мен, но и непрекъснато проси вниманието ми! Не го казва, но го усещам. Понякога направо ми иде да започна да вия. О, Господи! Нямах намерение да ти го казвам, макар много да ми се искаше да споделя с някого! Знаех, че ще изпитам облекчение, но бях твърдо решена да не обелвам и дума за това, защото знаех, че ще е твърде егоистично от моя страна. Съжалявам, че се изпуснах. Виждам, че си много разстроена.

— Няма нищо — отвърнах. — Искаш ли аз да му го кажа вместо теб?

— Да му го кажеш ли? — Сестра ми ме изгледа втренчено. — О, нищо чудно, че си разстроена! Не се притеснявай, скъпа, аз все още имам намерение да се омъжа за него!

— Не, няма да го направиш. Няма да направиш нещо толкова гадно.

— И защо изведнъж започна да ти се струва гадно? Винаги си знаела, че ще се омъжа за Саймън — независимо дали имам чувства към него, или не. Та ти самата направи всичко по силите си, за да ми помогнеш, без изобщо да имаш представа какво изпитвам към него.

— Тогава не осъзнавах какво върша — всичко ми се струваше като игра, като весела случка от някой евтин роман. Не беше наистина. — Изговорих това, ала дълбоко в себе си знаех, че винаги бях изпитвала угризения на съвестта, само дето бях предпочела да ги пренебрегна.

— Е, вече е наистина — мрачно рече Роуз.

Чувството за вина намали донякъде гнева ми към нея.

Приближих до леглото, приседнах на мекия дюшек и се опитах думите ми да звучат разумно:

— Роуз, знаеш, че не можеш да го направиш… Само заради дрехите и бижутата, и красивите бани…

— Говориш така, сякаш го правя единствено заради себе си — прекъсна ме сестра ми. — Знаеш ли за какво си мислех през цялото време — нощ след нощ, докато лежах в това легло? „Е, днес в замъка поне имат какво да сложат на масата.“ Че дори и Елоиз е загладила косъма, не е ли така? А за теб си мислех най-много! За всичко, което ще съм в състояние да направя за теб, когато се омъжа…

— В такъв случай можеш да престанеш да мислиш, защото няма да приема нищо от теб! — изкрещях. Внезапно гневът ми се отприщи и започна да се излива на вълни. — И можеш да престанеш да се преструваш, че го правиш заради нас — вършиш го единствено заради себе си, защото си разглезена и не можеш да понасяш бедността и мизерията. Каниш се да съсипеш живота на Саймън, защото си алчна, лицемерна и… — Продължих все в същия дух, тресях се от злоба, но говорех шепнешком, защото се страхувах, че някой от обитателите на съседните стаи може да ме чуе. Сега дори не мога да се сетя какви точно ги наприказвах на Роуз.

Сестра ми просто седеше и мълчаливо слушаше. Нито веднъж не направи опит да ме прекъсне. Изведнъж в погледа й проблесна разбиране. Спрях по средата на поредното си излияние — щях да се пръсна от ужас.

— Ти самата си влюбена в него — рече бавно тя. — Само това липсваше! — След тези думи тя зарови глава във възглавницата и горчиво зарида.

— О, я млъквай! — изсъсках.

След минута-две Роуз се надигна и започна да се оглежда за носната си кърпичка. Не можеш равнодушно да стоиш и да наблюдаваш как някой прави това, без да му помогнеш — независимо колко ядосан си, така че й я подадох — беше паднала на пода. Роуз изтри лицето си и каза:

— Касандра, кълна се във всичко най-свято, че с най-голямо удоволствие бих се отказала от Саймън, ако бях сигурна, че след като го направя, той ще се ожени за теб. За Бога, бих подскокнала от щастие! Семейството ни пак ще има пари, а на мен нямаше да ми се налага да го търпя около себе си. Не искам Скотни, не съм жадна за кой знае какъв лукс. Единственото, което искам, е да не се връщам към същата бедност, от която се измъкнах. Няма да го понеса! Няма, няма! Но ако се откажа от Саймън, отново ще стана бедна, защото съм повече от сигурна, че той няма да се влюби в теб! Той те възприема като малко момиченце.

— Няма никакво значение как ме възприема — отвърнах. — В момента мисля за него, не за себе си. Няма да допусна да се омъжиш за него, щом не го обичаш.

— Не мислиш ли, че дори и да знаеше, че не го обичам, Саймън пак щеше да иска да се ожени за мене, за да не ме загуби?

Подобна мисъл никога не ми бе хрумвала, но трябваше да призная, че Роуз беше права. Това ме накара да я мразя повече от всякога. Хванах черната рокля и започнах ожесточено да я разкъсвам.

— Стига вече, ела да си легнеш — каза сестра ми. — Да изгасим лампата и спокойно да обсъдим нещата. Може само да си внушаваш, че си влюбена. Не можеш да си сигурна дали обичаш един мъж, или не, докато не си правила любов с него, скъпа. Ще преодолееш това заслепение, когато срещнеш и други мъже — ще се погрижа да се запознаеш с много младежи. Нека да си поговорим, да се опитаме да си помогнем взаимно. Ела при мен.

— Нямам никакво намерение да идвам при теб — изсъсках и захвърлих роклята встрани. — Отивам си у дома.

— Не можеш да го направиш! Не и сега! Няма влак.

— В такъв случай ще прекарам нощта в чакалнята на гарата и ще хвана първия сутрешен влак.

— Но защо…

— Няма да легна до теб!

Започнах да навличам своята си зелена рокля. Роуз скочи от леглото и се опита да ме спре.

— Касандра, моля те, чуй ме…

Казах й да си затваря човката, защото ще събуди всички в апартамента.

— Освен това те предупреждавам, че ако продължаваш с опитите си да ме спреш, аз сама ще събудя всички и ще им кажа цялата истина. Тогава ще се наложи да развалиш годежа.

— О, не, няма… — За пръв път гласът й прозвуча гневно. — Ще им кажа, че лъжеш, защото си влюбена в Саймън и искаш да ми го отнемеш.

— Значи е най-добре да не будим никого, нали така?

— Но какво ще им обясня утре, когато разберат, че си си тръгнала посред нощ? — умолително ме гледаше сестра ми.

— Не им казвай нищо до сутринта, после ги излъжи, че изведнъж съм се притеснила, защото съм оставила татко сам, и съм си тръгнала с първия влак. Или пък им кажи каквото искаш, все ми е тая. Тръгвам си.

— Зарязваш ме, и то точно сега, когато имам най-голяма нужда от теб!

— Да, имаш нужда да изслушам със съчувствие оплакванията ми, а после успокояващо да ме потупаш по гърба! Съжалявам, драга моя, но тая няма да я бъде!

Грабнах ръчния си багаж и изхвърчах от стаята.

— Касандра, умолявам те, остани! — чух шепота й зад гърба си. — Само ако знаеше колко зле се чувствам…

— Ами затвори се в лъскавата си баня и преброй прасковените си хавлии! — изсъсках. — Те ще ти донесат успокоение, малка лъжлива уличница такава!

С тези думи напуснах апартамента. Все пак успях да се овладея и да затворя входната врата безшумно след себе си.

По едно време дочух тихо скимтене. Елоиз! Напълно бях забравила за нея.

Тръгнахме по тъмните улици. Цялата сцена с Роуз не спираше да се върти в съзнанието ми и аз не виждах къде ходя. Дълго обикаляхме с Елоиз. По едно време дойдох на себе си и се запитах дали не е по-разумно да хвана такси до гарата, вместо да се движа сама из пустите лондонски улици. После изведнъж установих, че съм близо до ресторант „Корнър Хауз“ на площад „Пикадили“ — Топаз бе споменала, че това заведение е отворено денонощно. Имах нужда да си пийна чаша чай, а и Елоиз бе изплезила език от жажда, така че се отбихме вътре.

Чаят ми подейства успокояващо, а в този момент имах нужда точно от успокояване. Бях смазана от умора, мъката по Саймън не ме напускаше, а към всичко това се бе прибавило и притеснението, че се бях държала непростимо със сестра си. Много добре разбирах, че избухването ми не се дължеше на искрена загриженост за щастието на Саймън, а си беше чиста проба ревност. И нима имаше нещо по-нечестно от това — да помогнеш на сестра си да се сгоди, а после да се нахвърлиш отгоре й, задето го е направила? Беше права, че съм я изоставила. Поне можех да се съглася да остана и двете спокойно да обсъдим положението. Плюс това за кой ли път разбрах, че Роуз ме обича повече от всичко на света, както и аз нея — преди да се влюбя в Саймън.

Мислите ми продължаваха да се въртят все около едно и също. Поръчвах си чаша след чаша от чая, а после, когато сервитьорката ме попита дали ще желая още нещо, прегледах менюто и реших да си поръчам агнешки котлет, за да убия още малко време в ресторанта.

„Безнадеждна работа — мъдрувах си наум, — както и да се обърнат нещата, тримата ще бъдем нещастни до края на дните си.“

Котлетът за мен пристигна — беше по-малък, отколкото си го бях представяла. Изядох го, като дъвчех бавно, после посегнах към чантичката си, за да платя сметката. И тогава…

Никога няма да забравя какво изпитах в този момент! Портмонето ми го нямаше! Зарових като луда из багажа си, но знаех, че е безсмислено — защото го бях забравила във вечерната чантичка, която Роуз ми бе заела за танците. Призля ми, но знаех, че не бива да губя самообладание — можех да обясня недоразумението, да дам името и адреса си на управителя и да му предложа някакъв залог… Да, но нямах нищо ценно у себе си — нито часовник, нито някое бижу, палто или шапка, а чантата ми бе стара и протъркана. В един момент ми хрумна безумната идея да си оставя обувките.

Е, управителят щеше да види, че съм порядъчно момиче, щеше да разбере, че може да ми има доверие. Но дали наистина имах вид на порядъчна личност? Косата ми бе разрошена, зелената ми рокля изглеждаше вехта и ярка в сравнение с изисканите тоалети на лондончанките, а Елоиз, вързана с въженце вместо с каишка, несъмнено нямаше да подобри положението. Едва ли щяха да повикат полиция заради няколко чаши чай и един котлет, нали така? И тогава ми просветна — трябваха ми пари не само да платя сметката си в ресторанта. Как щях да стигна до гарата, като нямах пари за такси? Ами билетът за влака? И той беше останал в чантичката на Роуз.

Трябваше да потърся помощ от някого. Но от кого? Стивън! Разбира се! Спомних си какво съобщение ми беше оставил — че мога по всяко време да разчитам на него. Но как да позвъня у Фокскотънови? Те със сигурност спяха — беше минало два след полунощ. Сервитьорката отново се появи и многозначително ме изгледа. Осъзнах, че трябва да предприема нещо.

Станах, оставяйки сметката върху масата, и казах на сервитьорката:

— Чакам един човек, но той закъснява. Трябва да се обадя по телефона. Ще ми запазите ли мястото?

Излязох във фоайето, където бяха телефонните апарати. Усещах погледа на момичето, прикован в гърба ми — очевидно се страхуваше да не изчезна, без да съм платила. Отворих указателя и затърсих номера на Фокскотънови…

И изведнъж замръзнах на мястото си. Нали ми трябваха пари, за да позвъня?

— Един ден ще се смееш на тази случка — казах си гласно аз, — направо ще си умреш от смях.

Облегнах се на стената и заплаках, ала побързах да спра — кърпичката ми също бе останала в чантата на Роуз. Трябваше да измисля нещо, но какво?

Посегнах автоматично към бутона за връщане на ресто и натиснах — няколко монети издрънчаха на пода. О, знаех, че ще паднат! Сетих се как викарият бе говорил за вярата, молитвите и ротативките.

Дали фактът, че бях решила да се помоля на Бога, беше причина за случилото се чудо?

Бързо набрах номера на Фокскотънови. Отсреща вдигна Леда — по-бързо, отколкото бях очаквала. Стори ми се бясна. Извиних се, че ги безпокоя по това време на нощта, и я помолих да извика Стивън.

— В никакъв случай — сопна ми се тя. — В момента не можеш да говориш с него.

— Налага ми се — настоях. — Сигурна съм, той няма да възрази, че го събуждате, когато разбере, че съм в беда.

— Едва ли е толкова страшно, та да не можеш да изчакаш до сутринта — отвърна коравосърдечно тя. — Няма да го безпокоя сега. И между другото, начинът, по който постъпваш, е много противен…

Нещо пропука и аз изтръпнах — за частица от секундата си помислих, че е затворила; после обаче чух гласове, макар да не успявах да различа какво казват.

— Да не си посмял да го направиш! — чух писъка на Леда Фокскотън, последван от шум, причинен като от кратко боричкане.

— Какво се е случило? — чух вика на Стивън в слушалката.

Обясних му възможно най-бързо нелепата ситуация, в която бях изпаднала, като, естествено, премълчах за скарването с Роуз. Казах му, че съм имала намерение да се прибера у дома с късния влак.

— Но аз не знам да има някакъв късен влак…

— Има — прекъснах го. — Такъв, за който не си чувал. О, ще ти обясня по-късно. Единственото, което има значение в момента, е, че съм закъсала! Ако не дойдеш възможно най-бързо, ще повикат полиция и ще бъда арестувана.

— Тръгвам веднага… — В гласа му се долавяше силна тревога. — Не се плаши. Върни се на масата си и си поръчай още нещо — така ще отклониш подозренията от себе си. И не позволявай на разни случайни мъже да те заговарят, нито пък на жени.

— Добре, но гледай да пристигнеш по-скоро.

Съжалих, че споменах думите „полиция“ и „арест“ — знаех, че Стивън изобщо няма да се усъмни в чутото и ще си умре от притеснение, докато пристигне, но наистина се бях паникьосала.

Върнах се на масата и казах на сервитьорката, че приятелят ми ще се появи всеки момент, а после си поръчах шоколадов сладолед. Облегнах се назад, обзета от огромно облекчение — толкова ми беше леко, че почти бях забравила колко нещастна бях само допреди няколко минути.

Стивън пристигна чак в три часа — обясни, че трябвало да върви близо миля пеша, докато намери такси. Изражението на лицето му бе твърде странно, но аз го отдадох на тревогата за мен. Накарах го да си поръча една голяма студена лимонада.

— Ти май измъкна слушалката от ръката на Леда, а? — попитах го. — Или поне така ми се стори. Какъв късмет, че я чу, докато разговаряше с мен! Телефонът им в коридора пред спалните ли се намира?

— Има един апарат в студиото, бяхме там — отвърна той.

— Да не искаш да кажеш, че ти е правела снимки по това време?

— Не, просто седяхме и си приказвахме — смотолеви той.

— Какво? В два часа през нощта? — Забелязах, че отбягва погледа ми, затова бързо добавих: — Разкажи ми за днешното ти представяне.

Той започна да ми говори, но до моето съзнание не стигаше нито дума. Бях заета с друго — представях си го в студиото с Леда. Бях сигурна, че двамата са правили любов. Тази мисъл бе ужасна, но едновременно с това и вълнуваща.

Дойдох на себе си едва когато Стивън казваше:

— Ще те закарам вкъщи и ще си стегна багажа, макар Леда да смята, че трябва да си купя нови, по-хубави дрехи от тези, които имам. Необходимо е да се видя и с господин Стебинс — не очаквам да ми създаде някакви спънки, когато му кажа, че ще напусна. Още преди време ме беше уверил, че няма да попречи на кариерата ми.

Думата „кариера“ някак изобщо не се връзваше със Стивън.

— А Айви какво ще каже? — попитах.

— О, Айви… — Изглеждаше така, сякаш напълно бе забравил за съществуването й. — Айви е добро момиче.

В ресторанта донесоха сутрешните вестници и аз подхвърлих:

— Сигурно скоро ще се появят рецензии за теб.

