Мъжът на най-добрата ми приятелка

Глава 1

Когато получих съобщението, помислих, че е умрял. По две причини. Първо: ходих на прекалено много погребения в последно време — приятели на родителите ми и още по-лошо — родители на приятелите ми. Второ: мама ми се бе обадила по мобилния телефон. Правеше го за първи път, защото упорито твърдеше, че на мобилен може да звъниш само от мобилен. Затова, когато долепих апаратчето до ухото си и я чух да хълца: „Той си отиде“, кой може да ме вини за заключението, че татко е хвърлил топа и сме останали само ние двете.

— Току-що си стегна багажа и си тръгна.

— Какво си стегна…?

В миг осъзнах, че татко може всъщност да не е мъртъв.

— Ела си вкъщи — помоли ме тя.

— Добре…

Но аз бях на работа. И то не в офис, а в балната зала на хотел, погълната от последните приготовления за медицинската конференция „Да загърбим болките в гърба“. Скъсахме се от работа, която продължи седмици. Бях там от дванадесет и половина предишната нощ, подготвях пристигането на стотици делегати и уреждах проблемите им. (Премествах настанените в стаи за непушачи, които в промеждутъка от резервирането на стаите и пристигането си се бяха подхлъзнали и пак бяха захапали фаса — ей такива неща.) Най-накрая беше настъпил великият ден и след по-малко от час двеста специалисти по болестите на гръбначния стълб щяха да нахлуят, всеки един в очакване на:

а) бадж с името си;

б) кафе и две бисквити (една обикновена и една „фантазе“) в 11 часа;

в) обяд от три блюда (включително и вегетарианско меню) в 12.45;

г) кафе и две бисквити (и двете обикновени) в 15.30;

д) вечерта — коктейл, последван от галавечеря и по-късно бал с танци (по желание).

Всъщност, когато вдигнах мобилния си телефон, мислех, че се обажда момчето, което отговаряше за екраните, да ме увери, че идва насам. И най-важното — че носи въпросните екрани.

— Кажи ми какво стана? — попитах мама, разкъсвана от взаимно изключващи се задължения. Не мога да си тръгна оттук…

— Ще ти кажа, като си дойдеш у дома. Побързай. В ужасно състояние съм, само Бог знае какво може да сторя.

Това ми подейства. Затворих телефона и погледнах Андреа, която явно загряваше какво става.

— Всичко наред ли е? — измънка тя.

— Баща ми.

По лицето й познах — и тя помисли, че баща ми е гушнал букета, както той имаше навик да казва. Я, говоря, сякаш наистина е умрял.

— О, Боже… той да не е…?

— Не, не — поправих я, — още е жив.

— Тръгвай, тръгвай, бягай!

Тя ме избута към изхода, явно си представяше прощаване край смъртния одър.

— Не мога. Какво ще стане с всичко това? — посочих към балната зала.

— Аз и Моузес ще се справим, ще се обадя в офиса да извикат и Рут да помага. Виж, ти свърши толкова много работа, какво може да се обърка?

Правилният отговор е: естествено, почти всичко. Организирам подобни прояви от седем години и през това време съм виждала какво ли не: от прекалили с аперитива оратори, прекатурващи се от подиума, до професори, които се боричкат за луксозните бисквити.

— Знам ли…

Бях заплашила Андреа и Моузес, че живи или мъртви, трябва да са на линия тази сутрин. А сега да напусна полесражението — и за какво точно?

Ама че ден. Едва беше започнал, и толкова неща тръгнаха наопаки. Като начало — косата ми. Нямах време да отида на фризьор и в момент на умопомрачение сама си отрязах бретона. Мислех само да го подкъся, но веднъж започнала, не можах да спра и накрая щръкнаха няколко абсурдно къси кичура.

Казват понякога, че малко приличам на Лайза Минели в „Кабаре“, но когато сутринта пристигнах в хотела, Моузес ме посрещна с думите: „Привет, пришълецо от далечни светове“. После, когато му казах да позвъни на момчето с екраните, той отвърна тържествено:

— Би било нелогично, капитане.

Май вече не бях Лайза Минели от „Кабаре“, а Спок от „Стар трек“. (Нека обясня: Моузес не е брадат старик на библейска възраст с прашна роба и скъсани сандали, а дългокрак, източен младок от нигерийски произход.)

— Тръгвай — Андреа отново леко ме побутна към вратата. — Пази се и ни викни, ако можем да помогнем с нещо.

Така говорят на хората, когато някой умре. И ето, озовах се на паркинга. Смразяващата костите януарска мъгла се усука около мен, което ме подсети, че съм си оставила палтото в хотела. Отказах се да се връщам за него, стори ми се маловажно.

Когато влязох в колата, един мъж ми подсвирна — на колата, не на мен. Тя е „Тойота“ MP2, спортна и малка (много малка, но за щастие аз съм 157 см.) Изборът не беше мой — „Ф&Ф Дигнън“ бяха настояли да я купя. Щяло да изглежда добре, казаха, за жена с моето положение. А, да, синът им я продавал евтино. Аха.

Мъжете реагират много противоречиво. През деня все ми подсвиркват и намигат. Но нощем, когато се прибират фиркани от кръчмата, е съвсем различно. Опитвали са се да пробият дупка в гюрюка ми с джобно ножче. Всъщност никога не са пробвали да ми крадат колата, само да я наранят смъртоносно, че да прекара повече време при доктора, отколкото на пътя. С надежда да предизвикам милост у тези свирепи тайнствени мъже, на задния прозорец имам лепенка, на която пише: „Колата ми е недорасла «Кортина», модел ’89“. (Антон я направи специално за мен. Май трябваше да я сваля, след като той си отиде, но не му беше времето да мисля за това.)

По пътя към дома на родителите ми почти не срещнах коли. По-голямата част от трафика се движеше в обратна посока, към центъра на Дъблин. Докато карах по празния път, през мъгла с вихри от ледени кристалчета, имах чувството, че сънувам.

Допреди пет минути беше обикновена вторнична сутрин. Бях в настроение, подходящо за първия ден на конференцията. Загрижена, естествено — винаги нещо възниква в последния момент — но това не го очаквах.

Нямах представа какво ще заваря, когато стигна в къщата на нашите. Очевидно нещо не беше наред, дори и само това, че мама откачаше. Не мислех, че е такъв тип, но кой може да е сигурен в такива случаи? „Току-що си стегна багажа…“ Последното, само по себе си, беше толкова вероятно, колкото и прасетата да полетят. Мама винаги приготвя пътната чанта на баща ми вместо него, без значение дали тръгва на търговска конференция, или да поиграе голф. Някак си знаех, че мама греши. Което ще рече, че или наистина беше полудяла, или татко беше умрял. Вълна от паника накара крака ми да настъпи още по-силно педала на газта.

Паркирах адски нескопосано. (Нашите живеят в скромна къща близнак от шестдесетте.) Колата на баща ми я нямаше. Умрелите не шофират.

Но временното ми облекчение бързо потъна в страх. Татко никога не ходеше на работа с кола, винаги хващаше автобуса. Отсъствието на колата ме накара да се почувствам зле.

Мама беше отворила входната врата още преди да изляза от автомобила. Беше с пеньоара с бродирани прасковки и оранжева ролка на бретона.

— Отиде си!

Бързо влязох и се отправих към кухнята. Изпитвах нужда да седна. Колкото и да беше невероятно, таях надеждата, че татко ще седи там и ще каже смаяно: „Все й повтарям, че не съм си отишъл, но не ще да чуе.“ Обаче не намерих никого, само студен препечен хляб, мазни ножове и други прибори, останали от закуската.

— Какво стана? Скарахте ли се?

— Не сме. Изяде си закуската както обикновено. Овесена каша. Аз му я правя. Виж — тя посочи една купичка, в която личаха останки от кашата. Не бе останало много. Да бе имал благоприличието да се задави от срам.

— После каза, че иска да говори с мен. Мислех, че иска да ми каже кога ще ми поправи оранжерията. Но той рече, че не бил щастлив, че между нас не върви и ме напуска.

— Не върви ли? Та вие сте женени от тридесет и пет години! Да не би… да преживява криза на средната възраст?

— Човекът е почти на шестдесет, много е стар за подобно нещо.

Права беше. Баща ми можеше да си изкара кризата на средната възраст преди повече от петнадесет години, когато никой нямаше да е против, дори щяхме да я чакаме с нетърпение, ако става въпрос, но вместо това той продължи да оплешивява и да бъде все така невзрачен и мил.

— После взе един куфар и напъха разни работи вътре.

— Не ти вярвам. Какво, например, прибра? Откъде знае как се върши тая работа?

Мама придоби леко неуверен вид, после, за да ми го докаже — и по-скоро да докаже на себе си — се качи на горния етаж и посочи шкафа в стаята за гости, където обикновено стоеше куфарът. (Бяха спечелили комплекта с купони от бензин.) После ме заведе в спалнята и посочи празните места в гардероба. Беше взел палтото, анорака и хубавия си костюм. Оставил бе смайваща бъркотия от разноцветни плетени пуловери и панталони, които най-приляга да опиша като „развлечени“. Бозави на цвят и с ужасна форма, кройка и плат. И аз бих ги зарязала.

— Ще трябва да се върне за тези дрехи — каза тя. Не бих се обзаложила.

— Струваше ми се разсеян в последно време — продължи мама, — казах ти.

Нека си остане между нас, но тя се питаше дали татко няма наченки на алцхаймер. Изведнъж разбрах. Наистина е имал алцхаймер. Не е бил с всичкия си. Навярно в този миг караше колата си луд за двама, убеден, че е руската княгиня Анастасия. Трябваше да предупредим полицията.

— Кой е регистрационният номер на колата му?

Мама доби изненадан вид.

— Не знам.

— Как така не знаеш?

— Защо ми е? Аз само се возя, не я карам.

— Трябва да проверим, и аз не знам.

— Защо пък трябва?

— Не можем да кажем на пътните полицаи да търсят син „Нисан Съни“ с петдесет и девет годишен шофьор, който сигурно си въобразява, че е последният потомък на Романови. Къде държи документите?

— На рафта в трапезарията.

Но след бързо претърсване на „кабинета“ на татко не можах да намеря документите на колата, а и мама не ми помогна много.

— Нали колата му е служебна?

— Така мисля.

— Ще позвъня в работата му и някой — секретарката или който и да е там, може да ни помогне.

Докато набирах прекия номер на баща ми, бях сигурна, че няма да отговори, че където и да се намира, не е на работа. Оставих слушалката и посъветвах майка ми да потърси номера на пътната полиция в Килмакуд. Но още преди тя да стане от стола, някой вдигна телефона на татко. Самият той.

— Татко? Ти ли си?

— Джема? — обади се предпазливо той. Само по себе си не беше за чудене; по телефона винаги ми говореше предпазливо. И с основание — защото му звънях предимно, за да:

а) му кажа, че телевизорът ми е развален и не може ли да дойде и да донесе кутията си с инструменти;

б) му съобщя, че тревата ми трябва да се окоси и дали не може да докара косачката;

в) го информирам, че входната врата трябва да се боядиса и не може ли да дойде с неговите шкурки, мечета, четки, лепенки и голям плик най-различни шоколадови десерти.

— Татко, ти си на работа? — нямаше съмнение.

— Да, аз…

— Какво става?

— Виж, мислех да ти се обадя по-късно, но тук стана истинска лудница.

Той дишаше тежко.

— Изтекла е информация за плановете за пропотипа, конкуренцията възнамерява да направи изявление пред пресата — имат нов продукт, почти идентичен, това е индустриален шпионаж…

— Татко!

Преди да продължа по-нататък, нека ви кажа, че баща ми работи в отдела по продажбите на голяма фабрика за шоколадови изделия. (Няма да й споменавам името, защото при дадените обстоятелства не искам да им правя безплатна реклама.) Работи там откакто се помня и едно от предимствата на работата му беше, че можеше да взима колкото си иска от продуктите — безплатно. Което означаваше, че къщата ни винаги беше задръстена с шоколадчета и аз бях по-популярна сред хлапетата на улицата, отколкото навярно щях да бъда иначе. Естествено, на нас с мама ни беше строго забранено да купуваме от конкурентните компании, за „да не им пускаме гювеч“. Въпреки че негодувах срещу неговите заповеди (които всъщност не бяха заповеди, татко беше прекалено мек за такива неща) не можех да ги престъпя и колкото и да е абсурдно, първия път, когато изядох един „Фереро Роше“, наистина почувствах вина. (Знам, че всички тези припадъци по рекламите са преувеличени, но бях впечатлена, особено от кръглата форма. Но когато изтърсих пред татко, че трябва да започнат да правят кръгли шоколадови бонбони, той тъжно се втренчи в мен и каза:

— Има ли нещо, което искаш да ми признаеш?

— Татко, при мама съм и тя е много разтревожена. Какво става, би ли ми обяснил?

Вместо като с баща, държах се с него като с безочливо дете, извършило нещо глупаво, което ще се засрами от постъпката си, щом го смъмря.

— Мислех по-късно да ти позвъня, за да поговорим.

— Сега нали говорим?

— В момента не ми е удобно.

— По-добре ще е да ти стане удобно.

Тревогата ми растеше. Той не отстъпваше, както очаквах. Заговорих му твърдо:

— Татко, аз и мама се тревожим за теб. Мислим, че може би си малко… — как можах да го кажа? — малко умствено недобре.

— Нищо подобно.

— Само си въобразяваш. Душевноболните често не съзнават, че са такива.

— Джема, зная, че бях малко резервиран в последно време, много добре го съзнавам. Но не съм изкуфял.

Изобщо не очаквах това. Не звучеше като луд. Не долавях смирение. По-скоро знаеше нещо, което аз не подозирах.

— Какво става? — поколебах се.

— Сега не мога да говоря, тук има проблем, с който трябва да се занимая.

Отвърнах хапливо:

— Според мен състоянието на брака ви е по-важно от шоколадчетата с аромат на тирамису…

— Шшшт! — изсъска той в телефона. — Целият свят ли искаш да разбере? Съжалявам, че въобще съм ти споменавал.

От уплаха загубих дар слово. Той никога не ми се беше сърдил.

— Ще ти се обадя, щом мога да говоря.

Звучеше непреклонно. Някак си… знам, че е смешно, малко като баща.

— Е? — нетърпеливо попита майка ми, щом затворих.

— Ще се обади.

— Кога?

— Веднага щом може.

Хапех кокалчетата на ръцете си и не знаех какво да правя по-нататък. Той не звучеше като луд, но и не се държеше като нормален.

Просто не можех да измисля какво да предприема. Преди не бях изпадала в подобна ситуация и нямах опит, който да ме научи как да постъпя. Оставаше ми да чакам новините, а знаех, че няма да са добри. Майка ми не млъкваше:

— Ти как мислиш? Джема, как мислиш? — като че ли аз бях по-възрастната и знаех всички отговори.

Поне бях достатъчно тактична да не предложа: „Какво ще кажеш за чашка чай?“ Или още по-зле: „Я да си запарим по чаша.“ Не мисля, че чаят оправя нещо, и се кълна, че каквото и да стане, тази криза няма да ме превърне в любителка на чая.

Мислех да скоча в колата и да го намеря в работата, но заради проблема с аромата на тирамису навярно даже нямаше да го видя.

— Но къде ще живее? — изтърси жаловито майка ми. — Никой от приятелите ни няма го пусне у тях.

Не грешеше. В приятелския им кръг важеше правилото, че мъжете държат кесията и ключовете от колата, но жените властват у дома. Тяхна е последната дума кой да идва и да си отива, така че дори ако някой мъж беше обещал на баща ми да го приюти в стаята за гости, съпругата му нямаше и да го допусне през прага, от лоялност към мама. Тогава, ако не в къщата на приятел, къде?

Не можех да си го представя в плесенясала мансарда с газов котлон и ръждясал чайник.

И да му беше хрумнала някоя смахната идея, животът й щеше да бъде кратък, далеч от мама и удобствата на дома. По три дни играеше с машината си за голф, но се връщаше вкъщи, щом му дотрябваха чисти чорапи.

— Кога ще се обади? — попита отново мама.

— Не зная. Да погледаме телевизия.

Докато мама се преструваше, че гледа „Сънсет Бийч“, написах първия имейл на Сюзан. Сюзан — известна като „моята прекрасна Сюзан“, за да се отличава от другите на име Сюзан около мен, които май не бяха толкова прекрасни като нея — представляваше едната третина от триумвирата, другите две бяхме аз и Лили. След големия разрив Сюзан беше останала на моя страна.

Само преди осем дни, на първи януари, тя се беше преместила в Сиатъл с двегодишен договор на завеждаща връзките с обществеността в някаква огромна банка. Докато беше там, се надяваше да свали някой компютърен гений, но за нула време бе установила, че всички те работят по двадесет и седем часа на ден и не им остава време да общуват и да се занасят със Сюзан. Пиенето на кафе само донякъде запълваше тази празнина и в резултат тя се чувстваше самотна и жадна за новини.

Спестих й подробностите, натиснах бутона „изпрати“ на моя „Комуникатор плюс“, огромен тулуп с толкова много функции, освен дето не ми четеше мислите. Дадоха ми го от работата, уж като подарък. Няма що! На практика ме превърна в нещо повече от робиня, каквато вече бях — можеха да се свързват с мен, когато си поискат. А тежестта му скъса копринената подплата на една от най-хубавите ми чанти.

Когато „Сънсет Бийч“ свърши, а татко все още не се беше обадил, казах:

— Така не може. Пак ще му позвъня.

Глава 2

До: Susan_inseattle@yahoo.com

От: Gemma343@hotmail.com

Относно: Таткото беглец, все още незаловен

Ето ти още новини. Ще ти трябва валиум като разбереш, така че не чети по-нататък, преди да си вземеш. Хайде, отивай.

Върна ли се? Браво. Баща ми, Ноел Хоган, има гадже. Става още по-зле. Тя е на тридесет и шест. Само с четири години по-възрастна от мен.

Къде я е срещнал ли? Ти къде мислиш? В работата, естествено. Тя е — Боже, колко отвратително предсказуемо — негова лична асистентка. Името й е Колет и има две деца, момиче на девет и момче на седем, от друга връзка. Не е била женена за баща им и когато казах на мама, тя отвърна: „Ясна работа. Защо да купуваш кравата, щом можеш да я доиш без пари?“

Говори се, че двамата дълго време работили върху новото шоколадче с тирамису и много се сближили.

Да, бях разказала на Сюзан за шоколадчето с тирамису. Знаех, че е тайна, и обещах на татко да не казвам на никого, но Сюзан прояви такъв ентусиазъм по въпроса, че не съумях да си държа устата затворена. С радост би написала есе на тема: „От обикновените вафли до фантастичните десерти — перспективи пред шоколадчетата през двадесет и първия век“. „Помисли само колко проучвания трябва да направи“, възторгна се тя.

Наложи се да си тръгна от работа (оставяйки двеста невъздържани чакръкчии в ръцете на Андреа) и да изчопля информацията от баща ми, сякаш участваше в „Стани богат“: „Дължиш ли пари?“ „Болен ли си?“ Накрая напипах разковничето с „Имаш ли любовница?“

Било само от три месеца — поне така каза. Какви ги вършеше, да зареже тридесет и пет годишен брак заради тримесечен флирт?

Гадно мъжко малодушие! По телефона стовари всичко на мен и ме остави аз да го съобщя на мама. Я по-полека! Аз съм дъщерята, тя е съпругата. Но като му напомних това, той отговори:

— А, не. Ти й кажи. Жените повече ви бива в тия работи.

Дори нямаше добрината да ме остави да отида и веднага да кажа на мама. Разприказва се колко го била очаровала Колет, докато майка ми гледаше като ранено животно.

— Кара ме да се чувствам млад — заяви той, сякаш очакваше да му се зарадвам. После добави — още преди да е отворил уста, знаех, че ще го каже:

— Чувствам се като юноша.

Така че му отговорих:

— Сигурна съм, че можем да те уредим с такъв. Мъжки или женски?

Но той изобщо не схвана. Смахнат стар глупак.

Да съобщя на майка ми, че съпругът й я е зарязал заради секретарка, беше определено най-трудното нещо, което някога съм правила през целия си живот. По-лесно щеше да ми бъде да й кажа, че е умрял.

Но тя го прие добре — прекалено добре. Само промълви:

— Ясно — звучеше много разумно. — Гадже, казваш? Дай да си пуснем „Бъфи“ тогава.

Така че, колкото и шантаво да звучи, седнахме да гледаме „Бъфи“, без да виждаме каквото и да било, във всеки случай аз, после без предупреждение тя изключи телевизора и каза:

— Знаеш ли, мисля, че искам да поговоря с него.

Върнахме се при телефона и този път тя му позвъни, и го хвана на бюрото му, и проведоха нещо, което може да се нарече спокоен разговор — дори прекалено:

— Да, вярно, Джема ми каза, но помислих, че не е разбрала правилно. Ь-хъ, не е. Ъ-хъ, да… Колет… влюбен си в нея… разбирам… разбирам… хубав апартамент… е, хубаво. Хубавият апартамент е нещо хубаво… писмо от адвокат… разбирам, да, ще го очаквам, ами чао засега.

Когато затвори, тя съобщи:

— Има си приятелка — сякаш беше новина. После се върна в кухнята и продължи:

— Гадже. Ноел Хоган си има гадже. Ще живее с нея в хубав апартамент.

После отвори шкафа, извади една чиния и рече:

— Човекът, който ми е съпруг от тридесет и пет години, си има приятелка — и небрежно метна чинията като фризби към стената, където тя се разби на парчета. После още една, и още много. Набираше скорост, чиниите хвърчаха и промеждутъците, през които не трябваше да клякам, за да избегна експлозията от отломки, ставаха все по-кратки.

Докато продължаваше да троши синьо-белия кухненски порцелан, не се тревожех. Смятах, че постъпва така, както се очаква от нея. Но когато влезе в хола и хвана една порцеланова балерина — знаеш ги, ония непоносимо грозни статуетки, но тя си ги обичаше — и след съвсем кратко колебание я запрати към прозореца, тогава се разтревожих.

— Ще взема колата и ще го убия — изръмжа тя, сякаш бе обладана от зли сили. Само че:

а) тя не може да кара;

б) баща ми беше взел колата;

в) би умряла, но не би позволила да я видят в моята кола, защото била много „фуклива“.

Сигурна съм, че щеше да му види сметката.

Когато осъзна, че не може да отиде никъде, започна да си дърпа дрехите — да ги къса, предполагам? Опитвах се да и хвана ръцете и да я спра, но тя явно беше по-силна от мен. Тогава вече изпаднах в паника. Тя беше неуправляема и не ми идваше на ум какво да правя. На кого можех да се обадя? Първата ми нелепа идея беше да позвъня на татко, особено след като той беше причината. Накрая звъннах на Коуди. Естествено, не очаквах никакво съчувствие, но се надявах на практичен съвет. Той се обади с безметежен глас, като че лагеруваше във вишневочервена палатка, украсена с пера от марабу.

— А, шок ли? Я кажи.

— Баща ми я заряза. Какво да правя?

— О, Боже. Нея ли чувам?

— Кое? Пищенето ли? Да.

— Това да не е… Пастирките ли се строшиха?

Хвърлих бърз поглед.

— Танцуващите двойки. Близко беше. Какво да правя?

— Скрий по-скъпия порцелан.

Но когато стана ясно, че това няма да помогне, заключи:

— Извикай бърза помощ, скъпа.

В този квартал е по-трудно да накараш лекар да дойде на домашно посещение, отколкото да откажеш сладкишите. Обадих се и налетях на госпожа Фой, злонравната помощничка на доктор Бейли — разказвала ли съм ти за нея? Работи при него от памтивека и се държи, сякаш всяка консултация прахосва безценното му време. Все пак успях да убедя старата киселица, че е спешно. Звуците, които издаваше майка ми в истерията си, може да са помогнали, разбира се.

Така че час и половина по-късно доктор Бейли се появи в облекло за голф и — дръж се здраво — сложи на мама инжекция. Мислех, че докторите слагат инжекции само на хората от шикозните квартали. Както и да е, това явно бе мъдър ход, защото майка ми незабавно спря да се задъхва и се строполи на леглото си.

— Имате ли още от тях? — попитах и докторът отвърна:

— И още как! Какво се е случило?

— Баща ми ни напусна заради секретарката си.

Очаквах докторът да се направи на възмутен, но знаеш ли какво? Сянка на вина премина през лицето му и не се шегувам, мога да се закълна, че думата „Виагра“ разсече вьздуха като синя светкавица. Хващам се на бас, че татко е ходил на преглед наскоро.

Докторът изведнъж страшно се разбърза.

— Сложете я да си легне — каза той. — Не я оставяйте сама. Ако се събуди… — извади две хапчета и ми ги подаде — нека ги изпие. Само в краен случай.

После надраска рецепта за успокоително и хукна към тринадесетата дупка на игрището за голф. Обувките му с бутони оставиха следи по килима в хола.

Помогнах на мама да легне — не беше се обличала, така че не стана нужда да я събличам — дръпнах пердетата и легнах до нея върху юргана. Бях с костюма си от „Никол Фархи“ и въпреки че не го бях взела от разпродажба и знаех, че целият ще стане в пера, не ми пукаше. Толкова се бях шашнала.

Цялата история беше откачена. Знаеш как е тук, никой не зарязва съпругата си. Хората се женят и остават женени по сто и седемдесет години. Даже и да се мразят. Не че баща ми и майка ми някога са се мразили, ни най малко. Те бяха… просто женени.

Поспрях и изтрих последния абзац. Майката на Сюзан бе починала, когато Сюзан била на две, а баща й се ожени повторно, когато Сюзан бе на двадесет. Бракът се беше разпаднал преди около три години и въпреки че Каръл не й беше истинска майка и Сюзан вече не живееше с тях, когато нещата тръгнаха на зле, все още й беше мъчно за случилото се.

Ето ме, търкалям се в леглото с най-хубавия си костюм и изведнъж сякаш чувам камбанен звън посред никое време: лежа в тъмна стая редом с упоената си родителка, а още дори не е дошло време за обяд. Връхлетя ме пристъп на страх, затова позвъних в работата, просто да се уверя, че не съм единственият човек на света. Андреа се изпусна, че екраните въобще не са пристигнали за конференцията на лечителите на болни гръбнаци, но настоя, че нямало значение. Няма що — как ще гледат докторите снимките на кривите гърбове без екрани?

Кой го е грижа, рекох си. Да сме честни, все нещо се обърква при конференциите, без значение какви приготовления правя. Поне бяха пристигнали цветята за галавечерята. (Увивахме жици около ружите и другите стъбла, за да заприличат на гръбначни стълбове. Идеята беше на Андреа — тя има безценни хрумвания.)

Горката Андреа умираше да разбере какво става с баща ми, инфаркт ли е получил, или инсулт, но сама знаеш, възпитанието повелява да не питаш направо. Казах й, че е добре, но тия не й минаваха.

— Стабилен ли е? — попита тя.

— Стабилен? Точно сега — не.

Бързо се откачих от телефона, но имах проблем. Всички в работата мислеха, че татко е с единия крак в гроба и как, по дяволите, да им кажа истината — че няма нищо подобно и че си е намерил гадже?

Не само че е крайно неудобно, но сума от тях бяха срещали татко, така че просто нямаше да ми повярват. Всъщност, макар той лично да ми беше признал, че си има приятелка, и аз не вярвах. Не е такъв тип. Даже името му е неподходящо, не мислиш ли? Дами и господа, надзърнете в сърцата си и се запитайте, Ноел Хоган име ли е за мъж, който зарязва съпругата си заради жена, достатъчно млада, че да му бъде дъщеря? Не беше ли по-добре името му да бъде Джони Чансър (Chancer — авантюрист (англ.) — Б. пр.) или Стив Глийм (Gleam — блестящ (англ.) — Б. пр.)? Не, казвам ви, уважаеми дами и господа съдебни заседатели, Ноел Хоган е името на човека, който чете Джон Гришам, произхожда от родословно дърво с четири достойни поколения, мъж, чийто любим герой не е Арни или Рамбо, а инспектор Морс. С други думи, дами и господа, това е човек, който и за миг не би разтревожил съпругата или дъщеря си.

Както и да е… След като се въргалях в леглото сума време, реших, че е по-добре да почистя счупения порцелан и, кълна се в Бога, да беше видяла кухнята; навсякъде имаше отломки от строшени чинии — в маслото, в каната с млякото. От електрическия чайник стърчеше десетсантиметрово парче, подобно на модернистична пластика.

Колкото до хола, и там се трупаха счупени украшения. Е, някои от тях бяха толкова ужасни, че загубата не беше голяма, но наистина ми дожаля за нещастната малка балерина — танцът й беше свършил.

Върнах се и легнах на леглото до мама, която трогателно похъркваше, но останах върху завивките. Имаше някакви тъпи списания на пода откъм нейната страна, така че прекарах в четене останалата част от деня.

Е, Сюзан, оттук нататък собственото ми държание малко ме плаши — отоплението изключи в единадесет и в стаята настана студ, но не се пъхнах под завивките. Струваше ми се, че не съм си легнала наистина, че само й прави компания, но ако се завия, ще означава, че татко няма да си дойде. По едно време задрямах и като се събудих, беше тъй студено, че не си усещах кожата. Като побутнах ръката си с пръст, видях как се вдлъбва, но не усетих нищо. Беше много забавно, наистина, все едно си мъртва. Направих го още доста пъти, после сложих палтото на мама — нямаше смисъл да замръзвам само защото баща ми е откачил — но все още не исках да се завивам. Следващия път се събудих, и слънцето беше изгряло, и се ядосах на себе си. Сякаш докато все още беше нощ, имаше надежда, че татко ще се върне. Шантава работа, зная, но така се чувствах.

Първите думи, които майка ми каза, бяха:

— Той никога няма да си дойде вкъщи.

Вторите бяха:

— Какви ги вършиш в хубавото ми палто?

Е, сега вече си в час. Още новини по-късно.

Целувки, Джема

П.П. Ти си виновна за всичко. Ако не беше започнала работа в Сиатъл, където не познаваш никого, нямаше да си самотна и да чакаш вести от дома и животът ми нямаше да се провали, така да знаеш.

П.П.П. Само се шегувах.

Глава 3

Мобилният ми телефон иззвъня. Беше Коуди. Естествено, това не е истинското му име. Всъщност се нарича Алойсис, но когато тръгнал на училище, никое от хлапетата не можело да го произнесе. С огромни усилия успявали да кажат „Уиши“.

— Трябва ми прякор — съобщил Коуди на родителите си, — нещо, което хората да могат да изговарят.

Господин Купър (Онъс) хвърлил поглед към госпожа Купър (Мери). Той бил против да кръщават момчето Алойсис от самото начало. Познавал нещастието да ти натрапят непроизносимо име, но неговата по-религиозна съпруга настояла. Като светия Алойсис бил голяма работа — деветгодишен дал обет за целомъдрие и умрял на двадесет и три, грижейки се за болните от чума, след като самият се заразил — било чест да нарекат сина си на него.

— Добре, избери си прякор. Какъвто ти харесва, синко — рекъл великодушно господин Купър.

— Избирам името… Коуди!

Мълчание.

— Коуди?

— Коуди.

— Коуди е смешно име, сине. Не ти ли се иска да си измислиш друго? Пади е чудесно. Или Бъч, може би.

Коуди/Алойсис надуто поклатил петгодишната си глава.

— Нашибайте ме с камшици, ако трябва, но името ми е Коуди.

— Да те нашибаме ли? — втрещил се господин Купър. Обърнал се към госпожа Купър:

— Какви приказки си чела на момчето?

Госпожа Купър почервеняла. Смятала, че „Житията на светците“ е добра и поучителна книга. Нейна ли била вината, че всички намирали края си сварени в катран или надупчени от стрели, или пребити с камъни до смърт?

Коуди е единственият сред моите познати, който счита, че има „призвание“. Прекарал е две години в семинарията, изучавайки основите на духовенството (преди всичко как да шиба хората) докато, както казва той, „дойдох на себе си и разбрах, че не съм светец, а просто обратен“.

— Е, Джема — каза ми той, — налага се да си храбра.

— О, Боже — изпъшках аз, защото рече ли ти Коуди, че ти трябва смелост, значи новините, които има да ти казва, наистина са ужасни.

Странен тип е Коуди. Много е честен, направо безкористен. Ако го попиташ: „Кажи ми сега и бъди честен, наистина честен, мога да го понеса, личи ли ми целулитът с тази рокля?“, ще ти отговори.

Но явно никой не задава подобен въпрос, ако очаква отговорът да е „да“. Хората питат само защото са самодоволно уверени, че след месеци процедури, в които са гълтали три пъти на ден някакви френски префърцунени таблетки, навлекли антицелулитни чорапогащи и скъпи, стегнати поли от ликра, отговорът ще бъде огромно, тлъсто „НЕ“.

Все пак Коуди беше човекът, който би признал, че вижда жълтеникави жилки по кожата ти. Не мисля, че го прави от жестокост. Би станал адвокат и на дявола, за да опази ближните си да не станат за смях. Сякаш не одобрява надеждата и счита, че като грешим в името на оптимизма, ставаме глупаци и даваме коз в ръцете на останалите.

— Става дума за Лили — каза той. — Лили Райт — повтори, след като не отвърнах. — Книгата й е излязла. Казва се „Церовете на Мими“. „Айриш таймс“ ще пише за нея в събота.

— Ти откъде знаеш?

— Срещнах едного тази заран.

Коуди познава всякакви хора. Журналисти, политици, притежатели на нощни клубове. Работи в Министерството на външните работи и донякъде напомня Кларк Кент (Невзрачният герой, който нощем се превръща в Супермен. — Б. ред.): сериозен, амбициозен и „праволинеен“ дневно време, трудещ се усърдно, от все сърце и душа за Ирландия. Навсякъде се вре и е посветен във всякаква актуална информация.

— Положителна ли ще е статията? — устните ми с усилие оформяха нужните думи.

— Така мисля.

Отдавна бях чула, че Лили се кани да издава книга. Щях да припадна при тази несправедливост. Аз бях тази, която трябваше да напише книга; говорех за това толкова често. И какво, че кариерата ми на писателка досега се свеждаше до това да чета томовете на други хора и да ги запращам към стената, обявявайки: „Какъв боклук! Ще се справя по-добре и насън.“

Известно време всеки път, когато минех покрай книжарница, влизах, за да търся книгата на Лили, но не я откривах и след повече от година реших, че няма и да се появи.

— Благодаря, че ми каза.

— Ноел прибра ли се?

— Още не.

Коуди цъкна с език:

— Когато Господ затвори една врата, следващата я затръшва в лицето ти. Е… знаеш… обади ми се, ако ти потрябвам.

Затворих мобилния си телефон и погледнах мама. Беше се ококорила от безпокойство.

— Баща ти ли беше?

— Не, мамо. Съжалявам, мамо — сряда сутринта, настроението ни беше на точката на замръзване. Събуди се нажалена и докато слизахме за закуска и минахме покрай входната врата, въздъхна тежко и рече:

— Исусе, Марийо и Йосифе, не сме сложили веригата — тя погледна по-отблизо. — Не сме спуснали дори резето.

Забърза към кухнята и провери задната врата.

— Ключът на задната врата не беше превъртян два пъти, алармата не беше включена. Не ми казвай, че и прозорците не са били обезопасени!

Баща ми явно е придобил нощни навици, превърнали къщата в по-охранявано място и от Форт Нокс.

— Защо не заключи? — попита мама. Не звучеше обвиняващо, по-скоро озадачено.

— Защото не знаех, че го правите.

Това даде повод за ново озадачение и след като помълча, тя установи:

— Е, сега знаеш.

Готвех се да тръгна за работа, но мама беше толкова отнесена и не на себе си, че позвъних на Андреа да видя какви ги вършат. Учуди ме, като ми съобщи, че галавечерята била „голям майтап“, че чакръкчиите били банда веселяци и прегъвали ружите на две, за да покажат как изглеждал човек с дискова херния. Май беше забърсала някого от тях.

Добави, че нямало нужда да ходя, което беше много благородно от нейна страна, защото имаше доста работа след завършването на конференцията — да се откарат делегатите до летището, да се върнат столовете, осветителните тела и екраните на компаниите, от които ги бяхме наели, въпреки че екраните така и не пристигнаха, значи една грижа по-малко, разправии с хотела за сметката и така нататък.

В замяна на нейната добрина й разказах накратко какво всъщност се беше случило с татко.

— Криза на средната възраст — увери ме тя. — Каква кола кара?

— „Нисан Съни“.

— Ясно. Бързо ще я замени за червена „Мазда“ MX5 и скоро след това ще дойде на себе си.

Върнах се да предам добрите новини на мама, но всичко, което ми отговори, беше:

— Застраховката за червените коли е по-висока, четох го някъде. Искам да се върне вкъщи.

Беше се подпряла с лакти на масата, по която се въргаляха останки от вчерашната закуска: купички, изцапани с масло ножове, чаши за чай. (Аааа!) Не си бях дала труд да разтребя, когато разчиствах счупените чинии, сигурно съм си мислила, че това е територия на майка ми. Тя толкова се гордее с къщата си — поне при нормални обстоятелства — но сега дори не забелязваше бъркотията. Захванах се за работа, трупах чиниите една върху друга, но когато вдигнах купичката с овесената каша на баща ми, майка ми извика:

— Не!

Грабна я от мен и я сложи в скута си.

След това още веднъж набра телефонния номера в работата на татко. Звънеше му приблизително на всеки пет минути от осем и половина и все се включваше гласовата му поща. Вече беше десет и тридесет.

— Можем ли да отидем до работата му, Джема? Моля те. Трябва да го видя.

Явното й отчаяние беше непоносимо.

— Нека изчакаме и първо да говорим с него.

Защото какво щяхме правим, ако се появим пред кабинета му и не ни пуснат? Не исках да рискувам.

— Мамо, имаш ли нещо против да изляза за десет минути?

— Къде ще ходиш?

Гласът й беше дрезгав от плача.

— Не ме оставяй.

— Ще отскоча до магазина. Обещавам веднага да се върна. Да ти взема ли нещо? Половинка мляко?

— За какво ни е? Млекарят не носи ли мляко?

Млекарят. Един друг свят.

Търсех си палтото, когато си спомних, че съм го оставила при чакръкчиите. Наложи се да тръгна, както си бях — с измачкания костюм от вчера, покрит с полепнали по него перца.

— Нали веднага ще се върнеш? — извика мама след мен.

— Веднага.

Избръмчах до местния търговски център и изскочих от колата още преди да съм паркирала. Сърцето ми биеше до пръсване. Драмата с татко беше отстъпила на втори план. Причината да усещам устата си суха беше книгата на Лили. Хукнах през тълпата, надявайки се да не се сблъскам с някого от работата, и нахлух в книжарницата, като продължавах да бъда нащрек. Адреналинът ми беше на максимум, чувствах се като командос, атакуващ вражеско посолство. Очите ми шареха наляво и надясно, очаквах да изскочат из засада големи щандове с книгата на Лили, после много бързо се завъртях да видя да няма ли нещо зад мен. Засега нищо. Със зоркото си око мернах лавиците с нови заглавия и за по-малко от секунда сканирах всички корици — и киборг не би се справил по-бързо — но нямаше и следа от Лили.

Ами ако не продаваха книгата тук? В края на краищата това беше малък, квартален магазин. Реших, че трябва да отида в центъра, в някоя по-голяма книжарница. Нямаше да се откажа, докато не докопам копие от книгата на Лили.

После проверих по азбучен ред. Авторите с „Р“ бяха на по-ниските рафтове, близо до пода. Клекнах. Ротърс, Рердър, Рогън и… о, Боже, ето я. Видях името й. Лили Райт. Написано някак си засукано и претенциозно: Лили Райт. И заглавието беше със същия шрифт: „Церовете на Мими“.

Сърцето ми щеше да изскочи, а дланите ми бяха толкова потни, че оставиха петна по корицата. Разгърнах страниците, но пръстите ми бяха като изтръпнали. Търсех представянето на автора. Изведнъж го открих.

Лили Райт живее в Лондон с приятеля си Антон и дъщеричката им Ема.

Велики Боже. Виждайки го в тази книга, то стана много по-истинско от когато и да е преди. Беше отпечатано.

Всички — нейните издатели, читатели, продавачите от книжарницата и работниците в печатницата — всички мислеха, че е вярно. Антон беше партньорът на Лили и те имаха дъщеричка. Побиха ме тръпки. Само аз правех изключение, защото бях единственият човек в целия свят, който мислеше, че Антон по право е мой. Всички други, навсякъде, смятаха, че претенциите на Лили към него са основателни. Горчива несправедливост. Тя го беше откраднала, но вместо да я третират като обикновена престъпница, каквато си беше, всички я потупваха по гърба и я поздравяваха:

„Браво, с какъв красив приятел си се обзавела. Умница си ти.“

Да не споменаваме факта, че отгоре на всичко беше започнала да дава фира, естествено. Дори не беше загатнато, че щеше да изглежда далеч по-лицеприятно, ако си беше присадила тупе като Бърт Рейнолдс — не ставам зла, тя самата често го казваше. Но не, на показ излизаха само хубавите й страни, всичко беше прекрасно, дори косата й. На задната корица имаше малка черно-бяла снимка. Загледах се в нея и устата ми се изкриви в гримаса. Вижте я, нежна блондинка с големи очи, източена като фиданка, стройна като ангел. А казват, че фотообективът никога не лъже.

Почти имах чувството, че няма нужда да плащам за книгата — не само че авторката беше откраднала мъжа, когото обичах, но и беше написала книга за мен. Усетих някакво силно, непреодолимо желание да кресна на продавача:

— Всичко това е за мен, знаете ли?

Но успях да се удържа.

Някак си платих и се озовах вън от магазина. Стоях на студа и прелиствах страниците, търсейки името си. От пръв поглед не можах да го видя. Продължих да търся, после разбрах, че тя навярно е променила името ми, в случай че реша да я съдя или нещо такова. Навярно бях „Мими“. Стигнах до седма страница, преди да изляза от транса, в който бях изпаднала и да си дам сметка, че със същия успех можех да съм у мама, на топло, вместо да стърча тук и да чета.

Веднага щом се върнах в къщата, майка ми застана на вратата на кухнята и рече, задъхвайки се:

— Той си има приятелка.

Докато съм била навън, тя най-накрая успяла да спипа татко и наново преживяваше новината.

— Това не се е случвало на никой от познатите ни. Къде сбърках?

Дойде в обятията ми, сгуши се до мен и нещо твърдо ме удари по бедрото — купичката от овесената каша, беше я пъхнала в джоба на пеньоара си. Разплака се като дете, давеше се, кашляше и хълцаше; сърцето ми се късаше. Беше в толкова ужасно състояние, че й дадох двете таблетки, предвидени за спешен случай, и отново я сложих да си легне. Веднага щом задиша спокойно, извадих рецептата за успокоителното, която д-р Бейли остави — при първия удобен случай щях да отскоча до аптеката.

После в пристъп на ярост звъннах на баща ми, който изглеждаше изненадан — изненадан, не друго — да ме чуе.

— Идваш довечера вкъщи да се обясните — заповядах му гневно.

— Няма какво да обяснявам — започна той. — Колет каза…

— По дяволите Колет, пет пари не давам какво е казала Колет. Ще дойдеш тук и ще проявиш малко уважение.

— Какъв език — отговори огорчено той. — Добре. Ще дойда в седем.

Затворих телефона и земята се разтресе под краката ми. Баща ми си имаше любовница. Баща ми беше зарязал майка ми.

Настаних се на леглото до майка ми и започнах да чета книгата, която беше изцяло за мен.

По средата на следобеда мама отвори едно око.

— Какво четеш? — промърмори тя.

— Книга.

— Аха.

Глава 4

До: Susan_inseattle@yahoo.com

От: Gemma343@hotmail.com

Относно: Каква е жената, която краде любовта на живота на най-добрата си приятелка и после пише книга за нея?

Нов ден, нови проблеми.

Още възмутителни новини. Книгата на Лили е излязла. Да, Лили Райт — крадлата на мъже. Лили Райт — плешивката.Това е най-откаченото нещо, което някога съм чела, нещо като детска книжка, освен дето няма картинки и думите са по-дълги. Разказва се за вещица на име Мими (правилно чу, вещица), която идва в някакво село, което може със същия успех да е в Ирландия, Англия или на Марс, и започва да се бърка в живота на всички. Прави магии с такива наставления: „Сложи шепа състрадание, поръси интелигентност и щедро добави любов.“ Майтап! Мен ме няма вътре, теб те няма, даже и Антон май го няма. Единственият човек, когото разпознавам, е едно злобно момиченце с къдрици, което трябва да е Коуди.

Прочетох я едва за четири часа, но предполагам, че много хора ще я купят и тя ще стане милионерка и знаменитост. Животът е толкова гаден.

Щом свърших, трябваше да вдигна мама, защото баща ми щеше да дойде. Тя отказа да се облече — прекалено се беше влюбила в онзи пеньоар. А колкото до купичката за овесена каша на баща ми, така се беше вкопчила в нея, сякаш в съда щяха да я сложат в торбичка с надпис „Доказателство №1“.

После пристигна татко — използва собствения си ключ, което не очаквах, и съвсем си изкарах акъла. По-малко от два дни бяха минали, но изглеждаше променен. По-ъгловат, с по-изсечени черти, някак по-ясен. Бях поразена колко сериозна е цялата работа, когато установих, че е облечен с нови дрехи. Определено не бях ги виждала. Кафява велурена жилетка — Христе милостиви! Наченки на бакенбарди, фамозна прическа и, най-ужасното от всичко, маратонки. О, майко Божия, маратонки. Ослепително бели и така стегнати, че изглеждаше, сякаш те го носят, а не той тях.

— Е, какво става? — попитах.

Без дори да сяда, той заяви, че много съжалява, но е влюбен в Колет и тя е влюбена в него.

Най-отвратителното, най-ужасно нещо. Какво беше сбъркано в картинката? Всичко, да го вземат мътните.

— Ами ние? — попитах аз. — А мама?

Помислих, че така ще му повлияя, защото цял живот ни е бил верен. Но знаеш ли какво отговори? Просто:

— Съжалявам.

Което, естествено, означаваше, че не съжалява. Даже не го беше грижа, което не разбирам, защото винаги е бил толкова добър и мил. Мина малко време, преди да схвана какво става, защото все пак беше ТАТКО, нали така? После — което ме изплаши още повече — той беше в онова състояние, в което единственото, което чувстваш, е собственото ти щастие, и не можеш да си представиш, че останалите не изпитват същото. Не допусках, че се случва и на възрастни хора, на родители.

Тогава мама каза със слаб глас:

— Ще останеш ли за вечеря?

Поне така ми се стори. Не съм съвсем сигурна. Бях като упоена, та рекох:

— Няма как. Няма достатъчно чинии.

После го нападнах обвиняващо:

— Вчера тя счупи повечето, защото беше толкова разтревожена.

Окото му не мигна. Само отговори:

— И без това не мога да остана.

Незабелязано хвърли поглед към входната врата, нещо сякаш прещрака у мен и аз креснах:

— Тя е отвън! Ти си я довел със себе си!

— Джема — извика той, но вече бях стигнала до входната врата и — ами да — една жена седеше на задната седалка на нисана. Стори ми се, че ще припадна. Наистина имаше друга жена и баща ми не страдаше от самозаблуда в резултат от преумора.

Знаеш как в книгите винаги казват, че жени, които крадат чуждите мъже, изглеждат „корави“, така че да не изпитваме никаква симпатия към тях. Е, Колет наистина имаше такъв вид. Забеляза ме и ми хвърли поглед, който предупреждаваше: „Не се закачай с мен“. Скочих като пощуряла, залепих лице о прозореца от нейната страна, поставих долната си устна върху горната и се оцъклих срещу нея, после я нарекох каквото трябваше, но прави й чест, тя не се отдръпна дори на сантиметър, само хладно ме изгледа с кръглите си сини очи.

Баща ми хукна подире ми и занарежда:

— Джема, остави я на мира. Тя не е виновна.

После измърмори:

— Съжалявам, скъпа.

Напълно изцедена, влязох вътре и, Сюзан, знаеш ли какво ми беше в главата? Мислех си: направила си е руси кичури, косата й изглежда по-добре от моята.

Татко остана още само около пет минути и точно когато тръгваше, извади четири прототипа на блокчетата тирамису от (чак ми е трудно да го напиша) джоба на кафявата си велурена жилетка. За момент почти се трогнах — поне искаше да ни зарадва с шоколад — когато каза:

— Искам да знам какви са ви впечатленията, особено ако мислите, че ароматът на кафе е прекалено силен.

Хвърлих едното блокче по него, то го улучи по бакенбарда, и креснах:

— Сам си прави тъпия маркетинг — но мама беше стиснала своето като спасителна сламка.

В следващия момент пак останахме сами с нея, онемели, със зяпнали уста.

Именно тогава изпаднах в шок; нищо не ми изглеждаше истинско. Сякаш бушоните ми изгърмяха.

Как стана всичко? Но знаеш ли какво? Наред с другите чувства, беше останало място и за смущение. Това е лошо, нали? Но, Исусе, непоносима ми беше мисълта, че баща ми палува с жена на моята възраст. Достатъчно зле е да си мислиш, че родителите ти правят секс. Но с други хора…

Помниш ли, когато баща ти се ожени за Каръл? И как мисълта, че го „правят“, беше толкова ужасяваща, та решихме, че са заедно само за да си правят компания? Само да можех да убедя себе си, че и сега случаят е такъв!

И какво да очакваме от кичурестата Колет с твърдото лице? А баща ми носеше велурена жилетка. Велурена, мили Боже.

Ах! Само като си ги представя.

— След всичко, което направих за него — каза мама. — И да ме остави в годините на залеза ми. Къде сбърках?

Знаеш ли какво, винаги съм се страхувала да имам деца, защото чувствах, че няма да издържа да гледам разбитите им юношески сърца. И в най-лошите си кошмари не съм допускала, че ще ми се наложи да го преживея с майка ми.

Знаеш я каква е — прекрасна съпруга, винаги готвеща прекрасни ястия, поддържаща къщата в идеално състояние, никога не се сърдеше на татко, като се отнесе на тема шоколадчета. Запази фигурата си през менопаузата. Дори и нея понесе със самоувереност; никога не я спипаха в универсален магазин с неплатена консерва сардини в чантата. (Защо ли все избират консерва сардини?)

Ще ти кажа нещо, това много ме ожесточи срещу мъжете. Какъв е смисълът? Отдаваш им живота си, готвиш до посиняване, гладуваш, докато получиш остеопороза, и за какво? За да те зарежат тъкмо когато започваш окончателния си преход към старостта заради любителки на велурени жилетки с руси кичури.

— Той не те заслужаваше — казах аз.

Тя доби ядосан вид и отвърна:

— Говориш за баща си.

Какво се очакваше да кажа? Че морето е пълно с риба? Че ще срещне някой друг? Майка ми е на шестдесет и две, пухкава и мила, прилича на баба.

Ако имаш възможност, звънни ми у мама. Ужасява се да остане сама, така че ще остана тук за известно време, поне докато той не дойде на себе си и се прибере вкъщи.

С обич:

Джема

П.П. Не, няма да се сърдя, ако не си намерила валиум. И ром с кола е добър заместител. Правилно си постъпила.

Майка ми ме пусна да изляза и да си взема чисти дрехи от моя апартамент, който е на петнадесет минути път с кола.

— Ако не си дойдеш до четиридесет минути, ще започна да се страхувам — зарече се тя.

В такива моменти мразя факта, че съм единствено дете. Майка ми е имала два аборта — един преди да ме роди и един след това — и никакви люлеещи се кончета и велосипедчета с три колелца не ми компенсираха липсата на братчета и сестричета.

Докато карах, се сетих за Колет и кичурите й. Най-големият шок беше, че тя е на почти същата възраст като мен; значеше ли това, че татко е заглеждал приятелките ми? Не беше имал любовни връзки или флиртове — довчера идеята щеше да ми се види смехотворна — и съвсем неочаквано го погледнах с други очи. Като си припомня, винаги е бил любезен с приятелките ми, черпеше ги с шоколад, когато идваха, но така ги подканваше да споделят атмосферата на къщата. И когато прекрачих края на юношеството си и станах на двадесет и няколко, той беше таткото, който излизаше в два сутринта с палто върху пижамата, за да ме прибере от някой клуб в града. Отношенията ни се поохладиха и чашата преля, когато Сюзан отвори прозореца си и повърна половин бутилка кайсиева ракия от външната страна на вратата на колата. Татко не разбра до другата сутрин, когато, подрънквайки с ключовете за колата, запътил се да поиграе голф, откри, че по едната му врата има засъхнал драйф. Но вместо да побеснее и да се развика като господин Бийрс, когато Сюзан повърна в лехата му с цветя („Да кажеш на тази хлапачка да дойде и да си почисти! Не трябва да пие, още е малка и не може да носи!“ И така нататък, и така нататък…) татко само рече:

— А, горката! Тази Сюзан — и се обърна кръгом да вземе съд с вода и парцал.

По онова време си мислех, че татко просто проявява любезност, но сега се чудя дали не е имало някакъв развратен контекст.

Отвратителна мисъл.

Хванаха ме няколко червени светофара, които ми подядоха от времето, но поне кодът на електронната порта работеше. Апартаментът ми е в комплекс, който има претенциите да бъде последна дума на модата и сред многото удобства са (смехотворно жалък) фитнес клуб и електронен портал, предназначен да осигури „безопасност“. Обаче кодът на вратата най-редовно не работи и хората или не могат да излязат за работа, или не могат да си влязат за вечеря, в зависимост кое време на деня е.

Прегледах пощата си — шест-седем листовки, рекламиращи силова йога, проспект за автоматично напояване — и проверих телефонния си секретар: нищо спешно; всички завършваха съобщенията си с думите: „Ще те потърся на мобилния телефон.“ (Мобилен, наистина. Животът ми щеше да се улесни, ако му сложат колелца.) После нахвърлях тоалетни принадлежности, бельо и зарядното устройство за телефона в една чанта и се опитах да намеря чисти дрехи за работа. Открих една прясно изгладена риза, закачена на вратата на гардероба, но ми трябваха две. Тършуването из закачалките ми осигури още една, после видях, че причината да не я нося е, че имаше гадни жълти петна под мишниците, които прането не бе успяло да премахне, та бях решила да не я обличам повече. Е, щеше да се наложи; просто нямаше да си събличам сакото. Накрая прибрах костюма си на дискретно райе и обувките с десетсантиметрови токчета. (Никога не нося ниски обувки. Обикновено са толкова високи, че когато ги събуя, хората се озъртат объркани и питат: „Къде изчезна тя?“ и аз трябва да отговоря: „Тук долу съм.“)

Преди да тръгна, хвърлих изпълнен с копнеж поглед към леглото си; щях да спя в стаята за гости на нашите и никак нямаше да е същото. Обичам си леглото. Нека разкажа за него.

Няколко любими вещи

Любима вещ №1

Леглото ми: една любовна история

Леглото ми е прекрасно. Не е просто някакво старо легло. То е легло, което сглобих сама, и с това не искам да кажа, че дойде пакетирано у дома от „Икеа“. Купих скъп матрак, искам да кажа, не най-евтиния в магазина. Май имаше цели два по-евтини. Истинско прахосничество.

После завивките. Имам не един, а два пухени юргана. С единия очевидно се завивам. Но — това ще ви хареса — вторият е под чаршафа ми и аз лежа отгоре му. На този номер ме научи майка ми и е трудно да опиша блаженството да се покатериш и да потънеш в пухкавите, перушинести обятия. Юрганите сякаш ме галят, мълвейки: „Сега си добре, при нас си, няма страшно, всичко е наред, сега си в безопасност“ — както героят говори на момичето в края на филма, след като е бягала от корумпираните агенти на ФБР и накрая е успяла да ги изобличи, без да я застрелят.

Чаршафи, пликове и калъфки за възглавници: от памук, естествено, и са бели, бели, бели (като изключим петната от кафе).

Уникална отличителна черта: таблата — най-хубавото нещо. Направи ми я Клод, приятелят на Коуди (платих му за нея, не беше подарък) и това е табла като за легло на кинозвезда от петдесетте: голяма, украсена с всевъзможни заврънкулки, тапицирана с бледобронзова коприна, обсипана с чаени розички, наполовина приказна, наполовина модернистична, с други думи, страхотна. Хората винаги казват нещо за нея. Първия път, когато Антон я забеляза, възкликна:

— Ега ти префърцуненото легло! — след което избухна в смях, преди да ме търкулне върху него. О, щастливи дни…

Хвърлих към леглото си последен, пълен със съжаление поглед, щеше ми се да не го напускам. Посъветвах се с въображаемите си сестри:

— Ти иди при мама — казах на първата. — Ти си най-голямата.

Но полза нямаше, така че тръгнах аз.

Когато слязох от колата и влязох в къщата, носейки чистия си костюм и ризите, майка ми попита:

— За какво са ти потрябвали?

— За работа.

— Работа ли? — сякаш никога не беше чувала за подобна нещо.

— Да, мамо, за работа.

— Кога.

— Утре.

— Не ходи.

— Мамо, трябва да отида. Ще си загубя работата, ако не отида.

— Вземи си отпуска по семейни причини.

— Дават я само когато някой умре.

— Ще ми се да беше умрял.

— Мамо!

— Така си е. Щяхме да получим сума ти съчувствие. И уважение. И съседите щяха да ни носят храна.

— Кексове — казах аз (те това носеха).

— И ябълков пай. Маргьорит Кели прави чудесен погребален ябълков пай. — (Казано с определена доза горчивина, след малко ще стане ясно защо.) — А вместо да има благоприличието да умре, той си хвана приятелка и ме остави. И сега ти ми говориш за ходене на работа. Вземи си част от годишната отпуска.

— Не ми е останала.

— Отпуска по болест тогава. Д-р Бейли ще ти даде болничен. Аз ще платя.

— Мамо, не мога.

Започнах да изпадам в паника.

— Какво може да е толкова важно?

— Сватбата на Давиния Уестпорт е следващия четвъртък.

— Голяма работа — отговори ми тя.

Една от топсватбите във висшето общество за тази година, да бъдем точни. Най-важната, сложна, скъпа, ужасяваща работа, която някога съм имала. Предварителната организация ми беше отнела месеци, и не само наяве, но и насън.

Само цветята представляваха пет хиляди замразени лалета, поръчани от Холандия, наехме декоратор с шестима асистенти, които щяха да долетят от Ню Йорк. Тортата щеше да бъде три метра и половина високо копие на Статуята на свободата, но щеше да е направена от сладолед, така че не можеше да се приготви преди последната минута. Огромна шатра, достатъчна да побере петстотин гости, щеше да се вдигне на поляната в Килдеър в понеделник вечерта и да се превърне в страна на чудесата от арабските приказки до четвъртък сутринта. Защото Давиния — във всяко друго отношение любезно и разумно момиче — беше избрала да се омъжи в шатра през януари и аз още се опитвах да събера достатъчно радиатори, че да не замръзнем. Колкото до другите неща… Много, много други неща. Това, че Давиния ме беше избрала да осъществя мечтаната й сватба, безспорно бе успех. Но напрежението… готвачите можеха да получат хранително отравяне, цветарите изведнъж да развият алергия към цветния прашец, фризьорите да си счупят китките, шатрата да се срути и в края на деня проблемът щеше да е само мой.

Но не можех да разкажа на мама никакви подробности, тъй като бяха строго поверителни, а нея я биваше още по-малко и от мен да пази тайни — половината квартал вече знаеше за шоколадчето с тирамису.

— Но ако тръгнеш на работа, какво ще стане с мен?

— Може да поканим някоя от съседките да стои при теб.

Мълчание.

— Става ли? Защото, разбираш ли, това ми е работата, плащат ми да бъда там, а вече не ходя два дни.

— Кои съседки?

— Ами…

Едно по-ново социологическо проучване би показало, че в състава на местната общност е настъпила промяна. Доскоро изглеждаше, че всички съседки са жени на мамина възраст или по-възрастни и се наричат Мери, Мора, Мей, Мария, Мойра, Мари, Мери и пак Мери. С изключение на госпожа Прайър, която се казваше Лоте, но само защото беше холандка. Те все я навестяваха, разнасяха пликове за църковни събрания или търсеха назаем рокля за танците, или… е, такива неща.

Но напоследък три или четири от Меритата се преместиха; Мери и г-н Уеб продадоха къщата и се пренесоха в по-спокоен апартамент край морето „сега, когато децата изкласиха“; г-н Спароу беше починал и Мери Спароу, най-близката приятелка на мама, отиде да живее при сестра си в Уелс. А другите две Мери? Не мога да си спомня, защото, признавам, никога не обръщах голямо внимание, когато майка ми даваше отчет за местните събития. А, да, Мери и г-н Грифин се преместиха в Испания заради артрита на Мери Грифин. Ами последната Мери? Ще се сетя.

