Мъжът на най-добрата ми приятелка

Глава 1

Бяха изминали осемдесет дни, откакто татко ни напусна. Нямаше и три месеца, и като погледнех от този ъгъл, не звучеше така зле. Дълго време не се случи нищо особено, когато започнаха да стават ГОЛЕМИ неща, едно след друго.

Първото — в края на март преместихме часовниците напред. Нищо особено, знам, но чакайте, всъщност не става дума за това, то сякаш даде тласъка. Както и да е, бутнахме часовника напред и въпреки че прекарах по-голямата част от неделята да сменям времето на готварската печка на майка ми, на микровълновата фурна, на видеото, на телефона, на седемте будилника и един ръчен часовник, не забелязвах предвестниците до понеделник следобед в работата, когато Андреа си облече палтото и каза:

— Хайде, аз си тръгвам.

Беше още светло, та й отговорих:

— Средата на следобеда е.

А тя ми отвърна:

— Шест без двадесет е.

Изведнъж осъзнах какво става и едва не се задуших от ужас. Дните се удължаваха, идеше лято; когато той си тръгна, беше люта зима. Къде се дяна всичкото това време?

Трябваше да се срещна с него. Не беше свързано с майка ми, ставаше дума за мен. Въпреки че рядко си тръгвах от работа преди седем, бях изпълнена с такава отчаяна нужда, че навярно и обединените усилия на Франсис и Франсес нямаше да ме спрат.

Хукнах навън, шмугнах се в колата и подкарах право към неговата работа — не бих отишла в апартамента им и да ми даваха милиони. Колата му беше на паркинга, значи не си беше тръгнал за вкъщи. Напрегнато гледах над волана си, докато служителите се изнизваха навън. Чудно как не бяха всичките тантурести, размишлявах аз. Всъщност малцина бяха дебели, като се има предвид всичкия шоколад, сред който работеха… О, Боже, ето го, иде. С Колет. По дяволите. Надявах се да го хвана насаме.

Беше с костюм и изглеждаше почти както винаги; познавах го както познавах себе си, странно ми се видя, че не съм го виждала толкова отдавна.

Косата на Колет все още беше на руси кичури, явно не се занемаряваше, след като беше прилапала своя мъж. Но за щастие, не изглеждаше бременна.

Докато се приближаваха към мен, си приказваха по смайващо интимен начин. Слязох от колата и пристъпих към тях. Идеята беше да бъде по-драматично, но те вървяха бързо и насмалко да ме отминат.

— Татко — повиках го аз.

Обърнаха се; лицата им бяха безизразни.

— Татко?

— Джема. А, здравей.

— Татко, напоследък нямам вести от теб.

— Е, да, знаеш как е — чувстваше се неудобно. Обърна се към Колет: — Ще изчакаш ли в колата, скъпа?

„Скъпата“ ме изгледа мръсно, но се врътна и тръгна към нисана.

— Нужно ли е да бъде такава кучка? — попитах. Не можах да се удържа. — Каква е причината да е така ужасна?

— Чувства се несигурна.

— Тя да е несигурна? Ами аз? Не съм те виждала от почти три месеца.

— Толкова ли време мина?

Той някак си старчески се размърда.

— Да, татко. — В отчаян опит да внеса малко хумор, попитах: — Няма ли да си поискаш родителските права? Може да ти позволят да ме посещаваш в неделя и да ме водиш в „МакДоналдс“.

Но той отвърна:

— Вече си пораснала, пълнолетна си.

— Не искаш ли изобщо да ме виждаш?

Казват никога да не задаваш въпрос, на който не знаеш какво ще ти отговорят. Разбира се, че иска да ме вижда.

Но той отвърна:

— Може би най-добре е да не се виждаме за момента.

— Но, татко… — мъката ми се надигна като вълна и аз заплаках.

Хората, минаващи покрай нас, ни гледаха, но не ги беше грижа. Вълната се превърна в цунами. Не бях виждала баща си от три месеца, хлипах и се давех, все едно имах кестен в кривото си гърло — а той не желаеше дори да ме докосне. Хвърлих се към него; той стоеше като дърво и несръчно ме потупваше.

— Ах, Джема, недей…

— Вече не ме обичаш.

— Обичам те, естествено, че те обичам.

С нечовешко усилие се опитах да спра да се давя, после си прочистих гърлото и набързо се стегнах.

— Татко, върни се вкъщи. Моля те.

— Ноел, трябва да вземем децата — обади се Колет.

Завъртях се към нея.

— Струва ми се, че ти каза да чакаш в колата.

— Ноел, децата — не ми обръщаше никакво внимание. — Ще се чудят къде сме.

— Знаеш ли какво — погледнах я и посочих към баща ми. — Аз съм негово дете и се чудя същото нещо.

После добавих:

— Така че си го начукай.

Тя ме изучаваше, хладнокръвна до безкрай.

— Не, ти си го начукай.

— Две минути — думите й се отнасяха за баща ми. — Гледам си часовника. — После се отправи към колата.

— Много изискано.

— Как е майка ти? — попита баща ми.

— СЬПРУГАТА ти. — Думата прокънтя из целия паркинг. Малцината, които досега не ни бяха гледали, вече ни зазяпваха. — Имаш ПРЕКРАСНА СЪПРУГА. Тя има приятел. Някакъв швейцарец на име Хелмут. Кара червен „Астон Мартин“ с вдигащи се врати.

— Я не ми ги пробутвай тия. Слушай, Джема, трябва да тръгвам. Гери се побърква, ако закъснеем.

Беше ми останало единствено презрението. Изгледах баща си.

— Ти си страхливец.

След като се озовах на закътано в колата си, сълзите ми отново рукнаха. Всички мъже бяха страхливци.

И това нямаше да се поправи скоро; тази мисъл ме убиваше, но баща ми и Колет бяха заприличали на постоянна двойка. Значи ме изоставяше. Ами моят живот?

Мама се стараеше, доколкото можеше. Наистина се опитваше да бъде храбра. Беше си създала някакъв стереотип, поредица от сапунени сериали, с които някак изкарваше деня, сякаш минаваше по въжен мост над пропаст. Отново тръгна на църква, дори излезе няколко сутрини на кафе при госпожа Кели, но винаги се връщаше, разтреперана като желе. Трябваше да стоя при нея всяка нощ.

Какви бяха шансовете да се обърне към мен и да каже:

— Джема, защо не си вземеш един уикенд отпуска? Изкарай, каквото ти се е насъбрало, хвани си някой и друг мъж и стой с него до средата на следващата седмица. Ще бъде страхотно.

Никак не си го представях.

Никой не би го направил за мен. Сетих се за Оуен, когото забърсах в нощта след рождения ден на Коуди (въпреки че нямах спомен). Покани ме да излезем два пъти и на втория казах „да“, но не се уговорихме за ден, защото не знаех как да го съобщя на мама.

Обещах да му се обадя, но досега не съм.

Глава 2

Второто — и навярно най-маловажното от четирите събития: получих нова поръчка в работата. Обадиха ми се на следващия ден — в един без десет, когато тъкмо се канех да изляза на обяд. Това беше знак как ще се развият нещата; някои хора са прекалено придирчиви, дори да не го правят нарочно. Името на примадоната беше Лесли Латимор, ирландка. Накратко, тя ходеше на много купони, харчеше много пари, които естествено не бе спечелила сама. Баща й, Лари, „Пачката“ Латимор, беше забогатял от ловко предприемачество скубане на ирландските данъкоплатци, но май никой не го беше грижа. Най-малко Лесли.

— Търся някой да организира тридесетия ми рожден ден и чух, че сватбата на Давиния Уестпорт е твое дело.

Не я попитах била ли е на сватбата на Давиния; знаех, че не е. Беше дъщеря на избегнал правосъдието престъпник и Давиния беше тъй далеч над нея, че не можеше да я докосне. Но Пачката очевидно искаше да купи на дъщеря си, каквото има Давиния.

— Как си представяш празненството?

— Двеста души и повече. Ще бъда облечена като принцеса. Нещо като готическа Барби — отговори тя. Работата определено ми беше нужна. — Кога можеш да дойдеш при мен?

— Днес. Сега.

Грабнах няколко папки, съдържащи снимки на купоните, организирани с най-много въображение, и се отправих към двуетажната къща на Лесли в центъра на града с изглед към реката. Косата й беше грижливо фризирана, имаше средиземноморски тен, дрехи, току-що пристигнали от магазина и целия блясък, който притежават богатите. И разбира се, миниатюрна чантичка, потвърждаваща теорията ми, че колкото по-богата е някоя, толкова чантичката й е по-малка. Какво има да носят? Златната си карта, ключовете от аудито и мъничък мобилен телефон. Моята чанта повече прилича на куфар, пълна е с папки за работата, протекли химикалки, кърпички, недоядени вафли, хапчета против главоболие, диетична кола и, разбира се, буцестия ми телефон.

Лесли: се държеше доста неприятно — беше безцеремонна и невероятно груба, което я загрозяваше, пък и не беше голяма красавица.

Като я позагледате, забелязвате, че е доста ъгловата откъм носа и брадичката. По-подходяща беше за вещица, а не за принцеса. Чудно как Пачката не й бе купил нова брадичка. Обаче, нравеше ми се или не, трябваше да приема, че имаме еднакви идеи.

— Защо трябва да наема теб? — поинтересува се тя и аз заизреждах събитията, които бях организирала: сватби, конференции, церемонии по награждавания, а после взех да се запъвам и изиграх последния си коз. — Имам вълшебна пръчица — казах аз, — със сребърна звезда на мек люляков фон.

— И аз имам — извика тя. — Наемам те.

Тя изтича и я донесе, след което тържествено я завъртя над главата ми и каза:

— Удостоявам те с честта да организираш рождения ден на Лесли.

После ми я подаде и рече:

— Кажи: „Дарявам ти замък с кули.“

Взех неохотно пръчицата.

— Хайде! — настоя тя. — „Дарявам ти замък с кули.“

— Дарявам ти замък с кули — повторих аз.

— Дарявам ти средновековна зала.

— Дарявам ти средновековна зала — повторих отново. Работата започна да става доста досадна.

— Дарявам ти достойни рицари.

— Дарявам ти достойни рицари.

При всяко „даряване“ трябваше да завъртам пръчицата над главата й и да докосвам с нея рамената й. Беше много унизително, после тя загуби интерес към пръчицата и едва не се разплаках от щастие. Особено като се има предвид, че трябваше да си запиша изискванията й.

Какъв списък стана! Искаше сребриста, царствена „тога“ (използва тази дума) със заострени, дълги до земята ръкави, бяло хермелиново наметало, островръха шапка сато на принцеса и сребърни обувки (естествено остри). Напитките трябваше да са розови. Пожела сребърни столове с извити крака. И храната трябваше да е розова.

Записах си всичко, кимайки:

— Да, хубава идея.

Не й зададох никакви трудни въпроси, като как ще убедим гостите мъже да пият розовите напитки и как, по дяволите, очаква някой да танцува под звуците на група менестрели, свирещи на лютни. Не му беше времето да откривам слабите страни на тези части от идеята й, имащи най-малко практическо значение. Все още се намирахме под топлото сияние на младоженческия период и имаше предостатъчно време за схватки с надвикване през идващите седмици — когато тя щеше да ми крещи, а аз кротко да се усмихвам — о, достатъчно време.

— Кога искаш да го направим?

— На тридесет и първи май.

След два месеца. За да го изпипам, ми трябваха две години, но такива като Лесли не гледат да те улеснят.

Както и да е, тръгнах си пълна с идеи и всичко изглеждаше много по-лесно. Новата работа винаги ободрява — след като времето си минаваше, без да имам каквито и да е поръчки, все едно ми бяха взели кислорода — но сега дишах свободно и без усилие, и освен това беше очевидно, че идващата петъчна вечер би била идеална за близка среща с Оуен. Можех да се престоря за пред майка ми, че имам да свърша нещо и да се насладя на блажен махмурлук на следващия ден. Не беше хубаво да лъжа мама, но не ме беше грижа. След като станах свидетел на близостта между татко и Колет, трябваше да променя живота си.

Докато се върна в стаята си, Лесли беше оставила четири съобщения — имала „страхотни“ идеи; поканите трябвало да се доставят лично от красив принц; на гостенките да се раздадат торбички с гримове, когато пристигнат — но не искаше да плаща за тях.

— Обади се в „Клиник“ — наставляваше ме тя, — в „Ориджинс“ и „Прескриптивс“. Кажи им, че ни трябва нещо безплатно.

Още едно съобщение:

— И в „Деклер“ и „Джо Малоун“.

И още:

— Извикай Лулу Гинес за дизайнер на торбичките.

Глава 3

Голямото събитие: срещата ми с Оуен.

Позвъних му и му казах:

— Обажда се Джема с кофата за въглища. Какво ще кажеш за петък вечер?

Предварително бях решила, че ако тогава не може, да върви по дяволите, но той отговори:

— В колко часа? В девет?

Поколебах се и той каза:

— В десет?

— Не, мислех по-скоро в осем. Сега не мога да се впускам в подробности, но не мога да излизам много често за момента, затова искам да се забавлявам колкото се може повече през тази нощ.

— Щом е така, можем да се разберем за седем.

— Не няма да съм свършила работа дотогава. Кажи къде ще се срещнем и само не споменавай „Кехоус“. Ти си млад човек, знаеш горещите местенца в града, да вървим там.

— Във всичките ли?

— Както казах, не излизам често.

Мълчание и размисъл.

— Все пак сме в Дъблин, не в Манхатън, няма много нови готини местенца.

— Зная, извинявай — започнах да обяснявам. — Искам да отида в някой от онези барове, където напълно мога да се загубя, особено, като тръгна за тоалетната. Искам да почувствам, че живея, разбираш ли?

— Тогава какво ще кажеш за „Краш“? Има много огледални стъпала. Там все се спъват и се тъпчат един друг.

— Идеално. И без това трябваше да го изпробвам за работата ми.

— Осем часа, петък вечер в „Краш“. Не закъснявай — предупредих.

Докато се препъвах по стълбите в обкиченото с огледала фоайе на „Краш“, видях Оуен. Не беше толкова красив, колкото ми изглеждаше, докато лежеше на пода на спалнята ми през онази ужасна сутрин. Навярно очите ми още са били слепени от бирата. Не изглеждаше и зле, просто не беше сладурът с хулигански вид, който си спомнях.

Но…

— Хубава риза — казах аз. — Беше с нарисуван кадилак, който върви по пустинен път. Страхотно. — Харесва ми и прическата ти.

Беше лъскава и прилепнала, явно много работа беше хвърлил по нея.

— Благодаря — отговори той, замълча и добави: — Сложих й нещо специално, за да прави добро впечатление. Или тая информация беше излишна?

— Не.

— Може ли да почерпя едно питие?

— Ще изпия чаша бяло вино. — Настаних се на канапето. — Но всяко следващо питие ще бъде минерална вода и преди да си тръгна оттук, ще изпия чаша мляко, за да успокои стомаха ми, така че да не се излагам тази вечер, както стана предния път. Излишна ли е информацията?

— Е, не.

Той се отправи към бара и на гърба на ризата му се проточи същият пустинен път, но сега кадилакът се отдалечаваше.

След секунда голямата кола отново се движеше към мен.

— Питието ти.

Той вдигна чаша.

— За голямата нощ на Джема.

Чукнахме се, отпихме, оставихме чашите на масата, после настъпи неловко мълчание.

— Какво става с кофата за въглища? — попита Оуен.

Но беше твърде късно, вече бях нарушила тишината:

— Оуен, това беше неловко мълчание и по причини, които не мога да ти разкривам точно сега, нямам време за подобни неща. Това трябва да го прескочим. Няма достатъчно време да се опознаем; трябва да подтикнем процеса. Зная, че ти звучи откачено, но не можем ли някак да ускорим първите три месеца и да преминем към по-уютния етап на прекарване на вечерите заедно пред видеото?

Той ме изгледа внимателно, но за моя радост отговори:

— Вече съм те виждал без грим?

— Да, това е идея. И вече не правим секс всяка вечер. — После започнах да се изчервявам: изчервяване, подобно на горски пожар, който не може да се овладее. Сетих се, че въобще не сме правили секс.

— О, Боже — поставих ръце върху пламналите си страни. — Извинявай.

Исках да си отида в къщи. Не бях готова да излизам и се притеснявах от грубостта си. Обикновено не съм такава, какво ставаше? — Извинявай — повторих аз. — Не съм луда, малко съм напрегната.

В този момент вечерта се промени. Вече не се чувствахме неловко, Оуен повярва на извинението ми и се засмя:

— След последната ни среща знам, че си буйна.

Леко се усмихнах, не ми допадаше да ме имат за ексцентричка, но от друга страна, ако вече беше решил, че малко съм смахната, нямаше да се наложи да се старая толкова, че да отглеждам нормална.

— Нека играта започне — подхвана той. — Разкажи ми за себе си, Джема.

Въпреки че идеята беше моя, се почувствах неудобно.

— На тридесет и две съм, единствено дете, работата ми е да организирам тържества и други събития и е много напрегната, но не винаги я мразя, живея в Клонский… какво забравих?

— Кола?

— „Тойота“ MP2. Да, знаеш, че ще ти хареса. Сега е твой ред.

— „Хонда Сивик“, купе, с всички екстри, на две години, но в чудесна форма.

— Браво на теб. Друга информация?

— Кожени седалки, арматурно табло с орехов фурнир…

— Като момченце си — бях очарована. — Исках да кажа подробности за живота ти.

— На двадесет и осем съм и от понеделник до петък си продавам душата на „Едачи Електроникс Корпорейшън“.

— С какво се занимаваш?

— С маркетинг. — После добави малко колебливо: — Убеждавам хората да купуват разни неща.

— Съквартирантите ти много ли са неприятни?

— Не, живея… — последва преглъщане — самостоятелно.

— Хубаво, отивам до тоалетната.

— На добър час.

Когато се върнах, бях впечатлена.

— Много хитро, как тоалетните са скрити зад умивалниците и огледалата. Мина сума време, докато ги намеря. Добър избор си направил. Сега да поговорим за връзките, които сме имали. Преди две години и половина моята най-добра приятелка открадна любовта на живота ми, те все още живеят заедно и имат дете, никога няма да простя на никой от тях. Не съм срещнала друг и навярно смяташ, че говоря с горчивина, но то е, защото я чувствам. — А ти?

Кимнах му окуражително.

— И ние скъсахме.

— Кога, колко време бяхте заедно?

— Ами…

Аз отново кимнах.

— Ходихме две години. Разделихме се преди… — ново мъчително преглъщане — Коледа.

— Само преди четири месеца? След две години?

— Вече свикнах.

— Не ставай глупав, разбира се, че не си.

И докато той настояваше, че е така, си мислех: „Но това е чудесно! Няма да очаква нищо от мен.“

През следващите три часа и няколко дезориентиращи бара опознах Оуен и научих:

1) Че се занимава с тай чи.

2) Не му понасят скаридите — не че е алергичен, но не ги обича.

3) Едното от стъпалата му е половин номер по-голямо от другото.

4) Идеалното мясно за курорт според него е Ямайка.

5) Смята, че старата реклама „Достатъчно ли обичаш някого, за да му дадеш последното си «Роло»“ (Роло — вид шоколадов десерт — Б.пр.) е много по-очарователна и хуманна от новата, където момчето се опитва да вземе „Роло“-то от устата на приятелката си, за да го даде на по-красиво момиче, което се появява.

На всеки мой въпрос отвръщаше с въпрос.

— От какво се страхуваш най-много? — попита той.

— Да остарея и да умра сама — отвърнах и пролях една сълза. — Не, не — прогоних тревогата му. — Това е от виното. А теб от какво най-много те е страх?

Той се замисли.

— Да ме заключат в десетгодишен „Нисан Микра“ с Хари Худини.

— Прекрасен отговор. Хайде да потанцуваме.

Той се събуди, докато си обувах гащите.

— Къде отиваш?

— Трябва да се прибирам.

Надигна се и погледна будилника си.

— Три и половина е, защо си тръгваш? Боже, да не си омъжена?

— Не.

— Имаш ли деца?

— Не.

— Да не е заради кофата за въглища?

— Не — това ме накара да се засмея.

— Изчакай до сутринта. Не си тръгвай.

— Трябва. Ще ми викнеш ли такси?

— Ти си такси.

— Хубаво, ще си хвана на улицата.

— Прави каквото знаеш.

— Ще ти се обадя.

— Не си прави труда.

Отново ми стана смешно.

— Оуен, това е първата ни караница. Явно сме набрали скорост.

Глава 4

Четвъртото събитие:

Можете ли да си представите! Беше събота вечер, денят бе преминал чудесно, дремах, пих „Алка Зелцер“ и си мислих за Оуен, след което се почувствах достатъчно добре, за да стана и да се отбия до апартамента си — който междувременно беше започнал да мирише странно — да си прибера пощата, да сипя вода на котката, да хвърля изпълнен с копнеж поглед към леглото си и прочие, когато писмото пристигна. Още преди да го отворя, устата ми пресъхна като пустинята Гоби. Всяко писмо с щемпел от Лондон предизвиква тази реакция. Нали съм си глупачка, надявам се, че може да е от Антон, който признава, че е извършил огромна грешка, че Лили е оплешивяваща вълчица с хипарски дрехи и той иска да се върне при мен. Този плик предизвика по-лош ефект от обиковено, защото печатът беше от западен Лондон, а случайно знам (бях помолила Коуди да ми каже), че офисът на Антон е някъде там.

Отворих го и видях, че е на хубава кремава хартия, но нямаше достатъчно думи, за да бъде помирително писмо от Антон. Очите ми веднага погледнаха подписа и ми стана ясно, че не е от него, а от някоя с името Джоджо Харви и коя, за Бога, беше тя? Преглътнах няколко пъти, за да овлажня наново устата си и прочетох писмото, но вместо да ми просветне, повече се обърках. Сигурно е грешка, помислих. Но… тя споменаваше Сюзан. С фамилнотой име.

Реших да позвъня на Сюзан. В Сиатъл беше късна сутрин и аз я събудих, но тя каза, че нямала нищо против и толкова бяхме развълнувани да чуем гласовете си, че мина време, докато стигнем до целта на обаждането.

— Сюзан, слушай, получих едно писмо. Отворих го, защото е адресирано до мен, но вътре се споменава за теб.

— Продължавай — звучеше заинтригувана. — От кого е?

— Името й е Джоджо Харви от някаква литературна агенция в Лондон.

Последва много дълга тишина. Първа проговорих аз:

— Сюзан, още ли си на телефона?

— Да.

— Мислех, че са ни прекъснали. Кажи какво става?

— Ами виж, тя трябваше да пише на мен, не на теб.

— Тогава ще ти го препратя — изненадана бях колко отбранително звучеше гласът й.

След ново мълчание, бързо заговори:

— Джема, трябва да ти кажа нещо и сигурно няма да ти хареса, поне не отначало, и съжалявам, че така разбираш за него.

Това бяха най-лошите думи на света: — „Трябва нещо да ти кажа.“ Никога не е хубава новина от сорта да си отслабнала с шест килограма и дори да не си усетила, та някой трябва да ти го каже. Или: „Един милионер ти е завещал пари, които ще ти стигнат за цял живот, и иска да ги внесе в банковата сметка, но като приятел, мой дълг е да ти го кажа.“ Винаги новината е лоша.

Стомахът ми се обърна наопаки.

— Какво? Сюзан, какво има?

— Нали откакто съм в Сиатъл, ми изпращаш имейло?

— Да.

— И баща ти напусна майка ти, и ти измисляш малки разказчета за тях?

— Да.

— Ами виж, струваха ми се наистина забавни и винаги съм мислела, че от теб ще излезе прекрасен писател, а ти няма да направиш нищо сама по въпроса, пък и не се надявах нещо да излезе от цялата работа… — изведнъж гласът й престана да звучи, все едно вълци я гонят, и зазвъня като камбанка. — Е, знаех, че сама няма да го направиш.

— Какво да направя? — вече разбирах. — Изпратила си малките ми разказчета на онази агентка?

Но това беше хубаво, нали? Защо тогава звучеше толкова притеснено? После тя продължи:

— Не са само разказчетата.

— Какво друго?

— Целите имейли, които ми изпращаш.

Преобърнах в паметта си всичко, което съм писала на Сюзан — татко напуска мама, излиза книгата на Лили, закачката ми с Оуен — и спрях да дишам.

— Не… всички имейли?

— Не всички, не, не всички — говореше като картечница. — Някои не съм изпратила.

— Някои? — не звучеше никак достатъчно.

— Пропуснала съм истински лошите части, например колко мразиш Лили и…

— И…? — бях отчаяна.

— И колко мразиш книгата й.

— И…?

— Какво мислиш за Лили.

— Това вече го каза. Всичко останало ли изпрати?

— Да — прозвуча така тихо, сякаш бе статично електричество.

— О, Сюзан.

— Прости ми, Джема, кълна се в Бога, мислех, че постъпвам правилно…

Заплаках. Би трябвало да съм бясна, но нямах сили.

Подкарах обратно към мамини.

— Хайде — посрещна ме тя, подавайки ми чаша газирана вода. — Изпускаш „Убийства в Мидсомър“.

— Не ми се гледа.

Включих компютъра си, обезумяла да бързам да прочета кои от писмата до Сюзан сега се намираха на бюрото на онази непозната в Лондон.

Набързо прегледах „изпратени съобщения“. Боже мили, Боже мили, Боже мили, повече беше, отколкото си спомнях. И всички тези лични кахъри за мама и татко. Можех да споделя такива неща с приятелите си, но да ги узнае чужд човек — умирах от срам.

Глава 5

В събота вечерта и през целия неделен ден мобилният ми телефон звъня като побъркан, покрусената Сюзан се опитваше да се извини. Не отговорих на повикванията; трябваше ми време да се взема в ръце.

— Само исках да помогна — повтаряше Сюзан в няколкото съобщения, които ми изпрати. — Ти си чудесна писателка, но знаех, че никога няма да предприемеш нищо.

Това й е лошото на Сюзан. Само защото замина за Сиатъл, за да последва проклетата си мечта, иска всички да постъпят като нея. В добрите стари дни (миналата година) все въздишаше:

— Тъпчем на едно място, Джема.

А аз отговарях:

— Зная, супер е, не мислиш ли?

Достатъчно голям шок беше, че тя направи нещо за собствения си живот, но да се опитва да въдворява моя, и то по този начин, бе повече от нередно.

Като отидох на работа в понеделник, бях убедена, че нищо няма да свърша. Всеки път, когато си помислех как онази агентка чете, да речем, за първата ми нощ с Оуен или за фалшивия инфаркт на майка ми, се изчервявах.

Май по-добре щеше да бъде, ако бях работила през уикенда, вместо да се отдавам на махмурлука си — имаше няколко съобщения на гласовата ми поща, включително от Лесли Латимор, които казваха, че:

1) Не одобрява нито един от дизайнерите на облекло, с които я бях свързала.

2) Каква безплатна козметика съм уредила досега?

3) Къде е нейният замък с кулички?

Естествено, безплатна козметика нямаше — беше трудна работа да убеждавам козметичните фирми да ни предоставят такива количества базплатни мостри за някакво посредствено празненство, което вестниците дори нямаше да удостоят с вниманието си — и все още не бях намерила замък с кулички, който да е подходящ за рожден ден.

После следваха съобщенията на тримата модни дизайнери. Единият наричаше Лесли „ужасна личност“. Вторият твърдеше, че искала да й направи роклята безплатно за сметка на рекламата. Третият я окачестви като „пълен боклук“. Боже!

Развъртях панически телефона — звънях на дизайнери, журналисти, козметични фирми, замъци с кули. В краткия промеждутък между края на единия разговор и началото на следващия се обади Коуди:

— Коуди е, в ролята на Кофи Анан, обаждам се да се застъпя. Сюзан казва, че не искаш да говориш с нея.

— Така е. Това е най-лошото нещо, което някой някога ми е причинявал.

— Нищо подобно. Царица си на драмите. Исусе Христе, трябваше да си гей. Джема, ще ти кажа едно и искам внимателно да слушаш: един литературен агент предлага да те представлява, а ти дори не си написала книга. Имаш ли представа каква късметлийка си? Хиляди хора пишат книги, лишават се от цялото си свободно време, разбиват сърцата си и пак не могат да си намерят агент. А тази сама ти е паднала в ръцете.

Вдигнах рамене.

— Да не би да вдигаш рамене?

— Понякога ме плашиш.

— Чувството е взаимно, момиче.

— За какво говориш?

— За теб. За това как вече нищо не правиш.

— Брей, кой е царица на драмите сега? Знаеш, че се скъсвам от работа. Работата ми иска толкова много и въпреки че аз го казвам, наистина съм добра.

— Вярно е, бива те да измъкваш пари за злите близнаци, та да си купят фермата в Нормандия или каквото им е хрумнало през тази седмица. Ти какво получаваш?

— Взимам добри пари и, Коуди, не им викай злите близнаци, понякога се вслушват в думите ми.

— Направи си собствена фирма.

Всеки в бранша мечтае да създаде собствена фирма. Но трябват пари и потенциални клиенти, а Ф&Ф са ми вързали ръцете с договор, според който не мога да взема нито един от настоящите клиенти. Освен това ме е страх, че Ф&Ф ще ми прекратят договора.

— Може, някой ден…

— Междувременно обади се на тази агентка. Ако ти е останала капка ум.

— Ами ако ме публикуват и целият свят узнае как баща ми е зарязал майка ми?

— Промени подробностите.

— Пак ще знаят, че са те.

— Виж, не мога да отговоря на всичките ти въпроси. Помисли сама.

Замълчах и Коуди продължи:

— Тази агентка представлява и Лили.

— Лили Райт?

— Колко други Лилита познаваш?

— Защо Сюзан я е избрала?

— Защото няма представа как да търси агент. Тази жена е единствената, за която знае, така че помолила баща си да попита майката на Лили коя е нейната агентка.

— Всемогъщи Боже…

— Вземи да й позвъниш.

— Ако толкова много ме иска, тя да ми се обади.

— Няма да стане. Заета е и няма време.

— Както и да е.

Не възнамерявах да се обаждам на Джоджо Харви. Ако иска, нека тя ме потърси.

Глава 6

Е, хубаво де, обадих се. Удържах фронта до следващия понеделник, след една изцяло посветена на Лесли Латимор седмица, в очакване агентката да ми се обади. Когато това не стана, вдигнах телефона и набрах нейния номер.

Беше понеделник сутринта. Бях прекарала събота и неделя да кръстосвам Ирландия и да разглеждам проклетите замъци с кули.

Минаха няколко секунди, докато Джоджо си припомни коя съм, след което каза:

— Ела при мен да се видим.

