Мъртви души

ГЛАВА I

Към стр. 174 — 176.97 Вместо: От това читателят може да види ~ не може да всади Фьодор Иванович.

От тоя дневник читателят може да види, че Андрей Иванович Тентетников принадлежеше към рода на ония хора, каквито в цяла Рус има много и имената на които са: дебеланковци, дембели, лентяи и други подобни.

Дали такива характери се раждат от само себе си, или се създават сетне, още не се знае. Мисля, че вместо отговор по-добре ще бъде да разкажа историята на детинството и възпитанието на Андрей Иванович. В детинството си той бе остроумно, талантливо момче, ту живо, ту замислено. По една щастлива или нещастна случайност той попадна в такова училище, дето директорът беше в известно отношение необикновен човек, въпреки някои чудноватости. Александър Петрович имаше дарбата да усеща природата на руския човек и знаеше езика, на който трябва да му говори. Никое от децата не си отиваше от него с клюмнала глава; напротив, дори след най-строго мъмрене то изпитваше някаква бодрост и желание да заглади направената лоша постъпка и грешка. Множеството негови възпитаници на пръв поглед бяха толкова палави, непринудени и живи, че човек би могъл да ги сметне за безредна, необуздана дружина; но би се измамил: в тая волна дружина властта на един човек беше премного силна. Нямаше немирник и лудетина, който да не отиде сам при него и да не му разправи всичките си немирства. Той познаваше най-малкия трепет на техните помисли. Всичките му постъпки бяха необикновени. Той казваше, че в човека преди всичко трябва да се събуди честолюбието — той наричаше честолюбието сила, която тласка човека напред — без което не можеш да го подтикнеш към дейност. Много немирства и лудории той съвсем не възпираше: в първоначалните лудории виждаше развиващи се душевни свойства. Те му бяха необходими, за да види какво именно се крие в детето. Така умният лекар спокойно гледа появяващите се временни припадъци и изривите, които се показват по тялото, и не ги премахва, но се вглежда внимателно, като иска да узнае със сигурност какво именно се крие вътре в човека.

Той имаше малко учители: повечето от науките преподаваше сам. И трябва да се признае, че без всякакви педантски термини, широки схващания и гледища, с които обичат да парадират младите професори, с малко думи той умееше да предаде същината на науката, така че и на малолетния да бъде ясно за какво именно му е потребна науката. Той твърдеше, че за човека е най-необходима науката на живота, че само когато я усвои, той ще узнае с какво предимно трябва да се занимава. Тъкмо тая наука на живота той бе направил предмет на отделен курс по възпитание, дето постъпваха само най-отличните. По-малко способните той пускаше да постъпят на служба още след първия курс, като твърдеше, че няма нужда да ги мъчи много: стига им, ако са се научили да бъдат търпеливи, работливи, изпълнителни, без да са добили надменност и някакви надежди за по-нататък. „Но с умните, но с даровитите ще трябва дълго да се занимавам“ — казваше той обикновено. И в тоя курс Александър Петрович ставаше съвсем друг и още от самото начало възвестяваше, че досега от тях е искал прост ум, а сега ще поиска висш ум — не оня ум, който знае да се пошегува с глупака и да се посмее, но който знае да понесе всяко оскърбление и премълчи пред глупака, да не се ядосва. И тук той почна да иска онова, което другите искат от децата. Тъкмо това той наричаше висше стъпало на ума. Да запазиш сред всички огорчения високото спокойствие, което човек трябва да има постоянно — ей това той наричаше ум! И в тоя курс Александър Петрович показа, че добре познава науката на живота. От науките бяха избрани само ония, които са способни да направят от човека гражданин на своята земя. По-голямата част от лекциите се състоеше от разкази за онова, което очаква човека занапред, на всички поприща и стъпала на държавната служба и на частните занятия. ~ Той посочваше на учениците си, без да крие нещо, в цялата им голота, всички огорчения и пречки, които се издигат пред човека в неговия път, всички изкушения и съблазни, които му предстоят. Той знаеше всичко, сякаш сам беше опитал всички звания и служби. С една дума, той им чертаеше съвсем не розово бъдеще. Чудно нещо! Дали защото честолюбието беше вече тъй силно възбудено в тях, дали защото в самите очи на необикновения наставник имаше нещо, което казваше на младежа напред! — тая чудна думичка, която върши такива чудеса с руския човек — дали нещо друго, но от самото начало младежът търсеше само мъчнотии, жадувайки да действува само там, дето е трудно, дето трябва да покаже голяма душевна сила. В техния живот имаше нещо трезво. Александър Петрович правеше с тях всякакви опити и проверки, ту сам им нанасяше чувствителни оскърбления, ту чрез другарите им, но като разбираха това, те ставаха още по-предпазливи. От тоя курс излязоха малцина; но тия малцина бяха здравеняци, минали през огъня хора. В службата те се задържаха на най-несигурните места, докато мнозина, много по-умни от тях, не изтърпяваха, захвърляха службата поради дребни лични неприятности, захвърляха я съвсем или без да подозират, се озоваваха в ръцете на рушветчии и мошеници. Но възпитаните от Александър Петрович не само не се поколебаваха, но помъдрели от познаването на човека и на душата, добиваха високо нравствено влияние дори върху рушветчии и лоши хора. Ала горкият Андрей Иванович не можа да опита това учение. Едва бе удостоен като един от най-добрите да бъде преместен в тоя горен курс — изведнъж — нещастие. Необикновеният наставник, който само с една ободрителна дума го хвърляше вече в сладък трепет, се разболя внезапно и умря. В училището всичко се промени. На мястото на Александър Петрович постъпи някой си Фьодор Иванович, добър и старателен човек, но със съвсем друг поглед върху нещата. В свободната непринуденост на децата от първия курс той съзря нещо необуздано. Той почна да въвежда между тях някакъв външен ред, искаше от младите хора някаква безмълвна тишина. По никой начин да не ходят иначе освен по двама; почна дори да размерва с аршин разстоянието от двойка до двойка. На трапезата, за добър вид, беше разпределил всички по ръст, а не по ум, така че на глупаците се падаха най-добрите късове, а на умните — остатъците. Всичко това предизвика ропот, особено когато новият началник, сякаш напук на своя предшественик, заяви, че за него умът и добрите успехи в науките не значат нищо, че той гледа само поведението, че ако някой се учи лошо, но се държи добре, той ще предпочете него пред умния. Ала тъкмо онова, към което се стремеше, Фьодор Иванович не можа да го постигне.

Към стр. 179 — 180. Вместо: Като научи за пристигането ~ Ала това не продължи много.

Като научи за пристигането на господаря, населението на цялото село се събра пред входната площадка. Пъстри шалчета, забрадки, кърпи, селски горни дрехи, бради от всички видове: като търнокоп, като лопата и като клин, червеникави, руси и бели, като сребро, покриха целия площад. Селяните завикаха: „Благодетелю, дочакахме те!“. Жените заизвиваха: „Злато, сребро наше скъпо!“ Ония, които бяха застанали по-далеч, дори се сбиха от усърдие да си пробият път напред. Една хилава бабичка, прилична на сушена круша, се мушна между нозете на другите, пристъпи към него, плесна с ръце и писна: „Мъничкият ни! Какъв си ми слабичък! Съсипали са те проклетите немци!“ — „Махай се, жено!“, — извикаха веднага брадите във вид на търнокоп, лопата и клин. „Виж я ти къде се е пъхнала, дъртата!“ Някой добави към това такава една думичка, от която само руският селянин можеше да не се засмее. Господарят не се стърпя и се разсмя, но все пак дълбоко в душата си бе трогнат. „Толкова обич! И за какво? — мислеше си той. — За това, че никога не съм ги виждал, никога не съм се грижил за тях! Но от днес си давам дума да споделя с вас труда и занятията ви! Ще направя всичко, за да ви помогна да станете онова, което трябва да бъдете, което вашата добра, скрита във вас самите природа, ви е предназначила да бъдете — за да не бъде напразна любовта към мене, да бъда наистина ваш хранител!“

И действително Тентетников не на шега почна да стопанисва и да се разпорежда. Той видя непосредствено, че управителят беше наистина баба и глупак с всички качества на лош управител, т.е. държеше грижливо сметка за кокошките и яйцата, преждата и платното, донасяни от жените, но нищо не разбираше от прибирането на жътвата и сеитбата, а отгоре на всичко подозираше всички селяни, че ще посегнат на живота му. Той изгони глупавия управител, избра на мястото му друг, пъргав, остави дреболиите, обърна внимание на главното, намали данъка, плащан от селяните, намали дните на ангарията, остави на селяните повече време да работят за себе си и си мислеше, че сега всичко ще тръгне в най-отличен ред. Почна сам да се меси във всичко, да се явява на нивите, на хармана, в плевниците, на мелниците, на пристанището, при натоварването на шлеповете и плоскодънните лодки. „Я гледай, че той бил бързоход!“ — почнаха да говорят селяните и дори да се почесват по тила, защото от дълговременното глупаво управление всички се бяха доста измързеливили. Но това не трая дълго.

ГЛАВА II

Към стр. 195 — 196. Вместо: Не разбирам ~ сама да заплаче.

