Мъжагите не танцуват

Осма глава

— Уордли — казах аз, — изглеждаш ужасно. — Гласът ми обаче трепереше достатъчно, за да развали внушението, че не съм респектиран кой знае колко от оръжието му.

— Бях — рече той — на погребална служба.

Дори на неясната светлина на луната, процеждаща се мъжделиво през леките облаци, можех да видя, че чак косата и очилата му бяха изцапани с мокър пясък.

— Да се поразходим по скалите — предложи той.

— Трудно ще ми бъде — казах му, — нараних си крака, когато ритнах Студи.

— Да — отговори Уордли, — той смяташе, че си го ритнал. Беше ти много ядосан.

— Очаквах го днес да ме потърси.

— Няма повече да видим Студи — каза Уордли.

Той направи лек знак с цевта на пистолета си, сякаш ми посочваше най-удобния стол в стаята. Тръгнах няколко крачки пред него.

Не беше лесно да се върви. Вълноломът се простираше на километър и половина през песъчливите мочурища и заливчета и човек трябваше да избере внимателно маршрута си по лъскавите, черни, заоблени блокове. В горния си край те бяха почти на едно ниво, като неравна пътека, но от време на време се налагаше да се пресича цепнатина, широка метър и двадесет — метър и петдесет, защото иначе трябваше да се смъкваш от ръба на един висок блок и да се покатерваш на другия. В тъмното и заради контузиите ми напредвахме бавно. На него това не му пречеше. Зад нас от време на време някоя кола идваше по Търговската улица към колелото и свиваше или към „Странноприемницата на Провинстаун“, или продължаваше покрай мочурищата към мястото, където се излизаше на извънградското шосе, но след като ние бяхме извървели няколкостотин метра по вълнолома, тези коли все едно че бяха на доста голямо разстояние. Фаровете им изглеждаха далечни като работните светлини на корабите в океана.

Приливът беше висок, но вече се оттегляше и горната част на блоковете на вълнолома бяха на около два и половина — три метра над водата. Отдолу се носеше шумът на водата, която се процеждаше откъм мочурищата през бреговото укрепление. Може би беше поради болката в крака и мощното пулсиране в рамото ми, но се бях примирил. Ако бе решено, животът ми можеше да свърши и на този безкраен вълнолом, е, имаше и по-лоши места, затова се вслушвах в тревожните крясъци на чайките, смутени от нощния ни преход. Колко шумни бяха тези спорове и споразумения в нощта! Имах усещането, че бих могъл да чуя дори как горската трева се поклаща в заливчетата и как сюнгерът гризе раковините на стридите. Изхвърлените на брега водорасли и морска дантела започваха да шепнат върху скалите, когато надигналите се вълни се залюляваха откъм вълнолома. Беше безветрена нощ, която, ако не бе ноемврийският хлад, напомняше за лятото, заради спокойствието на водата, но не, беше си истинска нощ на късната есен: една северна хладина се бе разстлала върху безветрието и ни говореше за онези отвъдни пространства, където царствата на магнетизма са ледени и застинали.

— Умори ли се? — попита той.

— До края ли си решил да вървим?

— Да — отговори той, — и ще те предупредя, че след като извървим това, имаш да ходиш още осемстотин метра по плажната ивица. — Посочи някъде вляво, може би по средата на разстоянието от края на вълнолома до фара, към един нос, на километър и половина по-нататък и по-вляво, в горния край на дългата, ограждаща Кейп Код плажна ивица. По продължение на този километър и половина дълга ивица нямаше нито къщи, нито пътища, нямаше нищо, освен пътека в пясъка за превозни средства с четири задвижващи колела. В ноемврийската нощ едва ли някое би се появило насам.

Някога там бе процъфтявал Адският град.

— Доста дълъг път — казах.

— Гледай да се справиш — в отговор рече той.

Той се движеше на доста метри зад мен, за да не му се налага да държи пистолета в ръка, и когато стигнех до труден етап (а имаше едно или две спускания, където блоковете се бяха слегнали и бяха станали хлъзгави от оттеглящия се прилив), той просто ме изчакваше да премина, след което сам преодоляваше трудното място.

След известно време се почувствах ободрен. При катастрофални събития дребните случки са от особена важност и пръстът на крака ми, дори да беше счупен, при все това ми се струваше, че се сгъва вече по-лесно, а лявата ми ръка успяваше да извършва и други движения, без да ме боли. Освен това не се чувствах силно изплашен. Въпреки всичко, което знаех за него от затвора, не можех винаги да приемам Уордли на сериозно. В края на краищата, бях го виждал как плаче, в деня, когато ни бяха изгонили от училище. От друга страна пък, не изпитвах желание да предизвиквам пръста му върху спусъка с някоя невъздържана постъпка. Старите му навици от юношеските години можеха да се окажат опасни.

След като бяхме извървели повече от половината разстояние, помолих за кратка почивка. Той кимна и седна на около три метра от мен, достатъчно близо, за да можем да поговорим. Сега държеше в ръка пистолета. И точно тук попълни знанията ми с някои подробности. Искаше му се да разговаря.

И накратко: Нисън бил мъртъв. Студи бил мъртъв. Бет била напуснала града с Грийн Чекията.

— Откъде знаеш всичко това? — попитах го.

— Видях как Чекията уби Студи. И със сигурност видях как Бет и Чекията тръгват на път. Всъщност аз им дадох пари. Заминаха с фургона, който ти изпочупи. Той е неин.

— За къде заминаха?

— Бет мислеше да посети майка си и баща си в Мичиган. Те, както изглежда, са пенсионери и живеят в Шарлевоа.

— Чекията сигурно ще направи силно впечатление там.

— Представителните негри имат „картбланш“ навсякъде, с изключение на Нюпорт — отговори ми той сериозно.

— Бет не се ли опечали за Паяка?

— Казах й, че е офейкал. Не изглеждаше особено разстроена. Каза, че щяла да продаде къщата. Мисля, че бе започнала да тъгува за Мичиган.

— Тя знае ли, че Студи е мъртъв?

— Естествено, че не. Кой би я осведомил?

Опитах се да задам следващия въпрос тактично. Имах чувството, че разговарям с непознат човек и току-що съм му разказал виц за поляци. А сега трябваше да попитам: „Вие случайно да не сте поляк?“. Така че със забележима стеснителност в гласа си попитах:

— Знаеш ли кой е убил Паяка?

— Ами, щом искаш да научиш, аз го направих.

— Ти?

— Мръсна работа — каза Уордли.

— Изнудваше ли те?

— Да.

— Мога ли да попитам защо?

— Тим, струва ми се, че ти напоследък имаше проблеми с едни глави. При мен проблемът бяха телата. Разбираш ли, Паяка и Студи извършиха погребалния обред.

Осмелих се да направя предположение.

— Те погребаха телата ли? — попитах.

— На двете жени.

— Къде? Бих искал да знам.

— Точно там, където отиваме.

— Страхотно.

И двамата замълчахме.

— В самия Адски град — казах аз.

Той кимна.

— Знаеш ли за Адския град? — попитах го.

— Естествено. Пати Ларейн ми разказа. Тя е побъркана на тази тема. Жалко, че останките й са така разхвърляни.

— От нейна гледна точка — да.

— Къде е главата? — попита Уордли.

— На дъното на океана. Не знам подробностите, за да ти кажа нещо повече. Не съм присъствал.

— Не мисля, че ми се ще да й направя чак такава услуга, тъй или иначе — каза той, — да събера останките й.

Не можех лесно да намеря какво да кажа.

— Къде са погребани Студи и Паяка? — попитах.

— Наблизо. Всички са заедно. Двете жени и двамата мъже. Достатъчно са близо и могат да си направят танцови двойки, ако душите им възкръснат. — Той беше обзет от краткотраен пристъп на веселие, но тъй като смехът му излизаше без звук, не бих казал, че някой от двама ни очакваше да се присъединя.

Тогава той вдигна пистолета си и стреля във въздуха. Както очаквах, чу се пукот — сякаш надута книжна кесия внезапно беше се спукала, слаба работа.

— Защо го правиш? — попитах.

— Изблик на чувства — отговори той.

— А-а.

— Чувствам се прекрасно. Приключих с погребенията си. Хубава работа свърших.

— Не ти ли помогна Чекията?

— Естествено, че не. Аз го изпратих, както ти казах, да върви с Бет. Беше твърде превъзбуден да стои тук в състоянието, в което бе изпаднал. Винаги съм знаел, че е много як, но той успя да убие Студи с голи ръце. Просто го удуши.

— Къде?

На лицето му сякаш се появи опърничав израз. Казвам „сякаш“, защото не можех ясно да го видя на лунната светлина, но останах с впечатлението, че предпочита да не отговори на този въпрос единствено защото изпитваше наслада от отказа си да отговори.

— Защо искаш да знаеш? — най-сетне попита той.

— Любопитство.

— Страстта към знанието е толкова силна — каза той. — Смяташ ли, че ако те убия, не казвам нито че ще го направя, нито че няма, и да си призная, още не съм взел решение, смяташ ли, че ще се озовеш в покоите на мрака по-добре екипиран, ако си получил удовлетворителен отговор на някои от въпросите си?

— Да, мисля, че точно такова чувство изпитвам.

— Добре. Аз също. — Той хитро се усмихна. — Всичко стана в гората край Провинстаун. Студи имаше една барачка близо до шосето. При това съвсем уединена. Вдигнахме малко шум.

— И ти остави двамата мъже да лежат вътре и заведе Чекията на гости у Бет?

— Да.

— И те двамата тръгнаха на път? Ей така?

— Е, те още предишната нощ бяха започнали. Очевидно след като ти си си тръгнал от „Шхуната“, тя добре се е позабавлявала. А аз ги подтикнах да тръгнат заедно.

— Но защо Чекията е убил Студи?

— Защото аз го насъсках. — Уордли кимна. — Да, казах му, че Студи е убил Пати Ларейн и е премахнал трупа й, като е нахранил с него кучетата си.

— Господи боже!

— Студи дори нямаше куче — каза Уордли, — доколкото ми е известно. Но човек би предположил, че трябва да има. Той е такава гадина, че не може да няма някой звяр.

— Бедния Студи. Наистина ли той уби Пати Ларейн?

— Не.

— Кой го направи?

— Ще ти кажа след малко може би. — Той така дълбоко потъна в размисъл, та започнах да мисля, че дулото на пистолета му може да се отпусне надолу, но уви, това не ставаше. Държеше го насочено към мен. Бих казал, че въздействието му беше така мощно, както ярката светлина в очите по време на разпит.

— Ами — най-сетне обадих се тихо аз, — да вървим вече.

— Добре — съгласи се той и се изправи.

Тръгнахме.

— Мога ли да ти задам още един въпрос?

— Естествено.

— Как успя да довлечеш двамата мъже чак тук, Адския град?

— Просто ги натиках в багажника на колата си и ги закарах до къщата, която съм взел под наем. Тя впрочем е в Бийч Пойнт. Сега там няма никой. Тъй че не беше кой знае колко сложно да прехвърля труповете в моторницата си. Особено през нощта.

— Не бяха ли тежки?

— Аз съм малко по-як, отколкото изглеждам.

— Преди не беше.

— Сега тренирам, Тим.

— И аз трябва да го правя.

— Сигурно.

— Значи пренесе труповете по вода до Адския град и ги погреба там?

— Само труповете на мъжете. Всъщност още от началото трябваше да направя всички погребения сам. Ако не им бях възложил тази дребна задачка, Паяка и Студи нямаше да могат да упражняват такъв натиск върху мен.

— Но така или иначе след това последно погребение ти се върна с моторницата в къщата си в Бийч Пойнт?

— Да.

— И сигналното устройство те доведе при мен?

— Не, ти изхвърли моето сигнално устройство. — Той пак се усмихна свенливо. — Просто се натъкнах на теб.

— Това е страхотно.

— Аз обичам кроежите — каза той. — Може би в това се съдържа всичко.

— Да — съгласих се аз.

— Ти притежаваш ли истинска дарба за парамнезия? — попита ме той. — Аз през цялото време виждам предварително какво ще стане. Питам се дали не сме преживявали случилото се и преди? Може би сме предопределени втория път да направим всичко по-добре.