— Няма да са точно рецензии, но името ми скоро ще се появи по вестниците. Леда ми направи една снимка, която ще бъде публикувана, а отдолу ще пише, че съм многообещаващ млад актьор. След този първи филм, в който само ще се разкарвам с козите, предстои да сключа договор с киностудията и ще мина през специално обучение. Но ми казаха, че няма да ме учат прекалено много, защото не искат да заличат самобитността ми.

Стивън говореше със самочувствие, което преди не бях забелязвала у него. Това откритие толкова ме порази, че се втренчих немигащо в него. Той, изглежда, се досети за причината на удивлението ми, защото се изчерви и добави:

— Ами те така казаха. Освен това ти искаше да го направя. О, хайде да се махаме от това място.

С удоволствие напуснах ресторанта. Прииска ми се да видя как изглежда Темза на зазоряване. Попитахме един полицай, който стоеше на пътя, в коя посока е реката. Той ни обясни, а после не пропусна да се пошегува:

— Не искате да отидете дотам, за да скочите в нея, нали, госпожице? — Това искрено ме разсмя.

Повървяхме доста. Пристигнахме на Уестминстърския мост чак когато първите лъчи на слънцето обагриха небето в розово. Спомних си един сонет на Уърдзуърт, но не ми се стори особено подходящ — градът определено не беше „блестящ и лъскав в кристалночистия въздух“; по-скоро бе потънал в сивкав смог. И някак не можах да се насиля да придобия усещането, че „Мили Боже! Дори самите къщи изглеждат заспали“, защото една част от мен все още беше в онзи оживен ресторант на ъгъла на „Пикадили“, а той никога не затваря.

Стояхме облегнати на перилата на моста, зареяли погледи във водата. Реката беше красива, но докато я гледах, не усетих да ме обзема блажено спокойствие. Лекият бриз докосна лицето ми — сякаш ме съжаляваше. От очите ми бликнаха сълзи.

— Какво не е наред, Касандра? — попита ме Стивън. — Да не е нещо… свързано с мен?

Явно си мислеше за случката в малката горичка край замъка, по лицето му личеше, че се срамува от себе си.

— Не, разбира се, че не! — побързах да го уверя.

— Трябваше да се досетя — горчиво произнесе той. — Трябваше да предположа, че нищо от това, което съм направил за теб, няма значение. В кого си влюбена, Касандра? В Нийл ли?

Трябваше да му отвърна, че говори пълни глупости, че не съм влюбена в никого, но бях изтощена до смърт. Не ми бяха останали сили дори да се преструвам.

— Не, не е Нийл — промълвих.

— Значи е Саймън. Това е лошо, защото Роуз никога няма да го остави да си тръгне от нея.

— Но тя не го обича, Стивън! Сама го призна…

И започнах да му разказвам за ужасното ни скарване в спалнята й и за това как съм се измъкнала от апартамента…

— Ти и твоите късни влакове! — възкликна Стивън. — Много добре знаех, че няма никакъв влак посред нощ.

Продължих да изливам душата си пред него. Когато стигнах дотам как съм проумяла колко зле всъщност се отнесох със сестра си, той ме прекъсна:

— Не се притеснявай за това. Роуз е лоша.

— Не е вярно — възразих и започнах да търся извинения за държането й, обясних му, че се жертва за семейството, че…

— Но тя наистина е лоша — повторно ме прекъсна Стивън. — Повечето жени са такива.

— Понякога сме лоши, без да го съзнаваме — отвърнах, после го попитах дали някога ще ми прости, че съм му позволила да ме целуне, когато съм знаела, че съм влюбена в друг. — О, Стивън! Ето това беше лоша постъпка! И отгоре на всичко те оставих да си мислиш, че един ден може да се влюбя в теб.

— Аз наистина си го мислех след случката в гората, но заблудата ми не трая дълго — само ден-два. Скоро разбрах, че съм голям глупак, щом съм допуснал да го повярвам. Само не можех да си обясня защо ми позволи да те целуна, при положение че не ме обичаш. Сега вече ми е ясно. Случват се такива работи, когато си влюбен в неподходящия човек. Че дори и по-лоши — такива неща, за които човек никога не би могъл да си прости.

Беше забил поглед право напред и изглеждаше смазан.

— Заради това, че спа с Леда Фокскотън, ли се чувстваш нещастен? — попитах го. — Вината беше нейна, нали? Няма защо да обвиняваш себе си.

— И все пак ще се обвинявам, докато съм жив — отвърна Стивън, после рязко се обърна към мен. — Обичам теб, Касандра, и винаги ще те обичам. Сигурна ли си, че никога няма да изпиташ нещо по-специално към мен? Когато те целунах, на теб ти хареса… Или поне така ми се стори… Ако можехме да се оженим…

Изгревът озаряваше лицето му, а лекият ветрец развяваше гъстата му руса коса. Той изглеждаше отчаян и завладяващ — по-прекрасен дори от Стивън, когото бях видяла на снимките, направени му от Леда Фокскотън. Отнесеното изражение беше изчезнало от очите му — подозирах, че то никога вече няма да се върне.

— Ще работя за теб, Касандра. Ако наистина имам някакъв актьорски талант, можем да се преместим да живеем в Лондон, далеч от… другите. Дали не бих могъл някак да ти помогна да преодолееш мъката си, когато Саймън се ожени за Роуз…

Когато спомена името на Саймън, пред очите ми се появи лицето му — такова, каквото го бях видяла в коридора до балната зала в хотела: леко повдигнатите крайчета на веждите, тъмната коса, тънките бръчици от двете страни на устата му. Когато за първи път го зърнах без брада, си бях помислила, че е много красив, но то бе просто защото изглеждаше по-млад и по-достъпен. Сега знам, че Саймън не е красив — в сравнение със Стивън той не е нищо особено.

И все пак, докато сега гледах лицето му, озарено от слънчевата светлина, и си представях другия, имах чувството, че образът на Стивън е въображаемият, а този на Саймън — истинският. Дотолкова цялото ми сърце бе преизпълнено със Саймън, че дори жалостта ми към Стивън не бе съвсем реална — сякаш я изпитвах по задължение, не наистина; идваше повече от главата, отколкото от сърцето ми.

— О, моля те, спри! — извиках. — Толкова съм привързана към теб… И толкова съм ти благодарна! Но никога не бих могла да стана твоя жена. О, Стивън, скъпи, толкова съжалявам!

— Няма нищо — рече тихо той и отново втренчи поглед пред себе си.

— Е, ако не друго, то поне сме братя по нещастие — рекох.

После Елоиз се изправи и застана между нас, опряла предните си лапи на парапета. Сълзите ми бликнаха и закапаха по снежнобялата й главица.

Петнайсета глава

Пиша тези редове, седнала зад бюрото на баща ми в стаичката на вратаря. Нямаше да съм по-изненадана дори ако беше кралското бюро в Бъкингамския дворец!

Девет и половина вечерта е. (По това време миналата седмица разговарях със Саймън в коридора до балната зала в хотела — имам чувството, сякаш са минали години, откакто това се е случило!) Смятам да пиша, докато стане два часът след полунощ — тогава ще трябва да събудя Томас. Предната вечер той беше дежурен първа смяна, а аз — втора; сега сме обратно. Откакто започнахме тази лудост, се чувствам ужасно. Всъщност вече започнах да свиквам, но стомахът ми продължава да се свива понякога. О, дали сътворихме някакво чудо, или отключихме вратите на ада?

Не приключих разказа си за завръщането ми от Лондон — споменът за сълзите ми на моста над Темза ме изпълваше с такова самосъжаление, че нямах сили да продължа да описвам онова, което се случи впоследствие. Не че има кой знае какво за казване. Двамата със Стивън хванахме първия влак за Съфолк. Аз спах почти през цялото време, докато пътувахме. Когато се прибрахме у дома, отново си легнах и продължих със съня.

Събудих се чак следобед и установих, че съм останала съвсем сама в замъка. Стивън беше отишъл във фор Стоунс, татко в Скотни, а Томас отново прекарваше уикенда със съученика си Хари. Стивън се прибра от фермата около девет вечерта и отиде да си легне, без да ми се обади. По това време бях горе на тавана и пишех в дневника си. Докато го чувах как пресича двора, се запитах дали да не сляза долу и да си поприказвам с него, но знаех, че едва ли ще намеря подходящите думи. По-късно можех да отида до кухнята и да му сваря малко какао, да подхвана темата за новата му работа и перспективите му като актьор, но той ме изпревари и си легна.

Замина обратно за Лондон в понеделник сутринта — беше събрал дрехите си в един малък моряшки сандък, който госпожа Стебинс му зае. Навремето сандъкът принадлежал на брат й, който избягал от семейството и станал моряк. Не отидох да го изпратя на гарата, защото Стивън ми каза, че господин Стебинс щял да го закара дотам с колата; предположих, че и Айви ще го съпроводи. Чувствах, че трябва да му позволя да се възползва от всяка възникнала възможност за утеха, и, честно казано, предпочитах да намери утеха с Айви, отколкото с Леда Фокскотън. Айви наистина е много мило момиче! Отидох до фермата, за да си побъбря с нея и баща й, докато Стивън се приготви за път. Айви бе облечена в бледосив костюм, с бели ръкавици и най-бялата шапка, която някога съм виждала, а бузите й пламтяха. Тя е доста хубава, макар стъпалата й да са огромни.

Стивън толкова се забави, че накрая отидох да проверя какво става. Видях го да стои прав по средата на малката си стаичка и да се оглежда.

— Може би когато отново видиш тази стая, ще си известен — казах му. — И все пак не изчаквай прекалено дълго, ела да ни посетиш възможно най-скоро, чу ли?

— Няма да се върна — тихо рече той. — Дори и да се проваля като актьор. Не, няма да се върна тук.

Казах му да не говори глупости — естествено, че ще се върне! Но Стивън отрицателно поклати глава и хвърли последен поглед на стаята. Двете снимки — на майка му и моята — бяха изчезнали. Чаршафите от леглото липсваха и върху него се виждаше само прилежно сгънатото тънко одеяло.

— Изчистих стаята, за да не ти създавам допълнителна работа — обясни ми той. — Можеш да затвориш вратата и да забравиш за съществуването на тази стая. Върнах на господин Мортмейн книгите, които ми беше дал, преди да отиде в Скотни. Четенето сигурно ще ми липсва.

— Но сега вече ще можеш сам да си купуваш книги! — възкликнах.

Отвърна ми, че не се е замислял по този въпрос.

— Все още не мога напълно да свикна с мисълта, че ще изкарвам толкова много пари — въздъхна той.

— Гледай да спестяваш по малко, за всеки случай — предупредих го.

Той кимна и отвърна, че сигурно много скоро отново щял да се върне към гледането на прасета. После чухме клаксона на колата на господин Стебинс.

— Ще изляза да те изпратя, но предпочитам да си вземем довиждане тук. — Протегнах ръка към него и добавих: — Можеш да ме целунеш, ако искаш. Ще ми хареса, ако го направиш.

За секунда си помислих, че наистина ще го стори, ала Стивън поклати глава и просто стисна дланта ми в своята. Опитах се да му помогна с пренасянето на багажа, но той ме отстрани и метна сандъка на рамо. Двамата тръгнахме към колата. Елоиз се въртеше наоколо и душеше гумите. Стивън се наведе, сложи сандъка в багажника, после взе кученцето на ръце и го целуна по главичката. Нито веднъж не погледна назад, когато колата пое по пътя към селото.

Докато миех съдовете в кухнята, се сетих, че нямам представа къде се канеше да отседне Стивън, щом пристигнеше в Лондон. Дали щеше да се върне у Фокскотънови? Предположих, че Роуз щеше да знае. (Бях писала на сестра си, обяснявайки й, че съм сгрешила, и я молех за прошка. Тя не побърза с отговор, но днес получих телеграма от нея — казваше, че ще ми отговори, когато може, и добавяше, че се надява да я разбера. Никъде в телеграмата не се споменаваше думата „прошка“, но понеже отдолу се беше подписала с „вечно любеща те Роуз“, предположих, че вече не ми се сърди.)

През по-голямата част от понеделника писах и плаках. Не успях да се взема в ръце навреме и когато Томас се върна от училище, ме изгледа подозрително и рече:

— Ревала си, нали? Бас държа, че животът в замъка ти се струва твърде депресиращ след приятния престой в Лондон.

Това обяснение ме устройваше. Уверих го, че точно това е причината за сълзите ми, и добавих, че ми е станало много мъчно, когато Стивън си е заминал, и че се притеснявам за него.

— На твое място не бих се тревожил — успокои ме Томас. — Сигурен съм, че Стивън ще стане филмова звезда. Всички момичета от селото са луднал и по него — Все обикаляха наоколо с надеждата, че ще го срещнат и задяват. Един ден ще осъзнаеш какво си изпуснала.

Заех се да приготвям чая. Томас беше донесъл риба треска от града.

— Татко ще вечеря в Скотни, така че няма нужда да го чакаме — съобщих спокойно.

— На слугите сигурно им е писнало да се въртят около него — отбеляза Томас. — Какво прави той там ден след ден? Дали чете просто за да си убива времето, или е намислил нещо?

— А, ще ми се да можехме да разберем — въздъхнах.

— Хари казва, че баща ни трябва да бъде подложен на психоанализа.

Извърнах се изненадано към брат си.

— Нима Хари знае нещо за психоанализата?

— Понякога баща му говори по този въпрос, нали е доктор.

— А вярва ли в силата на този метод?

— Не, винаги се изказва с пренебрежение, но Хари е доста запален.

Концентрирах се върху приготвянето на рибата, но когато седнахме на масата и започнахме да се храним, аз отново подхванах темата. Разказах му за разговора ми със Саймън, когато за пръв път се бяхме засекли на могилата, макар че не си спомнях подробностите.

— Ще ми се да го бях оставила да ми разкаже повече неща — казах. — Дали бащата на Хари няма някои книги по тази тема?

Томас обеща да разбере, макар според него вече да нямаше значение дали татко ще пише, или не — нали сестра ни се женеше за богаташ!

— О, Томас, разбира се, че има значение! — извиках. — За татко е много важно да започне да работи. За нас също, защото, ако всичките странни неща, които той върши напоследък, не са свързани с някакъв творчески процес, тогава той със сигурност е почнал да се побърква. А едва ли един луд баща е нещо, което би могло да ти се хареса, независимо от нежните ти чувства към него.

— Нима ти изпитваш нежност към баща ни? — попита ме Томас. — Аз лично не съм сигурен за моето отношение към него. Не че не го понасям, но…

Точно в този момент той влезе в кухнята. С половин уста отвърна на поздрава ми, после се устреми нагоре по стълбите. По средата на пътя се спря, погледна надолу и бързо се върна при нас.

— Можеш ли да ми запазиш това? — попита ме, хванал един оголен рибешки гръбнак.

В първия момент си помислих, че се опитва да бъде саркастичен, задето не сме му оставили от рибата. Започнах да обяснявам, че не сме го очаквали за вечеря, и предложих да му изпържа няколко яйца.

— О, аз вече ядох — отвърна той и пое към стаичката си, стиснал рибешкия гръбнак в ръка.

Ейб го последва, изпълнен с надежда. Когато се върна обаче, котаракът ни имаше твърде разочарован вид (трябва да отбележа!). Двамата с Томас се запревивахме от смях.

— О, бедничкият Ейб! — изрекох накъсано, опитвайки се да си поема въздух, и побързах да му дам остатъците в моята чиния. — Спри да се смееш, Томас! Ще се срамуваме от тази си реакция, ако се окаже, че татко наистина се е побъркал.

— Не е откачил, сигурен съм, че е намислил нещо — отвърна Томас, но после ме погледна уплашено и добави: — Все пак гледай да държиш ножовете надалеч от него. Утре ще се консултирам с бащата на Хари.

