Мъжът на най-добрата ми приятелка

ДЖОДЖО

От деня, в който Олга и Ричи хванаха Джоджо и Марк да обядват заедно в „При Антонио“, Джоджо се тревожеше, че всички в агенцията знаят. Но като изключим, че Дългия Боб от време на време я гледаше особено, никой друг не се отнасяше към нея различно.

Всъщност, без дори да ги моли, и Дан Суон, и Джослин Форсайт я увериха, че когато през ноември дойде време да се избира нов съдружник, тя ще получи подкрепата им. Убедена, че Марк също ще гласува за нея, й трябваше само още един глас и се чудеше към кого да се обърне.

Джим Суийтмън? Защо дори да си дава труда да опитва? Отношенията им бяха обтегнати от месеци, откакто Каси Ейвъри дойде в кантората. А и той от отдавна беше в един отбор с Ричи Гант. Но умните момичета никога не са злопаметни, така че Джоджо не виждаше нищо лошо в това да бъде мила с Джим. Разбира се, не прекалено, защото щеше да изглежда подозрително, нали така?

Олга Фишър? Въпреки че я беше видяла да обядва с Ричи Гант, Джоджо реши, че няма да изгуби, ако действа и на този фронт. Затова й купи видеокасета за размножителните навици на кралския пингвин, без да прави забележки за женската солидарност. А Никлъс и Кам в Единбург? Естествено, често се бе срещала с тях, но не бяха близки. Не идваха често в Лондон и когато го стореха, оставаха само колкото беше необходимо, за да кажат на всички колко мразят този град.

— Защо — мърмореха те, — не може тези проклети срещи да се правят в Единбург?

Бяха странна двойка. Никлъс беше буен брадат мъж на четиридесет и няколко, а Кам — невероятно блед келт с пастелносини очи и среднодълга кестенява коса, склонен към изтънчени, но язвителни забележки.

Джоджо се опита да ги привлече на своя страна един петък след поредната среща.

— Здравейте, Никлъс, аз…

— Мразя го този Лондон — оплака се Никлъс. — Пълен е с превозни средства…

— … и англичани — завършиха в един глас с Кам.

— Хайде Кам, да вдигаме гълъбите.

— Да, но… — започна Джоджо, не знаейки как да ги заговори.

Никлъс й хвърли гневен поглед, а Кам се вторачи в нея с бебешкосините си очи.

— Трябва да хванем полета си.

— Извинявайте, аз… ами, желая ви приятен полет.

Преди следващото им посещение в лондонския клон, Джоджо им изпрати имейл, за да им предложи да обядват заедно — но без резултат. Освен ако нямало непреодолими обстоятелства, заяви Никлъс, имали навика да хващат влака за Единбург в три и тридесет. Очевидно Джоджо не можеше да се причисли към непреодолимите обстоятелства.

Дявол да го вземе, рече си тя. Тия двамата се изплъзват като живак. Имаше само едно решение. Малко крайно, наистина, но май единствената възможност да проведат нормален разговор бе да ги посети.

Не че беше чак такъв проблем. Беше чувала, че Единбург е красив град и навярно Марк също щеше да си намери причина да отскочи дотам…

Но се оказа трудно да намери пролука. Кам замина на почивка за цели три седмици през септември, после Джоджо трябваше да присъства на Панаира на книгата във Франкфурт, след това Никлъс изчезна за две седмици. Накрая се уговориха да се срещнат в края на октомври, по-малко от четири седмици преди Джослин да се оттегли. Джоджо не беше доволна, че ще замине толкова късно, но от друга страна, така беше по-добре. Щяха да се сетят за нея по време на гласуването.

Отлетяха с Марк невероятно рано една петъчна сутрин, тя имаше среща с Никлъс и Кам преди обяд, Марк щеше да ги посети следобед, после… приятен уикенд в хубав хотел. Чудесно!

В самолета попита Марк:

— Ще ми дадеш ли съвет?

— Каквото и да правиш, не се дръж покровителствено. Те са малко… как да кажа… докачливи по отношение на второстепенното си положение. Особено след като вършат огромно количество работа. Шотландия изглежда има диспропорционално голям брой продаваеми писатели. Покажи У-В-А-Ж-Е-Н-И-Е.

— Ясно.

Марк отиде да се регистрира в хотела, а Джоджо взе такси до главната квартира на „Липмън Хай“ в Единбург — постройка от сив камък на криволичеща старинна улица. Джоджо се влюби в нея. Никлъс и Кам я приветстваха с учтиви, но не и възторжени думи. Но тя сякаш грееше. Щастлива беше да е тук. Всичко беше тъй древно.

Представиха я на още седмина други служители и й показаха кантората, малката заседателна зала, дори и помещението за хранене.

— Тук аз и Никлъс притопляме на микровълновата печка купичките си с юфка за обед.

— Тъй е — избоботи Никлъс. — Или скромните си сандвичи.

Джоджо не знаеше дали да се засмее. По-добре не, реши накрая тя.

След като се върнаха в кабинета на Никлъс, той каза:

— Но ти не си изминала целия този път само да се възхитиш на сградата ни. С какво можем да ти помогнем, Джоджо?

Да се преструва, че това е посещение на любезност, щеше да е непочтено. Радваше я идеята, че са така прями.

— Приятели, вие имате нещо, което аз искам.

— Ох, аз съм мъж с щастлив брак — отвърна Никлъс.

— А на мен ми е минало времето — добави Кам.

— Дявол да го вземе — Джоджо щракна с пръсти. — Ударих на камък!

— Както и да е — провлечено заговори Никлъс. — Едно птиченце ни каза, че се задяваш с нашия управляващ мениджър.

Джоджо почервеня. Не го беше очаквала. Нима всички съдружници знаеха?

— Кое птиченце? Я да позная.

— Онзи пъпчив младок, Ричи Гант.

Тя вдигна рамене в опит да прикрие гнева си.

— Какво мога да кажа?

— И същият този Марк Ейвъри ще ни навести днес. — Никлъс се обърна към Кам с престорена изненада. — Не е ли истинско съвпадение, Камърън? И двамата да дойдат в Единбург в един и същи ден?

— Вярно, Никлъс, какво съвпадение.

— Но са дошли с различни полети, разбира се.

— Естествено — съгласи се Кам и се обърна към Джоджо. — Нали?

Тя се насили да се засмее.

— Е, хванахте ме.

Боже, тия двамата бяха корави като кремък.

— Спокойно, кукло — измърка Никлъс. — Изкарай си мръсния уикенд. Къде сте отседнали? На някое луксозно местенце? В Балморал?

Джоджо поклати глава. Искаше й се да бяха отишли в някой второразреден хотел с единични легла и обща баня в дьното на коридора. Сега излизаше, че е организирала срещата си с тях покрай малката си любовна ваканция, а тия двамата бяха твърде докачливи.

— Не харесваме Ричи Гант — продължи апатично Никлъс. — Нали, Кам?

— Да — съгласи се Кам, — прилича на хиена.

— Бих казал, че е противен.

— Отвратителен.

— Чудовищен.

— Идвал е да ви посети, така ли?

— О, да. Преди месеци, веднага щом старият Джок обяви, че ще се оттегли.

Трябва да му се признае на малкия мизерник, че не пропуска възможност.

Продължавай да се усмихваш, каза си тя. Нямаше какво друго да направи. И се постарай да не се държиш покровителствено. Покажи У-В-А-Ж-Е-Н-И-Е.

— Знаете ли защо съм тук? — тя посочи презентацията си със списъка на авторите, диаграмите, графиките и заключенията, които показваха отличните й дългосрочни перспективи.

— Не сега — махна с ръка Никлъс, — остави я при нас. Ще я прочетем, когато няма нищо интересно по телевизията.

— Щом си дошла на крака, искаме да научим нещо за теб.

Джоджо театрално въздъхна.

— Искате да докажа, че наистина съм червенокоса. Толкова пъти…

Това ги разсмя. За щастие.

— Разкажи ни за времето, когато си била полицайка. Правила ли си секс с униформа? С някой колега?

— Стига, Кам — не може да задаваш такива въпроси на момичето.

— Разбира се, че мога.

— Е, правила ли си?

— Опасявам се, че не. Съжалявам, Кам. Но пък съм правила секс с пожарникар — той ми беше първото истинско гадже — и понякога беше с униформа, горе-долу, доколкото изобщо беше облечен. А понякога носеше и каска.

— Разкажи ми повече!

— Аз пък исках да науча как се преследват лошите.

— Мога да изпълнявам двойни задачи.

Не точно това очакваше от срещата, но ако щеше да й осигури повишението, трябваше да продължи. Така че им разказа за човека, който беше стрелял с пушка по съседа си, защото пускал телевизора прекалено силно, как са открили самоубиец, обесен в един гардероб, и за сквернословията на баща си. Постара се да накара историите си да прозвучат драматично и страшно и когато дойде време Никлъс и Кам да тръгнат за срещата си на обед, първият каза:

— Джоджо, много ни освежи.

— Знам, че малко те закачихме, но наистина се радваме, че дойде да ни видиш — добави Кам. — Много приятен човек си, за разлика от онази ревливка Орора Хол.

— И тя ли е идвала?

— И тя, и онзи другият — Слоун, освен това Лобелия Френч и оня чудатият, дето няма брадичка, всички се изредиха. Чудехме се защо се бавиш. Рекохме си да не сме те обидили.

Те се облегнаха един на друг и си размениха още един шеговит поглед.

Тя се изправи, протегна ръка и каза:

— Благодаря, че ми отделихте от времето си — и се запъти да си ходи.

Никлъс и Кам се спогледаха с изненада.

— Няма ли подаръци?

Ричи Гант сигурно беше домъкнал бутилки с пиене, пури… танцьорки. А Слоун навярно бе донесъл отлежало вино от избата на баща си. Трябваше да се сети.

— Няма подаръци — отвърна тя със съжаление. — Не помислих за това.

— Ние обичаме подаръците.

— Съжалявам.

— Но те уважаваме, задето дойде с празни ръце.

— Така ли? Значи съм вътре? — тя се опита да се усмихне.

— Трябва да прегледаме информацията за всички кандидати. Боже, какъв непосилен труд… но те харесваме. Нали? — обърна се Никлъс към Кам.

— О, да, май доста те харесваме.

— Нали не съм като хиена?

— Нито си ужасна или отвратителна. Всъщност миришеш много приятно.

— И си живописна.

— Именно. Неподправена, естествена красота. Пожелаваме ти приятен, секси уикенд, с приятния, секси Марк Ейвъри.

В неделя вечерта, когато Джоджо се приземи на Хийтроу, беше щастлива. В крайна сметка, въпреки лошото начало, срещата със съдружниците от Единбург не би могла да мине по-добре.

Понеделник сутрин, началото на ноември

До: Jojo.harvey@LIPMANAIGH.co

От: Mark.avery@LIPMANAIGH.со

Относно: Новини. Навярно лоши

Джослин промени датата на оттеглянето за януари. Започнал е работа в „Липмън Хай“ през януари, преди тридесет и седем години, и като истински традиционалист иска да изпълни годишнината.

До: Mark.avery@LIPMANAIGH.со

От: Jojo.harvey@LIPMANAIGH.co

Относно: Тридесет и седем не е кръгла годишнина

!

Целувки: Дж

Глупости, помисли си Джоджо. Луд, та дрънка.

До: Jojo.harvey@LIPMANAIGH.co

От: Mark.avery@LIPMANAIGH.со

Относно: Новини. Навярно лоши.

Означава, че решението за новия партньор няма да се вземе преди януари.

Джоджо се втренчи в екрана.

— По дяволите!

Беше се настроила за края на ноември. Въпреки че не зависеше само от това, животът й имаше цел.

Понеделник през нощта, апартаментът на Джоджо

— Сега какво ще правим? — попита Марк.

— С кое?

— С нас.

Джоджо потъна в мисли.

— Казахме си, че ще изчакаме до приемането на новия партньор. Нищо не се е променило. Просто отлагаме с няколко месеца.

— Какъв смисъл има да чакаме? Всички в издателството така и така знаят, благодарение на Ричи Голямата уста.

— Мисля, че това вече го обсъдихме.

— Омръзна ми да чакам, а и всички знаят.

— Но както каза през лятото, едно е да знаят, че имаме връзка, друго е да напуснеш съпругата си и да дойдеш да живееш при мен. Хайде — тя го погледна утешително. — Няма да чакаме още дълго.

Но той не искаше да се съгласи. Беше ядосан и дори не се опитваше да го крие.

— Ти беше този, който пожела да почакаме, докато изберат нов партньор! — сопна се тя.

— Но сега, след като всички знаят, ще мине по-безболезнено. Отивам си.

Тя чу как вратата се затвори зад него. Не беше на добро.

Сутринта

Джоджо включи компютъра си. Беше угрижена. Новият списък на най-продаваните книги се появяваше в девет часа всяка сряда сутрин и тя малко се безпокоеше за новото издание с твърди корици на Лили Райт. След шеметния успех на „Церовете на Мими“ всички безгрижно очакваха новата книга да се издигне в класациите и на съвещанията за продажбите в „Долкин Емери“ предвиждаха, че по Коледа ще заееме първото място. Но, поне отначало, Джоджо имаше леки съмнения; „Кристално чиста“ беше много по-различна книга от „Церовете на Мими“. (Всъщност представляваше отличен, интелигентен, състрадателен социален анализ. Но крайният реализъм, така противоположен на духа на „Церовете на Мими“, стряскаше.)

Таня настоя Лили да й изпрати „Кристално чиста“, без Джоджо да я чете, и когато Джоджо се намеси, сделката вече беше сключена — малко неетично от страна на Таня. Ако Джоджо я беше видяла, навярно щеше да се изкаже против публикуването й, щеше да посъветва Лили да изчака една година и да напише друга книга. Но не й дадоха тази възможност.

Истината бе, че Таня се прехласваше по „Кристално чиста“, а тя си знаеше работата. Което е по-важно, осигури огромен бюджет за реклама и маркетинг; явно всички от „Долкин Емери“ се бяха включили. През май, точно когато Таня беше приела книгата, Джоджо присъства на предварителна маркетингова среща и издателите бяха толкова въодушевени, че и тя се убеди. Всички бяха ентусиазирани — и търговците на книги, и читателите обичаха Лили, а „Кристално чиста“ беше чудесна книга. Но по-късно изпълзяха колебания. През август две вериги супермаркети намалиха наполовина поръчките си, след като купувачите им бяха прочели пилотното издание и бяха разбрали колко различна е „Кристално чиста“ от „Церовете на Мими“. После подвързията притесни „Долкин Емери“. Много приличаше на тази на „Церовете на Мими“ — махнаха я и я замениха с по-сериозна.

Датата на издаването бе двадесет и пети октомври. Проучванията сред книжарниците сочеха, че продажбите вървят бавно, но класацията щеше да покаже истината.

Джоджо проследи първите десет — нищо. Първите двадесет — отново нищо. Иймън Фарел беше четиридесет и четвърти, а Марджъри Франкс, авторка на трилъри, се задържала на шестдесет и първо място. Но къде беше Лили? Продължи да чете, надолу, надолу, надолу. Сигурно съм я пропуснала, помисли си тя — и тогава я забеляза, чак на номер 168. През първата седмица се бяха продали само 347 екземпляра. Очакваше се „Кристално чиста“ да дебютира в първата десетка, но изглежда залежаваше по рафтовете.

— И „Церовете на Мими“ стартира бавно — напомни й Манодж.

— „Церовете на Мими“ нямаше зад гърба си кампания за хиляди лири.

Веднага се срещна с Патрик Пилкингтън-Смайт, директор по продажбите на „Долкин Емери“, и настоя да увеличат рекламния бюджет.

— Трябват ни повече печатни реклами, особено в неделните вестници, които ще излязат по Коледа. И цената на книгата трябва да се намали.

— Спокойно. Нека още да не се плашим — провлече Патрик. — Още е рано. Много хубави книги се продават в момента.

Добре. Може би имаше право. От септември насам пазарът беше пренаситен с издания с твърди корици, пуснати, за да се състезават за наградата „Букър“. Да не говорим за биографиите на знаменитости, от които ставаха прекрасни коледни подаръци.

— Ще се заема, когато наближи Коледа.

Планът на Джоджо беше Да започне преговори за новия договор на Лили седмица след отпечатването на „Кристално чиста“ — ако всичко връвеше както трябва, звездата на Лили щеше да е в зенита си. Джоджо се беше надявала, че ще проведе преговорите като насън; мислеше, че въпросът ще бъде единствено дали ще убеди „Долкин Емери“ да дадат на Лили неприлично огромна.сума, или ще се съгласят просто

на отвратително голяма. Вече не беше така уверена.

Хубаво поне, че Лили тръгваше на триседмично промоционално турне. Това можеше да посъживи продажбите.

Джоджо позвъни на Таня Тийл. След като се увери, че звучи спокойно и уверено, започна.

— Дойде време да се пазарим за пуйката — новият договор на Лили Райт. Готови сме да го сключим.

— Какво да сключите?

Мътните го взели. Джоджо запази спокойствие.

— Новия договор.

— Добре. Да видим. Казваш, че тя работи върху нещо ново? Май по-добре ще е първо да му хвърля един поглед. Преди да стане дума за сумата.

Това не беше ентусиазираната реакция, на която се надяваше Джоджо. Нима същата жена я преследваше ден и нощ миналия май, за да сключат нов договор?

Все още весело, тя се съгласи:

— Седем глави от ВЕЛИКОЛЕПНАТА нова книга на Лили Райт веднага пристигат при теб. Приготви си чековата книжка!

Сряда вечерта

Видя се с Беки за по една бърза пица.

След като седнаха, Джоджо започна:

— Знаеш ли какво, мензисът ми закъснява.

Беки запази спокойствие.

— С колко?

— Три дни. Знам, че може нищо да няма, но винаги е редовен. И се чувствам странно.

— Как?

— Като замаяна. И някак не ми се пуши.

— Боже. О, Боже! — Беки захапа кокалчетата на ръцете си. — Направи ли си тест?

— Тази сутрин. Отрицателен е. Но е рано, нали, прекалено рано?

— Възможно ли е нещо да се е случило?

— Използваме презервативи, но стават инциденти. И го правихме точно по средата на цикъла. Лесно е да си спомниш точно кога, когато ходиш с женен мъж.

— Не се оплаквай толкова, с Анди не сме правили секс от един месец.

— Добре ли си?

— Никога не съм се чувствала по-добре. Изчакай, когато с Марк спрете да правите секс, тогава наистина ще се почувствате заедно. Как мислиш, че ще го приеме Марк? — Беки грижливо подбираше думите си. — Има ли възможност да не се зарадва?

Джоджо се замисли.

— Знам ли. Със сигурност ще откачи. В единия или в другия смисъл. Ами аз? Радвам ли се?

— Радваш ли се?

— Не е сега моментът да имам дете.

— Никога не е моментът — за никого, не само за теб. Докато чакаш подходящия момент, ще стане прекалено късно.

— Права си. С едно бебе не идва краят на света. Просто… Чувствам се така виновна пред Каси и децата. Това още повече ще влоши нещата.

— Може да не е случайно — предположи Беки. — Може да ти залага капан. Или ти сама да искаш да се обвържеш. — Тя въздъхна. — Щастливка. С радост бих надула корема, но все още не можем да си позволим дете.

— Ако стана съдружник, и моите доходи ще спаднат през следващите три години.

— Какво?

— Съдружниците трябва да инвестират пари. Когато Джослин се оттегли — ако изобщо го направи — ще си изтегли дивидентите. От новия съдружник се очаква да вложи на тяхно място своя сума.

— Колко?

— Петдесет хиляди.

— Петдесет хиляди? Откъде ще намериш толкова?

— Няма да се наложи. Практиката е да ги удържат от бъдещите приходи и да ми плащат с петдесет процента по-малко през първите три години.

Четвъртък вечерта, у Беки и Анди

Анди отвори вратата.

— Е?

— Тестът е все още отрицателен. Но…

Анди печално поклати глава.

— Искаш ли съвет от мен? Не му казвай. Просто тихомълком го махни.

— В никакъв случай — възпротиви се Джоджо. — Това е и негов проблем.

— О-хо! — плесна с ръце Анди. — Ето какво различава мъжете от момчетата.

— Я се разкарай. — Но Джоджо се питаше дали Марк няма да побегне презглава? Дали няма да настоява да направи аборт и да се прибере при семейството си? — Ще му кажа. И знаеш ли какво? Ако се опитва да ме разиграва, ще му се изсмея в лицето.

Петък вечер, апартаментът на Джоджо

— Познай какво — започна Джоджо.

Марк я огледа, после още веднъж, и нещо в погледа му се промени, когато промълви:

— Бременна си.

Тя стъписано замълча.

— Да се неначуди човек. Е, мензисът ми закъснява с пет дни, но тестът е отрицателен.

— Това не означава нищо. Същото стана и с Каси. Тестът продължаваше да е отрицателен, а тя беше в напреднала бременност.

Загледаха се един в друг, докато осмислят казаното, а после и двамата избухнаха в ужасен кикот.

— По дяволите — задъхваше се Джоджо — всички знаем какво следва. Вината е явно у мен, ти се ядосваш и правиш така, че да ме уволнят.

— После установяваш, че Каси също е бременна, малко повече от теб, и че правим голям купон за подновяване на брачните клетви.

— Аз разбирам чак когато погрешка ми изпращат покана.

Това им беше познато и те отново се разсмяха.

— Трябва да ти кажа, че баща ми ще побеснее и ще иска да те убие. Ще те нападне някоя черна нощ с тримата ми братя, грабнал пушка.

— По-добре тогава да направя от теб почтена жена.

После новината стигна до съзнанието му и той потъна в мълчание. Прокара ръка през лицето си, после още веднъж.

— Така се съсредоточавам.

— Ще избягаш ли от мен?

Ръката му замръзна и той я изгледа ужасен.

— Не!

— Правилен отговор.

— Но това е сериозно, Джоджо. Не го бяхме планирали.

— И аз забелязах същото.

— Предполагам, че винаги съм знаел, че някога ще се случи. Ние заедно. Деца. — Той замълча и тъжно добави: — Но не тъй скоро.

— Колко зле се чувстваш?

— Честно, Джоджо — той я погледна в очите и тя позна, че се колебае дали да я излъже, или да й даде честен отговор, идващ от дълбините на душата му. — Честно, бих искал да прекараме известно време само ние двамата, преди да дойдат децата. Да започнем съвместния си живот и веднага да го делим с някой друг, предполагам, аз… — той потърси правилната дума — …чувствам се пренебрегнат. — Тежка въздишка. — Знаеш колко много обичам децата си. Ще обичам и нашето. Но след като месеци поред се крием — той леко се засмя на себе си, — ми се искаше да прекараме известно време необезпокоявани. — Смръщи чело. — Как се случи?

Джоджо го изгледа.

— Ами момчето легнало до момичето и пъхнало своето…

— Не, искам да кажа, внимавахме, нали?

— Стават и фалове.

Призна, че е права.

— Да, предполагам, че е така. Но моментът не е подходящ във финансово отношение. Ще се наложи да се погрижа за Каси и децата. Ти и аз трябва да решим къде ще живеем. Не можем да останем в твоя апартамент завинаги, особено с дете. После, ако престанеш да работиш, ще ни липсват доходите ти.

— Че защо ще спирам да работя? Аз съм бременна — ако въобще съм — не съм болна. Страхуваш се, че ще заприличам на Луиза.

— Не само на Луиза. Виждал съм го толкова пъти: при жените, които имат деца, приоритетите се променят. Това не е преценка, а наблюдение. Това е тяхно изключително право.

— Аз съм различна.

Той сви рамене. Не беше съгласен.

— Марк, това съм аз.

Той се засмя на яростта й, след което и тя се разсмя, а накрая едновременно изрецитираха:

— Всички така твърдят.

— Трябва веднага да кажа на Каси. Не можем да отлагаме повече.

Джоджо цялата потръпна от срам.

— От това, че съм бременна, тя ще се почувства още по-зле.

— Зная. Но не е честно към нея да крием.

— Прав си, но защо не почакаш, докато получим положителен резултат и напълно сме сигурни?

Марк доби раздразнен вид, после взе ръката й.

— Джоджо, послушай ме. Много е важно. Все някога трябва да кажем на Каси.

— Знам — промълви тя.

— Познаваш Каси. Видя, че е интелигентна жена, която се уважава, не е от типа съпруги, които биха искали да научат последни. Определено смятам, че би предпочела да научи истината, вместо да я правят на глупачка.

— Мислиш ли?

— Но отсега ти казвам, няма да е приятно. Ще бъде изключително неприятно, но ще свърши. Ще се заема с това, тя е моя жена. Ти си смел човек, Джоджо, и куражът ще ти трябва. Проблемът няма да се разреши от само себе си.

— Ами ако и тя си намери някого и те напусне? Колко хубаво би било.

Той въздъхна.

— Добре. Моли се Каси да си намери друг. — После тонът му се промени. — И освен това престани да ме разиграваш.

Сякаш я затисна невидима тежест.

— Не те разигравам.

— Така ли, Джоджо. Защото точно на това започва да прилича. Слушай, изборът на нов съдружник е след осем седмици. Тогава напускам съпругата си и идвам да живея при теб. Ако не искаш това да стане, по-добре ми кажи.

Тя изпадна в паника.

— Наистина го искам. Но ми е много трудно. Ужасно ми е да нараня Каси и да открадна съпруга й. Не съм възпитана по този начин.

— И аз не съм възпитан така. Не само на теб ти е трудно, но аз го правя, защото те обичам. И започва да ми се струва, че не изпитваме едно и също.

Инстинктът й подсказа, че навлиза в много опасни води. Беше на косъм да го загуби.

— Марк, ти пожела да почакаме до избора на нов партньор. Не помня аз да съм настоявала.

— Не веднага. Но ако не беше подозрението ти, че нарочно отлагам, щеше да предложиш същото. И то много упорито, по мое мнение.

Това му беше лошото на Марк. Беше прекалено умен.

Сега тя трябваше да избере, да се престраши или да се остави на течението. Ще се престраши.

— Изчакваме, докато разберем дали тестът е положителен, после й казваме. Става ли?

Той я изгледа с тъмните си очи и бавно изрече:

— Пише ти се черна точка, но съм съгласен.

— Черна точка? Не ми говори така. Не съм издател, който е закъснял да си плати процента.

Но той не й се извини. Излезе, без да каже нищо.

Цяла нощ будува и размишлява. Марк, какъвто бе умен, долавяше всяка нейна мисъл. А тя се чувстваше в капан: никога не беше искала да стане поводът Марк да напусне Каси. Беше се надявала някакво външно събитие да разреши нещата — любимият й сценарий беше как Каси среща някой друг. Но Марк грешеше, ако мислеше, че тя го разиграва. Привързаността й към него беше твърда като скала. Понякога се питаше защо е така. Притежаваше трите най-важни качества — беше умен, забавен и секси — но причината беше по-голяма и се изплъзваше недоловимо. Можеш да опишеш качествата, които обичаш у някого — неговата самоувереност, интелекта му, великолепното му телосложение — но винаги нещо ще липсва, факторът хикс, магическата съставка. А Марк притежаваше вълшебното прахче, и то в огромни количества.

Той беше любимият й човек и всяко нещо, което правеше тя, сякаш не се бе случило наистина, докато не го споделяше с него. След няколко дни далеч от него започваше да страда почти физически. Той я познаваше. Връзката им се основаваше на откровеността и на света нямаше други двама души, които така добре да си подхождат.

Виждаше себе си и него далеч в бъдещето, като възрастни хора, като факири на трудните кръстословици, все още луди един по друг, все още близки.

Но днес гневът на Марк сякаш издигна преграда между тях. Възнамеряваше да напусне Каси и това беше добре. Спомни си поговорката: Единственият начин да избягаш от горяща къща, е да я прекосиш. Другата възможност беше да загуби Марк, но за нея тя не съществуваше.

Беше готова. Както винаги е била. Само към Каси чувстваше…

Спомни си какво й беше казала Беки: че навярно тази бременност не е случайна. Навярно беше допуснала да се случи, за да й наложи определено решение. Смешно обаче, че не беше напълно сигурна дали е бременна, че всеки друг го вярваше повече от нея. Започна да убеждава себе си, че идеята й харесва. Тя, Марк и детето — би било чудесно. Животът й щеше да се промени, но към добро. Трябваше да признае, че не бе мечтала за това. Наистина не беше почувствала онзи глад, който връхлита други хора да имат дете, без значение как. Но сега бебето беше част от цялостната картина, беше детето на Марк и всичко беше различно.

Постави ръка на корема си, така се прави, нали? Естествено е да стане майка. Как ли ще изглежда детето им? Тъмно, русо, червенокосо? В момента гените им навярно се бореха кой да вземе надмощие.

ЛИЛИ

„Кейтриона се боеше и сега страхът й доби плът и кръв в лицето на четвъртото увредено дете. Не й трябваше друго доказателство. Вече знаеше. Досещаше се от дълго време. Случаите на рак бяха необичайно много, явно нещо го предизвикваше…“

Не слушаха. Книжарницата бе в Шефилд, поредната спирка в убийствената промоционална обиколка за „Кристално чиста“, и осемдесетината жени, натъпкани в стаята, си разглеждаха ноктите, брояха плочките на пода, планираха утрешната вечеря — само и само да изтърпят скуката, докато четях.

Хвърлих бърз поглед към публиката си; групичката с бели рокли; трите, които бяха помолени да се преместят в задната част на книжарницата, защото високите им островръхи шапки пречеха на останалите да гледат; приятелките от предния ред, държащи магически пръчици, които бяха направили сами. Разбира се, имаше и множество обикновени жени.

През цялата седмица беше едно и също: на всяко четене се тълпяха посетителки, които усърдно се бяха постарали да заприличат на героини от „Церовете на Мими“. Но с риск да прозвуча неблагодарно, бих предпочела да не го бяха правили. Караха ме да си мисля: „Какво създадох?“ (И отвличаха вниманието от „Кристално чиста“, книгата, която силно се надявах да продам.)

Ново неспокойно шумолене достигна до мен, както бях кацнала на високия си стол, и реших да съкратя по-голямата част от четенето: бях постъпила по същия начин и предишните вечери. Просто бях поразена от тяхното отегчение, за да удължавам агонията им.

„Кейтриона вдигна телефона. Отдавна трябваше да проведе този разговор…“

Направих малка пауза, за да разберат, че съм свършила и казах:

— Благодаря ви — и поставих книгата на катедрата. Последваха учтиви аплодисменти и когато стихнаха, аз запитах:

— Имате ли някакви въпроси?

Една жена скочи на крака. Не го задавай, помолих аз. Моля те, не питай това. Но естествено, тя попита. Това беше първият въпрос по време на всяко четене през цялата обиколка.

— Ще напишете ли друга като „Церовете на Мими“?

Одобрението на останалите беше почти осезаемо. Всички започнаха да кимат. И аз щях да попитам същото, се носеше във въздуха, подобно на шепот. Добър въпрос. Да, много добър въпрос.

— Не — отговорих аз.

— Оооо — отвърна като ехо публиката. Тонът им не изразяваше само разочарование, бяха обидени, направо ядосани. Самоделните пръчици от първия ред развълнувано се заклатиха, а трите „вещици“ отзад свалиха островръхите си шапки и ги притиснаха към гърдите си, сякаш отдаваха почит на мъртвец.

Отчаяно се опитах да обясня, че „Церовете на Мими“ е единствена и е написана като реакция на преживелицата ми с обира.

— Но не може ли да се опитате да ви нападнат отново? — предложи друга жена. Естествено предположих, че се шегува.

— Хахаха — насилих се да се усмихна. — Други въпроси?

Докоснах екземпляра на „Кристално чиста“ до себе си, колкото да им напомня защо са тук, но не помогна. Следващите въпроси отново бяха свързани с „Церовете на Мими“.

— Вие ли сте прототипът на Мими?

— Градчето на Мими истинско ли е?

— Практикували ли сте бяла магия, преди да напишете книгата?

Стараех се да отговарям любезно, но взех да намразвам Мими и то пролича в отговорите ми. После дойде време да раздавам автографи и множеството със задоволство се заточи към задната част на книжарницата. Но вместо да вземат хубавите томчета с твърда подвързия на „Кристално чиста“, те наизмъкнаха от чантите си екземпляри на „Церовете на Мими“, толкова изпокъсани, сякаш ги бяха ръфали настървени кокер шпаньоли. Започна леко да ми прилошава.

Обаче нямаше как да не се смиря пред топлотата на всяка, която се приближаваше до масата.

— Благодаря ви, че написахте „Церовете на Мими“…

— Това е любимата ми книга…

— Тя ми спаси живота…

— Чела съм я поне десет пъти…

— Подарила съм я на всичките си приятелки…

— По-добре действа и от антидепресант…

— По-сладка от шоколад…

— Нямах търпение да ви срещна.

Подаряваха ми магически пръчици, домашно приготвени бонбони, заклинания, написани на малки листчета, и ме поканиха на друидска сватба. Повечето хора искаха да се снимат с мен, както през онзи отдавна отминал ден с Миранда Инглънд.

