Мъжагите не танцуват

Втора глава

Много неща има да разказвам за този ден, ала той не започна с някаква голяма припряност да се надигна. Истината е, че дълго се излежавах в леглото и не исках да поверя очите си на светлината. В мрака, който сам си бях наложил, аз се опитвах да реша какво бих могъл да си спомня за снощи, след като излязох от „Алеята на вдовицата“.

Действията ми не бяха нещо необикновено. Независимо колко бях пил, винаги можех да се прибера с колата у дома. Бях успявал да върна колата благополучно дори в нощи, когато други, ако са погълнали такова количество, биха заспали сладко на морското дъно. Влизах в къщата, добирах се до леглото и идвах на себе си сутринта с чувството, че мозъкът ми е разсечен с брадва. Не си спомнях нищо. Но ако това се окажеше единственият симптом и не изпитвах никакво друго неудобство, освен от оргията, която бях наложил на черния си дроб, всичко беше наред. След това другите ми разказваха какво съм бил правил. Щом не изпитвах боязън, значи не съм могъл да извърша нещо твърде ужасно. Краткосрочната амнезия не е най-голямата злина, ако човек притежава ирландска дарба за поглъщане на алкохол.

След като Пати Ларейн си тръгна обаче, аз се натъквах на нови явления, които бяха странни. Дали пиенето не ме караше трескаво да ровя корена на своята рана? Единствено мога да кажа, че сутрин паметта ми беше ясна и чиста, ала натрошена — и по-точно — разпаднала се на отломки. Всеки къс бе достатъчно отчетлив, но като парчета от мозайка, която е била разпиляна, сякаш не всичките бяха извадени от една и съща кутия. Което е, предполагам, все едно да се каже, че сега сънищата ми бяха толкова логични, колкото и паметта ми, или че паметта ми е толкова недостоверна, колкото и сънищата ми. Така или иначе, аз не различавах едното от другото. Подобно състояние е ужасно. Човек се събужда в абсолютен хаос за това, което е направил, или не е направил. Същото е, като да влезеш в лабиринта на пещера. Някъде по пътя тънката дълга нишка, която би трябвало да те изведе обратно, е скъсана. И тогава на всеки завой е възможно да вярваш, че си дошъл ето оттук, но и също така, че никога, не си бил там.

Разказвам това, защото се събудих на двадесет и петия ден и останах да лежа неподвижно цял час, преди да реша да отворя очи. Чувствах ужаса в такава близост, каквато не бях усещал, откакто излязох от затвора. Имаше сутрини в пандиза, когато ставаш от сън със съзнанието, че някакъв лош човек — далеч надхвърлящ представата ти какво значи лош — те дебне. Това бяха най-тежките сутрини в затвора.

Сега имах убеждението, че до края на деня ще ми се случи нещо лошо и ужасът ми бе свързан с това предчувствие. Но на всичко отгоре стана нещо изненадващо. Докато лежах със свирепо главоболие и се опитвах със затворени очи да наблюдавам паметта си — беше също като да гледаш филм, скъсан на безброй места — докато върху корема ми, гадно като олово тежеше мрачното страшно предчувствие, въпреки всичко случило се, имах ерекция, страхотна, огромна ерекция, като таран. Искаше ми се да шибам Джесика Понд.

За тази малка подробност се сещах често през следващите дни. Ала нека карам всичко по реда. Когато главата ви е като книга, на която й липсват страници — не, още по-зле, като две книги, всяка със своите празни места — е, тогава спазването на реда толкова наподобява добродетел, колкото и чистите подове в някой манастир. И така, твърдя само, че поради ерекцията ми беше спестен шокът, когато отворих очи и видях татуировката. Просто запомних факта. (Въпреки всичко в този миг не можех да си представя нито ателието, нито лицето на майстора на татуировката.) Този факт беше останал някъде у мен. При всичките ми злочестини, все пак беше любопитно. Колко много фасетки е в състояние да използва паметта! Да си спомните, че е било предприето дадено действие (дори ако не можете зрително да си го възпроизведете, е като да прочетете за някого във вестника. Еди-кой си присвоил осемдесет хиляди долара. Единственото, което сте възприели, е заглавието; фактът обаче остава в съзнанието ви. Следователно аз констатирах един факт за себе си. Тим Мадън имаше татуировка. Знаех го дори със затворени очи. Ерекцията ми напомняше за него.

В затвора постоянно отказвах да се сдобия с татуировка. И бездруго си бях истински престъпник. Независимо от това, човек не може да е бил три години в панделата и да не е понаучил доста неща за философията на татуировката. Бях слушал за тръпката. Един от четири или пет души получавал истинска тръпка на сексуална възбуда, когато го мушат с иглата. Не забравях също и как ме бе ударил хормонът за госпожа или госпожица Понд. Дали тя е била наблизо, когато майсторът ми беше правил щампата? Дали не ме е чакала в колата ми? Бяхме ли казали чао на Лони Пангборн?

Отворих очи. Татуировката беше хванала коричка и лепнеше — някаква чудотворна лепенка за рани сигурно беше паднала през нощта. Въпреки това успях да прочета. Пишеше „Лоръл“. „Лоръл“, ръкописно, със син туш, със заврънкулки, насред малко червено сърце. Нека някой да каже, че нямам специален вкус, когато се отнася до щампи.

Чувството ми за хумор се разби като развалено яйце. Пати Ларейн също бе видяла тази татуировка. Снощи! Изведнъж съзрях съвсем ясно образа й. Крещеше ми в нашата дневна: „Лоръл? Как смееш пак да ми натрапваш тази Лоръл?“.

Да, но доколко това се беше случило реално? За мен бе очевидно, че съм в състояние да си измислям разговори така лесно, както и да ги преживявам. В края на краищата нима не бях писател? Пати Ларейн изчезна преди двадесет и пет дни с един черен жребец, когото сама си бе избрала, едър, муден, прекрасно сложен позьор, дето се навърташе насам през лятото, готов да извлече полза от плътското влечение към чернокожите мъже, което се таи в сърцата на някои блондинки като гръм и мълнии. Или, доколкото аз бих могъл да зная, тлее в сърцата им като мазен парцал зад вратата на обор. Каквото и да беше изпитала тя, последиците бяха недвусмислени. Веднъж годишно, да речем в продължение на един или два сезона, тя се впускаше да се повесели с някой господин Черньо. С някой по-голям черньо. Можеше да е по-тромав, можеше и да е бърз като баскетболист, но винаги беше голям. Размерите им ме лишаваха от възможността физически да се изравня с тях — мисля, че й доставяше наслада да изразява презрението си към мен, че при тези обстоятелства не бях достатъчно смел да заредя пистолета си и да ги прогоня от дома. „Както баща ти би го направил в Северна Каролина ли?“ — питах я. „Разбира се“ — отговаряше тя с цялата си дръзка, злобничка, без спирачки уста на осемнадесетгодишно девойче в отрязани дънки, спряла да се налочи с лимонада „Доктор Пепър“ на някоя бензиностанция. Господи, тя нямаше страх от мен. Изпитвах ужас, че наистина ще си взема пистолета, но не за да прогоня господин Черньо. Той само присвояваше онова, което и аз бих задигнал, ако можех да му запълня бандажа и да се поизпотя както следва според черната му логика. Не, боях се, че ще взема пистолета си и няма да се махна от къщата, преди да съм изпразнил един пълнител в нейното свръхсамодоволно лице, с изписано върху него „да ти го начукам“.