За съжаление, бащата на Хари не ни помогна ни най-малко.

— Каза ми, че, слава Богу, не бил нито психоаналитик, нито психиатър, нито нещо друго, което да започва с „психо“ — осведоми ме Томас, когато на следващия ден се прибра от училище. — И също така ми съобщи, че не недоумявал защо държим баща ни отново да пропише, защото той веднъж прегледал набързо „Джейкъб Рестлинг“, но не можал да разбере и думичка от тази налудничава книга. Хари наистина се засрами от невежеството на баща си.

— Нима Хари разбира „Джейкъб Рестлинг“?

— Естествено, че я разбира! Не знаеш ли, че нещо, което за едно поколение е изключително трудно и сложно, за следващото е просто като детска игра.

— И за стъпаловидната глава ли мислиш така?

— О, онази глава! — Томас толерантно се усмихна. — Нея татко я е написал просто за да се позабавлява. Пък и кой е казал, че винаги трябва да разбираш всичко? Човек може да се впечатли и от неща, които не схваща напълно, дори понякога ги харесва повече от онези, които са му пределно ясни.

Трябваше да се досетя, че бащата на Хари няма да ни помогне — той е от онзи тип мъже, които твърдят, че много си падат по сладките приказки.

Определено съм подценявала брат си! Само допреди няколко седмици бих очаквала да чуя от него, че и той си пада по забавните историйки — както бащата на приятеля му, — а ето че сега се оказваше съвсем друго. Установих, че брат ми харесва трудната за разбиране съвременна поезия (някакъв учител му бил давал стихосбирките, тъй като не били включени в учебната програма). Ще ми се да ми позволи и аз да почета малко от тези стихове, макар да съм сигурна, че не бих могла да харесам нещо, което не разбирам. С удивление открих колко високоинтелектуални са вкусовете му — много по-изтънчени от моите. Просто невероятно е колко е увлечен по различните форми на изкуството и как едновременно с това успява да обуздае емоциите си във връзка с тях. Да, хората никога не спират да ме изненадват!

След като приключихме с обсъждането на бащата на Хари, Томас се качи в стаята си за подготовка на домашните, а аз излязох навън. Вечерта изглеждаше прекрасна, но бях прекалено потисната, за да й отдам полагащото й се възхищение. През целия ден бях хранила надежди, че от тази работа с психоанализата все пак може да излезе нещо. Очаквах Томас да се появи с цял куп книги, от които да почерпим знания и да стигнем до метод, чрез който да помогнем на татко. И ако трябва да съм съвсем честна, не мислех само за неговото добро — същата тази сутрин ми беше хрумнало, че ако той отново започне да пише, Роуз сигурно ще разбере, че няма нужда да се омъжва, за да живее добре, и ще развали годежа си със Саймън. Той също не биваше да се жени за момиче, което нямаше чувства към него.

Вървях и си блъсках главата как да помогна едновременно на татко, на себе си, на всички ни. Погледнах към къщичката на вратаря — лампата горе светеше. Много пъти бях гледала към този прозорец по време на късните си разходки и винаги бях съжалявала, че близостта между мен и татко се бе изпарила. Определено не беше нормално да не знам почти нищо за собствения си родител. Запитах се дали вината не беше и у мен, а не само у него. Бях ли положила достатъчно усилия от своя страна, за да се сближим? В миналото със сигурност бях правила опити, но напоследък… Не. Намирах си извинения от всякакъв характер, включително си казвах, че човек не може да се сприятели с някой, който отказва да говори за себе си. После изведнъж ми хрумна, че един от основните принципи на психоанализата е да накараш пациента да заговори за себе си. Бях ли достатъчно настоятелна по отношение на татко? Нима се боях от него? Може би дълбоко в себе си изпитвах някакъв страх? Но защо? Той никога през целия си живот не беше вдигал ръка срещу някой от нас, никога. Единственото му оръжие бе мълчанието, понякога — сарказмът. Тогава каква и къде беше бариерата, която го ограждаше? И от какво се беше появила?

Опитвах се да намеря отговорите на всичките тези въпроси. Чудех се дали мама с приказките си за това, как по никакъв повод не бива да го безпокоим, не беше сложила основите на това отдалечаване? И Топаз, с този неин вечен навик да го защитава. Дали не таях някакви страхове от онази случка с ножа за рязане на торти? Дали наистина вярвах, че баща ми е в състояние да нарани някого? О, Боже, ето че се бях превърнала в цял психоаналитик по отношение на себе си. Защо не можех да го направя и по отношение на татко?

Виждах силуета му на фона на осветения прозорец. Какво правеше? Фактът, че седеше зад бюрото си, не означаваше непременно, че се е хванал за перото. Та той винаги седи там, дори когато чете Енциклопедията например, защото му е много тежка да я държи в ръце. Дали и сега не четеше? Главата му беше наведена, но не виждах какво прави. После татко вдигна ръка и отметна падналия в очите му перчем. Пръстите му стискаха молив! Ами ако през цялото това време наистина е работил? Може би в момента пише някоя прекрасна книга, която щеше да се превърне в бестселър и да ни докара много пари? Колко жалко, ако станеше ясно прекалено късно — когато вече не може да се направи нищо, за да се помогне на Роуз и на мен!

Тръгнах обратно към замъка. Не си спомням да съм крояла някакви конкретни планове в онзи момент, просто вървях като в транс. Минах през пасажа под къщичката на вратаря, изкачих каменните стъпала, водещи към едната от двете лицеви кули, и почуках на вратата на татко.

— Махай се! — чу се отвътре.

Ключът беше от външната страна на ключалката, така че очевидно бе отворено. Престраших се и натиснах бравата.

Когато пристъпих вътре, баща ми се извърна рязко и заби очи в мен. Погледът му бе изпепеляващ. В следващия миг сякаш някакъв воал се спусна пред очите му и скри гневните искри.

— За нещо важно ли ме търсиш? — попита ме.

— Да. За нещо много важно — отвърнах и затворих вратата зад гърба си.

Баща ми се надигна от мястото си и приближи до мен.

— Какво става, Касандра? Пребледняла си. Да не си болна? По-добре седни.

Но аз не се възползвах от поканата. Стоях неподвижно и само очите ми шареха из стаята. Нещо се беше променило в нея. Полиците, опасващи стените, бяха изчезнали и бяха покрити с хартии в ярки цветове.

— Господи! Какво си направил? — възкликнах удивено.

— О, това ли? Просто страници от американски комикси, нищо особено — отвърна баща ми. — Е, ще ми кажеш ли какво става?

Приближих до едната стена и започнах да разглеждам картинките. Бяха залепени така, че помежду им да има връзка.

— Откъде си ги взел? — попитах го.

— Вчера ги донесох от Скотни. Изрязал съм ги от американски неделни вестници. Предполагам, че Нийл не може да живее без тях. Мили Боже, само не започвай да ги четеш!

— Имат ли някакво отношение към работата ти?

Той отвори уста да отговори, но после замълча, а по лицето му се появи загадъчно изражение.

— За какво си дошла тук? — рязко запита той. — Моята работа не те интересува.

— Напротив, интересува ме. Точно затова съм тук — отвърнах. — Татко, трябва да ми кажеш с какво се занимаваш напоследък.

Баща ми втренчено ме изгледа, после с леден тон отвърна:

— И това ли е единствената причина за твоята неочаквана визита? Да ме провериш?

— Не, не — подхванах, а после събрах кураж и казах: — Да. Точно така. И няма да изляза оттук, докато не получа отговор.

— Ще излезеш и още как! — извика баща ми.

Хвана ме здраво над лакътя и ме повлече към вратата. Толкова се изненадах от реакцията му, че успях да се съвзема едва в последния момент, когато бях почти изтласкана навън. Отскубнах се от хватката му и се спуснах към бюрото. Бях обзета от дива надежда, че ще успея да зърна поне един ред от листовете, разпилени по бюрото. Баща ми обаче ме настигна и отново ме сграбчи за ръката — никога не бях виждала толкова гняв в погледа му. Така ме дръпна, че полетях към стената и се ударих във вратата. Болката беше ужасна. Свлякох се на пода и заридах.

— О, Господи, лакътя ли си удари? — попита татко. — Сигурно страшно боли.

Приближи и опипа ръката ми за счупено — с удивление забелязах, че от гнева му не беше останала и следа. Продължих да плача и когато баща ми ме прегърна и ме поведе към дивана.

— Болката започна да намалява — казах му, когато отново бях в състояние да говоря. — Искам да поседна за малко.

Седнахме и татко ми подаде носната си кърпичка. Избърсах очите си, издухах си носа и изхлипах:

— Вече съм по-добре, виж! — Размахах ръка, за да му покажа, че мога да я движа безпроблемно. — Не е нищо сериозно.

— Но можеше и да е — възрази той. Лицето му бе напрегнато. — Не съм изгубвал така контрол над себе си от… — Млъкна, после се надигна и отиде до бюрото си.

— Откакто нападна мама с ножа за торти, нали? — продължих вместо него. — Разбира се, знам, че не си искал да й сториш нищо лошо — побързах да добавя. — Беше грешка, но… Тогава ти й беше много ядосан. О, татко, мислиш ли, че това е причината за настъпилата в теб промяна? Фактът, че си потискал гнева си, ли е причината да загубиш вдъхновение за работа?

Баща ми пренебрежително изсумтя и дори не благоволи да погледне към мен.

— Кой ти наби тази брилянтна идея в главата? Може би Топаз? — попита той.

— Не, аз самата се сетих, и то сега!

— Каква липса на въображение проявяваш! Но както и да е, това, което преди малко каза, са пълни глупости.

— При всички случаи не е по-глупаво от версията, че талантът ти е пресъхнал заради престоя ти в затвора — отвърнах, отново удивлявайки се на храбростта си. — Знаеш, че някои хора така смятат.

— Идиоти! — възкликна баща ми. — Мили Боже, как е възможно няколко месеца в затвора да доведат до някаква генерална промяна у мен? Често си мисля, че ще ми хареса да се върна отново там. Поне пазачите не се мотаеха около мен и не ме оплакваха приживе. О, как си мечтая за спокойствието на килията!

Тонът му беше саркастичен, но в него нямаше и следа от гняв, затова събрах кураж да продължа:

— А ти самият имаш ли някаква представа какво те е накарало да спреш да пишеш? Саймън мисли, че…

Баща ми вдигна поглед към мен и рязко ме прекъсна:

— Саймън? Вие двамата сте ме обсъждали, така ли?

— Ами бяхме загрижени за теб…

— И каква е теорията на Саймън, ако смея да запитам?

Мислех да му споделя идеята за среща с психоаналитик, но я премълчах и се опитах да измисля нещо по-неангажиращо.

— Ами Саймън смята, че ти си самобитен автор; че не можеш да пишеш книга след книга, както обикновените писатели, защото искаш онова, което създаваш, да е стойностно. Според него ти се стремиш да намериш някаква нова форма… Спомена нещо подобно и през онази първа вечер, когато се запознахме с него и с брат му, не си ли спомняш?

— Да, спомням си много добре — отвърна баща ми и видимо се успокои. — Думите му тогава силно ме впечатлиха. После, естествено, осъзнах, че е било само тактичен начин да се измъкне от неприятна ситуация, но за известно време Саймън наистина бе успял да ме заблуди, че точно така си мисли. Дори ми се струва, че точно неговите думи станаха причина да започна да… — Той пак млъкна. — Хей, тичай да си легнеш, детето ми.

— О, татко! — извиках. — Да не искаш да кажеш, че отново си започнал да пишеш? Нима всичките тези странности — четенето на детски книжки и вестници от типа на „Пощенски гълъб“, наистина имат някакъв смисъл?

— О, небеса! За какъв ме вземаш? Разбира се, че имат смисъл!

— Дори и нащърбената чиния ли? И опитите ти да четеш по улеите на грамофонната плоча? Колко вълнуващо! Макар че просто не съм в състояние да си представя…

— Не е и нужно — сряза ме той. — Гледай си твоята работа и не си пъхай носа в чуждата, това е.

— Не мога ли с нещо да ти бъда полезна? Аз съм доста интелигентна, както знаеш. Никога ли не изпитваш желанието да си поприказваш с някого?

— Никога — отвърна баща ми. — Да говоря, да говоря… Същата като Топаз си. Като че ли изобщо ще разберете за какво става дума, като ви кажа! Да не говорим пък за Топаз — в момента, в който разбере, че съм се хванал на работа, всеки художник в Лондон ще го знае. Ти пък ще кажеш на Саймън, а той ще напише някоя прочувствена статия по въпроса. Мили Боже! Колко дълго една новост ще си остане такава, щом всички започнат да се занимават с нея? Според мен пазенето на тайна е есенцията на всяко творчество. А сега изчезвай!

— Ще изчезна, ако ми отговориш само на един-единствен въпрос: колко време ще ти отнеме да довършиш новата си книга?

— Да я завърша ли? Че аз още не съм я започнал! В момента събирам материал, а това може да се проточи до безкрайност, както знаеш. — Закрачи из стаята и заговори по-скоро на себе си, отколкото на мен: — Може би е възможно да поставя началото и сега, в този момент, ако съм изправен пред страх от смъртно наказание. Имам нужда от гръбнак…

— Заради това ли взе онзи от рибата?

Той се извърна нервно към мен.

— Не ме иронизирай, ако обичаш! — По лицето ми прочете, че не съм имала подобни намерения, засмя се и продължи: — Не, някъде по пътя рибата треска се превърна в херинга. Знам, знам, много неща се променят. Трябва да започна да изучавам видовете риби, населяващи световния океан, също и китовете… и предшествениците на китовете… — Отново говореше на себе си, като не спираше да кръстосва из стаята. Не смеех да помръдна. — Праисторическите, допотопните риби… Ноевият ковчег може би? Не, само не библейски сюжети този път! Праисторическите са по-добри — всичко започва от една малка костица на мамут…

Татко се спусна към бюрото си и записа нещо върху един лист, после седна и продължи да мърмори. Долавях само отделни накъсани фрази: дизайн… дедукция… реконструкция символ… отрязък… проблем… вечно търсене на неразгадаемото — вечната енигма…

Тук гласът му съвсем замря.

Седях, забила очи в гърба му, и се чудех дали идеята, която търсеше, вече го е осенила. Молех се да е така — за негово добро, а най-вече защото бях загубила всякаква надежда, че каквото и да е започнал, ще го завърши навреме, за да помогне на Роуз и на мен.

След няколко минути започнах да си мисля дали не е по-добре незабелязано да се измъкна от стаичката, но се страхувах, че докато отварям вратата, може да вдигна шум, а ако идеята наистина го беше осенила, дори едно леко изскърцване би могло да провали всичко. После ми хрумна, че ако свикне с присъствието ми в стаята му, постепенно би придобил навика да се обръща към мен за помощ. Спомних си, че навремето му харесваше мама да седи край него, докато пишеше, макар да не й даваше да гъкне, нито пък да види какво е написал.

Вятърът духна силно и внезапно отвори прозореца. Баща ми трепна, извърна глава натам и примигна. Имаше вид на човек, който се връща към действителността след много далечно пътуване.

Очаквах, че ще се ядоса, като види, че продължавам да стоя зад него, но той само разсеяно промълви: „Здравей“, и пак ми обърна гръб.

— Идеята ти беше ли добра? — попитах го наивно.

Първоначално той сякаш не разбра за какво точно говорех, но после отвърна:

— Не, не, оказа се поредната безсмислица. Да не би през цялото време да си стискала палци за мен, детето ми? Майка ти имаше навика да седи така.

— Знам. Точно за нея си мислех преди малко.

— Наистина ли? И аз. Сигурно е телепатия.

Вятърът продължаваше да духа, той стана и отиде да затвори прозореца. Застана изправен до него, загледан навън.