— Живея в Ирландия, не е толкова лесно.

Не каза, че ще дойде в Дъблин или че ще ми плати самолетния билет до Лондон. Не ме искаше чак толкова много — заподозрях, че е приела обаждането ми, защото е помислила, че съм друга — и това неочаквано ме разтревожи.

Обаче отказвах да взема решение и да замина. Отново възприех позицията, че ако нещо има да стане, то ще стане от само себе си. Но за да подпомогна съдбата, се опитах да накарам Франсис и Франсес да ме изпратят, като се провикнах точно пред вратата на кабинета им:

— Боже, колко мразя Лондон, така се радвам, че не трябва да ходя там по работа. И като помислиш, възможностите са безкрайни, толкова много английски звезди искат да се оженят в Ирландия, но при мисълта да ме изпратят в Лондон, да работя с разни агенции, ми призлява.

Обаче — какво пък толкова се изненадвам — двамата не се хванаха и в сряда сутринта пристигна новината, че изпращат Андреа. Гадняри. Явно са достойни гости на тъмната страна, сигурно имат и членски карти. Посланието беше недвусмислено: нямаше да го бъде.

Да му се не знае.

Така че звъннах на Коуди, който ме попита:

— Как е животът в затворения свят?

— Не е зле. Имаме чудесна овесена каша.

Той цъкна с език, знаех, че е обърнал очи към небето.

— Не трябва ли да ходиш в Лондон за нещо в близко бъдеще?

— Не, чувам, че на теб ти е нужно.

Предадох се.

— Да речем. Ще дойдеш ли с мен?

— Ако това означава, че отиваш да се срещнеш с онази агентка, тогава да. Кога?

— Някой ден през другата седмица? В сряда?

— Хубаво, Получавам мигрена през този ден. Сега се обади на Сюзан.

До: Susan_inseattle@yahoo.com

От: Gemma343@hotmail.com

Относно: Благодаря и извинявай

Ще се срещна с Джоджо Харви в сряда и благодаря ти, благодаря ти, благодаря ти за помощта. Права си, никога нямаше да предприема нещо, ако беше останало на мен. Ужасно съжалявам, че не отговарях на обажданията ти, не исках да ставам зла, дойде ми изневиделица. Коуди ще дойде с мен, възнамерява да го хване мигрена, а аз ще бъда в месечно неразположение. Ще ти се обадя, когато не е посред нощ в Сиатъл.

Много, много, много, много, обич от благодарното другарче,

Джема

След нощта, през която го зарязах, Оуен не ме потърси, което ми се стори много, много смешно. Мнозина ще кажат, че съм му дала „каквото е искал“, защо да се интересува повече от мен. Трябва да се съглася, че първия път, когато спиш с мъж, работата е деликатна. Струва ти се, че равновесието на силите се нарушава, той става по-далечен и недостижим, а на теб ти изглежда, като че си изгубила нещо. Но с Оуен — и аз не знам защо, не ми пукаше, затова, ни лук яла, ни лук мирисала, се обадих.

— Оуен, Джема е на телефона. — Искаш ли да излезем в петък вечер? Все едно сме се разделили като добри приятели.

— Явно си доста самоуверена.

— Всъщност не съм — признах си аз. — Дължи се на ефекта, който оказваш върху мен. Е, какво ще кажеш?

— Пак ли ще се измъкнеш от къщи посред нощ?

— Да, но си имам причини. Да се видим и ще ти разкажа.

Естествено той не можеше да устои и в осем часа в петък вечерта пак се срещнахме и се запрепъвахме по огледалните стъпала на „Краш“.

— Дежа вю — казах усмихната. — Харесва ми ризата ти.

Беше различна, но също така свежарска.

Той не се усмихваше, но аз не спрях да се смея, докато накрая капитулира и изражението му се смекчи. После, сякаш изненадан от това, което прави, стана, прегърна ме и ме целуна. Много нежна целувка, която продължи по-дълго, отколкото който и да е от нас бе планирал, и свърши, когато някой ни сръга:

— Може ли да мина?

— Я кажи какъв е тоя номер да бягаш от мен посред нощ?

— Работата е сериозна. Черпи ме едно питие и ще ти призная.

Разказах му всичко от игла до конец, особено как мама не бива да остава сама през цялата нощ, защото може да симулира инфаркт.

— Да сме честни към нея, опитва се с всички сили да не бъде такова прилепало, но още не може да се окопити. Виждаш сега, че като хуквам от вас, няма нищо лично?

— Не искам да си отиваш — успя да прозвучи едновременно намусено и секси.

При дадените обстоятелства, помислих, че ще е хубаво да отговоря:

— И аз не искам да си тръгвам.

Беше нощ на флиртуване и докосване, държахме се за ръцете и си разменяхме многозначителни погледи. Стояхме в „Краш“, докато ни изметоха с боклука, после на улицата застанахме един до друг и той попита:

— Сега какво? Да идем ли другаде?

— Да вървим у вас — отговорих, дръзко и изкусително поставяйки пръста си на горното копче на ризата му.

— Пак ли ще се измъкнеш посред тощ?

— Да.

— Тогава няма да ходим у нас.

Стъписана, погледнах лицето му и установих, че е сериозен!

— Но, Оуен, това наистина е глупаво.

Чаках с нетърпение да си легнем; отсега го предвкусвах.

— Ако не можеш да си направиш труда да останеш през цялата нощ, не искам изобщо да идваш.

— Нали ти казах? Трябва да се върна при майка ми.

— Ти си на тридесет и три — извика той. — Подобни вълнения подобават на някоя шестнадесетгодишна.

— Тогава си намери шестнадесетгодишна.

— Добре.

Той се обърна и се отдалечи от мен, ядосан и малко раздразнен. Вдигнах ръка и спрях такси. Влязох вътре, трепереща от бяс.

— Килмакуд.

Точно преди таксито да потегли, вратата рязко се отвори и Оуен се стовари отгоре ми.

— Идвам с теб.

— Не може.

— Идвам.

— Майка ми ще се разстрои, като те види. Не. Спрете колата.

Въпреки че едва се движехме, рязко свърнахме към тротоара, но Оуен не излезе.

— Трябва ли да ходим в къщата на майка ти? Не може ли да отидем в твоя апартамент?

— Пак ще трябва да си отида посред нощ.

— Добре, ще се примиря с това. Към нейния апартамент, Клонский — каза той на шофьора.

— Извинявай, кой каза, че може да идваш?

Опита се да ме целуне и аз го избутах с лакът. Пак се опита и понеже се целуваше много приятно, му позволих.

После той плъзна ръка под блузата ми и хвана едното ми зърно между пръстите си; сякаш електрически ток мина между краката ми и ме обзе страшно желание.

На следващия ден бях сломена и потисната. Бяхме направили пиянски скандал на улицата. Любихме се в такси — всъщност се опитахме, но шофьорът ни помоли да спрем. И спах с мъж, който нарича долните си части „чичо Дик и близнаците“. Точните му думи бяха: „Чичо Дик и близнаците са в пълна бойна готовност, сър.“

Но знаете ли, сексът беше фамозен. Бърз, качествен и потен — повече, отколкото бях очаквала.

По едно време прошепна в ухото ми:

— Прости ми за глупостите, които ти наговорих за шестнадесетгодишната.

Отначало се бях ядосала, но за да е трайно, трябва да ти пука, а на мен не ми пукаше.

— Ти си един глупав негодник, но ти прощавам — отвърнах му великодушно.

— Днес видях Лорна.

Кого? А, бишата му приятелка.

— Стана ли ти тъпо?

— Не.

Направо е бил съсипан. Тогава схванах какво се беше случило на улицата — той не се караше с мен, а с някой, който не беше там. И какво ми е оправданието?

Погалих го съчувствено по ръката и тогава почувствах, че чичо му Дик пак е щръкнал, така че се претърколих към него.

— Казвай — подканих го аз.

— Разрешете да се кача на борда, капитане.

Обади ми се в неделя следобед.

— Имам билети за джаз концерт във вторник вечерта. Искаш ли да дойдеш?

— Правостоящи ли са?

— Да.

— Тогава ще пропусна. Не се обиждай. Заведи някоя друга.

— Добре — пауза. — Какво правиш сега?

Работех, пишех списъци за рожденния ден на Лесли.

— Нищо — отговорих. Стомахът ми леко се беше стегнал.

— Иска ли ти се да правиш нещо?

Преглътнах.

— Например?

— Какво ти се ще?

Знаех какво исках и го исках много.

— Един час — отговорих. — Само толкова мога да отделя. Да се срещнем в моя апартамент след двадесет минути. Мамо! — извиках, тъпчейки разни неща в чантата си. — Налага се да изляза. По работа. Ще се забавя най-много два часа.

В сряда сутринта, след няколко многозначителни думи с момчетата зад гишето, издокараният с костюм и обут с нови обувки Коуди успя да ни уреди в луксозния пътнтически салон на летището.

— Откъде познаваш всички тия момчета? — попитах аз.

Коуди пренебрежително захвърли „Тудейс Голфър“ и „Файнанс Нюз“.

— Боже, ще умрат ли, ако вземат един брой на „Хийт“.

Когато се качихме на самолета, един стюард забеляза Коуди и лицето му стана пурпурно.

— Коуди?

— Така се казвам. Поне днес. Но кой знае коя от многобройните ми личности ще се прояви утре? — Коуди се обърна към мен. — Закопчай си колана, скъпа. Би ли погледнала и моя, изглежда не мога да се справя с катарамата.

— Ужасно лесно е, само трябва…

— Извинете сър. — Коуди избута ръката ми и повика момчето с пурпурното лице. — Можете ли да ми помогнете с това? — той посочи с жест към чатала си.

— Какъв е проблемът? — покрусата на пурпурния бе повече от очевидна.

— Моля да ме закопчеете, ако нямате нищо против… какви нежни пръсти… нежни и топли. Нееежни и топли…

— Много си позволяваш — промърморих аз. — Дори прекаляваш.

— По-добре, отколкото да живея в изолация и да дам клетва да бъда нещастен.

— Вече не съм в изолация — изведнъж това ми се стори забавно. — А ти си едно миризливо прасе.

— Какво искаш да кажеш, че не си в изолация? — изгледа ме подозрително, после очите му светнаха. — Да не е аптекарят?

— Не — помълчах малко, да го поизмъча. — Оуен е.

— Оуен сладура?

Вечерта, когато беше рожденият ден на Коуди, Оуен се приближи и каза:

— Мога ли да поканя дамата?

В резултат Коуди считаше Оуен за очарователен.

— Наистина е сладур — съгласих се аз.

— Спа ли с него?

Бях изненадана.

— Естествено.

— Не си ми казвала.

— Не съм имала възможност. Всъщност не сме се виждали, нали?

— Велики Боже. Кажи нещо повече.

— Кара ме да се чувствам млада — изпреварих Коуди, преди да започне да гука. — Но не винаги е за хубаво. Откакто се срещам с него… първо… — загледах се в пръстите си. — Виж, ноктите ми не са ли с прекрасен цвят? Първо… имахме една пиянска разправия на улицата. Второ, за малко да се изчукаме в едно такси. Трето, измъкнах се от мамини в неделя следобед единствено за да правим секс.

— Само за да правите секс ли?

— И снощи пак — добавих аз. — На връщане след работа.

Оуен ми се беше обадил в офиса около шест и половина и ме беше попитал:

— Какво ще правиш довечера?

— Аз си отивам вкъщи, а ти отиваш на концерт.

— Не преди час и половина. Отбий се.

Веднага затворих папките си и тръгнах. Щом позвъних на звънеца му, ме издърпа вътре и веднага го направихме, аз притисната с гръб към вратата, с наполовина разсъблечени дрехи и крака около кръста му.

— Какъв цвят са му очите? — попита заинтригуван Коуди.

— Не знам — очи като очи. Не е както си мислиш. Аз само се забавлявам, а Оуен все още страда по бившата си приятелка.

— Но това е първият човек, с когото си спала след Антон. Голяма ли е разликата?

— Не е честно — отвърнах аз. — Обичам Антон, все едно да сравняваш обяд в закусвалня и в луксозен ресторант. — Обмислих въпроса. — Предполагам, че понякога ти се яде именно Биг Мак…

Пилотът прекъсна разговора ни:

— Ще се приземим на Хийтроу след четиридесет и пет минути.

Начаса забравих Оуен, като си припомних накъде съм се запътила в Лондон; какво ми предстои. Устата ми пресъхна, докато обмислях най-добрия възможен резултат: ако ме публикуват и имам успех, и стана знаменитост… Но доколко беше възможно?

Станах изведнъж сериозна и казах на Коуди:

— Навярно нищо няма да излезе от тази работа с агентката.

— Това се казва становище.

— Говоря сериозно. Сигурно нищо няма да се получи.

— Съгласен съм е теб.

— Извинявай, забравих, че си ти.

Помълчахме.

— Защо да не стане нищо? — попитах. — Защо си такъв пораженец?

Той въздъхна и потупа безплатния си „Айриш таймс“.

— Трудно е да ти угодя.

От момента, в който се приземихме на Хийтроу деветдесет минути по-късно — пилотът се оказа долен лъжец — всяка руса жена ми приличаше на Лили и всеки мъж над метър и петдесет ми изглеждаше като Антон.

— В този град живеят осем милиона души — просъска ми Коуди след един от многото пъти, когато впих ноктите си в рамото му. — Изобщо няма да ги срещнем.

— Извинявай — прошепнах. Откакто Антон и Лили бяха заживели заедно, бях идвала в Лондон два пъти — сега беше третият — и фактът, че съм на тяхна територия, ме превръщаше в желе. Едновременно се страхувах до смърт да не им налетя и изпитвах някакво мрачно и непонятно за мен желание да ги срещна.

Треперех, когато слязохме от метрото на площад Лестър и Коуди ни поведе към Сохо — Антон работеше някъде тук, но Коуди не ми каза на коя улица.

— Не се озъртай! — сгълча ме той. — Спомни си защо сме тук.

Струва си да видите Джоджо Харви. Беше около два метра висока, намръщена, с тъмни мигли и кестенява коса до раменете. Ако беше героиня във филм, саксофонът щеше да издава секси звуци, когато се появява на екрана. Беше красавица. Но не кльощава, нали разбирате. Всичко й беше в изобилие.

Коуди каза, че ще ни чака в приемната, така че тя ме поведе по един коридор към кабинета си. По рафтовете имаше много книги и, когато видях гадните „Мимини церове“, ме обзеха едновременно копнеж и омраза, и още хиляда други чувства. И аз исках така.

Джоджо посочи една опърпана купчинка листи и каза:

— Твоите писания. Смяхме се от сърце, кълна се в Бога.

— Ами добре.

— Историята с ходенето в аптеката. И таткото, който си е пуснал бакенбарди. Страхотно!

— Благодаря.

— Имаш ли някакви идеи за формата? Документалистика или роман?

— Определено не първото.

— Тогава — роман.

— Но не мога — казах аз. — Става дума все за майка ми и баща ми.

— Даже онзи епизод с Хелмут? Или момичето — Колет? Как танцува около масата за гладене по бикини? Много ми допадна.

— Е, не, това си го измислих. Но основната история, как баща ми напуска майка ми, е истина.

— Знаеш ли, наречи ме безчувствена — тя качи краката си на бюрото и забелязах хубавите й обувки. — Но тя е най-древната история — мъж изоставя жена си заради млада красавица. — С широка усмивка тя добави: — Кой ще те съди, че си му откраднала фабулата?

Лесно й беше да го каже.

— Би могла да промениш някои подробности.

— Например?

— Бащата може да работи в различна индустрия — въпреки че ужасно ми хареса онзи момент с шоколада — и майката може да се промени.

— Как?

— Има много варианти. Погледни майките, които познаваш, и виж колко са различни

— И все пак всеки ще разбере, че това са родителите ми.

— Казват, че първият роман на всеки автор е автобиографичен.

Исках да продължава да ми говори, да ме убеждава, да ме уговаря, щеше ми се да дам израз на съмненията си и тя да ме освободи от тях. Чудесно е да те харесват, и бях готова да стоя там с часове.

Но в следващия миг тя свали дългите си крака от бюрото си, изправи се и ми подаде ръка.

— Джема, не желая да те карам да правиш нещо, което не искаш.

— Е, добре…

— Съжалявам, че и двете си загубихме времето.

Заболя ме. Но навярно тя беше важен човек и си имаше работа. Както и да е, приятно ми бйше да ме ухажват и убеждават и освен това вече не я харесвах толкова.

После, докато ме връщаше отново при Коуди, видях онзи тип да идва по коридора срещу нас — прекрасни, дълги крайници, облечени в елегантен костюм. Коса — черна и блестяща като гарваново крило, и очи, сини като сигналните светлини на линейка. (За усмивката не съм сигурна.)

Той кимна за поздрав и каза:

— Джоджо, ще се бавиш ли?

— Не, веднага се връщам.

— Това е Джим Суийтмън — обясни тя. — Директор на медийния отдел.

В метрото на връщане към Хийтроу Коуди беше отвратен от мен, а и на мен ми бяха потънали гемиите. Един агент, литературен агент беше проявил интерес към това, което бях написала — събитие, рядко като слънчево затъмнение. Сега всичко бе свършило. Въздъхнах. И можех да се обзаложа, че Джоджо имаше страхотна връзка с този Джим Суийтмън.

Идеше ми да се гръмна. Бях пропиляла един безценен ден, симулирах отсъствие по болест — и докъде я докарах? На Хийтроу се приближих до павилиона, за да купя списания, които да отвлекат мисълта ми от самата мен по време на пътуването, и се озовах на два метра от него. От начина, по който ми щръкна косата, усетих, че нещо много лошо се е случило. Още преди мозъкът ми да осмисли думите от вестника, изпитах ужас. Видях снимката на Лили — на първата страница на „Ивнинг Стандард“. Най-лошото беше, че заглавието бе изписано с големи, черни букви: НЕИЗВЕСТНА ЛОНДОНЧАНКА НЕОЧАКВАНО ПРЕВЗЕМА ЛИТЕРАТУРНИЯ СВЯТ.

Цялата история беше на девета страница. Грабнах вестника и запрелиствах страниците, докато стигнах до снимка на Лили в разкошния й дом, заемаща четвърт страница (откровено казано, се виждаше само ъгъл от канапето), с разкошния си мъж, говореща за разкошната си (отвратителна) книга. Боли ме да го кажа, но тя изглеждаше страхотно, деликатна и ефирна, и съвсем не плешива. Подозирам, че много беше играл сешоарът.

Антон също имаше възхитителен вид, всъщност далеч по-красив от нея, като вземем предвид, че косата му си беше негова, а не измислена като на Бърт Рейнолдс. Приликата ме порази — той изглеждаше също като моя Антон, но и различията ме поразиха. Косата му беше станала по-дълга, а памучната му риза беше изгладена — коренно различна от едновремешните му дрехи, с които имаше вид на изваден от възглавница. (Това не бе увеличило чара му, не съм толкова лоша.)

Втренчих се в снимката и оставих засмените му очи да срещнат моите. Усмихваше се на мен. Спри! Започваш да откачаш. След малко ще решиш, че си общувате чрез някакъв таен код.

Тъпкана и блъскана от другите пътници, с Коуди, застанал зад рамото ми, набързо прочетох историята как книгата на Лили Райт станала бестселър и ме достраша, че ще повърна пред хората.

Обърнах се към Коуди:

— Май ти каза, че тя няма да подпали света.

— И не е — още го беше яд. — Не си го изкарвай на мен. Ядосвай се на себе си. — Коуди никога не се извинява, винаги сочи собствената ти вина. — Виж каква възможност изпусна днес.

Кимна към усмихнатото лице на снимката.

— Виждаш ли това? Можеше да си ти.

Не купих вестника — не можех — но си мислех за Антон по целия път към къщи. За първи път го виждах от повече от две години, но снимката ми подейства, сякаш сме се разделили едва миналата седмица. Днес бях толкова близо. Навярно съм минала покрай самия му офис, сигурно на няколко крачки от него. Вероятно това означаваше нещо.

Глава 8

Неусетно дойде петият месец, откакто татко го нямаше. Успявах да не мисля за това няколко дни, защото се чувствах потисната от други неща, предимно от унищожената ми в зародиш писателска кариера.

Джоджо беше права — мъж, който зарязва съпругата си заради по-млада жена наистина е най-старата история, откакто свят светува. Въпреки че романът ми нямаше да види бял свят, развивах историята в главата си, особено след като отново започнах да се будя в пет сутринта.

В книгата можех да имам различна работа — фактически нямаше нужда въобще да работя: можех да съм домакиня (какво щастие) и да речем с няколко деца.

Можех да си измисля две сестри или пък брат и сестра, изпробвах различни сценарии и накрая се спрях на идеята за по-голяма сестра на име Моника. Мила, талантлива личност, която ми е давала да й нося дрехите в юношеските ни години и която сега живее в голяма четириетажна къща, заета по цял ден с четирите си деца и е тъй далеч (Белфаст? Бирмингам? Още не съм решила.), че на практика не може да ми бъде от помощ.

Сдобих се и с по-малък брат, чаровник на име Бен, когото момичетата постоянно преследват. Всеки път, когато звънне телефонът, той дава инструкции на мама:

— Ако е Мия, кажи й, че съм излязъл, ако пак е Кара, й кажи, че с нея вече съм приключил. Най-накрая — спира, за да се засмее, — ако е Джаки, вече съм тръгнал. Излязъл съм преди десет минути.

Скоро взе да ми призлява от него. Измислената майка също не ме привличаше особено. Обикновено майките са така оглупели от любов към егоистичните си, „очарователни“ синове и се отнасят към приятелките им като към боклук, но тайно се радват, че синовете им са ухажвани, въпреки че са убедени, че никоя жена не е достойна за тях.

Бен наистина не подхождаше на сюжета ми — беше прекалено безотговорен и егоистичен, за да бъде от някаква помощ на „нашата“ прясно изоставена майка. Все още всичко лежеше на моите ръце и както и да го мислех, си останах единствено дете.

„Моето“ име беше Изи и имах прекрасни ситни къдрици до раменете. Колкото и да ми харесваше, не можех да си представя, че съм домакиня, така че надълго и нашироко умувах каква да е професията на Изи. Отначало ми хрумна да бъде търговски агент, но в името на реализма и собствената й популярност — кой би я харесал с такава фуклива работа — се отказах от нея. Вместо това — може да се изненадате — тя се грижи за връзките с обществеността и организира различни събития.

Изи имаше подобна на моята романтична история:

1) Милион ненужни юношески влюбвания.

2) Страстни, пиянски, нелепи преживелици между деветнадесет и двадесет и една, които мислех, че никога няма да забравя.

3) От двадесет и пет до двадесет и осем — връзка с мъж, за когото всички мислеха, че ще се оженя — но аз все не се чувствах „готова“ (всъщност всеки път, когато бедният Браян повдигнеше въпроса, имах чувството, че се задушавам).

Но не дадох на Изи Антон, любовта на нейния живот, която щеше жестоко да й бъде отнета под носа от най-близката й приятелка. Ами ако… искам да кажа, ако Антон го прочете?

Вместо това Изи имаше с един от клиентите си флирт, който от любов се превръщаше в омраза. Името му беше Емет, много секси име, и не беше филмов режисьор (предрешен като фермер), защото действието на книгата се развиваше в Дъблин. Имаше собствен бизнес (още не съм решила какъв точно) и Изи му организираше пресконференция. Беше малко отвеян — но само защото я харесваше и когато тя покани делегатите в погрешен хотел, защото беше разтревожена, че баща й — продавач на сладолед — е напуснал майка й, Емет не я уволни, както би станало в истинския живот. Отначало той имаше белег на дясната си буза, после ми хрумна друго и му го махнах. После за известно време Изи беше красива, но не го осъзнаваше и ми действаше на нервите, така че й върнах обикновения вид.

Други промени: бащата нямаше връзка със секретарката си, твърде много напомняше на клише. Заместих я с най-голямата дъщеря на партньора му по голф. И майката не беше така неспособна да се справи с положението като моята — струваше ми се, че хората просто няма да го повярват.

Някои неща останаха същите: колата ми например. Запазих и симпатичния аптекар, но промених името му на Уил.

Беше забавно — сякаш измислях различна версия на самата себе си или се опитвах да разбера какво е да си някой друг. И в двата случая, когато се събудех в сивата ранна утрин, парализирана от крайно отчаяние, измислицата ми помагаше да се разсейвам.

Глава 9

До: Susan_inseattle@yahoo.com

От: Gemma343@hotmail.com

Относно: Започнах да пиша книгата

Мислих за нея толкова дълго, че ми се струва, че ще експлодирам, ако не я напиша. Работя рано сутрин и вечерта. Мама си ляга в девет и половина, заспива тежко в резултат на успокоителните и мога да чукам на компютъра си. Но дори и докато гледам „Бъфи“, си мисля за нея и нямам търпение мама да си легне, та да започна.

Това ли означава да те мъчи творческа треска? Отговори ми с пощенска картичка, ако обичаш.

С обич

Джема

Да се върнем в истинския свят. Успях да намеря замък с кулички. Намираше се в Офали — труден път с кола, ако трябва да отидеш и да се върнеш за един ден. Освен това трябваше да намеря дизайнерка за облеклото и да се уверя, че е готова да се съобрази с Леели и с неразумните й искания.

Наех двадесет и осем стола в стил Луи XIV и уредих да ги претапицират в сребристо ламе. Обадих се в една агенция за модели и казах:

— Търся красив принц.

Мъжът от другата страна на жицата отговори:

— Не сме ли всички такива, скъпа?

През цялото време носех със себе си екземпляр от „Спящата красавица“ — източника, от който черпех идеи.

Все още не ми беше провървяло с торбичките за подаръци, а Бог ми е свидетел, опитах всичко.

— Напомни ми пак за какво ти плащам — заяде се Лесли. (Нищо, че още никакви пари не бяха платени, независимо, че се молих многократно и вече ми беше неудобно отново да повдигам въпроса.) — Има колкото щеш други организатори на празненства в Дъблин. Май трябва да се обърна към някой от тях?

Боже, колко я мразех.

— Работя по въпроса.

Така си и беше. Бях на последния етап да осигуря отразяване на събитието в едно лъскаво списание и, ако можехме да гарантираме реклама на хората от козметичните компании, те щяха да са по-склонни да ни спонсорират.

Въпреки всичко си казвах, че съм дяволски добра в работата си. За да доближа това долнопробно тържество до третокласно събитие, се искаше работа!

Лесли се поуспокои и ми подаде маслиновата клонка, като ме покани да медитираме заедно. Чувствах, че не мога да откажа, но навярно трябваше, защото щом започнахме, заспах.

До: Susan_inseattle@yahoo.com

От: Gemma343@hotmail.com

Относно:Обадих се на Джоджо

И й казах, че възнамерявам да напиша книгата, а тя говори:

— Е, поздравления, имаш си агент!

После ме попита дали мама е добре, на което отговорих уклончиво.

Ще ми се да скоча от моста, като си помисля за това.

С обич: Джема

Не казах на Сюзан какво се случи после.

Прочистих си гърлото, защото предстоеше да кажа нещо важно. След кратко колебание признах:

— Джоджо, познавам една от клиентките ти.

— Тъй ли — не звучеше заинтересовано.

— Лили. Лили Райт.

— О, Лили се справя великолепно! Да, направо фантастично.

— Да, при възможност кажи й, че Джема Хоган й изпраща поздрави.

— Непременно. Знаеш ли какво ми хрумна? Сега всичко е още в началото, но ако книгата ти се продава добре, в което впрочем съм сигурна, може да напишем за неделната притурка статия, озаглавена „Старо приятелство“. Ще бъде страхотна реклама.

Времето забави ход и гласът ми изкънтя:

— Можеш да й го предложиш. Но тя навярно няма да иска.

— Сигурна съм, че няма да е против. Лили е сладурана.

Виждате ли, не бях сигурна, че Сюзан ще одобри това. Беше ми приятелка, но за нея цялата история с агентката беше нещо много сериозно, за да се прецака от лошотията ми. Със съобщението си исках да наруша спокойствието на Лили:

— Сега съм в същия бранш като теб и съм по петите ти.

Ами какво пък, беше откраднала любовта на живота ми, беше милионерка и сума вестници пишеха за нея. Вие как бихте постъпили?

Петъчните вечери с Оуен се превърнаха в нещо обичайно, а обикновено успявахме да се чукнем и по средата на седмицата. Той беше много забавен и не предизвикваше досадни, сърцетупни, разтреперващи краката и връзващи езика чудесии, които се случват, когато си влюбен в някого. Не беше глупак, приятно беше да разговаряме, не мислех за него, когато не бяхме заедно, но винаги ми беше приятно да го чуя. И той чувстваше същото към мен.

Много странно, почти винаги се карахме за нещо. Или аз му се сърдех, или той на мен — не казвам, че беше здравословно, но стана редовна практика.

— Познай какво? — казах на следващия път, когато се срещнахме.

— Антон иска да се върнеш при него?

— Не. Пиша книга.

— Така ли? Мен има ли ме вътре?

— Не — засмях се аз.

— Защо не?

— Че защо да те има?

— Защото съм ти гадже.

Отново се засмях:

— Така ли?

Умълчахме, той продължаваше да се усмихва, но не толкова широко.

— Ти как му викаш на това? Шест седмици пиене, телефонни разговори, редовни срещи с чичо Дик и близнаците?

— Не си ми гадже, ти си ми… хоби.

— Виж ти. — Усмивката на лицето му окончателно изчезна.

— Не гледай така — побързах да кажа. — И аз не съм ти гадже.

— Това е новина.

— Аз съм твоята афера с по-възрастна жена. По-скоро съм ти любовница, ако предпочиташ. Няма нищо лошо — окуражих го аз. — Нямам нищо против.

— Значи за теб съм само плът.

— Не — запротестирах, — в никакъв случай! Как само го каза! Не, аз също обичам чичо Дик и близнаците.

Той стана и си тръгна. Не го винях, но и не станах да го гоня. Вече си знаех урока — разхождаше се, докато му мине, и отново се връщаше.

Пийнах от виното си и се замислих за хубави неща, докато — хоп — ето го пак, показва се на вратата и се запътва към масата.

— Много си кибритлия — казах аз. — Седни и си довърши питието. Чипс?

— Благодаря — отговори ми сърдито той.

— Какво ти е? — попитах го любезно.

— Ти не ме приемаш сериозно.

Погледнах го объркано.

— Разбира се, че не. Но и ти не ме приемаш сериозно.

— Може би започвам.

— Недей — помолих го аз. — Ще бъде ужасно.

— Защо?