Но все пак! Защо бях решил, че трябва да натрапя името Лоръл на съпругата си? Знаех, че това е единствената жена, на която Пати не би простила. Аз ходех точно с Лоръл, в края на краищата, когато срещнах Пати, само че името й беше Маделин Фалкоу. Пати беше настояла да й вика Лоръл още когато се запознаха. По-късно научих, че „Лоръл“ е умалително от Лорелай — Пати не обичаше Маделин Фалкоу. Нима бях избрал тази татуировка, за да накажа Пати? Тя наистина ли бе идвала в къщата? Или живеех с фрагменти от снощния си сън?

Дойде ми наум, че ако съпругата ми действително бе идвала да ме посети и след това си бе тръгнала, трябва да бяха останали някакви следи. Пати Ларейн обикновено зарязваше наполовина използвани предмети след себе си. Червилото й сигурно бе останало по чашите ни. Това ми стигаше, за да се облека и сляза долу по стълбите, ала в дневната нямаше следи от нея. Пепелниците бяха чисти. Но защо тогава станах два пъти по-уверен, че разговорът ни се е състоял. Каква полза има от уликите, щом умът ни бива подстрекаван да вярва в обратното на това, за което има доказателства? Тогава ми мина през ум, че истинското изпитание на силата, действителният тонус на душевната ни мускулатура, така да се каже, проверката за доказване на здравия ни разсъдък е способността да търпим въпрос след въпрос, без да имаме видим отговор.

Оказа се полезно, че имам такова разбиране, защото то скоро ми потрябва. През нощта в кухнята кучето се бе почувствало зле. Драгоценното съдържание на корема му бе осквернило линолеума. И което бе по-лошо, якето, което носех предната вечер, висеше на един стол със засъхнала по него кръв. Опипах ноздрите си. Често получавах кръвоизлив от носа. Но каналите изглеждаха чисти. Сега страхът, с който се бях събудил, ме разтърси отново. Когато поех дъх, в белите ми дробове просвири надигащ се ужас.

Можеше ли някога изобщо да почистя кухнята? Обърнах се, минах назад през цялата къща и излязох през вратата. И едва когато се намерих на улицата и усетих как влажният ноемврийски въздух се просмуква през ризата ми, осъзнах, че съм по пантофи. Не беше бог знае какво. С пет крачки прекосих Търговската улица и надникнах през прозорците на поршето си. (Нейното порше.) Седалката за пътника беше обляна в кръв.

Каква странна логика има във всичко това! Смайващо е, че изобщо не реагирах. Но пък при най-тежките махмурлуци винаги е така — те просто гъмжат от най-необясними паузи. И тъй аз вече не изпитвах страх, а оживление, сякаш нямах нищо общо с всичко това. Тръпката от татуировката пак ме обзе.

Освен това ми беше студено. Прибрах се и си направих чаша кафе. Кучето, засрамено от мръсотията, която беше направило, се вреше все наоколо и имаше реална опасност да оплеска още повече, затова го пуснах навън.

Доброто ми настроение (което ценях като нещо изключително, понеже рядко се проявяваше, така както болен на смъртно легло е признателен за един час без болка) се запази през цялото време, докато чистех след кучето. Заради махмурлука доста често ми се налагаше да запушвам уста, но това бе в най-радикалното и полезно изкупление за пиянските ми грехове. Сигурно бях само наполовина католик, при това и непросветен, тъй като Големия Мак никога не ходеше на църква, а пък Джулия, майка ми (наполовина протестантка, наполовина еврейка — което е една от причините да не обичам антисемитските вицове), имаше навика да ме мъкне по всякакви катедрали, синагоги, квакерски молитвени домове и на сказки за нравствено превъзпитание, та не ми беше кой знае колко полезен религиозен наставник. Така че не можех да твърдя, че се смятам за католик. Но се смятах. Дайте ми само един махмурлук, свлечете ме на колене да чистя кучешки бълвоч и веднага ще се почувствам непорочен. (Всъщност почти бях успял да забравя колко пролята кръв има върху дясната седалка на колата.) Точно тогава иззвъня телефонът. Беше Риджънси, Алвин Лутър Риджънси, нашият временно изпълняващ длъжността началник на полицията, по-скоро секретарката му, която ме помоли да изчакам да ме свърже с него — достатъчно дълго, за да ми развали доброто настроение.

— Ало, Тим — обади се той, — добре ли си?

— Много добре, имам махмурлук, но съм добре.

— Това е хубаво. Това е добре. Тази сутрин се събудих с чувство на загриженост за теб. — От него щеше да стане полицейски началник от модерната школа, абсолютно сигурно беше.

— Ами — отговорих му, — много съм добре.

Той направи пауза.

— Тим, би ли наминал насам днес следобед?

Баща ми винаги ми говореше, че когато имаш съмнение, трябва да предположиш, че ти се мъти очна ставка. И тогава се налага незабавно да пристъпиш към действие. Затова го попитах:

— А защо да не дойда сутринта?

— Вече е обяд — с укор рече той.

— Е, обяд — реагирах, — няма значение.

— Поканен съм на чашка явайско кафе от един общински съветник. Да се видим след това.

— Добре.

— Тим?

— Да?

— Добре ли си?

— Мисля, че да.

— Ще си почистиш ли колата?

— О, господи, снощи адски ми тече кръв от носа.

— Да, ама някои от твоите съседи изглежда са от дружеството на благородните доносници. Така, както го описваха по телефона, помислих, че си отрязал на някого ръката.

— Възмутен съм. Но защо не дойдеш да вземеш проба? Можеш да ми провериш кръвната група.

— Хайде, стига бе! — изсмя се той. Смехът му беше като на истинско ченге. Цвилене на колоратурно сопрано, което нямаше нищо общо с всичко друго у него. Лицето му, мога да ви кажа, беше сякаш издялано от гранит.

— Добре — рекох, — много е смешно. Но на теб ще ти бъде ли приятно като възрастен човек да ти тече кръв от носа?

— Ами — каза той, — аз бих взел сериозни мерки. След като ударя десет бърбъна, ще изпия чаша вода най-педантично. — „Педантично“ отмери точно времето му за обедна почивка. Той изцвили и прекрати предаването.

Почистих колата отвътре. Нямах чувството, че тази работа е по-малко опасна, отколкото чистенето на бълвоча на кучето. Пък и стомахът ми не приемаше добре кафето. Не знаех дали да се вълнувам от наглостта и — или параноята на съседите си (кои точно?), или пък да си живея с убеждението, че съм превъртял достатъчно, за да счупя носа на някоя и друга блондинка. Или дори нещо по-лошо. Как се реже ръката на човек?

Проблемът е, че сардоническата ми половинка, която види се е била създадена, за да ми помага в преодоляването до голяма степен на лошите дни, в крайна сметка не беше истинска половинка, а само една фасета — клетка в диска на рулетката. Има още тридесет и седем такива. А и нищо не се уталожваше при все по-силното ми убеждение, че кръвта на седалката не бе изтекла от нечий нос. Кръвта бе текла прекалено обилно. Така че аз скоро изпитах отвращение. Кръвта, като всяка природна сила, настойчиво иска да проговори. И посланието й е все едно и също. „Всичко, което живее — чух думите й, — крещи, че иска да живее пак.“

Ще ви спестя някои подробности, като измиването на тапицерията и курсовете насам-натам с кофите с вода. Проведох дружески разговори за кръвотечението от носа с двама съседи, които минаха, докато работех, и вече бях решил да отида пеш до полицейския участък. Истината е, че ако вземех колата, Риджънси можеше да се изкуши да я задържи за оглед.