Уплаших се, че отново ще забрави за присъствието ми, затова попитах:

— Мама много ти помагаше, нали?

— Да, макар и по доста странен начин. — Татко седна на пейката под прозореца, давайки ми да разбера, че е готов да си побъбрим малко. — Един Господ знае, че в главата й никога не се раждаха идеи, бедната жена, но тя имаше изключителния навик случайно да казва полезни неща в най-подходящия момент. Като например споменаването на името Джейкъб точно когато търсех централната идея за „Джейкъб Рестлинг“. Тя всъщност говореше за млекаря Джейкъб, но името ми бе от огромна полза. А присъствието й в стаята ме зареждаше с увереност — сякаш самата атмосфера бе наситена с молитвите й. Е, лека нощ, дете мое… — Той отново се изправи и приближи до мен. — Лакътят ти по-добре ли е?

— Да, благодаря — отвърнах.

— Хубаво. Следващия път, когато дойдеш, ще се постарая да ти окажа по-добро посрещане — може да постеля дори червено килимче. Трябва да призная, че съм много любопитен да разбера коя е причината за тазвечершната ти атака. Не вярвам госпожа Котън да те е подтикнала, нали?

— О, не, разбира се! — Нямах никакво намерение да му съобщавам истинската причина за нахлуването ми в светилището му, защото нямаше да е честно по отношение на Роуз, а и само щях излишно да го притесня. — Просто бях разтревожена.

— Мили Боже, да не искаш да кажеш, че си се замислила за психическото ми състояние? — извика татко, после се изкикоти, а накрая ме погледна загрижено. — Бедно мое момиченце, наистина ли ти мина през ума, че съм почнал да откачам? Е, признавам, напоследък се държа доста ексцентрично и много хора ще решат, че съм напълно откачил, когато книгата излезе. Ако изобщо излезе. Защо пък да не рискувам? Единственото, което ме затруднява, е намирането на основната идея. Липсва ми увереност в това какво мога, не е от леност, кълна се… Искам да знаеш, че ако съм престанал да пиша, то не е, защото ме е мързяло, чуваш ли? Просто… Просто ми беше невъзможно.

— Разбира се, че ти вярвам, татко — отвърнах. — Както вярвам, че много скоро ти отново ще започнеш да пишеш.

— Надявам се. — Той се изсмя кратко. — Защото, ако не започна скоро да го правя, наистина ще се побъркам. Понякога адът ми се струва силно привлекателен. Хей, хей, не приемай думите ми на сериозно!

— Няма — казах с накъсан от вълнение глас. — Защо не ме оставиш да идвам и да седя при теб така, като навремето правеше мама? Ще се моля през цялото време — също като нея. Наистина съм добра в отправянето на молитви. А ти ще седнеш зад бюрото си и ще започнеш да пишеш още сега.

— Не, не, още не съм готов. — Баща ми определено изглеждаше уплашен. — Знам, че намеренията ти са добри, скъпа, но присъствието ти малко ме изнервя. Хайде, отивай да си лягаш. Аз ще направя същото.

— Не бива да забравям да си нося кибрит — каза татко, докато слизахме надолу по стълбите. — Стивън вече не е тук и няма кой да ми оставя запалена лампа пред вратата.

Отвърнах, че аз мога да се грижа за това в бъдеще, после предложих да му сваря малко какао. Той отказа.

— Но може да си гризна някоя бисквитка — добави. — А ти ми намери по-голяма свещ — имам намерение да чета поне три часа, преди да заспя.

Когато му дадох чиния с бисквити и една чисто нова свещ, той възкликна:

— Промяната във финансовото ни положение напоследък не спира да ме удивлява.

Това бяха последните му думи, преди да се оттегли.

Томас седеше на масата в кухнята, погълнат от домашните си. Изчаках, докато се уверя, че татко е приключил с тоалета си и наистина си е легнал, после прошепнах:

— Да излезем навън, трябва да ти кажа нещо. Ще отидем на ливадата — не искам татко случайно да ни чуе през някой отворен прозорец.

Отдалечихме се на достатъчно разстояние, за да можем да разговаряме нормално, без да бъдем чути, и аз предадох целия си разговор с татко. Обясних посещението си в стаичката му с внезапно обзел ме импулс.

— Е, как ти се струва? — попитах, когато привърших с разказа си.

— Ужасно — призна Томас. — Страхувам се, че той наистина откача.

— В такъв случай сигурно съм оставила погрешно впечатление у теб. Държането му беше странно само по едно време — докато говореше за китове и мамути.

— Но всичките тези резки промени в настроението му са притеснителни — първо избухва, а след това се държи изключително мило… да добавим и всичките тъпотии, които го интересуват напоследък… О, Боже, само като се сетя как награби онзи оглозган рибешки гръбнак… — Тук брат ми избухна в смях.

— Не се смей, Томас — казах му. — Приличаш ми на някой глупак от осемнайсети век, подиграващ се на лунатиците от Бедлам.

— Предполагам, че ако бях живял по онова време, сигурно щях да им се надсмивам — нали знаеш, някои неща могат да изглеждат смешни дори когато са трагични. — После той изведнъж стана сериозен. — Чудя се дали все пак не го подценявам. Може наистина да има някакви идеи и да ги пази в тайна. Води си бележки, така ли? Страхувам се да не си остане само с тях.

— Искаш да кажеш, че се притесняваш, че няма никога да започне с писането на самата книга? О, Томас, ако това стане, той наистина може да си загуби ума! Наблегна ми, че не говори сериозно, но аз знам, че е възможно да му се случи да изпадне в необратимо състояние на умопомрачение. Дори да е на границата — знаеш, че линията между гениалността и лудостта е практически незабележима. О, само ако можеше някой да го бутне в правилната посока!

— Не ми се струва да си постигнала нещо съществено тази вечер, освен да го накараш да си легне с поредния детективски роман в ръка. Както и да е, трябва да се връщам — независимо дали баща ни е нормален, или не, трябва да приключа с домашното си по алгебра.

— Означи го с X — като неизвестна величина — подхвърлих. — Ще поостана още малко тук.

Изчаках, докато Томас напълно изчезна от погледа ми, а после хукнах с всичка сила към могилата. Докато изкачвах тичешком стъпалата, водещи към кулата Белмот, си спомних за нас двамата със Саймън в нощта на лятното слънцестоене. После се върнах към действителността. Можеше да се окаже, че в дневника ми се намира ключът към решаването на проблема с татко — исках да препрочета онази част, в която бях записала разговора си със Саймън за психоанализата. В сърцето ми отново пламна искра надежда — ако татко започнеше някоя нова важна книга, може би щях да успея да убедя Роуз поне да отложи женитбата си, а после… После можеше да се случи какво ли не.

Измъкнах изпод камъните металната кутия от бисквити, в която напоследък държах трите тетрадки, съставляващи дневника ми — ученическото ми куфарче вече бе проядено от мравките. Седнах на ръждясалата пружина и запрелиствах страниците. Светлината от газената лампа, която бях взела със себе си, бе достатъчна, за да виждам добре. Не ми отне много време да открия описанието на първи май.

Първо беше изказването на Саймън, че не вярва баща ми да е спрял да пише само защото е бил в затвора и може би причината трябва да се търси много, много по-назад в миналото. Също, че и затворът вероятно е стимулирал проявлението на проблема. После попаднах на онази част, в която Саймън допускаше, че ако Мортмейн бъде върнат обратно в килията, това може да помогне за отстраняването на проблема. Според Саймън това лечение не би могло да бъде проведено, защото баща ни не би се съгласил, а в случай че дадеше съгласието си да го пъхнат обратно там, той нямало вече да се чувства като в затвор.

Нямаше нищо друго по този въпрос. Затворих тетрадката и зареях поглед навън.

И тогава… Изведнъж целият план се оформи в съзнанието ми — до последния детайл! В първия момент ми хрумна, че си го мисля само на шега, а когато го разкажа на Томас, той ще си умре от смях. Точно тогава часовникът на църковната кула удари десет. Пред мен се появи лицето на мама — не такова, каквото го знаех от снимките й, а каквото си беше — видях светлата й коса, дори луничките, покриващи носа и страните й. А бях забравила, че е имала лунички. В същото време чух гласа й — за първи път от години насам. „Знаеш ли, скъпа моя — казваше тя, — имам чувството, че този твой план може да се окаже наистина добър.“

„Но, мамо! — чух се да отвръщам. — Това е невъзможно! Направо фантастично!“

„Е, защо не, баща ти е фантастичен човек!“

Изтичах от кулата. Решението беше взето.

Влетях като вихър в кухнята на замъка и измъкнах отново Томас навън. За моя изненада планът ми изобщо не му се стори налудничав или невъзможен. Напротив, прегърна го с жар.

— Дай ми парите, които са заделени за домакинството, и още утре ще купя от града всичко, което ни е необходимо — каза брат ми. — Ще го направим вдругиден. Трябва да действаме бързо, защото Топаз като нищо може да се завърне другата седмица.

Не споменах за странния си разговор с мама — вероятно щях, ако Томас се беше възпротивил на плана ми. Дали наистина вярвах, че бях получила този съвет от майка, или просто дълбоко в себе си исках да е било така? Не съм сигурна, само знам, че се случи.

На следващата сутрин татко се отправи към Скотни, както обикновено, така че нямаше опасност да разбере какво замисляме. До момента, в който Томас се върна от града, бях приготвила всичко, с изключение на няколко тежки неща, които не можех да пренеса сама. Той ми помогна, после двамата седнахме и уточнихме за последно детайлите.

— Ще го направим веднага след закуската — предложи Томас, — защото иначе татко може пак да отпраши към Скотни.

Когато във вторник сутринта отворих очи, първата ми мисъл бе, че не мога да го извърша. Беше опасно, можеше да се случи нещо наистина ужасно! После обаче си спомних думите на татко, че ако скоро не започне да работи, импулсът му може да умре.

Докато се лашках между убедеността и колебанието, в стаята влетя Томас и задъхано ми съобщи, че баща ни нямал намерение да изчака закуската — щял всеки момент да потегли към Скотни. Нямаше време, за какъвто и да е размисъл — трябваше да приложим плана си в действие. Осъзнах, че ако не го осъществим, нямаше да си го простя.

Под прозореца се чу шум от помпане на гума.

— Прекалено късно е! Изпуснахме го! — извика Томас.

— Не съвсем — отговорих убедено и му заповядах: — Измъкни се незабелязано оттук и тичай към кулата Белмот. Скрий се отзад и бъди готов да ми се притечеш на помощ. Хайде, тичай!

Брат ми изчезна, а аз се спуснах бързо по стълбите и излязох на двора. Престорих се на много притеснена, че баща ми излиза, без да е закусил.

— О, в Скотни ще ме нахранят — отвърна безгрижно той.

Аз заприказвах за колелото му, предложих да го почистя вместо него и отбелязах, че се нуждае от нови гуми.

— Задната има нужда от още малко помпане — вметнах и се засуетих около нея, опитвайки се да спечеля достатъчно време, та Томас да успее да стигне до кулата.

След това, когато татко понечи да яхне велосипеда си, подхвърлих небрежно:

— О, би ли отделил една минутка, за да дойдеш с мен до кулата Белмот? Мисля, че ще искаш да уведомиш собствениците на Скотни какво става там напоследък.

— О, Боже, много ли вреди са й нанесли последните дъждове?

— Ами предполагам, че ще забележиш някои промени — рекох.

Прекосихме моста и започнахме да се изкачваме по могилата.

— Човек рядко може да види синьо небе като това — отбеляза баща ми. — Чудя се дали агентите на Саймън са упълномощени да извършват ремонти в кулата?

Той продължи да бъбри и изглеждаше напълно нормален. Всичките ми притеснения и колебания се върнаха, ала зарът вече беше хвърлен.

— Наистина трябва да прекарвам повече време тук — рече той, докато изкачвахме каменните стъпала.

Отворих тежката дъбова порта и го пропуснах да мине напред. Татко влезе в кулата, изкачи се по стълбата и примигна, за да свикне с мрака, който цареше вътре.

— Не виждам добре — въздъхна той и се огледа наоколо. — Хей, да не би да сте си направили убежище там долу?

— Не още, но един от нас в най-скоро време ще се възползва от него — отвърнах и бързо добавих: — Можеш да се спуснеш долу по дървената стълба и да разгледаш, ако искаш.

Татко като никога послуша съвета ми. Докато слизаше в подземието — някогашния затвор на замъка, аз направих знак на Томас и той мигновено се появи.

— Кажи ми какво имаше предвид, Касандра? Какво трябваше да видя? — Извика отдолу баща ми.

Не отвърнах.

Той отново извика, но аз запазих мълчание. Двамата с Томас тихо издърпахме стълбата. Баща ни приближи до отвора, през който се беше спуснал, и погледна нагоре.

— Не чуваш ли, като те питам? — провикна се той, после се сепна: — А, Томас, защо не си на училище?

Аз и брат ми се втренчихме в него. Каменните стени обграждаха баща ни така, сякаш беше пропаднал в дълбок кладенец.

— Какво става? — продължи да вика той. — Защо не ми отговаряте?

Зачовърках из мозъка си — исках да намеря най-тактичния начин да му обясня какво точно му се е случило. Накрая запитах:

— Защо не се огледаш, татко? Това е изненада.

Бяхме свалили ръждясалата пружина долу, отгоре й бяхме поставили дюшека от леглото с балдахина, а върху него — чаршафи и одеяло. Имаше и възглавница. Върху масата от грубо дърво стоеше купчина хартия и писалки, както и няколко камъка, които баща ни да използва за затискане на изписаните листа. Бяхме му донесли дори креслото от кухнята.

— В онази ниша има леген и кана за миене, както и вода за пиене — извиках му отгоре. — Смятаме, че през тесните прозорчета все пак влиза достатъчно светлина, за да можеш да виждаш. През нощта, естествено, ще ти даваме газената лампа. С една кошница ще ти спускаме превъзходна храна — купихме термос и…

Не можех да продължа — нямах сили да гледам изражението на лицето му. Току-що бе разбрал, че стълбата я няма.

— О, небеса! — извика той, а после се тръшна на леглото и избухна в смях. Смееше се неспирно и чак започнах да се страхувам, че ще се задуши.

— О, Томас — прошепнах, — да не би случайно да сме го бутнали в погрешната посока?

Татко бършеше сълзите от очите си.

— Моите мили, мили дечица! — каза накрая той. — Касандра, на колко си години — седемнайсет, осемнайсет? Или може би на осем? Веднага ми донеси тази стълба!

— Кажи нещо, Томас! — пошушнах на брат си.

Томас се изкашля и много бавно и отчетливо произнесе:

— Мислим, че е време да започнеш да работиш, татко — за твое собствено добро е, както и за наше. Пък и смятаме, че като си затворен тук, това може да ти помогне да се концентрираш и със сигурност ще се окаже полезно и в други отношения. Уверявам те, че много сериозно обмислихме постъпката си, преди да пристъпим към действие, и сега провеждаме психоаналитичен…

— Върнете веднага стълбата! — изкрещя баща ни.

Стана ми ясно, че речта на Томас го е извадила от равновесие.

— Няма смисъл да крещиш — спокойно рече брат ми. — Сега ще се оттеглим, за да ти дадем възможност да се настаниш и да свикнеш с обстановката. Когато дойдем да ти донесем обяда, ще ни кажеш, ако имаш нужда от някои книги или пък от още хартия.

— Да не сте посмели да си тръгнете! — Гласът му този път прозвуча жалостиво.

— Не си хаби силите да викаш — казах му. — Никой няма да му се притече на помощ — няма жива душа на мили разстояние. О, татко, провеждаме експеримент — дай ни шанс.

— Ах вие, малки откачалки! — започна гневно баща ни.

— Предупреждавам те, че ще стане голяма разправия — прошепна ми Томас. — Дай да затворя вратата.