Ако кариерата ми не зависеше от успешните продажби на „Кристално чиста“, щях да се радвам на любезността им и да се наслаждавам, че съм създала нещо, развълнувало толкова много хора. Но фактът бе, че кариерата ми наистина зависеше от продажбите на втората книга, а от приблизително осемдесетте души, които бяха дошли на четенето, само двама я купиха. Предишната вечер в Нюкасъл бяха продадени три книги, а по-предната в Лийдс — една, също толкова и в Манчестър. А в Бирмингам, в началото на седмицата, не купиха нито една. Това не беше добре. Както и новините от класацията за най-продаваните книги.

Докато се връщах към хотела, включих мобилния си телефон и се помолих с цялото си същество да имам съобщение от Джоджо. Да каже, че „Долкин Емери“ искат да ми предложат половин милион лири за следващата книга. За да си го представя, трябваше да напрегна въображението си до краен предел. Поне да ми предложат нещо, колкото и да е. Беше изпратила на Таня седемте глави на новата ми книга преди седмица, навярно вече имаше новини? Но ужасният електронен глас изрече НЯМАТЕ НОВИ СЪОБЩЕНИЯ, така че се обадих на Антон, който беше вкъщи с Ема.

— Нещо ново?

— Обади се Джоджо — не искала да те безпокои по време на четенето, но и нямаше какво да съобщи. Таня не й се е обадила днес следобед и мисли, че е по-добре да не я пришпорва.

Преглътнах с усилие. Беше петък. Трябваше да чакам до понеделник. Да изтърпя цяла събота и неделя, чудейки се какво ще ни донесе бъдещето.

Ужасяваше ме огромната грешка, която направихме с Антон в сметките. Явно трябваше да подпишем договор с „Долкин Емери“ още през май, когато ни го предлагаха. Но по това време всичко вървеше тъй прекрасно, че изглеждаше невероятно само няколко месеца по-късно новата ми книга да се продава толкова слабо и да предвещава края на писателската ми кариера.

Като се върнех назад, виждах, че „Долкин Емери“ бяха започнали да се отдръпват от мен още през август. Промяната на подвързията, която искаше Таня, беше продиктувана от някои от големите търговци — както впоследствие разбрах — когато установили, че „Кристално чиста“ е толкова различна от „Церовете на Мими“, колкото морковите се различават от мустаците на Адолф Хитлер.

Никой не казваше нищо. Не ми съобщиха официално, че поръчките са намалели и че „Долкин Емери“ са загубили вяра в мен, но аз го долових от пресилената радост, с която ме поздравяваха, и от тревожния поглед в очите им. Обаче реалността беше така неприятна, че се насилвах да се надявам до последно. Струваше ми се, че ако не призная колко ужасна е ситуацията, навярно няма да е такава.

Най-лошото, което можеше да се случи, беше следното: ако „Долкин Емери“ не подновяха договора ми, не само кариерата ми като издаван писател щеше да приключи, Антон, Ема и аз щяхме да загубим дома си; дадоха ни заема за къщата при условие, че ще платим на банката основната сума от сто хиляди, когато подпиша новия договор с „Долкин Емери“. Нямахме никакъв друг източник на приходи. Можехме да разчитаме единствено на следващия чек от процента ми, който нямаше да дойде до март, а това бе след месеци. Това беше най-лошото — без договор нямаше пари, а без пари нямаше как да платим на банката, което означаваше, че губехме къщата.

Върнах се в самотната си хотелска стая, изпих един голям джин с тоник и изхрупах пликче кашу от минибара. Бях изтощена. Цяла седмица с ранно ставане, безброй посещения на книжарници и много, много интервюта за радиото и вестниците — но ужасът ме държеше в лапите си и не позволяваше да заспя.

За да се развеселя, си помислих: Антон ме е напуснал заради старшата сервитьорка във „Флийт Тандори“, имам гангрена на крака и всички се оплакват от миризмата, а някакви тибетски гадатели твърдят, че Ема ще бъде следващият Далай Лама и искат да ми я отнемат, за да я отведат далеч в Хималаите; където ще седи с кръстосани крака и оранжева роба и ще издава мъдри, неразбираеми звуци.

Лежах на леглото, пиех джин и се опиянявах от нещастието си.

Колко ужасно… особено смрадливият гангренясал крак. И мъдрите неразбираеми звуци.

Изчаках, докато се почувствах наистина ужасно, и направих умствения еквивалент на това да изскочиш от долапа и да извикаш: „Хванах те.“ И наистина, мрачното ми настроение леко се проясни, психологическият трик явно действаше. После установих, че съм изпила три джина и подобрението на настроението ми навярно се дължеше на тях.

ДЖОДЖО

Когато десет дни по-късно Джоджо получи менструация, тя се почувства засрамена; не й беше присъщо да прави драми. Тъй като тестът продължаваше да е отрицателен, не можа напълно да повярва, че е била бременна и нямаше чувството, че е загубила детето. Донякъде й бе любопитно на какво се дължи закъснението: тревога, че Мрак ще напусне Каси? Прекалено дългото чакане на избора на нов съдружник? Напрежение в работата? Да, имаше много неща, които я притесняваха.

През втората седмица от продажбата на книгата на Лили Райт се усети известно подобрение, но не беше достатъчно. Издигна се от сто шестдесет и осмо на деветдесет и четвърто място, с едва продадените 1743 екземпляра. Като се имаше предвид, че нямаше железопътна гара в страната, която да не е облепена с рекламни постери на „Кристално чиста“, това не беше добре.

„Долкин Емери“ също се разтревожиха. Бяха отпечатали сто хиляди екземпляра с твърди корици — първата партида, както бяха мислили навремето, първата от многото, но сега изчисляваха какви загуби ще претърпят от изданието.

През третата седмица Лили стигна до номер 42 в класацията, но радостта беше преждевременна, защото през четвъртата се плъзна назад до 59.

Джоджо продължи да настоява пред „Долкин Емери“ за повече реклама и по-големи отстъпки. Патрик Пилкингтън-Смайт задлъжня и се изплаши. Правилото беше, че агентите изискват, а хората от търговския отдел се опъват. Но нищо не бе в състояние да увеличи продажбите.

После „Литературни новини“ публикува кратка подигравателна статия по въпроса и въпреки че „Долкин Емери“ твърдяха, че е прекалено рано за преценки и продажбите ще се увеличат по Коледа, от сигурен източник Джоджо знаеше, че не са оптимистично настроени.

Най-много се безпокоеше, че „Долкин Емери“ я разиграват с новия договор на Лили. Не бяха казали, че няма да го подновят, но Таня продължаваше да отлага, като увърташе, че трябвало и по-големите шефове в „Долкин Емери“ да прочетат новата книга на Лили, преди да вземат някакво решение. Джоджо мислеше, че да покаже новата книга на Таня е чиста формалност, но сега разбираше играта на „Долкин Емери“: връзваха си гащите, искаха да видят как върви „Кристално чиста“, преди да решат дали Лили е изгодна инвестиция.

Бедната Лили обикаляше страната, изнасяйки едно безсмислено четене след друго. Или тя, или Антон звъняха всекидневно и с тихи, изплашени гласове я питаха:

— Има ли новини? Говори ли се нещо за новия договор?

Ужасяваха се, че „Долкин Емери“ протакат твърде дълго, но положението беше прекалено деликатно и Джоджо не можеше да се намеси.

Няколко пъти ги окуражи:

— Таня ми е обещала да решат до края на седмицата.

Но седмицата измина, без Таня да се обади, и вече ставаше месец, без да получат някакво предложение.

Джоджо ужасно съжаляваше Лили. Никой не обича книгата му да залежава, но случаят имаше сериозни последствия за кариерата на Лили. Съветът й към Лили да изчака за новия договор беше чист хазарт. Сега стана ясно, че неправилно е преценила риска: след провала на „Кристално чиста“ съществуваше опасността „Долкин Емери“ да не подпишат нов договор с нея. Както и всеки друг издател.

Вторник следобед, краят на ноември

— Таня Тийл на първа линия.

— Приемам!

Този разговор решаваше всичко, Джоджо знаеше. Този, който щеше да обрече или спаси Лили.

— Таня, здравей.

— Съжалявам, Джоджо отговорът за Лили Райт е „не“.

— Почакай малко…

— Няма да подновим договора.

— Таня, не говориш сериозно. Прочете ли новата книга, не виждаш ли колко е чудесна…

— Джоджо, ще ти кажа какво мислят всички. „Церовете на Мими“ беше единствена. Верността на читателите не е към Лили Райт, а към книгата „Церовете на Мими“. „Кристално чиста“ е най-големият провал, който някога сме имали.

— Добре, продажбите на изданието с твърди корици вървят бавно, но знаеш ли какво означава това? — Джоджо се насили да прозвучи особено жизнерадостно. — Изданието с меки корици ще бие всички рекорди! Както стана с „Церовете на Мими“. Може би беше прекалено рано да издаваме книга на Лили с твърди корици. Писателите си създават маса от почитатели, преди да издадат в твърди корици. След една-две книги изданието ще потръгне.

Таня не отговори. Не беше глупава. Прекалено много хора й бяха крещели. Беше непоклатима.

— Мисля, че книгата, върху която Лили работи, е страхотна.

— Ако Лили реши да напише нова като „Церовете на Мими“, с радост ще я публикувам — приключи Таня. — В противен случай — не. Съжалявам, Джоджо, наистина съжалявам.

Въпреки яда си Джоджо разбираше. Таня навярно беше разочаровала началниците в „Долкин Емери“. Беше приела книга, представила я беше пред цялата компания като изданието на годината, а книгата беше експлодирала в лицето й. Кариерата й буксуваше заради провала. Нищо чудно, че беше предпазлива.

— Лили Райт е от най-нашумелите авторки — продължи Джоджо. — Ако вече не искате да публикувате книгите й, има много други, които ще го сторят.

— Разбирам и ти желая успех.

— Ти губиш — отговори Джоджо, тракна телефонната слушалка и потъна в мрачни мисли. От най-нашумелите авторки, няма що. Ако нещата продължаваха да се развиват по този начин, Лили ще трябва да окачи звънец на врата си, за да оправдае определението.

Зарови лице в шепи. Гадове. Трябваше да каже на Лили, а предпочиташе да си тегли куршума. С въздишка отново вдигна телефона. По-добре да не отлага.

— Лили, говорих с „Долкин Емери“ за новия ти договор.

Много бързо, преди Лили да има време за фалшиви надежди, Джоджо продължи:

— Съжалявам, но новините са лоши.

— Колко лоши?

— Не искат да купят новата ти книга.

— Мога да напиша друга.

— Ако не е като „Церовете на Мими“, няма да искат да подновят договора. Съжалявам, ужасно съжалявам, Лили — каза тя и наистина го мислеше.

Лили помълча.

— Няма нищо, Джоджо, всичко е наред.

Такава си беше, твърде мила, за да се кара или обвинява.

— Чувствам се отвратително, че не те оставих да подпишеш миналия май.

Когато все още те искаха.

— Не се обвинявай, никой не ме е насилвал да чакам — отговори Лили. — Изборът беше мой. Мой и на Антон. Само едно ще те попитам. Има ли надежда „Кристално чиста“ да се наложи на този етап?

— Все още вървят някои реклами.

— Ако „Кристално чиста“ потръгне в последния момент, може би ще променят решението си. Или някой друг ще поиска да ме публикува.

— Юначно момиче. Това се казва дух.

След което Джоджо затвори. Да съобщава лошите новини, беше част от работата й, както и да носи добрите, но отдавна не се беше чувствала по-зле. Горката Лили. Егоистично погледнато, не беше време и Джоджо да се издънва. Не правеше често грешки и ги мразеше. Изборът на нов съдружник наближаваше и този очевиден провал не беше желателен. Тя все още бе способна да привлече повече приходи от всеки друг агент през годината, но короната й бе позагубила от блясъка си.

На следващата сутрин

Джоджо извика списъка на най-продаваните издания, като се опитваше да пише на клавиатурата със стиснати палци, молейки се за обрат в последния момент. Ставаха чудеса.

Проверяваше надолу, надолу, надолу… после спря.

— Е? — попита Манодж, който също стискаше палци. Джоджо въздъхна.

— Като камък във вода.

Телефонът иззвъня и тя знаеше кой я търси: Патрик Пилкингтън-Смайт.

— Решихме да спрем рекламите за Лили Райт. Хвърляме пари на вятъра.

— Дърпате им щепсела? Много лошо. Дните преди Коледа могат да променят всичко.

Лаещият му смях изрази неверие.

— Никога не се предаваш, нали, Джоджо?

— Наречи го както искаш.

Патрик не отговори. Участваше в играта много по-отдавна от Джоджо. Да се преструваш, че всичко е наред, не значеше, че е истина. Огромната като кратер дупка в рекламния му бюджет го доказваше.

Дълбоко потисната, Джоджо постави слушалката. И тя не вярваше.

ДЖЕМА

Знаете ли, писането на книга не е така лесно, както изглежда. Първо, редакторката ми (обожавам да изричам тези думи: „редакторката ми“) ме накара да пренапиша огромни части от нея, да направя Изи „по-сърдечна“, а Емет да добие по-човешки вид. После, след като го направих, за да й угодя — а това отне ужасно много време, целия август и голяма част от септември — друга редакторка (не моята) прегледа ръкописа и ми зададе милиони въпроси: Какво значи ярем? „Мармозет“ истински ресторант ли е? Имам ли разрешение да цитирам от „Татко беше скитник“? И да го променя на „Татко беше безчестен мерзавец“?

След това трябваше да прочета книгата наново, да проверя дали всяка дума е написана правилно, докато на буквичките им пораснаха ръчички и крачка и затанцуваха пред уморените ми очи.

Да си кажа, не се оплаквам от аванса, който ми дадоха; едва не припаднах и не умрях, когато Джоджо ми каза. Шестдесет хиляди. Лири. Щях да се радвам, ако бях продала книгата и за четири пенсз, защото да те издадат, само по себе си е удовлетворение; наместо това ми изплатиха заплатата ми за година и половина, и то без данъци. (В Ирландия приходите от „творческа дейност“ не се облагат.)

Въображението ми трескаво препускаше през повечето време, но накрая съвсем се развихри: представях си как напускам работа и пътувам по света цяла година. Как си сменям ужасната кола. Как отивам в Милано и опразвам магазина на „Прада“.

Докато не се върнах на земята и не осъзнах, че парите идват от нещастието на майка ми. В началото на новата година трябваше да се изнесе от къщата; с парите тази съдба можеше да стане по-поносима.

Освен това дължах много на Сюзан и когато я попитах какво би желала, тя сподели, че много би искала да си купи мебели и разни неща за апартамента в Сиатъл и би се радвала, ако захраня някоя от кредитните й карти. (За разлика от баща си, който беше голям скръндза, Сюзан имаше широки пръсти.)

— Избери си една — каза тя. — Която и да е карта.

Така че си избрах една и обещах да погася два огромни дълга.

Обещах, но още не съм го изпълнила, защото до момента не съм видяла и пени от аванса. Беше разделен на три — първата част при подписването, но толкова протакаха, че парафирах договора едва преди месец; втората третина — при предаването, а третата при издаването. Мислех, че съм „предала“ в края на юни, когато купиха книгата, но според тях беше различно Не бях „предала“, докато не получеха ръкописа такъв, какъвто го искаха, а това стана преди две седмици.

Най-сетне се споразумяхме за името. Никой не прие предложенията ми. „Горчивия татко“, „Извънземни изневери“ или „Отровен шоколад“ се обсъждаха до едно време, после някой от „Долкин Емери“ предложи „Пътешествие към дъгата“ и на всички им хареса, с изключение на мен, струваше ми се, че е прекалено мило.

Денят, в който пристигна корицата, беше обаче прекрасен. Приятна акварелна работа в синьо и жълто, леко разфокусиран образ на момиче, което сякаш е загубило портмонето си. И пишеше моето име. Моето име!

— Мамо, виж!

Дори и тя се развълнува. Въобще не изглеждаше нажалена и объркана, както през първите месеци след като татко си тръгна. Желанието му за постоянно финансово споразумение изцяло я беше променило — беше я разгневило, което не беше лошо.

Не беше дошло ужасяващо телефонно обаждане от татко, че Колет е надула тумбака. Но през лятото той ни изпрати писмо, потвърждаващо, че в минутата, когато се изпълни година, откакто се е разделил с майка ми, ще подаде молба в съда да продаде къщата. От този момент нататък имах чувството, че живеем живот на заем. Още нещо се беше променило — когато ни напусна, мама и аз смятахме отсъствието му за временно, сякаш сме натиснали бутона за пауза в живота си. Но след като получихме писмото, се наложи да приемем промяната; не можехме да продължаваме както досега.

Не беше лесно — мама лееше реки от сълзи и завъди всевъзможни болести — кои истински, кои внушени — освен това се примири с необходимостта ми от собствено пространство и по средата на лятото вече спях в собствения си апартамент три-четири нощи на седмица. Навестявах я далеч по-често, отколкото тридесет и няколко годишните жени навестяват майките си, но чувствах завоеванието си като бленувана свобода.

Тя се вгледа в неясния образ на момичето от корицата на книгата.

— Това би трябвало да си ти.

— Е, не, само фигуративно.

— Но косата й не е със същия цвят. И изглежда малко отнесена.

— Сякаш баща й току-що е напуснал майка й?

— Сякаш е оставила включена газта или не може да си спомни точната дума за нещо. Да речем „мумифицирам“. Мисли си, ето, това са правели с египетските фараони, преди да ги поставят в пирамидите им. Започва с М, на върха на езика ми е, но как беше?

Погледнах отново. Майка ми беше права. Точно на това приличаше.

— Трябва да я покажеш на Оуен — лукаво додаде тя.

Знаеше за Оуен. Всъщност се запозна с него. И странно, като се имат предвид постоянните й подозрения към всяко нещо, което ми пречеше да прекарвам времето си с нея, например работата ми, тя го хареса. Казах й да не се притеснява, защото няма задълго да бъде с мен. Поредицата от нашите срещи — не можех да нарека отношенията ни с Оуен стабилна връзка, би било преувеличение — продължаваше да има неустойчив и несигурен характер, сякаш се канехме да скъсаме всеки момент и да не се видим повече. И все пак, продължавахме да се срещаме, ентусиазирано си вдигахме скандали през цялото лято, та чак до есента. Вече беше ноември, а ние все още бяхме в пакет, пакет с продукт, който щяха да го заключат в склада за бракувани стоки, ако беше в магазин, но както и да е.

— Оуен — вдигнах пренебрежително рамене.

— Я не ми разигравай театър — отговори майка ми. — По-млад е от теб, ще разбие сърцето ти, но ще се омъжиш за него.

— Да се омъжа за него! Да не си луда?

Предпазливо се спогледахме, после тя каза:

— Моля те не ми задавай подобни въпроси — ами ако отговоря утвърдително?

Усмихнах се. Понякога виждах светлина в тунела.

— Нали това ти повтарям — казах. — Оуен е нещо временно, гадже, аматьор, който присъства, докато на хоризонта не се появи професионалист.

Но майка ми твърдо беше решила, че той е Подходящия за мен.

— С него си такава, каквато си.

Да, но бях такава, каквато не трябваше да бъда: не бях добрата Джема. А той:

а) Беше много добър в леглото;

б) Ами… беше добър танцьор;

в) Е…

— Не съм стигнала до моите години, без да науча едно-друго за любовта. — продължаваше майка ми.

Не й отговорих. Щеше да бъде прекалено жестоко.

— Вие, момичетата, все говорите, че трябва първо да намерите Подходящия, но той се явява в различни форми и размери. Често не осъзнавате, че именно него сте срещнали. Познавам една, която се запознала с избраника си на един кораб, докато отивала при друг мъж в Австралия. По пътя се сприятелила с приятен младеж, но толкова била прехласната по онзи в Австралия, че не разбрала, че е срещнала Подходящия. Опитала се да накара австралиеца да се ожени за нея, после й дошъл умът. Познавам и едно друго момиче, което…

Престанах да я слушам. Да се омъжа за Оуен? Не мислех, че ще се случи. Как можех да се омъжа за Оуен, когато исках да си върна Антон? (Нещо, което Оуен знаеше и напълно одобряваше. Той щеше да се събере с Лорна, аз — с Антон и всички заедно щяхме да заминем на почивка край Дордона. Често си говорехме за това.)

Майка ми продължи в същия дух, с голямо оживление, поето означаваше, че няма нужда да й отговарям и можех да се отдам на собствените си мисли.Чувствах се леко неудобно, защото имаше и друг освен Оуен, на когото исках да покажа корицата: Джони Рецептата. Изглеждаше редно, защото само той знаеше за книгата; постоянно ме поощряваше, докато му бях редовен клиент.

Вече не го виждам често и то не само защото мама не пие толкова много хапчета. Не, по времето, когато флиртът ми с Джони започна да разцъфтява в нещо по-значително, ми хрумна нещо. Колкото и да бях смахната, в един момент ми просветна и осъзнах, че засега Оуен ми беше гадже. Независимо от добрите и лошите ни моменти, без да взимам предвид факта, че не очаквах да сме задълго заедно, колкото и да продължеше връзката ни, трябваше да се отнасям към него с уважение — все пак съм зряла и не съм егоистка.

Джони навярно си е мислил същото, защото следващия цът, когато отидох при него, ме попита:

— Как е не-приятелят ти?

Изчервих се.

— Добре е.

— Още ли се виждате?

— Да.

— Аха. — Както казват, с една дума изрази цяло философско съчинение.

Не уточни, че не иска да навлиза в чужда територия, но явно това имаше предвид. Уважаваше себе си. И така по взаимно мълчаливо съгласие, и двамата бихме отбой. Нещо повече — онова, което ни свързваше — изолацията ни от останалия свят — вече не съществуваше. Аз излизах и имах собствен живот, и макар да мислех, че е откачено, ми се струваше, че съм го изоставила.

Понякога, когато Оуен ми омръзваше, минавах да го видя и му се усмихвах, но нищо повече. Веднъж ми се стори, че го зърнах с едно момиче. Наистина, наоколо имаше и други хора, но той беше застанал съвсем близо до нея. Беше хубава, с наистина страхотна къдрава прическа и трябва да призная, че изпитах ревност, навярно заради великолепните й коси. Но когато го видях следващия път, тя не беше там, така че нищо чудно да съм си въобразявала.

Общо взето, бях много добра: уважавах нашето решение. Веднъж, след тежка седмица, трябваше да изпълня няколко рецепти за мама и отидох в друга аптека.

Но от време на време си намирах извинение да го виждам — все пак не съм Ганди. Напомняше ми на чийзкейк с ягоди, близо до него изпитвах емоционална версия на глада, който изпитвам, преди да ме огрее менструацията. Подобно на непреодолимото желание, което ме принуждава да отварям хладилника и да омитам всичко, измислях извинение за Джони, подкарвах колата към аптеката и купувах бурканче с таблетки с цинк (да речем). Но винаги си тръгвах неудовлетворена. Той беше учтив, дори разговорлив, но флиртът липсваше — и то, защото той беше почтен мъж с голяма доза самоуважение. Но, предполагам, никой не е идеален.

— Мамо — прекъснах разказа за не знам коя си, която изпуснала Подходящия, докато бил точно под носа й. — Трябва ли ти нещо от аптеката?

След малко тя отвърна:

— Не.

— Не трябва ли да увеличиш дозата на успокоителните?

— Всъщност мислех да я намаля.

— Ами добре.

По дяволите, ще ида и така.

Най-накрая го измислих — ехинацея. (Ехинацея — растение, чийто извлек усилва имунната система и действа благотворно на дихателните пътища, — Б. пр.) Съвсем нормална покупка, особено по това време на годината. В аптеката Джони ме поздрави с усмивка. Имайте предвид, че той посреща така всеки клиент, дори с престарелите мъже, покрити от глава до пети с псориазис.

— Казвай, каква отрова искаш?

— Ехинацея.

— Да не те хваща простуда?

— Не, като предпазна мярка.

— Разумно решение. Е, имаме богат избор.

Мътните го взели.

Той се впусна в подробности за дозировката, заразпитва дали предпочитам хапчета или капки с или без витамин С, докато не съжалих, че не поисках нещо по-обикновено.

— Много ли си зает? — попитах, като се опитвах да го накарам да се обърне, за да можем да поговорим.

— О, да. Шестте седмици, които остават до Коледа, са най-тежкото време.

— И с мен е така. Как е брат ти?

— Добре се възстановява По-точно е да кажа, че възстановяването му е свързано с неприятни изживявания. Правят му много физиотерапия заради счупения крак и никак не му е приятно.

На няколко пъти изрекох „ах“ и „я, виж“ и други глупави реплики, после изведнъж възкликнах:

— О! — сякаш току-що съм се сетила за нещо. — Мислех, че ще искаш да я видиш.

— Какво е това? Корицата на книгата ти! — целият грейна. Искрено се радваше заради мен. — Поздравления!

Разглежда корицата ужасно дълго време, докато аз разглеждах него. Знаете ли, наистина беше много красив, с тези интелигенти очи и прекрасната му лъскава коса. Все пак щеше да е грехота, ако косата му не беше блестяща, с всички тези мазила наоколо…

— Много е хубава — заключи накрая той. — Рисунъкът е неясен, но така изглежда, сякаш са и отнели нещо. Много ефектно. Чакам е нетърпение да я прочета.

Изведнъж ми хрумна нещо, което не бях осъзнала навремето.

— Ами заглавието? — попита той. — Нали решихме да бъде „Отровен шоколад“.

Идеята беше негова.

— Много ми харесваше „Отровен шоколад“, но хората от маркетинга не го одобриха.

— Е, не винаги става както искаме.

Въобразявах ли си, или в думите му имаше по-дълбоко значение? Наистина ли долових полъх на старото привличане?

Предположих, че е така, отново изпитах вина и развълнувана си тръгнах.

— Ехинацеята ти — извика той след мен.

Още през август, когато от отдела за връзки с обществеността на „Долкин Емери“ ми изпратиха страница от „Литературни новини“, където се споменаваше за договора ми за книгата (чудно, дали и Лили я е видяла?) се абонирах за списанието, в случай, че публикуват още нещо за мен. Въпреки че преглеждах всеки материал; при това най-подробно, не открих нищо за себе си, но по някое време през ноември прочетох за Лили. В статията се разказваше как коледните книги не се продавали добре.

Търговците на дребно съобщават за много слаби продажби на „Кристално чиста“ от Лили Райт. От последната, авторка на сензационния роман „Церовете на Мими“, се очакваше да щурмува класациите на изданията с твърди корици тази Коледа, но тя дори не влезе в първата десятка. Първоначалната цена на книгата й 18,99 лири беше рязко намалена на 11,99 в „Уотър-стоунс“ и се появи в други книжарници за 9,99. Дик Бартън-Кинг, директор по продажбите в „Долкин Емери“, заяви: „Винаги сме смятали, че «Кристално чиста» ще бъде купувана като подарък, не просто като четиво. Очакваме сериозни продажби преди Коледа.“

Горе-долу по същото време видях статия за „Кристално чиста“ и във вестника — сега чета подобни материали. Пишеха, че „Церовете на Мими“ била очарователна, но тази — груба и безинтересна, разочаровала настоящите й почитатели и нямало да й спечели нови. Колко ужасно за нея.

Добре, признах си аз, бях доволна.

Един ден през декември открих на кухненската маса четвъртит пакет.

— Разтръсках го — каза майка ми, трепереща от вълнение. — Мисля, че са книги. Отвори го, ето — подаде ми ножиците. Разчупих печата и извадих шест екземпляра от „Пътешествие към дъгата“, изглеждаха съвсем като истински. Колената ми омекнаха, наложи се да седна, преди да прочета придружаващата ги бележка.

— Това са само пробни копия. Означава, че са пълни с правописни грешки и кориците не са релефни. Предназначени са само за критиците.

— Но това е книга — прошепна мама — ти я написа. Върху нея е името ти.

— Да. — Да ми изпратят книгата в почти завършен вид, ме накара да се почувствам много странно — но не и приятно. Разлистих я и усетих, че серазтрепервам и изведнъж разбрах мимолетното чувство, което ме обзе в аптеката; страница след страница се разказваше колко мил е „Уил“, сиреч Джони, и аз се изумих от огромната си глупост. Докато пишех книгата, толкова се тревожех как ще я приеме майка ми, че въобще не ми дойде на ум, че и други хора може да се притеснят. Особено Оуен. Никак не допусках, че ще бъдем заедно, когато я завърша — в крайна сметка, аз все бях сърдита и постоянно се карахме. Но книгата беше завършена, Оуен бе все още до мен, а прототип на романтичния ми герой беше друг мъж. Оуен беше свръхчувствителен за дреболии; знаеше, че прекарвам — или поне прекарвах много време в аптеката.

Дори докато правех всичките промени и корекции, възприемах историята единствено от академична гледна точка, а не като нещо, което впоследствие ще стане обществено достояние и всеки ще може да го прочете. Как съм могла да бъда толкова тъпа?

Ами Джони? Със сигурност щеше да се разпознае; щеше да разбере, че го харесвам. Или че преди съм го харесвала. Навярно някак си се досеща, но така бе толкова унизително…

Героите ми бяха истински хора и нямаше да им бъде приятно. Можех да го пресека в зародиш. Как? Нямах представа как да постъпя с Оуен. На Джони можех да подаря екземпляр от книгата и заедно да се посмеем на коментара. Но подозирах, че това още повече ще влоши нещата, най-добре бе да оставя преценката на него.

Със сърце, свито от страх, се питах има ли начин да спра цялата тази лудост. После отворих един плик, който придружаваше колета — вътре имаше чек. За огромна сума, първите пари, които получавах от „Долкин Емери“.

Вторачих се в него: тридесет и шест хиляди лири стерлинги. По дяволите. Бяха изпратили моето копие от договора заедно с парите, без десетте процента на Джоджо.

Явно връщане назад нямаше.

Реших, че най-правилният начин да се оправя с Оуен, е да не му давам да чете книгата колкото се може по-дълго; той и без това не четеше нищо. Това ме успокои, взех се в ръце. Грешката беше, че когато отидох до тоалетната, не взех мобилния телефон със себе си.

Чух го да звъни, а после се включи гласовата поща. В следващия момент звъненето спря и чух майка ми да казва:

— Кой бутон да натисна? Здравей, Оуен, драги, как си? Имаме чудесна новина днес. Тя току-що получи първите екземпляри от книгата. Естествено, че можеш да вземеш единия, изпратиха шест. Освен това й изпратиха сума пари, но мисля, че това е тайна.

Втурнах се навън тъкмо когато тя затваряше.

— Оуен ти се обади по това чудо — съобщи ми тя в безгрижно неведение за паниката ми, — идва да види книгата ти.

Втренчих се в нея отчаяно. Тя никога не отговаряше на мобилния ми телефон, защо трябваше да го направи днес?

Може Оуен да не дойде. На него рядко можеше да се разчита.

Но в следващия миг Оуен цъфна и развълнуван се втурна в къщата.

— Това е страхотно — прокара пръсти по името ми. — Хубава подвързия.

— Момичето не ти ли изглежда, сякаш не може да си припомни точната дума за нещо? — подхвана майка ми.

Оуен я загледа.

— По-скоро като че ли е спукала гума и няма крик. Като че маха на минаващите коли за помощ.

Защо за него всичко беше свързано с коли?

Подаде ми книгата.

— Ще ми дадеш ли автограф?

— Това са само пробни екземпляри. Пълни са с грешки.

— Това им придава допълнителна стойност.

Ясно. Нямаше измъкване. Да става каквото ще. Написах:

— На Оуен с обич от Джема — после му я подадох и казах притеснено:

— Не забравяй, че все пак е роман. Всичко е измислица, не е вярно.

— Бутилка бира, Оуен? — изкуши го майка ми. Беше започнала да купува „Мърфис“ заради него.

— Да, остани да пийнем, Оуен.

— Не, благодаря, госпожо Хоган. Отивам у дома да чета.

Той излезе и аз се зачудих дали ще го видя отново.

Странното беше, че Оуен, който бе прекомерно докачлив и се обиждаше, дори и когато нямаше защо, не се разсърди за „Пътешествие към дъгата“.

Обади ми се на следващия ден:

— Ще те водя на вечеря в петък вечер да празнуваме. В „Четирите сезона“.

Обичах „Четирите сезона“ повече от живота си. (Той го мразеше, казваше, че луксозните мебели му пречели да диша.) Това беше добър знак.

— Прочете ли я вече? Хареса ли ти?

— Ще я обсъдим на вечеря — но беше ясно, че му е допаднала.

— Е?

— Според мен е страхотна. Искам да кажа, че има повече целувки, отколкото са ми по вкуса, и твърде малко трупове, но пада голям смях. И се хващам на бас, че си измислила готиния Емет, като си гледала мен. Трябваше да пишеш, че е вдъхновен от Оуен Дийгън.

Позасмях се. Не можех да повярвам, че ще ми се размине.

