Мъглявината Андромеда

ГЛАВА ДЕСЕТАТИБЕТСКИЯТ ОПИТ

Кор Юловата уредба се намираше върху билото на плоска планина, само а километър от Тибетската обсерватория на Съвета за астронавтика. Височината четири хиляди метра не позволяваше да вирее тук никаква дървесна растителност освен докараните от Марс черно-зелени безлистни дървета с обърнати навътре клони. В долината светложълтата трева се навеждаше под вятъра, а тия, притежаващи желязна еластичност пришелци от друг свят, стояха съвсем неподвижни. По планинските скатове течаха каменни реки — парчета от разпаднали се скали. Полетата, петната и снежните ивици сияеха с особена белота, която придобива чистият планински сняг под ярко блестящо небе.

Зад останките от стени от напукан диорит — развалини на манастир, построен с изумителна дързост на тая височина, се издигаше стоманена тръбовидна кула, която поддържаше две решетъчни дъги. Върху тях, отворена към небето, святкаше огромна спирала от берилиев бронз, осеяна с бляскащите бели точки на рениевите56 контакти. Непосредствено до първата спирала имаше втора, обърната с отворената страна към почвата и прикриваща осем големи конуса от зеленикава боразонова сплав. Насам идваха разклонения на тръби с шестметрово сечение, по които течеше енергия. Долината се пресичаше от стълбове с насочващи пръстени — временно отбиване от магистралата на обсерваторията, която приемаше по време на предаванията енергия от всички станции на планетата. Като почесваше с пръсти рошавата си глава, Рен Боз със задоволство разглеждаше измененията в предишната уредба. Съоръжението беше монтирано от доброволци за невероятно кратък срок. Най-трудно се оказа построяването на дълбоки открити траншеи, изрязани в неотстъпчивия планински камък без помощта на големи минни машини. Ала и това бе минало. Доброволците, които, естествено, очакваха да видят за награда колосалния опит, се отправиха по-надалеч от уредбата и избраха за своите палатки полегатия склон, северно от зданието на обсерваторията.

Мвен Мас, в чиито ръце се намираха всички съобщителни средства на Космоса, седеше на студения камък срещу физика, потръпваше и разказваше новините. Спътник 57 напоследък се използвал за поддържане връзка със звездолетите и планетолетите и не работел за Пръстена. Мвен Мас съобщи за гибелта на Влихх оз Ддиз край звездата Е и умореният физик се оживи.

— Много силното притегляне в звездата Е при по-нататъшната еволюция на светилото води до извънредно силно нагряване. Получава се виолетов свръхгигант с чудовищна сила, който преодолява грамадното притегляне. Той вече няма червена част в спектъра — въпреки мощността на гравитационното поле, вълните от светлинни вълни не се удължават, а се скъсяват.

— Стават крайни виолетови и ултравиолетови — съгласи се Мвен Мас.

— Не само това. Процесът протича по-нататък. Все по-мощни стават квантите, накрая се преодолява преходът нула-поле и се получава зона антипространство — втората страна в движението на материята, страна, неизвестна у нас, на Земята, поради нищожността на нашите мащаби. Ние не бихме могли да постигнем нищо такова, дори ако изгорим всичкия водород на един земен океан.

Мвен Мас бързо пресметна наум.

— Петнадесет хиляди трилиона тона вода да превърнем в енергия с водороден цикъл по принципа на относителността маса/енергия, грубо — един трилион тона енергия. Слънцето за една минута дава двеста и четиридесет милиона тона — получава се излъчване на Слънцето в продължение всичко на десет години!

Рен Боз се усмихна доволен.

— А колко ли ще даде лазурният свръхгигант?

— Затруднявам се да изчисля. Но съдете сам! В Големия Магеланов облак има куп НГК 1910 край мъглявината Тарантул… Извинете ме, привикнал съм да си служа с древните названия и означения на звездите.

— Това е съвсем несъществено.

— Изобщо мъглявината Тарантул е толкова ярка, че ако се намираше на мястото на известната всекиму мъглявина Орион, щеше да свети също като пълна Луна. В звездния куп 1910 с диаметър всичко седемдесет парсека има не по-малко от сто свръхгигантски звезди. Там се намира двойният небесносин свръхгигант ЕС Златна рибка с ясна водородна линия на спектъра и тъмни на виолетовия край. Той е по-голям от орбитата на Земята, със светимост половин милион наши слънца! Имали сте предвид именно такава звезда? В същия куп са разположени звезди с още по-голям размер, с диаметър почти колкото орбитата на Юпитер, само че те отскоро са започнали да се нагряват след Е-състояние.

— Да оставим на спокойствие свръхгигантите! Хората в течение на хилядолетия са гледали пръстеновидните мъглявини във Водолей, Голямата мечка и Лира и не разбирали, че пред тях са неутрални полета на нула-гравитация, по закона за репагулюма — на прехода между притеглянето и антипритеглянето. Там именно се е криела загадката на нула-пространството…

Рен Боз скочи от прага на блиндажа за управляване, иззидан с големи, залени със силикат блокове.

— Отдъхнах си. Може да почваме!

Сърцето на Мвен Мас се разтуптя, вълнение сви гърлото му. Африканецът въздъхна дълбоко и пресекливо. Рен Боз остана спокоен, само трескавият блясък на очите му издаваше концентрацията на мисъл и воля, която физикът събираше в себе си, преди да пристъпи към опасното дело.