— Ти, татко, имаш извънредно добра душа и рядко сърце, но постъпваш така, че някой може да помисли за тебе съвсем друго. Ти си готов да приемеш човек, за когото сам знаеш, че е лош, само защото говори хубаво и знае да ти се докарва.

— Мила моя! Нима искаш да го изгоня — каза генералът.

— Защо ще го изгонваш, но защо и ще го обичаш?!

— Тук нямате право, ваше превъзходителство — каза Чичиков на Улинка, като наведе леко глава встрани и с приятна усмивка. — По християнски тъкмо такива трябва да обичаме. — И като се обърна към генерала, каза веднага, но сега вече с малко лукава усмивка: — Чувал ли сте някога, ваше превъзходителство, какво значи — „обикни ни чернички, защото белички всеки ще ни обикне“?

Не, не съм чувал.

Извънредно любопитен анекдот, ваше превъзходителство — каза Чичиков с лукава усмивка. — В имението, ваше превъзходителство, на княз Гукзовски, когото, не ще съмнение, ваше превъзходителство благоволявате да познавате…

— Не го познавам.

— Имаше управител, ваше превъзходителство, немец, млад човек. По случай доставка на новобранци и по друга работа той трябвало да ходи в града и, разбира се, да понамазва съдебните чиновници. Но и те го обикнали, гощавали го. И ето веднъж на обяд у тях той казва: „Е, господа, заповядайте някой път и при мене. в имението на княза.“ Те рекли: „Ще дойдем.“ Наскоро след това случило се на съда да излезе на следствие по една работа, станала във владението на граф Трехметиев, когото, ваше превъзходителство, не ще съмнение, също благоволявате да познавате.

— Не го познавам.

— Следствие те не произвели, но в пълен състав се отбили в стопанския двор, при старика, графския иконом. И три дни и три нощи непрекъснато играли на карти. Самоварът и пуншът, разбира се, не слизали от масата. Много били дотегнали вече на стария. За да се отърве някак от тях, той им казал: „Вие, господа, да бяхте отишли при князовия управител, немеца: той е тук наблизо.“ — „Наистина“ — казват те и полупияни, небръснати и сънени, както си били, качват се на талигите и при немеца… А немецът, ваше превъзходителство, трябва да знаете, тогава тъкмо се беше оженил: оженил се беше за институтка, младичка, префинена (Чичиков изрази на лицето си префиненост). Седят си те двамата и пият чай, без да мислят за нещо, изведнъж вратата се отваря — и се втурва тълпа.

— Въобразявам си — какви са били хубави! — каза генералът със смях.

— Управителят просто се слисал, казва: „Какво обичате?“ — „А — казват. — Такъв ли си бил!“ И изведнъж, при тая дума, промяна на физиономията… „По работа! Колко ракия варихте в имението? Покажете книгите!“ Оня — насам-нататък. „Ей, да дойдат поемни лица!“ Взели го, вързали го и го закарали в града. И немецът прекарал година и половина в затвора.

— И таз хубава! — каза генералът.

Улинка плесна с ръце.

— Жена му се втурнала за ходатайства! — продължи Чичиков. — Но какво може да стори една неопитна млада жена? Добре, че се случили добри хора, които я посъветвали да се спогоди с добро. Той се отървал с две хиляди и с едно угощение. И на угощението, когато всички вече се развеселили, и той също, те му казват: „Не те ли е срам да постъпваш така с нас? Ти би искал да ни виждаш все спретнати и обръснати, и във фракове. Не, обикни ни чернички, защото белички всеки ще ни обикне.“

Генералът се изсмя шумно; Улинка болезнено простена.

— Не разбирам, татко, как можеш да се смееш! — каза тя бързо. Гняв помрачи прекрасното й чело. — Една безчестна постъпка, за която не зная де би трябвало да бъдат пратени всички…

— Мила моя, аз съвсем не ги оправдавам — каза генералът. — Но какво да правя, като е смешно! Как беше то: „Обикни ни белички?…“

— Чернички, ваше превъзходителство — поде Чичиков.

— „Обикни ни чернички, защото белички всеки ще ни обикне.“ Ха, ха, ха, ха! — И туловището на генерала почна да се клати от смях. Раменете, които някога носеха тежки еполети, се тресяха, сякаш и днес носеха тежки еполети.

Чичиков също издаде междуметие на смях, но от уважение към генерала той го пусна на буквата е: „Хе, хе, хе, хе!“ И туловището му също почна да се люлее от смях, макар че раменете не се тресяха, защото не бяха носили тежки еполети.

— Представям си колко хубав е бил небръснатият съд! — каза генералът, като продължаваше да се смее.

— Да, ваше превъзходителство, както и да е, пили без изтрезняване — каза Чичиков, продължавайки да се смее.

Улинка се отпусна в креслото, затули с ръка прекрасните си очи, сякаш се ядосваше, че няма с кого да сподели негодуванието си, и каза: „Не зная, мене ми е само неприятно.“

Наистина извънредно странни бяха по своята противоположност ония чувства, които кипяха в сърцата на тримата разговарящи хора. На единия беше смешна тромавата недосетливост на немеца. На другия му беше смешно, че мошениците се бяха измъкнали по смешен начин. На третия бе тъжно, че една несправедлива постъпка бе извършена безнаказано. Нямаше само четвърти, който да се замисли тъкмо над тия думи, които бяха предизвикали смях у единия и тъга у другия. Какво значи обаче, че и в падението си загиващият мръсен човек иска да бъде обикнат? Животински инстинкт ли е това? Или слабият вик на душата, заглушен от тежкия гнет на подлите страсти, вик, който все пак се промъква през вдървяващата се кора на мерзостта и ридае още: „Брате, спаси ме!“ Нямаше четвъртия, на когото да бъде най-тежко за загиващата душа на неговия брат.

— Не зная — каза Улинка, като махна ръце от лицето си, — мене ми е само неприятно.

ГЛАВА III

Към стр. 214 — 215. Вместо: Виж го ти! ~ Без да се гневиш.

„Дявол да го вземе! — помисли Чичиков, като го погледна с широко отворени очи. — Каква граблива лапа!“

— Че аз и сгради за това не строя; аз нямам здания с колони и фронтони! Не изписвам майстори от чужбина. Но за нищо на света няма да откъсна селяните от земеделската работа; на моите фабрики работят само в гладни години, все пришълци, за парче хляб. Много такива фабрики могат да се устроят. Разгледай само по-внимателно стопанството си и ще видиш — всеки парцел ще влезе в работа, всевъзможните непотребни неща ще дадат доход, така че после само отхвърляш и казваш: не ми трябва!

— Това е поразително — каза Чичиков, като се изпълни със съчувствие, — поразително! Поразително! А най-поразително е, че всички неприятни неща дават доход.

— Хм? Не само това!… — Скудронжогло не завърши думите си: жлъчката му се обади и му се поиска да укори съседните помешчици. — Ето на, един умник — какво, мислите, е отворил в имението си? Благотворителни

заведения, каменна сграда в село. Христолюбиво дело!… Щом искаш да помагаш, помагай всекиму да изпълни тоя дълг, но не го откъсвай от християнския дълг. Помогни на сина да приюти у дома си своя болен баща, а не му давай възможност да се отърве от него. По-добре дай му възможност да подслони у дома си ближния и брат си, дай му пари за това, помогни му с всички сили, а не го откъсвай: той ще остане съвсем назад от всякакви християнски задължения. Просто Дон Кихот във всички области!… В благотворителното заведение се харчат по двесте рубли годишно на човек!… Че аз с тия пари се наемам да издържам в селото си десет души! — Скудронжогло се ядоса и плю.

Чичиков не се интересуваше от благотворителното заведение: той искаше да заговори за това как всички непотребни неща дават доход. Но Скудронжогло вече се беше ядосал, жлъчката му кипна и думите му потекоха.

— А ето друг Дон Кихот на просветата: отваря училища! Има ли например нещо по-полезно за човека от знанието да чете и да пише? А той какво направи? При мене идват селяни от неговото село. „Какво е това — казват. — Бащице, какво е това? Синовете ни съвсем престанаха да ни слушат, не искат да ни помагат в работата, всички искат да стават писари, а пък то — само един писар трябва.“ Ето какво излезе!