— Госпожа Парсънс — предложих аз, — тя е симпатична. Или госпожа Кели.

Долових, че идеята не я биваше. Отношенията им се бяха обтегнали — останаха любезни, но напрегнати — откакто г-жа Парсънс беше помолила г-жа Кели да направи тортата за двадесет и първия рожден ден на Силия Парсънс, вместо да помоли мама, за която цялата махала знаеше, че прави тортите за двадесет и първите рождени дни на всички; правеше ги във форма на ключ. (Това стана преди близо десет години. Да се таи обида е едно от любимите занимания тук.)

— Госпожа Кели — повторих, — тя не беше виновна, че госпожа Парсънс я е помолила да направи тортата.

— Но не беше длъжна да я приготви, можеше да откаже.

Въздъхнах. Повтаряли го бяхме хиляда пъти.

— Силия Парсънс не желаеше ключ, искаше бутилка шампанско.

— Доди Парсънс поне можеше да ме попита мога ли да я направя.

— Да, но тя знаеше, че госпожа Кели има книга с украси.

— На мен не ми трябва книга. Мога да измислям формата с въображението си.

— Именно! Ти си по-добрата.

— И всички казаха, че блатът е сух като пясък.

— Така беше.

— Тя трябваше да прави това, за което я бива — ябълкови пайове за погребение.

— Точно така, наистина, мамо, госпожа Кели не беше виновна.

Важно беше да създам по-близки връзки с г-жа Кели, защото не можех да взимам повече свободни дни. Франсис и Франсес — да, „Ф&Ф“ от „Ф&Ф Дигнън“ — бяха толкова доволни, когато спечелих поръчката на Давиния, и казаха, че ако се справя добре, ще организирам всичките й сватби. Но ако се издъня, е… Работата е, че ме беше страх от Франсис и Франсес — всички ни беше страх. Франсис има оловносива къса коса, която успешно подчертава боксьорската й челюст. Въпреки че всъщност не пуши пури, не носи мъжки панталони и не седи с разкрачени крака, така я виждам, когато затворя очи и помисля за нея — нещо, което не се случва често, поне не доброволно. Франсес, партньорът й в злото, беше като яйце с крака: всичките му килограми бяха струпани по корема, но пищялите му бяха кльощави като на Кейт Мос. Имаше кръгло лице и беше плешив, като изключим двете туфи коса, стърчащи над ушите му, заради които приличаше на Йода. Хората, които не го познаваха, мислеха, че е мухльо. Казваха за Франсис: „Тя носи панталоните.“ Но грешаха, и двамата носеха панталони. Всеки си имаше чифт.

Ако объркам тази сватба, щяха да ме закарат в СБП (стаята без прозорци, техния еквивалент на стая 101 (Стая 101 — от романа на Джордж Оруел „1984“, стая, в която могат да ти се случат най-ужасни неща. — Б. пр.)), и да кажат, че съм ги разочаровала, и после, като добавка, да ме уволнят. Тъй като са женени, често се хвалят, че компанията им повече прилича на семейство. Определено знаят как да ме накарат да се почувствам като виновна ученичка и поощряват организаторите (аз съм един от тях) да се конкурират помежду си — казаха ми хора, които го знаят — сякаш да се състезават братя и сестри.

Както и да е.

— Е, да поканя ли госпожа Кели да дойде?

Мама отново потъна в мълчание.

Отвори уста. Известно време нищо не се случи, но знаех, че нещо се мъти. Тогава някъде дълбоко от нея се надигна тих, болезнен стон. Почти като ултразвук, но с лек намек за човешки глас. Смразяващо. Предпочитам да чупи чинии всеки ден.

Тя поспря, взе си дъх и започна наново. Дръпнах я за ръката и казах:

— Мамо. Моля те, мамо!

— Ноел си отиде. Ноел си отиде.

В този момент ултразвукът изчезна и тя неудържимо заплака, както тази сутрин, когато се принудих да я успокоявам с таблетките за спешни случаи на д-р Бейли. Но те се бяха свършили; трябваше да отида до аптеката. Навярно имаше някоя, която работи до късно през нощта?

— Мамо, само ще помоля някой да остане при тебе, докато скоча да взема таблетките.

Тя не ми обърна никакво внимание и аз запраших по улицата към госпожа Кели, която, като ме видя в какво състояние съм, разбра, че е дошло време да бърка тесто и да бели ябълки.

Обясних бедственото положение, тя знаела късна аптека.

— Затварят в десет.

Беше десет без десет. Време да наруша закона.

Подкарах като луда и стигнах аптеката в десет и една. Но вътре все още шаваше някой. Задумках по стъклената врана и един мъж спокойно се приближи и ми отвори.

— Благодаря ви. О, слава Богу — казах, влитайки.

— Хубаво е да си нужен — отговори той.

Тропнах пред него смачканата рецепта.

— Моля ви, кажете ми, че ги имате. Случаят е спешен.

Той я поизглади и отвърна:

— Не се безпокойте, имаме ги. Седнете там.

Изчезна зад белия параван, там където държат лекарствата, и аз се строполих на един стол, опитвайки се да си поема дъх.

— Точно така — безплътният му глас дойде иззад светлата преграда. — Дишайте дълбоко. Вдишвайте, издишвайте.

Появи се отново с успокоителните и каза любезно:

— Грижете се за себе си. И запомнете, никакво шофиране или работа с машини, когато взимате такива неща.

— Добре. Благодаря. Много ви благодаря.

Чак когато седнах зад волана, осъзнах, че той мислеше, че хапчетата са за мен.

Глава 5

Обикновено не чета рецензии за книги, така че мина време, преди да я открия в съботния вестник. Докато преглеждах критичните материали за някакви биографии на мрачни английски генерали и за една книга за бурската война, започнах да подозирам, че Коуди навярно поне веднъж е сгрешил. Но тогава сърцето ми подскочи и дъхът ми спря. Гадният Коуди беше прав. Имаше рецензия. Той знаеше всичко.

Разтреперана, оставих вестника. Явно романът се харесваше. Поеми си дълбоко въздух, задръж, издишай, пак вдишай, задръж, издишай. О, Боже, как завиждах. Така завиждах, че цялата бях позеленяла.

Сякаш беше пред очите ми: Лили Райт щеше да се превърне в истинска знаменитост. Всички вестници щяха да пишат за нея и да стане всеобща любимка. Независимо от рядката си коса, щеше да се яви на страниците на „Хелоу!“ Щеше да се добере до „Паркинсон“. Да я интервюират Дейвид Летърман и Опра. Щеше да стане толкова известна, че да може да си позволи прическата на Бърт Рейнолдс и щяха още повече да я харесват. Щеше да се отдаде на благотворителност и да я наградят. Да се вози в лимузина. Да има огромна къща. И охрана. Всичко, каквото си поиска!

Взех вестника и отново прочетох отзива, търсейки нещо — каквото и да е — отрицателно. Трябваше да има нещо. Но колкото и да четях, ставаше ясно, че рецензията е пълна с хвалби.

Захвърлих вестника с рязко движение. Защо животът е толкова противен? Защо някои хора получават всичко? Лили Райт има красив мъж — моя, прекрасно момиченце, наполовина мое и сега — славна кариера. Не беше честно.

Мобилният ми телефон иззвъня и аз го грабнах. Беше Коуди.

— Видя ли я? — попита той.

— Да. А ти?

— Да — последва пауза. — Постъпила е съвсем почтено.

Коуди държи златната среда между Лили и мен. Отказа да вземе страна, когато настъпи великият разрив, и няма навик да злослови с мен за нея, въпреки че при нормални обстоятелства би злословил за Ирландия. (Само ако се отнася за олимпийски спорт.) Веднъж даже има нахалството да предположи, че отмъкването на Антон от Лили щяло да й причини толкова болка, колкото и на мен. Няма що! На теория разбирам положението му — Лили нищо не му беше сторила — но понякога, както днес, ми призлява от него.

Беше събота сутринта, пет дни, откакто татко си беше отишъл — пет дни — и все още не се беше върнал. Бях сигурна, че ще го стори всеки момент. Именно това ме крепеше, мисълта, че ситуацията беше абсолютно временна; че нещо е прещракало в главата му, в комбинация с напрежението от проблема с вкус на тирамису, но че ще дойде на себе си за нула време.

Чаках, чаках и чаках. Чаках да чуя ключа му в ключалката, да го видя как се втурва в антрето, хленчейки каква огромна грешка е допуснал и как иска този ад да свърши.

В четвъртък му звъних четири пъти да го моля да се върне у дома и всеки път ми отговаряше едно и също — че съжалява, но няма да се върне. После си рекох, че достатъчно съм му се обаждала и няколкодневно мълчание от мен и мама ще му подейства като шок, който ще го вразуми.

Седмица. Давах му една седмица. Дотогава трябваше да се върне. Наистина трябваше, защото алтернативата беше немислима.

В четвъртък и петък не отидох на работа. Не можех — твърде много се тревожех за майка си. Но работех от мамини, прекарвайки четвъртъка в телефонни разговори, изпращане на факсове и имейли, организирайки сватбата на Давиния. Даже успях да метна няколко имейла до Сиатъл, на които отделих доста време и се съгласих със Сюзан, че жилетката на баща ми е могла да изглежда и по-зле, да речем — с ресни.

В петък сутринта Андреа дойде у майка ми с папките и поработихме върху списъците. Организирането на сватбата на Давиния Уестпорт включваше безконечни списъци: с времето за пристигане на гостите, на шофьорите, които щяха да ги вземат, къде щеше да застане всеки един и списък на специфичните изисквания на всекиго.

(Обожавам списъци и понякога в началото на някоя задача писмено изреждам нещата, които вече съм свършила, така че да мога да „им тегля чертата“.)

После идваха разписанията. Точният час, когато ще се разпъне шатрата, кога ще пристигнат километрите сатен, кога ще се застеле подът и ще се монтират осветлението и отоплението. Напредвахме добре, докато Давиния не се обади в петък следобед, за да каже, че приятелите й Блу и Сиена са се разделели и не бива да седят един до друг на една и съща маса. Всяка друга работа трябваше да се отложи за следващите два часа, докато не разработим нов план за настаняване — тази незначителна раздяла породи приливни вълни, които се разпространиха из цялото сватбено тържество, защото изглежда всички гости бяха преспали едни с други. Всяко предложено разместване имаше отрицателен резултат; Сиена не можеше да седне на четвърта маса, защото новата приятелка на Блу, Огъст, беше там. Не можеше и да седи на пета маса, тъй като бившият й щеше да е там. На шеста маса беше бившата на Блу, Лия, която беше зарязал заради Сиена. Седма маса… и така нататък. А когато се опитахме да отстраним препятствията — да преместим Огъст на друга маса например — тя се оказваше до някого, с когото е скъсала или спала. Все едно се опитвахме да наредим кубчето на Рубик.

Това, което влошаваше нещата, беше, че не разполагах изцяло с вниманието на Андреа. Тя все гледаше шоколадчетата, небрежно разхвърляни по перваза на прозореца, в кутията за хляб и върху хладилника.

— Сякаш са те пуснали безконтролно в сладкарски магазин.

Тъй като през целия ми живот шоколадът ми е бил подръка, и то без пари, някак си не му обръщах внимание, но се беше оказал много полезен от вторник насам: мама загуби волята си за живот, но по-обезпокоителното беше, че изгуби желание и да готви. И тъй като нямах опит в тази работа, беше по-лесно като основно блюдо да хапваме бисквити и шоколад.

Натъпках Андреа с най-отбраните лакомства с надеждата, че ще се концентрира върху предстоящата работа.

— Съсредоточи се — умолявах я аз, — направи го за Давиния, ако не искаш да го направиш заради мен.

Виждате ли, Давиния Уестпорт беше нещо изключително. Въпреки че бе елегантна, богата и красива, тя беше и мила. (Като изключим, както казах, че настояваше да се омъжи в шатра през най-студения месец на годината.) Твърде често клиентът е най-лошата част от работата — по-лоша от пожар в балната зала на хотела два дни преди събитието или салмонелена зараза за гостите на благотворителна вечеря, причинила стълпотворение от линейки, докато хората се опитват да си изповръщат червата по време на лотарията. Но Давиния беше нещо различно. Не ми звънеше у дома посред нощ, че яката й е в неподходящ нюанс на черното или се е простудила зле, та да го имам предвид.

Андреа и аз свършихме около осем часа в петък вечерта. Едва що си беше тръгнала, благодарно гушнала куп сладки, и майка ми ми връчи списък и ме засили към супермаркета за седмичните покупки. Не дойде с мен, понеже винаги, когато предлагах да се облече, тя се вкопчваше във (все по-мърлявия си) пеньоар на прасковки, запасваше го и изхленчваше:

— Не ме принуждавай.

Но когато започнах да разопаковам продуктите, мама се заоплаква, че съм купила все каквото не трябва.

— За какво си взела това масло? — попита тя със същото озадачено изражение, което беше придобила първия ден когато бях забравила да заключа вратата през нощта. — И не купуваме такъв хляб. Не взимаме от този вид пуканки, име едни по-хубави. Да се хвърлят пари на вятъра… — мърмореше тя.

Преди да си легна, трябваше да се преборя със заключването, проверката на прозорците, поставянето на райберите и веригите на всички врати, за да обезопася къщата според високите изисквания на мама. До това време бях изтощена, така че се бухнах в леглото — и не можех да се удържа да не изпитам леко самосъжаление. Беше петък вечер, трябваше да съм излязла и да се забавлявам, а не да дундуркам майка си. Как ми се искаше да се беше върнал татко.

Бях в твърде лошо настроение за да заспя, затова потърсих убежище във фантазиите си. Открай време си представям въображаеми истории, в които избягали гаджета се завръщат или побеждавам враговете си. Създавам си сериозна репутация, преди всичко пред тайфата на Коуди, и нерядко жени, с които току що съм се запознала, ме молят да им помогна.

Ето как става: тя ми описва накратко бедата, в която е изпаднала. Например, приятелят й е забелязан в „Браун Томас“ да купува чанта от импрегнирана кожа. Естествено, потърпевшата мисли, че е за нея, и прави това, която всяка здравомислеща жена би направила — веднага отива и си купува подходящи сандали. Но когато се срещат следващия път, типът се появява, без да носи под мишница пакета с чантата. Очевидно се среща и с някоя друга!

Аз събирам информация, като продължителност на връзката, цена на чантата и така нататък и правя следното заключение: „Ето какво ще сторим. След три месеца случайно се сблъскваш с него и естествено изглеждаш страхотно…“ Подробно планирам прическата и тоалета — може да е с тесни бежови карирани панталони, каквито е видяла във „Вог“, и с дълбоко деколтирана блуза. Е, може и поло, ако предпочита. И обувки по модата от последния сезон, естествено — после продължавам: „Чантите от импрегнирана кожа са намалени и си купила две. Не, не, чакай, не си купила нито една, защото кой би искал чанта, която вече никой не купува? Не, получила си премия в работата и си взела чанта от «Орла Кийли», където има списък на чакащите, и тъкмо си се върнала от ваканция в тропиците, от което другите ги хваща завист, защото не само си отслабнала, но и имаш прекрасен загар. Пътната полиция е вдигнала колата му, вали като из ведро и една от обувките му е открадната от злобно бездомно куче.“ И така нататък, и така нататък. Казват ми, че хората ме ценят именно заради вниманието ми към подробностите, и когато Антон избяга с Лили, никой не можеше да повярва, че се е случило.

Сценарият, с който се разтушавах, включваше и бягството ми в някакво село, близо до морето; фантастично девствено море с високи вълни с големи гребени, разбиващи се в брега и всичко, каквото се полага. Правя дълги, прекрасни разходки покрай брега или по скалите, и докато мрачно ходя насам-натам, някакъв селянин хубавец ме забелязва и въпреки че не съм стъпвала на фризьор от цяла вечност, е заслепен от мен. Естествено, той всъщност не е селянин, а син на филмов режисьор или бивш предприемач, продал свръхмодерната си компания за милиони. Аз имам ефирен и деликатен вид, но понеже съм дълбоко наранена, се държа студено с него в селския магазин, когато той се опитва да бъде мил с мен. Обаче вместо да ме нарече тъпа кучка, както става в истинския живот, и да насочи вниманието си към селската хубавелка, той оставя по две пресни яйца пред прага ми всяка сутрин. Връщам се от шесткилометровия си преход покрай скалите и намирам яйцата — все още топли, разбира се, очакващи ме за закуска. (Нищо, че обикновено закусвам шоколад и три купички овесени ядки.) Правя си възхитителен омлет с див магданоз, наскубан от градината пред къщата. Или ми оставя набран лично от него свеж букет от диви цветя и следващия път, когато го срещна, не му се подигравам: „Да не би доставките на цветя да стигат и дотук?“ Напротив, благодаря му, като му казвам, че лютичетата са любимите ми цветя. (Ако са лютичета, де.) По-нататък се появавам в кухнята му, където го виждам как нежно храни малко агънце с биберон и сърцето ми започва да се топи. Докато една сутрин, докато си карам велосипеда, една скала се откъртва, повличайки ме със себе си. Предупредили са ме, че ръбът на скалите е ронлив, но изгубила интерес към живота, не обръщам внимание. Ала по някакъв начин красавецът фермер ме вижда как политам към морето, докарва трактора си и с помощта на въжета ме изтегля от малката издатина, където по една щастлива случайност съм се озовала. Глупости. Мечти и просовидения.

Глава 6

До: Susan_inseattle@yahoo.com

От: Gemma343@hotmail.com

Относно: Драмата, която няма край

Чакай, да чуеш. Снощи си лежах в леглото и се утешавах с фантазиите за фермера филмов режисьор, когато чух шум откъм мамината стая. Нещо сякаш тупна и тя започна жалостиво да вика: „Джема, Джема.“ Ей така: „Джжееее-маааа… Джжеееемаааа…“

Така че, втурнах се към нейната стая и я заварих да се мята като риба на сухо и да стене: „Сърцето ми!“ (Това хората действително го казват в истинския свят.) „Получавам инфаркт!“

Повярвах й — беше посивяла, гърдите й се издигаха и спускаха и беше изцъклила очи. Така рязко грабнах телефона от нощното шкафче, че той се прекатури на пода.

Няма нищо по-страховито от това, да набереш телефона на бърза помощ — преди го бях правила само веднъж: Антон имаше пристъп на нечувано хълцане, а аз яко се бях напила. (И той също, да си кажем правичката, та затова и хълцаше.) Бяхме опитали всичко, за да спре: пъхнахме студен ключ под ризата му, пи от обратната страна на чашата, прочете извлечението си от банката и видя с колко е на червено. Тогава ми изглеждаше като спешен случай, а операторът ми тръшна телефона.

Но сега беше друго. Приеха ме на сериозно, казаха ми да поставя мама в подходящо положение (каквото и да значеше това) и обещаха, че линейката идва веднага. Докато чакахме, държах ръката на майка ми и я умолявах да не умира.

— Една мисъл ме крепи — каза задъхано тя. — Това ще е за урок на баща ти.

Най-ужасното беше, че дори нямах домашния телефон на татко. Трябваше да настоя и да взема номера на Колет с непреклонното лице за спешни случаи, но бях прекалено горда да го поискам.

Майка ми хриптеше и се бореше за въздух — беше направо ужасно, мога да ви уверя — а аз не можех да се начудя на лошия си късмет. Представете си! Да загубя и двамата си родители за една седмица. Това не го пишеше в хороскопа ми миналата неделя.

Точно тогава ми се прииска есенните вечерни класове, за които ти и аз се бяхме записали (но престанахме да ходим след третата седмица) да бяха по оказване на първа помощ, вместо по йога или разговорен испански. Навярно щях да науча как да различа дали майка ми ще живее, или умира.

Смътно си спомних нещо за аспирин — не трябваше ли да се дава на сполетени от сърдечна криза? Или категорично се казваше, че трябва да им го дадеш, или със сигурност — че не трябва.

В далечината се чу воят на сирени, приближи се, после през завесите на спалнята проблесна синя светлина. Изтичах долу да отворя входната врата и десет минути по-късно, когато бях отключила всевъзможните вериги и ключалки, двама хващащи окото яки млади мъже (сигурно щеше да ги харесаш) се втурнаха вътре, затрополиха нагоре по стълбите с носилка, вързаха мама в нея, после изтрополиха надолу, а аз подрипвах подир тях. Вкараха я в линейката, скокнах вътре след нея, след което свързаха майка ми към какви ли не монитори.

Полетяхме с вой по улиците, докато мъжете проверяваха показанията на мама и не зная как разбрах, но скоро атмосферата се промени от организирани действия към нещо по-неприятно. Двамината си размениха странни погледи и буцата в стомаха ми се втвърди.

— Ще умре ли? — попитах аз.

— Не.

— Кажете ми?

Тогава единият от тях отговори:

— Нищо й няма. Няма инфаркт. Нито инсулт. Всичките жизнени показатели са добри.

— Но не й стигаше въздух — отвърнах аз — и беше почнала да посивява.

— Вероятно пристъп на паника. Консултирайте се с домашния си лекар, дайте й валиум.

Можете ли да си представите? Сирената замлъкна, линейката направи обратен завой и със значително по-малка скорост мама и аз бяхме върнати вкъщи и стоварени отвън пред входната врата. Унижени. Двата типа се държаха много мило. След като се измъкнах от колата, им се извиних, че съм пропиляла времето им, но те само отговориха:

— Няма нищо.

Отново си легнах и, кълна се в Бога, така горях от срам; та цялата пламтях. Всеки път, когато се унасях, си припомнях всичко наново и аааах, трябваше да седна. Минаха часове, докато заспах, и когато се събудих, беше събота сутринта и време да прочета хвалебствената рецензия за книгата на Лили в „Айриш таймс“. (Прилагам линк към интернет страницата на вестника.)

Мразя го тоя живот.

Все пак се радвам, че мога да те развеселя — но ти скоро ще си намериш приятели и повече няма да си самотна.

Сега трябва да тръгвам, защото д-р Бейли е тук (отново). Моля те, пиши ми и ми разкажи нещо хубаво за Сиатъл.

С обич: Джема

П.П. Не трябваше да те угощавам с тази история, но да знаеш, мисля, че ароматът на кафето е прекалено силен и че шоколадът ми харесва много повече млечен, отколкото тъмен.

Пуснаха ме навън да изпълня рецептата на майка ми в аптеката. Д-р Бейли й предписа по-силни успокоителни. После надраска нещо на талона си с бланки и рече:

— Ето и малко антидепресанти.

Майка ми отговори:

— Единственият антидепресант, който искам, е мъжът ми да се прибере вкъщи.

— Такъв още няма на пазара — отсече д-р Бейли, слизайки вече по стълбите, запътил се към игрището за голф.

Отидох в аптеката, където бях ходила предната вечер. Там не само бяха мили към мен, но и беше най-близко. Вратата изскърца и някой каза:

— Здравейте отново.

Беше същият човек, който ми бе спасил живота в сряда през нощта.

— Здравейте.

Подадох му рецептата. Той й хвърли един поглед и цъкна състрадателно.

— Седнете, моля.

Когато изчезна зад тъмната преграда, за да донесе мамините хапчета за щастие, забелязах, че имат всякакви хубави неща, които ми липсваха по време на състрадателното ми препускане в сряда през нощта.

Не само обичайния аптекарски набор от болкоуспокоителни и сиропи за кашлица, но и голямо разнообразие от кремове за лице и, най-странното — лакове за нокти. Ето какво чувствам към лака за нокти…

Някои от любимите ми неща

Любим предмет № 2

Ноктите ми: свидетелство за достоверност

През целия си живот съм мразила ръцете си. По принцип имам къси крайници и това личи най-много в пръстите ми. Но преди около шест месеца, по нареждане на Сюзан, започнах да си „правя“ ноктите. Което означаваше да ги оставям дълги и да ги заздравявам с всевъзможни козметични чудесии. Но най-хубавото е, че те не изглеждат фалшиви. На вид са чудесни нокти, с прекрасна дължина, оцветени в приятен цвят. (Мразя ужасното вещерско яркочервено.)

Когато ноктите ми са направени, ставам различна. По-енергична съм, жестикулирам повече, повече ме бива да драскам. Мога да демонстрирам нетърпение, като потропвам по масата, и да сигнализирам края на някоя среща с няколко подбрани почуквания.

Сега изцяло завися от дългите си нокти. Без тях съм като Самсон без буйните си коси, чувствам се гола и безсилна. Вече не се смея, когато подиграват някое момиче, за което счупването на нокът е цяло бедствие, защото счупеният нокът за мен е като криптонитът за Супермен. (В едноименния филм, когато Супермен се приближи до кристал от криптонит, губи силата си. — Б. пр.)

За първи път през живота си бях започнала да си купувам лак за нокти. Все се чувствах някак си изостанала в това отношение, но компенсирах изпуснатото време и сега имам какви ли не. Матови, перлени, в цвят металик, със звездички и млечнобели.

Единственият проблем е, че когато нещата се объркат в работата ми, вече не мога да си хапя ноктите като преди. Май трябва да си набавя фалшиви за тази цел, както някои смучат фалшиви цигари, когато се отказват от пушенето. Или пък да взема да пропуша.

Когато човекът се появи отново с хапчетата, носещи нирвана, си бях избрала лак за нокти: с млечнобежов цвят, като януарско небе, който изглежда ужасно на самото януарско небе, но странно наистина, като лак за нокти е много шик.

— Това е чудесен жизнерадостен нюанс — каза той.

Стори ми се странна забележка за мъж. Особено имайки предвид, че не беше вярно.

Но когато започна да чете указанието: „Взимайте антидепресантите веднъж дневно, ако пропуснете някой ден, не удвоявайте дозата на следващия, продължавайте с обичайната. Взимайте успокоителните само в краен случай, към тях лесно се привиква“, си припомних, че в сряда вечерта беше помислил, че илачите са за мен. Очевидно все още се заблуждаваше и не ми идваше на ум как точно да му кажа, че са за майка ми.

— Ами благодаря.

— Пазете се — провикна се той след мен.

Като се върнах у майка ми, безпокойството ми започна да расте. Чувствах нужда да си отида у дома. Трябваше:

а) да си изпера дрехите;

б) да изхвърля кофата с боклука;

в) да си платя сметките;

г) да наглася видеото да ми запише „Обичаш 1988“.

Освен това във външния свят трябваше:

д) да купя подарък за рождения ден на Коуди;

е) да си взема чорапогащи фантазе за сватбата на Давиния (трябваше да се маскирам като гостенка, въпреки че работех за нея). (Наистина би трябвало да получавам пари за дрехи, защото се налага да си купувам прекалено много финтифлюшки заради работата ми. Шапки, рокли за коктейл и какво ли не.)

ж) да си направя ноктите.

В момента, в който се изправих, изглежда съм предала решителния си дух на мама, защото тя каза тревожно:

— Къде отиваш?

— Отивам си у дома, мамо. Трябва да си изпера дрехите и…

— Колко време ще се бавиш?

— Няколко часа, така че…

— Значи ще се върнеш до три. Ами защо не си донесеш прането тук и аз да ти го изпера?

— Няма нужда.

— Правя го далеч по-добре от теб.

— Да, но имам да свърша и други неща.

— Ами аз? Сама ли ще ме оставиш?

Подкарах колата, а страхът като камък се беше загнездил в стомаха ми. Със сигурност имаше и други хора, които можеха да помогнат, но като размислих, възможностите изглеждаха доста анемични.

1) Братя или сестри? Никакви.

2) Грижовен съпруг, който да ми бъде опора? Няма такъв.

3) Братя и сестри на майка ми? Също няма. Като мен, мама беше единствено дете — очевидно особеност на рода.

4) Братя и сестри на баща ми? Я да видим! Две сестри — но едната живееше в Роуд Айлънд, а другата в Инвърнес — и един брат, чичо Лио, починал преди около седем месеца от масивен инфаркт, докато си купувал нова бургия за бормашината в „Удис“. („Удис“ — верига магазини за инструменти. — Б. пр.) Шокът беше ужасен и стана още по-зле, когато съпругата му Маргот, една от най-добрите приятелки на майка ми, се спомина само пет седмици по-късно. От разбито сърце, навярно ще речете. Всъщност, карала с висока скорост; не могла да вземе завоя една нощ и се блъснала в каменна стена. Беше потресаващо, особено толкова скоро след кончината на чичо Лио — вярно, че Маргот си беше клюкарка и въпреки че я срещах само по сватби, Коледи и други семейни празници, дори и на мен ми липсваше.

5) Съседи? Най-доброто, което ми идваше на ум, беше горката одумана госпожа Кели. Тя трудно изплува в съзнанието ми, защото когато растях, задънената ни уличка ми изглеждаше като отделно общество; всички семейства бяха горе-долу на една и съща възраст. Сега, без да забележа, тя се беше населила с доста по-млади семейства. Кога се промени толкова? Кога измряха всички или се преместиха в онези лесни за поддържане апартаментчета, последна спирка преди окончателното дървено легло, водещо към небесата?

6) Приятели? Майка ми и баща ми не се отличаваха от другите и всичките мамини приятели бяха приятели и на баща ми — те бяха „семейство“, което се срещаше с други „семейства“. Говореха за другите каква чудесна „двойка“ били. Имаше едни „Бейкърови“ — баща ми играеше голф с г-н Бейкър. И „Тиндалови“.

7) Духовният наставник на майка ми? Някой свещеник навярно — струваше си да проверя.

Чудесно време избра да ни зарежеш, Ноел Хоган, ръб такъв. Не ми се щеше да го наричам така, но заедно с това думата ми харесваше. Ами ако никога не се върне вкъщи? Ако нищо не се промени? Как ще се оправя, ако майка ми започне да се задушава всеки път, когато изляза от дома й? Как ще се справя с работата си? Как ще живея?

Глава 7

Трябваше да отида на работа в понеделник сутринта. Определено и безусловно се налагаше. Давиния беше помолила да се срещне лично с мен, освен това се очакваше да отида в Килдеър, за да огледам мястото и да се уверя, че шатрата се издига на правилната поляна. Зная, че звучи напълно откачено, но наистина се беше случило на Уейн Дифни от рок групата „Ладз“ (знаете го, онзи смахнатия, със супер тъпата прическа). Разпънали сватбената му шатра на друга поляна, после нямало време да я свалят и издигнат наново и на фермера, собственик на земята трябвало да се платят огромни суми. Не беше нашата агенция, слава Богу, но въпреки това историята разтърси из основи браншовата ни асоциация.

Така че в неделя вечерта, чувствайки се виновна и готова да се отбранявам, натиснах копчето за изключване на звука на телевизора и казах:

— Мамо, утре е абсолютно наложително да отида на работа.

Не отговори, остана загледана в безмълвните образи, сякаш не ме е чула.

Денят беше минал кошмарно — майка ми не беше отишла на църква, а човек, незапознат с ирландските майки католички, трудно може да разбере колко сериозно е това. Те никога не биха пропуснали неделната служба, дори да са болни от бяс и да им излиза пяна от устата — просто ще си вземат достатъчно носни кърпички, за да се забърсват. Ако загубят единия си крак, ще подскачат на другия. Ако загубят и другия, ще тръгнат на ръце, като се стараят да вървят грациозно, за пред съседите, минаващи с колите си.

В десет часа в неделя сутринта прекъснах безучастния телевизионен маратон на майка ми, която гледаше седмичния обзор на стоковата борса.

— Мамо, няма ли да се приготвяш за църква?

(В този момент си припомних коя беше четвъртата Мери, която се премести от квартала. Всъщност не се казваше Мери. Беше г-жа Прайър — Лоте. Нищо чудно, че не съм могла да се сетя. Предстоящата служба навярно е напомнила и на двете ни, защото веднъж мама беше казала:

— Много съм привързана към Лоте, нищо, че е лютеранка.

Но предното лято Лоте се беше възнесла в небесата и г-н Прайър продаде къщата и отиде в старчески дом.)

Майка ми изглежда не ме чу, тъй че повторих:

— Мамо, време е да се приготвиш за службата. Аз ще те закарам.

— Няма да ходя.

Стомахът ме присви.

— Добре, ще дойда с теб.

— Нали ти казах, че няма да ходя? Всички ще ме зяпат.

Използвах думите, с които винаги ме окуражаваше, откакто навлязох в съзнателна възраст.

— Не ставай глупава — рекох й. — Те са си по-интересни. Кой ще си даде труда да те зяпа?

— Всичките — отвърна ми печално и май беше права. При нормални обстоятелства мама считаше единадесет часа за „време за разходка“. За нея и близките й приятелки беше време да „излязат“. Ако някоя в затънтения ни квартал се сдобиеше с ново зимно палто, първия път, когато го показваше пред хората, беше на службата в единадесет часа.

Но не само, че мама беше изоставена съпруга, тя не можеше да се похвали с никакво ново зимно палто — а трябваше да има поне едно-две, тъкмо вървяха разпродажбите. Всички недомлъвки и лукави погледи щяха да са отправени към нея, заради това, че е парясана, и напълно щяха загърбят червеникаво-кафявото палто от смес от вълна и полиестер, което г-жа Парсънс си бе купила с огромно намаление от седемдесет и пет процента.

Така че майка ми не отиде на литургията, прекара още един ден облечена с пеньоара си, а сега отказваше и да ме чуе.

— Мамо, моля те, погледни ме. Наистина трябва да отида на работа утре.

Изключих напълно телевизора и тя се врътна към мен наскърбена:

— Тъкмо гледах.

— Не гледаше. Мамо, утре е наложително да отида на работа, защото през следващите четири дни всяка минута ми е ценна.

— Значи лошо си планираш работата, да оставиш всичко за последната минута.

— Не е така. Наемът на шатрата е двадесет хиляди евро на ден, затова трябва да сгъстим всичко до няколкото дни, с които разполагаме.

— Андреа не може ли да се справи?

— Не, мое задължение е.

— И в колко часа ще си дойдеш?

Обзе ме паника. Обикновено, когато работя върху подобна задача, използвам всяка минута, която не е посветена на работата, да се наспя. Но изглежда трябваше да пътувам по час и двадесет минути с колата от Дъблин до Килдеър и обратно, всеки ден. Два часа и четиридесет минути, откраднати от съня ми. Всеки ден. Ааааа!

В понеделник, когато часовникът иззвъня, се разплаках. Не само защото беше шест сутринта, а защото татко ми липсваше.

Беше изминала най-странната седмица в живота ми — бях шокирана и усърдно се опитвах да се грижа за мама. Но сега шокът беше отминал и изпитвах само тъга.

Сълзите се стичаха по възглавницата ми. С детска наивност копнеех татко да не си беше тръгвал и всичко да си беше както преди.

Той беше мой баща и мястото му си беше вкъщи. Беше тих човек и бе станал по-неразговорлив предимно заради майка ми, но сега тишината в къщата можеше да се реже с нож.

Сигурно вината беше моя. Бях го пренебрегвала. И на двамата не обръщах достатъчно внимание. И то защото смятах, че са щастливи заедно. Всъщност въобще не мислех за тях, изглеждаха така доволни. Не бяха ме тревожили дори за миг, живееха си спокойно, привързани един към друг. Е, баща ми работеше и играеше голф, а майка ми си стоеше вкъщи по цял ден, но имаха достатъчно общи интереси — кръстословици, разходки до Уиклоу да се порадват на пейзажа, много се увличаха по криминални филми: „Морс“, „Убийства в Мидсомър“ и други подобни. Веднъж дори заминаха на уикенд с организирано разследване на убийство, въпреки че май останаха разочаровани. Очакваха да има „престъпление“ и поредица от улики, които да ги доведат до главния злодей. Вместо това ги наливали с напитки, заключвали ги в гардероби и ги пребърквали други „детективи“ като тях.

Отдавна ли е бил нещастен татко? Винаги беше толкова мил и благонравен човек, но дали така не е прикривал някаква мрачна потиснатост? Нима е прекарал години, тайно копнеещ за различен живот? Досега не бях мислила за него като за отделна личност, за мен беше съпруг, баща и любител на голф. Но той явно беше нещо много повече и необятността на непознатата територия ме объркваше и притесняваше.

Измъкнах се от леглото и се облякох за работа.

До десет сутринта Килдеър заприлича на снимачна площадка — навсякъде гъмжеше от хора и камиони.

Носех слушалки и микрофон и приличах на Мадона по време на турне, само дето сутиенът ми не беше толкова повдигнат.

Шатрата беше пристигнала от Англия и седемнадесет от наетите двадесет души се бяха явили, за да я издигнат. Бях поръчала да монтират четири химически тоалетни и бригада-дърводелци усърдно се трудеха, за да сковат пътеката към тях. Освен това бях убедила по телефона митническия служител да пусне в страната хладилния камион с лалетата.

Когато доставиха печките за шатрите, където щеше да се приготвя храната — два дни по-рано, но все пак пристигнаха — седнах в колата си, включих отоплението и позвъних на баща ми в работата, за да го помоля още веднъж да се върне вкъщи.

Кротко, но твърдо, той каза не, след което аз излях тревогата си:

— Татко, как мама ще се оправя с парите?

— Не получихте ли писмото?

— Какво писмо?

— Има писмо, където обяснявам всичко.

Веднага позвъних на майка ми и тя отговори задъхана:

— Ноел?

Сърцето ми се сви.

— Не, мамо, аз съм. Получили ли сме писмо от татко? Може ли да отскочиш и да провериш?

Тя отиде и се върна.

— Да, има нещо с вид на документ, адресирано до мен.

— Къде беше?

— На перваза на прозореца, заедно с другите писма.

— Но… защо не го отвори?

— А, винаги оставям баща ти да се оправя с документите.

— Но то е от татко. От баща ми за теб. Ще го отвориш ли?

— Не. Ще изчакам, докато се върнеш. А, дойде д-р Бейли, даде ми рецепта за приспивателни. Как да ги взема?

— Иди до аптеката — опитах се да я подлъжа.

— Не — гласът й трепереше. — Не мога да изляза от къщи. Ще идеш ли ти? Аптеката е отворена до десет, ти сигурно ще си дойдеш дотогава.

— Ще направя каквото мога.

Затворих и зарових лице в дланите си. (Натиснах без да искам бутона за повторно набиране и чух майка ми да хълца: „Ноел?“)

Да напусна мястото на сватбата в 8.30 вечерта, беше все едно да си взема половин свободен ден. Карах колкото бързо можех, без ченгетата да ме спрат, стигнах до мамини, грабнах рецептата и отпраших към аптеката. Любезният мъж не беше на смяна, слава Богу. Подадох листчето на едно момиче с отегчен вид, но тогава любезният щръкна иззад лекарствата и жизнерадостно каза:

— Здравейте.

Да не би пък да живее в аптеката, зачудих се аз. Преживявайки от захарни пръчици и сиропи за кашлица, полагайки глава нощем върху меки пакети с бинтове?

Той взе рецептата и промърмори съчувствено:

— Не можете ли да спите?

Заразглежда лицето ми и това, което откри там, го накара да поклати тъжно глава.

— Да, антидепресантите първоначално имат подобен ефект.

Съчувствието му, макар и съвсем неуместно, беше утешително. С лека усмивка на благодарност се отправих към дома на мама, където седнахме и отворихме страшното писмо от татко.

Беше от адвоката му. Исусе, колко сериозно беше! Въпреки че от умора буквите танцуваха пред очите ми, схванах същината.

Баща ми предлагаше нещо, наречено „временно финансово споразумение“. Звучеше зловещо, защото подсказваше, ще бъде последвано от постоянно. Пишеше, че ще дава на мама определена сума месечно, от която тя да плаща разходите по домакинството, включително и ипотеката.

— Трябва да пресметнем. Колко е ипотеката?

Майка ми ме изгледа, сякаш я карах да ми обясни теорията на относителността.

— А режийните? Колко горе-долу е сметката за електричество?

— Не… не знам. Баща ти попълваше всички чекове. Съжалявам — отговори тя така съкрушено, че не можах да продължа.

Какво да кажа.

Не е за вярване, че мама някога е ходела на работа — в машинописен отдел, където е срещнала татко. Но спряла да работи, като забременяла с мен; след спонтанния аборт преди това не искала да поема никакви рискове. Навярно така и така щеше да напусне работа след като се родя, така постъпваха ирландките в онези дни. Но въпреки че другите майки се връщаха на работа, когато всичките им деца тръгнеха на училище, моята не го стори. Била съм нейното съкровище, казваше тя. Казано по-прозаично, не се нуждаехме от нейните пари. Макар че татко не го повишиха, не стана голям шеф и не караше Мерцедес, винаги получаваше достатъчно.

— Мисля, че сумата ще стигне — въздъхнах аз. — Хайде да си лягаме.

— Има още нещо — каза тя. — Имам обрив.

Протегна крака си и разтвори пеньоара. Наистина — бедрото й беше покрито с подути червени петна.

— Трябва да отидеш на лекар — изкривих уста в полуусмивка. — Това е истерия.

Всъщност и тя се засмя.

— Не мога да позвъня на д-р Бейли и да го моля за ново домашно посещение.

А пък аз не мога да отида отново в аптеката. Любезният човек ще си рече, че напълно съм откачила.

Вторник сутринта започна с препирня в Килдеър. Специалистката по вътрешното оформление и осемте й помощници здравеняци решиха, че трябва да превърнат шатрата, лъхаща на спарена трева, в интериор от хиляда и една нощ. Но шатрата не беше напълно издигната, така че двата екипа се опитваха да работят едновременно и мигът, в който един от работниците стъпка ивица златист сатен с калните си ботуши, даде сигнал за бойни действия.

Декораторката — яка мадама на име Мери, нарече работниците „недодялани леваци“.

Обаче те решиха, че това прозвище е най-смешното нещо, което някога са чували, и не спряха да го повтарят:

— Разбра ли, мой човек, аз съм недодялан левак. Недодялан!

После нарекоха Мери „тлъста брантия“, което си беше чистата истина, но не допринасяше за хармонична работна среда, и се наложи да употребя значителния си талант на парламентьор, за да попреча на екипа по вътрешното оформление да си вдигне чуковете.

След като спокойствието беше възстановено, стоях сред мразовитото поле, надявайки се да остана насаме и да позвъня на леля Гуен в Инвърнес.

Възкликвайки колко е прекрасно да ме чуе, тя ме попита на колко години съм станала, но аз малко грубо съкратих тази част от разговора — нямаше как, времето ми беше ограничено. С две думи описах положението с татко и завърших:

— Мислех, че може би ще поговориш с него.

Изведнъж леля Гуен се превърна в невротична стара дама.

— Ами не знам… не мога… не ми е работа… момиче, казваш… но какво бих могла да му кажа…

Нещо привлече вниманието ми: на моравата между химическите тоалетни и дървената алея се бяха струпали декораторите и работниците, издигащи шатрата. За мой ужас изглежда си разчистваха сметките. Неколцина от бачкаторите си запретваха ръкавите, а един от декораторите застрашително размахваше бутилка минерална вода. Време беше да се намеся.

— Е, благодаря ти, лельо Гуен.

Докато слушах равнодушните й извинения, затворих телефона и закрачих по замръзналата земя.

По-късно същия ден опитах с леля Ейлиш в Роуд Айлънд, но я сварих в отвратително настроение, не й беше до разговори:

— Възрастни хора сме. Баща ти отговаря за това, как ще си живее живота, както и майка ти — нейния.

— Да приема, че ми казваш „не“, така ли?

— Не. „Не“ е някаква възможност. Не вярвам в думата „не“.

— Но ти току-що я каза.

— Не, не съм.

По-късно се пробвах при Джери Бракър, партньора на татко на голф, който ми отвърна със силен, фалшив, унизителен смях.

— Допусках, че може да ми се обадиш. Или пък майка ти. Предполагам, че искате да говоря с него.

— Да! — Слава Богу, някой готов да помогне. — Ще го сторите ли?

— Да кара, както си знае. Ще дойде на себе си, като му дойде времето.

Натъжена, позвъних на г-жа Тиндъл с надеждата, че тя ще вземе майка ми под крилото си. Без успех. Държа се забележително хладно и се престори, че някой звъни на входната врата, само да се отърве от мен.

Бях чувала, че изоставените жени се оплакват, че „приятелките“ им ги зарязват, ако се опитват да върнат съпрузите си. Мислех, че е параноя, но се оказа вярно.

Тази вечер не се прибрах до един през нощта. Мама все още беше будна, но за моя изненада изглеждаше малко по-добре. Мъртвешкият, безжизнен поглед в очите й беше на изчезване и сякаш духът й беше по-висок. После разбрах защо.

— Четох от тази книга — каза тя почти жизнерадостно.

— Каква книга?

— „Церовете на Мими“. Беше чудесна.

— Така ли?

Изведнъж се изплаших. Не исках никой да я харесва.

— Веднага ме ободри. И да не ми кажеш, че е от Лили! Разбрах чак когато видях снимката й на гърба. Какво постижение, да напише книга.

После замислено продължи:

— Много харесвах Лили, винаги е била така мила.

— Я чакай малко! Тя ми отмъкна гаджето, не помниш ли?

— А, да. Е, написала ли е и други книги?

— Една — отсякох аз, — и не е публикувана.

— Защо не? — майка ми звучеше възмутено.

— Защото… защото никой не я хареса.

Проявявах жестокост. Неколцина литературни агенти май я бяха одобрили. Трябвало само да махне героя или да промени мястото на действието в Мейн или да я пренапише в сегашно време.

От години Лили пишеше и пренаписваше книгата — как й беше името? Нещо свързано с водата? О, „Кристално чиста“, ето как беше. Но дори и след като беше направила исканите промени, пак нищо не стана. Беше отхвърлена от не един, не дори двама, а от трима агенти и аз бях ужасно впечатлена от факта.

— Ще дам „Церовете на Мими“ на Кели — додаде майка ми. — Тя обича хубавото четиво.

Фактът, че майка ми хареса книгата на Лили, наново провокира безпокойството, което ужасната ми седмица бе успяла да притъпи. На следния ден при първа възможност позвъних на Коуди. Не си беше в офиса, така че го хванах на мобилния. Дишаше тежко, по което заключих, че е на пътечката за бягане. Или правеше секс.

— Как е книгата на Лили?

— Още не е предизвикала световна катастрофа.

— Слава Богу.

— Я се разкарай.

После, след кратко колебание, той попита:

— Ти чете ли я?

— Естествено! Едвам стигнах до края. А ти?

— Да.

— И?

Той помълча.

— Мисля… че всъщност е доста добра

Стори ми се, че долавям сарказъм, искам да кажа, това си беше Коуди.

После осъзнах, че не е така и едва не се поболях от страх. Ако Коуди, най-големият циник на планетата, мислеше, че е прекрасна, сигурно беше истина.

Глава 8

До: Susan_inseattle@yahoo.com

От: Gemma343@hotmail.com

Относно: Демоничното питие

В събота вечерта беше рождения ден на Коуди — да ти казвам ли повече? Купонът беше в „Мармозет“, най-новия ресторант в Дъблин, с двадесет от най-близките му приятели и той така се беше развилнял, че не можах да проявя организационните си умения. Всъщност, това е само защото, като изключим майка ми, се страхувам най-много от него. Както и да е, за мое облекчение сватбата на Давиния мина без особени гафове, които да увеличат напрежението от живота ми у дома, така че още съм с всичкия си.

Естествено се притеснявах как ще мине, така че си направих план, който да ме пази от глупости: реших да не пия вино, защото с непрестанното доливане не можеш да контролираш количеството. Вместо това пих водка с тоник и — ето ти хитрината — след всяко питие прехвърлях парченцето лимон в новата чаша. По този начин следях броя на питиетата, които поглъщах, докато чашата така се препълни с лимонови резенчета, че вече не можеше да се налее нищо. Остроумно, напи?

Май не.

Пристигнах с последните, не защото майка ми си измисляше причини да ми попречи да изляза, а защото „Мармозет“ е едно от онези презрени места, които дори не оповестяват съществуванието си — няма табела, няма номер на улицата, няма прозорци. Като всички свежарски места в Ню Йорк и Лондон преди петдесет години. Хубаво де, влизам аз и ето ти принцеса Коуди начело на масата, получава си подаръците. Имах проблем, защото този следобед мама за пръв път ме пусна да пазарувам, откакто започна историята с баща ми, и от вълнение толкова ми се завъртя главата, че не успях да реша откъде да започна и какво да купя. Така че вместо да купя подарък на Коуди, накрая си взех кофа за въглища. Не ме питай защо, нещо в нея ме привлече; минавах набързо покрай щанда за домакински изделия в „Дюн“, когато я видях и изведнъж страстно я пожелах. После — това обаче не го казвай на никого — отидох на щанда за играчки и си купих магическа пръчка. Покрита е с блещукащи звездички на мек люляков фон. Бях озадачена и засрамена от това колко много я искам, но реших, че понеже баща ми е избягал, ми е ограбил детството и това е опит да си го върна отново.

Както и да е, опитвам се да ти кажа, че остана време колкото да купя на Коуди бутилка шампанско и да и лепна една поздравителна картичка, която обаче застана накриво, сигурно съм я разместила при носенето, така че, когато му я подадох, той доби надутото, капризно изражение — негова запазена марка и ледено рече:

— Личи си, че си вложила много мисъл в подаръка.

Бях готова да се обърна кръгом и да отпраша към къщи, където да гледам „Стани богат“ с мама.

— Не съм длъжна да стоя тук и да ме обиждат — казах аз. — Мога да отида на сума ти други места.

Тогава той сви знамената, извини ми се и накара Тревър да стане, та аз да седна от дясната му страна.

Беше обичайната компания на Коуди: красива, забавна и много шумна. Мъжете имаха маникюр, а жените сякаш бяха току-що излезли от козметик, издокарани по последна мода. Бяха Силви и Дженифър и още няколко други, чиито имена не мога да си спомня в момента.

Отдадох се на развлечения и в общи линии си прекарвах чудесно. После споменах на Коуди колко ми е било забавно да си изям вечерята от чиния за вечеря, защото у майка ми вечеряхме в десертни чинийки — нали беше изпочупила всички нормални, а аз все нямах време да купя нови.

Коуди почука с ножа по чашата си (изпускайки стръкче пащърнак в шампанското си, без дори да забележи), помоли за тишина и ме накара да разкажа историята за дезертирането на татко. Тъй като бях на шестата си водка, вече не ми изглеждаше ужасно, по-скоро бе забавно да привлека вниманието на цялата маса, а те се гърчеха и задушаваха от смях, докато описвах новия вид на баща ми, пътешествието с линейката и многобройните посещения при аптекаря. После им разказах за седмицата, която преживях, за ставането в пет сутринта и прибирането ми от Килдеър в един през нощта. Как сутринта на сватбата доставените химически тоалетни се оказаха в ужасно състояние и никой не искаше да ги почисти, защото не им било работа, и как аз трябваше да запретна ръкавите на официалния си костюм и да хвана четката. И докато търках, едва придържах към главата си украсата си от паунови пера, защото нямаше чисто място, където да я оставя.

Колкото и да беше отвратително, по едно време долових смешната страна. Стана ми забавно. Толкова забавно, че в един момент установих, че едновременно хълцам от смях и сълзите ми текат. Силви и Реймънд ме заведоха в дамската тоалетна да ме поспретнат, после си поръчах нова водка с тоник и пак бях във форма.

Разказах на всички за шоколадчето с аромат на тирамису, даже на келнерките и на хората от другите маси.

После ми стана леко мътно. Спомням си, че сметката беше ужасяваща и всички обвиняваха мен, защото водката с тоник струвала по десетачка чашата, а аз съм гаврътнала поне единадесет. Още по-смътно си спомням, че отказвах да си тръгна от „Мармозет“, защото още имах място за още три-четири парченца лимон в чашата си. Мержелее ми се, че май (а може би не) хванахме такси с Коуди и Силви и някак си успях да си прескрипя ухото с вратата — въпросното ухо днес прилича на пурпурно покълнало цветно леле, тъй че навярно наистина е било така. След това не помня нищо.

Поспрях. Ако не посгъстях последващите събития, този имейл щеше да надмине „Война и мир“. Защото сутринта след купона на Коуди се събудих в собственото си легло, в моя си апартамент, и още преди да установя, че съм в пухената завивка, се изпълних с лоши предчувствия. Имах странно, неясно усещане за мен самата и по-нататъшното проучване показа, че съм напълно облечена, но сутиенът ми е разкопчан под роклята и гащите ми са свалени до средата на бедрата ми, но чорапогащите ми са вдигнати догоре. Когато го установих, се почувствах толкова неудобно, че не можах да го понеса.

Докато се въртях в опит да се наглася, погледнах зад ръба на леглото и там, проснат на пода като труп на местопрестъпление, лежеше мъж. С тъмна коса, облечен с костюм. Нямах представа кой е. Никаква. Той отвори едно око, изгледа ме накриво и рече:

— Добро утро.

— Добро утро — отговорих му аз.

Той отвори и другото си око и тогава ми се стори, че знад кой е. Познах лицето му, съвсем сигурна бях.

— Оуен — изтърси той. — Срещнахме се снощи в „Хамън“.

„Хамън“ беше един нов бар — нямах представа, че съм ходила и там.

— Защо лежите на пода? — попитах аз.

— Защото ме избутахте от леглото.

— Защо?

— Нямам представа.

— Не ви ли е студено?

— Замръзвам.

— Изглеждате много млад.

— На двадесет и осем съм.

— Аз съм на повече.

Като огледах стаята, добавих:

— Какво прави тук кофата ми за въглища?

— Донесохте я, за да ми я покажете. Снощи разказахте на мнозина за нея, имахте много горд вид. Съвсем основателно — добави той. — Истинска красота.

Започваше да ме подлудява, исках да се махне от мен, за да заспя отново, и установих, че си го представям.

— Ужасена сте — каза той много наблюдателно. — Ще ви направя чаша чай и ще си тръгвам.

Извиках:

— Никакъв чай!

— А кафе?

— Добре.

В следващия момент напълно се разбудих, устата ми беше суха като гьон и се зачудих дали не бях сънувала всичко това. Но до мен стоеше чашата с кафе, леденостудено, бях отново изпаднала в унес, преди да успея да го изпия. И кофата за въглища продължаваше да стърчи върху нощното ми шкафче, и всевъзможни чудесни нещица — лакове за нокти, фон дьо тен, пудрата ми „Ориджинс“ — бяха съборени и разпилени пред очите ми, подсказващи събитията от снощи, подобно на жертви от автомобилна катастрофа.

Беше ужасно и когато се надигнах от леглото, краката ми едва не се подгънаха при първия опит да стана. В дневната възглавничките бяха съборени от канапето, сякаш някой (аз и Оуен?) беше водил турнир по борба върху него. Лепкави червени кръгове разкрасяваха прекрасния ми дървен под, резултат от отворената бутилка червено вино, а върху сребристия ми, осемдесет процента вълнен килим, имаше ужасно петно с цвят на кръв. От счупените стъкла около петното личеше, че по време на някоя от схватките сме се приземили върху винена чаша.

Изпаднах в истински ужас, когато забелязах, че от дървения под се надигат странни сребърни мехури, но като погледнах по-отблизо, установих, че това са купища дискове, пръснати из стаята, които отразяваха слънцето. Отвън в антрето под вратата беше подпъхната една изключително гневна бележка: Гари и Гей от горния етаж се оплакваха от шума. Бяха бесни и ми се дощя да потъна в земята от срам. Трябваше да им се извиня, а не мислех, че ще съм в състояние да проговоря отново.

Подобни сцени някога бяха нещо обикновено в събота и неделя, но бяха изминали години — е, една година — откакто не върша подобни щуротии.

Навярно нещо се бе променило от последния път, когато доведох вкъщи мъж, когото дори не помня как съм срещнала, защото хубавецът ми беше оставил бележка. Мислех, че подобни типове обикновено офейкват в четири сутринта, пъхнали слиповете си в джоба, и не се появяват никога повече. На бележката — надраскана с молива ми за вежди върху реклама за ароматизатор на въздуха — пишеше:

О, ангел с кофа за въглища. За мен си неустоимо пленителна. Нека го направим отново някой път. Ще ти се обадя, щом си оближа раните.

Оуен

П.П. Живей дълго и процъфтявай.

Ще ти се обадя.

С тези думи нещо си проправи път през болезнените ми очни кухини, през разрешената коса и изтръпналия мозък, и разбрах, че ужасното, злокобно чувство, което ме притискаше, не беше само кошмарът на махмурлука, а майка ми. Очите ми се отместиха към телефона — чак ме беше страх да го погледна. Телефонният секретар святкаше като побеснял с тройна скорост. (Можеше ли да е истина? Ускорява ли се мигането, ако имаш много непрослушани съобщения?)

Изпитах страх. Ужасен, стъписващ, противен, непоносим страх. Сякаш будилникът ми не беше иззвънял и бях пропуснала сватбата на най-добрата си приятелка, безплатен полет с „Конкорд“ до Барбадос, животоспасяваща операция…

Не трябваше да съм в моя апартамент. Трябваше да се върна у майка ми снощи. Бях обещала, това беше единственият начин да я убедя да ме пусне изобщо да изляза. Как съм могла да забравя? Как можах да заспя наново тази сутрин? Как може да не се сетя за нея досега?

Натиснах „прослушване“ и когато равният, като на Маргарет Тачър глас произнесе: „Имате — десет — нови — съобщения“, пожелах да умра. Първите четири бяха от Гари и Гей от горния етаж. Бяха много, много ядосани. След това започнаха съобщенията от майка ми. Първото беше в пет сутринта. „Къде си? Защо не си дойде вкъщи? Защо не отговаряш на мобилния си телефон? Не можах да мигна.“ Следващото обаждане беше в шест и петнадесет, после в девет и двадесет. Звучеше все по-обезумяла и при обаждането в десет и тридесет едвам дишаше. „Не ми е добре. Сърцето ми. Този път е наистина. Къде си?“

Последното обаждане не беше от майка ми, а от госпожа Кели. „Бедната ти майка я откараха в болницата в ужасно състояние — съобщи ми хладно тя. — Ако намериш време да се обадиш у дома, ще ти бъдем благодарни.“

Глава 9

До: Susan_inseattle@yahoo.com

От: Gemma343@hotmail.com

Относно: Минават десет дни, докато ужасът изчезне.

Чак днес усетих почва под краката си. Мама — слава на Христа — нямаше инфаркт, просто нов пристъп на паника. Сестрите бяха поговорили с нея, нещо от сорта „Незаконно е да се прахосва времето на полицията.“ Но когато им разказала как баща ми я напуснал и аз не съм се прибрала, те пренасочили яда си към мен и в резултат се почувствах толкова виновна, че ми идеше да потъна в земята.

Баща ми още не се е върнал. Миналата седмица, докато работех като луда, не ми остана много време да мисля за него. Но сега, когато животът ми се върна в нормалните си релси, осъзнах, че има повече от две седмици, откакто си отиде. Сякаш съм била в транс — как са могли да изминат две седмици? Ужасно дълго време, но едва ли ще трае повече от месец, докато се върне.

Коуди, госпожа Кели и всички от работата ми цъкат възмутено и повтарят какъв глупав стар негодник е той, но веднага щом се опитам да се съглася, се разстройвам, приплаква ми се, а те ме гледат странно и разбирам какво си мислят — не е същото като да ме е напуснал собственият ми съпруг. Съпругите могат да се безпокоят и да им се плаче, но дъщерите трябва да се примиряват с оскърбленията. Опитах се да го нарека „откачен дърт глупак“, а госпожа Кели рече:

— Браво!

Но после аз се разплаках и това я обърка.

Цялата история е многопластова. Продължавам да мисля, че разбирам, че татко си тръгна и развали всичко, после се окуражавам и си казвам, че скоро ще се върне вкъщи. Сетне фактът, че още не се е прибрал, ме поваля отново, много по-силно и по-болезнено, отколкото преди. Но както казвам, нека мине месец, това е съвсем приемлив срок.

А, да, за магическата пръчка, благодаря за забележката, че винаги съм си падала по евтини безвкусици. Все пак какво долнопробно има в шапката ми за душ с надпис „Кити заминава за Ню Йорк?“ Красива е, да не говорим, че е практична.

Тази седмица съм в офиса. Такова облекчение е да работиш само по десет часа на ден — и да си близо до магазините. Купувам си разни неща. Странни неща. Вчера през обедната почивка си купих ключодържател с форма на кама от лъскаво стъкло със синьо цветенце отпред. После си лакирах ноктите в десет различни цвята, всеки в по-захарно пастелен цвят от предишния. Благодаря на Бога за зрялата си възраст.

Такива едни ги върша. Пиши ми нещо смешно.

Поздрави и целувки: Джема

На връщане от работа онази вечер — както повечето вечери — се отбих до аптеката да взема нещо за мама. Този път беше мехлем за крака на атлети — нямам представа откъде го измисли, защото най-атлетичното нещо, което е правила някога, е да отвори пакет бисквити. Но преди дори да помоля за него, любезният човек зад щанда каза:

— Бяхте в добра форма в събота вечерта.