— Не знам — отговорих.

Продължавахме да вървим.

— Трябва да призная, че търсех колата ти — рече той. — Просто обикалях, докато видях поршето ти.

— Не мога да кажа, че от това се чувствам по-добре или по-зле — отвърнах. Може би се дължеше на болката, но се чувствах принуден да демонстрирам бодрост и духовитост като пациент, когото хирургът отвежда с количка към решаващия миг на операцията.

Вървяхме мълчаливо. Под нас водата навсякъде фосфоресцираше и аз потънах в размисъл за излъчващата светлина дейност на планктона, но не мога да кажа, че в главата ми се роди нова идея. Бяхме стигнали до най-голямата цепнатина по пътя ни и тъй като аз едва ли бях в състояние да я прескоча, наложи ми се да се придвижа по редицата по-ниски блокове откъм единия край на пукнатината, като при това движение лошо си одрах ръката върху полепналите раковини. Когато изругах, той изрази съчувствието си.

— Жестоко е да те заставям да биеш толкова път — каза, — но се налага.

Продължихме. Накрая вече успях да вляза в онзи ритъм на движение, който може да бъде безкраен, така че дори не забелязах кога сме стигнали до другия бряг на сушата, на километър и половина от мястото, откъдето бяхме тръгнали. Сега слязохме от вълнолома и тежко запристъпяхме по последната извивка на плажната ивица покрай залива. Краката ни замръзнаха да стъпваме по мокрия пясък, но там, където той бе сух, движенията ни бяха по-бавни. В тъмнината, защото сега луната се бе скрила зад облак, човек трябваше да внимава при всяка стъпка. Части от стари дървени корпуси на лодки, твърди като трупове и със сребрист блясък като светлината на самото умопомрачение, се срещаха на всяка крачка в пясъка. Чуваше се ясно плисъкът на отлива. Долавяхме всеки цвъртеж на късокрилите кюкавци, чието спокойствие нарушавахме, всеки шум на побягнал рак, всеки писък на полска мишка. Краката ни с хрущене премазваха обвивки на стриди и черупки на миди, празни раковини на молюски, рапани и скариди — колко различни звуци издава калцият, когато се троши? Всички изсъхнали ръждиви и саргасови водорасли пропукваха като черупки на фъстъци под краката ни, а ридаещият глас на пристанищната шамандура ни догонваше при бавното последно издихание на отлива.

Може би бяхме вървели половин час. Покрай водната ивица розови медузи и други мекотели се бяха проснали на лунната светлина като тлъсти жени на слънце, водораслите, наричани „косите на русалката“, се миеха във водите край брега. С цялото си същество се вживявах в мократа фосфоресцираща повърхност на ръба на отлива, сякаш последните светлинки на живота ми можеха да се прелеят в тези хладни отблясъци.

Най-сетне се добрахме до целта. Беше пясъчна ивица, с нищо неотличаваща се от всяка друга, и Уордли ме поведе през ниска дюна, през високата трева към една вдлъбнатина в пясъка. Ако човек приседнеше в нея, не би могъл да види залива. Опитах се да си втълпя, че се намирам сред пясъците на Адския град, но не можех да повярвам, че тук бяха свили гнездо призраците. Над нас беше само покровът на мрака. Ветровете сигурно брулеха сурово този преграждащ пътя им бряг. Призраците, помислих си, биха предпочели да се скупчат край навесите, които преди повече от век бяха пренесени по вода на Търговската улица.

— Тука ли е тялото на Пати? — попитах най-сетне аз.

Той кимна.

— Не можеш да разпознаеш къде съм ги погребал, нали?

— На тази светлина не.

— Дори на ярка слънчева светлина не би могъл.

— Ти как си запомнил точно къде са?

— По разположението им спрямо тези храсти — отговори той, като посочи няколко растения в периметъра на вдлъбнатината.

— Струва ми се доста неопределено.

— Виждаш ли онази обърната по гръб черупка на остроопашат рак?

Кимнах.

— Погледни по-внимателно. Пъхнал съм в нея камък, за да не се премести.

На тази светлина не можех наистина да видя камъка, но се престорих, че съм го различил.

— Пати Ларейн — каза Уордли — е погребана под тази черупка, Джесика на четири стъпки вдясно от нея, а Паяка на четири стъпки вляво. Студи е на още четири стъпки по-наляво.

„А избрал ли си място за мен?“ — щеше ми се да го попитам — екзалтацията ми на храбър пациент не би се задоволила с нещо по-слабо — но нямах вяра на гласа си. Усещах в гърлото си някаква предрезгавялост. Абсурдно звучи, но сега, намирайки се в такава близост до смъртта си, не изпитвах по-голям ужас, отколкото преди началния удар при първия ми футболен мач в гимназията. Ужасът бе определено по-малък, отколкото преди единствената ми среща в „Златните ръкавици“. Нима животът беше смазал сърцето ми така, че да изпитва само управляеми чувства? Или все още бях нащрек да му изтръгна пистолета?

— Защо уби Пати Ларейн? — попитах го.

— Не бъди толкова сигурен, че аз съм го направил.

— Ами Джесика?

— А, не. Лоръл си имаше сериозни недостатъци в характера, но аз не бих я убил. — Със свободната ръка той загребваше пясък и го пускаше между пръстите си, сякаш така преценяваше посоката на следващите си реплики. — Да-а — каза той, — мисля, че ще ти кажа.

— Много би ми се искало.

— Какво ще промени това?

— Както ти казах, мисля, че има значение.

— Интересно би било, ако инстинктът ти има сериозни предпоставки.

— Моля те, кажи ми — обърнах се към него, сякаш разговарях с по-възрастен роднина.

На него това му хареса. Мисля, че никога преди не бе слушал подобна нотка в гласа ми.

— Знаеш ли какво лакомо прасе си ти? — запита ме в отговор Уордли.

— Човек рядко може да се види сам като такъв — казах.

— Ох, ти си един ужасно ненаситен човек.

— Ще ти призная, че не разбирам защо казваш това.

— Моят приятел Лони Пангборн беше глупак в много отношения. Той твърдеше, че е скитосвал из всички свърталища на гейовете, но в действителност никога не е и пристъпвал прага им. Беше си типичен неизявен педераст. Как изстрадваше само своята хомосексуалност! За него това беше толкова мъчително. Толкова много му се щеше да е хетеросексуален. Беше неописуемо щастлив, че Лоръл Оукуд бе започнала тази връзка с него. На теб мина ли ти всичко това през ума? Не. Ти непременно трябваше пред него да правиш секс с нея.

— Откъде знаеш всичко това?

— От Джесика, както ти я наричаш, тя ми каза.

— Какво говориш?

— Да, скъпи, тя ми се обади по-късно същата нощ, в петък — преди шест вечери.

— Ти беше ли вече в Провинстаун?

— Естествено.

— Какво каза Джесика?

— Тя беше потресена. След като си ги заставил да участват в цялото това представление — те са простички хора! — си имал наглостта да ги зарежеш при тяхната кола. „Разкарайте се, си им изръмжал, вие сте свине!“ Нима това е съвместимо с честното и коректно поведение на един барман, а, Мадън? На човек от вашата пасмина само като му подадеш пръст, и той се проявява като простак. Какво са могли да направят те, за да ти отговорят? Тръгнали си сами и започнали страшна кавга. Лони го прихванало. Държал се като избухливо малко момченце. Искам да кажа, че започнали онази ужасна, нямаща свършек вечна битка. Той й казал, че е мръсница. Тя го нарекла дърта лелка. Това било най-тежката обида за него. Бедният Лони. Слязъл от колата, тръшнал капака на багажника и си тръгнал. Така си помислила тя. И затова стояла и чакала. Дори не чула пукота от изстрела, докато внезапно не осъзнала, че всъщност била чула нещо. Определено се бил чул пукот. Като от бутилка шампанско. Както си седяла в колата, недалече от паркинга до плажа в Рейс Пойнт, съвсем пуст, преди малко наречена мръсница, и изведнъж чула някой да отваря бутилка шампанско. Да не би Лони да прави жест на помирение? Тя изчакала още, после излязла и се огледала. Никакъв Лони не се вижда. Господи, о, господи! Някакво чувство я накарало да отвори багажника. И вътре бил той, мъртъв, пистолетът пъхнат в устата му. Идеалната смърт за човек от моя тип. „Скъпи приятелю, би могъл сякаш да каже той, бих предпочел в устата си да имах някой кур, но щом се налага да е ледена цица, нека да е така.“

През цялото време, докато ми разказваше това, Уордли държеше дулото на пистолета насочено към мен като показалец.

— Откъде е взел пистолета с калибър 22 със заглушител? — попитах аз.

— Той винаги го носеше със себе си. Преди години аз купих един изключителен комплект от три бройки — не вярвам, че по света може да има сто такива комплекта — и дадох единия на Пати Ларейн, а другия на Лони. Но това е друга история. Може да не ти се вярва, но по едно време аз бях силно влюбен в Лони.

— Не разбирам защо в петък вечерта той е носил пистолет.

— Той винаги носеше този пистолет. Правеше го да се чувства мъж, Тим.

— О — рекох аз.

— Не ти ли е минала тази мисъл?

— Щом е бил толкова вбесен от това, което правех с Джесика, защо не ме е застрелял?

— Човек не носи пистолет — обясни Уордли, — защото се готви да го използва. Той не би могъл. О, аз познавам Лони. Неговият гняв копнееше да се излее в катаклизмени пропорции. Да убие теб, да убие Лоръл — само че, естествено, той не можеше да направи нито едното, нито другото. Той беше педал, мили мой.

— И затова се е самоубил?

— Искам да бъда честен. Не си само ти виновен. Той имаше и ужасни финансови проблеми. Заплашваше го тежка присъда. Само преди месец се обърна към мен за милост. Молеше ме да му помогна. Обещах, че ще се опитам. Но, разбираш ли, независимо че разполагам с много пари, това биха били значителни разходи за мен. На него му стана ясно, че няма да му протегна ръка.

Пак бях започнал да треперя. Беше най-вече от изтощението, но освен това обувките ми и крачолите на панталоните ми бяха мокри.

— Искаш ли да запалиш огън?

— Да — отговорих.

Той поразмисли.

— Не — каза най-сетне, — боя се, че ще е трудно да го подкладеш. Всичко е подгизнало.

— Така е.

— Мразя пушека.

— Да.

— Съжалявам — каза той.

Ръцете ми си играеха с пясъка. Внезапно той изстреля един куршум. Ей така. Куршумът се заби на три сантиметра под подметката на обувката ми.

— Защо го направи? — попитах.

— Не се опитвай да ме заслепиш с шепа пясък.

— Добър стрелец си.

— Тренирах.

— Вижда се.

— Не ми е по рождение. Нищо хубаво не съм получил по рождение. Не мислиш ли, че не е справедливо?

— Може би.

— Достатъчно е, за да се обърне човек към дявола.

Замълчахме. Опитах се да не треперя. Имах чувството, че това треперене може да го раздразни. И кой знае какво щеше да направи.

— Не ми каза всичко до края — обадих се аз. — Какво направи, когато Джесика ти се обади?

— Опитах се да я успокоя. Аз самият не бях много спокоен. Лони мъртъв! Накрая й казах да чака в колата. Че ще отида да я взема.

— Какво беше решил?

— Не бях започнал още да мисля. Понякога е просто така, казваш си само: „Каква бъркотия!“. Нямах никаква представа как мога да се оправя, но въпреки всичко се отправих към Рейс Пойнт. Указанията, които имах, се оказаха измамни. Озовах се в Северен Труро и всичко се обърка. Докато намеря Рейс Пойнт, Лоръл я нямаше вече там, колата също. Върнах се в Бийч Пойнт, за да кажа на Пати Ларейн какво мисля за указанията й, но и тя беше изчезнала. Не се прибра цяла нощ. А никога вече не видях и лицето на Джесика.

— Пати Ларейн с теб ли живееше?

— Ще стигнем до това.

— Много бих искал.

— Първо ми кажи: Пати идва ли в твоята къща? — попита Уордли.