— Първо — започнах, изброявайки на пръсти, — според мен всички мъже са негодници. Второ, когато започна да броя на пръсти, се разсейвам от цвета на ноктите си и трето, е, видя ли? Загубих си мисълта. Трето, мисля, че всички мъже са негодници. Нямаме никаква надежда. Освен това си прекалено млад за мен. Няма да се получи. Баща ми беше по-млад от майка ми и виж какво стана.

— Били са женени тридесет и пет години — извика той.

— Чуй ме — казах му, — не ме бива за продължителна връзка, нито пък теб. Виж как се караме, защото и двамата сме глупаци. Може да е временно, но сме глупаци. И всичко рикошира у теб.

— Искаш ли да си намеря някоя на моята възраст?

— В никакъв случай. Е, всъщност, да. Но не още.

До: Susan_inseattle@yahoo.com

От: Gemma343@hotmail.com

Относно:Вече се разчува

Франсес пристига и ми заявява:

— Чувам, че пишеш книга.

Боже, кой се е раздрънкал?

— Ще те съдим, да знаеш — продължава тя. — Ще те съдим до последното пени.

Но те не се казват Франсес и Франсис, разбира се. Всички хора в книгата са грижливо замаскирани и въображаемата ми двойка шефове се наричат Габриела и Габриел или лошото и по-лошото ченге.

Ще продължавам да ти пиша.

С обич: Джема

Глава 10

Беше неделя, пазарувах за седмицата и се мотаех между стените от кутии със закуски по щандовете с мюсли и корнфлейкс. Планът ми беше да отуча майка ми от любимата й овесена каша и да я насоча към плодовите закуски, но вместо това започнах да предпочитам кашата: прекрасна и удобна храна, която можеш да приготвиш в микровълнова печка, а я продават и с различни аромати. Пресегнах се и взех една кутия с овесена каша с аромат на банан, когато забелязах мъж, застанал до шоколадовите закуски, който се беше втренчил право в мен и топло ми се усмихваше.

Не беше някое зализано конте, напротив, в подходяща възраст, за да изглежда красив. Като осъзнах какво става, едва не се изсмях на глас; сваляха ме. В ирландски супермаркет! Все едно, че сме в Сан Франциско, помислих си с гордост. И ние можем да флиртуваме между бакалските стоки.

Но младият мъж ми изглеждаше познат…

— Джема?

Боже, той ме познаваше! А аз представа си нямах кой е.

— Джема? — сега вече едновремено се усмихваше и мръщеше и аз изпаднах в паника. Това му е лошото на Дъблин, твърде малък е, че всякакви опити за анонимна страст в кадифено тъмни нощи отиват по дяволите, когато срещнеш безименния си любим между щандовете със зърнени закуски. (Имайте предвид, че съм имала само няколко мъже за по една нощ и когато после съм налитала на тях, не са ми обръщали никакво внимание, което ме устройва напълно.)

О, слава богу, това бе Джони от аптеката!

— О, Джони, извинявай много — от облекчение станах безтегловна и зарязах количката си и овесените ядки, за да му стисна здраво ръката. — Помислих, че съм спала с теб.

— Не, убеден съм, че щях да си спомня.

— Не те познах без бялата престилка.

— При мен все така става.

Една жена, носеща петкилограмова торба с мюсли, мина покрай нас, тръгнала по нейните си работи, и ни изгледа.

Изи пазаруваше за седмицата и се мотаеше между стените от картонени кутии на щанда със зърнени закуски. Планът й беше да отучи майка си от любимата й овесена каша и да я насочи към плодовите закуски, но вместо това Изи придоби вкус към кашата: прекрасна и удобна храна, която можеш да приготвиш в микровълнова печка, а я продават и с различни аромати. Пресегна се и взе една кутия с овесена каша с аромат на банан, когато забеляза един мъж, застанал до шоколадовите закуски, който се беше втренчил право в нея и топло й се усмихваше. Не беше някое зализано конте, напротив, в подходяща възраст, за да изглежда красив. Като осъзна какво става, едва не се изсмя на глас: сваляха я. В ирландски супермаркет! Все едно, че сме в Сан Франциско, помисли си с гордост тя. И ние можем да флиртуваме между бакалските стоки.

— Изи — той я познаваше, а тя не можеше да се сети кой е.

— Изи — сега вече едновремено се усмихваше и мръщеше и тя изпадна в паника. Това му е лошото на Дъблин, твърде малък е, и всякакви опити за анонимна страст в кадифено тъмни нощи отиват по дяволите, когато срещнеш безименния си любим между щандовете със зърнени закуски. (Имайте предвид, че тя бе имала само няколко мъже за по една нощ и когато после бе налитала на тях, не й обръщаха никакво внимание, което напълно я устройваше.)

О, слава богу, това бе Уил от аптеката!

— О, Уил, извинявай много — от облекчение стана безтегловна и изостави количката си с овесените ядки, за да му стисне здраво ръката. — Помислих, че съм спала с теб.

— Не — отговори той, задържайки погледа й. — Убеден съм, че щях да си спомня.

Изведнъж почувства топлината на ръката му, която държеше нейната, и каза, запъвайки се:

— Не те познах без бялата престилка.

— При мен все така става.

Спрях да пиша, облегнах се назад и се загледах в екрана. О Боже, помислих си аз, Изи харесва Уил.

Глава 11

След деня, когато се видяхме на паркинга, повече не се обадих на баща ми. Бях си създала навика да му се обаждам поне веднъж седмично, но толкова бях обидена, че реших да не си давам труда.

Независимо от това, отсъствието му постоянно се чувстваше и ме връхлитаха болезнени спомени. Като нощта, когато превключвах каналите, и Тони Купър се появи на екрана. На мен не ми беше любимец, но баща ми беше луд по него.

— Виж! — Първата ми реакция беше да повикам татко, за да дойде да го гледа, после затворих уста, вълнението ми се изпари, почувствах се глупава, после дойде ред на тъгата. Дали го гледаше с Колет? В техния хол, какъвто и да е той.

Беше болезнено дори да си го представя и веднага насочих мислите си към книгата. Слава на Бога за нея. Наистина беше най-приятното бягство, потъвах в нея и можеха да изтекат часове, и въпреки че Изи и майка й преживяваха тежък момент, знаех, че щяха да настъпят и по-добри времена. Връзката между Хелмут и майката ставаше все по-здрава и двамата бяха започнали съвместен бизнес — внасяха продукти на „Ла Прери“ в Ирландия. Дори обмисляха да построят курорт с минерални бани „Ла Прери“. Междувременно отношенията между Изи и Емет бяха прекрасни — той беше луд по нея, което показваше, като се отнасяше изключително мило с нея и любезно с всички останали, особено с другите жени.

И въпреки че в истинския живот подозирах, че баща ми и Колет се разбират много добре, в книгата ми все още се утешавах и представях живота им като дяволски танци около масата за гладене и постоянни лишения откъм банички със свинско.

И така, един ден в работата телефонът иззвъня. Беше баща ми. Едва не изпуснах слушалката.

— Какво има — попитах аз. — Бременна ли е?

— Какво? Кой? Колет ли? Не.

— Тогава защо се обаждаш?

— Отдавна не съм те чувал. Има ли закон, който да забранява да се обаждам на собствената си дъщеря?

— Татко, за първи път ми се обаждаш, откакто си тръгна, а изминаха пет месеца.

— Стига, Джема, не преувеличавай.

— Истина е. Не си ми се обаждал нито веднъж.

— Сигурно не е така.

— Не си.

— Е, сега ти се обаждам. Как си?

— Добре.

— А майка ти?

— Добре е. Трябва да затварям, имам работа.

— Така ли — беше изненадан, че не искам да говоря с него, но аз бях тъй обидена, че не бях в настроение да го улеснявам. Както и да е, наистина бях заета, бях тръгнала на среща с Оуен.

— Какво мислиш, че ще се случи?

Оуен и аз лежахме в леглото му в блажена премала, оформяйки във въображението си щастливо бъдеще за всеки от нас.

— Ще издадат книгата ти — каза Оуен. — Ще станеш известна и издателите на Лили (крадлата на мъже) ще умират за теб, но ти няма да отидеш при тях, освен ако не се откажат от Лили.

— И Антон ще напусне Лили, и ще се върне при мен, и отмъщението ще бъде мое! Не се обиждай — тупнах го по рамото, за да омекотя думите си. — Защото ти ще се ожениш за Лорна и всички ще бъдем приятели. Ще наемем къща край Дордона и заедно ще прекараме лятната почивка.

— И аз винаги ще те харесвам.

— Именно. И аз също винаги ще те харесвам. Може да станеш кръстник на първото ми дете от Антон. Не, това го задраскай. Отиваме прекалено далеч.

— Как ще си върна Лорна?

— Ти как мислиш?

— Ще ни види заедно и ще осъзнае какво изпуска.

— Точно така! Бързо се учиш, мъничък мой.

— Благодаря ти, скакалчето ми.

Погледнах будилника му.

— Единадесет и десет е. Остава още малко до края на полицейския ми час, да излезем да пийнем нещо.

— Мисля — отговори той.

Прекарах ръка през челото си.

— О, недей.

— Защо да не се срещна с майка ти? Може да ви изведа двете в неделя на обяд. Ако си допаднем с нея, навярно няма да се сърди, че прекарваш повече време с мен.

— Не става. Всеки път, когато й кажа, че ще работя до късно, ще мисли, че съм с теб.

Очаквах пак да се разсърди, но не беше облечен, така че не можеше драматично да си тръгне. Както и да е, предпочиташе да се отдалечава, но не от собствения си апартамент. Всичко с времето си…

По-късно в „Ренардс“, с няколко бързи питиета в стомаха, Оуен попита:

— Аз ще идвам ли на онова готическо парти?

— Не.

— Защо? Срамуваш ли се от мен?

— Да — отговорих, макар да не беше истина. Не знам какво ме прихващаше, когато бях с него. Не можеше да дойде, защото за мен това беше работа; не бях гост на купона на Лесли, а роб.

Избутах стола си назад, та да има място, за да си тръгне обиден.

— Тръгвай си.

Той си тръгна, а аз си допивах виното и си мислех приятни неща, когато сред множеството забелязах един мъж в другия край на бара, който гледаше право към мен и топло се усмихваше.

Не беше някое зализано конте, беше точно какъвто трябва — нали разбирате — на подходящата възраст и освен това — красив. Ситуацията едва не ме накара да се засмея; сваляха ме. В ирландски нощен клуб!

Той тръгна насам. Който не стреля, не улучва.

Познавах го, но не се сещах кой е. Отчайващо познат ми беше, кой по дяволите… ами да, беше Джони Рецептата. В целия си блясък. Приятна топлина се разля в стомаха ми, но може да е било от виното.

— Кой се грижи за магазина? — обадих се аз.

— А кой се грижи за майка ти?

Изглежда му беше много весело.

Кимна към чашата ми с вино и решително заяви:

— Е, Джема, бих искал да те почерпя едно питие, но трябва ли да пиеш, докато взимаш лекарства?

— Не са за мен, глупчо, за майка ми са. — Беше ме хванало повече, отколкото си мислех.

— Знам — намигна ми той.

— Знам, че знаеш — намигнах му в отговор.

— Извинявай — Оуен се провря заднишком с мрачно лице, избутвайки лакътя на Джони с риск да разлее халбата му.

— Оставям те на него — Джони ми хвърли поглед, който казваше: „Приятелят ти е май ядосан“ и пое обратно към групичката си. — Радвам се, че се срещнахме, Джема.

— Кой, по дяволите, е тоя? — раздразнен попита Оуен.

— Един, по когото си падам — какво ме прихващаше? Нямаше нужда да го казвам, дори и да беше вярно.

А може би беше.

Оуен ме удостои със застрашителен поглед.

— Джема, харесвам те, но с теб имам повече неприятности, отколкото си заслужава.

— Създавам ти неприятности? — безгрижно попитах. — Ха! А ти се връщаш на сцената по-често и от Франк Синатра.

— Пияна — започнах да изброявам на пръсти. — Незряла. Неразумна — замълчах за момент. — Става дума за мен. Обикновено не съм такава.

Спрях, очите ми внезапно се изпълниха със сълзи.

— Не зная, Оуен. Полудявам ли? Не харесвам това, в което се превръщам, когато съм с теб.

— Нито пък аз.

— Разкарай се.

— Ти се разкарай — отговори той и взе лицето ми в шепите си с необичайна нежност. Силно ме целуна по устата — целуваше се така приятно, — после с целувки изтри сълзите ми.

Глава 12

Седмицата, през която беше празненството на Лесли Латимор, представляваше седем дни в ада. Когато Бог е създавал света, със сигурност не е работил така усърдно като мен.

Първия ден…

Станах посред нощ, за да отида с колата до Офали. Купища неща за вършене, като се започне от външното осветление, за да превърна целия замък в блещукащ скъпоценен камък, все едно дошъл от далечния Космос.

Всичко вървеше като по вода, докато на Лесли не й хрумна, че иска да боядисаме външните стени на замъка в розово. Попитах собственика, г-н Еванс-Блек, и той ми отвърна да се разкарам. Буквално. Не беше какъв да е човек, а типичен англо-ирландец.

— Разкарай се, разкарай се — крещеше той. — Пръждосвай се, мръсна простачке и остави на мира хубавия ми замък.

Закри лице с ръце и жално попита:

— Късно ли е да се откажа от сделката?

Върнах се и съобщих на Лесли, че не става.

— Тогава сребърен — отсече тя, — щом не иска розов. Върви и го питай.

И знаете ли какво? Трябваше. Въпреки че имаше опастност той да ме убие. Налагаше се, защото това ми беше работата.

Когато се върнах с новината, че сребърното е еднакво неприемливо, Лесли с лека ръка реши:

— Ами хубаво, ще намерим друг замък.

Употребих много дълго време и цялата си дипломатичност, за да я убедя, че не, няма как да намерим друг замък. Не само че беше прекалено късно, но и вече се беше разчуло…

На втория ден…

Станах посред нощ, за да отида с колата до Офали. Животът щеше да бъде далеч по-лесен, ако можех да спя там, но pas de chance (Pas de chance — никакъв шанс (фр.). — Б. пр. ). Майка ми не би се съгласила при никакви обстоятелства.

Имаше толкова работа — облеклото, цветята, музиката — сякаш организирах сватба. Истерията беше същата. Трябваше да подредим всичко в съответния стил, да приготвим роклята със заострени ръкави, островръхите обувки и шапка. Но докато се въртеше пред огледалото, Лесли постави замислено пръст на устните си и рече:

— Нещо липсва.

— Изглеждаш великолепно — извиках аз, сякаш адската геена се отваряше. — Нищо не липсва.

— Има нещо — повтори тя, поклащайки се наляво-надясно като малко момиченце. Ужасно, като помислиш, едновременно се гледаше в огледалото и се любуваше на себе си. — Сетих се! Искам перука, буйни къдрици, които да се спускат като водопад от короната на главата ми, чак до гърба.

Дизайнерката и аз преживяхме момент на отчаяние, после тя се покашля и се осмели да каже, че островръхата шапка ще трябва да бъде голяма колкото кофа, за да се задържи върху „водопада“ от къдрици. Като чу това, Лесли се обърна към мен и ми кресна:

— Измисли как да стане! За какво ти плащам?

Казах си на ум: „Дребна работа, ще попроменя законите на физиката. Може да си кажем по някоя дума с добрия стар господин Нютон.“

Тя тихо се засмя и добави:

— Сигурно ме мразиш, Джема. Имаш ме за разглезена малка кучка, хайде, признай си, знам, че е така.

Но аз само широко отворих очи и отговорих:

— Лесли, стегни се, не ставай глупава. Това ми е работата. Ако приемах всичко лично; щях да съм в друг бранш.

Естествено, исках да кажа: „Да, мразя те, мразя те, МРАЗЯ ТЕ СЪС СТРАШНА СИЛА! Проклинам се, че приех тази гадна работа, не си струва парите и сигурно ти е ясно, че колкото и заострени да са ръкавите и обувките ти, никога няма да са така остри, като НОСА ти. Знаеш ли как те наричаме? ТОМАХАВКАТА, ето как. Понякога, като се втурнеш насам, ми се струва, че някой е запратил брадва към мен. Ами да! И все пак понякога ме е яд, че баща ти е толкова мил с теб, та ми се иска да съм на твое място.“

Но, разбира се, не го казах. Ако някой лошо си счупеше крак и му трябваше стоманена шина, за да го държи неподвижен, можеше да вземе част от гръбначния ми стълб.

Като допълнение към напрежението, трябваше да записвам какво ли не и вече имах всички симптоми на преумора. По същия начин се чувствах, когато се отказвах от цигарите. През цялото време мислех за тях и ходех като замаяна.

Това ли означава да те мъчи творческа треска?

На третия ден…

Станах посред нощ, за да отида с колата до Офали. Фризьорът, който щеше да направи „водопада от къдрици“ на Лесли, беше пристигнал, а аз ръководех окачването на огромни ивици от розова коприна, спускащи се от тавана към пода, когато чух някой да боботи:

— Значи това е жената, която харчи всичките ми пари.

Извърнах се. Боже, беше Пачката! И госпожа Пачката, царица на харченето на пари.

Пачката беше дебел и засмян — ще речете, че се гордее с благоразположението си към другите и непосредствения си начин на общуване. Ужасяваше ме: усещах как веселото му настроение може да се стопи за секунда и виждах как нарежда на „момчетата си“ да затворят някого в някой изоставен зимник, „за да му дадат урок“.

— Г-н Латимор. Радвам се да се запозная с вас — излъгах аз.

— Я ми кажи, изкарват ли се добри пари от организиране на празненства? — попита той. Хващам се на бас, че ако срещне кралицата, ще я пита падат ли пари от царуването.

Изкикотих се от ужас.

— Не мен трябва да питате.

— Кого тогава?

О, Боже.

— Ония двамата? Франсис и Франсес? — продължи да разпитва той. — Злите близнаци? Те ли грабват цялата печалба?

Какво можех да кажа?

— Да, г-н Латимор.

— Не си давай труд да ми викаш „господин“, няма нужда да се церемониш с мен.

— Ако сте сигурен, добре, ъъъ, Пачка.

Шавливите очички на госпожа Пачка се стрелнаха към нас, последва кратка пауза, след която Пачката рече:

— Името ми — изрече го със смразяващо спокойствие — е Лари.

Исусе, отидоха ми колената.

На четвъртия ден…

Станах посред нощ, за да отида с колата до Офали. Машината за вятър, която щеше да развява драпериите, беше пристигнала, мебелите бяха на път, правеше се нова, заострена шапка, колкото кофа, Андреа и Моузес бяха дошли да ми помогнат и ситуацията сякаш не беше така застрашително неконтролируема, докато Лесли не се появи.

— Спалните са прекалено обикновени! Трябва да се украсят!

Хванах я за ръката, погледнах я в очите и процедих през стиснатите си зъби:

— Няма. Време.

И тя ме изгледа продължително.

— Намери. Време. Искам ония неща, дето са над леглата, да приличат на мрежи за комари. Да са в сребристо.

Сетих се за Пачката и за коленете си.

— Телефонът — извиках на Андреа и тя замалко не го изпусна. — Извини ме, ще трябва да закупя всичкото сребърно ламе в Ирландия.

Трябваше да се обадя на всеки производител на дрехи, когото познавах. Приличаше на евакуацията на Дюнкерк.

На петия ден…

Станах посред нощ, за да отида е колата до Офали. Огледалата пристигнаха, но половината не бяха оцеляли при пътуването. Неприятно положение, което се опитваше още да се влоши; това не бяха обикновени огледала, а от италиански кристал. Но имено сребристата ламена мрежа против комари разбиваше сърцето ми. Единствено неколцина самотни шивачи бяха готови да се заемат с работата за толкова кратко време, така че сама уших проклетите неща. Работих през цялата нощ, не можах да си отида вкъщи — предложих на майка ми да изпратя кола да я доведе в замъка, но накрая след като я уверих, че това няма да се повтори, тя се съгласи да изтърпи една нощ сама.

На шестия ден…

Денят на празненството. Не бях спала, пръстите ми целите бяха изпободени, но се държах. Стисках зъби. С ухо на земята и пръст на пулса. Справях се с всичко, включително и с двама тъповати на вид главорези, които се появиха с твърде тесните си костюми. Биячи, корави типове.

Привиках Моузее.

— Виж ги тия двамата. Не можем ли да имаме охранители, които да не изглеждат като социопати?

— Тези ли? Това са братята на Лесли. — Моузес се втурна да посреща свирачите на лютня, за да им раздаде клиновете и пантофите с пискюли.

През останалата част от деня и нощта имаше върволица от хора, които се приближаваха към мен с думите:

— Джема, някой е припаднал в коридора.

— Джема, имаш ли някакви презервативи?

— Джема, Пачката иска чаша чай, но Еванс-Блек се е барикадирал в стаята си и не си дава чайника.

— Джема, освиркват свирачите на лютня, грозна гледка.

— Джема, никой не носи никаква дрога.

— Джема, братята на Лесли ще се избият до смърт.

— Джема, госпожа Пачка прави секс с мъж, който не е г-н Пачка.

— Джема, дамските тоалетни се запушиха и Еванс-Блек не дава гумения звънец.

— Джема, Еванс-Блек се сърди за мръсотията.

И на седмия ден…

Излъга майка си, че трябва да се върне за операцията по почистването, като всъщност Андреа и Моузес свършиха работата. Вместо това отиде при Оуен и каза:

— Искам да се любя с теб, но нямам сили. Имаш ли против аз само да си лежа, а ти да свършиш работата?

— Нищо ново.

Което не беше вярно; беше много изобретателна и енергична в леглото с Оуен. Но нищо, той направи, каквото го помолиха, после тя си направи печена филийка със сирене, легна на канапето и се загледа в „Били Елиът“.

Глава 13

Изи пийваше виното си, отдадена на приятни мисли, когато сред множеството забеляза един мъж, който гледаше право към нея и топло й се усмихваше.

Не беше някое зализано конте, беше точно какъвто трябва — на подходящата възраст и при това красив. Това, което се случваше, почти я накара да се засмее; сваляха я. И то в ирландски нощен бар!

Ето го, идваше. Който не стреля, не улучва!

Тя обаче го знаеше отнякъде, но не можеше да се сети откъде. Беше й до болка познат, кой по дяволите… ами, разбира се, беше Уил Рецептата. В пълния си блясък. Почувства как в стомаха й се разлива топлина, но нищо чудно да беше от виното.

— Кой се грижи за магазина? — обади се тя.

— А за майка ти кой се грижи?

И двамата весело се засмяха.

Той кимна към чашата й с вино и жизнерадостно каза:

— Е, Изи, много бих искал да те почерпя едно питие, но трябва ли да пиеш, докато взимаш лекарства?

— Не са за мен, глупчо, за мама са. — Беше я хванало повече, отколкото предполагаше.

— Знам — смигна й той.

— Знам, че знаеш — смигна му тя в отговор.

Изи определено го харесваше. Ставаше нещо странно: действието в книгата вървеше все по-напред от мястото, където бе започнало. Хората се бяха променили. Майката, бащата и „аз“ бяха станали различни и се превърнаха в самостоятелни личности. На това му викат магията на писането, но на моменти става много дразнещо. Бях приготвила един стабилен предприемач за Изи, но тя упорито продължаваше да харесва човека от аптеката, което изобщо не бях предвидила. Безочливо от нейна страна. О, Боже, къкъф дзвер създадъх? (Нали тъй говори доктор Франкенщайн.)

Трябва да си призная, че всеки път, когато напишех нещо хубаво за „Уил“, ми се струваше, че изневерявам на Оуен. Как щеше да преглътне, че аптекарят, а не той, е прототип на романтичния ми герой? Но има ли значение? Докато завършех книгата, Оуен и аз отдавна щяхме да сме се разделилили. Всъщност всеки път, когато се срещахме, имах чувството, че е за последно.

В същото време, колкото повече пишех за него в книгата, толкова повече истинският Джони Рецептата идваше на фокус, сякаш беше полароидна снимка. Под бялата му престилка се криеше великолепно тяло. Забелязах го в петък вечер, защото носеше дрехи. Нормални дрехи. Хубави дрехи, вместо бялата си престилка, с която не приличаше на нищо.

Има ли си приятелка, питах се аз. Знаех, че не е женен, защото го спомена по едно време, докато и двамата оплаквахме нещастното си съществувание. Но нищо не говореше, че няма приятелка — само че кога изобщо се срещаше с нея? Изглежда никога, освен ако тя не беше от онези загадъчни верни жени, които „остават с него“, докато брат му оздравее и тежките за него времена отминат.

Седмицата след празненството на Лесли трябваше да изпълня една рецепта (мехлем против възпаление, мама си беше разтегнала мускула на ръката, само Бог знае как — навярно натискайки дистанционното?) и за първи път се стеснявах да срещна Джони. Докато слизах от колата, почувствах, че ме гледа от предната част на магазина. Естествено се спънах.

— Здравей, Джема — усмихна ми се той и аз му отвърнах. В него имаше нещо много мило. Такива приятни маниери. Нека ви кажа, че не изглеждаше като в „Ренардс“, където беше малко екзалтиран и дързък. Синдромът „Пепеляшка“: изведнъж осъзнах, че е изтощен. Откакто го познавах, работеше по дванадесет часа на ден, шест дни в седмицата и въпреки че беше любезен с клиентите си, не ми изглеждаше в много добра форма. Само да не се налагаше да работи толкова много…

Подадох му рецептата си и казах:

— Как е брат ти?

— Ще мине много време, преди да се изправи на крака. Виж, нали не съм обидил приятеля ти онази вечер в „Ренардс“?

Поех си дъх.

— Той не ми е гадже.

— Ами… добре.

Никак не ми идваше наум откъде да започна да обяснявам странната си връзка с Оуен, така че шеговито казах:

— Да, имам навика да целувам мъже, които не са ми гаджета.

— Чудесно. Значи и аз може да имам късмет — това думи на мъж с приятелка ли бяха?

— Не искаш ли да ми бъдеш приятел? — идеята беше да прозвучи като шега, но първо неговото лице се обля с червенина, после моето. Притихнали и мълчаливи, излъчвахме червенина един срещу друг и аз започнах да се потя.

— Боже — опитах се да спася положението със скорострелната си мисъл, — върху нас двамата може да се опържи омлет.

Той се засмя с облекчение.

— И двамата се прекалено възрастни, за да се изчервяваме така.

Глава 14

След като изтощителното празненство на Лесли беше приключило, можех да се съсредоточа върху книгата си, която вършеше много добре; по моя преценка бях написала три четвърти от текста. Имах и други поръчки, но не така обсебващи като рожденния ден на Лесли и единственото петно на хоризонта, но доста голямо, беше майка ми. Подозирах, че никога няма да одобри издаването на романа ми, затова не спирах да си повтарям, че това е най-старата човешка история. А и героите вече не приличаха на нас.

През ума ми минаваха всевъзможни страховити неща, че ще трябва да издам книгата си под псевдоним и да наема актриса, която да се представя за мен. Но тогава нямаше да мога да натрия носа на Лили и да покажа на Антон успеха си. Исках да ме снимат (Ура!) в разкошния ми дом. Щеше ми се хората да ме питат: „Онази Джема Хоган ли сте?“

За съвет се обърнах към Сюзан.

— Нека сме справедливи към майка ти — отговори тя. — Не боли, ако я попиташ.

Точно тук грешеше.

Повдигнах въпроса през паузата за реклами.

— Мамо?

— Да?

— Мисля да напиша книга.

— Каква книга?

— Роман.

— Какъв роман? За Кромуел?

— Не…

— За еврейка в Германия през 1938?

— Слушай. Изключи за момент телевизора и ще ти кажа.

До: Susan_inseattle@yahoo.com

От: Gemma343@hotmail.com

Относно:Имам новини

Скъпа Сюзан,

Послушах съвета ти и я питах. Нарече ме кучка. Направо не вярвам, а и тя — също. Най-лошото име, с което е наричала някого, е „госпожичка“ или „парцал“. Дори и Колет не нарече „кучка“.

Но докатото майка ми слушаше фабулата, устата й се отваряше все по-широко и очите й се ококорваха все повече. Изражението й беше на човек, който има много да каже, но ужасният шок го е накарал да онемее и накрая, с последни усилия, думите са се пръкнали от дъното на душата му.

— Ах… ти малка… — дълга драматична пауза, докато думата премине през тесни незнайни коридори, подобни на кулисите на рок концерт, след което напира нагоре, нагоре, нагоре (давай, давай, давай) към светлината, — КУЧКА!

Стори ми се, че ме е ударила през лицето, после установих, че наистина е така. Имах ивица на лицето от ръката й. После ме хвана за ухото и наистина ме заболя.

— Искаш целият свят да разбере как са ме унижили.

Опитах се да обясня, че не става дума за нея и баща ми, поне вече не и че това е най-старата човешка история. Но тя грабна снопчето листи, които бях отпечатала за нея.

— Това ли е? — изръмжа тя. (Да, изръмжа. Моята майка.) Опита се да го разкъса на две, но беше прекалено дебело, така че го раздели на по-малки части и тогава наистина му видя сметката. Като див звяр. Кълна се в Бога, че виеше и ме достраша, да не започне да го хапе със зъби. Да го изяде.

— Сега — обяви тя, когато страниците се бяха превърнали в ивички и парченца, разпилени из цялата стая като след снежна буря, — край с книгата.

Нямах кураж да обясня, че всичко го има и в компютъра.

— Ухото още ме боли. Наистина съм трескав творец.

С обич: Джема

Това ужасно влоши отношенията ми с мама. Чувствах се виновна и засрамена — но и много възмутена. Което ме караше да се срамувам още повече. И все пак не исках да престана да пиша. Ако наистина я обичах, нямаше ли просто да ликвидирам романа? Но — тук можеш да ме наречеш егоистка — чувствах, че съм се отказала от много неща и един глас в мен нашепваше: Ами аз?

През това време майка ми, която беше започнала да бележи напредък, отново стана подозрителна и се опитваше да контролира всяка моя стъпка. Нещо трябваше да се случи — както и стана.

Беше обикновен работен ден, хвърчах наоколо като работлива пчеличка, обличах се, когато тя ме приклещи в ъгъла.

— Кога ще се прибереш довечера?

— Късно. В единадесет. На вечеря съм в новия хотел до пристанището. В който смятам да проведа конференцията.

— Защо?

— Защото — въздъхнах, вдигайки чорапогащите си, — трябва да опитам храната в хотела и да се уверя, че е подходяща за конференцията. Можеш да дойдеш с мен, ако не ми вярваш.

— Не казвам, че не ти вярвам, просто не искам да ходиш.

