Моят замък

Шеста глава

Имам нова тетрадка, най-хубавата, която някога съм виждала. И струва цял шилинг! Стивън поръча на госпожица Марси да ми я купи миналата седмица, при пътуването й до Лондон. Когато ми я даде, си помислих, че в тетрадка като тази ще напиша най-малкото нещо от рода на „Брулени хълмове“. Никога не съм предполагала, че ще ми се прииска да продължа дневника си. Е, ето че отново се връщам към старото си занимание.

В момента съм в кулата Белмот. Пролетта пристигна изведнъж; лешниковите храсти са покрити с роси, а маргаритките растат като луди. Много ги харесвам, особено когато ги наблюдавам на фона на ниската наситенозелена трева, покриваща хълма. Пролетта е такава, каквато обикновено я виждаме нарисувана по страниците на детските книжки, само дето е истинска. В цветната градина на замъка са разцъфнали нарциси, но не мога да ги видя оттук — пречи ми простряното на двора пране. Топаз не спира да изнася кошове с току-що изпрани дрехи и да ги увесва на простора — всички те са част от прекрасното нещо, което ни се случва. Седя, облегнала гръб на хладната стена на кулата, и наблюдавам плуващите в небето бели облаци. Вее лек ветрец — нежен и топъл.

Изминали са шест седмици от деня, в който двете с Топаз стояхме на същия този хълм. Тогава ми се струваше, че животът не може да стане по-лош, отколкото вече беше — просто нямаше накъде. Но се оказа, че има и по-лошо, и то ни предстоеше. В началото аз и Топаз бяхме нещастни и трябваше да положим много усилия, за да овладеем негативните си емоции. Гледахме да се измъкнем от замъка и да ходим на дълги разходки, по време на които да захвърлим преструвките настрана. Радостната възбуда на Роуз трая десетина дни и чак после сестра ми започна да си задава въпроси. В продължение на една седмица я залъгвах, че по всяка вероятност пристигането на госпожа Котън е причината, поради която двамата й синове не намират време да се отбият у нас. Ала след това се случи нещо, което накара сестра ми да прогледне за истината: госпожица Марси ни каза, че викарият направил посещение в дома на Котънови и бил поканен да остане за обяд, както и че много други хора от околностите на Скотни също били получили покани.

— Но от Годсенд е бил поканен само викарият, нали? — побързах да се намеся. Всъщност в Годсенд няма други хора, които биха могли да бъдат поканени в Скотни, освен викария и ние.

— Следващите сте вие, скъпи мои — рече госпожица Марси, при което Роуз се надигна от мястото си и излезе от кухнята.

Същата вечер, когато си легнахме, тя ме помоли:

— Попитай госпожица Блосъм какво не е наред, Касандра.

Озовах се в небрано лозе — знаех, че трябва да дам някои полезни съвети по отношение на бъдещото поведение на сестра ми, но се чудех как да го сторя, без да изричам жестоката истина на глас.

— Тя казва, че няма представа — отвърнах след кратък размисъл. Не исках да карам госпожица Блосъм да говори лъжи, защото по природа тя е изключително откровена.

— Предполагам, че не ни канят, защото сме отчайващо бедни — горчиво произнесе Роуз. После седна в леглото си и се облегна на металната табла (тази седмица беше мой ред да спя в леглото с балдахина). — Бях мила с тях — добави сестра ми. — Наистина се държах мило.

Стори ми се, че моментът е удобен, и накарах госпожица Блосъм да заговори:

— Може би си била прекалено мила, драга моя.

— Не е вярно — отвърна Роуз. — Старах се да бъда очарователна, но същевременно бях… ами своенравна, дори — заядлива. Нали точно това се харесва на мъжете?

— Трябва да се държиш естествено, девойче — каза госпожица Блосъм. После продължих с моя си глас: — Много ли хареса двамата Котънови, Роуз?

— Не знам, но едно нещо мога да ти кажа със сигурност — сега вече не ги харесвам. О, не ми се говори за това.

Така въпросът приключи. Това беше най-лошото — че двете не можехме да разговаряме искрено. Никога не бях се чувствала толкова далеч от сестра си. И със съжаление трябва да кажа, че едновременно с дълбоката жалост, която изпитвах към нея, ми идеше да я изритам яко заради глупостта й. Защото Роуз не е момиче, което, щом види трудности, запретва ръкави да ги преодолее, не, тя просто седи и чака те сами да отминат.

Топаз бе образец на търпението, понякога обаче си задавам въпроса дали това нейното е търпение или просто тъпа кравешка апатия. Подобно е на нечувствителността й към студа. Веднъж татко каза, че кожата на Топаз е като плюш. Понякога се чудя дали и чувствата й не са плюшени. Но те със сигурност не са такива по отношение на татко. Преди три седмици заварих мащехата си да плаче пред портрета на баща ми, който сама бе нарисувала (той никога не се съгласи да й позира и въпросният портрет се състоеше предимно от оранжеви триъгълници). Топаз обясни, че разочарованието на Мортмейн е много по-важно от това на Роуз. Баща ми толкова се бил развълнувал от срещата със Саймън Котън и от изпратената му книга, че нямал търпение да се срещне отново с наследника на Скотни, за да обсъдят есето на американския критик, посветено на „Джейкъб Рестлинг“.

— Променил е мнението си по въпроса — каза Топаз. — Вече смята, че наистина е искал да каже точно онова, което критикът е забелязал в творбата му. Освен това бях сигурна, че срещата с младия Котън го е стимулирала да се върне към писането. Само че познай какво открих, когато се промъкнах в стаичката му, докато беше на гости на викария онзи ден! Познай върху какво работи баща ти! Кръстословици!

Допуснах на глас, че и в кръстословиците може да има хляб.

— Не и ако само ги решаваш — възрази Топаз. — Касандра, какво му става?

През ума ми мина ужасна мисъл. Зачудих се дали баща ми наистина не се е отдал тайно на пиянство — може случайно да беше открил винена изба някъде из подземията на замъка или пък бе изнамерил начин сам да си приготвя пиене (чувала съм понятието „дървен алкохол“).

— О, не ставай идиотка — сряза ме Топаз. — Винаги можеш да познаеш дали един мъж пие, или не. Трябва да сме търпеливи с него. Странностите му се дължат на факта, че е гений.

Тя отиде да си измие очите и да облече любимата си рокля от бежов италиански сатен — на път да се разпадне на съставните си части. Когато носи тази премяна, Топаз си слага и рубиненочервена шапчица на главата. Точно в този вид мащехата ми слезе в кухнята, за да приготви картофени кексчета за следобедния чай.

Бях в градината и се наслаждавах на нарцисите, когато баща ми се върна от дома на викария.

— Нещо ново? — подвикнах, опитвайки се да го предразположа.

— Само това, че в Скотни не се сещат за нас, след като очевидно поканите летят във всички посоки. — Каза го високомерно, но после със засрамена усмивка добави: — Съжалявам, детето ми. Ти знаеш каква е причината да бъдем пренебрегвани, нали?

Загледах го втренчено.

— Заради наема е — продължи татко. — Занимавали са се с този въпрос. Знам го със сигурност, защото не получихме обичайната сметка за март. О, те са много любезни — както повечето американци, и не ни искат пари, но и не искат да се сближават с нас.

Знаех, че Топаз не му е казала защо мълчат Котънови — отчасти за да не го разстройваме, отчасти заради дълбокото й убеждение, че жените трябва да се подкрепят взаимно. Чудех се дали аз да не му обясня, но после реших, че ако се чувства виновен, задето не плаща наема, това може да го подтикне да се захване за работа. Но докато баща ми стоеше пред мен, облечен в излинялото си старо палто, с развята от пролетния вятър коса с цвят на загубило блясъка си злато, изпитах силно съжаление към него. Затова, вместо да го занимавам с неприятни неща, му казах, че ще ядем картофени кексчета.

Угощението с въпросните вкусотии, което всички очаквахме с огромно нетърпение, се оказа истински провал — докато си хапвахме, насядали около кухненската маса, помежду ни се развихри истински семеен скандал — от онези, при които човек си умира от смях, когато ги срещне в книга или филм. Е, в истинския живот съвсем не е забавно, особено пък когато свадата избухне по време на ядене. В такива случаи на мен обикновено ми става гадно, та чак ми се повдига. Всичко започна, когато Томас три пъти помоли Роуз да му подаде солницата и тя изобщо не му обърна внимание. Тогава брат ми й изкрещя. В отговор Роуз се наведе напред и го перна по ушите.

— За Бога, Роуз, знаеш, че Томас страда от уши! — намеси се Топаз.

— Ами в такъв случай се надявам да умре, аз ще поема вината за смъртта му — тросна се Роуз.

— По дяволите! — извика баща ни и блъсна стола си назад. Елоиз, която стоеше зад него, подскочи и изквича.

— Не издържам вече! — изкрещях на свой ред, което направи ситуацията да изглежда още по-абсурдна.

Стивън бе единственият, който запази спокойствие. Надигна се от мястото си и отиде да види дали Елоиз е сериозно ударена. Не беше, а освен това остана много доволна от цялата ситуация, защото в крайна сметка получи по-голямата част от картофените кексчета. Апетитът ни се върна по-късно, когато вече не беше останало нищо за ядене.

Храненето ни не се е подобрило особено, независимо от парите, които Стивън изкарва. Трябва да внимаваме с разходите, защото имаме доста сметки за плащане. Стивън отделя настрана по един шилинг на седмица — тази тетрадка е купена от неговите спестявания. Имам гадното усещане, че ще изхарчи спестените си пари главно за мен — той със сигурност не купува нищо за себе си. Скоро не ми е носил от стихотворенията си, за мое голямо облекчение.

Вечерта на свадата беше дъното, до което можехме да стигнем. Хората, които са нещастни, не могат да си позволят лукса да се мразят един друг. Жестоките удари на съдбата налагат пълно разбирателство в семейния кръг.

Макар тогава да не го знаехме, в живота ни всъщност бе настъпила промяна, защото точно в този ден почина леля Милисънт. Колко коравосърдечно звучи! Ако можех да й върна живота, кълна се, че щях да го направя, но тъй като това е невъзможно, не виждам защо да не благодаря на Бог за чудесата, които прави. Леля Милисънт завеща целия си гардероб на мен и на Роуз — което означаваше дрехи, много дрехи, а не просто някаква мебел, както си бях помислила в началото.

Когато викарият ни съобщи, че е видял обявата за смъртта й във вестник „Таймс“, ни обзе слаба надежда, че може да е оставила пари на баща ни. Уви, леля Милисънт тотално беше отрязала баща ни от завещанието си и бе подарила средствата си на един пансион, в който живееха модели. Предполагам, че по този начин е искала да даде на всички да разберат какво точно мисли за моделите — а именно че въпросните жени трябва да си стоят по пансионите и да позират пред художниците, а не да се омъжват за нейните родственици. („Само си помисли! — възкликна Роуз. — Ако татко не се беше оженил за Топаз, сега можехме да тънем в богатство и разкош!“ Тогава се запитах дали бих предпочела да живея богато, или Топаз да бъде част от семейството ни и осъзнах, че предпочитам второто. Беше хубаво да знам какви са ми приоритетите.)

След като първите моменти на радостна възбуда отминаха, си спомнихме, че леля Милисънт беше седемдесет и четири годишна старица, склонна да се облича ексцентрично. Но мисълта, че ще получи нещо — каквото и да е, — винаги действа стимулиращо на човек.

Адвокатите по изпълнение на завещанието изпратиха писмо, с което ни канеха лично да отидем в Лондон, за да приберем дрехите. Щяха да покрият разходите по пътуването. Перспективата да прекараме един ден в Лондон ни изпълваше с радост, но беше истински ад или, по-точно, беше ад за Роуз да реши какво да облече за въпросното пътуване. Моите дрехи не заслужават дори да се мисли за тях и аз това и правя — не мисля. Почистихме и изгладихме зимните си палта, като се опитвахме да повярваме, че така изглеждат малко по-добре. После времето изведнъж се затопли, а палтата ни се оказаха отвратително отблъскващи при такава ярка слънчева светлина. Осени ме брилянтна идея.

— Да си облечем белите костюми — предложих внезапно.

Леля Милисънт бе поръчала да ги ушият за нас по времето, когато тя и татко все още бяха в добри отношения. Изработени са от плат, който ми прилича на смес от памук и коприна, а кройката им е изчистена и стилна. Разбира се, и те са доста износени, а отгоре на всичко моят съвсем ми е окъсял и няма накъде повече да го отпускам, но като цяло това са най-хубавите дрехи, с които разполагаме, и като по чудо бяха изпрани, преди да бъдат прибрани в гардероба.

— Щяха да са подходящи, ако беше средата на лятото — мръщеше се Роуз, докато ги пробвахме, — но през април…

Въпреки това в крайна сметка решихме, че ще облечем точно тях, стига времето да се задържи топло. Когато вчера се събудихме, все едно беше юни! О, това бе една от най-прекрасните утрини в моя живот! Мисля, че прелестна пролетна утрин е най-добрият подарък, който Господ може да направи на някого (определено помага на вярата в Него).

Господин Стебинс позволи на Стивън да използва каретата му, за да ни закара до гарата, и дори конете се радваха на хубавото време.

— Виждали ли сте толкова синьо небе? — попитах двамата си спътници, а после изведнъж се почувствах засрамена от силното щастие, което изпитвах и което беше пряка последица от смъртта на леля Милисънт. Бедната леля, сигурно я е боляло, докато е умирала! Прекосихме Годсенд. Ранните слънчеви лъчи огряваха покритите с кадифен мъх надгробни камъни в двора на църквата. Опитах се да асимилирам факта, че един ден и аз ще умра, но някак не ми се вярваше това да се случи. После си казах, че когато се прощавам с живота си, със сигурност ще си спомня този момент и отново ще видя бездънното синьо небе над Съфолк и тези стари гробове в църковния двор на Годсенд.

Размислите за смъртта — странна, красива, ужасна и най-вече много, много далечна за мен — ме накараха да се почувствам по-щастлива отвсякога. Единственото нещо, което за малко понижи настроението ми, бе бялата фасада на Скотни Хол, мяркаща се иззад клоните на крайпътните дървета. Но какво ме беше грижа за Котънови? (Пък и изобщо беше ли ме грижа за нещо в онзи момент?) Внимателно отбягвах погледа на сестра си, докато минавахме покрай парка на имението, дори се наведох надолу и цели две минути се правех, че закопчавам копчето на обувката си.

Пристигнахме на гарата точно навреме. Роуз реши, че можем да си вземем билети за първа класа, щом като адвокатите ще плащат.

— Ами ако не ни покрият разходите веднага? — попитах. Разполагахме с парите на Стивън, за да прекараме деня, но Топаз вярваше, че ще си възстановим загубите. В крайна сметка си взехме от евтините билети.

Стивън не спираше да ме умолява да внимавам много, защото движението в големия град е ужасно и нещо може да ме сгази, дори затича успоредно на влака, за да ми го каже отново. После спря и започна да ни маха — усмихнат, но и загледан с копнеж подире ни. Сетих се, че той никога през живота си не е бил в Лондон.

Колко различно се почувствахме, когато в Кингс Крипт сменихме нашето малко влакче! Сякаш лондонският въздух се бе просмукал в огромния влак. Усещането за провинцията изчезна. А белите костюми започнаха да ни се струват особено специални. Още по-специални станаха, когато пристигнахме в Лондон, защото хората по улиците не спираха да ни оглеждат. Роуз веднага забеляза интереса, който будехме.

— Така е, защото се възхищават на костюмите ни — отбелязах аз, надявайки се, че ще разпръсна колебанията на сестра ми във връзка с уместността на нашите тоалети. Пък и честно казано, наистина намирах облеклото ни за много по-хубаво от бозавите и скучни дрехи, в които се бяха натруфили повечето жени.

— Твърде много се набиваме на очи — измърмори засрамено Роуз. Тогава сестра ми още не подозираше колко повече щяхме да се набиваме на очи на връщане по обратния път.

Бяха минали три години от последното ни пребиваване в Лондон. Никога не сме познавали града особено добре, разбира се, вчера за пръв път видях лондонското Сити. Беше забележително. А на магазините за канцеларски материали можех да се любувам цяла вечност. Според Роуз тези магазини са най-скучната гледка на света, дори са по-скучни от месарниците. (Не виждам как човек може да нарече месарниците скучни, от тях лъха ужас.) Непрекъснато се губехме и се допитвахме до полицаите по улиците, които бяха закачливи и бащински настроени. Един от тях дори задържа трафика, за да можем да преминем на отсрещния тротоар, а шофьор на такси изпрати въздушна целувка на Роуз.

Очаквах, че адвокатската кантора ще е стара и мрачна, а адвокатът ще е като излязъл от роман на Дикенс, но в действителност се озовахме в най-обикновен офис, където ни посрещна млад чиновник със силно зализана назад коса. Попита ни дали бихме могли да се ориентираме до Челси без чужда помощ.

— Не — бързо отвърна Роуз.

— Добре, тогава вземете такси — рече той.

Казах, че малко сме го закъсали с парите. Роуз силно се изчерви.

Чиновникът й хвърли бърз поглед и рече:

— Изчакайте минута. — След което изчезна.

Върна се с четири лири, подаде ни ги и каза:

— Господин Стивънидж ви дава тези пари, за да си покриете разноските по пътуването, както и за таксито до Челси, и за това, с което да пренесете багажа си до гарата. Също така ще има достатъчно пари и за обяд. Преди да си заминете, трябва да се отбиете тук, за да оставите ключовете от къщата и да подпишете разписка, че сте получили всичко, което ви се полага. Разбрахте ли?

Кимнахме и излязохме. Роуз беше бясна, че никой от по-важните риби не си беше направил труда да се занимае с нас, а бяха оставили това на някакъв си обикновен чиновник.

— Не проявяват и грам уважение към бедната леля Милисънт — засегнато рече тя. — Отнасят се с нас като с нищожни отрепки!

Хич не ми пукаше каква отрепка съм, след като имах цели четири лири в джоба си.

— Хайде да се опитаме да стигнем до Челси с автобус и да си спестим парите от таксито — предложих.

Но Роуз отвърна, че не би могла да понесе отново втренчените погледи на минувачите.

— Сигурно сме единствените момичета в Лондон, които са облечени в бяло!

Точно тогава един кондуктор каза:

— Скачайте в автобуса, снежинки!

Сестра ми яростно замаха на първото изпречило се пред погледа й такси.

Езерцето с водните лилии в градината на леля Милисънт беше пресъхнало. Надявах се, че поне златните рибки са се озовали в добри ръце.

Отключихме входната врата. С изненада установихме, че цялата къща е празна. Не бяхме подготвени, че всички мебели вече са изнесени.

— Чувствам се особено — казах, когато вратата се затвори зад гърба ни и във фоайето притъмня.

— Аз пък чувствам, че всеки момент ще умра от студ — рече Роуз. — Предполагам, че дрехите са в спалнята й. Чудя се дали е умряла там?

Помислих си, че е супер нетактично да кажеш подобно нещо на глас, но си затраях.

По пътя към спалнята се спряхме, за да хвърлим един поглед на огромната всекидневна. Двата високи прозореца гледаха към Темза и стаята бе изпълнена с ярка слънчева светлина. Последния път, когато бях тук, тя бе осветена от стотици свещи в чест на едно парти. Това бе вечерта, когато за първи път срещнахме Топаз. Нейният портрет, нарисуван от Макморис, бе предизвикал истински фурор и леля Милисънт бе помолила известния художник да доведе на партито своя модел. Топаз бе облечена в същата сивосинкава рокля, с която бе изобразена на портрета, а Макморис й бе заел разкошно нефритено колие. Спомням си колко бях впечатлена от дългата й бледоруса коса, спускаща се като змия по гърба й. Също така си представих как татко говори с нея през цялото време, а леля Милисънт, облечена в черен кадифен костюм и с преметнат през раменете дантелен шал, го изпепеляваше с поглед.

За мое огромно облекчение не открихме нищо в голямата спалня в предната част на къщата — макар да държа да отбележа, че стаята с нищо не подсказваше, че някой е умрял в нея, просто бе празна и студена, нищо повече. Дрехите бяха струпани на купчини в дрешника, а до тях видяхме два сандъка, в които можехме да ги подредим, за да ги отнесем. В малкото помещение беше тъмно, защото зелените венециански капаци на прозорците бяха спуснати. Въженцето на механизма беше скъсано, така че не успяхме да ги вдигнем, само малко ги поотместихме.

Върху една от купчините се виждаше старата черна пелерина на леля Милисънт. Когато бях малка, тази дреха ужасно ме плашеше. Предполагам, че ми е навявала размисли за вещици. Сега също бе плашеща, но в по-различен аспект — изглеждаше като част от мъртвец. Както и всички останали дрехи.

— Роуз, не мисля, че мога да ги докосна — промълвих.

— Ще трябва — отвърна бодро сестра ми и започна да рови из купчините.

Може би ако бяхме по-привързани към леля Милисънт, щяхме да изпитаме някакво умиление при вида на нейните дрехи. Или пък ако бяха по-женствени и красиви, задачата нямаше да ни се струва толкова ужасна. Но в по-голямата си част дрехите на мъртвата старица бяха тежки, тъмни палта, сака и поли, както и грубо вълнено бельо. А по рафтовете бяха наредени десетки чифтове обувки с ниски токове и тази гледка съвсем ме разстрои — не спираха да ми изглеждат като стъпала на мъртъвци.

— Има цяла дузина ленени кърпички. Е, това все пак е нещо — отбеляза Роуз.

Но аз мразех тези кърпички, както и ръкавиците на леля Милисънт, и чорапите й, и двата деформирани корсета.

— Дрехите на мъртвите трябва да бъдат погребвани заедно с притежателите им — казах. — Не бива да бъдат оставяни и да будят отвращение.

— Аз не се отвращавам — рече Роуз. — Някои от тези костюми са от прекрасна материя.

Сестра ми ги наблъскваше в сандъците с някакво обидно безразличие. Направих усилие над себе си и посегнах. Започнах да ги изваждам, да ги сгъвам внимателно и да ги подреждам на пластове. През цялото време си представях, че леля Милисънт ме гледа отнякъде, обзета от облекчение.

— Тя много внимаваше всичките й костюми да са прилежно изгладени и изчеткани — отбелязах.

— Като че ли вече има някакво значение за нея! — възкликна цинично Роуз.

В този момент чухме някой да се качва по стълбището.

Вледених се от ужас. Цялата изтръпнах — от стъпалата до раменете. После страхът ме сграбчи за гърлото и не можах да пророня нито звук, само гледах сестра си с агонизиращ поглед.

— Не може да бъде! — извика Роуз. — Не може да е това, нали, Касандра?

Но аз усещах, че тя вярва, че е точно това. Знаех, че макар и да не си го показваше, сестра ми бе обзета от ужас още от мига, в който влязохме в тази къща. Нехайството, с което напъхваше дрехите в сандъците, бе просто блъф. Ала не си давах сметка, че тя е двойно уплашена от факта, че ако този, който се качваше по стълбите, не беше духът на леля Милисънт, тогава трябва да бе престъпник, криещ се в мазето — престъпник, който щеше да ни убие и да скрие бедните ни окървавени тела в същите тези сандъци.

О, прекрасната Роуз! С всичките тези страхове в душата си тя успя да събере смелост да отиде до вратата, да я отвори широко и да извика:

— Кой е?

Пред нас застана чиновникът от адвокатската кантора.

— Как смеете? Как смеете! — закрещя истерично сестра ми. — Да се промъквате тихомълком в къщата и да плашите малката ми сестричка…

— Стига, Роуз! — казах с разтреперан глас.

Бедният чиновник започна да се извинява.

— Дойдох само за да ви дам това — оправда се той и подаде някакъв плик на сестра ми.

Роуз прочете бележката, която извади отвътре, и отвърна:

— Не можем да платим!

Издърпах хартийката от ръцете й. Беше уведомителна бележка, че леля ми дължи пари за съхранението на кожените си палта.

— Нищо не трябва да плащате, вече уредих сметката по телефона — каза чиновникът. — Ние сме изпълнители на завещанието на леля ви и съответно сме тези, които се занимават с финансовите й въпроси, нали разбирате? Това писмо пристигна тази сутрин, но когато вие дойдохте, аз още не го бях прегледал, затова ви уведомявам за съдържанието му с малко закъснение. Сега вие сте собствениците на въпросните кожи и кожени палта.

— Но леля Милисънт никога не носеше кожи — обясних. — Смяташе, че е жестоко да се избиват животни. Аз винаги съм смятала, че е права. — Да, само че въпреки това явно е притежавала такива — рече чиновникът — и жестоко или не, по-добре да се отбиете до магазина, където се съхраняват, и да ги вземете. Кожите струват пари.

Отново прочетох бележката. В нея нямаше никакви подробности за вида на кожите.

— Трябва да са наистина ценни, щом като е плащала да й ги пазят — обясни чиновникът. — Вижте, защо не приберете всичко в сандъците възможно най-бързо? Аз ще ги откарам до гарата и ще ги оставя на гардероб, а през това време вие ще се заемете с кожите.

Нахвърляхме останалите дрехи в сандъците. Срам ме е да си призная, че в този момент напълно бях забравила да мисля за наранените чувства на мъртвата ни леля. Чиновникът и шофьорът на таксито, с което той беше пристигнал, пренесоха сандъците долу. После младежът повика такси за нас.

— Много ми се ще да можех да дойда с вас и да се позабавлявам — засмя се той, — но в три часа трябва да съм в съда.

Косата му беше мазна, лицето — покрито с лунички и петна, но имаше добро сърце. Очевидно Роуз си помисли същото като мен, защото подаде глава навън от таксито и каза, че искрено съжалява, задето се е държала толкова грубо.

— Няма нищо — отвърна чиновникът. — Сигурен съм, че ако бях на ваше място, аз също щях да се уплаша.

Автомобилът потегли и младежът извика след нас:

— Да се надяваме, че палтата са от самур.

На нас също ни се искаше да вярваме, че ще е така.

— Трябва да са чисто нови, защото, откакто я познаваме, не сме я виждали да ги носи — отбеляза Роуз. — Предполагам, че с напредването на възрастта принципите й са претърпели някакво развитие.

— Най-вероятно ще бъдат от заешки кожи — рекох. Струваше ми се, че трябва някак да охладя явилия се ентусиазъм, но дълбоко в себе си бях сигурна, че леля Милисънт никога не би облякла нещо евтино.

Таксито спря пред един разкошен магазин — от онези, край които не бих се осмелила дори да мина, ако нямам основателна причина. Влязохме вътре. На щандовете в самото начало бяха изложени ръкавици и копринени чорапи, из въздуха се носеше аромат на парфюм. Видях миниатюрно стъклено дръвче с червени черешки по него, както и късче снежнобял корал, положено върху морскосин шифонен шал. О, това място беше като истинско произведение на изкуството и сигурно събуждаше у хората с много пари желанието да харчат като луди!

Бледосивите килими приличаха на туфи горски мъх, а уханието наоколо ми напомняше за диви зюмбюли, но беше по-плътно, по-богато.

— На какво всъщност ти мирише? — попитах Роуз.

А тя отвърна:

— На рая.

В отделението за кожи ароматът беше по-друг, още по-тежък — самите кожи излъчваха специфичен вълнуващ мирис. Бяха намятани върху тапицираните със сив сатен дивани — тъмнокафяви, златистокафяви, сребристи. Млада руса манекенка се разхождаше наоколо, демонстрирайки къса хермелинова наметка и мъничък маншон, изработен от същата кожа. Една жена със синкавобяла коса приближи и ни попита с какво може да ни бъде полезна. Взе бележката, която носехме със себе си, и след минута двама мъже в бели сака стовариха кожите на леля Милисънт върху близкия диван.

Разгледахме ги. Имаше две много дълги палта — едното беше черно и пухкаво, а другото — кафяво и гладко. Видяхме и черно късо вталено палтенце с буфан ръкави, както и огромно рошаво пътническо одеяло, обточено със зелен филц.

— Но от какви кожи са ушити? — не се стърпях и попитах.

Белокосата дама огледа дрехите внимателно и каза, че кафявото палто е от бобър, а късото палтенце с черен косъм и ръждивокафява основа е изработено от тюленова кожа. Не можа да установи произхода на пътническото одеяло — на мен то ми приличаше като направено от кожата на куче коли. Роуз изпробва дългото черно палто, което й стигаше чак до пода.

— Приличаш на мечка — подхвърлих забавно.

— Всъщност то наистина е направено от меча кожа — рече белокосата жена. — Мисля, че трябва да е било палто на кочияш.

— Напипвам нещо в джоба — каза Роуз.

Извади късче хартия, на което с разкривен почерк беше надраскано: „Да чакам влака на мадам в един и двайсет. Да закарам госпожица Мили на урок по танци в три. Младите госпожици — до чифлика, в шест.“

Веднага навързах нещата: леля Милисънт беше най-малката сестра на бащата на татко. Тези кожи трябва да бяха останали от нейната майка. Това означаваше, че…

— О, небеса! — извиках. — Всичко това е принадлежало на нашата прабаба!

При нас дойде управителят на магазина. Попитахме го дали някое от тези палта има някаква стойност.

— В днешно време на практика е невъзможно да се намери палто от боброва кожа, но не съм сигурен, че ще успеете да му вземете добра цена — обясни той. — Отношението към изделията от естествена кожа напоследък доста се е променило. Освен това всяко от тези палта тежи цял тон.

В магазина нямаха практика да изкупуват кожи втора употреба, а управителят не можа да ни посъветва къде да ги занесем. Знаехме, че ако имаше някакъв шанс да продадем палтата, то Лондон бе най-подходящото място за това. Попитахме дали можем да ги оставим на съхранение в магазина още известно време, докато се консултираме с Топаз, но мъжът отвърна, че това би означавало да платим доста, а адвокатите на леля Милисънт едва ли биха се съгласили да покрият въпросната сметка. Затова решихме да ги вземем със себе си. Подписахме нужните документи и се натоварихме с тежките кожи. Тръгнахме към изхода. Вниманието ни бе привлечено от една млада дама, която купуваше чифт бледосини кожени ръкавици. Беше облечена в черен костюм с изчистена кройка, но според Роуз жената изглеждаше зашеметяващо.

— Ето така трябва да се обличаме — рече убедено тя.

Спряхме за миг, а очите ни жадно поглъщаха шишенцата с парфюм, копринените чорапи и всички прелестни неща, които ни заобикаляха. Видяхме как една друга жена си купи наведнъж цяла дузина копринени чорапи!

— Приличаме на Ейб, когато види прелитащи край прозореца птички. Всеки момент ще започнем да мъркаме като котки, копнеещи да уловят вкусна плячка.

Роуз ми отвърна, че точно така се чувствала.

— Ако искаш, бихме могли да обиколим целия магазин, след като така и така сме в него — предложих.

Сестра ми отговори, че ще й бъде много трудно да се движи с целия тежък товар на ръце, затова се отправихме към изхода. Преди да напусна това райско кътче, не пропуснах да вдишам с пълни гърди аромата на див зюмбюл.

Роуз искаше да тръгнем направо към адвокатската кантора, но наблизо не се виждаха никакви таксита, а и аз бях страшно изгладняла, затова предложих първо да се отбием някъде да похапнем. Затътрихме се към Оксфорд Стрийт — тези кожи наистина тежаха цял тон! — и намерихме приятно ресторантче с чисти бели покривки и красиви кръгли оцетници на масите. Беше истинско мъчение да наместим някак багажа си. Опитахме да сгънем палтата и да седнем върху тях, но щом го сторихме, установихме, че така нито можем да стъпим на пода, нито да достигнем чиниите си. Накрая стоварихме всичко в краката си, което доста притесни сервитьорката, но какво да се прави. Ресторантът наистина ми харесваше. Повечето хора, които се хранеха в него, бяха невероятно грозни, но храната бе превъзходна. Поръчахме си печено пиле (два шилинга порцията, една обща порция за двете ни), две порции сос, две порции задушени зеленчуци, пудинг със захарен сироп и мляко с кафе. Истинско блаженство. Когато свършихме, наближаваше четири часът.

— Почти нищо не сме видели от Лондон — отбелязах аз, докато се движехме обратно към кантората.

Роуз отвърна, че не би поискала да обикаля из града, дори да не бяхме натоварени с тежките кожи, защото никак не било забавно да се показва пред хората, облечена по този неподходящ начин. После си затвори устата и мълчанието й се проточи толкова дълго, че накрая я попитах за какво се е замислила.

— Молех се на Бог да стори така, че да имам същия черен костюм като на онази дама от магазина — тихо отвърна сестра ми.

Щом видя кожите, нашият приятел чиновникът избухна в смях. Според него бобровото палто било мъжко, каза, че сигурно е ушито специално за път и че бобровата кожа е подплатата, а финото вълнено шотландско каре, което ние бяхме взели за подплата, е всъщност лицето на тази огромна по размер дреха. Почерпи ни с чай и бисквити, но ние така се бяхме натъпкали, че не бяхме в състояние дори да ги опитаме. Сложихме бисквитите в един плик за из път. Когато вземахме сандъците от гардероба на гарата, служителят шеговито ни попита дали не сме скрили трупове в тях. Точно тогава Роуз ми призна колко много се е страхувала да не би нашите тела да се озоват затворени там.

Този път двете разполагахме с цялото купе. Когато захладня, аз се наметнах с бобровото палто (с козината навътре) и с наслада усетих топлата му ласка. Беше невероятно, но изпитвах силна привързаност към всичките тези кожи. Не беше останала и следа от страха, който бях почувствала при срещата си с дрехите на леля Милисънт, макар да знаех, че и кожените палта бяха носени от отдавна починали хора. Дълго разсъждавах по този въпрос, отпусната в меката прегръдка на бобровата кожа. Реших, че има огромна разлика между красивите стари гробове в църковния двор в Годсенд и новите, отворили паст да погълнат поредния ковчег. Да, времето заличава грозотата и ужаса от смъртта и я превръща в истинска красота.

