Мъжът, който обичаше кучета

XII

Той кимна бавно и се загледа в пода между краката си. Момичето спря да плаче, колкото да си избърше бузите, после пак започна.

— Фулуайдър знае ли, че съм тук? — бавно попита Светец.

— Да.

— Ти ли му каза?

— Да.

Той повдигна рамене.

— От твоя гледна точка си прав. Така е, разбира се. Само че аз никога няма да проговоря. Ако Фулуайдър ме залови. Ако успея да се добера до Областния прокурор, може би ще успея да го убедя, че тя няма нищо общо с моя бизнес.

— Можеше и за това да помислиш — казах тежко. — Защо беше необходимо да се връщаш в клиниката и да гърмиш като шантав?

Той отметна глава назад и се разсмя.

— Така ли? Ами ако си платил на някого десет бона, за да те пази, а той те прецака, като отмъкне жена ти, затвори я в някаква смахната клиника за наркомани и ти каже да не му се мяркаш пред очите и да бъдеш послушен, иначе приливът ще я изхвърли на брега? Ти как щеше да постъпиш? Щеше да се усмихнеш, или да хукнеш с някое по-тежичко желязо да си поприказваш с юнака?

— Тогава тя не беше там — рекох. — Ти просто беше освирепял за кръв. И ако не беше крил това куче, докато не разкъса човек, твоят закрилник нямаше да се уплаши дотолкова, че да те предаде.

— Обичам кучетата — тихо промълви Светеца. — И съм добър човек, когато не работя, но като ме ядосат, не знам какво правя.

Ослушах се. Отвън все още не се чуваше нищо.

— Виж какво — казах бързо. — Ако искаш да играеш честно с мен, долу ме чака лодка и мога да се опитам да закарам момичето у дома, преди да са го потърсили. Какво ще се случи с теб никак не ме засяга. Пръста си не бих мръднал да те спасявам, колкото и да обичаш кучетата.

Изведнъж момичето се обади с писклив гласец:

— Не искам у дома! Няма да си ида у дома!

— След една година ще ми благодариш — озъбих й се аз.

— Той е прав, малката ми — каза Светеца. — Най-добре е да изчезнеш с него.

— Няма! — гневно изпищя момичето. — Просто няма и толкоз!

В тишината на палубата нещо силно удари по външната страна на вратата. Суров глас извика:

— Отваряйте! Полиция!

Бързо отидох заднешком до вратата, като не свалях очи от Светеца. Попитах през рамо:

— Фулуайдър там ли е?

— Да — избоботи гласът на дебелия началник. — Кармади?

— Слушай, шефе. Светеца е тук и е готов да се предаде. С него има и едно момиче — онова, за което ти казах. Така че по-кротко, ако обичаш.

— Добре — отвърна началникът на полицията. — Отвори вратата.

Превъртях ключа, бързо отскочих назад и се облегнах с гръб на вътрешната врата, зад която кучето се бе раздвижило и тихо ръмжеше.

Вратата на каютата с трясък се отвори. Двама мъже, които виждах за пръв път, връхлетяха вътре с извадени патлаци. Дебелият им началник беше отзад. За миг, преди да се затвори вратата, зърнах отвън и моряшки униформи.

Двамата полицаи скочиха върху Светеца, заблъскаха го, сложиха му белезници. После отстъпиха и застанаха до началника си. Светеца им се усмихна широко. От устата му капеше кръв.

Фулуайдър ме изгледа укорително и завъртя пурата из устата си. Никой не проявяваше интерес към момичето.

— Ама и тебе си те бива, Кармади. Изобщо не ми обясни къде да дойда — изръмжа той.

— Не знаех — отвърнах. — А и мислех, че правата ти не се простират дотук.

— Майната им на правата. Обадихме се на федералните власти. Те също ще дойдат.

Единият полицай се изхили.

— Но не толкова скоро — рече грубо. — Прибери тая ютия, ченге.

— Накарай ме — отвърнах.

Той тръгна напред, но шефът му го спря. Другият полицай гледаше само в Светеца. И в нищо друго.

— Как го откри тогава? — позаинтересува се Фулуайдър.

— Не и като му вземам пари за протекция — рекох.

Нищо не се промени върху лицето на Фулуайдър. Гласът му стана почти ленив.

— О, о, ти си надзъртал — каза много тихо.