Всичката кръв от лицето ми бързо и внезапно започна да се оттича и ръцете и краката ми заиграха някакъв странен танц, което беше особено досадно, тъй като тъкмо бях успяла да ги накарам да спрат да треперят.

— Къде сме се срещнали? — попитах аз с обезкръвени устни.

Той помълча, доби изненадан вид, явно му беше неловко, но отговори:

— В „Хамън“.

— В „Хамън“ ли? Исусе Христе, кого още съм срещнала в „Хамън“ в събота вечер?

— Май сте… изненадана?

Определено бях. Изцяло. Да срещна човека от аптеката в „Хамън“ и въобще да не помня. Как ли са го пуснали да излезе иззад щанда? С какво ли е бил облечен? Не можех да си го представя с друго освен с бялата престилка. Дали не е бил с тайфа аптекари, всичките пременени по същия начин?

— Бях се почерпила — промълвих аз.

— Беше събота вечер — каза той, но после придоби малко по-строг вид и добави: — Не ви ли е казал лекарят, че не трябва да пиете, докато взимате антидепресанти?

Беше дошло времето.

— Не, не — отвърнах аз. — Виждате ли, рецептите, които изпълнявам при вас, не са за мен, а за майка ми. Съжалявам, че не съм ви казала досега, моментът все не ми се виждаше подходящ.

Той отстъпи назад, изгледа ме продължително и едва-едва поклати глава, докато асимилира информацията, а после заговори:

— Беше ли някое от лекарствата за вас?

Прехвърлих наум дългия списък от илачи, които взимах за майка ми; не само антидепресанти, успокоителни и сънотворни хапчета, но и антиацид за стомаха, болкоуспокоителни за синусите и…

— Лакът за нокти беше за мен.

— Знаете ли какво? — размисли се той. — Чувствам се като пълен кретен.

— Недейте — отговорих, — вината е моя, трябваше веднага да ви кажа, но ми беше приятно някой да е любезен с мен, дори и да ми няма нищо.

— Разбирам — той все още се чувстваше неудобно.

— Само от любопитство — попитах аз, — как е в „Хамън“?

— А, става. Публиката е доста младежка.

Изведнъж се зачудих на колко ли е години — до момента не се бях замисляла, че въобще има възраст. Всъщност не го бях възприемала и като човешко същество, а просто като благо присъствие, раздаващо таблетки, което пази майка ми да не откачи напълно.

— Заради бялата престилка е — заговори той, сякаш четеше мислите ми, — обезличава. Навярно не съм много по-възрастен от вас, Морийн, и току-що разбирам, че това не е името ви.

— Не, казвам се Джема.

— И аз имам име — каза той — Джони.

До: Susan_inseattle@yahoo.com

От: Gemma343@hotmail.com

Относно: Чудесата никога не свършват

Познай какво! Младежът ми се обади. Онзи, когото срещнах в нощта на рождения ден на Коуди. Оуен или както там се казва. Иска да излезем.

— Защо? — питам аз.

— Да пийнем нещо — отговаря той.

— Минаха почти две седмици, преди да се обадиш — отвръщам му аз.

А той:

— Трудно ми беше да се престраша.

Както и да е, казах му, че не мога да излизам, и той отговори:

— Разбирам, че искаш да прекараш повече време с кофата си за въглища.

Явно не е там причината, а защото няма да получа пропуск от майка ми за момента. Тя ме пуска единствено да ходя на работа и да й изпълнявам рецептите в аптеката и нямам сила да й се противопоставя, особено след като изпаднах в немилост заради рождения ден Коуди…

Както и да е, кажи ти как си? Някакви мъже на хоризонта?

С обич:

Джема

Като говорим за рецепти — на мама й свършиха приспивателните, тя ги гълта като бонбони, та скочих в колата и както винаги любезният човек стоеше зад щанда.

— Здравейте, Джема — каза той, — не Морийн. Джема. Звучи чудесно, като се поупражняваш. Виж как промениха „Джиф“ на „Сиф“ („Джиф“ и „Сиф“ — известни почистващи препарати, — Б. пр.) — отначало на всички им беше трудно да го казват, но сега им е като втора природа.

— Или да казват зехтин вместо дървено масло — съгласих се аз. — Случва ли се да излизате оттук?

Той помисли за момент и отвърна:

— Не.

— Но защо? Не можете ли да си вземете друг фармацевт да ви помага?

— Имам помощник — брат ми, но претърпя мотоциклетна злополука.

Замълчахме и аз изхъмках съчувствено, въпреки че не познавах брат му.

— Кога стана това?

— През октомври.

— Боже, преди толкова време.

— И ще мине още дълго, докато се оправи. Кракът му е зле контузен.

Пак изсумтях със съчувствие.

— И не е възможно да се намери заместник.

— Трябва ли да работите толкова до късно? Не можете ли просто да затваряте по-рано?

— Всички знаят, че сме отворени до десет. Помните ли първата вечер, когато дойдохте тук? Ами ако бяхме затворили?

Примижах при мисълта. С луда майка на ръцете, която нямаше как да усмиря. Имаше право.

— И аз не излизам много — не ми се искаше да мисли, че е единствен. — Да идвам тук ми е нещо като развлечение.

— Как така? — той изгаряше от любопитство и кой би го обвинил. Така че му разказах цялата история — телефонното обаждане, прелестите на Колет, бакенбардите на баща ми, „инфарктите“ на майка ми и вековете, които сега прекарвах пред телевизора.

В този момент влезе един да търси капки за очи и аз тръгнах.

Глава 10

Тъй като съм единствено дете, беше неизбежно в крайна сметка аз да се грижа за възрастния си родител. Но не бях готова, поне не още. Мислех, че подобно нещо ще се случи в далечното, неясно бъдеще, а в мъглявите ми представи винаги присъстваше и мъж, който да споделя бремето ми. Освен това си представях, че липсващият родител поне ще е проявил благоприличието да е починал, а не да живее в разврат със секретарката си. Е, човек предполага, Господ разполага.

За ужасно кратко време старият ми живот си замина. Въпреки че му се възхищавах отстрани — апартаментът ми, приятелите ми, моята независимост — някак беше по-лесно да се откажа от него заради майка ми. И, да бъда откровена, без татко чувствах, че трябва да остана вярна на единствения родител, когото имах.

Въобще без да го искаме, аз и мама възприехме определен ред, който основно се състоеше в това, да не мърдаме от къщи, като някои чудачки. Позволено ми беше да ходя на работа — после се прибирах, сядах на канапето до нея и всяка вечер гледахме едни и същи програми: две серии на „Семейство Симпсън“, един час „Бъфи“ и накрая — новините в девет часа.

Ако се налагаше да работя до късно, тя гледаше сериалите сама и ми разказваше какво е станало, когато се върнех. В събота и неделя гледахме „Убийства в Мидсомър“ или „Морс“ — филмите, които преди беше гледала с татко, и най-странното беше, че макар никога да не оставах сама, бях ужасно самотна.

Мама и аз нямахме какво особено да си кажем. Понякога ще попита:

— Защо мислиш, че ме напусна?

— Навярно защото чичо Лио и леля Маргот умряха толкова скоро един след друг.

— И аз скърбя за Лио и Маргот — отговаряше тя, — но май не е в това причината.

Ами може би защото ще стане на шестдесет през август. Хората често полудяват, като се зададе годишнина с нула накрая.

— Преди две години станах на шестдесет, нима си взех любовник?

Надявахме се баща ми да се върне и животът пак да стане хубав, макар че не разчитахме твърде много. Мама вече не готвеше, така че карахме на бисквити, пастет и консерви. Само да станех от канапето да се облекча, и тя добиваше тревожен вид, и аз се чувствах гузна.

Никой не можеше да повярва, че не мога да убедя татко да се прибере.

— Трябва да измислиш нещо — повтаряше Коуди.

Като изключим личния ми живот, не можех да се упреквам за нищо, дори не ми се говореше.

В работата нещата също не вървяха добре. Въпреки че не се бях провалила напълно (Аааа! Каква мисъл, наказанието в Стаята Без Прозорци), нямах никакви нови ангажименти и Франсис и Франсес не бяха особено очаровани, защото, както ми натякваха почти всеки ден, трябвало да увеличавам оборота си всяка година с петдесет процента. (Миналата година бяха само десет процента, но сега бяха хвърлили око на една вила в Испания.)

— Новата поръчка няма да ти дойде сама — оплакваше се Франсес. — Трябва да я търсиш, Джема. Да вървиш по петите й като куче.

Истината беше, че бях загубила хъс. Целият бизнес зависеше от жизнеността и инициативността ми. Когато обядвах с представители на други компании, те биваха заслепени от енергията ми и добиваха увереност, че следващата им конференция ще бъде нещо особено, блестящо и интересно и при всички случаи ще им се отрази добре.

Хората се тревожеха за мен, най-вече Коуди.

— Вече не излизаш. Не е в твой стил да сдаваш багажа.

— Не съм се предала. Само докато баща ми се върне вкъщи. За себе си съм му определила два месеца срок да се осъзнае, а са минали само шест седмици.

— Ами ако не се върне?

— Ще си дойде. Надеждите ми се крепят на няколко факта, особено, че не са пристигали други адвокатски писма за временни финансови споразумения.

— Ако майка ти отказва да излиза, трябва да я оставяш сама.

— Не мога. Започва да плаче и да се задушава. По-лесно ми е просто да остана. Даже не ходи на църква. Казва, че религията била глупост.

Коуди се ужаси.

— Като помислиш, всъщност е права, но не очаквах нещата да са толкова зле. Ще наминавам.

Отбиваше се у нас, сядаше до майка ми и казваше:

— Слушай, Морийн, като седиш тук, няма да го върнеш.

— Нито ако тръгна да танцувам по балове или започна да играя бридж.

— Морийн, животът си върви.

— Не и за мен.

След време се отказа и в антрето призна с известно възхищение:

— Наистина е голям инат, какво ще речеш?

— Казах ти. Упорита е като магаре.

— Сега виждам откъде си го наследила. Да ти се намира нов вид шоколад? Прощавай.

Той театрално се плесна по устата с ръка.

— Е, предполагам, че не. Като гледам мамчето ти, от сладко се е захаросала.

— Друг път — възразих, но той твърдо ме прекъсна и сложи ръка на гърдите си.

— Коуди Купър служи на истината. Казвам ти го, защото съм длъжен. Тя беше привлекателна жена, твоята майка, напомняше на Деби Рейнолдс от петдесетте. Какво стана с косата й?

— Пораснала е. Не ще да отиде на фризьор. Измервам времето, откакто баща ми го няма, по дължината й. Вече е прекалено дълга.

— Тя се съсипва — Коуди помълча, за да наблегне на думите си. — А като гледам, и ти също. Мисли му.

После изчезна като кръстоносец с наметало и понеже не исках да мисля за това, което каза за мен, се замислих за майка ми.

Човек не гледа на родителите си по начина, по който гледа на другите хора, но ми се струва, че мама беше някак си сладка и закръглена. Заоблени прасци, загладени ръце, спретната талия и малки, пухкави длани и ходила. (Тях съм наследила от нея, което е жалко, защото подобна фигура в наше време е крайно старомодна.) Дълго време тя изглеждаше по-млада от татко и наистина не мога да посоча кога настъпи промяната, но вече не младееше. До кризата тя редовно си правеше косата — не просто я къдреше, правеше я някак по-лъскава и слагаше повече лак, отколкото трябваше, но въпросът е, че се стараеше. Освен това обичаше дрехите — едва ри е нужно да поясня, че такива не бих облякла, ако ще от това да зависи животът ми; жилетки с апликации или блузи с лъскави копченца. Но тя си ги обичаше и за да намери, каквото й е по вкуса, обикаляше магазините. По време на разпродажби се отправяше с автобус към центъра на града сама и винаги се завръщаше тържествуващо.

— Беше сякаш иде краят на света — стари вещици ме ръгаха с лакти — но успях да ги надвия.

Радостно ще покаже трофеите от пътешествието си; ще разпростре нещата на кревата си и ще ме подкани да отгатна колко струват.

— Боже, не знам.

— Хайде де, познай!

— Преди или след разпродажбата?

— Преди.

— Седемдесет и пет.

— Седемдесет и пет ли? Та това е вълна!

— Сто.

— Повече.

— Сто и петдесет.

— По-малко.

— Сто и тридесет.

— Да! А сега познай за колко го взех.

— За четиридесет?

— Стига де, Джема, не се будалкай.

— За сто.

— По-малко, по-малко.

— Деветдесет?

— По-малко.

— Седемдесет?

— Вече е по-топло.

— Шестдесет?

— Повече.

— Шестдесет и пет?

— Да. На половин цена, а е чиста вълна.

През този ритуал преминаваше всяка дреха, която си бе купила, и татко винаги споделяше радостта й.

— Това е много хубаво, мила.

Често той ми казваше напълно искрено:

— Джема, майка ти е елегантна жена.

Чудно ли е, че бях тъй слисана, когато я напусна? Като се замисля, тя и него караше да отгатва цените, така че може да не е чак толкова за чудене.

До: Susan_inseattle@yahoo.com

От: Gemma343@hotmail.com

Относно: Вероломната крава

Знаеш ли какво? Андреа идва тичешком към мен в работата и изтърсва със светнали очи:

— Прочетох книгата, дето Лили Райт я написа!

Сякаш ще й дадат медал или нещо такова, защото я е прочела. Каза, че й харесва, че много й повдигнала настроението. Тогава навярно забеляза израза ми, защото млъкна. Боже, колко са тъпи хората.

Нито майка ми, нито аз сме виждали очите на баща ми от деня, в който го замерих с шоколадчето с тирамису. Не е звънял на нито една от нас — нито веднъж. Можеш ли да повярваш? Успявам да поговоря с него само когато се обаждам в работата му и Колет я няма, за да излъже, че е отишъл на зъболекар. Нито веднъж не дойде да си вземе дрехи, пощата, нищо. Помоли ме да му препращам писмата и аз отказах, защото исках да ги използвам, да го накарам да се отбива да ни види. Но той отказва да дойде. Измъкна се:

— А, сигурно са само сметки и такива работи, нищо чак толкова важно.

Спрях, преди да напиша следващата част. В нея разказвах на Сюзан как всяка сутрин през последните две седмици се събуждам в пет. Чудех се какво ще стане, докато паниката почти ме задушаваше. На тридесет и две животът ми изглеждаше свършил. Кога всичко щеше да се нормализира? Нямах близък човек и никакъв път за отстъпление. И с живота, който водех, надали щях да имам. Или татко щеше да се върне, или… или какво?

Нещо трябваше да се промени.

Но с баща ми никак не вървеше. Нямаше извинения или обещания, нито гняв, нито му подейства затрогващият ми призив към чувството му за отговорност.

— Татко — казах аз, — моля те, помогни ми, не мога да се справя. Това е мама, тя просто не е готова да… живее без теб.

— Трябва й твърдост, но скоро ще свикне.

Тонът му все още беше благ, но странно безразличен. Не го беше грижа.

Всичката невинност беше изчезнала, превърнала се бе в мръсотия и поквара. Когато бях малка, вярвах, че татко може да поправи всичко. Леля Ейлиш обичаше да разказва една шега, за времето си — дръзко сквернословие:

— Каква е разликата между Бог и Ноел Хоган? Джема не мисли, че Бог е Ноел Хоган.

Но сега светът беше друг. Никакво магическо избавление. Не можех да го понеса. Особено след като едно време бях татковото момиче. Всеки ден откакто бях навършила четири, той се връщаше от работа и, хванати за ръце, тръгвахме по магазините с количката ми с куклата, за да купим цигари.

Сега цялата тази близост беше изчезнала завинаги и вече никога нямаше да бъда малкото му момиченце. Беше си намерил друго и въпреки че знаех, че е глупаво и нелогично, се чувствах отритната. Какво ми имаше, че да се хване с някоя, с четири години по-възрастна от мен?

Мама беше права — беше все едно е мъртъв, само че по-лошо.

Най-големият от всичките ми страхове беше, че Колет може да забременее. Цялата история щеше да се бетонира и никога нямаше да върнем нещата, каквито бяха.

Тъжното бе, че цял живот съм искала брат или сестра. Внимавай какво си пожелаваш.

Всеки път, когато говорех с баща ми, заеквах от страх, че ще каже:

— Ще си имаш малка сестричка или братче.

Беше ли възможно? Страхувах се да попитам, да не му давам идеи, но не издържах, така че му се обадих и казах:

— Татко, има нещо, което искам да направиш за мен.

— За моравата ли става дума? — попита той. — Няма нужда да се коси до идния април, пък и косачката е под навеса.

— Ако Колет забременее… — нарочно направих пауза, за да скочи и да се развика, че нищо подобно няма да се случи. Но не стана така. Парализирах се от страх. — Ако надуе корема, моля те, обади ми се. Чуваш ли ме? Мислиш ли, че ще можеш?

— А, Джема, не бъди такава.

Въздъхнах, съжалявах за проклетията си.

— Извинявай, но ще ми кажеш ли все пак?

— Да.

Така че, въпреки че ми беше мъчно, че татко не ме търси, все пак беше и някакво облекчение. Продължавам със Сюзан.

Напоследък, освен всичко, ми стана фикс идея да си купя тостер „Здравей, Кити“. Толкова е симпатичен и, представи си, отпечатва образа на Кити върху печените филийки.

Успях да кача програма за връзка с Интернет на скапания стар компютър на баща ми. Освен другите му екстри, сега може да ми показва цветни въпросните тостери.

Пожелай ми късмет.

С обич: Джема

П.П. Минаха три седмици, откакто баща ми си отиде, и мама се справя страхотно. Отслабнала е с двадесет килограма, направи си руси кичури, дискретна операция за премахване на бръчките и си има тридесет и пет годишно гадже. Ще ходят заедно на почивка в Кап фера. Тя още отказва да се научи да кара, но няма значение, защото новият й приятел (Хелмут, швейцарец е) винаги изпраща кола да я вземе или идва сам с червения си „Астон Мартин“ с вертикално отварящи се врати.

Натиснах „изпращане“ и после включих стария компютър на баща ми. Ще намеря тостер „Здравей, Кити“ по Интернет, ако ще да умра.

— Какво правиш? — мама влезе в стаята и застана над рамото ми, докато щраках с мишката и пишех.

— Търся тостер „Здравей, Кити“.

— Защо?

Прехвърлях различните стоки с бясно съсредоточение.

— Четох, че Рийс Уидърспуун има такъв.

Мама помълча, после рече:

— Ако Рийс Уидърспуун скочи от някоя скала, и ти ли ще я последваш?

До: Susan_inseattle@yahoo.com

От: Gemma343@hotmail.com

Относно: Черен ден

Последното шоколадче от баща ми свърши. Навярно това ще извади мама от коловоза. Не че ще успее да излезе от него, защото е затрупана от тонове шоколад.

Да, естествено, че се шегувах за нейната метаморфоза! Велики Боже. Не мисля, че е събличала бродираната си одежда от сутринта, когато татко си тръгна, и още не се разделя с купичката от овесените ядки. А колкото до двадесетте кила, разбирай го обратно. Не спира да яде шоколад, казва, че се чувствала по-близо до баща ми, като се тъпче с продукцията на компанията му.

С обич: Джема

П.П. Поръчах тостера и сега искам раница като на Барби.

П.П.П. Хелмут има бухнала русолява коса (много подобна на мамината), траен слънчев загар и стройно гъвкаво тяло, което намирам за странно отблъскващо. Използва козметика „Ла Прери“, безбожно скъпи мазила. Остави едно бурканче в банята и, разбира се, аз си взех малко, а на следния ден той ми се изрепчи за, както се изрази, „кражбата“. Естествено, отрекох, но той възрази, че си знаел, че съм аз, че си личало къде съм бръкнала с пръста си в бурканчето и че само диваците си пъхат пръстите и правят дупки в кремовете „Ла Прери“.

Не му позволих да ме нарича дивачка и го наклеветих на мама. Тя седеше в леглото, облечена със сребрист копринен широк халат, и закусваше — филийка пълнозърнест хряб, едва забележимо намазан с мед. Беше си направила косата и бе сложила грим. Изложих оплакването си.

— О, скъпа — въздъхна тя. Преди не ме беше наричала „скъпа“. — Много ми се иска двамата да спрете да се карате и да опитате да се разбирате.

— Не разбирам какво намираш в него!

— Е, скъпа — тя леко повдигна изскубаната си вежда. Кога ли бе започнала да скубе веждите? Пък и да ги повдига дяволито?

— Да кажем, че той е… мнооого добър в леглото.

— Няма нужда да ме осведомяваш. Все пак съм ти дъщеря.

Тя стана от леглото. Широкият халат една покриваше задните й части. Имаше великолепни крака за шестдесет и две годишна жена. Беше започнала да казва на хората, че е само на четиридесет и девет и ще празнува великата петдесетгодишнина догодина.

Изтъкнах, че ако е само на четиридесет и девет, е била на шестнадесет, когато ме е родила.

— Бях съвсем млада булка, скъпа.

— Значи татко е бил на тринадесет.

— Кой? — тя разсеяно се усмихна.

— Татко. Баща ми. Мъжът, за когото си омъжена.

— О — помаха ми леко с ръка, с което ме отпрати и изрази състрадание към татко.

Глава 11

До: Susan_inseattle@yahoo.com

От: Gemma343@hotmail.com

Относно: Живея във въображаем свят

Написах един малък разказ. Рекох си, че може да пожелаеш да го прочетеш.

Ноел Хоган кротко гледаше голф, когато нов страховит трясък от стаята над главата му накара стъкления полилей да се залюлее. Гери и Роби опустошаваха помещението, но той беше твърде уморен, за да отиде и да им даде да разберат. Не че нещо би се променило, те само щяха да му се изсмеят. Той отново се съсредоточи върху голфа и си каза, че е нормално децата да хвърлят телевизори от двуетажните си кревати.

Колет го беше оставила да гледа децата, докато отиде до центъра. Обясни, че му предоставя добра възможност да се сближи с откачените малки негодници (по негови думи, не по нейни), но той не можеше да се отърве от подозрението, че тя иска да обиколи магазините, без деца да висят за полите й.

След време забеляза, че трясъците бяха престанали. Много важно. Сега какво? Сърцето му се сви, когато вратата се отвори и Гери и Роби се вмъкнаха в стаята, един от друг с по-злокобен вид. Странно как и двамата бяха копие на майка си, а тя не изглеждаше злокобно. Беше ли тя…?

Гери взе дистанционното и небрежно смени програмата.

— Това го гледах — каза Ноел.

— Голям праз. Този апартамент не е твой.

Гери сменяше каналите, отхвърляйки всичко като безинтересно, докато се натъкна на нещо като пищно погребение на някакъв кардинал; тържествено и бавно.

Седнаха смълчани, заслушани в безжизнените напеви и изведнъж Роби отбеляза:

— Мразим те.

— Да, ти не си наш баща.

— Може би си ни дядо, само че си по-стар.

Отново тишина. Ноел не можеше да им каже, че и той ги мрази. Все още се опитваше да ги надвие.

— Тя хукна нанякъде да харчи твоите пари — каза Гери. — Това е единствената причина да е с теб. Ще купи хубави неща за себе си, мен и Роби и нашия татко, и после, когато похарчи всичко, ще скъса с теб. Ако си още жив.

Злобните забележки на Гери попаднаха в целта. Колет харчеше парите с дива бързина.

— Вземете си шоколад.

Децата обичат шоколад.

— Не, този е пълен боклук. Обичаме само „Фереро Роше“.

Изведнъж той чу ключа на Колет да превърта в ключалката. Слава Богу. Тя влезе и захвърли дузини торби от „Маркс и Спенсър“ на масата.

— Здравей, любими — целуна Ноел по носа. — Имам подарък за теб — закачи го тя.

Банички със свинско! Помисли си Ноел. Онези, мазничките, от „Маркс и Спенсър“, най-вкусните, които можеш да намериш. Каква жена! Прав е бил да изостави милата и предана Морийн, негова съпруга от тридесет и пет години.

Колет се присегна за чантата и бавно извади нещо. Прошумоля като банички със свинско — но не беше това. Беше сутиен. Найлонов, в черно и тюркоазено. Луксозен. После ръката й бръкна отново и извади подхождащи по цвят бикини.

— Хубави гащи — каза дръзко той.

— Не са гащи — Колет закачливо хвърли парчето дантела по него и то се надипли на главата му, разрошвайки олисярите му кичури. — Това са прашки!

Прашки. Ноел знаеше какво означава това. Значеше, че иска пак да „поязди“ довечера. Отново. Но първо ще трябва да направят модно ревю, тя да крачи напред-назад с луксозните си гащи, излагайки на показ дупето си пред него, танцувайки както винаги, около дъската за гладене, по липса на пилон. Всяка проклета нощ.

Тя бе ненаситна, а той — изтощен.

— Има ли друго в торбата? — попита той, все още таейки надежда за свинските банички.

— Естествено има — тя измъкна колан с жартиери в същия цвят.

Ноел тъжно кимна. Сигурно е бил луд, за да си помисли, че ще му донесе банички със свинско. Никога нямаше да му позволи да хапне дори една. Според нея беше стар и разнебитен, а артериите му — съвсем запушени.

Но тази здравословна диета без мазнини го убиваше.

КРАЙ

Как мислиш? Възможно ли е наистина да е така? Няма ли да е страхотно? Бих дала всичко татко да си дойде вкъщи.

Беше време за посещението ми при Джони Рецептата. Водеше разговор с жена, купуваща препарат против хронична кашлица.

— Ето я Джема, тя ще знае.

— Какво да зная?

— Колко пари трябва да имаш за един уикенд в Париж?

— Повечко — отвърнах, — доста.

— Той казва четиристотин — г-жа Хронична кашлица ] на към Джони.

— А, най-малко. Имат чудесни обувки в Париж. И бижута. И дрехи. Само помислете за яденето — мили Боже! Колко ми се ходи в Париж.

— И на мен — каза Джони.

Очите ни се срещнаха.

— Ще те заведа — каза той. — За две седмици.

— Защо не месец?

При тези думи и двамата избухнахме в неудържим смях.

Усмихната, г-жа Хроничната кашлица ни гледаше. Но когато Джони и аз успяхме да си вземем дъх, спогледахме се отново и се разсмяхме двойно по-силно, усмивката й се спаружи.

— Кое е толкова смешно?

— Нищо — Джони се задъхваше. — И в това е цялата работа.

До: Susan_inseattle@yahoo.com

От: Gemma343@hotmail.com

Относно: Изчукай ме, скъпа, още веднъж

Познай! Оня младок Оуен ми се обади отново. Каза, че като си гледал крака, му се струвало, че нещо липсва. После разбрал, че е синината, която съм му направила, когато го съм го бутнала от леглото онзи път. Чудел се дали няма възможност да повторим изпълнението и сигурно ме е хванал някак си натясно, защото казах „да“. Подробностите ще бъдат уточнени. Не ми е ясно как ще го сервирам на майка ми, но ще измисля нещо. Замислила съм да се позабавлявам.

С обич: Джема

Хубаво беше, че излизах. Часовете вкъщи с мама се бяха отразили гибелно върху възприятията ми за реалността. Не можех да се удържа да не мисля за всичко лошо, което може да се случи между баща ми и Колет и после да пиша кратки разказчета. Само това ми даваше утеха. Създадох ярък въображаем свят, където, наред с другите неща, Колет отказваше да работи каквото и да е, защото живееше с баща ми, който изпадаше в немилост пред шефовете си и започваше да идва на себе си.

Така отчаяно исках мама и татко пак да се съберат. Ужасно беше семейството ти да е разбито, въпреки че бях на тридесет и две.

Вместо с фантазията с филмовия режисьор, който едновременно беше и фермер, прекарвах безсънните си ранни утрини, измисляйки сценарии, заимствани от най-различни любовни романи, където мама и татко накрая отново са заедно. Много ми харесваше един, в който под някакъв претекст — да кажем, рождения ден на стар общ приятел — трябва заедно да извършат дълго пътуване, но колата се разваля и те се озовават в селска къща насред пустошта, разразява се силна буря и електричеството спира, чуват странни шумове и трябва да спят в едно легло с оглед безопасността си.

Но един от любимите ми бе как татко се отбива при мама уж да си прибере пощата. Направила си е косата, гримирана е дискретно и е облечена със саронг и бански костюм. Изглежда великолепно.

— Ноел — казва тя с топлота, която го смущава, — как се радвам да те видя. Тъкмо се канех да обядвам. Ще ми направиш ли компания?

— А, зависи. Какво има?

— Печени сандвичи със сирене и шунка и бутилка чудесно изстудено шардоне.

— Колет не ми дава да ям сирене.

— А Хелмут мисли, че съм вегетарианка — отговаря сухо тя.

— Това е сериозен проблем.

— Така ли? — дяволита гримаса бавно се разлива по лицето на мама. — Нека бъдем непослушни. Няма да те издам.

— Ами добре.

— Такъв хубав ден е, нека обядваме във вътрешния двор.

Те сядат на масата и слънцето ги гали. Тихо жужат пчели и кацат върху червените цветове на напръсничетата. Мама си е сложила слънчеви очила „Шанел“ и червилото й не се изтрива, когато яде сандвича си. Татко се взира в прекрасната разцъфнала градина, някога негова гордост и радост, преди да бъде съблазнен от разни прашки.

— Забравил съм какво чудесно слънчево местенце е.

— Аз пък не съм — мама протяга дълъг крак със слънчев загар. — Ривиерата в Килмакуд, драги. Е, разкажи ми всичко. Как е животът с Клодет?

— Колет.

— Ужасно съжалявам. Колет. Добре я карате, нали?

— Ами да — отвръща печално той. — А как е животът с Хелмут?

— Превъзходен. Толкова секс, че се чудя какво да правя.

— Ами… добре.

— Секс — казва мама пренебрежително, облизвайки сиренето от пръстите си, — младите само за това мислят. Ще речеш, че те са го изобретили. Колко драматично.

— Да. Направо те изтощават — изведнъж думите започват да се леят от устата на татко. — Какво лошо има просто да се гушнем? Защо винаги трябва да изпълнявам цялата програма? Защо не мога да си легна и поне веднъж просто да заспя?

— Именно. Ужасна скука.

Седят в мълчание (приятно, разбира се).

— А двамата малчугана на Клодет? Как са те? Кипят от енергия на тяхната възраст, нали?

— Да — отвръща мрачно той.

— Дребни лайна, да си го кажем.

— Да — той я поглежда изненадано. Никога не е имала пиперлив език.

— И още по-зле става. Чакай малката госпожичка да влезе в пубертета! Тогава съвсем ще се изправиш на нокти.

Ноел не би могъл да е по-изправен, дори и да беше прима балерина, и изведнъж мисълта да се върне при Колет го хвърля в най-черно отчаяние.

— По-добре да тръгвам. Трябва да взема Гери от уроци по хип-хоп.

Вече в антрето, той почти забравя за пощата си, докато мама му напомня.

— Ще си загубиш и главата, ако не е закачена за врата ти — казва му нежно тя. В мрака на антрето, с бански костюм в морскосиньо и зелено, тя му напомня момичето, за което се е оженил.

— Хубаво беше да те видя — тя го целува по бузата. — Поздрави Клодет от мен. И запомни — добавя със закачлива усмивка, — няма да те издам, ако си премълчиш. Ще бъде нашата малка тайна.

Джоджо

Глава 12

2:35, понеделник сутринта

Манодж провря главата си през отворената врата.

— Джоджо, Кийт Стейн е тук.

— Кой е Кийт Стейн?

— Фотографът от „Литературни новини“. Да направи снимки към материала ти.

— Добре. След две минути — отговори Джоджо. — Сваля краката си от бюрото и захвърли настрани кръстословицата, която я подлудяваше. Извади от косата си химикалката, която служеше за заместител на шнола. Кестеняв водопад се стече по раменете й.

— Нямаше нужда, госпожице Харви, и така сте прекрасна — каза Манодж. — Като изключим, че гримът ви се е поразмазал.

Той й подаде чантата.

— Покажете хубавото си лице.

Джоджо не се нуждаеше от поощрение. Всеки в издателския бизнес четеше въпросника в „Литературни новини“, първо това правеха сутрин.

Тя отвори несесера си и отново си сложи вампирско червеното червило — запазената й марка. Щеше й се да не е така, предпочиташе да носи бледорозов гланц за устни или страхотното неутрално сиво-кафяво. Но веднъж беше дошла на работа с „дискретно начервени“ устни и всички я гледаха странно. Марк Ейвъри й каза, че изглежда малко пребледняла, а Ричи Гант я обвини, че има махмурлук.

Същото беше с косата й; по никакъв начин не й отиваше. Когато беше прекалено дълга, приличаше на невчесана грънчарка, а с твърде къса, ами… Когато навърши двадесет, скоро след като пристигна в Лондон, се беше подстригала като гамен и веднъж, като влезе в една кръчма, барманът я изгледа подозрително и попита:

— На колко години си, синко?

Толкова за експеримента с късата коса — и свежото лице.

— Слагай повече туш — настоя Манодж.

— Ти си гей — снизходително му отговори Джоджо.

— А ти си политически неориентирана. Говоря ти за туша. Две думи: Ричи Гант. Хайде да го поболеем.

Джоджо установи, че си слага туш с нов ентусиазъм.

След като набързо си дооправи грима — руж, фон дьо тен — Джоджо прекара четката през косата си за последен път и беше готова.

— Много си секси, шефке. Извънредно прелъстителна.

— Кажи му да влезе.

Натоварен с техниката си, Кийт пристъпи в кабинета, спря и силно се засмя.

— Приличаш на Джесика Рабит! — каза той с възхищение. — Или на онази, червенокосата, от филмите от петдесетте. Как й беше името?

Той тропна с крак няколко пъти.

— Катрин Хепбърн? Не.

— Спенсър Трейси?

— Той не беше ли мъж?

Джоджо вдигна бяло знаме.

— Рита Хейуърт.

— Да! Някой казвал ли ти е, че приличаш на нея?

— Не — усмихна се тя. — Никой.

Очите му бяха толкова откровени, че едва ли бе злонамерен.

Кийт разтовари фотографското си оборудване, огледа малката, затрупана с книги стая, задържа очи върху Джоджо, после пак хвърли поглед наоколо.

— Нека направим нещо малко по-различно — предложи той. — Вместо обичайната снимка на бюро в стил Уинстън Чърчил, да го направим по-атрактивно.

Джоджо смразяващо изгледа Манодж.

— Какво си му казал? За последен път, чети по устните ми. НЯМАМ НАМЕРЕНИЕ да си събличам блузата.

Кийт светна.

— Била сте подготвена за подобно нещо? Може да бъде съвсем дискретно. Два поставени на място палеца…

Нов поглед от страна на Джоджо внезапно го да накара замлъкне и когато отново заговори, фриволността се бе изпарила.

— Прекрасно бюро имате, Джоджо. Какво ще кажете да легнете на него на една страна и да смигнете с едно око?

— Аз съм литературен агент. Покажете малко уважение!

Освен това беше толкова висока, че щеше да стърчи от двата края.

— Имам идея — съобщи Манодж — ами ако имитираме онази известна снимка на Кристин Кийлър? Знаете ли я?

— Седнала на кухненски стол на обратно? — попита Кийт. — Класическа поза. Прекрасна.

— Тя беше гола.

— Вие не сте длъжна да бъдете.

— Добре — Джоджо реши, че е за предпочитане пред това, да се изтяга в пълен ръст върху бюрото и лакътят й да стърчи във въздуха. По-скоро да се свършва; имаше сума ти работа и вече беше загубила половин час с кръстословицата.

Манодж изчезна в галоп и се върна с кухненски стол, който Джоджо възседна, чувствайки се като пълна глупачка.

— Фантастично — Кийт коленичи пред нея, за да започне да снима. — Сега една голяма усмивка — но преди да натисне копчето, той свали фотоапарата от лицето си и отново се изправи на крака. — Не изглеждате съвсем естествено — установи. — Бедата е в костюма ви. Може ли да си свалите сакото? Само сакото — добави бързо той.

Джоджо не искаше, не и на работа. Костюмът й на дискретно райе беше като предпазна броня и без него се чувстваше прекалено уязвима. Освободено от ограниченията на сакото, поведението на тялотой я караше да мисли за превтасало тесто — толкова много преливаше, че бе невъзможно да повярваш, че едно време всичко й е било по мярка. Но циците й щяха да са скрити от облегалката на стола, така че тя се изхлузи от сакото и отново яхна стола, придръпвайки облегалката към гърдите си.

— Има още нещо — каза Кийт, — бихте ли навили ръкавите на ризата си? И разкопчайте поне едно копче. Само едно, моля ви. И си поразтърсете косата, разпуснете я.

— Мисли си за страст — настоя Манодж.

— А ти — за опашките пред бюрата за безработни.

— Хайде да действаме — прекъсна ги Кийт. — Джоджо, очите към мен.

ЩРАК!

— В работата ми казваха, че едно време си била ченге в Ню Йорк, преди да влезеш в играта. Вярно ли е?

ЩРАК!

— Какво ви става, бе хора? На всички им харесва, че е била ченге. Даже и Марк Ейвъри си позволява сексуални фантазии как Джоджо с един ритник разбива врати, щраква белезниците и промълвява: „Вкарах те на топло.“ Какво, нямате ли жени полицайки във вашия град?

— Не е същото — носят обувки с нисък ток и пригладени коси. Наистина ли сте били в полицията?

— Няколко години.

ЩРАК!

— Супер.

Не беше супер. Беше гадна работа и тя обвиняваше телевизията, че я изкарваше страхотно занимание.

— Трошили ли сте с ритник врати?

— Стотици.

ЩРАК!

— Работили ли сте под прикритие?

— Винаги. Трябваше да съблазнявам мафиотски босове, да спя с тях и да науча всичките им тайни.

— НАИСТИНА ЛИ?

ЩРАК!

— Не — засмя се тя.

— Гледайте все така. Стреляли ли са по вас?

ЩРАК!

— Постоянно.

— Наклонете леко глава. А вие стреляли ли сте?

ЩРАК!

— Да.

— Сега една голяма усмивка. Убивали ли сте?

ЩРАК! ЩРАК! ЩРАК!

Глава 13

Понеделник — късен следобед

Кийт си тръгна, Джоджо отново се екипира със сакото си и се канеше да започне работа, когато Манодж позвъни:

— Обажда се Иймън Фарел.

— Какво иска?

— Явно за Ларсън Коза има зашеметяваща статия в днешния брой на „Индинендънт“ и защо пък не? Да ти го дам ли, или да се отърва от него?

— Обичаш да казваш така. На мен никога не би ми хрумнало. Не, свържи ме.

С едно щракване яростта на Иймън се плъзна по телефонната жица и заля стаята.

— Джоджо, писна ми от този гадняр Коза.

Той си каза всичко, докато Джоджо хъмкаше съчувствено и си проверяваше електронната поща. Едно съобщение от Марк; ще го запази, докато е още на телефона.

— … плагиатство… аз бях първи… — молеше Иймън — … дължи всичко на мен… мисли, че всичко е във външния вид… издокарано парвеню…

Джоджо отдалечи слушалката от ухото си за момент, сякаш от нея излизаше пяна. Той продължи:

— Знаеш ли как го наричат? „Младия гений“. Аз съм младият гений.

Горкият човек, помисли си Джоджо. Беше се срещала и с други писатели. След първоначалната радост, че са ги публикували, угодническата признателност се изпаряваше, за да отстъпи място на завистта. Изведнъж установяваха, че не са единствените нови писатели на света — имаше и други! Получаваха добри отзиви и високи аванси! Трудно беше да се преглътне, особено за някой като Иймън, който се радваше на значителен ранен успех. Говореха за него като за „младия гений“, вундеркинда. А ето че изневиделица изскочи Ларсън Коза и обра аплодисментите.

Иймън завърши високопарната си реч с думите:

— Какво мислите да предприемете срещу него? Да не забравяме двадесет и петте хиляди лири комисиона.

Само да можех.

Беше осигурила на Иймън аванс от четвърт милион лири за книгата му. Една от най-големите й сделки и определено внушителна според повечето стандарти — особено след като младите гении получават прекрасни отзиви, но рядко се продават в очакваните тиражи.

— Десетте процента, които ми взимаш, ти плащат заплатата.

Тук грешиш, друже. Джоджо не бе получила и петак, трябваше да станеш съдружник, преди да си сложиш в джоба процент от някоя сделка; дори и така, никога не надхвърляха пет.

Но не си даде труд да отвори уста. Той беше гневен, чувстваше се несигурен, а за нея не беше нещо лично. Както и да е, след още няколко обиди, той изведнъж спря и рече:

— Уф, Джоджо, извинявай. Толкова съжалявам, че няма в накъде. Какъв глупав негодник съм, да ти причинявам това. Конкуренцията е толкова свирепа в нашия бизнес, по-зле е от където и да е, че направо полудявам.

Що не се опиташ да работиш като агент, помисли си тя. Тогава ще разбереш какво значи конкуренция. Но само му каза:

— Зная, напълно те разбирам. Изобщо не мисли за това.

— Истинско съкровище си ти, Джоджо Харви. Най-добрата. Ще можеш ли да забравиш всичките простотии, дето ги изприказвах?

— Вече ги забравих.

До: Jojo.harvey@LIPMANAIGH.co

От: Mark.avery@LIPMANAIGH.со

Относно: Липсваш ми

Липсвам (гл.) 1. Чувствам желание. 2. Не притежавам. 3. Усещам особено със съжаление — чувствам липса — напр. Липсваш ми.

Целувки: М

До: Mark.avery@LIPMANAIGH.со

От: Jojo.harvey@LIPMANAIGH.co

Относно: Лош

Лош (прил.) 1. Труден, упорит, неприятен — напр. Лош късмет, не биваше да отиваш за цяла седмица на панаира на книгата. — Шега — 1. Нещо недодялано, което се прави или казва, за да предизвика смях, но има обратен ефект.

Целувки: Дждж

П.П. Аз също забелязах отсъствието ти с особено съжаление.

Десет минути по-късно Манодж отново позвъни.

— Обажда се братовчедка ти Беки, която прилича на теб, само че не е толкова чудесна, ако съдя по снимката на бюрото ти. Май иска да ти се лепне довечера, спомена нещо за „Пица Експрес“. Ако вие, дами, се нуждаете от мъжка компания, ще бъда щастлив да отменя заявката ви в агенцията за мъже придружители и доброволно да предложа услугите си. Ще приемете, или ще отклоните обаждането?

— Свържи ме с нея.

— Не, трябва да кажеш „приемам“.

Джоджо въздъхна.

— Приемам.

Глава 14

7:10, понеделник вечерта

Повечето вече си бяха отишли вкъщи, когато Джоджо започна да попълва въпросника на „Литературни новини“.

Име

Джоджо Харви

Възраст

32

Професионална биография

Три години в Полицейското управление на Ню Йорк (истина е). Няколко месеца работих като барманка, когато отначало дойдох в Лондон, шест месеца като лектор в „Кларис“, преди да бъда повишена на поста помощник, а по-късно младши агент. Пълноправен агент от четири години. Година и половина по-късно се преместих в агенция „Липмън Хай“.

Кой е любимият ви аромат?

Марк Ейвъри.

Джоджо потръпна, изпитвайки желание да го вдъхне точно сега.

Не, почакай, не можеше да напише това. Тя бързо задраска толкова много редове, че листът почти се прокъса. Какво бяха отговорили другите? Бърз преглед на предишните издания показа, че някакъв старчок с папийонка беше писал „прашният мирис на библиографската рядкост“. Друг, с още по-широка и провиснала папийонка бе посочил „уханието на прясно мастило от първото издание на писател дебютант“.

Ричи Гант (въобще без вратовръзка, кой ти носи такова нещо върху фланелка) беше написал „на парите“ и целият издателски свят одумваше безграничната му тъпота. Но Джоджо с неохота реши, че все пак се възхищава от откровеността му…

Следващ въпрос.

Какво ви потиска?

Ричи Гант.

Спря за момент, после енергично го задраска.

Какво е мотото ви?

Ричи Гант трябва да умре!

Не, и така не бива.

Иисусе, така отчаяно бе жадувала да я помолят да попълни този въпросник, а то се оказа далеч по-трудно, отколкото очакваше.

От кого най-силно се възхищаваш?

Марк Ейвъри.

Кого най-отявлено презирате?

Съпругата на Марк Ейвъри? Не, не, не. Я се стегни да видим следващия въпрос.

Кои хора определено не одобрявате?

Жени, които налитат на женени мъже.

Какво бихте променили в личен план?

Като изключим, че гаджето ми има съпруга и две деца?

Да спомене ли перфекционизма си, зачуди се тя. Ами упоритостта си? Не, помисли си, трябваше да са прасците й. Бяха прекалено плътни и кожени ботуши до коляното не бяха за Джоджо. Трудно се престрашаваше да сложи дори меки ботушки от мачкан лак. Звучеше банално, но на Джоджо нямаше да подхождат дори и боти до глезена. Най-лошото беше, че й се искаше прасците й да имат нежно оформени мускули. В резултат почти винаги носеше шити по поръчка костюми с панталони. Те бяха станали запазената й марка. (Още една, по дяволите.)

Как разпускате?

Правя секс с Марк Ейвъри. Ако не е наблизо, с бутилка мерло и предаване за дивите животни, предимно за малки тюленчета.

Какво ви кара да плачете?

Бутилка мерло и предаване за дивите животни, предимно за малки тюленчета.

Вярвате ли в моногамията?

Да. Да, бе, как бих могла? Аз съм лицемерна. Но не съм и допускала, че ще стане това с Марк. Не съм такъв човек.

Коя книга бихте искали да издадете?

Лесно, помисли си тя, не че някога би си признала, дори да я подложат на изтезания. Беше „Бързи коли“, за която говореха всички. Страхотен роман, само дето Ричи Гант му беше агент — не Джоджо — и беше осигурил милион и сто хиляди при наддаването. Джоджо беше понасяла подобни удари, но не чак толкова големи, и възмутително завиждаше дори и преди Ричи Гант да извърви пътя по коридора до кабинета, да размаха договора пред нея и да изграчи:

— Чети и плачи, янки.

Как си представяте себе си след пет години?

Като съдружник в агенция „Липмън Хай“. Надявам се да е много по-скоро от пет години. Да речем, веднага щом някой се пенсионира.

В „Липмън Хай“ имаше седмина съдружници — петима работеха в Лондон и двама в клона в Единбург. Освен това имаше и осем агенти, които не бяха съдружници и тъй като нямаше как да се разбере кого бордът на директорите ще избере да замести поредния пенсионирал се, Джоджо се надяваше това да бъде тя. Въпреки че имаше трима агенти, които работеха по-отдавна от нея, тя беше донесла големи приходи на агенцията — за последните две години беше спечелила най-много от всички.

Коя е любимата ви фраза?

Което не успее да ни убие, ни прави по-забавни.

Какви са най-ценните ви качества?

Мога да спра такси, като му свирна, и да псувам на италиански. Мога да имитирам патока Доналд и да поправям велосипеди.

Без кои пет неща не можете да живеете?

Цигари, кафе, водка с мартини, „Семейство Симпсън“… Какво друго? Редовна доза вълнение? Още цигари.

С кое свое постижение се гордеете най-много?

Спирането на цигарите. Така мисля. Още не съм успяла.

Кой е най-ценният урок, който ви е дал животът?

Добрите хора имат грозна коса.

Тя се сепна. Пълни глупости, помисли си, закрепвайки косата си с химикалката, едно по-добро приложение. Манодж щеше да попълни въпросника. Време беше да се срещне с Беки.

Глава 15

Навън на Уордър Стрийт беше все още оживено, дори в леденостудената януарска вечер. Джоджо притича толкова бързо, че един бездомник измърмори:

— Къде има пожар, сладурче?

Тя продължи забързана, не искаше да закъснее за срещата с Беки.

Двете бяха много близки, повече от сестри. Когато Джоджо пристигна от Ню Йорк и взимаше оскъдна заплата, първо като барманка, после като лектор в агенцията, се беше настанила при Беки. В такова тясно пространство други биха се изпокарали до смърт. Вместо това приятелството им укрепна. Независимо че бяха живели на хиляди километри една от друга, те си приличаха, което ги вълнуваше и очароваше. Откриха, че майките им, които бяха сестри, имаха навика да оставят найлоновите покривала върху новите мебели почти цяла година. А когато дъщерите им не ги слушаха, и двете казваха; „Не се ядосвам, разочарована съм от теб“, след което ги перваха по главата — жест повече напомнящ яд, отколкото разочарование.

Беки и Джоджо дори изглеждаха еднакво. Но Джоджо, по-висока и по-засукана, беше като копие на Беки плюс 25 на сто в добавка. (Въпреки че и двете бяха естествено кестеняви, косата на Беки беше къса и на места изрусена и по тази причина никога не я набеждаваха, че прилича на Джесика Рабит.)

След като месеци живяха в тясната стаичка, накрая се преместиха в апартамент, където всяка си имаше спалня, и съжителстваха в хармония в продължение на няколко години, докато Джоджо си купи собствено жилище, а Беки срещна Анди.

Въпреки че Беки беше по-възрастна с осем месеца, Джоджо приличаше на по-голямата сестра. Някак си привличаше много повече внимание от Беки, която по характер беше добра душа.

В „Пица Експрес“ Беки пиеше червено вино и замезваше с чесново хлебче. Помаха с ръка на Джоджо, за да я повика.

Прегърнаха се, след което Беки се отдръпна и оголи зъби като тигър, канещ се да изръмжи.

— Черни ли са ми зъбите?

— Не — Джоджо се разтревожи. — Моите да не би да са?

— Не, но нали съм на червено вино. Хвърляй ми по едно око.

— Добре. Но и аз ще пия същото, тъй че и ти ме попоглеждай.

Прегледаха менюто и Беки отбеляза:

— Ще си поръчам „Венециана“, но ще ми кажеш ли, ако ми се завре спанак между зъбите? Можеш ли да повярваш, че на Мик Джагър му инкрустирали изумруд в единия зъб? Какво си мисли? Достатъчно зле е да ти остане храна по зъбите, но пък да го постигаш изкуствено?

След като поръчаха, Джоджо попита:

— Е, как я караш?

Беки беше мениджър в частна клиника, отговаряше за здравните програми на големите компании и животът й беше ад.

— Няма да повярваш — тя ми даде четири нови фирми.

„Тя“ беше Елиз, шефката мъчителка на Беки.

— Четири! И всяка от тях има дузини служители, и на всички трябва да съставя здравни програми. Имам вече повече, отколкото мога да поема. Започнах да правя глупави грешки и ще става все по-зле, защото нямам време да си проверя работата.

— Беки, трябва да й кажеш, че ти идва нанагорно.

— Няма как. Ще излезе, че не ме бива.

— Трябва.

— Не мога.

— Щом ти прехвърля още фирми, значи мисли, че си способна.

— Нищо подобно! Претрупва ме с работа, за да се скапя и да напусна. Тя е кучка и аз я мразя.

Завладяна от напрежението в разказа на Беки, Джоджо извади кутия цигари от чантата си.

— Пак пропуших.

— Какво стана с твоята акупунктура?

— Всеки път, когато си бодвах игличката в ухото, неистово ми се прияждаше картофено пюре. Ама страшно много. В петък вечерта ще ме хипнотизират. Един от партньорите, Джим Суийтмън, ми даде телефона. Пушеше по четиридесет на ден, а вече трета седмица ги е спрял.

— Всеки с порока си — целомъдрено каза Беки.

— Зная, но стъжват живота на пушачите. Ако искам да пуша, докато съм на работа, трябва да изляза на улицата, а понякога мъжете ме взимат за проститутка.

Беки пое обилна глътка вино, после провери зъбите си. Бяха дребни, но не и черни.

— Чувствам се по-добре — сподели тя, — екстра е да изпуснеш парата. Сега е твой ред, Джоджо. Излей си душата.

— Ами, хубаво, от известно време не съм продала нищо. Нищо свястно не ми попада. Кръгла нула, а оня тъпчо Гант направи две големи сделки през последните два месеца и ще ми вземе хляба.

Беки размаха пръст.

— Я чакай, ти не сключи ли сделка миналата седмица? Заради която си купи портфейл „Марк Джейкъбс“?

— Какво? О, това беше за Иймън Фарел. Не говоря за настоящите ми автори. Трябва да продължа да увеличавам списъка си от клиенти. Ако работите ми не потръгнат скоро, тази година няма да получа премия.

— Ами портфейлът? Премия, глупости! Би трябвало да взимаш процент от сделките. Да станеш съдружник!

— Работя по въпроса.

— Как е новият ти помощник?

— Манодж ли? Млад, енергичен, сече му пипето, но… е, не е като Луиза. Защо й трябваше да забременява и да напуска?

— Ще се върне след четири месеца.

— Мислиш ли? Не смяташ ли, че обича бебето си прекалено много, за да го остави?

— Луиза ли? Малко вероятно.

Луиза беше мацка, свикнала да носи високи токове, да пие водка с мартини и с ум като бръснач. Спря коктейлите, когато забременя, но малко други неща се промениха.

— Наистина ми липсва — въздъхна Джоджо. — Сега няма с кого да си приказвам.

Луиза беше единственият човек в работата, която знаеше за нея и Марк.

— Как изглежда Манодж?

— А, не, Беки. Не, не и не. Тридесет и пет кила с мокри дрехи. Капризен дърдорко. Старае се да изглеждам добре, мисли, че това му е работата.

— Гей ли е?

— П.Г.

— Я пак?

— Почти гей. И както ти казах, умен е. Само две седмици и вече знаеше за мен и Ричи Гант.

— Знае ли за Марк?

— Не! Да не си луда?

— Кога се връща Марк от панаира на книгата?

— В петък. Слава Богу.

— Защо не замина с него? — попита Беки.

— И да пропусна цяла седмица работа, за да се мотая из някаква хотелска стая, докато го чакам да се върне от срещите? — Джоджо се опита да си придаде възмутен вид, но не й се удаде — Мили Боже, само помисли. Цели пет дни в леглото. Румсървис, филми, чисти чаршафи всеки ден, в хотелските чаршафи има нещо… Но мнозина от „Липмън Хай“ са отседнали в същия хотел. Все някой щеше да ни види — Джоджо малко тъжно загледа пицата си.

Беки демонстрира солидарността си, като й стисна ръката, но нямаше какво ново да каже. От самото начало преди около четири месеца бяха анализирали ситуацията толкова подробно, че добросърдечната Беки започваше да съжалява за съпричастието си. Разстройваше се.

Стигнаха до извода, че навярно нещо куца в брака на Марк, за да кръшка. Но беше различно, когато наистина са замесени чувства, разсъждаваше Джоджо. Няма как да не се срамуваш. Поне тя не можеше.

От друга страна, отдавна не беше харесвала мъж. Последният й приятел („Бедния Крейг“) беше наистина обеднял и когато тя скъса с него, замина да помага на Третия свят. Връзката с предшественика му беше потръгнала добре, но само докато въпросният („Ричард Чепа“) откри, че Джоджо печели повече от него и започна да й намира кусури — бързината, с която върви, навикът й да носи високи токове, въпреки че е метър и седемдесет и пет; защо никога не слага поли.

— Какво ти предстои до края на седмицата? — попита Беки.

— Утре вечер купон за представянето на новия роман на Миранда Инглънд.

— Ще ми вземеш ли един екземпляр, обожавам я. А какво ще правиш в сряда вечерта?

— Ох! — Джоджо скри лице в шепите си — Вечеря по случай излизането на биографията на Чърчил. Старците ще си припомнят Втората световна война, а аз ще си играя с храната и едва няма да заспя от скука.

— Защо ще ходиш? Не са твои книги.

— Дан Суон ме помоли.

— Но той не ти е шеф. Кажи му да си го начука.

Джоджо се разсмя, представяйки си как ще предложи на възрастния интелектуалец Дан подобно действие.

— Той е старши съдружник и определено се държи любезно с мен. Чест е да те помолят. В четвъртък вечер ще ходя на йога — кратко мълчание, — вероятно. В петък вечер ще ме хипнотизират и в събота ще се видя с Марк.

— Ела ми на гости в неделя. Анди казва, че не те е виждал от векове.

— По-малко от две седмици. Беки, не ви ли досаждам с Анди прекалено често? Само защото сте семейство и знаете за Марк, мога да приказвам, колкото си искам, вие не ми казвате да млъкна. Е, само понякога.

— Глупости. Много ни е приятно. Ела у нас и ще четем вестници, ще ядем сладолед и ще се оплакваме.

— За какво?

— За каквото искаш — гласеше великодушният отговор. — За времето, за работата ти, че яйцата със сметана ги правят по-малки. Каквото избереш.

Час по-късно, когато се целуваха за лека нощ, Беки попита:

— Черни ли са ми зъбите?

— Не. А моите?

— Не.

— Не пихме достатъчно. Жалко. Ще се видим в неделя.

Глава 16

Вторник следобед

До: Jojo.harvey@LIPMANAIGH.co

От: Mark.avery@LIPMANAIGH.со

Относно: Липсваш ми

Да копнееш, чезнеш, желаеш, да искаш да й съблечеш дрехите и да легнеш с нея.

Целувки: М

До: Mark.avery@LIPMANAIGH.со

От: Jojo.harvey@LIPMANAIGH.co

Относно: Лош

Упорит, груб, свиреп, строг, неприятен, непоносим в резултат на великата глупост да заминеш на панаир на книгата за цяла седмица.

Целувки: Дждж

Сряда следобед

До: Mark.avery@LIPMANAIGH.со

От: Jojo.harvey@LIPMANAIGH.co

Относно: Кръстословица

Зациклих.

Дума с четири букви, изразява привличане и съдържа десетка, обградена от положителен отговор на обратно. Помагай.

Целувки: Дждж

До: Jojo.harvey@LIPMANAIGH.co

От: Mark.avery@LIPMANAIGH.со

Относно: Секси

Х като римско десет. Положителеният е отговор да (Да — на англ. yes, на обратно — say. — Б. пр.), привлекателна — секси. (Секси — sexy. — Б. пр.) Моля потвърди веднага: Кога ще те видя отново? Ще прекараме ли нежни моменти?

Целувки: М

До: Mark.avery@LIPMANAIGH.со

От: Jojo.harvey@LIPMANAIGH.co

Относно: Кога ще те видя пак?

Събота, събота, съъъбота, събота, събота, събота, ча, събота, събота, вечерта (също и през деня).

Целувки: Дждж

До: Jojo.harvey@LIPMANAIGH.co

От: Mark.avery@LIPMANAIGH.со

Относно: Събота

Чудесно. Леглото е прекалено голямо без теб.

Целувки: М

Глава 17

8:57, петък сутринта

Джоджо ги чу, преди да ги види — продавачите и читателите се тълпяха около последното издание на „Литературни новини“ и цвърчаха като ято врабци:

Пам първа я забеляза.

— Твоите отговори на въпросника са тук!

— Изглеждаш превъзходно!

Навря един екземпляр под носа й и Джоджо отскочи назад. Снимката! Приличаше на героиня от второразряден филм от петдесетте — вълниста кестенява коса закриваше едното й око, тъмни, нацупени устнички, а освен това намигаше. Кийт беше виновен за снимката! Направиха я само на шега и той обеща да не я използва.

— Отговорите са страхотни. Толкова остроумни!

— Благодаря — отговори Манодж, — от името на Джоджо.

Кой е любимият ви аромат?

На успеха.

От кого най-силно се възхищавате?

От себе си.

Какво бихте променили в личен план:

Липсата на скромност.

Кого най-отявлено презирате?

Себе си — заради липсата на скромност.

Как разпускате?

В леглото. Спя по седем часа на нощ.

Кои недостатъци у другите най-силно ненавиждате?

Мръсното им подсъзнание.

Кое ви кара да плачете?

Рязането на лук.

Кое ви потиска?

Липсата на духовна сила.

Как си представяте себе си след пет години?

Виж предишния отговор.

Коя книга бихте искали да издадете?

Библията.

Вярвате ли в моногамията?

Тази игра е като „Монополи“, нали?

Какви са най-ценните ви качества?

Мога да спра такси, като му свирна, и да псувам на италиански. Мога да имитирам патока Доналд и да поправям велосипеди.

Единственият от първоначалните отговори, които Манодж беше оставил, въпреки че тя не му беше показала по-личните от тях.

Без кои пет неща не можете да живеете?

Чист въздух, сън, храна, кръвоносната си система — и книгите.

Коя е любимата ви фраза?

Приемате ли кредитни карти „Виза“?

Кое ви прави щастлива?

Да чуя отговор „да“.

Кой е най-ценният урок, който ви е дал животът?

Красивите момичета финишират последни.