— Обядът ще ти бъде поднесен в един часа, татко — извиках окуражаващо, докато брат ми захлопваше тежката порта.

Нямаше никаква вероятност да успее да се измъкне от подземието, но сметнахме, че заключването на вратата ще подсили психологическия ефект.

Баща ни продължи да крещи, но когато стигнахме до моста, вече бяхме престанали да чуваме гласа му.

— Мислиш ли, че се е изтощил от викане? — обърнах се към Томас.

— Не, още го чувам, макар и много слабо — отвърна брат ми. — Онази кула е истински убиец на всеки звук.

— О, Томас, сигурен ли си, че не извършихме голяма глупост?

— Напълно — безгрижно отвърна брат ми. — Дори самата промяна на атмосферата може да се окаже достатъчна, за да му помогне.

— Но да го заключим така… Та подземието все пак е било тъмница! Да затворим собствения си баща!

— Ами в това е цялата работа де! Не че прекалено много разчитам на психологическото въздействие на този факт — деца, затворили собствения си баща! Струва ми се обаче, че когато разбере, че няма да излезе оттам, докато не напише нещо, ще се стегне и ще се хване на работа.

— Глупости! Ако не излезе от дълбините на душата му, експериментът ще се окаже напълно безсмислен. Не можеш да накараш насила един мозък да създава шедьоври.

— Защо не? — възрази Томас. — Мозъкът на баща ни е бил оставен на спокойствие години наред и не е родил нищо, да видим какво ще стане сега, когато е принуден.

Закусихме набързо, после написах бележка до училищните власти, с които ги уведомявах, че в продължение на няколко дни брат ми няма да е в състояние да посещава занятията поради болест, и се качих горе да оправя леглата. Томас бе така любезен да се заеме с бърсането на праха.

— А така! — възкликна по едно време той. — Я виж това!

На тоалетката в спалнята на татко лежеше ключът от стаичката му.

— Какво ще кажеш да хвърлим един поглед вътре — предложи Томас.

Докато се качвахме нагоре по каменните стълби, аз усетих угризения на съвестта.

— О, Томас, все едно, че го шпионираме!

— Разбира се, че е така — отвърна брат ми и отключи вратата.

Сега вече се и изплаших — сякаш духът на баща ни продължаваше да изпълва стаята и в момента беше бесен, задето се вмъквахме вътре като крадци. Първото нещо, което забелязах, бе, че листовете вече не са отгоре, а бюрото е заключено.

Радвах се, че не открихме нищо съществено. Чувствах се по-зле от това, че тършувах из стаята му, отколкото, че го бяхме заключили в кулата.

Томас остана горе да прочете комиксите, а аз слязох в кухнята да приготвя обяда. Точно в един часа отнесохме една пълна кошница на могилата — вътре имаше термос с топла супа, пилешка салата, ягоди със сметана и една пура на стойност девет пенса.

— Чудя се дали постъпваме добре, като го разглезваме с тази обилна храна — рече Томас. — Ако го оставим само на хляб и вода, ще пресъздадем затворническата атмосфера къде-къде по-реалистично.

В кулата цареше тишина. Отключихме вратата, водеща към подземието, и надникнахме: татко лежеше на леглото, вперил поглед нагоре.

— Здравейте — рече той изключително любезно, щом ни видя.

Направо бях поразена, а и още повече се изумих, когато го видях да ни се усмихва. Аз, разбира се, също му се усмихнах в отговор и казах, че се надявам да има добър апетит.

Томас започна да спуска кошницата с едно въже.

— Обядът е лек, за да не ти се приспи от него — обясних. — Довечера ще ти сервираме повече храна, предвидили сме дори вино.

Татко благодари на Томас с подчертана любезност за кошницата, после започна да я опразва от съдържанието й.

— Страхотно! — възкликна той и отново се усмихна. — Така, слушайте ме сега, смешници: имах достатъчно време, за да помисля… Наистина беше изключително приятно да си лежа тук на леглото, да гледам към небето и да разсъждавам. И съм напълно искрен, когато ви казвам, че съм трогнат от вашия опит да ми помогнете. Не съм сигурен дори дали не сте успели. Беше наистина стимулиращо преживяване — хрумнаха ми две-три невероятни идеи. Беше истински успех — не разбирате ли? Но вече започна да ми омръзва. Ако ме подържите още малко в този изолатор, може да провалите чудесните резултати, постигнати до този момент. Сега ще седна да похапна от тази прекрасна храна, а през това време вие ще донесете стълбата, нали? — Гласът му трепна на последната дума.

Хвърлих поглед към Томас, за да видя реакцията му при тази неочаквана реч на баща ни, но той попита с метален глас:

— Да си решил, че ти трябват някакви книги или още хартия за писане, татко?

— Не! — изкрещя баща ни и цялата му любезност мигновено се изпари. — Единственото, което искам, е да изляза от тази дупка!

Томас затръшна вратата.

— Вечерята ще е в седем — извиках, но се съмнявам, че татко изобщо ме чу, защото междувременно надаваше неистови крясъци. Надявах се поне да не е загубил апетит.

Следобеда прекарах в четене на комиксите, залепени по стените в стаичката на баща ми — човек си мисли, че те са тъпи, но постепенно се увлича по тях. После приготвих вечерята. За татко сложих пъпеш, студено пушена сьомга, праскови от консерва, сирене и бисквити, бутилка вино, за която бяхме платили цели три шилинга, кафе и още една пура от девет пенса. Добавих и малко портвайн от шишенцето, което ми беше дал викарият.

Внесохме вечерята в кулата точно когато часовникът от църковния двор в Годсенд удари седем. Беше прекрасна тиха вечер, но още докато пресичахме моста, бяхме чули виковете на баща ни.

— Цял следобед ли си крещял? — попитах го, щом Томас отвори вратата.

— Почти — отвърна татко с прегракнал глас. — Все някой ще мине през това поле рано или късно.

— Много се съмнявам — отвърна Томас. — Житото е пожънато и прибрано. И между другото, гласът ти не се чува отвъд могилата. Ако освободиш кошницата от обяда, ще я изтегля и ще ти пуснем вечерята долу.

Очаквах баща ми да избухне, но той дори не отвърна, а чинно се зае да свърши онова, което Томас му беше предложил. Движенията му бяха някак вяли. Беше си свалил сакото и бе разкопчал горното копче на ризата си, за да изглежда трогателно — все едно, че бе готов да го изведат за екзекуция.

— Трябва да му донесем пижамата и халата — прошепнах на Томас.

Татко ме чу и извърна глава нагоре:

— Ако ме оставите тук тази вечер, ще откача — наистина, Касандра, повярвай ми. Това… Това чувство, че си лишен от свобода… Бях забравил колко шокиращо може да бъде. Не знаете ли как се отразява престоят на хората в тесни килии? Не сте ли чували за клаустрофобия?

— Там долу имаш достатъчно място — отвърнах възможно най-твърдо. — И никога не си страдал от въпросната клаустрофобия. Нали все се заключваш в стаичката над централната порта!

— Друго е, когато се заключваш сам! — извиси глас той. — Ах вие, проклети малки идиоти, пуснете ме навън! Пуснете ме!

Чувствах се ужасно, но на Томас изобщо не му пукаше. Изглежда, усети, че омеквам, защото ми прошепна:

— Ще трябва да минем през този етап. Остави на мен тази работа.

Той пусна кошницата в подземието и извика:

— Ще те освободим веднага щом напишеш нещо — около петдесетина страници, да речем.

— Та аз никога не съм изписвал петдесет страници за по-малко от три месеца, дори когато все още бях в състояние да пиша! — изкрещя баща ми и се тръшна в креслото, обвивайки лице в дланите си.

— Ще си вземеш ли вечерята, или не? — попита Томас. — Най-добре първо извади кафеничето.

Татко погледна нагоре. По лицето му плъзна гъста червенина. Той направи скок към кошницата и в следващия миг покрай главата ми прелетя чиния, а една вилица мина през вратата, докато я затваряхме.

Отпуснах се уморено на стълбите и заридах.

— Мили Боже! — извика отдолу баща ми. — Ударих ли те, Касандра?

— Не — извиках. — Добре съм. Но моля те, не изхвърляй чиниите си, преди да си ги опразнил! О, не можеш ли просто да се опиташ да напишеш нещо, татко? Каквото и да е! Дори онази детска залъгалка, нали се сещаш — „Котката седи на постелката пред вратата“, ако искаш! Каквото и да е, само започни да пишеш!

Плачът ми стана още по-силен и сърцераздирателен. Томас ме забута надолу по стълбите.

— Не трябваше да го правим — ридаех, докато се спускахме по могилата. — Ще го пусна още тази вечер, пък ако ще да ни убие.

— Не, няма! Спомни си нашата клетва. — Бяхме се зарекли, че ще го освободим само ако и двамата сме съгласни. — Аз още не съм готов да се предавам. Ще видим как ще се държи след вечерята.

Когато започна да се стъмва, взехме пижамата и халата на татко, както и една газена лампа и отново поехме към могилата. Този път откъм кулата не се чуваше нито звук.

— О, Томас, ами ако си е разбил главата в стената? — прошепнах. И точно в този момент до носа ми достигна ароматът на запалена пура.

Когато отворихме вратата, видяхме баща ни да седи до масата, с гръб към нас. Щом ни чу, бавно се извърна и застана така, че да го видим — в едната си ръка държеше пурата, а в другата — молив.

— Брилянтната ви идея направи истинско чудо! — извика той с дрезгав, но щастлив глас. — Чудото стана! Започнах!

— О, невероятно! — възкликнах.

— Прекрасно, татко. Може ли да видим какво точно си написал? — попита равно и овладяно брат ми.

— В никакъв случай — нищо няма да разберете! Но наистина съм започнал, кълна ви се! Хайде сега, пуснете ме.

— Това е уловка — прошепна в ухото ми Томас.

— Колко страници написа, татко? — попитах.

— Немного — през последния час тук стана доста тъмно…

— В такъв случай газената лампа ще ти дойде добре — рече Томас и започна да я спуска в подземието.

Татко я свали от въжето, после спокойно заговори:

— Томас, давам ти честната си дума, че започнах отново да пиша — ето, можеш и сам да видиш. — Приближи един лист до газената лампа, после го остави настрани. — Касандра, ти самата се занимаваш с писане, така че ще разбереш по-добре от брат си — когато човек е в началото, първите резултати може да не се окажат съвсем задоволителни. По дяволите, та аз започнах едва след вечеря! Отлична храна, между другото; много ви благодаря. А сега бързо ми донесете стълбата — искам да се кача в стаичката си — ще работя през цялата нощ.

— Но ти се намираш на идеалното място за работа през нощта! — възрази Томас. — Едно преместване в къщичката на вратаря само ще прекъсне творческия ти процес. Ето ти халата и пижамата. Ще намина да те видя утре сутринта. Лека нощ, татко! — Томас хвърли дрехите в дупката, затвори плътно вратата, врътна ключа и ме хвана решително над лакътя: — да вървим, Касандра.

Тръгнах без възражения. Не вярвах, че баща ни блъфира — смятах, че планът ни наистина се беше оказал успешен и бе започнал да действа. Освен това татко се бе държал много уравновесено, така че не виждах защо да не го оставим да прекара нощта в подземието.

— Само че ще трябва да го пазим — казах. — В случай че подпали завивките си или нещо от този род.

Разделихме нощта на две — легнах и спах до два след полунощ, после смених Томас. На всеки кръгъл час отивах до кулата, но единственият звук, който чух, бе леко хъркане някъде около пет сутринта.

Събудих Томас в седем. Възнамерявах двамата да посетим твореца, но когато излязох от тоалетната, видях, че брат ми е тръгнал сам. Пресрещнах го по пътя, когато той вече се връщаше.

Томас ме уведоми, че татко е добре и че с благодарност приел топлата вода, която му занесъл.

— Започвам да вярвам, че наистина работи — когато отворих вратата, той седеше на масата и пишеше! Освен това е спокоен и проявява склонност да ни съдейства. Нещата от вечерята бяха прибрани в кошницата и ме очакваха, а когато надникнах вътре, татко каза, че би искал да си получи закуската.

Всеки път, когато се качвахме до кулата през този ден, заварвахме татко да пише като луд. Продължаваше да иска да го пуснем, но не влагаше особена жар в изразяването на желанието си. Когато тази вечер му прибрахме лампата, той рече:

— Хайде, хайде, нали ме затворихте тук точно, за да пиша! — Едва ли би издържал да блъфира толкова дълго, нали така? Оставихме му лампата.

Бих го пуснала, ако Томас не настоя, че преди да го направим, татко ще трябва да ни покаже какво е написал.

В момента наближава четири часът сутринта. Реших да не събуждам Томас в два, защото исках да запиша в дневника си всичко, случило се до този момент; пък и бедното момче спи като заклано — тук е, на дивана зад мен. Според него нямало смисъл да дежурим тази нощ, но аз бях непреклонна — освен че се притеснявах за татко, имах и друг страх — показанията на барометъра бързо падаха. Какво щяхме да правим, ако случайно се изсипеше дъжд?

Томас е къде-къде по-твърд от мен. Преди да си легне, занесе чадър на татко.

Погледнах навън през прозореца — една от причините да се установим в стаичката над главната порта е, че от нея чудесно виждахме кулата Белмот, както и шосето, водещо към нашия замък. Макар че кой би дошъл у нас по това време? Никой, разбира се.

Имах чувството, че съм воин на пост. Както силните мъже, бродили по тази висока крепостна стена преди шест века…

Току-що за пореден път погледнах към кулата. Луната се беше издигнала високо над нея и я осветяваше в сребристо. Дали знаеше, че там долу, в затвора, отново лежи затворник?

Четири часът е! Колко дълбоко спи Томас!

Елоиз също спи и най-вероятно сънува, че гони зайци — от време на време проскимтява, а лапичките й потрепват. Ейб ни удостои с компанията си за малко, но по-късно се оттегли и в момента е навън — ловува на лунна светлина.

Утре непременно трябва да пуснем татко на свобода, дори и да не ни покаже какво е написал, нали? Когато му оставяхме фенера, лицето му изглеждаше като на светец — сякаш пред очите му препускаха видения.

Дали вече да не събудя Томас? Приключих с писането за тази вечер. Не ми се спи. Ще изнеса лампата и ще поседя навън, за да се наслаждавам на луната…

Спомням си, че когато започнах своя дневник, първите ми разсъждения бяха свързани с луната. Колко много неща се бяха случили от тогава до днес!

Сега ще си помечтая за Саймън. Сега ли? Като че ли изобщо бях спряла дори за секунда да мисля за него! Дори и когато бях най-притеснена за татко, едно гласче не спираше да ми нашепва, че нищо няма такова значение за мен, както Саймън. О, ако Роуз развали годежа, някой ден той сигурно ще се влюби в мен, нали?

По шосето се движи кола! Колко странно, кой може да е поел на път в този необичаен час?

О, Боже! Колата завива към замъка! О, какво ще правя сега?

Трябваше да запазя спокойствие — най-вероятно някой бе объркал пътя. Но ако татко чуе бръмченето на мотора, той ще се развика! Дали е възможно пътниците в колата да го чуят? О, защо тези хора не вземеха да се върнат там, откъдето бяха тръгнали!

Колата все повече приближава. Не мога да се отърся от усещането за предстояща катастрофа…

Катастрофата в действителност се случи! От колата излизат Саймън и Топаз!

Шестнайсета глава

Двамата с Томас влетяхме в кухнята точно когато Топаз драскаше една клечка кибрит, за да запали газената лампа. Чух гласа на Саймън още преди да съм видяла лицето му:

— Роуз тук ли е?

— Роуз ли? — удивих се.

— О, Господи! — извика Саймън.