— Аз ли съм онзи тип от аптеката? И него ли си описала, като си имала предвид мен?

— Заповядай — подадох му опакован в хартия подарък. — Купих ти ферари. Играчка — добавих, да не би да експлодира от радост.

Разпакова го и не скри удоволствието си:

— О, червено!

Повози я нагоре-надолу, като ревеше като автомобилен двигател, докато най-накрая не обели ръчно изработените обувки на един американски бизнесмен и метр д’отелът не го помоли да престане, след което се върна на масата и каза:

— Мисля си…

Тези ужасни думи.

— Говорила съм ти и преди за това — изрекох уморено.

— За да отпразнуваме аванса, трябва да отидем на почивка, аз и ти. Има едно място, четох за него, един курорт в Антигуа. Идеално за водни спортове, а сега идва най-хубавото — всички екстри са безплатни. Дори напитките, а дават първокачествен алкохол, не някакъв местен препек, от който можеш да гушнеш букетчето. Трябва да отидем, Джема, ще ни се отрази добре, ще бъде добре за, да речем, връзката ни.

— Искаш да кажеш, че се каниш да се учиш да караш сърф, докато умът ти е отишъл в петите от безплатната пиня колада? — Нямах намерение да плащам за Оуен и мен където и да било. Всяко пени ми трябваше за къщата на майка ми. Не мислех да харча пари за себе си. Започнех ли, нямаше спиране.

— Гаджето ми е сключило сделка с издателство и единственото, което получавам, е тази тъпа кола-играчка — оплака се Оуен, след което настъпи мрачно мълчание. Поне за него. Моето мълчание си беше обикновено.

— Голямо постижение е да ти издадат книга — обади се той по едно време. — Трябва да го ознаменуваш и имаш пари. Трябва да направиш нещо хубаво за себе си. Знам, че се тревожиш за майка си, но животът продължава.

Така и не можах да реша дали е егоистично копеле, или любовта му беше недодялана.

— Добре, вземи брошурата, но ще отидем само за една седмица.

Оуен беше въодушевен.

— Поздравления — каза той, — най-накрая започна да се държиш като нормален човек.

Това беше повратен момент. Щях да ходя на почивка. Щях да оставя мама да се оправя сама за седмица. Животът ми се подобряваше.

— И ако успеем да оцелеем цяла седмица, без да се избием един друг, мисля, че трябва да се оженим — допълни Оуен.

— Сто на сто — знаех, че такава опасност няма.

— Помолих те да се омъжиш за мен.

— Благодаря.

— Досега никоя не съм молил да се омъжи за мен. Очаквах малко повече ентусиазъм от „сто на сто“ и „благодаря“.

— Истинският живот не е като на кино.

— Добре. Както и да е, аз ли съм прототип на оня от аптеката?

— Не — не можех да го лъжа.

— Кой е?

— Оуен — започнах, показвайки превъзходство, — доста по-възрастна съм от теб. Имала съм няколко приятели и някак си всеки от тях ме е вдъхновил за образа на Уил.

— Не се дръж покровителствено. Не си чак толкова по-възрастна от мен и се обзалагам, че съм имал повече гаджета от теб.

Спорът се изроди в надпревара кой с повече хора е спал и леко измести въпроса за Джони Рецептата. Накрая се сдърпахме сериозно, изясни се, че аз съм спала с повече хора от него, и какво от това — много важно.

ЛИЛИ

Сякаш бе настъпил краят на света.

Всичко стана толкова бързо. Когато Джоджо ми съобщи ужасната новина, че „Долкин Емери“ няма да подновят договора, направих онова, което винаги правя, когато съм под напрежение: повърнах си обяда. После заедно с Антон обмислихме какви възможности имаме. Погледнахме фактите в очите и вместо да се крием под кревата и да треперим, решихме да се държим като разумни, възрастни хора и да сме честни с банката. Затова Антон се обади на Брийн и обясни, че макар да нямаме пари в момента, чекът с процента от „Церовете на Мими“ ще пристигне в края на март. Дали ще ни дадат отсрочка дотогава?

Брийн благодари за обаждането и каза, че е най-добре да отидем, за да обсъдим нещата — но преди да се споразумеем за среща, пристигна писмото, според което нарушаваме условията на заема и предвид обстоятелствата ни лишават от права. Трябваше да освободим къщата до деветнадесети декември и да им изпратим ключовете по пощата.

В навечерието на Коледа най-лошите ни очаквания щяха да се изпълнят.

Антон реагира с думите:

— Не могат да го направят. — Вилня и ми се кле: — Няма да загубим дома си, скъпа.

Но знаех, че греши. Къщата щеше да стане собственост на банката. Бях го преживявала преди и знаех, че може — и че най-вероятно ще го преживея отново.

Естествено, обадихме се в банката и сторихме всичко по силите си, за да ги убедим да изчакат до март, когато, да се надяваме, всичко щеше да се оправи. Аз се молих, Антон увещаваше, дори обмисляхме (закратко) за дадем слушалката на Ема, за да изпее: „Блещукай, блещукай звездичке“.

Но Брийн и колегите му бяха непреклонни и нямаше какво да направим; нямаше какво да предложим. Накрая, в отчаянието си, помолихме за милостива отстъпка до след Коледа — и ни отказаха. За първи път, през целия ужасен кошмар, бяхме възмутени, но това не им повлия ни най-малко. Припомниха ни, че според условията на договора не са длъжни да ни предупреждават, но са ни дали двуседмичния период като проява на добра воля. По същото време Зулема ни предупреди, че напуска. Беше си намерила друга работа в едно семейство в Хайгейт, което й осигуряваше собствен апартамент и кола. Времето не беше подходящо да оставаме без бавачка, но осъзнавах, че не можем повече да я задържим.

Покрай всички посещения в банката измина първата седмица от предупреждението. Оставаха дванадесет дни до Коледа. Имахме една седмица да намерим къде да живеем. Можехме да отидем в Замъка на ужасите, но Антон отказа и аз се съгласих, че не върви да живеем с Дебс.

— По-добре ще бъдем в приют на Армията на спасението.

И така, Антон купи вестник „Стандард“ и огради няколко апартамента. Преди дори да видя първия, намразих всичките.

Знам, че на агентите по недвижими имоти сме изглеждали доста смахнати. Антон, иначе винаги очарователен и приятен, имаше отсъстващ вид. Човекът, който ме гледаше, не беше онзи Антон, когото познавах. Кожата му бе добила мъртвешки цвят и с ужас забелязах бели кичури в лъскавата му черна коса. Изведнъж бе остарял.

Колкото до мен, трудно ми беше да гледам събеседниците си, защото очите ми живееха собствен живот, местеха се от един предмет на друг, както се случва с хора под непосилно напрежение. Но агентите нямаше как да знаят това. Навярно мислеха, че работата ми не е много чиста.

Бях толкова притеснена от ограниченото време, че почти чувах как цъка часовникът, който ни изтиква към ужасния момент, когато ще трябва да напуснем къщата. В резултат едва поглеждах жилищата; искаше ми се да прекося тичешком стаите, да се свърши колкото може по-бързо и после да отидем в следващото.

Планът ни беше да взимаме такси, движейки се от един апартамент към друг, но ако до три секунди не се появеше зелена светлина, карах Антон да вървим — много, много бързо. Тревогата ме изгаряше отвътре, толкова бях нервна, че не можех да стоя на едно място.

Веднага щом пристигахме в следващото жилище, аз напълно забравях предишното. Мозъкът ми се въртеше на толкова бързи обороти, че не можеше да задържи никаква информация.

След тридневен оглед трябваше да вземем решение и аз избрах последния апартамент, който бяхме видели, защото беше единственият, който помнех. Беше в Камдън, недалеч от сегашния ни дом, нов и безличен, с бели стаи като кутии. Подписахме договор за три месеца. Поискаха да платим в брой, защото прекалено бързахме да се нанесем. Освен това банковите ни препоръки не бяха за пред хората.

В следващия момент лазехме на колене по прашния под, работейки до среднощ, опаковахме безброй кашони. Приличаше на кошмара, когато бяхме в треска дали да купим къщата миналия май. После настъпи последната сутрин, камионът дойде и изсипа неколцина цветнокожи младежи с червени гащеризони, да товарят и разтоварват. Облегнах се на стената и се запитах: истина ли е? Всичко това? Особено червените гащеризони?

После къщата остана съвсем гола и нямаше причина да се задържаме.

— Да вървим, Лили — каза полека Антон.

— Добре.

Но раздялата с любимата къща изцеди докрай силите ми. Само секунда след като входната врата се затвори за последен път, почувствах, че с мен става нещо необратимо. Сбогувах се не само с четирите стени (три и половина всъщност, работниците още не бяха завършили малката спалня, но то вече беше без значение), а с живота, който Антон и аз никога повече нямаше да имаме.

Ако зависеше от мен, никога нямаше да разпаковам багажа ни на новото място. Щях да извадя юргана и възглавницата си и удобно да си живея в гората от кашони. Обаче заради Ема се наложи да извадя неща, които веднага ни трябваха. Сглобихме малкото й легълце, извадих кухненските съдове. Тя, естествено, настояваше и за телевизора. Както и за канапето, за да може удобно да гледа.

До осем часа същата вечер всички основни неща бяха по местата си и бързината на промяната ме съсипа. Сега това беше домът ни. Безрадостното апартаментче се изпълни с нещата ни и тук трябваше да свием гнездо. Но как? Объркана, погледнах Антон и казах:

— Как можа всичко да се обърка така?

Гледах гладките бели стени, сякаш бяхме в някакъв куб. Мразех го.

Антон ме хвана за китката, опитвайки се да привлече вниманието ми.

— Поне имаме един друг.

Продължавах да гледам равните бели стени.

— Какво?

Той отчаяно ме погледна:

— Поне имаме един друг.

ДЖЕМА

Коледният ден, който прекарахме сами с мама, беше ужасен. Успях да оцелея единствено благодарение на литър и половина „Бейлис“. Празникът и без това щеше да е безрадостен, но когато няколко дни преди това съобщих на майка ми, че в края на януари заминавам на почивка с Оуен, тя пребледня от шока. Опита се да скрие нещастието си, дори призна:

— Господ ти е свидетел, скъпа, нуждаеш се от почивка.

Но опитите й да бъде смела ме караха да се чувствам по-зле.

Целия ден не спираше да повтаря като развалена грамофонна плоча:

— Това е последната ни Коледа в тази къща.

Последната Коледа ли? Можеше да е последният ни месец. Задаваше се януари, когато баща ми щеше да подаде молба в съда. Колко бързо щеше да се случи? Колко скоро къщата щеше да бъде обявена за продажба? Бреда, адвоката ни, твърдеше, че може да минат месеци, но като си знам късмета, най-вероятно щеше да стане в деня, когато тръгнех на почивка.

Както и да е, няма да познаете какво се случи после…

Продължавам. Ще опитам. Дръжте се.

На осми януари, една година след като ни напусна, татко се появи вкъщи. Ей така. Не мисля, че дори съзнаваше, че е годишнината от деня, в който си отиде, просто се оказа странно съвпадение, върхът на всички странни неща, от които беше изтъкана цялата случка. Връщането му бе изключитетелно ненадейно: просто цъфна на вратата с три пазарски чанти, пълни с нещата му, и попита мама — поне има благоприличието да попита — може ли да се върне.

Мама реагира, като се изпъна в цял ръст и рече:

— Твоята никаквица те изхвърли, а? Е, по добре да се сдобриш с нея, защото за теб няма място тук.

Не бе, само се шегувам. Не бях там, така че не знам колко бързо мама го е издърпала вътре и се е заловила да му готви, но се обзалагам, че е било много, много бързо.

Беше се върнал и статуквото се възстанови, преди да успея да мигна. Когато си дойдох от работа, той се беше настанил в креслото си, решаваше кръстословица, мама беше в кухнята и готвеше като фурия и в един момент наистина се запитах дали не съм сънувала изминалата година.

Пренебрегнах баща си, който се усмихваше нервно, и сгащих мама край кухненския плот.

— Защо веднага му позволи да се върне? Можеше поне малко да го накараш да страда.

— Той ми е съпруг — тя придоби странен, верен и недостъпен вид. — Клела съм се на сватбата си пред бога и хората.

Клела се била. Какви глупости. Превърнали са в жертви и мъченици поколения жени. Но какво да направя? Разумът отстъпва пред подобна лудост.

Исках да я помоля да размисли отново — никога не беше късно да го разкара. Щеше да си върне себеуважението. Но какъв смисъл имаше? Мама бе прекалено стара за промяна. Не се промени през последната година, надали щеше да го направи сега. Искаше ми се да го стори, заради всички жени, но понякога хората са ужасно досадни и отказват да постъпят както трябва — предпочитат да карат както си знаят.

От егоистична гледна точка връщането на татко изигра роля на карта „Излез от затвора“ (Алюзия с играта „Монополи“. — Б. пр.). Животът можеше да се върне в нормалните си релси.

— Защо той се завърна?

Предполагам, че е взел решението по Коледа, приклещен от Колет и двете й чудовища. (Нямам доказателства, че тия деца са чудовища, може би върша ужасна несправедливост.)

— Защото ме обича, а нея вече не.

— Някакви обяснения защо през последната година е живял с тридесет и шест годишна жена?

— Сигурно е свързано с шестдесетата му годишнина и смъртта на брат му.

Ясно. Закъсняла криза на средната възраст — нищо, което не можем да си представим.

— И ти му прости?

— Той ми е съпруг. На сватбата си съм се клела в църква — каза го с такъв нетърпящ възражение глас, че ръката ме засърбя да взема някой чук и да й набия малко разум.

Слава Богу, че съм атеистка, ето какво казвам.

Ако нещо подобно се случи с мен, не мисля, че отношенията ни някога ще се възстановят, и се съмнявам, че някога ще мога да простя. И така, не вярвам, че ще мога да престана да презирам татко. Предполагам, отказът на мама ме прави такава. Тя мисли за себе си като за жена с чувство за дълг, а не такава с чувства и права и това означава, че баща ми веднага можеше да се шмугне в топлия живот, който тя му осигуряваше. Това ми докарваше бяс на ента степен.

— Откъде знаеш, че няма да се врътне и да си отиде след месец?

— Няма. Той, как да кажа, не е бил на себе си.

— Но ще се вижда с въпросната Колет всеки ден в работата.

— Не, няма — начинът, по който го изрече, ме заинтригува, звучеше някак триумфиращо. — Той ще се пенсионира по-рано. Допускаш ли, че ще му позволя да ходи на място, където ще я среща всеки ден? По никой начин. Казах му или да я уволни, или да се пенсионира. Предпочитах да не си губи работата, но и така съм доволна.

Внезапно ми хрумна страхотна идея.

— Хайде — настоях аз. — Дай да идем с колата до работата му и да й се изсмеем.

За секунда очите на мама светнаха, после отговори:

— Ти върви. Аз трябва да приготвя чая на татко ти. — И добави не особено убедено: — Трябва да й простим.

Брей! Твърде много злини са ставали, защото си прощаваме. Нямаше начин някога да простя на Колет и това не ме тормозеше. Малко омраза никому не вреди. Вижте как от години мразех Лили и нищо не ми е станало.

Като говорим за омраза, имаше нещо, което исках да споделя с татко.

— Издадох една книга.

Той се показа много очарован — без да е наясно с факта, че описвах него, и когато му показах пилотния екземпляр, заяви:

— Корицата е великолепна. Изгонили са я от къщи, нали? — поглади с пръст името ми. — Я виж: Джема Хоган, малкото ми момиченце. „Пътешествие към дъгата“, какво прекрасно име. За какво се разказва?

— Как напускаш мама и заживяваш с момиче, само с четири години по-възрастно от мен.

Доби вид на ударен с мокър парцал и погледна мама, за да се увери дали не се шегувам.

— Не е шега.

— Не е — мама изглежда се чувстваше крайно неудобно.

— Исусе, Марийо и Йосифе — гласът му издаваше паника. — По-добре да прочета това чудо.

След като прочете шест страници, лицето му посивя:

— Това трябва да се спре. Веднага. Не бива да се публикува.

— Твърде късно, татко, вече имам договор.

— Ще намерим адвокат.

— Вече похарчих по-голямата част от аванса.

— Ще ти дам парите.

— Не ти искам парите. Искам книгата ми да излезе.

— Но погледни я — той потупа страниците с опакото на ръката си. — Всичко е прекалено лично. Не бих имал против, но голяма част въобще не е вярна. Ако това излезе, наистина ще се посрамя.

— Добре — съгласих се аз, доближавайки лицето си до неговото. — Това се нарича да живееш с последствията от действията си.

— Джема! — провикна се майка ми от кухнята. — Той каза, че съжалява. И наистина го вярва. Преживял е криза и не е знаел какво върши. Много си груба с него, май си прекалено груба към всички. И знаеш ли, мисля че си склонна към гневливост.

— Ти пък какво знаеш за склонността към гневливост?

— Гледам „Доктор Фил“.

— Е, хубаво, не съм склонна към гневливост, но държа да бъдат извадени наяве хората, които вършат каквото не трябва.

— Значи си склонна към отмъщение.

— Да! — съгласих се аз, — емоционално нестабилна съм. Аз съм Джема… какво съм аз…? Разрушителката? Не, това е много слабо. Отмъстителката? Джема Отмъстителката?! Не чак толкова силно. Аз съм Джема Въздаващата правосъдие.

Шмугнах се в кухнята и запях темата от „Въздаващите правосъдие“.

— Не го извъртай — възрази мама. — Защото не звучи добре.

— И това не е музиката от „Въздаващите правосъдие“ — провикна се баща ми от хола. — Пееш мелодията от „Професионалистите“.

Застанах на прага и държейки въображаема сопа, запях:

— Уоооооооо! Дръжте го!

Същата вечер си изнесох нещата от къщата на нашите и официално се завърнах в собствения си апартамент. Питах се дали напускането на мамината къща не ми прилича на момента, след като си взел всичките си изпити и се чувстваш виновен, че повече няма да учиш, въпреки, че не е и нужно. Но не, ни най-малко не се страхувах да се върна към стария си начин на живот.

Позвъних на Оуен, за да му съобщя добрата новина.

— Вече можем да се виждаме през цялото време, ако искаш. Ела ми на гости, да опитаме новия живот.

Минути по-късно беше при мен.

— Трябва да поговорим — каза той.

— Защо?

— Знаеш ли какво? — той се усмихваше, но някак си странно.

— Какво?

— Обади ми се Лорна. — Лорна беше двадесет и четири годишната му бивша приятелка и особените тръпки, които ме побиха, ми подсказаха какво следва. — Иска отново да се съберем.

— Така ли?

— Стана точно както ти казваше: видяла ни е заедно в събота, когато бяхме в центъра на пазар, и е осъзнала какво изпуска. Ти си страхотна.

— Такава съм си — гласът ми звучеше отвратително неуверено.

— Боже, нямаш нищо против, нали?

— Разбира се, че нямам — сподавено отговорих аз, нелепи сълзи напираха в очите ми. — Наистина съм много щастлива заради теб. Винаги сме знаели, че не сме за никъде. — Но бяхме се запътили към това никъде преди почти девет месеца.

А когато го погледнах, готова да ревна, видях друго: той също бе готов да заплаче.

— Никога няма да те забравя — обеща той, бършейки едри сълзи от лицето си.

— Я престани да бъдеш толкова мелодраматичен.

— Хубаво — като по магия, сълзите му изчезнаха и, наистина, той не беше способен да крие щастието си, както и колко е нетърпелив да си тръгне.

— Ами нашата ваканция?

Погледна ме озадачено.

— В Антигуа. Щеше да караш уиндсърф, с глава, замаяна от безплатна пиня колада. Щяхме да заминаваме след три седмици.

— Вярно, извинявай, не бях помислил. Ти върви. Заведи майка си. Просто я виждам на уиндсърфа, ще бъде чудесна.

Точно преди да влезе в колата си, извика с повишено настроение:

— Планирахме да изкараме заедно ваканция край Дордона!

— Не забравяй да кръстиш първото си дете на мен — успях да отвърна.

— Смятай, че съм го направил. Дори да е момче.

После рязко потегли, натискайки клаксона и махайки с ръка, сякаш отива на сватбено пътешествие.

ДЖОДЖО

Януари

Джоджо се завърна в Лондон, изпълнена с надежди за Новата година. Беше прекарала щастливи празници в Ню Йорк със семейството си, но знаеше, че следващата Коледа ще бъде различна. Не и в Ню Йорк. Най-вероятно заедно със склонната към злополуки Софи и безотговорния Сам в новия им дом с Марк, където и да бъдеше той.

Първия ден, когато се върна на работа, Манодж тръсна на бюрото й кашон.

— Пилотни екземпляри на „Пътешествие към дъгата“ от Джема Хоган.

„Долкин Емери“ вярваха в рециклирането; корицата беше стар проект за корица на Катлийн Пери, който Джоджо беше отхвърлила преди около година като прекалено сантиментален и който изплува тази есен с ново предназначение — подвързия на „Пътешествие към дъгата“. Беше акварел в пастелни цветове и въпреки че формите бяха неясни, всеки път, когато Джоджо я погледнеше, й се струваше, че жената отчаяно се нуждае да иде до тоалетната, която е на километри от нея.

Беше симпатично пакетче обаче. Тя взе десет екземпляри и ги занесе на Джим Суийтмън, да ги разпрати на филмовите производители.

— Направи си магията.

Изборът на нов съдружник беше в понеделник, двадесет и трети януари — след три седмици. Първата премина без инциденти. Дойде втората. Предстартовото броене на третата започна — понеделник, вторник и сряда минаха — после в четвъртък сутринта пристигна имейл.

До: Jojo.harvey@LIPMANAIGH.co

От: Mark.avery@LIPMANAIGH.со

Относно: Новини. Вероятно лоши

Трябва да поговорим. Ела в кабинета ми веднага щом можеш.

Целувки: Марк

— Сега какво?

Марк седеше зад бюрото си, с изключително сериозен вид.

— Исках предварително да ти кажа за утрешното съвещание. Ричи Гант е намислил нещо.

— Какво? — изведнъж Джоджо се почувства ужасно нервна. Лонгурестият беше пълен с изненади, никоя от които не бе хубава.

— Сприятелил се е с неколцина от маркетинговия отдел на „Лоусън Глобал“.

— С кого?

— Имат клонове по целия свят. Произвеждат безалкохолни напитки, козметика, спортно облекло… и изглежда искат да вложат пари в някои от авторските издания на „Липмън Хай“.

Тя отвори уста, едва говореше.

— Искаш да кажеш корпоративно спонсориране?

— Не точно спонсориране заради името, не както „Пиещият кока-кола Повелител на конете“, просто да се споменат определени продукти в текста.

— Корпоративно спонсориране — повтори Джоджо. — Точно както се майтапехме с теб преди година. Мислехме, че са глупости. Наистина е тъпо.

— Правилно поднесено, няма да е нарушение.

Тя му хвърли дълъг, замислен поглед.

— Това не може да стане. Марк, ти не разбираш. Самият ти каза, че е нелепо.

— Джоджо, това е бизнес, вероятно много доходен.

Не добави нищо, но намекът беше ясен. Да напусне Каси и да заживее с Джоджо щеше да им струва скъпо.

Както и да е. Ядосана, тя каза:

— Когато ти споменах тази идея, защо не ме посъветва да я предложа?

— Защото само се шегувахме, а и явно ти беше неприятна. Ако наистина я смяташе за добра идея, нямаше да имаш нужда от поощрение, щеше да действаш и да я осъществиш.

Може и да беше вярно, но, ако не друго, яростта й се разпали.

— И какво стана? Гант дойде при теб с концепцията си, а ти му каза браво, давай, така ли?

— Не. За пръв път чух за нея тази сутрин. Вече е установил контакти и е направил някои предложения.

— Обзалагам се, че не става дума за мои автори — изрече тя с горчивина. — Как така на Гант му хрумна същата идея като на мен?

— Навярно и двамата мислите еднакво.

Джоджо сви рамене.

— Нямам нищо общо с това… лигаво нищожество. Знаеш ли какво, Марк? Разочарована съм от теб.

Той стана извънредно спокоен. Заплашително спокоен.

— Аз работя. Моя работа е да проучвам идеята, за да получим повече пари. Имам принципи, но прекалените скрупули не вършат работа в търговията. Да, идеята ми се виждаше пошла, но имам право да променям мнението си. Особено, когато съм поставен пред свършен факт.

— Схванах — отговори Джоджо. — Напълно ми е ясно.

Тя изхвърча навън и той не направи опит да я последва. На улицата тя започна да дърпа тъй яростно, че един минувач и рече:

— Какво ти е виновна бедната цигара?

Как е установил Ричи Гант тези контакти, чудеше се Джоджо. Ако тя работеше за многонационална компания и този дребен негодник се появеше при нея, щеше да извика охраната да го изхвърли на улицата, а после собственокрачно да му тегли един ритник в бъбреците. Та да го заболи наистина. И в топките, естествено. И в главата — но обувките й щяха да се изцапат с онова мазно нещо, с което клепаше косата си… Уф!

По-силен от гнева й към Ричи беше ядът към самата нея. Не трябваше да слуша Марк, трябваше да осъществи идеята. Не ставаше въпрос за наранена гордост, щеше да има практически последствия: изборът на нов съдружник беше другия понеделник, след по-малко от седмица. Трябваше да хване подходящия момент, да използва само три секунди и да отхвърли предложението му, така че съдружниците да вземат решение, без да се влияят от корпоративните милиони.

Но тази идея й носеше малко успокоение. И в сърцето си се надяваше, че вместо да се заслепят от алчност, издателите щяха да се съгласят с нея.

Съвещанието в петък сутринта

Вече всеки знаеше за новите корпоративни връзки на Ричи, затова не се налагаше Джоджо да понася одобрителни възгласи, сякаш е извадил бял заек от старата си парцалива шапка.

Но не всичко бе свършило. Винаги склонен да се покаже, Ричи бе изпробвал възможните сценарии. Той протегна ръка и изрече:

— Олга!

— Вие, мадам — откликна недотам тихо Джоджо.

Той се обърна към нея.

— Джоджо, не се безпокой. Ще направя каквото мога за твоите автори. Ще се опитам да им спечеля малко пари от спонсорство.

— Няма нужда — ясно парира Джоджо. — Авторите ми печелят достатъчно, като пишат книги.

— Зависи от тях — сви рамене Ричи — ако искат да се откажат от готови пари. Малко е смешно да ги съветваш, това е всичко. Радвам се, че не си мой агент!

— Не колкото се радвам аз, вонливецо! — Все пак изрече обидата само наум. Винаги си оставаше професионалист.

Ричи отново насочи вниманието си към Олга.

— Да вземем Анелиз Палмър.

Една от най-печелившите писателки на Олга, авторка на известни бестселъри.

— Тя би могла да се свърже с една от скъпите марки шампанско на „Лоусън Глобал“. Ако Анелиз си знае интереса — а аз я познавам, ще се съгласи. — Той го оповести с такава самоувереност, че Джоджо трябваше да седне на ръцете си, за да не го удари. — Така приходите й ще хвръкнат до милион лири. Ти ще получиш десетте си процента и ако възпитано ги помолим, ще стоварят няколко каси с шампанско само за теб.

Джоджо едва не експлодира от безсилие. Да му се не знае — един милион за писателка, която не може да засенчи видеофилм за размножителните навици на императорските пингвини.

— Това реално предложение ли е? — попита Марк. — Наистина ли са споменали тези суми за отделните автори?

— Да споменат? Искаш да кажеш, да обещаят. Наистина. — Ричи сериозно кимна. — Повярвай ми, ще стане.

Всички бяха потресени. Дори непрестанно движещите се молекули на въздуха замръзнаха, спирайки в орбитите си. Милиони кинти, само за едно споменаване на шампанското!

Джоджо забеляза как израженията се промениха — гледаха Ричи, сякаш беше алхимик. Вече харчеха плячката. Нова кола. Вила в Умбрия. Достатъчно пари, за да напуснеш съпругата си и да си устроиш нов, безгрижен живот с младата си любовница. Дори Орора Френч и Лобелия Хол, които толкова мразеха Гант и които не биха се облажили особено от въпросните пари, стояха като омагьосани. Обувки и чанти блеснаха в очите на Орора, а мисълта за една седмица в Лас Вегас, изпълнена игра на рулетка, накараха погледа на Лобелия да светне. Джоджо трябваше да предприеме нещо.

— Значи Олга може да им позвъни веднага — предложи тя. — И да им каже, че Анелиз е съгласна, та да ни изпратят милионите в използвани банкноти от по пет лири. — Тя остави чантата си на масата, извади мобилния си телефон и го подаде на Олга. — Обади се.

За сетен път стаята потъна в тишина. Движеха се единствено очите, сякаш наблюдаваха състезание по тенис между Ричи и Джоджо. Секундите бавно се нижеха, ръката на Джоджо, държаща телефона, стана лепкава и влажна, после Ричи се огъна.

— Очевидно това е само пример. Просто пример.

— Я виж — престори се на изненадана Джоджо. — Само пример. — Тогава не бързай да се обаждаш. — Тя затвори телефона си и смигна на Олга. — Само ще се изложим.

Докато гледаха как мечтите им избледняват и изчезват, всички насочиха погледи към Ричи, сякаш беше заловен на местопрестъплението крадец.

Но най-неприятното бе съобщението, че на следния ден трима от „Лоусън Глобал“ ще ходят с Ричи, Джим Суийтмън и Марк в луксозен провинциален хотел да играят голф и така да се опознаят. Джоджо се опита да прикрие недоверието си. Марк не й беше казал за това, а и кога недоносчето Гант се беше научило да играе голф?

— Как така не съм поканена?

— Защо трябва да си?

— Спечелила съм повече пари от всеки друг агент през изминалата година.

— Можеш ли да играеш голф? — запита Ричи.

— Естествено, че мога. — Интересно, колко ли ще е трудно? Особено ако си представи, че всяка топка за голф е главата му.

— Жалко — Ричи я изгледа подигравателно. — Резервациите вече са направени и няма никакви други свободни места.

— Значи без жени? Не е ли малко сексистко? Има закони против тези работи.

— Кой закон казва, че трима-четирима мъже не могат да се съберат, за да поиграят голф? И кой казва, че трябва да има жени?

Очакваше да я е сразил, Джоджо не се предаде:

— О, забравих за увлечението ти по стриптийзьорките.

— Няма такова нещо — намръщи се той, обзет от гняв. — Джим също ги харесва, а Марк е влюбен…

— Може ли за момент — прекъсна го Марк.

Дан Суон изплува от обичайния си унес и промърмори тихо:

— Бийте се, бийте се, бийте се!

Марк се овладя.

— Това беше достатъчно. Ричи, не говори глупости, няма да има никакви стриптийзьорки. Поне не би трябвало да има.

Джоджо си помисли, че всъщност това влошава нещата. Всички разбраха, че приятелката на Марк Ейвъри не иска той да се задява със стриптийзьорки. Бяха й колеги, но я гледаха, сякаш е досадна съпруга. Границите бяха започнали да стават неясни.

След като срещата приключи, тя влезе в кабинета на Марк, затвори вратата и го нападна:

— Въобще не ми каза, че възнамеряваш да играеш голф с тези хора.

— Права си, не ти казах.

— Защо не?

— Не си ми шеф.

Сякаш я простреляха право в сърцето.

— Марк, какво става? Защо си толкова ужасен?

— Защо ти си толкова ужасна? — беше прекалено спокоен и тя си припомни кое я беше привлякло у него: силата на характера, способността му да вижда в по-широк план…

— Не съм ужасна, Марк.

Той вдигна рамене.

— Върша си работата.

— Дори и когато ми вреди?

— Не е така. Може да не ми вярваш, но всичко, което правя, го правя за нас.

Благодарение на Гадняра Гант отношенията й с Марк започнаха да се объркват; тя не можеше да го позволи. Направи огромно, почти свръхчовешко усилие и изрече:

— Вярвам ти.

Събота сутринта, апартаментът на Джоджо

Преди Марк да тръгне за голф уикенда, Джоджо каза:

— Нали няма да обсъждаш с ония от „Лоусън“ как съм в леглото?

— Защо ми е да го правя?

— Знам ви вас, мъжете, разказвате си сексистки шеги и обсъждате жените.

— Какво искаш да кажеш?

— И аз съм от тях.

Той обви с ръка кръста й, после я плъзна нагоре.

— Не бих казал. — Отмести ръката си, но тя я върна на предишното й място. — Джоджо, нямаме време за това.

— Имаме.

— Ще закъснея.

— Добре.

Двадесет минути по-късно

— Наистина трябва да тръгвам, Джоджо.

— Върви — усмихна му се тя от леглото. — Засега не ми трябваш. Чао, скъпи. Пожелавам ти отвратително прекарване.

— Такова ще бъде.

Същия следобед

Джоджо беше в „Ръсел и Брумли“ с Беки, когато телефонът иззвъня. На дисплея се изписа номерът на Марк.

— Марк! — възкликна тя. — Точно мъжът, с когото исках да поговоря. Каква е разликата между бонус и пенис? Ще ти кажа — съпругата ти ще ти духа бонуса! Ба-буум!