Преди година сигурно бих написала поема, занимаваща се с тази идея. Вчера се опитах да съчиня нещо, но нищо не излезе. О, не беше проблем да намеря нужните рими, но за жалост те бяха лишени от емоционален заряд и съдържание. Знам, че никое от стихотворенията ми не е особено добро, но винаги, когато съм написвала някое, ме е обземало чувството, че са ми поникнали криле, с които мога да отлетя чак до луната. Това усещане определено ми липсваше при последното произведение.

Облегнах се назад и затворих очи — и изведнъж целият ден затанцува пред мен. Не просто си спомнях — отделните случки сякаш оживяваха под клепачите ми, чувствах ги с цялото си същество. Ето ги — лондонското Сити, трафика, бляскавите магазини, преливащи един в друг. После мозъкът ми започна да отделя нещата, с които специално искаше да се позанимае, а именно — дрехите: белите костюми, с които поехме на път, дрехите, които носеха хората в Лондон, после — купчините дрехи на покойната леля Милисънт, всичките невероятни неща в онзи огромен магазин, накрая — нашите кожи. Мислех си колко важни са били винаги дрехите за жените. Представях си норманските дами, живели в замъка Белмот, дамите от епохата на Плантагенетите, изпълващи коридорите на замъка Годсенд, дамите от епохата на Стюардите, когато нашата къща е изникнала сред развалините на замъка, и обръчите, и роклите от времето на Джейн Остин, и кринолините, турнюрите и елегантните черни костюми, за които мечтаеше Роуз. Изпълваха ме дълбоко философски мисли, свързани с модата през вековете, но, изглежда, докато мислех, сънувах, защото всичко бе обгърнато в мъгла. Когато Роуз ме събуди, тъкмо бях стигнала до белия корал върху синьо-зеления шал от ефирен шифон.

Беше време за смяна на влаковете. Потръпнах от студ, когато отметнах бобровото палто — наистина се налагаше да го сторя не само защото изглеждах нелепо, но и защото скъпата кожа се влачеше по земята и щеше да се похаби. С радост се настаних в малкото влакче, защото отново ми се предоставяше възможност да се увия като пашкул. Роуз пък си навлече палтото на кочияша и двете се надвесихме навън през прозореца, за да вдъхнем от сладкия провинциален въздух — човек не му обръща внимание, докато не се лиши за известно време от него. Извадихме бисквитите, които ни беше дал чиновникът от адвокатската кантора, и ги изядохме, зареяли поглед в нощта. Оставих малко от моята за Стивън, който трябваше да ни чака на гарата с каретата на господин Стебинс.

И тогава се случи нещо ужасно! Когато влакът спря на гарата в Литъл Лимпинг, аз подадох глава навън, за да се уверя, че сандъците ни не са разтоварени там по погрешка, защото началникът на гарата е малко тъпичък. И докато гледах през прозореца, забелязах главата на Саймън Котън, също подадена навън. Беше съвсем близо до нашето купе. Косата и брадата му бяха като че ли още по-черни, а мъждивата светлина от лампата на перона придаваше на лицето му призрачна бледост.

Отскочих с вик назад.

Разполагахме с десет минути, за да решим какво ще правим. Бяхме само на пет мили от Скотни и — слава Богу! — влакът сякаш пълзеше. Но, Господи! — аз лично се нуждаех от малко повече време! Не можех да преценя дали трябва да кажа на Роуз какво бяха говорили двамата братя по неин адрес, или не — много се страхувах да не започне пак да се държи като глупачка, щом се озове лице в лице с тях.

— Нека се държим резервирано — предложих, докато си оправях косата пред огледалото, разположено между фотографиите на катедралата в Норич и плажа в Ярмут.

— Резервирани ли? Да не мислиш, че изобщо имам намерение да разговарям с тях? След цялото им пренебрежително отношение?

— Но ще трябва да им кажем поне едно „Добър вечер“, нали така? Можем да го произнесем с леденостуден тон и да се оттеглим с достойнство.

Роуз отбеляза, че не бихме могли да сторим с достойнство каквото и да било, навлечени с тези кожени палта. Според нея трябваше да скочим от влака още в същия миг, щом спрем на гарата, и да изчезнем в нощта, преди Котънови да са успели да ни забележат.

— Не виждам как можем да изчезнем незабелязано, след като ще трябва да си вземем сандъците — отбелязах аз. После ми хрумна спасителна идея. — Ще слезем от другата страна на влака и ще вървим успоредно на релсите, докато не стигнем до къщичката на стрелочника. През това време Котънови вече ще са си тръгнали от гарата.

Сестра ми се съгласи, че планът е добър. Решихме да останем облечени с палтата, защото така по-трудно щяхме да се забелязваме в тъмното — в случай че Котънови решаха да хвърлят един поглед назад, докато ние си прибираме сандъците. Роуз вдигна нагоре огромната яка от меча кожа, за да скрие златистата си коса.

— Да се надяваме, че докато се движим покрай релсите, няма да дойде друг влак — казах, макар да знаех, че това е малко вероятно, пък дори и да се случеше, въпросният влак щеше да се движи със скоростта на мравка.

— И без това бихме могли да избутаме тези мънички влакчета с една ръка — рече Роуз.

Наметнах пътническото одеяло на раменете си, а Роуз взе късото палто от тюленова кожа. Щом влакът спря, скочихме на съседните релси.

Не бяхме предполагали колко трудно щеше да ни е да ходим, натоварени като хамали. Палтата непрекъснато се смъкваха от раменете ни и ние не спирахме да ги събираме от земята. Да не говорим, че беше тъмно като в рог. Стигнахме до края на влака и с мъка се покатерихме върху платформата. Вратите на последния товарен вагон бяха отворени, но никой не разтоварваше багажите. Сигурна бях, че дежурният се е залисал да посреща Котънови.

— Ще трябва да се обслужим сами — измърморих.

Вътрешността на товарния вагон беше едва осветена и ни отне доста време, докато открием нашите сандъци — бяха забутани в дъното, зад няколко високи гюма с мляко. Докато се опитвахме да стигнем до багажа си, забелязахме сандък с надпис „Котън, Скотни, Съфолк“. Роуз тихичко извика. В следващия миг чухме гласове и звукът на приближаващи стъпки.

— Бързо, скрий се зад сандъците! — прошепна Роуз.

Ако имах време да помисля, сигурно нямаше да се съглася с предложението — щях да й кажа, че ако случайно ни открият, ще изглеждаме като истински глупачки. Но нямаше време за губене. Сестра ми се шмугна зад единия сандък, а аз се сниших зад другия.

— Няма да ни забележат — шепнешком ме увери тя, докато залягахме на пода.

И аз си мислех така — сандъците бяха високи, а светлината оскъдна.

— Само се наведи още малко — прошепнах. — Твоят сандък е по-нисък от моя.

— Ще се справим, сър — рече някакъв мъжки глас.

— Аз ще ви помогна — каза Нийл Котън и скокна във вагона. В следващата секунда изкрещя: — Всемогъщи Боже! — И отново изскочи навън. Вратите бяха затръшнати толкова силно, че газената лампа се счупи и вътре се възцари непрогледна тъмнина.

— Какво става? — чу се гласът на Саймън Котън.

Не разбрах добре какво каза брат му, но чух силния смях на другия мъж.

— Голям майтап, а? — изрече през кикот той.

— О, Роуз, видял ни е! — прошепнах уплашено.

— Глупости, ако ни е видял, защо ще затръшва вратите така? Не, нещо друго е. Млъкни и се опитай да чуеш какво си приказват.

Предпазливо подадох глава. Точно над мен се виждаха очертанията на малкото прозорче, леко смъкнато надолу.

— Нийл, ти си напълно откачен! — каза Саймън Котън.

— Казвам ти, че съм сигурен! — разпалено възрази брат му.

— О, я стига, сър, нали през цялото време седях в този вагон! — Значи третият мъж беше човекът, разтоварващ багажите.

— Но вратите бяха отворени…

Роуз подаде глава иззад своето прикритие.

— Какво става? — отчаяно прошепна тя.

— Шшт! — изшептях и наострих уши. Мисля, че няма да забравя този момент, докато съм жива — звездите върху квадратния отрязък на прозорчето, миризмата на мляко и риба. Чух как Саймън Котън казва, че ще отиде да донесе фенерчето от колата.

— Предупреди мама да остане вътре и да затвори здраво вратата! — извика подире му Нийл.

Роуз започна да се промъква пълзешком към прозорчето. Изведнъж из вагона се разнесе кухо дрънчене — беше се блъснала в един гюм.

Товарачът тихо подсвирна.

— Изглежда, ще се окажете прав, сър.

— Разбира се, че ще се окажа прав! — отвърна Нийл. — Нали съм ги хранил толкова пъти в националния парк Йелоустоун!

Тогава ми просветна.

— Роуз — прошепнах, — взеха те за мечка!

— Идиот такъв! — гневно изсъска тя и в същия момент се блъсна в друг гюм.

— Е, седем осми от теб и без това са мечка — рекох. — Освен това неотдавна в Кингс Крипт гостуваше цирк — палатките бяха съвсем близо до релсите, не вярвам Котънови да не са ги забелязали. — Започнах да се смея, но спрях, когато чух, че сестра ми се опитва да отвори вратите от другата страна на вагона. Накрая успя. Фигурата й се очерта на фона на нощното небе.

— Хайде, бързо! — извика тя и скочи върху релсите.

Докато се придвижвах към изхода, не преставах да се блъскам в алуминиевите гюмове, а те издаваха ужасно дрънчене.

Чух как Нийл Котън и товарачът затичаха по платформата, крещейки нещо на машиниста.

— О, Роуз, не ставай глупава — извиках. — В крайна сметка ще се наложи да обясняваме.

Сестра ми ме хвана за ръцете и ме дръпна от вагона.

— Ако не дойдеш с мен, никога няма да ти го простя — прошепна яростно тя. — По-скоро бих умряла, отколкото да давам обяснения.

— Като нищо може и да умреш — много от местните жители имат оръжие.

Нямаше смисъл да си хабя думите — Роуз вече беше изчезнала в мрака. Чух как пътниците викат и затръшват вратите на вагоните — не вярвам да бяха кой знае колко много, но вдигаха адски силен шум. За щастие, бяха насочили цялото си внимание към перона. Изведнъж ми хрумна, че ако успея да убедя сестра ми да си свали палтото, двете можехме да се присъединим към преследването на мечката, сякаш нямаме нищо общо с нея. Бързо свалих палтото от боброва кожа, хвърлих го в товарния вагон и хукнах след Роуз. Но преди да съм изминала и десет метра, тъмнината се разцепи от лъч на електрическо фенерче. Ясно виждах Роуз — вече беше стигнала до края на перона и се опитваше да се покатери горе. И понеже го правеше на четири крака, наистина изглеждаше досущ като мечка. Откъм перона се разнесоха силни крясъци. Роуз се метна върху платформата и изчезна в полята.

— Фермата на Фоксъртови е в онази посока! — изпищя една жена. — Те имат три малки дечица.

Някой затича по платформата. Жената продължи да крещи:

— Бързо, бързо! Насочи се към Фоксъртови!

Чух тупване върху релсите и Стивън пресече лъча на фенерчето. Светлината се отрази в метал и аз разбрах, че той държи в ръцете си вила, трябва да я беше взел от каруцата на господин Стебинс.

— Спри, Стивън! Спри! — изкрещях.

Той се извърна към мен и извика:

— Няма да я нараня, освен ако не ме нападне, госпожице Касандра. Ще се опитам да я вкарам в някой хамбар.

Нийл Котън мина покрай мен.

— Дай ми това нещо — каза той и измъкна вилата от ръцете на Стивън.

Саймън тичешком пристигна при нас, следван от служителите на гарата, както и от неколцина пътници. Някой се блъсна в мен и ме събори на земята.

Фенерчето започна да примигва, накрая съвсем угасна.

— Да вземем газови фенери — предложи един служител и хукна обратно към гарата. По-голямата част от преследвачите останаха да го изчакат, но Саймън и Стивън последваха Нийл.

Може би трябваше да обясня какво точно се е случило, но бях зашеметена от всичкия този шум и от удара. Освен това знаех колко ужасно щеше да се почувства Роуз. Не само Котънови, но и всичките местни хора, присъстващи в момента на гарата, щяха да разберат за срама й, пък и наистина вярвах, че шансът да успее да се измъкне е голям.

„И без това, ако приближи достатъчно до нея, Нийл ще види, че не е мечка“, опитвах се да се успокоя.

После цялата тълпа се завтече нататък. Носеха фенери, а началникът на гарата водеше огромно черно куче, вързано със синджир, и държеше камък в ръката си. Разбрах, че вече не е безопасно да си мълча. Опитах се да им обясня, но кучето лаеше толкова силно, че никой не ме чу. После над всичкия този шум се разнесе пронизителен писък.

Изгубих ума и дума.

— Това е сестра ми! — изкрещях. — Той я убива!

Затичах с все сила към мястото, където беше изчезнала Роуз. Тълпата ме последва. Някой се спъна в синджира на кучето и цветисто изруга. Макар фенерите да светеха силно, не виждах нито Роуз, нито Котънови, нито Стивън. Всички говореха един през друг, правеха всевъзможни предположения.

Една дебела жена настояваше началникът на гарата да пусне кучето от синджира, но той се страхуваше, че ако го стори, животното може да ухапе Котънови вместо мечката.

— Но тя ще ги удуши! — крещеше жената. — И без това нямат никакъв шанс за спасение.

Отворих уста да им обясня, че мечка няма, но изведнъж забелязах нещо бяло в далечината. Мъжете с фенерите също забелязаха бялото петно и се затичаха към него. Фенерите осветиха Нийл Котън, понесъл на ръце Роуз (бялото петно беше костюмът на сестра ми), Саймън и Стивън вървяха на няколко стъпки след него.

Дебеланата се спусна към тях.

— Отстъпете назад, моля! — властно нареди Нийл Котън. — Момичето преживя ужасен шок!

— Роуз! Роуз! — извиках и затичах към нея.

— Сестра ти е добре — бързо рече Саймън Котън, — но искаме да я качим в нашата кола. — Той взе един фенер и освети пътя на Нийл.

— Но мечката, сър… — започна товарачът.

— Мъртва е — каза Саймън Котън. — Брат ми я уби.

— Сигурен ли сте, сър? — попита началникът на гарата.

— Най-добре да проверим — предложи дебелата жена. — Кучето скоро ще я открие.

— Не, няма — извика Нийл Котън през рамо. — Трупът на мечката падна в реката и течението го отнесе.

— Бедното животно, горкото, какъв лош късмет — проплака дебеланата. — Първо да го убият, а после трупът му да бъде отнесен от течението на реката!

— Върви със сестра си — нареди ми Саймън Котън и аз с радост се подчиних.

Той подаде фенера на Стивън и започна да уговаря пътниците да се качат във вагоните.

— Странна работа! — рече началникът на гарата.

Наистина беше странна работа, която на всичкото отгоре лично ме засягаше.

— Какво стана, Стивън? — попитах тихичко.

Внезапно Роуз надигна глава и гневно изсъска:

— Затваряй си човката и гледай да не забравят да свалят сандъците ни от влака. — После чух сестра ми да казва на Нийл, че ще е най-добре да се измъкнат през полето, вместо да минават през предната част на гарата. След малко двамата потънаха в тъмнината.

Двамата със Стивън отидохме до товарния вагон. Преди да съм успяла да кажа каквото и да е, той прошепна:

— Моля ви, моля ви, не ме питайте нищо, госпожице Касандра. Не сега.

Заех се да стоварвам бобровото палто, пътническото одеяло и късото палтенце от тюленова кожа на платформата.

— Поне можеш да ми кажеш къде е палтото от меча кожа — започнах, но точно в този миг се появи товарачът. Бедният човечец още не можеше да си обясни как мечката е успяла да се измъкне от вагона. Казах му, че Роуз е била вътре, когато Нийл Котън е захлопнал вратите, и че когато е чула ръмженето на звяра, е отворила вратите от другата страна.

— Мечката я подгони — добавих и това обяснение се стори напълно приемливо на товарача.

Началникът на гарата ни помогна да натоварим сандъците в каруцата на господин Стебинс. Колата на Котънови беше спряна само на няколко метра по-надолу. Видях, че Роуз вече се е настанила вътре. Разговаряше с госпожа Котън. А Саймън Котън дойде при мен и каза:

— Ще закараме сестра ти у дома. Ще дойдеш ли и ти с нас?

Ала аз отвърнах, че ще остана със Стивън; отчасти защото се чувствах засрамена, отчасти защото се страхувах, че понеже нямах ни най-малка представа как точно се бяха развили нещата, можех да кажа нещо излишно. Не успях да изкопча нищо от Стивън през целия път до замъка. Той не спираше да повтаря едно и също:

— О, беше ужасно, ужасно! По-добре госпожица Роуз да ви разкаже. Аз предпочитам да не говоря за това.

Така че трябваше да изчакам, докато двете с Роуз не си легнем, за да чуя цялата история. Тя, разбира се, ни обясни набързо какво е станало, но аз допусках, че премълчава някои съществени подробности. Единственото, което научихме, бе, че Нийл Котън се появил пред нея, размахвайки вила, тя изпищяла и той изведнъж разбрал каква е работата. Именно Нийл казал на Саймън и Стивън да се престорят, че наистина е имало мечка.

— Те не ме издадоха дори пред майка си — каза Роуз. — О, двамата наистина бяха невероятни!

Никога не бях чувала татко да се смее така. Той каза, че сега историята толкова ще се раздуе из околността, че накрая ще излезе, че Роуз е била преследвана от цяло стадо слонове. Беше силно впечатлен от бързата реакция и находчивост на двамата Котънови.

Те не влязоха вкъщи, а само докараха Роуз до двора.

— Нийл обеща, че ще ме оставят да разказвам това, което ме устройва — каза сестра ми. — Е, сега, след като вече знаете, ще трябва до края на живота си да се преструвате, че наистина съм била гонена от мечка.

Роуз гореше от вълнение, изобщо не й пукаше, че може да се е изложила. Аз бях тази, която си умираше от неудобство. Не знам защо — може би бях прекалено уморена. Внезапно започнах да треперя и бях на път да се разплача. Топаз побърза да ни изпрати да си легнем, после ни донесе какао и топли тухли за краката. Скоро се почувствах по-добре. Мащехата ни целуна майчински — нещо, което Роуз по принцип не одобрява — и ни заръча да не си приказваме до среднощ. Струва ми се, че й се щеше да остане и тя да си побъбри с нас, но баща ни й извика да си ляга.

— Нека да си допием какаото на тъмно — предложих и духнах свещта. Роуз винаги споделя по-лесно, когато около нея няма светлина.

Първото нещо, което сестра ми произнесе, бе:

— Какво ти каза Стивън?

Повторих й думите му — за това колко ужасно било всичко.

— Чудя се дали изобщо е видял нещо — рече тя, а после започна да се киска — за пръв път от месеци насам. Кикотът й стана приглушен, очевидно затискаше лицето си с възглавницата. Накрая спря, за да си поеме въздух, и добави: — Зашлевих шамар на Нийл Котън.

— Роуз! — извиках. — Защо?

Разказа ми как го видяла да приближава към нея с вила в ръка и изпищяла така силно, че чак му проглушила тъпанчетата. (Очевидно ставаше дума за писъка, който всички бяхме чули.)

— После се опитах да си съблека палтото, но не успях да напипам копчетата, затова продължих да тичам с него. Нийл завика подире ми: „Стой! Стой!“ — трябва да беше разбрал, че не съм мечка, — и ме последва. Когато се изравни с мен, ме хвана за ръкава. „Пусни ме, по дяволите!“ — извиках му. Стивън ме чу и каза: „Това е госпожица Роуз.“ Тогава Нийл Котън извика: „Но защо бягате?“, а аз отвърнах: „Защото не искам да се срещам нито с вас, нито с брат ви. И двамата можете да вървите в ада!“ И му ударих един през лицето.

— О, Роуз! — Наистина бях ужасена. — А той какво каза?

— Каза: „Мили Боже!“, след което Стивън и Саймън дойдоха съвсем близо до нас. Стивън ме информира, че всички хора от влака са се спуснали да ме преследват.„Всичко е по ваша вина! — обърнах се аз към Нийл. — Направихте ме за посмешище на цялата околия!“ Тогава той каза: „Чакайте, замълчете за момент…“ После предложи да се преструваме, че наистина е имало мечка.

— Не мислиш ли, че е било много мило от негова страна? — попитах.

— Да, в известна степен — отвърна Роуз, после млъкна, сякаш опитвайки се да разбере нещо.

Не след дълго продължи:

— Всичко е заради това, че не ни приемат на сериозно — не само нас, но и англичаните, и Англия като цяло. Бас държа, че едва ли би си позволил да се държи така в Америка. Смята, че Англия е голям майтап — с миниатюрните си влакчета и с прословутата си провинция. Разбрах го от начина, по който говореше по време на пътуването ми с тях.

Знаех какво точно имаше предвид сестра ми — и аз бях усетила нещо подобно още в онази първа вечер, когато двамата братя се бяха появили в замъка. Но го забелязах само при Нийл, не и при Саймън. Пък и съм напълно сигурна, че Нийл не го прави с лошо чувство.

Попитах я как й се е видяла майка им.

— Красива е и не спира да приказва. Татко със сигурност ще поиска да я разбие в словесна престрелка.

— Ако изобщо някога я срещне.

— Разбира се, че ще я срещне. Сега вече често ще се виждаме с Котънови.

Тонът й беше твърде самоуверен — почти арогантен. Направо се изплаших за нея.

— О, Роуз, този път гледай да не се държиш глупаво с тях! — възкликнах, преди да успея да се спра.

— Какво искаш да кажеш? Да не би Топаз да смята, че последния път съм се държала глупаво?

Отвърнах, че само предполагам, но тя не ме остави на мира и буквално ме засипа с въпроси. Исках да защитя Топаз, освен това бях много уморена, пък и нали двете с мащехата ми бяхме решили, че ако се удаде удобен случай, е по-добре да предупредим Роуз. Разказах й за разговора, който бях дочула от укритието си в хамбара, като се постарах да акцентирам върху изказването на Саймън Котън, че съм преднамерено наивна, и пропуснах онази част, в която ставаше дума за баща ни.

Роуз настояваше да узнае кой от двамата братя е казал по-ужасни неща. Опитах се да подредя по значимост забележките им.

— Е, на Саймън поне му е било жал за мен — рече сестра ми. — Нийл е бил този, който е предложил да не се занимават повече с нас. О, ще си платят за това!

— Не се настройвай срещу тях — помолих я. — Виж само колко мили бяха тази вечер. И ако си сигурна, че от днес нататък ще ни бъдат приятели, тогава…

— Напълно съм сигурна.

— Казаха ли, че отново ще се видим?

— Няма значение какво са казали. — И за моя най-голяма изненада тя пак започна да се смее. Не искаше да ми разкрие причината за това буйство, а когато спря, заяви, че много й се спи.

Опитах се да измъкна нещо повече от нея, като се въплътих в госпожица Блосъм.

— Чакай малко, Роузи, защо ми се струва, че криеш нещо в ръкава си, пакостливо момиче?

Но сестра ми не се хвана на въдицата.

— Дори и да крия нещо, ще си остане там, където е — отвърна тя. — Я по-добре вие двете там да заспивате.

Но аз останах будна цяла вечност, прекарвайки отново и отново събитията през ума си.

О, небеса, часовникът на църковната кула в Годсенд отмери четири удара — значи съм прекарала в писане цели шест часа! Топаз не ме повика за обяд, а направо ми донесе чаша мляко и два големи сандвича със сирене. Предаде ми думите на татко, че мога да остана на хълма и да пиша толкова дълго, колкото искам. Може би е малко егоистично от моя страна да се занимавам със своите си работи, докато останалите са съсредоточили усилията си върху дрехите на леля Милисънт, но когато тази сутрин ги извадихме от сандъците, аз отново се разтреперих и Топаз ме отпрати. Мащехата ми беше права, като смяташе, че ако пиша за чувствата, които ме вълнуват, ще се освободя от тях — ето, сега гледам редовете, посветени на дрехите на мъртвата старица, и не изпитвам никакъв ужас.

Рано тази сутрин, преди да тръгне за работа, Стивън отиде с колелото до Скотни и се върна с палтото от меча кожа — предната вечер го бяха скрили в една канавка. Татко си спомни, че когато е бил малко момче, е слушал доста за това палто. Каза, че по онова време повечето кочияши са се смятали за истински късметлии, ако са разполагали с къса пелерина от козя кожа за мразовитите зимни дни. Но прабаба ни заявила, че след като съпругът й се вози вътре в каляската си облечен с палто, подплатено с боброва кожа, то кочияшът, седнал отвън на капрата, трябва да е също толкова топло облечен, ако не и повече. Кочияшът бил много благодарен за дебелия мечи кожух, но същевременно се срамувал да го носи, защото, когато го видели с него, малките момченца хуквали подире му, подигравали му се и го питали дали няма да им потанцува. Късото палтенце от тюленова кожа било ушито за леля Милисънт в края на деветдесетте, още преди да се обяви за природозащитничка и категорично да откаже да носи кожени облекла. Според татко леля му е запазила тези дрехи главно от сантиментални подбуди — единственото истински щастливо време в нейния живот е било детството. Колко е трудно да се свърже младата госпожица Мили, която е ходела на уроци по танци, със старата дама, наметнала на раменете си строгата черна пелерина! Това ме кара да се питам каква ли ще бъда аз самата, когато остарея.

Ръката ми трепери от умора, но желанието да продължа да пиша е все така силно. През целия ден се чувствам като две различни личности — едната от вчера, другата — от днес. Прокрадва се и трети образ — аз, само че утре. Какво ли ни предстои? Дали Котънови ще ни поканят в Скотни? Топаз е сигурна, че това ще се случи. Смята, че необичайността на снощния инцидент ще събуди отново интереса им към нас, така както ги бяхме заинтригували по време на първото им посещение в замъка. И че бягството на Роуз от двамата братя трябва да ги е убедило, че сестра ми няма никакво намерение да им се натиска. Дано само не започне отново да ги сваля! Топаз каза, че съм постъпила добре, като съм казала на Роуз какво са говорили за нея Нийл и Саймън. На сутринта тя самата си поприказва със сестра ми, която я изслуша с учудващо търпение.

— Повече слушай, по-малко говори, докато не усетиш, че се отпускаш напълно — посъветва я Топаз. — И не се дръж предизвикателно, за Бога! Видът ти е достатъчно съблазнителен — той сам ще работи в твоя полза. — Обичам Топаз в моментите, в които е стъпила здраво на земята.

Ужасно ли е, че взимам участие в планирането на подобно нещо? Не е ли все едно като да се включвам в опитите за продаване на собствената ми сестра? Но от друга страна, съм сигурна, че Роуз ще успее да се влюби в някой от двамата братя — в този, който ще се влюби в нея, искам да кажа. Надявам се това да е Нийл, защото наистина намирам Саймън за малко плашещ. Да, но точно Нийл смята Англия за несериозна работа…

Очите ми не се откъсват от замъка, изправил снага долу, в ниското. Как бих искала да мога да намеря точните думи — сериозни и красиви, — за да го опиша такъв, какъвто го виждам в този момент, озарен от яркото следобедно слънце. Колкото повече ги търся, толкова по ми убягват. Как може да се опишат водопадът от светлина, заливащ двора, грейналите прозорци с позлатени от слънчевите лъчи стъкла, старинният вид на цялата постройка — сякаш слязла от някое платно на древен майстор? Единственият израз, който ми хрумва, е „светлина от друго време“ и това не е просто красива фраза, а самата истина…

О! Колата на Котънови току-що свърна по шосето на Годсенд. Идват насам! Нима пак само ще чакам и наблюдавам? В никакъв случай!

Веднага слизам!

Седма глава

Поканени сме на вечеря в скотни след една седмица, броено от днес!

Има и още нещо, за което искам да пиша — нещо, което е само моя тайна. О, не знам откъде да започна!

Слязох от кулата Белмот и с все сила хукнах към замъка. Успях да пристигна навреме, за да предупредя останалите за предстоящото посещение на благородните господа от Скотни. Роуз и Топаз тъкмо гладеха и сестра ми си сложи чиста и още топла от ютията блуза. Топаз набързо се пооправи и се зае да вади чашите за чай. Аз се измих и после установих, че трябва да избирам какво да направя — да отида да предупредя татко или да се среша, нямаше да имам време да свърша и двете. Стигнах до компромисен вариант — взех четката за коса и докато тичах към стаичката на вратаря, успях да пригладя разрошените си кичури. Татко така подскочи, когато му съобщих новината, че в първия момент се уплаших, да не би да реши да се скрие някъде, за да избегне срещата с Котънови. Той обаче грабна четката ми и обра с нея полепналите по сакото му косми. Не възразих — сега не беше моментът да си придиряме.

Накрая дори се оказа, че сме готови няколко минути по-рано, защото Котънови оставиха колата си на главното шосе и тръгнаха пеша към замъка. Калта беше изсъхнала, но пътят си оставаше доста изровен.

— И госпожа Котън е с тях! — извиках, когато посетителите ни се появиха на хоризонта.

Татко каза, че ще отиде да ги посрещне при главната порта.

— Ако този път нещо се провали, поне няма да бъде по моя вина. Обещал съм на Топаз. — После ни огледа мрачно и добави: — Радвам се, че сте все още достатъчно млади, за да бъдете пласирани.

Роуз и Топаз бяха запалили огън във всекидневната и освежили обстановката с букет нарциси. Пламъците в камината придаваха на стаята по-пролетен вид отвсякога. Отворихме прозорците — лебедите плуваха току под тях, без да проявяват особен интерес към нашите вълнения. Изведнъж си припомних първия ни пролетен следобед в същата тази стая, когато Роуз изпълняваше своята композиция на старото пиано, а мама се привеждаше над пълния с вода крепостен ров и сивата й рокля трепкаше при всеки повей на вятъра. „О, мамо, направи така, че на Роуз да й се случи онова, което е най-добро за нея!“, помолих се мълчаливо аз, после почти видях как мама забързано се спуска от небето, за да вземе нещата в свои ръце и да ги накара да проработят. Накъде само избиват мислите на човек, когато види отворен прозорец!

Татко въведе Котънови във всекидневната.

Роуз беше казала, че госпожа Котън е красива, но аз не бих я описала точно по този начин. Топаз например е безспорна красавица — главно поради факта, че създава усещането за принадлежаща към някаква нова раса, по-бяла от бялото. Роуз, с нейния чудесен свеж тен и очи, способни да озарят цялото й лице, е красива. Госпожа Котън е внушителна. Не, това определение навежда на мисълта, че е едра жена, а тя не е. Просто изглежда чудесно, така както трябва. Тенът й е точно толкова блед, колкото е необходимо. Черната й коса е започнала да посивява, но не й придава вид на остаряваща жена, защото сивите косми са точно толкова, колкото си му е редът и са разположени точно там, където им е мястото. Фигурата й е перфектна, също и дрехите — костюм от туид в две части, но много по-вълнуващ, отколкото съм си представяла, че може да бъде един костюм от туид. Преобладаващият цвят е синьото, което те кара да забележиш очите на дамата. Страхувам се, че съм я оглеждала доста втренчено — надявам се да е разбрала, че го правя от възхищение, а не поради липса на добро възпитание. Тъй като е майка на Саймън Котън, едва ли е на по-малко от петдесет години, колкото и да не е за вярване. Сега, като се замисля по този въпрос, установявам, че не мога да си я представя по-млада. Госпожа Котън наистина изглежда напълно различна от всички петдесетгодишни жени, които някога съм виждала.

Говореше солидно, това е най-точната дума — докато я слушах, си представях стена, изградена от думи. За щастие, приказва красиво — точно като Саймън — и изобщо не възразява, когато я прекъсват. Синовете й го правят през цялото време, а татко бързо усвои тази тяхна техника, защото госпожа Котън се обръщаше главно към него. Той й представи Топаз, после мен. Госпожа Котън се ръкува с нас и изрази надежда, че Роуз се е съвзела от преживения шок.

— Вижте само тези прекрасни лебеди! — бе следващото нещо, което изрече, после без предисловие се прехвърли на „Джейкъб Рестлинг“. Оказа се, че тя също е слушала една от лекциите, които баща ми бе изнесъл в Америка.

Двамата продължиха разговора, като не спираха да се прекъсват, без да се сърдят един на друг заради това. Роуз седеше на канапето до прозореца и разговаряше със Саймън, а Топаз и аз отидохме до кухнята, за да подготвим чая за сервиране. Нийл любезно ни придружи, предлагайки ни помощта си.

Стояхме прави до огъня и чакахме водата да заври.

— Майка ви наистина ли не знае, че мечката всъщност е била нашата Роуз? — попитах го аз.

— Господи, не! Това изобщо няма да й хареса — не отговаря на нейната представа за добра шега. Освен това няма да е честно по отношение на сестра ти, ако тръгнем да разправяме какво точно се случи снощи.

Прав беше, разбира се — госпожа Котън със сигурност щеше да се зачуди защо Роуз е хукнала да бяга. (Предполагам, че Нийл се досещаше за истинската причина — че Роуз бяга от тях, защото е обидена, че са ни пренебрегнали. Какъв срам!)

— Не виждам как някой може да повярва на легендата, че сте убили огромна мечка само с помощта на една вила за обръщане на сено — подхвърлих.

— Не съм я убил, само я раних — много лошо, струва ми се, но не достатъчно, че да я извадя от строя. Тя с рев се нахвърли върху мен, аз отстъпих встрани и тя падна в реката — чух я как тежко цопна във водата. Взех огромен камък — бедния звяр, хич не ми се щеше да го доубивам, но се налагаше. Нададе предсмъртен стон, когато камъкът го удари по главата, и потъна. Вдигнах фенера високо и видях как по повърхността на водата заизлизаха мехурчета. Също така съзрях и огромна тъмна буца — тялото на мъртвото животно, — очертана под водата и носена бавно от течението.

— Но вие нямахте фенер — възразих. — Нито пък е имало мечка — засмя се Топаз.

За малко да му повярвам, макар да знаех добре каква беше истината, сърцето ми чак се сви от мъка по убитата мечка. Нищо чудно, че и госпожа Котън е приела тази история за чиста монета.