Мвен Мас стисна с голямата си ръка малката здрава китка на Рен Боз. Кимване с глава — и силуетът на завеждащия външните станции се показа вече върху склона на планината, по пътя към обсерваторията. Зловещо зави студен вятър — спускаше се от заледените върхове, които охраняваха долината. Тръпки пронизаха Мвен Мас. Той неволно ускори своите и без това енергични крачки, макар че нямаше закъде да бърза: опитът щеше да започне след залез слънце.

Мвен Мас успешно се свърза със спътник 57 по радиото с лунен диапазон. Монтираните в станцията отражатели и направляващи механизми фиксираха Епсилон от Тукан за ония няколко минути движение на спътника от тридесет и трети градус северна ширина до Южния полюс, през които звездата се виждаше от неговата орбита.

Мвен Мас зае мястото си край пулта в подземната стая, твърде подобна на тази в Средиземноморската обсерватория.

Като преглеждаше за хиляден път листовете с данни за планетата на звездата Епсилон от Тукан, Мвен Мас провери изчислената орбита на планетата и отново се свърза със спътника — условиха се така: наблюдателите от него в момента на включване полето да изменят много бавно посоката по дъга, четири пъти по-голяма от паралакса на звездата.

Мудно се влачеше времето. Мвен Мас никак не можеше да се отърве от мисълта за Бет Лон — осъдения на изгнание математик. Но ето че на екрана на ТВФ се появи Рен Боз до пулта на опитната уредба. Острата му коса стърчеше повече, отколкото обикновено.

Предупредените диспечери от енергостанциите съобщиха, че са готови. Мвен Мас хвана ръчките на командното табло, обаче движение на Рен Боз върху екрана го спря.

— Трябва да предупредим резервната Ку-станция в Антарктида. Наличната енергия няма да стигне.

— Аз направих това, тя е готова.

Физикът размишляваше още няколко секунди:

— На Чукотския полуостров и в Лабрадор са построени централи на Ф-енергия. Ако се договорим с тях да се включат в момент на инверсия на полето — опасявам се от несъвършенство на апарата…

— Направил съм и това.

Рен Боз просия и махна с ръка.

Исполинският стълб енергия достигна до спътник 57. В хемисферния екран на обсерваторията се появиха възбудените млади лица на наблюдателите.

Мвен Мас поздрави смелите хора, провери съвпадението и движението на стълба енергия след спътника. Тогава той превключи мощността на Рен Бозовата уредба. Главата на физика изчезна от екрана.

Стрелките на индикаторите клоняха надясно — значи кондензацията на енергията се повишаваше непрекъснато. Сигналите горяха все по-ярки и по-бели. Веднага след като Рен Боз включваше един след друг излъчвателите на полето, показателите на напълването скокообразно падаха към нулевата черта. Сподавен звън от опитната уредба накара Мвен Мас да трепне. Африканецът знаеше какво е необходимо да прави. Движение на ръчката — и вихровата мощност на Ку-станцията се вля в угасващите очи на уредите, оживи техните падащи стрелки. Но когато Рен Боз пусна в действие общия инвертор, стрелките моментално скочиха към нулата. Почти инстинктивно Мвен Мас включи веднага и двете Ф-централи.

Стори му се, че уредите угаснаха, странна бледа светлина изпълни помещението. Звуците се прекратиха. Още секунда — и сянката на смъртта мина през съзнанието на завеждащия станциите и притъпи усещанията. Мвен Мас се бореше с главозамайването, предизвикващо прилошаване, като стискаше с ръце края на командното табло и хълцаше от ужасната болка в гръбначния стълб. Бледата светлина започна да се разгаря по-ярко от едната страна на подземната стая, от коя — това Мвен Мас не можа да определи или бе забравил. Може би откъм екрана или откъм уредбата на Рен Боз…

Изведнъж сякаш се раздра някаква разлюляна завеса и Мвен Мас ясно чу плискане на вълни. Неопределен мирис проникна в широко издутите му ноздри. Завесата се отмести наляво, а в ъгъла трептеше предишната сива пелена. Поразително реални се издигнаха високи медни планини, обградени с горички от тюркоазени дървета, а вълните на виолетово море се плискаха пред краката на Мвен Мас. Завесата се отмести още по-наляво и той видя своята мечта. Червенокожа жена седеше на горната площадка на стълба до маса от бял камък и облакътена на полираната й повърхност, гледаше океана. Внезапно тя се взря — раздалечените й очи се изпълниха с удивление и възторг. Жената стана — с великолепно изящество изправи снагата си — и протегна към африканеца откритата си длан. Гърдите й дишаха дълбоко и често. И в тоя миг Мвен Мас си спомни Чара Нанди.

— Оффа алли кор!

Мелодичният нежен и силен глас проникна в сърцето му. Той отвори уста, за да отвърне, ала на мястото на видението се дигна зелен пламък и разтърсващо свистене профуча из стаята. Като губеше съзнание, африканецът почувствува как някаква мека, непреодолима сила го прегъва, върти го подобно ротор на турбина и най-сетне го сплесква о нещо твърдо… Последната мисъл на Мвен Мас беше за участта на станцията и на Рен Боз…

Намиращите се встрани върху склона сътрудници на обсерваторията и строители видяха твърде малко. В дълбокото тибетско небе се мярна нещо, което затъмни светенето на звездите. Някаква невидима сила се стовари отгоре върху планината с опитната уредба. Там тя прие очертания на вихрушка, заграбила маса камъни. Черна фуния с еднокилометров диаметър, сякаш изхвърлена от дулото на гигантско хидравлично оръдие, прелетя към зданието на обсерваторията, извиси се нагоре, свърна назад и отново удари по планината с уредбата — разби на парчета цялото съоръжение и размята отломките. След миг всичко утихна. В изпълнения с прах въздух остана миризмата на нажежен камък и изгоряло, смесена със странен аромат, напомнящ цветущи брегове край тропически морета.