— Джоджо…

— Какво правиш, когато миялната ти машина се повреди! Прасваш й един! Ба-буум!

— Джоджо…

— Кого караш да свърши работата? Тази, която има най-големи цици! Ба-буум!

Неделя следобед, апартаментът на Джоджо

От хотела Марк пристигна право при нея.

— Здравей, скъпа — тя го обгърна в прегръдките си, сякаш се бе завърнал от война. — Всичко е наред, сега вече си тук.

Последва го в дневната и попита:

— Колко зле беше?

Той се усмихна.

— Отвратително. Трябваше да пуша пура, а знаеш ли как се отрязва крайчето й?

Джоджо нямаше представа.

— Един от типовете от „Лоусън“ не престана да разказва вицове за обрязването по този повод.

— Ама че гадост. Кой беше най-лошият момент през целия уикенд?

Марк се замисли.

— Когато единият от „Лоусън“ описа някакъв човек като „ако този падне в езеро от цици, ще излезе, смучейки палеца си“.

— Отврат — повтори Джоджо.

После Марк сподели:

— Разказах им вица ти за миялната машина. Според мен го харесаха.

— Радвам се, че съм помогнала. Как беше Гант?

Марк сви рамене.

— Защо не ми разкажеш? — избухна Джоджо. — Кажи ми как никой не го е харесал, какво съм изпуснала?

Марк обмисли въпроса.

— Добър е в общуването, долавя какво искат и им го дава.

— С мен не е такъв.

— Не му е нужно да го харесваш.

— Ще му се наложи, когато аз стана съдружник, а то не.

Думите й увиснаха във въздуха и когато Джоджо заговори, тревогата, която я терзаеше през целия уикенд и заради която си купи нелепо скъпа пътна чанта, изплува отново.

— Искаш ли да поговорим за утре? Мислиш ли, че ще получа мястото?

— Заслужаваш го.

— Но смяташ ли, че ще го имам?

— Таркуин Уенуърт, Орора Френч и Лобелия Хол са работили в издателството по-дълго от теб. Ако съдим по продължителността на работата във фирмата, ще спечели Таркуин.

Тя го прекъсна.

— Престани да ми обясняваш фактите, всички знаем, че изборът е между мен и Ричи Гант.

— Брей, значи е между теб и него.

— Да. Нека наистина погледнем фактите. Аз съм страхотен агент, печеля повече пари от всеки друг, включително Гант, и правя всичко по силите си да очерня репутацията му. Мога ли да сторя още нещо? Не бих казала.

Тя вярваше в позитивното мислене. Но се събуди посред нощ и мислите й никак не бяха положителни. Марк се беше прибрал вкъщи и тя бе доволна; не искаше да я вижда такава.

Представяше си как ще се почувства, ако утре не я изберат за съдружник. Като изключим шока и унижението, Ричи Гант щеше да й стане шеф, е, един от шефовете. И тя нямаше да бъде триумфиращ победител. Щеше да се наложи да напусне „Липмън Хай“ и да започне от нулата някъде другаде. Да се доказва, да си създава познанства, да трупа приходи. Щеше да се върне назад поне с две години. Паниката у нея започна да расте, обземаше я все по-силно, докато я докопа за гърлото.

Успя да се овладее. Ричи Гант беше добър — и гъвкав. Но корпоративният му проект беше спукан балон. Никому не предстоеше скоро да получи пари от него. Тя беше по-добрият агент. Това беше факт. Печелеше повече за фирмата. Авторите й имаха отлични дългосрочни перспективи. Как може да не стане съдружник?

ЛИЛИ

Антон се върна от работа. Втурна се в стаята и каза:

— Погледни какво ми изпратиха днес!

Отдавна не го бях виждала толкова оживен. Размаха една книга и когато видях, че това е романът на Джема „Пътешествие към дъгата“, скочих и я грабнах, нетърпелива да я прочета. Както обикновено ми се зави свят.

— Откъде я взе?

— Пробно копие. Джим Суийтмън от медийния отдел на „Липмън Хай“ ми го изпрати. Добрата новина е — Антон сякаш грееше, — че книгата не е за нас.

— А лошата?

— Няма лоша новина.

Но никой никога не казва: „Добрата новина е…“, ако няма лоша.

— Как е? — попитах аз. — Хубава ли е?

— Не — вълнението се изпари от него, подобно на цигарен дим.

Изненадана, го упрекнах:

— Но ти я харесваш.

— Не.

— Вярно е.

— Не.

Задържах дъх, защото знаех, че предстои едно „но“.

— Но — каза той, — искам да я екранизирам.

Стоях като вкаменена и мълчах. Единствено знаех, че никога не е поискал да екранизира моите книги. Нито една.

Бяха минали пет седмици, откакто се изнесохме от нашата къща, но ми се струваше много по-дълго. Прекарахме безрадостна Коледа в подобния ни на кутия апартамент — беше още по-мрачна, защото очаквахме Джеси и Джулиан да се върнат от Аржентина, но в последния момент ни съобщиха, че няма да дойдат.

Независимо от няколкото покани за Нова година — като започнем от Мики и Киара, продължим с Вив, Баз и Джез и свършим с Ники и Саймън — прекарахме нощта сами, вдигайки наздравица с шампанското, което „Долкин Емери“ ми бяха изпратили през онези отдавна отминали дни, когато „Церовете на Мими“ щурмуваше класациите и ме харесваха. Пихме за „идващата година“ с надеждата, че ще бъде по-добра от изминалата. После дойде януари — какво да кажа — беше просто януари. Най-доброто, което можеш да направиш, е да дишаш, да издишваш и да го чакаш да отмине.

„Кристално чиста“ не пожъна, както се бях молила, успех в последния момент. Самоувереността ми и творческите ми сили бяха станали на пух и прах и след октомври не бях написала нито ред. Какъв беше смисълът, ако никой няма да го публикува? Беше прекалено студено, за да излизам, и прекарвах дните си с Ема, гледайки „Дора Изследователката“ и „Джери Скачача“.

Беше катастрофа да изгубим дома си, но не се залъгвах с илюзии, че нещо ще се подобри в бъдеще. Антон и аз бяхме опустошени. Наблюдавах събитията отдалеч, все едно се случваха на други хора.

Вече нямаше какво да си кажем; разочарованието ни беше прекалено осезаемо. Горчиво негодувах срещу безразсъдството на Антон по отношение на парите. Толкова обичах къщата, която изгубихме, и чувствах, че стана по негова вина. Той ме беше убедил да я купим — спомням си колко много и различни възражения изтъквах — и ако не я бяхме купили, нямаше да я загубим. Загубата й беше съкрушителна и се чувствах неспособна да му простя. По някаква причина се сещах за деня, в който ме беше завел на пазар в „Селфриджис“; нямахме и петак, и какво направихме? Още повече задлъжняхме. На времето то ми се струваше възхитително безгрижие, сега беше ясно, че е идиотска безотговорност. Своеволие, което да те подтикне да купиш къща, която можеш единствено да загубиш.

И въпреки че Антон не го изразяваше гласно, чувствах, че обвинява мен, че не написах още една книга, която да се превърне в бестселър.

Закратко бяхме на върха на вълната — беше трудно първо да привикнем към цялото вълнение и надежда, а после отново да се сринем надолу.

Рядко си говорехме, а когато това изобщо ставаше, разменяхме няколко думи за детето.

Имах чувството, че от много дълго време не съм си поемала дъх както трябва. Всяко вдишване беше плитко, страхливо, жалко усилие, което не ми носеше никакво облекчение. Вече не можех да спя повече от четири часа на нощ. Антон не преставаше да ме уверява, че животът ни ще се подобри. И навярно мислеше, че наистина ще стане така.

— Клоуи Дру ще бъде идеална за главната роля — палеше се той.

— Но „Ай-Кон“ няма пари да екранизира книгата.

— Би Би Си иска да направим съвместна продукция. Ще осигурят парите, ако Клоуи подпише договор.

Въпросително се наклоних към него. Нима вече бе говорил с Би Би Си? Подготвяше договор?

— Говорил ли си вече с Клоуи за филма?

— Да. Голяма свежарка е.

О, Боже.

— Джема никога няма да ти разреши да го екранизираш. След всичко, което й причинихме, не се и надявай.

Но той се надяваше. Виждах го в очите му. Вече я убеждаваше, използвайки всички възможни средства. Познавах този Антон, с небрежното му, нехайно очарование. Беше амбициозен, но сега ми идваше като удар под кръста.

Тъй като животът ни така драматично се срина преди Коледа, той отчаяно се нуждаеше от тази работа. Беше минало много дълго време, откакто бе осъществил печеливша сделка. Беше се върнал към ужасните си реклами, за да поспечели пари, но филмите лежаха на сърцето му.

— Лили, това ще ни спаси! — сякаш беше кълбо от огън. — Притежава фантастичен търговски потенциал. Всички ще спечелим купища пари. Животът ни отново ще влезе в релси.

На Антон това му трябваше, за да спаси гордостта му. Трябваше да почувства, че нещо хубаво ни предстои. Но, за да си осигури правата върху книгата, докъде щеше да стигне с Джема? В ожесточеното ни отчаяние ме връхлетя убеждението, че нищо няма да го спре. Последните й думи към мен бяха като изписани с огън в съзнанието ми: Запомни как се срещна с него, защото така и ще го загубиш.

— Не се захващай с това — настоях аз, потисната и отчаяна. — Моля те, Антон, нищо хубаво няма да излезе.

— Но, Лили! — настоя той. — Каква възможност! Точно това ни трябва!

— Става въпрос за Джема!

— Става въпрос за работа.

— Моля те, Антон. — Но блясъкът в очите му не изчезна и чувствах, че ще заплача.

Как се преобърна светът.

През изминалите три и половина години Джема ми беше постоянен източник на тревога. Но след като прочетох за книгата й, въображаемите ми страхове добиха съвсем ясни очертания. От месеци насам се замислях дали случилото се не бе основателно последствие. Но не можех да допусна, че ще се прояви в подобна форма; че ще намери ключа към Антон, спасявайки кариерата му, гордостта ми и надеждата му.

Да бе искала, нямаше да избере по-добро време да се върне в живота на Антон: и той, и аз бяхме така неустойчиви…

Колко неустойчиви? Налагаше се да си задам този въпрос, докато ужасът замъгляваше погледа ми. Колко съсипани? Ами ако Джема му направи предложение…?

Именно тогава открих, че нямам доверие в себе си и в Антон. Някога си мислех, че като сме заедно, можем да издържим на всичко. Сега изглеждахме малки, уязвими и на ръба на катастрофата. Не знаех каква точно ще бъде, нито как ще ни връхлети, но с ужасяваща увереност дълбоко в себе си достигнах до неизбежния извод, видях бъдещето си като изваяно от камък: Антон и аз щяхме да се разделим.

ДЖОДЖО

9:30, понеделник сутринта

Дойде най-важната сутрин в кариерата на Джоджо. На път към кабинета си, тя мина покрай заседателната зала — зад затворените врати се бяха събрали всички, дори Никлъс и Кам. Гласувайте за мен, опита се да им внуши тя. После се засмя на себе си: нямаше нужда от телепатични способности, беше прекалено добър агент.

Въпреки това беше невероятно нервна. Скара се на Манодж, че прекалено шумно тръснал чашата й с кафе на бюрото и когато телефонът иззвъня, сърцето й почти щеше да изскочи.

— Ще разберем по обяд — успокои я Манодж.

— Добре.

Малко след десет една сянка застана на прага й. Марк! Беше прекалено рано. Да не би да имаха почивка…

— Здравей…

Без да каже дума, Марк затвори вратата, облегна гръб на нея и я погледна в очите. Тя веднага разбра. Но не можеше да повярва. Едва чуто каза:

— Ричи Гант ли избраха?

Марк кимна.

Все още не можеше да повярва. За миг й се стори, че цялата ще експлодира. Не беше истина. Беше лош сън. Но Марк продължаваше да стои, гледайки я загрижено. Колкото и да искаше да е сън, разбра, че е истина.

Марк прекоси стаята и понечи да я прегърне, но тя се отдръпна:

— Не ме докосвай.

Застана до прозореца и се взря с невиждащи очи. Край. Гласуването беше приключило и тя не бе избрана. Стана твърде бързо. Прекараха в залата само един час. Толкова дълго беше чакала, че не можеше да повярва, че вече е свършило. В нея се надигна паника. Това не беше истина.

Опита се да мисли логично, но й беше изключително трудно.

— Смяташ ли, че е заради отношенията ни?

— Не зная.

Марк изглеждаше съкрушен и сломен. Джоджо проумя, че и той се чувства ужасно.

— Кой гласува за мен освен теб?

— Джослин и Дан.

— Загубих три четвърти от гласовете. — Опита се немощно да се усмихне. — Не мога да повярвам, че Никлъс и Кам не са ме подкрепили. Почти бях сигурна в тях.

Марк отново безсилно сви рамене.

— Не разбирам. Имам прекрасни автори, на които предстои дълга кариера. Както и да погледнеш, аз имам по-добра перспектива. Защо според теб стана така? Ясно е, че печеля повече от Гант.

— Колкото него.

— Моля?

— Разглеждаха приходите само от тази година и в това отношение с Ричи сте наравно.

— Не, не сме. Напред съм, и то с много.

Марк беше полужив и тя съжали, че си го изкарва на него. Той не можеше да влияе.на другите съдружници, те сами взимаха решения. Но трябваше да разбере.

— Кажи ми.

— Чувствам се ужасно заради теб. — Очите му заблестяха от неприкрити сълзи. — Ти заслужаваше. Означаваше толкова много за теб. Но решиха, че Ричи е сключил поне една корпоративна сделка, което го поставя далеч преди теб.

— Но всъщност нямаше сделка. Само говореше, а те му повярваха. Това е тъпа, порочна идея и се надявам никой да не го послуша. Писателите все пак имат известно самоуважение.

Марк сви рамене и те застанаха смълчани, отчуждени.

Тогава Джоджо се изправи и изненадващо изрече:

— Защото съм жена! — Постоянно го чуваше от други, но не допускаше, че ще се случи на нея. — Това е дискриминация на сексуална основа.

До тази минута не вярваше в сексуалната дискриминация. Беше смятала, че жените използват това понятие, за да спасят гордостта си, когато по-способните им колеги мъже се издигнат над тях. Никога не се беше чувствала като част от дискриминирано малцинство: от всяка жена зависи как ще напредне. Винаги беше смятала, че я бива колкото мъжете и че те не я чувстват различна от тях. Явно грешеше.

— Няма нищо общо с това, че си жена.

— Всъщност го повишават, защото може да изкопчи договор от своя партньор по голф.

— Не, направиха го съдружник, защото смятат, че дълго време ще печели повече.

— И как мисли да го направи? Като играе голф с други мъже ли? Престани да ме убеждаваш в несъществуващи неща. Става дума точно за дискриминация.

— Не е така.

— Така е.

— Не е.

— Както и да е.

— Не е.

— Чух те. Ще поговорим за това по-късно. — Искаше й се той да излезе от кабинета й. Трябваше й време да помисли.

— Какво възнамеряваш да правиш?

— Ти как мислиш? Да фрасна един на Гант? — Посочи към бюрото си — Имам си работа.

Изглеждаше облекчен.

— Ще се видим по-късно. — Отново се опита да я прегърне и тя пак му се изплъзна. — Джоджо, не ме наказвай.

— Не те наказвам. — Не искаше никой да я докосва. Нищо не искаше. Щеше да кара на автопилот, докато реши какво да прави.

Десет минути по-късно

Ричи Гант застана на прага й, изчака, докато привлече вниманието й, след което се изкикоти:

— Писна им от секс, получиха повече пари, отколкото очакваха, и взеха решението си.

Тръгна си, оставяйки Джоджо с разтуптяно от ярост сърце.

Влезе Манодж.

— Какво става?

— Ричи Гант е новият съдружник, а не аз.

— Но…

— Точно така.

— Не е честно! Много по-добра си от него.

— Именно. Но, я чакай, никой не е умрял, нали?

— Джоджо — гласът му звучеше изненадано, разочаровано. — Нима ще приемеш това просто така?

— Манодж, ще ти кажа нещо. Казвала съм го на съвсем малко хора.

— Защото ме харесваш?

— Защото си единственият човек в кабинета ми. Да ти кажа ли защо напуснах полицията и дойдох в Лондон?

Манодж окуражително кимна.

— Защото брат ми уби човек. Той беше полицай и все още е. Трябваха му пари, затова работеше извънредно. Случи се през октомври, когато мнозина работят повече, за да припечелят за коледните празници. Както и да е, спипал един дилър, който по време на ареста насочил пистолет срещу него. Брат ми измъкнал собственото си оръжие и го убил. Казват, че трябва ти да ги спипаш преди да спипат теб, но знаеш ли какво? На мен ми се отщя работа, където може да убия някого. На следващия ден подадох заявление и три седмици по-късно пристигнах в Англия. Работих в бар, работих като лектор и когато станах агент, бях толкова щастлива, защото каквото и да се случеше, нямаше да се наложи да убивам никого. Нищо — нито преговорите, нито каквото и да е, няма значение. Не става дума за живот и смърт.

Манодж кимна.

— Това, че направиха Ричи Гант съдружник, а трябваше да съм аз, не е правилно, но никой не е пострадал, никой не е умрял, нали?

— Вярно е.

В тишината тя премисли още веднъж.

— Въобще не ми пука!

— Правилно.

— Трябваше да ме повишат. По-добър агент съм и го заслужавам.

— Така е. Имаш право.

Джоджо се замисли.

— Отивам да се срещна с Марк.

В главата на Манодж изплува образа на Джоджо, застанала на колене, да прави обредна свирка на Марк. Джоджо приближи лицето си до това на Манодж и просъска:

— Не правя такива неща.

Манодж преглътна и се загледа след нея, докато се отдалечаваше. Как бе разбрала?

Кабинетът на Марк

Нямаше намерение да тряска врати. Не искаше да изглежда драматична, но нямаше как. Той стреснат я погледна.

— Марк, ще се обърна към съда.

Погледна я още по-стъписан.

— Кого ще съдиш?

— „Липмън Хай“.

— За какво?

— За какво ли? За счупен глезен или за ударена броня? — тя отвори широко очи. — За сексуална дискриминация, за какво друго?

Лицето на Марк посивя. Изведнъж се състари с десет години.

— Недей, Джоджо. Ричи го заслужаваше. Ще изглежда, сякаш гроздето е кисело.

Леко объркана, тя се вгледа в него.

— Това е моята кариера. Въобще не ме е грижа как изглежда.

— Джоджо…

Тя си тръгна.

Обратно в кабинета си, се хвана за телефона. Позвъни на Беки, но единственият адвокат, когото познаваха, беше някакъв непочтен негодник, който обработвал покупката на апартамента.

— Обади се на Шейна. Брандън сигурно познава някого. Или пък потърси Магда, тя познава целия свят.

Не се наложи да се обажда на Магда, защото Брандън познаваше точния човек.

— А, Айлийн Прендъргаст, тя е най-добрата. Като теб е: мила, но опасно компетентна. Кога искаш да се видите?

— Сега — Джоджо беше изненадана. — Кога друг път?

— Така не става. За среща с Айлийн се чака със седмици, но ще видя какво мога да направя.

Той се обади след три минути.

— Ще черпиш. Свободна е по обяд. Ела веднага.

— До двадесет минути съм при теб. — Грабна чантата си и инструктира Манодж: — Ако ме потърси Марк, му кажи, че отивам на среща с адвокат по трудовоправни въпроси, но не съобщавай на никого другиго.

Понеделник по обед

Докато се движеше сред остъклените небостъргачи в центъра, Джоджо възвърна усещанията си. Изминалите събития добиха осезаем вид и главата й се замая. Как изобщо можа да се стигне дотам? И толкова бързо? По това време вчера с нетърпение и с непоклатима самоувереност очакваше да отпразнува избирането си за съдружник. Сега положението се беше обърнало на сто и осемдесет градуса и тя се канеше да съди агенцията.

Брандън я посрещна във фоайето и я заведе при Айлийн, която беше висока, красива и приличаше на Лив Тайлър.

Представи ги една на друга и излезе, след което Джоджо седна и се впусна да разказва за Ричи Гант.

— Печеля повече от него. Но те го избраха, защото знае да играе голф, другарува си с разни корпоративни типове и се опитва да ги изръси за спонсорство. Като жена не мога да правя същото.

Айлийн я слушаше, водеше си бележки в тефтерче, прекъсвайки я от време на време, за да задава въпроси.

— Имало ли е случай да те пренебрегнат заради него или заради друг мъж?

Джоджо поклати глава.

— Значи случаят е единствен, трудно ще докажем дискриминация.

— Нямам намерение да стоя със скръстени ръце и да чакам да се случи отново!

Айлийн се усмихна.

— Права си. Ето какво трябва да знаеш: дори да знаеш: дори да спечелиш, трибуналът не може да предизвика ново гласуване. С други думи, без значение дали ще спечелиш, или ще загубиш, няма да те направят съдружник.

— Тогава какъв е смисълът?

— Ако спечелиш, ще получиш компенсация, която да те възмезди за накърнената ти репутация.

Джоджо направи физиономия.

— По-добре, отколкото да ме изритат, предполагам.

— Има и нещо друго. Това е трибунал, а не съд. Достъпен е за всеки, с други думи, няма нужда от юридически представители, но повечето ги използват. И това струва пари. Така че, Джоджо, дори и да спечелиш, ще трябва да платиш сметка от десет хиляди, двадесет хиляди, дори повече. Всички компенсации, които получиш, ще отидат за адвокат. И то при положение, че спечелиш.

— Какви шансове имам?

Айлийн обмисли въпроса.

— Петдесет на петдесет. Дори да спечелиш, ще бъде трудно да продължиш да работиш на същото място. Ако загубиш, направо ще бъде невъзможно. Както няма да можеш да намериш работа в друга агенция — ще ти излезе име на труден човек.

— Защо? Защото постъпвам правилно ли?

— Знам, но много жени използват тези процеси по доста неприятен начин. Например, ако са имали връзка с някой колега и тя свърши зле, понякога пледират, че са сексуално дискриминирани, за да причинят проблеми… какво? Така ли е?

— Ами виж — Джоджо си пое дъх. — Имах, имам, както ти се изрази, връзка с един от колегите си. Съдружникът, отговарящ за организационните въпроси. Но не сме скъсали. Все още сме заедно. Това проблем ли е?

Айлийн се замисли.

— Искаш да кажеш, че връзката ви продължава? Не те е зарязал и ти не постъпваш така за отмъщение?

— Уверявам те.

— Готова ли си това да стане достояние на всички?

— Моля?

— Подобни изслушвания са публични и пресата само дебне за някоя сочна история. Имам чувството, че твоята ще се окаже точно такава.

— За хората от вестниците ли?

— Да.

— Но ще бъде ли необходимо да казвам на този трибунал за Марк?

— Няма да можеш да го запазиш в тайна. — Айлийн беше непреклонна. — Всички свързани със случая подробности трябва да се оповестят. И ако не го направиш доброволно, могат да ги използват срещу теб.

Джоджо се замисли. Беше гадно, но така и така всичко скоро щеше да излезе наяве.

— Добре. Може ли да обобщя? Имам шанс петдесет на петдесет да спечеля. Юридическият ми представител, ти — ще ми струва хиляди, и да получа компенсация, тя ще покрие хонорара ти. Ако загубя, става лошо, но няма да загубя, защото правдата е на моя страна!

Айлийн не можа да сдържи усмивката си и добави:

— Трибуналът може да не е на твоето мнение. Възможно е да решат, че Ричи е бил по-добрият агент и е заслужавал да го изберат…

— Няма. Избраха го, защото мазникът умее да играе голф. Само затова. Нека да действаме. Какво следва да направим?

— Преди всичко трябва да уведомим работодателите ти. Да им кажем, че ще ги съдим.

— Кога можем да го направим?

— Веднага.

— Чудесно.

В таксито, обратно към работата оптимизмът на Джоджо започна да се изпарява. Беше се впуснала в дълго, тежко изпитание. Айлийн бе казала, че шансът й да спечели е петдесет на петдесет. Джоджо смяташе, че трудностите ще бъдат повече, но Айлийн беше експерт…

Ами ако загуби? При мисълта я побиха тръпки. Тя знаеше, че Ричи не заслужава повишението, но това не означаваше, че и трибуналът ще стигне до същото заключение. Справедливостта не винаги тържествува; никой не знаеше тази тъжна истина по-добре от нея — беше работила в полицията.

Изведнъж я обзе силно желание да прекрати всичко. Щеше да е лесно да спре сега, преди да изпратят съобщението на „Липмън Хай“. Какъв смисъл имаше да ги съди? Дори и да спечелеше, нямаше да отстранят Ричи Гант и нямаше да поставят нея на негово място. Най-лошото вече се беше случило; не можеше да промени решението на съдружниците. Нищо не можеше да се поправи. Струваше ли си да рискува отново да я унизят, този път пред хората?

Но нямаше да се предаде. Нямаше да остави Гант да се измъкне. Нейното щастие нямаше значение. Следващите месеца или колкото щеше да продължи процесът щяха да бъдат изключително трудни. Нужен й беше много късмет.

Отново на работа

— Търси те Марк — каза Манодж.

— Знам. — Беше оставил две съобщения на мобилния й телефон, а когато си провери електронната поща, единият имейл беше от Марк и гласеше да му се обади веднага щом се върне. Така и направи.

— Не мога да повярвам — каза той. — Срещнала си се с адвокат по трудовоправни дела?

— Да.

— И?

Преглътна, не гореше от нетърпение да му каже.

— Ще съдя „Липмън Хай“ за полова дискриминация. Ще ви го съобщят официално до края на седмицата.

Той доби вид, сякаш му беше ударила шамар.

— Не го вярвам.

— Но, Марк, аз трябваше да стана съдружник. Не беше правилно да изберат него.

Погледна я и лицето му се изкриви от отчаяние.

— Моля те, не ме гледай така — помоли го тя. — Не съм ти враг.

— Помисли реално, Джоджо, съдиш моята компания.

— Това не е твоята компания…

— Аз съм съдружник, отговарящ за мениджмънта. Знаеш ли как ще ни се отрази това? Моля те, заради нас, прекрати го.

— Марк, недей. На теб ти е все едно. Ти си само съдружник, отговарящ за мениджмънта. Моля те, Марк, очаквам да ме подкрепиш.

— Това ще ни унищожи, а теб не те е грижа.

— Напротив! Нищо няма да разруши. Все още искам довечера да кажеш на Каси. После да дойдеш при мен.

Той потърка очи.

— Добре.

Но по-късно тя получи съобщение. Есемес, дори не се беше записал на гласовата й поща.

Не мога да го направя довечера.

Целувки: Марк

Десет минути по-късно

Телефонът иззвъня и тя грабна слушалката. Но беше само Антон Калоран, приятелят на Лили Райт.

— Книгата на Джема Хоган? „Пътешествие към дъгата“? Трябва да поговоря с някого за нея, а не мога да се свържа с Джим Суийтмън. Прочетох пилотното издание и в „Ай-Кон“ мислим, че можем да направим от него фантастичен телевизионен филм. Току-що получихме устно уверение от Клоуи Дру, че ще се снима в ролята на Изи.

— Така ли? — струваше ли си да се вълнува? Клоуи Дру беше знаменитост, но за „Ай-Кон“ не бе чувал никой.

— Разговарях с Джервас Джонс, директор на филмовия отдел на Би Би Си, и той подкрепи идеята.

Но ако Би Би Си искаха да направят съвместна продукция… Опитвайки се да покаже повече ентусиазъм, тя каза:

— Добре. Веднага ще съобщя на Джема.

Същата вечер, в дълбока и мрачна депресия, тя се прибра вкъщи. Не искаше да среща никого. Какъв отвратителен ден за кариерата й, а и Марк изглежда се отдръпваше от нея. Двоен удар.

Ами ако тя и Марк се разделят след този инцидент? Ами ако „Липмън Хай“ я освободят, докато още трае делото? Вече беше твърде късно да промени нещата. Ако спре, ще обвинява Марк, че я е накарал. Освен това, ако се откаже, Марк щеше да се разочарова от нея. Чаровното момиче, в което се беше влюбил, нямаше да си държи устата затворена. Той искаше тя да ги съди, но не го осъзнаваше! Да бе, не можеше да убеди дори себе си.

Призна си — яд я беше на него; ако достатъчно я обичаше, щеше да е на нейна страна в решението й да търси справедливост. Но това беше неговата компания, пролича си как се почувства той след атаките й. Само ако я бяха направили съдружник, как блажено щяха да празнуват първата си нощ заедно. Е, може би не чак блажено, щяха да изпитват вина…

Така става, като се бе хванала с колега. Но пък никога нямаше да се влюбят, ако не работеха заедно.

Какво щеше да стане? Как щеше да продължи да работи в „Липмън Хай“? Къде другаде да отиде? Цената й щеше да спадне, другите фирми нямаше да са склонни да я назначат, след като не е била достатъчно добра, за да стане съдружник в „Липмън Хай“. Другата възможност беше да основе собствена фирма, но беше толкова скъпо и рисковано, че не можеше да си го представи.

През цялата вечер мислите й се въртяха все около едно и също и накрая тя заспа на канапето в резултат на изтощението и по-голямата част от бутилката мерло. В десет и петнадесет телефонът иззвъня и я събуди.

— Да — сънливо отговори тя.

— Добър вечер, съдружнико.

— Моля?

— Добър вечер, съдружнико.

Тя се обърка. Да не би Марк да се опитваше да я разсмее?

— Тъкмо излизам от извънредно заседание на съдружниците на „Липмън Хай“ — повиши глас Марк. — Предлагат ти да станеш съдружник. — Звучеше весело и жизнерадостно.

Тя се размърда, за да се настани по-удобно.

— Променили са решението си? В моя полза? Вместо Гант?

— Не, в полза и на двамата.

— Как така? Мислех, че може да има само седем съдружници.

— Ако всеки е съгласен, условията може да се променят — очевидно са склонни да ги променят, защото искат да те включат! Това е сериозна работа, Джоджо, те искат да делят с теб печалбите, не само защото е по устав, а защото те обичат.

И не искат да им излиза лошо име в съда, но защо да му го напомня?

— Можеш ли да дойдеш?

— Разбира се. Тичам.

На следващата сутрин

Дълъг имейл с новината бе разпратен на всеки от „Липмън Хай“. Петъчният брой на „Литературни новини“ официално щеше да помести съобщението.

— Хубави новини? — попита Марк.

— Да.

— Довечера ще кажа на Каси.

— Да почакаме до петък — възрази Джоджо. — Нека сме сигурни, че всичко е официално потвърдено.

Той я изгледа.

— Не е шега работа.

— Добре.

В кабинета работеха нещо с Манодж, когато една сянка падна върху тях. Подушиха помадата за коса: Ричи Гант. Изхили се неприятно.

— Я виж как гаджето ти те направи съдружник.

— Излез от кабинета ми — кротко му отвърна Джоджо.

— Тогава защо първоначално не гласува за теб?

— Излез.

— Не гласува за теб, гласува за мен.

Тя усети че пребледнява, но запази спокойствие. Загледа кльощавата му фигура и отговори:

— Поне с десет килограма съм по-тежка от теб. Ще ти прекърша врата като на врабче. Не ме карай да те удрям. А сега се махай.

Той отстъпи, като не спираше да се хили, и когато изчезна от погледа й, тя се разтрепери. Едно беше научила: Смрадльото не лъжеше. Щом казва, че Марк не е гласувал за нея, значи е вярно. Но как да разбере? Кого би могла да попита? В момента не можеше да се довери на никого.

— Наистина ли можеш да му прекършиш врата като на врабче? — поинтересува се Манодж.

— Не знам. — Устните й се нацупиха. — Но нямам против да опитам.

— Зарежи го. Яд го е, защото не е единствен. Иска да ви скара с Марк.

Възможно. Не беше немислимо. Но оставаше едно нещо.

— Отивам да поговоря с Марк. — И за първи път Манодж не си представи Джоджо на колене да духа на Марк. Не му беше времето. Не и днес.

Кабинетът на Марк

Когато тя влезе, той вдигна поглед.

— Марк, кажи ми истината, защото все някак ще разбера. За мен ли гласува?

Прекалено продължителна тишина. След това отговорът:

— Не.

За първи път остана като парализирана. Отново й се стори, че сънува. Подобни преживявания бяха започнали да й омръзват.

Тя издърпа един стол пред бюрото му.

— Защо не? Дано си имал основателна причина.

— Всъщност имам — звучеше толкова уверен в себе си, че Джоджо се изненада. Изпита огромно облекчение. Всичко щеше да се оправи, всичко щеше да бъде наред. Това беше Марк.