В този момент фитилът на лампата пое пламъка от кибритената клечка и освети лицето на Саймън — беше изкривено от тревога.

— Сестра ти изчезна — обясни Топаз. — Не се плаши, не е нещастен случай или нещо от този род; оставила е бележка на Саймън, но… — Тя хвърли бърз поглед към него, после добави: — В бележката всъщност не е обяснила нищо. Очевидно си е тръгнала тази сутрин. Саймън беше отишъл да закара майка си при някакви приятели в провинцията, а Роуз бе казала, че не й се ходи с тях. Той остана у въпросните приятели до вечерта, така че се прибра в апартамента късно. Аз пък бях заета през целия ден — позирах пред Макморис, а после ходих с него на театър. Когато се прибрах вкъщи, заварих Саймън да чете бележката, която Роуз му бе оставила. Помислихме си, че може да се е върнала при вас, затова веднага потеглихме насам.

— Тя със сигурност е добре — казах успокоително на Саймън. — Днес предобед получих телеграма от нея, в която се казваше, че ще ми пише, когато може, и че ме моли да я разбера. — Едва сега осъзнах, че тази молба на Роуз за разбиране някак не се връзваше с нашето скарване. Очевидно се отнасяше до бягството й.

— Откъде е изпратена телеграмата? — попита ме Топаз.

— Не обърнах внимание. Сега ще я донеса.

Беше в спалнята ми. Докато тичах нагоре по стълбите, чух Топаз да казва:

— Представете си само! При цялата тази бъркотия Мортмейн продължава ли, продължава спокойно да си спи! — Уплаших се, че може да реши да отиде да го събуди, но — слава Богу! — не й хрумна да го направи.

Поднесох телеграмата на светлината на лампата.

— Хей, ама тя май я е изпратила от онова местенце край морето, където ходихме на пикник! — възкликнах.

— Защо й е било да отива там? — удиви се Томас. — И не е ли могла тази глупачка да обясни в бележката си какво всъщност става?

— Струва ми се, че Роуз бе достатъчно красноречива — рече Саймън. — Благодаря ти, че се грижиш за чувствата ми, Топаз, но наистина няма смисъл. — Той извади бележката от джоба си и я сложи до телеграмата. — Вижте какво ми е писала.

„Скъпи Саймън — започваше сестра ми, — искам да знаеш, че в началото не съм те лъгала. Наистина смятах, че те обичам. Сега не ми остава нищо друго, освен да те помоля да ми простиш. Роуз“.

— А така! — рече Томас и ми хвърли многозначителен поглед.

— Но това още нищо не значи — започна Топаз. — Опитвам се да обясня на Саймън, че сестра ви най-вероятно е реагирала така, защото нервите й са опънати до крайност покрай всичките тези сватбени приготовления. След ден-два ще й мине. Очевидно е решила да се усамоти в онова градче, за да помисли.

Саймън извади джобния си часовник и го погледна.

— Много ли си уморена? Искам да тръгнем натам още в този момент — обърна се той към Топаз.

— Искаш да тръгнем по следите й ли? О, Саймън, сигурен ли си, че е разумно да го правим? Ако Роуз иска да остане насаме за известно време…

— Няма да я притеснявам. Дори няма да й се мяркам пред погледа, щом не иска да ме вижда. Но ти можеш да си поприказваш с нея. Нужно ми е да знам малко повече, отколкото в момента.

— В такъв случай ще дойда, разбира се. Изчакай само да си разменя няколко думи с Мортмейн…

Тя понечи да тръгне към горния етаж, но аз се изпречих на пътя й.

— Няма смисъл да се качваш горе — казах.

— Какво, да не би пак да е отишъл в Лондон?

— Не… — Хвърлих търсещ поглед към Томас с надеждата, че ще ми помогне да обясня. — Виж какво, Топаз…

— Казвай бързо какво става! Какво криете от мен? — Топаз беше толкова уплашена, че напълно бе забравила да използва любимия си контраалт.

— Татко е добре — побързах да я успокоя, — но не е в спалнята ви. Новините са добри, Топаз, наистина… Много ще се зарадваш, когато разбереш.

В този момент се намеси Томас:

— Татко лежи в тъмницата на кулата Белмот от два дни. Затворихме го там, за да го накараме да работи, и ако можем да му вярваме, това е довело до успех.

Мисля, че брат ми обясни нещата достатъчно ясно, но Топаз го засипа с цял куп объркани въпроси. Когато най-сетне успя да проумее какво всъщност се е случило, гневът й нямаше граници.

— Вие сте го убили! — изпищя тя.

— Е, снощи поне си беше жив и риташе — отвърнах. — Нали, Томас?

— Е, чак пък да е ритал! Но истината е, че татко е напълно спокоен и овладян — обясни Томас. — Ако имаш малко здрав разум в главата си, Топаз, ще го оставиш да прекара там долу поне още няколко дни.

Топаз обаче не го слушаше — беше хукнала към гардероба, където обикновено закачахме ключа за кулата Белмот.

— Къде е? — викаше тя. — Дайте ми го веднага! Ако до две минути не получа този проклет ключ, ще разбия вратата с брадва и пак ще вляза!

О, бях сигурна, че подобно изпълнение щеше да е съвсем по вкуса й! Вече се беше успокоила и сега се вживяваше в трагичната си роля.

— Ще се наложи да го пуснем — обърнах се към Томас. — Утре и без това щях да го сторя — със или без твоето съгласие.

— Аз пък не бих — отвърна брат ми. — Така ще провалим целия експеримент. — Но въпреки тези думи той отиде да запали една газена лампа.

Всички се изсипахме на двора. Луната се беше скрила, но звездите продължаваха да трепкат по небето.

— Чакайте, ще взема фенерчето си от колата — рече Саймън.

— Извинявай — казах му, когато пресичахме моста, водещ към могилата. — Едва ли имаме право да те въвличаме в семейните ни неприятности, когато си толкова притеснен.

— Притеснен или не — не бих пропуснал това шоу за нищо на света! — отвърна ми Саймън.

Откъм кулата не се чуваше нито звук.

— Сега да не вземеш да крещиш, че си пристигнала да го спасяваш — предупредих Топаз. — Знаеш какво е да те събудят внезапно.

— Като че ли пък някой е в състояние да събуди баща ти, щом веднъж е заспал!

Идеше ми да й зашия един — отчасти защото се държеше като глупачка и отчасти защото самата аз се тресях от нерви.

— Дай ми ключа — прошепна Топаз на Томас, когато стигнахме до каменните стъпала пред вратата на кулата. — Искам да вляза при него сама.

— Добре, но ако не внимаваш какви ги приказваш, ще слезеш при него летяща с главата надолу! — заплаши я Томас. — Остави ни с Касандра да отворим вратата и да спуснем стълбата в подземието, а после ти ще се появиш като ангела на спасението.

Идеята да се превъплъти в божествено създание очевидно й се хареса.

— Добре, но нека да види първо моето лице — настоя Топаз.

— Движи се колкото се може по-тихо — продължи Томас. — Искам да му хвърля един поглед, преди да се е събудил. Взех фенерчето от Саймън.

Отворихме вратата почти безшумно, после застанахме на ръба на подземието и аз насочих лъча на фенерчето надолу.

Татко лежеше неподвижно върху леглото — в първия момент чак се уплаших, че може да е умрял! После обаче до слуха ми достигна лекото му похъркване и се успокоих. На масата лежаха четири купчини от изписани листове, всяка притисната с камък.

Двамата с Томас тихо спуснахме стълбата в дупката. Топаз трябваше да слезе, обърната с лице към стъпалата, което съвсем не подхождаше на един ангел спасител, но щом краката й стъпиха на пода, тя се извърна с лице към леглото, изправи рамене, вдигна лампата високо над главата си и мелодраматично извика:

— Мортмейн, дойдох да ти помогна! Аз съм Топаз, Мортмейн! Вече си в безопасност!

Татко скочи стреснато и седна в леглото.

— Мили Боже, какво става?

Топаз се спусна към него и се метна на леглото, при което пружината се огъна и баща ни вирна ръце и крака.

Томас и аз се задавихме от смях, а до нас достигаше странна смесица от звуци — баща ни едновременно псуваше, прозяваше се и се смееше, а Топаз припяваше като на умряло.

— Не е ли по-добре да ги оставим известно време насаме? — рече Саймън.

— Да, прав си.

Поехме към замъка и останахме да ги изчакаме в двора. Когато забелязахме пламъчето на газената лампа, приближаващо откъм могилата, Саймън реши, че ще е по-тактично, ако се оттегли в колата си.

— И ние ли да изчезнем? — попита ме Томас.

— Не, по-добре да останем и да се изправим очи в очи с побеснелия враг.

Когато Топаз и татко стъпиха на моста, двамата с брат ми затичахме към тях. Топаз беше увиснала на ръката на баща ни и му казваше:

— Облегни се на мен, Мортмейн, облегни се на мен, скъпи… — Все едно, че беше малкият лорд Фаунтлерой, повел дядо си на разходка.

— Добре ли си, татко? — подвикнах му отдалеч.

— Моите скъпи малки похитители! — уморено рече той. — Да, мисля, че все някак ще оцелея, стига Топаз да престане да се отнася с мен така, все едно съм едновременно двамата малки принцове, затворени в Тауър.

Докато той влизаше в кухнята, Топаз изостана, вкопчи се в ръката ми и аз станах свидетел на едно от най-невероятните й превъплъщения — от милата и благородна спасителка не бе останала и следа; от очите й изхвърчаха искри и тя цялата се тресеше от нетърпение.

— Бързо бягай да видиш какво е написал! — трескаво прошепна в ухото ми тя, после изчезна в кухнята.

Двамата с Томас затичахме към могилата. За щастие фенерчето на Саймън все още беше в ръцете ми.

— Господи, какъв вълнуващ момент! — възкликнах, когато застанахме пред дървената маса в подземието. — Може би един ден ще го опиша подробно в татковата биография.

Томас махна камъка от първата купчина листове.

— Виж, това е началото — рече той и освети с фенерчето изписаните листа. Най-отгоре с едри букви се мъдреше: ПЪРВИ РАЗДЕЛ. — Брат ми обърна страницата и ахна от изумление.

Цялата втора страница бе изпълнена със същите огромни разкривени печатни букви — сякаш някое дете тепърва се учеше да пише. Прокарах лъча на фенерчето по написаните редове и прочетох:

Котката седи на постелката пред вратата. Котката седи на постелката пред вратата. Котката седи на постелката пред вратата… — и така до края на листа.

— О, Томас! — проплаках. — Превъртял е!

— Глупости. Нали го чу колко разумно говореше?

— Е, може и да е почнал да се възстановява, но… Нима не виждаш какво е направил? — Изведнъж се сетих какво бях извикала на татко, когато се бях разплакала пред затворената врата. — Томас, спомняш ли си какво му казах? Да напише каквото и да е, ако ще и „Котката седи на постелката пред вратата“! И той го е написал.

Томас продължаваше да обръща страница след страница.

Навсякъде пишеше едно и също: Котката седи на постелката пред вратата. После обаче това изречение премина в Котката ухапа един тлъст плъх — отново повторено многократно.

— Изживява второ детство — проплаках. — Върнахме баща си прекалено назад във времето!

— Виж, това звучи по-добре — каза Томас. — На това място е започнал отново да пораства.

Най-сетне видяхме нещо, изписано с нормалния почерк на татко.

— Но какво, за Бога… О, Господи, та той е съставял главоблъсканици!

Имаше един много лесен акростих, ребус, няколко главоблъсканици с имена на животни и всякакви други игри за развиване на ума, които можеха да се срещнат по страниците на нашите стари детски книжки. После дойде ред на опростените гатанки. На последната страница татко беше написал:

„Да прегледам:

старите тетрадки,

сборниците с детски стихчета,

«Детски пътеводител към знанието»,

пъзели,

секцията с играчките в Лондонския музей.“

— Това ми се струва достатъчно нормално — отбеляза Томас, — готов съм да се обзаложа, че означава нещо.

Не можех да повярвам. О, бях преодоляла първоначалния си страх, че баща ми е откачил напълно, но си мислех, че всичките тези дивотии са изписани просто за да си убие времето. Томас отмести камъка, затискащ Секция Две.

— Е, в това тук няма нищо инфантилно — рече той. — Не че мога да го разбера…

Страниците бяха изпълнени с множество номерирани изречения. Помислих си, че татко се е опитвал да пише стихове — някои от изреченията наистина представляваха прелестни комбинации от думи и макар да ми звучаха неразбираемо, все пак долавях някакъв скрит смисъл. После възродилите се мои надежди внезапно угаснаха.

— Това са насоки към решаването на кръстословици — казах. — Просто се е забавлявал. Нямам намерение да продължавам да чета тези глупости.

Мина ми през ума, че ако не побързам да се върна в замъка, Саймън може да си тръгне, преди да съм го видяла повторно.

— Ела насам с фенерчето! — извика ми Томас. — Аз няма да напусна това подземие, докато не прегледам и последния написан от баща ни лист!

Понеже вече бях на стълбата и не давах никакви признаци, че имам намерение да се връщам, брат ми издърпа фенерчето от ръцете ми и след секунда извика:

— О, трябва да видиш Секция Три! Представлява диаграми, отбелязващи разстоянието между отделни населени места. Освен това е нарисувал някаква птица, от човката, на която излизат думи.

— Пощенски гълъб — осведомих го. — Съвсем скоро ще стигнеш до проядената от молци торба и нащърбената чиния.

— Сигурен съм, че в това се крие нещо! — извика брат ми.

Не вярвах, пък и в този момент наистина не ме беше чак толкова грижа. Цялото ми същество се бе устремило към Саймън.

Когато след известно време влязох в кухнята, Топаз се спусна към мен и рече:

— Можем да говорим — Мортмейн влезе да се изкъпе. О, не е ли прекрасно, че отново е започнал да работи? Какво открихте там долу?

Така да не ми се искаше да я разочаровам, че й казах какво смята Томас за написаното от татко. В мига, в който споменах думата „кръстословици“ обаче, блясъкът в очите й помръкна.

— Но аз съм сигурна, че той си мисли, че е работил! — възкликна разтревожено тя. — Умът му трябва напълно да се е объркал след всичко, което е преживял! Трябва да ти кажа няколко неща, моето момиче… но сега нямаме време. Налага се да направим нещо за Саймън. Касандра, ще отидеш ли с него вместо мен? Аз ще остана при баща ти. Не искам да разбере какво е направила Роуз, преди да се възстанови от преживения шок. Той дори не знае, че Саймън е тук.

Сърцето ми подскочи до гърлото.

— Да, разбира се, че ще отида!

— И, за Бога, опитай се да налееш малко мозък в главата на сестра си! Вече казах на Саймън, че предпочитам ти да го придружиш — той не възразява, дори си мисли, че имаш по-голямо влияние над Роуз от мен. Чака те в колата.

Хукнах да се приготвя. Бях невероятно щастлива, независимо от разочароващите резултати, които бяхме постигнали с татко и въпреки нещастната физиономия на Саймън. Роуз го беше изоставила и аз щях да посрещна зората с него в колата.

Сетих се, че съм забравила дневника си върху бюрото на баща ми, но за щастие Топаз излезе с пакет сандвичи, които ни беше приготвила за из път, и обеща да го прибере, преди някой да го е видял.

— Предай поздравите ми на татко и му кажи, че сме действали, водени единствено от най-добри намерения — казах й. Искаше ми се да бъда добра и мила с целия свят — толкова щастлива се чувствах!

После двамата със Саймън потеглихме. Когато минахме покрай кръчмата в Годсенд и очите ми се спряха на стария кестен, се запитах дали Саймън си спомня колко красива изглеждаше сестра ми на фона на наситенозелените листа през онзи прелестен майски ден. О, щях да направя всичко по силите си, за да го накарам отново да изпита щастие — сега, когато вече бях свободна да опитам.