Като завършек, забележката си я биваше. Джоджо и Манодж си смигнаха, докато Пам ги внимателно ги наблюдаваше. Веднъж се беше опитала да имитира секси намигването на Джоджо — беше си пийнала — но единственото, което постигна, бе да й се размести контактната леща, което накара клепача й да затрепка като забодена с карфица пеперуда. Когато най-накрая успя да укроти спазмите, мъжът, когото опитваше да свали, пиеше коктейл с друга жена.

Но не всички се радваха за Джоджо. На път към кабинета си тя мина покрай Лобелия Френч и Орора Хол, които държаха първите две места, преди да изгрее Джоджо. Както и Таркин Уертуърт, неутвърдил се агент, който считаше, че ако постави пред името си „магистър“, автоматично ще си осигури повишение — до появяването на Джоджо.

Единайсет минути по-късно

Джоджо още не бе отворила имейлите си, когато Джослин Форсайт, един от старшите съдружници, почука на вратата и и попита:

— Ще разрешите ли да вляза?

Англичанин до мозъка на костите си, конкуриращ джина „Бийфитър“, той потупваше по дланта си с навит на руло екземпляр на „Литературни новини“, който разви, за да излезе наяве снимката на Джоджо.

— Скъпо момиче, вие сте литературна „Виагра“. Ще разрешите ли? — посочи той към стола.

За Бога.

— Разбира се.

Форсайт повдигна крачолите на шития си по поръчка костюм и седна.

— Току-що влязохте, нали?

Точно тогава Манодж подаде глава през открехнатата врата и кимна към Джослин.

— Внимавай в картинката, Джок. Извинявай Джоджо, на телефона е Иймън Фарел и е на път да откачи. Ходил в „Уотърстоунс“ и там имали дванадесет екземпляра от книгата на Ларсън Коза и само три от неговата. Говори нещо за смяна на издателя. Да го разкарам ли, или да се отърва от него?

— Какво да направите? — подскочи Джослин.

— Да го разкарам…

Джоджо го прекъсна.

— Означава да го развесели и да го отпрати в добро настроение. Кажи му, че има дванадесет екземпляра от книгата на Ларсън Коза, защото никой не е купил нито един. Знаеш си работата.

— А откъде произхожда тази изразителна фраза? — запита Джослин. — От дните ви в полицията ли?

— Май да.

— Обяснете ми, моля.

Чувствайки се като цирков тюлен, Джоджо обясни.

— Я да видим. Понякога хората се отбиваха в управлението да се оплакват, че няма достатъчно ченгета по улицата. Бяха абсолютно прави, нямаше достатъчно патрули. Но ние им казвахме: „Не се бойте, има мнозина, облечени цивилно, и агенти под прикритие. Не ги виждате, но имайте ми вяра, там са.“ И те си отиваха доволни.

— Нещо като психологически трик?

— Правилно схванахте.

— Ще ви помоля за още един пример.

Ръцете на Джоджо я сърбяха да отвори имейлите си, но гостът й беше мил старец. При това съдружник.

— Да помисля. Ето, една жена дойде в управлението и съобщи, че от ЦРУ я шпионират през електрическите контакти.

— Подобно нещо се случи с една моя леля — промълви Джослин. — МИ5 (МИ5 — британска тайна служба. — Б. пр.), а не ЦРУ, но е почти същото.

— Сигурно й е било много неприятно.

— Трябва да призная, скъпа — и не се гордея особено с това, — стори ми се ужасно смешно.

— Е, да. Та горката жена, за която разказвах, не беше с всичкия си и мястото й беше в болницата. Когато я откарахме вкъщи, открихме, че тя живее срещу един магазин за дрехи, който имаше, както си му е реда, манекени на витрината и ние я уверихме, че един от манекените е цивилна полицайка, която ще я защити.

— И тя ви повярва?

— Като нищо.

— Ясно. „Разкарай го или се отърви от него“ — повтори Джослин, опитвайки вкуса на фразата с върха на езика си. — Великолепно. В бъдеще ще я използвам. Е, трябва да тръгвам, скъпа. Зная колко сте заета, но навярно ще обядваме заедно някой ден.

— Разбира се.

— Мисля, че си пада по теб — отбеляза тихо Манодж, след като съдружникът си тръгна.

— Аха.

— Хубаво е началниците да те харесват.

— Обзалагам се, че не си маха жилетката, когато върши оная работа.

— Гадна си.

След още две минути

— Обажда се съпругът на Луиза — каза Манодж. — Изтекли са й водите.

— Какво, вече? Още не й е време…

— Две седмици по-рано — потвърди Манодж.

Браво, помисли си Джоджо. Колкото по-скоро Луиза роди бебето си, толкова по-бързо ще седне зад бюрото си, нали така?

— Ще си вземе пълната отпуска по майчинство — Манодж сякаш четеше мислите й. — Винаги постъпват така. Сега трябва да изпратим цветя.

— Кои сме тия „ние“, бледолики?

— Всъщност, ти. Да го уредя ли?

По обед

Манодж беше излязъл да купи термофор и целият етаж бе притихнал. Джоджо ядеше ябълка и четеше трудно смилаемия втори роман на Иймън Фарел.

Не чу да влиза никой, но някак почувства, че я наблюдават, и вдигна глава от ръкописа.

Беше Марк.

— Върнал си се!

Изведнъж се оживи. Щастие, помисли си тя. Положителна емоция, предизвикана от образа на Марк Ейвъри.

Което беше глупаво, защото обективно Марк Ейвър не беше чак такава плячка. Не притежаваше висок ръст и тъмни къдри, присъщи на ролята на романтичен герой. Навярно беше около метър и осемдесет, но изглеждаше по-нисък, защото беше набит. Въпреки че косата му беше тъмна, кожата му не притежаваше онзи екзотичен маслинен отенък, беше с обичайния английски тен и цвят на очите. Но това нямаше значение…

Беше се усмихнал до уши.

— Видях отговорите ти. Бива си те, Джоджо — после сниши глас. — Седем часа, а? Ще видим какво можем да уредим.

Но преди да има възможност да отговори, се чу глъчка — неколцина от другите се връщаха от обяд — и Марк изчезна. Изпитваха такава параноя да не ги видят заедно, че често говореше, когато той вече не можеше да я чуе и думите замираха на устните й.

Глава 18

Четири секунди по-късно

На Джоджо й се прииска да скокне и изтича след него, в резултат да си насини крака, удряйки се в бързината в бюрото си — Боже, не го беше виждала една седмица — но не можеше.

Опита се да продължи да работи, но трудният втори роман на Иймън Фарел рязко спря изобщо да я привлича. Не че преди й беше интересен.

„Сега как изобщо ще свърша някаква работа?“

Ненадейно дойде помощ.

След още тринадесет минути и половина

Пам се втурна вътре, затвори вратата и се облегна на нея, сякаш глутница вълци я гонеха по петите. Плътно към гърдите си беше притиснала ръкопис. Почука го с пръст и дрезгаво каза:

— Тук имаме нещо.

Пам беше лекторът на Джоджо. Всеки агент имаше такъв — именно така Джоджо започна кариерата си. Работата на лекторите беше да пресеят огромния куп ръкописи, пристигащи всеки ден в „Липмън Хай“. От време на време се натъкваха на нещо свежо, но повечето отхвърляха и пишеха писма до авторите, като ги поощряваха да не се отказват от писането.

Джоджо се сети за един документален филм за Рио или Каракас — някакъв латиноамерикански град — където армии от доведени до крайна нищета хора си изкарваха прехраната на градското бунище. По цели дни преравяха купища вонящи отпадъци, търсейки нещо, което да продадат или заменят.

— Първите три глави, книгата се казва „Любовта и фереджето“ — избъбри Пам. — Страхотна е.

— От кого е?

— Нейтън Фрей.

— Никога не съм го чувала. Дай да видя.

След две страници увлечението на Джоджо продължаваше да расте. По всичко личеше, че е напипала златна мина и от вълнение дъхът й почти спря. Каква късметлийка беше, че точно Пам, а не някой от другите лектори се натъкна на нея.

Щом изчете трите глави, скокна.

— Манодж, извикай го този. Кажи му, че трябва да видим и останалото. Изпрати куриер.

Нямаше смисъл да предлага да представлява Нейтън Фрей, преди да е видяла цялата книга. Не за първи път след трите обещаващите начални глави идваха четвърта и пета, в които гигантски влечуги завладяваха Земята.

До: Jojo.harvey@LIPMANAIGH.co

От: Mark.avery@LIPMANAIGH.со

Относно: Теб

Какво ми причинява Джоджо — надува рог, разместено 500.(4–2)

За Джоджо дойде като приятно разсейване. Някои хора си взимат любовници и ги обучават на тантричен секс. На мен ми дават уроци по шифровани кръстословици.

Докато чакаше книгата на Нейтън Фрей, си драскаше по тефтерчето. Какво ми причинява Джоджо — надува силно (Силно — hard (англ.). — Б. пр.) рог, разместено 500.(4–2)

Четири букви, после две. Свързани думи. Написано с римски цифри 500 беше D. „Надувам“ (Надувам — blowing, hard-on — копнеж (игра на думи). — Б. пр.) не беше ли анаграма? Тогава схвана и се разсмя. Копнеж.

Един (биещ рекордите) час и петдесет и пет минути по-късно

Манодж сложи целия ръкопис в ръцете й, сякаш й подаваше новородено.

— Супер. Ох, страхотно. Благодаря ти.

— Да отклонявам ли всички обаждания?

— Виждам, че се сещаш, без да ти кажа.

Джоджо си качи краката на бюрото и потъна в книгата. Беше майсторски написана любовна история между афганка и агент на секретните служби. Нещо средно между „Джеймс Бонд“ и „Капитан Корели“. Една от онези редки книги, изпълнени с напрежение, драматизъм, човечност и много секс.

Много по-късно

Манодж провря глава иззад вратата.

— Има ли чудовища?

— Още не. Върви много добре.

— Отиваме в кръчмата.

— Непоправим гадняр.

— Петък вечер е. Ела в кръчмата. Тук съм почти от три седмици и още не си ме почерпила едно питие. Казват, че с Луиза сте били дупе и гащи.

— Да бе! Беше бременна през последните девет месеца. Трябва да дочета тези страници. Стигнах твърде далеч, за да спра сега.

Именно защото героите изпитваха силни чувства, краят щеше да е трагичен — което навярно щеше да осигури добри отзиви, а нищо чудно — и литературно отличие.

Манодж имаше право, едно време по-често излизаше с колегите. Мартинитата с водка, които обръщаха едно след друго в шумната петъчна вечер, нерядко ентусиазираха жените да хукнат по клубовете на лов за мъже. Но Джоджо беше намерила своя…

Едва беше започнала да чете отново, когато някой я попита:

— Ще дойдеш ли да пийнем по едно?

Беше Джим Суийтмън, шефът на медийния отдел и най-младият съдружник.

— Не.

— Вече не излизаш.

— Манодж ли те изпрати?

Джим се намръщи.

— Да не съм те обидил? Да не съм се опитвал да те свалям на пияна глава?

— Не. И знаеш ли как може да си сигурен? Всичките ти зъби са си още на място — засмя се тя. — Когато завърша тази великолепна, чудесна книга, в девет имам час при оня твой хипнотизатор. Да откажа пушенето, помниш ли?

— Хубаво. Късмет.

— Весело прекарване на почивните дни. Чао.

Тя продължи да чете още двадесет, може би двадесет и пет минути, когато чу някой да казва:

— Какви ги вършиш?

Сега пък кой? Беше Марк. Обляна от щастие, го дари с най-широката си усмивка.

— Чета.

— Че кога пък се научи?

Избута стола си малко назад, като остави единия си крак на масата, и леко се извъртя. Беше чудесно да може да го гледа толкова, колкото й се иска. През повечето време в офиса можеше да си позволи само бегли странични погледи — навярно гледаше Марк по-малко, отколкото когото и да е от колегите си. Дори и тогава се страхуваше, че някой ще изтърси:

— Хванах ли те? Гледаше Марк Ейвъри. Какво става между теб и съдружника, отговарящ за мениджмънта?

— Мислех, че си тръгнал — каза тя.

— Имах да си наваксвам.

— Как мина панаирът?

— Трябваше да дойдеш с мен.

— Нима трябваше?

Очите му бавно се усмихнаха.

— Май не получих целувка?

— Не зная — с помощта на крака си тя се залюля на стола, — ти как мислиш?

Той мина зад бюрото и тя се изправи на крака. Обви ръце около врата му и долепи лицето си до неговото. Изчака миг, за да почувства истинското облекчение, че отново е тук; топлината му, твърдите мускули на ръцете му, миризмата му — не одеколон за след бръснене или освежител, а нещо незнайно и мъжествено. Напрежението изчезна и тя напълно се отпусна.

После отмести глава, оставяйки се да усети бодличките на брадата му по страната си и намери устните му.

— Джоджо — прошепна Марк и зарови лице във врата й. Целунаха се отново, докато той се опитваше да плъзне ръката си нагоре под сакото й. Тя усети горещия му учестен дъх в ухото си, ръбът на бюрото притисна бедрото й. После той разкопча сакото й, ръцете му обхванаха изпъкналите й нежни гърди и краката й омекнаха от копнеж.

Тя чувстваше ерекцията му, ръката му притискаше рамената й в желание да я повали на земята. Беше силен и настойчив, но Джоджо се съпротивляваше.

— Всички са си отишли — каза той, пръстите му напипваха зьрното на гърдата й. — Няма страшно.

— Не — тя се изплъзна от него — ще се видим утре.

Колкото и отчаяно да го желаеше, нямаше намерение да се люби на пода в кабинета си. За каква я смяташе той?

Глава 19

Още по-късно в петък вечерта

Джоджо, разкажете ми за баща си.

…Хм …Шегувате се, нали?

Разкажете ми за баща си.

…Какво става? Да не сме в някой филм на Уди Алън?… Извинете, правилно ли ме чувате?…

Чувам ви идеално.

Тогава защо не разговаряте с мен?

Тук сме, за да говорите вие, не аз.

Я чакайте малко, какво става тук? Дойдох да ме хипнотизирате, за да спра да пуша.

Трябва да ви опозная, преди да ви помогна.

Не ви трябва. Гледала съм хипнотизатори по телевизията, карат хората да си мислят, че са пилета, които са си загубили цигарите. Никога не са ги срещали през живота си и не знаят нищо за тях.

Аз съм хипнотерапевт, а не хипнотизатор.

Има ли разлика?

Голяма. Те са актьори, в голямата си част и шарлатани. Аз съм професионалист.

…О …Боже …Вие сте психотерапевт.

Проблем ли е за вас това?

Не. Всъщност да! Исках като дойда тук, да ме погледнете в очите, да ми се приспи, после да си тръгна и да никога да не запаля цигара.

Пушенето е дълбоко вкоренена пагубна привичка. Няма вълшебни избавления.

…Да, но аз търсех магическо спасение…

Излиза, че когато си тръгна оттук довечера, все още ще бъда пушач?…

Точно така.

И ще трябва да дойда отново тук и другата седмица?

Точно така.

И да ви разказвам за баща си?

Точно така.

Моля ви, престанете да го повтаряте. Колко седмици ще трябва да идвам?

Колко е дълга нишката?

Не колкото търпението ми. Колко седмици?

Средно между шест и девет.

Благодаря.

Изглежда имате проблеми с доверието.

Нямам проблем с доверието. По-скоро с времето.

Можете да излезете през тази врата веднага.

Бих могла, но пропуснах „Приятели“, мога да добавя. Тъй че давайте. Колкото по-скоро започнем, толково по-бързо ще стана непушач. Значи се интересувате от бащите. Ей, мога ли да пуша тук? Не?… Струваше си да попитам. Хубаво. Казва се Чарли, наполовина ирландец, една четвърт италианец и една четвърт евреин. Към метър и деветдесет, тежи около сто-сто и пет килограма. Първо беше ченге, после стана пожарникар. Какво друго да ви кажа?

Какъв човек беше, докато растяхте?

Ами… какво да кажа, беше… баща като баща.

Вие сте най-малкото му дете и единствена дъщеря. По-различно ли се отнасяше към вас, отколкото към тримата ви братя?

Дума да не става. За него бях едно от момчетата, четвъртият син. Не разбрах, че съм момиче, докато не навърших петнадесет!

Какво смешно намирате?

Моля?

Защо се смеете? Защо неяснотата по отношение на пола ви дава повод за смях?

Е, предавам се, само се шегувах. Всъщност исках да кажа, че не бях от онези кокетни момиченца, облечени в официални роклички, които никога не се цапат. Мога ли да дъвча дъвка? Не? Не?

С какво се обличахте?

За цигарите — разбирам. Но това даже не е обикновена дъвка, а „Никорет“. Лечебна! Не възнамерявам да я залепя под стола си, когато си тръгвам. Какво ще кажете?

С какво се обличахте?

Приемам това за „не“, нали така? По дяволите. Какво носех ли? Обикновени дрехи — дънки, маратонки. Очила за ски. Изкуствени опашки. Наметки от изкуствена кожа…

…Съжалявам. Само дънки и маратонки.

Ваши собствени?

На братята ми. Вижте, нямахме много паря и с мама не ни пукаше с какво съм облечена.

Какво работят братята ви сега?

Ченгета са.

И тримата ли?

Ами… да…

Атмосферата в дома ви изглежда прекалено мъжка.

Я по-полека. Не мисля, че на мама ще й е приятно да го чуе. Тя беше истинска дама. Ако твърде често казвахме „по дяволите“, ни цапваше изотзад по главите.

Цапваше ви отзад по главите ли?

…Ами… разбирам какво имате предвид… Но не искаше децата й да ругаят. Опитваше се да ни научи на обноски.

Разкажете ми повече за майка си.

Англичанка е, казва се Даян и е медицинска сестра. Срещнала татко, когато докарал прострелян човек в болницата.

Навярно е било чудесно да имате за майка медицинска сестра, когато сте боледували.

Майтапите ли се? Казваше, че цял ден трябва да се грижи за пациентите в болницата и не й се ще да се занимава със същото в свободното си време. Например, ако паднех и си обелех колената, ми казваше, че има едно момиченце в нейното отделение с изгаряния трета степен на седемдесет процента от тялото си. Или ако тате го болеше глава, заявяваше, че трябва да си разчупи черепа с бухалка за бейзбол, а после предлагаше да му направи тази услуга.

Излиза, че бракът на родителите ви е бил нещастен?

Не! Бяха луди един за друг. Като разправяше онова за бейзболната бухалка, тя само се шегуваше.

Какво стана, когато навършихте петнадесет? Кога открихте, че сте момиче?

Вижте, винаги съм знаела, че съм момиче, просто бях едно от хлапетата… Но на петнадесет бих един тип на билярд…

Да разказвам ли повече?… Хубаво, имахме маса за билярд в мазето и често играехме с татко и братята ми и те ме разбиваха. Но предполагам, че с времето започна да ме бива. После се запознах с онова момче и го харесах.

В какъв смисъл го харесахте?

Харесвах го, харесвах го. Падах си по него.

За първи път ли се влюбвахте?

Неее, вече бях на петнадесет. Влюбвах се от осемгодишна — не в истински момчета, главно във филмови звезди. Например душа давах за Том Круз, увличах се по Том Селек… май бяха все мъже на име Том. Знаете ли, сега, като си помисля, много ми харесва Том Ханкс в „Голям“.

Как се казваше онова момче?

Мелвин. Не беше Том. Навярно беше знак, че работата няма да стане.

Какво се случи?

Беше първата ми истинска среща. Дойде до къщи и баща ми му каза, че само ако ме пипне с пръст, ще го убие. Сетне, след като хубаво го наплаши, рече:

— Приятно прекарване, деца — сякаш бяхме във филма „Щастливи дни“. После с Мелвин отидохме да играем билярд и аз го победих. Не му стана приятно и оттам нататък не щя и да знае за мен.

Вие как се почувствахте?

Мислех го за голям тъпак. Не ми трябваше гадже, което на всяка цена държи да ме превъзхожда.

Ето че стигнахме до някъде.

Стигнахме ли?

Но времето свърши. Ще се видим идната седмица по същото време.

Глава 20

9:07, събота сутринта

Телефонът иззвъня. Беше Марк.

Лоши новини. Донякъде ги беше предчувствала. Беше отсъствал цяла седмица и ако беше негова съпруга, тя щеше да очаква да остане около нея поне през първия ден — да изхвърли боклука, да се скара на децата и разни от сорта.

— Джоджо — прошепна той. — Много съжалявам. Няма да успея за днес.

Тя не отговори. Беше твърде разочарована, за да го улеснява.

— Сам е зле.

Сам беше синът му.

— Снощи ни се обадиха. Излязъл да пийне с приятели — каза ни, че ще гледат видео — но бил толкова зле, че го откарали в болница.

— Сега добре ли е?

— В момента — да. Но така ни изплаши, че сега трябва да остана в къщи.

Какво можеше да каже? Сам навършваше тринадесет. Работата беше сериозна.

— Къде си?

— В бараката.

В бараката, значи. Сред препарати за плевели, отрови против голи охлюви и парцали за паяжини. Тя почти се засмя — какви прелести криеше връзката им.

— Е, пази се и се погрижи за него и ъъъ… другите. — За жена си и дъщерята.

— Знаеш колко съжалявам, Джоджо. Но има шанс за утре, бих могъл…

— За утре имам други планове. Надявам се Сам да се оправи. Ще се видим в понеделник.

Тя прекъсна връзката и придърпа завивката си до брадичката, оставайки за миг неподвижна. Нямаше да хленчи. От самото начало си знаеше с какво се захваща, наясно беше какво я чака.

Но беше така развълнувана — изминала бе повече от седмица, откакто за малко бяха заедно…

Погледна към нощното си шкафче, където слагаше новия си портфейл, за да бъде първото нещо, което ще види, щом се събуди, но сега каза:

— По дяволите.

Сега съжаляваше, че не се бяха любили на пода в офиса през онази нощ. Когато се срещаш с женен мъж, се възползваш винаги, когато можеш.

Как стана така? Как сексът на пода, покрит с ръчно тъкан килим, заприлича на награда? Как можаха тя и Марк Ейвъри да я докарат до тук?

Винаги го беше харесвала; уважаваше практичния начин, по който мотивираше служителите си, без да ги заплашва. Ясно беше, че и той я харесва. Театрално се прилепяше към стената, докато тя минаваше покрай него по коридорите на „Липмън Хай“.

— Внимание! — казваше той, щом тя преминаваше. — Бързият влак иде.

Наричаше я Ред (Red — червена. — Б. пр.), а тя него — шефе. Разменяха реплики с безизразни лица, когато изпадаха в мрачни настроения.

Той беше добър ръководител, от когото винаги можеш да поискаш съвет. Тя се стараеше да не го безпокои; обичаше сама да си решава нещата, освен когато се натъкнеше на нещо, което и острите реплики не можеха да разрешат. Като историята с Миранда Инглънд — объркана, трудно разрешима ситуация, която почти я докарваше до лудост.

Тя влезе в кабинета на Марк, седна и заяви:

— Това ще ти хареса, шефе.

— Денят беше монотонен — с каменно изражение провлечено отговори той. — През една монотонна седмица. В един монотонен живот. И тя се появява. Какво има, Ред?

Тя обясни всичко. Миранда Инглънд беше прекрасна писателка, но кариерата й се организираше изключително зле. Искаше да уволни агента си, Лен Макфадън, и да стане клиент на Джоджо. Желаеше и да смени издателите си. Но Лен имаше договор с предишните издатели за още две книги. Миранда го беше подписала; ако той й го върнеше, тя щеше да бъда свободна да се обърне към други издатели, но ако го дадеше на старите й издатели, тя щеше да се обвърже с тях за още две книги. В момент на яд, разбирайки, че Миранда иска да го уволни, споменал, че ще предприеме първото.

— И ти нямаш печалба от това? Не и докато следващия договор не бъде обсъден?

— Точно така. Ако кариерата на Миранда не бъде напълно унищожена дотогава.

Марк се загледа в тавана, после сведе поглед.

— Въпросът е: струва ли си главоболието?

— Определено да. Миранда Инглънд е наистина чудесна. Предстои й дълга кариера и ще създаде много книги, но й трябва подходящ издател. „Пелъм“ не дават никакви пари за проучване на пазара, но „Долкин Емери“ биха отделили нужните средства. Кариерата й ще потръгне именно с тях, ние дори можем да се опитаме да купим първите две книги и да ги преиздадем като нови публикации, и ако този път го работим както трябва, наистина ще се получи много добре…

— Хубаво. Значи проблемът е Лен Макфадън. Колко предстои да загуби?

— Десетте си процента от договора с двете книги.

— Можеш ли да уговориш по-добър договор с „Долкин Емери“? Достатъчно, че да покрие десетте процента на Макфадън, без да докарат Миранда до просешка тояга?

Джоджо обмисли въпроса. Колко силно „Долкин Емери“ искат Миранда?

— Знаеш ли, мисля, че ще мога.

— Ами да започваме тогава.

— Боже, бива си ни.

Беше влязла в кабинета му, хваната в капана на Параграф 22 — каквото и да предприемеше, щеше да бъде в неин ущърб. В крайна сметка спечели.

— Мъдър си като сова — каза му тя.

— Хитър като лисица?

— И това също. Благодаря ти.

Това се случи преди около осемнадесет месеца и дотолкова усили уважението й към него, че отношенията им се промениха. Изведнъж помежду им се породи много повече топлота. По време на директорските сбирки в петък сутрин той имаше възможност да я слуша, но поглеждаше встрани и се усмихваше, което я трогваше; той се възхищаваше от нейната работа и това й харесваше.

Но нито веднъж тя не помисли за него като за потенциално гадже — беше женен, което автоматично означаваше, че е недостижим. Дори ако съзнателно беше се замислила за това, би заключила, че на четиридесет и шест, той беше твърде възрастен за нея.

Обаче всичко се промени един следобед, когато той се появи в кабинета й, търсейки някого, който да представя агенцията на официална вечеря същата вечер. Беше поканен той, но съпругата му имаше мигрена и се налагаше да я замести на родителската среща.

— Знам, че идвам в последната минута — извини се той. — Но свободна ли си тази вечер?

Джоджо му хвърли кос поглед.

— Не зная. Колко ви взех снощи?

Очакваше той да се засмее, но изражението на лицето му й навя мисълта, че е сбъркала. Той не се усмихваше; изглеждаше сякаш стъписан. Веселото й настроение помръкна, изненада се; винаги си беше падала по шегите, но си беше позволила прекалено много. Колкото и дружелюбен да беше, все пак той си оставаше неин шеф.

— Извинете — каза сериозно тя. — Естествено, че съм свободна.

След това й се стори, че отношенията им отново станаха нормални, но няколко дни по-късно се оказа, че не е така.

Имаше церемония по раздаване на награди за издатерите, продължително, шумно събитие в „Хилтън“ на Парк Лейн. В края на вечерта Джоджо беше излязла от хотела и чакаше реда си за такси, хванала каишките на обувките си, когато се появи Марк. Не го беше видяла през цялата вечер.

— Ред — забърза той към нея. — Търсех те.

— Ето ме.

Някой по-назад на опашката се провикна:

— Марк Ейвъри, какво си мислиш, че правиш?

— Предреждам опашката!

— Поне е откровен — Джоджо чу нечие мърморене.

— Как беше вечерта? — попита тя.

— Дрънканици за книги, малко пиянски — засмя се Марк. — Празни приказки за продажби.

Тогава забеляза обувките в ръцете й и изненадан погледна надолу към краката й, боси на студения нощен тротоар. Джоджо сви рамене.

— Убиваха ме.

Той поклати глава с нещо, наподобяващо възхищение, след което предреди останалите, като си пееше тихичко: „… мрази Калифорния, студено и мрачно е там, затова тя е скитница… обича свежия вятър в косите си… животът без въздух…“

— „Без грижи“ — поправи го Джоджо. — Ето го и таксито ми. Лека нощ. Ще се видим утре.

Вратата се отвори и тя тъкмо влизаше, когато Марк я дръпна за косата. Тя изненадано се обърна назад и го чу да пита:

— Може ли да дойда с теб?

— Искаш да те закарам?

— Не, искам да дойда у вас с теб.

Реши, че й се е счуло.

— Не — отвърна изумена тя.

— Защо не?

— Женен си. Шеф си ми. Пиян си. Да продължавам ли?

— На сутринта ще съм трезвен.

Но ще продължиш да си женен. И да си ми шеф.

— Моля?

— Не — тя се засмя и се отдръпна от него, настанявайки се навътре в таксито. Преди да затвори вратата, добави: — Ще забравя, че това се е случило.

— Аз няма.

На следния ден тя очакваше глупаво шеговито извинение — приказки от сорта: „Боже, в такова състояние бях снощи“, после навярно примирие, подкрепено с „Алка зелцер“. Но нямаше извинения, нито „Алка зелцер“, нищо.

Тя дори не го видя до следобеда, когато съвсем случайно се разминаха по коридора.

Щом я зърна, погледът му видимо се промени. Беше чувала, че зениците се разширяват — бяха й изпращали предостатъчно любовни романи — но не беше виждала да се случва в истинския живот. Сега, сякаш по нечия заповед, те се уголемиха, докато очите му станаха почти изцяло черни. Той не й каза нито дума, но след това всичко се промени.

Глава 21

11:12, събота сутринта

Джоджо тъкмо отново се унасяше в сън, когато пак се звънна. Носеха й цветя. Преди да започне историята с Марк, през живота си не беше получавала толкова цветя, чудеше се какво да прави с тях; букетите се трупаха след провалени срещи, изкушаваха я кошнички с ягоди, които бе принудена да изяжда съвсем сама, толкова много, че събираха осите.

С дългата си фланелка, тя стоеше до вратата, чакайки момчето с цветята да се качи по стълбите. Живееше в апартамент на петия етаж в Мейда Вейл (Мейда Вейл — квартал в Лондон. — Б. пр.), в сграда, облицована с червени тухли, чието първоначално предназначение било женени мъже да настаняват любовниците си. Въпреки че, когато се нанесе, дори не подозираше, че ще се превърне в такава. Би се изсмяла, не само на идеята, но и на самата дума.

Огромен букет снежнобели лилии пътуваха нагоре по стълбите. Най-горните се свеждаха, сякаш да си поемат дъх, когато един младеж се появи иззад тях.

— Пак вие — укори той Джоджо и сред шумолене на целофан й подаде цветята. — Почакайте, картичката — той бръкна в джоба си и извади малко пликче. — Той казва, че се извинява и се опитва да ви омилостиви.

— Това не е ли поверително?

— Аз трябваше да напиша съобщението. Как да бъде поверително? Може и да се сърдите, но каза да ви донеса всичките лилии, с които разполагам.

— Добре. Благодаря ви — Джоджо се отдръпна навътре.

— Що не престанете да се карате. Тия стъпала ще ми вземат здравето.

Джоджо затвори вратата, струпа цветята в кухненската мивка и се обади на Беки.

— Какво става?

— Мислех, че ще прекараш деня с Марк — гласът на Беки звучеше загрижено.

— Промяна в плановете. Е, какво правиш?

Тонът й беше весел. Не искаше да я съжаляват.

— Отивам на зъболекар — отговори Беки. — Една пломба ми падна снощи, после ще пазарувам с Шейна. Искаш ли да дойдеш?

Джоджо се поколеба. Бюстът, талията и бедрата й бяха по модата от 1959. Да пазарува с кльощавата Шейна значеше да ходят в магазини, предназначени за недохранени тринадегодишни момиченца.

— Зная — Беки я изтръгна от колебанието й, — ще ни кара да ходим в „Морган“. Но все пак ела. Ще се посмеем.

— Примамливо, но ще го пропусна. Ще се видим по-късно.

12:10, събота следобед

— Шейна, обаждам ти се за вечерята довечера? Знам, че отказах поканата ти, но може ли да си променя решението? Извинявай, че ти развалям подредбата на гостите, но ще съм доволна да ям пилешки хапки на малката масичка с децата.

— Отново ли? — беше отговорът на Шейна.

— Да, пак.

Един от страничните ефекти да излизаш с женен мъж беше да се натрапваш на хората в последната минута, въпреки че не си подходящо попълнение.

— Не бива да търпиш подобно поведение от негова страна — препоръча Шейна, която не търпеше нищо от никого.

— Да си ме чула да се оплаквам?

Шейна цъкна с език.

— Както и да е, довечера не се предвиждат никакви деца, тъй че ще седнеш на голямата маса.

— Хубаво.

Шейна беше близка приятелка на Беки от детинство и когато Джоджо дойде да живее в Англия, се сближи и с нея. Беше невероятна. Първата чернокожа — при това жена — съдружник във фирма на експерти по управлението, където работеше и печелеше повече от Брандън, нейния съпруг — адвокат, който изпълняваше всичко, което тя му нареди. Въпреки че беше родила две деца, коремът й беше плосък и твърд и задникът й не даваше никакви признаци за проване. Домът им бе голяма триетажна къща в Строук Нюигтън, която бяха купили за някаква незначителна сума. Бяха ремонтирали изкорубения под, ръждясалия водопровод, и върнаха красотата на рушащата се къща — тъкмо навреме, преди цените на недвижимите имоти да се повишат в този район.

Шейна даваше изтънчени вечери. Поне бяха такива в началото, но тя оставяше на разположение на гостите си толкова много пиене, че до края на вечерта те се разгорещяваха и се подпираха на масата далеч повече, отколкото в по-ранните часове.

2:10, събота следобед, Кенсингтън

Джоджо обичаше да пазарува сама — това означаваше, че може да променя решението си винаги, когато рече, без някой да я увещава. Беше решила да прекара следобеда като купи това-онова за къщата, например фино спално бельо и екзотични масла за баня. Откакто купи апартамента преди двадесет месеца, не скъпеше пари за него. Вместо обикновени списания абонира издания за вътрешно обзавеждане, изведнъж се заинтересува от цветовете на стените, вместо от нюанса на лака си за нокти, започна да харчи повече за рамки на картини, отколкото за обувки. Купи си огромно удобно канапе и старинни индийски мебели и се канеше да се обзаведе с фотьойл с подложка за краката, вграден пепелник и хладилник за бира, когато Беки я разубеди. Зарази се от лудостта на всеки, сдобил се с нов апартамент.

После се поуспокои. Върна се към „Харпърс и Куин“ („Харпърс и Куин“ — лондонско периодично издание. — Б. пр) — докато не започна да се вижда с Марк. Тъй като двамата всъщност никога не излизаха, апартаментът й се превърна в любовното им гнездо и вещи като ароматични свещи и чаршафи от египетски памук създаваха приятно настроение.

Но този следобед тя изведнъж осъзна, че няма смисъл да купува нов комплект чаршафи — съпругата и семейството му нямаше да изчезнат. Разполагаше с достатъчно възбуждащо бельо, за да отвори собствен магазин, така че се възползва от правото на самотния купувач и взе друго решение. След десет минути в „Баркърс“ откри чифт панталони, толкова скъпи, че ахна, като видя цената.

— Зле ли ви е, госпожо? — материализира се продавачката.

Джоджо се засмя сконфузено.

— Нищо чудно, че наричате американците гръмогласни. Там е цената, нали? Не е номерът на модела?

— Стоят прекрасно, като се облекат. Защо не ги изпробвате?

Джоджо погледна значката с името на продавача.

— Но Уенди, те точно това очакват.

Искаше й се бързо да си излезе, втурвайки се надолу по ескалатора към безопасността на улицата. Вместо това последва Уенди в пробната и с едно дръпване на ципа се превърна в по-висока, по-стегната, дългокрака жена със заоблени бедра.

— Идеални са — отбеляза Уенди.

Джоджо въздъхна, направи бърза проверка на финансите си и каза:

— Какво пък, по дяволите. Трябва да се използва всеки шанс.

Преоблече се отново със собствените си дрехи и подаде панталоните.

— Имате ли ги в други цветове? Не? Хубаво. Сега наистина ще ви изкарам акъла. Имате ли още от този модел?

— Навярно. Но не бихте ли искали да пробвате нещо различно?

Джоджо поклати глава.

— Все пробвам. Смеят ми се, но истината е, че с моите форми, когато намериш нещо, което ти отива, не можеш да се откъснеш от него. Веднъж си купих пет еднакви сутиена. Бяха в пет различни цвята, но, както приятелката ми Шейна каза, то си е един и същи сутиен.

Без да спира да говори, Джоджо тръгна след Уенди към касата.

— Братовчедка ми Беки постъпва също като мен, може да е семейна черта. Тя толкова се притеснява, че се преструва пред продавачите, че другите неща са за сестрите й, а няма сестри.

Уенди погледна към монитора, за да провери имат ли на склад други чифтове

— Но явно аз не се притеснявам — додаде Джоджо. — След като ви разказвам цялата тази история.

Уенди продължи да цъка с мишката, без да й отговори. Беше продавачка, а не психоаналитик.

8:15, събота вечерта

Когато Джоджо пристигна, Шейна се движеше сред гостите, облечена във впит бял костюм, разкриващ осем сантиметра прелъстителен махагонов корем, и ги черпеше с убийствена смесица, в която преобладаваше ромът.

— Моя собствена рецепта. Нарекох го „Машина за поддържане на живота“.

Гостите бяха сбирщина всезнайковци с мнение по всеки въпрос от работата на Брандън, предприемачи от фирмата на Шейна и едно съседско семейство. Имаше и неколцина стари приятели като Беки и Анди.

Джоджо прие едно питие, поздрави останалите и установи — с неголяма изненада — че вече е поотегчена.

Трапезарията се осветяваше от трепкащи восъчни свещи, хвърлящи сенки върху белите стени. На лъскавите рафтове бяха подредени цветя и клонки, нежни и деликатни.

— Когато порасна — заяви Беки — искам да съм като Шейна.

— Да — съгласи се Джоджо и помисли: „Не че ми е скучно, но предпочитам да съм с Марк.“

Светът й се беше смалил — все едно с кого беше, мечтаеше си да е с Марк. Така става, като се влюбиш — искаш да виждаш само него.

Минаха всичко на всичко пет секунди, когато забеляза, че всички останали бяха по двойки: Шейна с послушния Брандън, Беки с Анди — сякаш беше Ноев ковчег. Но тъй като Марк беше женен, тя се намираше в зоната на здрача и нито беше обвързана, нито свободна.

Я стига. Не трябва да мисля по този начин.

Изведнъж Беки се озова точно пред Джоджо. Тя се наведе още по-близко и я обля с дъха си.

— Хубаво ли мирише устата ми?

По-рано същия ден зъболекарят й беше казал, че венците й леко се свличат и една електрическа четка за зъби ще реши проблема, но Беки, която през повечето време се безпокоеше за състоянието на зъбите си, се страхуваше, че е жертва на тотален гингивит.

— Приятно мирише. Как мисли Анди?

— Толкова ми е свикнал, че няма да усети разликата, и да завоня като скункс.

Още един удар под кръста. Ще имат ли някога възможност тя и Марк да свикнат дотолкова един с друг, че той да не усети, ако тя лъха на мърша?

Сетне забеляза дългата маса от тъмно дърво: бяха наредени дванадесет старинни изящни порцеланови чинии, също толкова комплекта прибори за хранене, ръчна изработка, дванадесет кристални чаши за вино — и една пластмасова купичка, чаша с картинка на Боб зидаря и нож и вилица със Зайчето Питър (Боб Зидаря и Зайчето Питър — популярни герои от английски приказки и анимационни филми. — Б. пр.). Мястото на Джоджо. Шейна се беше изразила недвусмислено.

Когато седнаха да се хранят, Шейна, все така тенденциозно, взе пластмасовата купичка и подаде на Джоджо порцеланова чиния, препълнена с домашно приготвени блюда: задушено пиле, гарнитура от ориз и грах, чеснови питки. Джоджо пое дълбоко дъх и лапна първата хапка.

— Мили Боже — възкликна мъжът до нея. Името му беше Амброуз. — Човек наистина може да преяде.

— Нали е храна — възрази Джоджо, — какво да я правя? Да я пазя за черни дни ли?

Мъжът наблюдаваше как друга гигантска хапка изчезва в устата на Джоджо и ахна:

— Олеле! — достатъчно силно, за да го чуят всички.

Джоджо се приведе над чинията си. Какъв принц! Някои мъже явно не я харесваха — заради апетита й или височината й? Но независимо, че ги считаше за задници, все пак не й беше приятно.

— Джоджо никога не пази диета — гордо оповести Шейна. Всъщност беше опитала веднъж, когато беше на седемнадесет, и не устиска повече от един ден.

— То се вижда.

— Амброуз, извини се, за Бога — възкликна жената, седнала срещу него. Беше толкова слаба, че чак прозираше, и Джоджо предположи, че е приятелката му.

— За какво? Просто отбелязах един факт.

— Проклети адвокати — Шейна притвори очи.

Амброуз невъзмутимо кимна към жената-скелет:

— Погледнете Сесили. Не яде нищо и е в отлична форма.

Преставайки да го слуша, Джоджо се зачуди кога за последен път жената-скелет е имала менструация.

— Наистина съжалявам — започна да се извинява Сесили през масата, — обикновено не е толкова груб.

— Не е нужно вие да се извинявате — засмя се Джоджо на безпокойството й. Нямаше смисъл да се правят сцени заради този малоумник.

— Истински глупак. Моля, не му обръщайте внимание. — Сесили беше привлечена от Джоджо, не сваляше поглед от нея от момента, в който пристигна. Джоджо беше едро момиче, много по-обемна, отколкото Сесили можеше да си представи и в най-страшните си кошмари — но беше чудесна. Жизнена и съвършена в тези невероятни панталони и прилепнала тъмночервена блуза, с гладки и блестящи като сатен деколте и рамене. (Всъщност благодарение на лосиона за тяло с перлен блясък, с радост би пояснила Джоджо, ако я запитаха.)

Но Сесили бе омагьосана най-вече от начина, по който Джоджо се чувстваше толкова удобно в собствената си кожа. До такава степен, че сериозно се замисли дали да не прекрати членството си във фитнес клуба. Дори — по дяволите! — да яде каквото й се ще. Щом на тази Джоджо й се отразяваше добре, защо не и на нея?

С жените около Джоджо понякога ставаше така. Докато бяха с нея, разбираха, че рекламата лъже, че размерът няма значение, че нещо недоловимо като ще joie de vivre (радост от живота (фр.). — Б. пр.) и увереност са най-важното. Но после се прибираха у дома и откриваха, за свое огромно разочарование, че не са като Джоджо Харви и не могат да си обяснят защо са се почувствали така преди.

11:45, събота вечерта

Когаго започнаха първите пиянски спорове за политика, Джоджо си помисли: „Точно така! Стига.“ Изведнъж й стана непоносимо да бъде с други, а не с Марк, и й се прииска да си тръгне. Все първа си отиваше в последно време.

Шейна и Брандън се опитаха да я задържат, докато позвънят на такси, като я предупреждаваха, че няма да е сигурно да скита из района в събота вечер, но тя настоя да си върви. Обзе я страх, че ще я задържат сред суматохата от прегръдки и целувки, и най-после я оставиха да си тръгне. Навън, на смълчаната улица, тя изпълни дробовете си с прекрасния, студен нощен въздух; после видя жълтата светлина на приближаващо такси. Супер!

Половин час по-късно пристигна в безмълвния си апартамент, наля си чаша мерло, включи телевизора в долния край на леглото и се пъхна под завивките, за да гледа филм за мееркатите (мееркат — малък бозайник. — Б. пр.) в Калахари. Беше й го дала Олга Фишър. Тя беше единствената жена сред седмината съдружници в „Липмън Хай“ — и двете еднакво обичаха филмите за дивата природа. Всички им се смееха за това, така че тайно си разменяха филмите на Дейвид Атънбъроу (Дейвид Атънбъроу — един от създателите на филми за дивата природа. — Б. пр.), сякаш бяха порнографски.

Олга наближаваше петдесетте, живееше сама, носеше перли и елегантни шалове и понеже успяваше да сключи договори с добри условия за авторите, които представяше, я наричаха „мъжетрошачката“. Ако беше мъж, мислеше си с горчивина Джоджо, щяха да я смятат за „най-добрия си агент“. Зачуди се дали след време и на нея щяха да лепнат подобно прозвище. Нищо чудно. Задници.

Тя се настани в кревата и тихо се засмя, когато един самец, заел позиция за наблюдение в клоните на едно дърво — впил ноктите си, загледан в далечината — загуби равновесие и се изтърколи на земята, откъдето се надигна и отърси праха от себе си с ужасно засрамен вид. Втренчи се в камерата по същия начин, по който Роби Уилямс гледа свирепо папараците.

Изведнъж Джоджо спря да се смее и си помисли: „Аз съм жена в най-хубавите си години. Не би трябвало да прекарвам съботната вечер сама в леглото, гледайки филми за мееркати, които падат от дърветата.“

Тя погледна портфейла си, оставен до нея на възглавницата. „Не е правилно“, каза тя. Вече й беше напълно ясно.

Глава 22

Въобще не трябваше да започвам да се срещам с него, помисли си Джоджо. Сега можех да съм влюбена в някой друг, който да не е женен. Ех, трябваше, щеше, можеше…

Поне да ставаше дума само за секс, мислеше си със съжаление тя. Да бяха вълнуващи, опасни авантюри. Теоретиците на любовните отношения винаги твърдяха, че взаимоотношенията, основаващи се на приятелството и взаимното уважение, са много по-дълготрайни — и негодниците имат право.

Дори и преди Джоджо да дойде на работа в „Липмън Хай“, тя уважаваше Марк; той беше известен в бранша като човек с въображение. Пет години по-рано, по времето, когато беше станал съдружник, отговарящ за управлението, „Липмън Хай“ беше сънлива малка агенция и някои от съдружниците бяха толкова стари, че пред тях Джослин Форсайт изглеждаше като начумерен юноша. Първата работа на Марк беше да открие неколцина енергични млади агенти и да направи трима от тях съдружници, веднага щом тримата най-несговорчиви титуляри бяха убедени да се оттеглят. Създаде отдел за чуждестранни права и жизнена връзка с медиите и за по-малко от осемнадесет месеца „Липмън Хай“ се превърна от компания, на която никой не обръщаше сериозно внимание, в една от най-престижните лондонски агенции.

Беше непреклонен — налагаше се — но привлекателен. В преговорите с издателите можеше да стане непоклатим като скала, но запазваше достойнство. Нищо лично, говореха маниерите му, но просто няма да стане. Няма да отстъпя, така че по-добре го сторете вие. Не беше неумолим, нито груб, но преследваше целите си.

Освен това притежаваше чувство за хумор. Не беше забавен като избраника си Джим Суийтмън, който определено знаеше как да печели приятели и да влияе на хората, но под сериозната му външност се криеха смях и веселие.

Ала най-силно възхищение у Джоджо будеше способността на Марк Ейвъри да се справя с всякакви проблеми. Инстинктите му никога не го подвеждаха, нищо не можеше да го изкара от релси и за всичко имаше отговор: дон Корлеоне, но без характерния глас, съответния антураж и шкембето.

После дойде нощта пред „Хилтън“, последвана от номера с разширяването на зениците в коридора и ситуацията придоби фатален оттенък. Когато Джоджо направи изложението си в петък сутринта, Марк се държеше по неговия си начин — гледаше настрани и се усмихваше, само че този път усмивката липсваше. Вече не се прилепяше театрално към стената, докато тя профучаваше по коридорите на „Липмън Хай“. Обръщаше се към нея единствено с Джоджо, добродушните шеги секнаха.

Това не й се нравеше, но някак се справи. Умееше да чака — имаше богат опит с издателите — и не обръщаше внимание на страха и съмнението, които я гризяха.

Марк не би станал управляващ съдружник на литературна агенция, без да притежава смелост и твърдост, така че резервираните им отношения продължиха.

По-търпелива съм от когото и да било, мислеше си Джоджо, но с всичкото напрежение около себе си, как можеше да заспи, като той постоянно бе в мислите й? След като веднъж беше привлякъл вниманието й като мъж, а не само като шеф, въображението й се развихри и решителността й намери простор. Многозначителният поглед в коридора беше началото на устремното й увлечение по него и това наистина я вбесяваше. По-късно тя призна на Беки:

— Все си мисля какво ли е да спиш с Марк Ейвъри.

— Слаба работа. Така мисля. Дъртак като него.

— На четиридесет и шест е, не е на осемдесет и шест.

Беки се разтревожи. Какво ще излезе от цялата работа?

— То е, защото не си правила секс с никого от девет месеца. От Бедния Крейг насам. Може би трябва са спиш с някого.

— С кого?

— Защо питаш мен? С когото и да е.

— Не мога да хукна да си търся мъж, само за да спя с него. Не съм такава. Искам да спя с Марк. С никого другиго.

— Джоджо, избий си го от главата. Моля те.

— И като имаш предвид, че вече го харесвам, възхищавам се от него и го уважавам, обречена съм — гласеше печалният отговор.

Погледнато по-прозаично, трябваше да се грижи за кариерата си. Надяваше се някой ден да я направят съдружник, но как щеше да стане това, ако шефът й се държеше все едно, че не съществува?

След пет седмици тя реши да хване бика за рогата и си уговори делова среща с него. Влезе в кабинета му, затвори енергично вратата след себе си и седна.

— Джоджо?

— Марк, не зная как да го кажа, но отношенията ни са някак обтегнати. Да не е заради работата ми? Да не би да създавам проблеми?

Знаеше, че не е в това работата, но искаше да е сигурна.

— Не, въпросът не е в работата ти.

— Добре. Защо не изплюеш камъчето? Не можем ли да си върнем старите отношения?

Той помисли за миг.

— Не.

— Защо не?

— Защото… защото… как да ти го кажа? — започна той. — Защото, моля те, не се смей, съм влюбен в теб.

— Моля? Как така? Работя с теб от две години. Ако не те познавах досега…

След кратко мълчание Джоджо вдигна поглед и продължи:

— Ти си женен. Никога няма да се обвържа с женен мъж.

— Зная. Това е една от причините за чувствата ми към теб.

— Е — въздъхна тя. — Не е ли това удар под кръста?

Глава 23

Имаше само един изход — да забравят за цялата работа и отново да бъдат колеги, които се държат естествено един с друг. Разбира се, нямаше как да стане; и Джоджо, и Мрак го знаеха. Никой от тях не искаше да забрави за случката, но като се преструваха, че всъщност се е случило нещо прекрасно, историята престана да им изглежда отблъскваща.

След драматичното обяснение на Марк в любов, Джоджо позвъни на Беки и тихичко й разказа всичко.

— Не се бой — окуражи я Беки. — Това е просто номер да те вкара в леглото си.

— Мислиш ли? — въпросът бе зададен с облекчение и разочарование.

— Убедена съм.

До: Jojo.harvey@LIPMANAIGH.co

От: Mark.avery@LIPMANAIGH.со

Относно: Говорех сериозно.

Не е номер да те вкарам в леглото си.

Целувки: Марк

— Използвал е същите думи? — възкликна Беки — Боже, наистина е умен.

— Да. През цялото време ти повтарям.

Беки се изненада от раздразнението на Джоджо.

— Спокойно де.

През следващите няколко дни Джоджо и Марк се отбягваха, хвърляйки си многозначителни погледи и изпускайки разни предмети, когато се срещнеха. Джоджо докладваше за всеки незначителен сблъсък на Беки, която проявяваше загриженост, но не беше особено очарована. Никога не беше спала с управляващ съдружник — мениджърът по продажбите беше най-големият й удар.

На десетия ден Марк покани Джоджо на обяд; искал „да поговорят“.

— Да поговорите как да ти смъкне гащичките — въздъхна Беки.

— Добре — помисли си Джоджо.

— Ето какво — започна Марк между ордьовъра и основното блюдо, — нямам намерение да ти казвам, че жена ми не ме разбира. Не мисля да те убеждавам, че не се любим, защото много рядко, но го правим. Освен това обичам двете си деца, не бих сторил нищо, за да ги нараня.

— Да речем да ги напуснеш?

— Да. Така че зависи от теб. Заслужаваш много повече, отколкото ти предлагам, но ти казвам, че към никого не съм изпитвал същото, което чувствам към теб.

— И това няма да ти стане навик?

Той изглеждаше шокиран.

— В никакъв случай.

Веднага щом Джоджо се върна в къщи, се обади на Беки, за да й предаде разговора.

— Бързо действа — отбеляза Беки. — А и ти не искаш да изостави децата си. Искаш да спиш с него.

— Така ли? Тогава всичко е наред.

На другата сутрин я чакаше имейл.

До: Jojo.harvey@LIPMANAIGH.co

От: Mark.avery@LIPMANAIGH.со

Относно: Моля те

Моля те (въпросителна форма) — прося, умолявам, пледирам, примолвам се, падам на колене.

Целувки: М

За нейна изненада, отведнъж очите й плувнаха в сълзи. Беше непоносимо — съпругата му, децата му, деликатното му смирение. Трябва да предприемем нещо.

Беки подхвърли идеята как да излязат от положението.

— Може да е отвратителен в леглото — допусна с надежда тя. — Може да ти се пригади.

Джоджо се съмняваше, но усмихната и притеснена, изтича да каже на Марк.

— С малко късмет ще се отвратиш от мен.

Погледът, който й хвърли, й даде да разбере колко невероятно би било.

— Ами, ако си сигурна…

Тя кимна.

— Искаш ли…? Искам да кажа, навярно…

— Ела у нас. Ще приготвя вечеря. Не — поправи се тя — няма. Ако ти сготвя, никога няма да се отърва от теб.

Той подходи към секса с нея, както правеше с всичко друго — с решителност, увереност, прецизност към подробностите. Съблече дрехите й, сякаш разопаковаше подарък.

По-късно я попита:

— Според теб, как беше?

— Гибелно — тя вдигна поглед към тавана. — Не можах да се отделя от теб, а ти?

— Дори по-зле, отколкото очаквах.

— Е? Не беше ли страхотно? — попита Беки на следния ден. — Или малко куцаше? Понякога тия старчоци могат да бъдат ужасни.

Веднъж Беки беше преспала с пиян мъж на тридесет и седем и се имаше за авторитет по въпроса.

— Нищо подобно — каза ядосано Джоджо. — Не е само сексът, Марк е любимият ми човек.

— Съжалявам — промълви изумена Беки.

— Не, аз съжалявам — Джоджо също беше изненадана.

— И какво ще правите сега? Нали се измъкнахте от неудобното положение?

— Само глупачка би започнала връзка с женен мъж.

— А ти, Джоджо не си такава.

— Не.

— Кога ще се срещнете пак?

— Довечера.

Същата вечер Марк попита Джоджо за първото й гадже и тя отговори:

— Не мога да ти кажа, ще умреш от ревност.

— Ще го понеса.

— Беше новак в пожарната при татко.

— Новак ли?

— Работеше отскоро. Хлапе.

— Искаш да кажеш, че е бил пожарникар? По дяволите, ужасно съжалявам, че попитах. Но като заговорихме, трябва да знам. Беше ли едър?

— Огромен. Над метър и деветдесет, ръцете му като талпи, вдигаше тежести. Имаше ей такъв гръден кош, стискаше ме и не ме пускаше, ако не искаше.

— О-хо.

Джоджо се засмя.

— Ти попита. Но знаеш ли какво? Всеки може да бъде горила с едър гръден кош. За да се поддържа интересът ми, трябва нещо повече.

Странно беше, че след като си падна по Марк, установи, че и останалите го харесват — Луиза, Пам — всички.

Остана изненадана, че преди не го беше забелязала.

— Мислех, че Джим ви е любимецът — сподели тя с Луиза. — Не е ли тъй?

— Не ме разбирай погрешно, Джим е красив, но Марк… Марк е чист секс. Бих дала… я да видим… А! Виж докъде съм изпаднала — никога не бих си купила нови обувки, ако прекарам един час в леглото с Марк Ейвъри — тя театрално потръпна. — Обзалагам се, че е истински звяр.

Неделя сутринта

Джоджо се събуди и се присегна да вземе П. Г. Удхаус от купчината книги за разтуха до леглото си. Обичаше него, Агата Кристи и всичко, което четеше едно време, когато растеше в Ню Йорк и си мислеше за английските си предци. Въпреки че сега знаеше, че книгите нямат нищо общо с истинския свят, те й доставяха огромна наслада.

После стана и си изглади дрехите, докато чакаше да стане достатъчно късно да позвъни на родителите си в Куинс (Куинс — квартал на Ню Йорк. — Б. пр.); обаждаше им се всяка неделя и всяка седмица провеждаха горе-долу един и същ разговор.

— Здрасти, тате!

— Кога ще си дойдеш вкъщи?

— Нали скоро се видяхме. На Коледа — преди около месец.

— Нее, кога ще се върнеш завинаги? Майка ти се тревожи за теб. Всички от пожарната те чакат с нетърпение — паразитни шумове — чакай малко, говоря с нея! Тя е и моя дъщеря. Ало, ето, майка ти иска да говори с теб.

Смущения, докато Чарли подава телефона.

— Здравей, милото ми момиче, как си?

— Добре, мамо, чудесно. Всичко наред ли е?

— Екстра. Не слушай този стар глупак. Просто се тревожи за теб. Има ли някаква възможност…

— Ще се опитам да си дойда през лятото, какво ще кажеш?

Когато десет минути по-късно постави слушалката, се почувства малко виновна, но обясни на портфейла си:

— Сега живея тук, нали? Това е моят дом.

Обичаше портфейла си. Беше идеална компания и много по-удобен, отколкото ако си вземеше куче.

После излезе и взе автобуса към уютния апартамент на Беки и Анди в западен Хампстед (Хампстед — квартал на Лондон. — Б. пр.). С метрото навярно щеше да бъде по-бързо, но тя предпочиташе автобуса, защото от него можеш да гледаш. След като беше живяла тук десет години, все още обичаше Лондон, въпреки че много оставаше, докато настигне Ню Йорк, особено в областта на салоните за маникюр.

— Чудесно — възкликна Анди, когато й отвори вратата, — отиваме в „Сейнсбъри“. Ще помогнеш да пренесем торбите.

След като приключиха седмичното пазаруване, тя се влачеше след тях в градинския център.

— Не ти ли омръзва винаги да бъда третото колело?

— Така е по-забавно, а после имаме какво да си говорим с Бекс.

Анди и Беки живееха заедно от осемнадесет месеца и се държаха, като че ли никога не се любеха и се бяха отегчили взаимно до смърт, сигурен знак, знаеше Джоджо, че бяха луди един по друг. Никой не би се шегувал така, ако не беше сигурен в другия. В резултат Беки мечтаеше всеки друг да се задоми и да бъде щастлив, особено Джоджо.

— Момичетата Уайът правят купон — обяви Беки, след като се върнаха в къщи, докато внасяха пазарските торби в кухнята.

Сестрите Уайът — Магда, Марина и Мейзи, бяха приятелки на Беки, откакто бяха живели заедно в една къща, преди тя да се пренесе у Анди. Бяха руси, елегантни, красиви, богати и изненадващо мили и сърдечни. Караха далеч по-скъпи коли, но винаги се обаждаха и канеха нея и Джоджо на купоните си.

Беки имаше слабост и към трите, а те харесваха Джоджо. Дори Джоджо изпитваше мили чувства към Магда, най-възрастната, която притежаваше най-големи организационни умения.

— Но НЕ и в секса — обичаше да казва на Анди.

— Както и да е — продължи тя — те ме плашат. Толкова са невероятни.

— Мейзи навършва тридесет. Ще има празненство в имението на родителите им в Хампстед. Сигурно ще бъде чак през юни, но искат да знаят дали ще отидеш.

— През юни ли? — изненада се Джоджо.

— Това изискано ли е? — зачуди се Анди — да отправяш покани няколко месеца по-рано.

— Откъде да знам. Едно е важно — ще бъде карнавал.

— Карнавал — заоплаква се на шега Джоджо — защо трябва да бъде карнавал?

Мразеше карнавалните костюми — обикновените рокли й създаваха достатъчно трудности — и винаги се маскираше като дявол: черно прилепнало трико от глава до пети, червени рога на главата и червена опашка отзад.

— Все пак ще бъде купон и ти може да срещнеш някой мъж. Искам да кажа — Беки притеснено замълча — някой свободен.

— Не всеки има вашия късмет — отвърна Джоджо.

— Около мен още се навъртат — пошегува се Анди.

— Няма кой друг да те вземе — възрази Беки.

— Вярно е — съгласи се Джоджо. — Въпреки че Анди беше прекалено красив, за да бъде верен.

— Утре на работа — каза тъжно Беки, вдигайки очи от купчината вестници. — Снощи сънувах, че съм дала неточни цифри на Британските авиолинии и съм надплатила на стотици хора, а те дори не са ми клиент. Въпреки че скоро ще станат — добави мрачно тя, — както е тръгнало, всяка компания по целия свят ще ми стане клиент. Беше кошмар. Събудих се разтреперана.

— Това се превръща в мания — отбеляза Анди. — Трябва да се опълчиш на Елиз.

— Как?

— Полека. Кажи й това, което разказа на мен.