През трите години в затвора имаше случаи, когато съм се събуждал посред нощ, без да мога да разбера къде съм. Това сигурно не беше необичайно, ако изключим обстоятелството, че естествено знаех точно къде бях, знаех в кой блок е килията ми, номера й, ала въпреки всичко не можех да приема факта. Не можех да възприема дадеността като такава. Лежах в леглото и кроях планове как да заведа някое момиче на обяд, или решавах да наема малка платноходка, с която да поплувам. Нямаше полза да си припомням, че не съм си у дома, а в килията на затвор с облекчен режим във Флорида. Тези факти ги приемах като част от някакъв сън и затова доста далече от мен. Успявах да се освободя от плановете си за деня само ако сънят, че съм в затвора, престанеше да ме преследва. „Хей, приятел — казвах си, — махни тези паяжини.“ Понякога ми бе необходима цяла сутрин, за да се върна към реалното време. Едва тогава бях в състояние да осъзная, че нямам възможност да заведа момичето на обяд.

В нещо подобно се бях забъркал сега. Имах татуировка. Не можех да дам обяснение защо едно добро куче се беше уплашило от мен, защо колата ми отвътре току-що бе измита от кръвта, защо може да съм видял или да не съм видял безследно изчезналата си съпруга снощи, защо продължавах да имам тази прекрасна, неспадаща подутост — предизвикана от една блондинка на средна възраст, посредник на недвижимо имущество от Калифорния — единственото, за което можех да мисля, докато вървях пеш към центъра на града, беше, че Алвин Лутър Риджънси би трябвало да има доста сериозна причина, за да прекъсне работата на един писател.

Обаче пък не си давах труда да сложа в сметките и обстоятелството, че цели двадесет и пет дни не бях написал нищо. Донякъде, също както през сутрините в затвора, когато не можех да започна деня, и сега бях като празен джоб, измъкнат навън и до такава степен освободен от самия себе си, като да бях артист, зарязал жена, деца, дългове, заблуди и дори собственото си аз, за да успее да се превъплъти в нова роля.

Фактически така се бях вживял в новата си личност, която сега влизаше в канцеларията на Риджънси в сутерена на градския съвет, че минах през вратата като репортер — или с други думи, положих всички усилия да оставя впечатлението, че дрехите на началника на полицията, изражението му, мебелите в канцеларията и казаните думи са еднакво важни за мен, толкова важни, колкото и текстът, който щях да включа в очерка от осем чудесни пасажа с приблизително еднаква дължина. Влязох, както казах, напълно съсредоточен в тази роля и затова като добър журналист забелязах, че той не беше свикнал с новата си канцелария. Все още. Независимо че личните му вещи, като снимки, свидетелства в рамки, дипломи, преспапиета, сувенири, бяха подредени или закачени на стените, независимо че две картотеки за документи стояха до бюрото му като пилони пред портите на древен храм, независимо че той самият седеше изпънат в креслото си като военен, какъвто е бил, а ниско остриганата му почти до кожа глава свидетелстваше, че е стара зелена барета, независимо от всичко се виждаше: той не се чувства удобно в канцеларията си. Но пък в коя ли канцелария изобщо би се чувствал удобно? Чертите на лицето му бяха такива, че биха принудили някой скулптор да използва пневматичен чук за камъка — цялото в скали, рифове и тераси. В града му бяха дали безброй прякори: Каменното лице, Мишената, Святкащото око или — нека го оставим на старите португалски рибари: Ситната стъпка. Очевидно местните хора още не можеха да го приемат. Въпреки че той от шест месеца изпълняваше длъжността началник на полицията, в канцеларията още витаеше сянката на предшественика му. Предишният началник, заемал поста десет години, беше местен човек от португалски произход, който нощем изучаваше право и се бе издигнал до главен прокурор на щата Масачузетс. За предишния началник — като се има предвид, че става въпрос за Провинстаун, едно съвсем несантиментално градче — всички си спомняха с хубави думи.

Аз не познавах добре Риджънси. Ако беше преди години и той беше влязъл в моя бар, абсолютно сигурно е, че щях да го преценя на мига. Той беше достатъчно едър, за да може да играе професионален футбол, и човек не можеше да сбърка състезателния блясък в очите му: господи, състезателният дух и налудничавият нагон към скандалджийство се бяха събрали у него. Риджънси изглеждаше като истински христов воин, който мрази да губи.

Предлагам само това подобие на портрет, защото истината е, че не можех да си създам пълна представа за него. Така както и аз невинаги се радвах на новия ден, и Риджънси невинаги отговаряше на представата, която човек си бе създал за него. Ще добавям тук и там някои подробности.

А сега той избута креслото назад с военна праволинейност и се придвижи иззад бюрото, за да притегли един стол близо до мен. После ме загледа замислено в очите. Също като някой генерал. Той би изглеждал като пълен дръвник, ако някъде някога не му е била внушена идеята, че състраданието също има място в полезния багаж на полицейския служител. Първото, което попита например, беше:

— Как е Пати Ларейн? Обаждала ли ти се е?

— Не — отговорих. Естествено с тази дребна забележка ме накара да забравя трудно постигнатата поза на журналист.

— Не искам да се бъркам — каза той, — но се кълна, че я видях снощи.

— Къде?

— В западната част на града. Близо до вълнолома.

Това не беше далече от „Алеята на вдовицата“.

— Интересно ми е — рекох — да чуя, че се е върнала, но не знам нищо за това. — Запалих цигара. Пулсът ми беше започнал бясно да препуска.

— Просто зърнах една блондинка в самия край на обхвата на дългите ми светлини. Нещо като триста метра. Може и да греша. — Начинът, по който го каза, говореше, че не греши.

Сега той извади отрязана пура и я запали, като изпускаше дима фукливо като стар мъжкар от рекламен клип.

— Съпругата ти — каза той — е привлекателна жена.

— Благодаря.

По време на една от нашите пиянски вечери миналия август, през седмицата, когато всяка нощ правехме купони с къпане в морето на разсъмване (господин Черньо вече беше хвърлил око на моя дом), се бяхме запознали с Риджънси. По повод оплакване от шума. Алвин се бе отзовал лично. Сигурен съм, че беше чувал и преди за нашите забави.

Пати го очарова от глава до пети. Тя разправи на всички — пияници, наркомани, манекени и манекенки, полуголи и твърде рано маскирани като за празника на Вси светии типове — че намалява стереоуредбата в чест на шефа Риджънси. После се съгласи, че наистина чувството за дълг не му позволява да протегне ръка към чашата.

— Алвин Лутър Риджънси — заяви тя, — това е едно страхотно име. Братко, ти трябва да го заслужиш, знаеш ли?

Той се хилеше, като да бе награден с медал за заслуги и Елизабет Тейлър го целува в чест на събитието.

— И как така са те кръстили Алвин Лутър в щата Масачузетс? Това име го има само в Минесота — рече тя.

— Ами — отговори той, — дядо ми по бащина линия е от Минесота.