— Мама настоя да отидем до цирка и да обезщетим собственика заради понесената от него загуба — продължи Нийл, а устните му се разтегнаха в усмивка. — Оказа се, че циркът е второразреден и не разполага с никакви мечки, но собственикът се съгласи да разпространи нашата история, надявайки се, че това ще привлече клиенти на представленията му. Опитах се да купя един от лъвовете му, но той ми заяви, че не се продават.

— За какво ви е лъв? — попитах.

— О, лъвовете са много сладки животни — неопределено отвърна Нийл.

Водата вече беше завряла. Свалихме чайника от огъня и запарихме чая.

След като сервирахме, Нийл отиде да седне на канапето до Роуз. Саймън пък стана, приближи до Топаз и започна любезно да разговаря с нея. Татко и госпожа Котън със задоволство продължаваха да се прекъсват. Беше истинска наслада за мен да наблюдавам всеки един от присъстващите в стаята, само дето не можех да следя всички разговори едновременно. Най-любопитна бях да разбера как вървят нещата на Роуз. Виждах, че оставя Нийл да говори през по-голямата част от времето, но ми се стори, че изобщо не го слуша, което не беше добре. Сестра ми току се надвесваше над прозореца, за да храни лебедите. Нийл изглеждаше озадачен. После забелязах, че Саймън не отделя очи от Роуз. По едно време сестра ми срещна погледа му и на устните й трепна усмивка. Нийл я стрелна с очи, после се изправи и помоли Топаз за допълнително чай (макар впоследствие изобщо да не пи от него). Саймън отиде при Роуз. Тя продължаваше да не говори много, но изглеждаше така, сякаш намира всяка дума, изречена от по-големия Котън, за ужасно интересна. Подочух това-онова — Саймън й разказваше за Скотни Хол.

— Не, никога не съм го разглеждала отвътре — каза сестра ми.

— Но разбира се, че трябва! Надяваме се, че ще приемете да вечеряте с нас следващата седмица.

Той се обърна към майка си за потвърждение и госпожа Котън покани всички ни. За една инфарктна частица от секундата си помислих, че ще остана на сухо, защото госпожа Котън запита:

— Достатъчно голяма ли е Касандра за вечерни партита?

Но Нийл извика:

— Ама разбира се, че е! — И всичко си дойде на мястото.

О, харесвам го този Нийл! Когато семейство Котън си тръгнаха, аз вървях с него, татко придружаваше госпожа Котън, а Саймън кавалерстваше на Роуз. Нийл се заинтригува как възнамеряваме да се придвижим до Скотни и когато отвърнах, че ще трябва да помислим по въпроса, той обеща да изпрати тяхната кола. Невероятно мил е, макар че, когато минавахме покрай хамбара, се сетих за приказките му по адрес на Роуз. Май не бива да си вадим прибързани заключения от едно-две дочути неща. Освен това Саймън бе този, който ме бе нарекъл „преднамерено наивна“. Нийл ме бе определил като „хубаво дете“, което не съвпада напълно с моето виждане за самата себе си, но все пак е мил комплимент.

Когато се връщахме обратно към замъка, татко се възхити от любезността на Котънови, после попита дали имаме подходящи рокли за предстоящото парти. Аз също се притеснявах по този въпрос, но отвърнах:

— О, Топаз ще измисли нещо.

— Чудя се дали някоя от дрехите на леля ви Милисънт няма да свърши работа? Ако не — да вървят по дяволите, все трябва да е останало нещо, което да можем да продадем… — Татко хвърли умолителен поглед към мен.

Хванах го под ръка и отвърнах:

— Ще се оправим, не се тревожи.

Той погледна колебливо към Роуз — сестра ми вървеше и се усмихваше на себе си. Не мисля, че беше чула и дума от онова, което си приказвахме.

Заварихме Топаз да мие чаените чаши.

— Мортмейн, заслужаваш медал! — възкликна тя, щом ни видя.

— За какво? — учуди се баща ми. — О, защото говорих с госпожа Котън ли? Беше ми невероятно приятно.

Топаз го изгледа замислено.

— Когато бях в Америка, свикнах с виталността на американките — обясни баща ми.

— Всичките ли говорят толкова много? — поинтересувах се аз.

— Не, разбира се, че не. Но госпожа Котън принадлежи към онзи често срещан тип жени, който си пада по лекциите. Първо посещават някоя сказка, а после си устройват забавления. Невероятно гостоприемни са. — Той седна върху кухненската маса и заклати крака. Приличаше на пакостливо момче. — Енергията им е направо удивителна — продължи. — В състояние са да родят и отгледат три-четири деца и едновременно с това да въртят домакинството, да се информират за последните новости в областта на изобразителното изкуство, музиката и литературата — знанията им са повърхностни, разбира се, но, мили Боже, и това е нещо! Отгоре на всичкото притежават и дял в някой бизнес. Също така някои от тях се женят по няколко пъти просто за да избягат от еднообразието.

— Не смятам, че който и да е съпруг би издържал на подобно напрежение повече от две-три години — отбеляза Топаз.

— В началото и аз мислех така. Неспирният порой от приказки буквално изчерпа силите ми. След време обаче свикнах. Приличат на топки за тенис — ти ги удряш и те отскачат, за да ударят теб. Като цяло резултатът е повече от стимулиращ — освен ако тотално не те разгромят — сухо рече Топаз.

— Понякога оказват и такъв ефект — призна баща ми. — Голяма част от американските мъже са невероятно мълчаливи.

— Стори ми се, че госпожа Котън знае доста неща за „Джейкъб Рестлинг“ — намесих се аз.

— Най-вероятно я е прочела, преди да дойдат тук — американските интелектуалки имат навика да го правят и бих казал, че е много мило от тяхна страна. Интересно е, че голяма част от тях посивяват преждевременно. И бих искал да отбележа какво удоволствие бе за мен да видя така елегантно облечена жена.

Татко започна да си тананика разсеяно и се отправи към стаичката си — сякаш изведнъж съвсем бе забравил за нас. Идеше ми да му забия един заради последната забележка — във връзка с елегантността на госпожа Котън, — защото в момента Топаз бе възможно най-далеч от образа на елегантната жена: роклята й от домашнотъкано платно като че ли беше първа братовчедка на конопените чували, а прекрасната й руса коса, която остро се нуждаеше от измиване, бе прибрана във вехта изпокъсана мрежичка.

— Може би щеше да му се стори стимулиращо, ако и аз говорех толкова много — с въздишка рече тя.

— Не биваше да коментираме — възразих.

Честно казано, аз самата също намирах госпожа Котън за стимулираща личност, но не бях толкова нетактична, че да изразя това свое мнение гласно.

— Топаз, мислиш ли, че вечерният му костюм вече е прояден от молците? Не го е обличал от последното парти в дома на леля Милисънт.

Топаз отвърна, че се е погрижила за костюма на татко.

— Само ще трябва да му намерим копчета за ръкавели, защото той продаде своите. О, Касандра, направо не е за вярване — един гений, един мъж, по книгата, на когото американските критици пишат есета, да няма свестни копчета за ръкавели!

Отвърнах, че много гении нямат дори ризи, на които да слагат копчета за ръкавели, а после започнахме да обсъждаме с какво ще се облечем самите ние за партито.

При мен нещата не са съвсем зле — винаги мога да си сложа бялата рокля, с която ходех по училищните тържества. Тя би била подходяща за всяко момиче на моята възраст. А Топаз можеше да преправи някоя от своите вечерни рокли за случая. Истинският проблем е Роуз.

— Никоя от дрехите на леля ви Милисънт не може да послужи за ушиването на рокля за сестра ти — въздъхна Топаз. — Не виждам нищо подходящо и сред моите тоалети. Роуз има нужда от нещо разкошно, с много волани. Понеже по никакъв начин не бихме могли да скрием ранновикторианския й чар, по-добре да го подчертаем.

Чувах как Роуз свири на пиано във всекидневната. Затворих плътно вратата на кухнята и казах:

— Как ти се стори днешното й държание?

— Поне беше по-тиха, макар пак да правеше мили очи. Но както и да е — това вече няма значение.

Погледнах я удивено и Топаз продължи:

— Саймън Котън е силно увлечен по нея, не забеляза ли? Веднъж щом мъжът падне в капана, момичето може да си позволи да бъде толкова глупаво, колкото си поиска, а той най-вероятно ще си помисли, че глупостта е особено привлекателно качество.

— И Нийл ли е увлечен?

— Съмнявам се — отвърна мащехата ми. — Имам чувството, че Нийл сякаш вижда през нея. Забелязах как един-два пъти я погледна изпитателно. О, в какво ще я облечем, Касандра? Наистина мисля, че има шансове със Саймън — познавам симптомите, а при него те са налице.

Изведнъж си представих лицето на Саймън Котън — бледо, с контрастираща черна брада.

— Наистина ли ще си доволна, ако Роуз се омъжи за него, Топаз? — попитах.

— Бих искала да й се удаде тази възможност — твърдо отвърна Топаз.

Скоро след това пристигна госпожица Марси. Носеше книга за баща ми. Осведоми ни, че викарият е поканен на същата вечеря, на която ще ходим и ние — научила за това от икономката му.

— Повечето хора са получавали покана за обяд или чай — каза госпожица Марси. — Покана за вечеря обаче си е нещо съвсем друго.

Споделихме с нея проблема във връзка с роклята на Роуз.

— Трябва да бъде розова — отсече госпожица Марси. — И с кринолин. Точно такава видях в най-новия брой на списание „Домашен разговор“.

После се впусна в подробности около модела.

— О, Господи, това ще бъде идеално за Роуз! — въздъхна Топаз.

Госпожица Марси се изчерви, примигна и рече:

— Можете ли да я ушиете, госпожо Мортмейн? Ако скъпата Роуз ми позволи да й подаря плата, разбира се.

— Аз ще ви позволя! — извика Топаз. — Чувствам се в правото си да го направя.

Госпожица Марси й хвърли светкавичен поглед и мащехата ми едва забележимо кимна. За малко да се изсмея. Двете бяха толкова различни една от друга — госпожица Марси приличаше на дребно розово птиченце, а Топаз бе висока и бледа, подобна на богиня — и въпреки това неистовото желание да омъжат Роуз ги сближаваше толкова много, че те дори започваха да си приличат.

— Можем да предложим на госпожица Марси да си избере нещо от дрехите на леля Милисънт в знак на благодарност за прекрасния жест — рекох.

Двете жени мигом се отправиха към всекидневната, в която бяха пръснати дрехите на покойницата, а аз останах в кухнята, за да приготвя чая на Стивън. Топаз беше решила, че онези от нас, които пият следобеден чай, ще получат по чаша какао към вечерята си. Стивън се разтревожи не на шега, когато чу, че ще се появя на вечеря в Скотни Хол с такава стара рокля.

— Не можете ли да си купите поне нов шал? — попита той. — Имам малко спестени пари.

Благодарих му, но отвърнах, че синият шал, който вървеше с бялата рокля, е много запазен — почти като нов.

— Ами тогава какво ще кажете за една панделка за косата, госпожице Касандра?

— Божичко, не съм слагала панделки от малка! — възкликнах.

— Носехте корделки на краищата на плитките си, преди да си подстрижете косата. Бяха красиви.

После Стивън ме попита дали сега, след като по-добре познавам двамата Котънови, съм започнала да ги харесвам повече.

— О, за Саймън нищо не мога да кажа — той през цялото време говореше с Роуз. Но Нийл е много мил.

— Смятате ли го за хубав?

Отвърнах, че едва ли бих могла да го определя като красавец.

— Не е точно хубав — не и колкото теб, Стивън.

Казах го, без да се замисля — всички вкъщи възприемаме като нещо нормално красотата на Стивън. При тези мои думи обаче той така силно се изчерви, че ми се прииска да не бях ги изричала.

— Нали разбираш, твоите черти са класически — обясних.

— Което като че ли е без особено значение, след като не съм джентълмен. — Стивън се усмихна някак саркастично, както ми се стори.

— Не говори така — прекъснах го. — Джентълмени са всички мъже, които се държат като такива. Ти със сигурност си един от тях.

Той поклати глава.

— Можеш да си джентълмен само ако си се родил такъв, госпожице Касандра.

— Стивън, това са пълни отживелици и глупости! — възкликнах. — Наистина. И между другото, би ли престанал да ми викаш „госпожице Касандра“?

Той ме погледна объркано, после рече:

— Да, разбирам: сега, след като вече сте пораснали достатъчно, за да ходите по вечерни партита, би трябвало да се обръщам към вас с „госпожице Мортмейн“.

— Напротив. Исках да кажа съвсем друго. Викай ми просто Касандра, без „госпожице“ отпред. Ти си член на семейството ни. Като си помисля, намирам за истински абсурд, че използваш официални обръщения. Кой те накара да ни викаш така?

— Майка ми — тя беше безкомпромисна в това отношение. Спомням си първия ден, в който пристигнахме в дома ви. Вие и госпожица Роуз си подхвърляхте топка в градината. Хукнах към вратата на кухнята — помислих си, че и аз мога да се включа в играта, но мама ме спря и ми обясни, че вие двете сте млади госпожици и аз не мога да си играя с вас, освен ако не ме поканите. Освен това ми заръча да ви наричам „госпожици“ и никога да не си позволявам прекалено много. Доста се поизпоти, докато ми обясни какво точно означава „да не си позволявам прекалено много“.

— О, Стивън, колко ужасно! Тогава си бил на…

— На седем, ако не се лъжа. Вие трябва да сте били на шест, а госпожица Роуз — на девет. Томас бе само четиригодишен, но трябваше да му викам „господин Томас“. Само дето той още преди години ме помоли да не му казвам така.

— Аз също трябваше да проведа този разговор преди години! — възкликнах.

Истината е, че изобщо не се бях замисляла върху този въпрос. Майката на Стивън бе работила при родителите ни няколко години, преди да се омъжи. Когато останала вдовица, поискала отново да се върне на служба в дома ни и да даде Стивън в някой детски дом. Знам, че беше много благодарна на мама, задето й позволи да доведе Стивън със себе си — може би именно това я беше накарало да попрекали с изискванията по отношение на почтителното държане на сина си.

— Както и да е, сега ти го казвам — продължих, — така че се постарай да го запомниш.

— А на госпожица Роуз направо Роуз ли да й викам? — попита ме той.

Не бях сигурна как би реагирала Роуз на подобно свойско обръщение, затова отвърнах:

— О, какво ни интересува Роуз? Става дума за отношенията между теб и мен.

— Не мога да наричам вас само по малко име, а към нея да се обръщам с „госпожице“ — твърдо възрази той. — Това би я поставило над вас.

Обещах да говоря с Роуз по въпроса и поисках да ми подаде чашата си, за да му сипя допълнително чай. Започвах да се чувствам неудобно.

Стивън дълго разбърква чая си, после рече:

— Наистина ли вярвате в онова, което казахте за джентълмените? Че джентълмен е този, който се държи като такъв?

— Разбира се, Стивън, заклевам се.

Толкова исках да ми повярва, че се приведох над масата и лицето ми се озова току пред неговото. Той ме погледна право в очите. Отнесеният му поглед вече го нямаше, от очите му сякаш извираше някаква светлина, но едновременно с това бяха по-тъмни от всякога. Погледът му беше толкова директен, че сякаш ме докосваше. Това усещане продължи само секунда, но в тази секунда Стивън бе един напълно различен човек — много интересен, дори будещ вълнение, признавам си.

В този момент брат ми влезе в кухнята и аз отскочих назад.

— Защо си се зачервила толкова, момичето ми? — подигравателно запита Томас.

Разбирам защо понякога Роуз изпитва непреодолимото желание да му забие един в ухилената физиономия. За щастие Томас не изчака да му отговоря, а започна да разправя, че във вестника имало статия за убитата мечка, отнесена на около двайсет мили надолу по реката. Посмях се заедно с момчетата на тази история, после сложих да сваря едно яйце за брат си. Стивън стана и излезе на двора.

През цялото време, докато сервирах яденето на Томас, си умирах от притеснение — внезапно осъзнах, че не мога да продължа да се преструвам. Не можех вечно да се заблуждавам, че Стивън е просто силно привързан към мен и че това няма ни най-малко значение. От седмици не бях се замисляла върху отношенията ни и напълно бях забравила за необходимостта от време на време да се държа рязко с него — така както ме бе посъветвал татко. Казах си, че трябва веднага да започна с промяната, после разбрах, че нямам сили да го направя — не и след като току-що го бях помолила да зареже официалностите и да се обръща към мен на малко име и след като ме бе гледал така, че чак свят ми се беше завил.

Усамотих се в градината, за да помисля на спокойствие. Беше в онези часове на вечерта, когато бледите цветя изглеждат по-бледи, отколкото са в действителност. Всичко наоколо сякаш бе замръзнало в пълна неподвижност. Газената лампа в стаята на баща ми мъждукаше, Топаз и госпожица Марси си бяха запалили свещ в трапезарията, а Роуз все така продължаваше да свири на пианото във всекидневната, без да има нужда от светлина. Замайването ми беше отминало, чувствах се странно, сякаш ми бяха поникнали криле. Тръгнах през пасажа, водещ към централната порта, и излязох на поляната. Минах покрай хамбара. Стивън излезе оттам. Не се усмихна, както обикновено правеше, щом ме видеше. Този път в погледа му сякаш имаше въпрос.

— Да се поразходим — рече той.

— Добре — казах, после размислих и се поправих: — Не, не, не мисля, че ще го направя, Стивън. Искам отново да видя госпожица Марси, преди да си тръгне.

Изобщо не исках да видя госпожица Марси, желанието ми беше да се разхождам с него, но просто знаех, че трябва да проявя твърдост.

Стивън кимна. Двамата се запътихме обратно към замъка, без да си продумаме.

Когато с Роуз си легнахме, я попитах дали възразява Стивън да пропуска „госпожице“ пред името й.

— Все ми е тая — отвърна сестра ми. — Да ми вика както иска. В края на краищата той плаща за храната, която ям.

Започнах да говоря за Котънови, но тя ми отвръщаше с неохота — изглежда, искаше да остане насаме с мислите си. Затова млъкнах и също започнах да размишлявам.

Рано сутринта видях Стивън на двора — пускаше кокошките навън. Казах му, че Роуз няма нищо против да й вика просто Роуз. Бях изключително кратка — не е трудно човек да е кратък рано сутрин.

— Добре — отвърна Стивън. Не можах да прочета нищо по лицето му.

По време на закуската Роуз и Топаз решиха да отидат до Кингс Крипт и да купят някои неща, необходими за ушиването на роклята на сестра ми. (В момента и двете са в селцето, а аз разполагам с почти целия ден само за себе си.)

Препичах си филийка на печката, когато Стивън приближи до мен и каза:

— Моля ви, позволете ми да помоля госпожа Мортмейн да ви купи нещо за партито.

Благодарих му, но го уверих, че нямам нужда от нищо.

— Сигурна ли сте? — усъмни се той, а после добави много тихо, сякаш се упражняваше в изричането на непозната за него дума: — Касандра?

И двамата се изчервихме. Мислех си, че като престане да вика „госпожице“ на Роуз, всичко ще изглежда в реда на нещата, но, уви, бях се излъгала.

— Мили Боже, този огън е горещ! — възкликнах. — Не, честна дума, не се сещам за нещо, което наистина да ми трябва.

— Тогава ще продължа да спестявам за… За същото, за което започнах да спестявам — завърши неопределено той и излезе. Време беше да върви на работа.

В момента е четири часът. Татко отиде на гости на викария, така че вече целият замък е на мое разположение. Странно колко различна изглежда една къща, когато човек остане сам в нея. Много по-лесно е да се отдадеш на съкровени мисли, отколкото когато около тебе щъка някой. Да, трябва да помисля…

Не стигнах кой знае колко далеч с размислите. Следобедът е тих и жълт, предразполагащ към мечтание. През последните десет минути не правех нищо друго, освен да седя неподвижно, приковала невиждащ поглед в блестящия квадрат на кухненския прозорец. Трябва да се взема в ръце и да бъда напълно откровена със себе си…

Доста мислих. И ето до какви открития стигнах:

(1) Моите чувства не са със същата сила като чувствата на Стивън.

(2) Снощи исках да отида на тази разходка с него и понеже винаги съм мразела онези девойки от романите, които са прекалено, ама прекалено невинни, ще взема да го напиша черно на бяло: мисля, че ако бях излязла на разходка със Стивън, той щеше да ме целуне.

(3) Тази сутрин, докато разговарях с него до кокошарника, разбрах, че не искам да ме целуне.

(4) Сега, в този момент, не мисля, че искам Стивън да ме целуне…

Помислих още малко — осъзнах, че мечтая. Изживях отново момента, в който Стивън ме гледаше с онзи особен поглед, докато аз се привеждах над масата… Дори само от самия спомен главата ми пак се замая. После си въобразих, че отивам на разходка с него, че двамата вървим през поляната, пресичаме шосето, водещо към селото, и навлизаме в малката горичка отсреща. Дивите зюмбюли още не са поникнали, но аз си представих, че поляните са осеяни с тях. В горичката беше тъмно и хладно, почти студено. Измислих реплики за Стивън, чух гласа му, който ги казваше. Тъмнината се сгъстяваше — единственото по-светло петно бе късчето небе, мяркащо се между клоните на дърветата. И накрая той ме целуна.

Но точно това някак си не успявах да си представя — не знаех как точно се чувства човек, когато го целуват. И ми се прииска да не бях си фантазирала всичко това, прииска ми се…

Привършвам разказа си за днешния ден в спалнята, защото чух как Стивън се мие на водната помпа на двора. Погледнах през прозореца, видях го и ме обзе чувство на вина, примесено със срам, че си представях всичките онези работи с него. Няма да допусна никога повече да се отдавам на подобни фантазии. Сега вече съм напълно сигурна, че не искам Стивън да ме целуне. Изглежда невероятно красив така, както е застанал прав до помпата, но отнесеният израз е отново върху лицето му — о, бедничкият Стивън, аз съм истинско чудовище, погледът му съвсем не е отнесен! Но съм сигурна, че никога не би се сетил да ми каже всичките онези красиви изрази, които бях сложила в устата му.

Няма да мисля за това. По-добре да се съсредоточа върху предстоящото парти в Скотни Хол — то е къде-къде по-интересно. Макар че може би е по-вълнуващо за Роуз, отколкото за мен. Чудя се какво ли ще е усещането при целувката на някой от двамата Котънови… О, НЕ! Няма да почна да си представям това сега! Наистина съм шокирана от себе си!

Както и да е, няма време за мечти — Роуз и Топаз се връщат от Кингс Крипт.

Иде ми да откъсна последните страници от този дневник. Дали да не го направя наистина? Не, пред дневника си човек трябва да е пределно откровен. Пък и съм сигурна, че никой, освен мен не може да разчете стенографските знаци. Но все пак трябва да скрия дневника — винаги го прибирам в куфарчето, с което ходех на училище, а куфарчето заключвам с катинар. Този път смятам да го отнеса в кулата Белмот, там имам специален тайник, за който дори Роуз не знае. Ще изляза през предната врата, за да избягна срещата със Стивън — не знам как бих могла да го погледна в очите след всичките фантазии, в които го бях включила. За в бъдеще ще се държа по-рязко с него, кълна се, че ще го направя!

Осма глава

Ще трябва да разкажа за посещението ни в Скотни Хол на части, защото знам, че докато пиша, ще бъда многократно прекъсвана — което всъщност никак няма да е лошо. Животът е прекалено хубав и не си струва човек да го прекарва седнал дълго време на едно място. Освен че, както изглежда, Котънови много ни харесват, изведнъж се сдобихме и с двайсет лири — викарият купи одеялото, което прилича на изтъкано от вълната на коли. Утре отиваме на пазар в Кингс Крипт. На мен ще ми купят лятна рокля. О, прекрасно е да се събудиш с мисълта, че ти предстои нещо вълнуващо!

А сега за Скотни. Приготвяхме се за партито цяла седмица. Топаз купи няколко метра розов муселин за роклята на Роуз. Стана направо невероятна! (Пропуснах да спомена, че преди да стане модел, мащехата ми е работила в една много известна модна къща, само че тя не говори много за този период, както и за миналото си като цяло. Това много ме изненадва, защото Топаз е откровена по толкова много други въпроси.)

Роуз се сдоби и с истински кринолин — малък наистина, но пък за сметка на това без него целият разкош на роклята й се губеше. Взехме го назаем от бабата на господин Стебинс, която е на деветдесет и две години. Когато роклята бе завършена, господин Стебинс докара баба си, за да види как изглежда Роуз с нейния кринолин, и старата жена ни разказа, че го е носила по време на сватбата си, когато е била шестнайсетгодишна. Спомних си за стиховете на Уолър „Върви, прекрасна Роуз…“

Не го изрецитирах на глас, разбира се. Старата дама и без това плачеше за двама.

Беше ни много приятно, докато пришивахме воланите към полите на роклята. През цялото време си представях, че сме героини от викториански роман. Роуз с желание се включваше в играта, но в момента, в който се споменеше името на Котънови, млъкваше като риба. Отказваше да говори за тях дори вечер, преди да заспим. Не се сърдеше или цупеше, просто вечно беше прекалено заета — например да лежи и самодоволно да се усмихва. Е, трябва да призная, че аз също пазех своите тайни за себе си — не обелвах и дума за онова, което се беше случило между мен и Стивън, защото щях да умра от срам, ако трябваше да разкрия пред сестра ми чувствата си към него. Но пък, от друга страна, аз винаги съм била по-потайна от Роуз. Знам, че тя смята Стивън за… ами за човек, принадлежащ към по-нисша класа от нашата. (И аз ли мисля така? Ако отговорът е „да“, би трябвало да съм засрамена от тази проява на снобизъм.) Със задоволство мога да отбележа, че успях да осъществя намерението си да се държа по-хладно с него или, по-точно казано, да не допускам прекалена близост помежду ни. С изключение на онзи кратък миг снощи, когато взех ръката му в своята и… но това е част от историята за посещението ни в Скотни Хол, затова ще го оставя за по-нататък.

Истинско вълнение настъпи, когато започнахме да се обличаме за вечерята. Навън все още беше достатъчно светло, но ние пуснахме завесите и запалихме газената лампа и свещите, защото веднъж бях прочела някъде, че модерните жени се обличат НА светлина на свещи и ПОД светлината на свещи. Роклите ни бяха грижливо положени върху леглото с балдахина. Моята бе изпрана, а Топаз леко беше уголемила деколтето й, за да я направи по-актуална. Госпожица Блосъм буквално изпадна във възторг при вида на роклята на Роуз.

— Мили Боже! — възкликна тя. — Това ще очарова джентълмените. Не съм подозирала, че имаш такива бели рамене, Роузи! Да не повярва човек, че Господ те е дарил с тази коса и същевременно те е предпазил от лунички!

Роуз се засмя, но и продължи да се ядосва, че не може да се види в цял ръст — голямото ни огледало отдавна е продадено. Задържах малкото пред сестра ми, за да може да се огледа на части, но това само я раздразни още повече.

— Над камината във всекидневната също има огледало — казах. — Може би ако се качиш на пианото…

Роуз хукна нататък, за да опита.

Татко излезе от банята и мина покрай нас на път за спалнята. В следващата секунда го чух да крещи:

— Какво, по дяволите, си направила със себе си?!

В гласът му прозираше такъв ужас, че в първия момент си помислих, че с Топаз се е случило нещо лошо. Хукнах натам и се спрях нерешително на прага. Но и оттам виждах добре мащехата си. Беше облякла черната си вечерна рокля, в която никога не се бе харесвала. Това бе една наистина изключително безлична рокля! Косата й бе събрана на кок, а по лицето й се виждаха следи от грим — не много, само малко руж и червило. Резултатът беше удивителен: мащехата ни изглеждаше твърде обикновена — симпатична, но незаслужаваща особено внимание.

Нито тя, нито татко ме забелязаха. Чух я да отвръща:

— О, Мортмейн, тази вечер е посветена на Роуз. Искам цялото внимание да бъде съсредоточено върху нея…

Върнах се на пръсти в моята спалня. Бях поразена от пълната липса на егоизъм у Топаз, особено след като знаех, че е прекарала часове в прекрояване на най-хубавата си вечерна рокля. Знаех какво имаше предвид тя, разбира се — ако се появеше в целия си блясък, на фона на нейната красота Роуз щеше да изглежда просто хубавка, но нищо повече. Изведнъж си спомних онази първа вечер, в която Котънови се появиха в дома ни — тогава Топаз също бе правила всичко възможно, за да остане в сянка. О, благородна Топаз!

Чух баща ми да вика:

— Хич не ми пука, по дяволите! Останало ми е толкова малко, с което мога да похваля. Господи, остави ме да съм горд поне с жена си!

— О, скъпи! — възкликна Топаз.

Не чух останалото, защото забързах към долния етаж, за да задържа Роуз там. Усетих, че не бива да се месим в разправията горе. Освен това изпитах срам — винаги се чувствам така, когато се сетя за втория брак на татко.

Когато двамата слязоха долу, Топаз си беше снежнобяла както винаги, а сребристорусата й коса се спускаше на блестящи вълни по гърба. Беше облечена в най-хубавата си рокля — сива, с гръцка кройка, прилична на ефирен облак, а прелестния сив ешарп бе драпирала артистично около главата и раменете си. Изглеждаше невероятно красива, точно така си представям Ангела на смъртта.

Колата на Котънови пристигна, карана от шофьор в униформа, и ето че потеглихме. Терзаех се от мисълта, че Стивън и Томас ще трябва да останат вкъщи, но Топаз се беше погрижила да им осигури наденички за вечеря.

Колата бе огромна и прекрасна. Почти не говорехме, докато пътувахме — аз лично се притеснявах от присъствието на шофьора. Беше невероятно скован и вежлив, но вероятно имаше страшно добър слух. Облегнах се назад. Погледът ми се плъзна по бягащите покрай нас поля. Чувствах се крехка и изискана. Чудех се какво ли изпитват останалите. Татко изглеждаше много хубав във вечерния си костюм, освен това се държеше мило с всички и не спираше да се усмихва, но на мен ми беше ясно, че е нервен. Или поне си мислех, че ми е ясно, а после си дадох сметка, че всъщност знам много малко за него, за Топаз, за Роуз или за когото и да е на този свят, с изключение на самата себе си, разбира се. Ласкаех се от мисълта, че мога да чета мислите на хората, но това се отнасяше само за онова, което беше на повърхността в съзнанието им. Не успявах да проникна в дълбочина. След всичките тези години нямах представа например коя е причината баща ми да изостави писането! Нито пък знам какво точно чувства Роуз по отношение на Котънови. Що се отнася до Топаз — никога не бях успявала да разгадая мислите й. Разбира се, винаги съм знаела, че е много добра, но никога не бих допуснала, че е готова на жертва заради Роуз. И тъкмо когато бях почнала да се чувствам засрамена от факта, че съм я вземала за повърхностна, тя извика със сладникав гласец:

— Виж, Мортмейн, виж! О, не ти ли се иска да бъдеш много, много стар мъж, седнал в осветена от газени лампи кръчма?

— Да, иска ми се и държа непременно да страдам и от ревматизъм — засмя се баща ни. — Скъпа моя, ти си истинска глупачка.

Спряхме да вземем викария и в колата ни стана малко тясно — естествено, заради кринолина на Роуз… Нашият викарий е най-милият мъж, когото познавам — около петдесетте, пълничък, с къдрава златиста коса. Прилича на голямо бебе — образът му е далеч от този на църковен служител.

Веднъж татко му каза:

— Един Господ знае как си станал свещеник.

На което викарият отвърна:

— Ами да, точно негова работа е да знае.

Сега, когато пътувахме вече заедно, след като ни огледа хубаво, той отбеляза:

— Мортмейн, жените ти са забележително красиви.

— Аз не съм — подметнах.

— Аа, но за сметка на това пък си проницателна натура — нещо като смесица от Джейн Еър и Беки Шарп. Много опасна девойка. Харесва ми кораловата ти огърлица.

После въвлече всички ни в разговора и накрая дори шофьорът се разсмя. Странното е, че викарият може да накара хората около него да се смеят, без да казва нещо кой знае колко забавно. Предполагам, че това се дължи на умението му да предразполага всекиго.

Когато пристигнахме в Скотни Хол, вече се бе стъмнило. Всички прозорци светеха празнично. Знаех как изглежда къщата отвън, защото много пъти бях минавала покрай нея с велосипеда си на връщане от училище. Стилът на сградата е от шестнайсети век, а павилионът в градината — от седемнайсети. Нямах търпение да видя сградата отвътре. Изкачихме каменните стъпала пред централния вход и тежката врата се отвори, преди още да сме дръпнали звънеца. Никога преди не бях срещала иконом и не знаех как да се държа, но викарият го познаваше и си размени няколко реплики с него.

Оставихме връхните си дрехи във фоайето. Топаз ни беше дала някои от своите наметки, за да избегнем срама да се появим в опърпаните си зимни палта. В къщата цареше прекрасна атмосфера от отминали времена. Въздухът ухаеше на цветя и пчелен восък — сладък, но същевременно и кисел, застоял аромат. Мирис, който те изпълва с нежност и копнеж по миналото.

Бяхме въведени в малка всекидневна. До камината стояха Котънови и двама непознати. Госпожа Котън тъкмо беше взела думата, когато икономът съобщи за пристигането ни. Тя млъкна и се извърна към нас. В продължение на няколко мига не можа да продума — мисля, че бе поразена от вида на Роуз и Топаз. Забелязах погледа, който Саймън отправи към сестра ми. После Котънови побързаха да ни представят на другите си гости. Разменихме си ръкостискания.

Непознатите бяха някои си господин и госпожа Фокскотън — английски родственици на Котънови, далечни, мисля. Още щом чух, че мъжът се казва Обри, си спомних, че е архитект — бях чела за работата му в някакво списание. Обри Фокскотън е мъж на средна възраст със сивкав тен на лицето и тънка безцветна коса. В него има нещо много елегантно, а гласът му е невероятно приятен, макар и малко превзет. Стоях до него, докато си пиехме коктейлите (първият коктейл в живота ми, вкусът му беше отвратителен), и побързах да го разпитам за архитектурата на къщата. Той веднага се впусна в обяснения.