— Ако започне да се държи гадно?

— Гадно ли? Това е работа, спри да приемаш всичко толкова навътре. Виж Джоджо. Ако някой й се меси в работата, веднага ще го вкара в пътя. — Анди замълча. — Ще ти напомня, че тя спи с шефа си, който, ако иска, може да бъде крайно неприятен.

— Стига толкова — отговори Джоджо.

— Как върви извънбрачната връзка? — попита Анди. — Какво ще се случи?

Джоджо се посмути.

— Питай Беки. Тя е специалист по чувствата.

— Е?

Беки се замисли.

— Има няколко възможни развръзки. Ще ви ги изброя.

Известно време драска върху секцията „Мода“ на „Сънди Таймс“, после обяви:

— Хубаво. Ето ги.

а) Марк напуска жена си.

б) Съпругата му също има връзка с, да кажем, с учителя на сина им, и напуска Марк.

в) Джоджо и Марк постепенно се отдръпват един от друг, но си остават приятели,

г) Съпругата трагично умира от — от какво мрат хората? От скарлатина. Джоджо се представя в дома на Марк като гувернантка и след като е минал траурът, той може да признае пред всички, че е влюбен в нея.

— Коя ви харесва най-много?

— Нито една. Не искам той и съпругата му да се разделят

— Значи си съгласна да си нещо като помощно колело към велосипеда на живота му? — попита Анди.

— Не, но…

Тя не искаше да разваля ничий брак. Част от морала, в който беше възпитана, бе, че семейството е на първо място. Ако някой от огнеборците в пожарната на баща й се мотаеше наоколо с жена, която не му е съпруга, другите момчета от бригадата се намесваха. Увещаваха и съветваха неверния съпруг да се върне при жена си: обикновено така и ставаше. А в редките случаи, когато не го правеше, приятелите се сплотяваха около съпругата и мъжът се озоваваше сам и изоставен.

— Ами децата му? Те ще ме намразят.

— Ще живеят при майка си.

— Но ще идват при нас да ни развалят съботите и недели. Съжалявам — добави тя малко отбранително. — Просто говоря откровено.

— Но ти се разбираш с деца — възрази Беки. — Двете на Шейна те обичат.

— Искам деца, но искам отначало да са бебета. Не пубертиращ младеж с престъпни наклонности и глупаво момиче, което пада от понита. Ще прекарвам цялото си време в Бърза помощ.

— Джордж Клуни не е ли готино парче? — изведнъж се обади Анди.

— Предпочитам Марк.

— Дявол да го вземе. Какво искаш тогава?

— Искам никога да не се беше женил и да нямаше деца.

Беки погледна списъка си.

— Съжалявам. Такава възможност не се предвижда.

— Какъв негодник — въздъхна Джоджо.

— Колко зле е всъщност? — попита Беки. — Колко силно си увлечена по него? По скалата на Доминик?

— Кой е Доминик? — поиска да узнае Анди.

— Беше преди да се появиш ти — обясни Беки. — Големия.

— Знаете ли, когато за първи път дойдох в Англия преди десет години, не схващах, че някои от типовете, с които се запознавам, са задници — обясни Джоджо. — Просто си мислех, че англичаните са си такива. Дори когато разбрах, че са задници, бяха английски задници, така че не изглеждаше толкова зле. Мина време, преди да стана придирчива в избора си.

— Идиотите, с които излизаше…

— Тогава срещнах Доминик.

— И той беше идиот — допълни Беки. — Беше двуметров дангалак, журналист. Достоен за теб. Едва не се ожени за него, сгодихте се, поръчахте пръстени и каквото там се полага. Но него го достраша. Не че го хвана шубето, но си помисли, че може да го дострашее…

— Реши, че „не е сигурен“ — довърши Джоджо. — Седмица преди да заживеем заедно. Каза ми да задържа пръстена, но вече не сме сгодени. Отложихме сватбата за неопределено време. После установихме, че трябва да си починем един от друг…

— Но той продължава да се преструва на обиден, все едно кренвиршът му е от злато.

— Саламът.

— Извинявай, забравих, че Големия е такъв не само на ръст.

— Разби ми сърцето — примирено каза Джоджо, — но за щастие аз съм от най-силните жени в света и не мога да търпя подобни номера от един мъж, от никой мъж.

— А, веднъж можа — възрази Беки — Спомни си как веднъж ме излъга и ми се кълнеше, че само му трябвало легло за през нощта, а после влязох и какво да видя…

— Е, поддавала съм се един-два пъти…

— Двадесет пъти.

— Но с това се свърши. Вече ми мина.

— Ако бях на теб, все още щях да чакам, с надеждата накрая да вземе решение — каза Беки. — Щях да се съсипя. Тридесет и пет кила, изгризали до дъно нокти и любимото ми занимание щеше да бъде да си смуча краищата на косата. Щях да карам на ксенакс и валиум и щях да спя на пода до телефона. Щях да ям бебешка храна направо от бурканчето и…

— Преди колко време беше това? — прекъсна я Анди.

Джоджо се замисли.

— Май шест години — обърна се към Беки, която сякаш сега се събуждаше от транс. — Или шест и половина?

— Какво прави сега? Среща ли се с друга?

— Нямам представа, пък и не ме интересува.

— Още ли пазиш пръстена?

— Не. Продадох го и Беки и аз отидохме в Тайланд за две седмици.

— Обичаш ли Марк толкова, колкото обичаше Доминик? — попита Беки.

Джоджо дълго обмисля въпроса и накрая каза:

— Навярно повече. Но той е женен.

Работата беше обаче, че Марк беше започнал да намеква, че може да напусне Каси. Спонтанни недомлъвки. Джоджо никога не би го подтикнала. Нищо чудно цялата тайнственост на положението да стане непоносима, вместо да остане просто дразнеща, и тогава тя щеше да поиска повече. Но за момента разсъжденията за щастливото им бъдеще идваха само от негова страна.

Глава 24

8:30, понеделник сутринта

На път към „Липмън Хай“ Джоджо мина покрай един човек, който се шляеше по улицата отпред. Решеше си косата, оглеждайки се в огледалото за обратно виждане на една кола. Лицето му имаше цвят на клисав хляб. Почти беше сигурна, че това е Нейтън Фрей, ужасяващо, изнервящо подранил за срещата си в девет часа.

9:00 и десет секунди, понеделник сутринта

Манодж съобщи за Нейтън и той наистина беше човекът с тестеното лице, точен до секундата.

Изглеждаше съкрушен. Беше писал книгата цели три години; беше ипотекирал къщата си втори път, напуснал съпругата и семейството си и преоблечен като жена, живял шест месеца в Афганистан. Вече го бяха отхвърлили двама агенти. „Глупаци и половина“ — помисли си Джоджо. Сега, когато отново беше толкова близо до истинския живот и до човека, който имаше властта да осъществи мечтата да издадат романа му, беше на път да рухне.

Но когато Джоджо го поздрави за чудесната книга и обясни как според нея тя ще се продава по целия свят, нездравата му бледност се разсея и постепенно лицето му придоби по-здрав цвят, наподобяващ царевична питка.

— Има ли някой друг ръкописа в момента? Някакви други агенти? — попита Джоджо. Не за първи път се случваше писател да изпрати книгата си на много места и в резултат няколко агенти да твърдят, че притежават правата.

— Не — реших да го изпращам на агентите последователно.

Хубаво. Поне нямаше да става нужда да се боричка с конкуренти.

— Не можех да повярвам, когато се обадихте. Исках агент като вас, повярвайте…

— Сега го имате — отговори Джоджо и незабавно две малки нови петна избиха на бузите му.

— Брей — каза тихо той и стисна юмруци. — Боже! — избърса чело с обратната страна на ръката си и цялото му лице порозовя и лъсна като ягодов крем. — Сега какво следва?

— Ще ви уредя сделка.

— Така ли? — той изглеждаше изненадан. — Просто така?

— Написали сте чудесна книга. Много издатели ще искат да я купят.

— Мразя да моля… Знам, че звучи малко смешно… но…

— Да, ще спечелите много пари. Ще ви издействам най-високия възможен аванс.

— Не искам много — отговори бързо той. — Да ме издадат е достатъчно възнаграждение. Но нямаме никакви приходи и съпругата ми и децата ми изпитват затруднения…

— Не се тревожете. Имам чувството, че много хора ще искат тази книга и с радост ще платят за нея. Дайте ми десет дни и веднага щом имам новини, ще ви потърся.

Нейтън тръгна назад, като повтаряше:

— Благодаря ви, благодаря ви, благодаря ви…

Манодж го изгледа, докато излизаше, и когато благодарностите заглъхнаха, отбеляза:

— Меденият месец. Но колко време ще мине, преди да започнат ругатните и обажданията, че не може да си намери билетите за метрото?

Джоджо се усмихна.

— Е, наш ли е? — попита той.

— Наш е.

— Разкажи ми за него. Има ли нещо интересно?

— Хващам се на бас — Джоджо му предаде с две думи афганистанската история. — Той е това, което в бранша се нарича „автор с високи продажби“ — тя тръсна ръкописа пред него. — Започвай да го преснимаш. Трябват ми шест идеални копия, и то за вчера.

— Наддаване ли ще правиш?

Джоджо кимна. „Любовта и фереджето“ беше така прекрасна, че беше уверена, че неколцина издатели ще се заинтересуват и ще се впуснат във война на наддаване.

Докато Манодж дишаше изпаренията на фотокопирната машина и се цупеше, че е завършил с отличен по английски, а върши работа, за която може да бъде обучена и маймуна, Джоджо състави наум списъка на издателите.

Първо обаче трябваше да попита Марк какво става със Сам, преструвайки се, че се вълнува дали кризата у дома му се е задълбочила. На това семейство все се случваха злополуки. Съпругата Каси, учителка в началното училище, получаваше изтощителни мигрени всеки път, когато хапнеше сирене — факт, който не я възпираше да се натъпче с пай със сирене винаги, когато й се приискаше. Софи, десетгодишната дъщеря, представляваше опасност за самата себе си: за времето, откакто Джоджо бе започнала да се среща с Марк, беше паднала от пони и си беше забила транспортира в ръката.

Инцидентът с пиенето не беше първата простъпка на Сам — бяха го хванали да краде пакетче плодови бонбони „Ментос“ от магазинчето за вестници и списания — събитие, довело до посещения при училищния психолог. Дори Хектор, кучето на семейство Ейвъри, заговорничеше да ги раздели. Вечерта, когато Джоджо сготви истинско индийско блюдо от нищо, Хектор беше ударен от кола и получи лошо сътресение на мозъка. Марк трябваше да се прибере вкъщи, преди да е докоснал и един патладжан. После, една седмица по-късно, Хектор глътна един от чорапите на Марк за скуош и Сам се опита да му приложи хватката „Хаймлих“ („Хаймлих“ — хватка, прилагана при задавяне с храна. — Б. пр.), успявайки единствено да счупи едно от ребрата му. Отново Марк беше принуден да препуска към къщи.

До: Jojo.harvey@LIPMANAIGH.co

От: Mark.avery@LIPMANAIGH.со

Относно: Сам

Той вече е добре. Много се извинявам. Какво ще кажеш за вторник вечерта?

М

До: Mark.avery@LIPMANAIGH.со

От: Jojo.harvey@LIPMANAIGH.co

Относно: Вторник

Вторник става.

Целувки: Дждж

До: Jojo.harvey@LIPMANAIGH.co

От: Mark.avery@LIPMANAIGH.со

Относно: Теб

Метичоба

Метичоба? Джоджо се зачуди. Какво по дяволите означаваше? Метичоба? Навярно някаква анаграма. Блъска си главата няколко секунди и изведнъж се сети. Засмя се и след като си поигра с буквите, му изпрати отговора:

До: Mark.avery@LIPMANAIGH.со

От: Jojo.harvey@LIPMANAIGH.co

Относно: Метичоба?

Е, чемибота повече!

Целувки: Дждж

След това Джоджо позвъни на шестте най-известни издатели в Лондон, съобщи им защо се е спряла на тях и им обеща, че е попаднала на истински брилянт. Определиха дата за търга — една седмица по-късно — издателите да имат достатъчно време да уговорят с директорите си големите пари, на които тя се надяваше.

Можеше ли този ден да стане по-добър? Когато Джоджо говори с Таня Тийл от „Долкин Емери“ за „Любовта и фереджето“, последната каза:

— Добре, че се чухме. Щях да ти се обаждам по-късно днес за Лили Райт.

Лили Райт беше една от авторките на Джоджо, нежна, интелигентна и чувствителна жена и Джоджо инстинктивно чувстваше, че е един от „добрите“ хора в живота й. Когато за първи път се срещна с Лили, тя дойде с приятеля си Антон; двамата притеснено седнаха пред Джоджо, довършваха си взаимно изреченията и изглеждаха очарователни. Лили беше написала „Церовете на Мими“, вълшебна малка книжка за една добра вещица. Джоджо много я хареса и почувства, че е особена. Но понеже беше прекалено езотерична, тя не можа да убеди никой издател да плати много за нея.

Таня я купи за нищожната сума от четири хиляди. По онова време беше заявила:

— Лично аз я обожавам. По-добра е от хапчетата за щастие. Почти съм убедена, че няма да стане бестселър; но какво пък, ще опитам.

Но колкото и Таня да се стараеше да убеди колегите си, че книгата може да се окаже изненада за всички, никой не купи идеята. В резултат „Долкин Емери“ я издаде в малък тираж, почти без никаква реклама и — каква изненада! „Церовете на Мими“ едва не предизвика сензация.

— Какво става с Лили? — попита Джоджо.

— Имам прекрасни новини — Джоджо долови радостта й. — Излязла е страхотна рецензия за „Церовете на Мими“ в тазседмичния брой на „Флаш“! Ще я преиздадем. Продажбите са на ниво. Ще повярваш ли, че тиражът е почти разпродаден?

— Така ли? Фантастично! И при това почти без реклама.

— След като решихме да я преиздадем, ги убедих да пуснем няколко реклами.

— Великолепно! Колко бройки ще отпечатате? Още пет хиляди?

— Не, решихме десет.

— Десет ли? Двойно повече от първото издание? Продажбите сигурно са внушителни.

— Слушай какво казват читателите за нея в „Амазон“ (Амазон — страница в Интернет, посветена на литература, отразяваща и читателския интерес. — Б. пр.). „Книгата се оказа нещо много лично.“ Излязохме прави, Джоджо!

Джоджо се съгласи, каза „благодаря“ и затвори, опиянена от възторг. Винаги е добра новина, че напук на всичко, някоя книга се оказва успех, дори и малък. Но в този случай, тъй като авторката беше сладурана, радостта й бе още по-силна. Отвори „Амазон“, за да открие страницата на „Церовете на Мими“ — Таня имаше право. Седемнадесет читателски отзива, и всичките във възторг от книгата. „Обаятелна… носеща утеха… вълшебна… Вече я прочетох…“

Джоджо веднага позвъни на Лили, която беше едновременно изненадана и благодарна, после се отпусна, изпаднала в щастлива забрава. Сега какво? Да обядва, по дяволите!. Беше свършила предостатъчно за една сутрин.

Вдигна телефона и набра един вътрешен номер.

— Дан? Свободен ли си да обядваме?

— Да обядваме ли?

— Да ядем заедно на едно и също място.

— Да, бе, добре. Ела да ме вземеш.

— Добре. Идвам.

Преди да се премести в Англия, за Джоджо Дан Суо се покриваше с представата за истинския англичанин. Беше слаб и светъл, и въпреки че беше почти на шестдесет, все още имаше момчешки вид. Най-хубавото беше, че носеше смешно вълнено сако с цвят на овесена каша с кръпки на лактите. Приличаше на семейна реликва и като се намокреше, миришеше особено — на куче или по-скоро на гниещи треви. Джоджо смяташе, че това допринася за очарованието му.

Именно той убеди Джоджо да започне работа в „Липман Хай“. За първи път се срещнаха на празненство на младите таланти. Дан нахълта вир вода от дъжда, с миризливото си сако, и поспря, сепнат от оживлението.

— О, Боже! Я, колко свежа кръв!

Джоджо, която беше застанала до вратата, поспряла за минутка да се изсуши, преди да се впусне сред множеството, забеляза кръпките му и усети миризмата. Великолепно, помисли си тя. Истински английски ексцентрик.

Стъписан, Дан оглеждаше помещението.

— Повече млади таланти, отколкото звезди на небосвода.

— Да — засмя се Джоджо — залата гъмжи от тях.

— Гъмжи — повтори Дан. — Най-добре казано — той протегна ръка към Джоджо: — Дан Суон.

— Джоджо Харви.

— Госпожице Харви, напомняте ми за четвъртата ми съпруга.

Но госпожа Суон не съществуваше — нито една. Животът на Дан беше поел по друг път. Ето защо продължаваше да бъде агент на биографии, както по-късно призна пред Джоджо. Не можеше да устои на мъже в униформи, макар осемдесетгодишни и напълно изкуфели.

На път към кабинета на Дан, Джоджо мина покрай вратата на Джим Суийтмън.

— Ей, ти — тя спря до вратата и надникна вътре, — защо ме измами? Тая, дето отказва от пушенето, не е хипнотизаторка, а ПСИХАРКА.

Джим се засмя, разкривайки прекрасните си бели зъби. Джоджо закри очи.

— Боже, заслепена съм. Нужно ли е да правиш така?

Джим се засмя още по-широко.

— Виж какво пише тук.

На стената зад бюрото му на лист A4 с черен флумастер пишеше:

С радост съобщавам: 25 дни не пуша!

— Кой го е грижа, че ти си успял — каза тя. — И колко ти трябваше?

— Хм.

Това му беше лошото на Джим Суийтмън. На такъв съвършен чаровник беше трудно дълго да му се сърдиш.

— Нали не щеш да ходиш на психар?

— Защо не? Джоджо Харви не е жена, която таи дълбоки мрачни тайни. Няма с какво да я уплаша.

Той й отвърна със същата усмивка, олицетворение на невинно веселие. Но Джоджо не беше убедена. Той и Марк бяха доста близки и понякога тя се питаше какво знае Джим.

Тя се обърна да излезе и се сблъска с Ричи Гант. Кльощав, с маслиненочерна коса, той приличаше на млада акула, на която й се зловидят мобилните телефони на другите млади акули. Бързо се отдалечи, както и беше дошъл. Брр! Докоснах го.

Дан се изненада да види Джоджо в кабинета си, въпреки че бяха изминали само деветнадесет секунди, откакто беше разговарял с нея по телефона.

— А, да — каза той без ентусиазъм, — да ядем. Предполагам, че трябва.

Той свали от закачалката древна безформена филцова шапка, която изглеждаше почти жива, сякаш беше направена от мъх. Нахлузи я плътно на главата си и тя изведнъж заприлича на зелен кошер. После подаде лакътя си на Джоджо.

— Ще тръгваме ли?

Глава 25

10:15, вторник сутринта

Телефонът иззвъня:

— Обажда се дресираната маймуна — съобщи Манодж. — Патриша Евънс е на телефона, приемаш ли разговора, или не?

— Приемам, приемам! — извика Джоджо от вратата.

Чу се прещракване, след което гласът на Патриша:

— Джоджо, прочетох „Любовта и фереджето“.

Сърцето на Джоджо лудо заби от приток на адреналин. Новината обещаваше да бъде добра.

— Много ми хареса — съобщи Патриша. — Всички тук сме във възторг и искам да направя предварителна оферта.

— Офертата трябва да бъде много висока, за да грабнете книгата веднага.

— Според мен ще си доволна. Предлагаме един милион.

Изведнъж ръцете й се сгорещиха и адреналинът я заля като атакуваща армия. Джоджо мислеше бързо. Един милион лири бяха ужасно много пари, особено за дебютен роман. Но „Пелъм“ са готови да предложат толкова висока сума, нямаше ли да го сторят и другите издателски къщи? Навярно чрез търг парите щяха да станат още повече. Повече от единия милион, който Ричи Гант беше получил за „Бързи коли“…

Но ако вземеше погрешно решение и „Пелъм“ останат единствените, които искат „Дюбовта и фереджето“? Какво щеше да стане, ако никой друг не предложи по-висока цена или офертите са по-ниски? Нямаше как да разбере, нямаше как да разбере, но двама агенти вече бяха отклонили Нейтън — явно не бяха доловили потенциала…

Помисли спокойно. Бъди хладнокръвна. Не се задъхвай.

— Това е много щедро предложение — констатира Джоджо. — Ще поговоря с Нейтън и ще ви позвъня обратно.

— Предложението е в сила през следващите двадесет и четири часа — предупреди Патриша. Гласът й не беше спокоен. Звучеше по-скоро ядосано. На Джоджо й се прииска веднага да извика: „ДА!“ — След това ще го оттеглим.

— Разбрах, Патси. Ще се чуем по-късно.

Тя затвори слушалката.

Докато беше заета с инфарктната ситуация, мисълта й бе ясна като кристал. Двадесет и четири часа да приеме предварителната оферта на „Пелъм“. Ако откаже, „Пелъм“ ще могат да участват в наддаването. Но от опит знаеше, че ако се наложи да го сторят, ще предложат много, много по-ниска сума — в смисъл „гроздето е кисело“. И винаги съществуваше опасността да не участват в търга. Това беше устремът на първата любов, но след една седмица ентусиазмът да купуват навярно щеше да се уталожи и можеше да решат, че книгата не е толкова добра, колкото първоначално са си помислили. Междувременно нищо чудно и другите издателски къщи да се оттеглят и Джоджо да се окаже без сключен договор за Нейтън Фрей. Точно така се беше случвало, не с нея, но се беше случвало. Пълен провал — хитрата сврака с двата крака.

Както и да е, тя можеше да даде съвет, но преди всичко трябваше да се обади на Нейтън. Набра номера.

— Нейтън, обажда се Джоджо. Получихме предложение от „Пелъм прес“. Много високо.

— Колко?

— Един милион.

Чу се тракане — сигурно телефонът падна — последвано от нечленоразделни звуци. Тя търпеливо го изчака да дойде на себе си и да попита с треперещ глас:

— Може ли да ви позвъня след малко?

След половин час Нейтън се обади отново.

— Извинявайте за преди малко. Нещо ми прилоша. Трябваше да помисля.

Обзалагам се.

— Ако те предлагат толкова много, и друг може да ги последва.

— Нищо не ни го гарантира, но и ние имаме същата идея.

— Какво представлява издателство „Пелъм“?

— Много предприемчиви, много агресивни, издали са много бестселъри.

— Леле! Това звучи страховито.

— Перфектни са в работата си — хвалбите й бяха съвсем целенасочени.

— Вижте, аз не съм осведомен, Джоджо, не ме карайте аз да решавам, вие кажете — гласът му звучеше като пред разплакване.

— Нейтън, искам да ме изслушате много внимателно. То е като хазарт. Ако отхвърлим това предложение, може и да не получим толкова високо чрез търга.

Все още с треперлив глас той попита:

— Знаете ли колко получих миналата година? Девет хиляди. Девет хиляди. Всичко, което успеете да ми спечелите, надминава и най-развихрените ми мечти.

Да отхвърли един милион. Луд човек. Но наистина беше живял шест месеца в Афганистан, предрешен като жена. Не е за вярване.

— Не взимайте решение веднага. Изчакайте до утре.

— Вече реших. Какво ли разбирам от тези работи? Вие сте моят агент, вие сте експерт. Доверявам се на вас.

— Нейтън, книжният търг не е точна наука. Има опасност всичко да се провали и да не спечелим нищо.

— Имам ви доверие — повтори той.

Явно Джоджо сама трябваше да реши.

11:50, вторник сутринта

Тя продължи да работи — всъщност два плодотворни часа; прочете резюмето на корицата на новия роман на Катлийн Пери и го окачестви като прекалено сладникав; позвъни на издателката на Иймън Фарел ий съобщи, че трябва да променят датата на излизането на новата книга на Иймън, за да не съвпада с тази на Ларсън Коза; прочете ужасни отзиви за последния роман на Иго Гибсън и се обади да му изкаже съчувствието си.

Но през цялото време мислено разиграваше двата противоположни сценария за „Любовта и фереджето“. Да приеме или да откаже?

„Пелъм“ не беше любимото й издателство, бяха така безогледно предприемчиви, че не беше сигурна, че са подходящи за книгата. Но един милион кинта си бяха един милион. Да приеме или да откаже?

Да приеме или да откаже?

Реши да приеме. Тогава Манодж й позвъни.

— Пак е маймуната — да ти се ядат банани? Да ти изтанцувам танца на радостта?

— Какво искаш?

— Свързвам те с Алис Багшоу.

Едно от другите издателства.

— Приемаш ли, или…

— Приемам — изщракване. — Здрасти, Алис.

— Джоджо, става дума за „Любовта и фереджето“ — продума задъхано Алис.

— Не ти ли казах, че е страхотна?

— Така е. Права си. Та исках да ти кажа, че ние от „Нокстън Хаус“ искаме да направим предварително предложение.

Джоджо не можа да не се усмихне.

— Искаме да предложим точно… — Алис замълча, за по-драматичен ефект — … два… две…

Два, помисли си Джоджо, два милиона. Слава Богу, че не прие по-ниската оферта на „Пелъм“.

— … двеста и двадесет хиляди лири — довърши Алис.

Измина една секунда.

— Двеста и двадесет хиляди ли? — попита Джоджо.

— Точно така — потвърди Алис, взимайки изненадата на Джоджо за щастливо неверие.

— О, Алис, ужасно съжалявам, вече имаме много по-високо предварително предложение.

— Колко по-високо?

— Много.

— Джоджо, за нас това е максимумът. Не можем да вдигнем повече.

Значи „Нокстън Хаус“ отпадаха. Е, все още в играта оставаха пет.

— Да говорим откровено, Джоджо, не мисля, че струва повече от нашата оферта. Наистина трябва да я приемеш.

— Благодаря за съвета, Алис.

Джоджо се залюля на стола си, потънала в размисъл. Обаждането на Алис беше разклатило нейната самоувереност.

Как щяха да постъпят четирите издателства, които още не й се бяха обадили?

Олив Лиди от „Садърн Крос“ напоследък търпеше неуспехи и отчаяно търсеше голям удар. Щеше ли да предложи достатъчно висока сума, или куражът щеше да я напусне?

Франц Уайлдър от „Б&Б Колдър“ също беше в кюпа: беше станал редактор на годината и беше издал роман, спечелил „Букър“ (Букър — престижна английска награда за литература. — Б. пр.). Той не би се отказал от нов удар, но дали огромният успех не беше притъпил стръвта му?

Тони О’Хеър от „Тор“ беше великолепен издател, но „Тор“ напоследък претърпя сътресения — уволнения и оставки, в издателството цареше недоволство. Силно се нуждаеха от нещо голямо, но организацията им напоследък беше в пълен хаос и навярно нямаше да могат да се споразумеят да упълномощат Тони да предложи парите.

А Таня Тийл от „Долкин Емъри“? Другата умница, издателката на Миранда Инглънд. Няма причина да не предложи по-висока цена.

Но нямаше как да разбере, докато не й се обадеха. Не можеше и да става въпрос тя да ги търси; това щеше да предизвика вълна от подозрителност.

Трябва да имам смелост, помисли си тя. Трябва да съм твърда.

Не за първи път попадаше в подобна ситуация — въпреки че не ставаше дума за толкова огромни суми — но нямаше гаранции, че ще се измъкне. Само защото не се бе провалила предишните пъти не означаваше, че я чака успех.

А щетите бяха непредсказуеми, не само за бедния Нейтън Фрей, но и за нея. Да съсипе книгата още преди да бъде продадена…

Веднага щеше да тръгне мълва. Надеждността й ще бъде срината, ще минат векове, преди да се възстановят тънките като паяжина връзки, които бе изграждала с издателите през всичките години.

Глава 26

Вторник вечерта, в след любовното легло на Джоджо

— Как мислиш да постъпиш?

— Ти какво би направил?

— Ще приема предварителното предложение от един милион лири.

— Ясно…

— Това е невероятна сума, особено за дебют.

— Разбирам…

— Значи така, а?

— Какво?

— Ще го приемеш, нали?

— Да. Не. Не зная.

— Искаш да биеш единия милион, който Ричи Гант получи за „Бързи коли“, така ли? — Марк зарови пръсти в косата й. — Не е правилно така да взимаш решения. Ако се опитваш да засенчиш Ричи, няма да вземеш правилното решение.

— Не съм ти искала съвет — високомерно му отвърна тя.

— Напротив, попита ме — засмя се той, целувайки кокалчетата на ръцете й едно по едно, — а като говорим за съвети, Ред, понякога не получаваме отговорите, които очакваме.

Тя повдигна глава, отплитайки косата си от пръстите му, после отново се отпусна на възглавницата си и въздъхна:

— Иска ли ти се да се върнеш в полицията? — пошегува се Марк. Подобно на малко момченце, изпитваше интерес към живота й като пазител на закона и винаги се опитваше да я накара да му разказва за него.

— Знаеш, че не е като в „Ангелите на Чарли“ — гласът й прозвуча раздразнено. — Как ще ти харесва да претърсваш труп, така разложен, че смърди през четири етажа, и да стоиш на пост, докато се появи колата?

— Каква кола?

— Линейката. Трябваше да чакаме на местопрестъплението, но понякога вонята беше толкова нетърпима, че не можехме. Стояхме в коридора и се стараехме да не повърнем — тя се извърна да го погледне и избухна в смях. — О, Марк, ако можеш да си видиш изражението. Така ти се пада, като питаш за подробностите.

Той я докосна на определено място.

— Недей, освен ако нямаш намерение да продължиш.

— Имам намерение, но…

— Но?

— На мотрисата й трябва гориво.

— Добре казано.

— Докато чакаме, разкажи ми за онази смрад.

— Най-лошото е, че щом веднаж я надушиш, никога не я забравяш.

— Прилошава ли ти?

— Дали ти прилошава? Първият полъх те кара да повърнеш, и после не можеш да спреш. Вонята попива в теб — попива в дрехите и косата ти — навсякъде. Освен това всички трупове започват да се издуват. Но — бодро добави тя, — може да си късметлия и да ти се падне някой пресен, който е мъртъв отскоро. Апартаментът може да се окаже хубав и можеш да гледаш телевизия през часовете, докато чакаш. Да обърнеш някоя бира. Почти става купон.

— Ти шегуваш ли се за бирата?

— Не.

След мълчалив размисъл Марк попита:

— На теб случвало ли ти се е?

— Кое — бирите или труповете?

— Труповете.

— Естествено.

— Кога?

След като помисли и помълча, Джоджо отговори:

— Едно четиригодишно момиченце, жертва на автомобилна катастрофа, почина в ръцете ми. Онази вечер пропуснах вечерята.

— Онази вечер? Само тогава ли?

— Може би няколко дни. Ей, я не ме гледай така.

— Как?

— Сякаш съм чудовище. Трябваше да бъда твърда, само така можеш да се справиш. Не можеш да допуснеш да чувстваш жал всеки път, това ще те убие. Не може ли да говорим за нещо друго.

— Добре. Как се проявява Манодж?

— Бива го. Ще се справи, докато Луиза се върне.

— Ако Луиза се върне.

— Не говори така.

— Даже и да си дойде — продължи да я дразни той — ще бъде различно. Често ще закъснява, ще се разсейва и ще мирише на бебешка повърня. Ще заспива и ще си тръгва рано, за да води детето си на лекар, и ще е загубила инстинкта си на хищник.

Джоджо също го докосна на едно особено място.

— Не го прави, ако вде сигурна, че го искаш.

— О, и още как.

По-късно задрямаха и когато Джоджо се сепна, видя че е 1:15 през нощта.

— Марк, събуди се. Време е да тръгваш.

Той седна, от кожата му се носеше приятна топлина. Спеше му се, но беше ясно, че трябва да положи усилие.

— Защо да не остана?

— И да не си отидеш?

— Да.

— Искаш да те хванат ли?

— Много ли лошо ще бъде?

— Да. Каквото и да става, така не бива — тя хвърли по него един чорап. — Обличай се. Отивай си вкъщи.

Глава 27

10:00, сряда сутринта

Часовникът бързо отброяваше миговете до крайния срок, определен от „Пелъм“, а Джоджо още не беше взела решение.

Да приеме милиона и да пропусне възможността да вземе повече? Или да откаже единия милион и да поеме риска да получи много по-малко?

Нямаше как да разбере: можеше само да гадае. Повече наподобяваше хазарт.

Не се различаваше от покера, който едно време играеше с баща си и братята си. Татко й пееше:

Трябва да знаеш кога да рискуваш,

кога да рискуваш,

и кога да пасуваш…

— Патрища Евънс се обажда. Приемаш ли разговора?

…и кога да бягаш.

— Няма да се обадя. Ще й позвъня в десет.

Джоджо се шмугна покрай бюрото на Манодж.

— Отивам да видя Дан.

— Наставникът ти — допълни Манодж. Манодж се боеше от Дан и от странната му зелена шапка.

Дан беше в кабинета си и лъскаше със сукно един от любимите си военни спомени. Стоеше с любимата си зелена шапка — навярно беше забравил да я свали, когато беше влязъл — и под нея лицето му изглеждаше дребно и дяволито.

— Здравей, Джоджо, тъкмо почиствах любимия си шлем.

Джоджо не знаеше каква част от двусмислиците, които ръсеше, бяха преднамерени. Всичките, подозираше тя, но сега не му беше времето.

— Май ти пари под краката.

— Определено ми пари. Трябва да го кажа на някого: Получих от Патриша Евънс предварително предложение за един милион лири. Да го приема ли и да пропусна възможността да спечеля повече? Или да го отхвърля и да рискувам да не получа нищо? Ти си агент с опит, как постъпваш обикновено?

Дан затършува из джоба на панталоните си от рипсено кадифе и измъкна една монета.

— Ези или тура?

— А, я стига.

— Понякога ходя при Олга Фишър…

— Защо при Олга? Да отида ли при нея?

— …и играем на камък, ножица, хартия.

Джоджо изглеждаше разочарована и Дан и каза тихо:

— Не мога да те посъветвам нищо. Това е игра на риск и аз подозирам, че ще направиш имено това, което младите глупаци наричат „най-неудачния сценарий“.

Джоджо се замисли.

— Най-лошият сценарий? Мога да изгубя един милион лири. Мога да съсипя кариерата на един писател.

— Така е.

— Да — замислено каза Джоджо — благодаря ти, Дан. Много ми помогна.

— Ще приемеш ли?

Джоджо го изгледа изненадана.

— Не.

— Извини ме, скъпа, но току-що каза, че има вероятност да загубиш един милион лири и да съсипеш кариерата на автора. Наистина го каза, нали, защото ако не си, значи съм тръгнал по пътя на изкуфялата леля на Джослин Форсайт.

— Казах кое е най-лошото, което може да се случи. Не е въпрос на живот и смърт. Тоест, каквото и да стане, никой няма да пострада. Точно така ще постъпя. Благодаря ти.

Завъртя се на сто и осемдесет градуса на високите си токове и изчезна. Дан каза на въздуха с искрено възхищение:

— Тази самка ще изяде малките си.

По-късно

Беше труден разговор. Патриша беше недоволна. Само миг и тя рязко промени сърдечния тон, с който винаги се обръщаше към Джоджо.

— Все още можете да наддавате в понеделник — меко каза Джоджо.

— Направих единственото предложение, което възнамерявах да направя.

— Съжалявам, наистина. Ако си промениш решението, няма да ходя никъде, имаш телефонния ми номер.

По-късно Манодж я попита:

— Как го прие?

— Мрази ме.

— Сигурен съм, че не те мрази.

— Определено е така. Но пък не беше най-добрата ми приятелка. И следващия път, когато ми попадне добра книга, ще ме потърси. Сега за довечера — продължи тя, като смени темата — на кой клас по йога да отида? Мога да отида на трудния и да стоя на един крак като чапла и да се потя като прасе, или да отида в групата, където ще лежа на пода и ще дишам дълбоко. Къде да се насоча, Манодж?

— Легни на пода и дишай дълбоко.

— Правилен отговор. Ти си добро момче.

— Мъж, Джоджо, мъж. Кога ще го забележиш?

Още по-късно

Тя реши да пропусне урока по йога. Беше станало прекалено късно, а със същия успех тя можеше да лежи на пода и да диша дълбоко и у дома си пред телевизора.

Събра си нещата и на път за навън видя светлина в кабинета на Джим Суийтмън. Импулсивно спря да си побъбрят, но когато отвори вратата, видя, че Ричи Гант е с Джим. Погледнаха я безизразно, после отново се съсредоточиха в говорещия, чийто безплътен глас нареждаше:

— Винаги остава нещо неизяснено.

— Извинете — прошепна Джоджо и веднага излезе.

Беше седем и половина и Джим Суийтмън и Ричи Гант водеха конферентен разговор по телефона. Какво, по дяволите, ставаше? С кого можеха да говорят по това време вечерта? Никой в гринуичкия часови пояс, това беше ясно. Което означаваше, че разговарят с далечен събеседник.

Глава 28

11:10, петък сутринта, седмично заседание на агенцията

— Джоджо — попита Марк. — Имаш ли нещо да съобщиш?

— Естествено, че имам. Авторката ми Миранда Инглънд е седма сред бестселърите на броя в тазседмичния „Сънди Таймс“.

Възгласи „браво“ и „добра работа“ се чуха около масата. Само Ричи Гант не каза нищо. Стана й ясно, защото тя го изгледа мрачно, опитвайки се да хване погледа му и да позлорадства.

Марк се размърда.

— Ричи?

Джим Суийтмън и Ричи се наместиха на столовете си и изправиха гърбове. Размениха погледи и Джим кимна на Ричи. Ти им кажи.

Дявол да го вземе, помисли си Джоджо. Пак нещо кроят.

— Ослепителният г-н Суийтмън — Ричи звучеше безчестен продавач на коли — и отделът му по връзки с обществеността продадоха правата за екранизация на „Бързи коли“ за един и половина милиона на водещо студио в Холивуд. Водим преговори със Западния бряг цяла седмица.

Разговаряме със Западния бряг. Обичаше да го казва. Ето какво значи са правили в сряда вечерта.

— …и уговорихме сумата късно снощи.

После Ричи срещна погледа й. Самодоволната усмивка не слизаше от лицето му.

3:15, петък следобед

Манодж й позвъни.

— Обажда се Тони О’Хеър от „Тор“. Приемаш ли, или…

— Приемам.

Адреналинът на Джоджо скочи. Това можеше да е нещо добро. Друго предварително предложение, навярно. Странно време е избрал, в петък следобед, но…

— Джоджо? Тони е на телефона. Във връзка с „Любовта и фереджето“.

— Да? — не й стигаше дъх.

— Много съжалявам, но ще трябва да пасувам.

По дяволите.

— Лично на мен много ми хареса, но тук цари известна неразбория. Годината не беше много добра и нямаме свободни пари, поне за момента, но това е. Сигурен съм, че разбираш.

— Добре — тя трябваше да си прочисти гърлото. — Добре — повтори с по-нормален глас. — Няма нищо, Тони, благодаря, че ми се обади.

— Не, аз ти благодаря, че ми изпрати ръкописа. Наистина, съжалявам Джоджо, книгата е прекрасна и съм сигурен, че няма да имаш проблеми да я продадеш.

Джоджо вече не беше толкова сигурна.

— Е — обади се Манодж.

— Не проявява интерес.

— Защо не?

— Казва, че нямали пари. Би ли отворил прозореца?

— Защо? Да не се каниш да скачаш?

— Имам нужда от малко въздух.

— Вярваш ли на Тони?

— Трудно е да се прецени, защото никога не казват направо, ако книгата не им харесва. За всеки случай, да не би да се окаже, че всъщност е хит, и те са се подвели. Ще изляза да изпуша една цигара.

Джоджо застана на улицата, замислено вдишвайки дима. Оставаха още трима издатели. Все още имаше на какво да се надява.

Но почти нямаше смисъл да ходи на хипнотичния сеанс тази вечер. Трябваше да продължи да пуши, за да преживее края на седмицата.

11:05, неделя следобед

Джоджо вдигна очи от неделния вестник и попита с известно любопитство:

— Никога ли Каси не се чуди къде си?

Марк се беше появил малко след десет. Легнаха си, после закусиха, след това се върнаха в леглото и сега се бореха с купа списания и вестници. Той изглежда не бързаше да се прибере вкъщи.

Марк остави „Харпърс“-на Джоджо.

— Аз не изчезвам. Винаги обяснявам нещо.

— Какво например?

— Че отивам на работа или да играя голф…

— И тя ти вярва?

— И да не ми вярва, не го показва.

— Навярно и тя си има нещо.

— Мислиш ли, че е възможно?

— Би ли се разтревожил?

След известно мълчание Марк каза:

— Би било облекчение.

Джоджо наистина не можеше да си представи Каси с пламенна любовна връзка. Но пък не беше задължително да е пламенна през цялото време. Каси можеше да ходи на разходки покрай реката или да решава кръстословици с нейния човек.

Веднъж я беше срещнала, но то беше много преди да се заинтересува от Марк, така че не й обърна особено внимание. Спомни си, че приличаше на учителка от основно училище, каквато всъщност и беше: спретната и приветлива, с късо подстригана коса. Беше на четиридесет и нещо, но Джоджо знаеше годините й, защото Марк й беше казал. Джоджо познаваше и историята им. Марк бил приятел с брат й — и все още беше — и се сближил с Каси, докато тримата живеели заедно в един апартамент.

Джоджо често се чудеше дали той още я обича; можеше да го попита, но се страхуваше, че може да отговори както положително, така и отрицателно.

— Извинявай, че споменах Каси — каза Джоджо. — Как да ти кажа, сега се чувствам наистина виновна.

— Но…

— Разкажи ми нещо, разсей ме…

Марк въздъхна и започна:

— Добре. Погледни я — той посочи една тенисистка в списанието. — Получава по десет милиона годишно от спонсорство, да не говорим за комисионните. Не си избрала подходящия бранш, Ред.

— Може да се опитаме да накараме „Кока-кола“ да спонсорира писателите. Не, прав си, книгите не са достатъчно привлекателни — тя се засмя на унилата му физиономия. — Е, хубаво, а какво ще кажеш за продуктова реклама?

— Моля?

— Ами ето — избираме няколко нашумели автори, свързваме ги с някой продукт и те пишат хвалебствени думи за него в романите си.

— Усещам как това ще се понрави на бранша.

— Хубаво де, отначало ще роптаят, но парите въртят света.

— Дай ми един пример за такава продуктова реклама.

Джоджо подложи ръце зад тила си и замислено се загледа към тавана.

— Да вземем, да речем… я да видим. Точно така, да вземем Миранда Инглънд — струва си да издадем последната й книга в четвърт милионен тираж, а читателите й са почти изцяло жени на възраст между двадесет и четиридесет.

— И кой продукт ще й джиросаме?

— Хм… — Джоджо прехапа съсредоточено устната си. — Козметиката, очевидно. Главната героиня може да изпробва определена марка всеки път, когато се появи. Да кажем „Клиник“ — Джоджо беше вярна на марката от шестнадесетгодишна. — Няма нужда да навираме продукта в очите на читателя. Ще бъде по-неуловимо от истинската реклама и много по-резултатно.

— Боже, колко си изобретателна — възхитено поклати глава Марк.

— Само се шегувам — отвърна Джоджо, разтревожена отведнъж.

— Знам, но ми е забавно. Продължавай.

— Добре — тя отново подхвана темата. — Мъжете и колите. Вземи някоя от онези „мъжки“ книги и накарай героя да кара „Ферари“. Не, зарежи ферарито, много е скъпо, обикновените хора не могат да си го позволят. По-добре „Меркюри“ или „Биймър“.

Въображението й изведнъж се развихри.

— Не, не, сетих се! Нещо като „Мазда“. Не много скъпа кола, която се опитва да се наложи на пазара. Освен да я споменава в книгата, ще задължим автора да кара същата марка една година. А отрицателният герой може да притежава конкурентния модел и той ще се развали в сюблимния момент. Съществуват безкрайни възможности… А, още нещо! Можем да наречем книгите на продуктите. Не само новите издания, но и старите заглавия също могат да участват. „Повелителят на конете“ може да се превърне в „Пиещият Кока-кола повелител на конете“. Или „Дневникът на Бриджит Джоунс“ — стига до вас с помощта на „Клиник“. В спорта е позволено, защо не и с книгите?

Марк се усмихваше, без да я поглежда.

— И как ще убедим авторите да се съгласят с това? Капризно племе са те.

— Ако парите са достатъчно — дяволито отговори Джоджо.

— Гениална си — заяви Марк, — истинско съкровище. Значи първото нещо утре е да си уговоря среща с производителите на коли и компаниите за безалкохолни напитки.

— Я почакай, идеята беше моя!

— Губиш. Световният бизнес е жестока джунгла.

Джоджо стана сериозна.

— Няма ли да е ужасно?

— Отвратително.

Глава 30

Понеделник сутринта

Големият ден. Страховитият голям ден. Денят, в който се получиха първите оферти за „Любовта и фереджето“. Ако търгът беше добър, а Джоджо се надяваше да бъде, можеше да продължи цяла седмица с предложения и контрапредложения, телефонни разговори с редакторите, чакане с притаен дъх, докато убедят издателите да одобрят по-големи суми, трудни решения, когато изглежда, че всичко е приключило, докато някой не пристигне с оферта в последната минута и целият процес не започне отново, със суми, изкачващи се до облаците…

10:45 сутринта

Таня Тийл от „Долкин Емери“ първа излезе на сцената. Джоджо не смееше да диша в тишината, когато Таня обяви:

— Четиристотин и петдесет хиляди.

Джоджо си отдъхна. Не беше зле като за начало. Ако и другите три предложения се въртят около тази сума, имаше шанс да залагат едни срещу други, докато надхвърлят един милион.

— Благодаря, Таня. Нека да ти се обадя, когато се чуя и с другите.

Тя затвори слушалката. Чувстваше се превъзходно.

11:03 сутринта

Олив Лиди от „Садърн Крос“ беше следващата.

— Слушам те — каза Джоджо.

— Петдесет хиляди.

Джоджо замръзна и когато ледените кристалчета в кръвта й се разтопиха, първото нещо беше да се изсмее, въпреки че нямаше повод за смях.

— Отпадам ли? — попита Олив с колеблив глас.

— На косъм беше.

— Ще видя какво мога да направя.

— Хубаво.

Джоджо знаеше, че няма да я чуе отново. Първоначалната й прогноза за Олив беше правилна: поредицата от неуспехи я беше обезкуражила.

11:15 сутринта

Позвъни Франц Уайлдър, редакторът на годината.

— Искам да предложа три пет нула.

— Триста и петдесет хиляди? — А не три лири и петдесет? Не пречи да попитам, както са тръгнали нещата.

— Триста и петдесет хиляди.

Благодаря ти, Боже. Оставаха още двама участника.

— Много добра оферта, Франц. Не е най-високата, но е близко. Ако решиш да ми се обадиш по-късно с по-висока…

— Не.

— Моля?

— Това е окончателното ми предложение.

— Но…

— Единствен аз знам колко струва тази книга… — довърши мисълта си Франц.

Надеждата се изцеждаше от нея, протичаше през пода на кабинета й, стигайки до ателиетата на графичните дизайнери на долния етаж. Там беше бедата с тези дълбокомислени, консервативно облечени редактори. Дай им някоя и друга награда, и решават че целият свят им принадлежи.

— Работата е там, Франц, че Нейтън е много търсен в момента и всички го искат.

— Книгата е чудесна, наистина мога да направя много от нея.

— Не се съмнявам — с убеждение се съгласи тя — но…

— Това е окончателната ми оферта, Джоджо.

— Да, но…

Ако можеше да го накара да предложи колкото Таня, тогава навярно щеше да е склонен и да отиде по-нагоре.

— Не, Джоджо, това е положението.

— Добре. Благодаря ти, Франц — какво друго да каже. — Ще имаме предвид предложението ти. Ако Нейтън реши, че би предпочел по-малко пари в замяна на твоя опит, ще те потърсим.

Да му се не знае, мислеше си тя, сякаш жизнените сили я напускаха. Цялата ужасна истина се сгромоляса върху нея и тя имаше чувството, че е попаднала в безвъздушно пространство. Остана само един редактор в играта: Таня Тийл. Как може да има наддаване само с един участник в търга? Как можа да се случи така?

Без да излъже Таня и да и каже, че други са предложили по-висока оферта, нямаше начин да вдигне сумата. Лъжата не само че беше отвратително неетична, но можеше да се окаже нож с две остриета: Таня да е близо до пределната си граница и да реши да не предлага повече — и Джоджо да остане с празни ръце.

Така ли щеше да стане? Четиристотин и петдесет хиляди веднъж, два, пъти, три пъти и — продадено на Таня Тийл? Почти петстотин и петдесет хиляди по-малко, отколкото беше предложила Патриша Евънс. Дори не са и половината. Мили Боже.

Джоджо нямаше сили да се обади на Таня, поне не още. Беше само единадесет и половина в понеделник сутринта — търгът не можеше вече да е свършил. Нещо трябваше да се случи. Все нещо можеше да се направи.

Преглътна, потискайки желанието си да повърне. Издъних се, каза си тя. Сгреших. Трябваше да приема предложението на Патриша Евънс.

Патриша Евънс — помисли си тя и сякаш изведнъж й просветна. Бих могла отново да опитам с нея. Може да не предложи толкова, колкото преди, но все пак да участва. Нещо трябва да съживи проклетия търг.

Изведнъж я обзе луда надежда и три пъти непохватно се опита да отвори тефтера си с телефонните номера. Докато телефонът звънне, изрепетира разговора. Щеше да бъде небрежна и дружелюбна. Здравей, Патси — щеше да каже, — реших да ти напомня, че днес е търгът за „Любовта и фереджето“. Няма нужда да споменава офертата от един милион и гнева на Патриша, когато я отхвърлиха.

През годините се беше научила, че ако се държиш, сякаш нещата вървят по определен начин, понякога успяваш да заблудиш хората да играят по свирката ти.

Но Патриша я нямаше. Би могла да бъде на всевъзможни места — на съвещание, на зъболекар, в тоалетната, но параноята беше по петите на Джоджо и тя си представяше как Патриша нарежда на помощничката си: „Кажи й, че съм умряла.“

Джоджо затвори телефона и се опита да си даде ясна сметка за ситуацията.Четири хиляди и петстотин бяха феноменална сума; тя завинаги можеше да промени живота на Нейтън.

Но тя можеше да му спечели много повече — и колкото по-висок е авансът, толкова по-висок е бюджетът за маркетинг и реклама, защото издателите се стремяха да си върнат аванса.

И това ужасно чувство на загуба не беше свързано само с парите. Тя просто се прекара. Толкова беше сигурна в тази книга, така уверена, че ще счупи рекордите, че заложи кариерата си на нея. Ужасна мисъл. Без да го осъзнава, това навярно беше най-големият шанс, който някога е имала, и тя го бе пропиляла. Какво си е въобразявала?

Ами ако това съсипе изгледите й да стане съдружник? Ами ако Ричи Гант получи по-добри шансове? Той беше дошъл в „Липмън Хай“ само преди осем месеца, а Джоджо работеше в агенцията от две години и половина. Но не беше успяла…

Паниката я обгръщаше и заплашваше да я задуши, затова се опита да си внуши да мисли разумно. Никой не е умрял, никой няма да пострада. Всички някой ден ще умрем и нищо няма да има смисъл. И любимата аксиома на губещия: Бог дал, Бог взел.

Но не беше приятно да губиш и, още по-зле, когато се разчуе… Ще се опита да го покрие — ако Ричи Гант разбере, клюките няма да имат край.

Манодж влезе и погледна лицето й.

— О, не.

— Всъщност, да.

— Кажи ми.

— Не сега. Излизам да купя нещо.

— Какво?

— Каквото и да е.

Глава 31

Джоджо почти си купи кофа за банята. Беше синя, пластмасова, с изрисувани делфинчета, но когато я взе и се нареди на касата, изгуби желание.

Тръгна бавно към кабинета си, където изяде една солена кифла с шунка и сирене, безнадеждно наблюдавайки как трохите се ронят и падат на бюрото й.

Когато Манодж позвъни, че я търсят на телефона, сърцето почти щеше да изскочи от гърдите й — възможно ли бе да е Патриша Евънс?

— Олив Лиди е на първа линия.

— Има само една линия.

— И какво? Това не значи, че тя не е на първа линия.

Джоджо въздъхна тежко.

— Свържи ме.

— Олив? С какво мога да ти бъда полезна? Да не искаш да прибавиш още една петачка към офертата си?

— Става дума за „Любовта и фереджето“. Надявам се, че не е прекалено късно. Бих искала да направя предложение.

— Да не си се объркала, Олив? Ти вече направи оферта. Смях се, помниш ли?

— Искам да я увелича.

— С колко?

— На шестстотин хиляди.

— Какво? Какво става, Олив? — Как успя да уредиш да ти одобрят петстотин и петдесет хиляди за три часа?

— Не прецених стойността на книгата. Сгреших.

Тогава Джоджо схвана. Олив се беше надявала, че никой друг няма да прояви интерес и е искала да мине евтино. Малко самообладание! Но какво от това? Всичко започва отново! Слава Богу.

— Пак ще ти се обадя тогава.

Понеделник, 3:07 следобед

— Таня, получих предложения, по-високи от твоето.

— С колко по-високи?

— Знаеш, че нямам право да казвам…

— Джоджо!

— Шест.

— Добре. Седем.

— Благодаря. Пак ще се чуем.

3:09

— Олив? Имам предложение, по-високо от твоето.

— Колко по-високо?

— Знаеш, че не мога да ти кажа…

— Колко?

— Седем.

— Тогава осем.

3:11

— Таня, получихме нова оферта.

— Трябва ми малко време. Нямам право да вдигам повече.

— Кога ще ми се обадиш?

— Скоро.

Вторник, 10:11 сутринта

— Джоджо, Олив е. Книгата моя ли е?

— Очаквам обаждане от друга заинтересована страна.

— Трябва скоро да разбера.

— Разбрах те.

10:15

— Таня, принудена съм да те помоля да побързаш.

— Извинявай, Джоджо, опитваме се да се свържем с издателя. Трябва той да одобри по-голяма сума, но е с яхтата си някъде из Карибите.

— Колко скоро ще ми се обадите?

— Ще опитам до края на работния ден.

4:59 следобед

— Олив, обажда се Джоджо, ще ме изчакаш ли до утре сутринта?

— Ами, не знам…

— Моля те, Олив. Стари приятели сме.

— Добре.

Сряда, 10:14 сутринта

— Таня?

— Джоджо! Виж, извинявай, че не ти се обадих вчера. Все още не мога да се свържа с него.

— Съжалявам, Таня, но другата страна наистина ме притиска.

— Дай ми време поне до следобед. Моля те, Джоджо, отдавна се познаваме.

2:45 следобед

— Джоджо?

— Таня?

— Деветстотин!

2:47

— Олив?

— Джоджо?

— Най-високата сума е деветстотин.

— По дяволите! Мислех, че е моя. За да вдигна още, ще трябва да задвижа машината да одобрят нова сума.

— Кога можеш да ми се обадиш?

— Скоро.

2:55

— Джоджо, Беки се обажда. По обяд заспах и сънувах, че всичките ми зъби са изпопадали. Какво значи това? Страх от нещо? Обвързване? Смърт?

— Страх, че ще ти изпопадат всичките зъби. Трябва да затварям, Бекс.

Четвъртък, 10:08 сутринта

— Джоджо, Таня е.

— Още чакам да се обадят другите.

— Известно ти е, че трябва да знам. Деветстотин е огромна сума и знам, че Олив Лиди е другият редактор…

— Защо мислиш така?

— Носи се слух. Тя няма да предложи нищо повече без разрешение. Там са абсолютни нещастници. (Таня беше съкратена от „Садърн Крос“ след един горчив неуспех. Не им беше простила.)

— Моля те, Таня, ще можеш ли да ме изчакаш до ранния следобед? Два и тридесет и после се оттеглям.

10:10

— Олив, Джоджо е на телефона.

— Виж, извинявай имаме спешна среща този следобед с директора по продажбите и рекламата. Ще ти се обадя, щом свършим.

— Не можете ли да проведете срещата малко по-скоро. Наистина ме натискат…

— Не. На директора по продажбите ще му махат сраснал се нокът на крака тази сутрин, от месеци чака да го приемат, и операцията няма да свърши до дванадесет и тридесет. След което веднага пристига. Моля те, Джоджо, както ти каза вчера, стари приятели сме…

— Да, зная, но трябва да решавате бързо. Иначе ще трябва да я дам на другата страна.

— Това е оная кучка Таня Тийл, нали? Хич не я слушай, тя няма кураж да се откаже.

— Виж сега…

— До три и тридесет. Ще ти се обадя тогава. Повече не мога да направя.

2:29 следобед

— Манодж е. Таня Тийл е на първа линия.

— Още не е два и тридесет!

— Какво да й кажа?

— Каквото и да е. Всичко. Дай ми един час.

— Счупен крак?

— Не чак толкова страшно.

— Съмнение за счупен крак.

— Давай!

3:24

— Джоджо, няма да повярваш.

— Беки, здрасти, аз…

— Бях на една среща тази сутрин и познай какво? Един от зъбите ми падна. Тъкмо се готвех да заговоря, когато един зъб започна да се въргаля из устата ми като бонбон. Точно както в съня ми!

— Как може зъб да падне ей така?

— Не беше точно зъб, беше коронката му, но това може да означава, че съм медиум.

— В последно време коронката клатеше ли ти се?

— Не. Е, съвсем мъничко…

— Беки, извинявай, мила, трябва да затварям.

3:31

— Джоджо, Олив е. Добре — отсреща тежко дишане, — един милион.

3:33

— Таня, те дават милион.

— Милион! Кой може да повери на тая патка толкова пари? Тя е толкова редактор, колкото аз съм трамвай…

— Оставаш ли, или се отказваш?

— Оставшам, но трябва да ги накарам да развържат кесията още малко. Между впрочем, как ти е кракът?

Сега, след като беше получила оферта от един милион, душата на Джоджо се рееше като птичка.

— Какво следва? — попита Манодж.

— За днес — толкова, но утре ще се обадят отново. И двете отчаяно искат книгата, бият се със зъби и нокти, което ни е само от полза.

— Как ще празнуваш довечера? Ще ходиш на йога?

— Йога, ли? Дрън-дрън. Разюздан секс с приятеля ми.

Чукчукчук. Не трябваше да го казва. Приповдигнатото настроение я правеше безразсъдна. Манодж изстена.

— Кой е тоя?

— Няма значение.

— Ричи Гант е, нали?

— Не. Той е твоето гадже.

— Беше първо твое, но те изрита и сега сърцето ти кърви и обикаляш около къщата му да се молиш да те приеме обратно.

Джоджо прекара четката през косата си.

— Как изглеждам?

— Наведи се и си разтръскай косата, обърната на обратно.

Джоджо го изгледа студено.

— Сигурно ме мислиш за пълен идиот.

— Не. Придава повече обем. Не е, защото искам да ти гледам в деколтето. Е, хубаво де. Не само, защото искам да погледна в деколтето ти.

7:15, четвъртък вечерта, пред блока на Джоджо

За Марк й напомни разносвачът на цветя, с когото се сблъска на вратата на блока.

— Къде беше? — попита той. — Мислех вече да си тръгвам. Нали знаеш, че свършвам в седем.

— Това за мен ли е? — тя посочи цветята. — По дяволите.

— Много благодаря!

Пъхайки цветята под мишница заедно с една бутилка шампанско, тя включи мобилния си телефон. Имаше три съобщения от Марк; понито на дъщеричката му Софи я беше настъпило по крака и й счупило два пръста. Невероятно съжаляваше. (Първо съобщение.) Още извинения. (Второ съобщение.) Отбягваше ли го тя? (Трето обаждане.) Джоджо го набра.

— Каси можеше да я вземе — обясни той. — Но беше толкова разстроена, че ме помоли да я придружа.

Долавяше страданието в гласа му: малкото му момиченце страдаше и искаше татко си. Тя въздъхна; как да му се сърди?

— Събота? Какво ще кажеш за събота? — попита Марк.

— Ще се освободиш ли утре вечер? Трябва да ходя на онази хипноза против пушенето и искам да се измъкна.

— Извинявай, Джоджо, трябва да заведа някъде онези италиански издатели. Но ако не искаш да те хипнотизират, не ходи. Не ти трябва оправдание.

— Прав си. За събота ли се разбираме? Кажи на Софи да не се приближава до онзи проклет кон, и ако няма други счупени крайници, ще те чакам.

Позвъни на Беки и на домашния, и на мобилния телефон, но и на двете места се свърза с гласовата поща, така че се обади на Шейна.

— Да излезем — предложи Шейна.

— Как можете да си намирате детегледачка толкова бързо?