— Е, няма как, нямам избор. Трябва да си гледам работата.

— Защо?

— Имам да плащам ипотека.

— Защо не продадеш онзи стар апартамент и да дойдеш да живееш тук?

АААААААААААААААААААААА! Най-лошият ми кошмар.

Нещо ми прищрака.

— Ще ти кажа защо — отговорих малко по-силно, отколкото трябваше. — Ами ако татко се ожени за Колет и се наложи да се изнесем оттук? Ще се радваме да имаме къде да живеем.

На секундата съжалих. Устните й побеляха и помислих, че ще получи нов фалшив сърдечен удар. Започна с усилие да си поема дъх и посред хриповете каза:

— Това не може да се случи.

Въздъхна, после пак се запъхтя и за голяма моя изненада, каза:

— Може да се случи. Минаха шест месеца, откакто не е вдигнал телефона. Не го е грижа за мен.

И знаете ли какво? На следващия ден, сякаш му бе дошло времето, пристигна писмо от татковия адвокат с молба за среща, за да се обсъди временно финансово споразумение.

Прочетох го, после го подадох на майка ми, която го гледа дълго, дълго време, преди да заговори.

— Това значи ли, че ще продаде къщата ми и ще ме остави на улицата?

— Не знам — Бях много притеснена, но не исках да я лъжа. — Може би. Може да ти я остави, ако се откажеш от други претенции.

— Към какво?

— Към приходите му, към пенсията му.

— А от какво ще живея? От въздуха ли?

— Аз ще се грижа за теб.

— Няма да ти се наложи — тя се втренчи през прозореца. Никога не бе изглеждала така объркана и смазана. — Грижих се за дома му през целия си живот — разсъждаваше на глас тя. — Бях му готвачка, чистачка, любовница и майка на детето му. Нямам ли никакви права?

— Не знам. Трябва да наемем адвокат.

Нещо, което трябваше да направя преди много време, но все се надявах, че няма да се стигне дотам.

Нова тишина.

— Ами тази твоя книга? В каква светлина представяш баща си там?

— В лоша — правилен отговор.

— Сега съжалявам, че я скъсах.

— Колко съжаляваш? — попитах предпазливо.

— Не би могла да я напишеш отново, нали?

До: Susan_inseattle@yahoo.com

От: Gemma343@hotmail.com

Относно:Тя каза да!

Каза, че иска татко да се засрами и да си получи заслуженото, че така и така всички знаят в какво положение се намира и даже може да се появи в предаването на Триша, че и там да посрами баща ми. И познай какво? Завърших книгата си! Мислех, че героите ми има още дълго да се лутат, но всичко някак попадна на мястото си. Стоях до шест сутринта да я пиша. Е, накрая завършва малко като в приказка и щях да се смея, ако беше книга от някой друг, но, както всичко в живота, различно е, когато става дума за теб.

С обич: Джема

Позвъних на баща ми да разбера в какво се състои временното финансово споразумение. Страховете ми се потвърдиха: искаше да продаде къщата, за да може да купи друга, където да настани Колет и хлапетата й. Мама и аз наехме семейния адвокат Бреда Суийни.

— Баща ми иска да продаде къщата. Може ли да го направи?

— Не и без съгласието ви.

— Което няма да получи — отсече мама.

Изразих приятната си изненада, защото винаги бях подозирала, че законът в подобни случаи е несправедлив към жените. Сега явно беше на тяхна страна.

Но да не прибързвам. Бреда продължаваше:

— Но ако сте били разделени от една година, може да реши да ви съди и да пледира становището си.

— Което е?

— Че сега е длъжен да издържа две семейства и голяма част от собствеността му е обвързана с дома на предишното му семейство. Обикновено съдията постановява къщата да се продаде и получената сума да се раздели.

Обзе ме страх, а мама попита, по-скоро пошепна:

— Означава ли това, че ще загубя дома си?

— Ще имате пари, с които да си купите нов. Не непременно петдесет процента от приходите, съдията ще определи колко, но все нещо ще получите.

— Но това е домът ми. Живея там от тридесет и пет години. Какво ще стане с градината ми?

Постепенно изпадаше в истерия. И не беше единствена. Цените на къщите в Ирландия бяха толкова високи, че дори и да получеше половината от парите, майка ми нямаше да успее да си купи дом, макар и далечно подобие на сегашния.

Цялата история все повече се влошаваше. Майка ми беше на шестдесет и две, жена в залеза на възрастта си, която щеше да бъде лишена от дома, в който беше живяла през повече от половината от живота си, и обречена да обитава мизерно апартаментче извън Корк.

— Но нали баща ми ще трябва да продължи да я издържа? — попитах аз.

— Не е задължително. По закон Морийн ще получи толкова, колкото да поддържа живота си, без да го подобрява. — Бренда направи жест на безсилие. — Колкото да не остане съвсем без пари.

— Успокоителните ми са на свършване — каза майка ми, когато се прибрахме. — Не искам да оставам без тях. Не и сега, не и при тези новини. Ще отидеш ли до аптеката?

— Добре. — Установих, че изпитвам странно чувство. Не бях виждала Джони от две седмици, от внезапния ни флирт, когато се спънах, докато влизах, и от безумния ни разговор след това.

Защо се колебаех да го видя? Сама не знаех. В крайна сметка беше симпатичен. Явно осъзнавах, че не постъпвам добре. Оуен — за добро или зло — ми беше приятел и не беше честно спрямо него да флиртувам с Джони. Не и ако не възнамерявах да предприема нещо. Да скъсам с Оуен и храбро да атакувам аптекаря, с цел да изпълни нещо повече от рецептата ми. Всъщност нали това възнамерявах?

Едно беше докато съм с Оуен, да си фантазирам на глас за Антон. Джони беше нещо различно; Беше истински. И наблизо.

Интересуваше се от мен.

Знаех, че имам шансове, и това караше стомаха ми да става на топка (приятна обаче), и все пак се страхувах. Не знаех защо. Ясно ми беше, че източникът на страховете ми не е Оуен.

Глава 15

Нито дума за Миранда Инглънд, която беше сред десетте най-добри автори от януари насам, но Джоджо нямаше да тъгува. Нищо не провокира древния инстинкт да пръскаш пари, както добрата новина. Почти.

— Манодж, излизам. Може да се позабавя.

— Да си търсиш нов цвят на лак за нокти ли?

Един от приоритетите, които Джоджо никога не изгуби: значението на грижата за ноктите.

— Лак за нокти, чанта, кой знае? Харчи ми се.

Жаждата й не трая дълго. Навън, на обляната от слънце улица, едно бледосиньо кожено сако на витрината на „Уисълс“ привлече погледа й. В момента, когато го пожела, устата й пресъхна.

Влезе, намери своя размер, взе го в ръце и го погали, сякаш беше животинче. Материалът беше тънък и еластичен като човешка кожа и беше така прекрасен, че чак й премаля. Беше изключително скъпо, непрактично и нямаше да изтрае повече от един сезон; всички щяха да й се смеят, ако го носи и следващата година — но кой го беше грижа?

В миг го облече, намери огледало и изведнъж очарованието се изпари. Правеше гърдите й да изглеждат все едно ги е надула с велосипедна помпа. Видът й ставаше неприличен. Марк, естествено, щеше да го хареса, но къде щеше да го облича с него? В собствения си хол? В спалнята? В кухнята?

Във въображението си вече беше купила сакото, беше го занесла вкъщи в голямата си чанта и го бе облякла два пъти — единия, за да направи впечатление на сестрите Уайът. Но сега промени решението си. Беше твърде скъпо за дреха, която никога нямаше да облече извън апартамента си. Не се беше отказала напълно, но щеше да си помисли. Това ли е зрелостта, запита се тя. Ако е така, не я чакаше с нетърпение.

След като се върна в кабинета си, Манодж я посрещна с думите:

— Суийтмън Усмивката те търсеше.

Тя погледна към сандвича си с копнеж, но Джим щеше да й отнеме само минутка. Изтича до кабинета му.

— Какво има?

— Страхотна новина. Влизай. Седни.

— Обядът ми ме чака. Мога ли да чуя страхотната новина и права?

— Упорита си като магаре. Брент Моди лиани от Асоциацията на творците иска да се работи с нас. С „Липмън Хай“.

Брент беше агентът американец, посредник на сделката с „Мирамакс“.

— Ако имаме някого в Лос Анджелис, за да отстоява правата ни, ще бъде далеч по-лесно да пробутаме книгите си в ръцете на холивудските продуценти. Може да е от полза и за теб. „Любовта и фереджето“ го заинтригува. Отвори му очите за мащаба на работата ни тук.

— Убеди ме. Ще седна.

— Пристига следващата седмица с един колега. Ще обядваме в някое лъскаво място.

— Кои?

— Ти, аз и те.

Не спомена Ричи Гант. Супер!

— Знаеш ли какво? Книгата на Миранда е ИДЕАЛНА за Холивуд. Ексцентричните комедии никога не излизат от мода. А „Церовете на Мими“ е готова за екран.

Джим се засмя на ентусиазма й.

— В последно време изцяло привлече вниманието на Хауърд Хюс върху нас, нека довечера да излезем да пийнем нещо и да празнуваме.

Тя обмисли поканата. Нямаше никакви ангажименти. Марк беше на училищната пиеса на Софи.

— Дадено.

— Отказа ли се от хипнотерапевта?

— Не. Всъщност да. Обичам да пуша. Аз съм пушач. Въпреки че сме изчезващ вид.

— Да, на изчезване сте.

— Не бъди толкова ревностен пуритан.

Щом се върна в кабинета си, изяде сандвича си и си провери електронната поща. Имаше писмо. От Марк.

До: Jojo.harvey@LIPMANAIGH.co

От: Mark.avery@LIPMANAIGH.со

Относно: Понеделник вечер?

Позволяваш ли да ти го напиша? Извинявай за този уикенд. Родителите ми имат златна сватба. Довечера е училищната пиеса на дъщеря ми. Желая ти приятен — но не чак толкова — уикенд без мен.

Целувки:

М.

П.П.Тамочеби

Въпреки че трудно успяваха, през изминалите месеци тя и Марк прекарваха все повече време заедно. Виждаха се най-вече в неделя, Шейна ги канеше на изискани обеди, понякога заминаваха заедно: отскочиха до Бат за двудневна ваканция по Великден, където се насладиха на обилен секс между професионално колосаните чаршафи и излизаха на безцелни разходки из улиците, хванати за ръце, уверени, че са толкова далеч от Лондон, та никой няма да ги види. Накрая Марк побърза да се върне при семейството си, за да ги заведе в Австрия на ски за седмица и това беше идеално за Джоджо. Беше прекарала четиридесет и осем часа плътно до него, но сега той щеше да обърне внимание на семейството си, така че тя да не се чувства виновна.

— Мислиш ли, че ските са хубава идея? — беше го попитала тя. — Хлапетата ти са малко склонни към злополуки. И не правеха ли прекалено много сирене в Австрия?

— Това е в Швейцария. Вие, американците, нищо не знаете за Европа.

— Много грешиш — тя закачливо докосна чатала му с върха на обувката си, — знам за датските бисквити. Също и за шведските масажи. Известна ми е испанската муха — увеличи натиска на крака си и започна нежно да го движи напред-назад. — И освен това — добави тя прелъстително — знам всичко за френската целувка.

— Така ли?

— Абсолютно всичко.

Мълчаливо наблюдаваха как кракът й се надигна, избутван от нещо, което нарастваше под него.

— Покажи ми — помоли я той.

— Не. Не и преди да се извиниш.

Той се извини.

След нощта с италианците, когато без да иска беше останал до сутринта, Марк преспиваше у Джоджо горе-долу веднъж седмично. Каси не се оплакваше, че той не се прибира вкъщи и Джоджо беше изумена от безразличието й.

— Какво й казваш?

— Че говоря със Западния бряг или развличам издатели и не ми се иска да я безпокоя, като залитам в три сутринта, когато тя има работа на другия ден.

— И тя ти вярва?

— Така изглежда. Само ме моли да я предупредя преди полунощ, за да сложи веригата на вратата.

— Къде мисли, че спиш?

— На хотел.

— Аз не бих ти повярвала в никакъв случай. Категорично. Ако съпругът ми изведнъж започне да отсъства по цели нощи, а работата му не се е променила, ще го почна с манивелата и няма да спра, докато не получа точни отговори.

— Не всички са като теб, Джоджо.

— Да. — Освен това тя разбираше, че понякога за хората е болезнено да видят това, което става под носа им. Мъчително е. А тя не искаше да причини болка на Каси, нито на някой друг. Какво да направи? Да престане да се среща с Марк? Невъзможно.

До: Mark.avery@LIPMANAIGH.со

От: Jojo.harvey@LIPMANAIGH.co

Относно: Приятен уикенд?

Понеделник вечер става. Много е далече, но нищо. Какво искаш да кажеш с това „приятен уикенд“? Как мога приятно да прекарам уикенда? Никога няма да ти простя как се отнесе с мен на рождения ми ден.

Целувки: Дждж

П. С. Мочебита също

Преди четири седмици, на дванадесети май, Джоджо навърши тридесет и три. Известно време преди това Марк й каза:

— Ще те заведа някъде за рождения ти ден.

— Наистина ли? — пламна тя от радост заради досетливостта му. — Къде?

Той не й отговори веднага.

— В Лондон.

— В Лондон ли? В този Лондон?

Прцеди да успее да му каже да се разкара, той й подаде лист хартия.

— Това е програмата.

— „Клариджис“! Винаги съм искала да спя в „Клариджис“! — той отдавна вълнуваше фантазията й: представяше си Англия в стил Агата Кристи — чай със сметана, високомерни икономи, разходки в провинцията за чай с някоя ексцентрична пралеля, от тези, които носят фамилните бижута, докато обработват градината.

— Знам — отговорни той.

Беше толкова развълнувана, че за момент почти бе готова да се разплаче, но после реши, че не бива.

— Апартамент! Обичам те.

Тя го прочете отново:

— Бонд Стрийт е неприлично скъпа.

— Знам.

Тя го загледа с възхищение:

— Какъв кавалер.

Беше идеалният уикенд. Когато пристигнаха, в стаята ги чакаха шампанско и цветя. Любиха се почти шест пъти, дори в плувния басейн, тъй като бяха единствените посетители — тя не искаше, струваше й се перверзно, но той я доведе до такова състояние, че не я беше грижа.

Търпеливо пое с нея от магазин на магазин. Тя знаеше, че му изглеждат еднакви, но той слушаше внимателно, докато тя му показваше къде шевът е черен и къде — бял, и колко различна става от това дрехата. Долови, че леко започва да се отегчава, докато тя се колебаеше между жакет с ивици на рамената и друг с ивици по ръкавите. Тогава Марк отсече, че ще й купи и двата.

— О, разбрах — засмя се тя, — домъчняло ти е за мебелите в апартамента. Трябва да се върнем и отново да ги огледаме.

Пиха следобеден чай в салона с изглед към градината, пиха шампанско с късния обяд, сервиран от камериера в стаята им. Единственият неприятен момент беше, когато я поведе да разгледа пръстените в „Тифани“.

— Може би ще си избереш някой — предложи той.

— Не ставай глупав — сопна се тя и изведнъж я хвана яд. Последното нещо, за което й се искаше да мисли през това скъпоценно време, бе, че е женен.

Същата вечер в ресторанта, докато разглеждаха менюто, той взе ръката й.

— Марк — намръщи се тя, — всички ни гледат.

— Какво искаш да кажеш?

— Докато сме в Лондон, трябва да сме предпазливи.

— Предпазливостта е най-опасното нещо за жена като теб.

Тя избухна в смях.

— „Лунатици“? Никлъс Кейдж не казва ли това на Шер? Нали не греша?

Марк въздъхна.

— Исках да решиш, че аз съм го измислил. Ти си най-изумителната жена, която някога съм срещал. Знаеш всичко.

До: Jojo.harvey@LIPMANAIGH.co

От: Mark.avery@LIPMANAIGH.со

Относно: Рожден ден

Не ти ли хареса?

До: Mark.avery@LIPMANAIGH.со

От: Jojo.harvey@LIPMANAIGH.co

Относно: Хареса ли ти?

Да. Изключително много. Никога няма да ми се случи нищо по-хубаво.

Глава 16

18:30, петък, в „Дилижанс“

Много хора се появиха за празничната почерпка — в крайна сметка фирмата плащаше. Ричи Гант се стрелкаше като гладна акула, опитвайки се да вземе участие, но в центъра на вниманието бяха Джоджо и Джим, седнали заедно, подобно на крал и кралица, отпиващи мартини с водка.

— Виж, не е толкова зле — отбеляза Джим. — Спомням си времето, когато разчитахме на теб всяка петък вечер.

— Прав си. — Джоджо беше опиянена и щастлива. — Прекарвам си страхотно. Дали пък не се дължи на алкохола, но какво съм се заоплаквала. Ами с теб какво става, Джим? Как е Аманда?

— Джоджо, много си изостанала. Аманда ме разкара преди седмици.

— Така ли? Извинявай. Имаш ли нова приятелка?

— Засега тече прослушване. Но още нямам.

Последва странна, кратка пауза и водена от шестото си чувство, Джоджо каза:

— Не ме питаш имам ли си приятел.

Настъпи ново неловко мълчание и Джим отговори:

— Защото знам, че имаш.

Времето спря.

— Знам за Марк.

Повдигна й се, сякаш се намираше в скоростен асансьор, който внезапно беше спрял.

— Той ли ти каза?

— Сам се сетих.

— Значи ти е казал. Кога?

— Днес.

За секунди тя напълно изтрезня и я хвана яд на Марк. Не трябваше да разкрива тайната им, не само той можеше да загуби, ако истината за отношенията им станеше обществено достояние. Нямаше да се отрази добре на бъдещето й в издателството. Спомни си колко близки бяха Джим и Ричи Гант и изведнъж й прилоша.

Марк трябваше да й каже! Някой знае нейните тайни, тя е в неведение — това я поставяше в крайно неприятно положение.

— Не бъди прекалено строга с Марк. Имаше нужда да сподели с някого.

Дори не можеше да позвъни на Марк, за да му се развика. Какъв глупак.

— Не се безпокой — добави Джим, — при мен тайната ти е в безопасност.

Джоджо не знаеше да му вярва ли. Не можеше да разбере дали да му се довери. Изведнъж изпита силен страх.

— Трябва да си тръгвам. — Тя си прибра нещата, обади се по телефона и извика такси за Беки и Анди.

В таксито гневът й към Марк внезапно се изпари и тя си помисли: „Няма да стискам зъби до следващия път, когато го видя.“ Така че му писа: „Обади ми се.“

Почти на минутата телефонът иззвъня.

— Каква е тая история с Джим Суийтмън? — попита тя.

— Той вече знаеше.

— Не, не е знаел. Просто не си в час, Марк. Навярно Джим си е мислел, че знае, но докато не си му казал, не е знаел със сигурност. Capisce? (разбра ли (итал.). — Б. пр.)

— Джоджо, той ме засече пред твоя апартамент в девет и тридесет миналата неделя сутрин.

— Така ли? Как?

— Минаваше по улицата с колата си.

— Защо ще идва насам?

— Живее в Уест Хампетед. Недалеч от вас. Хвана ме на местопрестъплението. Повярвай ми, Джоджо, опитай се, това беше положение, което не можех да обясня. Щях да го направя, ако имаше как.

Тя замълча. Поемаха толкова много рискове, беше неизбежно в един момент да ги хванат. Но защо трябваше да е човек, с когото работеха?

— На Джим може да се вярва — каза Марк.

— Надявам се. — Имаше още нещо, което искаше да изясни. — Защо не ми каза, че той знае?

— Казах ти — звучеше объркан. — Написах ти имейл. Веднага щом излязох от кабинета си.

— В колко часа?

— Четири, четири и половина.

Не беше проверила пощата си. Беше петък, щяха да празнуват и тя беше решила да отиде направо в кръчмата. Обикновено не постъпваше така. Направила бе грешка.

— Добре — Марк не беше виновен. Не бе направил нищо лошо. — Извън подозрение си.

— Помислих, че ще ми прочетеш правата и ще ми разрешиш един телефонен разговор.

— Права ли? Телефонно обаждане? — Тя успя да се засмее. — Ще ти се.

— Жалко, че няма да мога да те видя този уикенд.

— Нищо. Мейзи Уайът, една от легендарните сестри Уайът ще празнува тридесетия си рожден утре вечер. Ще бъде карнавал. Ще се позабавлявам.

— Припомни ми, по коя от всичките си падаш най-много.

— Магда. Но…

— … не в сексуалния смисъл — изрецитираха заедно.

— Благодаря, че ме уведоми — каза Марк, изведнъж отново сериозен.

— Моля?

— Тя е прекрасен писател и ще е жалко да я загубим!

Навярно Каси беше влязла в стаята.

— Ще се видим в понеделник.

Джоджо разказа на Беки и Анди какво се беше случило.

— Щом хората от издателството научат, всички ще разберат — заключи тя.

— Не е като да не поемате всевъзможни рискове — отговори й Анди. — Вие просто искате да ви хванат. Защо не постъпите като порядъчни хора и не съобщите на съпругата му, преди някой да ви е изпреварил?

Джоджо пое дълбоко дъх.

— Ще ти обясня защо. Защото най-отвратителното нещо на света е да развалиш нечий брак. Не е само съпругата, ами болката на децата? Как ще го понесат?

— Не знам — отговори Анди, — но такива неща се случват постоянно. Всъщност твърде често.

— Аз не съм такава. Не искам да започвам война. Дори не мога да си го представя. Как така другите го приемат тъй леко? Намразват съпругата, решават, че е нейна вината, защото е напълняла и не прави свирки на мъжа си. Защо и аз не мога така? Защо се срамувам от себе си?

— Ами зарежи го. — На Анди започна да му омръзва. Разбираемо, все пак беше мъж.

— Не се срамувам чак толкова. Което ме кара да се срамувам още повече.

— Това ми е малко абстрактно.

— Ако… когато… ако… с Марк разкрием тайната си, няма да цъфтя от щастие. Няма значение как ще стане, ще бъде грозно. Така си е.

— Но ще се случи ли? Да или не? — Без дай даде възможност да отговори, Анди продължи. — Разочарован съм от теб, Джоджо. Повечето жени не предприемат нищо, само говорят. Говорят, говорят, говорят и никога нищо не правят. Виж горката Беки и нейната работа. — Извинявай, скъпа — обърна се към приятелката си. — Знам, че не ти е лесно. Но очаквах повече от теб, Джоджо. Кажи ми, че не греша. Кажи, че ще заложиш смело. Не опровергавай вярата ми в теб.

— Добре — Джоджо преглътна. — Ще се случи, въпросът е кога. Но като си представя себе си на възрастта на Сам… — тя замълча, после продължи с неуверен глас. — Като си помисля, че Софи и Сам ще останат без баща си…

Сълзите й напираха, но тя направи върховно усилие, за да ги спре, докато Беки и Анди виновно се споглеждаха. Джоджо не биваше да плаче.

Тази нощ в леглото си се размисли. Чакаше да дойде времето, когато болката от липсата на Марк ще стане по-силна от тази, че ще развали брака му и ще остави децата му без баща. Това време още не беше настъпило.

Обичаше Марк, но нещо я спираше. Никога — освен на шега — не му беше казвала, че го обича, и той неведнъж беше признавал: „Изплъзваш ми се, Джоджо.“

Работата бе, че не искаше чувствата й да я завладеят до такава степен, че да извърши нещо, което да е в противоречие с моралните й принципи.

Но Анди беше прав. Тя и Марк поемаха прекалено много рискове. Сякаш искаха да ги хванат и някой друг да вземе решението вместо тях.

А какъв ще бъде животът им заедно? Къде ще живеят? Щеше ли да се наложи тя да продаде апартамента си? Не беше толкова страшно. Щеше да ходи на фитнес, досега стълбите я бяха поддържали във форма. Почти. Навярно щяха да си купят къща в предградията.

Но вече бе престанала да се страхува. Готова съм, установи тя. Почти. Тя и Марк щяха да пътуват до работата си заедно, щяха да спят заедно всяка нощ, щяха заедно да се събуждат всяка Божа сутрин и цялата криеница щеше да престане.

Не, не вярваше, че тръпката у Марк ще изчезне. Често казваха, че любовта се крепи на страхотния секс и не може да оцелее след прехода от откраднатите мигове към скучното всекидневие. Като изключим секса, който все още беше неудържим, всекидневните дребни радости им допадаха. Тя му готвеше вечеря, четяха списания, решаваха неразрешими кръстословици, обсъждаха работата си. Липсваха им само домашни пантофи.

— Марк, погледни ни — беше възкликнала тя предната неделя. — Сякаш сме женени от години.

— Това може да се уреди.

— Не.

Тя въздъхна в мрака. Щеше да причини страдание на други и да преживее срама, но трябваше да бъде твърда. За щастие умееше да прави неща, които не се харесват, но фактът, че го умееше, не означаваше, че й допада.

Глава 17

Събота вечер, домът на семейство Уайът

Магда отвори тежката дървена входна врата и извика, колкото й глас държи:

— ДЖОДЖО ХАРВИ, разкошна, ВЕЛИКОЛЕПНА жена! Мейзи, Марина! Джоджо е тук!

Развълнуваните русокоси сестри наобиколиха Джоджо, маскирана с вехтия си черен клин, пламтящите червени рога дяволската опашка и я заляха с обичта си. Дори и госпожа Уайьт, която предпочиташе да я наричат с малкото й име Магнолия и повече приличаше на тяхна сестра, се присъедини към тях.

— Колко си СЕКСАПИЛНА!

— Каква остроумна идея — да се маскираш като дявол! — добави Магда.

Което показва, че има хора, помисли си Джоджо, които заслужават да бъдат богати и красиви. Костюмите на сестрите Уайът бяха взети под наем — или нещо повече, навярно бяха специално изработени — и независимо от това, те се радваха на недодяланите й рога и опашка, сякаш бяха най-хубавото нещо, което са виждали.

Мейзи, с бялата си деколтирана рокля, представляваше Мерлин Монро, а Марина, с няколкото препарирани червеношийки, закачени по костюма си беше Типи Хедрен от „Птиците“ („Птиците“ — филм на Алфред Хичкок. — Б. пр. ), Магда бе маскирана като стройната и възхитителна елфическа кралица от „Властелинът на пръстените“.

— Джоджо, ужасно смешно е, но никога не съм си харесвала ушите, толкова са плоски и заострени, че исках да си направя пластична операция, но сега се радвам, че се отказах.

Магнолия се съгласи.

— Винаги съм твърдяла, че ако носиш нещо достатъчно дълго, то се връща на мода.

Възпитани момиченца, дъщери на Михаил, брата на Магда, подскачаха около тях. Едното освободи Джоджо от палтото й, другото прие подаръка и тържествено съобщи, че ще го занесе в стаята с даровете, а третото донесе на Джоджо коктейл с шампанско.

Празненството вървеше така гладко, сякаш професионалист го беше организирал, но всъщност Магда се бе погрижила сама и беше помислила за всичко: кът за отмора с приглушена светлина; кът за похапване с бюфет със закуски и ниски канапета; просторен дансинг с цветомузика и бар със „стая за лудории“. Сякаш от нищото под носа ти се появяваха подноси с напитки, до теб се озоваваше стол на минутата, когато ти се приискваше да седнеш, и красиви мъже ти хвърляха пълни с възхищение погледи в момента, в който осъзнаеше, че единствено ти си със саморъчно приготвен костюм. Всички бяха с взети под наем великолепни облекла. През първите пет минути Джоджо разпозна една горила, Гандалф, Розовата пантера, един рицар в пълно бойно снаряжение, озлочестена девица, още един Гандалф, една монахиня, Батман, трети Гандалф и две Марии Антоанети, и двете — мъже. Дори Анди се появи в костюм на Супермен, а Беки беше Жената-котка с прилепнал по тялото винилов гащеризон.

После Джоджо видя Шейна и Брандън и въздъхна с облекчение. Шейна, с покрития си с люспи костюм, стройна и гъвкава, бе маскирана като пъстърва, а Брандън, с безформени буци стиропор, залепени по цялото му тяло, представляваше пуканка.

— Искаме да те запознаем с няколко очарователни мъже, Джоджо — каза Магда. — Виж първо този, с костюма на Али Баба. Има камари с пари и е изключително мил. По-мил няма да намериш. Има само едно нещо, което трябва да ми обещаеш, че няма да му казваш. — Тя взе ръката на Джоджо в своята. — Заради мен Джоджо, обещай ми.

Джоджо обеща със сериозно изражение. Обичаше Магда.

— Не е успял да получи подходящ съвет как да придобие тен, достоен за Али Баба. Но е най-милият човек и, както ти казах, е въшлив с пари. Ела, нека те запозная.

Тя поведе Джоджо през стаята към мъжа с розовите шалвари и червения пояс.

— Джоджо, това е Хенри. Сигурна съм, че двамата ще се харесате.

Джоджо хвърли предпазлив поглед и положи огромно усилие да не се разсмее. Лицето на Хенри изпод сатенения тюрбан бе на черни и бели петна.

Магда се отдалечи, а Хенри прочисти гърлото си с глътка текила сънрайз и каза:

— Моля за извинение, че съм раиран като зебра. Не знаех точно как да използвам пастата за изкуствен тен и ето го резултата.

— Откъде да знаете, нали сте мъж.

— Казаха, че ще избледнее чак след седмица.

Джоджо кимна със съчувствие.

— Което ще е крайно неудобно, като се появя в работата ми.

— Какво работите?

— Чета новините.

Нов пристъп на смях рискуваше да я задуши. Тя стисна юмруци.

— Само борсовия бюлетин, не целите новини. Но все пак ще бъде неудобно.

Джоджо се зачуди как да изчезне, но нямаше защо да се безпокои. Магда Уайът беше само на няколко крачки зад нея и се появи заедно с един розов заек.

— Хенри, това е Атина, най-младата сестра на Хърмайъни. Знам, че мога да разчитам на теб да се грижиш за нея. Джоджо, извинявай, че прекъсвам увлекателния ви разговор с Хенри, но се налага да те отвлека.

Когато се отдалечиха на разумно разстояние от ушите на Хенри, тя промърмори:

— Заради изкуствения тен ли?

— Не…

— Няма значение, имаме купища чаровни мъже. Е, кого да поздравим сега…?

Магда притежаваше особено качество: внушаваше доверие.

— Виж, Магда, вече си имам приятел. Но е женен.

— Мили Боже, колко вълнуващо. — Тя забеляза лицето на Джоджо. — Не е ли вълнуващо? Ела и седни.