— Онова, което я прави идеална, е — редеше той, — че е умален модел на огромните къщи в благородническите имения. В нея има всичко — и просторна бална зала, и дълга галерия, и централен преден двор, а същевременно е малка и лесна за поддържане. От години мечтая за нея. Колко молих Саймън да се съгласи да ми я даде под наем! Дългосрочен.

Каза го достатъчно високо, за да го чуя не само аз, но и самият Саймън, който се засмя и отвърна:

— Няма да се съглася, дори да ми предложиш живота си.

Тогава господин Фокскотън смени темата:

— Кажете ми, онази изключителна дама в сиво — тя със сигурност е Топаз от известната картина на Макморис, дето е изложена в галерия „Тейт“, нали? — И след като поговорихме за Топаз около минута-две, той се отправи към нея.

Имах достатъчно време да забележа, че Саймън се възхищава от роклята на Роуз, както и да чуя нейните обяснения във връзка с кринолина — историята очевидно го заинтригува, защото той рече, че на всяка цена трябва да отиде да се запознае със старата госпожа Стебинс. После викарият дойде и допи коктейла ми вместо мен. Скоро след това се насочихме към трапезарията.

Масата беше обляна в светлина — толкова ярка, че останалата част от стаята изглеждаше почти черна. Семейните портрети, окачени по стените, сякаш плуваха в мрака.

От двете страни на госпожа Котън се настаниха баща ми и викарият. Топаз седна отдясно на Саймън, а госпожа Фокскотън — от лявата му страна. Роуз беше между викария и господин Фокскотън — щеше ми се да я бяха сложили да седне до Саймън, но предполагам, че омъжените жени се ползват с предимство. Подозирах, че Нийл е настоял аз да съм до него, защото ми бе съобщил, че ще си правим компания на масата, още преди да бъдем повикани за вечеря. Това ме изпълни с особена топлина към него.

Вечерята беше прекрасна! Сервираха ни истинско шампанско (много хубаво, също като джинджифилов ейл, само че без джинджифила). Щеше ми се да можех да опитам всичката тази храна при нормални обстоятелства, а не на парти — на такова място човек не може да оцени ястията подобаващо, защото е прекалено зает да се държи възпитано и любезно. Освен това бях малко нервна — ножовете и вилиците ми се виждаха прекалено много. Никога не съм допускала, че ще се почувствам невежа по отношение на приборите за хранене — в къщата на леля Милисънт обикновено се сервираха богати вечери, — но тук аз дори не успях да разпозная какви бяха повечето от ястията, които ни поднасяха. Не можех и да си помисля да копирам маниерите на Нийл, защото те определено бяха твърде странни, според мен. По едно време той май усети, че го наблюдавам втренчено, защото каза:

— Майка ми смята, че трябва да свикна да се храня като англичанин — като нея и Саймън, — но проклет да бъда, ако го сторя.

Помолих го да ми обясни каква е разликата между английския и американския маниер на хранене. Изглежда, в Америка се смята за възпитано да отрязваш всяка хапка, преди да я пъхнеш в устата си, след което да прехвърлиш вилицата от дясната в лявата си ръка, после отново да вземеш ножа — и трябва да набождаш само един вид храна, а не да хапваш едновременно месо и зеленчуци например.

— Но това отнема много време! — възкликнах.

— Не е вярно — отвърна Нийл. — На мен ми се струва ужасно, като гледам как всички тук сте се вкопчили в ножовете си.

Идеята, че всичко, което англичаните правят, изглежда ужасно в очите на Нийл Котън, ми се стори вбесяваща, но успях да запазя самообладание.

— Ще ти кажа още нещо, което не правите както трябва — продължи Нийл и леко махна с вилицата си. — Виж как всички подават всичко първо на мащехата ти. В Америка всяко блюдо щеше да бъде поднесено първо на майка ми.

— Не смятате ли, че е редно да проявявате любезност към гостите си? — възразих. Мили Боже, колко ли ужасно съм звучала!

— Но точно това, за което говоря, е любезност. Говори за загриженост по отношение на гостите, защото домакинята винаги може да покаже как точно се яде едно или друго ястие, в случай че някой не знае. Нали разбираш какво имам предвид?

Проумях обяснението му и реших, че това всъщност е дяволски добра идея.

— Ами, предполагам, че бих могла да свикна да прехвърлям вилицата си от едната ръка в другата — казах и дори го направих, ала ми се стори трудно.

Викарият ни наблюдаваше от другата страна на масата.

— По времето, когато тази къща е била строена, хората са използвали ками и пръсти, за да се хранят. Това сигурно ще продължи до момента, в който човечеството не започне да приема храна под формата на таблетки.

— Представяте ли си да каните приятели на по някоя таблетка? — засмях се.

— О, тогава таблетките ще се вземат само в тесен кръг или между другото — намеси се баща ми. — Яденето ще се превърне в такова незначително занимание, че няма да си струва да се говори за него. Натюрмортите с храна ще бъдат смятани за нещо рядко и странно и сигурно ще бъдат колекционирани единствено от недотам възпитани стари джентълмени.

Госпожа Фокскотън каза нещо на Нийл и той се обърна да й отговори, а на мен ми се удаде удобна възможност да огледам насядалата около масата група. Татко и викарият слушаха госпожа Котън, а Обри Фокскотън бе монополизирал Топаз. За момент никой не се занимаваше с Роуз и Саймън. Той я погледна. Тя му отвърна, леко трепкайки с мигли, и макар да знаех какво точно имаше предвид Топаз, когато говореше за старомодните похвати при свалките, погледът, с който Роуз възнагради Саймън, определено бе много вълнуващ — най-вероятно сестра ми доста се бе поупражнявала, за да го усъвършенства до такава степен. Във всеки случай този път Саймън съвсем не го намери за отблъскващ. Леко повдигна чашата си и над ръба й погледна сестра ми, сякаш вдигаше тост в нейна чест. Очите му горяха и изглеждаха невероятно красиви, а аз изведнъж се изпълних с надежда, че Роуз може наистина да се влюби в него, независимо от отблъскващата му брада. Но, о, небеса, аз лично не бих могла!

Сестра ми едва забележимо се усмихна, после се обърна и заприказва с викария. Казах си наум, че Роуз наистина се поддава на обучение — точно навреме бе престанала да отвръща на погледа на Саймън, защото, ако не го беше сторила, щеше да прехвърли границите на приличието.

Докато седях, гледах и слушах хората, насядали около масата, ме обзе странно чувство. Може би в резултат от репликата на баща ми по повод събиранията, в които централното събитие е яденето. Изведнъж ми се стори удивително, че хората трябва да се събират на обяд или вечеря — защото храната влиза вътре в устата, а навън излиза порой от думи. Когато наблюдаваш хора, които ядат и говорят — ама когато наистина ги наблюдаваш, — гледката е много особена: ръцете са непрекъснато заети, вилиците се движат нагоре-надолу, гърлата преглъщат, думите се леят между всеки две хапки, челюстите мелят като луди. Колкото повече се заглеждаш в едно вечерно парти, толкова по-странно ти се вижда то — всичките тези осветени от пламъците на свещите лица, ръцете, поднасящи чинии над раменете на гостите, притежателите на тези ръце, извръщащи се тихо и оттеглящи се чинно, без да вземат участие в смеха и разговорите. Насочих вниманието си към потъналите в сумрак части на трапезарията и видях прислужниците като реално съществуващи хора — хора, които ни наблюдаваха и шепнешком си разменяха инструкции и многозначителни погледи. Сред тях забелязах едно момиче от селото и леко му намигнах — прииска ми се да не бях го правила, защото тя прихна, а после с ужас погледна към иконома. В следващия миг чух въпрос, от който кръвта ми се смръзна в жилите: госпожа Котън попита татко откога не е публикувал нещо свое.

— От дванайсет години — безизразно отвърна той.

Всички членове на нашето семейство възприемаха този негов тон като знак, че разговорът е приключил. Госпожа Котън обаче реагира различно.

— Значи сте сметнали за най-разумно да оставите съзнанието си да се изчисти от влиянието на предишната ви книга — отбеляза тя. — Колко малко писатели са в състояние да сторят подобно нещо! — В тона й личеше разбиране и дори — благоговеене. После тя побърза да добави: — Но все пак този период при вас е доста дълъг, не мислите ли?

Забелязах как татко впи пръсти в ръба на масата. Уплаших се, че ще бутне стола си назад и ще напусне трапезарията — така както правеше у дома винаги, когато някой от нас го раздразнеше с нещо. Но той се овладя и много спокойно отвърна:

— Отказах се от писането, госпожо Котън. А сега нека да си изберем по-интересна тема за разговор.

— Но това е интересна тема! — не се предаваше тя.

Погледнах я крадешком — седеше с гордо изправени рамене в роклята си от тъмносиньо кадифе и с прелестен наниз от перли на шията. Не мисля, че някога съм виждала друга жена, която да изглежда толкова… безукорна.

— Предупреждавам ви, че съм изключително упорита, господин Мортмейн. Когато един писател като вас, който е надарен с безспорен талант, прекъсне творческата си дейност за толкова дълго време, смятам, че е задължение на някой да открие причините за това. Обикновено автоматично се стига до заключението, че въпросният творец е станал зависим от алкохола, но вашият проблем очевидно не е този. Може да има някакво психологично…

Точно в този момент Нийл се обърна към мен и ми каза нещо.

— Млъкни за секунда — изшътках му аз, но така или иначе пропуснах останалата част от речта на госпожа Котън. Чух само как баща ми възкликна:

— Мили Боже, не може да ми говорите подобни неща, след като сте ме поканили на вашата собствена маса!

— О, аз винаги прилагам шокиращи тактики по отношение на гениалните мъже — засмя се госпожа Котън. — Ако някой не ги предизвика на публично място, те като нищо ще се измъкнат.

— Нямам никакъв проблем с измъкването, независимо дали се намирам на обществено събиране, или водя разговор на четири очи — възрази баща ми.

Аз обаче бях сигурна, че в този случай той не възнамеряваше да си плюе на петите и да избяга, а в гласа му се долавяше вълнение, което не бях чувала от години.

— Кажете ми — продължи татко — дали вие сте някакъв уникум, или клубният тип американки са станали по-опасни, отколкото ги помня?

На мен думите му ми прозвучаха ужасно грубо, пък било то и казани на шега, но госпожа Котън, изглежда, изобщо не възразяваше да се обръщат така към нея.

— Аз не съм онова, което вие разбирате под „клубен тип американка“. И между другото, струва ми се, че трябва да ви излекуваме от навика да правите генерални заключения за Америка на базата на две кратки посещения, по време на които сте се занимавали главно с изнасянето на лекции.

Този път баща ми си намери майстора — той имаше навика да говори за Америка така, сякаш при отпътуването си оттам я беше пъхнал в джоба на панталоните си и я бе донесъл у дома. Аз, естествено, изгарях от желание да чуя продължението на завързалия се диалог, но госпожа Котън ме забеляза. Наложи се бързо да се обърна към Нийл и да кажа:

— Кажи сега.

— За какво всъщност говорехме? — опита се да си спомни той. — Да не би преди малко да си помисли, че си си счупила някой зъб?

Засмях се и му казах в какво се бях заслушала.

— О, чакай само да видиш! — отвърна Нийл. — Тя няма да остави баща ти на мира, докато не почне да бълва гениални творби по осем часа на ден — освен ако преди това той не я погне с кухненския нож, разбира се.

Погледнах го удивено и Нийл продължи:

— О, майка ми накара семейния ни адвокат да изрови всички подробности около делото. Умрях си от смях. Но мисля, че мама беше малко разочарована, задето не е било истински опит за убийство.

— Вярваш ли, че подобна глупост го е накарала да се откаже от писането? — попитах.

— Ами, честно казано, аз не разбирам добре смисъла на „Джейкъб Рестлинг“. Не си падам много по литературата.

След това преминахме към обсъждането на други теми — сметнах, че ще е любезно от моя страна, ако го разпитам за Америка. Нийл ми разказа за ранчото на баща си в Калифорния — мястото, в което бе живял, преди да се присъедини към Саймън и госпожа Котън. (Като си помисля само колко ограничени са били контактите помежду им в недалечното минало!) Отбелязах колко е тъжен фактът, че баща им е починал, преди да успее да влезе във владение на Скотни Хол.

— Той и без това не би се преселил тук — отвърна Нийл. — Татко никога не би се съгласил да напусне Америка, за да живее другаде — беше много по-упорит в това отношение, отколкото съм аз в момента.

Бях на път да кажа: „Но брат ти ще остане да живее тук, нали?“, само че успях да се спра навреме. Имах чувството, че темата не е от най-приятните за Нийл Котън. Вместо това го попитах дали харесва роклята на Роуз — главно за да сменя насоката на разговора.

— Не особено, ако трябва да съм пределно искрен — отвърна той. — Много е натруфена за моя вкус. Но сестра ти изглежда невероятно красива в нея. И го знае, нали?

В очите на Нийл бляскаше игриво пламъче и точно то напълно лиши от грубост думите му. А и трябва да призная, че беше прав — Роуз наистина осъзнаваше колко чудесно изглежда в розовата си рокля.

За десерт поднесоха най-прекрасния замразен пудинг, който някога съм опитвала. Докато Нийл си слагаше парче от него в чинията, аз нададох ухо да чуя за какво си говорят татко и госпожа Котън. Изглежда, двамата си пасваха идеално, макар да създаваха впечатление на доста креслива двойка. Забелязах как Топаз ги наблюдава тревожно. После, когато татко се закикоти, по лицето на мащехата ми се изписа облекчение.

— О, я си поприказвайте малко с викария, дайте ми почивка! — извика той през смях.

— Добре, но ще подновя атаката си — отвърна госпожа Котън. Очите й блестяха и тя изглеждаше два пъти по-жизнена и енергична от всички нас, взети накуп.

— Е, как ти се струва твоето първо участие на подобно парти? — поинтересува се баща ми. Обръщаше се към мен за първи път, откакто бяхме пристигнали в Скотни Хол, но не можех да го виня за това. Беше много развълнуван и ми изглеждаше дори по-едър от обикновено — мигновено усетих онзи магнетизъм, който му беше присъщ от дните преди инцидента с ножа за рязане на кейкове. Бях наблюдавала тази негова привлекателност и жизненост по време на първите седмици от брака му с Топаз, но това състояние не бе продължило дълго. Хрумна ми ужасната мисъл, че баща ми може би се влюбва в госпожа Котън. След две минути прекъсване тя отново се обърна към него и двамата подновиха разговора си. Малко по-късно жените станаха и се оттеглиха от масата.

Докато се качвахме към горния етаж, Топаз ме хвана под ръка и прошепна:

— Чу ли? Той наистина ли се забавлява, или само се преструва?

Отвърнах й, че според мен оживлението на баща ми е искрено.

— Чудесно е да го видя отново такъв — продължи Топаз, но гласът й прозвуча тъжно. Една от теориите й е, че жената никога не бива да ревнува, нито да се опитва да задържи при себе си мъж против волята му, но мога да се закълна, че не й беше приятно да види как друга жена събужда задрямалото пламъче в любимия й Мортмейн.

Спалнята на госпожа Котън беше прелестна — пълна с цветя и осеяна с книги. Кушетката грабваше погледа, отрупана с малки възглавнички, а в камината гореше огън. Банята пък беше просто невероятна — стените й бяха огледални! Имаше и стъклена масичка, върху която бяха подредени цяла дузина шишенца с най-различни аромати и тоалетни води. (Американците казват „парфюм“ вместо „аромат“ — намирам първото за много по-правилно. Не знам защо англичаните смятат думата „парфюм“ за превземка.)

— Според Саймън тази баня е в пълен разрез с цялостната атмосфера на къщата — осведоми ни госпожа Котън, — но аз наистина нямам нужда от антики точно на това място.

— Нали е прекрасна? — обърнах се към Роуз.

— Невероятна е — съгласи се сестра ми с трагичен тон. Стана ми ясно, че тази баня толкова й харесва, че чак й се плаче.

Щом се поосвежихме, тръгнахме към дългата галерия — тя се простира по цялата дължина на къщата и понеже е тясна, изглежда дори още по-дълга, отколкото е в действителност. По протежението й имаше три камини — и трите запалени, но в помещението изобщо не беше горещо. Роуз и аз вървяхме и пътьом оглеждахме картините, статуите и всички интересни предмети, изложени в стъклени витрини, а госпожа Котън разговаряше с Топаз. Госпожа Фокскотън беше изчезнала нанякъде веднага след като вечерята бе приключила. Предположих, че се беше уединила в своята спалня.

С Роуз стигнахме до последната камина в дъното на галерията и се спряхме да изчакаме останалите. Чувахме гласовете им, но не и онова, което казваха, следователно и за нас двете беше безопасно да разговаряме.

— Как се чувстваше по време на вечерята? — попитах я.

Роуз отвърна, че било досадно, господин Фокскотън изобщо не й харесал, а освен това се интересувал единствено от Топаз.

— Така че се концентрирах върху прекрасната храна. А за какво си говорихте ти и Нийл?

— Наред с всички останали неща той отбеляза и това, че тази вечер си много красива.

— И какво друго?

— Говорихме главно за Америка. — Разказах й всичко, което успях да си спомня, и особено наблегнах на ранчото в Калифорния — то бе едно от нещата, които ми бяха направили силно впечатление.

— Какво, пълно с крави и други подобни гадини ли? — с отвращение произнесе Роуз. — Има ли намерение да се връща там?

— О, продали са ранчото, когато баща му починал, но Нийл казва, че един ден би искал да си има свое — ако може да си го позволи, разбира се.

— Но нали са много богати?

— О, я млъквай! — прошепнах и хвърлих тревожен поглед към госпожа Котън, но тя бе достатъчно далеч, така че нямаше как да ни чуе. — Не мисля, че Нийл е богат, освен това предполагам, че поддържането на тази къща поглъща всичките пари на Саймън. Хайде по-добре да се върнем назад и да пресрещнем останалите.

Когато стигнахме до камината в средата на пасажа, се натъкнахме на госпожа Фокскотън. За първи път имах възможността да я огледам хубавичко. Тя е дребна на ръст, с дълга черна коса, завита на кок ниско на тила, а кожата на лицето й е много тъмна. На мен и кожата, и косата й ми се сториха мазни. По-късно Топаз отбеляза, че овалът и структурата на лицето й са направо идеални, а аз не съм сляпа и бях установила това, но наистина смятам, че едно хубаво измиване с нищо не би навредило на въпросния перфектен овал и структура. Госпожа Фокскотън бе облечена в тъмнозелена рокля, ушита от някаква лъскава материя, толкова лъскава, че чак с вид на слуз — щом я погледнех, веднага се сещах за водорасли. Малкото й име — вярвате или не — е Леда.

Двете с Роуз тръгнахме към нея, но тя побърза да седне на един диван, качи краката си на страничната облегалка и отвори книгата с кожена подвързия, която сигурно бе свалила от стаята си.

— Възразявате ли? — попита тя. — Искам да довърша този роман, преди да си замина за Лондон, което ще стане утре.

— Какво четете? — поинтересувах се.

— О, не е книга за малки момичета — отвърна тя. Гласът й е отвратителен — звучи като блеене на овца, много тъпо, наистина. Дори не си прави труда да си отваря устата и думите сякаш излизат между стиснатите й зъби. Точно в този момент реших, че не я харесвам, а последвалите събития само затвърдиха това мое първо впечатление.

Мъжете не закъсняха да се появят — забелязах, че за госпожа Фокскотън не беше проблем да зареже четенето, щом се озова в тяхната компания. Татко и Саймън приключваха някакъв литературен спор. Надявах се, че бяха прекарали в приятни разговори в салона на първия етаж. Интересно бе да се види накъде ще се насочат новопоявилите се: татко и викарият се залепиха за госпожа Котън, Обри Фокскотън се извърна към Топаз, Саймън и Нийл дойдоха при Роуз и при мен, но госпожа Фокскотън почти веднага се надигна от дивана и откъсна Саймън от нашата групичка.

— Знаеш ли, че тук има един портрет, на който сякаш си нарисуван ти? — попита го тя, после го хвана под ръка и го поведе надолу по коридора.

— О, и аз го забелязах — казах.

Роуз, Нийл и аз тръгнахме след Саймън и госпожа Ф.К. Обзалагам се, че това ни най-малко не се понрави на госпожата.

Портретът беше много стар, от Елизабетинската епоха, ако не се лъжа — високата яка на изобразения мъж бе обшита с къдрички. Той бе нарисуван до кръста.

— Предполагам, че единствената прилика е в брадата — засмя се Саймън.

— Не, очите му са същите като твоите — настоя госпожа Фокскотън.

— И най-вече веждите — намесих се. — Леко извитите им крайчета. Както и косата, по-точно лимбата на челото.

Роуз не откъсваше поглед от картината. Саймън я попита за нейното мнение. Сестра ми се извърна и очите й съсредоточено се спряха върху му — сякаш поглъщаха чертите на лицето му една по една. Когато най-сетне проговори, единственото, което каза, бе:

— О, долавям бегла прилика.

Твърде неопределен отговор наистина. Имах чувството, че Роуз мислеше за нещо съвсем различно от портрета пред нас, нещо, свързано пряко и единствено със Саймън, но в един момент се върна към действителността и осъзна как всички очакваме отговора й.

Върнахме се при другите. Топаз и Обри Фокскотън също разглеждаха портрети, заварихме ги при Котънови от осемнайсети век.

— Сега ми просветна! — внезапно каза той, обръщайки се към мащехата ми. — Вие сте като слязла от картина на Блейк. Не мислиш ли, Леда?

Госпожа Ф.К. Прояви умерен интерес към темата. Тя хвърли продължителен преценяващ поглед на Топаз и рече:

— Да, стига да имаше малко повече месо по костите й.

— А Роуз е истинска Ромни — намеси се Саймън. — Доста прилича на лейди Хамилтън. — За пръв път той произнесе малкото име на сестра ми. — Касандра пък е родена за модел на Рейнолдс, разбира се — като я гледам, все едно виждам малкото момиченце с капана за мишки.

— Не съм като нея! — извиках засегнато. — Мразя въпросната картина на Рейнолдс. Мишката изглежда ужасена, котката — изгладняла, а момиченцето е просто едно жестоко малко зверче. Отказвам да ме оприличавате на нея.

— А, но ти ще пуснеш мишлето от капана и ще намериш вкусна умряла сардина, за да задоволиш апетита на котката — успокои ме Саймън. След тези думи установих, че започва да ми харесва.

Другите бяха заети да мислят коя картина е най-близко до госпожа Фокскотън. Накрая се спряха на някакъв сюрреалист на име Дали.

— Като онази Горгона, от чиито уши излизат змии — уточни господин Фокскотън.

Нямам ни най-малка представа какво е сюрреализъм, но с лекота мога да си представя змии да излизат от ушите на госпожа Ф.К. Нещо повече — изобщо не бих ги упрекнала, че се стремят да изпълзят навън.

После всички решихме, че е добре да потанцуваме.

— В хола — каза Нийл, — защото грамофонът е там.

Госпожа Котън, татко и викарият изостанаха доста назад, увлечени в разговора си.

— Няма да ни достигне един кавалер — оплака се госпожа Фокскотън, когато се озовахме на долния етаж.

Отговорих й, че предпочитам да стоя настрана и да гледам, защото и без това не знам никакви модерни танци. (Роуз също, но тя поне е опитвала някои нови стъпки един-два пъти на партитата в дома на леля Милисънт.)

— Какви танци владееш? — попита ме Саймън, а тонът му беше ироничен. — Сарабанда? Куранте? Павана?

Отвърнах, че мога да танцувам само валс и полка. Мама ни ги беше показала още когато бяхме съвсем малки.

— Аз ще те науча — предложи Нийл. Той постави една плоча на грамофона (очаквах това модерно приспособление, наречено „Викторола“, да бъде доста по-вълнуващо), после приближи към мен. Аз обаче му казах, че предпочитам първо да погледам.

— О, хайде де, Касандра! — настоя той, но госпожа Фокскотън се намеси.

— Остави детето, щом не иска! Нека види няколко танца, а ти изтанцувай първия с мен, братовчеде.

Разреших въпроса, като изтичах по стълбите, седнах на най-горното стъпало и загледах надолу. Роуз танцуваше със Саймън, Топаз — с господин Фокскотън. Трябва да призная, че госпожа Фокскотън танцуваше наистина прелестно, макар през цялото време главата й да лежеше прекалено интимно върху гърдите на Нийл. Роклята на Роуз се развяваше красиво, но сестра ми непрекъснато пропускаше стъпки. Топаз се движеше вдървено — тя намира модерните танци за твърде вулгарни, — но госпожа Фокскотън танцуваше толкова добре, че мащехата ми видимо се поотпусна в обятията на мъжа й. От високо танцуващите двойки бяха интересно зрелище. Холът беше едва осветен и дъбовият паркет изглеждаше като езеро на лунна светлина. Отново долових мистериозния аромат на миналото, но този път примесен с парфюма на госпожа Фокскотън — тежък, загадъчен аромат, който с нищо не напомняше за цветен букет. Облегнах се на резбованите дървени перила и се заслушах в музиката. Почувствах се напълно различно от друг път — някак по-нежна, по-красива. Сякаш десетки мъже бяха влюбени в мен и не представляваше проблем аз също да се влюбя в тях. Усещането бе особено интензивно в областта на слънчевия сплит — чувство на уязвимост е най-точното определение, което бих могла да дам. Отдадох се на анализирането на това, което изпитвах, загледана в голямата ваза с бели лалета на фона на огромния прозорец с вдигнати завеси. Изведнъж замръзнах на мястото си от ужас.

В тъмното пространство от външната страна на прозореца се мярнаха две лица, после мигновено изчезнаха. Напрегнах очи, за да ги видя отново. Танцьорите се носеха по паркета и ми закриваха гледката. По едно време лицата пак се появиха, но този път ги виждах още по-размазано. После приближиха и в този момент плочата свърши. Танците спряха, а лицата изчезнаха.

Обри Фокскотън извика:

— Видя ли това, Саймън? Двамата селяни пак се опитват да ни наблюдават!

— Това му е най-лошото на живеенето в близост до централното шосе — обясни Саймън на Роуз.

— О, по дяволите, какво ви пука? — извика Нийл. — Да гледат, като искат.

— Да, но снощи уплашиха мама. Мисля, че просто ще ги помоля друг път да не го правят, стига да мога да ги хвана, разбира се.

Саймън приближи до вратата и я отвори. Хукнах с все сила надолу по стълбите и след минута се озовах пред него. Над вратата имаше лампа, но отвъд периметъра, в който се простираше светлината й, всичко изглеждаше мастиленочерно.

— Не ги гонете — прошепнах едва.

Той ми се усмихна развеселено:

— О, небеса! Нямам намерение да ги наранявам. — После слезе по стъпалата пред входа и извика: — Има ли някой?

Съвсем наблизо се разнесе приглушен смях.

— Крият се зад кедровото дърво — каза Саймън и тръгна натам. Молех се двамата неканени посетители да избягат, но не чух никакъв шум от тичащи крака. Хванах Саймън за ръката и промълвих:

— Моля ви, върнете се вътре и кажете, че не сте успели да ги откриете. Бяха Томас и Стивън.

Саймън прихна.

— Трябва да са дошли дотук с велосипедите си — добавих. — Моля ви, не им се сърдете. Те просто са искали да видят как се забавляваме.

— Томас, Стивън, къде сте? Влезте и се присъединете към компанията ни.

Те не отговориха. Със Саймън вече се бяхме приближили до стария кедър. В този момент двете момчета хукнаха, само че Томас се спъна в нещо и се просна в цял ръст на земята.

— Хайде стига! — извиках. — Не се притеснявайте, всичко е наред.

Саймън се спусна да помогне на брат ми да се изправи — знаех, че Томас не се е ударил, защото през цялото време не спираше да се смее. Очите ми вече бяха свикнали с тъмнината и успях да различа Стивън на няколко метра по-далеч. Беше спрял и сякаш се чудеше дали да дойде при нас, или да продължи да бяга. Отидох при него и го хванах за ръката.

— Много съжалявам — прошепна той. — Знам, че постъпихме ужасно.

— Глупости — успокоих го. — Никой не възразява. — Дланта на ръката му беше влажна. Сигурна съм, че в този момент Стивън наистина се чувстваше ужасно.

Останалите бяха чули виковете и вече стояха на площадката пред входната врата. Нийл приближи тичешком с фенерче в ръка.

— Да вярвам ли на очите си? Моят стар приятел Стивън! — извика той. — Случайно да има някоя мечка наоколо тази вечер?

— Не искам да влизам вътре, моля ви! — прошепна в ухото ми Стивън, но аз и Нийл го хванахме от двете страни и го повлякохме към къщата.

За разлика от Стивън Томас изобщо не възразяваше да се присъедини към веселбата. Докато вървеше, не спираше да се кикоти.

— Видяхме ви по време на вечерята, но после всички се изнесохте нанякъде — призна той. — Вече се бяхме отчаяли и се гласяхме да си ходим, когато отново се появихте.

Щом видях Стивън на светло, застанал под светлината на полилея в хола, съжалих, че съм настояла да влезе — беше се изчервил като домат и не смееше да гъкне от неудобство. Роуз още повече утежни ситуацията, когато афектирано рече (предполагам, че думите й бяха провокирани от неловкост):

— Извинявам се заради тях. Мисля, че двамата трябва да се срамуват от постъпката си.

— Не обръщайте внимание на старата мърморка Роуз, момчета — усмихнато каза Нийл. — Да вървим да опустошим хладилника.

Веднъж бях гледала в някакъв филм как се опустошава хладилник и трябва да отбележа, че ми се беше сторило страхотно забавление. Нямах нищо против и аз да се присъединя към тях, но госпожа Фокскотън ме извика и беше редно да отида при нея.

— Кой е онзи младеж? Високият, със светлата коса? — поиска да знае тя.

Разказах й накратко за Стивън и връзките му с нашето семейство.

— Трябва непременно да го снимам.

— Какво, сега ли?

Госпожата издаде звук, подобен на цвилене, който по всяка вероятност трябваше да представлява смях.

— Разбира се, че не, глупаво дете. Той трябва да дойде в Лондон. Аз съм професионален фотограф. Виж, защо не го попиташ? Всъщност недей, не си прави труда. — Тя хукна нагоре по стълбите.

Нямаше и следа от Нийл и момчетата. Много съжалявах, че ги бях изпуснала, защото вече усещах глад въпреки обилната вечеря. Предполагам, че стомахът ми е усетил възможността да се напълни веднъж като хората. Страхувах се, че ако се върна обратно в хола, Саймън може да се почувства задължен да ме покани на танц — той отново танцуваше с Роуз и аз не исках това да се променя. Помислих си, че ще е добре за мен да се оттегля на горния етаж.

Беше ми приятно да се разхождам сама из къщата — винаги усещам по-добре един дом, когато обикалям сама из него. Вървях бавно, разглеждайки старите картини по стените на коридорите. Навсякъде из Скотни Хол човек се натъкваше на следи от минали времена. Миналото е като настоящето — лека милувка, носеща се из въздуха. Рядко изпитвам подобно усещане, когато съм в замъка, вероятно защото е бил преустройван толкова много пъти, че най-старите му части са напълно различни от онова, което са били в началото. А може би прекрасните стари мебели В Скотни Хол допринасят за този удивителен ефект.

Очаквах да чуя гласове, които да ми покажат накъде да вървя, за да стигна до галерията, но наоколо цареше пълна тишина. Стигнах до един отворен прозорец, гледащ към двора, и се облегнах на перваза. Оттам се виждаха не само прозорците на галерията, но също и тези на кухнята, където в момента се намираха Стивън, Томас и Нийл — седяха на масата и се тъпчеха с храна. Изглеждаше ми забавно.

Когато стигнах до галерията, установих, че татко и госпожа Котън са се усамотили в дъното й, докато викарият се беше опънал на същия диван, на който бе лежала госпожа Фокскотън със забравената от нея книга. Разказах му за появата на Томас и Стивън.

— Да отидем да си побъбрим с тях — предложи той. — Освен ако не държиш да дойда и да танцувам с теб. Честно казано, когато танцувам, подскачам като индийска гумена топка.

Отвърнах, че бих искала да разгледам кухнята. Викарият се надигна и затвори четивото.

— Госпожа Фокскотън каза, че тази книга не е подходяща за малки момичета — осведомих го.

— Не е и книга за малки викарии — с кикот отвърна той.

Поведе ме към задното стълбище — познаваше къщата добре, защото години наред бе поддържал приятелски отношения със стария господин Котън. Беше интересно да се направи сравнение между господарските покои и онази част, в която живееше прислугата. Тук килимите бяха протъркани и стари, а осветлението — доста по-остро. Беше по-студено, а особената миризма на старо бе лишена от онази особена привлекателна романтична нотка, напротив — тук миришеше единствено на влага и мухъл.

За сметка на това пък кухненското помещение беше истинска прелест — с боядисаните си в бяло стени, с бялата емайлирана готварска печка и най-огромния хладилник, който някога бях виждала. (Хладилникът на леля Милисънт беше голям, но стар и раздрънкан.) Нийл и момчетата продължаваха да ядат. Тук присъстваше и четвърто лице — на масата, приседнала плътно до Стивън, се мъдреше госпожа Фокскотън.

Когато влязохме, тя тъкмо подаваше визитката си на Стивън и му казваше:

— Достатъчно е само да покажеш тази визитка на някой таксиметров шофьор и той ще разбере накъде да кара. Ще ти платя таксито щом пристигнеш пред дома ми — или може би е по-добре да ти дам парите още сега. — Тя отвори дамската си чантичка.

— Наистина ли се каниш да позираш за снимка? — попитах го веднага. Стивън само поклати глава и ми показа визитната картичка. На нея с едри букви беше написано „Леда — Художник фотограф“, а най-отгоре имаше нарисуван красив малък лебед, встрани, от който бе напечатан адресът на госпожа Фокскотън.

— Бъди добро дете и ми помогни да го накарам да се съгласи — обърна се тя към мен. — Той може да дойде в събота. Ще му покрия пътните разходи, а освен това ще му платя две гвинеи за позирането. Точно той е типът, който търся от месеци наред.