— Да съберем две и две, Джоджо — започна Марк. — След като аз се разделя с Каси и с теб си устроим собствен дом, ще имаме нужда от много пари. Ричи каза, че ако не го изберат за партньор, ще напусне, отнасяйки доходната идея със себе си. Освен това, ако те изберат за партньор, приходът ни значително ще спадне през следващите три години. След като се опасяваше да не си бременна, си помислих, че все някога ще напуснеш работа. Звучи малко като в сапунен сериал, но го направих за нас. Има и още. Всички знаят за връзката ни и чакат знак, че те протежирам. Не можех да гласувам за теб — вън от чисто финансовите причини да гласувам за Ричи.

Загледа го, онемяла от гняв. Всичко, което каза, имаше смисъл, поне наглед. Успя да каже само:

— Защо не поговори с мен за това?

— Защото те познавам, Джоджо. Знаех, че ще избереш работата пред мен.

Повече не можеше да сдържа яростта си.

— Провалил си възможността ми да стана съдружник, с цел да съберем пари, за да живеем заедно.

Марк й хвърли пронизващ поглед.

— Да го кажем по друг начин. Ти постави на карта общото ни бъдеще, само и само да станеш съдружник.

Дълго време мина, преди тя да отговори.

— Не го възприемах като избор.

Тръгна си в дълбока душевна депресия. Прав ли беше Марк? Прекалено амбициозна ли беше? Но за мъжете това не беше лошо качество — както една жена не можеше да бъде прекалено слаба, така за един мъж бе невъзможно да бъде прекалено амбициозен. Никога не се налагаше мъжът да избира между амбицията си и емоционалния си живот.

Хрумна й още нещо, което не й хареса: Марк нямаше право да решава вместо нея.

Но тя го обичаше. Да, обичаше Марк. Спомни си нещо, което баща й я беше попитал: „Каква предпочиташ да бъдеш — права или щастлива?“ А както бе казал Марк, сега беше съдружник. Беше получила каквото желаеше. Всичко беше наред и само трябваше да изчака да осъзнае и почувства фактите.

Кабинетът на Дан Суон

Искаше й се да сподели с някого и реши да се довери на Дан, беше прекалено луд, за да бъде предател.

— Очарован съм, че си съдружник — каза той.

— Благодаря и оценявам, че Джослин и ти сте ме подкрепили.

— И Джим.

— Джим? Суийтмън? Джим Суийтмън е гласувал за мен? — Отново й изглеждаше като сън. Не беше за вярване.

— Ами да.

— Защо?

Дан изглеждаше изненадан. Откъде, по дяволите, да знае.

— Може би мисли, че си добра.

— Добре, Дан, благодаря. Трябва да вървя.

Отиде направо в кабинета на Джим.

— Джим, защо гласува за мен?

— Добър ден и на теб.

— Извинявай, здравей — тя седна. — Е, защо гласува за мен?

— Защото според мен беше най-подходяща за поста.

— А не Лонгура.

— Изпитвам голямо уважение към Ричи, той е много добър агент, но не колкото теб. Неговата история с корпоративното спонсорство може да върви пред другите, но мислех — и мисля — че книгите не са подходящ рекламен носител, не са достатъчно секси. Може много да греша, но мисля, че обещаните милиони никога няма да се материализират.

— Ясно. Е, благодаря. — Тя стана да си върви, след което отново седна. — Джим, винаги сме се разбирали. След вечерта в „Дилижанса“, когато каза, че не мога да те изкуша, като че отношенията ни поохладняха. Защо стана така?

Deja vu — и преди беше водила този разговор. Кога? После си спомни: беше с Марк — така го подтикна да й признае любовта си. О, Боже…

Джим придоби смутен вид, размърда се на стола си и засрамено се изсмя.

— Май вече мога да ти кажа. Доста бях хлътнал по теб. Свиквай с това, Джоджо Харви, ти си повече от прекрасна.

Тъпо, помисли си тя. Тъпо. Тъпо. Тъпо.

— Но вече ми мина. През последните три месеца се срещам с една чудесна жена.

Тъпо, помисли си тя. Дрън-дрън. О, каква глупачка.

— Прекрасна е. Аз съм много… — той потърси думата — привързан към нея.

— Чудесно. Радвам се за теб.

Обратно, в кабинета на Джоджо

Нещо се преобърна в нея и тя разбра, че не й остава друг избор.

Все пак си струваше да опита…

Каза на Манодж:

— Ще трябва да работиш с мен до късно всяка вечер до края на седмицата.

— Върху какво?

— Тайна — тя се наведе по-близо до него — Ако кажеш на някого, ще те убия.

— Справедливо решение — той преглътна и тя се почувства малко зла; не трябваше да го плаши, но беше толкова лесно.

— Искам телефонните номера на всичките ми автори.

— Защо?

— Какво ти казах?

ДЖЕМА

След като Оуен ме разкара, за моя огромна изненада, бях съкрушена. Макар да знаех, че е глупаво, плаках по целия път, докато на следващия ден карах към работата, плаках на работа, плаках същата вечер и вкъщи.

Беше много по-различно от момента, в който Антон ме остави — огорчих се и станах проклета, изцяло се промених. Но не наричах Оуен негодник и не си фантазирах как си го връщам обратно. Даже нямах и намерение да опитвам. Вместо да ме направи язвителна, фактът, че ме напусна, само отприщи някаква безмерна тъга.

Звъннах на Коуди и той ме заведе да пийнем и да поговорим.

— Никога не съм го приемала сериозно, но я си представи, че Оуен беше Подходящия?

Коуди изсумтя.

— Подходящия може да се яви във всякакви форми и размери! Често дори не разбираш, че е той, когато го срещнеш. Има една жена, която срещнала своя Подходящ, докато пътувала с кораб към Австралия, но на брега я чакал някакъв друг, но когато отишла при него, се разочаровала и разбрала, че всъщност мъжът от кораба бил Подходящия…

— Това майка ти ли го разправя?

— Мама я е познавала.

— Мили Боже, взима любовни съвети от розовите романи. Все едно да взимаш уроци по летене от Осама Бин Ладен.

— Сега няма за кого друг да фантазирам, освен за Антон.

— Моля?

— Измисляхме си истории, в които Оуен се връщаше при Лорна, а аз — при Антон. А сега Оуен се върна при Лорна, а аз… аз… — след дълга пауза довърших, обляна в сълзи — … си нямам никого.

— Прекарвала си времето си с приятеля си, фантазирайки тъй, на глас, правилно ли схващам? Как се събирате с бившите си гаджета? Супер.

— Не е, както си мислиш. Все се карахме — ридаех така силно, че хълцах като Ханибал Лектър, но не. — Харесвах Оуен и сега толкова много ми липсва. — Нова доза сълзи се изля от очите ми и рукна като водопад. Не е честно…

Коуди ме гледаше с изумление.

— Всемогъщи Боже. И все се карахте.

— Знам. Знам, но това няма никакво значение.

— Кога за последен път си плакала така?

Опитах се да си спомня. Когато татко ни напусна? Май не пророних и сълза. Когато Антон си отиде? Не, и тогава не, поне не чак толкова. Просто се затворих в себе си и намразих всички. Прекалено бях обхваната от тревога, за да плача.

— Не знам. Май никога. О, Боже, Коуди, да не получа нервен срив?

Всеки на негово място би казал:

— Тихо, тихо, не ставай глупава, просто малко си разстроена.

Но не и Коуди. С напълно сериозен глас, той заяви:

— Нещо ти става, това е сигурно. Нещо се проявява със закъснение. Настъпва някаква промяна.

— Предполагам, че по-добре е дай отприщя пътя — изхълцах аз.

— Дааа. — Отговори ми със съмнение. — Но гледай да не го правиш пред хората.

— Благодаря ти, Коуди. — Обхвана ме нов пристъп на подсмърчане и конвулсии. Когато отново успях да проговоря, казах: — Много ми помагаш, да знаеш.

Плаках, когато се опитах да отменя ваканцията в Антигуа и плаках още повече, когато не ми върнаха парите.

— Това, че приятелят ви се е върнал при предишното си гадже, не е включено в условията на застрахователната полица — осведоми ме жената от пътническата агенция.

— Винаги има някакви уловки — казах и отново заплаках.

— Защо не заминете вие?

— Не мога. Не съм в състояние да се кача на самолета.

Тъй като жената ме съжали, наруши правилата и каза, че няма нужда да си загубя парите и може да ми резервира нещо за същата цена, когато се почувствам по-добре.

— Знам, че скоро ще се оправите — думите й ме изненадаха.

Бях за никъде. Плачех за всичко. Правех го нарочно. Взимах сърцераздирателни видеокасети, на които трябваше да си от камък, че да не се просълзиш. Като излизах вечер, приклещвах хората и им разказвах трагедията си. На коледното ни парти, което се състоя през януари, защото през декември бяхме прекалено заети да организираме чуждите празненства, аз бях момичето, което се разревава и трябваше да бъде отведено вкъщи, защото не може да се успокои.

Дори работата ми разбиваше сърцето. Подготвях много необичайно събитие — Макс О’Нийл, млад мъж, само на двадесет и осем, бе неизлечимо болен и ме нае да организирам погребалната му служба. Отначало бях трогната и поласкана, че е избрал мен. (Ф&Ф обаче не бяха. Франсес мърмореше: „Надали ще получим други поръчки от него.“)

Всеки път, когато го виждах, а ние снимахме безкрайни видеокасети, в които казваше на приятелите си да не скърбят за него, или след дългите умувания какви да са напитките за прощалното парти, си тръгвах разсипана.

И посредата на това море от сълзи се натъкнах на Джони. След един убийствен епизод с Макс минавах с колата покрай аптеката и по някакво хрумване се отбих, търсейки утеха, дъвка за душата. Разменихме си новогодишни пожелания и той попита:

— Какво да направя за теб?

За това не бях помислила.

— Ами… искам сладка ледена близалка. И — какво е това? Хирургическа марля? Ще взема един пакет.

— Сигурна ли си, Джема?

— Всъщност не, искам само близалката.

Дори и след като се опитах да си платя (той не ми позволяваше: „За Бога, това е само една близалка“), все още не си тръгвах.

— Как я караш? — попита той.

— Страхотно — отговорих нещастно аз. — Баща ми се върна. Как е брат ти?

— Много добре, скоро ще се върне на работа и отново ще разполагам с живота си. Нали ще издават книгата ти?

— През май. Но ще се продава по летищата по-рано. Някъде през март.

— Сигурно си много развълнувана.

— Да.

— Чакам с нетърпение да я прочета.

— Ще се опитам да ти взема безплатен екземпляр — тревогата ми, че ще я прочете, беше отслабнала в резултат от тъгата ми.

После ме попита — и то без да му давам какъвто и да е повод:

— Какво прави не-приятелят ти?

— О, всичко свърши. Върна се при старата си приятелка. Били са много привързани.

Очите ми се изпълниха със сълзи, засрамих се да заплача с пълно гърло, но беше достатъчно, за да ми подаде носна кърпичка. Все пак имаше цял магазин, пълен с тях.

Когато се успокоих, осъзнах, че жестът с кърпичката показваше, че тази лудост трябва да престане. Избърсах си очите и предложих:

— Май трябва да излезем да пийнем, ние двамата, ти и аз.

После се замислих и си рекох: „Това аз ли го казах?“

След което видях лицето му. И на вас щеше да ви е интересно. Сякаш го бях обидила.

— О, Боже, съжалявам — продумах, тръгвайки си, — ужасно съжалявам.

Качих се в колата, лапвайки безплатната си близалка. Татко се беше върнал, а аз бях по-неадекватна отвсякога.

Дори не допусках, че животът ми ще се промени, и то така кардинално.

Всичко започна с обаждането на Джоджо.

— Няма да повярваш каква разкошна новина имам — каза тя. — Обадиха ми се от една филмова компания на име „Ай-Кон“. Искат да направят телевизионен филм по „Пътешествие към дъгата“. Ужасно я харесват, но нямат никакви пари. Обаче споменаха нещо за съвместна продукция с Би Би Си. Антон каза…

— Антон?

— Да, Антон Калоран. Хей, той е ирландец, сигурно го познаваш.

— Познавам го. Тишина.

— Само се шегувах. Но щом познаваш Лили, сигурно познаваш и него.

— Познавах го, преди Лили да го срещне.

Не се опитвах да печеля точки. Бях като вцепенена. Антон искаше нещо, което аз притежавах. Имах нещо, което Антон искаше. Дори в най-развихрените си фантазии не си бях представяла подобна ситуация. Спомних си как преди три и половина години почти бях готова да се самоубия заради него. Исках го толкова силно, а бях безпомощна. Каква лудост е животът. Останала без дъх, настоях:

— Джоджо, кажи ми нещо повече.

— Казах ти, каквото зная. Нямат пари, но Би Би Си има. Интересува ли те, поне на теория?

— Разбира се, че ме интересува!

— Казах им. Тези неща отнемат време, не се ентусиазирай прекалено, ще те държа в течение.

— Но…

Тя беше затворила и аз се взирах в телефона, прекалено изненадана, за да продължа както обикновено. Антон! Съвсем изневиделица! Да се интересува от книгата ми!

Джоджо бе съобщила, че компанията му се нарича „Ай-Кон“, така че веднага проверих в мрежата и не можах да повярвам на това, което прочетох: не били нищо особено. Имаше скорошна статия от някакво списание, където се казваше, че „Ай-Кон“ нито правели интересни програми, нито печелели кой знае колко през последната година и ако скоро не им потръгне, ще трябва да преустановят дейността си. Изглежда „Пътешествие към дъгата“ беше последната им надежда — всичко или нищо. Навярно грешах, ами ако не беше така? Колко силно искаше Антон моята книга? За първи път от много време се замислих за него и Лили. Тя едва ли цъфтеше в момента, с новия си роман, пълен провал. Може на Антон да му бе омръзнало от нея, сигурно беше готов да напусне кораба.

Чудех се какво да направя. Трябваше ли да оставя работата да мине през обичайните канали, или да се свържа директно с него? В крайна сметка, бяхме стари приятели…

През следващите дни не мислех за нищо друго; толкова се увлякох, че почти забравих да плача.

После Джоджо се обади повторно.

— Джема, имам едно предложение.

— Още едно? Казвай.

— Реших — гласът й звучеше развълнувано — да основа собствена агенция. Искам да те взема със себе си.

Какъв късмет. И аз винаги съм искала да основа собствена агенция. Харесвах изражението на лицето си.

— Какво каза? Съгласна ли си, или не?

Съвсем обезумях. Това беше жената, която ми осигури шестдесет хиляди. Защо да не работя с нея?

— Естествено, че съм с теб. Кои други автори ще дойдат?

— Миранда Инглънд, Нейтън Фрей, Иймън Фарел…

— А Лили Райт?

— Още не съм говорила с нея, но се надявам…

— Въпреки че последната й книга не се представи добре.

Катастрофално. Имашеоще една статия в „Литературни новини“ за нейния провал. Била под въпрос в „Долкин Емери“. В статията се казваше, че ще има голям късмет, ако въобще сключи някакъв договор.

— Имаше и добри отзиви — възрази Джоджо.

Така ли? Не бях виждала нито един.

ДЖОДЖО

Петък сутринта

Джоджо провери дали „Литературни новини“ съобщава, че е избрана за съдружник, след което влезе в кабинета на Марк и му подаде лист хартия. Той го погледна.

— Какво е това?

— Заявлението ми. Напускам.

Марк изглеждаше повече от разтревожен.

— Джоджо, вече си съдружник, нали това искаше?

— Само защото приятелят ми е дърпал конците.

— Ако приятелят ти беше направил подходящото нещо в подходящия момент, например да гласува за теб, нямаше да има нужда да дърпа конците.

— Ти постъпи, както смяташе за правилно.

— Не го прави — замоли се той.

— Напротив. Основавам собствена фирма.

Марк издаде нещо между смях и въздишка.

— Марк, не мога да остана тук. Как ще работя с Гант, когато не станах съдружник по нормалния начин? Няма да стане. Нито пък ще отида в друга агенция, за да гледам как всичко се повтаря отново.

Той се засмя, победен, след което попита:

— Джоджо, ами ние? Аз и ти?

Странно, още не беше решила какво да прави, не и до този момент. Погледна го, видя любимото лице, толкова близко и красиво, помисли за привързаността и страстта, приятелството, надеждите им за бъдещето, децата, които щяха да имат заедно, близостта и интелектуалната подкрепа, която щяха да си оказват, докато и двамата остареят.

— Всичко свърши, Марк — каза тя.

Той кимна, сякаш бе очаквал да го чуе.

Тогава за пръв път — и последен — тя си позволи нещо, което никога не бе правила по време на работа: прегърна го. Притисна се с цялото си тяло, с надежда да си спомня как го е почувствала, ароматът му, топлината на тялото му. Притисна го силно, опитвайки се завинаги да го запечата в паметта си. После си тръгна.

Докато разчистваше бюрото си, Джоджо се запита къде са кашоните, които винаги са част от декора, когато хората във филмите напускат работа. Не че имаше много вещи…

По коридорите на „Липмън Хай“ шептяха: „Джоджо си събира нещата, какво ли става?“

Телефонът иззвъня и тя разсеяно го вдигна. Беше Миранда Инглънд.

— Джоджо, мислех си…

Джоджо изстина.

— В новата ти фирма имаш ли сертификат за работа с чуждестранни права?

— Не още, но и това ще стане.

— Нямаш и медиен отдел?

— Но ще организирам.

— Джоджо, за книгата, която пиша тази година, имам нужда от продажби в чужбина. В Германия ми плащат почти колкото в Англия. А правата за екранизация също ми носят големи суми.

— Миранда, кой те подучи? Ричи Гант ли?

— Никой!

— Какво ти предложи?

— Нищо!

— По-малък процент комисиона? Това ли е? Девет процента? Осем? Седем?

Миранда помълча и неохотно призна:

— Осем. Плюс медиен отдел и чуждестранни права.

Манодж затанцува пред нея, държейки лист, на който пишеше: „Джема Хоган е на телефона. Спешно.“

— Миранда, предлагам ти седем процента и ще имам медиен отдел и чуждестранни права до три месеца.

— Ще си помисля.

ДЖЕМА

Карах към къщи след една среща, когато телефонът иззвъня. Обадих се и един мъжки глас каза:

— Мога ли да говоря с Джема Хоган?

— На телефона.

— Казвам се Ричи Гант, от литературна агещия „Липмън Хай“.

Компанията на Джоджо.

— Здравейте.

— Джема, книгата ви много ми хареса.

— Благодаря. Защо ми се обаждате?

— Навярно не сте чули, но Джоджо Харви реши да напусне и да работи самостоятелно.

— Чух.

— О. Е, да. Вярно е, че Джоджо е прекрасен агент, но да работи сама? Съдружниците се тревожат за нейните клиенти.

— Така ли?

— Сама, тя няма отдел за чуждестранни права. Нито медиен. Мисля, че „Пътешествие към дъгата“ може да се превърне в чудесен малък филм, но едва ли Джоджо ще може да се справи сама.

— Да, но…

— Мисълта ми беше, защо не останете с „Липмън Хай“? Има няколко отлични агенти и аз самият много ще се радвам да ви представлявам. Освен това съм съдружник.

Казах му, че ще си помисля, и веднага се обадих на Джоджо. Тя говореше по другия телефон, затова настоях пред помощника й, че е спешно. Веднага ми се обади.

— Джоджо, някой си Ричи Гант преди малко ми звънна и каза, че си нямала права за чужбина. Искаше да ме представлява. Какво става?

— И на теб ли? Едва съм се отделила и вече ми краде клиентите. — Гласът й леко трепереше. — Сякаш гледам „Джери Макгуайър“.

При предишното обаждане, в което съобщаваше, че създава нова агенция, звучеше, като че съобщава нещо чудесно, но сега гласът й издаваше паника. По някаква причина е била принудена да напусне и сега отчаяно търсеше клиенти, които да й помогнат да закрепи фирмата си.

В един момент на шок всичко ми се изясни. Не можех да повярвам на късмета си: Джоджо се нуждаеше от клиенти — ами ако поставех условието, ако кажех, че ще работя с нея, ако не вземе Лили? За Джоджо бях много по-ценна от Лили: като писателка бележеше упадък, а аз тепърва набирах скорост. Без агент кариерата на Лили щеше да се провали. А Антон искаше да екранизира книгата ми — какво би бил готов да пожертва, за да спаси кариерата си? Той беше необикновено амбициозен, поне допреди три години и половина.

В най-дивите си фантазии как отмъщавам на Лили не ми беше хрумвало, че ще стане така — това беше нещо по-голямо, по-добро и преди всичко истинско.

Почувствах се освежена. Как така всичко се нареди тъй добре. Изведнъж изненадващо ми се предостави възможността животът ми да поеме нагоре, да загърбя годините на унижение и най-после да постигна нещо. Почувствах силата, която ме обземаше, и ми се зави свят. Питах се какво чувства Лили.

Налагаше се да замина за Лондон. Трябваше да се срещна с Антон.

ЛИЛИ

Джема беше решила да се разправи с мен. До този момент допусках, че може да ме гони параноя, че вината ми ме кара да си въобразявам.

Антон работеше върху големия си план да екранизира книгата й. Все още не се бяха срещнали лично, но беше само въпрос на време и тогава всичко щеше да свърши. Обаче тя нямаше да се задоволи само с това, както установих в петък следобед, когато ми се обади Миранда Инглънд.

— Лили, мислех си за положението с Джоджо. Не те ли тревожи, че няма права за чужбина и медиен отдел? Този мазник Гант току-що ми се обади…

— Какво става с Джоджо?

Миранда изцвърча:

— Не ми казвай, че не си разбрала. Джоджо напуска. Основава собствена фирма!

Не бях чула нищо подобно.

— Свързва се с всичките си автори, за да ги вземе със себе си.

Означаваше ли това, че мен не ме искаше? Паниката подобно на обръч притисна гърдите ми.

— Кой още остава с нея? — попитах аз.

— Иймън Фарел, Марджъри Франкс, оня откаченяк НейтънФрей…

Беше се свързала с толкова много автори, но не и с мен. Знаех, че това не е без значение. След което Миранда изрече думите, които очаквах: „И онази нова авторка, Джема Хоган.“

По челото ми изби пот. Вече знаех точно защо Джоджо не ми се е обадила. Очевидно, Джема й е отказала да остане, ако Джоджо ме запази като клиент. Щом нямах агент, малкото въгленче, което бе останало от кариерата ми, щеше окончателно да угасне. Никой друг агент нямаше да се занимава е мен; без Джоджо бях свършена.

ДЖЕМА

Хванах полета в 6:35 от Дъблин и от Хийтроу се отправих направо към „Липмън Хай“. Бях облечена с новия си черен костюм от Дона Карън. Не от Прада. Независимо от това, правеше талията ми да изглежда тънка и ми придаваше шик. Взех го от разпродажба за изумително малка сума.

— Джоджо — радвам се за новата ти компания. Присъединявам се към теб.

— Чудесно, няма да съжаляваш!

Но преди да поема протегнатата й ръка и с ръкостискане да запечатаме сделката, казах:

— Има още нещо.

— Да?

— Лили Райт.

— Лили Райт?

— Не искам да идва с нас.

Джоджо доби угрижен вид.

— Лили Райт точно сега е в много неизгодно положение. Ако я оставя в „Липмън Хай“, надали някой друг ще иска да я представлява. Това ще означава край на писателската й кариера.

Вдигнах рамене.

— Това са ми условията.

Джоджо се замисли за момент. Прочетох уважение в очите й. Тя кимна бавно.

— Добре. Без Лили.

— Чудесно — стиснах ръката й. — Удоволствие е да се работи с теб.

В асансьора свих юмруци. Вече предчувствах успеха. Скоро отмъщението щеше да е мое. Мое, казвам ви! Мое! Мое!

Офисът на „Ай-Кон“ се намираше през три пресечки, но преди това си взех два чифта обувки от една разпродажба, така че пристигнах на срещата с Антон двадесет минути по-късно. Кой го беше грижа? Влязох със замах, като носех открито, без да се смущавам, пликовете с напазаруваните неща.

Беше странно да срещна Антон след три години и половина. Изглеждаше абсолютно същият: живи очи и небрежна елегантност. И същото очарование, дори по-силно. Има неща, които не се променят.

— Как я караш, луда жено? — той се ухили. — Влизай, сядай. Едно питие? Изглеждаш фантастично.

Когато го видях за последен път, се бях поболяла от любов към него. За миг си припомних прощалната среща, но веднага я отпъдих от съзнанието си. Тогава Антон имаше пълна власт над мен, не и сега. Благодарение на странния обрат на съдбата, за първи път, честно, чувствах, че бъдещето му е в моите ръце.

Той ми се усмихна с широка, победна усмивка.

— Продай ни книгата си, Джема. Давай, страхотна е. От нея ще направим чудесен филм. Обещавам, че няма да те разочароваме.

— Така ли — отговорих хладно. — Антон, поразпитах тук-там. „Ай-Кон“ е пред фалит. Тази книга определено ви трябва.

Това извади наяве страховете му.

— Може би.

— Никакво може би. И добрата новина, Антон, е, че може да я имате. Без да ви струва и пени.

— Можем ли?

— При определени условия.

— И те са?

Замълчах за момент, за да се получи драматично напрежение.

— Как е Лили? — попитах. — Как се разбирате?

За моя изненада — не бях очаквала, че ще признае толкова скоро, че навярно се чувства ужасно, той поклати глава.

— Не много добре.

— Не много добре? Хубаво. Тогава по-лесно ще я напуснеш.

Очаквах да ме засипе с приказки от сорта: „За какво говориш?“ и „Ти луда ли си?“, но той кимна и отвърна:

— Добре.

— Добре ли? — не повярвах на ушите си. — Толкова просто? Навярно не я обичаш толкова, след като поставяш кариерата си на първо място.

— Не. Изобщо не я обичам. Никога не съм я обичал. Всичко беше грешка. Бях самотен, когато за първи път дойдох в Лондон, и обърках приятелството с любовта. Тя забременя и как можех да я оставя? Но после прочетох книгата ти, така приятно ми напомни за теб. Спомних си какво чудесно момиче си и колко весело ни беше заедно. Като те виждам днес тук, с прекрасния ти костюм от Прада, не изпитвам никакви съмнения, че винаги съм обичал само теб. — Стоеше до прозореца и се взираше в лондонското небе с цвят на овесена каша. — Отдавна зная, че да заживея с Лили беше грешка. Откакто си присади коса като Бърт Рейнолдс, за да прикрива плешивината си — въздъхна тежко. — Още тогава трябваше да я напусна, но присадката се инфектира и се наложи да взима антибиотици, което се отрази зле на стомаха й. Щях да се чувствам като престъпник, ако бях си тръгнал…

Отворих очи. Така не ставаше. Стига толкова фантазии. Не беше възможно да отида в Лондон, да направя предложение на Джоджо и Антон и да съсипя Лили. Почти бях разочарована от себе си — каква съм отмъстителка. Едно беше да си мечтая как отивам в работата на Колет и я правя за смях на паркинга на компанията. Но подобни фантазии за отмъщение — възможно ли е някой наистина да ги осъществи?

Само ако си много, много особен. Ако живееш живота си като в сценария на „Далас“. Отмъщението вече не ме блазнеше. Не съм такъв човек. Била ли съм някога? Или просто съм простила на Лили?

Дори да се насилех да се пазаря с Джоджо и Антон, те или щяха да ми се изсмеят, или да ми кажат да се разкарам.

Колко жалък трябва да е човек, който би се радвал да си върне гаджето, като му помогне да съживи кариерата си? Все едно да го купи.

Джоджо още чакаше от другата страна на линията да й отговоря.

Казах:

— Джоджо, не се тревожи, оставам с теб. Има само едно нещо, като спомена „Джери Макгуайър“…

Включих радиото си, търсейки станция с рап. Еминем, това щеше да свърши работа. Увеличих звука до оглушителни децибели.и извиках:

— Джоджо, за майтап, ще извикаш ли „Покажи ми парите“?

Поколеба се, явно не беше в настроение.

— Какво пък, по дяволите. ПОКАЖИ МИ ПАРИТЕ.

— Поздравления — казах с телефон, долепен до ухото ми. — Продължаваш да ми бъдеш агент.

ДЖОДЖО

Кабинетът на Джим Суийтмън

— Джим — попита Джоджо, — сериозна ли е новата ти връзка?

Той изглеждаше изненадан, дори подозрителен.

— Да, предполагам.

— И няма начин да си промениш решението по отношение на мен?

Той отговори предпазливо:

— Не искам да те обиждам…

— Това „не“ ли означава?

— Точно така.

— Отлично!

— Защо?

— Бих искала да ти предложа работа.

— Моля?

— Да, като мой служител, който отговаря за медиите. Какъв шанс, мислиш, имаме да привлечем Олга да работи като специалист по правата за чужбина?

— Джоджо, аз, виж, не…

— Помисли си — каза тя. — Ще делим по равно. Ще спечелим състояние.

Тя стана да си тръгва и той извика подире й:

— Джоджо, искам да поговорим за нещо друго.

— Какво?

— Не знам дали все още се интересуваш от книгата на Джема Хоган? „Пътешествие към дъгата“? „Ай-Кон“ искат да сключват договор с Би Би Си и Клоуи Дру.

— Естествено, че се интересувам. Джема е все още мой автор.

— Чух на обяд, че Клоуи имала проблеми с алкохола и смъркането. Постъпила в клиника. Обадих се на няколко места, за да съм сигурен.

— Кажи ми, че не истина.

— Съжалявам, Джоджо.

— Значи договорът се отменя?

— Определено. Клоуи беше централната фигура. Без нея Би Би Си няма да събере екип за снимките. Никой не иска да работи с пияници, дори и с бивши. Застрахователите не искат да имат нищо общо с нея.

ЛИЛИ

Странното е, че по-малко от час, след като се обади Миранда Инглънд, Джоджо ми позвъни, за да ми съобщи, че основава собствена фирма и ме помоли да й остана клиент. Когато успях да събера смелост и да я попитам защо не ме е потърсила по-рано, ми обясни, че всичките й други автори вече имали договори.

— Исках да знам, дали идваш с мен, за да направя необходимото.

Аз, за разлика от останалите, бях лесна за организиране, нямах договор, за който да се тревожи.

— Но ако решиш да напишеш нова книга, донеси ми я и ще видим какво можем да направим.

По-късно същия ден Антон разбра, че Клоуи отново била в криза — носеха се слухове, че била свързана с алкохол. Тя бе основната фигура за снимките на „Пътешествие към дъгата“, без нея Би Би Си не проявяваха интерес и нямаше да сключат договор.

Би трябвало да съм щастлива. С Антон бяхме в безопасност, нали?

За нещастие не. Срещата на Антон с Джема, или поне с книгата й, разкри до каква степен са се влошили нашите отношения.

Фактът, че още едно рисковано начинание на Антон се бе провалило, ме убеди, че животът ми с него винаги ще бъде финансова въртележка. Не можех да живея така. Дължах на Ема известна стабилност.

Същата вечер отидох да навестя Ирина в красивия й нов апартамент. Първо поговорихме за гримове и помади, но като изчерпахме темата, подхвърлих:

— Антон и аз възнамеряваме да се разделим.

Мнозина биха възкликнали:

— Какво? Ти и Антон! Та вие сте родени един за друг! Навярно преминавате през лош период!

Но Ирина замислено издиша няколко кълбета дим и сви рамене:

— Товай природата на любовта.

Феноменалният й песимизъм ми беше като пример и поощри собствения ми песимизъм, с който сега подхождам към всеки аспект от живота си. Тя ми даде възможността да осъзная пълния си провал. Нямаше място за фалшив оптимизъм, който да потуши безнадеждността. Ирина ме накара да прогледна. Чух се да казвам:

— Трябва да намеря къде да живеем с Ема.

— Има две свободни спални. Можеш да останеш при мен. Василий в Лондон не много често. Слава Богу. И все иска прави секс.

Тя се сепна и побърза да се поправи:

— Но когато срещнеш него, ще харесаш.

Апартаментът беше чудесен и аз се изкушавах. Но си представих как Ема и аз ще се озовем в ничията земя на войната между две руски банди, завързани на кухненски столове с лепенки на устата, заобиколени с облечени в избелели джинси мустакати мъже с имена като Леонид или Борис, които ни заплашват с ножове, за да им разкрием къде са парите.

Тя ми прочете мислите.

— Василий спазва закони.

— Така, ли? — Бях сигурна, че Ирина знае що е закон.

— Той преступник — гласът й прозвуча уморено. — То се знае, че преступник. Но не от мафия.

Ами тогава добре.

Какви бяха другите ми възможности? Замъкът на ужасите? Той щеше да се отрази на Ема по-зле от едно връзване за кухненския стол. Дори главната квартира на КГБ беше да предпочитане пред него.

Така че, щом Ирина ми направи това предложение, зарът беше хвърлен.

ДЖОДЖО

В петък вечерта Манодж помогна на Джоджо да отнесе кашоните си в таксито.

— Не мога да повярвам, че напускаш — запелтечи той.

— Не бъди като момиче — утеши го тя. — Веднага ще ти се обадя, щом се установя и работата потръгне.