Говорехме малко — главно за татко. Саймън не вярваше, че онова, което двамата с Томас бяхме открили в кулата, наистина са глупости. Дори прояви желание да види написаното, преди да стигне до някакво по-конкретно заключение.

— Макар че, да си призная, всичко ми звучи малко странно — добави той и потъна в мълчание.

Проговори отново след доста време:

— Ти знаеше ли, че Роуз не изпитва никакви чувства към мен? — Понеже отговорът ми се забави, той добави: — Забрави, че изобщо съм те питал. Не е честно да ти задавам подобни въпроси.

— Саймън… — започнах.

Тук той ме прекъсна:

— Предполагам, че е най-добре изобщо да не говоря за това — не и преди да съм напълно сигурен какво мисли и чувства сестра ти.

После ме попита дали не ми е студено и не е ли по-добре да вдигне гюрука на колата. Отказах му.

— Искаш ли сандвич? — попитах. Мисля, че прие да изяде един само за да ми прави компания.

Не след дълго доловихме мириса на море.

— Сигурна ли си, че точно тук идвахме за оня пикник? — попита ме Саймън, оглеждайки се наоколо, докато поемахме по централната улица на малкото градче. — Изглежда ми някак по-различно.

Отвърнах, че може би това се дължи на ваканционната атмосфера, царяща наоколо въпреки ранния час. В началото на май градчето си беше най-обикновено провинциално, ала сега приличаше на огромен летен лагер.

По улицата не се мяркаше жива душа, но видяхме вратата на един хотел отворена и спряхме. Някаква жена чистеше фоайето. Позволи ни да погледнем в регистъра с гостите, но името на Роуз не беше там.

— Най-добре ще е да изчакаме хората да се събудят, тогава можем да поразпитаме из къщите — предложих.

— Дали не е отседнала в „Лебеда“? — допусна чистачката. — Е, то не е точно хотел като нашия, но знам, че дават две-три стаи под наем.

Спомних си въпросния хотел — бях го забелязала в деня на пикника; беше на около миля надолу, по пътя за плажа. Не вярвах, че Роуз би могла да се настани точно там.

— И все пак можем да опитаме — възрази Саймън. — Градчето и без това не се е събудило, така че нямаме кой знае каква друга работа.

— Виж! Точно на онова място пекохме пържолите! — извиках, сочейки с пръст към дюните, а после ми се прииска да си отхапя езика.

Саймън извърна тъжно очи натам и мълчаливо кимна.

„Лебедът“ се виждаше отдалеч — много, много стара кръчма с няколко стаи на втория етаж, беше по-малка и по-невзрачна дори от кръчмата в Годсенд. Лъчите на изгряващото слънце се отразяваха от стъклата на прозорците.

Саймън спря точно пред входа.

— Някой е буден — отбеляза той и вдигна очи нагоре към един отворен прозорец, от който се носеше свеж момински глас — пееше „Рано една сутрин“.

— Това е Роуз! — прошепнах.

— Сигурна ли си? — Саймън изглеждаше поразен.

— Сто процента.

— Нямах представа, че може да пее така!

Той се облегна назад, заслушан в песента, а очите му блеснаха. След малко сестра ми спря да изговаря думите и премина към тананикане. Чувах я как се движи из стаята, как отваря и затваря чекмеджета.

— Тя не би пяла така, ако не беше щастлива, нали? — попита ме Саймън.

Насилих се да отвърна:

— Може би Топаз в крайна сметка ще се окаже права — просто нервите на Роуз да са били опънати до крайност. Да й извикам ли?

Но преди Саймън да успее да отговори, до нас достигна звук от почукване по вратата.

— Добро утро! — чу се мъжки глас. — Готова ли си да излезем да поплуваме?

Чух как Саймън ахна. В следващата минута колата вече летеше надолу по пътя.

— Но какво означава всичко това? — проплаках. — Това не беше ли Нийл?

Саймън кимна.

— Моля те, не говори за момент.

След няколко минути спря автомобила, извади цигара и я запали.

— Всичко е наред — рече. — Сега, като се замисля, ми се струва, че винаги съм го знаел.

— Но, Саймън, те двамата не могат да се понасят!

— Така изглеждаше, нали? — горчиво се усмихна той.

Потеглихме отново, лутахме се, докато не намерихме страничен път, по който да се върнем, без да минаваме покрай „Лебеда“.

Саймън почти не говореше. Сподели ми обаче, че Нийл е бил привлечен от Роуз в началото на запознанството ни.

— После реши, че е използвачка и лицемерка — или поне така каза. Самозаблуждавах се, че брат ми говори подобни неща, защото е засегнат, понеже Роуз е предпочела мен пред него, точно както съм се лъгал, че сестра ти ме обича. Или поне в началото вярвах, че тя изпитва някакви чувства към мен. От няколко седмици насам обаче имах съмнения. Надявах се, че всичко ще се оправи, когато се оженим. Господ ми е свидетел — изобщо не съм предполагал, че е влюбена в Нийл, нито пък че Нийл е влюбен в нея! Можеха да дойдат и честно да ми кажат. Не е присъщо на брат ми да постъпва така.

— И аз не бих твърдяла, че подобно поведение е присъщо за Роуз — въздъхнах.

Потеглихме обратно към къщи. Чувствах, че вече не съм същият човек. Проумях, че съм се заблуждавала, че бях предпочела да вярвам във вълшебни приказки. Вече бях сигурна, че никога нямаше да представлявам за Саймън това, което е била Роуз за него. Мисля, че го бях разбрала още в мига, в който видях как се промени лицето му, когато чу пеенето на сестра ми, и после — когато анализираше случилото се, без да произнесе дори една лоша дума по адрес на Роуз. Но най-вече го усетих по себе си — докато гледаш как страда човекът, когото обичаш, научаваш повече, отколкото когато самият ти страдаш.

Много преди да пристигнем в замъка, осъзнах, че стига да мога, бих му върнала Роуз — така и той, и аз щяхме да се чувстваме по-добре.

Вече е октомври.

Отново съм на могилата, близо до кръга, опасан с камъни. Вътре все още се виждат недогорели клонки от ритуала ми при честването на лятното слънцестоене.

Следобедът е прекрасен — малко е хладно, но съм облякла жакета от тюленова кожа на леля Милисънт и ми е достатъчно топло. Седя на килимчето, което татко непрекъснато разнасяше със себе си — напоследък обаче се е отказал от него и ползва огромния мечи кожух. По един или друг начин всички кожи на леля Милисънт в крайна сметка бяха използвани по предназначение.

Скоро ще бъдем заобиколени от онова, което Роуз нарича „море от кал“. Тази сутрин получих писмо от нея.

Тя и Нийл прекосили цяла Америка и в момента се намирали в калифорнийската пустиня. Само дето се оказва, че тя съвсем не се покрива с нашите представи за пустиня. Роуз пише, че там няма камили и че в ранчото им има три бани. Сестра ми е изключително щастлива — само дето няма къде да си носи скъпите тоалети. Облича се главно в шорти и тениски, но Нийл й обещал да я заведе в Бевърли Хилс, за да се натанцува на воля, издокарана в лъскавите си премени.

Ще ми се гневът ми към нея вече да е преминал; не е честно от моя страна, тъй като официално й простих. Пък и не може да се каже, че двамата с Нийл са избягали, без изобщо да дадат обяснение на Саймън. Нийл също беше писал на брат си и бе оставил писмото си върху масичката до бележката на Роуз, само че Саймън просто бе пропуснал да забележи писмото му през онази злополучна вечер.

Аз лично бях видяла сестра си насаме само веднъж, преди да замине за Америка. Това се случи през онзи ужасен следобед, когато всички се събрахме в лондонския апартамент на госпожа Котън и сглобихме цялата мозайка. Първо госпожа Котън се срещна и разговаря с Нийл и Роуз и им прости; после Саймън се срещна с всеки от тях поотделно и също им прости. След това госпожа Котън попита татко дали би желал да се види с Роуз насаме и той бе възкликнал:

— Мили Боже, не! Не разбирам как Саймън може да понесе целия този ужас!

На този изблик госпожа Котън отвърна:

— Човек трябва да се държи цивилизовано.

Тогава татко така гневно изсумтя, че Топаз трябваше да го хване за ръката и да го стисне предупредително. Накрая всички вечеряхме заедно и поляхме изобилното ядене с шампанско.

Стивън също дойде — беше облечен в прекрасен костюм и изглеждаше невероятно красив. Когато Роуз се здрависваше с него, му каза:

— Няма да мога да ти се отблагодаря до края на живота си!

Нямах представа за какво говори, докато не останах насаме с нея, за да й помогна да си събере багажа. Тогава тя ми разказа как Стивън отишъл в хотела при Нийл и направо му заявил, че Роуз не обича брат му. Нийл сигурно ми беше повярвал, когато му бях изпратила онова писмо, в което го уверявах в искрените чувства на сестра ми към Саймън. Но след като Стивън го посетил, Нийл отишъл в апартамента на майка си и попитал Роуз директно.

— И знаеш ли как се почувствах тогава? — каза тя. — Спомняш ли си онзи далечен ден, в който се прибрах у дома, след като бях прекарала скарлатина? Колко много се прегръщахме с тебе, без да кажем нито дума? Така стана и с Нийл, само че прегръдките бяха милион пъти повече. Мислех си, че никога няма да престанем да се прегръщаме. Щях да се омъжа за него дори да нямаше пукната пара! Наистина щях да го направя, само че той не ми даваше никакви шансове. Нали разбираш, нямах представа, че е влюбен в мен.

— Но, Роуз, Стивън откъде е разбрал, че Нийл те обича?

— Ами досещаше се, че Нийл проявява интерес към мен, защото… — Тук сестра ми млъкна и весело се изкикоти. — Спомняш ли си вечерта, в която ме взеха за мечка и когато ударих шамар на Нийл? Когато той ме понесе през тъмното поле към колата, се спря и ми каза: „Това е, задето ме удари!“, и ме целуна. Тогава Стивън ни видя.

Значи това бе премълчала тя, когато ми разказваше за случилото се през онази вечер! Знаех, че крие нещо, но после бях забравила.

— Но само защото е видял Нийл да те целува… — започнах.

— Случи се повече от веднъж всъщност — целувахме се много пъти. И беше прекрасно! Но аз си мислех, че трябва да го накажа заради гадостите, които го бях чула да говори по мой адрес, а също и задето се осмеляваше да ме целува така — нищо, че много ми харесваше. Освен това той не беше богатият наследник. Но честна дума, Касандра, ако Нийл поне веднъж ми беше показал, че държи на мен, никога нямаше да се съглася да се сгодя за Саймън. Той обаче не го направи — не благоволяваше дори да се държи любезно, а вечно беше груб и ужасен. Защото си е мислел, че преследвам Саймън — което аз действително правех, признавам си. Когато Саймън ме целуна, усещането не беше лошо — човек никога не може да е напълно сигурен, когато става въпрос за целувки. Обърках се. Но не задълго.

О, сега всичко си дойде на мястото! Спомних си как Роуз упорито се опитваше да намрази Нийл — нейната непоносимост по отношение на него винаги ми се беше струвала малко прекалена. Спомних си как беше побързала да накара Саймън да помоли брат си да дойде с нас на танци — уж за да ми осигурят кавалер. После го беше поканила на дансинга и ми се видя потисната, когато танцът й с Нийл бе приключил. А пък целият негов гняв, когато научи за годежа на Роуз и Саймън, си е бил чиста проба ревност!

Онази сутрин излезли от апартамента с идеята да се оженят незабавно…

— Знаеш, че това е възможно в Америка, Нийл така каза. Но скоро разбрахме, че тук нещата не стават толкова лесно. Затова отидохме в „Лебеда“ — решихме да изчакаме развоя на събитията там. Нийл предложи това място, защото на пикника за пръв път ме видял да се държа човешки! Всъщност ти си тази, на която трябва да благодаря за всичко, скъпа! Сигурна съм, че Стивън е отишъл да разговаря с Нийл само заради теб — казал на Нийл, че ти си подходящата жена за Саймън, не аз. Предполагам, се е досетил, че си влюбена в Саймън, и е решил да ти помогне.

О, скъпият Стивън! Как бих могла да му се отплатя за тази безкористност! Но щастието, което бе решил да ми подари, никога няма да бъде мое.

— Сега, разбира се, всяко нещо ще си дойде на мястото — продължаваше да бъбри Роуз. — Веднага след като Саймън се съвземе от загубата си, ще можеш да го спечелиш за себе си.

— Мислех, че вече си надраснала навика си да говориш за спечелването на мъже — отвърнах хладно.

Роуз се изчерви.

— Знаеш, че не това имах предвид. Наистина се надявам, че Саймън ще се влюби в теб. Той и бездруго те харесва много, дори и днес го каза.

През ума ми мина ужасна мисъл.

— Роуз! О, Роуз! — проплаках. — Не си му казала, че го обичам, нали?

Тя се закле, че и дума не е обелила.

Страхувам се обаче, че ме излъга. От известно време насам Саймън се държи много мило с мен — той винаги е бил такъв, но сега отношението му изглежда преднамерено. Дали не си въобразявам? Както и да е, не смея да го погледна в очите, когато се срещаме. А той идва в замъка почти всеки ден — сяда при татко и двамата с часове разговарят. И в момента са заедно — горе, в къщичката на вратаря.

Очевидно напълно бях сгрешила по отношение на татко. Твърде оригинално е да започнеш книга с изречението Котката Седи На Постелката Пред Вратата, повторено цели деветнайсет пъти.

Стига вече, Касандра Мортмейн! Още те е яд, че Томас, а не ти разбра, че онова, което баща ти е започнал, наистина значи нещо! Опитваш се да намериш извинение за собствената си глупост — ама истинска глупост, защото татко достатъчно ясно ми беше дал да разбера, че всичките му ексцентрични прояви са били провокирани от желанието му да сътвори нещо. И не е вярно, че книгата му започва с деветнайсет котки, седящи на деветнайсет постелки пред деветнайсет врати. В преработената версия изречението се повтаря едва седем пъти. И в това може да се намери много логично обяснение, както твърди умният ми брат Томас. Те трябва да се набият В съзнанието на всяко дете, което се учи да чете и пише.

Дали не съм невероятно тъпа? Или пък старомодна? О, аз наистина разбирам, че главоблъсканиците и задачите, измислени от татко, са много оригинални и че езикът, с който ги представя, създава прелестни образи; но не виждам защо трябва да ги възприемам като нещо повече от обикновени задачи и главоблъсканици.

Татко ни използва — мен и Томас — като опитни свинчета за четирите части от своя сборник. Нямах проблем да се справя с детските гатанки — напротив, разгадах ги с лекота; успях да реша и кръстословиците, макар че не мога да се закълна, че изпитах огромно удоволствие. Отнесох се с дължимото уважение към онзи пощенски гълъб и дори успях да преодолея голяма част от четвъртия раздел, който представлява някакъв нов вид главоблъсканици, измислени от баща ни; само че на едно място зациклих.

Татко избухна в смях, когато Топаз отбеляза, че в първата част е доловила „полутоновете на вечността“. А що се отнася до мен — аз долавям „полутоновете на лудостта“!

О, не! Отново се забравям. След като Саймън твърди, че енигмите на баща ми са нещо изключително, значи наистина е така. (Точно Саймън даде това прелестно заглавие на томчето — „Енигми“.) Издатели от Англия и Америка платиха на татко авансово за правото да публикуват книгата му, макар да не се знае кога ще бъде напълно завършена. А първите четири раздела ще бъдат публикувани съвсем скоро в известно американско списание. Е, сега ще престана ли вече да се правя на интересна?