— А аз какво ти казах? И да не си посмял да спориш с Пати Ларейн. — Тя не закъсня да го покани на забавата, която организираше следващата вечер. Той пристигна след дежурството си. Накрая се спря на вратата, за да ми каже, че е прекарал приятно.

Започнахме разговор. Той каза, че още държал къщата си в Барнстейбъл (Барнстейбъл е на осемдесет километра), а аз го попитах дали няма чувството, че е сбъркал, като е започнал работа тук, при цялата бъркотия и безумие през летния сезон. (Провинстаун е единственият град, който познавам, където можете да зададете такъв въпрос на полицията.)

— Не — отговори той. — Аз поисках тази служба. Трябваше ми.

— Защо? — попитах го. Бях чул слуховете, че е наркоченге.

Той сложи край на разговора.

— Ами, на Провинстаун му викат Дивия запад на Източното крайбрежие — отговори и изцвили, както му беше навикът.

А след това, всеки път, когато организирахме забава, той се отбиваше за няколко минути. Ако забавата продължеше от едната нощ до следващата, пак се появяваше. Идваше след дежурството си, пийваше, разговаряше тихо с един-двама и си тръгваше. Само веднъж — беше след Деня на труда — даде да се разбере, че е фиркан. На вратата целуна Пати Ларейн и тържествено ми стисна ръката. След което рече:

— Безпокоя се за теб.

— Защо? — Не ми харесваха очите му. От него, когато харесваше някого, се излъчваше топлина, която напомня за гранит, напечен от слънцето — топлината наистина е там, скалата ви обича, но очите са като два стоманени болта, вбити в нея.

— Казаха ми — рече той, — че у теб има големи потенциални възможности.

Никой в Провинстаун не би се изразил по този начин.

— Е, да, аз шибам най-доброто — казах му.

— Имам чувството — каза той, — че можеш да се държиш, когато проблемите са най-жестоки.

— Жестоки ли?

— Когато топката се е успокоила. — Сега в очите му най-сетне се появиха светлинни.

— Точно така — казах.

— Точно така. Знаеш за какво говоря. По дяволите, разбира се, че е точно така. — И той си тръгна. Ако беше от хората, които обичат да лавират, щях да го разбера още тогава.

Той беше доста по-спокоен, когато пиеше в бара на ветераните. Дори го гледах веднъж, че се хвана на канадска борба с Коста Варела, на когото му викаха така, защото сам прехвърляше варели с риба от трюма на палубата, а при отлив от палубата горе на кея. На канадска борба Варела беше в състояние да победи всички рибари в града, но Риджънси, за да укрепи положението си, го накара една нощ да премерят сили и спечели всички с това, че не използва привилегията на униформата си. Варела победи, но му се наложи да се поозори и да изпита горчивия вкус на натрупаните години, а Риджънси се напуши. Мисля, че не беше свикнал да губи.

— Мадън, ти си шибано копеле — рече ми той същата нощ. — Ти си един долен лайнар.

На другата сутрин обаче, когато слизах по улицата, за да си купя вестник, той спря със служебната кола и рече:

— Надявам се, че снощи не съм прекалил.

— Карай да върви. — Той ме дразнеше. Вече бях започнал да се плаша от крайния резултат: едрогърда майка с огромен фалос.

Сега, в неговата канцелария му казах:

— Ако единствената причина да ме поканиш тук е да ми кажеш, че си видял Пати Ларейн, бих предпочел да ми го беше казал по телефона.

— Искам да поговоря с теб.

— Хич не ме бива да слушам съвети.

— Но може би аз имам нужда от съвет. — А следващата си реплика произнесе с нескрита гордост, така, сякаш истинската цена на един мъж, самата му търговска марка се съдържаше в усилията, които полага, за да съхрани подобно неведение: — Аз не познавам много добре жените.

— Щом си тръгнал от мен да взимаш акъл, ясно е, че не ги познаваш.

— Мак, хайде някоя следваща вечер да се напием.

— Дадено.

— Не знам дали това ти е известно, но ние с теб сме единствените философи в тоя град.

— Алвин, този факт те определя като единствения мислител, които консерваторите са дали на света от много години насам.

— Хей, нека да не се дразним, преди куршумите да са почнали да свирят. — Той понечи да ме изпрати към вратата. — Хайде — каза, — ще дойда с теб до колата.

— Аз не съм с колата.

— Страх те беше да не ти конфискувам трошката за оглед ли? — Това му даде право да се кикоти през цялото време, докато вървяхме по коридора и излязохме на улицата.

Там, малко преди да се разделим, той ме попита:

— Още ли работиш онова парцелче с марихуана в Труро?

— Ти откъде знаеш за него?

Той силно се възмути.

— Братче, че какво толкова тайно има в това? Всички говорят за домашното ти производство. Аз самият съм го опитвал. Пати Ларейн ми пусна две дози в джоба. Твойта дрога съвсем не е по-лоша от онази, която вземах във Виетнам. — Той поклати глава. — Както виждаш, мен хич не ме интересува дали си левичар, или консерватор, изобщо не ми пука на кое крило си се качил да летиш. Аз обичам дрогата. И знаеш ли какво ще ти кажа. Консерваторите не са прави по абсолютно всички пунктове. По тоя пункт са в грешка. Те си мислят, че марихуаната разрушава душата, но аз не вярвам на това — аз вярвам, че Бог се намесва и побеждава Дявола.

— Ей — прекъснах го аз, — ако спреш да приказваш за малко, ще успеем да си поговорим.

— Някоя от следващите вечери. Нека да се напием.

— Добре — обещах.

— А междувременно, аз ако си бях скрил запасите до някое парцелче в Труро… — започна той и спря.

— Не крия запаси там — заявих аз.

— Не ти казвам, че го правиш. Не искам нищо да знам. Просто ти казвам, че аз ако си бях оставил нещо там, щях да си помисля дали да не го извадя.

— Защо?

— Не мога всичко да ти казвам.

— Искаш само да ме почешеш по бастуна ли?

Той доста помълча, преди да отговори.

— Виж какво — рече, — аз бях по-рано в щатската гвардия. Знаеш това. И ги познавам какви са. Повечето от тях са готини момчета. Не си падат много по хумора и никога няма да бъдат като теб, но иначе са готини.

Кимнах. Чаках го. Мислех, че ще продължи. След като той не продължи, казах:

— Те не си падат много по марихуаната.

— Ненавиждат я — отговори той. — Не си ври носа там. — Тупна ме яко по гърба и изчезна в посока на канцелариите в сутерена на Градския съвет.

Трудно ми беше да повярвам, че нашите щатски гвардейци, които схващат като част от длъжностните си характеристики мързелуването през есента, зимата и пролетта, за да бъдат достатъчно ентусиазирани за безкрайните мъки през трите месеца на претовареното лято и лудницата в Кейп Код, че те сега, през ноември, ще се стекат насам откъм казармите си в Южен Ярмут, за да претърсват Централен Кейп за всички миниатюрни плантацийки с марихуана в Орлиънс, Истхам, Уелфлийт и Труро. Но пък може и да им бе станало скучно. А можеше и да знаят за моето парцелче. Понякога си мислех, че в Кейп има точно толкова доносници, колкото и наркомани. В Провинстаун определено занятието за събиране на информация и на дезинформация за наркоманите, участието в сделки и двойни игри беше четвъртият по големина отрасъл, непосредствено след туристите за един ден, промишления риболов и сборищата на педитата.