Върховата точка на оттеглянето й беше отминала. Всичко стана прекалено бързо — във вторник започна да се обажда на авторите си, за да провери дали си струва да започва самостоятелна кариера. А днес бе едва петък.

През цялата седмица я терзаеше идеята да се изправи сама против системата. Щеше да превъзмогне сексизма, който я заобикаляше. Инцидентът я беше възпламенил, накара я да вярва, че правото е на нейна страна. Но като погледна разтрепераната брадичка на Манодж, изплува от света на мечтите, в който се носеше през цялата седмица, и се запита: Какво направих?

Беше напуснала „Липмън Хай“ и не възнамеряваше да се връща. Като осъзна това, сякаш петкилограмова торба с пясък падна отгоре й.

Никакво връщане. Към добре платеното й място на съдружник. Или в обятията на Марк.

Именно тя беше причината това да се случи.

Пътуването с таксито към къщи беше като лош сън. Какво вършеше — какво си беше причинила сама?

Мобилният й телефон иззвъня. Тя погледна дисплея — беше Марк — и го остави да напише съобщение. Пристигна в апартамента си, стовари кашоните и забеляза, че на телефонния й секретар има съобщения. Вече?

Първото беше от Джим Суийтмън.

— Джоджо, поласкан съм от предложението ти, но оставам в „Липмън Хай“.

По дяволите, помисли си тя. Какво пък. Щеше да намери друт медиен специалист — Олга все още бе под въпрос. Тя всъщност не беше потвърдила, когато Джоджо повдигна въпроса. Седеше с изражение на крайно изумление. Но не беше казала „не“ и засега Джоджо прецени, че е по-добре, отколкото окончателен отказ.

Второто съобщение беше от Марк.

— Добра си, наистина ме убеди. Но повече няма нужда да продължаваш, Джоджо. Скъсах заявлението ти за напускане, ела на работа в понеделник, все едно нищо не се е случило. Сега си съдружник, Джоджо. А колкото до теб и мен, ти си най-важният човек в живота ми, най-нужният, когото познавам, трябва да се съберем, Джоджо, защото алтернативата е немислима…

В този момент времето за съобщението беше свършило, но следващото съобщение отново беше от Марк и той продължаваше, все едно, че не са го прекъснали:

— Ти и аз, Джоджо можем да се сдобрим. Можеш да си получиш обратно старата работа, да бъдеш съдружник, всичко. Само кажи какво искаш и ще го получиш.

От шестте съобщения три бяха от него.

Отиде на гости на Беки и Анди за уикенда.

— Защото искаш да си сред онези, които те обичат — каза Анди топло, когато отвори вратата.

— Не, защото се обзалагам, че Марк ще довтаса в апартамента ми посред нощ и ще натиска звънеца, докато не го пусна да влезе.

— Пийни чаша вино, вдигни си краката на канапето и забрави за всичко поне за малко.

— Не мога. — В същия момент мобилният й телефон иззвъня. Тя провери дисплея. Този път не беше Марк. Тя натисна бутона за разговор.

— Здравей, Нейтън Фрей. Да, обаждах ти се. Ами виж, питах си дали ти се е обаждал Ричи Гант, който, как да го кажа, ти предлага целия свят.

Джоджо проведе разговора в коридора, разхождайки се напред-назад като буреносен облак. После се върна и се отпусна на канапето.

— Беше Нейтън Фрей. Изглежда Гант се е свързал с всичките ми автори. Поне с по-значимите. Ще трябва да прекарам уикенда, като ограничавам поразиите му и се опитвам да задържа писателите на своя страна.

Телефонът отново прояви признаци на живот, тя го грабна, провери дисплея и каза с пресилена веселост:

— Господин Иймън Фарел, как по дяволите сте?

Отново в коридора, кръстосваше от ъгъл до ъгъл с все по-голяма скорост. След което се върна:

— Мили Боже! Това е кошмар! Гант предлага такива ниски проценти, че едва ли ще спечели някакви пари. Прави го от чиста злоба.

Телефонът й отново оживя.

— Не му обръщай внимание — настоя Беки.

— Не мога. — Но когато погледна дисплея, захвърли апарата обратно на масата. — Пак е Марк.

Телефонът продължи да звъни, звучейки все по-силно и по-настойчиво с всеки изминал момент. Тримата го загледаха тревожно, после звънът престана и в стаята се възцари милостива тишина.

— Изключи го сега — помоли я Беки.

— Миличка, съжалявам, не мога. Все още чакам да ми се обадят… — тя преброи на пръсти… — осем автори. Оставила съм съобщения на най-важните от тях, за да разбера какво си е наумил Гант. Опитва се да ги плаши колко трудно ще ми е да работя отсега нататък, след като съм сама. Трябва да ги окуража.

Апаратът звънна веднъж, два пъти.

— Съобщение от Марк — установи Джоджо.

— Ще го прослушаш ли?

— Не ми е нужно. Ще каже, че ме обича и трябва да се съберем.

— Защо не искаш? — попита Беки. — Искам да кажа, да се съберете?

Джоджо енергично поклати глава, после отново скокна към телефона, щом го чу да звъни.

Погледна номера и подаде апарата на Анди.

— Ще се обадиш ли ти?

— Марк ли е пак?

— Не е неговият номер, но…

Възбуден, Анди отговори:

— А, Марк.

— Хитрец — каза Джоджо на Беки. — Сигурно е използвал друга симкарта.

Анди говори около минута и после затвори.

— Марк — започна той — стои пред твоя апартамент. Звънял е през последния половин час. Казва, че ще стои там, докато не го пуснеш вътре. Цяла нощ, ако се наложи.

— Ще има да чака — тя звучеше уверено, но се чувстваше ужасно. Не искаше да го кара да се чувства така.

През целия уикенд и през следващата седмица телефонът й беше под пара, но не с разговорите, които тя очакваше. Напускането й предизвика — съвсем разбираемо — голям смут в издателските кръгове. Беше си тръгнала точно когато обявиха новия съдружник — ЗАЩО? Развиваха се най-различни теории. Говореше се, че Ричи Гант й е незаконен син, когото родила дванадесетгодишна и дала за осиновяване (слухът беше пуснат от редактор, специализирал се в сагите). Имала лесбийски отношения с Олга, която я изоставила заради Ричи Гант (от един, който редактираше джендър автори). Имала любовна връзка с Марк Ейвъри, който не гласувал за нея, а после я зарязал (от по-голямата част лондонски литератори).

Но много по-лоши от естественото любопитство на хората бяха обажданията от нейните автори. Във вторник следобед позвъни Миранда Инглънд. Съобщи официално, че се прехвърля при Ричи Гант. За Джоджо беше като удар с бейзболна бухалка.

В сряда Марджъри Франкс също отиде при Ричи. В четвъртък я оставиха Катлийн Пери, Иги Гибсън, Нора Росети и Пола Уилър, в петък си отидоха трима писатели на трилъри.

Всеки път, когато някой автор я изоставяше, възможностите й да започне работа като самостоятелен литературен агент намаляваха.

Беки постоянно й повтаряше:

— Защо не се върнеш? Можеш да се върнеш, и то като съдружник. Съдружник, Джоджо.

— Няма повече да участвам в тази патриархална система. — Джоджо беше научила думата „патриархален“ от Шейна. Хареса й. Използваше я, когато някой се опитваше да я убеди да се върне на работа. — След като знам всичко, което знам, ще бъде опустошително.

Но беше много, много примамливо.

През цялото време я бомбардираха съобщения от Марк. Ден и нощ й пускаше имейли, текстове по мобилния телефон, пишеше й писма, изпращаше й цветя и бонбони, звънеше на домашния и мобилния телефон и стоеше на пост пред апартамента й. Две нощи, пиян, се облегна на звънеца й, всеки път за повече от три часа. Стоеше на улицата и крещеше под прозореца й. Съседите се оплакаха и заплашиха да извикат полиция, ако не престане. Тя самата можеше да извика ченгетата, но идеята й подейства като лимонов сок върху стрида. Не можеше да му го причини, виждаше колко е нещастен.

Но много по-лоши от безумните изстъпления на Марк бяха постъпките му, когато беше с всичкия си — когато й оставяше съобщения, че мястото й на съдружник в „Липмън Хай“ я чака и че ще се пренесе да живее при нея в момента, когато тя поиска. Боже, колко съблазнително беше.

Редовната му фраза гласеше:

— Само кажи какво искаш, Джоджо, и ще го получиш.

Но тя искаше само едно нещо: да промени миналото, Марк да беше гласувал за нея, а не за Ричи Гант.

Беше странно — знаеше, че е гневна заради него, но макар да чувстваше липсата му, сякаш й бяха ампутирали крайник, нямаше връщане назад. Всичко беше свършило.

Поразителното бе, че независимо, че постоянно я дебнеше, никога не й се наложи да говори с него или да го срещне. Определено така бе по-лесно за нея. Подозираше, че ако се бяха видели, тя щеше да капитулира. Ситуацията в момента беше толкова ужасна, че щеше да е трудно да устои да се върне в какавидата на предишния си живот, където беше в безопасност, където беше обичана.

Понеделник сутринта

Беше вторият й понеделник като агент на свободна практика. Чувстваше се уверена и обнадеждена, сякаш беше обърнала нова страница.

Телефонът иззвъня. Съпругата на Нейтън Фрей й съобщи, че новият агент на Нейтън е Ричи Гант.

По дяволите.

Беше й останал само един голям автор: Иймън Фарел.

Реши да се обади на Олга Фишър. Изминала бе цяла седмица, нямаше никаква вест от нея.

— Здравей, Олга. Подаде ли заявление? Кога ще дойдеш да работиш за мен?

— Не говори глупости. Естествено, че не съм подала заявление.

— Можеше да ми кажеш — изрече сърдечно Джоджо. — Мислех, че искаш да работим заедно.

— Но, мило момиче, цялата идея е така очевидно нелепа… как, за Бога, бих… О! — и с тон на раздразнение Олга приключи разговора.

Във вторник само двама от по-маловажните автори потвърдиха, че остават с нея.

Но сряда беше истински погром.

Когато включи компютъра си, я очакваше имейл от Иймън Фарел, който й съобщаваше, че си е намерил нов агент. Тя облегна чело на екрана. Свърши се. Последният й голям автор я беше зарязал.

След което телефонът иззвъня: беше Марк. Оставяше отчаяно, умоляващо съобщение всяка сутрин по това време. Но днес звучеше напълно нормално.

— Джоджо — каза той. — Вече ще престана да те безпокоя. Разтревожен съм, че не можахме да се сдобрим, никога не съм съжалявал повече за каквото и да било. Бяхме на милиметър от идеалната връзка, почти я бяхме постигнали, но мога да разбера, когато съм победен. Желая ти късмет във всичко. От сърце.

После затвори и тя почти усети как молекулите на телефона й се успокоиха след огромната работа, която в последно време бяха свършили.

Това не беше някакъв глупав номер от страна на Марк, за да я накара да промени решението си. Познаваше неговото мото; беше направил всичко, което бе по силите му, не бе получил желаните резултати, така че се оттегляше. Край на играта.

Всъщност, тя това и искаше. Нямаше намерение да се връща при него.

Но, сякаш отстрани, видя себе си, как седи в апартамента, в безрадостната февруарска сряда сутрин, след като най-близкият й приятел си беше отишъл, а кариерата й бе в развалини.

При тази гледка Джоджо плака толкова отчаяно и така дълго, че после едва можа да се познае в огледалото. Когато потопи лицето си в умивалника, пълен със студена вода, за да успокои червените подутини, й мина през ум да остане в банята и да се удави. За първи път на тридесет и три години разбра какво значи да искаш да се разделиш с живота.

За около секунда.

След това се стегна. Колеги? Кому са дотрябвали? Автори? Щяха да налитат с дузини. Друг като Марк? Колкото щеш. Светът бе пълен с тях.

ЛИЛИ

Повече от седмица живях с убеждението, че между мен и Антон е свършено. Таях в себе си тази неприятна увереност, сякаш знаех, че под леглото ми има скрито смъртоносно оръжие — все още не говорехме за това, а и аз не смеех да предприема първата стъпка.

Убеждението ми, че времето ни е изтекло, доби нова тежест, защото вече се бях сблъсквала с нещо подобно, не в моя живот, а с майка ми и баща ми. Знаех, че най-лошото вече се е случило и продължава да се случва всеки ден. Антон и аз мислехме, че сме различни, че някак си сме имунизирани срещу несгодите на любовта, но в действителност не бяхме по-различни от обикновените хора — една двойка души, които не могат да останат сплотени, когато ги връхлетят тежки времена.

Както и да е, дълбоко бях изненадана от реакцията на Антон, когато му казах, че го напускам. Струваше ми се, че и той мисли като мен: че и двамата знаем, че всичко е свършило, но просто живеем ден за ден, докато настъпи подходящото време. През седмиците след преместването ни бяхме тъй мълчаливи един с друг, та искрено вярвах, че вече няма какво да си кажем. Убедена бях, че ще ме остави да си тръгна мълчешком, тъжно признавайки, че е жалко, че не успяхме да запазим семейството си, но при дадените обстоятелства е чудо, че сме останали заедно за толкова дълго.

Но той направо побесня.

Когато Ема си легна онази нощ, взех дистанционното и без предисловия изключих телевизора.

Той ме изгледа изненадано.

— Какво има.

— Ирина каза, че Ема и аз можем да поживеем при нея за известно време. Мисля, че не трябва да отлагаме. Какво ще кажеш за утре?

Очаквах да чуя как би искал да вижда Ема винаги, когато пожелае, но не стана така, защото той загуби ума и дума.

— За какво говориш? — стисна ме за китката така силно, че ме заболя. — Лили? — Извика името ми. — Лили? Какво?

— Напускам те — отвърнах тихо аз. — Мислех, че знаеш.

— Не — изглаждаше ужасен донемай къде.

После започна да настоява. Моли. Извади ключовете от чантата ми и застана с гръб към вратата, въпреки че нямах намерение да си тръгна на момента.

— Лили, моля те — хълцаше той, — умолявам те, отново размисли.

— Но, Антон, през цялото време мисля за това.

— Дори когато спиш?

— Не съм изкарала нормална нощ от един месец.

Той потърка устата си с ръка и измърмори някакво проклятие; долових само думите „моля“ и „Бог“.

— Какво мислеше, че ще стане с нас?

— Смятах, че нещата ще се оправят. Струваше ми се, че вече се оправят.

— Но ние дори не си говорим.

— Защото загубихме дома си и се случиха ужасни неща. Но съм сигурен, че ще ни потръгне!

— Няма да ни потръгне. Няма как. Въобще не трябваше да се събираме, направих грешка от самото начало, така и така щеше да свърши зле. Винаги сме го знаели.

— Не и аз.

— Говориш така, защото гледаш откъм хубавата страна, но истината е, че като двойка сме обречени. — Припомних му: — Виж в каква бъркотия се превърна животът ни. Имахме толкова възможности и ги пропиляхме. — Казах „ние“, но всъщност имах предвид: аз имах големи шансове, които той пропиля. Нямаше нужда да го казвам, защото не беше глупак и веднага схвана.

— Нямахме късмет — настоя той.

— Бяхме арогантни, грандомани и глупаци. (Ти беше.)

— Защото се опитахме да си купим къща, парите за която, по общо убеждение, щяха да потекат? Какво грандоманско има в това? Здрав разум в комбинация с лош късмет.

— Беше безотговорност и авантюризъм.

Той тежко се облегна на вратата.

— Само заради миналото ти, защото баща ти е изгубил семейния ви дом. Оказало е ужасен ефект върху теб.

Не отговорих. Навярно беше истина.

— Ти си ми ядосана — каза той.

— Категорично не — възразих. — Надявам се, че след време ще станем приятели. Но, Антон, заедно сме нещастни.

Погледна ме поразен и аз сведох очи.

— Ами Ема? — попита той. — Раздялата ни няма да й се отрази добре.

— Постъпвам така заради Ема. — Изведнъж побеснях. — Ема е най-важното нещо за мен. Не искам да израсне като мен. Искам да има сигурност.

— Ядосана си — повтори Антон. — И то много.

— Не съм, но ако продължаваш да настояваш, сигурно ще се ядосам.

— Не те обвинявам, че си ядосана. Мога да се застрелям, щом всичко се провали.

Реших да не обърна внимание на тези му думи. Без значение какво казва, нямаше да промени решението ми. Между мен и Антон всичко беше окончателно свършено и наистина смятах, че е необходимо да се разделим, защото и двамата ще ни преследва лош късмет, докато не поправим злото, което извършихме, като го откраднах от Джема.

Когато му го казах, той избухна:

— Ти просто си суеверна. Това не е вярно.

— Не е било писано да сме заедно, винаги съм знаела, че ще свърши зле.

— Лили, но Лили…

— Няма значение какво ще кажеш или направиш — настоях аз. — Отивам си. Длъжна съм.

Той потъна в мъртвешко мълчание, после попита:

— Ако наистина си решила да го направиш, мога ли да те помоля едно нещо?

— Какво? — попитах с тревога. Предполагам, щеше да е в реда на нещата да поиска да се любим за последно.

— Става дума за Ема. Не искам да вижда това. Може ли някой да се грижи за нея, докато ти… — замълча, преди да промълви думата — опаковаш?

Започна да плаче с беззвучни сълзи и аз го наблюдавах в изумление. Как можа да се превърне в такъв шок за него?

— Разбира се. Ще помоля Ирина да я гледа.

След което си легнах. Бяхме живели заедно по-дълго, отколкото очаквах, но колкото по-скоро се разделяхме, толкова щеше да е по-добре. Чух го как си ляга. В мрака положи глава на рамото ми и прошепна:

— Моля те, Лили.

Но аз лежах студена като камък, докато той се обърна на другата страна.

На сутринта позвъних на Ирина, която дойде, кимна на Антон с някакво подобие на съчувствие и взе Ема със себе си. След това се опитах да убедя Антон да излезе. Не исках да стои там, да се мотае наоколо с болен вид, да ме следва от стая в стая, и да ме гледа, все едно гледа видеофилм. Никак не ми беше забавно и от показното му нещастие ми ставаше по-зле. Наблюдава ме как опаковах три чанти, отказвайки да ми подаде каквото и да е, с думите:

— Не искам да имам нищо общо с това.

Но когато се помъчих да смъкна големия куфар от гардероба, промърмори:

— За Бога, не се самоубивай — и се пресегна да го свали.

Но нямаше как. Продължаваше да ме уговаря да не го правя, чак до последната минута. Дори докато влизах в таксито, каза:

— Лили, това е само временно.

— Не е временно — погледнах го в очите. Трябваше да го разбере. — Моля те, свиквай, Антон, защото е завинаги.

После колата потегли, отнемайки ме от живота му, и зная колко ужасно звучи, но за първи път, откакто го срещнах, се почувствах чиста.

От прекалено дълго време живеех с вина към Джема. Да се освободя от нея, ми донесе неописуемо облекчение и почти от секундата, в която напуснах Антон, животът ми започна да се подобрява — свързах се с една агенция и започнах да преписвам текстове у дома. Това беше знакът, от който се нуждаех.

Апартаментът на Ирина беше голям и тих. Работех сутрин, докато Ема бе на детска градина, и вечер, когато си легнеше. Не ми липсваха и помагачи: татко и Попи често идваха на гости, а Ема и Ирина се разбираха чудесно. Навярно славянската четвъртина на Ема реагира на славянското у Ирина и последната използваше кръглото лице на Ема за палитра, на която може да опита последните продукти на „Клиник“. Опитах се да попреча на Ирина, но нямаше как да не отстъпя пред страстните й молби. При нея всичко беше страстно.

Харесвах новия си живот. Беше спокоен, лишен от драматисзъм, не се случваше кой знае какво. Никога не срещах никакви съседи по тихите стълбища; сякаш никой не живеше в сградата.

Дори непредвидимото време сякаш реши да ме успокои. Безцветни небеса и мек, спокоен въздух не изискваха никакъв ответ от мен. Когато отивахме на разходка в намиращия се наблизо Риджънт Парк, не чувствах нищо.

Нямах никаква надежда за творчество. След поредицата от провали не ми се пишеше нищо и бях напълно доволна да преписвам статии и брошури. Нито имах големи планове, нито някаква представа за бъдещето, единственото, което исках, бе дните да минават. Харесвах малките неща в живота. Доскоро всичко се извършваше в голям мащаб — издавах романи, купувах и губих дом. Сега се радвах, че се е смалило до размера на хапка.

Антон беше прав за едно нещо: ядосана му бях, че е така безтговорен към парите. Но откакто го оставих, сякаш някой друг започна да използва моя гняв; знаех, че е там, че ми влияе, чувствах го. Но преди всичко чувствах радостта, че съм се оставила на съдбата си.

Не всеки ден беше лесен. Имаше няколко ужасни моменти, например когато Катя, приятелката рускиня на Ирина, ни дойде на гости, водейки със себе си едно красиво момченце с кафяви очи, само на шест месеца. Казваше се Войчех и дори приличаше на Ема. Това ме накара да се замисля за всички деца, които Антон и аз никога нямаше да имаме. Братята и сестрите, които Ема имаше в някаква паралелна вселена, които никога нямаше да видим. Това породи ужасно чувство у мен, но преди тъгата изцяло да ме обладае, Катя каза на Ема:

— Това дите има ного хубава кожа — и опасенията ми се разсеяха.

Минаваха ден след ден, нищо не се променяше, не можех да ги различа един от друг. Не се и замислях за бъдещето, като изключим Ема. Постоянно я наблюдавах, безпокоях се дали се развива нормално. Не подмокряше леглото си, но от друга страна, все ощей слагах пелена. Понякога, когато чуеше Ирина да отключва вратата, отваряше широко очи и продумваше:

— Антон?

Но като изключим това, всичко вървеше нормално.

Беше здраво малко същество и навярно физическата й сила говореше за емоционална издръжливост. Трябваше да призная, че определено не даваше признаци, че е притеснена да живее без баща. Но се опасявах, че трупа всичко в себе си и то ще избликне, когато стане на тринадесет. Може би щеше да започне да краде от магазините или да диша лепило.

Утешавах се, че съм направила, каквото смятах, че трябва и е най-добре за нея и установих, че майчинството носи със себе си постоянно чувство за вина.

Въпреки че живееше отделно от него, Ема често виждаше Антон. През повечето дни той я водеше в парка, понякога през уикендите тя оставаше да спи при него. След първите му посещения, когато очите му бяха тъжни и нещастни, вече не понасях да го виждам и попитах Ирина не може ли тя да му предава Ема и да бъде вкъщи, когато я връща. За моя голяма радост, тя се съгласи. Това споразумение продължи, докато една вечер, може би три седмици след като го бях напуснала, Ирина беше в банята и се наложи аз да отворя вратата, за да взема Ема.

— Лили — Антон беше изненадан да ме види. Не по-малко от мен. Винаги е бил слаб, но през седмиците, през които не го бях виждала, беше станал направо мършав. Не че имаше непосредствена опасност да се застрелям при вида му. (Ако не беше благородството на Ирина и вниманието й, щях да се чувствам ужасно.)

Ема се втурна в апартамента и след секунди чух началните ноти на „Книга за джунглата“.

— Не очаквах да те видя… — каза Антон. — Виж… — той бръкна в джоба на износеното си яке и ми подаде писмо. Обикновено ми носеше пощата, но чувствах, че това писмо е по-различно. — Това е от мен. Исках лично да ти го дам, за да съм сигурен, че си го получила. Може сега да не искаш да го прочетеш, но навярно по-късно ще го направиш.

— Добре — отговорих сковано, без да зная какво да правя. Исках да го прочета, но инстинктът ми подсказваше да не го правя. Ужасно разтърсена, че се срещнахме, се сбогувах, затворих вратата, влязох в спалнята си, оставих писмото на нощното си шкафче и реших да забравя за него.

Стоях до прозореца си на втория етаж, като все още чувствах как сърцето ми бие във всяка клетка от тялото ми, когато видях, че Антон излиза от сградата. Когато Ирина беше на пост, не си позволявах дори да го погледна крадешком, но днес правилото бе нарушено и аз останах, вгледана в него. Вървеше по тротоара, на няколко метра от входната врата, после спря и рамената му започнаха да се движат нагоре-надолу, сякаш се смееше.

Загледах се след него, за момент почувствах обида и се замислих за какво, по дяволите, се смееше? Да се срещнем лице в лице ужасно ме беше разстроило, но какво смешно намираше той? После с ужас осъзнах, че не се смееше, а ридаеше. Целият се тресеше от плач. Отстъпих ужасена назад и за момент ми се стори, че мъката ще ме убие.

Имах нужда от цялата вечер и четвърт шише водка, за да си възвърна равновесието. Но после се оправих. Разбирах, че неминуемо ще има болка. Антон и аз бяхме влюбени, бяхме създали дете и бяхме най-близки приятели от момента, в който се срещнахме. Краят на нещо тъй съкровено не можеше да не бъде ужасен. Но някога в бъдещето болката щеше да стихне и Антон и аз отново щяхме да бъдем приятели. Само ми беше нужно търпение.

Знаех, че един ден животът ми коренно щеше да се промени; щеше да се изпълни с приятели, смях и цветове, с нови хора, носещи ми радост. Бях напълно уверена, че някога ще се превърна в напълно различен човек, ще имам други деца и друга работа и различен, по-подходящ дом. Нямах представа как ще премина от нищожния, безсмислен живот, който водех, към пълноценния и радостния, за който мечтаех. Но бях сигурна, че някога той ще дойде. Все още бях далеч от него и не исках да бързам.

Дотолкова бях станала пасивна, че дори не изпитвах вина, че се възползвам от щедростта на Ирина, която ми предоставяше жилището си и се грижеше за Ема. При нормални обстоятелства щях да съм напълно объркана, щях да кроя планове как да се изнеса колкото може по-бързо и да се чувствам като натрапник всеки път, когато вляза в апартамента. Налагаше ми се да взимам на заем пари — и дори не се срамувах. Тя просто ми ги подаваше, освен един път, когато се върнахме от парка. Помолих я:

— Ирина, не са ми платили още, можеш ли да ми дадеш малко назаем?

Тя отговори:

— Защо ти няма пари? Получила голям чек миналата седмица.

— Имах да връщам заеми, купих на Ема велосипедче, всички други деца имат, трябваше да я заведа да я подстрижат…

— И сега няма пари да я храниш — каза тя. После добави: — Ти мрази Антон, че неразумен с пари, но и ти не много умна.

— Не съм казала, че съм умна, просто и мен така са ме отгледали. Може би затова така се оплетохме с Антон.

Тя въздъхна и посочи една кутия от бисквити.

— Взимай колко трябва — след което ми подаде една картичка. — Поща за теб.

Погледнах и се изненадах: три мечки гризли, на фона на борови дървета. Изглеждаше, сякаш е пристигнала от Канада. Най-голямата мечка държеше сьомга в устата си, средната ловеше риба в реката, а най-малката се мъчеше да задържи някаква рибка с лапите си. Обърнах я и прочетох надписа: „Гризли край реката“. Но някой — с почерка на Антон — беше задраскал надписа и бе написал: „Антон, Лили и Ема вечерят“. За моя огромна изненада се чух да се смея.

Още пишеше: „Мисля и за двете ви, с обич: А.“

Бях изумена от духа на Антон; забавен, умен и смахнат, това бе от началния период на хубавите ни спомени. Най-сетне бях стигнала до момента, в който можех да се върна към спомените си, без да изпитвам отчаяние.

През целия ден се чувствах щастлива.

Няколко дни по-късно в пощенската кутия пристигна картичка със снимка на Бърт Рейнолдс, с много елегантен и привлекателен вид. Антон пишеше: „Видях го и си спомних за теб.“

Отново се засмях и се обнадеждих за бъдещето.

Започнах с нетърпение да очаквам картичките и скоро пристигна нова, този път с китайска ваза с изящни рисунки на хора, държащи чашки. Надписът гласеше: „Ваза от династията Минг, изобразяваща чаена церемония.“ Антон я беше задраскал и написал: „Антон, Лили и Ема през 1544 година, пият по чаша чай след цял ден изнурително пазаруване.“ Като погледнах наново, ми се видя, че между фигурите имаше пазарски чанти.

Обърнах се към Ирина и казах:

— Днес, когато Антон дойде за Ема, мисля, че ще се справя.

— Много добре.

Същата вечер, когато му отворих вратата, Антон дори не се изненада. Само възкликна:

— Лили! — сякаш се радваше да ме види. Изглеждаше много по-добре в сравнение с предишната ни среща, ни най-малко не бе мрачен или съсипан. Ореолът на жизненост и веселост се бе възвърнал; явно бе превъзмогнал раздялата, както и аз.

— Къде е Ирина? Какво става с нея? — попита той.

— Нищо. Виж… знаеш ли… мисля, че съм готова… време е… Антон, благодаря ти за картичките, много бяха забавни, накараха ме да се смея.

— Чудесно. И аз се радвам да те видя, защото искам да ти дам това.

Подаде ми плик, който ми напомни вината, че не прочетох онова писмо, което все още стоеше на нощното ми шкафче.

— Какво е това?

— Пари — отговори той. — И то много. Върнах се към рекламите. Парите с лопата да ги ринеш.

— Наистина ли? — това беше нов знак, че по-добре се справяме, когато сме разделени.

— Купи на себе си и на Ема нещо хубаво. Четох във вестниците, че „Ориджинс“ са създали нов парфюм — и не забравяй и на себе си да купиш нещо!

Блясъкът се бе върнал в очите му и почувствах, че му се радвам истински и смехът ми прераства в желание да го прегърна. Тогава се въздържах, но това нямаше да продължава дълго. Скоро щяхме да се прегръщаме като приятели.

ДЖЕМА

Струваше ми се, че никога няма да преживея Оуен, а това не бе добре. Много ми беше хубаво да се усещам дълбоко нещастна. Но една сутрин се събудих и за моя изненада се чувствах прекрасно. Всъщност мина известно време, докато разпозная чувството, защото го бях забравила.

Внезапно погледнах на историята с Оуен под съвсем различен ъгъл: беше дошло време да се върне на собствената си планета, планетата на младия мъж, където Лорна го чакаше.

И бях готова да осъзная какво странно нещо е времето: той скъса с мен в деня, когато се върнах у дома. Сякаш някой го беше изпратил да бъде до мен, докато имах нужда от него. Обикновено не вярвам в милостивия Бог (най-често не си давам труда да вярвам в какъвто и да е бог), но това беше чудо. Престанах да мисля колко ми липсва, вместо това бях благодарна, че го имах, когато трябваше.

Е, все още бях малко унила, но не можех да повярвам в собствената си промяна — все едно бях прекарала краткотраен грип. Когато си налегнат от мъка, ти се струва, че ще продължи до края на света, след което се събуждаш един ден, напълно здрав и нормален.

За да поприказвам с някого, се обадих на Коуди да се срещнем да пийнем по нещо и, какъвто е благороден, веднага се съгласи.

— Обещавам, че няма да плача — последния път бях казала същото.

— Ще отидем на някое място в предградията, просто за всеки случай — предложи той и час по-късно, в някакъв незнаен бар в Блекрок, споделих новото си духовно състояние.

— И това ли ти е проблемът?

— Страх ме е, че съм прекалено повърхностна — отвърнах.

— Да го забравя толкова бързо. Миналата седмици, дори преди два дни, бях съсипана, а сега се чувствам прекрасно. Липсва ми, но не ми се къса сърцето.

— Изплака си сълзите за една година. Все пак не само за него си тъгувала. Спомни си Юджийн.

— Кой Юджийн?

— Фърлонг. — Беше един от най-изтъкнатите психиатри, даваха го често по телевизията. — Казва, че това е закъсняла реакция, защото тъгуваш за баща си.

— Но баща ми се върна.

— Именно. Така организмът ти се предпазва.

— Не виждам никакъв смисъл.

Коуди сви рамене.

— Съгласен съм. Големи глупости са. Предпочитам да мисля, че си вятърничава.

Така и не започнахме работа с Антон по филма върху „Пътешествие към дъгата“. Нещо стана с актрисата и договорът отпадна. Бях разочарована — но само защото това щеше да се отрази добре на книгата, а и щеше да е забавно да облека разголена рокля и да се появя на премиерата — а не защото щях отново да се сближа с Антон. В крайна сметка, измъкнах се от дупката, в която се бях свряла, и изпитах огромно облекчение.

ЛИЛИ

Навън бе все още тъмно, когато изплувах от съня и се пресегнах да докосна Антон; открих, че го няма, и за момент, преди да си спомня какво се беше случило, се изненадах.

Следваща нощ отново се събудих и този път отсъствието му ме разплака. Откакто го бях напуснала, спях много добре, значително по-спокойно, отколкото докато бях с него. Не можех да разбера защо се получаваше така, когато бяхме тъй близо до края на процеса, когато почти бяхме готови да станем приятели. Преди да го напусна, предварително се бях примирила с положението. Тъгата не ме правеше неспособна и не ми идваше на ум да се питам защо се справям толкова добре. Просто бях благодарна, че съм се отървала.

Тогава защо три месеца след като го напуснах, се чувствах по-тъжна отвсякога?