Естествено, намираха се до диванче под прозореца с идеални размери, сякаш специално бе приготвено за Джоджо и Магда. Един от красавците се материализира като че от въздуха и Магда му възложи да донесе бутилка шампанско, което изпиха, докато Джоджо си изливаше душата, разказвайки за Марк.

— Мислиш ли, че е мъж за теб? — каза Магда, когато приятелката й свърши.

— Не знам. Така мисля, но как можеш да бъдеш сигурен?

— Знаеш ли как преценявам дали някой мъж е подходящ за мен? Трябва да има ужасни обувки. Да ми е неудобно, когато хората ме видят с него. Дори и да са идеални във всяко друго отношение, обувките им са винаги много грозни. Така разбирам.

— Де да беше толкова лесно. — Цялата история набираше инерция, отбеляза Джоджо. Сякаш тя и Марк вече не можеха да я таят у себе си. Той се беше изповядал на Джим Суийтмън. И какво ставаше тук? Въпреки че страшно харесваше Магда, Джоджо всъщност не я познаваше добре, но й разказа всичко.

На следния ден, у Беки и Анди

Анди отвори вратата и я изгледа продължително.

— Джоджо, ти си станала. Трябва да имаш организъм на слон. Ние умираме.

— Тръгнах си, докато още можех да ходя. — Тя го последва вътре. — Къде е Беки?

— Според мен повръща.

— Колко си подробен! Е, нали си мъж.

— Не и днес. Друг път, може би, но днес съм съсипан. Тези ужасни Уайът.

— Следващата седмица е рожденият ден на Марк. Какво да му подаря? Какво харесват мъжете?

— Нестандартен секс с красиви жени?

— Това вече го има. Нещо друго, ако обичаш.

— Копчета за ръкавели?

— Нйет.

— Белезници?

— Нйет.

— Портфейл?

— Нйет.

— Дрехи?

— Нйет. Каси би могла да ги види, а тя не е глупава.

— Не знам — каза Анди. — Все пак яде сандвичи със сирене, макар че й докарват мигрена. Дъска и пулове за табла?

— Нйет.

— Книга?

Анди се опитваше да се пошегува, но Джоджо го прекъсна:

— Е, това е приказка. Първото издание на нещо известно. Той обожава Стайнбек. Какво ще кажеш за първото издание на „Гроздовете на гнева“?

Беки се беше довлякла в стаята с посивяло лице и лошо настроение. Предпазливо се покатери на канапето и омаломощена легна по гръб.

— Току-що повърнах.

— Какво очакваш — обади се Джоджо. — Медал ли?

— Просто ви правя съпричастни. Но ако му подариш първото издание на някоя книга, няма да можеш да му напишеш посвещение, защото жена му ще види.

— Ти си слушала! — установи Анди.

— Мога едновремено да повръщам и да слушам.

— Тя поиска моето мнение. Аз съм мъж. Би могла да напише нещо, ако Марк държи книгата в кабинета си.

— Деца, престанете да се дърпате. Не бих написала нищо върху никоя библиографска рядкост и точка.

Беки ритна Анди с крак.

— Дай ми нещо да не ме боли.

— Кажи вълшебната думичка.

— Моля.

— Моля те, погледни ме — обърна се тя към Джоджо. — По пижама съм в три следобед, цепи ме главата, в стомаха ми бушува вулкан. Тия Уайът наистина знаят как се прави купон!

— Вярно, беше страхотно. Не беше ли Марина сладка с птичия си костюм?

— Ами Магнолия като Пуси Калор? (Пуси Калор — филмова героиня)

— А Магда… — и тримата изразиха възхищението си от Магда и когато от кухнята Анди нададе похотливи звуци, Джоджо тържествуващо добави:

— Не в сексуален смисъл.

Анди се върна с шепа, пълна с аналгетици.

— Май имаше поне петима Гандалфци.

— Според мен единият беше Дъмбълдор — уточни Беки. — Имаше купища мъже. Беше купон само за флиртове, стига да не си обвързан. — Тя се обърна към Джоджо: — Е, аз знам, че не си свободна, но мъжете снощи като че не бяха посветени. Излезе ли ти късметът?

— Не мога да се оплача. Изкарах един бавен танц с Гандалф, после се кълчих на „Треска в събота вечер“ и бях поканена на вечеря от един освежител за въздух.

— Освежител за въздух ли? Какъв точно?

— Едно от онези борчета, дето ги окачват по задните стъкла на колите.

— Онзи ли? Мислех, че е коледно дръвче. Хубав ли беше?

— Не успях много да го видя. Имаше нещо като човка на лицето.

— Видях те да танцуваш със Златната рибка — каза Анди.

Джоджо поклати глава.

— Ти танцува с него. Видях те. Колкото и да не бях на себе си, си помислих, че двамата сте си лика-прилика.

— Не. Бях се оплел в мрежите й. Не танцувахме, а се мъчехме да се освободим.

Глава 18

Понеделник сутринта, отваряйки пощата

Писмото беше отбелязано като лично и Джоджо помисли, че познава почерка. Скъса плика и извади листа.

— О, не!

Мила Джоджо,

Няма лесен начин да ти съобщя, но реших да не се връщам на работа. Знам, че ти обещах. Тогава наистина вярвах, че ще го изпълня, но не очаквах, че толкова много ще обичам Стела и не ще мога да понеса мисълта, че ще остава цял ден само с бавачката си. Когато с теб стане същото, ще разбереш за какво говоря.

Знам, че с Манодж си в добри ръце, и се надявам да останем приятелки.

С много обич: Луиза и Стела

Джоджо обичаше Луиза. Беше й дясната ръка, умница, която винаги й беше от помощ. Поне преди да роди и да се побърка. Новината не беше добра. Побърза да се срещне с Марк.

— Луиза няма да се връща.

— Ясно.

— Ти знаел ли си?

— Предполагах, че ще стане така. Случва се.

— Кълнеше се, че ще се върне.

— Сигурен съм, че тогава наистина го е вярвала.

— Навярно си прав — съгласи се Джоджо.

— Да потърсим ли нов човек, или предпочиташ да задържиш Манодж?

— Манодж ми харесва. Справя се доста добре — неохотно призна тя. — Луиза ми беше приятелка. И за теб знаеше. Предполагаше, че винаги ще се съмнявам в Джим Суийтмън.

Марк не отговори. Джоджо наруши настъпилата продължителна тишина.

— В петък имаш рожден ден. В осем часа, в моето легло те чака един специален подарък.

Мина известно време, преди той да отговори:

— Не мога — в гласа му се долавяше болка. — Каси организира празненство.

— Така ли? Какво?

— С преспиване в провинцията. Уеймаут Манор или нещо такова. Извинявай.

Джоджо успя да се стегне.

— Хайде, Марк, тя ти е съпруга.

— Какво ще кажеш за неделя?

— Става.

Когато съобщи на Манодж, че остава за постоянно, той бе толкова щастлив, че едва не заплака.

— Няма да съжаляваш за решението си — увери я той с треперещ глас.

— Вече съжалявам. Я се стегни. Някакви съобщения?

— Обади се Джема Хоган. Пита дали вече си продала книгата й.

Джоджо разтърка очи. Джема Хоган беше ирландката, която й изпрати поредица от имейли до приятелката й, в които се разказваше как бащай е напуснал майка й. Когато листите пристигнаха на бюрото на Джоджо, те още не бяха в цялостна книга, но бяха достатъчно забавни и смешни, за да предизвикат интереса й.

После двете се срещнаха — това беше най-необичайната среща, която бе имала. Всеки автор даваше мило и драго книгата му да види бял свят. Но тази Джема беше различна и в един момент Джоджо осъзна, че настоява да представлява жена, която нито е написала книга, нито иска да я публикуват. Мислеше, че повече няма и да я чуе, но няколко седмици след срещата Джема се обади, за да съобщи, че вече работи над книгата и след по-малко от месец готовият роман пристигна.

Спадаше към категорията, която Джоджо наричаше „И какво от това“, не беше достатъчно добра, за да се продаде чрез наддаване. Налагаше се Джоджо да се свърже с всяка издателска къща поотделно и ако я отхвърлят, да продължи със следващата.

Героинята Изи беше централната фигура на тази любовна история. От първата страница си личеше, че ще скъса с мрачния Емет — с трапчинка на брадичката, явно второстепенен герой. По-нататък тя се влюбваше в тихия, но сексапилен аптекар, който продаваше успокоителни за майка й. Именно историята на майката беше трудна за смилане. Шестдесет и две годишна, дотолкова задръстена и зависима, че дори не се бе научила да шофира, изведнъж разработваше собствен бизнес: (внос на швейцарски козметични продукти в Ирландия, в съдружие с швейцарския си жиголо).

Беше абсолютна мистификация. В истинския живот, зад всяка изоставена съпруга, спечелила титлата „Бизнес дама на годината“, стояха хиляди други нещастници, които никога не успяваха да възстановят равновесието си. От кои щеше да бъде Каси, зачуди се Джоджо. Разбира се, ако Марк и тя някога… Искрено се надяваше да бъде от първата категория. Независимо от слабостите си, книгата беше забавна и щеше да се продава добре. Със сигурност критиците дори нямаше да й обърнат внимание; подобни книги — „женски измишльотини“ — не ги ловеше радар. От време на време, за да дадат пример на останалите, взимаха някоя и я удостояваха с вниманието си — въпреки че пишеха рецензиите дори без да са чели книгата — и я обсипваха с презрение, като грозно демонстрираха превъзходството си на бели хора към бедните негри.

Естествено щеше да бъде различно, ако е написана от мъж… Изведнъж започваха да говорят за „смела нежност“ и „безстрашно изследване и тълкуване на чувствата“. И жените, които обикновено се присмиваха на „женските романи“, с гордост ги четяха на публични места, стига авторът да носеше панталони.

Хрумна й една мисъл… Какви бяха шансовете да убеди Джема Хоган да се представи за мъж? Не да се предрешава като такъв, просто да издаде книгата си под името Джери Хоган, да речем. Но едва ли щеше да стане. Както мнозина автори, Джема навярно с нетърпение чакаше снимката й се появи в „Хелоу“ и да прочете името си във вестниците.

Когато Джоджо позвъни, за да й каже, че ще представлява нея и книгата й, Джема тихичко се засмя.

— Иде ми да ревна от радост, но съм на работа — вместо извинение каза тя. — Наистина ли ви харесва?

— МНОГО. — Наистина й допадаше. — Забравих да те питам, има ли си заглавие?

— Разбира се. Не съм ли го написала? Нарича се „Греховете на бащата“.

— Не, не става.

— Моля?

— Аз повече те моля. Промени заглавието.

— Но то подсказва каква е историята.

— Това е лек, любовен роман! Трябва му ненатоварващо романтично заглавие. „Греховете на бащата“ звучи като мрачен викториански роман: незрели момичета, чиито полубратя искат да ги изнасилят сред нивята. И всичките сакати.

— Кой е сакат? Момичето или братът?

— Имах предвид брата. Но може и да е момичето, или и двамата. Какво ще кажеш за „Шемет“?

— Но то не означава нищо.

— Джема, чуй ме добре. Не мога да продам книгата ти с подобно заглавие. Измисли ново.

След дълго мълчание, Джема мрачно проговори:

— „Таткото беглец“.

— Не.

— Друго не ми идва на ума.

— Добре, ще го използваме за примамка. Трябва ни ново заглавие, но веднага ще започна да разпращам книгата.

— Няма нужда да я изпращате на много хора. Бих искала да я предложите на издателя на Лили Райт — „Долкин Емери“.

— Виж ти — за начинаещ автор Джема демонстрираше удивителни познания относно издателите. После Джоджо се замисли — идеята не беше лоша. „Долкин Емери“ имаха успех с „женските“ романи: освен с Лили Райт, бяха постигнали голям успех с Миранда Инглънд.

— Можем да опитаме с „Долкин Емери“, но ще я изпратя на друг редактор. Не е добра идея приятелки да имат един и същ редактор. Вероятно ти се струва трудно за вярване, но това може да постави началото на голямо съперничество… — ако вече не беше започнало, както подозираше — …и да развали приятелството ви.

— Ние всъщност не сме приятелки. Само… се познаваме.

Въпреки това Джоджо отсъди против. Клиентът не винаги е прав. Изпрати книгата на Алоиф Бирн.

Но Алоиф се обади по телефона и каза:

— Джоджо, този „Татко беглец“ е по-подходящ за Таня Тийл. Дадох го на нея.

Най-странното беше, че когато чу, че редакторката на Лили ще рецензира книгата й, Джема каза:

— Знаех си. Писано ми е тя да ми бъде редактор.

И въпреки че Джоджо не вярваше какво е писано и какво не, беше впечатлена.

За около пет минути Таня я отказа. Заяви, че книгата е миличка, всъщност напомняла последната книга на Миранда Инглънд, но не била достатъчно добра.

Дявол да го вземе, рече си Джоджо. Тези книжлета й купуваха лака за нокти, но искаха много работа, а отплатата беше скромна.

Кой беше следващият? Патриша Евънс от „Пелъм“. Но Патриша не й беше простила, че не прие предварителното предложение за „Любовта и фереджето“. След като два дни умува над „Таткото беглец“, редакторката изпрати стандартно писмо за отказ. Джоджо можеше да се обзаложи, че Патриша не е чела книгата. Наред беше Клер Колтън от „Садърн Крос“. Така че, въпреки че нямаше добри новини, позвъни на Джема. Политиката й беше редовно да се обажда на всичките си автори, без значение колко малко приходи й носеха, и да ги в държи в течение.

— Не съм я продала още, Джема. Отказаха ми от още две места. Но не се тревожи, тук има предостатъчно издатели.

— Не можем ли отново да опитаме при редактора на Лили Райт?

— Не, определено не можем.

— Добре. Ще помисля за ново име.

— Изненадай ме.

— „Предателство“.

— Прекалено в стила на Даниел Стийл. Всъщност знаеш ли, не е моя работа да ти го казвам, но някак трябва да излезеш от стереотипа. Всичките заглавия, които избираш, са, как да кажа, мрачни.

— Защото аз съм мрачна.

— Е, както и да е. Обади ми се, когато измислиш подходящо заглавие.

Глава 19

Четвъртък сутринта

Брент и Тайлър, двамата агенти от Асоциацията на творците, пристигнаха и фоайето блесна като огряно от слънце. Брент беще рус, а Тайлър — тъмнокос, но и двамата притежаваха прекрасен слънчев загар и излъчваха очарованието на Западния бряг през всяка пора на кожата си. Носеха ленени панталони и памучни блузи — и въпреки че и двамата бяха уморени от часовата разлика, очите им блестяха. Освен това имаха подозрително хубава кожа.

Джим Суийтмън представи Джоджо като жената, открила „Любовта и фереджето“.

— Дължим ви голяма благодарност — прекалено драматично заяви Брент.

— Да, нямаше да сме тук, ако не бяхте вие.

— И нямаме търпение да прочетем и другите ви автори. Чухме възхитииителни отзиви за тях.

— Възхитииителни.

— Наистина великолепни.

Джоджо се засмя.

— Радвам се да се срещнем, момчета.

На връщане към кабинета си се сблъска с Марк.

— Запознай се с красавците от Асоциацията — промърмори тя с крайчеца на устата си. — Пред тях ние, останалите, приличаме на излезли от „Нощта на ходещите мъртъвци“.

Марк им хвърли един поглед.

— Те са единственото цветно петно в този черно-бял свят.

— Като пътят с павета от „Магьосникът от Оз“.

— Или детето с червеното палто в „Списъкът на Шиндлер“. Е, аз съм на линия.

— Внимавай. Ще ти се нахвърлят като глутница вълци.

— По-скоро като хлебарки — тихо й отговори Марк, когато десет минути по-късно се срещнаха в заседателната зала за кратка поздравителна церемония.

Всички от агенцията присъстваха. Тук беше Дан Суон, който изглежда вече никога нямаше да свали мъхнатата си шапка — с нея добиваше вид на отявлен ексцентрик, реши Джоджо. Той седна до нея и се загледа хипнотизиран в почернялата от слънцето двойка.

— Приличат на хора — прошепна. — Само че са по-лъскави.

После пристигна Джослин Форсайт, вървейки вдървено с костюма си в дискретно райе, англичанин до мозъка на костите си, и нарече Брент „стари друже“, а Тайлър — „мило момче“.

След това изгряха Лобелия Френч и Орора Хол, които, както обикновено, гледаха през нея като през празно пространство, след тях почитаемият Таркин Уентуърт, който й хвърли поглед на неприкрита омраза.

Но имаше една особа, ненавиждана дори повече от нея и тя тъкмо влизаше — Ричи Гант, който изглеждаше по-непривлекателен от обикновено. За секунда и четиримата се оказаха сплотени в презрението си към него.

Олга Фишър седна от другата й страна и погледна Брент и Тайлър.

— Великолепна кожа, какво ще кажете?

— Интересно, какъв нощен крем използват?

— „Ла Мер“ — питах ги. Имам филм за африканската дива свиня. Не са най-красивите създания, но са интересни. Ще оставя касетата на онова момче.

— Манодж. Вече е за постоянно. Луиза няма да се връща.

— И аз, ако бях майка на онова сладко ангелче, нямаше да помисля да се върна на работа.

— Нямаше ли? — а я наричаха „Мъжетрошачка“.

— Авторите се нуждаят от внимание, също като децата, но не ти се отплащат по същия начин. Ти би ли се върнала?

— Естествено.

— Сега мислиш така.

— Разбира се, че ще…

Но Марк помоли за тишина и Джоджо бе принудена да млъкне.

Срещата се проточи до обяд и тогава дойде моментът на истината: Джоджо щеше да обядва в „Каприз“ заедно с Джим и американците, но се опасяваше, че Джим ще им натрапи и Ричи Гант в последния момент. След като това не стана, тя каза на Джим в таксито, докато се връщаха на работа:

— Прекарах от хубаво по-хубаво.

Брент и Тайлър бяха до такава степен ентусиазирани, сякаш бяха купили правата за екранизация на всичките й книги и вече подбираха актьорския състав. Окуражиха я да използва въображението си и да им каже кои, според нея, трябва да изиграят отделните роли, дори кои режисьори би предпочела.

— Знам, че са прекалено екзалтирани — сподели тя с Джим. — Но ми се струва, че моите книги ще са на първо място.

Изпи три чаши шампанско и една песен започна да й се върти в главата: „Ние сме ВЪРХЪТ!“

— Как мина? — попита Манодж. — Носиш се чак в четири без десет. Надявам се, че е било приятно.

— Страхотно. Направо нямам думи. Толкова ме харесаха, че се кефихме почти колкото със секс. Ами! Повече.

— Пак ли отиваш да харчиш пари?

— Можеш да се обзаложиш. Нощна обиколка на магазините. Сега щастлив ли си?

Петък сутринта, първото нещо

Чакаше я имейл от Клер Колтън от „Садърн Крос“, който гласеше: „Благодаря, но не ми е нужна книгата на Джема Хоган.“ Повтаряше това, което бе казала Таня и самата Джоджо мислеше — забавна бе, но като книга не струваше.

Добре, реши Джоджо, гладейки се по брадичката. Кой е следващият? „Б&Б Колдър“? Работата беше, че издателите й се изчерпваха; постоянно се сливаха и поглъщаха един друг, докато накрая в Лондон бяха останали шест големи фирми. Няколко дъщерни издателства продължаваха да съществуват под шапката на големите къщи, но ако един редактор отхвърли ръкописа, не можеш просто да го препратиш на друг от същото издателство. При всеки издател човек имаше само по един шанс, затова трябваше да избира редакторите изключително внимателно. Към кого да се обърне в „Б&Б Колдър“? Не Франц Уайлдър — редакторът на годината, в това беше дяволски сигурна! Чуваше смеха му на хиена, докато чете „Таткото беглец“.

На книгата й трябваше някой по-млад, който все още не е стигнал до върха. Хрумна й: Хариет Дж. Евънс, млада и напориста, беше оставила своя следа с покупката на два много добри романа. Как досега не се беше сетила за нея? Вдигна телефона.

— Изпрати ми го по мрежата — отговори Хариет.

После Джоджо отиде при Манодж, за да му покаже книгата джобен формат, която беше купила предната вечер. Посочи му и тайното място, където можеше да крие цигарите си, когато Ричи Гант мина покрай бюрото му. Тя го усети, преди да го види — леко чувство на отвращение пробяга по кожата на гърба й. И ето го — косата му с твърде много гел, костюмът — прекалено евтин, вратът му — с много, много лунички.

Той поспря, хвърли й поглед, пълен с неприязън, след което, за нейна изненада, се изсмя в лицето й.

— Смееш се на виц, който само ти чуваш? — изгледа го снизходително тя. — Бедният човек.

Но той отново се изсмя и дъхът му я блъсна в гърдите. Изгледа го как полека се понася надолу по коридора, като не спираше да се хили.

— Нещо става — каза тя на обезпокоения Манодж, — разбери какво.

След като се повъртя петнадесетина минути около копирната машина, Манодж й докладва:

— Снощи всички са излизали заедно.

— Кои?

— Брент, Тайлър, Джим и Ричи.

— Защо не са ме поканили?

— Ходили са на клуб със стриптийз.

— И какво пречеше да ме поканят?

— Да не се чувстваш неудобно.

— Нямаше да се чувствам неудобно.

— Но може би за тях би било неловко.

Стриптийз клуб! Ричи Гант, малкият мръсник. Отново го беше направил: обядът в „Каприз“ беше нищо пред вечерта с красиви голи танцьорки. Тя гореше, чувстваше се пренебрегната. Брент и Тайлър я бяха завели на обяд и, вярно, бяха изкарали чудесно, но истинската веселба е била планирана за по-късно. През цялото време просто са й се надсмивали.

Не беше наивна, знаеше, че се случват такива неща, но й се струваше, че в издателския бранш има малко повече класа. Спомни си колко щастлива се бе почувствала в колата и потръпна. Джим Суийтмън трябваше да й каже, че по-късно ще излизат с Ричи Гант, но Джим беше страхливец и се боеше, че вестителите на лоши новини ги убиват. Съобщаваше само добрите.

Мъже, помисли си тя с презрение. Безполезни твари с ум и пенис, които не могат да бъдат използвани едновременно.

После гневът й се насочи към жените, които си събличаха дрехите за удоволствие на мъжете и пречеха на работата на другите жени. Как мъжете да уважават работещите жени, щом могат да платят на други жени, за да се събличат пред тях? Как след това да не приемат всички жени като играчки?

Като жена с професия винаги беше считала, че има достъп навсякъде. Е, явно е грешала. Тя беше способен агент, но нямаше как да си създава връзки, като плаща на стриптийзьорки. Мъжете обаче имаха и това преимущество. Тази несправедливост я удари като шамар. Мъжете и тъпите им пишки управляваха света — за момент Джоджо почувства, че излиза от равновесие. Беше бясна и, необичайно за нея, потисната.

Нямаше как да не е тъжна: беше рожденият ден на Марк и тя искаше да го отпразнуват заедно. Вместо това по някое време Каси щеше дойде, за да го отвлече в някакъв старовремски хотел с легла с балдахини, вечери от седем блюда и басейн в римски стил (беше го проверила в Интернет).

Глава 20

Петък следобед

Денят продължавате да бъде лош. Точно след обяда й позвъни Хариет Дж. Евънс.

— Е?

— Съжалявам, не.

— Но не си имала време да я прочетеш!

— Прочетох достатъчно. Вярно е, че ме забавлява, разсмива ме, но има прекалено много като нея. Извинявай, Джоджо.

Следващият!

Пол Уитингтън от „Тор“. Беше мъж, но се справяше добре с комерсиалните романи — за разлика от мнозина редактори, не мислеше, че трябва да се срамува от чувството си за хумор.

Джоджо му се обади, превъзнесе „Таткото беглец“, сякаш беше следващата книга на годината, и Пол обеща да я прочете през уикенда.

— Манодж! Изпрати куриер!

В три и тридесет имаше среща с Иймън Фарел, автор и голям досадник. Той се появи в четири без пет, миришещ на тютюн, пържено и „Пако Рабан“, с едва доловим дъх на урина. Тъй бе, защото беше гений. Понеже бе един от най-добрите й автори, отстъпващ само на Нейтън Фрей, Джоджо беше принудена да го целуне. Не се случва често, но понякога си мразя работата, помисли си печално тя.

Той седна срещу нея, облечен с дрехи, които изглеждаха, сякаш са били завързани за задницата на някоя кола и са ги влачили из града часове наред — друг белег за гениалността му — и се заоплаква в продължение на чисти четиридесет и пет минути от всеки писател на планетата. След което рязко стана и каза:

— Е, отново отивам да се ядосвам.

— Ще те изпратя до асансьора.

По коридора се разминаха с Джим.

— Джоджо, ще се бавиш ли много?

Хубаво ли прекарахте снощи, да плащате на жена си събличат дрехите? Тя потисна яда си.

— Не, веднага се връщам.

— Отбий се при мен.

— Кой е този? — попита Иймън. — Джим Суийтмън, който урежда правата за екранизация? Който прати оня боклук на Нейтън Фрей в Холивуд? Прави ли нещо по моя въпрос?

— С твоя боклук? Ще видим.

— Моля?

— Асансьорът е тук — натъпка го вътре, заедно с вонята му. — Пази се, Иймън. Ще ми липсваш.

Вратите се затвориха с плъзгане, отнасяйки Иймън Фарел надалеч. Какво облекчение! Обичайните й способности на бавачка на авторите днес я бяха изоставили. С олекнало сърце тръгна да се връща — и в другия край на коридора видя Марк с някаква руса жена. Писателка? Редакторка? Всеки нерв в тялото й се напрегна, като разбра, че е Каси.

Която не беше същата, каквато я помнеше. По-висока и по-стройна, с бяла риза и КАКВО? О, мили Боже! Не можеше да бъде. Но погледна отново — така беше! — мозъкът й се парализира при тази мисъл. Тя носи моето сако. Тя е над четиридесет, за какво, по дяволите, й е сако от „Уисълс“? Модел, който няма да се носи след три месеца. Нещо, което аз се поколебах да си купя, а съм само на тридесет и три.

Марк я видя, лицето му се изопна от тревога, размениха погледи, които подобно на светкавици прорязаха коридора. Джоджо понечи да се обърне кръгом и да побегне към асансьорите, но щеше да е прекалено очевидно; трябваше да тръгне към тях. Коридорът заприлича на тунел, от който нямаше път за бягство, нямаше врати, в които да се шмугне, и измина цяла вечност, докато извърви шестте метра, които ги деляха. Каси стъпваше по-бързо от Марк, гласът й беше висок и тя сякаш го гълчеше за нещо.

— Глупав мъж, такъв — каза тя, след което се засмя.

Когато ги стигна, Джоджо сведе глава, промърмори: „Здравейте“ и се промуши покрай тях, но чу Каси ясно да казва:

— Здравей.

По дяволите.

— Здравей.

И Марк, и Джоджо се опитаха да продължат, но Каси беше спряла, така че се наложи Марк да ги запознае, което направи с целия ентусиазъм на човек, тръгнал към електрическия стол.

— Това е Джоджо Харви. От нашите агенти.

— Джоджо Харви — Каси пое дланта й с двете си ръце, погледна я в очите и каза: — Мили Боже, вие сте прекрасна. — Очите й бяха сини, съвсем като на скандинавците, и въпреки че около тях имаше бръчици, тя беше привлекателна. — А аз съм Каси, многострадалната съпруга на Марк.

По дяволите. Но Каси й смигна, и Джоджо разбра, че се шегува.

— Имах намерение да ви пиша, Джоджо.

По дяволите.

— Така ли?

— Имате толкова много добри автори. Сигурно сте много умна.

Откъде знае тя за авторите ми?

— Много ми хареса „Церовете на Мими“ — възкликна Каси. — Беше великолепна, истински диамант — точно както си мислеше Джоджо. По дяволите. — И се надявам, че няма да вьзразите, ако помоля Марк да открадне един екземпляр от последната книга на Миранда Инглънд от кабинета ви. Не е ли чудесна? Забравяш за света около теб — точно както смяташе Джоджо. По дяволите.

— Много четете — прозвуча като робот, беше в шок. Очакваше изцапани с тебешир памучни поли на ластик, проски ходила в широки, безформени обувки и безкрайно отегчителна жена, чиято страст бяха чаят и градинарството.

— Обичам книгите — Каси излъчваше радост. — Единственото, по-хубаво от книгата, е безплатната книга. — Същото мислеше и Джоджо. По дяволите.

— Яв-но ста-ва-те за на-ши-я бранш — механично отговори тя.

Каси се усмихна на Марк с обич:

— Той е експертът — после се изкикоти. Изкикоти се! Сякаш имаше предвид други неща, в които е експерт. Прегърна го през врата. — Да вървим, рожденико.

Преди Марк да се отдалечи, хвърли умолителен поглед към Джоджо. Лицето му беше с цвета на прясно излят цимент.

— Радвам се, че се запознахме, Джоджо — обади се Каси. Размахваше безплатната книга на Миранда Инглънд. — И благодаря за книгата.

Джоджо ги наблюдаваше как влизат в асансьора и изведнъж й се прииска да изкрещи:

— Марк, моля те, недей да спиш с нея!

Всъщност, кога Марк за последен път бе спал с Каси? Не я беше грижа. Преди не ревнуваше от съпругата му. Негодуваше, че семейството му обсебваше времето му, но за първи път почувства Каси като съперница. Досега преди всичко я съжаляваше. Изпитваше съжаление и вина.

Той разговаря с нея, разказва й за работата си. Тя чете, умна е. Има изискан вкус към саката. И към мъжете. По дяволите. Излизам навън. Трябва да изпуша една цигара.

Взе цигарите и запалката си и на път към асансьора, докато минаваше покрай кабинета на Джим Суиитмън, той я повика:

— Джоджо Харви, влизай!

Тя бутна вратата с крак, остави я да се блъсне в картотеката и се облегна на касата.

— Този Иймън Фарел вони като камион за боклук! — после Джим забеляза странното й настроение. — Охо! Срещнала си Каси?

— Беше облечена с моето сако. Отивам долу да запаля една цигара. Ще се видим след малко.

Асансьорът беше попил миризмата на Иймън. Навън, на улицата, тя изпълни дробовете си с отдавна жадувания никотин и се облегна на стената, когато за миг забеляза Марк и Каси в автомобил от другата страна на улицата. Още не бяха потеглили. Инстинктивно отстъпи назад към входа, да не би да я забележат. Марк беше на мястото до шофьора, Каси беше зад волана. В устата си имаше цигара и караше на заден през процепа между две коли, очите й се бяха притворили от дима. Тя пуши! Също като мен!