На мястото на катастрофата хората видяха, че през долината, между платото и обсерваторията, минава широка бразда с разтопени краища, а обърнатият към долината склон е съвсем откъснат. Зданието на обсерваторията стоеше запазено. Браздата бе достигнала югоизточната стена, разрушила граничещите с нея камери с трансформаторите и опряла до купола на подземната камера, залят с четириметров слой разтопен базалт — изгладен сякаш на исполинска шлайфмашина. Но част от него бе оцеляла и спасила Мвен Мас в подземната стая от пълно унищожение.

В хлътнатина в почвата застинал ручей от сребро — бяха се стопили предпазителите на приемателната енергостанция.

Кабелите на аварийното осветление се удаде да бъдат възстановени твърде скоро. При светлината на прожектора от фара край пътя, който водеше насам, хората видяха поразително зрелище — металът от конструкциите на опитната уредба беше размазан по браздата в тънък слой и от това тя блестеше като хромирана. В отвесната урва на отрязания сякаш с нож планински склон стърчеше къс от бронзовата спирала. Камъкът се разлял в стъкловиден слой, подобно на червен восък под горещ печат. Потъналите в него навивки от червеникав метал с белите зъбци на рениевите контакти проблясваха в електрическата светлина като втикнато в емайл цвете. Погледнеш ли към това ювелирно изделие с диаметър двеста метра, изпитваш страх пред неизвестната сила, действувала тук.

Когато разчистиха затрупаното с отломъци надолнище към подземната камера, намериха Мвен Мас на колене, сложил глава върху камъка на най-долното стъпало. Вероятно завеждащият външните станции в моменти на проясняване на съзнанието е правил опити да се измъкне. Сред доброволците бяха издирени лекари. Могъщият организъм на африканеца с помощта на силни лекарства се справи с контузията. Като трепереше и залиташе, Мвен Мас се вдигна, подкрепян от двете страни.

— А Рен Боз?…

Хората, обкръжили учения, станаха мрачни. Завеждащият обсерваторията дрезгаво отвърна:

— Рен Боз е жестоко обезобразен. Едва ли ще живее дълго…

— Къде е той?

— Намериха го върху източния скат на планината. Сигурно е бил изхвърлен от помещението. Нищо вече няма на върха… даже развалини не са останали.

— И Рен Боз лежи там?

— Не бива да се докосва. Има раздробени кости, счупени ребра… Коремът е разпран и вътрешностите са се изсипали…

Краката на Мвен Мас се подкосиха и той конвулсивно се хвана за подпиращите го хора. Но волята и разумът действуваха.

— Рен Боз трябва да бъде спасен на всяка цена! Той е изключително голям учен!…

— Знаем. Там има пет души лекари. Над него поставиха стерилна операционна палатка. Редом лежат двама пожелали да дадат кръв. Тиратронът, изкуственото сърце и черният дроб вече работят.

— Тогава заведете ме в помещението за разговори! Установете връзка със световната мрежа и повикайте информационния център на северния пояс! Как е спътник 57?

— Викахме го. Мълчи.

— Телескопите здрави ли са?

— Напълно.

— Открийте спътника в телескопа и го разгледайте при голямо увеличение в електронния инвертор!

Нощният дежурен в северния център за информиране видя на екрана изцапано с кръв лице. Очите блестяха трескаво. Той се вгледа старателно, преди да успее да познае завеждащия външните станции — широко известна по цялата планета личност.

— Нужни са ми председателят на Съвета за астронавтика Гром Орм и Евда Нал.

Дежурният кимна и се зае да оперира с бутоните и нониусите на паметната машина. Отговорът дойде след минута.

— Гром Орм подготвя материали и нощува в жилищния дом на Съвета. Да повикам ли Съвета?

— Повикайте го! А Евда Нал?

— Тя се намира в четиристотин и десето училище, в Ирландия. Ако трябва, ще се опитам да я извикам — дежурният погледна схемата — в пункта за разговори 5654СП.

— Много е нужно! Въпрос на живот и смърт!

Дежурният се откъсна от своите схеми.

— Нещастие ли се е случило?

— Голямо нещастие!

— Предавам дежурството на своя помощник, а сам ще се заловя изключително с вашата работа. Чакайте!

Мвен Мас се отпусна на приближеното кресло — събираше мисли и сили. В стаята се втурна завеждащият обсерваторията.

— Току-що фиксирахме положението на спътник 57. Няма го!

Мвен Мас се изправи, сякаш не бе получил никакви повреди.

— Останал е къс от предната част — площадката за приемане на кораби — продължаваше убийственият доклад. — Той лети по същата орбита. Вероятно има още дребни късове, ала те засега не са открити.

— Значи наблюдателите?…

— Без съмнение, загинали са!

Мвен Мас сви юмруци и се отпусна в креслото. Изнизаха се няколко тежки минути на мълчание. Екранът пламна отново.

— Гром Орм е край апарата в Дома на съветите — каза дежурният и дръпна ръчката.