На следващата сутрин, когато дойде пощата, Ирина ми подаде плик с официален вид и аз попитах:

— Има ли нещо друго за мен?

— Не.

— Нищо?

— Не.

— Например картичка?

— Казала, не.

В главата ми се въртеше една мисъл: Непременно трябва да замина нанякъде.

Отдавна бях отлагала гостуването при майка ми в Уорикшир — беше минало дълго време, прекалено дълго, откакто я бях изплашила, че може да отида да живея при нея.

Безпокоях се, че губех пари, като не работех, но когато отворих писмото с официалния вид, установих, че съдържа огромен чек за процента от „Церовете на Мими“. Чекът с процента, с парите, които можеха да спасят дома ни, ако бяха пристигнали миналия декември.

Сълзи закапаха от очите ми. Колко различен щеше да бъде животът ни? Но аз избърсах мокрите си клепки и си признах, че както познавах и двама ни, не бе особено вероятно. През януари трябваше да започнем да внасяме редовните вноски, а редовните приходи никога не са били силната ни страна.

Ужасно странно беше да получа чека, той идваше от съвсем друга част от живота ми, сякаш бе послание от отдавна загинала галактика. Все пак това беше „знакът“, който ми трябваше; означаваше, че мога да си взема почивка от работата, да позвъня на мама и да й съобщя хубавата вест.

— Колко време мислиш да останеш? — попита тя. Долових ли тревога?

— Дълго — отвърнах, — месеци. Година. Добре де, не се ужасявай. Идвам за седмица.

— Добре.

Отидох да си стегна багажа и под пластовете бельо в чекмеджето се натъкнах на писмото, оставено от Антон. Стоеше под един сутиен и го гледах, сякаш очаквах да помръдне. Ръцете ме сърбяха да го отворя. Вместо това го хванах за ъгълчето и го хвърлих в коша за боклук; нещо, което трябваше да направя преди седмици.

После натоварих колата (Ирина ми позволи да взема новото й ауди — още един подарък от Василий), най-вече с плюшени играчки.

Беше ясна пролетна утрин и се чувствах прекрасно, докато набирах скорост по шосето, сякаш обръщах гръб на някаква опасност в Лондон. По-малко от два часа след като бяхме тръгнали, отбихме от шосето.

— Почти стигнахме! — след което изпъшках, тъй като поредицата завои ни бяха докарали точно зад камион, натоварен с бетонни телеграфни стълбове, който пълзеше с около тридесет километра в час. Пътят беше прекалено тесен и криволичещ, за да го задмина, затова казах:

— Сега сме на село, Ема, няма нужда да бързаме — тя се съгласи и двете запяхме „Колелата на автобуса“.

Ревейки: „Пляс, пляс, пляс!“, се влачехме зад камиона, когато внезапно той подскочи от някаква издатина на пътя и стълбовете се изплъзнаха от веригите, с които бяха вързани и се разлетяха подобно на бетонни кегли. Валяха върху нас, падаха по пътя, не остана време дори да се изненадаме. Един рикошира о предното стъкло и като с магия то се напука и се превърна в непрозрачна маса. Други удариха покрива на колата и той хлътна навътре, не виждах нищо пред себе си, кракът ми натискаше спирачката, но продължавахме да се движим. Бяхме спрели да пеем и усещах с кристална ясно та, че ще умрем. Щях да загина заедно с детето си на някакъв селски път в Уорикшър. Не бях готова.

В огледалото за обратно виждане срещнах погледа на Ема, озадачен, но не и разтревожен. Тя е мое дете и аз не я опазих.

Плъзгането сякаш продължи вечно. Стори ми се, че са минали години: Ема беше тръгнала на училище, преминала през юношеството и за първи път се страхуваше да не е бременна… после осъзнах, че постепенно движението ни се забавя. Сякаш беше сън, в който искаш да избягаш, но краката ти отказват да се движат; спирачката опираше в пода, но не действаше.

Накрая, след дълго време, успяхме да спрем. Останах седнала за момент, не можех да повярвам, че е тихо, после се обърнах към Ема. Тя протегна ръка. Нещо се бе забило в нея.

— Стъкло — каза тя.

Излязох от колата и краката ми бяха така олекнали, та имах чувството, че плувам във въздуха. Измъкнах Ема от бебешкото й столче и тя също ми изглеждаше безтегловна. Късата й коса беше обсипана със стотици мънички парченца стъкло — задният прозорец се беше пръснал над главата й, но странното беше, че изглежда не беше ранена. Нито пък аз. Нищо не ни болеше, нямаше и капчица кръв.

Шофьорът на камиона ломотеше като луд.

— О, Боже — не спираше да повтаря. — О, Боже. Рекох си, че съм ви убил. Рекох си, че съм ви убил.

Измъкна мобилния си телефон и се обади — вика помощ, безучастно си помислих аз, държах Ема и гледах разбитата кола и разпръснатите навсякъде стълбове. Чувствах неотложна нужда да седна, така че се свлякох на тревата и придърпах Ема към себе си. Докато седяхме отстрани на пътя, изведнъж разбрах, че причината, че нямах и драскотина, не беше защото съм имала невероятен късмет, а защото всъщност бях мъртва. Ощипах се по ръката. Усетих нещо, но не бях сигурна. Ощипах и Ема и тя ме погледна изненадано.

— Извинявай.

— О, Лили — каза тя. — Не прави така.

Беше доста хладен ден — можех да видя дъха си, — но се чувствах съвсем удобно: леко замаяна, сякаш въздухът беше разреден, но извънредно спокойна. Взех Ема в прегръдките си, лицата ни се докоснаха и застанахме неподвижно, все едно позирахме за снимка. В далечината се чу вой на сирени, после пристигнаха хората от линейката и се затичаха към нас.

Това е, помислих си. Сега щях да видя как завързват безжизненото ми тяло към носилката и да почувствам как се рея на няколко метра над тях. Това, което не можех да разбера, бе дали и Ема е мъртва.

Насочиха към очите ми един дълъг фенер, увиха лентата на апарат за кръвно около ръката ми и ме обсипаха с глупави въпроси. Кой ден сме? Как е името на министър-председателя? Кой спечели наградата за поп идол? Човекът от линейката погледна смазаната кола и трепна.

— Имали сте невероятен късмет.

— Така ли — сега беше шансът ми да попитам. — Нима ми казвате, че не съм мъртва?

— Жива сте — отговори уверено той. — Но сте в шок. Не правете резки движения.

— Какви например.

— Отде да знам. Резки движения.

— Добре.

Закараха ни в болницата, стана ясно, че сме напълно здрави, което беше забележително, след което мама дойде, за да ни закара до дома си: идилична къщичка в едно идилично селце в периферията на земеделски район. Градината на мама граничеше с поле, на което пасяха три флегматични овце, а наоколо, като щастливо глупаче, подскачаше агънце.

Ема, като градско дете, се прехласна по първата овца, която вижда.

— Лошо куче — извика се тя, — ЛОШО куче!

После започна да лае — звучеше съвсем истински — и овцете се скупчиха край вратата и я загледаха, с глави, близо една до друга, с деликатно изражение.

— Влез вътре — повика ме мама. — Получила си ужасен шок, трябва да си легнеш.

Не ми се искаше да оставя Ема, дори да откъсна очи от нея, след като едва не я загубих. Но мама каза:

— Тук ще бъде на сигурно място. — И някак си й повярвах. Минути по-късно ме беше настанила в стая с дървени греди и тапети на рози. Потънах в меко легло с гладки памучни чаршафи. Всичко миришеше на чистота, спокойствие и сигурност.

— Трябва да се погрижа за колата на Ирина — възпротивих се аз. — Трябва да се свържа с Антон. И да се уверя, че наистина нищо лошо не се е случило с Ема. Но първо трябва да поспя.

В следващия миг беше сутрин и като отворих очи, видях мама и Ема в стаята ми, Ема правеше физиономии. Първото, което казах, беше:

— Вчера не умряхме.

Мама ми хвърли поглед в смисъл: „Не пред Ема.“ И ме попита:

— Как спа?

— Прекрасно. Ходих до тоалетната посред нощ, но не се блъснах в касата на вратата, че да получа мозъчно сътресение, от което до края на живота си да виждам двойно.

— Баща ти пътува насам от Лондон, иска сам да се увери, че си се изплъзнала от лапите на смъртта. Но няма да се събираме — бързо добави тя. Винаги така ми казваше, когато се виждаше с баща ми. — Трябва да позвъня на Антон.

— Не му позволявай да идва.

— Защо не?

— Защото не бива да правя никакви резки движения.

Тя се натъжи.

— Срамота е, че така стана между вас с Антон.

— Да — съгласих се аз, — но поне не съм го хващала облечен в червен корсет и черни чорапи да мастурбира пред огледалото на нощното ми шкафче.

— За какво, по дяволите, говориш? — намръщи се тя. И аз се намръщих.

— За нищо. — Нищо. Просто исках да й обясня колко е чудесно, че поне това не се е случило. Прекалено би усложнило отношенията ни, защото всеки път, когато го видех, щях да се разсмивам.

— А какво беше това, че не си се блъснала в касата на вратата?

— Само се радвам, че не се е случило.

Сянка премина през лицето й, тя притисна Ема към себе си, сякаш да я предпази, и попита:

— Какво ще кажеш да направим палачинки?

Изчезнаха в кухнята, аз бавно се облякох, седнах на огрения от слънце стол и започнах да си тананикам, докато колелата на двадесет и четири годишния татков ягуар не изскърцаха по чакъла пред къщата, оповестявайки пристигането им с Попи от Лондон.

Майка ми загледа как баща ми слиза от колата и търка очите си.

— Както и очаквах, целият е в сълзи. Така противно сантиментален е. Неприятна гледка.

Тя отвори входната врата и Ема толкова се зарадва да види Попи, че се задъха от смях. Хванати ръка за ръка, побягнаха заедно да вършат лудории, а татко така силно ме стисна в прегръдките си, че ми изкара дъха.

— Момиченцето ми — продума той, с глас, треперещ от сълзи. — Не съм на себе си, откакто разбрах. Голям късмет си имала.

— Знам. — Успях да се освободя и да си поема дъх. — Като си помислиш, през целия си живот съм била късметлийка.

Погледна ме озадачено, но тъй като на косъм бях избегнала смъртта, трябваше да приеме думите ми с хумор.

— Само помисли — продължих. — От всичките пъти, когато съм пила направо от консерва с кока-кола през някой летен ден, никога не ме е ужилвала оса, случайно пропълзяла вътре. И никога не съм получавала алергичен шок, и езикът ми не се е подувал като топка за ръгби. Не е ли прекрасно?

Мама хвърли поглед към татко.

— Все такива ги приказва. Защо, Лили?

— Просто водя разговор.

Настъпи неловко мълчание, през което чувахме веселите викове на Ема и Попи, които тормозеха овцете. („Лошо куче. ГАДНО куче.“)

Мама извърна поглед по посока на гласовете, после пак се обърна към мен и попита:

— Сега за какво мислиш?

— За нищо. Може би колко съм щастлива, че ноктите на краката ми растат в правилната посока. Сигурно е ужасно да ти се врасне нокът. И операцията за отстраняването му навярно е много болезнена.

Мама и татко се спогледаха. („Мръсно куче. КОСМАТО куче.“)

— Трябва да те види лекар — отсече мама.

Нямаше нужда. Бях в едно от онези състояния на благодарност, които ме обземат, като ме е отминала опасността. Опитах се да обясня.

— Вчера имаше толкова много случаи, когато аз и Ема можехме да умрем. Можеше да ни смаже някой стълб, можех да пропадна с колата в някоя яма, защото не виждах накъде карам, или да се блъснем в задницата на камиона. Спасихме се от всички тези опасности и то ме кара да мисля за ужасните неща, които е можело да се случат, но не са. И въпреки че не всичко при мен е прекрасно, се чувствам щастлива.

Лицата им останаха безизразни и аз продължих:

— Снощи сънувах, че нося Ема през някаква пустош и огромни скали падат от небето, приземявайки се точно зад нас, и в земята се отваряха цепнатини, точно след като сме преминали през съответното място. Но Ема и аз останахме непокътнати и от само себе си се появи пътека към спасението, точно под краката ми, когато имах нужда от нея.

Свърших. Лицата им останаха безизразни. Накрая татко каза:

— Може да имаш мозъчно сътресение, миличка. — Обърна се към мама: — Виж какво й причинихме. Наша е вината.

Канеше се да заговори как ще ме заведе на Харли Стрийт, но мама го пресече:

— Моля те, не говори глупости.

— Благодаря, мамо — поне един от тях ме разбираше.

После мама добави:

— И селският лекар ще свърши работа.

Опитах се да го скрия, но не можех. Същото беше и когато ме нападнаха, само че точно обратното, ако разбирате какво искам да кажа. Тогава все ми се привиждаха ужасните неща, които могат да се случат на хората. Сега виждах лошите работи, които не се бяха случили.

Светът е безопасно място, мислех си аз. И животът не е рисковано занятие.

На следния ден татко неохотно се върна в Лондон — Дебс спешно се нуждаеше от него, за да й отвори буркан с мармалад или нещо от сорта — и останахме Ема, мама и аз. Времето беше прекрасно, както и състоянието на духа ми. Имах чувството, че ще се пръсна от радост, че не ми пищят ушите. Или че не съм болна от проказа.

С блеснали очи казах на майка ми:

— Не е ли чудесно да нямаш подагра?

Рязко ми отговори:

— Да, така е — набра телефона на лекаря и помоли за домашно посещение.

Д-р Лот, млад, къдрокос мъж, се появи в покритата ми с рози спалня след по-малко от час.

— Какъв е проблемът?

Майка ми отговори вместо мен:

— Раздели се с приятеля си, кариерата й се провали, а продължава да твърди, че е щастлива. Нали?

Съгласих се. Да, така е.

Д-р Лот се намръщи.

— Това е обезпокоително. Обезпокоително — повтори той — но не е признак на болест.

— За малко да ме убият — споделих.

Той погледна майка ми и повдигна въпросително вежди.

— Не тя — опитах се да обясня инцидента.

— Тогава всичко е ясно. Тялото ви е толкова изненадано, че е още живо, че изпитвате огромен приток на адреналин. Това обяснява повишеното ви настроение. Не се безпокойте, скоро ще отмине.

— И отново ли ще се чувствам подтисната?

— Да, да — успокои ме той. — Навярно и по-зле от обикновено. Ще преживеете това, което се нарича спад на адреналина.

— Е, какво облекчение — отвърна майка ми. — Благодаря, докторе, ще ви изпратя.

Придружи го навън и гласовете им долитаха, приглушени от прозореца.

— Сигурен ли сте, че не можете да й предпишете нещо? — чух да пита мама.

— Какво например?

Майка ми се зачуди.

— Нещо, противоположно на антидепресантите?

— Нищо й няма.

— Но тя е абсолютно непоносима. Тревожа се какво ще причини нейното въодушевление на малкото й момиченце.

— Онова, дето крещи на овцете? Няма вид на травматизирано. И, да ви кажа откровено, ако след подобен шок майка й е в повишено настроение, ще е най-доброто за нея.

Почувствах как свивам юмрук, поздравявайки се за победата си. Постоянно ми се свиваше сърцето от тревога за Ема; страшно се радвах да чуя, че правех най-доброто за нея.

— Не се тревожете — обнадежди лекарят майка ми. — Въодушевлението на Лили бързо ще отзвучи.

— А докато чакаме?

— Тя е писателка, нали? Защо не я убедите да опише всичко това? Докато пише, поне няма да говори.

Едва беше свършил изречението си, и аз грабнах химикалка и тетрадка и видях как ръката ми пише: „Грейс се събуди и откри, че и през тази нощ никакъв самолет не бе паднал върху нея.“ Беше чудесно въвеждащо изречение.

Абзацът продължаваше как Грейс взима душ и водата не я попарва, хапва купичка с мюсли и не се задавя до смърт с някой лешник, включва чайника и не я удря ток, бутва ръката си в едно чекмедже, но не се набожда нито на вилица, нито на нож, излиза от къщи, ала не се подхлъзва на гнила ябълка по пътеката и не я прегазва кола. На път за работа автобусът й не катастрофирва, не се разболява от рак на ухото от мобилния си телефон и нищо тежко не пада от небето върху работното й място, а е само девет сутринта! Вече знаех какво ще бъде заглавието — „Омагьосаният живот“.

Отне ми по-малко от пет седмици. През това време Ема и аз останахме при мама и по петнадесет часа на ден прекарвах пред маминия компютър и траках по клавиатурата, от която пръстите ми не можеха да се откъснат, защото думите струяха от тях.

Когато осъзна, че съм в плен на нещо голямо, майка ми пое грижата за Ема.

В дните, когато трябваше да ходи на работа (продаваше домакински престилки с надпис „Национален тръст“ на половин ден), взимаше Ема със себе си. А когато не работеше, тя и Ема заедно скитаха из полето, беряха диви пролетни цветя и ставаха (по нейните думи) „жени, които тичат подир овцете“. Оставяха ме насаме, за да пренеса историята от въображението си в компютъра.

Героинята ми бе жена на име Грейс — не особено изтънчено, но беше по-добре, отколкото да я кръстя Лъки (Lucky — Късметлийка. — Б. пр.) — и беше звездата на една сложна шестгодишна любовна история, която се развиваше на фона на ужасните неща, които не ни се случват.

Първата вечер прочетох какво бях написала на майка ми и Ема.

— Скъпа, очарователно е — каза мама.

— Мръсно — съгласи се Ема. — Гнусно.

— Направо е чудесно. Толкова жизнерадостно.

— Но ти си ми майка — възпротивих се аз. — Нужен ми е някой безпристрастен.

— Няма да те лъжа, миличка. Не съм от онези майки. Когато настоях да те прегледа лекар, не исках да бъда нелюбезна, само се тревожех за тебе.

— Разбирам.

— Между другото, Антон отново се обади. Ужасно много иска да види Ема.

— Не. Не бива да идва. Не трябва да го виждам. Лекарят ме посъветва да не правя никакви резки движения.

— Не можеш да му отказваш правото да вижда собственото си дете, особено след като едва не загина. Лили, моля те опитай да не бъдеш такава егоистка.

Не ме беше грижа за Антон. Трябваше да мисля за Ема. Въпреки че приемаше скорошната травма с обичайната си самоувереност, да се среща редовно с татко си, беше жизненоважно за добруването й.

— Хубаво — промърморих като сърдит пубер.

Майка ми излезе от стаята, но скоро се върна.

— Пристига утре сутринта. Помоли ме да ти благодаря.

— Мамо, когато Антон дойде днес, би ли го посрещнала и да му дадеш Ема, защото аз не мога.

— Защо, за Бога?

— Защото — повторих — лекарят ме посъветва да не правя никакви резки движения.

— В какъв смисъл „резки“?

— Ами… резки. Трябва този приток на адреналин или каквото там състояние е, да отмине, тогава мога да се срещна отново с него.

Не беше доволна, особено, когато дръпнах завесите, та, ако видя Антон, да не извърша нещо рязко. Самата аз се потопих в сложния любовен живот на Грейс, която щастливо избягваше лошите случки, и зачаках времето да мине.

След няколко часа майка ми влезе. Извадих тапите от ушите си (поставени в случай че гласът на Антон отприщи поток от резки движения) и попитах:

— Тръгна ли си?

— Да.

— Как е той?

— Добре. Развълнува се да види Ема, а тя бе извън себе си от щастие. Татково момиче.

— Пита ли за мен?

— Естествено.

— Какво каза?

— Попита: „Как е Лили?“

— Само толкова?

— Така мисля.

— И после за какво говорихте?

— За нищо особено. Играхме с Ема. Подвиквахме на овцете.

— А когато си тръгваше, каза ли нещо за мен?

Мама се замисли.

— Не — твърдо отвърна, — не.

— Прекрасно — измърморих към екрана.

— Теб какво те е грижа? Ти го напусна.

— Не ме интересува. Просто не мога да повярвам колко е груб.

— Груб ли? — попита майка ми. — С жената, която стои в стаята на дръпнати завеси с тапи в ушите. Груб ли, скъпа?

Второто му посещение не ме притесни както първото: Беше дошъл да види дъщеря си, на което имаше пълното право. Както майка ми каза, трябваше да се радвам, че детето има такъв всеотдаен баща. Оттогава нататък той идваше от Лондон на всеки пет-шест дни и при всяко посещение аз оставах вътре. Въпреки че веднъж — независимо от тапите за уши — го чух да се смее и беше все едно да удряш по счупена кост; бях потресена до каква степен още бях способна на болка.

Една вечер занасях Ема в леглото и тя прошепна във врата ми, така тихо, че едва я чух:

— Антон мирише приятно.

Това не означаваше нищо. Ема още не можеше да образува свързани изречения. Със същия успех можеше да каже: „Антон ближе дървета“ или „Антон пие бензин“, но думите й предизвикаха у мен толкова силен и познат копнеж, че ми идеше да вия.

Длъжна бях да възкреся мантрата, която ми бе помогнала през първите дни след раздялата: Антон и аз бяхме влюбени, създадохме дете, бяхме сродни души от момента, в който се срещнахме. Краят на нещо толкова скъпоценно може само да бъде трагичен и раздялата навярно винаги ще боли.

Спомних си онези тихи дни, точно преди да напусна Лондон, когато мислех, че с Антон сме на една крачка от приятелството. Колко съм се заблуждавала: ни най-малко не се приближавахме към него.

Продължавах да пиша всеки ден, думите бликаха от мен и всяка вечер, преди да сложим Ема да си легне, прочитах написаното през деня и мама беше във възторг. И Ема добавяше коментара си. („Скапано.“ „Опърпано.“ „Акано.“) Не преживях „адреналиновия спад“, който ми предрече д-р Лот, но през петте седмици, колкото повече пишех, толкова повече чувството за избавление изчезваше. До началото на май, когато завърших книгата, почти си бях възвърнала нормалното състояние. (Може би малко по-жизнерадостна, отколкото бях преди инцидента.)

Знаех, че „Омагьосаният живот“ нямаше да покори издателствата, но хората щяха да го харесат. Това не бе дързост; знаех, че критиката ще бъде безмилостна. Но май бях понаучила нещичко за книгоиздаването. Видях как реагираха хората на „Церовете на Мими“ и интуитивно чувствах, че тази ще предизвика подобен отклик. Историята и мизансценът в „Омагьосаният живот“ нямаха нищо общо с тези от „Церовете на Мими“, но пораждаха подобни чувства. Преди всичко бяха ужасно нереалистични. Ако исках да кажа нещо хубаво за романа (и защо не), бих казала, че звучи вълшебно.

Време беше да се върна в Лондон и мама се натъжи, но се опита да го скрие.

— Не става въпрос за мен — обясни тя, — овцете ще са съкрушени. Те изглежда приеха Ема като някаква богиня.

— Ще ти идваме на гости.

— Непременно, моля ви. И предай поздравите ми на Антон. Ще се видите ли в Лондон? Мина ли ти страхът от резки движения?

Не знаех. Сигурно.

— Мога ли да ти дам един съвет, скъпа?

— Не, мамо, моля те, недей.

Но тя вече се беше подготвила.

— Знам, че не можеш да разчиташ на Антон за пари, но по-добре да живееш с развейпрах, отколкото със скъперник.

— Откъде знаеш? Кой е бил скъперник?

— Питър. — Вторият й съпруг. Бащата на Сюзан. — Разделяше се с парите, все едно му изтръгваха зъбите.

Не знаех това. А може би знаех? Сигурно съм го допускала, но след цялата несигурност с татко, съм мислела, че мама го одобрява.

— Поне животът ми с баща ти беше забавен — с чувство произнесе тя.

— Толкова забавен, че се разведохте.

— О, скъпа, съжалявам. Но ме отегчаваше до смърт с всичките му проекти за печелене на пари. Обаче, след като живях с мъж, който пресмята за колко време ще свършат ролките с тоалетна хартия, стигнах до извода, че е по-добре да живееш един ден като прахосник, отколкото хиляда години като скъперник. — След това тревога помрачи лицето й. — Това обаче не значи, че с татко ти ще се съберем отново. Моля те, не оставай с погрешно впечатление.

Ема и аз се върнахме в Лондон.

Чувствах се толкова виновна, че бях съсипала хубавата кола на Ирина, че й купих нова — е, все още имах в банката процентите от „Церовете на Мими“. Ирина обаче далеч не беше впечатлена от щедростта ми.

— Нямало нужда. Хора от застрахователна компания щели да ми купят нова кола.

Свих рамене.

— Когато — ако — получиш чека от застраховката, можеш да ми ги върнеш.

— Ти глупава с пари — каза студено тя. — Караш мене ядосва.

Обаче, независимо че й купих нова кола, тя ми прости и разреши да живея при нея с Ема, докато си намерим свое жилище.

Веднага щом влязох в спалнята си, забелязах, че кошчето за боклук не беше изхвърляно през цялото време, докато ме беше нямало — явно Ирина уважаваше правото ми на уединение. По дяволите. Писмото от Антон още беше там — подаваше се едно ъгълче. Погледнах го, чудейки се какво да направя, после бързо го вдигнах и го пъхнах в чекмеджето, където държах бельото си, имах чувството, че не трябва да се отделям от него.

Преди да дам „Омагьосаният живот“ на Джоджо, реших да опитам с някой, който няма да ми се присмее; изборът ми падна на Ирина, която го прочете за един следобед. Върна ми свитъка с безизразно лице.

— Не харесва — каза тя.

— Добре, добре — исках да продължи.

— Прекалено много надежда в нея. Но други хора, те много харесат.

— Да — отвърнах щастливо. — И аз мисля така.

ДЖЕМА

Изведнъж пак дойде пролет и животът стана приятен. Татко беше вкъщи при мама, книгата ми скоро щеше да излезе — вече се продаваше по аерогарите, но беше още рано да се разбере как върви — и сега, като не трябваше да издържам майка си, имах достатъчно пари в кредитната си карта, за да си продам колата и да си купя друга, която мъжете да не смятат за нужно да изнасилват.

Навярно щях да постъпя като Джоджо и да основа собствена фирма. Но поради кариерата си на писател реших за момента да не предприемам нищо.

Единственото петно на хоризонта на живота ми бе, че все още се чувствах неудобно в отношенията си с Джони Рецептата и избягвах да минавам с колата покрай аптеката му. Но покажете ми някой, в чийто живот няма грижи, и ще ви кажа, че това е мъртвец.

През април, няколко кратки седмици, преди книгата ми да види бял свят, най-накрая заминах на почивка в Антигуа. Андреа зае мястото на Оуен. После и Коуди каза, че искал да дойде, също и Тревър и Дженифър, и може би Силви и Нийл, а Сюзан писа, че си идва от Сиатъл, и изведнъж станахме осем. Погледнато от този ъгъл, една седмица не стигаше, така че променихме резервацията на четиринадесет дни.

Още преди да тръгнем от Дъблин, настъпи голямо въодушевление. В книжарницата на летището се скупчихме около малката витрина с изложеното там „Пътешествие към дъгата“ и аз високо изрекох:

— Чувам, че е страхотна книга. — После продължих: — Щях да си купя книгата, ако заминавах на почивка.

Когато една жена си я купи, Коуди я приклещи и й разкри, че аз съм авторката и въпреки че подозираше, че си правим майтап, тя ми разреши да се подпиша на нейния екземпляр и не възрази да пролея една сълза, докато Коуди увековечаваше събитието с видеокамерата си.

После, като пристигнахме в курорта, една жена, която лежеше край басейна — но не жената от дъблинското летище — четеше „Пътешествие към дъгата“. Шестстотин четиридесет и седем други четяха „Церовете на Мими“, ама нищо. Признавам, че нещо ме бодва всеки път, като я видя, но какво мога да сторя.

Срещнахме се със Сюзан, която беше тръгнала със самолет един ден по-рано от Сиатъл и следващите две седмици бяха безконечен купон. Слънцето грееше, разбирахме се чудесно, винаги имаше с кого да поиграеш, но мястото беше достатъчно, ако ни трябваше (как я мразя тая дума) усамотение. Имаше минерален басейн, три ресторанта, великолепни водни спортове и най-качествения алкохол, който някога сме пили. Ходех на козметик, гмурках се с шнорхел, прочетох шест книги и се опитах да се науча да карам уиндсърф, но ми казаха да се върна, когато главата ми не се мотае от безплатната пиня колада. Запознахме се с милиони други хора и Сюзан, Тревър и Дженифър си хванаха гаджета. През повечето нощи танцувахме до зори в разни дискотеки, но — това беше най-хубавото — на другия ден не ни мъчеше махмурлук. (Благодарение на качествения алкохол.)

Тази ваканция беше за мен повратен момент. Мисля, че бях забравила как да бъда щастлива, но там преоткрих това изкуство. През последната ни нощ, седнала в един бар на плажа, слушайки плясъка на вълните, разхлаждана от ароматния, нежен бриз, почувствах, че съм се отървала от горчивината, която таях толкова дълго към Лили и Антон. И вече не ми се искаше да отида и да се изсмея в лицето на Колет. Дори я съжалявах: с две деца животът надали е много лесен и трябва наистина да е имала лош късмет с мъжете — далеч по-лош от моя — ако си е мислила, че баща ми е върхът на сладоледа. (При цялото ми уважение, мили татко, така си е.) Дори и на баща си простих. Дишах свободно, спокойно и се чувствах благородна и великодушна.

Гледах всички, които седяха около мен — Андреа, Коуди, Сюзан, Силви, Дженифър, Тревър, Нийл и някакъв тип от Бирмингам, чието име ми изскочи от ума, но който беше там, защото сваляше Дженифър, и това ми трябваше: добри приятели, които да обичам и да ме обичат. Бях здрава, имах добре платена работа, публикувана книга, надеждно бъдеще и хора, които ме обичаха. Чувствах се цяла и съвършена!

Опитах се да обясня на Коуди колко лека и свободна се усещам.

— Естествено, че е така — каза той. — Съвсем си изкуфяла от безплатната пиня колада. (То се превърна във ваканционния ни лаф.) Изгубила си интерес към мъжете — допълни, — а не бива.

Опитах се да обясня, че не е така, но не можах да се справя много добре, защото съвсем бях обезумяла от безплатната пиня колада. Но нищо. Да си щастлив, означава да нямаш нужда да те разбират.

ДЖОДЖО

Джоджо се събуди. Хрумнаха й двете мисли, които я спохождаха всяка сутрин, знаеше, че днес е денят, когато нещо трябваше да се промени. През първите две седмици, след като напусна „Липмън Хай“, животът й бе пълен със задължения. Телефонът звънеше през цялото време — автори й съобщаваха, че се прехвърлят при Ричи Гант, Марк я умоляваше да се върне, хора от пресата напираха да узнаят какво се е случило — след което, сякаш една картинка се смени с друга, всичко изведнъж стихна. Като че ли имаше някаква конспирация. На моменти тишината беше оглушителна и времето започна да тече много бавно.

Джоджо откри, че да седи в дневната си, опитвайки се да върти литературна агенция почти без никакви автори, не става. Последното преброяване показа, че е загубила двадесет и един от двадесет и деветимата си автори в полза на Ричи Гант и само незначителните й бяха останали.

Нямаше да печели никакви пари — и това я плашеше до смърт.

От шестнадесетгодишна не бе спирала да работи, не се бе случвало да няма приходи. Сякаш играеше на трапец без подсигурителна мрежа.

В продължение на тринадесет дълги седмици всяка сутрин това беше второто нещо, за което се сещаше, щом се събудеше. През целия февруари, целия март и целия април. Започна май и нищо не се бе променило.

Трябваха й нови автори, но никой не знаеше за нея и, колкото и да е странно, „Липмън Хай“ не й препращаха никакви ръкописи.

Една статия в „Таймс“, с автор Магда Уайът, изброи книгите, които тя е представлявала. Поне показваше, че е още в играта.

Дните, прекарани в затвора на апартамента, в очакване, без да се случва нищо, изглеждаха ужасно дълги. Издателите вече не я канеха така често на обяд в луксозни ресторанти, а и тя умишлено отбягваше подобни места, за да не налети на Марк. Обаче беше трудно да отказва всички покани — трябваше да знаят, че още е жива.

Все пак правеше всичко възможно да стои настрана, защото Марк беше първото нещо, за което се сещаше сутрин. Дори сега, повече от три месеца, откакто не го беше виждала, понякога не можеше да диша от мъка.

Но в днешния ден нещо щеше да се случи.

Не й бяха останали пари; беше продала малкия пакет акции, които й осигуряваха пенсията, беше изчерпала кредитните си карти. Беше използвала всичко до шушка, трябваше да изплаща ипотека, но каквото и да се случеше, не възнамеряваше да загуби апартамента си.

Имаше две възможности, от които нито една не я привличаше — можеше да ипотекира още веднъж апартамента или да се хване на работа в някоя голяма агенция. Щеше да бъде трудно (да не кажем невъзможно) да ипотекира наново апартамента, без да има постоянна работа. Така че й оставаше една възможност, но две някак си звучаха по-добре.