— Не, благодаря ви, мадам — отвърна много учтиво Стивън. — Ще се чувствам неудобно.

— Мили Боже, от какво ще се чувстваш неудобно? Ще снимам само главата ти. Ще приемеш ли да позираш за три гвинеи?

— Какво, само за един ден ли?

Тя го изгледа косо, после бързо рече:

— Пет гвинеи, ако дойдеш идната неделя.

— Не приемай, ако не искаш, Стивън — казах му.

Той преглътна и потъна в дълбок размисъл. Накрая успя да промълви:

— Ще трябва да помисля още, мадам. Ще получа ли петте гвинеи, ако закъснея малко?

— Можеш да избереш, която си искаш неделя — винаги ще намеря време за теб. Само ме уведоми предварително, за да се освободя. Или ти ми пиши от негово име — обърна се госпожа Ф.К. Към мен.

— Той сам ще ви пише, ако реши — отвърнах хладно. Тя говореше така, сякаш Стивън беше някой неграмотник.

— Не го разубеждавай — смръщи вежди тя. — Пет гвинеи, Стивън. Освен това едва ли ще те задържа за повече от два-три часа.

Тя грабна едно пилешко крилце и заби зъби в него. Нийл предложи и на мен, но апетитът ми вече се бе изпарил.

Стивън каза, че е време с Томас да си вървят. Нийл ги покани да останат и да потанцуват, но не настоя, когато видя, че Стивън не изгаря от желание. Излязохме да ги изпратим — бяха скрили велосипедите си зад къщата. По пътя натам минахме покрай склада за месо, където висяха бутове шунка.

— Старият господин Котън ни изпращаше по един такъв бут всяка Коледа — отбеляза Томас. — Само че миналата Коледа почина.

Нийл посегна и откачи най-големия бут от куката, на която висеше, и го подаде на брат ми:

— Заповядай, Томи.

— О, Томас, не можеш… — започнах, но не исках Нийл и мен да нарече „старата мърморка Касандра“, затова завърших по малко по-различен начин, отколкото бях възнамерявала: — Всъщност предполагам, че можеш. — Със сигурност щях да припадна от ужас, ако изведнъж брат ми решеше да откаже шунката. Накрая предложих аз да занеса бута у дома, тъй като Томас нямаше как да го закрепи на велосипеда си.

— Но се закълни, че няма да ти скимне да се правиш на дама и да го оставиш тук в последния момент — прошепна ми той. Заклех се.

След като момчетата потеглиха, ние се върнахме в хола. Там танците продължаваха.

— Ела, Касандра — каза Нийл и ме завъртя около себе си.

О, Боже, танцуването е много специално нещо, като се замисли човек. Ако някой мъж задържи ръката си около кръста ти или те хване за ръка, когато не танцувате, това се възприема като изключително важен знак. Докато танцуваш, това дори не ти прави впечатление — или ти прави, но съвсем слабо. Успявах да спазвам стъпките с по-голяма лекота, отколкото бях предполагала, но въпреки това не можех да се отпусна напълно и да се забавлявам така, както ми се искаше. Бях доволна, когато мелодията свърши.

Нийл покани Роуз и аз изтанцувах един прекрасен валс с викария. Така ни се зави свят, че накрая се стоварихме омаломощени върху дивана. Не мисля, че като партньорка Роуз се справяше по-добре от мен, защото чух Нийл да й казва:

— Престанете да добавяте малки модни стъпчици от себе си.

Мислех, че думите му ще я засегнат, и не сгреших. Когато мелодията приключи, Нийл покани сестра ми да излязат в градината, за да глътнат малко чист въздух, но тя почти грубо отвърна:

— Не, благодаря.

После всички отидохме в дългата галерия, където татко и госпожа Котън продължаваха да си приказват. Щом ни видя, дамата любезно млъкна. В продължение на няколко минути разговорът се въртеше около общи неща, но госпожа Фокскотън не преставаше да се прозява, да закрива устата си с ръка и да повтаря: „Извинете ме“, с което още повече привличаше вниманието върху себе си. Накрая Топаз се видя принудена да каже, че е време да си вървим. Госпожа Котън любезно запротестира, но нареди да приготвят колата.

Взех пушения бут, когато минавахме през хола, и тактично го скрих под шала, който Топаз ми беше дала назаем — бе напълно излишен като допълнение към тоалета ми, но в крайна сметка сега влезе в употреба. Саймън и Нийл ни съпроводиха до колата и обещаха, че ще минат да ни видят, когато се върнат от Лондон — заминаваха на следващия ден и щяха да останат там за две седмици.

И така, партито свърши.

— Мили Боже, Касандра, откъде взе това? — попита татко, щом наместих бута в скута си.

Отговорих му, а също така уточних, че съм го крила за всеки случай — защото, ако го беше видял, той можеше да ми забрани да го взема.

— Да ти забраня да го вземеш ли? Трябва да си си загубила ума, дете мое. — Татко взе бута и го претегли с ръце. Започнахме да правим разни предположения за теглото на шунката, което си беше чиста загуба на време, защото нямахме кантар, с който да проверим кой е най-близо до истината.

— Прегръщаш го така, сякаш е твоята първа рожба — отбеляза баща ми, когато ми го върна.

Отвърнах, че едва ли нечия първородна рожба е била толкова желана за родителите си, колкото този бут — за мен. След тази моя реч всички потънахме в мълчание — изведнъж се бяхме сетили за присъствието на шофьора.

Когато се прибрахме у дома, не се впуснахме да обменяме впечатления. Струваше ми се, че всички искахме първо да се усамотим и помислим. Аз специално направих точно това.

Легнахме си с Роуз. И двете нямахме търпение да духнем свещите и да повторим цялата вечер през съзнанието си.

Изпитвах по-голямо вълнение да си спомням отделните моменти от партито, отколкото когато те наистина се случваха. Докато не дойде ред на сцената в кухнята — момента, в който госпожа Фокскотън беше поканила Стивън да й позира. На това място установих, че съм бясна. Запитах се защо — какво лошо имаше в това Стивън да изкара пет гвинеи за няколко часа седене пред обектива? Пет гвинеи са страшно много пари. И всеки фотограф има право да си наема модели, нали така? Реших, че проявявам липса на чувство за реалност, но въпреки това гневът ми ни най-малко не намаля.

Докато правех усилие да се преборя със себе си, Роуз стана и отиде до прозореца. Отвори го и седна на пейката пред него.

— Не можеш ли да заспиш? — попитах я.

Сестра ми отвърна, че дори не се е опитвала, и аз предположих, че и тя като мен си е припомняла подробности от изтеклата вечер. Прииска ми се двете с нея да споделим впечатленията си, а също и да изживея вълненията й.

Надигнах се и също се приближих до прозореца. Нощта беше тъмна и аз виждах само очертанията на Роуз. Внезапно тя каза:

— Ще ми се да знаех повече по отношение на мъжете.

— И какво по-специално? — запитах с окуражителен тон.

Роуз мълча толкова дълго, че почти изгубих надежда да получа отговор, после думите изведнъж се заизсипваха от устата й:

— Той ме харесва, знам, че ме харесва! Но най-вероятно многократно се е усещал привлечен от различни жени. Това, че ме харесва, не означава непременно, че ще ми предложи брак. Ах, само ако знаех кой е най-умният начин, по който да се държа!

— О, Роуз, някога запитвала ли си се какво всъщност означава бракът? — възкликнах.

— Да, тази вечер — когато го погледнах, за да видя дали си приличат с мъжа от онзи стар портрет, изведнъж си представих, че съм в леглото с него.

— Какъв момент си подбрала само! Аз впрочем забелязах, че си някъде другаде. Е, как ти се стори?

— Доста странно. Но мисля, че бих могла да го понеса.

— Само заради парите ли е, Роуз?

— Не съм сигурна — отвърна тя. — Честна дума. Не съм… Не разбирам сама себе си. Невероятно вълнуващо е, когато мъжете се увъртат около теб. То е като… О, едва ли ще го разбереш.

— Мисля, че бих могла. — За момент се поколебах дали да не й кажа за чувствата, които бе събудил Стивън у мен, но преди да успея да изрека и дума, сестра ми продължи:

— Харесвам го, наистина го харесвам. Той е много мил и възпитан, а и е първият човек, който ме кара да се усещам истински значима. Освен това е и хубав — по свой собствен начин, не мислиш ли? Или поне очите му. Само да можех някак да свикна с брадата…

— Сигурна ли си, че не предпочиташ Нийл? Той е много добър, а по лицето му няма и следа от брада.

— О, Нийл… — Тонът й бе толкова пренебрежителен, че беше повече от очевидно — Нийл я бе засегнал жестоко. — Не, ти можеш да си го хванеш.

Честно казано, подобна идея никога не ми беше хрумвала. Аз, разбира се, не я възприех на сериозно, но чувствах, че си заслужава да я обмисля, когато остана на спокойствие.

— Само ако можех да накарам Саймън да се обръсне — продължи сестра ми, после гласът й стана рязък. — Какво значение има всъщност? Бих се омъжила за него дори да не можех да го понасям. Виждала ли си нещо по-красиво от банята на госпожа Котън, Касандра?

— Да, доста неща — отвърнах твърдо. — И никакви бани на света не биха те направили щастлива, ако се омъжиш за брадат човек, когото отгоре на всичкото не понасяш.

— Не съм казала, че не го понасям, напротив — харесвам го. Даже почти… — Тя млъкна и се върна в леглото си.

— Може би няма да си сигурна какво точно изпитваш към него, докато не те целуне — допуснах.

— Но аз не мога да му позволя да го стори, докато не ми предложи брак! — твърдо рече тя. — Това поне е нещо, което знам със сигурност.

Помислих си, че сестра ми е доста старомодна, но запазих това мнение за себе си.

— Ще се моля действително да се влюбиш в него — и той в тебе, разбира се. И ще го направя както трябва, не в леглото, както обикновено.

— Аз също — отвърна тя и отново скочи.

Двете усърдно се замолихме, Роуз — по-усърдно от мен. Когато си легнах, тя продължаваше да стои на колене.

— Стига толкова, Роуз — спрях я накрая. — Достатъчно е просто да споменеш нещата, които искаш. Безкрайните молитви са като досадно дуднене.

Разбира се, още дълго не можахме да заспим. Мъчех се да измисля нещо умно, което да ни каже госпожица Блосъм, но нещо не бях във форма. По едно време чух звуците на бухал и успях да се успокоя, представяйки си го как лети над тъмните поля. После изведнъж се сетих, че ако го прави, то значи, че е тръгнал на лов за мишки. Обичам бухалите, но ми се ще Бог да ги беше създал вегетарианци. Роуз не спираше да се върти в кревата.

— О, престани да се мяташ — почти й заповядах. — Ще скъсаш и последната останала здрава тел от пружината.

Но тя продължи да се върти неспокойно. Чух я да диша равномерно едва когато часовникът на църковната кула в Годсенд удари два след полунощ. Тогава и аз заспах.

Девета глава

Отне ми три дни, за да опиша партито в Скотни Хол — не отбелязвах местата, на които правех прекъсвания, защото исках разказът ми да звучи цялостно. Сега, когато животът стана толкова вълнуващ, този дневник ми се струва като книга, която създавам. Вчерашният ден е следващата глава в моето повествование и аз нямам търпение да премина директно към него, но трябва да сдържа порива си и първо да разкажа онова, което се случи междувременно.

В никакъв случай обаче не мога да устоя на изкушението фантазията ми да се развихри. Както Роуз спомена, аз бих могла да спечеля Нийл Котън за себе си. Поиграх си малко с тази идея, мислих върху нея, когато се събудих на сутринта след партито, и си представих, че Нийл ми прави предложение — за място на действието избрах градината с шадравана в Скотни. Отново се унесох в дрямка. Засънувах, че приемам да стана негова съпруга и че двете с Роуз се стягаме за двойна сватба. Естествено, купихме си най-невероятните булчински рокли, които човек може да си представи. После видях себе си и сестра си затворени в банята на госпожа Котън, а лицето на Стивън не спираше да се мярка в излъсканите огледални стени. Изпитах огромно облекчение, когато се събудих и установих, че всичко е било само сън. Разбира се сега, след като отделих толкова време, за да си мисля по въпроса, съм наясно с факта, че Нийл никога няма да ми предложи брак. Не че ми пука.

Предполагам, че все пак би могъл — но ако го стори, то ще бъде по съвсем различен начин от този, който си бях представяла, и със сигурност — на друго място, не в градината до шадравана.

Двете с Топаз хубавичко обсъдихме партито, докато оправяхме леглата. Надеждите й по отношение на Роуз все повече и повече нарастваха, но, от друга страна, настроението й беше доста понижено заради татко — той рязко я отрязал, когато тя го попитала за какво толкова си говорели с госпожа Котън.

— Всичко, което успях да изкопна от него, беше: „Не ставай глупава, скъпа — как може човек да ти преразкаже детайлите от един разговор? Тя е невероятно интелигентна жена и освен че може да говори добре, умее също така и да слуша.“ И какво мислиш, че каза после? Че първата му преценка за нея е била погрешна — знанията й по литературните въпроси съвсем не били повърхностни, тя всъщност била страшно начетена и високо образована. „Ясно е, че човек не може да си вади генерални заключения за една нация само на базата на някакво кратко запознанство“, завърши баща ти. От тона му излизаше, че аз съм онази, която си е позволявала да прави въпросните генерални заключения, представяш ли си?

— Колко неприятно — отвърнах, като се опитвах да сдържа смеха си — беше ми забавно, че татко е възприел толкова навътре забележката на госпожа Котън за прибързаните изводи.

— Как така може да разговаря за литература с нея, а с мен не? — продължи да се тюхка Топаз. — Непрекъснато се опитвам да подхвана темата за книги, но той просто не ми позволява.

Обвинявам татко за много неща, но не и за това — защото наистина е агония да слушаш коментарите на мащехата ми във връзка с една или друга книга. Когато например копнеех да обменя мисли с някого за романа „Война и мир“ на Толстой, тя каза: „А, онова, което е толкова прекрасно в тази книга, е застъпването на мащабните действия. Веднъж се опитах да нарисувам платно, провокирано от романа, като идеята ми беше да пресъздам случките под формата на кръговрат…“ — и после не можа да се сети коя е Наташа Ростова.

Посъчувствах й заради пренебрежителното отношение на баща ми към интелектуалните й изяви, но гледах да приключа по-бързо, защото нямах търпение да се върна към дневника си. Успях да открадна за писане един час преди обяда, но за сметка на това прекарах почти целия следобед, усамотена на тавана с писалка в ръка. Там ме откри и Стивън, като се върна от работа. Сърцето ми се сви, когато ми подаде някаква сгъната хартийка — наистина бях повярвала, че се е отказал от стихотворните си опити. Сега приятелят ми стоеше в очакване.

Още от първия ред разбрах, че този път произведението е изцяло негово — главната героиня бях аз, седнала на най-горното стъпало на стълбището в Скотни Хол, наблюдаваща танцуващите двойки. Чудех се какво да му кажа, когато Стивън внезапно издърпа листа от ръката ми и го скъса на парченца.

— Знам, че е ужасно — каза той.

Възразих:

— Някои от римите бяха направо прекрасни, Стивън. Освен това този път в него не се усещаше абсолютно никакво външно влияние. Хареса ми много повече от другите ти стихотворения. — Чувствах, че сега беше моментът да го накарам да се откаже от копирането на великите поети.

— Аз не преписвах едно към едно предишните си стихотворения, винаги се стараех да променям някои от думите — отвърна той, без да ме гледа. — Не исках да заимствам, Касандра, но просто онова, което моят мозък раждаше, никога не ми изглеждаше достатъчно добро.

Казах му, че го разбирам прекрасно, но че за в бъдеще той трябва да се концентрира върху писането на лично свои творби. Посъветвах го напълно да се откаже от имитирането на един или друг автор.

— Сигурна съм, че в това последно стихотворение сам си сътворил всичко — от първата до последната дума — добавих, — но въпреки всичко звученето му ми напомняше малко на Херик — цялата онази част, в която говориш за лилиите, розите и виолетките. Снощи не си видял подобни работи в хола, нали? Там имаше само бели лалета.

— Бас държа, че и Херик не е виждал в действителност всичко онова, което е описвал — опита да се защити Стивън, но по устните му играеше усмивка. — Освен това все не можех да намеря подходяща дума, която да се римува с „лалета“.

Засмях се и му казах, че има много по-важни неща от римуването.

— В някои от най-добрите стихове напълно липсват рими. На — важното е да изразяваш онова, което чувстваш.

— О, не бих могъл да го направя. Никога.

— Но защо не, Стивън? Разбира се, че би могъл.

— Не! — категорично отвърна той и се усмихна на себе си, сякаш се забавляваше от някаква известна само нему шега. Спомних си за онази вечер, когато двамата с него слагахме тиганите под течовете на тавана — и тогава Стивън се усмихваше по същия начин.

— Стивън — започнах, — спомняш ли си онзи първи път, в който Котънови се появиха тук? Спомняш ли си как гледаше през същия този прозорец и казваше, че всяко начало е прекрасно?

Той кимна:

— Да, но тогава не очаквах никакви Котънови да се появят на хоризонта. Танцува ли снощи с тях?

— Опитах веднъж. С Нийл.

— Хората изглеждат ужасно, когато танцуват. Аз бих се срамувал да правя подобни движения. Ти никога няма да се кършиш по начина, по който го правеше онази особа, наричаща себе си Леда, нали?

— Никога не бих могла да се науча да танцувам толкова добре — отвърнах. — Но знам какво имаш предвид. Тя буквално увисва на вратовете на партньорите си. Няма да приемеш предложението й да те снима, нали?

Казах го съвсем небрежно, ей така, между другото, сякаш изобщо не ми пукаше какво ще ми отвърне той. За моя голяма изненада Стивън отново наложи непроницаемата маска на лицето си — напълно различна от глуповатото изражение, което понякога придобиваше. Във втория случай излъчването му е меко, замечтано, докато в първия човек остава с впечатлението, че Стивън се цупи. От време на време, когато е в компанията на Роуз, лицето му става такова, но не си спомням да се е случвало, когато сме само двамата.

— Защо не? — каза той. — Ако някои хора са готови да хвърлят един куп пари за това…

— Но на теб не би ти харесало, нали, Стивън?

— Дори и да не ми харесва, струва си да си наложа да го преглътна, след като ще ми донесе пет гвинеи — отвърна той. — Пет гвинеи са много повече от парите, които бих могъл да спестя за една година.

— Снощи ти беше напълно сигурен, че ще откажеш.

— Може да отида, може и да не отида — рече с вбесяваща неопределеност той и се спусна надолу по стълбите.

Едно гласче в главата ми изпищя: „Проклета да бъда, ако ти позволя да позираш пред Леда Фокскотън!“ После звънецът за чая иззвъня и се налагаше веднага да сляза долу.

Топаз беше задушила половината от шунката. Тя смяташе, че ще изядем по-малко, ако изчакаме месото да изстине, но Томас настоя да започнем с яденето веднага, защото няма нищо по-вкусно от парче топла шунка. Брат ми е много собственически настроен по отношение на пушения бут. Действително топла шунка с горчица е нещо божествено!

След чая ни посети госпожица Марси — искаше да научи всички подробности около партито в Скотни. Тя ми каза, че фотографиите на госпожа Фокскотън са много известни, дори ги публикували в различни списания. Ясно си спомняла една нейна творба — на момиче, криещо лицето си зад гигантска раковина, със сянката на мъж, приближаващ зад гърба му.

— Човек остава с впечатлението, че този непознат е… Ами гол! Изненадващо е, че рядко ставаме свидетели на фотографии, които да са истински произведения на изкуството, нали? Предполагам, че мъжкият модел е бил облечен поне в бански костюм, но понеже се вижда само силуетът му, банският не се забелязва.

Избухнах в смях. Обожавах скъпата госпожица Марси! Сега вече бях по-решена от всякога да не допусна Стивън да се срещне отново с онази Фокскотън.

На следващата сутрин Топаз, Роуз и аз отидохме до Кингс Крипт с двайсетте лири, които викарият ни беше дал за дебелото пътническо одеяло, и купихме нова рокля за мен — от онези, които носят порасналите девойки. Моята рокля е бледозелена, а онази, която Роуз си избра, е розова. Топаз каза, че няма нужда от нищо — тя наистина не изглежда добре в конфекция. Купих си още и бели обувки и чифт копринени чорапи. Ако някой решеше да ме покани на градинско парти, щях да имам какво да облека.

Когато се прибрахме, установихме, че татко го няма. Дори не се беше докосвал до обяда, оставен му от Топаз. Върна се някъде към девет часа вечерта и обясни, че отскочил с колелото до Скотни. Саймън му бил предложил да ползва библиотеката в Скотни Хол по време на отсъствието им. Попитах го дали е попаднал на нещо интересно.

— О, разглеждах главно американски списания, както и няколко книги с литературни есета — отвърна той. — Бях забравил колко е напреднала американската литературна критика.

Топаз каза, че ще му приготви нещо за хапване, но татко я спря — вече бил вечерял.

— Изглежда, госпожа Котън е инструктирала прислугата да се грижи за мен. — После се оттегли към стаичката си със самодоволна усмивка на лицето.

Аз се качих на тавана и се заех с дневника си. Когато отново слязох в кухнята, заварих Стивън да пише нещо върху празен плик от захар. Когато ме видя, той се изчерви и смачка писанието си. В този момент в кухнята се появи Топаз — беше облечена в черната пелерина на леля Милисънт. Босите й крака се подаваха отдолу. Предположих, че току-що е приключила с поредната си нудистка сесия.

— Благодаря на Бога, че поне природата никога не ме подвежда — възкликна тя, поемайки към стълбището.

Когато се обърнах, видях, че Стивън хвърля смачканата на топка хартия в огъня.

— Някое ново стихотворение ли беше? — попитах го. Мисля, че сега, след като бе започнал да пише свои собствени творби, Стивън наистина се нуждаеше от окуражаване. — Защо го изгори?

— Защото не ставаше — отвърна кратко, но все още беше силно зачервен. Очите му се спряха на моите за момент, после рязко се извърна и тръгна към градината. Седнах до огнището с Ейб и Хел до мен и зачаках Стивън да се върне, но той не го стори.

Качих се в нашата стая. Роуз седеше на леглото и лакираше ноктите си. Лакът за нокти беше нейният специален подарък от парите на викария. Моят бе калъпче лавандулов сапун.

— Много избързваш с лакирането — подхвърлих. — Котънови ще се върнат чак след дванайсет дни.

Изобщо нямах представа, че ще ги видим само след четири!

Вчера беше първи май. Обичам празниците Свети Валентин, Хелоуин и особено Деня на равноденствието. Той ми е най-любим от всичките. Първи май също е много специален ден за мен. Природата се събужда и всичко наоколо ме кара да се чувствам безкрайно щастлива. Вчерашният ден не беше изключение от правилото — бях убедена, че ще е щастлив.

Ала не започна особено добре.

Татко се появи облечен в най-хубавия си костюм, който не бе слагал от години. Роуз и аз го загледахме втренчено — просто не можехме да повярваме на очите си, а Топаз замръзна с бъркалката и купата каша в ръка и възкликна:

— Мортмейн, какво, за Бога…

— Отивам в Лондон — кратко отвърна баща ми.

— Защо? — попитахме трите в един глас, поради което въпросът ни прозвуча като крясък.

— По работа — каза той дори по-високо и от нас, след което излезе от кухнята, затръшвайки вратата зад гърба си.

— Не го притеснявайте с въпроси — прошепна Топаз, после се обърна към мен, а лицето й бе изкривено от отчаяние. — Мислиш ли, че отива при нея? При госпожа Котън?

— Не може да го направи. Не и без да са го поканили — успокоих я.

— О, може, и още как! — възрази Роуз. — Я го вижте само — три последователни дни отива до Скотни и яде там, докато се рови в списания и книги! Помнете ми думата, най-накрая той ще ги отблъсне от нас.

— Не беше той този, който ги отблъсна първия път — напомни й гневно Топаз.

Усетих, че наближава буря, затова побързах да се оттегля във всекидневната. Татко седеше на пейката под прозореца и лъскаше обувките си с края на пердето. Когато се надигна, гърбът му бе покрит с белите косми на Елоиз.

— Няма ли поне едно място в тази къща, където човек в тъмен костюм може да седне спокойно? — извика той, докато търсеше четката за дрехи.

— Не, освен ако не боядисаме Хел в черно — отвърнах.

Помогнах му да се изчисти, но тъй като четината на четката бе доста проскубана, резултатът не бе задоволителен. Топаз влезе при нас, за да ни осведоми, че закуската е сервирана, но баща ми каза, че ако седне да се храни, със сигурност ще изпусне влака.

— Стига си се моткала около мен — рече той, когато тя продължи да го уговаря да хапне поне малко, и най-безцеремонно я подмина. Взе велосипеда на Роуз, понеже гумата на неговия беше спукана.

— Кога ще се върнеш? — извика Топаз подире му.

Той й отвърна, че няма ни най-малка представа.

— Какво става с него? — не спираше да повтаря Топаз, докато вървяхме през градината. — Винаги съм знаела, че е човек на настроенията, но никога не е бил чак толкова груб. Откакто ходихме в Скотни, положението стана още по-лошо.

— Може би е по-добре да е така, отколкото да ни подминава с хладно безразличие — опитах се да я успокоя аз. — Когато бяхме малки, той лесно изпускаше нервите си — тогава още не беше спрял с писането. Знаеш за случката с мама и ножа за кейк.

Лицето на Топаз светна с надежда.

— Може спокойно да ме разфасова на части, ако това ще му помогне — рече тя. После светлината в погледа й угасна. — Не съм добра за него. Онази жена е причината за оживлението му.

— Я стига, изобщо не знаем дали нещо го е оживило, или не — рекох. — Толкова пъти преди сме смятали, че е започнал да излиза от вцепенението си, но всичките ни надежди са били напразни. Откъде е взел пари за пътуването си до Лондон?

Топаз каза, че му е дала пет лири от парите на викария.

— Но и за миг не си помислих, че ще ги похарчи заради госпожа Котън! — въздъхна, а след това побърза да добави: — Предполагам, че не би трябвало да имам нещо против, след като срещите с нея му действат стимулиращо.

Роуз излезе от кухнята, държейки филия, намазана с конфитюр, и ни подмина, без да каже дума. Стана ми ясно, че тя и Топаз яко са се карали, докато аз помагах на татко да си изчетка костюма. Върнахме се в кухнята и установихме, че кашата е загоряла — едва ли има нещо по-отблъскващо от загоряла каша за закуска. Това заедно с мрачното настроение на Топаз бе достатъчно, за да ме накара да се чувствам потисната. (Момчетата бяха закусили по-рано — те извадиха по-голям късмет, защото им беше сервирана шунка.)

— Ще отида в градината и няма да оставя мотиката, докато не се успокоя — каза Топаз, когато двете измихме съдовете и оправихме леглата.

Знаех, че ще й е по-добре да остане сама, освен това исках да продължа с писането. Вярно, че бях приключила с разказа си за партито в Скотни, но имаше още някои неща, които просто не исках да пропусна. (Така и не успях да ги запиша и дори вече не се сещам какви точно бяха тези неща.)

Настаних се на хълма Белмот. Долу в ниското забелязах сестра си — вървеше по шосето, преметнала кринолина на госпожа Стебинс на рамо: Стивън ни беше казал, че старата дама поръчала да й го върнем. Той категорично бе отказал да стори това вместо Роуз, защото щяло да го е срам да се разхожда из селото с кринолин в ръце.

Реших първо да помисля, а после да започна да пиша. Излегнах се по гръб и се загледах в необятния син купол на небето над мен, а слънцето приятно галеше лицето ми. Земята бе затоплена от слънчевите лъчи, а свежата тревица леко боцкаше дланите ми. За нещастие, мислите ми рядко се задържат върху едно и също нещо задълго. Скоро се унесох в мечти, свързани с новата ми рокля, и стигнах дотам, че да се чудя дали ще ми отива, ако си накъдря косата. Затворих очи — нещо, което правя винаги, когато мисълта ми е особено напрегната. Представих си как Роуз се омъжва за Саймън — много е приятно, когато въображението ти рисува подобни картини за други хора, но щом почнеш да го правиш за себе си, установяваш, че мечтите никога не се превръщат в действителност. Стъкмих една разкошна сватба за сестра ми, после се прехвърлих директно на медения й месец — представих си нея и Саймън в парижки хотел — Роуз беше малко уплашена от съпруга си, но направих така, че изживяването да й хареса. Той я гледаше по същия начин, както по време на вечерята в Скотни Хол…

Отворих очи. Той беше тук! Истинският Саймън Котън стоеше надвесен над мен и ме гледаше!

Не бях чула никакъв шум. Само преди секунда съвсем ясно си го представях в Париж, а в следващия миг виждах пред себе си тъмния му гигантски силует, очертан на фона на яркото синьо небе. Трябваше да мине малко време, докато очите ми свикнат със светлината и всичко възвърне естествения си цвят. Тревата и небето изглеждаха избелели, лицето на Саймън — пепеляво, но брадата му бе катраненочерна, както винаги.

— Уплаших ли те? — попита ме той и се усмихна. — Хванах се на бас със себе си, че ще се кача дотук, без да ме усетиш. Не спеше, нали?

— Не и по това време на деня — засмях се, после седнах на тревата и примигнах няколко пъти.

Саймън се настани до мен. Тази смяна на въображаемия образ с реалния силно ме развълнува. Не че наистина намирам Саймън Котън за вълнуващ мъж — макар че го смятам за много, много мил. Това, че е такъв, вече знам със сигурност.

Двамата с Нийл решили да отскочат до Скотни само за през деня. Нийл го свалил до замъка и продължил към имението, което ме навежда на мисълта, че по-малкият брат не се интересува особено от нас.

— Много съжалявам, че изпуснах сестра ти — каза Саймън, — но госпожа Мортмейн смята, че Роуз скоро ще се върне.

Изразих същото мнение, макар да бях сигурна, че Роуз ще се забави най-малко един час. Чудех се дали ще бъда достатъчно интересна, за да задържа ухажора й до нейното завръщане. Попитах го добре ли си прекарват в Лондон.

— О, да, обожавам Лондон! Но ми се струва истински пропуск, че не сме тук, за да се наслаждаваме на това прекрасно време. — Той се облегна на лакът и погледът му пробяга по раззеленилите се ливади. — Не съм предполагал, че английската пролет е толкова красива.

Отвърнах, че всяка година й се удивляваме, макар и да сме свикнали с нея.

— След още една седмица ще се върнем в Скотни за известно време — говоря за мен и Нийл, защото майка ни смята да остане в Лондон — изцяло е погълната от новия си апартамент. Леда и Обри й помагат в избора на мебели. О, това ме подсеща… — Саймън бръкна в джоба си и извади някакъв плик. — Трябва да оставя това писмо в замъка. Адресирано е до онова приятно момче, Стивън. Изпраща му пари, с които да покрие разходите си по пътуването до Лондон.

— Ще му го предам — казах.

Чудех се дали Стивън й беше писал с обещание, че ще отиде, или тя просто се опитваше да го изкуши, като му изпращаше парите предварително.

Саймън ми подаде плика и рече:

— Разкажи ми за Стивън. Как е станало така, че се държи и говори по-различно от останалите селски младежи?

Разбира се, Стивън говори също като нас, само дето се изразява по-непретенциозно. Обясних на Саймън какво точно е положението на Стивън в нашето семейство.

— Чудя се какво ли ще се случи, когато се появи пред Леда — рече Саймън. — Тя смята да го накара да застане сред няколко древногръцки статуи. Ще го облече в къса туника или нещо от този род и ако той не внимава, може в един момент да се окаже напълно гол. Младежът безспорно е забележително красив, няма да се учудя, ако един ден стигне до Холивуд.

Затиснах плика между страниците на дневника си, за да не го издуха вятърът.

— Какво е това? Подготвяш се за училище ли? — поинтересува се Саймън.

— За Бога, не! Отдавна не ходя на училище.

— Извинявам се — отвърна през смях той. — Продължавам да те възприемам като малкото момиченце, което се къпеше в коритото при първото ни посещение в замъка. Някаква история ли описваш? Почети ми.

Отвърнах, че това всъщност е моят дневник и току-що съм привършила с описанието на партито в Скотни Хол.

— Аз появявам ли се някъде? Ще ти дам цяла кутия с бонбони, ако ми позволиш да прочета една страница.

— Добре — съгласих се.

Саймън взе тетрадката и нетърпеливо я отвори. След секунда вдигна очи към мен и извика:

— Изигра ме! Това някакъв личен код ли е?

— До известна степен, макар че в началото съм използвала предимно стенографски знаци. Впоследствие малко ги промених, а освен това започнах да ги изписвам все по-дребни и по-дребни, за да не хабя хартията.

Той започна да обръща страниците, опитвайки се да отгатне някоя и друга дума, но аз знаех, че няма никаква опасност дневникът ми да бъде разчетен. След малко Саймън каза:

— Вчера препрочетох онази част от „Джейкъб Рестлинг“, в която са дадени извадки от дневника. Странно ми стана, като си спомних колко неразбираем беше този текст за мен, когато го четох за пръв път, на шестнайсет години. По-късно, когато трябваше да изучавам произведението на баща ти в колежа, установих, че всичко е абсолютно ясно.

— Единствената част, която продължава да ме озадачава, е стъпаловидната глава. Нали се сещаш, онази, която е напечатана така, че текстът да върви като стълба — всяко изречение представлява ново стъпало. Но татко категорично отказва да отговаря на въпросите ми, свързани с книгата.

— Може би просто не е в състояние да ти даде обяснение. Винаги съм мислел, че въпросната глава от „Джейкъб Рестлинг“ всъщност е описание на някакво мистично преживяване. Ти, естествено, си чувала теорията, че всяко стъпало води до следващо, независимо че на пръв поглед между тях няма никаква връзка, нали?