Върху екрана, който отрази голяма, слабо осветена зала, се появи характерната, позната на всички глава на председателя на Съвета за астронавтика. Тясно, сякаш разрязващо пространството лице с едър гърбав нос, дълбоки очи под скептични ъглести вежди, въпросителна извивка на твърдо стиснати устни.

Мвен Мас под погледа на Гром Орм сведе глава, подобно на момче, направило пакост.

— Току-що загина спътник 57! — Африканецът се хвърли в признаването на вината си като в тъмна вода.

Гром Орм трепна и лицето му стана още по-остро.

— Как можа да се случи това?

Мвен Мас сбито и точно разказа всичко, без да щади себе си. Веждите на председателя на Съвета се събраха в едно, около устата се очертаха дълги бръчки, но погледът си оставаше спокоен.

— Почакайте, ще поговоря за оказване помощ на Рен Боз. Вие мислите ли, че Аф Нут?…

— О, дано само дойде!

Екранът помръкна. Дълго очакване. Мвен Мас се държеше благодарение на волята с последни сили. Нищо, скоро… Ето го и Гром Орм!

— Издирих Аф Нут и му дадох планетолет. Трябва му не по-малко от час за подготвяне на апаратурата и асистентите. След два часа ще бъдат в обсерваторията. Сега за вас — опитът сполучи ли?

Въпросът изненада африканеца. Той безспорно видя Епсилон от Тукан. Беше ли това реално съприкосновение с недостижимо далечния свят? Или убийственото въздействие на опита върху организма и горещото желание да види се съчетаха заедно в ярка халюцинация? Може ли той да заяви пред целия свят, че опитът е сполучил, че са нужни нови усилия, жертви, разходи за неговото повтаряне, че пътят, избран от Рен Боз, е по-подходящ от пътя на предшествениците му? Понеже се опасяваха да рискуват някого другиго, те проведоха експеримента само двамата, безумци! А какво е видял Рен, какво ще може той да разкаже?… Ако може… ако е видял!…

Мвен Мас стана още по-прям:

— Доказателства, че опитът е успешен, аз нямам. Какво е наблюдавал Рен Боз — не зная…

Искрена печал се отрази върху лицето на Гром Орм. Преди минута само внимателно, то стана сурово.

— Какво смятате да правите?

— Моля да ми се разреши незабавно да предам станциите на Юний Ант. Недостоен съм да ги завеждам и в бъдеще. След това ще бъда с Рен Боз докрай… — Африканецът се запъна и се поправи: — До края на операцията. После… после ще се оттегля на Острова на забравата до съда… Аз сам вече се осъдих!

— Възможно е да сте прав. Обаче за мен са неясни много обстоятелства и аз се въздържам от изказване мнение. Вашата постъпка ще бъде разгледана на следващото заседание на Съвета. Кого считате най-способен да ви замени — преди всичко за възстановяване спътника?

— По-добра кандидатура от тази на Дар Ветер не зная!

Председателят на Съвета кимна в знак на съгласие. Известно време той се взираше в африканеца — канеше се да каже още нещо, ала направи безмълвен прощален жест. Екранът угасна, и навреме, защото всичко в главата на Мвен Мас се размъти.

— На Евда Нал съобщете вие! — прошепна той към стоящия наблизо завеждащ обсерваторията, падна и след безрезултатни опити да се приповдигне замря.

Център на вниманието в Тибетската обсерватория стана дребен жълтолик човек с весела усмивка и необикновена повелителност на жестовете и думите. Пристигналите с него асистенти му се подчиняваха с онази радост от послушанието, с каквато вероятно са вървели след великите древни пълководци техните верни войници. Но авторитетът на учителя не подтискаше собствените им мисли и начинания. Това беше необикновено добре организирана група от силни хора, достойни да водят борба с най-страшния враг на човека — смъртта.

Като узна, че наследствената карта на Рен Боз още не е получена, Аф Нут избухна в негодувание. Но той бързо се успокои, щом му съобщиха, че я съставя и ще я донесе лично Евда Нал.

Завеждащият обсерваторията внимателно попита за какво е нужна картата и с какво могат да помогнат на Рен Боз неговите далечни прадеди. Аф Нут хитро примижа, с което намекваше, че това е преди всичко негова работа.

Точното познаване наследствената структура на всеки човек е необходимо за разбиране психическия му облик и за прогнози в тая област. Не по-малко важни са данните неврофизиологичните особености, съпротивителните сили на организма, имунната защита, индивидуалната чувствителност към травмите и алергията към лекарствата. Изборът на лечение не може да бъде точен без разбиране наследствената структура и условията, в които са живели прадедите. Завеждащият искаше да попита още нещо, но Аф Нут го спря:

— Аз дадох отговор за самостоятелен размисъл. За повече няма време!

Завеждащият измъкна оправдания, които хирургът не изслуша.

Върху приготвената до планинското подножие площадка се издигаше подвижното здание на операционната, докараха се вода, ток и сгъстен въздух. Извънредно много работници в надпревара предлагаха своите услуги и зданието бе сглобено за три часа. От лекарите, бивши строители на уредбата, помощниците на Аф Нут отбраха петнадесет души за обслужване на така бърже издигнатата хирургическа клиника. Пренесоха Рен Боз под прозрачния пластмасов купол, напълно стерилизиран и продухан с обеззаразен въздух, който идваше през специални филтри. Аф Нут и четиримата му асистенти влязоха в първото отделение на операционната и престояха там няколко часа под въздействието на бактерицидни вълни и наситен с обезвреждащи еманации въздух, докато самото им дишане не стана стерилно. През това време тялото на Рен Боз беше силно охладено. Започна бърза и уверена работа.