Само ако можеше татко да ми отговори на няколко въпроса! И колко добре би било Томас да изплюе камъчето! (Защото, след като ми каза, че първият раздел бил написан, с цел да се научат децата на четмо и писмо, брат ми млъкна като риба — не бил готов да ми разкрива повече неща по въпроса, представете си!) Топаз, разбира се, винаги с голяма охота споделя своите възгледи, но аз не смятам, че са ми от особена полза.

Човекът, който със сигурност би могъл да ми помогне да разбера значимостта на последното произведение на баща ми, е Саймън. Ала аз не искам да го питам, за да не оставям у него впечатлението, че търся близостта му. Избягвам да се задържам насаме с него, дори в повечето случаи изчаквам да си тръгне за Скотни и тогава се появявам пред близките си.

Дали днес да не го видя? Защо да не го причакам на пътя и да не му кажа, че ми се ще да поговоря с него във връзка с енигмите на татко? Наистина искам да обсъдим този въпрос заедно, но повече от всичко мечтая да се насладя на присъствието му. О, само да бях сигурна, че Роуз не му е казала какво изпитвам към него!

Ще изчакам до утре. Обещавам си, че утре…

Нещата напълно се изплъзват от контрола ми. Седя на могилата, поглеждам надолу и го виждам — застанал на двора. Щом разбра, че го наблюдавам, Саймън вдигна ръка, помаха ми и незабавно се запъти право към мен. О, Господи! Не бива да загубвам ума и дума…

Колко много може да научи човек само за един час!

Искам да пиша единствено за случилото се точно преди Саймън да си тръгне, но първо ще започна с нещата, които подозирам, че може да ми се изплъзнат.

Той седна до мен на килимчето. Каза, че е дошъл да се сбогуваме — след няколко дни заминавал за Америка, отчасти защото госпожа Котън иска да прекара зимата в Ню Йорк и отчасти защото държи да е там, когато четирите раздела от томчето на татко бъдат публикувани. Смята да напише статия по темата.

— Баща ти казва, че съм като териер, преследващ неотлъчно плячката си — засмя се той. — Но си мисля, че на него му харесва да е в центъра на вниманието. Между другото е изключително важно работата му да бъде представена пред подходящите хора.

— Саймън — започнах, — може ли вместо прощален подарък да ми помогнеш да разбера каква всъщност е целта на баща ми с написването на тази книга?

— Знаеш ли, отдавна смятах да го направя. Когато си замина, ти ще си единственият човек покрай него, който ще е в състояние да го разбере. О, Томас, разбира се, е много умно момче, но у него все още се забелязват детински прояви. Както и да е, сигурен съм, че точно към твоето разбиране се стреми баща ти.

Бях изненадана и поласкана.

— Аз искрено се стремя да вникна в душата му, но ако той не ми обясни… Защо не желае, Саймън?

— Защото смисълът на енигмата е човек да я разгадае със своите собствени усилия.

— Но поне би могъл да ми разкрие правилата, по които това става!

Саймън ми отвърна, че тук е съгласен с мен и точно затова успял да убеди баща ми да му позволи да проведем този разговор.

— Искаш ли да ми зададеш някакви въпроси? — попита ме той.

— Да, и първият е защо изобщо трябва да пише енигми?

Саймън се засмя.

— Никой не знае защо един творец създава нещата по един или друг начин. Но баща ти може да се похвали с много могъщ предшественик — Господ е създал цялата вселена под формата на голяма енигма!

— И то много трудна за разгадаване според мен. Не виждам защо на татко му е хрумнало да копира Бог.

Саймън отвърна, че всеки творец в по-голяма или по-малка степен го прави, а и според него всяко човешко същество е потенциален създател.

— Мисля, че едно от нещата, които баща ти цели със своята нова книга, е именно да стимулира тази креативност. Разбира се, всичко вече веднъж е създадено, но човек трябва да го преоткрие.

Трябва да съм изглеждала доста объркана, защото той замълча, а после рече:

— Чакай, дай ми минутка, не мисля, че ти обясних достатъчно ясно…

След това легна по гръб на тревата — както през онзи първи май — и затвори очи. Позволих си да му хвърля един-единствен бърз поглед. Не исках да си мисля колко много ще ми липсва, когато замине за Америка — по-късно щях да имам достатъчно време за това.

Накрая Саймън отново заговори:

— Смятам, че баща ти използва интереса, който стотици хора проявяват към пъзелите, гатанките и главоблъсканиците, за да ги стимулира да преоткриват света. И смята, че това започва от най-ранна детска възраст.

Говори още дълго, накрая аз го помолих да ми повтори всичко дума по дума. И изведнъж проумях! О, стана ми абсолютно ясно!

— Но как действа това? — извиках. — Каква е ролята на всичките тези „котки върху постелки пред вратата“?

— Представи си, че си едно дете, което за пръв път се сблъсква с първите символи от света на енигмите — буквите. Припомни си как са ти изглеждали, преди да си осъзнала значението им. После си помисли как стигаш до момента, в който буквите оформят думи, а думите започват да рисуват картини в съзнанието ти… Защо ме гледаш с такова притеснение? Още повече ли те обърквам?

— Не, ни най-малко — отвърнах. — Разбрах всичко, което ми обясни. Но, Саймън, аз се чувствам толкова разочарована от баща си! Защо му е да представя нещата тъй усложнено? Защо не каже директно онова, което мисли?

— Защото има много неща, които чисто и просто не могат да бъдат казани направо. Опитай се да дадеш директно обяснение на красотата например и ще разбереш какво имам предвид. Всеки новатор се е сблъсквал с отрицанието на околните. Спомни си за Бетховен и за други гениални композитори, художници и писатели. И колко много хора ги обожават сега. В литературата новаторите се срещат най-рядко, затова такива творци като баща ти трябва да се приветстват с бурни аплодисменти и да се окуражават.

— Ще го окуражавам колкото мога! — обещах. — Дори и да не харесвам работите му, няма да му го показвам.

— Едва ли ще успееш — възрази Саймън. — А ако баща ти се сблъска с твоето отрицание, може способността му да възприема нюансите на света около себе си да се парализира. О, Господи, как да те спечеля на негова страна? Виж — можеш ли да изразяваш онова, което чувстваш по отношение на неговите творби, само на страниците на този дневник? И винаги ли използваш чисти и ясни изрази? Не прибягваш ли понякога и до метафори? В известен смисъл цялото творчество на баща ти представлява една огромна метафора.

Когато Саймън каза това, веднага се сетих за онова мое вълшебно авеню, водещо към отдавна забравения ми дом… Тогава наистина думите не ми бяха стигнали, за да изразя всичко, което чувствах. Дали и татко не прибягваше до този начин?

— Нещо щракна в главата ти — каза Саймън. — Можеш ли да го изразиш с думи?

— Със сигурност не с прости и ясни — отвърнах.

Вече едва прикривах вълнението си — споменът за нощта на лятното слънцестоене се беше върнал. О, колко много обичах Саймън!

— Знаеш ли, наистина престанах да се чувствам отблъсната от енигмите на баща ми. Сега вече всичко ще е наред. На негова страна съм.

После заговорихме за онова, което бе накарало татко пак да пропише. Предполагам, че никога няма да успеем да разберем дали затварянето му в тъмницата на кулата е изиграло някаква роля в този процес.

Според Саймън е възможно въздействието да е било комплексно…

— Нашето пристигане тук, разговорите с мама, която е много стимулираща личност, както знаеш; може да му е помогнало и четенето на книги в Скотни. Възможно е затварянето му в подземието на кулата да му се е сторило като някакво емоционално освобождение, а самият той твърди, че всичко се дължи на теб, Касандра, и на репликата ти: Котката Седи На Постелката Пред Вратата. Това му е послужило като тласък, дало му е идеята за дете, което тепърва се учи да чете.

Аз лично смятам, че онова, което най-много бе помогнало на баща ни, е, че си беше изпуснал нервите. Вече съм почти сигурна, че след инцидента с ножа за рязане на торти той е станал прекалено предпазлив и това до известна степен е била причината да държи под ключ емоциите си. А без емоции творчество няма. Саймън намира теорията ми за доста добра.

— А как се държи той напоследък?

— През повечето време е по-мил от всякога, но прихване ли го — става нетърпим! Топаз е щастлива от живота!

— Милата Топаз! — възкликна Саймън и се засмя. — Сега, след като започна да работи, тя е идеалната съпруга за него и той го знае. Но не мисля, че животът в замъка ще бъде много забавен за теб през предстоящите зимни месеци. В апартамента в Лондон ще оставим една прислужница — ако решиш, можеш да отскачаш дотам. Сигурна ли си, че не искаш да постъпиш в колеж?

— Напълно. Искам да пиша, а какъв по-добър колеж за това от самия живот?

Той отново се засмя и каза, че съм много забавна — понякога се държа като прекалено голяма за възрастта си, а понякога съм същинско дете.

— Бих искала обаче да се науча да пиша на машина и да усъвършенствам стенографските си умения — казах му. — Тогава мога да стана секретарка на някой писател, докато чакам самата аз да пропиша.

Саймън каза, че Топаз ще се погрижи за всичко. Знам, че е оставил на мащехата ми пари — да има достатъчно за всички ни. О, той наистина е много мил и щедър „покровител“!

— И трябва непременно да ми пишеш — добави. — За всичко. Макар че скоро ще се върна.

— Чудя се.

Саймън хвърли бърз поглед към мен и ме попита какво имам предвид. Прииска ми се да не бях се изпускала, но от седмици насам живеех в страх, че постъпката на Роуз може така да го е наранила, та да го откаже от идеята да се установи в Англия.

— Чудя се дали Америка няма да те присвои.

Той толкова се забави с отговора си, че аз започнах да си представям как вече никога няма да се върне и как в Скотни ще се настанят гадните Фокскотънови. Потръпнах при тези мисли. Саймън забеляза това и се премести по-плътно до мен. Уви и двама ни в килимчето и рече:

— Ще се върна. Никога не бих изоставил Скотни.

Знаех, че е влюбен в това старо имение. Много, действително много. До известна степен ми прилича на любовта към някоя красива, но мъртва жена. Известно е, че духът на подобни къщи не може да се съхрани за неограничено дълго време.

После заговорихме за есента — Саймън спомена, че се надява да има възможност да се наслади на прелестната гледка, която представлява по това време Нова Англия.

— Там по-красиво ли е, отколкото тук?

— Не, но не е толкова меланхолично. Твърде много от красивите неща в Англия навяват меланхолия. Но сега не съм меланхолично настроен. Никога, когато съм с теб, не съм. Знаеш ли, че това е третият разговор, който двамата с теб водим на тази могила?

Разбира се, че знаех.

— Предполагам, че си прав — отвърнах с възможно най-равнодушен тон.

Не мисля, че успях да го заблудя, защото Саймън обви ръка около раменете ми. Докато съм жива, няма да забравя тази изпълнена с мълчание минута.

Накрая той промълви:

— Бих искал да заминем двамата за Америка. Ще дойдеш ли?

За момент си помислих, че се шегува, но Саймън повтори въпроса си:

— Искаш ли да дойдеш с мен, Касандра?

Нещо в тона му ми подсказваше, че ако отвърна „да“, той ще ми предложи да се омъжа за него, а аз още не бях готова за това. Не знам защо, но наистина ми трябваше още време.

Отвърнах с възможно най-естествен глас:

— Ако бях минала през достатъчно подготовка, щях да те придружа като твоя секретарка. Макар да не съм склонна да оставя татко сам за толкова дълго време. Не и тази година.

Мислех, че ако поставя нещата по този начин, той няма да се досети, че съм разгадала намеренията му, но Саймън ме притисна към себе си и рече:

— Добре, малка умнице!

После поговорихме за колата, която оставя на разположение на татко — всъщност цялото имение е на наше разположение. Можем да го посещаваме, когато пожелаем. Аз не бях много речовита — през цялото време се чудех дали не съм направила ужасна грешка.

Не след дълго Саймън стана и ме загърна в килимчето, после ме помоли да си покажа ръката.

— Вече не е онази малка зелена ръчичка, която си спомням от първата ни среща — засмя се той и взе дланта ми в своята.

— Саймън, трябва да знаеш, че много бих искала да видя Америка — когато обстоятелствата са по-благоприятни, разбира се — казах.

Той обърна дланта ми нагоре, целуна я и отвърна:

— Ще ти донеса вести за тях, когато се върна.

После тръгна надолу по могилата.

Не бях направила грешка! Знаех, че желанието му да ми предложи да стана негова жена преди малко беше импулсивно — също както когато ме целуна през онази нощ на лятното слънцестоене. Харесваше ме много, но все още копнееше за Роуз.

Роуз и Саймън, Саймън и аз, аз и Стивън, Стивън и… ами онази отблъскваща Леда Фокскотън може би — наистина интересна игра! Хората, които участваха в нея, направо плачеха да бъдат наранени. Евентуално дори Леда щеше да остане с разбито сърце, макар, честно казано, изобщо да не ме беше грижа за нея.

Но защо, о, защо трябва Саймън все още да е влюбен в Роуз? След като имаше толкова малко общо с нея, а с мен — толкова много! Една част от мен копнее да хукна след него и да изкрещя: „Да, да, да!“ Само допреди няколко часа подобна възможност би била истински рай за мен! Със сигурност бих могла да му доставя… задоволство.

Но доставянето на задоволство не е достатъчно, не и за този, който дава.

Смрачава се. Вече почти не виждам онова, което пиша, а пръстите ми са вкочанени от студа. От прекрасната ми синя тетрадка е останала само една празна страница, но тя ми е напълно достатъчна. Нямам намерение да продължавам с този дневник — вече съм надраснала желанието да пиша за себе си. Днес започнах да го правя само от чувство на задължение — струваше ми се, че трябва да завърша историята на Роуз. Както и моята, разбира се…

Не бива да съм тъжна, след като пред мен се откриват такива светли перспективи — Саймън е свободен, имаме на разположение кола, имение и апартамент в Лондон! Стивън също има апартамент там, макар и малък. Толкова добре изпълни ролята си с козите, че му дадоха реплики за следващия филм, в който ще участва. Ако отида в Лондон и отседна в апартамента на Котънови, може някоя вечер да изляза със Стивън и да се държа много, много мило с него! По сестрински начин, разбира се. Сега, като се замисля, ми става ясно, че тази зима ще бъде много приятна, особено пък след като татко се е отърсил от вцепенението си. Освен това има стотици хора на света, за които мога да пиша…

Няма смисъл да се преструвам, че не плача, защото не е така… Трябва да спра, за да избърша сълзите си. Сега е по-добре.

Сигурно наистина ще бъде скучно човек да е женен и да се отдаде на заседнал живот. Лъжкиня! Ще бъде истински рай!

Остава ми само половин страница. Дали да не я изпълня с „Обичам те, обичам те, обичам те“, както баща ми направи с онова изречение за котката? Не, дори едно разбито сърце не заслужава да се хаби за него такава луксозна хартия!

Прозорецът на кухнята в замъка светна. Тази вечер ще се изкъпя в коритото пред камината, на фона на музиката, идваща от грамофона на Саймън. Топаз вече го е пуснала — прекалено силно, за да съобщи на татко, че е време да се появи за вечеря. Но понеже съм далеч, звукът ми се струва прекрасен. Пуснала е „Огнената птица“ на Стравински. Птицата сякаш пее: „Какво да правя? Къде да отида?“

Ще се прибереш вкъщи за вечеря, моето момиче — много по-добра вечеря от онази, която ядеше миналата година по това време!

Над полята пада мъгла. Защо лятото е толкова романтично, а есента тъй изпълнена с тъга?

През нощта на лятното слънцестоене също имаше мъгла, стелеше се и когато поехме на път с колата…

Той каза, че ще се върне.

Остана ми само полето. Достатъчно е, за да напиша в него: „Обичам те, обичам те, обичам те!“