Каси рязко се стрелна по улицата и едва не се сблъска с друга кола. Шофьорът, възрастен мъж, ядно натисна клаксона, но Каси извади цигарата си от устата и му прати въздушна целувка; Джоджо я виждаше как се смее. После отплуваха.

Да му се не знае.

Смачка цигарата си с крак, изпуши още една, после трета, след което се качи при Джим.

— Не може ли да си поговорим с питие в ръка?

— Кога? Сега ли?

— Минава пет. Да вървим.

— Къде? В „Дилижанса“ ли?

— Където и да е, стига да продават силен алкохол?!

Глава 21

За Джим предложението не беше необичайно, но след третото мартини с водка на Джоджо й стана трудно да издържа на темпото.

— … иска да работим в по-широк план вместо обичайните студийни снимки. Освен това Брент смята, че ако вземем именит режисьор, сделката ни е в кърпа вързана.

— Коя? За „Церовете на Мими“ ли?

— Не. За първата книга на Миранда.

— Да, разбира се — тя леко се усмихна.

— Джоджо, скъпа, струва ми се, че не внимаваш съвсем.

— Не, съжалявам — тя въздъхна и надигна почти празната си чаша. — Време е за ново питие.

— Отивам.

Когато се върна, тя го попита приветливо:

— Джим, познаваш ли Каси? Разкажи ми за нея. И не ме лъжи.

— Нужно ли е?

— Така мисля. Искаш всички да те обичат, затова казваш на хората това, което искат да чуят.

В същия миг усмивката изчезна от очите на Джим и устата му образува права линия.

— Леле — Джоджо закачливо се засмя.

Не искаше да я погледне. Беше обърнал глава и барабанеше с пръсти по масата.

— Пуши ли ти се още? — тя бръкна за цигарите си и ги остави пред него. — Мога ли да те изкуша?

Той рязко се обърна към нея и я погледна право в очите.

— Не, Джоджо, не можеш да ме изкушиш.

Тя внимателно го погледна. Какво пък сега означаваше това? Изведнъж неприятно чувство я накара да изтрезнее.

— Какво има?

Той не отговори и отмести поглед. Тя изчака да се успокои, преди да му заговори.

— Джим, извинявай. Малко ми дойде нанагорно и съм вкисната.

Беше негов ред да се извини, но не го направи.

— Дадох ти възможност.

— За какво?

— Да се извиниш.

— За какво?

— За това, което ми каза. Че се опитвам да стана съдружничка, като спя с един или с друг.

— О, това ли правиш. Мислех, че си достатъчно добра в работата си и не ти се налага.

Много хубаво. Не би могла повече да влоши нещата.

— А ти ме караш да приличам на пълен идиот в очите на Брент и Тайлър.

— Как точно?

— Ходите на стриптийз клуб с Ричи Гант, а на мен подхвърляте някакъв скучен обяд. Няма що, благодаря.

— Обядът не беше никак скучен, мина чудесно. Харесаха те, харесаха и книгите ти.

— А стриптийз клубът?

— Танто за кукуригу. Готов съм на всичко за всеки агент, защото — той завърши, наблягайки на думите си, — това ми е работата.

Обикновено Джим не беше така мрачен, винаги бе лъчезарен, усмихнатият Суийтмън, който очарова всички. Мълчаливо довършиха питиетата си. Джим барабанеше по масата, а Джоджо енергично дърпаше от цигарата си.

Минутите минаваха. В кръчмата идваха хора, мнозина си тръгваха, Джоджо запали нова цигара, изпуши я и смачка фаса в пепелника. Измина още време, след което тя дръпна Джим за ръкава и каза:

— Нека започнем отново.

Той издърпа ръката си и отговори:

— Добре, нека изясним някои неща. Не мисля, че спиш с този и онзи, за да станеш съдружничка, ти си великолепен агент. За Брент и Тайлър си от значение, колкото Ричи Гант, ако не и повече.

Джим отново се усмихваше, но Джоджо не беше убедена. Правеше същото като нея — да се преструва, че нещата вървят по определен начин, така че повечето хора да повярват, че е така.

— Значи искаш да знаеш за Каси? Добре, ще ти го кажа направо — нова усмивка. — Истинска кукла, голяма сладурана.

— Освен това ми направи впечатление на много умна, когато се запознахме днес.

— Така е. Марк обича силни, умни жени.

Начинът, по който го каза, не й допадна, прозвуча, сякаш Марк има цял харем с приятелки, и всичките — силни и умни.

— Та казваш, че била облечена с твоето сако? Как е успяла да ти го вземе? Не си го оставила в колата на Марк или нещо от сорта?

— Всъщност не беше наистина моето сако. Видях едно сако, което ми хареса, а Каси беше облечена с него. Разбирам, че си приличаме. — Не беше мислила да го попита, но все пак се реши. — Каси знае ли за мен?

Джим я погледна, очите му бяха безизразни и неразгадаеми.

— Нямам представа.

Изпиха си питиетата, и двамата знаеха, че няма да поръчват повече.

— Да ти хвана ли такси? — прекалено любезно попита Джим.

— Само да се обадя набързо. — Тя извади мобилния си телефон. — Беки, вкъщи ли сте? Може ли да мина към вас?

На Джим каза:

— Ще взема такси до западен Хампстед. Нали там живееш. Ще те оставя по пътя.

Но той не искаше да тръгне с нея. Беше усмихнат и любезен, но непоклатим. Чувствайки се по-зле от всякога, тя пристигна в апартамента на Беки и Анди, където й наляха вино и я оставиха да изпусне парата.

— Прекарах най-отвратителния си ден. Току-що се скарах с Джим Суийтмън и мисля, че направих огромна грешка, защото ще ми трябва подкрепата му, ако Джослин Форсайт изобщо се оттегли и кандидатствам за съдружник. Но Ричи Гант навярно го е купил отдавна, така че едва ли има значение. По-лошото е, далеч по-лошо, че се запознах с Каси Ейвъри и тя се оказа жена и половина.

Беки изсумтя.

— Не, наистина. Беше сърдечна и забавна, и косата й е прекрасна. Подейства ми, както ми действа Магда Уайът. При други обстоятелства сигурно щях да я харесам. — Обърна се и извика към Анди: — НЕ В СЕКСУАЛНО ОТНОШЕНИЕ.

С по-тих глас заговори на Беки:

— Нарече ме прекрасно създание, също както Магда. И чуйте най-странното: беше облечена с коженото сако, което едва не си купих.

Беки не можа да скрие изненадата си.

Предполагам знае всичко за теб — каза Анди. — Сигурно те е проследила и ти дава знак чрез това сако. Хубаво, че нямаш заек.

— Гледаш прекалено много трилъри — възрази Беки. — И винаги казваш, каквото не трябва. Но Джоджо, може би тя те подозира. Звучи, сякаш е играла представление. Искам да кажа със сакото. И казваш, че косата й била хубава. Като че току-що излиза от фризьор?

— Да.

— Виждаш ли?

— Не е така. Честно да си кажа, според мен сакото беше съвпадение. Мисля, че беше абсолютна случайност, че изобщо я срещнах. Наистина не смятам, че знае за мен.

— Аз пък мислех, че е глупава жена, която яде сандвичи със сирене, въпреки че й докарват мигрена — обади се Анди.

— И аз. Каква промяна за една седмица. Миналия петък се чувствах толкова виновна, не исках Марк да я напуска, а тази седмица така отчаяно го искам, но се страхувам, че няма да го направи.

— Ще я остави. Не си играе игрички — възпротиви се Анди. — Видях го онзи ден у Шейна. Гледа те, сякаш иска да те изяде.

— Да бе, ще ме изяде. Да се раздели с жена си и да заживее с мен? Не ми се вярва. Знаеш ли, че остава по цели нощи при мен, а тя дори не задава въпроси? Според мен е решила да не обръща внимание. А може да знае, но да не я е грижа! Нищо чудно всеки да си има отделен живот, да живеят заедно заради децата и тя също да си има някого. Но днес не ми изглеждаше всеки от тях да живее отделен живот. Знаете ли как изглеждаха?

— Как?

— Като хора с щастлив брак.

— Глупости.

Досега беше отказвала да докосва тази страна на живота си и прекалено задълбочено да мисли за връзката си. Сега беше принудена. Същото ли се случваше с всяка жена, която има отношения с женен мъж? Глупачка ли беше? Никога ли Марк нямаше да напусне съпругата си?

— Не съм се чувствала така от Доминик, който все не можеше да се реши, и по-скоро бих скъсала с Марк, отколкото отново да преживея същото.

— Но ти го обичаш — запротестира Беки.

— Точно защото го обичам, не мога вече да чакам да избере една от нас.

— Не е вярно — каза Анди. — Ти просто искаш да го накажеш. Наранена си и искаш да си го изкараш на него, че бил имал красива жена. Ами работата ти? Ако скъсаш сега с него, какво ще стане с възможността ти за повишение? Ще трябва да напуснеш „Липмън Хай“ и да отидеш на работа някъде другаде, където да започнеш от нулата.

От страх тя едновременно пламна и се вледени. Досега имаше власт над живота си, но срещата с Каси я захвърли да се носи по течението без посока; чувстваше се безсилна като тапа сред вълните.

Преди много време Анди беше казал нещо за опасността да ходиш с шефа си. Оказа се прав.

— Прилошава ми. Ами ако той реши да продължаваме така, защото никога няма да поискам да я напусне? И защо ме е заблуждавал, че е някоя повлекана?

— Така ли ти е казвал?

Джоджо се замисли. Навярно не. Не й ли беше казал първата им вечер, че съпругата му го разбира. Дори сподели, че понякога все още спят заедно. Но тя се чувстваше толкова разколебана и несигурна…

Разказа им за останалото, което се бе случило, и Беки заключи:

— Поне не е пъхнала цигарата в неговата уста, та съвсем да заприличат на Телма и Луиз.

— Прекалено се тревожиш — добави Анди, — обикновено всичко изглежда по-лошо, когато си разстроена.

— Винаги изглежда по-добре, когато си ядосан, глупчо.

— Добре, съжалявам.

Глава 22

Събота вечерта

Пристигнаха цветя за нея. Толкова често беше започнало да се случва, че вече ги мразеше.

Скоро след това телефонът иззвъня. Тя погледна дисплея: беше мобилният на Марк. Вдигна и без намек за шега попита:

— Къде е Каси?

— О! В минералния басейн.

— Как мина вечерята от седем блюда?

— Моля?

— Ами леглото с балдахин?

— Какво?

— А езерото в римски стил? Виж какво, престани да ми изпращаш цветя.

— Но те са, за да ти напомнят, че те обичам и когато не мога да бъда до теб. — Гласът му звучеше обидено.

— Знам, да, но да ги нареждам, да събирам увехналите цветове от пода и да хвърлям мъртвите букети в кофата за боклук, без гнилите им стебла да полепнат по пръстите ми — знаеш ли какво? Мисля, че на това трябва да се сложи край.

— Държиш се така заради Каси.

— Предполагам.

Настъпи дълга тишина, после той каза с тежък, отпаднал глас:

— Трябва да поговорим.

Прониза я предчувствието за нещо много неприятно. След това той заговори отново:

— Това не може да продължава вечно — и главата й се замая от шока.

Не беше готова всичко да свърши толкова скоро.

— Да говорим сега, Марк.

— Не мога. Каси ще се върне след малко. Ще се видим утре.

Тя затвори слушалката. По дяволите. Очакваха я двадесет и четири тежки часа.

Веднага позвъни на майка си. Не за да обсъжда с нея случилото си, а да си припомни коя е.

— Как е при вас?

— Добре сме. Малкият Лука става все по-хубав с всеки изминал ден.

Лука беше прохождащият син на брат й Кевин и съпругата му Натали.

— Получих снимките, много е сладък.

— Записаха го в агенция за фотомодели.

— Хубава идея.

— Не е. Достатъчно лошо е един мъж да е красив, но да му казват, че е красив — о, Боже! За щастие баща ти никога не е имал този проблем.

— Това го чух! — чу се вика на Чарли.

— Далеч по-добре е за мъжа да развива личността си — продължаваше майка й, — но имай предвид, че баща ти и това не направи.

— И това го чух — отново викна Чарли.

Когато затвори, позвъни на Беки, която час по-късно пристигна заедно с Анди.

— Сигурно ужасно се измъчваш — отбеляза тя. Джоджо сви рамене.

— Винаги си толкова смела.

— Такава съм си, Бекс. Корава. По-силна от всяка друга жена.

— Да. — Беки и Анди размениха погледи, забелязвайки бутилката с вино, която Джоджо беше отворила, тлещата цигара в пепелника, другата цигара между пръстите й, филма за мееркатите, който вървеше по телевизията.

— Едно му е хубавото — размишляваше на глас Джоджа, — поне не си дадох парите за първото издание на „Гроздове на гнева“. Купих му първото издание на „Перлата“, защото „Гроздовете на гнева“ беше прекалено скъпа.

— Не му я давай. Продай я по Интернет — посъветва я Беки.

— Дай му я — възпротиви се Анди — остани с него. Каквото и да се случи, той си остава твой шеф.

— Убедена съм, че кариерата й е най-малката грижа — упрекна го Беки.

— Говорим за Джоджо — отново й възрази Анди, — не за теб.

На следващия ден Марк пристигна у Джоджо в един и петнадесет. Опита се да я прегърне, но тя се отдръпна от него. Той я последва в предната стая, където тя седна в мрачно мълчание.

— Обичам децата си — каза той.

— Знам.

— Никога не съм искал да ги напускам. Казах ти го от самото начало.

— Винаги си го казвал.

— Все чаках подходящо време да ги оставя. Мислех за края на учебната година, но не исках да им развалям лятото. После исках да прекарат една последна, щастлива семейна ваканция, затова реших да го направя, когато се върнем от Италия през август, но тогава пък им предстоеше новата учебна година, много напрегнат период. — Той повдигна рамене. — Джоджо, осъзнах, че никога няма да настъпи подходящото време. Никога.

Сърцето й сякаш спря.

— Така че ще го направя сега — каза той. — Днес.

— Моля?

— Днес. Ще кажа на Каси днес. Ще я напусна днес.

— Днес ли? Чакай малко, нищо не разбирам. Мислех, че ще напуснеш мен.

— Да се разделя с теб? — Цялото му същество изразяваше объркване. — Защо си мислила така? Аз те обичам, Джоджо.

— Защото каза, че трябва да поговорим. И защото никога не си ми казвал, че Каси е толкова, как да кажа, привлекателна.

— Но ти си я виждала и преди. Знаеш как изглежда.

— Не помня да е изглеждала така.

— Защото тогава за теб не е имало значение как изглежда.

Пред себе си тя призна, че това бе вярно.

— Но вие се разбирате толкова добре.

— И с Джим Суийтмън се разбирам добре. Това не означава, че трябва да се оженя за него.

Тя запали цигара; обратът беше настъпил прекалено бързо. Мислеше, че ще го загуби, наполовина се беше примирила, и изведнъж събитията поеха в противоположна посока. Той щеше да дойде да живее с нея. Днес.

След като беше мислила, че ще го загуби, го пожела със сила, която я плашеше. Но преди всичко имаше един въпрос, на който трябваше да получи отговор.

— Марк, спа ли с нея през този уикенд?

Той се засмя.

— Не.

— Защо не? Имахте легло с балдахин, вечеря от седем ястия…

— Тези работи нямат значение. Аз не я обичам, поне не по този начин. Обичам теб.

Той сведе очи, сбърчи челото си, после отново вдигна поглед.

— Честно, нямам представа.

— Няма нужда да ме лъжеш. В началото ми каза, че понякога правите секс.

— Да, но откакто съм с теб, не мога да бъда с друга.

Трябваше да му повярва.

Той се изправи.

— Отивам вкъщи да й кажа. Не знам кога ще се върна…

— Чакай, не, почакай. Днес е прекалено късно.

Той я погледна въпросително.

— Тогава кога?

Тя се замисли. Кога щеше да е подходящо време да лиши Сам и Софи от баща им? Следващата седмица? След четири седмици? Кога? Не можеше да отлага до безкрай, все някога щеше да се случи.

— Добре — каза накрая — изкарайте ваканцията през август като семейство.

— Сигурна ли си?

— Сигурна съм.

— Добре. Края на авгург. Сега може ли да си лягаме?

Глава 23

Понеделник сутринта

— На първа линия се обажда съпругът на Миранда Инглънд — Джереми. Приемаш или отказваш разговора?

— Приемам. — Изщракване. — Здравей, Джереми. На какво дължа…

— Миранда е бременна.

— Поздравле…

— Направи три спонтанни аборта през последните осем месеца и гинекологът й каза да бъде в пълен покой. ВЪОБЩЕ да не работи. Което означава, че следващата й книга няма да появи навреме. Кажи им в „Долкин Емери“.

— Добре.

— Чао.

— Чакай!

Но той беше затворил. Тя веднага му позвъни, но се включи телефонният секретар.

— Джереми, вдигни, обажда се Джоджо. Трябва да поговорим…

Той рязко вдигна слушалката.

— Няма какво да говорим. Ще имаме дете, на нея й трябва почивка, няма да пише онази книга, докато не се почувства напълно добре.

— Джереми, по гласа ти познавам, че си разтревожен…

— Изтощиха я от работа. Всяка година нова книга и всички тези тези представяния. Шибаните журналисти искат да знаят какъв цвят са й гащите. Нищо чудно, че абортира.

— Разбирам, напълно разбирам. Миранда работи много, много усилено.

— Знам, че е обвързана с договор, но могат да си вземат парите обратно. Има и по-важни нещо.

Джоджо затвори очи. Той не спомена и дума, че преди две години тя беше уредила на Миранда шестцифрен аванс. Най-голямата грешка, която един агент може да направи: да даде на автора толкова много пари, че той да няма нужда повече да работи.

— Кога очаквате детето?

— Следващия януари. И няма веднага да се втурне да пише след като роди, затова им кажи в „Долкин Емери“, че доста ще почакат за следващата книга. Да не си дават труда да ни звънят и да искат да си промени решението. Това няма да стане, ще пазя Миранда от всякакво напрежение.

Той отново затвори и този път Джоджо не му позвъни отново. Разбра какво й казва ясно и недвусмислено. Сега какво? По-добре да се обади на Таня Тийл и да й съобщи, че дойната крава е решила да стачкува. Нямаше да го приеме леко.

Таня още не беше дошла, Затова остави подробно съобщение на помощничката й.

Десет минути по-късно Таня вече звънеше.

— Чух прекрасната новина от Миранда. Опитах се да й се обадя, но се включи телефонен секретар.

И така ще продължи, стига Джереми да е наоколо.

— Джоджо, бременността на Миранда е чудесна новина, но директорът по продажбите ми диша във врата. Какви са възможностите Миранда да завърши книгата навреме?

Джоджо внимателно обмисли отговора си.

— Винаги съществува възможността тя и Джереми да вземат друго решение, но — да ти кажа ли честно? Не разчитай. Наистина искат това дете и ми се струва, че ще изпълнят всичко, което лекарят им препоръча. За да я издадеш през следващия май, тя трябва да предаде книгата тези дни, а и наполовина не я е написала.

— Но ако отново започне да пише веднага щом роди? Ако ни даде ръкописа до другия март, ще успеем. Набързо ще я редактираме, прочетем, и ще го издадем най-много за пет седмици. Три дни са нужни за отпечатването — и готово.

Джоджо щеше да припомни това разпределение на времето, когато издателите й направеха въпрос, че авторът й закъснява.

— Няма как човек да пише с новородено в къщата си, — отговори тя. — Таня, няма как да стане.

Таня замълча и направи последен опит:

— Тя има договор.

— Не я интересува. Джереми каза, че можете да си вземете парите обратно.

Таня не отговори нищо и Джоджо знаеше какво си мисли: ако на Миранда й трябваха парите, щеше да напише книгата; не биваше да й дават толкова щедър аванс. Но беше достатъчно любезна, да не го каже. Наместо това въздъхна и рече:

— Бедната Миранда. Ще се справи и с това премеждие. Предай й поздравите ми. Естествено, ще й изпратя цветя.

До: Jojo.harvey@LIPMANAIGH.co

От: Mark.avery@LIPMANAIGH.со

Относно: Да се видим на обяд

Имам нещо за теб.

До: Mark.avery@LIPMANAIGH.со

От: Jojo.harvey@LIPMANAIGH.co

Относно: Ще се видим на обяд

Кажи ми сега. Особено ако е нещо лошо.

До: Jojo.harvey@LIPMANAIGH.co

От: Mark.avery@LIPMANAIGH.со

Относно: Ще се видим на обяд

Не е лошо, но е поверително. „При Антонио“ на улица Олд Комптън в 12:30.

До: Mark.avery@LIPMANAIGH.со

От: Jojo.harvey@LIPMANAIGH.co

Относно: Ще се видим на обед

„ПРИ АНТОНИО“ ли? Когато бях там за последен път, беше гадна дупка, аз работех като барманка, а Беки се отрови. Дано сега е по-добре.

Марк вече беше там, когато тя пристигна, с дебела чаша разводнено капучино пред себе си.

— Чудесно местенце — засмя се Джоджо, докато се промъкваше между нагъсто наредените маси, като едва не разсипваше обедите на хората със задните си части. — Ама не.

— Но тук никой няма да ни види.

— Каза същото и за стаята ни в „Риц“. — Тя седна на прекалено тясната седалка. — Какво има?

— Джослин Форсайт се оттегля.

Дъхът й спря.

— Брей! Кога?

— През ноември. Ще го обявят, щом съобщи на клиентите си, но помислих, че ще искаш да узнаеш първа.

— Благодаря ти. — Изведнъж се въодушеви и очите й блеснаха. — Понякога е много удобно да спиш със съдружник по организационните въпроси. Значи „Липмън Хай“ ще се замислят за нов партньор, нали така?

— Да.

— Кой ще бъде?

Той се засмя със съжаление.

— Не притежавам такава власт, Джоджо. Решението зависи от всички.

— Значи трябва да съм любезна с всичките.

— Започни с мен. — Той плъзна бедрото си между нейните. — Да поръчаме ли?

— Не бих казала. Яденето тук е нещо като екстремен спорт.

Той провря бедрото си още по-навътре.

— Още малко — тихо промълви тя.

— Какво? А, да. — Изведнъж ирисите му станаха почти черни. Писателите на любовни романи са превърнали това в клише, но сега Джоджо им вярваше.

Марк проплъзна крака си още няколко сантиметра и тя леко се размърда на седалката си, разтвори колената си, докато неговото стигна дотам, където трябваше.

— Чудесно — приглушено каза. — Тук започва да ми харесва.

— Джоджо. Исусе Христе — заговори той с натежал глас. Хвана ръката й и се загледа в устните и, после погледът му се плъзна към зърната на гърдите й, които набъбваха през сутиена й, през ризата и през прилепналото й сако.

Започна леко да движи коляното си и тя доближи ръката му към устните си, изведнъж се изправи и я пусна, сякаш бе от жарава: влизаше човек, когото познаваше. Почувства го, преди мозъкът й да го регистрира — беше Ричи Гант. И той беше — от всички възможни хора — с Олга Фишър!

Четири чифта очи размениха бързи погледи, подобно на сложен цирков номер с хвърляне на ножове, и всеки замръзна, чувствайки се еднакво неудобно.

По дяволите, помисли си Джоджо, мислите й странно взеха друга посока. Мислех, че Олга е на моя страна.

— Изненадващо хубава лазаня поднасят тук — спокойно каза Олга, — но май по-добре да отидем в китайски ресторант.

Те тръгнаха обратно към вратата и Джоджо и Марк се спогледаха.

— Колко хора знаят за оттеглянето на Джослин? — попита между другото Джоджо.

— Предполагаше се да бъда единствен, но старата глупачка е казала на всички.

— Може да имат връзка.

Тя се засмя, въпреки че не беше ни най-малко смешно. Изтънчената Олга да прави секс с недодяланото момче с пъпки по лицето, що за мисъл.

— Нищо — намръщи се тя. — Ти, Дан Суон и Джослин сте сигурни.

— И Джим.

— Не бих казала.

— Така мисля. Наистина — настоя той. — Смята те за страхотна. Както и момчетата от Единбург.

— Така ли? Знаеш ли, май трябва да отскоча дотам. Да видя какво правят Никлъс и Кам.

— Чудесна идея. Отдавна отлагам да ги посетя, може да дойда с теб.

Напълно развеселена, тя попита:

— Сега накъде?

Когато се върна, откри, че Таня Тийл е оставила съобщение на телефонния й секретар. „Току-що проведохме среща във връзка с Миранда, Питаме се има ли начин да променим положението.“

Стараеше се да звучи жизнерадостно, но гласът й вибрираше от тревога.

Джоджо се обади и Таня я запозна с плановете им.

— Можем да осигурим секретарка, да ходи у Миранда и да пише под нейна диктовка. Миранда даже няма нужда да става от леглото. Може да си лежи…

— Но за нея все пак ще е напрежение.

— Но…

— Трудното не е да стоиш седнал, а да твориш.

— Но…

— Ще можеш да я публикуваш по някое време по-късно следващата година.

— Но ще пропуснем големите летни продажби. Надявахме се на огромно увеличение…

— Таня, — предупредително заговори Джоджо.

— Извинявай — бързо отговори Таня — Извинявай, извинявай.

До: Jojo.harvey@LIPMANAIGH.co

От: Mark.avery@LIPMANAIGH.со

Относно: Мислех си…

Може би трябва да изчакаме, докато одобрят новия съдружник, преди да оповестим връзката си. Не искам отношенията ни да навредят на издигането ти.

Целувки: Марк

Джоджо изумена се втренчи в екрана. Нима Марк я предаваше? Ноември беше много, много далеч; толкова далеч, сякаш никога нямаше да дойде. Да не би да го беше дострашало?

Подобна възможност дотолкова я изплаши, че се изненада от себе си. Стана и нахлу в кабинета му.

— Какво става?

— С какво?

— Разбрахме се за август, сега го променяш на ноември. Ако мислиш да се застъпваш за мен, забрави. Ще станеш за смях.

Марк повдигна веждите си в учтив въпрос.

— Някои от съдружниците — Джослин Форсайт, Никлъс в Шотландия са семейни. — Той беше спокоен, дори студен, но Джоджо достатъчно добре го познаваше, за да разбере, че е ядосан. Когато беше напрегнат, изглеждаше прекалено едър за костюма си. — Няма да одобрят разтрогването на брака ми. Никой от съдружниците няма да изпадне във възторг. Не искам да рискуваш да загубиш гласове.

Трябваше да признае, че… и на нея й бе минало през ума.

— Това е решение… предложение… единствено с оглед на кариерата ти.

Тя кимна, донякъде уплашена от резкия му тон.

— Но Джим вече знае — възрази. — Олга навярно предполага. И се обзалагам, че Ричи е разказал на всички как ни е видял заедно.

— Може би, но едно е да имаме връзка, друго е да напусна съпругата си и да се застъпвам за теб.

Премисли думите му: беше прав. По-добре беше да почака. А и ноември щеше да дойде малко след август. Само че…

— Обикновено аз съм тази, която отлага големия ни ден.

— Забелязал съм — отговори сухо той.

— Много си търпелив.

— Ще те чакам вечно… Въпреки че естествено бих предпочел да не се налага.

— Значи ноември. Кога? В деня на решението?

— Защо не изчакаме, докато официално го обявят в „Литературни новини“? Да не развалим всичко в последния момент.

— Пак правиш така.

— Какво?

— Плашиш ме.

— Няма от какво да се боиш.

— Освен от самия страх.

— И от чудовищата в гардероба.

— И от огромни скали, падащи от небето върху главата ти.

— Именно.

Вторник сутринта

Първото писмо, което отвори, беше от Пол Уитингтън, който отхвърляше книгата на Джема. Оставаше само „Нокстън Хаус“ и после щеше да се наложи да се обърне към независимите издатели. На този етап от играта едва ли имаше възможност да я продаде, а ако успееше, щеше да е за съвсем скромен аванс, едва ли повече от хиляда лири.

— Изберете следващия си редактор много внимателно, госпожо Харви — каза Манодж. — Може да е последният.

Тя се спря на Надин Стайдл и се насили да звучи ентусиазирано.

— Имам самороден диамант. — Използва думите на Каси, харесаха й.

Но фразата не беше достатъчна да убеди Надин и в четвъртък сутринта Джоджо получи отрицателен отговор.

Четвъртък следобед

— Таня Тийл те търси на първа линия. Приемаш или отказваш?

— По-добре да си завра ръждив пирон в окото.

— Не те питах това. Приемаш или отказваш?

— Добре. Приемам.

Чу се изщракване, след което тревогата на Таня се прокрадна по жицата.

— Джоджо, заради Миранда следващото лято се очертава като лошо.

Пак онази бременната писателка!

— Трябва ни женски роман, да запълни мястото на Мирандиния.

— Имате толкова много автори.

— Прегледах с какво разполагаме и всяка книга, която излиза идната година, или е обвързана с определено време за промоция, или няма да бъде готова до май.

Какво искаш да направя, зачуди се Джоджо. Да взема да го напиша?

— Мислех за онова ирландско писание, което ми изпрати — продължи Таня. — Ще свърши работа. Успя ли да го продадеш?

Ставаше дума за книгата на Джема Хоган, която Джоджо така и не пласира.

Но нямаше да си признае пред Таня!

— Може да ти излезе късметът. Все още е на разположение, но имам оферти от две къщи за романа…

— Колко? — прекъсна я Таня. — Десет хиляди?

— Ами…

— Двадесет? Тридесет тогава.

Джоджо нищо не отговори. И как би могла. Таня наддаваше срещу себе си.

— Тридесет и пет?

Джоджо нанасе удара си.

— Сто за две книги.

Таня прошепна:

— Боже! — После с нормален глас попита: — Има ли втора книга?

— Определено. — Не беше сигурна, но беше възможно.

— Шестдесет за едната — каза Таня. — Толкова мога, Джоджо. Не искам друг автор, имам си достатъчно. Нека реша този проблем.

Не беше идеално. Сделка за две книги винаги беше за предпочитане, защото означаваше, че издателят се обвързва с автора.

И все пак да сключиш сделка беше по-добре, отколкото да не го направиш. Шестдесет хиляди бяха повече от хиляда. И кой знае, ако книгата се продаваше добре, можеше да уреди втори договор на Джема за много по-голяма сума.

— Добре. „Таткото беглец“ е твой.

Почти усети как Таня трепна.

— Името трябва да се промени.

После Джоджо позвъни на Джема, която се зарадва, че книгата е продадена на редакторката на Лили Райт.

— Благодаря ти, че пак си опитала с нея. Знаех си, че ще я убедиш.