Счупените кости и повредените кръвоносни съдове се свързваха с танталови, недразнещи живата тъкан скобки и пластинки. Разкъсаните черва и стомах бяха освободени от умъртвените участъци, а после — зашити и поставени в съд с предизвикващата бързо заздравяване течност Б314, която отговаряше на особеностите на организма. След това Аф Нут пристъпи към най-трудното. Той измъкна от подребрието потъмнелия, промушен от късчета ребра черен дроб и докато асистентите го държеха във висящо положение, с поразителна увереност го обработи и изтегли тънките нишчици на автономните нерви от симпатичната и парасимпатичната система. Дори съвсем малка повреда на най-тънкото разклонение можеше да доведе до необратими и тежки разрушения. Хирургът светкавично преряза чернодробната вена и присъедини към двата й края тръбичките на изкуствени кръвоносни съдове. Като направи същото с артериите, Аф Нут сложи черния дроб в отделен съд с течност Б3. След петчасова операция всичките повредени органи на Рен Боз се намираха в отделни съдове. В полумъртвото тяло течеше изкуствена кръв, тласкана от сърцето на ранения и от спомагателното сърце — автоматична помпа. Едва сега стана възможно да се изчаква заздравяването на органите. Аф Нут не можеше просто да замени повредения черен дроб с друг от съхраняваните в хирургическия фонд на планетата, понеже за това бяха необходими допълнителни изследвания, а състоянието на болния не позволяваше да се губи нито минута. Край неподвижното, простряно като труп тяло остана да дежури един от хирурзите в очакване да завърши стерилизирането на сменната група.

Вратата на защитната ограда, построена около операционната, с шум се отвори и Аф Нут, като присвиваше очи и се протягаше, се появи, обкръжен от своите помощници. Евда Нал, уморена и бледна, го посрещна и му подаде наследствената карта. Аф Нут я сграбчи, прегледа я и въздъхна:

— Струва ми се, всичко ще бъде благополучно. Да вървим да почиваме!

— Ами… ако той дойде на себе си?

— Да вървим! Той не може да дойде на себе си. Нима сме толкова тъпи, че да не предвидим това?

— Колко трябва да чакаме?

— Четири-пет дни. Ако биологическите определения са точни и пресмятанията правилни — тогава ще може да оперираме отново, като турим органите на мястото им в организма. После — съзнанието…

— Колко време ще прекарате тук?

— Десетина дни. Добре, че катастрофата се случи в момент, когато няма занятия. Ще използувам възможността да разгледам Тибет — тук идвам за първи път. Моята съдба е да живея там, където има най-много хора, тоест в обитавания пояс!

Евда Нал спря на хирурга очи, изпълнени с възторг.

— Гледате ме така, както някога са гледали изображението на бога — усмихна се мрачно Аф Нут. — Това не подобава на моята най-умна ученичка!

— Аз наистина ви виждам в нова светлина. За пръв път животът на скъп за мен човек е в ръцете на хирург. Сега добре разбирам преживяванията на хората, които са имали досег с вашето изкуство… Знанието се покрива с неповторимо майсторство!

— Добре! Възхищавайте се, ако ви е нужно. А в това време аз ще успея да направя на вашия физик не само втората операция, но и трета…

— Каква трета? — настръхна Евда Нал, обаче Аф Нут хитро замижа и посочи пътечката, която възлизаше по склона над обсерваторията. По нея, навел глава, бавно и с мъка вървеше Мвен Мас.

— Ето още един поклонник на моето изкуство… по неволя. Поговорете с него, ако не можете да си почивате, а аз трябва…

Хирургът се скри зад билото на хълма, където бе разположен временният дом на долетелите медици. Евда Нал забеляза отдалеч колко беше отслабнал и остарял завеждащият външните станции… Не, Мвен Мас вече нищо не завежда. Тя разказа на африканеца всичко, което й съобщи Аф Нут, и той облекчено въздъхна.

— Тогава и аз ще замина след десет дни!

— Правилно ли постъпвате, Мвен? Още съм зашеметена и не мога да проумея случката, ала струва ми се, че вината ви не налага толкова тежка присъда.

Мвен Мас болезнено се намръщи.

Увлякох се от блестящата теория на Рен Боз. Нямах право да влагам цялата сила на Земята още в първата проба.

— Рен Боз доказваше, че с по-малка сила би било безполезно да се прави опит — възрази Евда.

— Това е вярно, обаче трябваше да проведем косвени експерименти. А аз се оказах неразумно нетърпелив и не исках да чакам години. Не хабете думи — Съветът ще потвърди моето решение, а Контролът върху честта и правото няма да го отмени.

— И аз съм членка на Контрола върху честта и правото!

— Освен вас там има още десет души. А тъй като моята работа е всепланетна, ще се наложи въпросът да се решава от съединените контролни органи на Юга и Севера — общо двадесет и един човек без вас…

Евда Нал постави ръка върху рамото на африканеца.

— Да седнем, Мвен, вие сте твърде отслабнал. Знаете ли, че когато първите лекари прегледали Рен Боз, те решили да свикат консилиум за смърт?

— Зная. Не достигнали двама специалисти. Лекарите са консервативен народ, а според старите положения, които още никой не е съобразил да отмени, само двадесет и двама души могат да узаконят лека смърт на болния.