— Детегледачка ли? Не ми трябва детегледачка, имам си Брандън. Ей, Брандън! Излизаме с Джоджо да пийнем по нещо.

— Да дойда ли при теб?

— Не! Повярвай ми, няма да ти харесат тукашните кръчми. Освен ако не ти се ще да те застрелят. Да се видим в Айлингтън, в „Кингс Хед“, след един час.

— Добре.

Те поговориха за търга, за това колко много Джоджо мрази Ричи Гант, за импотентността на Брандън, после, след няколко питиета, Джоджо направи грешката да изтърси пред Шейна за провалената среща с Марк.

— Това не е на хубаво, момиче — презрително поклати Шейна глава.

Презрение към нея, установи Джоджо и смеейки се, я бутна.

— Не ме гледай така.

— Казвам ти, каквото виждам. Ако не ти харесва, промени го.

— Знаеш ли какво трябва да направиш? — продължи Шейна, без да даде възможност на Джоджо да отговори: — Трябва да го доведеш да се срещнем с него — аз и Брандън, Беки и Анди. Така постъпват хората, запознават приятелите си.

— Но той е женен.

— Но ако се отнася сериозно към теб, както твърдиш, навярно ще поиска да ни опознае.

— Искаш да кажеш, че ти искаш да го опознаеш. Не, Шейна…

— Отношенията ви трябва да станат нормални. Елате в неделя да хапнем. Ще помоля мама да сготви и очаквайте малки чудеса. Ще ви вземе акъла. Какво ще кажеш за един и тридесет?

О, Боже.

— Не, Шейна. Времето ми с него е прекалено ценно. Не искам да го деля с никого.

— Един и половина — Шейна вирна брадичка.

— Не — Джоджо я изгледа продължително.

— Един и половина.

— Не.

— Един и половина.

— Не.

— Един и половина.

— Не.

— Един и половина.

— Не.

— О, Боже!

— Какво има?

— Една от сестрите Уайът.

Джоджо се извъртя, за да погледне през навалицата, която излизаше от театъра и наводняваше бара, и видя висока руса жена.

— Това е Магда!

Любимката й, на Шейна също. Магда ги забеляза.

— Джоджо! Разкошно момиче! — те се прегърнаха. — А, Шейна! Колко се радвам, че те виждам.

Не се държи толкова мило с Шейна, колкото с мен, помисли си Джоджо.

— Беки тук ли е?

— Не, само двете сме — сякаш извинително отвърна Шейна.

— Отивахме да вечеряме — Магда неопределено посочи към обкръжението от красота, което я заобикаляше. Седем или осем съвършени мъже и жени. — Елате с нас — наетоятелно постави ръка на рамото на Джоджо.

Изглеждаше, че наистина го иска, но Джоджо изпита неудобство да се натрапва, затова неубедително се заоправдава, че ще става рано на другия ден.

— Щом е така, трябва да обещаеш, че ще ми позвъниш, за да излезем. Обещай ми!

След това Магда си тръгна и мястото помръкна.

— С теб се държа по-любезно — тихо отбеляза Шейна.

— Да. Да, така беше. Нарече ме „разкошна“.

Последва миг мълчание, после двете не можаха да издържат и избухнаха в неистов смях.

— Знаеш ли какви сме с теб — заключи Шейна. — Състрадателни и милостиви.

Глава 32

Петък сутринта

Таня увеличи офертата си с нови петдесет хиляди, което беше по-малко, отколкото очакваше Джоджо. След което Олив я контрира с още двадесет хиляди.

— Защо си толкова начумерена? — попита я Манодж. — Но всъщност знаеше. — Мислиш, че няма да вдигнат над 1,1 милиона лири, които Ричи Гант е взел за „Бързи коли“.

— Все още не сме ги надхвърлили.

Следващото предложение на Таня беше за десет хиляди и Олив даде също толкова. И двете редакторки почти бяха стигнали максимума си, но офертата си оставаше 1,09 милиона.

— Трябват ти още десет хиляди — пресметна Манодж.

— Двадесет. Искам да го надмина, не само да го настигна.

Последваха нови пет от страна на Таня, после още пет от Олив — след което Таня наддаде с още три! Надмина сумата на Ричи Гант. Със съвсем малко, но я надмина.

Увеличавайки малко по малко, Джоджо успя да вдигне сумата, докато и двете редакторки се спряха на 1,12 милиона.

— С двадесет хиляди повече — отбеляза Манодж, — можеш да спреш дотук.

Но Джоджо и без това имаше намерение да спре. Нямаше повече пари и тъй като офертите бяха еднакви, трябваше да се проведе „конкурс по красота“, където Нейтън щеше да огледа издателите, които наддаваха за книгата, и да реши кого харесва най-много.

Манодж набра номера.

— Следващия вторник сутринта — съобщи той — отивате в „Долкин Емери“ в десет и в „Садърн Крос“ в единадесет и тридесет.

Полунощ, петък, апартаментът на Джоджо

На външната врата се звънна. Беше Марк. Отървал се от бандата шумни италианци, пристигна неканен у Джоджо.

— Исках да те видя. Разкарах италианците — извика по домофона, леко пийнал. — Дойдох с такси.

— И какво чакаш — медал ли?

Радваше се да го види, и то много, но категорично не биваше да му става навик да се изтърсва за едно бързо чукане всеки път, когато му скимнеше, преди да се отправи към къщи при жена си.

Тя стоеше до вратата и го наблюдаваше как изкачва последните стъпала.

— Можеше вътре да е другото ми гадже. Не мислиш ли?

Той стигна догоре и я придърпа към себе си с цялата пламенност на ревнивец.

— По-добре да няма друг.

— Един женен мъж ми казва, че не бива да си имам друг?

— Права си — той извади с усилие мобилния си телефон от джоба — това продължи прекалено дълго. Сега ще кажа на Каси, че те обичам и…

Тя издърпа апарата.

— Дай ми го, пияна откачалка. Така и така си вече тук, имам планове за теб.

Двадесет минути по-късно

Джоджо го избута от себе си; и двамата бяха потънали в пот и дишаха учестено.

— Това беше… беше — подхвана той.

— Отвратително?

— Да. А за теб?

— По-зле отвсякога.

— Всички ли участваха в наддаването?

— Да — смръщи се тя. — Всичкият тестостерон.

— Поела си голям риск.

— Но успях.

— Кажи ми, не започна ли всичко, за да биеш Ричи Гант?

— Естествено.

Докосна рамото му с връхчето на езика си. Кожата му беше гладка и солена. После зарови лице във врата му и вдъхна аромата му. Беше упойващ.

5:43 на следващата сутрин

Едновременно се сепнаха и се събудиха, видяха часовника и се спогледаха с ококорени от притеснение очи и настръхнали коси.

— По дяволите! — каза Джоджо — Марк, ставай, отивай си вкъщи!

— Да му се не знае — пребледнял и махмурлия, Марк хукна през вратата, все още обличайки се. — Ще ти се обадя по-късно.

— Хубаво. Желая ти късмет.

Секунди по-късно Джоджо чу да се затръшва входната врата, навярно беше прелетял петте етажа. Стомахът й беше на топка от притеснение: задаваше се опасност. Каси щеше да разбере, Марк щеше да й каже, щяха да съобщят на децата, щеше да бъде ужасно, той щеше да се изнесе от Пътни (Пътни — квартал на Лондон. — Б. пр.), щеше да дойде да живее при нея, щяха да се съберат, а тя още не беше готова.

Денят й се стори безкраен. Отиде на йога с идеята, че това ще разсее мислите й от чакането. Получи се само за един час. Когато се върна вкъщи, почти очакваше да намери Марк отвън с куфар в ръка. Но го нямаше. И никакви вести. Лошо. Липсата на новини беше по-потискаща от лошата новина. Марк и Каси навярно бяха потънали в порочния кръг на сълзите и взаимните обвинения. Потрепери, като си ги представи.

Накара Беки да излязат на пазар. Прекараха следобеда в „Уайтлис“, Джоджо проверяваше телефона си за съобщения на всеки петнадесет минути. Нищо. Мразеше безсилието си да не може да му позвъни.

Накрая й се обади в събота вечерта, когато Джоджо беше у Беки и Анди.

— Той ли е? — само с устни прошепна Беки, с широко отворени от тревога очи.

Джоджо бързо й кимна.

— Той е — прошепна Беки на Анди и те седнаха с хванати ръце, сякаш очакваха ракова диагноза.

Джоджо се изправи и отиде в антрето.

— Какво стана? Издънихме ли се?

— Не.

Тя въздъхна, за първи път с пълни гърди през този ден. Но напред с облекчението, почувства и разочарование. Във въображението й той вече живееше с нея и тя се беше примирила с тази мисъл. Всъщност й беше много приятно.

— Кажи ми какво стана?

Така се случило, че Каси спала така тежко през цялата нощ, та само забелязала, че Марк се прибира в седем без пет с репетираното извинение: — „Цяла седмица се прибирам късно, до гуша ми дойде от шумни италианци, заспал съм на канапето в бара, ето ти номера, ако не ми вярваш.“

Но Каси наистина му повярвала — Джоджо реши, че е по-глупава, отколкото я беше смятала — и тя и Марк прекараха неделята в траурно настроение.

— Бяхме на косъм — казаха си. — Не трябва да допускаме да се случва отново.

Но четири нощи по-късно случаят се повтори. Въпреки че предишното закъснение беше предизвикало ужасно безпокойство, не настъпи краят на света; някак си се измъкнаха. И втория път се получи.

Глава 33

Четвъртък сутринта, „Долкин Емери“

Джоджо излезе от асансьора, после кимна на Нейтън да я последва.

— Добре — преглътна той и колебливо пристъпи навън от асансьора върху святата земя на „Долкин Емери“. Щеше му се да падне и да я целуне.

— Не се притеснявай — потупа го Джоджо нежно по гърба — те са само едно издателство, което иска да ти даде една камара пари, за да ти издаде романа. Мнозина автори биха убили, да бъдат на твое място.

Тя тръгна надолу по коридора, поздравявайки с бърза усмивка администраторката.

— Добро утро, Шърли.

— Добро утро, Джоджо.

— Това е Нейтън Фрей.

Шърли любезно се усмихна на пребледнелия, замаян мъж — причината, поради която трябваше да дойде на работа в седем и тридесет тази сутрин и да посипе с пясък пода на заседателната зала.

— В заседателната зала са. Ще им съобщя, че сте тук.

— Зная пътя.

— Да, нека само…

Но Джоджо вече я бе подминала, а Нейтън хрисимо подтичваше след нея.

Всички директори на „Долкин Емери“ бяха в заседателната зала, не по-малко изнервени: директорите по продажбиту проучването на пазара и рекламата и техните помощници, както и главният редактор Таня Тийл и самият издател. „Любовта и фереджето“ беше най-голямата мишена, която улучваха за цялата година.

— Проклета Джоджо, винаги закъснява — отбеляза Таня Тийл, подавайки главата си през вратата, после дръпвайки се рязко навътре. — Боже, ето я!

Настана суматоха, когато Джоджо се показа на вратата, подканяйки Нейтън, който се опитваше да се усмихне с избили капчици пот на горната си устна.

Дик Бартън-Кинг, директор по продажбите, се изправи и се втренчи през процепа за очи на своята бурка. Виждаше съвсем малко, което беше жалко, защото харесваше Джоджо.

Под метрите плесенясал плат, той затършува да открие процеп, за да се ръкува. Мразеше тая бурка. Идеята беше на отдела за проучване на пазара, естествено. Тогава защо не я беше облякъл някой от тях? Как така се измъкнаха само с чалми на главите?

Не му дадоха и един от играчките-автомати, които Таня Тийл лично беше отишла да купи. Не беше честно.

Търсенето на хубави книги става все по-сложно. Не бива да обръщам внимание на посипания с пясък под и другите афгански джунджурии, помисли си Джоджо: да видим обема на рекламния им бюджет.

Заеха местата си и групата се впусна в действие със смайващи приказки за реклами по телевизията, триседмично промоционално турне, сто хиляди отпечатани листовки и биографични очерци в престижните вестници…

— Ще дам интервю пред „Обзървър“? — запита Нейтън очарован.

— Да — потвърди Джуно, отговаряща за връзките с обществеността, — сигурна съм, че ще го уредим, може и да успеем. Вероятно.

Бяха направили макети за корицата и на рекламните плакати, графики с предвижданите суми от продажбите. Дори Джоджо, свикнала на помпозните приказки на издателите, трябваше да призне, че представлението беше впечатляващо.

Колкото до Нейтън, той беше толкова слисан, че в един момент Джоджо се обезпокои да не припадне.

Когато всичко свърши, служителите на „Долкин Емери“ ги изгледаха, докато си тръгваха.

— Изглежда мина добре — каза тихо Таня Тийл, като разкопча ципа на ботуша си, обърна го и изсипа пирамидка пясък.

— Да — потвърди Фран Смит, помощничката й, оглеждайки с въздишка пода, който й предстоеше да помете.

Джоджо придружи Нейтън до таксито и го заведе в „Садърн Крос“, където Олив и екипът й разиграха коренно различно прадставление. Никакъв пясък, никакви бурки, никакви играчки-автомати. Само разговори за наградата „Букър“.

Въпреки че предлагаха същия аванс като „Долкин Емери“, бяха предвидили много по-малък бюджет за реклама. Накараха факта да прозвучи като нещо хубаво.

— Прекомерната реклама може да опропасти една книга — заяви сериозно Олив. — Хубавите книги нямат нужда да се рекламират по търговски центрове и по спирките на метрото. Те говорят сами за себе си.

После, притиснат от Олив, Нейтън се съгласи, че не иска да го сложат в един кюп с Джон Гришам и Том Кланси по летища, супермаркети и класации за най-продавани книги. Че много повече му подхожда да си изгради репутацията на добър писател въз основа на добрите отзиви и препоръките, предавани от уста на уста.

Когато срещата свърши, Джоджо заведе Нейтън в близката кръчма и се опита да направи равносметка.

— Дори книги, прекрасни като твоята, могат да спечелят от рекламата.

— Книгата си е моя — възрази Нейтън, малко ядосан, беше се главозамаял от идеята да спечели литературна награда. — Искам да ме отпечатат „Садърн Крос“.

Ами хубаво, помисли си Джоджо. Започна се.

Глава 34

Петък сутринта

— Отпечатали са го — оповести Манодж, подхвърляйки броя на „Литературни новини“ на бюрото й — на пета страница.

Съкрушена, точно както казват, помисли си Джоджо. Таня се разрида, когато Джоджо й се обади, за да съобщи новината. Един от най-трудните елементи на работата й беше да отхвърля хората, но победителят можеше да е само един.

— Манодж, ще отидеш ли да купиш една торта?

— Празнуваме ли?

— Не, Луиза ще ни посети следобед с дъщеричката си Стела.

Манодж се смути.

— Луиза? — но после шеговито продължи. — Тъкмо ще ме отвори къде е забутала договора с Миранда Инглънд. И ти ми казваш, че била подредена.

9:43, петък сутринта

Джослин Форсайт почука на вратата.

— Най-сърдечни поздравления, скъпа.

— Благодаря ти.

— Всичко ли е тип-топ? Прочете и ситния шрифт, нали?

— Почти. Сега ни опаковат с полиетилен.

О, не.

— С полиетилен ли ви опаковат? Да не е някой от юридическите ти лафове?

— По-скоро пожарникарски.

На лицето му се изписа нетърпение и любопитство, така че тя поясни:

— Когато пожарът най-накрая изгасне, сградата трябва да се обезопаси, затова обвиват прозорците с полиетилен.

— Полиетилен. Невероятно.

Втори пристигна Джим Суийтмън, който огря кабинета с ослепителната си усмивка.

— Поздравявам те. Ще е забавно, като тръгнеш да продаваш правата за екранизация.

— Значи ли, че ще трябва да отскоча до Лос Анджелис?

— Зависи… Как си с голфа?

— С голфа ли?

— Е, ще трябва да се научиш да играеш голф, за да впечатлиш големите клечки в киното.

10:56, петък сутринта

— Виждам, че си късметлия, Кагни. (Героиня полицайка от популярен телевизионен сериал. — Б. ред.)

Джоджо вдигна поглед. Ричи Гант стоеше на вратата и тя пусна химикалката.

— Какво? Да не би да говориш за сделката ми за 1,12 милиона лири за Нейтън Фрей?

— Доколко беше въпрос на късмет?

Джоджо се засмя.

— Знаеш ли? Колкото повече работя аз, толкова повече работи и късметът ми.

Устата му се отвори, като че искаше да каже нещо, но не му се удаде. Очевидно беше в плен на силни чувства.

— Ау! — Джоджо се плесна по челото. — Кого трябва да прегърна? Май вече стана време за седмичното съвещание. Нека те съпроводя до залата — тя се опита да сложи ръка на гърба му, но той се изплъзна.

На събранието всички говореха за сделката на Джоджо — книгата на десетилетието. Съдружниците силно се вълнуваха при мисълта, че ще получат част от комисионата, но дори и редовите агенти се радваха; всички, с изключение на Ричи Гант.

— Колко книги на десетилетието станаха досега? — попита той. — Май поне шест.

Това предизвика смущение. Всички завиждаха, но повечето бяха достатъчно деликатни да не го покажат.

— Не беше много спортсменско — възпротиви се Дан Суон.

— Какво очакваш? — запита Джослин Форсайт с глас, сякаш го душат. — Аматьор. Гамен. Казвам аз да се отървем от него.

— Смотаняк — прошепна Джоджо и в стаята настъпи неловка тишина. — Смотаняк, не гамен.

Петък следобед

От два и тридесет нататък дамският състав в „Липмън Хай“ се скупчи в кабинета на Джоджо — дори Лорета Френч и Орора Хол забравиха омразата си към нея — носеха бебешки чорапки, розови гащички, дънкови роклички и миниатюрни фланелки, украсени с лъскави принцеси.

— Не ти ли се ще самата ти да си ги сложиш? — въздъхна Пам.

— Като нищо.

Скоро Луиза се появи на вратата и възкликна:

— Леле!

— Каква е станала косата ти — извика Джоджо. Късо подстриганата коса на Луиза беше израснала и обрамчила лицето й, от което изглеждаше по-млада и по-нежна, отколкото я помнеше.

— Ехе! — Луиза посочи вързопа, закопчан на гърдите й. — Остави косата ми. Какво ще кажеш за това?

— Покажи ни я — изчурулика Пам.

— Я се наредете на опашка — разпореди се Джоджо. — Зад мен. Аз купих тортата, аз ще бъда първа. Здравей, мила — тя се наведе да целуне Луиза. — Поздравления! Дай ми я сега.

— Кажи „здравей“ на леля Джоджо — Луиза й подаде Стела.

— Олеле! — Джоджо се загледа в мъничкото личице, миниатюрните миглички и разфокусираните сини очи.

— Не е ли прекрасна! — възкликна Луиза.

— Красавица. И ухае фантастично — на пудра и мляко.

Всъщност Луиза също ухаеше. Тя сякаш плуваше в облак от аромати.

— Може ли да я взема сега — примоли се Пам.

— После аз — настоя Олга Фишър.

Докато всички гукаха около Стела, Манодж раздаваше парчета торта и удостояваше Луиза с мрачни погледи.

— Луиза — каза високо той, — тъй и тъй си тук, можеш ли да намериш договора с Миранда Инглънд?

— Моля? — усмихна се разсеяно Луиза. — Миранда коя?

— Миранда Инглънд. Припомни си последния договор, който тя подписа. Знаеш ли къде се намира?

Нова полуусмивка.

— Представа си нямам.

А още по-малко интерес, отбеляза Джоджо.

В този момент се появи Марк и скупчилите се жени се отдръпнаха да му направят път.

— Поздравления — той целуна Луиза и погледна надолу. — Виждам, че прилича на майка си.

— Искаш ли да я подържиш?

Марк внимателно пое Стела и я залюля в прегръдките си, после й се усмихна и каза нежно:

— Здравей, красавице.

О, Боже. Джоджо се канеше да сложи в устата си парче торта, но се спря и го върна в чинийката.

— Влюбен съм — нежно каза Марк, галейки с пръст Стела по лицето, но Луиза се усмихна и съобщи:

— Съжалявам, че ви прекъсвам, но трябва да тръгвам.

— Какво? Вече? — разочарованието бе всеобщо.

— Дойдох с автобуса, за да мога да я накърмя, но ако не си тръгна веднага, ще ме хване задръстването и ще минат часове, преди да стигна в къщи.

— Остани още малко — настоя Олга Фишър.

— Наистина не мога.

— Добре.

Те неохотно я пуснаха да си върви и се разотидоха по кабинетите.

Джоджо събра всички подаръци, изпрати Луиза до асансьора и използва момента да я попита:

— Добре ли си?

Луиза я дари с още една от прекрасните си усмивки и отговори:

— Джоджо, никога не съм била по-щастлива. Имам чувството, че съм в рая.

— Още се срещам с Марк.

— Той е прекрасен мъж. Виж как се зарадва на Стела.

Ясно. Връзката, която Джоджо искаше да установи, нямаше да се получи, поне не днес. Луиза не беше същата; беше се превърнала в нещо друго, в роб на едно вързопче. Да си го кажем, докато беше в кабинета й, единственият човек, когото поглеждаше, беше Стела, въпреки че Стела не можеше още да отвърне на погледите й.

Целуна я за довиждане.

— Обаждай се и ще се видим… кога предстои да се връщаш? През юни ли?

— Май през юни. Ще се видим тогава.

— Е — просъска Манодж на Джоджо, когато тя се върна. — Видя ли?

— Кое?

— Когато Марк Ейвъри взе бебето, всички жени викнаха: „Ааах!“ Жените постоянно прегръщат бебета, но никой не ахка. Каква е тая работа?

Джоджо го изучаваше.

— Ти ми кажи.

Беше любопитна да узнае защо при вида на Марк, който гука на Стела, загуби апетит към вкусната торта.

— Очевидно е!

— Защото изглежда мъжествен, но нежен ли?

Той подбели очи.

— Защото е шефът и те му се подмазват.

Четири седмици по-късно

— Мисля, че трябва да хвърлиш един поглед — Пам подаде на Джоджо купчина страници. — Мисля, че е ръкопис.

— Мислиш?

— Прилича на сбирка от имейли.

— Документалистика?

— Не точно. Но личността, която го е писала, не е тази, от която го имаме. Авторката е Джема Хоган, но го изпрати приятелката й Сюзан.

— Нищо не ми говори.

Пам сви рамене.

— Препоръчвам ти да го погледнеш. Не съм сигурна, но може да излезе нещо страхотно.

Въпреки че сама направих избора си, никога няма да си простя. Звучи твърде мелодраматично, зная, но е чистата истина. Много пъти до този ден съм си пожелавала да не го бях срещала. Това е най-ужасното нещо, което някога съм извършвала, и дори сега, когато сме заедно и имаме Ема, често установявам, че докато правя нещо обикновено — приготвям млякото на Ема или си мия косата, очаквам да настъпи катастрофа. Да изграждаш щастието си върху чуждото нещастие не е добро начало за устойчива връзка. Антон казва, че страдам от чувството за вината, характерно за всеки католик. Но аз не съм католичка — следователно не може да е вярно.

Глава 35

Журналисти. Със скромния си опит на човек, от когото са взимали интервюта, мога да кажа, че съм срещала два вида. Първите се правят на „сериозни“, като се обличат като бездомници (стил, който до известна степен толерирам, откакто станах майка). Другите изглежда прекарват целия си живот, пъхайки си носа в чуждите работи.

Тази, която наруши територията ми — Марта Хоуп Джоунс от „Дейли Еко“ — беше от втората категория. Беше облечена в червен костюм с позлатени копчета с обточени с ширити пагони на раменете и носеше обувки в същия червен цвят. Чудно как е успяла да ги намери. Навярно е прибегнала до услугите на агенциите за организиране на сватби, където боядисват обувките на шаферките в същия цвят като роклите им. Не че особено разбирам от това.

— Добре дошла в скромното ми жилище — казах аз и едва-що не си отхапах езика. До такава степен не исках да привличам вниманието й със скромността на жилището си: бивш общински апартамент, само с една спалня, който приютяваше Антон, Ема и мен.

Когато Отали, пиарката от „Долкин Емери“, уговори интервюто, бях помолила да ми позволят да се срещна с тази Марта в хотел, бар или на някоя автобусна спирка — където и да е, но не тук. Ала статията трябвало да носи „домашна“ атмосфера, така че не ми оставиха избор.

— Очарователни — обяви Марта, завирайки носа си в кухнята и забелязвайки две сушилки с дрехи, които упорито отказваха да изсъхнат.

— Не е нужно да влизате там — цялата пламнах. — Представете си, че не сте ги видели.

Но Марта бръкна в чантата си (в същия червен цвят като обувките), извади бележник и започна да си записва нещо. Опитах се да чета на обратно и ми се стори, че една от думите беше „кочина“.

Насочих я към хола, който Антон, слава Богу, беше разтребил. Всъщност беше струпал четиридесет или петдесет от меките играчки на Ема в един ъгъл, освен това беше изпразнил цял флакон с освежител за въздух с аромат на праскови с надеждата да замаскира миризмата на мухлясало пране.

Марта се тръсна на канапето, измърмори „Боже!“ и скокна отново на крака. И двете забелязахме остра част от „Лего“, която болезнено се бе забола в задникай.

— Извинете, това е на момиченцето ми…

Марта надраска още нещо в бележника си.

— Не използвате ли диктофон? — попитах аз.

— Не, така е много по-непосредствено — размаха химикалката си с усмивка. И можеше да си пише каквото си поиска за мен.

— Къде е дъщеричката ви? — тя се огледа.

— На детската площадка с баща си.

Където щяха да останат, докато не им съобщя, че теренът е чист. Не можех да ги замесвам в това.

Марта прие чая, отказа бисквитите и интервюто започна.

— Е, браво на вас — очите й шареха като малки сини мъниста, прекалено лъскави и ненаситни. — За книгата ви „Церовете на Мими“.

Издаде звук, сякаш съм изиграла номер на доверчивите читатели. Идея нямах как да отговоря. „Да, чудесно съм се справила, благодаря.“ Щеше ли да е безочливо? Освен това, ако свиех рамене и кажех: „Не аз съм измислила пътуването във времето“, щеше ли да си затвори бележника и да си тръгне?

— Четох част от биографията ви, но вие сигурно знаете, че материалите на Марта Хоуп Джоунс са различни от това, което публикуват обикновените драскачи. Искам да започна начисто. Да разбера коя в същност е Лили и какво се крие под нейната кожа?

Тя направи движение с ръката си, все едно, че дълбае, и аз предпазливо кимнах, но не исках да я пускам под кожата си.

— Не винаги сте били писателка, нали, Лили?

— Не. Допреди две години се занимавах с връзки с обществеността.

— Нима?

Явната й изненада беше обидна, макар да ми беше ясно, че не изглеждам като човек с такава професия. Енергичните, бързо мислещите, изграждащите чуждия имидж трябваше да имат вид на енергични, бързо мислещи, изграждащи чуждия имидж. Да носят костюми, косите им да са фризирани, маникюрът им да е направен професионално.Но дори и в апогея на скромния ми успех, подгъвите на дрехите ми мистериозно се разпаряха, дългата ми руса коса се измъкваше от шнолите и се потапяше в кафето по време на важни срещи. (Това беше причината организаторът да спре да ме кани на срещите за опознаване с клиентите.)

— В коя област работехте? — Марта беше заинтригувана. — Певци, създали един-единствен хит? Звезди от сапунени сериали?

— Не чак толкова важни личности — аз пък не исках да се правя на интересна.

Хората си представят, че работата на пиара е да привлича вниманието на пресата към некадърни певци, актьори или модели. Но освен това пиарите продават мляко на прах на безпарични африканци, твърдейки, че то е по-добро от майчиното мляко. Или някоя тютюнева компания им плаща да убеждават лековерни правителства, че е чудесна идея повечето поданици да са пушачи, защото всички ще измрат, преди да станат прекалено стари и да им потрябват пенсия или лекарски грижи. Статия, написана от талантлив отговорник за връзките с обществеността, може да убеди хората, че няма значение, че водата им се трови от някоя химическа корпорация, защото компанията създава работни места.

Рекламата и подкупването на политиците също може да помогнат. Когато дойдат тежки времена и беззащитните поискат помощ, аз идвам да ги спася с някой вестникарски материал.

Съчувствието ми към онези, насред чийто град е струпано огромно бунище или магистрала пресича задния им двор, е искрено. В резултат статиите ми в пресата наистина бяха убедителни; за мой срам съм добра в работата си и безброй пъти съм си мечтала за двама-трима певци със западаща кариера.

— Ясно, занимавахте се с връзки с обществеността — химикалката на Марта неуморно драскаше. — И къде беше това?

— В Дъблин отначало, после в Лондон.

— Какво сте правили в Ирландия?

— Майка ми отиде да живее там, когато бях на двадесет, и аз заминах с нея.

— Но се върнахте в Англия. Какво стана?

— Съкращения. Освободиха ме от работа.

Аз си бях виновна. Така добре си свърших работата в две огромни кампании, че и двете фирми получиха каквото искат и престанаха да бъдат наши клиенти. Това съвпадна с орязването на работните места в бранша в Ирландия и така и не успях да си намеря друга работа. Право да си кажа, изпитах огромно облекчение. Тази работа ме потискаше до смърт.

— Майка ми се върна в Англия и аз дойдох е нея. Закратко работих на свободна практика… — после млъкнах.

— После ви обраха.

— После ме обраха.

— Ще имате ли сили да ми разкажете по-подробно? — попита Марта, притискайки ръката ми със своята, тонът й изведнъж стана мелодраматично загрижен.

Кимнах. Не че някога е имало съмнение. Ако държах в тайна истински драматичната част от историята, нямаше да има нито интервю, нито статия, заемаща две страници от най-продавания всекидневник в Англия. Разказах набързо, изпускайки колкото можех, и завърших със сцената, когато онзи тип ме блъсна на земята и изчезна с чантата ми.

— И така ви остави да умрете — Марта бясно дращеше по страницата.

— Хм, не. Бях в безсъзнание, но се свестих и успях да се добера до вкъщи.

— Да, но е можело и да сте мъртва — настоя Марта. — Нямало е как да знае.

— Де да знам — свих рамене, като се съгласих неохотно.

— И въпреки че постепенно физическите белези са изчезнали, душевните рани останаха?

Преглътнах.

— Бях много разстроена.

— Разстроена! Сигурно сте се потресли. Невероятна травма! Нали?

Послушно кимнах — и малко отегчено.

— Получили сте посттравматичен стрес — Марта пишеше все по-бързо, — не сте могли да ходите на работа.

— Вижте, по това време бях на свободна практика…

— Не сте били в състояние да излезете от къщи…

— Да, аз…

— Престанахте да се миете? Да се храните?

— Но аз…

— За вас всичко е изгубило смисъл.

Пауза. Въздишка.

— Понякога. Но не всеки чувства…

— И точно в този мрачен, самотен момент, се появява искрица светлина. Озарило ви вдъхновението, седнали сте и сте написали „Церовете на Мими“.

Още секунда мълчание, след което вдигнах бяло знаме. Да кара както знае, вече не й трябвах.

— После си наемате агент, той ви намира издател и бум! За една нощ ставате знаменитост!

— Не точно. Писах близо пет години през свободното си време и всъщност завърших един роман, но никой не искаше…

— Колко екземпляра от „Церовете на Мими“ са продадени?

— Последната цифра е 150 000. Поне толкова са отпечатани.

— Брей, брей — дивеше се Марта, — почти четвърт милион.

— Не…

— Горе-долу — акулската усмивка на Марта не допускаше възражения. — И сте я написали за по-малко от месец.

— Два месеца.

— Два? — изглеждаше разочарована.

— Но това е невероятно бързо! Писах първия си роман почти пет години и още не е издаден.

— И, както чувам, вече имате предани почитатели. Вярно ли е, че са организирали читателски групи, които във ваша чест се наричат „вещерски сборища“?

Имаше няколко откачалки в Уилтшър, на които им беше омръзнало да се правят на друиди. Но кимнах. Това за сборищата беше вярно.

Внезапно дамата в червено смени тактиката.

— Въпреки това критиката не винаги е била благосклонн, нали, Лили?

Отново показваше фалшиво съчувствие. Предпочитах да ме мачка.

— Кой го е грижа какво казва критиката? — решително отвърнах аз. Всъщност, беше ме грижа. Знаех наизуст огромни откъси от най-свирепите отзиви, които получих, откакто „Церовете на Мими“ наводни книжарниците и за романа започна да се говори. Когато отначало книгата излезе и никой не очакваше да се продадат повече от две хиляди екземпляра, една утешителна статия в „Айриш таймс“ ми отправи плахи похвали. Но търговският успех съвпадна с най-жлъчните статии, които се лееха в големите вестници. „Индипендънс“ я беше нарекъл…

— „Захарен памук за мозъка“ — додаде Марта.

— Да — съгласих се смирено. Можех да продължа. Този абсурден дебютен роман е вторичен продукт на съвременната сълзлива чувствителност. Небивалица, в която се разказва за някаква добра вещица, така наречената Мими, която изневиделица се появява в едно китно селце и отваря магазинче, където продава вълшебни церове на народонаселението за разните им болежки.

— И „Обзървър“ каза, че книгата ви е…

…толкова сладникава, че на читателите може да им призлее — довърших вместо нея. Така беше. Всъщност можех да цитирам цялата статия, дума по дума. — Моля ви — казах, — написах книгата за собствено удоволствие. Откъде да знам, че някой ще я публикува. Ако не беше Антон, никога нямаше да я изпратя на Джоджо.

Химикалката на Марта отново увеличи скоростта.

— Как се запознахте със съпруга си Антон?

— Още не сме женени.

Журналистите правят толкова много грешки, но трябваше поне да изясня фактите. Мразя да чета интервюта, пълни с неточни подробности за мен, защото се опасявам хората да не помислят, че лъжа. (Никога не гълтам, като пуша. Бих се във Виетнам и прочие.)

— В такъв случай как се срещнахте с годеника си Антон?

— Приятел — поправих я аз, да не би да ми поиска да й покажа пръстена.

Марта остро ме изгледа.

— Но нали ще се ожените?

Изсумтях утвърдително, но всъщност за мен не беше от голямо значение ще се оженим ли, или не. Родителите ми, за разлика от мен, са горещи привърженици на брака. Толкова го обичат, че продължават да го практикуват. Майка ми е била женена два пъти, а татко — три. Имам толкова много доведени и заварени братя и сестри, че една семейна сбирка би заприличала на някой от последните епизоди на „Далас“.

— Та как се запознахте с Антон? — попита Марта отново.

Как да отговоря на това?

— Чрез една обща приятелка.

— На тази обща приятелка ще й бъде ли приятно да я спомена? — примигна тя.

— Не, благодаря. Не мисля.

— Напълно ли сте убедена?

— Изцяло. Благодаря.

Марта се пообезпокои, знаеше, че има някаква история, а аз изглеждах, сякаш съм глътнала блокче лед. Мразя, мразя, мразя да давам тези интервюта. Ужасявам се, че ще ме разкрият, и ако продължават да ровичкат из личния ми живот, така и ще стане.

Но карай да върви. Поне засега.

— С какво се занимава Антон?

Друг неудобен въпрос.

— Той и партньорът му Мики имат медийна компания, наречена „Ай-Кон“. Те създадоха „Последният човек“ за „Скай Диджитъл“. Нали знаете, онова риалити шоу — довърших с надежда.

Но тя не беше и чувала. Както и шестдесет милиона други зрители.

— А сега са в преговори с Би Би Си и Канал 5 за деветдесетминутка. („Деветдесетминутка“ означава телевизионен филм. Така ми звучеше по-добре.)

Но Марта не се интересуваше от върховете и спадовете в кариерата на Антон. Е, направих каквото можах.

— Ами хубаво, мисля, че вече научих достатъчно — тя затвори тефтера си, после скокна до тоалетната. Докато я нямаше в стаята, се безпокоях какво съм казала, какво не съм казала и дали има чисти кърпи в банята.

Изпроводих я до входната врата на долния етаж, покрай партерния апартамент на Лудия Пади. Надявах се да не се появи, но той нищо не пропущаше и копнееше за разнообразие. Поне не беше агресивен, и на това съм благодарна. Всъщност изглеждаше съвсем доволен, защото хареса Марта в пурпурните й одеяния и заяви:

— Брей, напомняте ми на една песен.

— „Дамата в червено“ — Марта сърдечно му кимна. — И аз много я харесвам.

Но вместо нея Лудият Пади подхвана:

— „Внимавайте, не викайте и не плачете, ще разберете защо…“

Малко късно разпознах песента и я запях на ум — „Дядо Коледа идва в града“.

— Не му обръщайте внимание — усмихнах се заговорнически и си завъртях ръката — благодаря, че дойдохте.

— „Той знае спите ли…“

— Фотографът ще ви се обади за снимката.

— „Знае дали сте будни…“

— Беше ми приятно да се запознаем — тя мрачно се усмихна.

— „Знае дали сте били послушни…“

— Довиждане.

— „ЗАТОВА ВИНАГИ СЛУШАЙТЕ!“

Ведната щом тя си тръгна, се върнах горе, взех си набързо дъх и звъннах на Антон по мобилния.

— Вече е безопасно да се върнете.

— Идем, скъпа.

Десет минути по-късно щръкна на вратата, дългурест като върлина. Малката Ема беше дълбоко заспала, свита на топка до гърдите му. Шепнейки, я сложихме в легълцето и затворихме вратата на спалнята.

В кухнята Антон си съблече палтото. Под него носеше розовия кашмирен пуловер, който татко ми изпрати, в случай, че ме поканят у Греъм Нортън. (Не че татко живее в света на фантазиите, но е редовен посетител.) Пуловерът беше прекалено къс и тесен за Антон, виждаха се петнадесет сантиметра от хлътналия му стомах и един дълъг черен косъм, който се спускаше от пъпа му. Коуди веднъж нарече Антон най-зле облечения човек, когото някога е срещал, но според мен не е така. Розовото определено му отива.

— Тая дрешка май е твоя — той посочи пуловера с изненада. — Извинявай, скъпа, облякох се адски набързо, помислих, че е някой от омалелите ми пуловери. Е, казвай, как мина с гостенката ти?

— Абе не знам. Като че не беше зле, докато не срещна Лудия Пади.

— Боже! Само не отново. Какво стана този път? Да не я покани на среща?

— Не, изпя „Дядо Коледа идва в града“.

— Но сега е април.

— Тя беше облечена в червено.

— Но нямаше брада.

— Нямаше.

— Трябва да се преместим. Да са останали бисквитки?

— Колкото щеш.

— Не ги разбирам.

Нито пък аз — след първото интервю, което взеха от мен, ме осрамиха пред целия свят, като казаха, че предлагам само кафе или чай без бисквити. Оттогава насам, като закъснял опит да се реабилитирам, купувам от най-хубавите бисквити всеки път, когато ще идва журналист, но нито един не щя да ги вкуси.

Глава 36

Нека разкажа за Антон. Важно е да разберете, че не съм прелъстителка. Честно казано, далеч не мога да се нарека фатална жена. Ако направеха състезание, щях да се класирам толкова назад, чеда се наложи да измислят нова категория специално за мен.

Накратко, ето как стана всичко: израснала съм в Лондон и след няколко бурни години родителите ми окончателно се разделиха, когато бях на четиринадесет. В годината, когато навърших двадесет, майка ми се омъжи за един тъповат, но достолепен ирландец и се премести при него в Дъблин. Въпреки че вече бях достатъчно голяма да живея самостоятелно, аз също заминах за Дъблин и след време си намерих приятелки, като една от най-близките ми беше Джема. След като висях на врата на майка ми и нейния хубавец Питър около година, се стегнах, взех диплома по „Комуникации“, после си намерих работа да пиша статии в пресата за „Мълигън Тани“ — най-голямата ирландска фирма за връзки с обществеността. Но след като работих там пет години, си загубих работата и не можах да си намеря друга. Това се случи горе-долу по времето, когато мама и Питър се разделиха. Майка ми се върна в Лондон и аз — като бледна сянка — я последвах по петите. При все че не ми беше по сърце, си намерих някаква работа на свободна практика да пиша съобщения за печата, но все не ми стигаха парите, за да отскоча до Дъблин да видя старите дружки в края на седмицата. Междувременно, скоро след като се върнах в Лондон, Джема се запознала с Антон. Въпреки че от време на време Джема ми идваше на гости, Антон беше прекалено необщителен и не я придружаваше.

Така че не го бях срещала, докато не остави Джема в Дъблин с разбито сърце и не дойде в Лондон, за да създаде собствена медийна компания. (С Мики им беше писнало да правят клипове за охрана на труда и искаха да се пренасочат към телевизията. Предполагаха, че ще им бъде по-лесно в Лондон, отколкото в Дъблин.)

Според версията на Антон продължилата му една година връзка с Джема беше приключила. Тя твърдеше, че само си почивали един от друг, но той не го осъзнава. Тихичко плачейки по телефона, тя ми довери:

— Давам му два месеца, дотогава ще разбере, че все още ме обича, и ще се върне.

Обаче тя се опасяваше, че някоя лондонска мацка може да го разтуши и тъй като бях „посветена“, идеално ми пасваше ролята на шпионин на Джема. Наредено ми бе да се сприятеля с Антон, да не се отделям от него и ако много се заглежда по друго момиче, „да бръкна в окото му с остра клечка“ или „да плисна киселина в лицето на мацката“.

Обещах да постъпя точно така, но за мой вечен срам не направих нито едно от двете. Обичах Джема, тя ми вярваше за Антон, най-любимия й човек, а аз се отплатих за доверието й, като я предадох.

Изглежда Джема е имала предчувствие. Веднъж по телефона каза полуизвинително:

— Знам, че съм невротична, ревнива и зла жена, която не се търпи, но, моля те, не се сближавай прекалено с него. Знаеш, че си хубава.

— Ако харесва оплешивяващи жени. (Косата ми е толкова рядка, че понякога прозира розовината на скалпа ми. Други жени казват, че ако спечелят от лотарията, ще си направят по-големи цици или по-стегнат задник. Аз бих си присадила коса, въпреки че има опасност да се инфектира, както явно стана с Бърт Рейнолдс.)

— Човек не знае, може да обича кубета. Просто сте пред очите ми, ходите насам-натам, карате ролкови кънки, той те снима на фона на площад Трафалгар, Биг Бен, Бъкингамския дворец… — нареждаше Джема.

— Улица Карнаби — допълних аз — ще отидем дотам с червен автобус.

— Да, именно, благодаря. Ще се разхождате, изпитвайки мила платонична любов. После един ден ще ти влезе прашинка в окото, той ще ти я извади, и опа! Притискате се плътно един до друг, че не може нож да прекараш, усещате как бавно пламва искрата и установявате, че отдавна сте влюбени.

Обещах на Джема, че няма за какво да се тревожи и донякъде удържах на думата си. Нямаше пламнали искри и прашинки в окото. Вместо това се влюбих в Антон още първия път, когато го видях. Но и за Джема той беше „единственият“. Изглежда му ставаше навик.

Но всичко тепърва ми престоеше и нямах представа, че ще се случи нещо подобно, когато два дни след пристигането му в Лондон вдигнах телефона и набрах неговия номер. Длъжна бях да се погрижа, но как да го държа под око? Можех да седя в някоя кола пред апартамента му и да го дебна. Само че не исках. Реших, че една предварителна среща на по чашка да се опознаем ще свърши работа. В зависимост от това как ще протече, можех да го запозная с други хора, които да се съгласят да участват в следенето.

Разбрахме се да се срещнем в седем часа един четвъртък до станцията на метрото в Хавърсток Хил. Държах под наем мизерен апартамент близо до Госпел Оук — щях да отида пеша.

Докато слизах по хълма към станцията на метрото, въздухът беше кристално чист и ухаеше на сочна трева. Хладният покой на есента току-що беше настъпил. Огненият блясък на август беше отстъпил на мека, бакърена светлина; миризмата от нагорещени кофи за смет беше заменена от сладкия аромат на златните листа и скорошният дъждец беше отмил останките от летния прахоляк. Бях спокойна, че е есен. Можех отново да дишам. Докато не се сетих, с типичната ми липса на организация, че не зная как изглежда Антон. Можех да се осланям само на описанието на Джема, което гласеше, че той е „разкошен, не можеш да си представиш“. Но непредставимото можеше да бъде и „и последният мъж да беше на земята…“ Да му се не знае, ядосвах се на себе си, примижавайки към далечната станция, надявайки се да няма прекалено много красиви мъже. (Подобна мисъл е доказателство, че развивам някаква форма на лудост.)

Докато търсех с очи, забелязах, че някой пред станцията ме наблюдава. Изведнъж разбрах, че е той. Знаех, че е той.

Не се спънах, но имах чувството, че ще падна. От изненада всичките ми мисли се разбъркаха и се наредиха наново и за един миг всичко се промени. Зная колко абсурдно звучи, но е чистата истина.

Навярно съм спряла. Веднага осъзнах, че трябва да се обърна кръгом и да излича от съзнанието си бъдещето, но продължавах да слагам един крак пред друг, сякаш невидима нишка ме теглеше право към него. Чувствах яснота, страх и особено чувство за неизбежност.

Всяка глътка въздух, която си поемах, отекваше силно и забавено, сякаш се гмурках под вода, и когато се приближих, си наложих да спра да го гледам. Съсредоточих се върху тротоара — изхвърлени билети за метрото, фасове от цигари, смачкани консерви от кока-кола — докато стигна до него.

Първите му думи бяха:

— Видях те още отдалеч. Веднага се досетих, че си ти — той докосна кичур от косата ми.

— И аз разбрах, че си ти.

Докато тълпи от хора профучаваха, влизайки и излизайки от станцията, подобно на герои в забавени филмови кадри, ние с Антон приличахме на неподвижни статуи, очите му вперени в мен, положил ръце на раменете ми, сякаш пленени в магически кръг.

Отидохме в една от хубавите кръчми наблизо, където той ме настани на една пейка и попита:

— Нещо за пиене?

Мекият му мелодичен глас успокои немирния морски бриз и се разнесе из мъгливия, изпълнен с аромат на пирен въздух. Беше от Донегал в северозападна Ирландия; след време установих, че там всички говорят като него.

— Аква либра — отговорих аз, страхувайки се да поръчам алкохол, да не стане сместа прекалено взривоопасна. Той се облегна на бара, каза нещо на бармана и с ужасно объркване аз определих какво виждам. Беше висок и ъгловат, и толкова слаб, че дъното на джинсите му висеше, ризата му беше с ярки шарки, не точно като хавайска, но опасно близко. Лонгур. Така бе го окачествил Коуди… Но черната му коса изглеждаше деликатна и копринена, имаше хубава усмивка, и случващото се в момента нямаше нищо общо с външния му вид.

Той се върна с напитките и се наведе към мен, притворил очи от наслада. Канеше се да каже нещо мило, просто си го знаех, затова избързах с нещо по-неутрално:

— Апартаментът ти във Воксхол има ли микровълнова печка?

— Има, наистина — отвърна любезно той. — Има и хладилник с камера, поставка за притопляне на ядене, чайник, тостер и абсорбатор. И това е само кухнята.

Колебливо зададох още няколко въпроса, като всеки следващ излизаше още по-глупав от предишния. Как му харесва Лондон? Апартаментът му близо ли е до станция на метрото? С тържествен тон той даде отговор на всичките.

Но не зададох истинските въпроси. Гледах лицето на Антон и се питах какво има, какво има в него, та ме кара да се чувствам така?

Чудех се дали не е, защото той ми изглеждаше най-жизненият човек, когото някога съм срещала. Очите му блестяха и с всяка усмивка и всяко намръщване лицето му изразяваше всичките му мисли.

Впечатляваше ме всяко ново нещо, което забелязвах — дългите му пръсти и едрите кокалчета, така различни от моите. Гъвкавият му кръст ме привличаше непоносимо. Исках да докосна неговата крехкост, така несъответстваща на този висок, жизнен мъж, и да заплача.

Но имаше една тема, която не подхванахме, и колкото повече приказвахме, толкова отсъствието й ставаше по-осезателно. Накрая изтърсих:

— Как е Джема?

Не можех да не попитам. Тя беше причината за срещата ни и нямаше как да се преструвам, че е иначе.

Антон погледна към пода, после отново нагоре.

— Добре е — очите му гледаха умолително. — Не ставам за нея, все й го казвам.

Кимнах, пийнах още малко, главата ми олекна и изведнъж започна да ми се повдига. С омекнали крака тръгнах към тоалетната, затръшнах вратата зад себе си и повръщах ли повръщах, докато не остана нищо освен стомашен сок.

Излязох, все още олюлявайки се, облях китките си със студена вода и попитах отражението си в огледалото: Какво, по дяволите, става?

Беше просто, влюбвах се в Антон и от това ми прилошаваше. Единственото, за което можех да мисля, беше Джема. Обичах Джема, а тя обичаше Антон.

Вьрнах се при него и казах:

— Трябва вече да тръгвам.

— Зная — той беше разбрал.

Изпрати ме до вратата и каза:

— Ще ти се обадя утре — после докосна връхчетата на пръстите ми със своите.

— Чао.

Изкачих бегом стълбите към убежището на апартамента си, но стигнала веднъж там, не се почувствах по-добре. Мотаех се като муха без глава, неспособна да се съсредоточ върху нищо. Всичко по телевизията ме дразнеше, книгата не ми беше интересна, исках да поговоря с някого… но с кого? Почти всичките ми приятели бяха приятели и на Джема. Джеси, сестра ми, обикаляше света с гаджето си Джулиан, последната им пощенска картичка пристигна от Чили.

Навярно с майка ми… но тя отбягваше да говори с мен. Подозирах, че се опасяваше да не би да я помоля да се нанеса пак при нея. Колкото до татко, той не вярваше, че и сам Господ ще бъде достатъчно добър за мен, да не говорим за разни бивши на Джема. И от него щях да получа слаба утеха. По-добре да се оплачех на арменския поп.

Любовта от пръв поглед не можеше да е такава — само най-романтичните хора вярват, че съществува. Естествено всеки може да изпита страст. Известно е, че мъжете са способни да зяпат цяла вечер жената на съседната маса и после да го отрекат. Или да откажат да седнат в колата, само защото зад волана си ти. Или да обещаят да те вземат в седем и тридесет, а да се появят в десет и двадесет, лъхащи едновременно на Джак Даниълс и скъп аромат. (От парфюма на някоя друга.)

Но независимо от всичко, винаги съм вярвала в любовта, макар да звучи като да вярваш в честните политици. Падам си по всякакви истории за любов от пръв поглед, все едно са скъпоценни камъни. Докато работех в „Мълиган Тани“, бях срещнала един мъж — важен шеф в бранша, който имаше право да коли и беси — и той сподели как почти бил сгоден за някаква жена, когато срещнал ЛННЖ (любовта на неговия живот). „Разбрах го първият път, когато я видях в другия край на стаята.“ Това бяха точните му думи.

(Всъщност нямам представа как започнахме тази тема. По това време се срещахме, за да решим как най-лесно да убедим една малка община, че няма защо да се страхува от канцерогенните отрови, които компанията на въпросния господин планираше да изхвърли в реката им.)

Така че ми беше неприятно да открия обратно на своите очаквания, че влюбването от пръв поглед не е забавно. Вместо целият ми живот да си дойде на място и да се изпълня с радост, светът напълно помръкна.

Дори и без Джема положението беше смущаващо. А с нея…

Легнах на канапето и се опитах да си припомня какво беше казала за Антон: че бил страхотен в леглото и имал голямо оху-боху, но май това беше всичко. Никога и не спомена, че той е мъжът, при вида на който всяка жена губи ума и дума. Ирландският Уорън Бийти, който съблазнява без усилие всяка по пътя си. Винаги съм мразила такива мъже и ми е гадно как жените ги преследват и им се молят. Не исках да бъда поредното тъпичко момиченце, което подтичва подир Антон, сякаш е напълно обезумяло, аз не бях такова. (Надявах се.)

Затова мъдро и хладнокръвно реших да обвия сърцето си с броня. Нямаше да се срещам повече с него. Това беше най-правилният път и щом веднъж взех решение, се почувствах по-добре. Бях ограбена, но бях по-добре.

Тъкмо се бях успокоила достатъчно, за да се съсредоточа върху филма по телевизията, когато телефонът иззвъня. Боязливо го загледах, сякаш беше бомба с часовников механизъм. Той ли беше? Навярно. Секретарят се включи и почти щях да повърна за втори път през тази вечер, когато Джема заговори:

— Обаждам се да проверя как се развиват нещата.

Не вдигай телефона, не вдигай телефона.

— Моля те, моля те обади ми се веднага щом се прибереш, няма значение колко е късно. Тук направо полудявам.

Вдигнах слушалката. Как можех да стоя така?

— Здравей.

— Боже, прибрала си се рано. Срещна ли се с него? Той говори ли за мен? Какво каза?

— Че си прекалено добра за него.

— Ха! Аз ще преценя това. Кога ще се видите отново?

— Не знам. Джема, не е ли побъркана цялата идея да го шпионирам…

— Не, не е. Трябва да се срещате! Нужно ми е да знам какви ги върши. Обещай ми, че ще го направиш.

Тишина.

— Обещаваш ли?

— Добре, обещавам — радвах се.

Презирах се.

Верен на думата си, Антон ми се обади и първото нещо, което каза, беше:

— Кога мога да те видя отново?

По ръцете ми изби студена пот, отвращавах се от себе си.

— Ще ти се обадя след малко — изграчих аз и се запрепъвах към банята, да повърна сутрешното си кафе.

Когато приключих, бавно се изправих, седнах на тоалетната седалка и подпрях потното си чело на умивалника. Мудно се зачудих как да постъпя. Обещанията ми към Джема бяха празни приказки. Исках да се срещна с него, но се страхувах да останем насаме. Най-доброто решение беше да омекотя присъствието му с присъствието на други хора.

Една стара приятелка от училище, Ники, и съпругът й Саймън ме бяха поканили на вечеря. Навярно и Антон можеше да дойде. С малко късмет дори можеше да се сприятели с тях; ако се познава с повече хора, нямаше да съм длъжна да се срещам с него толкова често.

Антон никак не се показа разочарован, когато разбра, че и други хора ще присъстват, когато се видим следващия път. Всъщност той се прояви като идеалния гост за вечеря, правеше комплименти за къщата и храната и разговаряше на безобидни теми. Аз, противно на него, бях вдървена, дръпната и обзета от ревност. Не можех да се храня, докато пред очите ми Ники гледаше Антон.

— Пак става същото — помислих си. — Той я очарова без усилие и тя се срива като взривена сграда.

На следната сутрин, рано, колкото приличието позволяваше, позвъних на Ники под предлог да й благодаря.

Тя отбеляза:

— Антон ли, симпатичен е.

— Симпатичен ли?

— Ами да.

Смених темата, готова да чуя, че тя е влюбена в него и се готви да напусне Саймън, когато тя добави:

— Леко глуповат. Какво намира твоята Джема в него?

— Вижда ти се глупав?

— Ами да… въздухар. Прекалено е — тя изрече думата крайно пренебрежително — ентусиазиран. И акцентът, цялото това мякане, не е нищо освен превземки.

— Не смяташ ли, че е красив?

— Ако си падаш по полуумни двуметрови върлини.

Ще бъде ли нечестно, ако сега спомена, че Саймън беше метър и седемдесет и често носеше каубойски ботуши с осемсантиметрови токове? (Крачолите на прекалено дългите джинси спуснати върху тях в опит да ги прикрие.)

— Предполагам, че е заради цвета му — продължи Ники с безразличен глас. — За ирландец е твърде тъмен. Мислех, че всичките са пясъчноруси и луничави.

— Майка му е югославянка.

— А, това обяснява скулите му.

— Не са ли божествени?

— Стига бе! — тонът й бе леко обезпокоен.

— Ще ми се да бяха мои.

Беше истина, но не по начина, по който Ники избра да разтълкува думите ми. Краткият полъх на безпокойство отмина; и за момент не би си помислила, че ще открадна нечий мъж. Така си беше. Никой никога не би го помислил за мен. Най-малко пък аз.

Опитвах се да страня от него. Бог знае, че се стараех. Но срещата ни беше изместила центъра на гравитацията и всеки елемент и избор беше променен. Животът ми дотогава ми изглеждаше безсмислен. Изведнъж сякаш набра скорост, като че ли се спусках в някакъв тунел, и полагах отчаяни усилия да се задържа.

Издържахме почти шест седмици, четиридесет мъчителни дни, сбогувайки се един с друг в стремеж към самота и чест, избягвайки вината да бъдем заедно. Наистина бях решила да се простя с него, но постоянният копнеж стана причина да вдигна телефона и да му прошепна да дойде.

Струва ми се, че през цялото онова ужасно време не бях спала. Разговаряхме до късно много нощи поред, обсъждайки кое е правилно и кое не. Антон беше много по-прагматичен от мен.

— Не обичам Джема.

— Но аз я обичам.

Имала съм и други гаджета. От шестнадесетгодишна съм моногамна като по учебник. Четирима и половина мъже за тринадесет години. (Половинката е Ейдън Макмахън, по прякор Скумрията, който се прояви като мъж всичко на всичко два пъти през деветте месеца с мен.) Искрено бях обичала тези мъже и правех всички обичайни неща, когато връзката ни свършваше — плачех пред хората, пиех прекомерно, отслабвах и се кълнях, че няма да погледна другиго — но с Антон беше различно.

Нямам думи да опиша първия път, когато спах с него. Чувствах как моите чувства преливат в него и неговите в мен, караше ме да затая дъх, като че бяхме под водата, слели се в едно. Беше нещо много повече от секс, беше мистично преживяване.

На три пъти решавахме да се престрашим да отидем в Дъблин и да кажем на Джема, и два пъти аз се предавах. Боях се.

Беше невъзможно. Бях готова да живея без Антон, но не и да нараня Джема.

— Няма значение как ще постъпиш — тъжно казваше Антон. — Все едно, няма да обикна Джема.

— Не ме интересува! Върви си.

Но след като няколко часа Антон го нямаше, решителността ми намаляваше и накрая дойде денят, когато взехме решение.

Не ми се мисли какво стана после. Дори и сега. Но никога няма да забравя последното нещо, което Джема ми каза.

— Каквото повикало, такова се обадило. Не забравяй как го срещна, защото така и ще го загубиш.

Глава 37

Сега, в настоящето, телефонът иззвъня. Беше човек от фотографското студио на „Дейли Бко“, както ми беше казала Марта Хоуп Джоунс по време на интервюто. Искаше да изпрати куриер да вземе снимките от травмите ми след като съм била „оставена да умра“.

— Не са ме оставяли да умра.

— Умряла, ранена, няма значение. Да дойде ли за снимките?

— Не. Съжалявам.

Не след дълго телефонът отново иззвъня. Този път беше Марта.

— Лили, тези снимки ни трябват.

— Но нямам такива.

— Защо не?

— Ами… просто нямам.

— Това ни поставя в крайно неудобно положение — говореше високо и обвиняващо и после ми тръшна телефона.

Здравата стресната, глупаво се втренчих в телефона, после извиках на Антон:

— Какъв садист трябва да си, за да си направиш снимки, след като са те нападнали на улицата?

Въпреки че кварталът, в който живеех, не беше особено здравословен, никога не съм допускала, че ще ме нападнат. Гледах на живота без предразсъдъци, донякъде съчувствах на крадците и твърдях, че крадат от отчаяние. Сигурна бях, че интуитивно ще разберат, че съм на тяхна страна.

Обаче, ако се замислиш, бях идеалната им плячка. За да възпираш крадците, трябва да вървиш изправена, самоуверена и да даваш вид, че владееш тае куон до. Трябва да си стиснала чантата си в смъртоносна хватка под мишницата и крачката ти да е смела.

Вместо това аз вървя плахо. Веднъж случайно чух стария си шеф в Дъблин да говори за мен: „Все едно вика: Здравейте цветенца, здравейте дръвченца.“ Целта му беше да ме уязви и успя. Ни най-малко не ме интересуваха дърветата и цветята, но и не гледах на живота като на постоянна надпревара, в която, за да оцелееш, трябва да търчиш напред, за да не те докопат изотзад и изхвърлят от играта.

В нощта на нападението вървях от автобусната спирка към къщи. Бях на среща с представители на верига супермаркети, които планираха промоция на спанак, и моята задача беше да напиша текста на листовките, които щяха да раздават. Виждали сте такива работи: изброяват се витамините и качествата на спанака. („Известно ли ви е, че спанакът съдържа повече желязо от половин кило суров черен дроб?“ Списък на известни любители на спанака. (Попай, разбира се…) И накрая нови и екзотични начини за приготовление (Опитвал ли е някой сладолед от спанак?)

Все някой трябва да пише тия листовки и въпреки че не е работа, с която да се гордея, не е така срамна като тази, която вършех в Дъблин.