Чичиков не се интересуваше и за училищата, но Платонов поде тоя въпрос: „Но това, че сега не трябват писари, не бива да ни спира: по-късно ще потрябват. Трябва да работим за потомството.“

— Ти поне, братко, бъди умен! За какво ви е това потомство! Всички се мислят за някакви си Петър Велики. Ти гледай наблизо пред себе си, а не мисли за потомството, помъчи се да направиш селянина заможен и богат, та той да има време да се учи по своя воля, а не с пръчка в ръка да му казваш: „Учи се!“ Дявол ги знае от кой край започват!… Но, слушайте: ето, бъдете ни вие съдия… — Сега Скудронжогло се приближи до Чичиков и за да го накара да вникне в работата по-добре, взе го на абордаж, с други думи — мушна пръста си в петелката на фрака му. — Е, какво може да бъде по-ясно от това? Ти имаш селяни, за да ги покровителствуваш в техния селски бит. Но в какво се състои битът? Какви са занятията на селянина? — Земеделието ли? Тогава гледай той да бъде добър земеделец. Ясно ли е? Ала не, намериха се умници, които казват: „Трябва да го измъкнем от това състояние. Той води прекалено груб, прост живот: трябва да го запознаем с лукса.“ Не стига, че благодарение на тоя лукс сами са станали парцали, а не хора, и са хванали дявол знае какви болести, и вече няма нито едно осемнадесетгодишно хлапе, което да не е опитало всичко: и зъби няма, и косата му окапала — ами сега искат да заразят и тия. Но, слава богу, у нас е останало поне едно здраво съсловие, което не се е запознало с тия приумици. Ние просто трябва да благодарим на бога за това. Да, за мене земеделците са най-почтени от всички. Дай боже всички да бъдат земеделци.

— Значи, вие смятате, че най-изгодно е човек да се занимава със земеделие? — попита Чичиков.

— Най-законно, а не най-изгодно. Обработвай земята пот на челото си — това е казано на всички ни: това не е казано напразно. Опитът на вековете е доказал вече, че в земеделското звание човек има по-чисти нрави. Дето земеделието е легнало в основата на обществения бит, там има изобилия и доволство; няма бедност, няма разкош, а има доволство. Обработвай земята — е казано на човека, труди се… какво има тука за умуване! Аз казвам на селянина: „За когото и да се трудиш, за мене ли, за себе си ли, или за съседа, не е важно, само се труди. Аз съм твой пръв помощник в работата ти. Ако нямаш добитък, на ти кон, на ти крава, на ти каруца. Готов съм да те снабдя с всичко, каквото ти трябва, но да се трудиш. За мене е смърт, ако твоето стопанство не е уредено и ако виждам у тебе безредие и бедност. Няма да позволя безделие: затова аз съм над тебе, за да се трудиш.“ Хм! Мислят да увеличат доходите си със заведения и фабрики! Не, ти помисли първо всеки твой селянин да бъде богат, тогава и ти самият ще бъдеш богат без фабрики и без заводи и без глупави [начинания].

ГЛАВА IV

Към стр. 232 — 234. Вместо: Видите ли ~ Вам ви трябва земя, нали тъй?

— А всъщност всичко това е празна работа. Той няма достатъчно земя — и затова е заграбил чужда пустош, тоест надявал се е, че тя не е потребна и че собствениците й са забравили за нея. А сякаш нарочно нашите селяни от памтивека се събират там да празнуват Томина неделя. Тъкмо поради това аз съм готов да пожертвувам други, по-добри земи, отколкото да дам тая. За мене обичаят е светиня.

— Значи, вие сте готов да му отстъпите други земи?

— Тоест, ако той не бе постъпил така с мене; но той иска, както виждам, да се разправя със съда. Добре, ще видим кой ще спечели. Макар и на плана да не е толкова ясно, но свидетелите старци са още живи и помнят.

„Хм! — помисли си Чичиков. — Както виждам, и двамата са стоки.“ И каза гласно:

— А пък мене ми се струва, че тая работа може да се уреди миролюбиво. Всичко зависи от посредника. Книжа…98

…99 — че и лично за вас ще бъде твърде изгодно да припишете например на мое име всички умрели души, които се числят във вашите имения по списъците на последното преброяване, така че аз да плащам данъците за тях. А за да не се създаде някакъв лош пример за съблазняване, вие ще направите това прехвърляне чрез крепостен акт, като че тия хора са живи.

„И таз хубава! — помисли си Леницин. — Това е нещо крайно чудновато.“ И дори се поотмести със стола си малко назад, защото беше съвсем смаян.

— Съвсем не се съмнявам, че ще бъдете напълно съгласен с тая работа — каза Чичиков, — защото тая работа е съвсем така, както току-що говорихме. Тя ще бъде извършена между солидни хора тайно и няма да има лош пример за никого.

Какво да прави? Леницин се намери в затруднено положение. Той съвсем не можеше да предвиди, че изказаното преди малко мнение ще го доведе до такова бързо осъществяване на дело. Предложението беше крайно неочаквано. Разбира се, в тая постъпка не можеше да има нищо вредно за никого. Все едно, помешчиците бяха заложили и тия хора наред с живите; значи, хазната не може да има някаква загуба. Разликата е това, че щяха да бъдат в едни ръце, а иначе биха били в различни. Но все пак той изпитваше затруднение. Той познаваше законите и беше търговец, и то почтен търговец. Не би решил работата криво за никакви подкупи. Но сега той се спря, защото не знаеше какво име да даде на това действие — дали е право, или не право.

Ако някой друг би се обърнал към него с такова предложение, той би могъл да каже: „Това е глупост, празна работа! Не искам да играя на кукли или да се шегувам.“ Но гостът толкова вече му се бе харесал, те толкова добре се бяха разбрали по много работи около успехите на просветата и на науките — как да му откаже? Леницин се намираше в извънредно затруднително положение.

Но в това време, сякаш за да помогне в нещастието, в стаята влезе младата чипоноса домакиня, съпругата на Леницин, и бледа, и слабичка, и нисичка, и облечена с вкус като всички петербургски дами. Зад нея бавачката внесе на ръце дете-първенец, плод на нежната любов на неотдавна бракосъчеталите се съпрузи. Чичиков, разбира се, веднага се доближи до дамата и не само с подходящ поздрав, а и с приятно привеждане на главата си встрани твърде я разположи в своя полза.

Сетне се затече към детето. То захвана да реве, ала Чичиков успя да го вземе на ръце с думите. „Агу, агу, миличък!“, с щракане на пръстите си и с халцедоновия печат от часовника си. Като го взе на ръце, той почна да го вдига нагоре и с това възбуди в детето приятна усмивка, която зарадва много двамата родители.

Но дали от удоволствие, или от нещо друго, детето изведнъж направи нещо лошо. Жената на Леницин извика: „Ах, боже мой! Той повреди целия ви фрак!“

Чичиков погледна: ръкавът на съвсем новия фрак беше целият повреден. „Да те вземе мътната, дяволче проклето!“ — избърбори ядосано той на ума си.

Домакинът и домакинята, и бавачката — всички се завтекоха за одеколон; почнаха да го бършат от всички страни.

— Нищо, нищо, съвсем нищо — казваше Чичиков. — Какво е виновно невинното дете? — И в същото време си казваше мислено: „И колко добре ме улучи, проклетото мръсниче.“

— Златна възраст! — каза той, когато вече съвсем го обърсаха и приятният израз се върна на лицето му.

— Наистина — каза домакинът, като се обърна към Чичиков също с приятна усмивка — какво може да бъде по-завидно от детската възраст: никакви грижи, никакви мисли за бъдещето…

— Едно състояние, което човек е готов веднага да приеме — каза Чичиков.

— Без да му мисли много — каза Леницин.

Но и двамата като че лъжеха. Да бяха им предложили такава размяна, те веднага биха се отказали. И наистина какво удоволствие е да седиш в ръцете на бавачката и да цапаш фраковете.

Младата домакиня и първенецът се оттеглиха с бавачката, защото трябваше да се изчистят някои неща и по него: като награди Чичиков, той не забрави и себе си.

Това незначително наглед обстоятелство склони домакина още повече на страната на Чичиков. Как наистина да откаже на такъв приятен, общителен гост, който оказва толкова нежно внимание на неговото дете и тъй великодушно плати със собствения си фрак. Левицин си мислеше така: „Защо пък наистина да не изпълня молбата му, щом е такова неговото желание?“

ЗАКЛЮЧИТЕЛНА ГЛАВА

Към стр. 234 — 239. Вместо: Всички в света нагласяват ~ да видим Чичиков…

В същото време, когато Чичиков, в нов персийски халат от златиста термалама, изтегнат на дивана, се пазареше с пристигналия контрабандист-търговец от еврейски произход и с немски изговор, а пред него лежаха вече купеният топ от най-доброкачествено холандско платно за ризи и две картонени кутийки с най-отличен сапун от първоразредно качество (тоя сапун беше същият, който той някога купуваше в Радзивиловската митница, той наистина имаше качеството да придава на бузите непостижима нежност и поразителна белота), в същото това време, когато той купуваше като познавач тия необходими за възпитания човек продукти, чу се грохот от пристигаща карета, който се отекна с леко раздрусване на прозорците и стените на стаята, и влезе негово превъзходителство Алексей Иванович Леницин.

— Предоставям на преценката на ваше превъзходителство да кажете какво е платното и какъв е сапунът, и какво е това нещо, което купих вчера! — При тия думи Чичиков сложи на главата си фесчето, везано със злато и мъниста, и застана като персийски шах, изпълнен с достойнство и величие.

Но без да отговори на въпроса, негово превъзходителство каза със загрижен вид:

— Трябва да поговоря с вас по работа — Почтеният търговец с немски изговор бе веднага изпратен и те останаха сами.

— Знаете ли каква неприятност? Намерено е друго завещание на старата, направено преди пет [години]. Половината от имението се дава на манастира, а другата — на двете възпитанички по половина и повече нищо никому.