— Мисля, че не.

— Не можеш да си спомниш ли?

— Бях много пиян. Възможно е да е минала през къщи.

— Знаеш ли — попита ме Уордли — какво обичаше да казва Пати Ларейн за твоите пристъпи на амнезия?

— Не.

— Викаше: ами ето го тоя гъз пак някъде си вее гъза.

— В състояние е да го каже.

— Винаги те наричаше гъз — каза Уордли. — Когато ни беше частен шофьор в Тампа, те наричаше така насаме с мен. Миналия месец пак така говореше за теб. Гъз. Защо те наричаше така?

— Може би така е замествала думата „нищожество“.

— Пати страшно те презираше.

— Нямам представа защо — казах.

— Аз мисля, че знам — каза Уордли. — Някои мъже задоволяват женския елемент у себе си, като карат любовниците си да им правят специален вид орален секс.

— О, господи! — възкликнах аз.

— Вие с Пати правили ли сте нещо такова?

— Уордли, нямам желание да говорим за това.

— Хетеросексуалните са много нервни, когато се говори по тези въпроси. — Той въздъхна. Завъртя очи. — Нямаше да е зле да бяхме запалили огън. Щеше да е по-секси.

— Със сигурност щеше да е по-приятно.

— Да, но не можем. — За мое удивление той се прозя. После си дадох сметка, че го направи като котка. Освобождаваше се от напрежението. — Пати Ларейн ми го правеше — каза той. — Всъщност с това ме накара да се оженя за нея. Преди това никой не го беше правил толкова добре. А после, след като се оженихме, престана. Внезапно се отказа. Когато й дадох да разбере, че бих искал да продължим хубавия си обичай, тя заяви: „Уордли, не мога. Всеки път, когато сега погледна лицето ти, то ми напомня за задника ти“. Затова никак не ми харесваше, когато тя те наричаше „гъз“. Тим, правила ли го е някога с теб?

— Нямам намерение да ти отговоря — заявих.

Той гръмна с пистолета си. Както беше седнал. Без да се цели. Просто го насочи и натисна спусъка. Само най-добрите стрелци умеят това. Аз носех широки панталони и куршумът мина през набрания плат над коляното ми.

— Следващия път — рече той — ще ти раздробя бедрото. Затова, моля те, отговори на въпроса ми.

Беше ме хванал натясно. Няма спор. Храбростта ми вече бе спаднала до нивото на допълнителния резервоар. При дадените обстоятелства изглеждаше, че ще ми стигне да запазя някаква привидна самоувереност.

— Да — казах, — помолих я веднъж да го направи.

— Помоли ли я, или я застави?

— Тя беше готова. Беше млада и за нея то беше нещо ново. Смятам, че никога не го беше правила преди това.

— Кога се случи?

— Първия път, когато аз и Пати Ларейн спахме заедно.

— В Тампа ли?

— Не — отрекох. — Тя не ти ли е казвала?

— Първо ти ми отговори и тогава и аз ще ти отговоря.

— С едно момиче отидохме до Северна Каролина. От две години живеехме заедно. Отзовахме се на една обява и отидохме в Северна Каролина, за да се срещнем с една семейна двойка, която желаеше да си разменим партньорите за една нощ. Когато пристигнахме, заварихме един дърт пергиш и младата му невяста, Пати Ларейн.

— Това да не е когато тя се е казвала Пати Ърлийн?

— Да — отвърнах, — Пати Ърлийн. Беше омъжена за един местен проповедник. По заместителство той беше и треньор на футболния отбор на гимназията и градски знахар. В обявата се беше представил за гинеколог. Както той побърза да ме осведоми: „Това е за примамка. Никоя жена янки не може да устои на размяна на партньорите, като си мисли, че ще й се падне гинеколог“. Беше един дългурест дърт пергиш, олисял и щедро надарен в чатала, поне според това, което по-късно ми разказваше моето гадже. За моя изненада двамата добре си паснаха. От друга страна Пати Ърлийн беше екзалтирана, че аз съм истински барман от Ню Йорк. — Млъкнах. Изпитвах неловкото чувство, че съм говорил прекалено много. Нямаше съмнение, че бях загубил контрол върху вниманието му.

— И през онази първа нощ тя наистина ли ти го направи?

Оказа се, че не е било необходимо да се безпокоя за вниманието му.

— Да — отговорих, — онази нощ не можеше да се сравни с никоя друга. Сякаш бяхме създадени един за друг. — Нека да го преживява цял живот, рекох си, след като мен няма да ме има.

— И ти ти направи всичко?

— Повече или по-малко.

— Повече ли?

— Може да се каже така.

— В Тампа тя пак ли стигаше дотам?

— Не — излъгах аз.

— Лъжеш ме — каза той.

Не исках да стреля с пистолета. Мина ми мисълта, че добродетелният татко Мийкс сигурно често е удрял Уордли без предупреждение.

— Можеш ли да приемеш спокойно истината? — попитах го.

— Богатите винаги ги лъжат — каза той. — Затова аз се гордея, че мога да преживея всяка истина без оглед на това колко е неприятна.

— Добре — казах, — случвало се е и в Тампа.

— Кога? — попита той. — При кои случаи?

— Когато тя искаше да те убия.

Това беше най-големият риск, който бях поемал в живота си. Ала Уордли беше човек, който държеше на думата си. Той прие само с кимване истината, която му бях казал.

— Винаги съм смятал така — рече той. — Да, естествено — и продължи: — Тя затова те наричаше по този начин.

Не му казах, че след онази нощ в Северна Каролина Пати Ларейн известно време ми пишеше писма. Сякаш след като аз се бях върнал в Ню Йорк, и споменът за онази нощ се бе върнал при нея. И й се налагаше да се опитва да изтрие този спомен от устата си. „Гъз такъв“ — ме наричаше тя в писмата си. „Миличък гъз такъв“ — биваше обръщението, или пък: „Слушай, гъз“. И не спря, докато не спря да праща писма. Което беше горе-долу по времето, когато отидох за една година в затвора. В пандиза не обичах да ме наричат с такива думи и не й отговарях, а тя спря да ми пише. Нямахме връзка. И по-късно, след няколко години, когато стоях една вечер в един бар в Тампа, усетих да ме тупат по рамото и като се обърнах, видях една красива руса жена, много добре облечена, която ми каза: „Здрасти, гъз!“. А аз се взирах във властния знак на случайното съвпадение.

— Мисля, че тя наистина е искала да ме убие — каза Уордли.

— Налага ти се да приемеш този факт.

Той се разплака. Дълго време се бе опитвал да спре сълзите си и накрая не се сдържа. За своя изненада аз се разчувствах, но само с едната половина от себе си. Другата остана яко заключена — никога не ми се е струвало по-опасно да предприема нещо.

След няколко минути той каза:

— Това е първият път, когато плача след последния ми ден в Ексетър.

— Наистина ли? — учудих се. — Аз понякога плача.

— Можеш да си го позволиш — каза той. — Имаш си своята мъжественост и можеш да се върнеш в нея. А аз в голяма степен съм се самосъздал.

Не коментирах думите му.

— Как се събрахте с Пати Ларейн? — попитах го.

— Тя ми написа писмо. Беше две години след развода ни. Имал съм всички основания да я мразя, пишеше ми тя в това писмо, но съм й липсвал. Рекох си: „Закъсала е с парите“. И хвърлих писмото.

— На Пати не й ли беше присъден голям дял след развода?

— Наложи й се да се задоволи с по-малко. Моите адвокати щяха да обжалват до смъртта й. Тя не можеше да си позволи да чака. Не ти ли е казала?

— Не сме разговаряли за финанси.

— Тя просто ти плащаше сметките?

— Аз исках да стана писател. Това бяха условията ми.

— Добре ли пишеше?

— Тя твърде много ми ангажираше мислите, за да успявам да пиша така добре, както се надявах.

— Може би ти си си всъщност барман — каза Уордли.

— Може би.

— И не знаеш нищо за нейното финансово положение?

— Да не искаш да кажеш, че е била фалирала?

— Тя нямаше добър инстинкт къде да влага пари. Беше си една твърде ограничена провинциалистка, за да се доверява на добрите съвети. Мисля, че е била започнала да стига до прозрението, че я очакват лоши икономически години.

— И затова ли е започнала да ти пише?

— Противях се, докато можех. След това й отговорих. Ти знаеше ли, че тя държеше и друга пощенска кутия в Труро? — попита ме Уордли.

— Нямах представа.

— Поддържахме кореспонденция. След известно време тя ми разкри какво я интересува. Искала да купи имението на Парамесидес. Мисля, че то й е напомняло всичко онова, което беше загубила в Тампа.

— И ти започна игра с желанието й?

— Аз исках да съсипя всичките четири камери на сърцето й. Естествено, че започнах да си играя с нея. В продължение на две години подхранвах надеждите й и след това ги сринах.

— А през цялото това време аз смятах, че съм виновен за нейните ужасни настроения.

— Суетността е твоят порок — каза Уордли, — не е моят. Аз постоянно си повтарях, че да се върна при нея е все едно да се върна при дявола. Но ми беше мъчно за нея. Все се надявах, че може наистина все още да я привличам. — Той потупа с ръка пясъка при краката си. — Това изненадва ли те?

— Тя никога не е казвала нищо хубаво за теб.

— Нито за теб. Най-неприятната черта в характера на Пати е, че тя не може да не злослови за всеки. Ако искаш да срещаш пълна липса на състрадание, всеки път ми намирай един добър християнин.

— Може би причината е, че в друго отношение тя правилно преценяваше хората.

— Естествено — съгласи се Уордли. Той се закашля от студа. — Знаеш ли, че аз добре я чуках?

— Не — отговорих. — Никога не ми е казвала.

— Е, така беше. Никоя лесбийка не би могла да я оправя по-добре. Имало е случаи, когато съм бил невероятно възбуден от нея.

— Какво стана, когато тя се появи в Тампа с Грийн Чекията?

— Беше ми все едно — каза той. — Рекох си, че е постъпила хитро. Ако се бе появила на прага ми сам-сама след всичките тези години, щях да бъда адски подозрителен. А така се позабавлявахме добре. Чекията се пусна и на двата пола. Правехме тройни изпълнения.

— Не те ли притесняваше да гледаш Пати с друг мъж?

— Винаги съм твърдял, че ако човек се интересува от сексуална наивност, трябва да се обърне към ирландците. Как би могло да ме притеснява? Докато аз бях в Пати, Чекията беше в мен. Ако не си изпитал тази сладка тръпчица, все едно че не си живял.

— Значи не те е притеснявало? — повторих аз. — А Пати винаги те е описвала като много ревнив.

— Това беше, защото се опитвах да бъда съпруг. Няма друг начин да се почувстваш по-уязвим. Но сега вече аз играех ролята на господин Широки пръсти. Толкова ми хареса, че накрая изпратих нарежданията си на Лоръл. Иди в Източните щати, скъпа госпожо, и направи оферта за имението на Парамесидес. Тя го направи. За съжаление, всичко доста се усложни заради лакомията й. Лони Пангборн ми се беше обадил по телефона и случайно спомена, че Оукуд се била върнала в Санта Барбара. Това не ми хареса. Тя би трябвало да урежда сделката с адвоката в Бостън. Така че ми се наложи да си блъскам ума дали тя не обикаля някои богати приятели в Калифорния, за да й помогнат сама да купи имението. По такъв начин тя наистина можеше да ме хване натясно. Ще призная, че вече исках това имение. Пати Ларейн имаше нужда от замък, в който да играе ролята на кралица, но аз исках да я поставя в положение, в което тя напълно да зависи от мен. Не е толкова необичайно, нали?

— Не — съгласих се аз.

— Така че присъствието на Лоръл в Санта Барбара ме обезпокои. Предложих на Пати да направим импровизирано посещение до Западния бряг. Това беше, между другото, добра възможност да се отърва от Чекията. Той ми отнемаше толкова много време.

Гласът на Уордли звучеше пресипнало. Той сякаш бе твърдо решен да разкаже историята, без да се съобразява с това дали гърлото му няма да се разбунтува. За пръв път си дадох сметка, че е по-изтощен и от мен. Не бе ли насочено дулото на пистолета му поне малко към земята?