— Всъщност не — признах си. — Мили Боже, става ми странно, като си помисля, че хората си създават дори теории, свързани с произведението на баща ми, както и че го изучават в колежи на хиляди мили разстояние оттук. Книгата му сигурно е много по-важна, отколкото ние, близките му, осъзнаваме.

— „Джейкъб Рестлинг“ е от книгите предвестници на следвоенната литература. А баща ти е едно звено от веригата писатели, завладени напълно от формата на творбата. Само да можеше да продължи да разработва методите си!

— Но нима не казахте, че той всъщност не би могъл да го направи? Че „Джейкъб Рестлинг“ е връх сама по себе си, а баща ми не би могъл да се надскочи, ако реши да напише продължение?

Саймън ми хвърли бърз поглед.

— Поласкан съм, че си запомнила думите ми! Знаеш ли, срам ме е да си призная, че не бях напълно искрен — изказването ми бе по-скоро опит за тактично измъкване от неловка ситуация.

Отвърнах, че съм се досетила, и това го накара да се разсмее.

— Ах ти, гадно, впечатлително хлапе! Но мисля, че баща ти не усети измамата. Пък и в известен смисъл изявлението ми е вярно — той наистина не може да разработи допълнително метода, който е използвал в написването на „Джейкъб Рестлинг“, защото много други автори отдавна са го изпреварили. Джеймс Джойс например. Баща ти ще трябва да направи огромен скок от тази своя уникална творба към нещо напълно различно, което ще му бъде много трудно, като се има предвид колко дълго не се е занимавал с писане. Чудя се дали всъщност това не е истинската причина за нежеланието му да се захване отново за перото, а именно че следващото стъпало — след като така и така говорим за стълби — вече е многократно експлоатирано от други. Как ти звучи това, струва ли ти се, че е приемлива теория? Или по-скоро ти звучи като извинение за неискреността ми от онази наша първа среща?

— Поне е по-добра от теорията, че той повече не може да пише заради времето, прекарано в затвора.

— Това е истинска фантастика, ако питаш мен. Докато четях документите по делото, имах чувството, че гледам скеч на Гилбърт и Съливан. А мама твърди, че неговото описание на краткия му затворнически живот звучи дори още по-забавно.

— Ама той наистина ли й е разказвал? — възкликнах.

Не можех да повярвам на ушите си — никога не съм чувала баща си да споменава за онези далечни дни, наситени с неприятни емоции.

— Тя го попитала директно — честно казано, лично аз не бих посмял да го направя. Той я изгледал така, сякаш всеки момент щял да я цапардоса с нещо, после изведнъж се впуснал във ведър половинчасов монолог. О, сигурен съм, че проблемът му не се корени в престоя му в затвора.

Отбелязах, че и аз самата никога не съм вярвала на тази версия.

— Но не може да се отрече, че оттогава насам той не е написал нито ред повече — добавих.

— Да, така е. Струва ми се, че баща ти трябва непременно да се подложи на психоанализа.

Предполагам, че всеки що-годе образован човек, живеещ през трийсетте години на двайсети век, е чувал за психоанализа, но признавам, че това бе една от темите, по които имах нужда от допълнителни разяснения.

Помолих Саймън да ми обясни.

— Мили Боже, доста време ще ми е нужно — засмя се той. — Аз също имам само бегла представа по въпроса, но нека се опитам: мисля, че един психоаналитик би открил причината някъде далеч в миналото, но че престоят на баща ти в затвора е отключил затаените проблеми и ги е извадил на повърхността. Специалистът със сигурност ще се разрови в тези няколко злополучни месеца, както и ще накара баща ти да си спомни всяка минута от тях. В известен смисъл той отново ще бъде върнат обратно в затвора.

— Нямаш предвид наистина, нали?

— Не, разбира се, че не. Въпреки че — чакай да помисля малко — да, би могло да се окаже, че едно реално връщане в затвора може да е ключът към отстраняването на проблема — нали влизането там го е отключило! Но ако се съгласи да влезе в затвора, тогава няма да се чувства като истински затворник и никой психоаналитик не би посмял да го вкара там, ако той не желае. Значи цялата тази работа поначало е обречена на провал.

— Баща ми няма да допусне психоаналитик да доближи и на миля от него. Дори самото споменаване на думата „психоанализа“ го изкарва от равновесие. Твърди, че това са пълни глупости.

— Е, понякога наистина са — отвърна Саймън, — но невинаги. Фактът, че той има предразсъдъци по отношение на този метод, може да се окаже симптоматичен. Между другото, сигурна ли си, че той не пише тайно?

— Не виждам как би могъл да го прави — всичко, което върши, се вижда през прозорците на стаичката му — той дори не приближава до бюрото си. Просто седи вътре и си чете детективски романи. Преди две-три седмици надеждите ни се събудиха — Топаз каза, че го видяла да пише нещо. Оказа се, че решава кръстословици.

— Той самият ми прилича на детективска история — замислено рече Саймън. — „Случаят с погребания талант“. Как ми се иска да можех да го разгадая. Много би ми харесало да пиша за баща ти.

Не знаех, че се занимава с писане. Попитах го в коя сфера се изявява и той отвърна:

— О, пиша главно критически есета — просто за да си запълвам времето с нещо. Не съм кой знае какъв талант, публикували са само няколко мои разработки. Баща ти е изключително интересен обект за изследване, стига да можех да разбера какъв дявол му е влязъл в главата.

— Още по-добре ще е, ако успееш да накараш въпросния дявол да излезе оттам — казах.

— Откриването му е първата стъпка към прогонването. — Саймън легна по гръб на тревата, затвори очи и потъна в размисъл.

Чак сега ми се удаде възможност хубавичко да го огледам. С изненада установих колко младежко изглежда лицето му под тъмната брада. В хода на нашия разговор усещах, че започвам да го харесвам все повече и повече. Имах намерение да го похваля пред Роуз. Със задоволство забелязах, че ушите му са малки и добре оформени, защото сестра ми много държи на изящните уши. Хората изглеждат различно, щом затворят очи, чертите им стават по-изявени. Устата на Саймън е изключително красива. Почти се чух как казвам на Роуз: „Знаеш ли, смятам, че той е доста вълнуващ мъж.“

Точно в този момент Саймън отвори очи и рече:

— Не я харесваш, нали?

Цялата се изчервих.

— Кое? — изпелтечих.

— Брадата ми — отвърна Саймън. — Чудиш се как е възможно човек да иска да носи брада. Или пък просто изпадаш в панически страх, когато я видиш. Кое от двете?

— Впрочем вече започнах да свиквам с нея.

Той се изсмя и отвърна, че било срамота — всички свиквали с този негов атрибут.

— Всички, с изключение на мен — уточни. — Всеки път, когато се погледна в огледалото, се удивлявам на образа си.

— Ще бъде ли нахално от моя страна, ако попитам защо не я обръснеш?

— Не, въпросът ти ще бъде напълно естествен. Пуснах си я, когато бях на двайсет и две години — просто се хванах на бас с приятели, че ще го направя, а после я задържах ей тъй, от чист инат, брадата ми изглеждаше толкова неподходяща за изисканата атмосфера на Уолт Стрийт. По онова време работех в офиса на един братовчед на майка ми. Антипатията ни бе взаимна и аз исках да го дразня. Освен това брадата ми даваше усещането, че така съм по-близо до литературата. Но е твърде вероятно този каприз да има някакво дълбоко психологическо значение — предполагам, че се опитвам да скрия безличната си природа от очите на заобикалящия ме свят.

— Това е най-хубавата брада, която някога съм виждала — казах. — Мислиш ли, че един ден все пак може да поискаш да се отървеш от нея?

Думите ми го накараха да избухне в смях. Когато си пое дъх, Саймън отвърна:

— О, след около десетина-дванайсет години — може би. Да речем, когато стана на четирийсет. Ще бъде интересно една сутрин да се събудя и да установя, че изглеждам с двайсет години по-млад. И сестра ти ли не я понася?

Зачудих се дали ако отвърна утвърдително, той няма да я избръсне, за да достави удоволствие на Роуз. И изведнъж установих, че не съм сигурна дали искам всичко това да продължи.

— Трябва сам да я попиташ — отвърнах и се засмях.

Саймън погледна часовника си и каза, че не може повече да я чака.

— Уговорих се с Нийл да ме вземе от кръчмата в Годсенд в дванайсет и петнайсет. Бъди добро дете и ме придружи до селото. Много ще ми е приятно да си имам компания по пътя.

Стана и ми подаде ръка, за да ми помогне да се изправя, после обхвана с поглед кулата Белмот.

— Имах намерение да те помоля да ме разведеш из тази кула, но сега нямаме време. Отблизо е още по-внушителна.

— Свикна ли вече с мисълта, че и тя ти принадлежи? — полюбопитствах.

— Грешиш. Ще стане отново моя след около трийсетина години, ако не се лъжа, нали така? И по-добре, защото цялото ми време отива в опити да асимилирам мисълта, че Скотни е моя собственост.

Докато се спускахме надолу по хълма, му разказах как си бях представяла първата му реакция при вида на Скотни Хол в онази мокра мартенска вечер.

— Къщата ми се стори някак по-малка.

— Да не би да си я виждал и преди?

— О, да, когато бях седемгодишен. Веднъж при едно свое посещение в Скотни Хол баща ми ме взе със себе си — мисля, че пак трябваше да се сдобрява с дядо ми. Но това сдобряване стана, преди баща ми да приеме американско поданство.

— Тогава знаеше ли, че един ден ще наследиш имението?

— О, Боже, не! От Скотни ме деляха шестима живи наследници. Обикнах къщата страстно още в мига, в който я зърнах. Помня как стоях на площадката на вътрешното стълбище и гледах надолу към хола, където се бяха събрали баща ми, дядо ми, чичовците ми и един мой братовчед — на същата възраст като мен. Тогава си помислих, че ако всичките те вземат, че умрат, Скотни ще стане мое имение, след което хукнах с писъци към детската стая, ужасен от собствените си нечестиви мисли. Понякога ми се струва, че тогава хвърлих някакво проклятие над роднините си.

— Много силно трябва да е било това проклятие за дете на седем години! — засмях се аз.

Опитах се да си го представя — мъничък и тъмнокос, застанал на стълбището в Скотни Хол — на същото място, където аз самата бях седяла и наблюдавала танцуващите двойки.

— Дядо ми ме наричаше „малкия янк“, което ме вбесяваше. Но въпреки това смятах, че е невероятен старец. Ще ми се да бях го видял още веднъж, преди да умре. Може би беше грешка от моя страна да изчаквам той да се съгласи да ме приеме, но същевременно не исках да му се натрапвам.

После ми разказа, че се оказал в много трудно положение, защото не бил сигурен, че старият господин Котън му е оставил достатъчно пари, за да може да поддържа имението — то се наследява по мъжка линия, но парите — не, а без средства Саймън просто щял да се види принуден да даде Скотни под наем и да си остане в Америка.

— Сигурно си се почувствал доста объркан, като не си знаел дали да се установиш за постоянно в Америка, или да насочиш цялото си внимание към Англия — отбелязах.

— Дяволски права си, че се чувствах объркан. Даже понякога ми се струва, че никога няма да успея напълно да преодолея това свое състояние. О, предполагам, че все някой ден ще пусна корени тук, но много ми се ще в онзи далечен ден, когато стоях на стълбището в Скотни Хол, да бях знаел какво ми предстои.

Постепенно бяхме стигнали до стъпалата, водещи към поляната пред замъка. Саймън седна на перилата и се загледа в хамбара.

— Прелестна гледка — тихо рече той. — Красиви стари греди. Дали не трябва да поправя покрива, как мислиш? Искам да съм добър наемодател.

Отвърнах, че това е наша работа, защото в договора, който баща ми е сключил със стария господин Котън, има клауза, според която ние сме тези, които се занимават с поддръжката на замъка. После очите ни се срещнаха и двамата избухнахме в смях.

— Нали не разчиташ, че ще го сторим през тази година? — попитах.

Саймън ми помогна да сляза по стъпалата. По устните му още играеше усмивка.

— Виж, Касандра — каза той, — има нещо, което държа баща ти да знае, но не искам аз лично да му го казвам. Не можеш ли да му дадеш да разбере, че изобщо не ме е грижа за наема и че никога няма да го поискам? Дори да не ми плати и цент до изтичането на договора след трийсет години. Искам той да знае, че за мен е чест да имам такъв квартирант.

— Аз бих го нарекла по-скоро „гост“, не „квартирант“ — допълних и двамата отново се засмяхме.

После му благодарих и обещах, че ще намеря начин да предам думите му на татко.

— Ще го направиш тактично, нали? Не допускай да изглежда така, сякаш съм някакъв щедър меценат, раздаващ милостиня.

— Но аз наистина смятам, че си щедър — в добрия смисъл на думата. Може би татко ще посвети следващата си книга на теб.

— Какво добро дете си ти — тихо изрече той.

— Не ти ли се струва, че съм малко преднамерено наивна?

Кълна се, че го казах, без изобщо да мисля — просто изскочи от устата ми. Предполагам, че близостта на хамбара ме бе провокирала — докато разговаряхме със Саймън и гледахме към ниската постройка, аз си спомних онзи ден, в който бях подслушала разговора между него и Нийл и си бях помислила колко бързо се променят нещата.

Той рязко извърна глава към мен.

— Какво искаш да кажеш?

— О, нищо конкретно — отвърнах. — Смея да твърдя, че някои хора наистина ме смятат за такава.

Подминахме хамбара. В този момент Елоиз показа глава от прозорчето под покрива и залая.

— Била си там горе? — погледна ме въпросително Саймън.

Кимнах. И двамата се бяхме изчервили като раци.

— И какво успя да чуеш?

— Само твоето изказване за мен.

Елоиз изскочи от хамбара, надавайки буен лай. Надявах се, че появата й ще сложи край на конфузния разговор. Наведох се да я потупам по гърба — това бе прекрасен начин да избягна погледа на Саймън. Елоиз изведнъж престана да лае и тогава Саймън също се наведе и я погали. Очите му все така търсеха моите.

— Ужасно се срамувам от себе си — каза най-сетне той. — Извинявам се най-смирено.

— Глупости! Думите ти ми бяха от голяма полза.

— Не си чула само това, нали? Чу ли…

Не го оставих да довърши.

— Хайде да вървим, да не караме брат ти да чака. Само ми дай минутка да се отърва от дневника си.

Изтичах към хамбара и скрих тетрадката в сламата. Останах вътре може би само за минутка, за да се успокоя, а когато излязох, подхванах разговор за времето.

— Това е най-прелестният първи май в целия ми живот — издекламирах, а после в продължение на няколко минути виках Елоиз, която междувременно беше изчезнала. Накрая тя подаде глава от една цветна леха.

— Всичко наоколо е окичено в бяла дантела — отбелязах, докато пресичахме поляната.

Саймън не продума нищо толкова дълго, че в крайна сметка взех да се питам дали изобщо ме е чул.

— Моля? — внезапно рече той. — О, да, извинявай. Опитвах се да си спомня какво може да съм казал за Роуз.

Аз пък се опитах да намеря възможно най-успокоителните думи.

— Каквото и да си казал по неин адрес, тя не го знае и никога няма да го научи — рекох накрая.

Мога да бъда много изкусна лъжкиня, когато ми се налага. Саймън изобщо не се усъмни в думите ми.

— Ти не си й казала, прекрасно дете!

Хванах се да се извинявам на Бог и да му обяснявам подбудите си, както правех винаги, когато прибягвах до добри и необходими лъжи. Саймън пък се впусна да ми обяснява защо двамата с Нийл така погрешно преценили сестра ми.

— Всичко е заради това, че Роуз е много оригинална — обобщи той.

— Оригинална? Роуз?

— Ама разбира се! Оригинален е дори начинът, по който се облича. Онази ефирна розова рокля… И идеята да вземе назаем кринолина на старата госпожа Стебинс…

— Беше… — Исках да кажа, че идеята бе на Топаз, но се спрях по средата на изречението. — Беше красиво хрумване, нали? — завърших въпросително.

— Всичко в Роуз е красиво. — През следващата четвърт миля Саймън говореше само за сестра ми: колко различна била от средностатистическите съвременни девойки. Именно това била причината да не я разбере в началото и как после осъзнал колко уникална е всъщност тя. Очевидно всичко, което Роуз прави, е оригинално — дори начинът й на танцуване и измислянето на малки допълнителни стъпчици. Тя също така е и изключително интелигентна — той беше така добър да добави, че същото се отнася и за мен, но Роуз е направо гениална (факт, който все още продължава да убягва от вниманието на семейството й, между другото.) Що се отнася до външността й — тя би била първа красавица във всеки един период от човешката история!

Съвсем чистосърдечно можех да се съглася с констатациите му във връзка с хубостта на сестра ми. Казах му, че си я представям как пристига в Бат и как всички камбани в града започват да бият в нейна чест, а тя пристъпва гордо като кралица. Този образ, естествено, напълно устройваше Саймън.

Темата за Роуз бе неизчерпаема и Саймън спря да говори по нея едва когато стигнахме до боровата гора. Тогава той започна да се възхищава на свежата зеленина.

— Скоро ще има и зюмбюли — казах му. — Вече са напъпили.

Саймън мълчеше и поглъщаше с поглед леса, а после рече:

— Каква е тайната на английската природа? Защо красотата й докосва душата на човек толкова дълбоко и трайно?

В гласа му се долавяше лека тъга. Може би красивите гледки го настройват меланхолично — и на мен ми се е случвало понякога. Веднъж, когато бях съвсем малка, попитах татко защо се получава така и той отвърна, че се дължи на осъзнаването на преходността на красотата — тя ни напомня, че и ние самите един ден ще умрем. После добави, че вероятно съм още твърде малка, за да го разбера. Аз обаче го разбрах напълно.

Продължихме по пътя си. Използвах случая и започнах да разпитвам Саймън за Америка и той ми описа някои от старите селца в Нова Англия — приятни, чисти и подредени, много по-просторни от нашите, с широки улици, засенчени от високи дървета. Разказа ми и за градчетата в щата Мейн, където обичал да прекарва ваканциите си. Казва „ваканция“ на това, което ние тук сме свикнали да наричаме „отпуск“. Въпреки че продължавам да намирам английския му за перфектен, осъзнавам, че във всяко изречение, което произнася, има американско влияние — „допускам“ вместо „предполагам“, „може би“ вместо „вероятно“… О, има десетки такива примери! Саймън се държи много повече като американец пред мен, отколкото пред баща ми. В мое присъствие не се опитва да звучи зрял и уравновесен, а пуска на воля младежкия си дух. Когато разговаря с татко, подбира думите си изключително внимателно, което го прави да изглежда като педант на средна възраст.

— Месец май скоро ще отлети — отбелязах, когато приближихме до храсталака в началото на селото.

— „Върбовите клонки и май карат къщите да се усмихват“ — изрецитира Саймън. — Мисля, че именно това стихотворение ме кара да мисля, че хората от Елизабетинската епоха са се наслаждавали на постоянна пролет.

После всеки от нас се сещаше за пореден стих и го изрецитираше на глас. Когато стигнахме до:

установихме, че вече сме пристигнали в селото.

— Чуваш ли наистина кукане на кукувица? — попитах го.

— Чакай да се ослушам — рече Саймън.

Двамата замълчахме и чухме:

как ковачът удря силно с чука;

как кокошката съобщава, че е снесла яйце;

радио, настроено на вълните на Британската радио корпорация;

дрънченето на водната помпа в парка на селото.

Доста неприятни шумове наистина, но само след минута се намеси часовникът на църковната кула. Неговият звън някак обедини всички останали звуци в едно и им придаде неповторима хармония. После Елоиз развали всичко, като силно залая и се спусна да преследва нещо, което пробяга сред високата трева.

— А колко аромата долавяш във въздуха? — попитах Саймън.

Започнахме да броим:

пушек от комин;

топъл мирис на пролетен бриз (в него открихме дъх на слама, сено, коне, чисти крави — все приятни миризми; прасета, кокошки, вкиснало зеле — противни, но не чак толкова, защото едва се долавяха);

аромат на прясно изпечен пай;

сладък свеж аромат, комбинираш в себе си по малко от уханието на разцъфнали цветя, свежа трева, чист пролетен въздух, на който човек обикновено не обръща внимание, освен в случаите, когато специално мисли за това.

— Чудя се колко ли още миризми долавя Елоиз? — рече Саймън.

— Да видим. Какво подушваше кучето от известната поема на Честъртън? „Вода и камък, роса и наближаваща буря…“

— „И неделна утрин“. Колко прав е поетът, че неделната утрин също има свой специфичен аромат! — възкликна Саймън.

О, колко прекрасно е да си с някой, който знае същите стихотворения, които и ти! Надявам се, че един ден Саймън ще ми стане зет.

Завихме по късата алея, водеща към най-красивата част на Годсенд. Църквата, построена в нормански стил със саксонско влияние, е от едната страна на алеята, между къщата на викария от епохата на кралица Ана и училището от осемнайсети век, в което преподава госпожица Марси. Отсреща е кръчмата „Ключовете“. Понеже алеята прави нов завой точно там, всичките тези постройки изглеждат като цялостен архитектурен ансамбъл, който според Топаз е „изключително завладяващ“. Кръчмата е боядисана в кремаво, а фронтоните й са много оригинални. Точно зад нея се издига вековен кестен — още не е цъфнал, но листата му са обагрени във възможно най-наситения зелен цвят, който човек може да си представи. До фасадата на кръчмата е залепена дървена пейка, пред която е разположена дълга маса — част от нея е засенчена от разкошната корона на кестена. Точно там бяха седнали Роуз и Нийл, всеки с бутилка джинджифилова бира в ръка.

Оказа се, че сестра ми се отбила до селото на връщане от фермата на господин Стебинс, за да си купи калъпче тоалетен сапун. (Всяка седмица Топаз ни дава по един шилинг за джобни и това ще продължава, докато не похарчим напълно парите, получени при продажбата на пътническото одеяло.) В магазина се натъкнала на Нийл, който пък точно си купувал цигари.

— Когато й споменах, че скоро ще се появиш, тя се почувства задължена да те изчака — уведоми Нийл брат си. Може и да си въобразявам, но ми се стори, че в гласа му имаше сарказъм.

Седнахме. Саймън, естествено, се намести до Роуз. Нийл ме попита какво ще пия. Мислех да поискам лимонадено после ме осени невероятно смело хрумване.

— Може ли да си поръчам шери бренди? Винаги съм искала да опитам какъв вкус има.

— Не можеш да пиеш ликьор преди обяд — смъмри ме Роуз с тон на възрастен човек.

— Защо не, ако го иска? — възрази Нийл и тръгна към бара.

Сестра ми превзето сви рамене и насочи цялото си внимание към Саймън. Той определено се радваше, че я вижда. След няколко минути му хрумна превъзходната идея четиримата да обядваме тук и извика на Нийл да даде поръчката.

По правило госпожа Джейкс, кръчмарката, сервира само хляб и сирене, но сега незнайно откъде успя да измъкне наденички, мед и кекс. Нийл изяде своята наденица с мед, което ми се стори много странно, но пък, от друга страна, май нямаше нещо, което да не ме учудва през този необикновен за мен ден. Шери брендито е невероятно вкусно!

Ала не мисля, че замайването ми се дължеше само на черешовия ликьор — чашата, в която ми го сервираха, беше толкова малка! (Да не забравя да спомена, че отделно ми поръчаха и лимонада.) Цялото преживяване беше изключително приятно — обядът на открито, яркото слънце, късчетата синьо небе, които прозираха между листата на стария кестен, милото държане на Нийл към мен и вниманието, с което Саймън обграждаше Роуз… Но, разбира се, и шери брендито си каза думата.

Когато Нийл ми донесе втора чашка, хвърлих бърз поглед към сестра си. Тя беше облечена в най-старата си рокля — онази, от избелял син памук, но дрехата си пасваше идеално с обстановката. Ветрецът подухваше леко косата й и един кичур се оплете в сведената над главата й кестенова клонка.

— Клончето притеснява ли ви? — попита я Саймън. — Можем да си сменим местата, ако искате. Надявам се, че ще откажете, защото изглеждате прекрасно на фона на тези зелени листа!

Доволна бях, че е забелязал.

Роуз отвърна, че клончето ни най-малко не я притеснява.

Когато Нийл постави втората чашка с шери бренди пред мен, сестра ми подметна:

— Е, сега, след като вече приключихме с обяда, мисля, че и аз мога да си пийна едно.

През цялото време бях наясно с факта, че ми завижда за сладкото питие. Нийл за пореден път се насочи към бара и сестра ми подвикна след него:

— Не, реших друго — искам кремдементе.

Изненадата ми беше голяма, защото бяхме опитвали кремдементе у леля Милисънт и единодушно бяхме заключили, че е отвратително питие. Не след дълго обаче ми стана ясно какво точно целеше Роуз — когато питието й беше поднесено, тя през цялото време държеше чашата вдигната на нивото на устните си, за да може цветът на мента да подчертава още повече златистата й коса, макар в същото време изобщо да не пасваше на зеленото на кестеновите листа. Трябва да призная, че сестра ми бе по-изкуствена от всякога, но Саймън тотално се беше прехласнал по нея. Не и Нийл. Той ми намигна и подхвърли:

— Няма да се изненадам, ако сестра ти реши да си сложи това питие като шапка на главата!

Нийл е невероятно забавен — интересен е по-скоро лаконичният начин, по който се изразява за нещата, отколкото онова, което наистина казва. Понякога звучи много мрачно, но на човек му е ясно, че се шегува. Предполагам, че на това му викат „духовитост“. Роуз беше права, когато твърдеше, че за Нийл Англия е абсолютна смешка, някаква смешна играчка, но противно на нея аз не вярвам, че той не понася страната ни — просто не я взема на сериозно. Изненадана съм, че Роуз намира това за толкова отблъскващо, след като и тя самата по принцип не е голяма фенка на Англия — или поне не колкото мен. Аз също не се възторгвам особено от Киплинг, от английския флаг и императорските знаци, но обожавам Лондон, английската провинция и имения от рода на Скотни. Да ядем хляб и сирене, седнали на припек пред стара кръчма, ми изглеждаше типично английско — независимо от ликьора. Госпожа Джейкс държи тези две бутилки с шери бренди, откакто се помня.

Седяхме и разговаряхме, докато църковният часовник не отмери два следобед. И тогава се случи нещо невероятно: ученичките на госпожица Марси запяха. Прозорците на училището бяха широко отворени и детските гласове изпълниха въздуха — високи и чисти. Докато слушах песните, се пренесох назад в миналото — видях средновековна Англия, себе си на десетгодишна възраст, всички отминали лета и тези, които ни предстояха. Не си спомнях да ми се е случвало нещо по-прекрасно през целия ми живот и точно докато си мислех това, Саймън възкликна:

— Чували ли сте нещо по-прекрасно!

— Да купим лимонада за децата — предложи Нийл.

Взехме две дузини бутилки и ги занесохме в училището.

Госпожица Марси направо щеше да припадне от радост и представи Саймън на децата като „ескуайър на Годсенд и Скотни“.

— Хайде, произнеси реч, всички очакват от теб точно това — прошепнах му.

Саймън възприе думите ми сериозно и ме погледна отчаяно. После им каза колко много му харесало изпълнението им и че се надявал да посетят Скотни някой ден и да попеят на майка му. Всички радостно заръкопляскаха, с изключение на едно малко момиченце, което изпищя и се скри под чина си — мисля, че се беше уплашило от брадата на ескуайъра.

Когато излязохме от училището, Котънови предложиха да ни закарат до замъка. Нийл отиде да се разплати с госпожа Джейкс, а аз измъкнах Елоиз от кухнята на кръчмата — естествено, беше нападнала наденичките. Саймън стоеше отвън, облегнат на ствола на стария кестен, и гледаше към училището.

— Ще хвърлиш ли поглед за момент към онзи прозорец? — помоли ме той.

Направих го. Въпросният прозорец е висок и тесен, с извита горна част. От вътрешната страна на перваза се виждаше клонче хиацинт, потопено в стъклен буркан. Белите жилки на корените му прозираха във водата.

— Каква прелестна гледка, достойна е за четката на художник! — възкликнах.

— Точно това си мислех и аз. Ако бях художник, сигурно щях да рисувам само прозорци.

Обърнах очи към кръчмата.

— Ето ти още един красив прозорец — казах му и кимнах по посока на виелицата правоъгълна табела с фирмата на кръчмата, над която се виждаха отворените крила на малък витражен прозорец. Червените завеси бяха дръпнати и откриваха гледка към вътрешността на стаята — малка кана за вода, порцеланов умивалник, креват от ковано желязо. Само за рисуване!

— Накъдето и да се обърне човек… — Саймън млъкна и обходи с поглед наоколо, попивайки всеки детайл от прелестната гледка.

Икономката на викария спусна щорите, защото слънцето бе силно. Прозорците заприличаха на затворени очи. (Госпожа Джейкс ни беше казала, че викарият отсъства, иначе щяхме да се отбием и при него.)

Ученичките на госпожица Марси изведнъж притихнаха — предполагам, че бяха заети с лимонадите си. За момент се възцари блажен мир и спокойствие. После часовникът на църквата отново се обади, един див гълъб излетя от камбанарията и се приземи на покрива на кръчмата — точно над отворения прозорец. Нийл запали двигателя на колата.

— Не мислиш ли, че е много красиво? — обърна се Саймън към брат си, когато потеглихме.

— Да, красиво като картина — отвърна Нийл. — От онези, по пъзелите.

— Ти си безнадежден случай! — извиках през смях.

Знаех какво има предвид, разбира се, но за разлика от пъзелите красотата на места като Годсенд не може да бъде разрушена.

Роуз седна до Саймън на задната седалка. Елоиз и аз се настанихме отпред. През по-голямата част от пътя Нийл шофира с една ръка, защото с другата прегръщаше кученцето.

— Господи, нямате представа колко е силно сексуалното й излъчване! — възкликна той по едно време.

После нарече Елоиз „сладко пухче“ и я попита дали би била така добра да престане да му мие ушите. Не че любезната му молба бе чута и уважена — Елоиз никога не пропуска възможността да оближе човешко ухо, намиращо се на един език разстояние от нея.

Щом пристигнахме до замъка, реших, че доброто възпитание изисква да поканим двамата мъже вътре, но Нийл отвърна, че е уредил среща на Саймън с агента по недвижими имоти, който се занимава и със Скотни. Очевидно Саймън няма търпение да се запознае с всички подробности, засягащи новопридобитото от него имение, макар да се съмнявам, че земеделските въпроси са му по вкуса. В това отношение Нийл е по-осведомен от брат си, което е жалко, защото, така или иначе, няма намерение да остава в Англия.

— Саймън каза ли дали ще ни посетят отново? — попитах Роуз, докато наблюдавахме отдалечаващата се по пътя кола.

— Не се тревожи, ще се върнат. — Тонът на сестра ми бе презрителен, което изобщо не ми хареса — не смятах, че Котънови заслужават такова отношение, след като се бяха държали толкова мило с нас.

— Май си станала много самоуверена — отбелязах, но после внезапно през ума ми мина мисъл, от която ми призля. — О, Роуз, не може да продължаваш да им се сърдиш заради онова, което ги чух да казват по твой адрес! Та то беше толкова отдавна!

— Не понасям Нийл, той е против мен. — Тя драматично отметна глава назад.

Казах й да не се прави на идиотка.

— Но той наистина ми е враг! — продължи сестра ми. — Лично ми го съобщи тази сутрин, преди ти и Саймън да се появите пред кръчмата. Каза, че все още храни надежди брат му да се върне в Америка заедно с него.

— Това не го прави твой враг — възразих, но трябва да призная, че отношението на Нийл към нея наистина беше враждебно.

Разбира се, Скотни е главното нещо, което би могло да задържи Саймън в Англия, но мисля, че и женитбата му за английска девойка би наклонило везните в полза на оставането му тук завинаги.

— Напротив, прави го. Както и да е, мразя го. Но той няма право да ни се меси! — Роуз цялата пламтеше, а в погледа й прозираше отчаяние, чак ме хвана срам заради нея.

— О, Роуз, не се вживявай толкова — казах с умолителен тон. — Саймън може изобщо да няма намерение да ти предлага брак. Американските мъже са свикнали да поддържат чисто приятелски отношения с момичетата. Най-вероятно те двамата ни намират за отчайващо смешни.

— Ах, този проклет Нийл! — извика гневно сестра ми.

Трябва да си призная, че предпочитам да я гледам ядосана, отколкото депресирана. Спомних си за деня, в който ни погна един разярен бик (в крайна сметка се оказа малко по-едра крава). Този спомен ме изпълни с нежност към сестра ми и аз й повторих всичките мили неща, които Саймън бе казал за нея. Освен това я накарах да се закълне, че никога няма да ме издаде, че съм го излъгала — дори и ако се омъжи за него. Щеше да ми е неприятно да знам, че той знае, независимо че го бях направила единствено от благородни подбуди. О, все повече и повече съжалявам, че й позволих да измъкне от мен подробностите около онзи злополучен разговор, който бях подслушала! Това не само я бе озлобило по отношение на Нийл, но и беше разпалило амбициите й да се омъжи за Саймън на всяка цена.

Заварихме Топаз заспала на пейката под прозореца на дневната — стори ми се, че е плакала. Когато обаче се събуди, мащехата ни бе в добро настроение. Каза, че обядът ни е във фурната. (Оставихме го за вечеря.) Разказахме й за времето, прекарано с двамата Котънови, и тя възкликна:

— Как, за Бога, ще им се отплатим за гостоприемството? Не спирам да мисля по този въпрос, откакто ни поканиха в Скотни. Да дадем вечеря в тяхна чест, е изключено — нямаме къде да ги сложим да седнат. Дали не бихме могли да организираме пикник?

— Не, не бихме могли — отвърна Роуз, — само ще объркаме нещата. Оставете ги на мира, нека те да тичат след нас.

Тя тръгна нагоре по стълбището и когато се отдалечи достатъчно, за да не може да ни чува, Топаз рече:

— Не я съди много строго. Когато някое момиче усети силата си за първи път, то обикновено започва да се държи по този начин. — После така широко се прозя, че реших да я оставя да довърши дрямката си.