Беше тъмно и студено и нямах търпение да се прибера вкъщи. Не само за да видя Антон, който се беше преместил в апартаментчето ми шест месеца преди това, в деня, когато се върнахме от посещението при Джема, за което не ми се говори, а защото бях бременна в третия месец и страшно ми се ходеше до тоалетната. Като всяко нещо при нас с Антон, бременността ми не беше планирана. Бяхме ужасно бедни, аз получавах малко пари, но Антон не печелеше нищо и не можехме да си представим как можем да си позволим дете. Но то сякаш нямаше значение. Никога не съм била по-щастлива. Или по-засрамена.

Приходи ми се още по-силно до тоалетната и забързах крачка, когато, за моя изненада, някой рязко дръпна рамото ми назад. Беше хванал каишката на чантата ми и я теглеше с все сила. Най-идиотското е, че когато се обърнах назад, се бях усмихнала, защото помислих, че е някой познат, който е малко по-груб от общоприетото.

Но човекът зад гърба ми беше непознат. Беше тантурест, с бледо потно лице.

Едновременно ми хрумнаха две неща: че ме обират и че нападателят ми е стъкмен от сурово тесто.

Явно грешах. Той не беше недохранен и отчаян, както подобава крадец. (Ето ме каква съм идеалистка.) Нито държеше нож или спринцовка.

Но пък имаше куче. Кривокрак питбул, кипящ от злоба. Веригата му беше усукана около подобната на възглавница ръка на тестения човек и кучето започна да напира към мен с тихо ръмжене. Ако веригата се отпуснеше съвсем мъничко, щеше да ме разкъса.

Бях се вторачила в алчните очи на тестения и без да промълвя и дума, му подадох чантата си.

Той я грабна, натъпка я под якето си и после — за да бъде краят по-внушителен — ме повали на земята.

Това е, помислих си, свърши се, но най-лошото предстоеше. Докато лежах на мокрия тротоар, кучето мина през мен, точно през бременния ми в третия месец корем. Огромното му тегло сякаш ме премачка и воня на мърша ме лъхна в лицето.

Всичко приключи за две-три секунди, но дори и сега изпитвам отвращение при спомена.

След като мъжът и кучето се отдалечиха, аз, клатушкайки се, зашеметена и чувствайки се ужасно глупаво, се опитах да се изправя. Едва успяла, видях Ирина да се носи към мен, капачките на високите й токове отекваха в нощния въздух: кошмарът на всеки крадец. Тя живееше над мен и въпреки че понякога си кимвахме в коридора, никога не си говорехме. Знаех за нея само, че е висока, красива и че е рускиня. Слагаше си толкова грим, че Антон и аз дълго се веселяхме за нейна сметка, като се чудехме каква е. Аз мислех, че е проститутка, но Антон каза:

— Според мен е травестит.

Тя спря и ме загледа въпросително, докато се олюлявах на тротоара.

— Току-що ме обраха.

— Обраха те?

— Беше един мъж с куче.

— Муж с куже?

— Тръгна натам — но тестеният човек беше изчезнал.

— Имала пари?

— Няколко кинта.

— Толкоз малко? Слава на Бог.

Не преливаше от съчувствие, но ме достави здрава и читава на Антон. Обаче каквото и да кажеше или направеше, той не можеше да ме успокои. Знаех какво ще стане: щях да пометна. Щеше да бъде наказание свише. Възмездие, защото бях откраднала Антон от Джема.

Антон настоя да извикаме лекар, който се постара да ме увери, че опасността да загубя бебето си е минимална.

— Но аз съм лоша.

— Това няма значение.

— Заслужавам да загубя това дете.

— Почти няма опасност.

Докато лекарят си тръгваше, още някой се появи на вратата: Ирина, с пълна шепа гримове, да заменят откраднатите.

— Това са най-модерните цветове. Работаю на щанд на „Клиник“.

Антон и аз възкликнахме в един глас:

— А, значи работиш на щанд за козметика.

Ирина ни изгледа с хладен интерес.

— Мислили, че аз проститутка?

— Да — измърморихме, хванати на местопрестъплението. Откровеността не винаги е най-добрата политика, но Ирина май пет пари не даваше.

На следващата сутрин Антон ме заведе в местния полицейски участък (или Голямата писалка, както го наричаме оттогава) да направим оплакване.

Седнахме в чакалнята и гледахме как полицаите влизат и излизат. Очаквахме да си казват един на друг „шефе“.

— Имаме двадесет и четири часа да разрешим случая — промърмори Антон.

— … районният прокурор е зад гърба ни…

— …трябва да се движим с висока скорост по улица, пълна с кашони…

После тихичко си затананикахме мелодията от „Старски и Хъч“ и тогава извикаха името ми. Моето малко престъпление беше толкова незначително, та ме прие един млад полицай, който доблестно изслуша какво се беше случило. Описах тестетения човек и изброих всички неща от чантата си, за които можех да си спомня. Освен ключовете от къщи и мобилния ми телефон, в чантата ми имаше обичайните джуджурии. Кърпички (използвани), химикалки (протекли), руж (с пукната кутийка), лак за коса (да придам на косата си повече гъстота и да поприкрия нелепия си розов скалп) и четири или пет пакетчета „Звезден прах“.

— Звезден прах ли? — пламенно попита полицаят, сигурно си мислеше: НАРКОТИЦИ!

— Плодови дражета — обясни Антон.

Полицаят се разочарова. Остави химикалката си.

— Защо все правят така?

— Как?

— Какво им беше лошото на „Маратон“, че ги преименуваха „Сникърс“? И защо „Джиф“ стана „Сиф“?

— Глобализация — отговори услужливо Антон.

— Това ли значи глобализацията? — той въздъхна и отново взе химикалката. — Нищо чудно, че стават чудесии. Трябва да се обадите в банката да ви анулират кредитната карта.

Антон и аз запазихме мълчание (в крайна сметка, имахме право). На този етап бяхме толкова тънки, че едва ли имаше нужда да си анулираме картата. Банката, която я беше издала, отдавна беше взела мерки по този въпрос. Заедно с дебитната ми карта.

Скоро след това Ирина имаше свободен ден и ме покани горе. След минути пушеше цигара от цигара и блажено ми разказваше колко „нешчастен“ бил животът й в Москва.

— Имала муж, но не обичала него. Била нешчастна. Срещнала друг муж, но и той не ме обичал. Отново нешчастна. Муже!

Сега имала приятел англичанин, но и той я правел „нешчастна“. Очевидно беше много „ривнив“.

— Защо ходиш с него, като те прави нещастна?

— Защото е добър в правене на секс — после сви рамене. — Любов винаги нешчастна.

Като помислих, ми стана ясно, че истинската любов на живота й е козметиката, която продава. Наистина, тя беше нейна страст и то личеше по лицето й. Била перфектна в работата си (така каза) и печелела повече от всяко друго момиче.

— Имам ти доверие; ще ти покажа.

Излезе от стаята и донесе една метална кутия на карета. Отхлупи капака — беше натъпкана с пари. Банкноти. Петдесетачки, двадесетачки и десетачки — но преди всичко петачки.

— Комисиона. Броя тях всяка нощ. Не мога спя инак.

Разтревожих се. Не се чувствах сигурна в близост до толкова пари.

— Трябва да ги внесеш в банката.

— Банки!

Нямала им доверие.

— Виж! — тя издърпа една книга от рафта и измъкна няколко двадесетачки, скътани между страниците. Гогол, Достоевски — още пари. — Толстой — и там.

— Чела ли си наистина тези книги? — парите престанаха да ме безпокоят, бях впечатлена от обема на литературата. — Или ги използваш за касички?

— Чела всичките. Обичаш руска литература? — боязливо ме попита тя.

— Ъъ, да — познавах я бегло, но исках да бъда учтива.

Тя се усмихна.

— Вие англичани, гледате филм „Лолита“ и мислите, че знаете руска литература. Сега трябва да тръгваш. Време за „Бързаците“.

— Гледаш ли „Бързаците“?

— Обичам ги. Така са нешчастни, като живота. Ела пак при мен. Кога да е. Ако не иска да вижда, ще кажа.

Ако не я познавах, щях да си помисля, че любезничи.

Докторът се оказа прав и аз не пометнах, но няколко дни след нападението започнах да изпадам в някакво ужасно състояние. Малко по малко картинката ставаше все по-мрачна и разбирах колко отвратителна е човешката природа и какви печални пороци има. Рушим всичко, до което се докоснем.

Защо се влюбих в Антон? Защо Джема се влюби в него? Защо не можем да обичаме подходящите хора? Какво ни става, че се въвличаме в ситуации, за които сме напълно неподготвени, които нараняват и нас, и другите? Защо са ни дали чувства, над които нямаме власт, и които ни дърпат в посока, обратна на нашите желания? Представляваме възел от противоречия, едно вечно бойно поле, и ако хората бяха коли, щяха да ги връщат в магазина заради дефекти.

Защо способността ни да изпитваме наслада е ограничена, а е така безкрайна за болката?

Ние сме една шега на Вселената, реших накрая. Космически експеримент, който се е объркал.

Противно ми беше да живея. Единствено перспективата, че ще умра, правеше живота ми поносим. Но щях да имам дете, така че бях длъжна да продължа.

Антон каза, че травмата от това, че са ме нападнали, е предизвикала моята безнадеждност; трябвало пак да се прегледам на лекар. Не се съгласих: собствената ми порочност ме беше тласнала към това окаяно състояние. Антон не щеше и да чуе. Не спираше да повтаря:

— Не си порочна. Не обичам Джема, обичам теб.

Именно в това беше въпросът. Защо не обичаше Джема? Защо трябваше да бъде толкова сложно?

Антон не беше съгласен с мен: ако я обичаше, щеше да подпише смъртната присъда и на двама ни.

Успях да привърша работата си по листовката за спанака, но когато агенцията ми уреди нови ангажименти, не се отзовах.

Почти нямах с кого да говоря. След като с Антон предприехме ужасната стъпка да отидем в Дъблин и да кажем на Джема за нас, всички ирландки, които познавах в Лондон — общите ни приятелки с Джема — рязко се бяха отдръпнали от мен. Единствената приятелка, която познавах отпреди Джема, беше старата ми съученичка Ники. Но тя си имаше свои тревоги, опитваше се да забременее от Саймън, който, освен дето беше късокрак, май стреляше на вятъра.

Антон го нямаше, беше по цял ден на работа с Мики. Водеха телевизионни продуценти на обяд и се пазаряха за парите, водеха литературни агенти на обяд и се опитваха да купят евтини сценарии, обядваха с театрални агенти и се мъчеха да намерят актьори, за да играят в евтин сценарии, които още не бяха успели да купят и които нямаха с какво да платят. Свиваше ми се стомахът, колкото пъти си помислех какво двуличие се изисква — да се кълнат пред сценариста, че актрисата е наета, да обещават на актрисата, че парите са налице, да лъжат телевизионните компании, че сценарият и режисьорът са осигурени — но Антон каза, че е необходимо.

— Никой не иска пръв да се заеме. Ако някой друг се е включил, решават, че има защо.

Независимо от усилията на Антон и Мики, минаваше време, а никой от проектите им не се осъществяваше.

— Всичко ще потръгне скоро — обещаваше Антон, когато се връщаше вкъщи всяка вечер. — Ще намерим подходящ сценарий, талантлива звезда, и парите са ни в ръцете. После ще се редят на опашка да работят с „Ай-Кон“.

Междувременно прекарвах час след час съвсем сама и когато самотата ми додея, се качих при Ирина. Тя отвори вратата и зад гърба й на масата видях купчина банкноти. Броеше си парите.

— Днес плащат — каза тя. — Ела и виж.

— Благодаря — отговорих и влязох.

След като се полюбувах на чисто новите й банкноти, си излях душата.

Ирина слушаше с интерес и когато криво-ляво стигнах до края, тя промълви:

— Ти си много нешчастна — и ме погледна с уважение.

Чак когато изчерпвах всички други начини да се поразсея, включвах компютъра, търсейки утеха в книгата си. От близо пет години работех върху един роман, основаващ се на работата ми като пиар и екологията на Ирландия. Носеше двусмисленото име „Кристално чиста“ и ставаше въпрос за следното: химическа компания отравяше въздуха в малка община, една агентка по връзките с обществеността (по-хубаво, по-умно мое подобие и, естествено, с по-гъста коса) разбира какво става, вдига тревога, повежда на борба гражданите и проявява героизма, който аз нямах в истинския живот.

През изминалите пет години, поощрявана от ентусиазирани приятели, изпратих романа на няколко литературни агенти, трима от които го прочетоха и предложиха някои промени. Но дори след като го пренаписах и промених фабулата според изискванията им, ми отговориха, че „засега не е подходящ за тях“.

Въпреки това лелеех някаква надежда, че „Кристално чиста“ не е абсолютен боклук и продължавах да я издокусурявам. Но точно този ден просто не можех да пиша за бебета, родени с по-малко пръсти, и млади, водещи здравословен живот семейства, връхлетени от рак на белите дробове. Обаче не изключих веднага компютъра си. Не бързах заникъде, все още отчаяно търсех с какво да се заловя. Написах „Лили Райт“, после „Антон Каролан“ и „Малката Каролан“ и, както свършва всяка приказка, „И те живели дълго и щастливо“.

Тези думи ми вляха такова хубаво настроение, че ги написах отново. След като го направих за пети път, се поизправих на стола, седнах удобно пред бюрото и разперих скованите си пръсти над клавиатурата, подобно на виртуозен пианист, готвещ се да изсвири „Петата симфония“ и да направи най-доброто изпълнение през живота си.

Щях да напиша приказва, в която накрая всички заживяват щастливо, в един измислен свят, където се случват хубави неща и хората са добри. Тази картина на надеждата не беше само за мен. Беше много по-важна за детето ми. Не можех да дам живот на това малко човешко същество в свят, отровен от моята безутешност.

И така, започнах. Чуках по клавиатурата и пишех точно каквото искам, без да ме е грижа колко е сладникаво-и сантиментално. И през ум не ми минаваше, че и някой друг ще чете; беше предназначено за мен и бебето ми. Когато трябваше да създам главния си герой, Мими, изцяло дадох воля на фантазията си. Тя беше мъдра, добра, земна и беше магьосница — комбинация от няколко души: имаше мъдростта на майка ми, татковата щедрост, топлотата на втората му жена Вив и косата на Хедър Греъм.

Вечерта, когато Антон се върна от тежък ден, след като отново бяха претърпели неуспех, изпита огромното облекчение да ме намери с блеснали очи и ентусиазирана и седна и изслуша всичко, което бях написала. Всяка следваща вечер му четях написаното през деня. Минаха почти осем седмици от започването до завършването и през последния ден, когато Мими беше излекувала всички злини на селото и трябваше да си тръгне, Антон попи една сълза и щастливо възкликна:

— Фантастична е! Толкова ми харесва. Ще стане бестселър.

— Ти харесваш всичко в мен, не си, така да се каже, безпристрастен.

— Знам. Но, кълна се в Бога, мисля, че е страхотна.

Вдигнах рамене. Определено чувствах тъга, че свърших с писането.

— Дай я на Ирина да я прочете — каза той. — Тя разбира от книги.

— Ще я презре.

— Може би няма.

И така, понеже още не бях готова да покажа книгата на друг, изкачих стълбите, почуках на вратата на Ирина и казах:

— Написах една книга. Чудех се дали ще искаш да я прочетеш и да си дадеш мнението.

Тя не се разскача и развика, както мнозина правят. Ти си написала КНИГА! Колко удивително! Само кимна, пресегна се към страниците и каза:

— Щи чита.

— Едно ще те помоля, бъди откровена с мен. Няма нужда да щадиш чувствата ми.

Тя ме погледна с изумление и ми обърна гръб, чудейки се какво ли унижение се каня да си причиня. И колко ли ще чакам.

Но на следващата сутрин, за моя изненада, Ирина се появи с цигара в ръка. Подаде ми купчинката листи.

— Прочела него.

— Е? — сърцето ми спря и устата ми пресъхна.

— Аз харесва — произнесе се тя — Вълшебна приказка, където свят добър. Не вярно — тя замислено издуха огромно вълмо дим, — но аз харесва.

— Е, щом Ирина я харесва — каза ликуващо Антон, — значи наистина си струва.

Глава 38

Антон реши, че ми трябва агент. Ясно беше, че не мога да изпратя „Церовете на Мими“ направо на издателските къщи, защото не разглеждат нерецензирани творби. Той се обади на своя позната („Тази работа става с познати, скъпа.“), от която се беше опитвал да купи сценарии на нищожни цени. С типичния си ентусиазъм подложи на кръстосан разпит бедната жена, сякаш той беше държавният прокурор, а тя защитава звездата, която е обвинена. Съветът й бе да си намерим литературен агент.

— Но не нея — добави Антон — тя работи само със сценарии. Дребна риба. Само ще действаме чрез нея. („В този бранш всеки действа чрез някого.“)

Така че още веднъж писах на тримата агенти, които бяха чели „Кристално чиста“ и те отговориха, че им се струва, че „Церовете на Мими“ не са подходящи за тях точно в този момент, но ме поощриха да се свържа с тях, когато напиша следващата си книга, точно както миналия път.

Горе-долу по време на третия отказ изпаднах в лошо настроение и заявих, че не искам повече да се занимавам с търсене на агент; унищожаваше ме. В отговор Антон ми купи пакетче с понички асорти и един брой на „Нешънъл Инкуайрър“ и изчака да се успокоя. После отново ме впрегна на работа, изваждайки последния годишник на „Писатели и художници“.

— Всеки литературен агент на Британските острови го има тук — радостно размаха дебелото червено томче. — Ще ги прегледаме всичките, докато открием подходящия за теб.

— Не.

— Да.

— Не!

— Да — изглеждаше изненадан от енергичния ми отказ.

— Аз няма да го направя. Ти ако искаш, давай.

— Добре, започвам — малко остро отвърна той.

— Даже не искам и да знам.

— Хубаво!

Близо три месеца той се опитваше да крие отказите от мен, но всеки път, когато ръкописът се върнеше и тупнеше в коридора, разбирах. Бях като принцесата с граховото зърно, чувах тропването от горния етаж. Дори ми се струваше, че ще го чуя през няколко улици.

— Това е книгата — казвах.

— Къде?

— Долу в коридора.

— Не чух нищо.

Обикновено имах право. Като изключим случая, когато донесоха новия каталог на „Аргос“. Или един друг път, когато пристигна новият телефонен указател и още един път, когато дойде каталогът на Лудия Пади (тогава той признал на Антон, като мъж на мъж, че го поръчвал само за да гледа жени по бельо.)

Но всеки път, когато тупването на изтривалката в коридора (или по-точно на мястото, където трябваше да се намира, ако имахме такава) сигнализираше връщането на книгата ми, хвърлях към Антон наскърбен пасивно-агресивен поглед в смисъл „нали ти казах“ и сърцето ми се обливаше в кръв. Антон обаче не се обезкуражаваше лесно и небрежно изхвърляше всяко писмо с отказ в коша. Разбира се, веднага щом излезеше, аз се втурвах да го изровя и се измъчвах от всяка жестока дума, но в един момент той разбра. Оттогава взимаше писмата със себе си и ги изхвърляше в работата си.

За разлика от мен, не губеше време да размишлява над неудачите на „Церовете на Мими“. Просто изваждаше от справочника името на следващия агент, още веднъж пожелаваше на ръкописа късмет и се връщаше в пощата, където вече си приказваше на малко име с персонала.

В един момент престанах да се надявам и почти успях да се разгранича и да мисля за цялата бъркотия с пратките и тичането до пощата като за едно от странните хобита на Антон.

Докато една сутрин той не се втурна в кухнята с писмо в ръката си и думите:

— Да не кажеш, че никога нищо не съм направил за теб.

— Моля?

— От агента е. Имаш си агент — и ми подаде писмото.

Вторачих се в него. Всичките букви сякаш подскачаха по страницата и не можех да схвана какво пишеше, но в един момент успях да се взема в ръце и прочетох:

— С радост ще ви представлявам.

— Виж — гласът ми трепереше. — Виж, тя казва, че с радост ще ме представлява. С радост! — после се разхлипах над писмото, докато подписът на Джоджо не се разтече.

С Антон отидохме да се срещнем с нея в кабинета й в Сохо. Стана по-малко от две седмици преди да родя Ема, затова да ме закарат дотам, беше трудна работа, все едно да натовариш и превозиш болен слон. Но се радвах, че отивам. Литературната агенция „Липмън Хай“ беше в голямо, оживено здание, което предизвикваше вълнение и най-хубавото там беше Джоджо Харви. Тя беше наистина неповторима. Пълна с енергия и истински зашеметяваща, тя ни посрещна като приятели, които отдавна не е виждала. Незабавно и Антон, и аз се влюбихме в нея.

Тя сподели колко я е впечатлила „Церовете на Мими“, как всички в кантората я харесали, каква нежна книга била… Аз сияех — докато не спря и не каза:

— Ето каква е работата. Ще бъда честна с вас.

Сърцето ми се вкамени. Мразя да са откровени с мен. Винаги казват нещо лошо.

— Възнамерявам да я продам с малко хитрост, защото прилича на детска книжка, но притежава внушения като за възрастни. Трудно е да се категоризира, а издателите мразят това. Малко си падат паникьори, страх ги е да поемат рискове.

Погледна печалните ни физиономии и се усмихна.

— Я се развеселете. Намислила съм нещо и ще ви се обадя, щом работите тръгнат.

Но тогава дойде четвърти октомври и всичко завинаги се промени. Приоритетите рязко се пренасочиха; всичко мина на заден план заради най-важното, с една дума, роди се Ема.

Никого не съм обичала така, както обичах нея, и никой не ме е обичал, както тя ме обича; дори и майка ми. Спираше да плаче, щом чуеше гласа ми, очите й търсеха лицето ми, дори преди да започне да вижда добре.

Всеки мисли, че неговото дете е най-прекрасното, което някога е съществувало, но Ема наистина беше красавица. Имаше матовата кожа на Антон и се появи от утробата ми с копринена тъмна коса. Нямаше и следа от моя светъл тен и сини очи.

— Сигурна ли си, че е от теб? — сериозно ме попита Антон.

Човекът, на когото приличаше най-много, беше майката на Антон, Зага. И за да го подчертаем, въпреки че я кръстихме Ема, решихме да се пише с едно „м“, както на сръбски.

Вечно беше усмихната, понякога се смееше в съня си, не можех да спра да я прегръщам. Гривничките на крачетата й бяха пленителни. Ухаеше божествено, на шшане беше божествена, изглеждаше божествено и гукаше божествено.

Това бяха хубавите страни.

А лошите… Не можех да се възстановя от шока, че съм станала майка. Бях напълно неподготвена и нямаше да съм толкова изненадана, ако, необичайно за мене, не бях посещавала курс за бременни и млади майки в опит да вляза в час. Можех и да не си правя този труд, с нищо не ми помогнаха.

Да бъда изцяло отговорна за това властно малко късче живот ме плашеше до смърт. Никога не бях работила толкова много и така неуморно. Най-трудно ми беше да свикна с липсата на свободно време. Антон поне имаше работа в света навън и можеше да излиза от апартамента всеки ден, но аз бях родителка двадесет и четири часа на ден, седем дни в седмицата.

Но пък кърменето; и то ме даряваше с божествено спокойствие. (Като изключим случаите, когато жените се опитват да го правят на публично място, без никой да им види гърдата.) Никой не ме беше предупредил, че боли, че всъщност е истинско мъчение. И това беше преди да получа мастит, първо на едната гърда, после на другата.

Понякога Ема ни разстройваше — бяхме я нахранили, преповили, подържали я да се оригне и полюлели, а тя не спираше да плаче. Друг път сами си намирахме повод за притеснение: отчаяно я чакахме да заспи, но ако спеше прекалено дълго, се бояхме да няма менингит и бързахме да я събудим.

Апартаментът ни, който и без това никога не биваше спретнат, се превърна в най-лошия кошмар на добрата домакиня. Огромни полиетиленови пликове от памперси покриваха пода на спалнята, редици съхнещи ританки висяха на всевъзможни места, купища плюшени играчки се валяха по килима, коварно дебнейки да ме спънат, постоянно имах синина на брадичката, защото всеки път, като минавах по коридора, се

спъвах в спирачката на детската количка.

Някъде в шемета на двадесет и четири часовите дни, на безсънните нощи, напуканите зърна и коликите, новините достигнаха до мен: Джоджо беше продала „Церовете на Мими“ на голяма издателска къща на име „Долкин Емери“! Договорът беше за две книги, бяха предложили аванс от четири хиляди лири за всяка. Бях обезумяла от вълнение, че имам издател; е, реагирах, когато успях да събера достатъчно енергия. А и четири хиляди лири беше огромна сума пари, но не и такава, че да промени живота ни, както се бяхме надявали. Изглеждаше, че сме обречени да си останем бедни, особено след като телевизионната игра „Последният човек“ на „Ай-Кон“ не спечели почти нищо и със сигурност не накара телевизионните агенти да се втурнат да позлатяват Антон и Мики.

Последва ходене до „Долкин Емери“ за среща с Таня Тийл. Тя беше на тридесет и нещо, припряна, но приятна. Съобщи ми, че ще публикуват „Церовете на Мими“ следващия януари.

— Не и преди това?

Щеше да е чак след година, но нямах сили да възразявам. Не стига, че не разбирах нищо от книгоиздаване, но кърмата ми протичаше и ме беше страх, че Таня ще забележи.

Дори нямах време да взема душ преди срещата и успях само да се позабърша с няколко мокри кърпички. Струваше ми се, че като съм мръсна, съм в ужасно неизгодно положение.

— Януари е много подходящо време за дебютни романи — отговори тя. — Малко творби се издават и така чудесната ти книга ще има по-добър шанс да я забележат.

— Разбирам. Благодаря.

Дълго, дълго време не се случи нищо. Поне шест месеца. После изневиделица ми се обади по телефона мъж на име Лий, който искаше да разбере кога може да ме снима за корицата на книгата. Изпаднах в паника. Отвърнах:

— Ще ви се обадя след малко — и поставих слушалката, чудейки се: Коя съм аз? За коя искам да ме мислят хората?

— Кой беше? — попита Антон.

— Някакъв тип ще идва да ме снима за книгата. Трябва да направя нещо с косата си! Не се шегувам, Антон, наистина трябва да ми присадят коса, като на Бърт Рейнолдс. Трябваше да го направя преди месеци! И нови дрехи! Трябват ми нови дрехи. Ами ноктите ми, Антон, виж в какво състояние са ми ноктите!

Излязох и пропилях половин ден и страшно много пари да си подстрижа косата и да я боядисам (но не си направих трансплантация, Антон ме разубеди), купих си три нови блузи, един чифт джинси, нови обувки и крем за лице, който трябваше да ми придаде блясък, но вместо това когато се намазах с него, лицето ми лъсна като коледна елха. А когато го избърсах, закачих ъгълчето на червилото си и успях да го размажа по половината си лице, с което добих вид на излязла от сиропиталище за бездомници.

— Пьлна скръб съм — хленчех на Антон. — И не трябваше да си купувам обувките, те дори няма да влязат в кадър.

— Нищо, ще знаеш, че са там, ще ти дават самоувереност. Стой тука, скъпа, ще викна Ирина.

Той излезе и след няколко секунди се върна, повлякъл Ирина.

— Ти си веща в козметиката — казай той. — Нали ще нагласиш Лили за снимката, ще я направиш да изглежда красива?

— Не мога правя чудеса. Но направя каквото мога.

— Благодаря, Ирина — промълвих аз.

Сутринта в деня на снимките, тя се отби, преди да отиде на работа, изтърка лицето ми, сякаш жулеше пода в кухнята, изскуба веждите ми до неузнаваемост, после ме покри с ужасяващи количества помади, толкова ярки и плътни, че Ема ме изгледа смаяно.

— Аз съм, миличка, аз съм, мама — опитах се да я придумам.

Но това само предизвика безутешен плач — кой беше този палячо с маминия глас?

Ирина, Антон и Ема излязоха. Антон взе Ема със себе си на работа, защото снимките щяха да отнемат часове, а нямаше кой друг да се грижи за нея.

После Лий пристигна. Беше млад и беше спал с много хубавици — стана ми ясно само като го погледнах, — и беше въоръжен с тонове оборудване, които Лудия Пади му помогна да качи по стълбите. По-добре да не се беше захващал, страх ме беше, че ще му поиска пари, но успях да го избутам през вратата без много приказки.

Лий стовари няколко черни куфара и се огледа.

— Само ние ли ще бъдем? Нямате ли гримьор?

— Ъъ, не, приятелката ми ме гримира, но не разбирам…

— Не? Всички използват услугите на професионални гримьори и фризьори. Снимките на писателите са супер важни. От тях зависят продажбите на книгата.

— Но, не… Искам да кажа, не зависи ли от това дали книгата е хубава?

Щеше да се задави от смях.

— Май сте пълна аматьорка. Помислете — само хубавите авторки ги дават по телевизията. Ако приличат на плашило, не ги викат. Понякога дори издателите ги държат настрана от очите на хората, лъжат медиите, че обичали усамотението.

Не можеше да бъде. Или можеше?

— Казвам ви — продължаваше да настоява той. — Вие, Лили, не сте грозна, но трябва малко да ви се помогне. Затова попитах за фризьора. Но ще се опитам да направя нещо със сешоара.

— Ами благодаря ви.

Огледа хола ми, който старателно бях подредила, цъкна с език и мрачно се засмя:

— Май не е точно мечтата на фотографа? Няма върху какво да работя.

— Ами…

— Да — няма да одобрят бюджет да ви вземем студио. Ето какво, ще направим няколко снимки за всеки случай тук, после ще излезем навън и ще опитаме нещо по-различно. Близко сме до Хампстед Хийт, нали?

— Да.

Голяма грешка. Както казва знаменитата Джулия Робъртс, голяма, огромна грешка.

Отне му почти час да разположи оборудването — чадъри, прожектори и триножници — докато аз стърчах на крайчеца на канапето и се опитвах със силата на мисълта да спра грима си да се изпарява. Накрая бяхме готови да започваме.

— Погледни прелъстително — изкомандва ме той.

— Ъъ…

— Мисли за секс.

Секс? Правилно ли чух?

— Хайде, малко повече секс.

Усмихнах се закачливо, но младостта му така ме плашеше, абсолютната му сериозност и най-вече безстрастната му оценка на външността ми.

— Вдигни брадичката — зад фотоапарата, той продължаваше да нарежда. Дрънкаше като махленска клюкарка. — Отпусни се! Изглеждаш сякаш те водят на разстрел.

Сменяше обективите и проверяваше светломера, та „няколкото снимки за всеки случай“ отнеха толкова, колкото и разполагането на апаратурата, след което трябваше да изтърпя петнадесетминутна разходка за здраве под тежестта на триножника, опитвайки се да поведа разговор. Предишната нощ бях спала много малко и определено не мечтаех за празни приказки.

— Снимали ли сте много писатели?

— О, да сума ти. Кристофър Блойнд, Миранда Инглънд. Тя е сега знаменитост. Мечтата на фотографа. Няма как да излезе лоша снимка. Закараха ме със самолет до Монте Карло да я снимам. С първа класа до Ница, после с хеликоптер.

Естествено трябваше да го каже, докато мъчително се влачехме по покрития с графити железопътен мост, и отново пусна онзи смях.

— От едната крайност на другата, а, Лили?

Като стигнахме на Хампстед Хийт, той се огледа, присвивайки очи, след това се оживи.

— Добре. Хайде да те качим на едно дърво.

Изчаках пак да се изхили. Нали се шегуваше?

Изглежда, не.

Направи „столче“ с ръцете си, да ми помогне да се кача, после трябваше да стъпя на един клон на два метра от земята и да обвия ствола с ръка. И да се усмихна.

— Сега погледни надолу към мен, поразроши си косата, наплюнчи ги тия устни.

Ако имах двойна брадичка, седнала на собственото си канапе, докато ме снимаше на нивото на очите, на какво ли, за Бога, приличах, снимана изотдолу? На пуйка? На жаба? На Джаба?

— Мисли за секс, гледай секси. ГЛЕДАЙ СЕКСИ.

— Викай по-силно — промърморих. — Май не те чуха в Казахстан.

— Гледай секси — изкудкудяка той, щракайки ожесточено. — Гледай секси, Лили.

Една групичка ученици спряха да се повеселят.

— Сега малко промяна, Лили, слизаш долу и ще се залюлееш на някой клон.

С мъка се спуснах и видях, че новите ми обувки са се ожулили от кората. Сълзите ми напираха, но не можех да им се дам, защото Лий вече правеше ново „столче“ с ръцете си, че да се увеся на клона като маймуна.

— Очите към мен и дай голяма усмивка — ломотеше като побъркан Лий, за да ме окуражи. — Хайде, засмей се от сърце. Точно така. ХААХААХААХААХАА! Люлееш се на клон и се забавляваш като никога в живота си, отметна глава, смей се, смей се ОТ СЪРЦЕ. ХААХААХААХААХАА!

Боляха ме ставите на ръцете, дланите ми се израниха и се плъзгаха, обувките ми бяха охлузени, но аз се смеех, смеех се, смеех се.

— ХААХААХААХААХАА! — подхвана той.

— ХААХААХААХААХАА! — опитах се аз.

— ХААХААХААХААХАА! — обадиха се и учениците.

Точно когато бях сигурна, че по-лошо не може да стане, започна леко да ръми. Веднага си помислих, че това е добре дошло, защото сигурно ще си тръгнем. Никаква надежда.

— Я, дъжд — Лий вдигна поглед към небето. — Може да е за хубаво. Диво и романтично. Я да видим, какво още да опитаме?

Забелязах, че едно от момчетата изпраща текстово съобщение по телефона си. Обзе ме ужасяващо предчувствие, че вика полицията.

— Дай да се изкачим на върха на хълма — предложи Лий — да видим какво има там.

Подгизнала, ядосана и натоварена с апарати, поех след него нагоре по хълма, после погледнах назад, надявайки се учениците да не са решили да ни последват, но де тоз късмет. Държаха се на почтено разстояние, ала бяха ли там, или само си въобразявах, или се бяха насъбрали още?

Лий спря до една пейка.

— Ще снимаме тук.

Запъхтяна и потна, се свлякох на пейката. Слава богу, ще ме снима седнала.

— Лили, искам да се изправиш.

— Върху пейката ли?

— Не точно.

— Не точно?

Той замълча. Готвеше се нещо ужасно.

— Искам да се качиш на облегалката, Лили. Все едно ходиш по въже. Ще направя фантастична снимка.

Онемяла от премеждия, просто станах и го погледнах.

— Издателите казаха, че искат щури снимки.

Примирих се. Трябваше. Не исках да ми излезе име на „труден“ автор.

— Не съм сигурна, че ще запазя равновесие.

— Опитай се.

И аз се покачих, наблюдавана от учениците. Чувах ги да си говорят дали могат да ме „оправят“.

Поставих единия си крак върху облегалката на пейката, дотук беше лесно, после за моя изненада успях да вдигна и другия и в един момент балансирах върху една нелепо тънка дъска.

— Чудесно се справяш, Лили — изквича Лий, щракайки колкото бързо можеше. — Очите към мен, мисли за секс.

Сред учениците настъпи раздвижване, подозирах, че се обзалагаха колко дълго ще изкарам, преди да падна.

— Лили, вдигни си крака! — провикна се Лий. — Запази равновесие само на един крак, разпери ръце, все едно летиш!

За секунда успях. За съвсем кратко се залюлях във въздуха, сякаш плавах, когато забелязах, че на хълма има толкова много ученици, та беше заприличал на рок концерт на открито. В същия момент се прекатурих и се стоварих тежко на земята, изкълчвайки си крака и, още по-лошо, овалвайки в калта новите си джинси.

Дъждът вече валеше проливно и с нос на пет сантиметра от мръсната земя, си мислех: „Аз съм писателка. Какво търся на четири крака в калта?“

Лий се приближи да ми помогне.

— Още няколко снимки — весело каза той — почти свършихме.

— Не — отговорих му с изтънял и треперещ глас. — Според мен направихме достатъчно.

По целия път надолу по хълма бях готова да заплача от унижение, разочарование и изтощение и като стигнах вкъщи, направо си легнах.

Глава 39

След това всичко утихна. По едно време ми изпратиха копие от корицата, после копие от одобреното копие, за да проверя за грешки, каквито имаше в смущаващо изобилие. Трябваше да съм започнала да пиша втората си книга. Няколко пъти понечих да започна, но все бях прекалено уморена. Антон се опита да ме поощри, ала самият той беше уморен почти колкото мен, та не му стигнаха сили.

Дойде денят, когато донесоха готовите книги, и аз се трогнах до сълзи. Като се има предвид колко се развълнувах на времето, когато видях името си в телефонния указател, фактът, че държа в ръцете си роман с моето име на корицата, ме разби напълно. Всички тези думи, думите, които бях написала сама, събрани и отпечатани, ме изпълниха с гордост и удивление. Със сигурност не се вълнувах както след раждането на Ема, но бях разтърсена.

Снимката беше първата, която Лий ми беше направил — седнала на канапето, гледаща право в обектива. Имах морави сенки под очите и двойна брадичка, която, убедена съм, не притежавам в действителност. Гледах тревожно. Снимката не беше хубава, но беше далеч по-добре, отколкото да вися от някой клон и да викам: „ХААХААХААХАА!“

Тази вечер си легнах и открих книгата, пъхната под юргана ми, показваше се само заглавието. Антон я беше сложил там и беше заспал, притискайки я до гърдите си.

Денят на издаването беше пети януари и когато се събудих сутринта (за четвърти път, откакто си бях легнала), се почувствах като дете, което има рожден ден. Навярно с прекалени очаквания; пазейки деликатно равновесие между радостните чувства, които само за секунда можеха да се превърнат в мрачно разочарование.

Антон ме поздрави с чаша кафе и с думите:

— Добро утро, вече си автор на издадена книга.

Облякох се, а той не спираше да говори:

— Извинете, Лили Райт, каква сте по професия?

— Писателка!

— Извинете ме, госпожо, провеждам анкета. Бихте ли ми казали с какво се занимавате?

— Писателка съм. И то публикувана.

— Вие онази Лили Райт ли сте?

— Писателката Лили Райт. Точно тя.

После и двамата се тръшнахме засмени на леглото.

Ема се зарази от наелектризираната атмосфера и дръпна дълга, нечленоразделна реч, след което се плесна по пълничките коленца и пискливо се разкикоти.

— Запознай Ема с новините от фронта — каза Антон. — Дай да я спретнем, Лили, и да вървим да видим другото ти дете.

Разгънах количката за церемониална разходка до най-близката книжарница, която се оказа в Хампстед.

— Отиваме на гости на книгата на мама — обясни Антон.

Ема беше възбудена от факта, че татко и си е вкъщи посред седмицата.

— Лалалала-джингджинг-урк!

— Точно така.

Бяхме в чудесна форма. Беше студена, слънчева утрин и вървяхме с определена цел. Щях да видя да се продава първия ми роман, каква радост!

Плязох в книжарницата с шал, така плътно увит около врата ми, че приличах на гъска, и с усмивка на лице. Е, къде беше?

Нямаше екземпляри на витрината отпред и аз преглътнах разочарованието. Таня внимателно ми бе обяснила, че въпреки желанието й, моята книга е „малка“, затова няма да я излагат на витрината. Все пак, бях се надявала…

Но „Церовете на Мими“ не беше и на рафта с новите издания. Ускорих крачка, зарязах Антон с количката и тръгнах из книжарницата, като не спирах да търся. Закрачих още по-бързо, главата ми стърчеше като перископ, а тревогата ми нарастваше, защото книгата ми отказваше да се появи. Въпреки че имаше хиляди други книги, знаех, че веднага ще зърна моята сред тях. Ако беше там.

Когато се озовах пред щанда за психология, рязко спрях и се върнах да намеря Антон. Открих го пред бюрото за информация.

— Намери ли я? — попита ме бързо.

Поклатих глава.

— И аз. Не се тревожи, ще попитам човека — Антон кимна към навъсения младеж, който се беше втренчил в компютъра и полагаше максимум усилия да не ни обърне внимание. След миг Антон си прочисти гърлото и каза:

— Извинявайте, че ви прекъсвам, но търся една книга.

— Дошли сте точно където трябва — решително отговори младежът, посочвайки океана от книги.

— Да, но тази, която търся, се нарича „Церовете на Мими“.

Момчето отегчено натисна няколко клавиша.

— Не.

— Какво не?

— Не сме я доставяли.

— Защо не?

— Политика на магазина.

— Но тя е чудесна — заяви Антон. — Тя — посочи той към мен, — я е написала.

Кимнах малко по-енергично от необходимото, да, аз съм я написала.

Но без да се впечатли ни най-малко, хлапакът повтори:

— Не сме я доставяли.

След което погледна над рамото на Антон към човека на опашката зад нас. Намекът беше ясен: Разкарайте се.

Повъртяхме се около бюрото, отваряйки и затваряйки уста, като риби на сухо, прекалено стъписани, за да се отместим учтиво. Не така трябваше да стане. Не очаквах да ме носят на ръце и тълпите да ме аплодират, но не си бях помисляла, че книгата ми безпричинно ще бъде отхвърлена от книжарницата. В крайна сметка, ако не тук, къде другаде да я намеря? В химическото чистене?

— Извинете — подхвана Антон, когато другият клиент беше набързо отпратен.

Младежът не скри изненадата си, че още сме там.

— Може ли да говорим с управителя?

— С него говорите.

— Как можем да ви накараме да промените решението си да не доставяте „Церовете на Мими“?

— Не можете.

— Но книгата е великолепна — настоя Антон.

— Говорете с издателя си.

— Добре.

За мен беше въпрос на гордост да изчакам да излезем от книжарницата, преди да се разридая.

— Копеле — каза Антон, лицето му беше червено от унижение. — Надуто дребно копеле.

Той изрита една кофа за смет и си удари крака. Отново се разплаках.

— Копеле — повторих и аз.

— Копеле — избърбори Ема от количката си.

Антон и аз се обърнахме един към друг слисани. Първата й истинска дума.

— Точно така — пропях аз, навеждайки се подканващо. — Той е копеле.

— Гадно копеле — каза Антон, отново ядосан. — Ще се обадим на издателите, в мига, в който се приберем.

— Копеле — избъбри отново Ема.

— Точно така, сладурче.

Минаха около двадесет минути, докато стигнем до вкъщи, но все още треперех, докато набирах пряката линия на Таня.

— Може ли да говоря с Таня?

— Кой я търси?

— Лили Райт.

— За какво се отнася?

Бях изненадана.

— За книгата ми.

— Която се нарича?

— „Церовете на Мими“.

— Как беше името ви? Лийла Раян?

— Лили Райт.

— Либи Уайт. Изчакайте за момент.

Две минути по-късно Таня беше на телефона.

— Извини помощничката ми. Само замества. Няма опит. Как си, скъпа?

Запъвайки се, да не излезе, че я критикувам, разказах какво се е случило в книжарницата.

Таня се опита да бъде мила и да ме утеши.

— Съжалявам Лили, наистина съжалявам. Влюбена съм в „Церовете на Мими“. Но сто хиляди нови книги излизат всяка година. Не всички могат да станат бестселъри.

— Не съм очаквала да стане бестселър.

Е, явно се бях надявала…

— Нека да ти обясня, книгата ти излезе в пет хиляди екземпляра. Някой като Джон Гришам може да го издадат и в половин милион бройки. Повярвай ми, Лили, чудесната ти книга е навън, но навярно не е във всяка книжарница

Предадох думите й на Антон.

— Това не е достатъчно. Ами рекламата? Ами интервютата? Ами автографи?

— Няма да има — отговорих му заеквайки. — Забрави, Антон, няма да стане. Да не мислим повече за това.

Но не бях взела предвид енергията на Антон.

Около седмица след случилото се той се върна от работа, целият сияещ.

— Уредих ти реклама.

— Какво?

— Помниш ли Миранда Инглънд? Една от най-важните авторки на „Долкин Емери“? Е, новата й книга ще излезе скоро и другата седмица в четвъртък в седем вечерта ще дава автографи в Уест Енд и аз убедих Таня да го организира заедно с теб. Миранда е известна, хората ще отидат заради нея и покрай нейната книга ще видят и твоята. Привличаме им вниманието.

— О, Боже! — не можех да сваля поглед от него. — Ти си изумителен. — Как ли постъпваха другите писатели? Тези, които нямаха Антон. — Заради това, млади човече, довечера ще получите любов по ваш вкус.

Само колко се смяхме.

Глава 40

Вечерта на раздаването на автографи Антон и аз пристигнахме неподобаващо рано. На витрината имаше снимка на Миранда, голяма колкото тази на ръководителя Мао на площад Тянанмън, наоколо бяха подредени книгите й. Имаше и мой плакат — по-малък. Доста по-малък. По-скоро като паспортна снимка.

В книжарницата имаше още няколко големи плаката на Миранда и въпреки че до началото оставаха още двадесет минути, вече се беше образувала опашка. Предимно жени, които не ги свърташе на едно място от вълнение.

В седем без една сребрист мерцедес спря и Миранда изплува с леко отегчен вид. Току-що се беше появила по вечерните новини на Би Би Си и я придружаваха съпругът й Джереми, Отали — момичето за връзки с обществеността, и Таня — редактор и на двете ни. Таня ме целуна и окуражително ми стисна ръката. През отворената врата Миранда забеляза нарастващата навалица. Навярно имаше поне седемдесет души — някои групи бяха така многобройни, че сигурно бяха дошли с организиран автобус.

— По дяволите — каза тя — ще стоим тук цяла нощ.

Обърна се към Отали:

— Играем на доброто и лошото ченге, ясно ли е?

За какво говореха?

Ведната щом влязохме, един млад мъж притича през книжарницата с убийствена скорост. Плъзна се, докато спираше пред Миранда и се представи като Ърнест, отговорник по организацията.

— За мен е голяма чест да се срещна с вас — той наистина се поклони, докосвайки с челото си опакото на Мирандината длан. — Всички са дошли заради вас — той посочи към почитателите. — Какво да ви поднесем? Чухме, че обичате фурми, поръчали сме пресни направо от Алжир.

Отали ме избута напред.

— А това е другата писателка тази вечер, Лили Райт, която ще дава автографи на екземпляри от новата си книга „Церовете на Мими“.

— О, да, получихме ги. — Гласът му сякаш казваше: Откъде ги изровихте, от някое мазе на петнадесет метра под земята, изпод защитните плочи на противратомно скривалище ли?

Докато въвеждаха Миранда през множеството, за да започне да дава автографи, шумът се увеличи, чуваха се всякакви възгласи. Извън магическия кръг, Антон и аз се спогледахме и вдигнахме рамене.

— Виждам масата ти — каза той, — ела да седнеш.

Поведе ме към малка непретенциозна масичка с малка табелка, на която пишеше името ми и това на „Церовете на Мими“. Виждаше се скромна купчина книги.

Докато чаках някой — който и да е — да се приближи към мен, гледах Миранда и се мъчех да не позволя на завистта да проличи на лицето ми. Навсякъде около нея истинска армия от книжари носеше куп след куп от нейната книга, трупайки ги в предварително измислена конфигурация. Приличаше на възстановка на строежа на пирамидите.

Отали патрулираше край тълпата, въдворяваше ред и даваше указания.

— Отворете книгата си на страницата за автографи и си напишете правилно името — тя повиши глас. — И никакви стари заглавия — гласът й стана заплашителен — Миранда няма да подписва стари заглавия, само новата книга. Вие, госпожо — спря се тя на една жена, която носеше издута найлонова торба, — ако има други книги в тази торба, моля да ги оставите настрани. Миранда няма време да ги подписва.

— Но това са любимите книги на дъщеря ми, тя ги четеше, когато се възстановяваше от нервна криза…

— Ще се зарадва също толкова и на автограф върху новата книга.

Отали взе новата книга и я сложи в ръката на жената. Струваше ми се, че Отали е ужасна и въпреки че жената се стресна, направи, каквото й казаха, просто мина по-напред и опашката се придвижи.

— Никакви посвещения — викаше Отали към редицата от хора. Никакви пожелания за рождени дни, никакви специални молби. НЕ МОЛЕТЕ Миранда да пише нищо друго освен името ви.

Независимо от наложената диктатура, цареше празнична атмосфера и от време на време някои от коментарите на почитателите на Миранда стигаха до мен.

— … не мога да повярвам, че ви срещам…

— …чувствам ви като най-добрата си приятелка…

— … както в „Малката черна рокля“, когато тя вижда, че приятелят й е обул нейните бикини, същото ми се случи и на мен, и те ми бяха най-хубавите…

— … извинете агентката ми за връзки с обществеността — чувах Миранда непрекъснато да повтаря. — Бих искала да си говорим с вас цяла нощ, но тя е такава кучка.

Аха, доброто и лошото ченге, сега схванах.

Когато хората си тръгваха от Миранда, някои лееха сълзи, а чакащите по-назад на опашката питаха:

— Каква е тя?

— Прекрасна е — беше неминуемият отговор. — Прекрасна както книгите си.

Все още никой не идваше при мен.

— Отстъпи назад — просъсках на Антон. — Пречиш ми да се виждам и хората не ме забелязват.

Той бързо се отмести настрани от масата и застана до мен. И тогава… един мъж се приближи! Вървеше право към мен, твърдо и целенасочено. Засиях, бях толкова, толкова щастлива — моят първи почитател.

— Здравейте!

— Да — намръщи се той, — търся отдела за документална криминалистика.

Замръзнах, бях посегнала да вдигна една книга от купчинката. Той мисли, че работя тук.

— Документална криминалистика — нетърпеливо повтори той. — Къде да я търся?

— Достатъчно е да излезете през вратата — чух Антон да мърмори.

— Хм — завъртях глава във всички посоки, — не съм сигурна. Може би трябва да попитате информацията.

Мърморейки си нещо за нищо не разбиращи многознайковци, той се отдалечи.

На опашката на Миранда празничното настроение се беше повишило с няколко градуса и някой беше отворил бутилка шампанско. От нищото се появиха чаши и наздравици се разнесоха из въздуха. Но сякаш разделени от невидима стена, в моята пустееща част на магазина духаха ледени ветрове, търкаляха се топки изсъхнали тръни, после забиха погребални камбани.

Светкавици изпълваха въздуха около Миранда със сребриста светлина. Тези, които бяха дошли заедно с автобус, си направиха групова снимка, две редици кикотещи се момичета, предните клекнаха, сякаш се снимаше спортен отбор.

Тогава ме забелязаха! Три от тайфата с автобуса застанаха точно пред мен и ме заразглеждаха, сякаш бях животно в зоопарка.

— Коя е тази?

Едната прочете табелката ми.

— Лили някоя си. Мисля, че и тя е написала книга.

Усмихнах се, както ми се струваше, подканващо, но веднага щом забелязаха, че се оживявам, рязко се отдръпнаха.

Антон зае предна позиция.

— Това е новата авторка Лили Райт, а ето и великолепната й книга.

Той им раздаде екземпляри от „Церовете на Мими“ да хвърлят по един поглед.

— Антон — бях потресена.

— Какво ще кажеш? — Момичетата се питаха едно друго, като че ли бях глуха.

— Нее — решиха те. — Не.

После се упътиха към вратата, писукайки:

— Не мога да повярвам, че току-що се срещнах с Миранда Инглънд.

Антон и аз си разменихме измъчени усмивки. Откъм страната на Миранда май бяха се разтанцували ламбада.

После към мен се приближи една възрастна жена. След пренебрежението, с което бях удостоена, не бързах толкова да й пъхна в ръката „Церовете на Мими“. И се оказах права…

— Бихте ли ме упътили към щанда за изкуство и занаяти, скъпа — имаше нещо смешно в зъбите й, изглеждаше, че се мърдат нагоре-надолу из устата. Носеше чене. Навярно чуждо.

— Съжалявам — отговорих. — Не работя тук.

— За какво сте седнали тогава тук? Да обърквате хората ли?

Трудно ми беше да се съсредоточа върху това, което казваше, защото зъбите й сякаш имаха свой собствен живот, все едно, че гледах лошо дублиран филм.

Обясних й.

— Значи сте писателка? — май работата потръгна. — Но това е чудесно.

— Така ли? — започвах да се съмнявам.

— Да, скъпа, внучката ми също е очарователна малка писателка и иска да я публикуват. Дайте ми адреса си и ще ви изпратя разказите на Хана, вие може да ги пооправите, да ги дадете на вашия издател и да ги отпечатате.

— Да, но може да не…

Спрях. Сякаш на забавен кинокадър, тя вдигна „Церовете на Мими“ и откъсна голямо парче от задната корица. Обърнах се към Антон, който беше поразен не по-малко от мен. После бабето ми подаде химикалка.

— И пощенския код, ако не възразявате.

Антон пристъпи напред.

— Може би ще пожелаете да купите книгата на Лили?

Бабката скокна като ужилена от нахалството му.

— Карам на едната пенсия, млади човече. Сега ми дайте адреса и ме оставете да намеря книгите за гоблени.

Антон я изпроводи с мрачен поглед.

— Откачена дърта крава. Виж, скрий скъсаната отдолу на купа, иначе може да ни накарат да я платим. И хайде вече да си вървим.

— Не — щях да остана вечно, дори ако помещението се изпълнеше с рояк отровни пчели и някак си се окажех покрита с мед. Антон беше направил това заради мен и нямаше да се покажа неблагодарна.

— Скъпа, няма нужда да стоиш заради мен — каза той. — Ще предупредя Отали, че си тръгваме.

Дори и оптимизмът на Антон се беше изпарил. Явно работата беше лоша.

Отали се приближи.

— Подпиши екземплярите на „Церовете на Мими“ и можете да тръгвате. След като са подписани, книжарницата не може да ни ги върне.

Посегнах към скромната купчинка. Но Ърнест, който душеше наоколо и ближеше обувките на Миранда, ме видя. Скокна на крака и се втурна към нас.

— Достатъчно! Не подписвайте повече! Няма да можем да ги върнем.

Оставихме ги да пият шампанско, Миранда подписваше купища книги, които се извисяваха в небесата като вавилонски кули.

Глава 41

Към края на януари всичко свърши; пълен крах. По принцип нищо не се случи и след най-напрегнатия месец в живота ми осъзнах, че е нямало и какво. Бях публикуван автор и като изключим малката, невзрачна статия в „Айриш Таймс“, това не означаваше нищо. Животът ми си оставаше същият и трябваше да свиквам.

Опитвах се да се ободря, мислейки си: Изгубих всичките си крайници при злополука с месомелачка, сестра ми и приятелят й са били отвлечени от терористи в Чехия (нищо, че са в Аржентина), а главата на детето ми е ненормално, смущаващо голяма.

Прилагам тази техника, когато съм ужасно нещастна: моментално си представям, че някаква кошмарна катастрофа се е случила, така че да мога да кажа: „Преди да се случи това страшно нещо, бях невъобразимо щастлива, но не го осъзнавах. Бих дала всичко, за да върна времето назад.“ Идеята е, че това, което ми се е струвало просто скучно, сега се сдобива с блясъка на Утопия. После си напомням, че катастрофата не се е случила наистина, че не съм и припарвала близо до месомелачка и животът ми е една Утопия без нещастия. Така че съм благодарна на това, което имам.

Бях притисната от разочарованието и когато баща ми позвъни няколко дни по-късно, не ми беше лесно да се оживя. Не че имаше значение, той притежаваше оживление за десетима.

— Лили, скъпа — извика той. — Имам чудесни новини за теб. Една приятелка на Дебс, Шърли — познаваш я, дълга и кльощава особа — прочела „Церовете на Мими“ и мисли, че е гениална. Ела към къщи, ще си поговорим за това — гласът му стана по-плътен, за да подчертае думите му. — Дори не знаела, че си ми дъщеря, не й минавало и през ума. Ще я четат в литературния клуб и като разбрала, че съм ти баща, направо полудя, разбираш ли? Иска книги с автографи.

— Ами чудесно, татко. Благодаря ти — въпреки че беше незначителна; случката ме поразвесели.

Нямаше нужда да питам защо ми я съобщава той, а не Дебс: тя би умряла, но не би си позволила да е мила с мен — неслучайно я наричаме „ужасната Дебс“.

— При мен са шест книги за автографи, кога мога да ти ги донеса?

— По всяко време, когато искаш, татко. Никъде не ходя.

Тонът ми го обезпокои.

— Горе главата, момиче — весело каза той. — Това е само началото.

Веднъж четох статия в един вестник, която описваше Боб Хоскинс като „тестис с крака“ и това ми напомня да ви кажа: и татко е нещо такова. Нисък е, с гръден кош като бъчва, обича да се перчи, типичен мъж от работническата класа.

Майка ми, истинска хубавица, се беше омъжила за човек под нейното положение. Това бяха точните й думи (навярно шеговити). Хванала се с баща ми, защото й казал:

— Дръж се за мен, кукло. Има да се местим.

Това пък били неговите думи и той удържал обещанието си. Преместили се от непретенциозния Хаунслоу Уест в отдалечения, но по-бляскав Гилдфорд, а после в апартамент с две спални над гостилница за кебап в Кентиш.

(Всичко това ме накара да намразя местенето. Дори покривът да пада върху главата ми, предпочитам да залепя найлонови чували, но няма да се преместя.)

Да имаш баща предприемач звучи чудесно. Те печелят доста пари закратко време и настаняват съпругите си и двете си дъщери в къща с пет спални в Съри. Но това, което чуваш по-рядко, е, че тези авантюристи не подбират средства, че не спират дори пред дома на семейството в очакване да направят следващия си удар и да увеличат и без това огромното си състояние.

Финансовите страници на вестниците се отнасят с голямо уважение към мъжете (винаги се оказват мъже), които печелят милион, губят милион и отново печелят. Ами ако този мъж е твоят баща?

Отначало ходех на училище с „Бентли“, после с бял пикап, а накрая въобще престанах да ходя в онова училище. Отначало ходех да яздя пони, после понитата изчезнаха, а когато отново се появиха, не ги исках. Не можех да съм сигурна, че отново няма да ми ги отнемат без предупреждение.

Въпреки това обожавах баща си. Винаги беше оптимист и нищо не можеше да сломи духа му задълго.

В деня, когато трябваше да напуснем къщата си в Гилфорд, той плака като дете, закрил мокрото си лице с кебапчестите си пръсти.

— Красивата ми петстайна къща с три бани.

Малката ми сестра Джеси и аз трябваше да го утешаваме.

— Не е толкова хубава — казах.

— И съседите ни мразеха — присъедини се към мен Джеси.

— Да — подсмръкна татко. — Надути борсови агенти.

Пет минути по-късно, когато се качваше в пикапа, той беше убедил себе си, че е по-добре без тая къща.

Мисля, че постоянната финансова несигурност накара майка ми след време да се разведе с него, но знам, че първоначално много са се обичали. Обръщаха се един към друг с нежни, галени имена. Тя го наричаше „самородния ми диамант“, а той нея — „издокараната ми птичка“.

Никога не можах да се примиря с развода на нашите. Някак си не мога да го приема и тая надеждата, че някога ще се съберат отново. Майка ми на два пъти накара баща ми да си тръгне, после го прие обратно, докато накрая окончателно се разделиха. Въпреки че се разведоха преди осемнадесет години, все ми се струва, че е временно.

Но когато татко срещна Виви, шансовете родителите ми да се сьберат отново се сведоха до нула.

Вив въобще не приличаше на майка ми. Мама не беше арестократка, но беше дъщеря на лекар и сравнена с Вив, изглеждаше като благородничка.

Не зная как баща ми се беше запознал с Вив, но се срещаше тайно с нея няколко месеца преди да реши да се оженят. Тогава ни повика с Джеси и ни съобщи новината.

— Има добро сърце — каза той.

— Какво искаш да кажеш?

— Прилича на мен.

— Обикновена, това ли имаш предвид?

— Да.

— О, Боже.

Татко се страхуваше, че двете с Джеси ще намразим Вив и кой може да го вини? Не само, че Вив беше мащеха, но аз бях на шестнадесет, а Джеси на четиринадесет — по юношески страдахме заради разбитото семейство. Мразехме дори тези, които обичахме, така че какъв шанс би имала натрапница като Вив?

Но Вив беше сладурана: сърдечна, отстъпчива и гостоприемна.

Първия път, когато татко ни заведе с Джеси в малката й, пьлна с цигарен дим къща, от един автомобилен двигател, качен върху кухненската маса, се процеждаше машинно масло и един от двамата й сина, също юноши — Баз или Джез — си чистеше ноктите с дълъг, нащърбен кухненски нож.

— Я колко си страшен — насмешливо рече Джеси.

Баз — или Джез — я удостои с мрачен поглед, а Джеси се престори, че се препъва и в резултат бутна ръката му и ножът се заби в пръста му.