— На вечерята в Санта Барбара Лоръл и да искаше не би могла да хвърли повече усилия. Говореше на Пати всякакви небивалици. Какъв разкошен характер имала Пати и други от този род. Когато свършихме там, казах на Пангборн: „Нямам вяра на твоята приятелка. Намери си някаква работа в Бостън и не се отделяй от Лоръл. Дръж я под око“. Откъде бих могъл да знам, че го пращам да се самоубие?

Аз запалих цигара.

— Ти и Пати също се върнахте на Изток, нали?

— Да. Точно тогава наех къщата в Бийч Пойнт. Не бяха минали и дванадесет часа от пристигането ми там и Лони сложи край на живота си. А следващия път, когато видях Лоръл, беше, когато Нисън ме заведе до бараката да огледам трупа й. Ти виждал ли си някога тленни останки без глава? Прилича на статуя, когато измъкват торса от варовия разтвор.

— Къде стана това?

— В задния двор на Студи. Той държеше Лоръл и голяма метална кофа за боклук. От онези, стария модел, каквито ги правеха, преди да започнат да използват пластмасата за всичко.

— Лошо ли ти стана?

— Бях втрещен. Представи си само да ти се наложи да се взираш в такава гледка в компанията на такива ужасни хора като Паяка и Студи.

— А ти поначало откъде ги познаваше?

— Грийн Чекията ни запозна. Трябва да ти разкажа. Онази вечер, когато Пати изчезна, аз реших да я потърся из баровете по Търговската улица и там видях Чекията. Наложи се доста да го убеждавам, за да го накарам да повярва, че вече не знам къде е Пати.

— И чрез него се запозна с Паяка?

— Не, с Паяка ме запозна Студи. А Чекията ме свърза със Студи. Същата вечер. Чекията и Студи изглежда през миналото лято заедно са търгували с наркотици. Това трябва да е карма.

Беше започнал да говори като обезумял. Сега аз се изплаших, че го бях насърчил да говори толкова много. След като беше започнал да приказва в най-различни посоки, пистолетът му можеше да гръмне в една.

Обаче рано беше да се страхувам от него. Той все още изпитваше желание да разказва историята си.

— Да, Паяка веднага се включи. Още щом се запознахме. Бил слушал за мен, каза, и бил напълно готов незабавно да се започнат най-широкомащабни действия. Аз се канех да се отърва от него, но той направи едно крайно невероятно изявление. Заяви, че в ръцете ми бил най-висшият полицейски служител по борба с наркоманията в града! Ако съм бил готов с мангизите, той бил готов за мен да проведе огромна по мащабите си наркооперация. Да, потвърди той, изпълняващият длъжността началник на полицията бил изцяло под властта му. Можеш да си сигурен, че го разпитах как би могъл да докаже това. И точно тогава те двамата със Студи ме заведоха в дома на Студи и извадиха Лоръл от варовия разтвор.

— Ти по какво позна, че това е Лоръл?

— По сребърния лак за нокти. И по циците. Обърнал ли си внимание на циците на Лоръл?

— Какво отговори на предложението на Паяка?

— Не казах „не“. Бях заинтригуван. Рекох си: какъв странен град! Колко необичайно ще е да си собственик на фантастичен хотел и да контролираш планина от наркотици. Щях да бъда като княз от епохата на Ренесанса.

— Нямаше да стане.

— Е, може и да е така, но аз си играех с него. В края на краищата, бях почти обезумял. Лони беше мъртъв, Лоръл насечена на парчета, Пати беше изчезнала, а тези мърльовци със съмнителна репутация притежаваха трупа. Така че аз приех доста на сериозно Паяка и го попитах откъде има обезглавената дама. Той беше достатъчно дрогиран, за да ми съобщи. Чак не ми се вярва колко доверчиви са някои престъпни типове. Паяка ми каза, че наркоченгето му оставило трупа, а задържало главата за себе си.

— Риджънси? — попитах аз.

— Така се казва.

— Риджънси ли е убил Джесика?

— Не знам. Във всеки случай е искал да се отърве от трупа й. Колко са арогантни тези ченгета от отдела за борба с наркоманията! Сигурен съм, че е разполагал с осемнадесет начина да инкриминира Паяка и затова е решил, че може да го използва.

— Защо не? Ако трупът излезе наяве, Риджънси би могъл да заяви, че Паяка и Студи са извършили убийството. Те нямаха истинско влияние над него.

— Естествено — каза Уордли. — Наглост, подкрепена с власт. Но аз не бях в състояние да разсъждавам нормално. Отсъствието на Пати доста ме бе извадило от равновесие. Но когато се прибрах в Бийч Пойнт след това ужасно посещение в барачката на Студи, заварих Пати Ларейн. Чакаше ме. Не обели дума за това къде е била.

И той пак се разплака. Това страшно ме изненада. Направи усилие обаче да овладее скръбта си. Като дете, на което му е забранено да хленчи, продължи:

— Тя вече не искаше имението на Парамесидес. Сега, след като Лони се бе самоубил, тя бе решила, че тази сделка е във властта на призраците. Освен това била влюбена. Била решила да ми признае пълната истина, каза. Искала да замине с един мъж. Била влюбена в него от дълги месеци. Той искал да заживее с нея, но бил останал верен на съпругата си. Сега най-сетне бил готов да заминат. Би ли имала нещо против, попитах я, да ми каже кой е той? Добър човек, отговори тя, силен мъж, мъж, който нямал пари. Ами аз, попитах я? Ами Чекията? Да не би да е Чекията? Не, отговори тя, Чекията бил печална грешка. Просто се била опитвала да изтръгне другия мъж от сърцето си, но не успяла. Как мислиш, че се чувствах? — попита ме в този момент Уордли.

— Изпепелен.

— Изпепелен. Не бях играл играта, в която си бях въобразявал, че участвам. Отново и пак си дадох сметка, че я боготворя така силно, че съм готов да приема каквото тя пожелае да ми предложи. Дори това да е само палецът на крака й. — Той започна често-често да си поема дъх, сякаш нямаше време да вдишва дълбоко въздух.

— „Добре, рекох й, махни се от живота ми.“ Надявах се да запазя някакво достойнство. Чувствах се като гол човек, застанал пред побъркан художник. „Просто си тръгни, повторих й, всичко е наред.“ „Не, каза тя, не е. Имам нужда от пари.“ И, Тим, тя назова сума с размер от порядъка на онзи, който бих заплатил за ремонта на имението на Парамесидес. „Не се дръж като побъркана, казах, няма да ти дам нито цент.“ „Уордли — заяви тя, — аз смятам, че ми дължиш два милиона и нещо.“

— Не можех да повярвам на чудовищността на думите й. Знаеш ли, когато за пръв път я срещнах, тя беше само една стюардеса, без всякакви обноски. Нямаш представа как напредна под моята опека. Беше толкова интелигентна. Овладя толкова много от малките номерца, с които да си проправя път в живота. Мислех, че изгаря от желание да притежава хотел, който ще бъде нейният дворец. Тя определено ме насърчаваше през цялото време да вярвам в това. Но знаеш ли, дълбоко в себе си тя плюеше на доброто общество. Господи, нека да довърша. Тя заяви, че двата милиона, които се бях приготвил да отпусна за ремонта на имението на Парамесидес, сега трябвало да бъдат прахосани в някакви нови начинания. С нейния загадъчен приятел! Караше ме да направя вложения в търговията с кокаин.

— И тя те осведоми за всичко това?

— Не, но каза достатъчно, за да разбера. Останалото можех да си го представя. Накрая заяви: „Уордли, предупреждавам те. Просто ми дай парите. Защото този път ти наистина ще бъдеш убит. Този път имам човек, които ще го направи. И червеите ще избягат от теб“.

Той потърка лицето си. Носът му сигурно бе безчувствен като солна мина.

— „Добре, казах й, ще напиша чек.“ И влязох в спалнята. Извадих пистолета си, калибър 22, мушнах заглушителя, върнах се във всекидневната и я застрелях. Това беше най-хладнокръвната постъпка в живота ми. Вдигнах слушалката да се обадя в полицията. Смятах да се предам. Но сигурно някакъв дух за оцеляване беше излетял от Пати и се бе вселил в мен. Увих я във вързоп, натиках я в колата, обадих се на Паяка да дойде да се срещнем у Студи и ги помолих да ги погребат заедно с Лоръл. Обещах им, че ще им платя добре. И какво мислиш, че ми каза Паяка?

— Какво?

— „Чупи се оттука, каза, и ме остави да се заема с подробностите.“

— Останалото сигурно е кошмар? — попитах го.

— Изцяло.

— Защо ми каза, че искаш главата на Пати Ларейн?

— Защото точно този ден установих, че Паяка вече е извършил друго деяние, като я е обезглавил. Той беше погребал трупа, но ми каза, че е задържал главата. Кикотеше се, когато ми го каза. Каза, че бил готов да ме снима как държа главата й. Не ми беше трудно да отгатна накъде се въртяха мислите му. Право към милионите на Хилби. Те си мислеха, че милионите ми стоят, за да бъдат плячкосвани. Сякаш не са част от самия мен. Мисля, че сега разбираш защо го застрелях. Имам ли аз някаква друга реална стойност освен парите си? — Той остави пистолета на земята до себе си. — И тогава, точно в този момент, Студи има лошия късмет да дойде заедно с Чекията. Аз още стоях надвесен над тялото на Паяка. Слава богу, успях да убедя Чекията, че Студи е онзи, когото той търси.

Уордли хвана лицето си в ръце. Пистолетът беше на пясъка до него, но някакъв инстинкт ми нареди да не помръдвам. Когато Уордли вдигна поглед, изражението му — поне така, както на мен ми се стори — витаеше някъде надалече.

— Може да не ми повярваш — продължи той, — но Пати беше за мен една романтична надежда. Нямам предвид спрямо мен. Ако тя беше намерила истинската си любов, аз бих бил свидетел на бракосъчетаването им. Тя имаше толкова големи възможности. Прекланях се пред тази идея двамата с нея да сътворим този невероятен хотел на самия връх на Кейп Код, където само най-откачените специални хора да могат да си направят резервация. Просто една свръхидеална смесица от истински знаменитости и истински светски хора. О, как бихме им допаднали ние с Пати като съсобственици! — Той въздъхна крайно изтощен. — Тя никога не го е приемала на сериозно. Будалкала ме е. През цялото време е крояла планове да спечели състояние от кокаина. Тим, тя беше тъпа. А аз бях загубил прозорливостта си. Хора като мен са цяло наказание за света, ако са загубили прозорливостта си.

Сега той вдигна пистолета.

— Дойдох тук, смятайки, че ще те застрелям. Да застрелваш хора доставя една особена наслада. Далече по-възбуждащо е, отколкото си мислиш. Затова търсех разумна причина да те очистя. Но не съм сигурен, че ще мога. Не мога да се разгневя достатъчно. — Той въздъхна. — Може би трябва да се предам на властите.

— Трябва ли?

— Не — отговори той, — това не е плодотворна алтернатива. По време на бракоразводния си процес страдах отвратително. Не бих могъл отново да преживея този срам.

— Да — съгласих се аз.

Той полегна настрани, приближи цевта на пистолета до устата си и каза:

— Мисля, че ти имаш късмет. — И пъхна дулото в устата си.

Струва ми се, че той усети колко уязвим би изглеждал така.

— Ще ме засипеш ли с пясък? — попита той. — След това?

— Да.

Не мога да обясня следващата си постъпка, но станах и се приближих. Тогава той извади пистолета от устата си и го насочи към мен.

— Шега или истина — каза.

След това наведе цевта.

— Седни до мен — нареди ми.

Седнах.

— Прегърни ме с ръка — каза той.

Подчиних се.

— Харесваш ли ме поне малко?

— Уордли, аз наистина те харесвам поне малко.

— Надявам се, че е така — каза той, опря пистолета в главата си и простреля мозъка си.

За оръжие със заглушител звукът беше силен. Може би се бе открехнала врата към душата му.