Заговорих с отвращение:

— Чак за такъв идиот ли ме вземате и ти, и твоята банда? Чистичкото ти градче смърди. Прословутата варосана гробница Убежище, където престъпниците да се укриват — стига да плащат добре и да не въртят номерата си на местен терен. Откъдето могат за нула време да отскочат до Мексико с някоя по-бърза лодка, ако пръстът на закона ги посочи.

Началникът на полицията попита много внимателно:

— Има ли още?

— Да — изкрещях. — Твърде дълго ти го спестявах. Ти нареди да ме упоят до пълно видиотяване и ме натика в частния пандиз. Когато и това не ме спря, отново ти, с помощта на Дънкън и Голбрейт, разработи план, как Съндстранд, твоят помагач, да бъде убит с моя пистолет, а после да убият и мен при оказване на съпротива. Светеца обаче обърка плановете ви и ми спаси живота. Несъзнателно, може би, но го направи. Ти знаеше през цялото време къде е скрито момичето. Тя е съпруга на Светеца и ти самият си я държал като залог, за да го изнудваш непрекъснато. Защо, според теб, ти казах, че той е тук? Това вече е нещо, което дори и ти не знаеше!

Полицаят, който се бе опитал да ме накара да прибера пистолета си, се обади:

— Хайде, шефе, трябва да побързаме, федералната поли…

Ченето на Фулуайдър трепереше. Лицето му бе посивяло, а ушите — прилепнали плътно към черепа. Пурата се тресеше между дебелите му устни.

— Почакай малко — дрезгаво каза на ченгето до себе си. После се обърна към мен: — Добре де, защо ми го каза?

— За да те домъкна тук, където имаш власт колкото козела на баба ми — рекох. — И да видя дали ти стиска да извършиш убийство насред морето.

Светеца се изсмя. После кратко и остро изсвири между зъбите си. Отговори му зловещо животинско ръмжене. Вратата до мен се отвори с трясък, сякаш я бе сритало муле. Огромното полицейско куче изскочи отвътре като пружина и полетя към срещуположния край на каютата. Сивото му тяло се превъртя във въздуха. Нечий пистолет изгърмя безрезултатно.

— Изяж ги, Фос! — изкрещя Светеца. — Живи ги изяж, момче!

Из каютата затрещяха пистолети. Ръмженето на кучето се примеси с глухи сподавени крясъци. Фулуайдър и единият полицай лежаха на пода, а кучето се домогваше до гърлото на началника.

Момичето изпищя и зарови лице във възглавницата. Светеца бавно се свлече и легна на пода, а от врата му на дебела струя се стичаше кръв.

Полицаят, който не беше паднал, отскочи встрани, едва не заби нос в койката на момичето, после възстанови равновесието си и започна да тъпче дългото сиво тяло на кучето с олово, без да се преструва, че се цели.

Ченгето на пода отблъсна кучето. То почти отхапа ръката му. Онзи изрева. Откъм палубата отекнаха стъпки. Чуха се крясъци. Нещо се стичаше по лицето ми и ме гъделичкаше. Усещах главата си странно, но не знаех какво ме е ударило.

Пистолетът в ръцете ми тежеше и пареше. Застрелях кучето, за което се възненавидих. То се претъркулна от тялото на Фулуайдър и аз видях, че заблуден куршум бе пробил челото му между очите — с изящната точност на чистата случайност.

Пистолетът в ръцете на правия полицай изщрака на празно. Той изруга, трескаво започна да презарежда. Обърсах кръвта от лицето си и погледнах ръката си. Стори ми се много черна. Май нещо ставаше с осветлението в каютата.

Изведнъж лъскавото острие на брадва разцепи вратата, затъкната от телата на полицейския началник и стенещия му помощник. Гледах блестящия метал, който се отдръпна, а после отново се появи на друго място.

А след това всички светлини изгаснаха много бавно, като в театър когато завесата се вдига. Когато настъпи пълният мрак, главата ме заболя, но тогава все още не знаех, че черепът ми е пробит от куршум.

Събудих се два дни по-късно в болницата. Останах там три седмици. Светеца не доживя да го обесят, но живя достатъчно, за да разкаже историята си. И трябва да я е разказал добре, защото госпожа Джери Светеца бе освободена да си отиде вкъщи при леля си.

Междувременно половината от личния състав на полицията в малкото курортно градче бе уволнен. Чух, че из Кметството се срещали много нови лица. Един от тях беше едър червенокос сержант на име Норгард, който каза, че ми дължал двайсет и пет долара, но му се наложило да си купи с тях нова униформа, когато го върнали на старата служба. Каза, че щял да ми ги възстанови от първата заплата. Отговорих му, че ще се опитам да го изчакам.