— Оу — извика Баз или Джез, тръскайки заболялата го ръка. — Боже! Тъпа крава.

Крайно развеселена, Джеси надникна изпод прекалено дългия си бретон и се усмихна самодоволно. Последва напрегнат момент, през който помислих, че може да я убие, после и той започна да се смее, след което станахме приятели. Ние бяхме техните аристократични, руси доведени сестри и те се въртяха около нас, горди и готови да ни защитят. От друга страна, се надявахме, че Баз и Джез са престъпници, но за наше горчиво разочарование открихме, че всичко беше маскарад.

— Значи никога не си бил в затвора?

Джез погледна, сякаш се кани да каже „да“, после взе друго решение и призна истината. Не, дори не е бил в поправителен дом.

— О, Боже — промълвих аз.

— Но сме се забърквали в много щуротии — оправдателно продължи той. — Имаме и белези — той си нави ръкава.

— И татуировки — допълни Баз.

Но ние с Джеси поклатихме аристократичните си руси глави. Не беше същото.

Джеси и аз живеехме с майка ни в Кентиш, но прекарвахме повечето уикенди у Вив. Да имаш разведени родители не беше най-доброто нещо, но и не беше толкова зле, колкото очаквах. Като се върна назад, виждам, че всичко се дължеше на сърдечността на Вив и добротата на доведените ми братя.

Джеси понасяше развода далеч по-добре от мен. Доволно изтъкваше множеството предимства да имаш „разбито семейство“.

— Можем да бъдем лоши колкото си искаме и всички трябва да са мили с нас. Помисли и за подаръците! Използван правилно, разводът може да бъде много… как да кажа?

— Доходен.

— Значи ли това, че ще ни отрупват с какво ли не?

— Да.

— Тогава е доходен.

Мама се стараеше да се отнася зряло и безпристрастно към новата жена на баща ми, но повечето неделни вечери, когато се прибирахме вкъщи, не можеше да се удържи да не попита:

— Как са ненагледните цар и царица?

— Изпращат ти поздрави.

— Вечеряли ли сте?

— Да.

— Какво? Желирани змиорки и каша?

— Филе от риба и пържени картофи.

Три години, след като се ожениха, на баща ми и Вив им се роди син, Боби, Ненагледния принц. Кръстен на Боби Муур, героя на Уест Хам. (Уест Хамптьн — английски футболен отбор. — Б. пр.)

Поболях се от ревност: татко нямаше да има никакво време за мен, щом си имаше син.

Бях твърдо решена да не ходя при малкия Боби в продължение на шестнадесет дни. Чак когато мама ме придума, промених решението си.

— Време е да пораснеш, скъпа. Всички те обичаме, но те много ти се сърдят, задето не отиваш да видиш малкото си братче. Щеш не щеш, той е част от семейството и, по дяволите, щом аз мога да отида, и ти можеш.

Нацупена, купих едно плюшено хипопотамче и заедно с Джеси хванахме влака до Дадженхам. Джеси ме развеселяваше с истории за невероятно сладкия Боби, на никоя от които не вярвах. Докато не го видях. Колебливо гушнах малкото му телце в прегръдките си и после той ми се усмихна — може и да е било неволна гримаса, но нямаше значение — и сграбчи косата ми с мъничките си пръстчета. Как може човек да ревнува от такъв малък сладуран?

Скоро след раждането на Ненагледния принц мама срещна Питър и на хоризонта се очертаха нови промени: тя се канеше да живее в Ирландия. Това създаде нов проблем. Семейството ми се разпиляваше по четирите краища на земята, а аз исках да съм с всички.

Нямаше как да живея у баща ми; стаята, в която нощувахме с Джеси, беше превърната в стая на Боби. Умолявах мама да ни разреши с Джеси да дойдем с нея в Ирландия, но въпреки че майка ми беше съгласна, Джеси не беше. Тя харесваше Лондон и искаше да остане там. Когато ми съобщи решението си, реагирах по обичайния начин, повръщайки вечерята си.

Беше абсурдно: Джеси беше на осемнадесет, а аз на двадесет, но имах чувството, че ни изпращат в различни сипиталища. Изплаках море от сълзи в деня, когато заминах за Дъблин.

Не ми стигаше мъката, че се разделям с Джеси, а и Питър имаше дъщеря — Сюзан, с шест месеца по-голяма от мен. Очаквах, че ще бъде против идването ми и ще се държи като истинска кучка — но се оказа обратното. Главно я тревожеше дали сме полусестри, или доведени сестри и се успокои, когато това се изясни, защото веднага щом майка ми и Питър се оженеха, щяхме да станем доведени сестри.

— Зная, че в Лондрн е различно — каза тя. — Но тук да имаш доведена сестра, е чудесно.

Най-добрата приятелка на Сюзан се казваше Джема Хоган и ние се надявахме да се превърнем в сплотена малка групичка. В продължение на няколко години положението в семейството ми беше нормално; по-скоро напомняше на френски филм, в който всеки е преспал с всеки. Обаче всички бяхме доволни.

Но нищо не трае вечно.

Девет години след като се ожени за Вив, баща ми срещна Дебс и по някакви непонятни причини се влюби в нея, изглежда Купидон си направи първоаприлска шега.

Съпругът на Дебс я беше зарязал. Тя имаше две малки деца и татко се втурна да я спасява. Изостави Вив, с нейното голямо сърце, заради омразната Дебс.

Всички очаквахме, че това е временно умопомрачение, но веднага щом разводът му с Вив влезе в сила, той се ожени за Дебс. Сдобих се с още двама доведени брат и сестра, Джошуа и Хети. После Дебс забременя и роди момиченце, Попи. Още една доведена сестра.

Когато се запознах с Антон, наложи се да нарисувам цяла схема, за да му обясня всичко.

Глава 42

Един понеделник сутринта в началото на февруари се обади Отали.

— Има фантастична рецензия за „Церовете на Мими“ в броя на „Флаш“ от тази седмица!

— Какво е „Флаш“? — попита Антон. Още не беше излязъл за работа.

— Нещо като списание за знаменитостите.

— Ще го взема — вече беше наполовина слязъл по стълбите.

— Дали са ти четири и половина точки — четеше Антон в почуда. — Максималният брой е пет. Това е фантастична рецензия.

Така беше. Въпреки че намерението ми не беше да връщам смеха на мода, но както и да е. После се обади Джоджо.

— Чудесна новина! — заяви тя. — „Долкин Емери“ преиздават „Церовете на Мими“.

— Какво значи това?

— Първото издание е разпродадено и очакват да продължи да се продава.

— Това е хубаво, нали — запелтечих аз.

— Да, определено е хубаво.

Обадих се на Антон и му предадох новината. Той отговори с мълчание.

— Какво? — попитах тревожно аз.

— Въобразявам ли си? — попита той с прегракнал глас. — Или нещо става наистина?

След около седмица Джоджо отново позвъни:

— Няма да повярвате!

— Няма ли?

— Преиздават я.

— Знам, каза ми.

— Не! Издават я трети път. Двадесет хиляди екземпляра. Първото издание беше пет, второто — десет. Книгата ти се продава, защото хората говорят за нея.

— Но защо, Джоджо? Какво става?

— Книгата постигна целта си. Ще намериш страница за теб в „Амазон“, откровеността ти и липсата на цинизъм вълнува хората. Има статия за това в „Литературни новини“ от тази седмица, заедно с една чудесна твоя снимка — люлееш се на едно дърво, смеейки се от сърце. Веднага ще накарам Манодж да ти я изпрати по факса.

— Много мило! Само че… виж… ние нямаме факс.

— Добре. Ще изпратя куриера.

— Виж, не може ли просто да я изпратиш по пощата? Трябва да платим за куриера и за фотокопието, а с Антон сме малко притеснени…

— Не, ще ти я пратя с куриер. Забрави за плащането, това е от нас.

Я виж ти!

— Прочети отзивите в „Амазон“ — додаде Джоджо, преди да затвори.

Помолих Антон да ми помогне да потърся „Церовете на Мими“ в „Амазон“. Имаше седемнадесет рецензии и всичките даваха четири или пет звезди, което беше великолепно, при положение, че най-високата възможна оценка беше пет. Четях фрази като: „Утехата на детството… вълшебна… омагъосваща… пренася ме в един друг свят… преоткриването на изгубената невинност… всякаква липса на цинизъм… даваща надежда и извисяваща… кара ме да се смея…“

Бях като вкаменена. До такава степен, че ми се струваше, че ще заплача от гордост и щастие. Кои бяха тези прекрасни хора? Защо не можех да се запозная с тях? Изведнъж почувствах, че имам много, много приятели.

После ме порази ужасна мисъл.

— Антон, това не е номер, нали? — попитах предпазливо. — Нали някой не си прави шеги с мен?

— Не, истина е. И това не е обичайно, Лили — каза Антон. — Повечето отзиви в „Амазон“ са ужасни — той ми показа страниците на някои други автори, чиито читатели ги заливаха с помия, и аз възкликнах:

— Как могат хората да са толкова ужасни?

— Засега с теб не са, така че кой го е грижа? — отговори Антон.

Само след още една седмица пристигна новината за четвърто издание от смайващите петдесет хиляди екземпляра. След което Таня Тийл ми се обади и попита:

— Седнала ли си?

— Не.

— Добре. Слушай това. Лили Райт, автор на „Церовете на Мими“, е на четвърто място в класацията от тази седмица на „Сънди Таймс“ за най-продавана книга.

— Как така?

— Защото са продадени осемнадесет хиляди сто и дванадесет екземпляра от „Церовете на Мими“ през миналата седмица.

— Вярно ли е?

— И още как. Поздравления, Лили, ти си звезда! Всички така се гордеем с теб.

По-късно същия ден „Долкин Емери“ ми изпратиха цветя. Кратка статия в „Дейли Мейл“ ме описваше като „феномен“ и през следващите дни всички, които се обаждаха, искаха да говорят с „феномена“. Книжарницата в Хампстед, която дори не беше поръчала книгата ми, сега й отдели щанд до входа и я изложи на витрината. Поканиха ме да отида и да сложа автографа си на няколко книги, но Антон ме посъветва да им кажа да се разкарат. В същност ме помоли да му предоставя привилегията той да се обади по телефона. Но най-благородно реших да им простя. Не се сърдех. Преливах от радост и щастие.

И после „Обзървър“ публикува рецензия за книгата ми…

Глава 43

Беше едно от най-лошите неща, които някога са ми се случвали. Напомни ми за вечерта, когато ме обраха. Едва го прочетох, и ушите ми започнаха да пищят, сякаш бях готова да припадна, после изтичах до тоалетната и повърнах закуската си. (Предполагам, вече е станало ясно, че по природа съм кекава и ми призлява, щом се разтревожа.)

Понеже по сърце съм либерална, бях читателка на „Обзървър“ и особено ме заболя, че ме напада издание, което уважавах. Ако четях вестника на торите (Тори — консервативната политическа партия в Англия. — Б. пр.), щях да се засмея и да кажа: е, какво очаквате. Всъщност надали щях да се смея, защото да те оплюят пред целия свят не е никак смешно. Но щях да ги нарека фашисти и така да игнорирам мнението им.

Често чета отрицателни рецензии за книги, филми и пиеси, но винаги съм предполагала, че има защо. Не заслужавах подобно нещо. Тази така наречена Алисън Джансън просто не ме бе разбрала.

Джоджо се обади да ме успокои.

— Това е цената на успеха. Тя просто ти завижда. Хващам се на бас, че е написала някакъв мизерен роман, който никой не иска да докосне, затова я е яд на теб, че са те публикували.

— Правят ли такива неща? — винаги бях считала критиците за благородни, безпристрастни същества, които не взимат страна и са над човешките слабости.

— Разбира се. Постоянно.

После се обади Отали от отдела за връзки с обществеността.

— Утре ще завиват в него рибата и пържените картофи — утеши ме тя.

— Благодаря — затворих телефона и започнах силно да треперя. Май ме хващаше грип. А може би — не. На всичко реагирам и физически, чувствах се, сякаш се разболявам.

По-късно се обади татко: беше видял рецензията. Един господ знае как. Той чете „Експрес“ и няма време за нещо, което „и с дилаф не би похванал“ — разбирай вестници като „Обзървър“.

Кипеше от яд.

— Марионетка. Не може да говори така за момичето ми. Заслужаваш най-доброто, слънчице. Ще си поговоря с Томас Майлс.

Някога, много отдавна, Томас Майлс бил редактор на някакъв вестник, но дори и аз знам, че това не е „Обзървър“. Ама татко си е такъв.

Струваше ми се, че целият свят ми се смее, беше ме страх да изляза навън, имах чувството, че съм гола.

Посветих прекалено много време да се чудя коя е тази Алисън Джансън и какво съм сторила, за да бъде толкова зла. Дори мислех да се завъртя около „Обзървър“, да я пресрещна и да и поискам обяснение. После си представих как пиша на вестника, за да отпечата и моята страна на историята.

Антон каза, че познавал няколко „момчета“ от Дери, можели да я „обработят“ с железни прътове, и с изненада открих, че не искам въпросните момчета да извършат подобно нещо.

Но тогава в изблик на омраза към себе си, реших, че Алисън Джансън е права и аз съм некадърна глупачка; никога повече нямаше да се опитам да напиша и една дума.

На следната неделя „Индипендънт“ отпечата статия за мен: беше не по-малко безжалостна от тази на „Обзървър“. Отново Отали се обади с утешителни думи:

— Кучето си лае, керванът си върви.

Това не ми донесе голяма утеха. Сега всички щяха да знаят колко отвратителна е книгата ми.

Последва интервю с „Дейли Лидър“; статията беше сравнително добра, като изключим, че твърдяха, че Антон е готвач и че не съм предлагала бисквити. Умирах от срам заради историята с бисквитите, но не колкото татко, който се гордееше с щедростта си.

В резултат не смеех да отворя вестник.

Веднага щом чух, че „Литературни новини“ има намерение да ме интервюира, експедирах Антон в „Сейнсбърис“ да вземе най-фините бисквити, които можеха да се купят с пари. Но журналистът нито ги опита, нито ги спомена в статията си. Нарекоха Антон „Том“ и под снимката ни, на която бяхме склонили глави един към друг, се мъдреше надписът „Лили и брат й Том“.

След това поискаха интервю за „У дома“ с Марта Хоуп Джоунс. Беше страхотен удар и зад него стоеше самата Отали.

— Ти успя, Лили.

— Може ли да се срещна с нея, да речем, в някое кафене?

Явно беше невъзможно да разкрасим малкото си, неприветливо апартаментче, опитите да контрабандираме журналистите скришом покрай Лудия Пади ми късаха нервите.

— Но Лили, рубриката все пак се нарича „У дома“!

Антон отново бе изпратен.до магазина, за да купи най-хубавите бисквити на света. Материалът предстоеше да излезе и ние седяхме на тръни, чакайки да видим дали Марта ще ги спомене.

Независимо от лошите отзиви, за моя изненада книгата продължаваше да се продава. Мислех, че читателската група в Уилтшър, наричаща се в моя чест „вещерско сборище“, е единствена, докато и една от Нюкасъл не се свърза с „Долкин Емери“, за да оповести съществуванието си.

— Критиците не те харесват — беше коментарът на Отали — но читателите те обичат.

От време на време се появяваше някоя добра рецензия. Например „Лоудид“ нарече книгата „най-забавното нещо, което може да ти се случи, докато си облечен“. Интересът на пресата не стихваше. Странното беше, че добрите отзиви не ми правеха особено впечатление. Можех дословно да цитирам отрицателните, но нямах вяра на положителните.

Глава 44

Отворих очи и ме обзе предчувствие.

Както си лежеше до мен, Антон каза:

— Днес ще се случи нещо ужасно, нали?

Въздъхнах.

— Ще ходим на неделен обяд при татко и Дебс в Замъка на ужасите.

— Ох! Имах чувството, че ще ме екзекутират или нещо от сорта. Ако е само това… — Искам да кажа, че баща ти е много приятен, но… — след нова ужасна пауза Антон вдигна слушалката и заговори: — Дебс, много щеше да ми е приятно да ви видим, но си счупих крака. Страхотна неприятност. Изваждах дрехите от пералнята, и хоп! Изведнъж се подхлъзнах. Да, бедрото. За нищо не ме бива. Какво? Искаш да докуцукам на здравия си крак? Много ми се иска, Дебс, но не чу ли? Ядрена ракета току-що избухнала в Госпел Оук. Не, Дебс, няма как толкова бързо да се разсее радиацията.

Тропна слушалката обратно и мрачно се облегна назад.

— Няма как — заключи той. — Ще изгубим цял ден, докато стигнем дотам.

Въпреки че навярно можеше да си го позволи, баща ми не се върна да живее в Съри. След като веднъж го накараха да напусне, му се струваше, че нещо му пречи да се завърне.

Вместо това живееше в Мъсуел Хил, в чудесна къща в стил крал Едуард, напоена с огромен брой изкуствени миризми. Дебс редовно тупаше килимите и пускаше прахосмукачката, беше голям почитател на освежителите за въздух и бършеше всичко с антисептични кърпички.

Мъсуел Хил не беше така ужасно далеч от Госпел Оук по права линия. Но пътуването дотам с влак беше съвсем различна история.

Антон беше под душа, а аз сменях памперса на Ема, когато телефонът иззвъня. Оставих секретаря да се включи. Но след няколко секунди ме обзе любопитство, така че отидох в хола и пуснах съобщението.

Беше Отали. Интервюто на Марта Хоуп Джоунс беше излязло; не беше очаквала това да стане в неделя. Не каза, че „статията е прекрасна“, което беше лош знак.

— Антон — провикнах се аз, — трябва да изляза да купя вестник.

Той се появи изпод душа.

— Какво има?

— Излязла е статията на Марта Хоуп Джоунс.

— Аз ще отида — Антон нахлузи дрехите върху върху все още мокрото си тяло и се запъти към вратата.

Докато го нямаше, продължих автоматично да обличам Ема, шепнейки: „Моля те, нека бъде положителна, моля те, нека бъде положителна.“

Скоро Антон се върна с вестник, навит на руло под мишницата.

— Е? — попитах тревожно.

— Не съм погледнал.

Разстлахме вестника на пода и заразгръщахме страниците с треперещи пръсти.

Открихме я. Заемаше цели две страници, озаглавена „Добро и зло“ (Игра на думи. Името на героинята Wright звучи като думите добро, право и право и пиша. — Б. пр.), сякаш да разнообрази „Лили изписа пътя си към успеха“ и „Право напред, Райт!“ Какви ли още жестоки каламбури ще им хрумнат?

Поне снимката беше добра; веднъж и аз да изглеждам интелигентна, а не като пълен кретен. Но под снимката на Марта, с пагони, щръкнали до ушите, имаше ужасна снимка на насиненено рамо. Под нея пишеше: „Подобни бяха и синините на Лили.“ О, Боже.

Започнах бързо да чета.

Лили Райт се издигна високо в класациите с романа си „Церовете на Мими“. Но не правете грешката да мислите, че това е резултат от упорит труд. „Завърших я само за осем седмици“, злорадстваше Лили. „Повечето книги ги пишат по пет години и дори тогава не виждат бял свят.“

Сякаш някой ме поля със студена вода.

— Не съм злорадствала — промълвих аз. — И какво иска да каже с роман в кавички. То си е роман.

Книгата на Лили беше окачествена като „копринено нежна“, но не може да се каже същото за авторката й. Показвайки арогантно пренебрежение към мнението на околните, Лили заявява: „Не ме е грижа какво казват критиците.“

Погледът ми се върна към снимката ми. Вече не изглеждах интелигентна, имах вид на пресметлива. Тя продължаваше да ме цитира:

„Добре дошли в скромното ми обиталище.“ Е, все някой трябваше да го каже.

Имаше забележка за прането, съхнещо в кухнята…

Райт пет пари не дава за красотата и хигиената на дома си.

Блокчето от „Лего“…

Ако ви поканят да седнете, безразсьдство е да очаквате, че домакинята е прибрала всички остри предмети от канапето.

Това, че не съм омъжена…

Лили има малка дъщеричка, но не си дава труд да я узакони. И коя майка праща детето си да играе навън при температура под нулата?

Беше УЖАСНО.

— Оприличила ме е на Кортни Лав — казах, отвратена до крайна степен.

Цитираше най-лошите части от статиите в „Обзървър“ и „Индипендънт“, в случай, че някой е пропуснал да ги прочете. Разказваше историята за нападението над мен, като наблягаше на факта, че като резултат все още не работя.

Травмата, причинена от нападението, още не е отминала. Въпреки че Райт има достатъчно пари в банката, предпочита да продължи да живее в мизерен едностаен апартамент, напомнящ на бордей. Това ли мисли, че заслужава? Ако е така, навярно е права.

— В коя банка имам пари? — попитах аз. — Като изключим аванса ми, не съм видяла и петак. И каква съм била? Арогантна? По-скоро ме обсаждат самодоволници. И това не е едностаен апартамент, а апартамент с една спалня.

За първи път оптимизмът на Антон се беше изчерпал. Нищо хубаво не можеше да се каже. Нито дума.

— Трябва ли да я съдим? — попитах.

— Не знам — замислено ми отговори той — твоята дума срещу нейната и голяма част от това, което казва, е нейно мнение, а не можеш да съдиш хората за това. Но да поговорим с Джоджо по този въпрос.

— Добре — облъхна ме свеж полъх. Беше милион пъти по-лошо от материала в „Обзървър“. Онзи само заливаше с помия книгата ми, а този хвърляше кал по самата мен.

— Само отчаяни хора могат да бъдат тъй жестоки — сама се опитвах да се убедя. — Навярно е много нещастна.

— И аз щях да бъда, ако приличах на нея. Ами четките за обувки, дето ги е лепнала на рамената си? Не ти ли се повръща от тях?

Поклатих глава.

— Боже, изглеждаш много зле.

Прочетохме го още веднъж и открихме маса неточности, които бяхме пропуснали от ужас.

— Антон, излиза, че си истински дръвник.

— Дръвник ли?

— Да.

— И ОТКЪДЕ е измислила всички тези лъжи? И кучката нищо не казва за бисквитите — независимо, че бяха от най-хубавите.

— Ще се обадя на Джоджо — но отговори само телефонният й секретар.

Антон и аз се спогледахме — не бяхме емоционално готови да се справим с подобно нещо. Дори Ема беше необичайно тиха.

Помълчахме, след което Антон каза:

— Добре, имам идея.

Разпростря двете ужасни страници в средата на хола и ми протегна ръка:

— Стани.

— Защо?

Започна да рови из дисковете си.

— Я да видим. „Секс пистълс“? Не, а, ето това.

Пусна запис с фламенко.

Озадачена го гледах как пристъпя, потропва и извива ръце над главата си, докато танцуваше и тъпчеше статията. Наистина много го биваше, почти колкото Хоаким Кортес. Ема, успокоена, че напрегнатата атмосфера изглежда се изпарява, писукаше и подскачаше около него. Ритъмът се ускори и Антон затанцува по-бързо, въодушевено тропайки и пляскайки с ръце. Накрая песента свърши и той артистично отметна глава назад.

— Оле!

— Лей! — извика Ема, също отмятайки назад глава, при което едва не падна.

Започна следващата песен.

— Каня те — каза Антон.

Опитах стъпката и ми хареса, после продължих. Усърдно тъпчех лицето на Марта, но Антон ме избута.

— Нека и аз. Точно така, Ема, опитай и ти.

Ема се понесе върху снимката.

— Браво, момичето ми — окуражаваше я Антон. — Хубаво я настъпи.

После той отстъпи няколко крачки и с висок скок приземи огромните си стъпала върху лицето на Марта.

Тримата скачахме и тропахме, докато подметките ни се отпечатаха върху грозната физиономия на Марта. На финала Антон вдигна страницата като плащ на тореадор и аз промуших крака си през него, пропявайки:

— Да-дам!

— По-добре ли си?

— Малко.

Не цъфтях от щастие, но ми поолекна.

Секунди по-късно пристигна Лудия Пади да се оплаква.

— Какво е това блъскане и тропане? Парче мазилка падна от тавана в чая ми!

— Чай ли? — изсмя се Антон и му тръшна вратата. — По-скоро грог.

— И да е тъй, какво? — мърмореше възмутено Лудия Пади, като се отдалечаваше по коридора.

— Май той е виновен за всичко — отбеляза Антон. — Ако не беше пял „Дядо Коледа идва в града“, онази жена нямаше да е така злонамерена.

— Знам ли…

— Трябва да се преместим. Сериозно — продължи Антон, когато не отговорих нищо. — Трябва да помислим да си купим жилище.

— С какво? С шикалки? Едва успяваме да свържем двата края.

— Както е тръгнала кариерата ти, няма да сме все натясно.

— Както е тръгнала кариерата ми, ще започнат да ме замерят с камъни по улицата — посегнах към телефона. — Ще отменя обяда в Замъка на ужасите.

— Защо?

— Срам ме е да се покажа навън.

— Я ги зарежи! Нищо лошо не си направила. За какво се срамуваш?

— Мислех, че ще подскочиш от радост, че няма да ходим при Дебс.

— Така е. Но по-важно е да си с вдигната глава. Ако сега свием знамената, значи Марта Хоуп Джоунс е победила.

— Добре — уморено отговорих аз — „Кингс Крос“, чакай пътници.

В неделя в северен Лондон се движеха печално малко влакове, дори преди да отменят тези в 11:48 и 12:07.

Антон, Ема и аз седяхме в студената гара, чакайки следващия влак, за който се надявахме, че не е отменен, и изреждахме нещата, които бихме предпочели да правим, вместо да ходим при Дебс.

— Да си завираме клечки под ноктите.

— Да гледаме мюзикъл на Андрю Лойд Уебър.

— Да целуваме Маргарет Тачър.

— Дебс не е лош човек — казах аз.

— Не — съгласи се Антон, — тя изобщо не е човек. Наблюдавай я днес и ще видиш, че никога не мига. Казвам ти, че е извънземно.

— Не гледай — той сложи ръцете си пред очите ми, за да не мога да видя как една жена на съседната пейка разлиства „Сънди Еко“. Стомахът ми се сви на топка. Беше ли видяла статията за мен? Колко хора из цяла Англия попиваха тази отрова?

Четиридесет и пет минути по-късно стояхме пред прага на Замъка на ужасите. Дебс отвори, изгледа ни с кръглите си сини очи, в резултат на което Ема започна да вие.

— Поканих ви на обяд — троснато каза тя, проявявайки чувството си за хумор — не на вечеря.

Както винаги беше издокарана в пастелни бебешки цветове, а гуменките й бяха толкова бели, че очите ме заболяха. Можеше да ги гледаш само през дупчица в парче картон, като тези, през които наблюдават слънчево затъмнение.

— Извинявай, че закъсняхме — мъчех се да сгъна количката, докато Антон успокояваше Ема. — Влаковете бяха отменени.

— Вие и вашите влакове — Дебс явно ни прощаваше. Смяташе, че с Антон сме доброволни бохеми, а не че просто сме бедни. — Един от вас непременно трябва да си намери нормална работа!

Хвърлих предупредителен поглед към Антон. Не убивай домакинята.

— Влизайте — Дебс ни поведе по коридора, вирвайки малките си крачета, преди внимателно да стъпи на пода.

В кухнята татко ме взе в прегръдките си, сякаш някой бе умрял.

— Момиченцето ми — дрезгаво рече той. Когато накрая ме пусна, в очите му имаше сълзи.

— Викам да съдиш „Еко“ — добави той. — Тая жена е вещица, проклета вещица.

— Не бива така да говори за съпругата си — прошепна тихичко Антон в ухото ми.

— С какво да ти помогна? — попита ме баща ми.

— Благодаря ти, но предпочитам да забравим цялата история. Ема, миличка, кажи „здравей“ на дядо!

— Виж й личицето — изгука татко. — Каква си ми картинка!

Дебс приготви напитки и радостно каза на Антон:

— Твоите хора пак се проявиха.

— Какво имаш предвид, мамо?

Дебс леко се намръщи при това обръщение, но продължи:

— ИРА. Отказват да сложат оръжие.

Това се повтаряше всеки път, когато в новините споменаваха за ИРА и Антон отдавна се беше отказал да обяснява на Дебс, че не е неин член. Но той е ирландец и на нея това й стига. По принцип тя не одобрява другите страни. Като изключим Прованс и Алгарв, тя не разбира защо целият свят не може просто да бъде английски.

След това Антон поздрави Джошуа и Хети, осемгодишния син и десетгодишната дъщеря на Дебс от първия й брак.

— А — възкликна сърдечно той — „Царевичните деца“.

Дебс мисли, че той ги нарича така, защото и двамата са руси. Но „Царевичните деца“ е роман на Стивън Кинг и не става въпрос за цвета на косата им, в тях има нещо нереално: прекалено са чисти и спретнати.

— Здравей, Джошуа, здравей, Хети — приведох се да ги поздравя, то те отбягваха да ме погледнат в очите. За разлика от други груби деца, не ме блъснаха и не побягнаха. Послушно стояха пред мен, гледайки съсредоточено нещо невидимо над рамото ми. Антон казва, че като пораснат, ще станат убийци и ще насекат Дебс с брадва, докато спи.

После, като мъничък вихър, в стаята се появи Попи. Беше странно мъничко копие на татко, но с рошава, къдрава перука.

— Лили — изписка тя, — Антон. И Ема! — Целуна ни всичките, после сграбчи Ема за ръката и избяга от стаята с нея. Попи е голяма чаровница и сме лудо влюбени в нея, преди всичко Ема.

Когато най-накрая седнахме на масата, обядът се оказа жалка работа. Първо Дебс се извини за състоянието на печеното телешко.

— За жалост, трябваше да го ядем преди един час.

— Извинявай — промълвих аз.

Но това беше само прелюдия към основната програма — да злорадства над статията на Марта Хоуп Джоунс.

— Сигурно си почервеняла от срам, Лили. На твое място щях да потъна в земята. Да умра. Да ме е срам да си покажа лицето. Като си помисля колко хора го четат и те осъждат, сигурно си страшно разстроена.

— Да — сведох поглед към чинията си — ще ти бъда благодарна, ако не го обсъждаме.

— Разбира се. Сигурно ти се иска да не се е случвало. Да напишат такива отвратителни неща за теб и да ги отпечатат в национален всекидневник с тираж от няколко милиона… Ако бях на теб, щях да се самоубия.

— Бих ти спестил труда и ще го направя собственоръчно — отговори лъчезарно Антон, — ако веднага не млъкнеш.

Дебс почервеня.

— Да извиняваш. Опитах се да проявя съчувствие. След такава ужасна, унизителна, срамна…

— Стига — отсече татко. Прозвуча така остро, че Дебс за момент доби неуверен вид, след което той направи грешката да оближе ножа си за масло и тя се нахвърли да му прави забележки.

От години Дебс се правеше на „Моята прекрасна лейди“ по отношение на това, което тя наричаше „неприятните маниери“ на баща ми: да пие мляко направо от кутията, разливайки голяма част по брадичката си, която после обърсваше с ръкава си. Дори беше успяла да го накара да отслабне, като му приготвяше специални, нискокалорични яденета, направо ме болеше да гледам как буквално го беше смалила.

Беше невероятно тежък ден, но към четири и половина ни чакаше нова изненада: Дебс щеше да участва в състезание по тенис. Татко стоеше като вкаменен, докато тя изтича на горния етаж, за да се преоблече. Пет минути по-късно тя припкаше надолу по стълбите с вееща се бяла поличка и лента за коса.

— Брей — каза Антон с възхищение. — Приличаш повече на ученичка, отколкото на четиридесет и шест годишна екстратерестрианка.

Дебс самодоволно се изпъчи, сложила ракетата над рамото си, изхили се, после се намръщи:

— Четиридесет и шест годишна каква?

Щеше ми се да потъна в земята.

— Ирландска дума. Означава „богиня“.

— Наистина ли? — не беше много убедена. — Добре. Е, аз да тръгвам. Времето никого не чака.

— Дори и боговете! — сияещ допълни Антон.

— Е, да.

— Чао. Успех.

— И после да не отидете с момичетата да направите главите — продължи Антон. — Знаем те каква си палавница.

Тя пак се изкикоти, после в мрачно мълчание откъсна Джошуа от крака си, бутна го към ъгъла на коридора, изтича към лимоненожълтата си кола и отпраши.

— Не — решително заяви Антон, докато се качвахме на влака към къщи.

— Какво „не“?

— Просто не мога да си представя, че тя някога е правила секс. Има игленик вместо сърце. Как ли я кара малката Попи? Като гледам, Мистър Мускул е единственият мъж, който я интересува.

— Може да си ляга с Мистър Пропър.

— Стига, че си представям страшни гледки. Боже, наистина е противна.

— Знам. Но татко е луд по нея и трябва да я търпя. В много отношения му действа положително.

— Например?

— Укротява излишния му финансов авантюризъм.

— Искаш да кажеш, че е достатъчно хитра да остане господарка на Замъка на ужасите?

— Поне винаги ще имат покрив над главите.

— Е, да.

Глава 45

— Ще направиш ли нещо за мен? — попита Антон.

— Каквото поискаш — отговорих аз. Глупаво.

— Продава се една къща на Грантъм Роуд. Ще дойдете ли с Ема да я видим заедно?

След като помълчах, попитах:

— Колко й искат?

— Четиристотин и седемдесет хиляди.

— Защо искаш да гледаме къща, която никога няма да можем да си позволим, дори и след милион години?

— Гледам я всеки ден на път за метрото и подразни любопитството ми. Прилича на къщичка от приказките, много необичайна за Лондон.

— Защо я продават?

— Принадлежала е на един старец, който починал. Семейството му не я иска.

Изведнъж почувствах буца в стомаха си. Антон е проверил всичко това, без да ми каже.

— Не пречи да я видим — съгласих се.

Не смятах да се предавам. Но той искаше толкова малко от мен, как можех да му откажа?

— Ето я — посочи Антон, застанал пред самостоятелна, солидна къща, облицована с червени тухли, със заострен готически покрив. Приличаше на миниатюрен замък и не изглеждаше нито прекалено голяма, нито прекалено малка. Съвсем подходяща.

Задник.

— Викторианска е — обясни Антон, като отвори портичката и протегна ръка. Ема и аз го последвахме по къса, тясна пътечка до покрита с плочи веранда, засенчена с насмолен покрив. Един младеж с костюм и ботуши веднага отвори тежката синя входна врата. Грег, агентът по недвижими имоти.

Прекрачих прага и се озовах в антрето, вратата се затвори зад мен и ме обзе спокойствие. Тук вътре светлината беше съвсем различна. Подобният на ветрило прозорец с цветни стъкла над входната врата хвърляше шарени петна върху дървения под и всичко тънеше в злато и покой.

— Повечето мебели ги няма — каза Грег. — Роднините на стареца ги взеха. Да започнем оттук, какво ще кажете?

Стъпките ни отекваха по дървените ходове, когато го последвахме в стая, простираща се по цялата дължина на къщата. В предната част имаше красив, напомнящ бойница прозорец, а в задната — стъклени врати, водещи към градината, която бе обрасла с ружи и всякакви цветя. Вдясно се извисяваше камина в стил Уилям Морис (Уилям Морис — английски дизайнер, занаятчия и писател. — Б. пр.), облицована с керамични плочи.

— Оригинална е — каза Грег, почуквайки по нея с кокалчетата на ръцете си.

Долавяше се лек аромат на тютюн за лула и аз си представих деца, обути в обуща с катарами, които ядяха захаросани ябълки и и играеха с дървено конче-люлка.

От другата страна на коридора имаше малка, уютна, квадратна стая, също с подобно на бойница прозорче и камина.

— Това може да бъде кабинетът ти — каза Антон. — Лили е писателка — поясни той на Грег.

— О — възкликна любезно последният. — Чувал ли съм името ви?

— Казвам се Лили Райт — отговорих стеснително.

— О — повтори той. Името ми нищо не му говореше. — Ами много хубаво.

Дъските под прозореца изскърцаха и внезапно си спомних за една американка, която искала да пресъздаде копие на викторианска къща и платила за автентично скърцащи дъски. Те си стояха тук, където им беше мястото.

— Мога да поставя бюрото си там — казах аз, докосвайки стената. Парче гипс се посипа по пода.

— Ясно е, че къщата има нужда от някои поправки — каза Грег. — Сигурно ще бъде интересно да се реставрира.

— Да — съгласието ми беше откровено.

Кухнята се оказа мрачна и тайнствена.

— Можем да съборим стената към съседното помещение — промърморих, без да зная как ще стане, но идеята ми се струваше приятна.

Вече можех да я видя. Разширената ми кухня щеше да бъде четири пъти по-голяма от сегашната и щяхме да я застелем с плочи от теракота в топли тонове. Тежка керамична купа щеше да стои върху печката и ако дойдат неочаквано гости, ще изляза боса, ще ги поканя сърдечно, ще ги нагостя с вечеря и ще им предложа от домашното ми черничево вино. Ще бъда като Найджела Лоусън.

Когато хората са в беда, щяха да прекрачват чудесния ми праг с плочите, защото щяха да знаят, че ще ги приютя. Щях да ги завивам с топли одеала, да ги настанявам на диванчето под малкия прозорец, за да слушат как вятърът си играе в клоните, да ги черпя с чай от лайка в чашки, които по очарователен начин не съответстват на чинийките, докато бедата отмине.

Грег ни поведе към стълбите и докато се навеждах да взема Ема на ръце, забелязах малки дупчици в дъските на пода. Дървояди. Колко омайно. Колко… колко… автентично. Би било невъзможно да си нещастен в тази къща.

Всяка от трите спални бе по-възхитителна от предишната. Представях си железни кревати, бродирани юргани, люлеещи се столове и прозрачни завеси, диплещи се на лекия вятър, и бях като омагьосана.

Хвърлих бърз поглед в старовремската баня и пак споменах събаряне на стени.

После Грег ни поведе надолу към най-хубавото място в къщата: прелестната, преливаща от растителност градина. Дървета, растящи покрай стената и оплетените едни в друге храсти протягаха клони и донякъде скриваха къщите и високите сгради в света отвън.

— Има касис, къпини — сочеше Грег. — Ябълково дърво. През лятото ще имате плодове.

Трябваше здраво да се вкопча в Антон.

Близо до задната ограда имаше ниска, старомодна оранжерия за отглеждане на домати. До нея се намираше обърната на запад градинска скамейка, направена от бели дървени летви, с крака от ковано желязо.

— Не можете допуснете, че сте в Лондон.

— Хм — съгласих се аз, щастлива, че мога да не обръщам внимание на шума на колите по далечната улица.

Виждах се как седя в тази градина и пиша в красива тетрадка, с кошничка прясно набрани къпини до себе си. На слънцето косата ми изглеждаше златиста и на вълни, сякаш току-що съм била на фризьор, облечена бях в нещо леко и светло от „Гоуст“ или може би „Марли“.

Най-ясно виждах как Ема играе с други деца — навярно нейни братчета и сестричета? Незнайно защо всички имаха къдрици и щастливи, хвърляха камъни по оранжерията.

Щях да правя хербарии. Френските ми прозорци щяха да имат леки, светли завеси, които щяха да потрепват от вятъра, а аз ще вървя боса от градината към къщата с градинарски ножици и кошница в ръце.

Долавях аромат на полузабравен сън. Беше ми така познато, сякаш бях идвала и преди, въпреки че знаех, че не съм. Откакто се помня, съм била на мнение, че лошото на парите е едно: обещават ти света, понякога дори закратко ти го дават — преди да ти го отнемат отново.

Изведнъж разбрах каква глупачка съм била. Трябваше да помисля за собствен дом при първа възможност. Трябваше да се пазаря за по-добро заплащане.

Така отчаяно желаех къщата, бях ненаситна от алчност. Готова бях да продам баба си, стига да беше жива и някой да ние да искаше да я купи.

Никога не съм желала нещо по-силно. Бих умряла за тази къща. Но нямаше нужда от подобни драми, защото тя вече беше моя. Само трябваше отнякъде да намеря половин милион лири.

Почти не си спомням как стигнахме до вкъщи, но щом веднъж се озовах в тесния си сбутан апартамент, се нахвърлих върху Антон. Чувствах се сякаш на косъм съм избегнала смъртта и съм видяла отблизо недостъпната за сетивата красота на божественото, след което отново съм се върнала в тялото си, защото е станала грешка и още не ми е дошло времето. Чувствах се съсипана.

— Защо ми я показа? Никога няма да можем да си я позволим.

— Послушай ме за минута — Антон драскаше някакви сметки върху една хартиена торба. — Продала си почти двеста хиляди екземпляра, така че ще получиш около сто хиляди лири от процента.

— Казвам ти, че няма да ми платят първия транш от процента преди септември, а това е почти след шест месеца. Къщата ще се продаде дотогава.

Той поклати глава.

— Можем да вземем заем срещу бъдещи доходи.

— Можем ли? Но Антон, къщата струва половин милион, а и ще ни трябват пари за ремонт.

— Мисли за бъдещето — настоя той с блеснали очи. — В един момент „Ай-Кон“ ще се обърне в печеливша фирма.

Замълчах си, за да не изглежда, че не го подкрепям. Но досега единственото нещо, което е обърнал „Ай-Кон“, беше стомахът ми, когато видях в баланса им какви суми са похарчили за обеди в Сохо да се подмазват на кого ли не и колко малко работа са получили.

— Но много по-важно е — продължи Антон, — че имаш договор за две книги.

— Но аз съм написала само две глави от втората.

Пък и доскоро никой от „Долкин Емери“ не го беше грижа. Чак когато „Церовете на Мими“ ги изненада с продажбите си, подписахме договор за две книги.

— Ами „Кристално чиста“? — явно Антон дълго беше обмислял. — Завършена е и е чудесна. Предложи им я.

Странно, но точно на следния ден се обади Таня. Искаше да види новата ми книга.

— Ще я направим с твърда корица, за да хванем коледния пазар.

Предстоеше ми трудно признание.

— Таня, няма нова книга.

— Моля?

— Имам дете и постоянно съм уморена. Не успях да се справя. Написала съм само две глави.

— Разбирам… — мълчание. — Мислехме си… че като имаш договор за две книги… е естествено да започнеш втората веднага щом си завършила първата. Но, права си, бебето, умората, пък и наистина беше прекалено заета.

Но явно не беше много доволна. Притеснена, се обадих на Антон.

— Дай й „Кристално чиста“ — повтори отново той.

— Но тя не е достатъчно добра. Не можах да си намеря агент за нея.

— Достатъчно е добра. Тия агенти не ги бива за нищо. Книгата е чудесна.

— Мислиш ли?

— Мисля.

След това се обадих на Таня и колебливо заговорих:

— Не зная дали ще ти хареса, изпращала съм я на много агенти…

Таня ме прекъсна:

— Да не би да ми казваш, че имаш друга книга?

— Да.

— Алилуя! Тя има друга книга — извика редакторката. Зад нея някой също надаваше радостни възгласи. — Ще изпратя куриер.

Късно същата нощ Таня отново позвъни:

— Много, много, много ми харесва.

— Прочете ли я? Много си бърза.

— Не можах да я оставя. Съвсем различна е от „Церовете на Мими“, много необикновена, но пак притежава магията на Лили Райт. Ще бъде коледният ни бестселър.

Скоро след това Джоджо говори с мен да подпиша нов договор за третата и четвъртата ми книга:

— Очевидно за много по-висок аванс от предишния.

— Видя ли — сияещ каза Антон.

Според Джоджо трябваше да подпишем договора сега, когато продажбите са в апогея си, или да изчакаме късната есен, когато новото ми издание с твърда корица щурмува класациите за най-продавани книги, защото ще имам още по-силна позиция да се пазаря.

— Ами ако изданието с твърди корици не влезе в класациите?

— Възможно е, но ти решаваш.

— А ти как мислиш?

— Според мен сега си в изключително силна позиция, но тя ще бъде още по-силна през ноември. Лили, трябва да ти е ясно едно: винаги има риск, в тази игра нищо не е сигурно. Съжалявам, скъпа. Знам, че не ти се иска, но само ти можеш да вземеш решение.

Антон ми обясни отказа на Джоджо да поеме отговорност.

— Не иска да те плаши, но предпочита да се подсигури. До края на деня трябва да решиш нещо, защото именно ти пишеш книгите. Знаеш, че ще те подкрепя, каквото и да решиш, но ти трябва да направиш окончателния избор.

Трябваше да гадая кое е най-доброто. Взимането на решение ме ужасяваше, защото можеше да се окаже погрешно, а и се осланях на мненията на другите повече, отколкото на моето собствено.

— Антон, ти какво ще кажеш?

— Не знам защо, но мисля, че трябва да изчакаме.

— Наистина ли? Защо не искаш веднага да вземем парите?

Той се засмя.

— Познаваш ме прекалено добре. Опитвам се да променя живота ни завинаги. Опитвам се да мисля в далечен план, нали разбираш. И в този смисъл навярно ще получиш повече пари, ако почакаш.

Чух се да казвам:

— Добре, тогава ще чакаме.

Беше ми по-лесно да реша да изчакам до ноември, отколкото да подпиша договора сега. Определено предизвикваше по-малко непосредствени последствия. Но не преставах да се измъчвам.

— Горката Лили — Антон придърпа брадичката ми към гърдите си и ме погали по косата.

— Внимавай — промълвих аз. — Не я търкай много, и без това е прекалено тънка.

— Извинявай. Откъде да знам, но чакай да ти кажа нещо, което ще те накара да се усмихнеш. Нали ти казах, че къщата ни струва четиристотин седемдесет и пет хиляди. Смъкнали са продажната цена! С петдесет хиляди!

— Защо?

— Обявена е за продан от почти четири месеца, започнали са да се отчайват.

— Защо не се е продала досега?

— Цената й е била твърде висока. Сега вече не е така, затова трябва да действаме, защото и други ще го сторят.

Но не можехме да се обвържем с такъв голям заем.

— Има толкова много неизвестни — повтарях. — Ами ако „Кристално чиста“ се издъни? Ами ако не мога да напиша друга книга и трябва да върна аванса?

— „Кристално чиста“ ще има успех и ще си вземем бавачка и ще можеш да се посветиш на писането. Тя дори ще има собствена спалня в новата къща.

Още се колебаех.

— Какво друго мислиш да направим, когато получиш процента си? — попита той. — Да си купим апартамент с една спалня на гъза на географията и да живеем един връз друг година и нещо, както сега, и всички да спим в една стая? После, когато парите дойдат, да го продадем и да купим нещо друго — данъкът ще излезе прекалено висок. Три процента от продажната цена, само за къщата е около петнадесет хиляди, които никога няма да си върнем.

— Май си обмислил всичко.

— В момента не мога да мисля за нищо друго — той се наведе към мен с убедителен поглед. — Според мен тази къща е тъкмо за нас. Там има чудесна стая, в която да пишеш, имаме място за бавачка и никога няма да се наложи да се местим отново. Добре, съгласен съм с теб, че още нямаме парите, но те идват. Ако ги чакаме да дойдат в банковата ни сметка, къщата отдавна ще бъде продадена — той поспря, за да си вземе дъх. — Лили, ти и аз нямаме друг избор.

Съгласих се. Нямаше как.

— Нека веднъж да постъпим правилно. Нека погледнем общата картина, Лили, прояви въображение. Освен това, нека те попитам нещо: обичаш ли тази къща?

Кимнах. Още щом влязох в нея, се влюбих до полуда и почувствах, че е точно за мен.

— И аз я обичам. Това е идеалната къща — на чудесна цена. Цените на къщите може да паднат тази година, но скоро ще се вдигнат отново. Може никога да не ни се отвори подобна възможност. Ще помогне ли, ако й хвърлим още един поглед?

Подскочих от радост. Копнеех да я видя отново.

Както при първото ми идване, отново ме обзе спокойното чувство, че съм си у дома. Беше по-силно отпреди. Антон беше прав, като каза, че сякаш не принадлежи на Лондон; беше къща, която можеш да намериш на поляна сред гората в стара вълшебна приказка. Озовала се между нейните стени, се чувствах в безопасност, обладана от очарование й.

Странно как все така се случва, но в деня, когато отидохме да видим къщата, бяхме уведомени от г-н Манатий, нашия хазяин, че заради „неочаквани разходи“ увеличава наема ни. Когато видях новата сума, едва не умрях — беше повече от два пъти по-голяма.

— Това е възмутително! Ще говоря с Ирина за това, и, о Боже… — прокарах ръка през очите си — с Лудия Пади. Ако му дадем дружен отпор, имаме по-голям шанс да успеем.

Но нито на Ирина, нито на Лудия Пади бяха увеличили наема.

— Вероятно Манатий е прочел за теб — каза Антон. — Опортюнистки негодник. Това е изнудване.

— Антон, не можем да си позволим новия наем, не може и дума да става.

Очите ни се срещнаха, блеснали от решителност.

— Ще трябва да се преместим.

Търсех навсякъде „знаци“ и с неохота си казах, че по-многозначителен от този няма да получа. Антон използва възможността.

— Искат четиристотин двадесет и пет хиляди. Казвам да им предложим четиристотин и да видим какво ще стане.

— Нямаме четиристотин хиляди, навярно нямаме и четиристотин.

— Нека направим оферта за къщата и да изчакаме. Не знаеш какво може да се случи, това не е обикновена верижна сделка, продавачите…

Продавачите! Той говореше на друг език, който не разбирах.

— …продавачите не са обвързани с верига, не им трябват парите, за да купят друга къща, просто чакат готовото наследство. Много по-вероятно е да приемат и по-ниска оферта, омръзнало им е да чакат да се продаде къщата на баща им, от която не могат да се отърват.

— Антон! Не можем да правим предложение за къщата, когато нямаме готови пари.

— Разбира се, че можем.

— Няма да повярваш — извика Антон. — Приеха офертата от четиристотин хиляди.

Почувствах, че лицето ми се обезцветява.

— Направил си оферта да купим къщата, а нямаме никакви пари! Идиот ли си, или що?

Той не спираше да се смее. Прегърна ме през врата, замаян от радост.

— Ще намерим пари.

— Откъде?

— От банката.

— Да нямаш намерение да обираш?

— Съгласен съм с теб, че не сме подходящи кандидати за ипотека. Трябва ни банка с въображение.

— Няма да участвам в това. Искам да се обадиш на бедния Грег и да му кажеш, че си му губил времето.

Той се развесели още повече.

— „Бедния Грег“! Лили, той е агент по недвижими имоти.

— Ако ти не му кажеш, аз ще го направя!

— Недей, Лили, не му се обаждай, дай ми малко време. Имай ми доверие.

— Не.

— Моля те, Лили, моля те, миличка, довери ми се — той ме притегли към себе си и любовта му към мен се изписа на лицето му. — Никога няма да направя нещо, което би ти навредило. През целия си живот ще правя красиви неща, за твое добро и за Ема. Моля те, имай ми доверие.

Вдигнах рамене. Не беше „да“, но не беше и „не“. Че кога ли е било.

Антон започна да води телефонни разговори, от онези, които изискваха да ми обръща гръб винаги, когато влизах в стаята. Когато питах: „Кой беше?“, той ми намигаше. В пощенската кутия започнаха да пристигат дебели пликове, които той отнасяше някъде, за да ги отвори насаме, и когато го питах за тях, следваха нови намигания и таинствени физиономии. Естествено, можех да настоя да ми каже, но явно не исках да узная.

Сънувах сън, в който се намирах в огромен склад и пакетирах планини от мои неща сред море от триметрови кашони. Цял кашон с единични обувки, друг пълен със счупени телевизори, после се опитвах да напъхам камината в кашон с размер на кутия от бисквити, когато един безплътен глас каза:

— Всички камини трябва да се прибират на сигурно място.

После сънят се промени и Ема и аз седяхме на затревената ивица по средата на едно шосе, заедно с всичките кашони, и с тъпа болка чувствах, че няма място, което да наречем наш дом.

Но когато се събудих, не спрях да мисля за къщата и с любов да мечтая за нея. Във въображението си бях боядисвала, наредила и обзавела всички стаи и постоянно пренареждах мебелите, сякаш беше кукленска къща. Имах кремаво, струговано, старинно френско легло с гардероб с орнаменти, за да му подхожда, таблата на леглото беше от месинг, матракът скърцаше очарователно, краката му бяха извити, имаше тумбести нощни шкафчета, меки възглавници, сатенени пухеници, килимчета, постлани тук и там по лъскавия дървен под…

Когато си мислех, че ще живеем там, си представях живота в друга светлина. Исках да имам още деца, поне две, но това беше желание, което дълбоко бях потиснала, защото в условията, при които живеехме сега, просто не беше възможно. Но в новата къща можеше да се случи.

По-късно Антон дойде при мен и каза:

— Лили, светлина на живота ми, любов моя, свободна ли си утре следобед?

— Защо? — попитах подозрително. Думи като „любов на моя живот“ предхождаха молба да прибера сакото му от химическото чистене, за да го облече за работа.

— Ще ни приемат за разговор в една банка.

Сърцето ми спря.

— Ти не си…

— Естествено, че съм, ma petite (ma petite — малка моя (фр.) — Б. пр.), моя тиквичке.

Следобед оставихме Ема при Ирина и я помолихме да не си слага отново зелената маска за лице. После, издокарани с най-хубавите си дрехи, пристигнахме в банката, където ни посрещнаха трима почти еднакви мъже в траурни костюми. Притеснявах се, сякаш сме дошли в кабинета им под чужда самоличност, но Антон бе ослепителен. Дори и мен можеше да убеди. Заговори каква звезда съм станала, как това било началото на бляскава кариера, каква ще бъде ползата им, ако и те участват в нея, как ще останем верни в бъдеще, когато милионите потекат и вече имаме други къщи в Ню Йорк, Монте Карло и Летъркени. (Откъдето идва родът Калоран.) После, за да подкрепи големите си приказки, показа писма от Джоджо и счетоводителите на „Долкин Емери“, копия от документите за продажбите ми до момента, прогноза за продажбите на „Кристално чиста“, изготвена от директора по продажбите на „Долкин Емери“ и приблизителните очаквания колко мога да спечеля от тях. (Много, както излизаше. Изненада ме амбицията им.)

За да успокои тревогите им, че нямаме нито влог, нито постоянни приходи, той представи план за изплащането на заема, според който първата голяма вноска беше дължима, когато получа първия си чек за процента през септември, а втората, когато подпиша договора през ноември.

— Господа, не се безпокойте, че няма да си получите парите.

С последен замах, той извади три екземпляра от „Церовете на Мими“, които подписах за съпругите на мъжете с траурните костюми.

— В кърпа са ни вързани — обяви той, щом се прибрахме в къщи.

Писмото с решението на банката пристигна два дни по-късно. Стомахът ми се сви, гадеше ми се, докато двамата се опитвахме да скъсаме плика. Очите ми се плъзгаха по редовете, докато се опитвах да схвана смисъла им, но Антон се оказа по-бърз.

— Да го вземат мътните!

— Какво?

— Пожелават ни успех, но не сме подходящи за кредит.

— Е, това е — отвърнах, бях съсипана и странно, но едновременно донякъде облекчена. — Мръсници.

Но, разбира се, това не беше всичко. Антон, както винаги оптимист, уговори среща в друга банка.

— Като почукаш на повече врати, най-накрая някой ще ти отвори.

Въпреки усилията му, и втората банка ни отхвърли, той дори не спря да си оближе раните, преди да се втурне да търси трета. Този път, като знаех колко голяма е възможността пак да ни откажат, се чувствах почти като измамница. И след като получихме писмото, в което изразяваха съжаленията си, го помолих да престане.

— Само още веднъж — настоя той — много лесно се предаваш.

Хранех Ема на закуска, протяжно действие, в резултат от което оставаха пръски от бебешка каша по пода, стените и косата ми, когато Антон метна на масата някакво писмо.

— Я прочети това.

Хилеше се като смахнат.

— Кажи ми — страх ме беше да повярвам, но какво друго би могло да бъде…

— Банката отговаря с „да“, ще ни заемат парите. Къщата е наша.

Това ме накара да скоча в прегръдките му и той се завъртя като вихър из кухнята, смеехме се до изнемога. После се смълчах и го загледах изплашена.

Беше някакъв алхимик, сигурно така беше. Как успяваше да намира мечтаното решение, да го сътворява от нищото? Беше ми намерил агент, който ми намери издател, беше „намерил“ втората ми книга, а сега ми даваше бленуваната къща, въпреки че нямаше никакви пари.

— Как го правиш? — попитах го плахо. — Да не си сключил сделка с дявола?

Той потри въображаемия медал на гърдите си, после се засмя на себе си.

— Лили, приеми поклона ми. Кланя ти се, защото ще ми донесеш един тон пари през септември и още, когато подпишеш новия си договор. Без теб и душата да си дам, няма да постигна нищо.

— Олеле! — успях да спася писмото от Ема, която внимателно го мажеше с каша, използвайки опакото на лъжицата си. Тя разтревожено изписка, но беше като в капан на високото си столче и не можа да направи нищо. Докато четях напечатаната страница, сърцето ми бавно започна да се разтапя от радост. Ако банката беше отговорила утвърдително, тогава всичко щеше да бъде наред. Ясно, мислеха, че ще спечеля достатъчно, за да им върна парите; това не беше просто заем, беше инвестиция в кариерата ми.

След което стигнах до едно изречение, от което потокът на радостта ми рязко пресъхна. Поех си дъх.

Ема също. Очите й бяха разширени и разтревожени, също като моите.

— Антон, пише, че заемът е „обект на проучване“. Какво значи това? Антон, какво значи?

— Искат да са сигурни, че къщата струва толкова, колкото ни дават като заем, в случай, че не можем да го изплатим, трябва им гаранция.

Трепнах. Думата „гаранция“ ме накара да замръзна; припомни ми деня, когато трябваше да напуснем къщата в Гилдфорд.

— Значи правят проучване, за да се уверят, че къщата си струва. Ами ако не е така?

— Струва ли си според теб?

— Да, но…

— Ами това е.

Антон отвори писмото. Прочете го мълчаливо, но мрачна сянка премина през стаята.

— Какво има?

Той си прочисти гърлото.

— Това е резултатът от проучването на банката.

— И?

— Подът бил прогнил в предната стая. Много сериозно, според тях.

Стомахът ми се сви от разочарование, в очите ми напираха сълзи. Нашата красива, прекрасна къща. Ами къпиновите храсти, аз с ефирната рокля и кошница в ръка? Разточителните вечери, на които щях да каня Ники и Саймън, Мики и Киара, Вив, Баз и Дзкез и всички хора, които са ни канили с Антон в домовете си и които никога не съм приемала тук, защото е прекалено тясно?

Чух се да казвам:

— Е, какво да се прави.

— Лили, нищо не е свършило, гнилият под може да се поправи! Дребна работа! Все пак ни отпускат ипотеката, но за по-малко. За триста и осемдесет хиляди.

— Откъде ще намерим двадесет хиляди?

— Горе главата, Лили, няма да се наложи. Отново ще говорим със собствениците и ще свалим офертата с двадесет бона.

— Но все пак ще трябва да поправим гнилия под! Повтарям, откъде ще намерим двадесет хиляди?

— Няма начин ремонтът на няколко квадратни метра прогнило дюшеме да струва двадесет хиляди.

— Но банката казва…

— Банката просто се подсигурява. Ти как мислиш?!

— Добре — съгласих се аз — направи каквото трябва.

За мое крайно учудване собствениците приеха по-ниската цена. Колко поличби още ми трябваха, че къщата беше моя? Независимо от това, накрая пак ме обзе колебание, когато Антон попита:

— Купуваме ли я?

Чух се да отговарям:

— Не, прекалено ме е страх.

— Добре.

— Добре ли? — погледнах го с изненада.

— Добре, твърде много се страхуваш. Да забравим за нея.

— Не го мислиш. Опитваш се да ми приложиш някакъв психологически номер.

Той поклати глава.

— Не. Само искам да си щастлива.

Изггледах го подозрително. Струва ми се, че му вярвах.

— Добре тогава. Говори ми за къщата.

Той се колебаеше.

— Сигурна ли си?

— Побързай, Антон, преди отново да съм си променила решението, кажи ми как ще стане.

— Е, хубаво! — Той изброи всички причини, поради които искахме да купим къщата: щяхме да получим пари от процента; кариерата ми напредваше и през ноември щях да получа огромен аванс; банката — иначе забележително предпазлива — ни е дала одобрението си; да купим тази къща беше по-добре, отколкото да купим някое малко жилище сега и да преживеем ново пренасяне след година; не искаме коя да е къща, влюбени сме именно в тази, тя е точно за нас. И накрая:

— Ако не потръгне, можем да продадем къщата и да получим повече, отколкото сме платили.

— Ами ако цената й спадне, вместо да се покачи, и накрая се окаже, че дължим купища пари?

— Подобна къща, в такъв квартал? Естествено, че ще поскъпне, не ще и дума. Няма да загубим. Нищо лошо няма да стане.