— Доскоро в тоя консилиум участвуваха шестдесет лекари!

— Това бе остатък от същия страх от злоупотребявания, поради който в миналото лекарите обричали болните на дълги и напразни мъчения, а техните близки — на извънредно тежки морални страдания, когато всъщност изход нямало и смъртта би могла да бъде лека и бърза. Но виждате колко полезна се оказа традицията — двама лекари не достигнаха, а на мен ми се удаде да извикам Аф Нут… благодарение на Гром Орм.

— Именно за това искам да ви напомня. Консилиумът за вашата обществена смърт засега се състои от един човек!

Мвен Мас хвана ръката на Евда и я поднесе към устните си. Лекарката му позволи тоя жест на голяма и интимна дружба. Сега тя единствена беше с него, силния, ала угнетен от моралната отговорност. Единствена… Ех, да беше Чара на нейното място! Не, за да приеме Чара сега, африканецът се нуждаеше от душевен подем, за какъвто още нямаше сили. Нека всичко си тече от само себе си до оздравяването на Рен Боз и заседанието на Съвета за астронавтика!

— Не ви ли е известно каква трета операция предстои на Рен? — промени Евда темата.

Мвен Мас помисли малко — припомняше си разговора с Аф Нут.

— Той иска да се възползува от факта, че тялото на Рен Боз е отворено, и да очисти организма от натрупалата се ентропия. Това, което се извършва бавно и трудно посредством физиохемотерапията, в съединение с такава цялостна хирургическа намеса ще се постигне несравнимо по-бързо.

Евда Нал извика в паметта си всичко, което знаеше за основите на дълголетието — за очистването на организма от ентропията. Далечните родоначалници на човека — риби и гущери — са оставили в неговия организъм наслоения от противоречиви физиологически устройства и всяко от тях е притежавало свои особености на образуването на ентропични остатъци. Изучени в продължение на хилядолетия, тия древни структури — някога огнища на стареене и болести — започнали да се поддават на енергетично очистване — химическо и лъчево промиване или разтърсване на стареещия организъм чрез вълни.

В природата освобождаването на живите същества от увеличаващата се ентропия налага създаването да става от индивиди, произлизащи от различни наследствени линии. Това смесване на наследствеността в борбата с ентропията и черпенето на нови сили от околния свят представляват най-сложната загадка за науката, над чието разрешение хиляди години са си блъскали главите биолози, физици,палеонтолози и математици. Но тоя труд е дал плодове — възможната продължителност на живота вече достига почти двеста години, а най-главното е, че изчезва изнурителната, тлееща старост.

Мвен Мас отгатна мислите на лекарката.

— Дойде ми наум за новото грамадното противоречие в нашия живот — бавно каза африканецът. — Могъща биологична медицина, която изпълва организма с нови сили, и, от друга страна — все по-усилващата се творческа работа на мозъка, която бърже изгаря човека.Колко сложни са законите на нашия свят!

— Това е вярно и по тая причина ние сега задържаме развитието на третата сигнална система в човека — съгласи се Евда Нал. — Четенето на мислите твърде много облекчава общуването между хората, обаче изисква голям разход на сили и отслабва центровете на задържането, което е най-опасното…

— И все пак поради извънредно силните нервни напрежения повечето хора — истинските работници — живеят само половината от възможния брой години. Доколкото разбирам, медицината не може да се бори с това, а само забранява работата. Но кой ли ще си остави работата зарад някоя и друга година в повече?

— Никой, понеже смъртта е страшна и тя кара да се вкопчваш в живота само тогава, когато той е протекъл в затвореност и тъжно очакване на неизживени радости — замислено произнесе Евда Нал, като неволно си помисли, че на Острова на забравата хората живеят може би по-дълго…

Мвен Мас пак разбра неизказаните й мисли и предложи да се върнат в обсерваторията, за да си отдъхнат. Евда се подчини.

… След два месеца тя намери Чара Нанди в горната зала на Двореца за информация, подобна на готически храм със своите високи колони. Полегатите слънчеви лъчи се пресичаха някъде по средата на залата и създаваха сияние горе и мек здрач долу.

Опряла се на колоната, девойката стоеше с отпуснати, вкопчени една в друга ръце и кръстосани крака. Евда Нал, както винаги, не можеше да не оцени семплата й дреха — къса, сива, с небесносиньо, доста открита рокля.

Чара зърна Евда и нейните тъжни очи се оживиха.

— Защо сте тук, Чара? Мислех, че се готвите да ни поразите с нов танц, а ви е привлякла географията.

— Времето на танците мина. Избирам си работа в познатия за мен кръг от професии. Има едно място в завода за изкуствено получаване на кожа във вътрешните морета на Целебес и в станцията за отглеждане на дългоцветни растения в бившата пустиня Атакама. Добре ми беше, когато работех в Атлантическия океан. Така светло и ясно, така радостно от силата на морето, от сливането с него без размишления, от ловката игра и състезаване с могъщите вълни, Които са винаги край теб! И стига само да свършиш работата…

— За мен също е достатъчно да се поддам на меланхолията — и си припомням службата в психиатричния санаториум в Нова Зеландия, където започнах като съвсем млада медицинска сестра. И Рен Боз сега, след ужасното нараняване, казва, че е бил най-щастлив, когато работил като регулировчик на винтолети. Но нали разбирате Чара, че това е слабост! Умората от огромното напрежение, необходимо, за да се задържите на творческата висота, която сте успели да достигнете вие, истинската артистка. Още по-силна ще бъде тя после, когато вашето тяло престане да е такъв великолепен заряд от жизнена енергия. Обаче, докато не е престанало, доставяйте на всички нас радост с изкуството и красотата си!