Отидох да си взема дневника от хамбара и се сетих за писмото на Леда Фокскотън до Стивън. Казах си, че е нелепо да се нервирам за подобни глупости и че изобщо няма да споменавам за писмото пред Стивън — просто ще оставя плика там, където той със сигурност ще го намери, когато се върне от работа. Помислих си също, че може да не иска другите да го видят — а Роуз доста обича да си вре носа в чужди работи, — затова го отнесох в стаята му. Не си спомням да съм влизала друг път тук, освен когато проучвахме замъка за първи път — тогава това бе онази част от кухнята, в която предишните стопани бяха отглеждали кокошки. Впоследствие татко бе преградил огромното помещение и бе направил две малки стаички — едната за Стивън, другата — за майка му. В момента използваме втората като килер.

Отворих вратата на Стивън и бях шокирана от тъмнината, която цареше вътре. Тесният и дълъг прозорец бе закрит от избуял бръшлян, а бялата мазилка бе станала сива и се лющеше от стените. В единия ъгъл имаше тясно легло с увиснала пружина, но завивките бяха идеално опънати. До него имаше забравил цвета си скрин. На мястото, където навремето е имало дръжки, сега стърчаха гвоздеи. На стената се виждаха три кукички, на които Стивън сигурно закача дрехите си. Върху скрина видях гребена му, сложен точно по средата между две снимки — едната беше на майка му като млада, с бебето Стивън на ръце, а другата — моя. И двете фотографии бяха поставени в алуминиеви рамки, по-големи от необходимото. На пода до леглото стоеше стара дървена кутия, върху която лежаха екземпляр на „Джейкъб Рестлинг“, който татко бе подарил на Стивън преди много, много години, и томче със стихове на Суинбърн. (О, Боже, сега от Суинбърн ли беше започнал да преписва?)

Това беше всичко. В стаята нямаше нищо друго — нито килим, нито стол, нито пердета. Миришеше на влага и мухъл. Не приличаше на никое друго място в замъка, освен на кухнята — но такава, каквато я бяхме видели през онази далечна ранна вечер. Зачудих се дали духовете на древните кокошки не смущават съня на Стивън.

Дълго гледах снимката на госпожа Коули, спомних си колко нежна бе тя с нас, след като мама почина. Нахлу ми и споменът как отидох да я видя в болницата и отчасти помогнах на татко да съобщи на Стивън, че майка му няма да се оправи. „Лошо. Благодаря ви, сър. Това ли е всичко?“, беше казал Стивън тогава и се бе скрил в стаята си. След като майка му почина, усетих, че е ужасно самотен, затова започнах да му чета всяка вечер — предполагам, че ми е харесвало да чета на глас. Точно по онова време той започна да проявява интерес към поезията. Една година по-късно татко се ожени за Топаз и покрай вълненията около това събитие вечерите ми със Стивън приключиха — бях напълно забравила за тях до този момент, когато застанах пред снимката на майка му. Стори ми се, че очите й ме гледат с укор, задето не се държах достатъчно добре със сина й. Зачудих се дали не мога да направя нещо, за да подобря обстановката в стаята му. Можех например да му ушия пердета, ако Топаз успее да отдели пари за подобно нещо. Да не говорим, че обвитият с бръшлян прозорец е най-красивото нещо в тази спалня и ще бъде жалко да бъде скрит. Пък и дълбоко в себе си знаех, че милото държане от моя страна няма да донесе нищо добро на Стивън — колкото и абсурдно да звучи, имам чувството, че именно резкостта ми е доказателство за това колко държа на него. Погледнах госпожа Коули в очите и й казах:

— Правя всичко, на което съм способна. Наистина.

После си помислих, че за Стивън ще е по-добре изобщо да не разбира, че съм влизала в стаята му — не знам, може би защото всяка спалня е строго лично пространство, а може би защото предусещах, че той няма да се чувства комфортно, ако разбере, че съм видяла мизерните условия, в които живее. Лъчите на следобедното слънце проникваха между бръшляновите клонки и хвърляха зелени сенки из цялата стая. Закачените на стената дрехи имаха уморен, почти мъртвешки вид.

Ако оставех писмото тук, Стивън щеше да се досети, че съм била аз, така че в крайна сметка собственоръчно му го предадох — веднага щом се върна от работа. Обясних с възможно най-равнодушен тон как се е озовал пликът у мен, после изтичах нагоре по стълбите. Той ми благодари, но не направи какъвто и да било коментар. Още не знам дали смята да ходи в Лондон, или не.

След вечеря седнах в дневната и започнах да пиша. Толкова бях погълната от дневника си, че изобщо не чух кога баща ми се е върнал и влязъл при мен.

— Здравей — казах и учтиво попитах: — Свърши ли си работата?

— Работа? Каква работа? — възкликна учудено той. — Ходих в Британския музей. — Внезапно посегна да вземе дневника ми. Дръпнах тетрадката и я притиснах уплашено към гърдите си.

— Мили Боже, да не си помисли, че искам да си вра носа в тайните ти? Просто ми се щеше да видя доколко си напреднала със стенографията. Ще ми покажеш ли как става? Ако предпочиташ, напиши на отделен лист „Боже, краля ни пази!“.

Реших, че няма проблем да му покажа дневника си — за всеки случай избрах такава страница, в която липсваха лични емоции и размисли. Откъде да знам дали татко нямаше да се окаже по-проницателен от Саймън и да успее да разгадае написаното? Той се втренчи в листа, после придърпа по-близо свещта и ме помоли да му покажа думите символи.

— Няма такива — отвърнах. — Всичко, което виждаш, са съкращения.

— Лошо, лошо! — нетърпеливо измърмори баща ми, бутна тетрадката встрани и с бърза стъпка пое към стаичката си над централната порта.

Топаз му приготвяше сандвичи с шунка в кухнята. Сподели, че баща ми не е обелил и дума за деня, прекаран в Лондон.

— Е, поне знаем, че не е бил при госпожа Котън — казах, — а в Британския музей.

— Като че това доказва нещо — мрачно отвърна Топаз. — Хората го използват точно с цел тайни любовни срещи. Аз самата веднъж се срещнах с баща ти в залата с мумиите.

Тя тръгна да му занесе сандвичите, защото той сам я беше помолил за това. Когато се върна, ми рече:

— Баща ти се е побъркал, Касандра. Опънал е един лист картографска хартия на бюрото си и ме накара да кажа на Томас да му даде назаем компасите си. Когато му обясних, че Томас отдавна спи, той възкликна: „Ами тогава ми донеси една коза! О, я си лягай! Лягай си, веднага!“ Божичко, наистина ли иска коза?

— Не, разбира се — засмях се. — Става дума за една доста идиотска асоциация — нали се сещаш, „Козата и компасът“ звучи точно като име на някоя кръчма. Обикновено в тези названия не може да се открие никаква логика. И преди съм го чувала да си прави подобни шеги, но винаги съм ги смятала за малко тъпички.

Топаз ми се стори някак разочарована — мисля, че идеята да се впусне в преследване на кози посред нощ й се виждаше доста привлекателна.

Няколко минути по-късно баща ми пристигна в кухнята и заяви, че трябва да вземе компасите дори това да означава, че Томас ще се събуди.

Аз обаче се престраших, влязох тихо в спалнята на брат си и успях да измъкна кутията от чантата му, без да ме усети. Татко ги грабна и изчезна мигновено от погледите ни. Беше три часът след полунощ, когато най-сетне се прибра да си легне. Представяте ли си, да стои буден до три часа, за да си играе с компаси и картографска хартия! Направо ми идеше да го убия!

Десета глава

О, как копнея да изплюя камъчето още в тази минута, но няма да го направя! Сега е моментът да се науча на изкуството да държа читателя в напрежение.

Минаха две седмици от приятния обяд в селото, по време на които не чухме нищо за Котънови, но и, честно казано, не очаквахме, защото знаехме, че все още са в Лондон. Докато описвах въпросния ден, имах чувството, че го изживявам отново, и бях доволна от този факт. Въпреки това описанието ми отне много време, защото Топаз изведнъж бе обхваната от манията да оправя къщата и да пере и имаше нужда от помощта ми. Пишех предимно вечер, след като си легнех, и съвсем нямах време да подлагам Роуз на кръстосани разпити. Тя самата не показваше никакви признаци, че изгаря от желание да споделя каквото и да било. В последно време се беше отдала на дълги самотни разходки из околността. Забелязала съм, че тази потребност от усамотяване я обзема главно когато се хванем да чистим.

Свърших с разказа си за първи май едва четиринайсет дни по-късно и изведнъж почувствах, че е крайно време да се случи нещо ново. Бяхме си легнали, когато попитах Роуз дали знае кога точно ще се върнат Котънови.

— О, те вече са тук — нехайно отвърна сестра ми.

Научила новината сутринта, докато била в селото. И я запазила за себе си!

— Не се надявай да ги видиш скоро — добави тя. — Нийл ще се опита да държи брат си настрана от мен колкото се може по-дълго.

— Глупости — рекох, макар наистина да бях почнала да вярвам, че Нийл не одобрява Роуз.

Опитах се да измъкна още малко информация от нея, но тя не се поддаде. Разбирах я до известна степен. Когато нещата придобиват особено важно значение за теб, е опасно да допуснеш да се рееш в облаците.

На следващия ден, неделя, се случи нещо, което съвсем изби мисълта за Котънови от главата ми. Когато слязох в кухнята за закуска, Топаз ме уведоми, че Стивън е тръгнал за Лондон. Не беше казал нищо на никого. Може би и Топаз нямаше да разбере, ако не беше станала по-рано да приготви закуската и го сварила, готов за път.

— Беше много спокоен — каза тя. — Попитах го дали не се страхува, че може да се изгуби, а той отвърна, че ако това се случи, просто ще вземе такси. Но не вярвал да се стигне дотам, защото госпожица Марси му казала кои точно автобуси да ползва.

Ядосах се, че е питал госпожица Марси, а е запазил всичко в тайна от нас.

— Мразя тази Фокскотън! — процедих през зъби.

— Предупредих го да внимава — успокои ме Топаз. — И, разбира се, интересът й наистина може да се окаже чисто професионален. Макар че много се съмнявам.

— Да не искаш да кажеш, че тя ще се опита да го съблазни? — Чак подскокнах от ужас при тази перспектива. За първи път осъзнах, че точно това е била причината, поради която не исках той да ходи в града.

— Е, все някой ще го направи рано или късно, но би било по-добре да е някое мило момиче от селото. Недей да гледаш толкова страшно, Касандра.

Отвърнах, че не бих имала нищо против да го направи с някоя, която да е достатъчно добра за него.

Топаз любопитно ме изгледа.

— Наистина ли изобщо не те привлича? Ако бях на твоята възраст, нямаше да му устоя — толкова е хубав! И не става въпрос само за външния му вид, разбира се.

— О, знам, че се отличава с прекрасен характер — казах.

— Не това имах предвид — засмя се Топаз. — Но обещах на баща ти, че няма да те окуражавам по отношение на Стивън, така че да оставим този разговор.

Чудесно знаех какво има предвид мащехата ми. Но ако Стивън е наистина физически привлекателен младеж, защо тогава не се усещам привлечена от него? Или може би съм?

След закуската отидох на черква. Викарият не можеше да повярва на очите си, че ме вижда. След службата, докато събуждах Елоиз, която беше заспала върху един от старите надгробни камъни в църковния двор, той дойде да си поприказваме.

— Чудя се дали тази невероятна изненада означава, че имаш да уреждаш лични сметки с Господа? — запита ме усмихнато той.

Разбира се, че не — макар че се бях помолила за Роуз. Не вярвам, че църковните молитви са особено ефикасни, но ще е истинско престъпление, ако цялото това продължително коленичене върху твърдия каменен под отиде на вятъра.

— Не, просто реших да се отбия — отвърнах неопределено.

— Ела да пийнем по чашка шери — предложи ми той. — Тъкмо ще видиш колко добре стои пътническото одеяло върху дивана във всекидневната ми.

Ала аз му отвърнах, че трябва да говоря с госпожица Марси, и забързах след нея. Истинската причина за слизането ми в селото бе тъкмо госпожица Марси.

Тя премина директно към въпроса, който бях намислила да обсъждам с нея.

— Колко се радвам за Стивън! — възкликна веднага госпожица Марси, щом се изпречих пред погледа й. — Да спечели пет гвинеи само за един ден — всъщност почти шест, ако успее да спести колкото се може повече от пътните разходи! Колко мила жена трябва да е тази госпожа Фокскотън! Да се погрижи да му изпрати пари дори за такси!

Не научих нищо интересно. Стивън се отбил при нея, за да й поиска пътеводител на Лондон. В библиотеката нямало такъв, но госпожица Марси му помогнала със съвети. Когато я оставих и си тръгнах, тя продължаваше да се прехласва по прекрасния шанс, който му се бил отворил, и по благородната душа на госпожа Фокскотън. Госпожица Марси не е жена със съвременни възгледи — каквито сме ние двете с Топаз.

Късно вечерта Стивън се прибра.

— Е, как мина? — поинтересува се Топаз за мое огромно облекчение. Бях се зарекла, че за нищо на света няма да му задавам въпроси.

Стивън отвърна, че е хванал точния автобус и се е заблудил за малко из града, докато се опитвал да открие къщата, но само след няколко минути се ориентирал. Госпожа Фокскотън го закарала до гарата със собствената си кола и използвала случая дори да направи специална обиколка, за да му покаже Лондон.

— Беше много мила с мен — добави той. — Изглеждаше доста по-различно, отколкото по време на партито в Скотни и се държа като делова жена. Даже беше облечена в панталони, като мъж. Никога не сте виждали такъв огромен фотоапарат, с какъвто разполага тя.

Топаз го попита с какво е бил облечен по време на фотосеанса.

— С риза и джинси, които госпожата беше приготвила предварително. Но според нея дрехите изглеждали прекалено нови. Даде ми ги, като ми поръча да ходя с тях на работа — така при следващите снимки щели да са точно такива, каквито трябвало да бъдат.

— Значи пак ще ходиш?! — Опитах се да овладея гласа си.

— Да — отвърна кратко Стивън.

Госпожа Ф.К. щяла да изпрати да го вземат, когато успеела да си уреди свободна неделя — най-вероятно това щяло да стане след около месец. После ни описа статуите, сред които го снимала, и добави, че бил поканен да обядва с фотографката и съпруга й.

— Студиото се намира в задната част на къщата им — обясни Стивън. — Невероятна къща! Килимите са като дебел мъх, а подът на хола е покрит с черен мрамор. Господин Фокскотън ме помоли да ви припомня за него, госпожо Мортмейн, мадам.

След тези думи той тръгна да се измие, докато Топаз му приготви вечерята.

— Всичко е наред — каза ми тя, когато останахме насаме. — Явно погрешно съм преценила онази жена.

Стивън се върна в кухнята, продължихме разговора си и всичко отново си беше както преди. Той каза, че искал да ми купи някакъв подарък, но всички магазини били затворени, разбира се.

— Единственото, което успях да намеря, е този шоколад — взех го от една машина за готови закуски на гарата. Не вярвам да е някакъв по-специален вид.

Беше прекалено уморен, за да погълне повече от две-три хапки. Когато отиде да си легне, си го представих как влиза в своята малка, тъмна стаичка, а пред очите му играят картини от фотографското студио на госпожа Фокскотън и богатия й дом. Странно е, като си помисля, че Стивън е виждал неща, които аз още не съм — това го правеше някак независим и зрял.

На следващата сутрин изникна още нещо, върху което трябваше да помисля. Пристигнаха два колета за мен! От скарването ни с леля Милисънт никой не ми беше изпращал колети.

Не можех да повярвам на очите си, когато видях моето име, изписано върху пакетите. Отгоре се виждаха и фирмените знаци на два от магазините на Бонд Стрийт. Нещата, които открих вътре, бяха направо невероятни. В първия пакет имаше огромна кръгла кутия с шоколадови бонбони, а във втория — специална тетрадка за водене на дневник, подвързана със светлосиня кожа и инкрустирана със злато. Страниците — двеста на брой, преброих ги — имаха позлатени ръбове, а на началната и крайната се виждаха сини и златни звездички. (Според Топаз тетрадката струва най-малко две гвинеи.) В нито един от двата пакета не открих картичка, но, разбира се, си спомнях, че Саймън ми беше обещал кутия с бонбони, ако му позволя да хвърли поглед на дневника ми. Предвидливо се беше погрижил и да има къде да пиша продължението му!

За Роуз нямаше нищо.

— Може да ми праща подаръци, защото ме смята за дете — казах на сестра ми. — Сигурно се страхува, че ако изпрати нещо за теб, ти ще откажеш да го приемеш.

— В такъв случай трябва да е голям песимист — с усмивка отвърна Роуз.

— Яж колкото си искаш — предложих щедро. — Ще ми върнеш жеста по-късно, като се сгодиш. Тогава ще получиш цяла дузина кутии с шоколадови бонбони.

Още не бяхме успели да се съвземем напълно от приятната изненада, когато колата на Котънови спря пред замъка. Вътре се виждаше само шофьорът. Донесе ни кутия с парникови цветя и бележка, с която Саймън канеше на следващия ден всички ни — включително Томас и Стивън — на обяд в Скотни. Кутията с цветята не беше адресирана до никого, а бележката бе за Топаз. Мащехата ни отбеляза, че Саймън е направил всичко точно както го изисква доброто възпитание. Тя върна отговор на поканата — приемахме да обядваме в Скотни, но за съжаление не беше сигурна дали Томас и Стивън ще могат да присъстват. Истината беше, че тя не искаше да отказва от тяхно име, без предварително да ги е попитала за мнението им. Томас, разбира се, настоя да отсъства един ден от училище и да дойде, а Стивън отвърна, че по-скоро би умрял, отколкото да се появи отново там.

Трябваше да опиша и второто ни посещение в Скотни — веднага след като то се състоя, но описанието на първи май доста ме изтощи. Сега, когато се връщам назад във времето, виждам главно зеленината на градината, в която прекарахме следобеда — защото бяхме поканени да останем и за следобедния чай. Партито бе изключително приятно и релаксиращо — не изпитах и грам притеснение, както при първото. (Все пак трябва да призная, че вечерното парти бе по-вълнуващо; то изпъква в съзнанието ми като ярко осветения център на някоя тъмна картина — светлина на свещи, лъскав паркет, мастилена нощ, надничаща през прозорците.) Госпожа Котън все още бе в Лондон, затова домакинстваше Саймън. Той се държеше сериозно, дори сковано и разговаряше главно с Топаз и баща ми. Беше изненадващо официален дори с Роуз. Аз обаче не мога да се оплача — отношението му към мен си беше същото. Нийл беше взел Томас под крилото си — докато бяхме на масата, непрекъснато го окуражаваше да се тъпче, а после двамата се отправиха към корта в градината за партия тенис. Нийл покани Роуз и мен да се включим в играта, но сестра ми отказа, защото не бе тренирала, откакто напусна училище. Двете с нея решихме да пообиколим наоколо и скоро се озовахме в най-голямата оранжерия на имението. Беше прекрасно да усещаме тежкия топъл въздух, наситен със землист аромат. Имахме чувството, че сме в някакъв само наш свят, напълно отделен от този на останалите.

— О, Касандра, то наистина ще се случи, нали? — възкликна внезапно сестра ми. По лицето й се бе изписало същото изражение, както в навечерието на всяка Коледа, когато окачваме чорапите си над камината.

— Сигурна ли си, че го искаш? — попитах, а после осъзнах, че въпросът ми беше безсмислен — повече от очевидно бе, че Роуз е твърдо решена да го стори.

За моя голяма изненада обаче тя дълго мисли, преди да ми отговори, а очите й не се отместваха от Саймън, който седеше в другия край на градината и разговаряше с татко и Топаз.

— Да, напълно съм сигурна — рече най-сетне тя, а гласът й прозвуча някак рязко. — До този момент всичко ми изглеждаше като приказка, която сама си измислям. Сега обаче я изживявам наистина. Трябва да се случи. Ще стане.

— Ами и на мен ми се струва, че ще стане — казах й. Бях искрена, но, от друга страна, оранжериите винаги ме зареждаха с някакво чувство на очакване.

Нийл настоя Томас да вземе още един пушен бут, а към него добави и шест бурканчета сладко. Татко запротестира, но колкото от кумова срама — настроението му бе превъзходно. Зае цял куп книги от Саймън и веднага щом се прибрахме вкъщи, се оттегли с тях в стаичката си.

Следващото вълнуващо преживяване бе пикникът, който организираха Саймън и Нийл. Двамата Котънови ни навестиха съвсем неочаквано. Татко отново бе отишъл в Лондон (без да ни дава каквито и да било обяснения), а Топаз си намери някакво извинение и остана у дома, така че присъствахме само Роуз и аз. Качихме се в колата и отидохме до морето. Не беше типичен английски пикник, защото Нийл приготви пържоли на открит огън — това се наричало „барбекю“, както ни осведомиха. Пържолите бяха препечени отвън и полусурови отвътре, но цялото преживяване бе абсолютно романтично. В този ден Саймън изглеждаше по-млад и по американец от всякога. Двамата с Нийл се впуснаха в спомени за пикника, който си организирали като малки момчета — още преди родителите им да се разделят. Предполагам, че им предстоят дълги дни на повторно взаимно опознаване, но съм готова да се закълна, че Нийл е силно привързан към брат си. Що се отнася до Саймън — трудно е да се каже, — той е много по-прикрит и резервиран. И двамата са еднакво мили, но Нийл е по-открит и по-непосредствен. Въпросния ден се държа добре дори с Роуз — е, поне през по-голямата част от времето, но не виждам кой не би се държал мило с нея, при положение че тя се представяше в най-добрата си светлина. Може би морето и мирисът на печени на жар пържоли бяха причината сестра ми да се отпусне и да се превърне в предишната лъчезарна личност, която познавах. Тя се смееше, лудуваше и дори се спусна по корем надолу по една пясъчна дюна. Не се изкъпахме в морето, защото не се бяхме сетили да си вземем бански костюми, но не беше голям пропуск, тъй като водата и без това бе леденостудена.

Беше очевидно, че Саймън е във възторг от сестра ми.

Късно следобед, докато Роуз бе във вихъра си, Саймън се обърна към брат си и го попита:

— Виждал ли си някога такава промяна у някоя девойка?

— Не, но признавам, че е към добро — отвърна Нийл. Усмихна се на Роуз, а тя му отговори със смешна муцунка. В този момент бях сигурна, че двамата наистина изпитваха приятелски чувства един към друг.

— А ти смяташ ли, че съм се променила към добро? — обърна се Роуз към Саймън.

— Чудя се. Дали да не кажем, че тази Роуз, която виждаме днес, е идеална за морския бряг и слънчевата светлина, а другата Роуз е перфектна за блеснали полилеи и вечерни партита? И може би трябва да добавим, че най-хубавото от всичко е да открием, че Роуз има не едно, а няколко лица?

Беше вперил своите очи право в нейните, докато говореше. Сестра ми устоя на погледа му. Но този път тя не го гледаше както по време на вечерята в Скотни Хол — сега в очите й нямаше и следа от флирт, бяха широко отворени и открити, и много трогателни. След кратко мълчание тя се усмихна сладко и каза:

— Благодаря ти, Саймън.

— Време е да си тръгваме — рече Нийл.

Мина ми през ума, че и той като мен е усетил важността на този момент и нарочно го прекратява. По обратния път Нийл се заяждаше с Роуз както обикновено, а тя просто го игнорираше. Беше жалко, като се имаше предвид колко добре се бяха държали един към друг по време на пикника.

Шофираше Саймън. Роуз седеше на предната седалка до него. Не разговаряха много — Саймън много внимава, когато кара. На мен ми беше забавно да седя до Нийл. Той ми разказа редица интересни неща за живота в Америка. Струва ми се, че там хората си прекарват чудесно, особено момичетата.

— Роуз и аз сигурно изглеждаме много задръстени в сравнение с американките — подметнах.

— Е, едва ли бих ви нарекъл задръстени — засмя се Нийл. — Дори мадам, с нейните вечни физиономии, не е такава — добави той, кимайки по посока на сестра ми. — Не, никога не бих нарекъл някой от вашето семейство задръстен или неоригинален, но… О! Предполагам, че официалността е дори във въздуха, който дишате тук. Чак и селата в Англия сякаш се придържат към някакъв протокол. Дори и ти самата не правиш изключение, въпреки че си толкова сладка.

Попитах го какво точно разбира под „официалност“. Нийл се затрудни да намери точните думи, с които да ми обясни, но схванах, че в понятието се включват резервираността и „някаква непроницаемост“.

— Не че това има съществено значение, разбира се — побърза да добави той. — Англичаните са голяма работа.

Ето какво най-много харесвам у Нийл — шегува се по адрес на добрата стара Англия, но винаги внимава да не засегне чувствата на англичаните.

После отново заговорихме за Америка и той ми разказа за едно свое пътешествие с кола от Калифорния до Ню Йорк. Разстоянието, което пропътувал, било към четири хиляди километра. Пристигал в някое малко градче по залез-слънце и подминавал жилищните квартали, потънали в зеленина — с клонести дървета и тучни поляни. Описа ми къщи без огради помежду им, както и местни жители, насядали по терасите пред домовете си на фона на светналите прозорци. После минавал през централната улица, пълна с магазини и неонови реклами, святкащи на фона на тъмното синьо небе. Трябва да призная, че никога преди не бях възприемала неоновите светлини като нещо особено романтично, но когато Нийл говореше за тях, те ми изглеждаха точно такива. Хотелите трябва да са прекрасни — дори и в малките градчета имало поне по един хотел, предлагащ стаи със самостоятелна баня, а всеки пътник би могъл да се нахрани до насита в места, наречени кафетерии. Разказа ми каква е природата във всеки един от щатите, през които минавал — оранжевите горички на Калифорния, кактусите в пустинята и огромния равен Тексас, старите градове на юг, където от дърветата висели фъндъци сиво-зелен мъх — това описание особено ми хареса. Докато пътувал, сезоните сякаш се сменяли пред очите му — тръгнал от Калифорния с нейното оранжево лято, а бил посрещнат от ледения зимен вятър на Ню Йорк.

Нийл твърдеше, че подобно пътуване ти дава възможност да почувстваш Америка изцяло. Неговият разказ ме накара да си представя този огромен континент по-живо, отколкото го бях правила някога с помощта на всички книги, които бях чела, и всички снимки, които бях видяла. Америка бе така дълбоко проникнала в него, че когато минавахме през някое селце и Нийл възкликваше: „Да, много е красиво!“, той всъщност виждаше Америка и си мислеше за Америка. Признах му, че и аз се опитвам да „видя“ неговата страна. Ако е възможно да прочетеш мислите на другиго чрез телепатия, защо тогава да не можеш да видиш и гледките, които рисува съзнанието на този друг човек?

— Да се концентрираме тогава — каза Нийл и хвана ръката ми под одеялото, което бяхме наметнали върху коленете си. Затворихме очи и се концентрирахме възможно най-силно. Мисля, че онова, което видях, бяха картини, нарисувани от повлияното от разказите му мое въображение, но същевременно се усетих волна и свободна. Когато отворих очи, полята и храстите, и дори небето изглеждаха толкова близко, че сякаш ме притискаха. Когато споделих това с Нийл, той ме погледна озадачено и каза, че точно такова усещане имал през цялото време, откакто бил пристигнал в Англия.

Дори след като престанахме да се концентрираме, той продължи да държи ръката ми, но не мисля, че в това имаше някакъв скрит смисъл. По-скоро ми се струва, че е типично американски навик. Като цяло жестът беше чисто приятелски и ме караше да се чувствам комфортно, макар от време на време през тялото ми да пробягваше някаква особена тръпка.

Пристигнахме в замъка по тъмно. Поканихме двамата братя да влязат, но те отвърнаха, че трябвало да се прибират, защото очаквали госпожа Котън да се върне същата тази вечер.

Татко се прибра, докато разказвах на Топаз как е минал денят ни. (Не отрони нито дума за това какво е правил и как е прекарал в Лондон.) Пътувал в едно купе с госпожа Котън и я поканил на вечеря следващата събота — заедно със Саймън и Нийл, разбира се. За пръв път видях Топаз истински ядосана.

— Как можа, Мортмейн?! — почти изкрещя тя. — С какво ще ги нахраним? И на какво ще им сервираме яденето? Много добре знаеш, че трапезарията е празна.

— О, ще им предложим омлет с шунка в кухнята — отвърна равнодушно баща ми. — Едва ли ще имат нещо против. Смятам, че бутът, който ни подариха, е достатъчно голям, за да има и за тях.

Загледахме го втренчено, обзети от пълно отчаяние. Добре, че Роуз не беше при нас, защото със сигурност щеше да хвърли нещо по него — той изглеждаше вбесяващо арогантен. Но после изведнъж омекна.

— Просто чувствах, че… трябваше… — Цялата неуместна храброст бе изчезнала от гласа му. — Тя ни покани на вечеря в Скотни другата седмица и аз… Мили Боже, имам чувството, че напълно съм изкуфял — съвсем забравих, че нямаме мебели. Не можете ли да измислите нещо?

Татко погледна умолително към Топаз. Не понасям, когато започне да се самоунижава — прилича ми на лъв, който присяда на задните си лапи и очаква някой да благоволи да му подхвърли парче месо (не че някога съм виждала лъв в подобно положение). Топаз внезапно смекчи яростта си.

— Не се тревожи, все ще се справим някак си. В известен смисъл дори е забавно — един вид предизвикателство… — Опитваше се да използва най-нежния си контраалт, но гласът й потрепваше. Изпитах желание да я прегърна.

— Да отидем да хвърлим един поглед на трапезарията — прошепна в ухото ми тя, докато татко дояждаше вечерята си.

Взехме по една свещ и тръгнахме натам. Не знам на какво се беше надявала Топаз, но така и не го открихме — във всекидневната нямаше друго, освен празно пространство. Бяхме продали дори и килима, заедно с всичките мебели.

— От капака на рояла би излязла оригинална маса — отбеляза замислено Топаз.

— Да, а татко ще изрисува клавиши върху него, така ли? — засмях се.

— Не може ли да седнем върху възглавници на пода? Със сигурност няма да съберем достатъчно столове.

— И възглавниците не са достатъчно. Разполагаме единствено с достатъчно под.

Разсмяхме се така, че чак восъкът от свещите закапа върху дланите ни, и ни стана по-добре.

Накрая Топаз накара Стивън да откачи вратичката на кокошарника и да я закрепи върху две дървени магарета. Сложихме новата си маса до пейката под прозореца, където можеха да седнат трима души. Решихме да изработим покривка от сивите брокатени завеси в хола — стана невероятна, макар свързващият ръб да личеше малко и краищата й да опираха в краката ни. Сребърните ни прибори, финият китайски порцелан и кристалните чаши отдавна бяха напуснали дома ни, но Викарият ни даде назаем неговите, като добави и един сребърен свещник. Разбира се, поканихме и него на въпросната вечеря. Той пристигна рано, седна в кухнята и се зае да излъсква сребърните прибори, докато ние се обличахме. (Роуз облече черната рокля на Топаз — в нея сестра ми изглеждаше направо невероятна.)

Менюто ни бе:

Бульон (приготвен от костта на пушения бут).

Пилешко варено и задушена шунка.

Праскови със сметана (Котънови изпратиха прасковите съвсем навреме).

За мезе: мус с подправки и шунка.

Топаз сама приготви всичко, а Айви Стебинс се съгласи да ни сервира. Стивън и Томас й помагаха. Нямаше никакви фалове, като изключим това, че Айви не спираше да се втренчва в брадата на Саймън. По-късно ми каза, че през цялото време я побивали тръпки.

Госпожа Котън, както винаги, говореше, без да спре, но се държеше много мило с всички. Мисля, че именно тя ни накара да повярваме, че вечерята е преминала с голям успех. Американците се адаптират без проблем — Нийл и Саймън помогнаха при миенето на съдовете. (Наричат го „справяне с посудата“.) Аз лично бих предпочела те да не се включват в разчистването, защото нашата кухня ни най-малко няма американски вид. Вътре беше ужасно разхвърляно. Томас беше сложил всички използвани чинии на пода, за да могат Елоиз и Абелард да ги оближат — глупаво хрумване, като се има предвид, че пилешките кости са твърде дребни и съответно — опасни за животните.

Айви миеше съдовете, а ние ги подсушавахме. После Стивън закара Айви у тях. Тя е на същата възраст като мен, но е едра и много красива. Несъмнено е хвърлила око на Стивън — преди не го бях забелязала, но тази вечер ми направи впечатление. Предполагам, че за него ще е голям късмет, ако се ожени за Айви, защото тя е единственото дете на Стебинсови и след време ще наследи фермата. Зачудих се дали няма да я целуне пред вратата им. Дали изобщо някога беше целувал момиче? Част от мислите ми бягаха към Стивън, но като цяло вниманието ми бе насочено към Котънови. Нийл седеше на масата в кухнята и галеше Ейб, който направо бе примрял от удоволствие. Саймън кръстосваше напред-назад и проверяваше как е свършена работата. Изведнъж си спомних за онази първа вечер, в която се запознахме с тях. Надявах се, че Роуз е забравила за сянката на Саймън, очертана върху стената — аз самата почти бях престанала да мисля за това. У Саймън със сигурност няма нищо, което да накара човек да го свърже с дявола.

След като приключихме с разчистването на трапезарията, преминахме към най-вълнуващата част от вечерта.

Започна се с това, че Саймън попита дали можем да ги разведем из замъка: очаквах тази негова молба и предварително се бях погрижила спалните да бъдат идеално изчистени и оправени.

— Запали газената лампа, Томас, после ще се качим на крепостната стена — казах. Чувствах, че колкото по-романтична изглежда вечерта, толкова по-добре ще бъде за Роуз. — Ще започнем от хола.

Прекосихме всекидневната, където продължаваха да седят останалите. Татко и госпожа Котън разговаряха, Топаз слушаше, а очите на викария бяха неестествено отворени, което ми подсказваше, че е изпаднал в полудрямка. Когато нашата групичка се появи, той се поразсъни и ни даде да разберем, че с най-голямо удоволствие би се присъединил към нас, но аз не го окуражих — целта ми беше да останем възможно по-малко.