Ако щатските гвардейци знаеха за моята плантацийка — а може би беше редно да се запитам „Как биха могли да не знаят?“ — тогава трябваше ли да приема, че са и благоразположени към съпругата ми и мен самия? Изглеждаше много съмнително. Нашите летни забави бяха твърде прочути. Пати Ларейн притежаваше многочислени недостатъци — лудо сърце и безусловно коварство са два, които мога да изброя на минутата — ала тя притежаваше и прекрасната добродетел, че не е сноб. Би могло да се каже, че трудно би могла да си позволи да бъде, като се вземе предвид потеклото й на провинциална загубенячка, обаче това някога да е възпряло някого? Ако след процеса тя бе останала в Тампа, или дръзко се бе преместила в Палм Бийч, щяло е да й се наложи да приложи тактиката, която амбициозните й предшественички бяха усъвършенствали: като разпределя силите си, със стрелба от прикритие, с нежни нокти, с кротост да постигне целта да се омъжи за още по-порядъчен човек от Уордли — това беше единствената игра с голям залог за собственото аз, която една богата и прочута разведена жена би могла да играе на Златния бряг. Интересен начин на живот, ако човек има необходимата дарба.

Разбира се, аз никога не съм имал претенцията, че познавам Пати. Тя може дори да е била влюбена в мен. Трудно е да се намери по-ясно обяснение. Аз силно вярвам на „бръснача“ на Уилям Окам, който формулира, че най-простото обяснение, което излага фактите, със сигурност е вярното обяснение. Тъй като не бях нищо повече от личния й шофьор през годината, преди да се оженим и след като бях „осрал всичко“ (така се изрази тя), решавайки, че нямам желание да убивам съпруга й, тъй като бях освен това бивш пандизчия, който определено не би могъл да я води под ръка по мраморните стълбища на палатите в Палм Бийч, за мен никога не стана понятно защо бе пожелала средно привлекателното ми присъствие в брака си, освен ако наистина не изпитваше някакво полезно за здравето размекване в своята душа. Не знам. Известно време бяхме добре в леглото, но това се разбира от само себе си. Иначе защо една жена ще се омъжи за някого под стандарта си. По-късно, когато всичко тръгна зле, започнах да се питам дали целта на истинския изблик на чувствата й не бе да открие пропастта, скрита под тщеславието ми. Дяволска работа.

Както и да е. След като пристигнахме в Провинстаун, най-важното за мен бе, че тя не се оказа сноб. Човек не би могъл да се премести в това градче, ако е сноб и ако преуспяването в обществото е целта му. Бих искал някоя година някой социолог да си опита здравината на зъбите, като се хване с уникалната класова система на местното ни общество. Градчето, както сигурно с удоволствие бих се заел да обяснявам на Джесика Понд, ако бях имал такава възможност, някога, преди сто и петдесет години, е било пристанище на китоловци. По онова време капитаните янки от Кейп Код представлявали върхушката и те докарали от Азорските острови португалци за екипаж на корабите си. След това янки и португалци започнали да встъпват в смесени бракове (така както шотландци и ирландци с индианки, роялисти от Каролина с робини, евреи и протестантки имали навика да правят това). Понастоящем половината португалци носеха фамилии на янки, като Кук и Сноу, и независимо от имената си, владееха града. През зимата португалците контролираха почти целия град — риболовната флотилия, градската управа, църквата Сейнт Питър, редовия състав на полицията, те бяха повечето от учителите и учениците в основното училище и в гимназията. През лятото португалците държаха също девет десети от стаите под наем и повече от половината от баровете и кабаретата. При все това като върхушка те изглеждаха като оклепани с грес предавателни кутии на двигатели. Не общуваха с останалите и не им беше приятно да притежават големи къщи по хълмовете. И най-богатият португалец би могъл, доколкото ми бе известно, да живее до някой най-голям бедняк и освен по новия пласт боя, къщите им не можеха да бъдат различени. Не съм чувал синът на някой португалец да е посещавал някой прочут университет. Може би всички те се отнасяха с голяма почтителност към гнева на океана.

Така че ако някой искаше да види как се пръскат пари, трябваше да изчака лятото, когато затворените общества на психоаналитици и преуспяващи, занимаващи се с изкуство представители на либералните среди пристигаха от Ню Йорк и се оказваха обкръжени от една огромна панорама на членове на дружества на педита, информатори на службите за борба с наркоманията, търговци на дрога, половината Гринич Вилидж и Сохо. Художници, самонадеяни художници, шайки мотоциклетисти, пачаври, хипита, битници с всичките си деца прииждаха тук, плюс десетки хиляди туристи дневно с колите си от абсолютно всички щати, за да видят за няколко часа какво представлява Провинстаун, защото ей го къде беше — в самия край на картата. Хората изпитват влечение към края на пътя.

В този мравуняк, където местните граждани бяха цялата върхушка, а най-импозантните ни летни пансиони (с едно-две изключения) бяха крайморски вилички средна ръка; в този курорт, където нямаше домове палати (имаше само един), луксозни хотели и булеварди! — Провинстаун притежаваше само две наистина дълги улици (останалите не бяха нищо друго освен свързващи пресечки) — в едно селце в залива, където най-приятното място за разходки беше един кей и където никоя увеселителна яхта, газеща дълбоко, не би могла да влезе без тревоги за отлива; в градче, където мерилото за облекло беше щампата на фланелката ви, как бихте могли да преуспеете? Така че не бихте организирали големи купони, за да предизвикате внимание. Освен ако не сте Пати Ларейн, защото стотина интересно изглеждащи — с други думи ексцентрични — непознати хора в лятната й всекидневна беше минимумът, който й бе необходим, аз да балансира раздразнителността и копнежа за веселби в сърцето си. Пати Ларейн може и да бе прочела само десет книги през целия си живот, но едната от тях беше „Великият Гетсби“. Познайте в ролята на кого се виждаше? Очарователна също като Гетсби. Когато купоните продължаваха достатъчно дълго и ако луната при пълнолуние изгрееше по-късно, тя изваждаше фанфара си от времето на гимназията, за да изсвири в нощта отбой на луната. Не се опитвайте да й казвате, че не е време за отбой.

Не, щатските гвардейци не биха могли да ни харесат. Те бяха стиснати като авиопилоти, а никога толкова много не е било разхищавано по купони, където почти нищо полезно не е било постигано. Такова прахосничество не можеше да не подразни щатските гвардейци. А освен това — през последните две лета — кокаинът се мъдреше в купа на показ, а Пати Ларейн, която обичаше сама да отваря вратата, сложила ръка на кръста, редом с човека, нает за охрана (почти винаги някой местен юнак, як за двама), в никакъв случай не беше жена, която не би поела риска да пропусне някое непознато лице. Всички идваха непоканени през главния вход. Доносниците си смъркаха от нашия кокаин, сякаш беше коя да е друга екзалтираща мъзга.

Не мога да се преструвам обаче, че аз лично бях безразличен към купата. Двамата с Пати Ларейн се скарахме дали да я оставяме на показ. Реших, че Пати е привикнала към кокаина по-силно, отколкото си признаваше, докато аз вече мразех тая дрога. Една от най-тежките години на живота си бях похабил да купувам и продавам бялата смърт — поех си пътя за панделата, защото ме гепиха за кокаина.