„Писатели!“ — помисли си Джоджо. Нищо не разбират. После каза на Джема за парите.

— Шестдесет хиляди! Шестдесет хиляди! О, мили Боже! Страхотно! Невероятно! Фантастично!

Наистина фантастично. Нямаше нужда да разкрива на Джема, че всичко е станало случайно, и така беше чудесно.

Глава 24

Преглеждах бегло „Литературни новини“, търсейки някакво извинение да не пиша, когато думите „Джема“ и „Хоган“ привлякоха погледа ми, след което стомахът ми се преобърна. Вкопчих се в страницата и я прочетох внимателно, след това я прочетох отново, докато ужасът бавно смразяваше душата ми. Джема. Книга. Моят агент. Моят издател. Много пари.

Със свито от страх сърце гледах черните букви, докато погледът ми се замъгли. Много ирландки можеха да се наричат Джема Хоган, името беше съвсем обикновено, но вече знаех: това е моята Джема. Тя често казваше, че ще напише книга и сега имаше на разположение моя агент и моя издател — всичко това беше прекалено, за да е съвпадение. Как, по дяволите, го беше постигнала? Толкова беше трудно да издадат книгата ти, да не говорим, че трябваше да убедиш агента и издателя в своя избор. Нищо чудно да е започнала да практикува черна магия. Замислено подпирах главата си с ръце, когато ми хрумна, че това съобщение напомня за конската глава, поставена в леглото в „Кръстникът“.

Надарена съм с интуиция и предчувствах, че играта е свършила. Макар все да се страхувах от отмъщение, толкова време бе изминало. Бях започнала да се надявам, че Джема е продължила своя живот и вероятно най-безгрижно ме е забравила. Но за съжаление бях се излъгала: през цялото време е планирала отмъщение. Не бях сигурна точно как се кани да ми разбие живота, но бях убедена, че това е началото на унищожението ми.

За миг видях целия си живот буквално да пропада. Джема ме мразеше. Беше склонна да разкаже на целия свят какво съм й сторила и да настрои всички срещу мен.

Ами парите! Шестдесет хиляди! Сравнявайки ги с нищожната сума от четири хиляди, която бях получила като аванс, нейната книга навярно наистина бе фантастична. С моята кариера беше свършено, оцененият й на шестдесет хиляди шедьовър ме изпращаше в небитието.

Взех телефонната слушалка, издухах полепналия прах с треперещи устни и позвъних на Антон.

— Джема е написала книга.

— Джема Хоган?

— Не е само това. Познай кой е агентът й? Джоджо. А можеш ли да отгатнеш кой е издателят? Таня.

— Това не може да е вярно.

— Но е истина. Пише го в „Литературни новини“.

Настъпи особена тишина.

— Господи, изпратила ни е предупредителен изстрел. Също като конската глава в „Кръстникът“.

— И аз си помислих същото.

— Звънни на Джоджо и разбери каква е работата. — Едва можех да говоря, толкова силно ревнувах. — Получила е огромен аванс

— Колко?

— Няма да повярваш — шестдесет хиляди.

Антон дълго мълча, след което замърмори.

— Какво? — Вече почти виках.

— Взели го мътните, сбъркал съм мадамата!

— О, по дяволите — измъчено промълвих.

Обадих се на Джоджо. Въпреки че бях нетърпелива да разбера какво става, успях учтиво да кажа „Как си“, после, опитвайки се да звуча небрежно, но всъщност полузадушена — … ъ… четох в литературни новини, че имаш нова авторка на име Джема Хоган. Просто се чудех…

— Да, ти я познаваш — потвърди Джоджо.

Гадост, по дяволите.

— Сигурна ли си? Живее в Дъблин, организира празненства и косата й е като на Лайза Минели?

— Да, тя е.

Чудех се дали да не заплача.

— Да-а — каза Джоджо. — Тя ме помоли да ти предам поздрави. Преди много време. Извинявай, бях забравила.

— Тя… остави ли съобщение за мен?

— Само ме помоли да те поздравя.

Чувствах, че потъвам в тресавище от страх. Всяка надежда, че е странно съвпадение, беше разбита. Джема преднамерено бе планирала всичко. Целта беше ясна.

— Джоджо, мога ли да попитам… Имаш ли нещо против, ако това не засяга поверителната информация на клиента… за темата на тази книга?

— Как баща й напуска майка й.

— И най-добрата приятелка отнема приятеля й?

— Не, само бащата изоставя майката. Забавно е! Ще ти изпратя един екземпляр, щом мине коректурата.

— Благодаря — промълвих аз и затворих.

Джоджо ме лъжеше. Джема вероятно вече се е добрала до нея и някак си я бе повлякла към тъмната страна.

Ема е избягала с крадлив счетоводител, помислих си. Левият крак на Антон е започнал да гние, а аз съм загубила майка си, залагайки я на карти.

Наложих си да се съсредоточа в ужасните дълбини на този сценарий. Смръщих чело и наистина се постарах да се съсредоточа. За момент си представих колко ужасно би било да живееш с мъж, който се разлага.

След това си възвърнах душевното равновесие и си казах: „Глупости! Нито едно от тези неща не е вярно!“

Обикновено това упражнение ми помагаше да изпитам благодарност към съдбата.

Но не и днес.

Глава 25

Антон пак ми се обади.

— Появиха ли се?

Нямаше нужда да питам кои са „те“: ставаше въпрос за майсторите. Нашата мания, фикс-идея, центърът на живота ни.

Въпреки съпротивата на повечето банки във Великобритания, ние бяхме купили хубавата мечтана къща с червени тухли и се преместихме в края на юни. Бяхме окрилени. Изпитвах такова щастие, че имах чувството, че ще умра. Цяла седмица не правих нищо освен да гледам легла с метални табли в Интернет.

Преди да се преместим, наехме строителна фирма да постегне къщата като прелюдия към събарянето на стени. Още не си бяхме разопаковали нещата, когато малка армия от ирландски работници, до един досущ като Лудия Пади, пристигна у нас. Те сръчно размахаха чуковете си и заработиха с голямо усърдие, сякаш се канеха да унищожат всичко — свалиха мазилката от стените, след това събориха тухлите и доста голяма част от фасадата на къщата. Единственото нещо, което й попречи да не рухне окончателно, беше строителното скеле.

Почти цяла седмица те разбиваха и събаряха и накрая установиха, че изгнилото беше много повече, отколкото първоначално си мислеха. Тези, които имаха опит в строителството, ме успокоиха, че обикновено така се получавало. Но като знаех, че Антон, Ема и аз рядко имахме късмет, все нещо се разваляше, а в ресторанта редовно попадахме на масата с разклатения крак, не можех да се успокоя.

А разходите за целия труд? В светлината на новите открития първоначалната сума буквално се удвои за една нощ. Сякаш нещо се опитваше да ни даде урок и не намирах покой.

Мърморейки за необходимостта от нови трегери на прозорците — каквото и да означаваше, по дяволите — и като не можеха да правят каквото и да било, докато не пристигнат, майсторите, както традицията повелява, изчезнаха.

Притесних се още повече. В продължение на две седмици не ги видяхме. Заминаха си, но не ги забравих. Антон, Ема, Зулема — ще стигна и до Зулема — и аз живеехме сред хаос и бъркотия. Краката ни оставяха циментови следи върху хубавите дървени подове. Препъвах се във вестници, захар скърцаше и хрускаше под обувките ни. Оплакват се, че майсторите пиели прекалено много чай — нямам нищо против чая, но разпиляната захар ужасно ме дразнеше.

Нощем очаквах крадец да се покатери по скелето, да се промуши през някоя от многото дупки в стената и да ни обере. Щеше обаче да остане разочарован, тъй като единственото нещо, което си струваше да се открадне, беше Ема.

Инструментите на майсторите се въргаляха из цялата къща и колкото и невероятно да звучи, Ема много бе харесала един дълъг гаечен ключ. Толкова се привърза, че настояваше да спи с него. Други деца се пристрастяват към плюшени зайчета или одеялца, а ето че Ема се влюби в този инструмент, той беше нейното оръжие (нарече го Джеси, на името на сестра ми). През юни Джеси се бе върнала закратко от Аржентина, където живееше за постоянно с приятеля си Джулиън. Ема беше очарована от нея. Но най-лошото от всички ужасни неща беше вездесъщият прах… под ноктите ни, между чаршафите, по клепачите — все едно живеехме сред пясъчна буря. Сложех ли си крем за лице, се налагаше да го изстържа. Отказах се да чистя, беше абсолютно безсмислено.

Не мога да опиша каква нищета ни заобикаляше, особено мен, тъй като работех вкъщи, но когато помолех Антон да предприеме нещо, той твърдеше, че работниците ще се върнат, щом дойдат трегерите, откъдето и да бяха ги поръчали.

Нямах представа какво представляват въпросните тригери. Но какво значение имаше? Нали от тях започнаха всички злини?

Една прашна утрин Антон закусваше мюсли, преди да тръгне на работа. Изведнъж, гледайки лъжицата си, възкликна:

— Това май е прах.

Бръкна с пръсти в купичката си.

— Погледни! — Той го протегна към мен. — Прах е.

— Овесено брашно е.

— Отвратителен прах.

Настоях да го разгледам по-отблизо.

— Прав си, това е прах.

Сигурно сега вече щеше да им звънне.

Обади се на бригадира им Мако и новините бяха ужасяващи: трегерите бяха пристигнали, но майсторите започнали нов обект. Ще дойдат, щом могат.

Крещяхме, заплашвахме и умолявахме, вдигнахме голям шум. Непременно да дойдат. Къщата е в ужасно състояние. Не можем да живеем така.

След повече от седмица, през която Антон и аз се редувахме да им се обаждаме и да настояваме с възможно най-твърд глас да се върнат на работа и да я свършат в срок от седем дни, те просто ни се изсмяха.

Криво-ляво Антон успя да изкопчи някакво обещание. Щяха да пристигнат следващия понеделник. Заклеха се в живота на майките си, че ще бъдат тук с трегерите в понеделник.

Дойде четвъртък. Три дни по-късно.

— Не, Антон, от тях няма ни вест, ни кост.

— Твой ред е да им звъниш.

— Извинявай, но не съм съгласна. Обадих се още сутринта.

— Не беше ти, а Зулема.

— Защото я подкупих.

— И с какво този път?

Поколебах се.

— С фон дьо тена ми.

— Който ти подарих? От „Джо Малоун“?

— Да — отвърнах аз. — Много съжалявам, не се сърди. Наистина ми харесваше, но не ми се искаше да им се обаждам, а нея много я бива да ги убеждава. Поне не й се подиграват.

— Всичко това отиде твърде далеч — викна внезапно Антон с неумолима решителност. — Ще потърся съвет от адвокат.

— Не! — помолих аз. — Тогава те наистина никога няма да се върнат.

Многократно бях чувала, че само да споменеш, че ще използваш услугите на адвокат, играта приключва.

— Моля те, Антон. Само това не бива да правим. Нека продължим да им се подмазваме.

— Добре, аз ще им звънна — промълви той.

Тогава си спомних, че се бях съгласила да го освободя от това задължение, тъй като предния ден беше на зъболекар да му сложат пломба.

Принудени постоянно да звъним на строителите, с Антон бяхме изградили едожна система от задължения, освобождаване от такива и награди. Тъй като моята работа беше по-добре платена от неговата, той се обаждаше два пъти дневно на строителите, а аз само веднъж.

Позволяваше се да използваме и трети лица, стига да можехме да ги убедим. В понеделник подкупих Зулема с козметика.

Антон се опита да убеди Ема да им звъни. Болестта също беше причина за освобождаване от тегобата да се говори с майсторите. Посещението при зъболекаря освобождаваше Антон от тази отговорност.

— Забравих за твоя зъб, няма да се обаждаш — казах му. — Моля те, не се тревожи, аз ще свърша тая работа.

След това великодушно предложение им се обадих.

Да можех да накарам Зулема да ме замести.

А, да, за Зулема: тя беше нашата детегледачка. И беше част от нашия нов малък и храбър свят — нова къща, аз, която пишех своята следваща книга, и т.н.

Тя беше висока, хубава, волева латиноамериканка, пристигнала преди три седмици от Венецуела.

Плашех се от нея. Антон също. Дори постоянното капризничене на Ема намаля в нейно присъствие.

Пристигането или по-точно нахлуването й в нашия живот по план трябваше да съвпадне с края на строителните работи. Надявахме се да я посрещнем в хубава къща, стана ясно, че домът ни ще бъде в пълен безпорядък, когато тя дойде. Обадих й се да я спра, но тя беше неумолима като компютърно програмирана ракета.

— Идвам.

— Да, но Зулема, тук прилича на строителна площадка.

— Аз ииидвам.

Антон и аз се изтрепахме да приготвим спалнята в задната част на къщата — единствената стая с още цели стени. Дадохме й нашето легло с железен обков и най-хубавия ни юрган и всъщност всичко изглеждаше чудесно и много по-красиво в сравнение с нашата стая или тази на Ема. Но Зулема хвърли бегъл поглед на къщата, опасана със скеле и цялата посипана с прах, и в миг обяви:

— Живеееете като животни. Няаама да остана тук.

Със стъписваща бързина си намери приятел — някой си Блъджърс. (Що за име?) Той имаше хубав апартамент в Крикълууд и тя се нанесе при него.

— Дали няма да ни позволи и ние да отидем с нея? — попита Антон.

Зулема много ни помагаше. Прекалено много. През целия ден буквално надзираваше Ема, и то толкова добре, че бях свободна да пиша, но Ема ми липсваше и всъщност нямах особено голямо желание да имаме детегледачка. Сумата, която й плащахме, беше толкова мизерна, че направо се червях от срам — въпреки че й давахме много повече от обичайното за такава работа, както разбрах, когато се опитах да споделя чувството си за вина с Ники. (Ники и Саймън, на които най-после се роди мечтаното бебе три месеца, след като родих Ема.) Ники ми каза:

— Саймън и аз плащаме на нашата детегледачка половината от това, което вие давате, и тя е много доволна, че има работа. Като си помисля за Зулема, която учи английски и работи легално — и то в Лондон, вие направо й правите услуга.

Тъй като Зулема живееше на друго място, тя не беше денонощна детегледачка, но не ме беше грижа. Дори чувствах облекчение, че не живее под един покрив с мен. Как можех въобще да се отпусна? Да живееш с някой друг, и то непознат, винаги е трудно, дори и да е прекрасен човек. А Зулема не беше тази категория. Все пак работеше много, без съмнение. Имаше и силно чувство за отговорност. Може да се каже, че беше честна, като се изключи фактът, че се къпеше с моя шампоан. (Не можех без него, това беше единственото, заради което склонявах да се изкъпя в ужасната стара баня.) Зулема дори не беше забавна. Ни най-малко. Всеки път, когато я погледнех — буквално ужасяващо красива, сърцето ми се свиваше.

— Зулема — извиках я аз.

Тя побутна вратата на кабинета ми. Изгледа ме намръщено.

— Храня Ема.

— Ами… благодаря.

Ема се появи между краката на Зулема и ми намигна, дали беше конспиративно?… Нямаше и две години. Малка бе, за да намига така. После изтопурка нанякъде.

— Зулема, би ли позвънила на Мако. Този път го помоли да дойде.

— Какво ще мий дадееете?

— Ъъ, пари ли искаш? Двадесет лири? — Не трябваше да й предлагам пари, самите ние имахме голяма нужда от тях…

— Харееесвам мноого нощния ви крем против бръчки.

Погледнах я умолително, беше любимият ми крем. И то съвсем нов. Но имах ли избор?

— Добре. Както е тръгнало, ще остана и без крем за лице.

Тя се върна след няколко секунди.

— Той каза, че ииидва.

— Вярваш ли му?

Тя сви рамене и ме изгледа. Какво я беше грижа?

— Ще взема крема за изглаждане на бръчки.

— Давай.

Зулема хукна нагоре по стълбите, за да се намаже пред тоалетката, а аз останах да седя пред бюрото си. Може пък този път да дойдат. За секунда изпитах надежда и настроението ми се оправи. Тогава броят на „Литературни новини“ привлече погледа ми и ми напомни за страхотната сделка с книгата на Джема — бях забравила замалко — и отново се почувствах като собственик на потънали гемии. Господи, какъв ден.

В тъжно настроение отворих останалата част от пощата си, надявайки се, че тя няма да съдържа нищо откачено, защото откакто имах „успех“, получавах средно по едно побъркано послание на ден.

Пристигаха писма от хора, които търсеха пари, писма от хора, които казваха, че писането за магьосничество било дяволска работа и ще бъда наказана (това беше написано със зелено мастило), писма от хора, които бяха живели „много интересен живот“ и които искаха да ми продадат своята история (обикновено предлагаха като условие петдесет процента от печалбата), други, които ме канеха да прекарам с тях уикенда. (Не мога да ви предложа кой знае какво, но ще спя на пода, а вие на моето легло. Ще видите тукашните забележителности — часовника на кулата, който е точно копие на Биг Бен, а само преди шест месеца „Маркс и Спенсър“ отвориха вратите на новия си магазин — много елегантен!), трети ми изпращаха ръкописи и ме молеха да ги уверя, че ще се публикуват.

Всеки ден беше различен. Миналия ден бях получила писмо от едно момиче на име Хилари, бивша съученичка от Кенет Таун. Беше една от трите гаднярки, които правеха живота ми черен. Беше точно след като се преместих от Гилдфорд, когато животът ми се вгорчи от нещастие и страх, защото мама се готвеше да напусне татко. Хилари и двете й дебели приятелки бяха решили, че аз съм „задръстена крава“ и накараха всеки да ме нарича „нейна светлост“. Когато и да си отворех устата в клас, Хилари викаше, а другите пригласяха „Оо, ла ди-да“.

Разбира се, в писмото нищо подобно не се споменаваше.

Поздравяваше ме с успеха на „Церовете на Мими“ и оповестяваше, че много би искала да се срещнем.

— Е, нали си известна — презрително отбеляза Антон, фъфлейки заради болния си зъб. — Прати я да върви по дяволите. Ако искаш, аз ще го сторя вместо теб.

— Няма да й обръщаме внимание — отговорих аз, скъсах писмото и го хвърлих в кошчето. Колко странни могат да бъдат хората. Наистина ли Хилари си въобразяваше, че ще се срещнем? Не я ли беше срам?

Реших да споделя с Ники. Хилари тормозеше и нея. После се разколебах. Ники и Саймън ни бяха поканили на вечеря и въпреки че имахме къща, не знаех как ще им се реванширам за гостоприемството.

Върнах се отново към пощата си.

Днес имаше писмо от някоя си Бет, която ми беше изпратила ръкописа си месец по-рано и ме молеше да го дам на издателя си, което и направих. Въпреки това Таня навярно не го бе харесала толкова, че да го публикува. После получих от Бет гневно писмо, с което ме обвиняваше, че съм егоистка. Мерси много, Бет, казах си аз. Браво на мен, че съм й провалила шанса да издаде ръкописа си, като се има предвид, че аз си имам всичко. Мислела си, че съм добра, но явно грешала. Докато била жива, нямало да си купи моя книга, щяла да разкаже на всеки каква съм всъщност.

Беше време да забравя за писмата и да поработя.

В новата ми книга се разказваше за един мъж и една жена, които са били приятели като деца и отново се срещат като възрастни. Почти четиридесет години по-рано, петгодишни, те са станали свидетели на убийство. Тогава не разбират какво са видели, но като се срещат отново, нещо отключва заспалите им спомени. Вече женени за други, двамата започват да разследват какво се е случило и така се сближават. Но браковете им се разпадат.

Не това исках да напиша, сюжетът ме караше да се чувствам нещастна, ала пръстите ми продължиха да изграждат историята върху клавиатурата.

Намръщих се пред екрана, за да демонстрирам заетост, и продължих. Давах най-доброто от себе си. Пишех думи, именно думи — но дали бяха достатъчно добри?

Прозявах се. Сънят ме обгръщаше като одеяло и ми беше трудно да се концентрирам. Предишната нощ се бях будила няколко пъти. А нощта преди това…

Повечето нощи Ема се будеше три или четири пъти и макар на теория Антон да ме отменяше, на практика аз бях тази, която притичваше. Аз си бях виновна — държах да се уверя, че е добре, а и посред нощ ме предпочиташе пред Антон.

Реших да си направя кафе. И то веднага щом Зулема излезеше за целия следобед. Не можех да понеса мисълта да стоя в кухнята и да водя разговор с нея, докато чакам чайникът да заври. Вслушах се в познатите шумове. Много ми се искаше малко да поспя, но тогава Зулема щеше да види колко съм жалка, което си беше истина.

В този момент я чух да изнася Ема навън. Изтичах до кухнята, направих си кафе и поднових работата си. Когато броячът на думи отчете, че вече съм написала петстотин, спрях. Но си знаех, че четиристотин и седемдесет са глупости. Дано и тази книга не стане тъжна.

Мислех да потърся съвет или да се поразнообразя — звъннах на Миранда, да Миранда Инглънд, няма грешка. Когато се срещнахме при моето първо злощастно даване на автографи, си помислих, че тя е толкова далеч от мен, колкото и звездите. После случайно се засичахме на няколко последователни литературни събития — годишната пресконференция на „Долкин Емери“, партито на авторите — и тя се оказа извънредно сърдечна. Антон реши, че се държи мило, защото имам успех като писателка и навярно беше прав. Но тя бе различна от представата ми за нея. Разбрах, че е преживяла ужасни моменти, опитвайки се да роди дете, и това я направи по-човечна в моите очи. По-късно успя да забременее и спря да пише, тъй като имаше опасност да пометне, но все още беше склонна да слуша за моите творчески неволи.

— Закъсала съм го — рекох аз и обясних своята дилема.

— Когато не върви — посъветва ме тя, — вмъкни любовна сцена.

Но аз не смеех да пиша подобни неща. Татко можеше да ги прочете. Изведнъж долових шум от мотора на камион. В този момент на външната врата се звънна и се чуха гласове от стъпалата пред къщата. Мъжки гласове, гръмогласни, на изпоцапани с катран и цимент работници. Идваха към нас. Възможно ли бе? Хвърлих поглед през малкия прозорец. Те бяха! Мако и неговият екип най-после бяха пристигнали да оправят къщата!

— Миранда, трябва да свършвам! Благодаря ти.

Струваше си да загубя фон дьо тена и нощния си крем за лице. Можех дори да целуна Зулема. Стига да не ме беше страх, че ще превърна в стълб от сол.

Отворих външната врата и пуснах групата на Лудия Пади да влезе. Тъй като всички ми изглеждаха еднакво, никога не бях сигурна в точния им брой, но днес бяха четирима. Колата отвън беше натоварена с дълги и дебели греди — прословутите трегери! Като крещяха и се опитваха да ги подредят, за да ги внесат по-лесно, майсторите ги понесоха нагоре по стълбите, охлузвайки стените и съсипвайки подовете. Май щеше да се наложи да сменяме и паркета, но бях прекалено щастлива, за да се ядосвам.

Телефонирах на Антон.

— Те са тук! С трегерите! Докато говорим, вадят старите да ги сменят с нови! Оставят огромни дупки в стените!

Отсреща обаче беше пълна тишина. И пак тишина.

— Антон? Чуваш ли ме?

— О, добре те чух. Толкова съм щастлив, че ми прилошава.

През останалата част от деня седях в кабинета и се опитвах да пиша, докато строителите сновяха из къщата ми и крещяха, като се обръщаха един към друг със странни имена. Аз щастливо се усмихвах.

Когато Антон се върна от работа, крадешком се огледа и промълви:

— Тя още ли е тук? — имаше предвид Зулема.

— Излезе за целия ден, но момчетата са още тук.

— Господи. — Беше впечатлен. В редките моменти, когато се появяваха, гледаха да се измъкнат към четири часа.

— Имам предложение — казах аз. — Но няма да ти хареса.

Той ме изгледа внимателно.

— Тъй като са тук лично, хайде да си поговорим с тях. Ще има повече тежест, отколкото като си говорим по телефона. Трябва да ги наградим за добре свършената работа. Четох една статия на тема как да се справяме с персонала. След това нека ги сплашим да свършат работата. Нещо като играта добро ченге, лошо ченге. Какво ще кажеш?

— Аз мога да бъда доброто.

— Не.

— Да те вземат дяволите.

— Хайде, хайде. — Заведох го в предната стая, където момчетата седяха върху новите трегери и пиеха чай с по няколко супени лъжици захар.

— Мако, Бонзо, Томо, Спацо. — Поклатих учтиво глава в тяхна посока. (Не бях убедена, че това са истинските им имена.) Благодаря ви, че се върнахте и извадихте старите трегери. Наистина махнахте старите както трябва… Ако поставите и новите толкова ефикасно, ще бъдем много щастливи.

Тогава дръпнах Антон, който стоеше зад мен, и го избутах напред.

— Както знаете, момчета, трябваше да свършите тази работа преди повече от три седмици — каза твърдо той, но изглежда загуби самообладание. Поклати глава и продължи: — Моля ви момчета, тук наистина се побъркваме. Имаме и малко дете. Ъъ, благодаря ви.

Тръгнахме си, а като затворихме вратата, стаята се взриви от кикот. Отново отворих вратата. Мако си търкаше очите и каза.

— Горките хора.

Насаме, Антон и аз си разменихме най-различни погледи и аз първа проговорих:

— Е, мисля, че всичко мина по-скоро добре.

Антон и аз бяхме в леглото. Беше едва осем часа, но вече лежахме в задната спалня, единствената стая в къщата, където стените бяха цели. Бяхме преместили телевизора преди три седмици и повечето време прекарвахме тук. Тъй като нямаше на какво да седнем, лежахме в леглото.

Аз преглеждах каталога на „Джо Малоун“, като си представях, че живея сред тези страници, в чист, здравословен и обезпрашен свят. Антон гледаше някаква комедия, защото беше сключил договор с Клоуи Дру, която играеше младата екзотична героиня, а Ема маршируваше по жакетче и панталонки и любимите си розови чорапки, с които не се разделяше дори в леглото. Пълничките й крачета изглеждаха като от дунапрен.

— Ема, приличаш на борците от цирка — Антон хвърли бегъл поглед към нея, вниманието му беше приковано главно към екрана. — Само ти липсват мустаци.

Ема имаше любими вещи — гаечният ключ, Джеси, къдравото куче, което Вив, Баз и Джес бяха й подарили и което също се наричаше Джеси. Беше ги преместила от единия край на стаята в другия и ги беше подредила както тя си знаеше.

— Динки — каза тя.

Косатай бе пораснала странно — два дълги кичура отпред, а отзад беше къса, както и отгоре на главата. Изглеждаше като нескопосно подобие на прическа от шестдесетте, но беше най-сладкото същество. Можех вечно да я гледам и да й се възхищавам. Почаках, докато програмата на Антон свърши, преди да му покажа страницата в „Литературни новини“ за Джема. Гледах го, докато го четеше, изучавах лицето му, опитвайки се да отгатна отговора.

— Какво мислиш — попитах аз. — И моля те, не бъди толкова оптимистично настроен и не ми казвай, че нищо не означава.

— Добре — започна той, — малко е странно. Как е успяла да се добере до твоя агент и твоя издател?

Ако Антон, вечният оптимист, мислеше, че е странно, това означаваше катастрофа.

— Книгата не е за нас, каза Джоджо.

— Добре, това е хубаво. Не е като да те ръгнат с кол в окото.

— Но Джема е казала на Джоджо да ме поздрави. Всичко това… знам, че е нелогично, но се чувствам ужасно… страхувам се. Като че ли нещо чудовищно ще се случи.

— Какво например?

— Не знам. Струва ми се, че ще разруши всичко между нас.

— Между теб и мен? Тя не може да ни навреди.

— Кажи ми, че винаги ще ме обичаш и никога няма да ме оставиш.

Той ме погледна възможно най-сериозно.

— Но ти знаеш, че е така.

— Добре, кажи го.

— Лили, винаги ще те обичам и никога няма да те оставя.

Поклатих глава. Добре. Това би трябвало да ми помогне.

— Ще се почувстваш ли малко по-сигурна, ако се оженим?

Потреперих. Ако се оженехме, щяхме да пробудим всякакви стари спящи злини.

— Приемам го като отрицателен отговор. По-добре тогава да върна пръстена за двадесет хиляди, който купих от „Тифани“.

Ема бутна в лицето ми френския ключ.Той издрънча по зъбите ми.

— Лили, целувка!

Дарих ключа с гореща целувка.

Без някой да я е учил, Ема започна да нарича и Антон, и мен с малките ни имена. Това ни обезпокои сериозно, не очаквахме хората да си мислят, че сме чак толкова либерални. За да оправим нещата, решихме да се наричаме един друг мама и тати.

— Сега си донеси ключа и тати ще те целуне.

— Антон — поправи ме тя и се намръщи.

— Тати — настоях аз.

— Антон.

След като Антон целуна играчката, той оповести:

— Имам подарък за теб.

— Предполагам, не е въпросният пръстен от „Тифани“.

Той извади ръцете си изпод одеялото и ми показа чантичка с козметика от „Джо Малоун“. Да не се ядосвам за фон дьо тена, който дадох на Зулема.

— Антон, не можем да си го позволим, бедни сме.

— Да, но не завинаги. Когато ни потръгне работата с Мики, ще имаме пари. А твоят процент пристигат в края на септември.

— Добре. — Вече се бях размекнала. — С цялата си кожа ти благодаря. Но защо ще ми даваш подарък?

— Трябва и ние да живеем по малко. И се надявам да се любиш с мен.

— Няма нужда да ми даваш подаръци, за да се любим — усмихнах се аз. Той ми се усмихна в отговор.

— Просто се обади следващите три пъти на строителите вместо мен — добавих. — И ще направя всичко каквото пожелаеш.

— Сделката е сключена.

Глава 26

Мина се още една седмица. И още една. Мако и момчетата продължиха да се явяват от време на време и винаги неочаквано — достатъчно, за да ни държат на ръба на надеждата, но не и толкова често, че да си помислим, че ремонтът скоро ще бъде завършен. Бяха извадили старите трегери, но почти нищо не бяха направили за инсталирането на новите.

Да имаш дупки в стената на спалнята през юли и август е дори приятно — но не когато септември е вече на прага и времето клони по-скоро към есен.

Всяка сутрин едва ме свърташе, докато не пристигнеше някой от тях, Антон ми звънеше по двадесет пъти на ден, за да разбере дали са се появили.

Избягнах повечето от телефонните си задължения, като много често се любех с Антон, а Зулема почти ме беше заменила — така че не бях принудена да слушам измислените извинения на майсторите, но според Антон те бяха основателни, Спацо си беше счупил китката, чичото на Мако беше починал, чичото на Бонзо също умрял, микробусът на Томо беше откраднат, а после и неговият чичо се спомина.