— Първо ще отидем до къщичката на вратаря, точно над централната порта — каза Роуз, когато влязохме в хола, и бързо се озова пред входната врата. Стана ми ясно, че иска да избегне повторното отиване в трапезарията. Аз лично смятах, че празнотата в трапезарията е много по-привлекателна от мебелировката в спалните ни.

Докато прекосявахме двора, Саймън погледна към могилата с кулата Белмот и възкликна:

— Вижте колко мрачна и висока изглежда кулата на фона на звездното небе!

Усещах, че се настройва на романтична вълна. Беше прелестна вечер с топъл и нежен ветрец — о, невероятно подходяща за замисъла ми нощ!

Винаги, когато се качвам по стълбите, водещи към стаичките над портата, се сещам за мига, в който за пръв път видях замъка и за начина, по който Роуз ме побутваше отзад, докато налучквах с крака изронените каменни стъпала. Този далечен детски спомен ме изпълни с нежност към сестра ми и намерението ми да направя за нея най-доброто, на което бях способна, се усили още повече. Следвахме светлината на газената лампа. Саймън не спираше да се възхищава на извитото стълбище, а аз се ядосвах, че не насочва вниманието си към сестра ми.

— Невероятно! — възкликна за пореден път той, когато най-сетне се озовахме върху крепостната стена. Никога преди не се бях качвала тук в толкова късен час, беше наистина вълнуващо. Не че можехме да видим друго, освен звездите и трепкащите светлини на Годсенд. Въпреки това усещането бе неповторимо — сякаш нощта бе слязла ниско над нас и ни прегръщаше.

Томас закачи лампата на бойницата и пламъкът озари косата и лицето на Роуз — само това се виждаше от нея, защото черната й рокля се сливаше с тъмнината. Ветрецът подухна и пелерината й от лек шифон погали лицето на Саймън.

— Сякаш усетих крилете на нощта — засмя се той.

Контрастът между него и сестра ми беше поразителен — тя изглеждаше безплътна и светла, той — тъмен и загадъчен. Колкото и да се напъвах да измисля някакъв начин да ги оставя насаме, не успях — все пак човешкото въображение си има граници.

След малко тръгнахме по протежението на стените — Нийл искаше да направи пълна обиколка и да научи всичко за отбранителната система на средновековните замъци. Роуз се спъна в дългите поли на роклята си още след първите няколко крачки и Саймън посегна да я подкрепи, след което повече не пусна ръката й, докато не преодоляхме стъпалата на кулата, отвеждаща в банята, така че все пак времето не беше изгубено напразно.

Оставихме Томас да показва банята — чух как Нийл избухна в смях при вида на замъка Уиндзор, закачен над тоалетното казанче. Двете с Роуз избързахме напред, за да запалим свещи в спалните.

— Не можеш ли да намериш някакъв начин аз и Саймън да останем сами? — прошепна ми тя.

Казах й, че от вечерята насам се мъча да измисля нещо, но без успех.

— Много е трудно. Не можеш ли да го подмамиш да се усамотите някъде?

Тя отвърна, че изостанала назад, когато сме излизали от къщичката на вратаря, но Саймън не уловил сигнала й.

— Той само каза: „Томас, не бързай толкова, защото Роуз не вижда добре.“ И аз трябваше да ускоря крачка.

— Не се притеснявай, кълна се, че ще измисля нещо — казах аз.

Чухме мъжете да прекосяват площадката към коридора.

— Кой спи в леглото с балдахина? — попита Саймън, когато влязоха в нашата спалня.

— Роуз — бързо отвърнах, макар тази седмица да бе мой ред да ползвам големия креват. Къде-къде по-романтично беше за Саймън да си представя сестра ми под балдахина, отколкото в тясното легло с табли от ковано желязо. После той посегна и отвори вратата към нашата кула и беше възхитен да види розовата рокля на Роуз, окачена в кръглото помещение — тя държеше роклята си там, защото гардеробът ни е прекалено малък и воланите биха се измачкали.

— О, като си помисля само, че някой закача дрехите си в шестстотингодишна кула! — възкликна той.

Нийл преметна ръка около раменете на госпожица Блосъм и заяви, че тя е точно от типа жени, които харесва, после отиде до прозореца и се надвеси над защитния ров. Изведнъж ме осени прекрасна идея.

— Какво ще кажеш да се изкъпем? — предложих.

— С удоволствие — с готовност се съгласи той.

— Какво? Ще се къпете през нощта? — Томас ме гледаше с ококорени от почуда очи.

— Да, ще бъде забавно. — Слава Богу, че брат ми успя да забележи лекото ми намигване и престана да се блещи. — Дай на Нийл твоите бански гащета — страхувам се, че имаме само един чифт, Саймън, но ти можеш да ги ползваш после. Роуз не бива да се къпе, защото лесно настива. (Боже, прости ми тази лъжа! Роуз е здрава като кобила — точно аз съм тази, която започва да киха от нищо.)

— Ще ви гледаме през прозореца — каза Саймън.

Извадих банския си костюм, а после хукнах към стаята на Томас. Брат ми крещеше, че не може да открие шортите си — за една инфарктна частица от секундата ми мина през ума, че може да ги е забравил в училище.

— Каква е играта? — прошепна ми той, щом се озовах при него. — Не знаеш ли, че водата е ледена?

Знаех, разбира се. Никога не се къпем в защитния ров преди края на юли или началото на август — след което обикновено съжаляваме, че сме го сторили.

— По-късно ще ти обясня — отвърнах. — Да не си посмял да започнеш да разубеждаваш Нийл.

Най-накрая успях да намеря шортите — брат ми беше запушил с тях дупката към комина, за да не му духа. Добре, че бяха черни на цвят.

— По-добре да се преобуеш в банята — казах на Нийл — и да слезеш през кулата. Покажи му как да стигне обратно дотам, Томас, а после остани да ни светиш с лампата. Ще се срещнем при рова, Нийл.

Подадох му шортите и хукнах да се преоблека. Докато тичах към съседната стая, чух Саймън да вика подире ми:

— Приятно къпане!

Двамата с Роуз седяха до прозореца и изглеждаха много доволни.

Още докато се преобличах, осъзнах на каква лудост щях да се подложа — самата мисъл за студената вода ме караше да потръпвам от ужас. Заслизах към кухнята, облечена само в банския си костюм, и се чувствах като ескимос, поел към ледения ад.

Нямах никакво намерение да се показвам на възрастните — банският ми беше твърде умалял, затова минах през руините в задната част на кухнята. Точно зад тях има едно мостче, което отвежда към полето. Седнах на него, като се стараех да не докосвам водата със стъпала. Нийл не беше слязъл — луната се издигаше високо и ми помагаше да видя целия ров. Снопове лунна светлина пресичаха ливадата и гледката бе толкова неземна, че аз напълно забравих страха си от студеното. Колко различна може да бъде луната! Понякога е бяла, друг път — златиста, трети път — сребриста, като тази вечер.

Водата в рова беше тъмна, но със златни и сребърни отблясъци. Среброто идваше от луната, а златото — от осветените прозорци на замъка. После се появи Томас, понесъл газената лампа в ръка, и нов златен поток се вля във водата. Веднага след брат ми се появи и Нийл, изглеждаше много висок в черните плувни гащета.

— Къде си, Касандра? — извика той.

Отвърнах високо, че идвам, после топнах пръстите си във водата, за да свикна с най-лошото. Беше още по-студено, отколкото бях предполагала, и намерението ми да се хвърля смело в рова и да стигна с плуване до Нийл моментално се изпари. Така че поех през зелените жита, потръпвайки от хладния им допир, после седнах на отсрещния бряг и подхванах интелигентен разговор. Освен че се страхувах да се потопя в ледения ад, под краката си чак усещах, че трябва да удължа разговора ни колкото се може повече, за да дам достатъчно време на Роуз — знаех, че още щом се потопим във водата, ще се озовем обратно на брега.

Заговорих за красотата на нощта. Разказах му забавната история за опита ми да преплувам рова, седнала в плетен кош за дрехи, след като за пръв път бях прочела за примитивните лодки от преплетени върбови клонки. После се прехвърлих на добре изпитаната тема за Америка, но той ме прекъсна с думите:

— Предполагам, че нарочно го усукваш, за да отложиш момента на потапянето си във водата. Аз обаче смятам вече да влизам. Достатъчно дълбоко ли е за гмуркане?

Отвърнах, че да, стига да внимава.

— Гледай да не затънеш в тинята на дъното — предупреди го Томас.

Нийл колебливо се гмурна, после почти веднага показа глава на повърхността и извика:

— Боже, тук наистина е студено! Невероятно, като се има предвид какъв топъл ден беше днес.

— Чудя се дали изобщо да влизам — рекох аз. — Доста ядох и стомахът ми тежи.

— Няма да се измъкнеш с подобни оправдания — каза Нийл. — Идеята беше твоя. Или влизай, или ще те бутна насила. Хей, вярно, че водата е студена, но се понася.

Заговорих мислено с Бога:

„Моля те, Боже, помогни ми! Правя го заради сестра си. Затопли водата поне мъничко.“ Но, разбира се, знаех, че молбата ми няма да бъде изпълнена. Последната ми мисъл, преди да скоча, бе, че краят ми наближава.

Беше истинска агония — все едно, че ме деряха с ледени ножове. Заплувах с бясна скорост, неуспешно опитвайки се да убедя сама себе си, че скоро ще се почувствам по-добре, че ще ми стане по-топло. Нийл плуваше редом с мен. Сигурно съм изглеждала твърде мрачна, защото по едно време той попита:

— Добре ли си?

— Почти — едва успях да продумам и се изтеглих върху малкото дървено мостче, откъдето първоначално бях тръгнала.

— Веднага се връщай във водата и не спирай да плуваш! — заповяда ми той. — В противен случай бягай вкъщи и се преоблечи. О, хайде де! Ще видиш, че ще свикнеш.

Отново се спуснах във водата — този път като че ли не беше толкова зле. Когато доплувахме под прозорците на всекидневната, вече бях почнала истински да се забавлявам. Топаз и викарият, застанали в жълтия правоъгълник на прозореца, ни наблюдаваха с интерес. На прозореца над тях обаче нямаше никой — Роуз и Саймън бяха изчезнали. Надявах се, че бяха прекалено погълнати един от друг, за да имат време да погледнат навън. Приближихме до стъпалата на ъгловата кула. Томас беше изчезнал. Молех се да не му е скимнало да отиде при Роуз и Саймън.

Когато завихме към предната част на замъка, изведнъж потънахме в тъмнина — нямаше светещи прозорци, нито газени лампи, които да очертават пътя ни, единственият ни помощник беше луната. Заплувахме по гръб — така ни беше по-лесно да виждаме тъмните крепостни стени — никога преди не ми се бяха виждали толкова високи, както тази вечер. Леките вълнички се разбиваха с плясък в стените и от тях се носеше специфичният мирис — като при приближаваща буря през летен ден, примесен с този на загнили водорасли. Попитах Нийл как би описал тази миризма, но той кратко отвърна:

— О, предполагам, че мирише просто на влажни камъни.

Стори ми се, че му се ще да мисли за нещо друго — за вряло олио, изсипвано върху главите ни от бойните кули например. Всичко, свързано с отбранителните функции на замъка, му беше адски интересно. Когато се изравнихме с къщичката на вратаря над главната порта, той ме попита как действа механизмът на подвижния мост и се разочарова, като разбра, че не е от онези, които се вдигат и спускат. Наричаме го „подвижния мост“ само за да го различаваме от моста на Белмот. После Нийл поиска да разбере какво е довело до разрушението на част от стените и много се ядоса на пуританите на Кромуел, когато му казах, че точно те са свършили тази работа.

— Срамота! — възкликна той, без да откъсва поглед от високата купчина камъни. Отбелязах, че за първи път го виждам да се вълнува във връзка с нещо старо.

— О, причината, поради която харесвам това място, е не защото е старо — отвърна Нийл. — Просто все ми се струва, че навремето тук е било голям купон!

Гмурнахме се под моста на Белмот и се озовахме от южната страна на могилата. Тук няма руини, градината се спуска директно до водата. Във въздуха се носеше омайващият аромат на цъфнал шибой. Казах си, че никога преди не съм виждала цветя да растат точно над главата ми — беше приятна промяна да съзираш първо стъблата на цветята, после долната част на самия цвят.

Чувствах се уморена, затова отново се отпуснах по гръб и се оставих на течението. Нийл направи същото. Звездите трепкаха в небето над нас, а откъм всекидневната се разнесе звукът на пианото — викарият свиреше „Водна сюита“ на Хендел. Предполагам, че я бе избрал специално заради нас. Много мило от негова страна, наистина. Как ми се щеше да можех да прекарам часове така — легнала по гръб във водата, унесено заслушана в звуците на пианото, но отново ми стана студено и се наложи да се върна към бързото темпо на плуване.

— Вече направихме пълен кръг около замъка — казах на Нийл, когато отново стигнахме до малкото дървено мостче. — Сега наистина трябва да си почина.

Той ми помогна да изляза на брега и двамата заскачахме по натъркаляните по земята камъни към задната част на къщата. Седнахме, облегнали гръб на стената на кухнята. Слънцето я беше напекло през деня и сега тухлите излъчваха благословена топлина. Луната ни осветяваше изцяло. По главата и раменете на Нийл се виждаха парченца от наситенозелени водорасли — изглеждаше прекрасен.

Помислих си, че цялото това плуване около шестстотингодишния замък под снопове лунна светлина, музика и мирис на разцъфнал шибой наистина бе допринесло за създаването на една особено романтична ситуация. Колко жалко, че двамата с Нийл не бяхме влюбени един в друг. Зачудих се дали не трябваше да накарам Роуз и Саймън да поплуват вместо нас, но после реших, че студената вода е все пак убиец на чувствата, защото, когато Нийл ме прегърна през раменете, усещането не бе дори наполовина толкова вълнуващо, колкото когато бе държал ръката ми под пътническото одеяло на връщане от пикника. Не знам, може би нещата щяха да се променят към по-добро, ако бяхме разполагали с достатъчно време, но в следващата минута чух Топаз да вика името ми — нямах представа къде е, докато не видях светлината на газената лампа на Томас на моста на Белмот. После чух силния глас на баща ми — уведомяваше ме, че отиват да разведат викария и госпожа Котън из могилата и старата кула.

— Внимавай да не настинеш! — достигна до мен предупреждението на Топаз.

Нийл отвърна:

— Веднага ще я изпратя да се преоблече, госпожо Мортмейн.

— Но на мен не ми е студено! — опитах се да възразя.

Страхувах се, че времето може да не е било достатъчно за Роуз.

— О, напротив, студено ти е. Цялата трепериш. Аз също. — Нийл свали ръка от раменете ми и се надигна. — Хайде, ставай. Откъде да си вземем сухи хавлии?

Никога такъв обикновен въпрос не ме е удрял право в слънчевия сплит, сега обаче се случи точно това. Хавлии! С толкова малко хавлиени кърпи разполагаме, че в дните, в които перем, просто се отърсваме от водата и изчакваме да изсъхнем.

— Ей сега ще ти донеса една — отвърнах безгрижно, после бавно поех към вътрешността на къщата, за да имам време да измисля спасителен план. Знаех, че в банята има две розови хавлиени кърпи за гости — така им викахме, макар да бяха минали покрай хавлиените кърпи! Всъщност ставаше дума за две миниатюрни салфетки за сервиране на чай, любезно заети ни от госпожица Марси. Нима можех да предложа това на един огромен мокър мъж? Не, разбира се. После изведнъж ми просветна.

Когато стигнахме до задния вход, казах:

— Влез в кухнята — ще се посгрееш на огъня, докато ти донеса кърпа.

— Но дрехите ми са в банята… — започна Нийл.

Вече тичах нагоре по стълбите, викайки през рамо:

— И тях ще ти донеса.

Бях решила да му дам моята кърпа или тази на Роуз — зависи коя от двете щеше да се окаже по-суха. Щях да я сгъна така, че да изглежда като прана, после да се върна при Нийл, притискайки я към гърдите си, и да му се извиня, че без да искам, съм я намокрила. Нямаше да се наложи да прекъсваме усамотяването на Роуз със Саймън, защото и двете кърпи бяха В кръглото фоайе, където висеше роклята на сестра ми — бях ги захвърлила там, докато оправях набързо спалните в чест на посещението на Котънови. Имах намерение да се преоблека със светкавична скорост по същото време, по което се преобличаше и Нийл, а после да седна при него в кухнята и да го задържа със сладки приказки колкото е възможно по-дълго.

Отворих вратата към кръглото фоайе изключително тихо и пристъпих вътре. Понеже беше много тъмно, се придвижвах почти на четири крака. По едно време се оплетох в роклята на Роуз, но щом се освободих, забелязах ивица светлина изпод вратата на нашата спалня. Знаех, че хавлиите са само на една ръка разстояние оттам. Протегнах ръка и започнах да опипвам пода.

И тогава чух гласа на Саймън иззад вратата:

— Роуз, ще се омъжиш ли за мен?

Замръзнах на мястото си. Не смеех дори да дишам от страх да не усетят, че съм наблизо. Аз, разбира се, очаквах Роуз веднага да отвърне: „Да!“, но тя не го направи. За около десет секунди се възцари гробно, наситено с напрежение мълчание, после сестра ми отчетливо произнесе:

— Моля те, Саймън, целуни ме.

Нова пауза, доста продължителна, през която си казвах, че не бих искала първата ми целувка да бъде с мъж с брада, и се чудех дали Нийл щеше да ме целуне, ако Топаз не се беше развикала. После Роуз отново проговори — с този неин развълнуван, накъсан гласец, който познавах толкова добре:

— Да, Саймън, моля те.

Двамата отново притихнаха. Грабнах едната хавлия — другата не успях да открия — и на пръсти тръгнах към стълбите. Изведнъж се спрях. Дали нямаше да е по-разумно да вляза в стаята, в случай че… Не знаех какво точно имах предвид под „в случай че“ — със сигурност не си представях, че Саймън изведнъж може да промени намеренията си и да оттегли предложението си, нали? Единственото, в което бях сигурна, бе, че колкото по-скоро годежът им бъде официално обявен, толкова по-добре. Върнах се.

Бутнах вратата към спалнята. Заварих Роуз и Саймън прегърнати. Саймън бързо извърна глава към мен, после ми се усмихна.

Надявам се, че успях да отвърна на усмивката му. Надявам се също, че не съм изглеждала като ударена с мокър парцал по главата, както всъщност се чувствах. Защото в първия момент имах чувството, че мъжът, който държи сестра ми в обятията си, не е Саймън. Брадата му беше изчезнала!

— Имаш ли нещо против Роуз да се омъжи за мен? — попита ме той.

Изведнъж всички започнахме да приказваме в един глас. Прегърнах сестра си и стиснах ръката на Саймън.

— Мило дете, та ти си като ледена шушулка! — възкликна бъдещият ми зет. — Бързо свали този мокър бански.

— Първо трябва да занеса една кърпа на Нийл — отвърнах. — Както и дрехите му. — Тръгнах към банята, за да ги взема.

— Как ти се вижда Саймън без брада? Харесва ли ти? — извика подире ми Роуз.

Знаех, че трябваше да кажа нещо по въпроса, но ме беше срам да заговоря първа за това.

— Прекрасен е! — извиках.

Наистина ли? Разбира се, без брадата Саймън изглеждаше поне с десет години по-млад, освен това с удивление бях установила, че е невероятно красив. Но в същото време в изражението на лицето му имаше нещо беззащитно — той сякаш беше малко момче, а не зрелият мъж, когото познавах. О, брадичката му е волева, не това имах предвид. Просто ми се стори, че Саймън изглежда… объркан и безпомощен.

Как, за Бога, сестра ми е успяла да го убеди да се обръсне? Предположих, че го е предизвикала. Трябва също така да добавя, че бях удивена, че се е съгласил да използва тъпия бръснач на баща ми и миниатюрния емайлиран леген, в който се миех аз. Някак си не се връзваше с образа на гордия и важен Саймън. (Но пък, както вече казах, предишният Саймън беше изчезнал заедно с брадата. Сега дори не можех да повярвам, че някога съм се страхувала от него. Не че промяната се дължеше само на липсата на брадата. Мисля, че за това допринасяше и осъзнаването на факта колко дълбоко е влюбен той в Роуз.)

Когато се върнах в кухнята, заварих Нийл до огъня. От банските му гащета се виеше пара.

— Вече си мислех, че си ме забравила — отбеляза той и ми се усмихна.

— Не е ли страхотно? — извиках. — Саймън и Роуз се сгодиха!

Усмивката му изчезна със скоростта на светлината.

— Не изглеждаш особено доволен — казах.

— Доволен?! — За секунда той просто стоеше неподвижно и ме гледаше втренчено, после издърпа хавлията от ръцете ми. — Разкарай се оттук и ме остави да се преоблека! — нареди ми с наистина груб тон.

Оставих дрехите му и тръгнах да излизам, после се спрях.

— Нийл… Моля те… Ще ми кажеш ли защо толкова мразиш Роуз? Забелязах го още от самото начало.

Нийл продължи методично да бърше раменете си.

— Не — отвърна той. — Не я мразя от самото начало. Трябва да ти кажа, че когато я видях за първи път, сестра ти много ми хареса.

— Но сега вече не мислиш така, нали? Защо?

Той спря да се бърше и ме погледна право в очите:

— Защото е сметкаджийка. Знаеш го много добре, Касандра.

— Не е вярно! — отвърнах. — Как смееш да твърдиш подобно нещо!

— Можеш ли с ръка на сърцето да кажеш, че тя не се жени за Саймън заради парите му?

— Разбира се, че мога! — Изрекох го с пълна убеденост — в онзи миг наистина го вярвах. След миг обаче почувствах как лицето ми почервенява, защото…

— Ти си проклета малка лъжкиня — рече Нийл. — А аз те мислех за такова добро и искрено хлапе! Нарочно ли ме заведе да плуваме?

Изведнъж ужасно се ядосах — на себе си и на Роуз.

— Да! — изкрещях. — И се радвам, че го направих. Роуз ми каза, че ти ще се намесиш, стига да можеш — просто защото искаш Саймън да се върне в Америка с теб! Гледай си твоята собствена работа, Нийл Котън!

— Разкарай се оттук! — избоботи той.

Изглеждаше толкова ядосан, че се уплаших да не ме фрасне. Хукнах към стълбите, но когато стигнах до най-горното стъпало, се спрях и заговорих с всичкото достойнство, на което бях способна:

— Ще те посъветвам да се овладееш, преди да се срещнеш с брат си.

После захлопнах вратата зад гърба си и пуснах резето — не можех да рискувам да го оставя да ме последва.

Една от положителните страни на гнева е, че загрява човек. Вече не ми беше толкова студено, но, така или иначе, трябваше да сменя мокрия си бански със сухи дрехи, затова отидох в стаята на Топаз. Привършвах с обличането, когато чух, че групичката, която се бе отправила към кулата Белмот, се връща. В съседната стая Саймън каза на Роуз:

— Да отидем и да им съобщим новината.

Побързах да се присъединя към тях и тримата заедно слязохме на долния етаж.

Срещнахме останалите в хола. Госпожа Котън бе застанала съвсем близо до запалената лампа, така че ясно виждах изражението на лицето й. Изненадата й беше огромна, когато видя, че брадата на Саймън я няма. Успя да изрече само едно:

— Саймън!…

След което той я прекъсна:

— Роуз прие да се омъжи за мен.

Тук долната челюст на госпожа Котън тотално увисна. Бях повече от сигурна, че разочарованието й е еднакво по сила с изненадата. Само след секунда обаче тя се овладя и успя да си придаде вид на много доволна. Целуна Роуз и Саймън, благодари на сестра ми, че е накарала сина й да се обръсне. Разцелува също мен и Топаз — дори си помислих, че ще целуне и баща ми! И през цялото това време думите не спираха да се леят от устата й! Веднъж бях споменала, че говорът й прилича на стена от слова, този път ми напомняше за боен кораб, вкарал в действие всичките си оръдия. Но госпожа Котън определено се държеше много мило. Колкото повече я опознава човек, толкова повече я харесва.

Нийл се появи по средата на поздравленията — със задоволство установих, че ризата му е ужасно измачкана. Никой не би допуснал, че само допреди няколко минути той е бълвал огън и жупел.

— Поздравления, Саймън — виждам, че брадата ти е изчезнала! Роуз, скъпа, сигурен съм, че се досещаш за всичко, което искам да ти пожелая.

Трябва да призная, че думите му ме вбесиха със своята двусмисленост, но Роуз, изглежда, не схвана подтекста им. Тя любезно му благодари и продължи да слуша възклицанията на госпожа Котън.

Викарият съобщи, че у тях има една бутилка шампанско, и Нийл веднага предложи да отидат да я вземат с колата — и даже има наглостта да ме покани да ги придружа. Отказах с възможно най-хладен тон, като същевременно внимавах да не будя подозрения.

Но по-късно, когато Котънови си тръгваха, той ме придърпа встрани и ме попита:

— Ще се сдобрим ли?

— Не съм сигурна, че горя от желание — рекох. — Ти ме нарече лъжкиня.

— Ами ако ти се извиня?

— Искаш да кажеш, че вече не ме мислиш за лъжкиня, така ли?

— Няма ли да се задоволиш с едно директно извинение?

Сигурно бих могла, но ако го сторех, това със сигурност нямаше да премахне подозренията от Роуз. Затова не казах нищо. Нийл продължи:

— Да предположим, че също така ти призная, че не те обвинявам за лъжата — ако изобщо си излъгала. И че ти се възхищавам за страстта, с която защитаваш сестра си. Не е необходимо да ми отвръщаш каквото и да било, но те моля, ако приемаш извинението ми, да ми стиснеш ръката.

Той плъзна длан в моята и я стисна. Отвърнах с леко стискане.

— Добре! — каза Нийл, после добави с най-сериозния тон, който някога съм го чувала да използва: — Касандра, не е заради това, че искам Саймън да се върне с мен в Америка. Честна дума. Разбира се, от егоистична гледна точка бих бил доволен, ако той го направи, но…

— Не биваше да го казвам — прекъснах го. — Мой ред е да ти поднеса извиненията си.

— Приемам ги. — Отново стисна дланта ми, после я пусна и тежко въздъхна. — О, може би съм си създал напълно погрешно впечатление за Роуз, може би тя наистина е влюбена в него. Защо не? Всяко момиче на нейно място би хлътнало по Саймън, предполагам.

Аз пък си помислих, че предположенията му са погрешни — на мен ми се струваше, че много момичета няма да се почувстват привлечени от Саймън, въпреки благия му характер, но същите тези момичета със сигурност биха си паднали по Нийл. Лунната светлина озаряваше светлата му коса, която изглеждаше по-къдрава от обикновено. Казах му, че в къдриците му все още има остатъци от водорасли, при което той се засмя и възкликна:

— Това беше едно дяволски добро къпане!

После госпожа Котън извика:

— Хайде свършвайте, вие двамата.

След като те потеглиха, нощта сякаш изведнъж замря в тишина. Мисля, че всички бяхме малко смутени. Когато влязохме вътре, татко се обърна към Роуз:

— Е, щастлива ли си сега, скъпа?

— Да, много! — отвърна Роуз малко рязко. — Но съм ужасно уморена. Отивам да си легна.

— На всички ни е време за сън — заяви Топаз. — Ако почнем да мием чашите, ще събудим Стивън, затова по-добре да ги оставим за утре.

Стивън не спеше, въпреки че се беше върнал преди доста време. Стори ми се, че доста се беше забавил, докато изпращаше Айви. Поканих го да дойде и да пийне чаша шампанско за здравето на Роуз, но той отказа. Когато му съобщих за годежа, по устните му плъзна странна усмивка.

— Ами няма да казвам нищо по въпроса — рече и отиде да спи. Един Господ знае какво имаше предвид.

Имах предчувствие, че е целунал Айви.

Нямах търпение да накарам Роуз да се разприказва, но знаех, че тя няма да обели нито дума, докато стъпките между банята и спалните не утихнат. Тази вечер татко и Томас ми се видяха ужасно бавни с вечерния си тоалет. Когато най-сетне всички се затвориха в стаите си, Роуз стана и провери дали вратите са плътно затворени, после скокна в леглото си и духна свещта.

— Е? — рекох подканящо.

Тя зашепна бързо-бързо, нямаше търпение да ми разкаже всичко — с най-малките подробности. Права бях, като допуснах, че е предизвикала Саймън да се обръсне.

— В първия момент той помисли, че се шегувам. После реши, че се опитвам да го направя на глупак, и съвсем се затвори в себе си. Не му обърнах никакво внимание — просто трябваше да го видя без брада, Касандра, направо ми навяваше ужас, като я погледнех. Приближих до Саймън, вдигнах поглед към него и промълвих: „Имаш такава прекрасна уста, защо трябва да я криеш?“ После прокарах пръсти по устните му. Той се опита да ме целуне, но аз се дръпнах назад и извиках: „Не и докато си с тази брада!“ — „Ще ми позволиш ли да те целуна, ако я обръсна?“, попита ме тогава той. „Не мога да кажа, докато не видя лицето ти без нея“ — после хукнах да му донеса бръснарските принадлежности на татко. През цялото време, докато Саймън се бръснеше, не спирахме да се смеем. Трябваше на няколко пъти да отблъсквам атаките му, защото все налиташе да ме целуне. Бръснеше се толкова несръчно, че в един момент съжалих, задето съм го накарала да се захване с тази работа. Усещах, че вътрешно кипи от гняв. Божичко, да го беше видяла каква гледка представляваше само, докато режеше кичурите с ножицата на Топаз! Сигурно съм изглеждала примряла от страх, защото той ми извика: „Не ме гледай, не ме гледай!“ Седнах на пейката пред прозореца, впих поглед навън и зашепнах наум: „Моля те, Боже, моля те…“ Все не продължавах нататък. Стори ми се, че минаха часове, докато Саймън най-сетне се извърна към мен и рече: „Е, сега вече ще видиш най-лошото.“ Гласът му звучеше особено, някак дрезгаво. Разбрах, че гневът му е отминал, изглеждаше толкова трогателен и покорен — и толкова красив! Не мислиш ли, че Саймън е красив, Касандра?

— Да, много. Какво стана после?

— Казах: „Но това е прекрасно, Саймън! Харесвам те много повече, отколкото преди. Много, много ти благодаря, че го направи заради мен!“ И тогава той ме помоли да се съглася да стана негова жена.

Не й казах, че съм чула предложението му. На мен не би ми харесало да знам, че някой е присъствал, докато са ми предлагали брак.

Роуз продължи:

— После… Беше много тихо, сигурна бях, че не си в кулата — и изведнъж се сетих за твоите думи: че няма да знам какво точно изпитвам към него, докато не го оставя да ме целуне. Права беше — о, аз знаех, че го харесвам и че му се възхищавам, но още не бях сигурна дали съм влюбена в него! Сега ми се предоставяше шанс да разбера. Предложението му за брак беше щит за репутацията ми. Помолих го да ме целуне. Беше прекрасно, толкова прекрасно, колкото…

Гласът й трепна и замря. Предположих, че преживява отново онзи важен момент, затова й дадох около минута-две на разположение, за да му се наслади отново.

— Е, хайде, продължавай — настоях аз накрая. — Толкова прекрасно, колкото какво?

— Колкото би могло да бъде. О, небеса! Не бих могла да го опиша с думи. Както и да е — всичко си беше наред. Влюбена съм и съм невероятно щастлива. Ще направя така, че и ти да бъдеш щастлива. Ще дойдеш да живееш при нас и също ще си намериш подходящ съпруг. Може дори да се омъжиш за Нийл.

— Мислех, че не го понасяш.

— Тази вечер не мразя никого. О, какво облекчение! Вече знам, че съм влюбена в Саймън!

— Ако не беше го установила, щеше ли да му откажеш? — попитах.

Роуз мълча дълго, преди да отвърне. Когато заговори, тонът й бе отбранителен:

— Не, нямаше да му откажа. Точно преди да ме целуне, си казах: „Ще се омъжиш за него на всяка цена, моето момиче.“ И знаеш ли какво ме накара да си го кажа? Точно зад него видях кърпата си — бях му я дала да си избърше лицето след бръсненето — изтъняла, насечена и прокъсана. В тази къща няма нито една резервна хавлия…

— На мен ли го казваш! — прекъснах я с жар.

— Няма да живея така! Няма! Няма!

— Е, сега ще можеш да имаш колкото си искаш хавлии — казах с гласа на госпожица Блосъм. — Моите поздравления, Роузи, скъпа!

— Ще имам и много дрехи — добави Роуз. — Ще мисля за бъдещите си тоалети, докато заспивам.

— Не искаш ли да легнеш в леглото с балдахина, за да съответства на стила ти? — предложих й аз.

Но тя не пожела да се премести.

Докато лежах и си припомнях детайлите от плуването в защитния ров, забелязах силуетите на каната и легена на фона на тъмния прозорец. Още не можех да повярвам, че и те са взели участие в избръсването на Саймън. Продължавах да виждам двете му лица — онова с брадата и новото. После се сетих, че имаше друг подобен случай — някакъв известен човек се беше обръснал заради жена. Напразно опитвах да си спомня името му, накрая заспах.

Рано на другата сутрин, още щом отворих очи, си казах: „Самсон и Далила.“ Сякаш някой прошушна тези думи в ухото ми. Разбира се, на Самсон му бяха отрязали косата, а не брадата, така че историята не съвпадаше напълно, но въпреки това бях сигурна, че на Роуз много би й допаднала ролята на Далила.

Седнах в кревата и се загледах в сестра си. Какво ли сънуваше? Страните й бяха порозовели от съня, а златистата й коса лежеше разпиляна върху възглавницата. Роуз изглеждаше зашеметяващо красива. Странно, колко е различна със затворени очи — много по-невинна, нежна и ведра. Изпитах силен прилив на обич към нея. Спеше спокойно и дълбоко, въпреки че бе заела най-неудобната поза, която човек можеше да си представи, с едната ръка, висяща между решетките от ковано желязо. Помислих си в колко по-различно легло щеше да спи тя скоро и се почувствах невероятно щастлива заради нея.