Не, щатските гвардейци не биха ме харесали особено. При все това в този студен ноемврийски следобед ми беше трудно да си ги представя търсещи духовно отмъщение в боен ред пред парцелчето ми с марихуана. По време на лятната лудница — да. През предишното лято, в неистовото августовско умопомрачение, когато ми бяха предали, че се очаква акция, аз изтичах до Труро в най-голямата жега през деня (когато се смята, че е груба грешка да се прибира реколтата — растенията се увреждат вътрешно) и окосих всичко, след което прекарах цяла безумна нощ (трябваше да давам и обяснения за отсъствието си от няколко купона) да увивам току-що отрязаните стъбла във вестник и да ги складирам. Не направих нищо както трябва, затова не повярвах на сърдечните поздравления на Риджънси за качеството на продукцията от преди година (може би Пати Ларейн му беше мушнала в джоба две чудесно свити тайландски дози, а му бе казала, че са домашно производство). Както и да е, следващата ми реколта, наскоро прибирана, през септември, наистина имаше аромат, можете да го наречете душевна специфика. Макар че миришеше леко на гранливо от горите и мочурищата на Труро, аз все пак вярвах, че предлага типичния за нашето крайбрежие влажен дъх. Може да изпушите и хиляда дози и пак да не разберете за какво говоря, но аз наистина отглеждах марихуана с прекрасна жилка. Ако някой иска да преживее илюзията, че може да общува с умрелите или поне да се задоволи с възможността те да му шепнат, за това моята дрога е чудна. Отдавам го на много фактори, сред които не най-маловажният е, че горите край Труро се обитават от духове. Преди години — вече ще станат повече от десет — един млад португалец от Провинстаун убил четири момичета, разчленил телата им и ги заровил в няколко гроба сред нискораслата гора тук. Аз изключително силно усещах присъствието на мъртвите момичета вцепенени, обезобразени, стаили своя укор. Спомням си, че когато тази година прибирах реколтата — пак се налагаше да бързам, защото някакъв ураган (той след това се отклони към океана) се очакваше да ни връхлети, и наистина поривите на вятъра имаха силата на експлозии — беше горещ, притъмнял, зареден с буря ден в средата на септември и докато страшен прибой се блъскаше с все сила в подпорните стени там, в Провинстаун, а хората тичаха напред-назад да заковават на прозорците допълнителни капаци, аз се потях като блатен плъх сред почти изпадналите в истерия буболечки в гората край Труро, на повече от десет километра разстояние. Каква атмосфера на мъст витаеше само!

Спомням си как отрязвах всеки стрък с ритуално търпение, как се опитвах да уловя мига, в който живецът на растението преминаваше през ножа в ръката ми, а то самото биваше прекършвано за следващ живот. Сега духовното му съществуване щеше да зависи от дарбата му да общува със случайното човешко същество — зло, порочно, съзерцателно, комично, чувствено, вдъхновено или просто гибелно — което приемеше да го изпуши. Опитах се наистина да изпадна в съзерцание, докато извършвах акта на прибиране на реколтата, ала (би могло да е заради неистовата паника сред буболечките или заради зловещата заплаха на урагана) приключих работата доста набързо. Против волята си започнах да сека растенията в корена и да ги събирам много бързо. За компенсация се опитах да ги изсуша внимателно като лек, и превърнах един голям килер в мазето, неизползван за нищо досега, в импровизирана сушилня; там, на тъмно (предварително поставих купички със сода за хляб, за да може продуктът да не се овлажнява) „Мери Джейн“ беше обезпечена с реална възможност за почивка през следващите няколко седмици. След като окърших листата и пъпките обаче, и след като ги затворих херметически в малки стъклени бурканчета от кафе с червени гумени тапи (отвращаваше ме мисълта да използвам специално фолио или найлонови пликове за материя, фина като тази) и когато фактически започнах да я пуша, установих, че нещо от онзи час на бясното й прибиране се съдържаше във всяка доза. Двамата с Пати имахме схватки, в които прозвучаха нови нотки в грозните чувства — пристъпите на ненавист се смениха от кървава ярост в гърлото.

Нещо повече, тази реколта от марихуана (която започнах да наричам „Жилото на урагана“) започна да оказва невероятно въздействие върху главата на Пати. Пати Ларейн вярваше, че притежава способности на медиум, което, ако се позовем на „бръснача“ на Окам, предлага всички необходими обяснения защо бе предпочела Провинстаун пред Палм Бийч — в смисъл че спираловидната форма на нашето крайбрежие и извивката на океана, както твърдеше Пати, притежавали резонанс, към който тя била чувствителна. Веднъж, когато бе пийнала, тя ми каза:

— Винаги съм била човек на живота. Когато в гимназията ходех да викам по мачовете, още тогава знаех, че ще живея както си искам. Мислех, че ще е адски жалко, ако не успея да изчукам половината отбор.

— Коя половина? — попитах.

— Нападението.

Между нас това бе плисъкът на прибоя. Той уталожваше водите. Тя можеше да демонстрира несдържания си смях, а аз двете си леко разтворени устни.

— Защо имаш такава злобна усмивка? — попита ме тя.

— Може би е трябвало да изчукаш другата половина.

Това й хареса.

— О, Тими Мак, понякога си чудесен. — Тя издълбоко всмукна от „Урагана“. Никога друг път опустошенията на изпепеляващото й влечение (към какво, не мога да твърдя — бих искал да мога) не се забелязваха така ясно, както когато всмукваше дима. Тогава устните й се свиваха презрително, зъбите й се оголваха, димът кипеше — сякаш бурен порой се отприщваше през тесен шлюз.

— Ъхъ-ъ — рече тя. — Започнах като човек на живота, но веднага след като се разведох първия път, реших, че ще бъда вещица. Оттогава съм такава. Ти какво ще направиш заради това?

— Ще се моля — отговорих.

Това я преобрази.

— Сега ще надуя фанфара си — каза ми. — Тази нощ има истинска луна.

— Ще събудиш Адския град.

— Точно това искам. Тия шибани лайнари не бива да спят. Стават много силни. Някой трябва да ги удържа.

— Ти говориш като опитна вещица.

— Е, душичко, че аз съм бяла вещица. Блондинките сме такива.

— Ти не си блондинка. Космите на котето ти те издават, че си брюнетка.

— Това е резултат на покварата. Космите на котето ми бяха златноруси, преди да ги опърля с отбора по футбол.

Ако тя винаги се държеше така, бихме могли да продължаваме да си пием вечно. Но още едно всмукване от марихуаната я запрати към върха на „Жилото на урагана“. Адският град започна да се размърдва.

Нека не се преструвам, че бях имунизиран срещу окултните й претенции. Никога не бях успявал да сключа мир във философско отношение с представата за призраците, нито пък да стигна сам до някакъв извод. Че човек може да умре и пак да остане жив в някой пласт на атмосферата не ми се струваше по-абсурдно от представата, че всички съставни части на личността престават да съществуват след смъртта. Нещо повече, при съществуващия спектър от човешки отклик на даден въпрос аз бях готов да приема, че някои мъртви остават близо до нас, други отиват по-надалече или пък напълно изчезват.