Седяхме дълго един до друг. Никога за никой мой съученик нямаше да скърбя толкова силно.

Когато студът стана нетърпим, аз най-сетне се изправих и се опитах да изкопая гроб, но чакълът бе твърде студен за пръстите ми. Не можах да направя нещо повече, освен да го оставя в плитък ров, покрит с няколко пръста пясък. Тогава се зарекох, че на другия ден ще се върна с лопата, и поех надолу по брега към вълнолома.

После много по-дълго вървях по скалите. Кракът ми, въпреки че преди това бе станал доста гъвкав, сега ме болеше силно като оголен зъб, а рамото ми прещракваше обезпокоително и при най-слабото извъртане на някой неподозиращ това нерв.

И все пак болката си бе осигурила собствен палиатив. Смазан от стотици преживелици, твърде тежки за мен, аз се чувствах спокоен и най-после можах да се замисля за смъртта на Пати с нещо като начален прилив на скръб. Да, това може би беше средство срещу болката — самата скръб.

Бях загубил съпругата, която никога не бях разбирал, а с нея беше си отишла жизнеността на несъкрушимата й вяра и ужасните уравнения, създавани от неразгадаемия й ум.

Върнах се в мислите си към деня, преди Пати да ме напусне — преди двадесет и девет или преди тридесет дни беше? Бяхме отишли с колата да търсим октомврийска зеленина, която да е по-красива от нашите недорасли борчета. Все още имаше в изобилие широколистни дървета в Орлиънс, в сгъвката на извития ръкав на Кейп Код. Когато излязохме от един завой, видях един клен с оранжево-червено оперение на фона на яркосиньото небе, листата му потрепваха и бяха натъкмени, леко обагрени в последен ален цвят и късните нюанси на кафявото на настъпващата есен. Поглеждайки към дървото, промърморих: „А, кучко миличка!“, и наистина не знаех какво искам да кажа, но Пати, която седеше до мен, заяви: „Някой ден ще те зарежа“. (Това беше единственото предупреждение, което ми отправи.)

— Не знам дали това има някакво значение — отговорих аз. — И аз вече не се чувствам близо до теб. Сякаш не притежавам и половината на твоята половина.

Тя бе кимнала.

Винаги се чувстваше дъх на хиена в нейната котешка изящност — една сурова, недосегаема пресметливост на волята в ъгълчетата на устата й. Без оглед на това колко силна беше, тя винаги бе изпълнена със самосъжаление и в онзи миг ми прошепна:

— Чувствам се, сякаш съм в капан, ужасно се чувствам, като в капан.

— Какво искаш — попитах я.

— Не знам — отговори тя. — Никога не мога да го преодолея. — А след това, в рамките на ограниченията, в които тя можеше да изпитва съчувствие към другите, докосна ръката ми. — Някога си мислех, че го владея — добави тя и аз стиснах ръката й в отговор. Защото, точно както бях казал и на Уордли, ние си имахме нашата романтична отправна точка. Това беше нощта, когато се бяхме запознали и бяхме прелюбодействали като огнеиграчи, когато се бяхме съвкупявали във взаимния си рог на изобилието, една нощ — да, през която бяхме щастливи като Христофор Колумб, защото всеки от нас откриваше Америка, нашата земя, разделена завинаги на две половини. Играехме си в насладата на взаимно допълващата се омая и спахме сладко като две захарни цици, сгушени една до друга.

На сутринта Големия Гръбльо, съпругът й, си смени шапката и всички отидохме на църква. Маделин и Пати, Големия Гръбльо и аз. Той отслужваше литургията. Беше един от нашите изначални американски умопобъркани: в съботни дни можеше да се отдава на оргии, в неделя да пречиства душите. Храмът на нашия Отец има много сгради, но съм сигурен, че за Големия Гръбльо съботната вечер беше една от пристройките. Никога не можах да разбера техния брак. Той е бил треньорът по футбол, а тя запалена привърженичка на отбора, вкарал я в грях и се оженили. Бебето се родило мъртво. Това бил последният й опит да създаде потомство. Когато ние се срещнахме с тях, вече няколко пъти други се били отзовавали на обявата им („Без «кадаиф»… трябва да сте женени.“). Да, ако имах достатъчно талант, бих могъл да напиша книга за Големия Гръбльо и за килийките в американския му мозък, но през тази година няма да правя повече опити да го описвам, само ще ви разкажа за проповедта му, защото наистина я помня и се сетих за нея, докато пристъпях по камъните, как седях в онази обикновена бяла църква, не по-голяма от училище с една класна стая и не по-импозантна от навес от Адския град. Сега, след като Пати я нямаше, чувах по-ясно гласа му.

— Снощи сънувах сън — бе започнал той, а Пати, която бе седнала от едната ми страна, докато Маделин седеше от другата, ми стисна ръката и пошепна в ухото ми като гимназистка: „Твоята жена, това е сънувал“, но Големия Гръбльо дори не беше забелязал съществуването й. Той продължи: — Братя мои, това бе нещо повече от сън, това беше видение за края на нашия срок. Небесата се разтвориха и Исус пак дойде върху облаците на славата, за да събере Своите чеда при Себе си. И колко ужасно беше, братя мои, да се видят грешниците, които пищяха и плачеха и молеха за милост, като падаха ничком пред Него. Библията казва, че ще има две жени, които ще мелят зърно — едната ще бъде приета, другата ще остане. — „Ще има две в леглото — яко ме сръга в ребрата с лакът Пати Ърлийн, — едната ще бъде приета, другата ще остане.“ — Майките ще ридаят, когато бебетата ще бъдат вземани от гърдите им, за да бъдат с Исус, а те ще останат, защото не искат да се откажат от греховете си. — Ноктите на Пати Ърлийн се впиваха в дланта ми, но аз не разбрах дали го прави, за да възпре хихикането си или поради някаква детинска уплаха.

— Библията казва — бе продължил Големия Гръбльо, — че в небесните владения няма да се позволи никакъв грях. Не можете да бъдете християни и да седите в църквата в неделя сутрин, а после в неделя вечер да не дойдете в църквата, защото искате да отидете на риболов. Братя мои, дяволът ви кара да кажете: „Е, какво толкова лошо има, като пропусна тази вечер“.

— Нищо лошо няма — прошепна Пати Ърлийн, дишайки в ухото ми, а Маделин, оскърбена дълбоко от това флиртуване, седеше с неодобрение, хладна като втвърдена смазка, от другата ми страна.

— А следващата ви стъпка — продължаваше гласът му — е да тръгнете по кинозалите и да пийнете някоя чашка и тогава вече вие сте поели пътя за ада и вечните мъки, където огньовете никога не гаснат и червеите не умират.

— Ти си фурия — прошепна ми Пати Ърлийн, — аз също.

— Елате, братя мои — призова Големия Гръбльо, — преди небесата да са се разтворили и преди да е твърде късно да молите за пощада. Елате тази нощ при Исуса. Отречете се от греховете си. Отдайте сърцата си на Исуса. Елате и паднете на колене. Пати Ърлийн, ела на пианото. Нека изпеем заедно псалм 256 и нека в сърцата си чуем гласа на Исус.

Пати Ърлийн засвири на пианото, блъскайки рязко клавишите, а паството запя:

След това се върнахме в дома на Големия Гръбльо за неделния обяд, който бе приготвила сестра му — стара мома. Обядът се състоеше от задушено месо, преварено и чак посивяло, без вкус, и картофи, извадени студени и полусурови от тенджерата, които бяха поднесени с повехнали листа от ряпа. Рядко бях срещал хора, които така кипяха от жизненост в събота вечер като Големия Гръбльо и Пати Ърлийн, но онзи неделен обяд беше обратната страна на луната. Нахранихме се мълчаливо и се ръкувахме с всички на тръгване. Два часа по-късно стана автомобилната катастрофа, при която пострада Маделин. Бяха минали почти пет години преди отново да се срещна с Пати Ърлийн и това се случи в Тампа, където тя, след като се бе развела с Големия Гръбльо, по време на работата си като стюардеса се бе запознала с Уордли при един полет и беше станала госпожа Мийкс Уордли Хилби Трети.

Силата на спомена може да възвиси човек над болката, така че аз приключих разходката си по вълнолома в състояние не по-лошо от онова, в което я бях започнал. Отливът беше свършил и от песъчливия бряг се носеше миризмата на мочурище. На лунната светлина ирландският мъх и кафявите водорасли се люлееха посребрени в останалите от отлива локви. Бях изненадан, че намерих поршето си там, където го бях оставил. Смъртта може да витае в своя вселена, но паркираните коли се намират в друг свят.

Едва когато завъртях ключа на стартера, ми мина през ума, че четирите-петте часа, които бях преценил, че ще са нужни на Маделин да пристигне, очевидно вече са изтекли. Ако не беше тази причина, не знам дали бих се прибрал в къщата си (в къщата на Пати), за да се изправя лице в лице с Риджънси — не, сигурно бих се отбил в „Алеята на вдовицата“, където бе започнало всичко това, и щях да се напия така, че на сутринта нямаше да помня нищо. Вместо това запалих цигара, поех с колата по Брадфорд стрийт за към вкъщи и се прибрах, преди да се наложи да угася фаса си в пепелника.

От другата страна на улицата, срещу вратата ми, зад колата на баща ми беше паркирана полицейска патрулна кола. Колата на Риджънси. Бях готов да очаквам това, но Маделин не беше пристигнала.

Не знаех какво да правя. Струваше ми се, че е от съдбовно значение най-напред да се видя с нея и да се въоръжа всъщност с онези обезобразени снимки, но след това се сетих, че дори не й бях казал да ги донесе. Естествено, тя би ги донесла, но дали щеше да го направи? Нямаше нито дарбата, нито порока да използва страховете и неволите си за практически нужди.

Макар и Маделин да отсъстваше, реших, че не е зле да проверя дали с баща ми всичко е наред (макар че определено очаквах това да е така) и затова колкото можех по-безшумно заобиколих къщата, за да отида до прозореца на кухнята — там вътре, от двете страни на масата видях Дъги и Алвин Лутър, като и двамата изглеждаха доста удобно седнали с чаши в ръка. Нещо повече, кобурът с пистолета на Риджънси висеше окачен на друг стол. Бих могъл да се закълна, че съдейки по спокойното му поведение, той още не беше установил липсата на своето мачете. Но пък беше възможно и да не му се е налагало още да отваря капака на багажника си.

Докато ги наблюдавах, те започнаха да се смеят и мен ме загложди любопитство. Реших, че мога да поема риска, след като Маделин цеди пет часа не бе успяла да пристигне, да не се появи и през следващите пет минути. (Макар че сърцето ми се разтупка силно, възпротивявайки се на поетия риск.) Въпреки всичко, пак заобиколих къщата, промъкнах се през капака на входа за избата и се придвижих до помещението под кухнята. Това място бях използвал за убежище при не един и два случая, когато ми бяха омръзвали гостите, които лочеха питиетата ми (питиетата на Пати). Затова знаех, че долу се чува всичко, което се приказва в кухнята горе.

Говореше Риджънси. Той си припомняше не за друго, а за времето, когато някога е бил в отдела за борба с наркотиците в Чикаго, и разказваше на баща ми за някакъв свой много печен колега, чернокож полицай на име Ранди Рейгън.

— Не вярваш ли, че така се казваше? — чух Риджънси да пита баща ми. — Естествено, всички му викаха Рони Рейгън. Истинският Рейгън по онова време беше само губернатор на Калифорния, но всички бяха чували за него. Та така, станахме патрулна двойка с Рони Рейгън.

— Аз пък едно време имах един келнер, който работеше в бара ми, и той се казваше Хъмфри Хувър — започна баща ми. — Той имаше навика да казва: „Пребройте откраднатите солници и ги умножете по петстотин. Така ще получите оборота за една вечер“.

Двамата се разсмяха. Хъмфри Хувър! Ново изпълнение на баща ми. Той беше в състояние да накара човек като Риджънси цяла вечер да не стане от стола си. След това Алвин Лутър продължи своя разказ. Рони Рейгън, както се разбираше, бил подготвил една операция за залавяне на търговци на кокаин. Ала съучастникът му излязъл страхливец и го предал и когато Рони влязъл през вратата, в отплата за усилията му го посрещнал изстрел от рязана ловна пушка в лицето. Направили му операция, за да му закърпят разкъсаните части на лицето.