Чичиков остана слисан.

— Но това завещание е празна работа. То не значи нищо. То е унищожено от второто.

— Ала в последното завещание не е казано, че с него се унищожава първото.

— То се подразбира от само себе си. Последното унищожава първото. Това са глупости. Това първо завещание не го бива за нищо. Аз зная добре волята на покойната. Аз бях при нея. Кой го е подписал? Кои са били свидетели?

То е засвидетелствувано, както се полага, в съда. Свидетели са бившият съдия по съвест Бурмилов и Хаванов.

„Лошо — помисли си Чичиков, — Хаванов, казват, е честен, а Бурмилов е стар лицемер, чете в празник Апостола в църква.“

— Но глупости, глупости — каза той гласно и веднага почувствува, че е решен на всичко. — Аз зная тая работа по-добре: аз присъствувах при последните минути на покойната. Аз зная това най-добре. Готов съм лично да се закълна.

Тия думи и решителността му успокояха за минута Леницин. Той беше много развълнуван и дори бе почнал да подозира дали не е имало от страна на Чичиков някаква фабрикация по въпроса за завещанието. Сега сам се укори за подозрението. Готовността да се закълне беше явно доказателство, че Чичиков е невинен. Ние не знаем дали Павел Иванович наистина би намерил мъжество да се закълне в евангелието, но има мъжество да го каже.

— Бъдете спокоен, аз ще поговоря по тоя въпрос с някои юрисконсулти. От ваша страна сега не трябва да се предприема нищо; вие трябва да бъдете съвсем настрана. А пък сега аз мога да живея в града, колкото ми се иска.

Чичиков веднага заповяда да му докарат колата и отиде при юрисконсулта. Тоя юрисконсулт беше необикновено опитен човек. От петнадесет години той беше под съд и тъй можа да се нагласи, че невъзможно бе да го уволнят от длъжност. Всички знаеха, че би трябвало шест пъти да бъде пратен на заточение за подвизите си. Той бе заподозрян във всичко и от всички страни, но не можеха да бъдат представени никакви явни и доказани улики. Тук наистина имаше нещо тайнствено и той смело би могъл да бъде сметнат за магьосник, ако описаната от нас история беше от времената на невежеството.

Юрисконсултът го порази със своя студен вид, с омазания си халат, представляващ пълна противоположност на хубавите мебели от махагон, на златния часовник под стъкления капак, на полилея, прозиращ през тюления калъф, който го предпазваше, и изобщо на всичко, което беше наоколо и носеше върху си ярък печат на европейска просвета.

Без да се възпира обаче от скептичната външност на юрисконсулта, Чичиков обясни затруднителните пунктове на делото и изобрази в примамлива перспектива благодарността, която без друго щеше да последва за добрия съвет и участието.

Юрисконсултът отговори на това, като представи несигурността на всичко земно и също тъй изкусно даде да се разбере, че жеравът в небето не значи нищо, а човек трябва да има синигер в ръката си100. Скептичната студенина на философа веднага изчезна. Той се оказа извънредно добродушен човек, извънредно приказлив и извънредно приятен в разговорите си, който по изкусните си изрази не отстъпваше дори и на Чичиков.

— Позволете, вместо да завеждате дълго дело — вие навярно не сте разгледал добре самото завещание: там навярно има някаква добавка. Вземете го за известно време у дома си. Макар че е забранено, разбира се, да се вземат подобни работи в къщи, но ако помолите добре някои чиновници… Аз от своя страна ще употребя влиянието си.

„Разбирам“ — помисли Чичиков и каза:

— Наистина не помня добре дали там има добавка, или не — Сякаш той самият не беше писал това завещание.

— Най-добре проверете. Но във всеки случай — продължи той твърде добродушно — бъдете винаги спокоен и не се смущавайте от нищо, дори и да се случи нещо по-лошо. Никога и в нищо не се отчайвайте, няма непоправима работа. Гледайте мене: аз винаги съм спокоен. Каквито и обвинения да се отправят срещу мене, спокойствието ми е непоколебимо — Лицето на юрисконсулта-философ излъчваше наистина необикновено спокойствие, така че Чичиков много…101

— Разбира се, това е най-важното нещо — каза той. — Но съгласете се все пак, че може да има такива случаи и дела, такива дела и клевети от страна на враговете и такива затруднителни положения, че всяко спокойствие ще хвръкне.

— Повярвайте ми, това е малодушие — отговори твърде спокойно и добродушно философът-юрист. — Гледайте само производството на делото да почива изцяло на документи, да няма нищо на думи. И щом видите, че делото отива към развръзка и е удобно за разрешаване, гледайте не да се оправдавате и защищавате — не, просто да го объркате с нови вмъкнати и, тъй да се рече, странични обстоятелства.

— Тоест да…

— Да го объркате, да го объркате — и нищо повече — отговори философът. — Да вмъквате в това дело странични, други обстоятелства, които да заплетат в него и други хора, да го направите сложно — и нищо повече. И нека след това пратеният от Петербург чиновник го проучва, нека го проучва! — повтори той, поглеждайки с необикновено удоволствие Чичиков в очите, както учителят поглежда ученика, когато му обяснява някое интересно място от руската граматика.

— Да, добре, ако се намерят такива обстоятелства, които да могат да замъглят работата — каза Чичиков, гледайки също с удоволствие философа в очите като ученик, който е разбрал примамливото място, обяснявано от учителя.

— Ще се намерят обстоятелства, ще се намерят! Повярвайте… От често упражнение умът става досетлив. Преди всичко помнете, че ще ви помагат. От сложността ма делото печелят мнозина: ще трябват и повече чиновници, и заплатата им ще бъде повече… С една дума, да се вмъкнат в делото повече лица. Нищо от това, че някои ще попаднат напразно: нали лесно могат да се оправдаят… те трябва да отговорят срещу документите, те трябва да се откупят… Ето ти и печалбата… първата работа е да се обърка делото. То може да се заплете така, да се обърка всичко така, че никой нищо да не разбере. Защо съм спокоен аз? — Защото зная: щом работите ми се влошат, аз ще намеся всички в делото си — и губернатора, и вицегубернатора, и полицейския началник, и ковчежника — всички ще забъркам. Аз познавам всички техни обстоятелства: и кой на кого се сърди, и кой на кого се муси, и кой кого иска да вкара в затвора. Сетне, ако щат, нека се измъкнат. Но докато те се измъкнат, други ще успеят да спечелят пари. Защото раците се ловят само в мътна вода. Всички само това чакат, да се забърка делото. — Тук юристът-философ погледна Чичиков в очите пак с оная наслада, с която учителят обяснява на ученика още по-примамливо място от руската граматика.

„Не, тоя човек е наистина мъдрец“ — мислено си каза Чичиков и се раздели с юрисконсулта в най-приятно и най-добро разположение на духа.

Напълно успокоен и насърчен, той се отпусна с нехайна сръчност върху еластичните възглавници на каляската, заповяда на Селифан да свали гюрука (при юрисконсулта беше отишъл с вдигнат гюрук и дори със закопчано чергило) и се разположи съвсем като някой хусарски полковник в оставка или като самия Вишнепокромов — изкусно подвил единия крак под другия, извръщайки приятно към срещнатите хора лицето си, което светеше изпод новата копринена шапка, кривната малко над ухото. На Селифан бе заповядано да кара към пазара. Търговците, както дошлите от другаде, така и местните, застанали пред вратите на дюкяните си, почтително сваляха шапки и Чичиков не без достойнство им отвръщаше, като приповдигаше своята. Мнозина от тях му бяха вече познати. Някои, макар и да бяха дошли от другаде, очаровани от ловкостта на господина, който знаеше как да се държи, го поздравиха като познати. Панаирът в града Тфуславл никога не свършваше. Свършил беше панаирът на коне и земеделският, почваше сега панаир на манифактура за по-просветените господа. Търговците, които бяха дошли с каруци, смятаха да се връщат вече с шейни.

— Заповядайте, заповядайте! — казваше пред дюкяна за сукна един немски сюртук с московска кройка, като се превземаше учтиво, гологлав, с разперена ръка, хванал леко кръглата си брадичка и с израз на изтънчена просвета по лицето си.

Чичиков влезе в дюкяна.

— Я ми покажете, любезни, някое сукненце.

Доброжелателният търговец веднага вдигна отварящата се дъска на тезгяха и като си направи по този начин проход, намери се в дюкяна с гръб към стоката и с лице към купувача. Застанал с гръб към стоката и с лице към купувача, търговецът, гологлав, с шапка в ръка, още веднъж поздрави Чичиков. Сетне сложи шапката си, наведе се приятно, а с двете ръце се облегна на тезгяха и каза:

— Какъв вид сукна? От английско производство ли предпочитате, или местна фабрикация?

— От местна фабрикация — каза Чичиков, — само че от най-добро качество, което се нарича английско.

— Какви цветове ще пожелаете да имате? — попита търговецът, като се полюшваше все тъй приятно на двете си ръце, опрени на тезгяха.

— Тъмни, маслинени или тъмнозелени, приближаващи се, тъй да се рече, към боровинките — каза Чичиков.