— Вие не знаете, Евда, какво ми е. Всяка подготовка за танц е радостно търсене. Съзнавам, че на хората трябва да бъде показано нещо хубаво, което ще донесе радост, ще докосне глъбината на чувствата… Живея с това. Идва моментът на осъществяване замисъла и аз отдавам цялата себе си на изблика на страстта, горещ и безразсъден… Навярно тоя порив преминава у зрителите и затова моята игра се възприема така силно. Цялата себе си — на всички вас…

— И какво? После рязък упадък?

— Да! Аз съм сякаш отлетяла в разтворила се във въздуха песен. Аз не създавам нищо, което да се запечата в паметта.

— Има нещо много по-значително — вашият принос в душите на хората!

— Това е твърде невеществено и недълготрайно — имам предвид самата себе си!

— Още ли не сте обичали, Чара!

Девойката спусна ресници.

— Така ли изглеждам? — отвърна тя с въпрос.

Евда Нал поклати глава.

— Говоря за много голямото чувство, на което сте способна именно вие, но съвсем не всички…

— Разбирам — при бедността на интелектуалния живот остава ми богатството на емоционалния.

— По същество мисълта е правилна, обаче аз бих пояснила: вие сте така надарена емоционално, че другата страна не може да бъде бедна, макар и да е, разбира се, по-слаба по естествения закон за противоречията. Но ние говорим твърде отвлечено, а аз съм дошла при вас по спешна работа, която се отнася непосредствено до разговора. Мвен Мас…

Девойката трепна.

Евда Нал хвана Чара подръка и я поведе към една от страничните абсиди на залата, където облицовката от тъмно дърво сурово хармонираше с пъстротата на синьозлатните цветни стъкла в широките арки на прозорците.

— Чара, мила, вие сте влюбено в светлината земно цвете, присадено на планета на двойна звезда. По небосклона се движат две слънца — лазурно и червено, и цветето не знае към кое от тях да се извърне. Но вие сте дъщеря на червеното слънце и защо ли ви трябва да се стремите към лазурното?

Евда Нал силно и нежно привлече девойката и тя изведнъж цялата се притисна до нея. С майчинска ласка знаменитата специалистка по психиатрия милваше гъстата, малко твърда коса на Чара. Милваше я и си мислеше за това, че възпитаването в продължение на хилядолетия е успяло да замени с големи и общи радости дребните лични страсти на човека. Ала колко далеч е още победата над самотността на душата, особено на ето такава сложна, наситена с чувства и впечатления душа в богато с живот тяло!… А гласно каза:

— Мвен Мас… Знаете ли какво се случи с него?

— Разбира се, цялата планета обсъжда несполучливия му опит!

— А вие какво мислите?

— Че той е прав!

— Аз също. Затова трябва да го измъкнем от Острова на забравата. След месец ще се състои годишното събрание на Съвета за астронавтика. Ще разгледат вината му и ще предадат решението за утвърждаване на Контрола върху честта и правото. Имам основание да се надявам на меко осъждане, обаче Мвен Мас трябва да бъде тук. Не бива човек със силни като вашите чувства дълго да се намира на острова в такава самота!

— Нима аз съм до такава степен древна жена, че да строя плановете за живота си в зависимост от делата на мъж, дори ако той е избраникът ми?

— Чара, дете мое, не бива така! Виждала съм ви заедно и зная какво сте вие за него… както и той за вас. Не го осъждайте за това, че не ви потърси, че се скри! Разберете: лесно ли е за човека, с когото си приличате, да дойде при вас, любимата — това е тъй, Чара! — жалък, победен, подлежащ на съд и изгнание? При вас — едно от украшенията на Големия свят!

— Не това имам предвид, Евда. Нужна ли съм сега на него, уморения, покрусения… Страхувам се, че може да не му достигнат сили за голям душевен подем, тоя път не на разума, а на чувствата… за такова творчество на любовта, за каквото, струва ми се, ние и двамата сме способни… Тогава той повторно ще загуби вярата в себе си, а конфликта с живота няма да изтърпи. И аз мислех, че за мен сега по-добре е да бъда в пустинята Атакама.

— Чара, вие сте права, но само от една страна. Има още нещо — самотата и прекаленото самоосъждане на един силен и страстен човек, който няма никаква опора, щом е напуснал нашия свят. Аз самата бих отишла там… Ала трябва да остана при едва живия Рен Боз — като тежко ранен той се ползува с преимущество. Дар Ветер е пратен да строи новия спътник и в това е помощта му на Мвен Мас. Не ще сгреша, ако ви кажа твърдо: идете при него, без да искате нищо, дори ласкав поглед, никакви планове за бъдещето, никаква любов! Само го подкрепете, посейте у него вяра в собствената му правота и тогава го върнете в нашия свят! Във вас има сила да направите това, Чара! Ще заминете ли?

Като дишаше ускорено, девойката вдигна към Евда Нал детски доверчивите си, пълни със сълзи очи.

— Още днес!

Евда Нал силно целуна Чара.