Адският град обаче беше изключителен случай. Когато си запалвах „Жилото на урагана“, той ставаше факт. Преди сто и петдесет години, когато ловът на китове е бил все още оживен във водите в този район, на другия край на пристанището на Провинстаун изникнал един град на курви; там сега няма нищо освен отдавна изоставена ивица пясък. През годините, след като се прекратил ловът на китове, всички складове и бордеи — публични домове, били качени на салове и пренесени по вода на другата страна на залива. Към половината стари къщи на Провинстаун били придадени тези бараки. Тъй че макар и голяма част от най-налудничавите ни настроения заради „Жилото на урагана“ да бяха ни спохождали благодарение на любезността на Пати Ларейн, част от проявите водеха началото си, мисля, от нашия дом сам по себе си. Половината ни имущество — прагове, гвоздеи, напречни греди, стени, тавани бяха пренесени със салове от Адския град преди повече от век и по такъв начин ни бяха превърнали в най-веществената част от онзи изчезнал град. Нещичко от един загинал Клондайк на курви, контрабандисти и китоловци, току-що мушнали заплатата в джоба си, още бе живо в стените ни. Имало беше и отвратителни главорези, които в безлунни нощи палели огън на отдалечения бряг, за да примамят някой плавателен съд да повярва, че обръща при фара. Така се случвало корабът да влезе в пристанището съвсем ненавреме и да заседне в плитчини. При което злодеите ограбвали потъващия платноход. Пати Ларейн твърдеше, че чувала виковете на моряците, които бивали избивани, когато се опитвали да отблъснат лодките на мародерите. Каква ли библейска сцена е представлявал Адският град с педерастите си, содомитите си и курвите си, които препредавали заразите на вековете на всеки пират с окървавена брада? По онова време Провинстаун е бил просто достатъчно далече, за да съхрани представата на янките за благоприличието на алеите на вдовиците и белите църкви. Можете да си представите значи какво смесване на духове е станало, когато ловът на китове спрял и бараките на Адския град били прехвърлени по вода при нас.

Част от този разврат се прибави към брака ни през първата година, когато заживяхме в нашата къща. Някаква скверна сила ни се предаде откъм пиаците на курвите и моряците, умрели преди повече от сто години. Не бих искал, както казах, да влизам в спор дали още живеят в нашите стени — твърдя само, че от това плътската ни връзка не пострада. Фактически тя избуя от сладострастието на невидимата ни публика. Чудесно е, когато един брак ти оставя всяка нощ чувство за оргия, без да ти се налага да плащаш данък — другояче казано, без да трябва да гледаш в лицето съседа си, който чука жена ти.

Ако най-мъдрото правило в икономиката обаче е, че не можеш да измамиш живота, може би е истина и че най-крепкият закон на духа е: „Недей да печелиш от смъртта“. Сега, след като Пати Ларейн си беше отишла, повечето сутрини ми се налагаше да преживявам в невидимото присъствие на голяма част от населението на Адския град. Защото макар че жена ми не беше с мен, нейната свръх превъзнесена чувствителност сякаш все още бе дадена в заем на душата ми. Една от причините защо не можех да отворя очи сутрин бяха гласовете, които чувах. Нека никой не ме уверява, че една стогодишна курва от Нова Англия не може да се кикоти в студените ноемврийски зори. Имаше нощи, когато двамата с кучето спяхме заедно, като деца, гушнали се, преди огънят в камината да е догорял. От време на време изпушвах сам едно „Жило на урагана“, ала в последиците не достигаше яснота. Разбира се, такъв коментар трудно би бил разбран, ако марихуаната не ви е пръв съветник. Аз бях убеден, че тя е единственият лек за всичко, който ще ви е нужен, когато плувате в океаните на фикс идеите — бихте могли да се завърнете с отговори на въпроси отпреди двадесет години.

Сега, когато живеех сам обаче, „Жилото на урагана“ не пораждаше никакви мисли. Вместо това се пробуждаха желания, които не исках да назова. От мрака с труд изпълзяваха змии. И затова през последните десет дни не бях се доближавал до склада си с марихуана.

Това може ли да обясни защо с такава неохота реагирах на такъв великодушен съвет, даден ми от нашия полицейски началник?

Макар че се качих на колата си веднага щом се върнах у дома и потеглих към автострадата, откъдето поех към Труро, все още никак не бях сигурен, че наистина искам да преместя тайния си склад с „Жилото на урагана“. Неприятно ми беше да наруша покоя му. От друга страна, бях най-дълбоко убеден, че не искам да ме арестуват.

Страшен нюх имаше Риджънси за привичките ми! Не можех дори да си спомня защо бях избрал да крия запасите си така близо до парцела с марихуана, но точно така бях направил. Двадесетте стъклени бурканчета от кафе с грижливо събрана реколта бяха наредени в метално войнишко сандъче, лакирано и смазано против ръжда. Това всичко беше поставено в дупка в земята, в подножието на едно открояващо се сред другите дърво, на близо двеста метра по обрасла с трева пътека, отделяща се от тясната, неравна песъчлива алея през гората.

Да, при толкова падини и дупки в гората край Труро, между които можех да избирам, аз въпреки всичко бях скрил запасите си съвсем близо до стърнището на моето парче земя с размери на градинка. Това сигурно бе най-неподходящото място за личен склад. Който и да било ловец, тръгнал напосоки по тази пътечка (правеха го един-два пъти годишно), би могъл да разпознае с какъв род земеделие някой се занимава тук и да положи съвсем малко усилия да огледа околността. Бях поставил само два сантиметра пръст и доста постъпкан мъх върху камъка, който запушваше дупката с поставеното вътре сандъче.

Въпреки всичко точно това местенце беше от голямо значение за мен. Исках продукцията ми да се намира близо до своя роден край. В затвора, където храната, която ни даваха, се доставяше от търбусите на най-големите хранителни компании на Америка, нямаше нито една хапка, която да не бе поставена в пластмасова опаковка, картонена или консервена кутия. Като вземех предвид пътя от фермата до преработващата фабрика и оттам до нас, изчислявах, че по-голяма част от храната трябва, да бе пропътувала средно три хиляди километра. Така стигнах до прозрението за панацеята за човешките страдания: нека никой не пожелава да погълне храна, отглеждана на разстояние от дома му, по-голямо от това, на което той би могъл да я пренесе на гръб, като върви пеш цял ден. Интересно хрумване. Скоро престанах да търся начини за осъществяването му. Но то ме накара ревностно да почитам корените на марихуаната си. Както виното отлежава в сянката на лозето, където се е родило, така и моята „Мери Джейн“ трябваше да се съхранява в близост до земята, от която бе покълнала.

Затова и изпитвах доста силна боязън, че ще местя запасите си, почти като ужаса, с който се бях събудил днес сутринта. Истината е, че ми бе потребно да оставя всичко така, както си беше. Въпреки това свих от автострадата по черния път, който (след един или два кръстопътя) щеше да ме отведе накрая до песъчливата алея насред гората. Докато карах бавно, започнах да си давам сметка колко често ми се бе налагало да призовавам способностите си да балансирам през този ден. Как другояче можеше да се обясни апломбът ми — предвид всичко случило се! — в диалога с Алвин Лутър? В края на краищата откъде се бе появила татуировката?

В този миг ми се наложи да спра колата. Откъде се бе появила наистина татуировката? Мисълта за това сякаш ме споходи за пръв път. Без предупреждение едва не получих пристъп като кучето.

Ще ви кажа само, че когато най-после успях да потегля, се движех с абсурдната предпазливост, с която слабите шофьори държат кормилото, след като по чудо са избягнали сблъскване. Едва-едва пълзях.