— Мога да ви кажа, че ще получите нещо първокачествено, по-добро от което няма да намерите в двете столици — каза търговецът, като се извърна [?] да свали отгоре топ плат; хвърли го изкусно на тезгяха, разгъна го от другия край, поднесе го към светлината и го поглади с ръка. — Какво преливане на цвета! Най-моден, последен вкус! — Сукното блестеше като копринено. Търговецът беше подушил, че има пред себе си познавач на сукна и не поиска да почне от десетрублевите.

— Не е лошо — каза Чичиков, като поглади леко плата. — Но знаете ли, почтений, я ми покажете веднага онова, което показвате последно, и на цвят да е повече такова… повече възчервено, да има повече точици.

— Разбирам: вие искате наистина такъв плат, който днес е на мода в Петербург. Имам едно сукно с отлично качество. Предупреждавам ви, че цената му е висока, но и качеството е високо.

— Покажете го…

— За цената ни дума.

Топът падна отгоре. Търговецът го разгъна с още по-голямо изкуство, хвана другия край и го разгъна като копринен плат, поднесе го на Чичиков така, че той можа не само да го разгледа, но дори да го помирише, като каза само:

— Ето, това е сукно! Цвят наварински дим с пламък.

Споразумяха се за цената. Железният аршин, подобен на магьоснически жезъл, веднага отмери на Чичиков плат за фрак и за панталони. Като резна малко с ножиците, търговецът изкусно раздра с две ръце сукното по цялата му широчина и като свърши това, поклони се на Чичиков с най-очарователен и приятен израз. Сукното веднага бе сгънато и завито изкусно ц хартия; пакетът се завъртя на лекия канап. Чичиков понечи да бръкне в джоба си, но усети, че нечия твърде деликатна ръка приятно прегърна кръста му и ушите му чуха:

— Какво купувате тук, почтений?

— А, приятно неочаквана среща! — каза Чичиков.

— Приятна среща — каза гласът на оногова, който го беше прегърнал през кръста. Това беше Вишнепокромов. — Тъкмо щях да отмина дюкяна, без да погледна, когато изведнъж виждам познато лице — как да се откажа от приятното удоволствие! Няма какво да се каже, тая година сукната са несравнено по-хубави. Не е ли срам и позор! По-рано никой път не можех да намеря… Готов съм да дам тридесет рубли, четиридесет рубли… вземи, ако щеш, петдесет, но дай нещо хубаво. Според мене или трябва да има нещо, което да е наистина отлично, или по-добре да нямаш нищо. Не е ли така?

— Точно така! — каза Чичиков. — Че за какво ще се трудиш, ако не за да имаш нещо хубаво?

— Покажете ми сукно на средни цени — чу се зад тях глас, който се стори на Чичиков познат. Той се обърна: беше Хлобуев. Личеше, че купуваше сукно не от каприз, а защото дрешката му беше много изтъркана.

— Ах, Павел Иванович! Позволете ми най-после да поговоря с вас. Човек никъде не може да ви срещне. Идвах у вас няколко пъти — все ви няма и няма.

— Почтений, аз бях толкова зает, че бога ми, нямам време — той се огледа встрани как да се измъкне от разговора и видя, че в дюкяна влиза Муразов. — Афанасий Василиевич! Ах, боже мой! — каза Чичиков. — Каква приятна среща! — И след него Вишнепокромов повтори: — Афанасий Василиевич! — [Хлобуев] повтори: — Афанасий Василиевич! — И най-после благовъзпитаният търговец, отдалечавайки шапката от главата си, колкото стигаше ръката му, и цял издаден напред, продума: — Афанасий Василиевич, най-дълбоката ми почит! — По лицата се изписа оная услужливост, която кучешката порода хора проявяват към милионерите.

Старецът поздрави всички и се обърна направо към Хлобуев:

— Извинете: като видях отдалеч, че влязохте в дюкяна, реших да ви обезпокоя. Ако имате сетне време и ви е на път край моята къща, моля ви се, отбийте се за малко. Имам да ви кажа нещо.

Хлобуев каза:

— Много добре, Афанасий Василиевич.

— Какво хубаво време имаме, Афанасий Василиевич — каза Чичиков.

— Нали, Афанасий Василиевич — поде Вишнепокромов. — То е нещо необикновено.

— Да, благодарение на бога, не е лошо. За сеитбата трябва да повали малко.

— Много, много е необходимо — каза Вишнепокромов, — дори и за лова е хубаво.

— Да, никак не е лошо да повали малко — каза Чичиков, комуто съвсем не трябваше да повали, но е приятно да се съгласиш с човек, който има милион.

— Просто свят ми се вие — каза Чичиков, — като си помисля, че тоя човек има 10 милиона. Просто невероятно.

— Все пак то е нещо противозаконно — каза Вишнепокромов. — Капиталите не бива да бъдат в едни [ръце]. Сега това е въпрос на трактати в цяла Европа. Имаш ли пари — сподели ги с другите. Давай угощения, балове, уреди благотворително производство на артикули, за разкош, което дава хляб на майстори, на занаятчии.

— Не мога да разбера това нещо — каза Чичиков. — Десет милиона, а живее като прост селянин! Че с тия десет милиона какво ли не може да се направи! Тъй можеш да се наредиш, че да нямаш друго общество освен генерали и князе.

— Да — добави търговецът, — наистина това е липса на просвета. Щом търговецът е почтен, той вече не е търговец: той е един вид вече негоциант. Тогава вече съм принуден да взема и ложа в театъра. И дъщеря си няма да дам на прост полковник — не, само на генерал ще я дам. За какво ми е полковникът? Обядът трябва да ми се доставя вече от сладкар, а не от готвачка…

— Да, да, моля ви се! — каза Вишнепокромов. — С десет милиона какво ли не може да се направи? Дайте ми десет милиона и ще видите какво ще направя!

„Не — помисли си Чичиков, — виж, ти няма да направиш нищо свястно с десетте милиона. Да бих имал десет милиона, наистина щях да направя нещо.“

„Да, ако имах аз десет милиона — помисли си Хлобуев, — нямаше да постъпя сега така, както по-рано — нямаше да ги пропилея тъй безумно. След такъв страшен опит разбираш цената на всяка копейка. Сега не бих постъпил така… — И сетне, като помисли, сам се запита: — Наистина ли бих се разпоредил сега по-умно? — и като махна с ръка, добави: — Дявол да го вземе! Мисля, че бих ги пропилял също както и по-рано.“ И като излезе от дюкяна, гореше от желание да знае какво ще му съобщи Муразов.

— Вас чакам, Пьотр Петрович! — каза Муразов, като видя влизащия Хлобуев. — Заповядайте в моята стаичка — и той заведе Хлобуев в познатата вече на читателя стаичка, по-непретенциозна от която не би могла да се намери и у чиновник, получаващ седемстотин рубли годишна заплата.

— Кажете, аз мисля, че сега положението ни е по-добро? От леля си вие сте наследил нещичко.

— Как да ви кажа, Афанасий Василиевич? Не зная дали положението ми е по-добро. Получих само петдесет души селяни и тридесет хиляди пари, с които трябваше да платя част от дълговете си — и сега пак нямам абсолютно нищо. А главното е, че работата с това завещание е съвсем нечиста. Тук, Афанасий Василиевич, са извършени [големи] мошеничества. Ей сега ще ви разкажа и ще се почудите какви работи стават. Тоя Чичиков…

— Позволете, Пьотр Петрович: преди да говорим за тоя Чичиков, позволете да поговорим за вас самия. Кажете ми: с колко, по ваше мнение, [бихте] се задоволили и би ви стигнало, за да поправите положението си напълно?

— Моето положение е тежко — каза Хлобуев. — За да се оправя, да платя дълговете си напълно и да имам възможност да живея по най-умерен начин, ще ми трябват поне 100 хиляди, ако не повече. С една дума, това е невъзможно за мене.

— Е, ами ако ги имахте, как бихте наредили тогава живота си?

— Тогава бих си наел едно малко жилище, бих се заловил да възпитавам децата си; за себе си не мога да мисля, моята кариера е свършена, не ме бива вече за нищо.

— Че защо не ви бива за нищо?

— Какво да правя? Сам разсъдете: аз не мога да почна като канцеларски писар. Забравихте ли. че имам семейство. Аз съм на четиридесет, кръстът вече ме боли, измързеливил съм се; а по-голяма служба няма да ми дадат; защото не се ползувам с добро име. Да ви призная, аз самият не бих взел доходна служба. Макар и да съм лош човек, и картоиграч, и всичко, каквото искате, но подкуп няма да вземам. Аз не мога да работя заедно с Красноносое и със Самосвистов.

— Но все пак, извинете, не мога да разбера как може човек без път; как ще вървиш не из път; как ще пътуваш, когато под нозете ти няма земя: как ще плуваш, когато лодката не е във вода? А животът е пътешествие. Извинете, Пьотр Петрович, но ония господа, за които говорите, те все пак вървят по някакъв път, все пак се трудят. Да речем, че някак са се отбили от пътя. както се случва с всеки грешен човек; но има надежда, че пак ще го намерят. Който върви — не може да не стигне, има надежда, че ще намери пътя. Но как ще попадне на някакъв път оня, който стои със скръстени ръце? Защото пътят няма да дойде при него. Как ще живееш на тоя свят, без да си прикрепен към нещо? Все някакъв дълг трябва да се изпълнява. Защото дори и надничарят изпълнява служба. Той яде евтин хляб, но нали го печели и чувствува ползата от своето занятие.