— Беше ми мъчно за това копеле — говореше Риджънси — и занесох в болницата едно кутре порода булдог. Но когато отидох в стаята му, лекарят беше вътре и му слагаше едно шибано пластмасово око.

— О, не! — възкликна баща ми.

— Да бе — повтори Риджънси, — едно шибано пластмасово око. Наложи се да изчакам, докато му го постави. И после останах сам с Рони и му изтърсих направо в леглото това кутре. В истинското му око се появи сълза. И ми вика Рони — клетото копеле — вика ми: „Да не изплаша кутрето?“. „Няма, викам му, то си те обича.“ Ами наистина си го обичаше, ако това да попикаеш всички одеяла е обич, обичаше си го.

„Според теб как изглеждам? — пита ме тогава Рони Рейгън. — Ама ще ми кажеш истината.“ — Клетото му копеле! И ухото му го нямаше.

„Ами — викам му, — нищо ти няма. Ти и преди не си бил орхидея.“

Двамата се разсмяха. Така щяха да продължават, една история, после друга, докато аз не пристигнех. Затова излязох от избата и се сблъсках с Маделин на предната врата. Тя се опитваше да събере самообладание, за да позвъни.

Не направих опит да я целуна. Щеше да бъде грешка.

Вместо това тя се вкопчи в мен и отпусна глава на рамото ми, докато треперенето й утихна.

— Извинявай. Много се забавих — каза тя. — Връщах се два пъти.

— Няма нищо.

— Донесох снимките — каза тя.

— Да отидем в колата ми. Там имам фенерче.

На светлината на фенерчето ме очакваше нова изненада. Снимките не бяха нито повече, нито по-малко неприлични от онези, които аз бях правил с моя „Полароид“, но жената на тях не беше Пати Ларейн. Ножицата беше отрязала от трупа главата на Джесика. Пак ги разгледах. Да, Маделин не би могла да установи разликата. Тялото на Джесика изглеждаше младо, а лицето й беше замъглено. Грешката беше нормална. Но тя хвърляше допълнителна светлина върху Алвин Лутър Риджънси. Едно беше да снимаш сливака на жена си или на гаджето си, но съвсем друго да склониш за това жена, която е била в леглото ти не повече от седмица. Това е то да си голям мъж, рекох си мрачно и се замислих дали да кажа на Маделин кой е позирал. Не ми се искаше обаче да я разстройвам допълнително и затова замълчах. Не можех да преценя дали въвеждането на още една жена в любовния живот на съпруга й ще намали наполовина срива в нея, или ще го удвои.

Тя пак се разтрепери. Взех решение да я вкарам в къщата.

— Трябва да влезем тихо — казах й. — Той е там.

— Тогава не мога да дойда.

— Той няма да разбере. Ще те заведа в моята стая и можеш да заключиш вратата.

— Но тази стая е била и нейна, нали?

— Ще те заведа в кабинета си.

Успяхме тихо да се изкачим в кабинета по стълбите. След като стигнахме до третия етаж, аз я отведох до един стол до прозореца.

— Искаш ли да запаля лампата? — попитах.

— Предпочитам да седя на тъмно. От този прозорец гледката е чудесна. — Мисля, че тя за пръв път виждаше пясъчния бряг на залива, огрян от луната.

— Какво ще направиш, когато слезеш долу? — попита ме тя.

— Не знам. Трябва да се обясня с него.

— Това е лудост.

— Не е, защото баща ми е тук. Ние всъщност сме в по-изгодно положение.

— Тим, нека просто да се махнем.

— Може би така ще направим. Но преди това трябва да чуя отговорите на няколко въпроса.

— Заради собственото ти душевно спокойствие ли?

— За да не полудея — едва не извиках.

— Подръж ми ръцете — помоли тя. — Нека просто да поседим тук малко.

Така и направихме. Изглежда нейните мисли бяха започнали да проникват в мен по преплетените ни пръсти, защото се улових, че си припомням първите дни, когато се срещнахме, аз, доста търсен барман (защото в Ню Йорк добрите млади бармани си създават репутация сред собствениците на ресторантите, не без аналог с добрите млади професионални спортисти), и тя, елегантна и весела салонна управителка в един мафиотски ресторант в центъра. Чичо й, уважаван от всички човек, й беше намерил тази работа, но тя я бе преобразила по свой вкус — не един и двама готини типове и фукльовци, които се бяха навъртали край нея, се бяха опитали да си изпросят нещичко, но ние двамата в продължение на цяла година изживяхме идеален любовен роман. Тя беше италианка, можеше да обича само един човек, а аз я обожавах. Тя обичаше да мълчи. Обичаше да седи в притъмнената стая с часове и цялата кадифена нежност на влюбеното й сърце преливаше у мен. Бих могъл да бъда с нея завинаги, но бях млад и ми ставаше скучно. Тя много рядко прочиташе по някоя книга. Знаеше имената на всички прочути писатели, които някога се бяха раждали, но рядко четеше книги. Беше елегантна и лъскава като атлаз, но двамата не влизахме никъде другаде освен един в друг — на нея това й стигаше, но на мен не.

Сега може би щях да се върна при Маделин и при тази мисъл в сърцето ми се надигна вълна. Вълна в нощта е по-точно. Пати Ларейн в разцвета си ми отдаваше чувства, които бяха по-близо до слънчевата светлина, но сега аз наближавах четиридесетте и луната и мъгливото време бяха по-близо до светоусещането ми.

Пуснах ръцете на Маделин и я целунах леко по устните. Целувката ми върна спомена за това колко мила е устата й и колко прилича на роза. Някакъв слаб звук, леко дрезгав и чувствен като самата земя, се надигна в гърлото й. Беше прекрасно или може би всеки миг можеше да стане, защото аз изобщо не мислех какво ме чака долу.

— Ще ти оставя пистолет. За всеки случай — казах и извадих от джоба си пистолета калибър 22 на Уордли.

— Аз си имам — отговори тя. — Донесох си моя. — И от външния джоб на палтото си тя измъкна един малък приличен деринджър. Двуцевен. Две дупки с калибър 32. Тогава се сетих за магнума на Риджънси.

— Ние сме цял арсенал — казах, а в стаята бе достатъчно светло, за да мога да я видя как се усмихва. Една сполучлива реплика, казана на място, беше половината, мислех си понякога, от онова, което бе нужно тя да е щастлива.

И така, аз слязох долу, като все пак носех оръжие.

Ала никак не ми се нравеше идеята да разговарям с Риджънси и панталоните ми или ризата ми да се издуват от очертанията на пистолет — но наистина нямах къде да го скрия. Намерих компромисно решение, като го оставих на една полица над телефона, където лесно можех да се присегна откъм вратата на кухнята. След това спокойно влязох при двамата.

— Ей, та ние не те чухме да отваряш външната врата — викна баща ми.

Двамата с Риджънси се поздравихме, без да се поглеждаме, и аз си сипах една чаша, за да прикрия двойствения характер на изтощението си. Обърнах първия бърбън, без да го разреждам, и си сипах втори, преди да сложа лед в чашата.

— В кой крачол го изливаш? — попита ме Риджънси.

Той беше пиян и когато аз най-сетне срещнах погледа му, видях, че не беше и наполовина толкова спокоен, както бе изглеждал, съдейки по позата му, когато го бях огледал през прозореца на кухнята, или по гласа му, както го бях слушал през пода от избата — не, той имаше способността, присъща на мнозина едри и яки мъже, да помества цели бали безпокойство на различни места в тялото си. Способен беше да седи неподвижно като едър звяр на стола, но ако бе имал опашка, тя щеше да шиба облегалката. Само очите му, изцъклени от последните сто часа на ужасни, неподвластни на контрол събития, и неестествено бляскави, даваха някаква представа за това, върху какво се бе насадил.

— Мадън — рече той, — баща ти е цар.

— Ха-ха-ха — изсмя се баща ми, — човек ще рече, че чудесно се разбираме двамата.

— Дъги, ти си най-големият — заяви Риджънси. — Ако някой не е съгласен, аз ще го размажа. Ти какво ще речеш, Тим?

— Ами — отговорих аз, като обърнах чашата си, — ще река наздраве.

— Наздраве — повтори Риджънси и обърна своята чаша.

Замълчахме. После той рече:

— Разправях на баща ти. Имам нужда от дълга ваканция.

— Да не пием сега по случай уволнението ти?

— Давам си оставката — заяви той. — Този град ме кара да разкривам най-лошото у себе си.

— Не е трябвало да те назначават никога тук.

— Правилно.

— Във Флорида ти е мястото — казах. — В Маями.

— А на теб — запита Риджънси — кой ти пусна тази муха в гъза?

— Хорските езици — отговорих му, — всички в този град знаят, че ти си наркоченге.

Клепачите му се затвориха с усилие. Не искам да преувеличавам, но беше същото, като че той се опитва да преобърне матрак.

— Значи се забелязва, а? — попита той.

— Когато си наркоченге, придобиваш професионални черти — спокойно се обади баща ми. — Това не може да се скрие.

— Разправях им аз на тия вмирисани рибешки глави, които ме назначиха, че и на щатски гвардеец да се правя, нищо няма да стане, ама това беше капан. Португалците са глупави и големи инати във всичко, освен в едно. Не можеш да им сервираш такива лайна! Изпълняваш длъжността началник на полицията! — Ако имаше под ръка плювалник, той щеше да се изхрачи в него. — Да-а, махам се — заяви той, — но ти, Мадън, недей да викаш ура. — Той се оригна и рече „Извинявай“ на баща ми за грубата постъпка, след това стана навъсен. — Шефът ми е един бивш морски пехотинец — каза той. — Можете ли да си представите, една зелена барета йерархично да е под някакъв си морски пехотинец? Това е все едно да сложиш една пържола на огъня, а тиганът да е върху пържолата.

На баща ми това му се видя смешно. Може и да се беше разсмял, за да повдигне настроението на всички, но наистина му бе станало забавно.

— За едно съжалявам, Мадън — каза Риджънси, — че никога не седнахме да си поприказваме малко за нашите възгледи за живота. Щеше да ни е от полза да разберем какви лайна сме.

— Ама ти сега почти си се докарал дотам — казах аз.

— Никога. Ти знаеш ли аз колко мога да изпия? Кажи му, Дъги.

— Той твърди, че бил преполовил две пети от възможностите си — рече баща ми.

— Ако сложиш и едно ирландче в чашата ми, и него ще го погълна. Аз успявам да изгоря алкохола преди той да ми подейства.

— Доста нещо трябва да изгориш — казах аз.

— Възгледи за живота — рече той. — Ще ти дам един пример. Ти ме мислиш за едно недодялано, неграмотно копеле. Е, да, такъв съм и се гордея с това. А знаеш ли защо? Ченгето е човешко същество, родено тъпо и отгледано да бъде тъпо. Но то иска да бъде умно. А, знаеш ли защо? Такава е волята на Бога. Всеки път, когато едно тъпо копеле малко поумнее, това е удар за Дявола.

— Аз винаги съм смятал — казах, — че човек става ченге, за да се скрие от престъпната си склонност.

Тази реплика беше твърде гъзарска и нахакана за случая. Дадох си сметка за това, още щом я отроних от устните си.

— Да ти го начукам! — отговори Риджънси.

— Ей… — реагирах аз.

— Да ти го начукам. Аз се опитвам да ти говоря философски, а ти се заяждаш.

— Втори път го казваш — рекох аз и вдигнах пръст.

Той се готвеше пак да го каже и се спря. Устата на баща ми обаче остана здраво стисната. Не беше доволен от мен. Разбрах къде е неудобството, че той е тук. Риджънси не се раздвояваше като мен. Ако бях сам с Алвин, хич не би ми пукало, дори цяла нощ да повтаря: „Да ти го начукам!“.

— Каква е силата на една мръсна душа? — попита Риджънси.

— Кажи ми — помолих аз.