— Какво е това? — беснееше Антон. — Седмица на покойните чичовци?

Тогава, точно когато минаха няколко дена без ничий чичо да се пренесе в отвъдното, започна да вали дъжд, а новите трегери не можеха да се поставят, докато вали. Преди това четири седмици не капна и капка капка дъжд, но когато най-сетне имахме нужда от сухо време, заваля.

Сякаш изплувах от морските дълбини.

С голямо усилие се събудих. Ема плачеше за четвърти път. Беше наистина тежка нощ, дори и по стандартите на Ема.

— Аз ще отида — каза Антон.

— Благодаря.

Отново потънах в тежък сън. Тогава някой ме разтърси и се почувствах като умиращ, който се опитва да дойде в съзнание. Беше Антон.

— Сигурно е болна, повърна.

— Смени й дрехите и чаршафите.

Само две секунди по-късно отново ме измъкнаха от дъното на океана.

— Извинявай, скъпа, тя иска теб.

Трябва да се събудя, трябва, трябва.

Наложих си да стана от леглото, беше непосилно, но успях и отидох да видя Ема. Лицето й беше много червено, стаята й миришеше на болен човек.

— Лили! — Тя се разтрепери, като ме видя, сякаш не бяха изминали и петдесет минути от последния път, когато бяхме заедно.

Повдигнах я до мен, беше толкова топла. Рядко се разболяваше. Бе здрава и силна, падаше и понасяше удари, които другите деца не можеха да издържат, после само накуцваше и отново се изправяше. Даже се подиграваше на другарчетата си, ако плачеха, когато се удареха. Смееше им се, свиваше пръстчетата си и си закриваше очите, „Буу, хуу“, имитираше плача им. (Опитвах се да я накарам да не го прави, защото на другите майки не им беше никак приятно.)

— Хайде да ти премерим температурата.

Температурата под мишниците беше 36,5°, в ухото 36,6°, оралната 36,8°, ректалната — извинявай миличко — 36,7°. Без значение къде я мерех, ясно беше, че е здрава.

Проверих да не се е изприщила, повдигнах вратлето й да видя да не се е схванала.

— Ой — изпъшка тя. Това ме разтревожи и аз проверих няколко пъти, докато тя започна да се смее.

— Добре си — отвърнах й аз. — Хайде да спиш. Утре трябва да пиша книга.

Тя си сложи ръката пред очите и запя:

— Виждам те.

— Скъпа, четири и петнадесет сутринта е, наистина е ужасно късно!

Седнах в люлеещия се стол, надявайки се да я приспя. За мое огромно учудване една глава се показа в прозореца на спалнята. Мъжът изглеждаше към 45 години. Мина известно време, преди да разбера, че това е крадец. Винаги съм смятала, че крадците са млади. Разбира се, беше се изкатерил по скелето отвън. Спогледахме се, замръзнали от изненада.

— Няма защо да си даваш труда — обърнах се към него. — Нямаме нищо.

Той не се помръдна.

— Гледачката ни от Венецуела отказа да живее тук — викнах аз, държейки здраво Ема. Тя предпочита да живее в Крикълууд с мъж, когото почти не познава. Казва се Блъджърс. Имах скъп нощен крем, но ми го взе, имам предвид детегледачката. Сега всичко е в Крикълууд.

Изчаках да осмисли чутото и когато погледнах отново, крадецът си беше отишъл така тихо, както беше дошъл. Върнах се обратно в спалнята и разказах на Антон какво се бе случило.

— Това направо е отвратително — беше коментарът му. — Ще говоря с Мако сутринта.

Верен на думата си, Антон му се обади окончатели вбесен.

— Добро утро, Мако. Има ли някакъв шанс да те видя днес, теб или колегите ти? Не! И защо, интересно? Смърт в семейството? Не ми казвай, остави ме да отгатна. Кучето ти? Твоят четиринадесети братовчед? О, баща ти? Това трябва да е третият път за този месец. Още една смърт, а? — Антон се умълча, продължи да слуша, после измърмори нещо и затвори.

— По дяволите.

— Какво?

— Бащата на Мако наистина е умрял. Те никога няма да се върнат.

Бях отчаяна. Не можех да виня Джема, но незнайно защо се сетих за нея.

След няколко часа се случи нещо, което ме накара да забравя за Джема: Таня Тийл ми изпрати изданието на „Кристално чиста“. Беше толкова хубаво, много впечатляващо. На корицата беше нарисувана с темпера красива жена на виолетов фон. Напомняше корицата на „Церовете на Мими“, но забелязах, че има разлика в тоновете. Жената от корицата на „Церовете на Мими“ имаше сини очи. А тази на „Кристално чиста“ — зелени. Жената от „Церовете на Мими“ носеше ботуши, които се закопчаваха, а тази на „Кристално чиста“ — обувки. В различни нюанси.

Щяха да я пуснат в продажба след два месеца, на 25 октомври, но от утре я тестваха по летищата.

„Успех, книжле“, пожелах и целунах томчето в стремежа си да го предпазя от черната магия на Джема.

Обещах си, ако оживея след умората от нощта, да я занеса на Ирина. Животът на тази жена се бе променил. Беше се запознала с украински „бизнесмен“ на име Василий, който я измъкна от стария Госпел Оук и я настани в служебен апартамент в Сейнт Джон Ууд. Беше луд по нея. Тя все още работеше на половин ден, заради любовта си към „Клиник“, а не защото имаше нужда от пари.

— Мисля, че ако трябва живея без мостри за кузметика, направо умра.

Тя драматично се тупна по гърдите и после си мацна още червило.

Вече я бях посетила в новия й дом — обширен апартамент с три спални в един хубав блок, който имаше и черен вход. Зелени клони засенчваха прозорците на втория етаж и макар да принадлежеше на рускиня, любовница на украински гангстер, домът имаше почтен вид. Беше малко лъскав за моя вкус, но общо взето много приятен. Най-вече се възхищавах от липсата на прах.

Глава 27

Изпратихме цветя за погребението на бащата на Мако и последният изглежда ни прости, тъй като следващия понеделник четирима от майсторите се появиха. Даваха вид, че ще свьршат работа и трегерите ще бъдат инсталирани, когато Бонзо се завъртя без да иска и удари с тръбата пъстрия витраж на овалното прозорче над вратата, което се пръсна на парчета.

Бях изтърпяла безконечни дискусии с детегледачката, която прекаляваше с биберона за Ема, след което се скривах в банята, четейки вестник „Сън“ или учех момичето си как да ругае на ирландски, и нито веднъж не се бях оплакала. Но изящният витраж беше стар, красив и незаменим.

Цялото чакане, разочарованието и ужасът, че къщата никога няма да се оправи ми дойдоха в повече и аз се разридах с пълна сила пред очите на Бонзо, Мако и Томо.

Изтощителните седмици, безпаричието, тревогите около книгата, която не можех да довърша, ужасът какво ще причини Джема на семейство ми се изляха като водопад от моите очи.

Най-накрая Томо, най-мекосърдечният от всички, подхвана:

— Вижте сега…

В отговор на моите критики Бонзо си тръгна. После се върна наперен и сърдито повика колегите си, които се повлякоха подире му като стадо овце. Изминаха два дни, от тях ни вест, ни кост, и аз почувствах, че откачам.

Всеки път, когато възникнеше проблем, си мислех за Джема.

Струваше ми се, че притежава магически дарби. И то от лошите. Тя беше като Дарт Вейдър за Люк Скайуокър и като Волдемор за Хари Потър, чувствах, че убива всичко добро в моя живот.

Опитах се да споделя с Антон, но той, въпреки че беше чувствителен на тази тема, възрази, че Джема нямала нищо общо.

— И на мен ми иде да се гръмна. Дори Далай Лама би се побъркал в тази къща.

Мислехме да наемем нов екип, за да се свърши работата, но нямахме пари и нямаше и да имаме, докато не получех процента си в края на септември. Антон бе твърде депресиран, за да се любим, и аз дадох на Зулема всичката козметика, която притежавах, с изключение на чантичката от „Джо Малоун“, но накрая не ми остана избор, освен да звънна на Мако и да помоля да се върне с Бонзо.

— Ти много го обиди — отговори Мако. — Както и аз се почувствах обиден, когато твоят любовник, с когото живееш, се подигра със смъртта на моя единствен баща.

— Извинявай, не съм искала да го оскърбя.

— Той е много чувствителен.

— Наистина съжалявам.

— Ще говоря с него и ще видя какво мога да направя.

Телефонът звънна. Беше Таня Тийл. Говореше бързо, с тънък гласец.

— Лили, имам добри новини. Реших да поправя корицата на „Кристално чиста“. Прекалено много прилича на „Церовете на Мими“. Направила съм нова и ти я пращам за одобрение.

— Хубаво.

— Наистина е по-хубава. Не бих искала да я объркват с „Церовете на Мими“.

— Добре ли си, Таня?

— Добре — отговори тя, — много добре. Но трябва бързо да я прегледаш и одобриш. Трябва днес да влезе за печат. Няма да пропусна нашата среща в кръчмата. Всеки момент корицата ще е при теб. Звънни ми, ако не ти я изпратят.

След половин час новата корица пристигна. Беше кафява и малко неясна, но имаше сериозен вид. Съвсем различна от предишната, но много по-подходяща за книгата. Хареса ми. Звъннах на Таня, която още говореше като картечница.

— Хареса ли ти? Добре, чудесно. Няма значение, че предварителните копия, които се продават по летищата, са с виолетова корица. Когато книгата излезе на бял свят, ще бъде с тази корица, която виждаш сега.

— Сигурна ли си, че всичко е наред?

— Да, всичко върви чудесно.

Нещо се мътеше.

Явно беше ден на „Долкин Емери“, тъй като Отали, пиарката на издателството, също се обади.

— Страхотни новини! „Илевенсес“ те искат.

„Илевенсес“ беше дневно телевизионно шоу. Даваха го от десет и половина до обяд и го водеха две жени, които очебийно се мразеха и се отнасяха една към друга с подчертана любезност. Беше много популярно.

— Знам, че „Кристално чиста“ не е излязла, но това е националната телевизия. Прекалено добър шанс, за да го оставиш да ти се изплъзне.

— Кога искаш да отида?

— В петък.

Вдругиден. Не можех да си поема дъх от страх. Пълна бъркотия. Отново си помислих за Джема, ако тя трябваше да се представи в шоуто, щеше да изглежда страхотно. Джема имаше модни костюми, блестяща и гъста коса, високи токчета и винаги беше изключително елегантна.

През повечето време аз не изглеждах особено добре, а сега външният ми вид беше особено отчайващ.

— Чудесно — казах аз и звъннах на Антон.

— Ще участвам в „Илевенсес“ в петък. — Вече почти крещях. — Националната телевизия, по дяволите! — Просто се мразех. Нямах дрехи. Все още не бях последвала примера на Бърт Рейнолдс и направо не се понасях.

— Вече го каза. Хайде да пазаруваме.

— Антон, иска ми се да си по-практичен. Имам нужда само от помощта ти.

— Ще се срещнем под часовника на „Селфриджис“. (Селфриджис — голям магазин в Лондон. — Б. пр.)

— Не можем да пазаруваме от там. НЯМАМЕ ПАРИ.

— Имаме кредитни карти.

— А ЕМА?

— Ще се обадя на Зулема по мобилния и ще я помоля да остане до по-късно.

— ТЯ ЩЕ ТЕ ПОБЪРКА.

— Много важно.

Толкова беше спокоен, че и мен увлече.

— Селфриджис — повтори той. — След един час ще бъдеш в пълно бойно снаряжение.

— Антон — опитах се да поема малко въздух и да го задържа. — Наистина нямаме пари.

— Нали имаме две кредитни карти. Още не сме ги изразходвали. Не знам за теб, но аз никога не се чувствам добре с кредитна карта, която не си е изчерпала лимита. Все едно съм оставил отворено кранчето на газта.

Той вече ме чакаше, а лицето ми беше като буреносен облак. Тръгнахме заедно.

— Хайде, имам нужда от черни панталони и някаква блуза. И по възможност най-евтините.

— Не. — Той се спря и накара и мен да спра. — Не. Нека се позабавляваме. Заслужаваш го.

— Да отидем на партера. Там цените са разумни.

— Не. Ще отидем на неразумния втори етаж. Там са хубавите дрехи.

Поех си дъх. После още веднъж. Предадох се. Обхващаше ме истинска еуфория. Той се грижеше за мен, затова не изпитах вина. Не се чувствах отговорна, а лека и въздушна.

— Лили, запомни, не сме тук да стоим дълго, а да се забавляваме.

— Добре, води ме.

На втория етаж Антон започна да разглежда дрехите, да ги сваля от закачалките и да ги мята на рамото си. Избираше неща, които никога не бих забелязала, и въпреки това някои от тях ставаха за носене, а други ме изненадваха с екстравагантната си кройка. Сякаш бе метафора на живота ми с Антон. Той разширяваше кръгозора, караше ме да видя живота от друг ъгъл, дори и облеклото си. За отрицателно време беше намерил консултант и двамата ме обличаха в хубави дрехи.

Накара ме да пробвам хиляди неща — къси кожени поли („Защото имаш красиви крака, Лили“), черна, женствена рокля с деколте („Имаш прекрасна кожа, Лили“).

Опитах да бъда много личности едновременно. Бях рок звезда, елегантна френска филмова актриса, строга библиотекарка. Мрачното ми настроение се разсея, смеех се и се забавлявах. Антон беше страхотен, мъж на големите жестове, с екстравагантност и визия.

Откакто започнахме да се срещаме, той редовно ми носеше подаръци — неща, които никога не бих се осмелила да си купя. Като чантичката от „Джо Малоун“, за която бях чела в едно списание и си мечтаех за нея, както шестгодишно момиченце си бленува розов велосипед. Рядко пътувах. Всъщност нямах нужда от тази малка и прекрасна чанта, но той беше наистина незаменим в дребните детайли и беше забелязал, че искам точно такава и въпреки че го умолявах да не харчи пари, подаръкът толкова ми харесваше, че спях с чантата. Не бих я дала дори на Зулема.

Глезеше ме, носеше дрехите в пробната. Забрани ми да гледам цената.

— Ще затворя вратата на пробната само ако ми обещаеш, че няма да гледаш етикетите.

След като повече от час пробвах хубави неща, реших в полза на черни панталони със зашеметяваща кройка и странно скроена блуза, която показваше раменете ми. Антон ме убеди да купя една от късите кожени поли и прилепналата кашмирена рокля.

— Мога ли да нося панталоните и блузата сега? — попитах.

В сравнение с всички тези хубави неща дрехите, с които бях облечена, изглеждаха стари и невзрачни. След като бях изтърпяла месеци сред прах и неудобства, жадувах за блестящи и нови неща.

— Можеш да правиш каквото пожелаеш.

Антон отиде на касата да плати и от изпълнените с копнеж лица на момичетата разбрах, че си мислят, че той е страхотен бизнесмен, а аз негова глезла. Ако само знаеха, че и аз, и той се молехме картите ни да не са минали определения лимит.

Но лимитът не беше изчерпан и роклята, полата и ужасните стари дрехи бяха опаковани. Като се отдалечихме от касата, Антон каза:

— Да вървим за обувки.

— Какви обувки, не предизвиквай съдбата.

— Няма нужда да я предизвикваме, тя е с нас.

Такъв си беше Антон. Когато е в добро настроение, животът с него е страхотен. Бях доволна, че бяхме заедно. Не му отне дълго да намери перфектните обувки — всъщност боти. Обух ги и те изглеждаха чудесни.

Антон ме погледна и заключи:

— Твои са.

— Но те са на Джими Чу. Дори не искам да знам колко струват.

— Ти си преуспял автор, чиито книги се продават много добре. Заслужаваш тези боти.

— Добре — не можах да сдържа истеричния си смях. — Защо не, по дяволите?

— Искаш ли да ги обуеш сега?

— Да. А какво да направя с косата си?

— Бланеид ти е записала час за утре сутринта в моден салон в Сохо.

Бланеид беше асистентката им с Мики.

— Според нея всички модели ходели там. Не ти е записала час за трансплантация на фоликули. Това не го правят. Но ще ти направят прическа, каквато ти пожелаеш.

— Да има обем — добавих страхливо.

— Да, с обем, и аз казах така.

— А ноктите ми? Не мога сама да се лакирам. Цялата се изпоплесквам.

— Мога да помоля Бланеид да ти намери маникюрист. Или аз ще те лакирам.

— Ти, Антон Каролан?

— Да, аз, на младини рисувах играчки войници много прецизно. Тогава го смятаха за педалска работа, но знаех, че един ден ще ми потрябва. Изрисувах си микробуса с известни анимационни герои. Бях си счупил крака и не можех да ходя, вместо това рисувах. Аз ще ти лакирам ноктите.

— Чудесно.

Покупката на ботите мина без драми — такъв страхотен ден — но стана време да си ходим. Като стигнахме партера, минахме през отдела за козметика, където ни пресрещна едно момиче, което ни попита дали не искаме да разгледаме гримовете. Забързах навън. Бях ужасена от тези жени, които в други случаи дори не биха ме забелязали.

— Лили — повика ме Антон. — Защо не пробваш да те гримират?

Категорично поклатих глава и само с устни прошепнах „НЕ“.

— Върни се — каза той. — Ела да видиш какво ще ти каже Руби.

Въпреки че не исках, седнах на високия въртящ се стол, където с памуче ми почистиха лицето, докато минувачите ме зяпаха.

— Имате хубава кожа — каза Руби.

— Нали, страхотна е — възкликна Антон. — Дължи го до голяма степен на мен. Аз й купувам козметиката.

— Какви марки ползвате обикновено?

— „Джо Малоун“ — отговори Антон. — „Перспективс“ и „Клиник“. Всъщност не аз й купувам продуктите на „Клиник“. Получава ги безплатно от една нейна приятелка на име Ирина.

— Ще поставя лека основа — предложи Руби.

— Добре — въздъхнах аз. Каквато и да е основата, лека или тежка, беше добре дошла. Да седиш в „Селфриджис“ с негримирано лице беше някак си невъзпитано. По закона за всеобщата гадост явно щях да срещна някой познат. Джема мина набързо през главата ми, въпреки че живееше в Дъблин.

Руби си вършеше работата, докато Антон не спираше да пита:

— Какво е това розовото? Какво правите, че очната линия да стане толкова тънка?

И когато тя приключи, изглеждах далеч по-добре.

— Хубава си, скъпа — усмихна ми се Антон и после обясни на Руби:

— Тя ще участва в „Илевенсис“ в петък сутринта, сигурно ще бъде с тази блуза. Имате ли нещо, което да направи раменете й блестящи?

Руби измъкна блестяща пудра и, докосна раменете ми с дебела четка за грим.

— Трябва да вземем това — реши Антон. — Розовият грим и тънката очна линия, за да може Лили да си ги сложи в къщи сама. — После се обърна към мен: — Това е инвестиция.

Погледнах го. Каква ти инвестиция, но в момента не ме беше грижа.

— Харесва ли ти нещо друго?

— Може би основата — отговорих колебливо. — И ми харесва червилото.

— Значи и тях — нареди Антон на Руби. — И естествено спиралата за мигли.

— След всичко, което направи за теб — прошепна ми Антон, докато Руби вече опаковаше избраната козметика — ще бъде престъпление да не купим нищо.

Преди да залепи пликчето, Руби пъхна в него няколко безплатни мостри.

— Страхотно — възкликна Антон. — Толкова мило от ваша страна.

— О! — Руби изглеждаше изненадана от неподправената му признателност.

— Ще ви дам още няколко. — Тя взе още няколко, прибави ги към останалите и аз се усмихнах на себе си.

Антон не прибягваше до хитрости и се радвах, че хората го харесват. Той непрекъснато флиртуваше, но никога натрапчиво или досадно.

После Руби ни подаде блестящата торбичка и ние напуснахме магазина.

Бях в прекрасно настроение, весела от пазаруването, от хубавия си външен вид, от новите ми блестящи дрехи и лице, по които нямаше прах.

— Не искам да се връщам вкъщи.

— Много хубаво, защото няма да направиш нищо подобно, нали Зулема е у дома? Двамата с теб отиваме по живот.

Заведе ме в един частен клуб в Сохо, където изглежда познаваше всички. Седнахме в отдалечено облицовано с кожа сепаре, дискретно изолирани от другите. Антон не ме попита какво ще пия, нямаше съмнение, че ще бъде шампанско. Седях с новите си дрехи и красиво лице и закратко забравих и разрушената ни къща, пода, който скърцаше от разпиляната захар, и постоянното невидимо, но страховито присъствие на Джема.

Почувствах се страхотно, красива и лудо влюбена.

Известният фризьор в Сохо придаде обем на косата ми и тя стана много хубава. Антон свърши чудесна работа, като ми лакира ноктите, а новите ми дрехи и боти изглеждаха перфектно.

В последната минута разбрах причината за моето участие в програмата „Илевенсис“ — темата бе за нападения и обири. Въобще не ги беше грижа за книгите ми, единствено се интересуваха колко зле съм пострадала.

— Лежахте ли в болница? — една от състрадателните водещи се обърна към мен с изкуствено загрижен тон.

— Не.

— Не? О, Господи — беше силно разочарована, но след като споделих колко съм се бояла да не пометна, сякаш се поразвесели.

По-късно по телефона ми се обадиха Вив, Баз и Джез, които ми казаха, че се гордеят с мен, ала коментарът на Деби беше:

— Знам, че нямате пари, но нужно ли беше да носиш парцали?

Повод за забележката беше страхотната ми нова блуза.

— Ха-ха-ха — чух престорения й смях.

Глава 28

Септември беше месец на възход и падение, ако говорим за финансите ни.

Антон и Мики прекараха по-голямата част от лятото в работа — сключиха предварителен договор за сценарий, финансиран от три отделни източника, и договори със сексапилната актриса Клои Дру и изгряващата режисьорка Сърета Павел.

Беше сделка, която щеше да изправи на крака „Ай-Кон“, всичко изглеждаше наред, договорите бяха готови за подписване, когато сценарият привлече вниманието на Холивуд. Докато се усетят, американските акули го откупиха и цялата сделка рухна като къщичка от карти. Антон изпадна в мрачна депресия.

Да гледам отчаянието му наистина бе ужасяващо, защото той беше вечният оптимист. Но прекалено много от начинанията му бяха пропаднали. Оплакваше се какъв е неудачник, как ни е провалил двете с Ема и как било време да се захване с друга работа.

— Мога да стана барман — каза той, седнал в леглото. — Или пчелар.

Все пак имаше и положителна страна. Мрачното му отчаяние като че ли повлия на майсторите. Без дори да ги подканяме, поставиха четирите трегера и дори измазаха най-голямата спалня.

Цялата седмица Антон не беше на работа.

— Направо не ми се излиза — мърмореше той. — Толкова е трудно да намериш добър сценарий, това беше големият ни шанс. Имам чувството, че никога няма да ни потръгне.

Прекарваше много време с Ема. По някакъв начин бе успял да разкара Зулема за седмицата. Подозирах, но не го попитах, вероятно й беше платил, за да не идва.

Антон стоеше на вратата на моя кабинет и ме гледаше как пиша. Лицето му изразяваше противоречиви емоции.

— Толкова много работиш — каза той и после извика:

— Ема, къде си?

Ема влезе, облечена в гащеризон на сини и червени хоризонтални черти.

Антон я погледна нежно.

— Приличаш на унгарски щангист — засмя се той и след това добави: — От 1953 година.

Чувствах, че вече се оправя.

Въпреки това никога не се върна напълно към старата си работа.

Многократно коментираше колко усилено работя, как парите, които влизат вкъщи, ги печеля аз, и как без мен нямало да имаме нищо.

Това ме плашеше, тъй като дори и в този момент всичките доходи да идваха от моята работа, не бях убедена, че ситуацията ще продължи вечно. Мъчех се да вдъхна увереност на Антон и подкрепях идеите му с цялата си енергия, за да започне да печели достатъчно, че да се почувстваме сигурни. Не ме радваше съзнанието, че всичко — от къщата до храната — зависеше изцяло от мен.

През последния ден на месец септември пристигна моят първи чек с процента за „Церовете на Мими“. Абсурдно голямата сума — сто и петдесет хиляди лири — изглеждаше като шега. Разплаках се от гордост. Взех томчето от прашната етежерка и се загледах във всички тези думи, чийто резултат бяха парите, които гарантираха нашата къща… Всичко беше чудо, от нещастното започване на книгата до невероятния й успех.

Антон ме снима как държа чека — сякаш бях спечелила от лотарията — после го целунах за сбогом, тъй като по-голямата част от парите вече бяха определени за нещо. За банката, за майсторите, за кредитните карти…

— Само ти и аз можем да имаме чек за сто и петдесет хиляди и два дни по-късно да останем без почти нищо — оплаках се на Антон.

— Но ги похарчихме за хубави неща — възрази той. — Виж, ние сме отговорни възрастни хора. Нали платихме първата вноска за къщата в банката. Сега няма да си я вземат обратно.

Потреперих. Мразех такива шеги.

— Съжалявам — извини ми се той. — Безгрижието на младостта.

— А следващата вноска е…

— На 13-ти ноември, когато ще подпишеш твоя нов договор с „Долкин Емери“.

Той замълча и аз почувствах, че отново изпада в мрачно настроение. Не, не и днес. Не когато наистина имахме причина да сме весели.

— Мразя, че всичко е на твой гръб — думите му звучаха нещастно.

— Недей — помолих го. — Поне днес не мисли така. Почини си поне един ден от тези мисли.

— Потисната съм — Миранда Йнглънд се обаждаше по телефона.

— Хормони — успокоих я аз. — Случва се, когато си бременна.

— Не са хормони. Това е проклетият Амазон. Току-що бях в Интернет. Не знам защо го правя. Последната ми книга е получила средно три и половина звезди. Предишната имаше пет. И отзивите от читателите са толкова неприятни.

— О, Боже — възкликнах аз. — Понякога наистина могат да бъдат ужасни.

— Ти няма за какво да се тревожиш — продължи тя весело. Погледнах за „Церовете на Мими“. Явно им е любимата. Почти всеки отзив ти дава пет звезди. Биха ти дали шест, ако можеха.

Не трябваше да го правя.

След като приключих разговора, погледнах в Амазон отзивите за „Церовете на Мими“ и прекарах няколко щастливи мига, разглеждайки страница след страница, виждайки петте звезди, с които бе оценен романът.

Но гордостта предшества падението. Вместо да спра, се почудих дали някой е написал нещо за „Кристално чиста“. Въпреки че нямаше да излезе преди края на октомври, пробните екземпляри бяха вече готови и се разпространяваха по летищата.

Написах „Кристално чиста“ и бях развълнувана да открия, че вече има рецензии. Само три. Но това беше началото.

Тогава видях заглавието на първия отзив и едва не ми прилоша. Читателка от Дарлингтън го беше озаглавила „Жалка работа“. Беше ми дала само една от петте възможни звезди. Е, поне една, утеших се, сбърчила вежди. И започнах да чета.

Единствената причина, поради която съм оценила тази книга с една звезда е, че нулата не съществува като оценка.

Боже.

Напиках се от смях, като четох „Церовете на Мими“, но в тази торба с гадости няма нищо забавно. Купих книгата на летището, защото възнамерявах да прекарам една седмица на слънце и съжалявам, че не похарчих парите, за да си взема новото издание на „Секс на плажа“ вместо нея.

О, Господи. С разтуптяно сърце се насочих към следващото изказване, надявайки се, че ще е по-приятно. Оценката беше две звезди.

Отзив от читателка от Норфолк

Бях потисната и не бях излизала от къщи почти шест месеца, преди да прочета „Церовете на Мими“. Толкова ми повдигна духа, че отново се върнах в групата за лечение на наднорменото тегло. Представяте ли си радостта ми, когато разбрах, че Лили Райт има нова книга. Помолих съседката си да ми я купи от летището, защото отиде да посети майка си в Джърси. Надявах се, че ще се почувствам достатъчно добре, за да си потърся работа на половин ден след като я прочета. Вие прочетохте ли я? Невероятно депресираща. Едва не ме върна в старото ми състояние. Давам оценка две звезди, защото, въпреки че книгата не ми достави очакваното удоволствие, се Смятам за готин човек.

Следващият отзив беше също две звезди.

Изключително разочарован — от запален читател от северозапад

Достави ми огромно удоволствие да чета „Церовете на Мими“, въпреки че не е точно по моя вкус. (Голям фен съм на Джоан Харис, Себастияна Фокс и Луи де Берниер). Трябва да призная, че очаквах с нетърпение да прочета новата книга на Лили Райт, тъй като „Церовете на Мими“ беше хубав роман. Когато я видях на летището (на път за Флоренция, за да се насладя на изкуството през уикенда), я купих. Надеждите ми не се оправдаха. „Кристално чиста“ не е хубава книга и няма никакъв смисъл да я сравнявам с първата. Заслужава само една звезда, но аз давам две.

— Антон — извиках аз — АНТОНННННН!

Препускайки — почти пързаляйки се върху захарта, той мълниеносно пристигна. Показах му отзивите.

— Какво ще стане, ако никой не хареса „Кристално чиста“? — попитах аз. — Ако никой не я купи? „Долкин Емери“ няма да подпишат нов договор и ще бъдем разорени. Изглежда, че новата ми книга нищо не струва.

— Спокойно — отговори той. — И „Церовете на Мими“ имаше лоши отзиви.

— Но само от стари смрадливци, не от истински читатели.

Сега разбрах защо Таня говореше така странно и неспокойно за корицата. Тревожеше се, че читателите ще очакват втора книга като „Церовете на Мими“ — както тримата тук явно се бяха изказали. Обзе ме страх, усетих метален вкус в устата си.

Това по никой начин не можеше да е черната магия на Джема, освен ако не беше написала сама трите рецензии — но хвърлих вината върху нея.

— „Кристално чиста“ трябва да се хареса — не спирах да бърборя на Антон. — В противен случай „Долкин Емери“ няма да подпишат с мен нов договор и няма да имаме достатъчно пари да платим следващата вноска за къщата.

Да загубим къщата! Направо ми настръхна косата. Не можех да си представя нещо по-лошо.

Антон спокойно започна да ми обяснява:

— „Кристално чиста“ е страхотна книга. „Долкин Емери“ правят масова рекламна кампания. Ще пожъне голям успех. Издателството каза, че това ще бъде книга номер едно по коледа. След един месец Джоджо ще отиде при тях и те ще ти предложат нов договор с огромен аванс.

Всичко ще бъде чудесно. Всичко е чудесно.