— Повярвайте ми, Афанасий Василиевич, разбирам пълната справедливост на думите ви, но казвам ви, че в мене е умряла съвършено всяка дейност; не виждам, че мога да принеса някаква полза комуто и да било на тоя свят. Чувствувам, че съм съвсем безполезно нещо. По-рано, докато бях по-млад, струваше ми се, че цялата работа е в парите, че да имах на ръка стотици хиляди, бих ощастливил множество хора: бих помогнал на бедни художници, бих отворил библиотеки, полезни заведения, бих събрал сбирки. Аз съм човек нелишен от вкус и знания, че в много работи бих могъл да се разпореждам по-добре от ония наши богаташи, които вършат всичко това безсмислено. А сега виждам, че и то е суета, че и в това няма много смисъл. — Не, Афанасий Василиевич, за нищо не ме бива. съвсем за нищо, казвам ви. Не съм способен и за най-малката работа.

— Чуйте, Пьотр [Петрович]! Но нали се молите, ходите на черква, не изпускате, зная, нито литургия, нито вечерня. Макар и да не ви се става рано, ставате все пак и отивате — отивате в четири часа сутринта, когато никой още не става.

— То е друго нещо. Афанасий Василиевич. Това го правя за спасение на душата си, защото съм убеден, че така поне с нещо ще изкупя празния си живот, че колкото и да съм лош. смирените ми молитви и известно насилие над себе си все пак значат нещо пред бога. Нека ви кажа, че се моля — дори и без вяра, но все пак се моля. Долавям само, че има господар, от когото зависи всичко, както добитъкът, с който орем, познава с усет оногова, който го запряга.

— Значи, вие се молите, за да угодите на оногова, комуто се молите, за да спасите душата си, и това ви дава сили и ви кара да ставате по-рано от леглото си. Повярвайте, че ако бихте се заловили за службата си така, както бихте служили с нея на оногова, комуто се молите, бихте имали дейност и никой от хората не би могъл да ви охлади.

— Афанасий Василиевич, пак ще ви кажа — това е друго. В първия случай виждам, че все пак върша нещо. Казвам ви, че съм готов да постъпя в манастир и ще изпълнявам там най-тежките трудове и подвизи, каквито ми наложат, защото не е моя работа да разсъждавам и съм уверен, че ще отговарят [ония], които са ме накарали да го върша: там аз се подчинявам и зная, че се подчинявам на бога.

— Но защо не разсъждавате така и по светските работи? Нали и в тях трябва да служим на бога. Дори и ако служим някому другиму, ние му служим само защото сме уверени, че така заповядва бог, а инак не бихме му служили. Какво друго са способностите и дарбите, които са различни у всеки човек? Нали това са оръдията на нашите молитви: тук — с думи, а там — с дело. Но вие не можете да постъпите в манастир, вие сте прикрепен към света, имате семейство.

И Муразов млъкна. Хлобуев също не каза нищо.

— Значи, вие смятате, че ако имахте например двеста хиляди, [бихте] могъл да заздравите живота си и да го карате отсега нататък по-разумно?

— Тоест поне ще се заловя за онова, което може да се направи — ще се заловя за възпитанието на децата си, ще мога да им доставя добри учители.

— Ами да ви кажа ли в отговор на това, Пьотр Петрович, че след две години пак ще затънете в дългове?

Хлобуев помълча малко и почна бавно:

— Все пак след такива изпитания…

— Какво значат изпитанията? — каза Муразов. — Нали ви познавам. Вие сте човек с добра душа: ще дойде при вас някой приятел, ще поиска пари назаем — ще му дадете; видите ли беден човек — ще поискате да му помогнете; дойде ли ви на гости приятен човек — ще поискате да го нагостите по-добре и ето, че ще се подчините на първото си желание, а ще забравите сметките. И позволете най-сетне да ви кажа, че не сте в състояние да възпитавате и децата си. Само оня баща, който вече е изпълнил дълга си, може да възпитава децата си. А и съпругата ви… тя има добра душа… тя съвсем не е възпитана тика, че да възпитава деца. Мисля дори — извинете ме, Пьотр Петрович — дали няма да бъде вредно за децата ви и това дори, че те ще бъдат с вас!

Хлобуев се замисли: той почна мислено да се разглежда от всички страни и най-после разбра, че Муразов има право донякъде.

— Знаете ли, Пьотр Петрович? Оставете това на мене — децата, работата; оставете и семейството си, и децата си: аз ще се погрижа за тях. Защото положението ви е такова, че вие сте в мои ръце; защото работата клони към гладна смърт. Сега вече трябва да се решите на всичко. Познавате ли Иван Потапич?

— И много го уважавам, макар че той ходи с полушубка — каза [Хлобуев].

— Иван Потапич беше милионер. Омъжи дъщерите си за чиновници, живееше като цар; а като фалира — какво да прави — стана служащ. Не му беше весело да мине от сребърното блюдо към проста паница: струваше му се, че не му се иска нищо да върши. Сега Иван Потапич би могъл да яде от сребърно блюдо, но вече не иска. Той би натрупал отново пари, но казва: „Не, Афанасий Иванович, сега вече служа не на себе си и [не] за себе си, а защото бог така [отсъди]. Не искам да върша нищо по своя воля. Слушам ви, защото искам да слушам бога, а не хората, и защото бог говори само чрез устата на най-добрите хора. Вие сте по-умен от мене и затова не аз отговарям, а вие.“ Ето какво казва Иван Потапич; а той, да си кажа правото, е няколко пъти по-умен от мене.

— Афанасий Василиевич! И аз съм готов [да призная] вашата власт над себе си, ваш слуга съм и каквото искате: отдавам се на вас. Но не ми давайте работа свръх силите ми, аз не съм Потапич и казвам ви, че за нищо добро не ме бива.

— Не аз, Пьотр Петрович, ще [ви] наложа работа и тъй като бихте искал, както сам казвате, да послужите, [ето] ви едно богоугодно дело. На едно място се строи черква с доброволни пожертвования от благочестиви хора. Парите не стигат, трябва да се съберат нови. Облечете една проста полушубка… нали сега сте прост човек, разорен дворянин и същински просяк: няма защо да се церемоните? И тръгнете с проста каручка с книги в ръка по градове и села. Ще получите от архиерея благословия и прошнурована книга и на добър ви час.

Пьотр Петрович бе смаян от тая съвсем нова длъжност. Все пак той, дворянин от древен род, да тръгне с книга в ръка и да проси за черква! Да се друса в талига с това разклатено здраве! Но същевременно [не можеше] и да помисли да се измъкне и отклони; работата беше богоугодна.

— Замислихте ли се? — каза Муразов. — С това вие ще изпълните две служби: едната служба на бога, а другата на мене.

— Каква служба на вас?

— Ето каква. Тъй като ще отидете по ония места, дето аз още не съм ходил, ще научите на самото място всичко: как живеят там селяните, де са по-богати, де търпят немотия и в какво състояние са всички. Нека ви кажа, че обичам селяните, може би защото и аз самият съм селянин по произход. Но работата е там, че между тях са се завъдили всевъзможни безобразия. Разколници и най-различни скитници ги смущават, някои ги настройват срещу властите, а когато човек е притеснен, той лесно се бунтува. Нима е мъчно да подбудиш един човек, който наистина страда. А работата е там, че уреждането на сметките трябва да почне не отдолу. Лошо е, когато тръгнеш на бой с юмруци: тогава няма да има никаква полза — ще спечелят само крадците. Вие сте умен човек, ще разгледате, ще научите де човек наистина страда от другите, а де от собствения си неспокоен нрав и сетне ще ми разкажете всичко. За всеки случай ще ви дам една малка сума за раздаване на ония, които наистина страдат без вина. Ще бъде също така полезно вие да ги утешите с думи и да им обясните по-добре, че бог заповядва да търпим безропотно и да се молим, когато сме нещастни, а не да буйствуваме и да се разправяме сами. С една дума, говорете им, без да ги възбуждате против някого, а като примирявате всички. Ако видите у някого омраза против когото и да било, употребете всички усилия.

— Афанасий Василиевич! Работата, която ми възлагате — каза Хлобуев, — е света работа: но помислете кому я възлагате. Тя може да се възложи само на човек с почти свет живот, който [да знае] вече да прощава на другите.

— Че аз не казвам да изпълните всичко това, а по възможност, което можете. Работата е там, че все пак вие ще се върнете от ония места с големи познания и ще имате представа в какво положение се намира оня край. Един чиновник никога не се сблъсква с истината и селянинът няма да бъде откровен с него. А пък вие, молейки помощи за църквата, ще се отбиете при всекиго — и при еснафа, и при търговеца, и ще имате случай да разпитате всекиго. Казвам ви това, защото сега генерал-губернаторът има особена нужда от такива хора: и освен всички канцеларски повишения ще получите такава служба, дето животът ви не ще бъде без полза.