— Ти вярваш ли в кармата?

— Да — отговорих, — почти през цялото време.

— Аз също — каза той. Пресегна се и ми стисна ръката. За миг, стори ми се, той се поколеба дали да не ми строши пръстите, след което прояви милост и ме пусна. — Аз също — повтори. — Това е азиатска идея, но, дявол да го вземе, по време на война има кръстосано оплождане, нали? Трябва да има. През цялата тази сеч. Най-малкото, за да сложим две нови карти в тестето, нали?

— Каква е логиката ти?

— Имам логика — отговори той. — Мощна като таран. Ако толкова много хора загинат без нужда в една война, толкова много невинни американски момчета — той вдигна ръка, за да спре възражението ми, — а също и толкова много невинни виетнамци, съгласен съм с теб, въпросът става: Какво е тяхното обезщетение? Какво е тяхното обезщетение в цялостен план на нещата?

— Кармата — отговори баща ми, нанасяйки му внезапен удар. Ако баща ми не знаеше как да се справи с един пиян, кой ли друг би могъл да знае?

— Точно така. Кармата — каза Риджънси. — Нали разбирате, аз не съм обикновено ченге.

— Ами какво си? — попитах аз. — Светска пеперудка ли?

На баща ми тоя лаф изглежда му хареса. Разсмяхме се и тримата, Риджънси най-слабо.

— Посредственото ченге гепва дребни престъпници — заяви той. — Не и аз. Аз ги уважавам.

— За какво? — попита баща ми.

— За това, че са имали дързостта да се родят. Разсъждавай върху моя довод: само си помисли. Силата на една скапана долна душица е в това, че без значение колко е мръсна, тя е успяла да се прероди. Намери обяснение на това.

— Ами педитата, които се прераждат? — попитах аз.

Изработих го с това. Предубежденията му трябваше да отстъпят пред логиката му.

— И те също — отговори той, но доводът му вече не го вълнуваше. — Та така — заяви той, загледан в чашата си, — реших да си дам оставката. Всъщност вече го направих. Оставих им бележка. Вземам си дълга отпуска по лични причини. Ще я прочетат и ще я пратят на морския пехотинец във Вашингтон. На онова мрънкало, шефа ми. Това мрънкало са го взели и са го прекарали през един компютър. И сега мисли само на БЕЙСИК! Какво мислите, че ще рече той?

— Ще рече, че личните ти причини означават, че имаш психологически причини — отговорих аз.

— Тъй вярно, мамка му. Да й го навра на моралната му жена, ще река пък аз.

— Кога ще заминеш?

— Довечера, утре, следващата седмица.

— А защо не точно тази вечер?

— Трябва да сдам патрулната кола. Тя е собственост на общината.

— И не можеш ли да я сдадеш тази вечер?

— Мога да направя каквото искам. Мисля, че искам да си почина. Осем години работя без истинска ваканция.

— Мъчно ли ти е?

— На мен? — Бях допуснал грешката да го шокирам. Той огледа и баща ми, и мен, сякаш за пръв път ни преценяваше. — Приятел, я запомни това — каза той. — Аз нямам от какво да се оплаквам. Животът ми е бил такъв, какъвто господ иска ти да имаш.

— И какъв по-точно? — попита баща ми.

Мисля, че любопитството му беше искрено.

— Действие — отговори Риджънси. — Могъл съм да действам както ми се е щяло. Животът дарява мъжа с две топки. Аз добре ги използвах. Нека да ви кажа. Рядко ми се случва ден, без да съм шибал поне две жени. Не мога да спя добре през нощта, ако не съм шибал два пъти. Ясен ли съм? В природата на всеки има две страни. Преди да мога да заспя, те и двете трябва да са намерили изява.

— И кои са тези две страни? — попита баща ми.

— Дъги, ще ти кажа. Те са онзи, който строго прилага закона, и онзи, който е маниак. С тези две имена се самонаричам.

— Сега кой говори? — попитах аз.

— Човекът на закона. — Той се разсмя на думите си. — Щяхте да се видите в чудо, ако бях казал „маниакът“. Но него още не сте го виждали. Аз просто водя в рамките на закона този разговор с двама така наречени добродетелни мъже.

Беше отишъл твърде далече. Аз можех да преглътна обидите му, но нямаше причина защо баща ми да става тяхна жертва.

— Когато сдадеш патрулната кола — казах, — гледай да не забравиш да изпереш постелките в багажника си. Петната от кръв от твоето мачете са го изцапали целия.

Това му дойде като куршум от хиляда метра. Докато успя да вникне в мисълта, силата на куршума беше убита и той се търколи в краката му.

— А, да — рече той, — моето мачете.

След това се прасна в лицето по-яко, отколкото бях виждал който и да било друг да се удря сам. Ако някой друг го беше направил, постъпката щеше да изглежда комична, но в този случай звукът разцепи въздуха в стаята.

— Вярваш ли ми? — попита той. — Така изтрезнявам. — Той улови с ръце ръба на кухненската маса и го стисна. — Опитвам се — рече — да се държа като джентълмен с всичко това и тихичко да напусна града, Мадън, без да влизам в стълкновение с теб и без ти да извършваш посегателство над мен.

— Затова ли си дошъл тук? — попитах го. — За да напуснеш тихичко града?

— Искам да огледам терена.

— Не — казах аз. — Искаш да научиш отговорите на няколко въпроса.

— Ти май случайно си на прав път. Реших, че ще е по-любезно да ти дойда на гости, отколкото да те прибера за разпит.

— Точно това ти трябва — казах аз. — Ако ме арестуваш, ще трябва да ме регистрираш в тефтерите си. След което аз няма да ти отговоря на нито един въпрос. Просто ще си взема адвокат. Когато му разкажа всичко, което знам, той ще се обърне към щатските власти да те поразпитат теб. Риджънси, направи ми една услуга. Отнасяй се с мен също така любезно, както би се отнесъл с някой португалец. Не се опитвай да ми отправяш тези лайняни заплахи.

— Правилно! — извика баща ми. — Алвин, той си открива картите пред теб.

— Абе ясно бе — рече Риджънси. — Синът ти умее да се справя с проблемите.

Гледах го свирепо. Когато погледите ни се вкопчиха един в друг, аз се почувствах като малка лодчица, пресичаща съвсем близо пред носа на кораб.

— Хайде да поговорим — продължи той. — Имаме много повече общи неща, отколкото разногласия. Не е ли така? — обърна се той към баща ми.

— Говори — каза баща ми.

Лицето на Риджънси се начумери при тази последна реплика много повече, помислих си аз, отколкото ако бяхме двама скарали се братя, които чакат от баща си добри бележки. Шестото чувство имаше огромно значение. Защото в този миг си дадох сметка колко ревнувам Риджънси за това, че беше при Дъги. Сякаш той, а не аз, беше добрият, силен и с труден характер син, когото Големия Мак искаше да вкара в пътя. Господи, толкова бях привързан към баща си, както някои момичета към майките си!

Сега и тримата мълчахме. Има шахматни партии, при които половината от времето дадено на единия състезател, се губи за един ход. Той анализира как да продължи. Затова аз стоях и мълчах.

Накрая реших, че объркването му сигурно е по-голямо от моето.

И затова казах:

— Поправи ме, ако греша, но ти искаш да знаеш отговорите на следните въпроси. Първо: къде е Студи? Второ: къде е Паяка?

— Грешка — рече той.

— Къде е Уордли?

— Също грешка.

— Къде е Джесика?

— Предавам се.

— И къде е Пати?

— Ти всичко знаеш — каза той. — Тези въпроси ме интересуват.

Ако бе имал опашка, би тупнал яко с нея при споменаването на името на Джесика и дваж по-яко при това на Пати.

— Е — рече той, — хайде, кажи ми отговорите.

Запитах се дали не носи записващо устройство. Но си дадох сметка, че това няма значение. Той не беше дошъл да действа като полицейски служител. Трябваше да държа под око магнума 357 в кобура на стола, а не да се интересувам от малко вероятната възможност той да записва думите ми. В края на краищата беше тук, при мен, за да търси собствения си здрав разсъдък.

— Какви са отговорите? — пак попита той.

— И двете жени са мъртви — съобщих му, сякаш бе възможно това да не му е известно.

— Мъртви ли? — Изненадата му беше неубедителна.

— Намерих главите им там, където си държа марихуаната. — И зачаках. Той всъщност не беше много убеден, че като се преструва на изненадан, това ще му бъде от полза.

— Какво стана с главите? — попита той.

— Ти ги остави там, нали?

— Не съм оставял и двете глави там — заяви той. И за моя изненада, без предупреждение започна да стене. Като ранено животно. — Аз съм попаднал в ада — изпъшка той. — Не мога да го повярвам. Аз съм попаднал в ада.

— Обзалагам се, че е така — прошепна баща ми.

— Това вече няма значение — каза Риджънси.

— Защо отряза главата на Джесика? — попита го баща ми.

Той се подвоуми.

— Не мога да отговоря.

— Струва ми се, че искаш — каза баща ми.

— Нека караме по-леко — каза Риджънси. — Ще ти кажа всичко, което искаш да знаеш, при условие че ти ми съобщиш всичко, което аз искам да знам. Танто за танто.

— Няма да стане — казах аз. — Налага ти се да ми се довериш.

— Къде ти е купчинката с библии? — попита той.

— Няма да стане — повторих аз. — Всеки път, когато аз ти кажа нещо, ти ще задаваш нов въпрос. И след като ти кажа всичко, ще бъде безсмислено да ми съобщаваш каквото и да било.

— Да обърнем тогава реда — продължи той. — Ако аз говоря пръв, какво ще ти попречи ти да ми отговаряш?

— Твоят магнум — казах аз.

— Мислиш, че мога да те пречукам хладнокръвно ли?

— Не — отговорих, — мисля, че ще избухнеш.

Баща ми кимна.

— Има логика в това — промърмори той.

— Добре — рече Риджънси. — Но ти започни. Кажи ми нещо, което не го знам.

— Студи е мъртъв.

— Кой го е убил?

— Уордли.

— Къде е Уордли?

— Имаш си рефлекс — казах аз. — Задаваш въпроси. Ще ти кажа, когато му дойде времето. Спазвай си условията на сделката.

— Искам да се срещна с този Уордли — каза Риджънси. — Всеки път, когато реша да направя една крачка, и той ми се замотава в краката.

— Ще се срещнеш с него — казах. И едва след като думите бяха излезли от устата ми, си дадох сметка колко кошмарни бяха те.

— Бих искал. Ще си събере зъбите в шепа, като го думна.

Аз се разсмях. Не можех да се въздържа. Но това вероятно бе най-правилната реакция. Риджънси си наля бърбън и го изпи на един дъх. Аз си дадох сметка, че за пръв път, откакто бях споменал за мачетето, той поемаше алкохол.

— Добре — рече. — Ще ти разкажа каквото знам. Това е една чудесна история. — Той погледна към баща ми. — Дъги — обърна се към него той, — аз не изпитвам уважение към много хора. Но теб те уважавам. От момента, в който дойдох тук. Последния тип, когото съм срещал и който можеше да се мери с теб, беше моят полковник в зелените барети.

— Нека да е генерал — рече Дъги.

— Ще стигнем дотам — продължи Риджънси. — Но искам всичко да е ясно. Предстоят ни доста жестоки неща.

— И аз така мисля — рече Дъги.

— Ще престана да ти бъда симпатичен.

— Защото си мразил сина ми ли?

— Мразил? Това не е ли в минало време?

Баща ми сви рамене.

— Сега ми се струва, че го уважаваш.

— Не е вярно. Уважавам го наполовина. Преди това го смятах за боклук. Сега вече не.

— Защо? — попитах аз.

— Ще го обясня посвоему — каза той.

— Добре.

— Разберете ме ясно. Аз много нещо направих. Тим, аз се опитвах да те накарам да се побъркаш.

— Почти бе успял.

— Имах право.

— Защо? — попита Дъги.