По този начин изминах страничните пътища край Труро в този хладен следобед — слънцето повече никога ли нямаше да изгрее? — и се вглеждах в лишеите по стволовете на дърветата така, сякаш жълтите им спори можеха да ми кажат много; взирах се в сините пощенски кутии край пътя, като че те самите бяха гаранция за спокойствие, и дори спрях при позеленял бронзов знак на едно кръстовище, за да прочета релефните метални букви, с които се отдаваше почит на местно момче, загинало в отдавнашна война. Минах покрай не един жив плет пред не една подобна на сандък за сол къща с покрив от посивели шинди, чиито посипани с натрошени раковини алеи все така предлагаха полъх на море. В гората през днешния следобед вятърът бе силен и щом спирах колата, до мен достигаше сподавеният му рев, сякаш мощен прибой заливаше върховете на дърветата. После пак излязох от гората, изкачвах се и се спусках по стръмни леки възвишения, минах край тресавища и блата, от които се носеше крякане, през котловини. Стигнах до един кладенец край пътя, за който си спомнях, спрях и надзърнах да видя дъното му, откъдето, как го знаех, към мен щеше да проблесне зелен мъх. Скоро пак навлязох в гората и шосето с настилка свърши. Сега трябваше да превключа на малка предавка по песъчливата алея и одрасках най-напред едната страна на поршето, после другата в шубраците и трънаците, но издатината по средата беше толкова висока, че не смеех да се движа по коловозите.

След това ме обхвана несигурност дали ще мога да си пробия път. Алеята се пресичаше от ручеи, а на няколко места ми се наложи да прегазя плитки вирчета, където дърветата бяха израснали плътно едно до друго в горната си част и образуваха тунели от листа. Винаги съм обичал в следобеди без слънце да пътувам с колата из мрачния, сдържан релеф на хълмовете и горите край Труро. Провинстаун, дори през зимата, би могъл да ви се стори оживен като миньорски град, в сравнение с липсата на жива душа, която се предлагаше тук. От върха на всяко от тези скромни възвишения, ако духаше силен вятър като днес, човек можеше да наблюдава как в далечината водата на океана се мята като във воденичен улей от светлина и бяла пяна, а в същото време цветът на езерцата в падините напомня тъмен мръсен бронз. Цялата палитра на горите сякаш се бе побрала тук. Обичах унилото зелено на тревата по дюните и светлозлатистия цвят на водораслите, а в тази панорама на късната есен, когато кървавочервеното и тъмнооранжевото по листата е избеляло, цветовете се свеждат само до сиво, зелено и кафяво, но как преливат само! Очите ми можеха да откриват танца на оттенъците, запазил се тук между сиво-зеленото и гълъбовосивото, между люляковосивото и тъмносивото, между кафявото на орловата папрат и жълъдово кафявото, между лисичето червеникавокафяво и сиво-кафявото, между мишия цвят и сивото на ливадната чучулига, а също тъмнозелената багра на мъха, на торфения мъх, елхово зеленото на бодливата зеленика и зеленината на морската вода на хоризонта. Погледът ми току се стрелкаше от лишея по някое дърво към пирена в някоя ливада, местеше се от водораслите в езерцата към червения клен (който вече не беше червен, а кафяв като влажна кора), а ароматът на смолистия бор и извивките на нискораслия дъб бяха там, сред безмълвието на гората, и вятърът в листата им горе пак носеше мощния тътен на прибоя: „Всичко, което някога е живяло, крещи, че иска да живее пак“ — това говореше този тътен.

И така, спрях колата на място, откъдето можех да гледам и езерцето, и океана, и се опитах да намеря покой в меките скръбни багри, ала сърцето ми сега биеше силно. Продължих с колата, докато стигнах до моята пътечка, отбиваща се от песъчливата алея, и там спрях и излязох, за да се опитам да си възвърна онова чисто чувство, че съм съвсем сам, което гората преди ми беше създавала. Но не успях. През последните дни тук бяха идвали хора.

Още щом стъпих по пътечката си, полускрита в шубраци откъм алеята, това усещане се засили. Не потърсих следи, но нямаше съмнение, че можеха да се открият. Има някои тънкости за установяване на чуждо присъствие, които само гората може да отразява, и докато извървях стотината крачки от пътеката до сандъчето със запасите си, пак се изпотих така, както се бях потил през онзи горещ септемврийски следобед, когато нахлуването на урагана бе надвиснало над всички ни.

Минах покрай плантацията с марихуана, стърнището беше стъпкано в пръстта от дъждовете. Срамът заради припряността, с която бях рязал стеблата през септември, сега ме накара да се почувствам така неловко, както човек се чувства, когато случайно срещне приятел, когото е оскърбил, затова и се спрях, сякаш да засвидетелствам почитта си — малкото ми парцелче действително имаше вид на гробище. Ала не можех да си позволя да стоя тук, не можех да издържам повече на паниката и затова бързо продължих по пътеката, покрай сечището, навлизах и се измъквах от гъсталака и спрелите да растат борчета, и ето там, още няколко крачки по-нататък, беше най-странното дърво в гората. Едно борче джудже се промушваше нагоре откъм ръба на малка песъчлива скала, която се бе подала през глинестия льос на гората; беше ужасно изкривено, изпълнено с воля дърво, чиито корени се притискаха в несигурната издатина, а всичките му клони бяха криви и извити на една страна, окастрени от напора на ветровете, също като коленичил човек, само миг преди да простре ръце към небето за молитва. Това беше моето дърво и в подножието му, в корените му имаше малка вдлъбнатина, недостатъчна да приюти някое меченце; вратата ми към вдатината беше камък, чийто мъх многократно бе свалян и пак приглаждан на мястото си. Сега забелязах, че мъхът е бил разбутван, ръбчетата бяха раздрани като мръсна превръзка, изместена накрая от отока на раната. Отдръпнах камъка и бръкнах в дупката пред сандъчето, пръстите ми ровеха и опипваха мекия глинен льос като полска мишка, нетърпелива да докопа храната си, когато докоснах нещо — можеше да е плът или коси, или някаква влажна гъба, не знаех какво е, но ръцете ми, по-ревностни от мен, разчистиха наноса и издърпаха найлонова торбичка за отпадъци, в която се взрях и видях нещо, достатъчно, за да издам в този миг ужасен стон, чист като шемета на самата дълга есен. Гледах главата откъм тила. Цветът на косата, независимо че бе изпоцапана с пръст, беше рус. Тогава направих опит да видя лицето, но когато за мой ужас главата се завъртя в торбичката без съпротива — отрязана! — разбрах, че не бих могъл да продължа да се взирам в чертите на лицето, не, и тикнах обратно торбичката, след това камъка, почти не направих опит да върна мъха на мястото му, хукнах да бягам от тази гора към колата си, която подкарах обратно по неравния път с такава скорост, сякаш исках да се компенсирам за предпазливостта, с която бях пристигнал. И едва след като се бях прибрал у дома и се бях отпуснал във фотьойла, опитвайки се да спра обхваналата ме треска с чист бърбън, едва тогава, в пожара на сполетелите ме неволи, когато една пламнала стена рухваше връз друга, можах да осъзная, че дори не знаех дали главата на Пати Ларейн, или тази на Джесика Понд лежи в онзи гроб. Естествено, не знаех също и дали трябва да се страхувам от себе се, или от друг човек, и тази мисъл, веднага щом падна нощта и се опитах да заспя, прерасна в неизмерим ужас.