— Аз ще се опитам, ще положа старания, колкото ми стигат силите — каза Хлобуев. И в гласа му пролича ободрение, гърбът му се възправи и главата му се приповдигна като на човек, пред когото свети надежда. — Виждам, че бог ви е надарил с проумяване и вие познавате някои работи по-добре от нас, късогледите хора.

— А сега позволете да ви попитам — каза Муразов, — какво нещо е Чичиков и каква е тая [работа]?

— [За] Чичиков ще ви разкажа нечувани работи. Той върши такива неща… — Знаете ли, Афанасий Василиевич, че завещанието било лъжливо? Намерено е истинското, според което цялото имение принадлежи на възпитаничките.

Какво казвате? Кой е изкалъпил лъжливото завещание?

— Там е въпросът, че тая работа е много мръсна! Казват — Чичиков и че завещанието било подписано след смъртта: наели някаква жена вместо покойната и тя го подписала. С една дума, извънредно нечиста работа. Казват, че са постъпили хиляди молби от разни страни. Маря Еремеевна имала сега много кандидати; двама чиновници вече се биели за нея. Ето каква е работата, Афанасий Василиевич!

— Не съм чул нищо такова, а работата наистина не е много чиста. За мене, да си призная, Павел Иванович Чичиков е извънредно загадъчен [човек] — каза Муразов.

— И аз подадох от свое име молба, за да напомня, че има близък наследник…

„Мене ако питат, нека всички се сбият помежду си — мислеше си Хлобуев, когато си отиваше. — Афанасий Василиевич не е глупав. Той навярно ми е дал тая задача, след като е обмислил. Да я изпълня — и това е.“ И той почна да мисли за пътуването, докато Муразов все още си повтаряше: „За мене Павел Иванович Чичиков е извънредно загадъчен човек! С тая воля и настойчивост, ако се залови за добро дело!“

I

Работата над „Мъртви души“ била почната през есента на 1835 година. Замисълът на поемата бил даден на Гогол от великия руски поет Пушкин. Сам Гогол определя огромната роля на Пушкин в създаването на „Мъртви души“. „Той отдавна ме убеждаваше да се заловя за голямо съчинение и най-сетне веднъж, след като му прочетох едно неголямо описание от една неголяма сцена, което обаче го порази повече от всичко, което му бях чел по-рано, той ми каза: «Как е възможно с вашата способност да проумявате човека и с няколко черти да го обрисувате изведнъж целия, като жив, как с тая способност да не се заловите за голямо съчинение! Това е просто грях!…» Тогава Пушкин дал на Гогол «своя собствен сюжет, от който самият той искал да направи нещо като поема, и който, по неговите думи, не би дал на никой друг. Това бил сюжетът на „Мъртви души“… „Пушкин смяташе, че сюжетът на «Мъртви души» е подходящ за мене — пише Гогол, — защото дава пълна свобода да се пропътува заедно с героя цяла Русия и да се изкарат на свят множество най-разнообразни характери.“102

Без да отлага, Гогол се заловил за новото произведение. Скоро той съобщил на Пушкин: „Почнах да пиша «Мъртви души». Сюжетът се разточи в извънредно дълъг роман и изглежда, че ще бъде много смешен… Иска ми се да покажа в този роман цяла Русия, макар и само от една страна“.103

Гогол успял да прочете на Пушкин първите глави в техния първоначален вид и поетът, който винаги се смеел, когато Гогол четял, почнал да става постепенно все по-мрачен и помрачен, а накрая станал съвсем мрачен. А когато четенето свършило, той казал със скръбен глас: „Боже, колко е тъжна нашата Русия!“.104 Пушкин не могъл да чуе продължението. Той загинал наскоро.

Поемата напредвала бавно и авторът ревниво я пазел от чужди любопитни погледи. Едва в края на 1839 г., в Петербург, той прочел няколко глави в дома на своя другар от Нежинския лицей Н. Я. Прокопович.

През март 1840 г. станало четене в Москва у С. Т. Аксаков. Гогол чел поемата си по първия ръкопис, половината от който (главите II–VI) се е запазил почти изцяло до наше време.105 Авторът преработил един препис от първия ръкопис, като внесъл многобройни поправки и добавки. В тоя втори ръкопис се запазил почти пълният текст на поемата; липсват само част от първата глава и отделни места от другите глави.106 Тоя ръкопис, от който не бил останал ни един лист без поправки на автора, трябвало да бъде преписан отново. Отначало преписвачът преписвал самостоятелно текста, но после почнал да преписва под диктовката на Гогол, който едновременно поправял текста на отделни места. Това ставало в Рим. П. В. Аненков, който помагал тогава на Гогол, си спомня: „Аз седях до кръглата маса, а Николай Василиевич, сложил пред себе си тетрадката на същата маса, малко по-далече, цял потъваше в нея и почваше да диктува отмерено, тържествено, с такова чувство и пълнота на израза, че главите от първия том на «Мъртви души» придобиха в моята памет особен колорит.“107

След като тоя (трети) ръкопис бил завършен, авторът още един път го преработил и той получил същия вид, както предходният ръкопис. Трябвало и той да бъде преписан. Създал се четвърти ръкопис, който отново се подхвърлил на поправка от автора. За печатницата поемата трябвало да се препише още един път. И тъкмо петият ръкопис на „Мъртви души“ отишъл на набор.108

Случило се неочаквано за автора усложнение с цензурата. „Забраняват целия ръкопис“ — съобщил Гогол на П. А. Плетньов и подробно описал в това писмо всички цензурни митарства и главните обвинения, отправени към поемата от страна на цензорите.109 „Какво присъствие на духа трябваше да съсредоточа в себе си, за да устоя! И устоях“110 — пише той тогава.

Най-после цензурата пуснала поемата без „Повест за капитан Копейкин“. Гогол преживял тежко забраняването на „Повестта“ и решил да я защищава на всяка цена. За тази цел той я поправил така, че „повече никаква цензура не може да се заяде: генералите и другото изхвърлих.“111 Новата редакция на „Повестта“ била разрешена. Към заглавието на цялата поема цензорът прибавил смекчаващо начало: „Приключенията на Чичиков или Мъртви души“. Първото издание излязло от печат на 21 май 1842 г. За това си спомня С. Т. Аксаков: „Мъртви души“ бързо се пръсна в Москва и после по цяла Русия. Книгата се разграбваше. Впечатленията бяха различни, но еднакво силни. Можеше да се раздели публиката на три части. Първата, в която се включваше образована младеж и всички хора, способни да разберат голямата цена на Гогол, го посрещнаха с възторг. Втората част се състоеше, тъй да се каже, от хора озадачени, които, свикнали да се забавляват със съчиненията на Гогол, не можеха веднага да разберат дълбокото и сериозно значение на поемата му; те намираха в нея много карикатурни неща и… основавайки се на дребни грешки, смятаха много неща за неверни и неправдоподобни. Трябва да се каже, че някои от тези хора, като прочели „Мъртви души“ за втори път и дори за трети път, се отказаха напълно от своето първо неприятно впечатление и почувствуваха изцяло правдивостта и художествената красота на произведението. Трета част от читателите се озлоби срещу Гогол — тя бе познала себе си в различните лица на поемата».112

«Мъртви души», според думите на Херцен, «разтърси цяла Русия.»113 Поемата на Гогол, разобличаваща помешчическо-крепостния строй в Русия, която показвала в цялата грозота паразитната класа на собствениците на крепостните селяни, страшния свят на маниловци, ноздревци, собакевичевци, плюшкиновци — предизвикала ожесточена борба в печата.

Реакционната критика (Булгарин, Сенковски, Полевой и др.) обвинявала Гогол, че клевети Русия, тя твърдяла, че «Мъртви души» е бездарно, пошло произведение, което няма нищо общо с руската действителност. «Голяма част от списанията… — пише Белински по повод тая критика — употребява всичките присъщи ней средства, за да унижи първия поетически талант в съвременната руска литература.»114

Белински вижда силата и дълбочината на Гоголовото произведение именно в «неговата вярност на действителността». Защищавайки Гогол от нападките, великият критик пише за «Мъртви души»: «Досега не е имало по-значително за руската общественост произведение115.» «Мъртви души» е творение чисто руско, национално, изтръгнато от тайните на народния живот, толкова правдиво, колкото и патриотично, което безпощадно смъква булото от действителността и излъхва страстна, неспокойна кръвна обич към плодовитото зърно на руския живот, творение необятно художествено по концепция и изпълнение, по характера на действуващите лица и по подробностите на руския бит — и в същото време дълбоко по мисъл, социално, обществено и историческо.“116