— Жена ми, Маделин, когато за пръв път се запознах с нея, беше безнадежден случай. Синът ти я беше довел до пълна поквара. Беше станала кокаинистка. Бих могъл да я арестувам. Синът ти я беше въвлякъл в оргии, беше я попилял цялата с колата си, беше й съсипал матката и година по-късно я беше зарязал. Получих в наследство съпруга, която беше така пристрастена към кокаина, че й се налагаше да търгува със себе си, за да се сдобива с него и да си тъпче носа. Опитай се ти да живееш с жена, която е лишена от твоя син. Така че да сме наясно, Мадън, мразех те и в червата.

— Е, и ти на свой ред ми открадна жената — тихо казах аз.

— Опитах се. Но може би тя мен открадна. Бях притиснат от две жени, твоята и моята.

— А също и Джесика — обадих се аз.

— Не искам да се извинявам. Когато жена ти си вдигна партушините, тя не напусна само теб, напусна и мен, непрокопсанико. А аз си бях изградил навик. Любовта няма нищо общо с него. Аз всяка нощ си работех две жени. Правил съм го дори с венерическите пачаври на Студи — за да добиеш представа за значението на принципите ми — добави той с някаква словесна гордост. — Джесика беше сурогат на Пати, нищо повече.

— Значи ти и Маделин… всяка нощ, когато си се прибирал вкъщи?

— Естествено. — Той удари още един бърбън. — Това е много просто. Но нека да не се отклоняваме. Това, което искам да кажа, е, че те мразех, а моят ум е прост. Затова взех главата на Джесика и я оставих при твоята марихуана. После ти казах да си отидеш до складчето.

— Не ти ли мина през ума, че бих могъл да се сетя, че си ти?

— Мина ми през ума, че ще ти се цепне гъзът. Мислех си, че ще пукнеш в лайната си. Точно това беше.

— Ти ли изцапа с кръв предната седалка на колата ми?

— Аз.

— Чия кръв беше това?

Той не отговори.

— На Джесика ли?

— Да.

Готвех се да го допитам „Как го направи?“, но видях, че погледът му ту се фокусираше, ту се разфокусираше, сякаш сцената пак се натрапваше в ума му, а той я прогонваше. Запитах се дали не бе използвал главата й за тази цел, но пропъдих тази мисъл, преди да бях започнал да я приемам визуално.

— А защо — попита баща ми — не направи изследване на кръвта по седалката на колата следващата сутрин?

Риджънси се усмихна като котарак.

— Никой не би повярвал — отговори той, — че аз съм разлял кръвта там, ако пропуснех да я изследвам и те оставех да я почистиш. Как тогава биха могли да ме обвинят, че съм те подмамил в капан? — Той кимна. — Да, аз се събудих онази сутрин с притеснението, че ще бъда обвивен, че съм те подмамил. Сега звучи глупаво, но тогава мислех така.

— Ти си се лишил от най-солидната част на обвинението си срещу Тим.

— Аз не исках да го арестувам. Исках да го накарам да се побърка.

— Ти ли уби Джесика? — попитах го. — Или Пати го направи?

— Ще стигнем дотам. Това не е важно. Важното е, че аз бях луд по Пати, а тя ми приказваше само за теб, колко те мразела, как си й бил съсипал живота. Това, което аз можех да видя, е, че ти имаше половината от нейния характер, така че какво толкова мърмореше тя? После ми стана ясно. Тя майката си тракаше да съсипе някой мъж. И понеже аз не исках и с пръст да те барна, беше готова и мен да съсипе. Вдигна си чуковете. И тогава картинката ми се изясни. Тя искаше да ти светя маслото. Да се отрека от полицейската си клетва и да свърша тази работа.

— Хич не е било нещо дребно — обади се Дъги.

— Тъй вярно, мамка му. Беше страшно хитро. — Той поклати глава. — Подробностите бяха страхотни. Казах на Пати да вземе пистолета, с който бе стреляно по Джесика, и да го остави обратно в кутията му, без да го почиства. Само от миризмата му сърцето ти трябваше да се пръсне. Та ти си си лежал там, напълно в безсъзнание, а тя е отишла до леглото и е оставила пистолета.

— Как си успял да намериш онази нощ моите снимки с „Полароида“? Пати не знаеше, че са там.

Той ме погледна с неразбиращи очи.

— Какви снимки? — попита.

Повярвах му. Сърцето ми падна в тясна дупка с хладна оловна облицовка.

— Намерих едни снимки с отрязани глави… — започнах да му обяснявам.

— Пати говореше, че си правел ненормални работи, когато си пиян. Може би сам си накълцал тези глави.

Не исках да остана да живея с тази мисъл, но как бих могъл да го опровергая?

— Добре, а ако ти трябваше да нарежеш една снимка — попитах го, — защо би го направил?

— Не бих го направил. Само някой смахнат би го направил.

— Но си го направил. Нарязал си снимките на Джесика.

Той отпи още малко бърбън. Някакъв пристъп стегна гърлото му. Изплю бърбъна.

— Вярно е — каза. — Нарязах снимките на Джесика.

— Кога? — попитах.

— Вчера.

— Защо?

Мислех, че ще получи припадък.

— За да престана да виждам предсмъртния й образ — успя да каже той. — Не искам предсмъртният й образ да остава в мен.

Челюстите му се триеха една в друга, очите му се опулиха, а шийните му мускули станаха на възли. Но той с мъка успя да запита:

— Как умря Пати?

Преди да мога да му отговоря, той нададе страховит стон, стана на крака, отиде до вратата и заблъска главата си в касата. Усетих как кухнята се затресе.

Баща ми го наближи изотзад, хвана го през гърдите и се опита да го дръпне. Той отметна баща ми назад. Баща ми беше седемдесетгодишен. Въпреки това не вярвах на очите си.

При все това Риджънси се поуспокои.

— Извинявай — рече той.

— Карай да върви — каза баща ми, сбогувайки се с последната си илюзия, че силата му е останала непокътната.

Аз пак изпитах страх от Риджънси. Казах тихо, сякаш аз бях виновният, а той наскърбеният съпруг на жертвата:

— Нямам нищо общо със смъртта на Пати.

— Ако ме лъжеш — закани се той, — ще те разкъсам на парчета със собствените си ръце.

— Не знаех, че е мъртва, докато не видях главата й в дупката.

— И аз не знаех — каза той и се разплака.

Сигурно не бе плакал от десетгодишна възраст. Звуците, които излизаха от устата му, бяха като тропот на машина, когато някоя от стойките й се е откачила от пода. Аз се чувствах като момче, което подава пешкири в публичен дом, сравнявайки скръбта си с неговата. Колко силно бе обичал жена ми!

Ала сега можех да го питам за всичко. Разплакан, той беше безпомощен. Беше загубил контрол. Можеше да го засипе човек с въпроси.

— Ти ли премести главата на Джесика от дупката?

Той завъртя очи. Не.

Изпаднах внезапно в просветление.

— Пати ли?

Той кимна.

Готвех се да го попитам защо, но той почти не можеше да говори. Не знаех как да продължа.

Баща ми се намеси.

— Пати е смятала — започна той, — че въпреки всичко, което заслужава синът ми, не бива да му подхвърляш главата, така ли?

Риджънси се поколеба. После кимна.

Как бих могъл някога да разбера дали тази е била причината или тя беше преместила главата, за да ме обърка още повече? Кимването му не ме беше убедило. Така или иначе, бе кимнал. Питах се също дали Пати не бе имала хрумването да шантажира Уордли с главата, но и това никога нямаше да науча.

— Пати те помоли да съхраниш главата ли? — продължи да пита баща ми.

Той кимна.

— И ти я скри вместо нея?

Той кимна.

— И после Пати те заряза?

Той кимна.

— Махна се — успя да каже. — Остави ме с главата.

— И ти реши да я оставиш пак там, където е била?

Риджънси кимна.

— И този път си намерил там — с възможно най-кротък глас продължи баща ми — главата на Пати. Била е оставена също там.

Риджънси сложи ръце на тила си и с тяхна помощ преви врат. Кимна.

— Това най-ужасната гледка в живота ти ли беше?

— Да.

— Как успя да запазиш самообладание?

— Успях — рече Риджънси, — досега само. — Той пак се разплака. Издаваше звуци като кон, който цвили.

Спомних си как двамата бяхме пушили марихуана в кабинета му. Той е могъл да намери главата на Пати само няколко часа по-рано и въпреки това бе прикрил вълнението си. Не беше лесно да се наблюдава как се разпада такъв феномен на волята. Така ли изглеждаше човек миг преди да получи удар?

Баща ми попита:

— Знаеш ли кой е сложил Пати при Джесика?

Той кимна.

— Нисън ли?

Той кимна. После сви рамене. Може би не знаеше.

— Да, трябва да е бил той — рече баща ми.

Съгласих се с него. Трябва да е бил Паяка. Можех само да си представям до каква степен той самият се бе чувствал замесен. Естествено, би искал да забърка и мен. Да, те двамата със Студи бяха искали аз да бъда заловен с главите. Кой щеше да повярва, че съм невинен, ако бъдех заловен с две глави?

— Ти ли уби Джесика? — попитах Риджънси.

Той сви неопределено рамене.

— Пати ли?

Поклати отрицателно глава. После кимна.

— Пати ли?

Кимна.

Запитах се дали историята вече не ми е известна. Дотолкова вече можех да бъда сигурен: Пати и Риджънси, а не Уордли, бяха причакали Джесика в Рейс Пойнт и вероятно Джесика бе шофирала колата с трупа на Лони на връщане към „Алеята на вдовицата“. След това и тримата трябва да бяха заминали с патрулната кола. Някъде в гората сигурно са спрели и там Пати е застреляла Джесика. Пати е застреляла Джесика.

Не можех да кажа в каква степен е имала своите основания. Би ли могъл някой да отмери гнева на Пати, когато ставаше въпрос за основанията й? Джесика се бе опитала да купи имението на Парамесидес за себе си. Джесика се бе позабавлявала с Алвин Лутър. При екстремни обстоятелства едва ли би имало нужда от повече от едно основание, за да бъде предизвикана Пати. Да, можех да си я представя как натиква цевта на пистолета между лъжовните устни на Джесика. А ако в този момент госпожа Понд е понечила да се обърне за помощ към Риджънси и ако Риджънси е направил опит да дръпне пистолета, да, това щеше да е достатъчно Пати да дръпне спусъка. И тя като мен бе живяла дълги години с изострени нерви. С този гняв, който бе натрупан в нас, убийството — колкото и ужасно е да се произнесе — би могло да се окаже лек за всичко друго.

Риджънси седеше на стола си като боксьор в своя ъгъл, след като в последния рунд е отнесъл страхотен бой.

— Защо отряза главата на Джесика? — го попитах, но задавайки въпроса си бях принуден да заплатя скъпо: в съзнанието си видях как острието на онова мачете направи мах.

Той произведе някакъв гъргорещ звук в гърлото си. Устата му се беше разтеглила в едното си ъгълче. Започнах да мисля, че наистина е получил удар. След това гласът му прозвуча дрезгаво и с благоговение.

— Исках — каза той — по този начин да споделя участта на Пати.

И рухна от стола на пода. Крайниците му започнаха да се тресат.

В кухнята влезе Маделин. Тя държеше в ръката си своя деринджър, но не мисля, че осъзнаваше това. Предполагам, че го бе държала през цялото време, докато бе стояла горе, в кабинета.

Маделин изглеждаше по-възрастна от преди и повече от всякога приличаше на италианка. Лицето й изразяваше нещичко от безмълвната уплаха, която би могъл да изпита каменен зид, който предстои да бъде сринат. Тя беше много по-далеч от всички нас от перспективата да пророни сълзи.

— Не мога да го оставя — каза ми тя. — Той е зле и мисля, че може да умре.

Пристъпът на Риджънси беше отминал вече, с изключение на дясната му пета. Тя се блъскаше в пода в една несекваща конвулсия, едно нервно шибане с опашката, която не съществуваше.

Наложи ни се на двамата с баща ми да хвърлим доста сили, за да го пренесем на горния етаж, и едва успяхме. На няколко пъти за малко да се прекатурим. Настаних го в огромното легло, което някога бяхме обитавали с Пати. Но, дявол да го вземе, той, а не аз, е бил готов и да умре за нея.