— Права сте, трябва да се бърза. По Спиралната линия ще пътуваме заедно до Мала Азия. Рен Боз лежи в хирургичния санаториум на остров Родос, а пък вас ще насоча към Дейр ез Зор, където се намира база на спиролети за технико-медицинска помощ, които правят рейсове до Австралия и Нова Зеландия. Предвкусвам удоволствието у летеца да отведе танцьорката Чара — уви, не биоложката Чара — в който и да е желан пункт…

Началникът на влака покани Евда Нал и нейната спътничка в главния пост за управление. По покривите на огромните вагони минаваше закрит със силиколов калпак коридор. По него от единия край на влака до другия ходеха дежурните и наблюдаваха уредите за ОЕВ. Двете жени се изкачиха по витата стълба, минаха през горния коридор и попаднаха в голяма кабина, издадена над обтекателя на първия вагон. В кристален елипсоид на височина седем метра над платното на линията седяха в кресла двама машинисти, разделени от високия пирамидален купол на електронния водач-робот. Параболоидните екрани на телевизорите даваха възможност да се вижда всичко, което става встрани и зад влака. Треперещите върху покрива върхове на антената на предотвратяващото устройство трябваше да съобщават за появата на странични предмети по линията оттатък петдесетия километър, макар че такова нещо можеше да се случи само при съвсем изключително стечение на обстоятелствата.

Евда и Чара се настаниха върху дивана край задната страна на коридора, половин метър над седалките на машинистите. И двете се поддадоха на хипнозата от летящата срещу тях широка линия. Гигантският железен път разсичаше хребети, носеше се над низини по колосални насипи, пресичаше проливи и морски заливи по ниски, дълбоко нагазили във водата естакади. При скорост двеста километра в час гората, посадена по откосите на исполински изкопи и насипи, се стелеше като непрекъснат килим, червеникав, малахитов или тъмнозелен, в зависимост от сорта на дърветата — борове, евкалипти или маслини. От двете страни на естакадата спокойното море на Архипелага се раздвижваше от полъха на въздуха, разсичан от вагоните на влака с десетметрова ширина. Ивици едро набърчване се разбягваха като ветрила и затъмняваха прозрачната светлосиня вода.

Двете жени седяха мълчаливо, наблюдаваха линията, потънали в своите мисли, изпълнени с грижи. Така се изнизаха четири часа. Още четири часа те прекараха в меките кресла в салона на втория етаж сред другите пътници и се разделиха на гарата недалеч от западното крайбрежие на Мала Азия. Евда се прехвърли в електробус, който я закара до най-близкото пристанище, а Чара продължи пътуването до гара Източен Тавър — първия меридионален клон. Още два часа път, и Чара се озова в знойна равнина, обгърната с лека мъгла от горещия сух въздух. Тук, на края на някогашната Сирийска пустиня, се намираше Дейр ез Зор — летище за спиролети, опасни за населените места.

Чара Нанди запомни завинаги отегчителните часове, прекарани в Дейр ез Зор в очакване на следващия спиролет. Девойката обмисляше своите думи и постъпки безкрайно дълго, като се стараеше да си представи срещата с Мвен Мас. Тя строеше планове за издирването му на Острова на забравата, където всичко изчезваше в сянката на неотбелязаните с нищо дни.

Най-сетне долу се разстлаха необятните поля от термоелементи в пустините Нефуд и Руб ел-Хали — гигантски силови станции, които превръщаха слънчевата топлина в електроенергия. Закрити от щорите на нощта и праха, те се бяха построили в правилни редици върху закрепените и изравнени пясъци на дюните, върху срязаните с наклон към юг плата, върху лабиринтите на засипаните долове — паметници от гигантската борба на човечеството за енергия. С усвояването на новите видове ядрена енергия П, Ку и Ф времето на суровите икономии отдавна бе минало. Неподвижно стояха горите от ветродвигатели покрай южния бряг на Арабския полуостров, които също представляваха резервна мощност за северния обитаван пояс. Спиролетът почти мигновено пресече едва мяркащата се долу линия на брега и полетя над Индийския океан. Пет хиляди километра бяха незначително разстояние за такава бързоходна машина. Скоро Чара Нанди, изпроводена с пожелания за колкото може по-бързо връщане, слизаше от спиролета, като пристъпваше неуверено с отмалелите си крака.

Завеждащият станцията за кацане изпрати своята дъщеря да отведе Чара с малкия лат — така се наричаха плоските глисьори — до Острова на забравата. Двете девойки по детски се наслаждаваха на стремителния бяг на лекия плавателен съд. Латът се насочваше право към източния бряг на Острова на забравата, към обширен залив. Там се намираше една от медицинските станции на Големия свят.

Кокосовите палми свеждаха перестите си листа към ритмично шумолящите по плитчините вълни — приветствуваха пристигането на Чара. Станцията се оказа безлюдна — всички работници бяха отишли към вътрешността на острова за унищожаване на ненадейно появили се кърлежи.

При станцията имаше конюшни. Коне се развъждаха само в места като Острова на забравата или в санаториуми, където не можеше да се ползуват винтолети или земни електрокари поради шума и липсата на пътища. Чара си отдъхна, преоблече се и тръгна да види красивите редки животни. Там, при машините за раздаване на храна и почистване, работеше сръчно възрастна жена. Чара й помогна и двете се заприказваха. Девойката разпитваше как най-лесно и бърже да намери на острова един човек. Непознатата я посъветва да се присъедини към някой от изтребителните отряди — те пътешествуват из целия остров и го знаят по-добре дори от местните жители. Съветът се хареса на Чара.