Част от нея я съветваше да се преклони и да се предаде, като се върне да работи в системата, която я бе изпържила. Друга част й казваше, че най-важното беше да оцелее. Беше опитала всичко, но едно умно момиче знае кога трябва да спре.

Трябваше да се храни. Да си купува чанти.

Откакто се разнесе новината, че е напуснала „Липмън Хай“, заваляха предложения за работа почти от всички други литературни агенции в града, които тя учтиво отклони. Добави, че самата тя може да им предложи работа в не тъй далечно бъдеще.

Да, изглежда беше проявила прекалена самоувереност. Но ако авторите й бяха останали при нея, работата щеше да потръгне. Както й да е, нямаше смисъл да съжалява. Беше си съставила списък кой би бил най-непоносим, за да работи за него; щеше да започне отдолу и да кара нагоре.

Чувствайки се особено, малко тъжна, тя взе телефона и набра номера на агенция „Къртис Браун“. Жената, с която пожела да говори, я нямаше, така че остави съобщение, след което се обади на Беки, за да й каже какво прави.

— О, Джоджо, да се върнеш в патриархалната система не е добре за душата.

— Разорена съм. И за какво ми е душа? Никога не я използвам. Ако трябваше да избирам между душата и нова чанта, щях да избера второто.

— Щом казваш…

Когато телефонът позвъни, тя реши, че е някой от „Къртис Браун“, но не беше.

— Джоджо, обажда се Лили Райт. Имам един ръкопис за теб. Мисля, искам да кажа, човек никога не е сигурен, но мисля, че ще ти хареса. Поне малко, във всеки случай.

— Мислиш ли? Ами дай да го погледна! — Джоджо не хранеше никакви надежди. Лили, чудесна като човек, се бе провалила в литературата. След краха на „Кристално чиста“ нямаше кой да я публикува.

— Живея съвсем наблизо — продължи Лили. — На Сейнт Джеймс Уд. Мога да се отбия. На Ема разходката ще й дойде добре.

— Разбира се! Защо не? — Е, може да й се присмиваше, но беше по-добре, отколкото да й каже да не си прави труда, нали?

Лили и Ема пристигнаха, Лили прие чаша чай, Ема счупи дръжката на друга чаша и си я пъхна в ухото, сякаш е обица, след което и двете си тръгнаха.

По някое време следобед жената от „Къртис Браун“ се обади и с Джоджо си уговориха среща в края на седмицата. После бавно денят си отмина. Поговори няколко пъти с Беки, цял следобед гледа телевизия, въпреки че имаше твърдо правило през деня да не включва апарата, отиде на йога, върна се, приготви си вечеря, погледа още малко телевизия и около единадесет и половина реши, че е време за лягане. Докато търсеше нещо за четене, колкото да се приспи, погледът й попадна на снопчето страници, които бе донесла Лили. Защо да не почете от тази книга?

Двадесет минути по-късно

Джоджо седеше в леглото си, ръцете й толкова силно стискаха страниците, че ги мачкаха. Беше съвсем в началото на книгата, но вече разбираше. Беше шедьовър. Ръкописът, който чакаше от толкова време, книгата, която щеше да възкреси кариерата й. Все едно беше втора част на „Церовете на Мими“, но по-добра. Щеше да я продаде за цяло състояние.

Погледна часовника си. Полунощ. Беше ли прекалено късно сега да позвъни на Лили? Сигурно. По дяволите!

Колко рано ставаше Лили? Рано. Имаше малко дете, значи рано.

6:30 на следващата сутрин

Прекалено ли рано беше? Навярно. Приготви се да чака час и вдигна телефона.

ЛИЛИ

Не съм глупачка. Още преди Ема да счупи дръжката на чашата и да си я сложи като обица, знаех, че Джоджо не умира от радост да ме види. Не я винях. Провалът на „Кристално чиста“ не се отрази добре и на двете ни.

Но прие новия ми ръкопис и обеща „скоро“ да го прочете. После се върнах у Ирина и зачаках да се обади Джоджо. Тя звънна в 7:35 на следната сутрин.

— Велики Боже — извика тя, толкова високо, че Ирина я чу от съседната стая. — Връщаме се към живот. Кажи някаква цена! Няма да я предлагаме на „Долкин Емери“. Не си удържаха на обещанието миналата Коледа. Ще се обадим в „Тор“. Човек ще убият, за да имат това, а за момента се справят много добре. Или пък…

Вече имах план. Не бях сигурна, че въобще ще напиша друга книга; трябваше да ми се случи нещо ужасно, преди да напиша качествен текст, и откровено казано, предпочитах да се чувствам добре. Но това ми беше шансът да си осигуря бъдещето материално.

— Дай я — казах на Джоджо — на този, който предложи най-много.

— Точно така. Отскачам до най-близката копирна машина, после ще се обадя по телефона, ще поръчам куриери и само ще ги гледам как ни замерят с пари.

ДЖЕМА

След като се върнах от Антигуа, където оглупявах от пиня колада, измина седмица, преди да навестя родителите си, също както в добрите стари дни. Най-накрая се наканих да отида и майка ми каза:

— Това пристигна за теб.

Подаде ми плик с няколко зачеркнати адреса и написани нови. Първоначално е бил изпратен до „Долкин Емери“, те го препратили до „Липмън Хай“, които от своя страна го препратили до родителите ми.

— Сигурно е писмо от почитател — предположи татко.

Не си дадох труд да го отговоря. Откровението, което получих в Антигуа, почти успя да оцелее, след като се прибрах, само не и в отношението ми към татко. Отворих писмото.

Скъпа Джема,

Исках да споделя с теб колко ми хареса „Пътешествие към дъгата“. (Купих си я на аерогарата на път за Пуертевентура.)

Поздравявам те за страхотната идея. Зарадвах се, че Уил и Изи най-накрая заживяват заедно след всички премеждия и изпитания. Не вярвах, че това ще стане, особено след като другият мъж беше наоколо. Опасявах се, че Изи ще размисли, но сега съм сигурен — от тях ще излезе страхотна двойка.

С обич:

Джони

П.П. Ела да се видим. Имам нова хирургическа марля, в която ще изглеждаш интригуващо.

Джони, Джони Рецептата. Не познавах други мъже на име Джони и те не биха писали „с обич“.

Чувствах се, сякаш някой беше направил малки дупчици в мен и цялата ме бе напомпал с облекчение. Той бе прочел книгата. Беше ми простил, че съм го използвала за препинателен знак.

Не бях осъзнала колко голямо притеснение тая.

Искаше да се срещнем…

Как трябваше да се чувствам? Искаше ми се да се отбия, на път за вкъщи, ето как се чувствах! Разбрах нещо: вече бях готова. През последната година — и повече — бях прекалено тревожна, за да търся каквото и да е с Джони и затова реших да изчакам, докато дойда на себе си, преди да се появя. Предполагам, затова останах с Оуен — докато бях с него, не можех да искам да бъда с Джони. Беше нещо като емоционална бариера.

Вече не се чувствах толкова виновна, че съм използвала Оуен; и аз бях изиграла за него подобна роля.

После забелязах датата на писмото на Джони. Беше деветнадесети март — преди шест седмици. Прекарах това време да циркулирам между литературни агенти и родителите ми. Изведнъж почувствах, че трябва да си тръгна.

— Какво е? Писмо от почитател? — попита баща ми.

— Извинявай, тръгвам си.

— Но ти току-що дойде.

— Ще се върна.

Карах по-бързо, отколкото бях карала първата нощ преди много време, когато имах мисията да осигуря успокоителни, за да предпазя майка ми да не откачи напълно. Паркирах отпред, бутнах вратата, подхванах загрижено ръката на една възрастна дама, възхищавайки се на пръстена й. Сърцето ми обаче щеше да изхвърчи.

Видях го, той вдигна поглед и аз се уплаших: това не беше той. Ужасно приличаше на него, но не беше той. За момент изтръпнах да не би извънземни да са обсебили тялото му, но после разбрах. Беше прословутият му брат.

Протегнах врат, за да погледна над меламиновата преграда с надежда да зърна Джони да пълни бурканче с хапчета или да прави там каквото прави, но братът ме хвана.

— Какво обичате?

— Търся Джони.

— Няма го.

Нещо в тона му ме накара да получа лошо предчувствие.

— Да не би, случайно, да е емигрирал в Австралия?

Може да срещне Подходящата на кораба.

— Ами не. И да е мислил, вчера вечерта не ми каза.

— Хубаво.

— Да му предам ли нещо?

— Не, благодаря, пак ще намина.

На следващия ден отново се отбих, но за голямо мое разочарование братът все още властваше над илачите. Казахме си горе-долу същото:

— Сигурен ли сте, че не е заминал за Австралия?

— Не, но ако искате да го видите, защо не дойдете през деня?

— Защото денем работя. Преди той работеше вечер.

— Вече не. Сега работи само една вечер на седмица.

Търпеливо изчаках. Братът продължаваше да нарежда разни пакетчета.

— Коя вечер?

— Моля?

— КОЯ ВЕЧЕР РАБОТИ БРАТ ВИ?

— О, извинете. В четвъртък.

— В четвъртък ли? Утре е четвъртък. Сигурен ли сте, че е четвъртък?

— Да. Е, почти сигурен.

Тъкмо се качвах в колата, когато извика след мен:

— И не забравяйте, сега затваряме в осем!

— В осем, не в десет. Защо?

— Така решихме.

ЛИЛИ

Джоджо насрочи деня на търга за „Омагьосаният живот“ за следващата седмица, но както и предвиди, заваляха куп предварителни предложения. „Пелъм“ предложи един милион за три книги.

— Но — възразих аз, — няма да има втора и трета част. Тази книга е единствена.

„Нокстън хаус“ предложиха осемстотин за две. Повторих, че книгата няма да има продължение. Седмицата измина и в понеделник „Садърн Крос“ направи оферта от петстотин за самата книга.

— Приеми — казах на Джоджо.

— Не — възпротиви се тя. — Ще ти спечеля повече.

Три дни по-късно, в четвъртък следобед, тя я продаде на „Б&Б Холдър“ за шестстотин и петдесет хиляди. По-хубаво от това — здраве. Предложи:

— Нека празнуваме. Хайде да се срещнем за по питие. Не се тревожи, няма да стоим до късно. Тази вечер имам работа.

Разбрахме се да се срещнем в осем часа в Мейда Вейл. Когато пристигнах, Джоджо вече ме чакаше с бутилка шампанско.

След няколко чаши ме попита — сякаш знаех, че така ще стане:

— Защо толкова настояваше да подпишеш договор само за една книга? Можеше да вземеш милиони.

Поклатих глава.

— Няма да напиша друга книга. Мисля да се върна към преписването на текстове. Това са сигурни пари, не ми трябват повече унизителни статии в неделните издания.

— Знаеш ли какво казват?

— Че капка по капка вир става?

— Знаеш ли как да разсмееш Бог? Кажи му плановете си.

— Добре — отстъпих аз. — Никой не знае какво го чака. Но, ако зависи от мен, няма да пиша повече.

— Какво ще направиш с аванса си? — попита Джоджо. — Ще го инвестираш ли?

Засмях се.

— Каквото и да инвестирам, все пропада. Предпочитам да ги крия в кутия от бисквити под леглото си, така ще се чувствам по-сигурна, но трябва да си купя някакво жилище.

И този път ще го направя както трябва.

Скоро след това Джоджо си погледна часовника.

— Седем и половина е. Трябва да вървя. Имам среща с братовчедка си Беки. Ще ходим заедно на парти в „Долкин Емери“.

— Празненството, посветено на авторите? — наклоних глава. — Не бях ли някога и аз една от тях? Е, не съм поканена на купона.

— Знаеш ли какво? — тя леко се наведе към мен. — И аз не бях, поне до скоро. Изпратиха ми поканата едва вчера. Благодарение на теб и на прекрасната ти книга отново съм в играта.

— Колко са непостоянни. Колко груби. И мислиш да отидеш? Аз бих им казала да се разкарат!

— Трябва да отида — каза тя, изведнъж изпадайки в мрачно настроение.

Не отговорих нищо, но и аз, както останалите, бях чула слуховете. Приказки за връзка с шефа и как трябвало да напусне или нещо подобно.

После братовчедка й пристигна и те тръгнаха.

ДЖЕМА

През целия четвъртък се чувствах неспокойна на работа — бях развълнувана. Най-накрая щях да видя Джони, нали? Но всичко сякаш заговорничеше срещу мен, наложи се да работя до шест и половина, след което трябваше да взема татко от болницата. Беше претърпял лека операция (нещо, свързано с простатата, така и не разбрах какво точно) и заради упойката не биваше да кара кола. Но докато си тръгне, мина сума време, сбогуваше се със сестрите, като че ли беше прекарал там шест месеца, а не шест часа, и ето че стана осем без петнадесет. Аптеката на Джони затваряше в осем, та взех извънредно решение.

— Татко, преди да те закарам до вкъщи, трябва да мина през аптеката.

— Какво ще купуваш?

— Анкерпласт.

— Но не си се порязала.

— Тогава носни кърпички.

— Настинала ли си?

— Хапчета против главоболие.

— Глава ли те боли?

— Да. В момента.

Паркирах отпред и той откопча колана. Притеснена, му казах:

— Татко, стой в колата. Не си добре.

Никакъв шанс. Нещо си беше наумил.

— И аз трябва да си взема нещо.

— Какво?

— Ами… — разглеждаше рекламите на витрината — ароматично масло от иглика.

Хванал се за слабините, тръгна подире ми.

ЛИЛИ

След като Джоджо и братовчедка й тръгнаха, отидох пеша до нас и сложих Ема да си легне. Беше време да прочета писмото от Антон.

Нямах друг избор. Знаех, че няма да ми се размине.

Легнах на канапето и извадих трите сгънати листа.

Мила моя Лили,

Кога четеш това? Шест месеца след като сме се разделили? Няма значение, благодаря ти, че все пак го четеш. Има само едно нещо, което искам да ти кажа с това писмо, и то е, че съжалявам за цялото нещастие, което ти причиних, но като ме знаеш, ще ми трябват няколко страници, за да ти обясня.

В момента сигурно съжаляваш за времето, което преживяхме заедно, искаш да се отделиш от мен и си убедена, че всичко беше една голяма грешка, отначало докрай.

Когато се срещнахме за първи път, изборът, който трябваше да направиш — между Джема и мен — беше ужасен. Опитах се да разбера, мислех, че разбирам, но тогава бях лудо щастлив, толкова бях убеден в правотата си, че друго не ме интересуваше. Като погледна назад, не мисля, че напълно осъзнах дълбочината и страха, че ще бъдеш наказана. За да се защитя, ще кажа, че се опитах да те направя щастлива, доколкото можех.

Не мисля, че някога ще се убедиш, че беше правилно да заживеем заедно. Но, моля те, опитай, не разрушавай останалата част от живота си, мъкнейки бремето на срама. Ще ти помогне ли, ако погледнеш Ема? Тя е такава нежна душица, тя прави света по-хубав, ние я създадохме, аз и ти. Все нещо хубаво е взела от нас.

Бих желал и да ти поискам прошка, че загубих нашия дом. Думите са бледи и не могат да изразят срама, който чувствам.

Като си припомня ентусиазма си да купим къщата, ми се струва, че те накарах насила, за което ужасно страдам. Но мога ли да обясня как мислех по онова време? Покупката на къщата беше риск, но до голяма степен ми се струваше, че ще успеем. Всички знаци сочеха, че парите ще потекат — Джоджо мислеше така, „Долкин Емери“ мислеха така, също и банката.

Страхувах се, че ако не купим дом за нас тримата, ще пропилеем парите от процента и ще ги прахосаме за всевъзможни боклуци (коли, стереоуредби и разни такива), но не и за сигурност (знаеш какви бяхме). Исках да действам като отговорен, възрастен човек. Да купим нещо, което е свръх възможностите ни, ми се струваше по-разумно, отколкото да вземем малък апартамент за една година, после да го продадем и да плащаме излишни данъци. Не се вслушах в страховете ти и после всичко се разпадна.

Мислех, че съм оптимист, ти самата го казваше, но ако имах възможността да го направя отново, щях да постъпя по абсолютно различен начин.

Като знаех какво си преживяла като дете, трябваше да ти дам сигурността, от която се нуждаеше.

Съжалявам за грешката, която извърших, горчиво съжалявам за нещастието, което ти причиних. Но никога няма да съжалявам за времето, което прекарахме заедно. Когато стана на осемдесет и погледна назад, ще видя, че сме имали и красиви моменти. Първия път, когато се срещнахме пред станцията на метрото, се почувствах най-щастливият глупак, на света и това чувство не ме напусна никога. Всеки ден, когато бяхме заедно, не можех да повярвам на късмета си — повечето хора за цял живот не получават това, което имахме през трите и половина години, и ще се радвам, ако срещнеш друг в живота си, а аз остана само като кратък епизод. Но за мен ти винаги ще останеш всичко.

Винаги твой: Антон

Оставих писмото и се загледах в тавана. Не спирах да гледам.

Знаех, че така ще стане. От седмици го знаех, още преди да отида при майка ми. Когато напуснах Антон, мислех, че съм се примирила. После, когато започнаха да пристигат картичките, разбрах, че с нищо не съм се примирила. Чувствах се изтръпнала като ръка, върху която съм спала седмици поред. Избягах при мама, за да избегна неизбежното.

Дори и тогава знаех, че трябва да направя избора си. Любовта ми към Антон започна бавно да се промъква обратно; да заличава отчаянието ми от загубения дом, върна се със сила, която не можех да пренебрегна.

Какво да правя с нея?

Нямах представа.

Сега поне разбирах какво стана вътре в мен: яд ме беше на Антон — да загубя дома си беше много тежко. Но, не знаех защо — заради времето? разстоянието? Вече не го винях. Мислех, че няма да му простя, но го сторих.

Още преди да прочета писмото, разбирах какво е искал да постигне с къщата: беше поел риск, без да е сигурен. Не бе имал късмет.

Ами аз? Аз бях там, можех да го спра. Вместо това стоях инертна, без да поема отговорност.

Несъмнено Антон беше безотговорен към парите. Но и аз не бях по-добра.

Нека който е без дългове да напише първия чек. Но това, че разбирах къде сме сгрешили, щеше ли да ни гарантира, че няма да повторим същите грешки? Ако ставаше въпрос само за мен и Антон, можехме да рискуваме, да опитаме отново, като знаем, че и да не потръгне, пак ще оцелеем. Обаче имахме дете, което и без това вече бе преживяло прекалено много през краткия си живот. Заради Ема трябваше да предприемем следващата си стъпка изключително внимателно. Прониза ме една мисъл: нали ще бъде по-добре за нея, ако родителите й живеят заедно? Май се опитвах да убедя сама себе си, защото обичах Антон.

Ами Джема? Щях ли някога да си простя каквото й причиних? Ако можех да избирам, никога не бих я наранила. Донесох й толкова нещастие. Станалото станало, нямаше да го поправя, дори и с Антон да останем разделени завинаги.

Изтощена, въздъхнах дълбоко, с поглед, все още впит в тавана, сякаш там бе изписан отговорът.

Щастието е нещо рядко и трябва да го сграбчиш с две ръце, щом го срещнеш. Искаше ми се да постъпя правилно — но знае ли човек? Гаранции няма.

Можех да плета догадки, докато посинея, и пак да не съм сигурна кое е правилно и кое — не.

Реших да съставя списък, сякаш човек можеше да вземе най-важното решение в живота си, като претегли за и против, пишейки в полето на телевизионната програма. Е, за по-добър начин не се сещах…

• Ема ще живее по-щастливо, ако родителите й са заедно.

• Чувствах, че ще мога да преодолея вината си към Джема.

• Бях простила на Антон за къщата и възнамерявах да бъдем по-разумни с парите в бъдеще.

• Той беше най-близкият ми човек в целия свят, накъдето и да се обърна (като изключим Ема).

Да видим…

Е, рекох си, няма нищо лошо да поговоря с Антон. И така, призовавайки силите на вселената, взех решение. Ще му се обадя — сега и само сега — и ако не го намеря, ще го приема като знак, че не ни е писано да бъдем заедно. Боязливо вдигнах слушалката с надеждата да я накарам да разбере колко важно е това, което правя. Чудех се къде ли е Антон точно сега, какво ще стане с нас. После натиснах цифрите една след друга, чух сигнала и започнах да се моля.

ДЖОДЖО

На авторското парти на „Долкин Емери“ Джослин Форсайт се мотаеше около вратата, отегчен до смърт. Откри, че му е трудно да се оттегли — все още жадуваше да действа. Но навярно бе грешка, че прие да дойде на празненството. Засега бе отчайващо разочароващо. Помещението преливаше от млади таланти. После, след като влезе, видя нещо, които изпълни сърцето му с радост.

— Джоджо Харви! Ти възкръсна от мъртвите.

Изглеждаше особено привлекателна и бе придружена от почти толкова очарователно същество, което представи като братовчедка си Беки.

— Браво на чудесната новина за Лили „Лазар“ Райт. Колко пъти досега кариерата й се смяташе за свършена? Винаги си била хазартен тип, обичаш да рискуваш сама. — Той се наведе по-близо. — Постъпката на Гант беше гадна работа. Радвам се, че накрая ти потръгна. Разбира се, ако някой може да успее, това си ти.

Джоджо отметна назад косата си и засия.

— Благодаря ти, Джослин — и отмина. Нямаше време да стои на приказки. Имаше мисия.

С Беки до себе си, тя се движеше през претъпканото помещение, приемайки поздравления и похвали. Сетивата й бяха нащрек, нервите й бяха опънати като струни, тя отмяташе коси и се смееше. Дори когато говореше само на Беки, представлението продължаваше, докато братовчедка й не просъска:

— Престани, приличаш на дрогирана.

Джоджо й отвърна по същия начин:

— Ами ако той е тук? Трябва да изглеждам щастлива.

— Джоджо, може би не си готова за това.

— Все някога ще трябва да го срещна. Не мога все да се промъквам, страхувайки се да не се натъкна на него.

Но след като изминаха двадесетина минути, тя каза на Беки:

— Не мисля, че е тук. Да хапнем от пилето и да си вървим.

ДЖЕМА

С баща ми, тръгнал по петите ми като сянка, куцайки, сякаш му бяха отрязали топките, забързах към аптеката. Почти ми прилошаваше от тревога. Зад щанда имаше мъж с обичайната бяла престилка, с подходящото телосложение и ръст, но не можех да видя лицето му.

Ако се обърне и видя брата на Джони, се отказвам, рекох си. Явно не ни е писано да сме заедно. После изключително бавно мъжът се обърна и — о, Боже, благодаря ти — беше Джони!

— Джема! — Лицето му светна, след което въпросително погледна над рамото ми.

— Това е баща ми — обясних, — не му обръщай внимание.

— Добре.

Приближих се.

— Получих писмото ти — добавих свенливо. — Благодаря. Наистина ли ти хареса книгата?

— Да. Преди всичко любовната история между Изи и Уил.

— Така ли? — добих цвета на пожарна кола.

— Прекрасно си измислила как накрая да се съберат. Той много ми е симпатичен. — Джони объркано погледна към баща ми. Егоистичен стар глупак. Защо му трябваше да влиза?

— О, Уил наистина е чудесен. — Опитах се да се съсредоточа върху ситуацията, която можеше да ми осигури сърцето или поне интереса на Джони. — Великолепен е.

— Изи също.

Зад мен чух татко да възкликва:

— Велики Боже! Вие сте Уил. От книгата! — приближи се с куцане. — Аз съм Деклан Нолан, бащата, който ги напуска…

Спрях го, взе да става прекалено дружелюбен.

— А аз съм Изи.

— Браво.

— Като в Уил и Изи.

Той схвана най-накрая.

— Ще ви оставя. — Тръгна към вратата, а аз се обърнах към Джони. Изведнъж ми се стори, че ще останем така завинаги: меламиновият щанд, който ни разделя, аз поръчвам разни глупави лекарства, който не ми трябват, а той ми ги продава с любезно изражение. Трябваше да се каже нещо, за да се размрази картинката.

— Джема — започна той.

— Да — едва дишах.

— Мислех си.

— Да?

— За нещо, което отдавна ми каза.

— Да?

— Да излезем да пийнем.

— Да?

— Мисля, че вече е време…

Супер!!!

След малко в колата татко каза:

— Не мога да повярвам. Отиде при онзи мъж и сложи картите си на масата. Докъде стигна светът?

— Хайде, татко, голяма работа. Не е като да съм искала от него да напусне съпругата, с която има тридесет и пет години брак. — Това аз ли го казах? Предпазливо се изгледахме един друг.

Мина време, докато татко проговори.

— Мисля, че трябва да излезем на помирителна вечеря, какво ще кажеш?

— Не ставай смешен, татко, ирландци сме.

— Но тези лоши чувства трябва да изчезнат.

— Мислих за това. Ще отзвучат. Трябва време.

— Времето лекува всичко, нали?

Обмислих въпроса.

— Не. — После отстъпих: — Но повечето неща.

ДЖОДЖО

И тогава, тъкмо когато отмяташе косата си назад, пиейки наздравица с Катлийн Пери, тя го видя — стоеше до отсрещната стена, облечен в тъмен костюм; гледаше към нея. Очите им се срещнаха и сякаш някой заби кроше в стомаха й. Струваше й се, че (ах, този номер с разширените зеници) са единствените хора в стаята.

Сърцето й биеше учестено, ръката, държаща чашата, рязко се изпоти и всичко стана нереално. Той промълви на събеседника си нещо като:

— Изчакайте ме за момент — и се запромъква между хората, движейки се към нея.

— Приближава се — прошепна Беки. — Бягай!

— Не. — Нямаше да го направи. Трябваше да се срещнат само още веднъж, и то сега.

Той изчезна от погледа й, после отново се появи, с мъка пробивайки пътя си през тълпа от млади таланти. Беки се скри в множеството.

В следващия миг той стоеше пред нея.

— Джоджо? — гласът му звучеше въпросително, като че ли проверяваше дали е истинска.

— Марк — самото произнасяне на името му й донесе облекчение.

— Изглеждаш — той потърси точната дума — неустоимо.

— Аз съм си — засмя се тя. Той грейна от радост и за момент сякаш се завърна старото време. Докато Джоджо попита:

— Как са Каси и децата?

Той предпазливо отвърна:

— Добре са.

— Още ли сте заедно с Каси?

Той се поколеба.

— Разбра за нас.

— По дяволите, как?

— След като ти си тръгна, беше ясно, че нещо не е наред. — Той горчиво се усмихна. — Бях съсипан.

Тя също не беше на седмото небе.

— Как е научила?

— Отгатна, че имам някоя. Не знаеше, че си ти.

— Съжалявам. Съжалявам, че съм я наранила.

— Тя твърди — знам ли дали е така, — че изпитва облекчение, и най-накрая е разбрала. Казва, че се преструвала, как не забелязва, че дори да съм с нея, сякаш отсъствам. През последните месеци се опитвахме да скърпим отношенията си.

— Да направите голям купон и да подновите сватбените си клетви?

Той успя да се усмихне.

— Не. Записахме се при брачен специалист. Направихме, каквото можахме — той поспря. — Но все още мисля за теб, през цялото време.

Тя се беше приближила към него. Изправи рамене и се отдалечи. Боеше се дори да долови уханието му.

— Може ли някога да се срещнем? — попита той. — Колкото за едно питие?

— Знаеш, че не можем.

Изведнъж той бързо заговори:

— Дори сега, ден след ден, не мога да повярвам как всичко се обърка. Бях такъв егоист, мислех за нас, вместо да помисля за теб. Ако можех да върна времето назад…

— Престани. И аз мислех за същото. Проблемът не беше само да стана съдружник. Каси и децата — ако се стигнеше до решение, мисля, че нямаше да съм в състояние да го направя. И знаеш ли, не вярвам много на психотерапията, но нищо не пречи да опиташ. А сега ме остави.

— Не — запротестира той. — В никакъв случай.

— Трябва — каза твърдо тя.

— Категорично не.

— Както и да е. — Нямаше намерение да спори. Вече беше без значение.

Хората ги гледаха. Близостта им бе прекалено очевидна.

— Марк, трябва да тръгвам.

— Нужно ли е? Но…

Тя си проби път през тълпата, като не спираше да се усмихва, докато не достигна вратата.

Излязла навън, забърза крачка, Беки едвам я настигаше. Когато се отдалечиха на безопасно разстояние, тя рязко спря до един вход, притисна стомаха си и наведе глава. Косите й провиснаха към земята.

— Ще повръщаш ли? — прошепна Беки, като леко я потупваше по гърба.

— Не — прошепна Джоджо. — Но боли.

Останаха неподвижни няколко минути, Джоджо леко стенеше, бе непоносимо за Беки, после се изправи, отметна назад глава и каза:

— Дай ми носна кърпичка.

Беки откри една в чантата си и я подаде.

— Знаеш, че можеш да се върнеш при него.

— Това никога няма да стане. Всичко свърши.

— Как може? Ужасно му липсваш.

— И какво? Вече го превъзмогнах. Почти успях. Ако поискам, след време ще срещна друг. Погледни ме — имам собствен бизнес, всичките ми зъби са на мястото си, мога да поправям велосипеди…

— Приличаш на Джесика Рабит.

— Аз съм факир на трудните кръстословици.

— Истинско превъплъщение на Доналд Дък.

— Точно така. Страхотна съм.

ЛИЛИ

Телефонът на Антон иззвъня веднъж. После още веднъж. Сърцето ми щеше да изхвръкне, дланите ми лепнеха и шепнех:

— Моля те, Боже.

Звънна три пъти, четири, пет, шест пъти. По дяволите.

На седмия път се чу изщракване, шум и смях сякаш от кръчма, след което някой — Антон — каза:

— Лили?

Виеше ми се свят, но изпитвах радост. (Трябва да призная, че го потърсих на мобилния му телефон. Не исках да поемам никакви рискове.) И преди да кажа и дума, той знаеше, че съм аз! Още един знак! (Иначе го наричат дисплей.)

— Антон, мога ли да те видя?

— Кога? Сега ли?

— Да. Къде си?

— На улица Уордър.

— Да се срещнем на станцията на метрото при Сейнт Джоунс Уд.

— Веднага тръгвам. Ще бъда там до петнадесет, двадесет минути най-късно.

Напомпана с енергия, изтичах до огледалото и прекарах четката през косата си. Погледнах към чантата си с гримовете, но реших, че не са ми нужни, вече изглеждах променена. Въпреки това бързо си мацнах червило и руж, от тях вреда нямаше. И туш. И някакви сенки, които Ирина насила ме накара да приема. После се накарах да спра. Започвах да се вманиачавам и отидох да помоля Ирина да наглежда Ема.

— Излизам замалко.

Тя попита:

— Защо?

— Трябва да свърша нещо набързо.

— С Антон? Добре. Но не бива изглежда така. Трябва сложим още руж. — Тя посегна към шкафчето си с козметика, но аз побягнах.

Трябваше да изляза от апартамента. Въпреки че Антон едва ли бе стигнал до метрото, нервите ми се късаха и не можех да остана между четирите стени.

Падаше здрач, небето беше морскосиньо и с бързината, с която се движех, ми отне по-малко от пет минути, за да стигна до станцията.

Представата за бъдещето ми, докато тъгувах по Антон, се завърна с нова сила; убедена бях, че ме очаква нов живот, пълен с чувства, смях и цветове и със съвсем нови хора. Не преставах да вярвам в това видение, но някои от персонажите бяха същите. Антон отново играеше главната роля, беше си я извоювал.

Заобиколих ъгъла и през мрака очите ми забелязаха входа на метрото, магическата врата, през която той беше дошъл при мен.

После забелязах една висока фигура пред станцията да ме гледа. Въпреки че беше прекалено тъмно, за да виждам добре, и твърде рано, за да е пристигнал, веднага разбрах, че това е той. Знаех, че е той.

Не се спънах наистина, но така ми се стори. Сякаш го виждах за първи път.

Забавих крачка; знаех какво ще се случи. Щом веднъж стигна до него, всичко ще се оправи. Нямаше нужда да говорим, ще бъдем слети завинаги.

Можех да спра. Можех да се обърна и да залича бъдещето, но продължавах да движа крака, сякаш невидима нишка ме водеше към него.

Всяка глътка въздух, който поемах, беше дълбока и бавна, като че ли се гмурках под вода, и когато се приближих, се наложи да спра и да го погледна. Загледах се в тротоара, имаше разхвърляни пликове, тапа от шампанско, всякакъв боклук, все пак това беше станцията на гората Сейнт Джоунс Уд — и изведнъж се озовах до него.

Първите му думи бяха:

— Видях те още отдалеч.

Повдигна кичур от косата ми.

Приближих се до високото му тяло, до красотата му и почувствах присъствието му.

— И аз те видях.

Докато хората бързо влизаха и излизаха от станцията, подобно на герои от забързани филмови кадри, Антон и аз останахме неподвижни като статуи, очите му впити в моите, ръцете му обгърнали раменете ми, сякаш завършвахме магически кръг. Антон и аз казахме това, което вече знаех:

— Още щом те видях, те познах.