В периода на работата над първата част на поемата у Гогол вече зреел замисълът на втората част. „Огромно, голямо е моето творение и не е близък краят му“ — пише той на дванадесети ноември 1836 г.117 и няколко дни по-късно съобщава, че „поемата трябва да бъде дълга“, в „няколко тома“.118 Всичко това са отделни загатвания и едва много по-късно, когато Гогол бил зает с приготовлението „на пълно пречистване на първия том“, той пише на С. Т. Аксаков на 28 декември 1840 г.: „А през това време по-нататъшното му продължение се изяснява в главата ми по-пречистено, по-величествено и сега виждам, че може би с течение на времето ще постигна нещо колосално, ако слабите ми сили позволят.“ Колкото по приближавала към завършване работата над първия том, толкова по-често, по-подробно и по-уверено говори авторът за замисления втори том. „Сега не съм в състояние да се занимавам с нищо друго освен с единствения постоянен мой труд — пише Гогол на П. А. Плетньов на 17 март 1842 г. — Той е значителен и голям и вие не съдете за него по тая част, която се приготвя сега да бъде представена на света (ако само се свърши нейното непостижимо странствуване из цензурата). Това е само входната площадка на оня дворец, който се строи в мене.“119

Втората част на поемата била почната едва в края на 1843 г. „Аз продължавам да работя, тоест да нахвърлям на хартия хаоса, от който трябва да излезе създаването на «Мъртви души»“ — пише Гогол в началото на декември 1843 г.120 Работата вървяла „бавно и съвсем не така, както би желал“121 авторът. Най-плодотворно по негово признание122 било времето от есента на 1844 г. до средата на януари 1845 г. След това настъпва упадък на творческите сили вследствие на бързо влошаващото му се здраве. Гогол „мъчил себе си, насилвал се да пише, страдал от тежко страдание, виждайки безсилието си“.123 Оплаквания от упадък на творческите сили се долавят и в по-късните писма на тази година. Стъпка по стъпка приближавала първата от двете катастрофи в съдбата на Гоголевата поема.

Изгарянето на ръкописа на втората част се отнася към юли 1845 г. От изгарянето оцеляла една тетрадка, съдържаща, последната глава от първата редакция. От тази оцеляла заключителна глава може да се забележи, особено като се съпостави с бележниците, които съдържат значителен материал към втората част на „Мъртви души“, че унищожената първа редакция много се отличава от следващата (за която може да се съди по запазените първи четири глави).

За изгорения в 1845 г. ръкопис Гогол пише: „Щом пламъкът отнесе последните листа от моята книга, съдържанието веднага възкръсна като феникс от огъня в пречистен и светъл вид и аз изведнъж видях в какво безредие беше още онова, което смятах за хубаво и стройно. Появяването на втория том в тоя вид, в какъвто беше, би причинило по-скоро вреда, отколкото полза… Да се нарисуват няколко прекрасни характера, които разкриват високото благородство на хора като нас, няма да доведе до нищо. Това ще събуди само празна гордост и самохвалство… Има времена, когато никак не трябва да се говори за възвишеното и прекрасното, без да се покажат ясно, като бял ден, пътищата и пътеките към него за всеки човек поотделно. Последното обстоятелство беше малко и слабо развито във втория том на «Мъртви души», а би трябвало да бъде едва ли не най-главното: и затова е изгорен.“

До края на 1847 г. по-нататъшната работа на Гогол над втория том на „Мъртви души“ не излизала от стадия на събиране материали и чернови подготовки, за което свидетелствуват писмата на Гогол от онова време.124

Едва в края на 1848 г. работата над „Мъртви души“ навлязла в нова фаза. „Започвам сериозно да обмислям тоя труд, за който бог ми е дал възможност и сили“ — пише той на 18 ноември на А. О. Смирнова. „Съобразявам, мисля и обмислям втория том на «Мъртви души»“ — пише Гогол на следния ден на Плетньов. А на 14 май 1849 г. Гогол съобщава вече на Жуковски, че „нетърпеливо“ очаква възможността да му прочете „всичко, което е успял да създаде сред колебания и тревоги“. Тази нова редакция на „Мъртви души“ Гогол прочел през лятото на 1849 г. в калужкото имение на Смирнова.

Подробности по четенето са дошли до нас в спомените на брата на Смирнова, Л. Арнолди, който излага също така и съдържанието на главите, които не са се запазили.125

След това в продължение на последните три години Гогол отново преработвал поемата и неведнъж чел на свои приятели отделни глави (има сведения за шест четени от него глави).126

От работата в последния период до нас са стигнали само, изпъстрени с поправки, четирите първи и заключителната глава, а също и няколко отделни чернови скици към заключителната глава. Създаденият тогава цял завършен текст на втория том, преписан на чисто от собствената ръка на Гогол,127 бил изгорен от него в Москва, в дома на граф А. П. Толстой, на Никитския булевард, на 11 февруари 1852 г.

В запазените откъслеци от втория том на „Мъртви души“, писан в периода на прелом в мирогледа на Гогол, той се опитвал да нарисува положителни герои. Тоя замисъл той изказал още в първия том на поемата.

Това намерение разтревожило тогава Белински. „Много, твърде много е обещано, толкова много, че няма отде да се вземе онова, с което да се изпълни обещаното, защото тия неща още ги няма в света“128 — пише Белински след излизането на първия том. Както предвидил големият критик опитът на Гогол да нарисува идеални герои от света на помешчическо-крепостната действителност излязъл несполучлив. Но наред със слабите и фалшиви изображения на положителните лица във втория том на „Мъртви души“ има такива страници, които, по твърденията на Чернишевски, „трябва да бъдат причислени към най-хубавото, което ни е дал някога Гогол, които предизвикват възторг със своята художествена стойност и което е още по-важно, с правдивостта и силата на благородното си негодувание“.129

II

Изданията на първия том на „Мъртви души“, направени още през живота на Гогол (1842 и 1846 г.), излезли със значителни цензурни осакатявания, съдържат освен това голямо количество повече или по-малко съществени грешки.

Първото сверяване на текста на „Мъртви души“ с ръкописите е направено от Н. С. Тихонравов и В. И. Шенрок за десетото издание на съчиненията на Гогол. Тогава били внесени поправки в основния текст и напечатани черновите варианти на поемата.

За настоящото издание текстът на поемата е сверен с всички съществуващи ръкописи. Всяка дума е сверявана с всички преписи, като се почне от автографа на първия ръкопис и се свърши с ръкописа за набор (за първата част).

В резултат на тази работа в основния текст на първия том са поправени 228 грешки (изопачени, поставени в друг ред, пропуснати думи, фрази, а понякога дори цели пасажи).

Направеният анализ на ръкописите позволява да се уясни характерът на грешките и причините за появяването им. Безспорно изопачаванията, пропущането на думи и дори на цели изречения са произлезли по вина на преписвачите, които неведнъж са принуждавали с грешките си автора при поправянето на извършените от тях преписи да изменя своя първоначален текст. Ще посочим един пример: епизодът с часовника в глава трета (у Коробочка). Текстът на първия ръкопис (автограф) е: „Като погледна в ъгъла, той тутакси се успокои, защото се досети, че на стенния часовник бе текнало да бие. Подир съскането тозчас последва хъркане и най-после, като се понапъна с всички сили, той удари два часа с такъв звук, сякаш някой удряше с пръчка по счупено гърне.“ Преписвачът е пропуснал на две места по няколко думи и се е получил напълно безсмислен текст: „Като погледна, че на стенния часовник му е текнало да бие. След съскането последва скоро хъркане. И накрая звук, като че някой удряше с пръчка по гърне.“ Поправяйки приготвеното копие, Гогол не забелязал това изопачаване и в поправеното копие останало така. Едва по-късно, диктувайки по това поправено копие следващата редакция на поемата, той обърнал внимание на тази безсмислица и дал нов текст (вж. стр. 55). Имало не малко случаи, когато изопачаванията не били толкова значителни, авторът не забелязвал грешката и тя оставала и в окончателния текст. Понякога грешката на преписвача или пропускането на неразбрани от него думи предизвиквала нова редакция на даден откъслек, понякога по-слаба в художествено отношение от предишната редакция. Но тук това е волята на автора и не бива да се внасят каквито и да било поправки.

Ала грешките, незабелязани от автора, но изопачаващи явно текста, са поправени в настоящото издание. Посочваме три най-интересни и характерни примера.

Преписвачът е пропуснал подчертания от нас в дясната колонка текст, като е нарушил с това замисъла на автора да покаже всичките варианти със средния кон и с логоя (отпаднал е вариантът, когато двамата са седнали на логоя). Гогол, поправяйки копието, не е обърнал внимание на изпуснатото.

Преписвачът машинално е прескочил през два пасажа на следващия след тях, който почва със същите думи: „Моля, моля!“ От това пропускане станал е логически неоправдан изразът: „като не пускаше ръката му“, тогава, когато в пропуснатия пасаж е казано предварително: „като го хвана за ръката“.

Преписвачът е пропуснал думите: „или шарф“, като е нарушил стройността на цялото изречение. Разбира се, „по-лек“ от сладкиш е бил шарфът, а не „вратовръзката от панделка“.

В настоящото издание първият том на „Мъртви души“ се печата по първото издание на поемата от 1842 г. с поправки по всички ръкописи. „Повест за капитан Копейкин“ се печата от редакцията преди цензурата.

Друго е положението с текста на втората част от „Мъртви души“. Запазил се е само автографът (пет глави, намерени от С. П. Шевирьов след смъртта на Гогол и отделни откъси от отделни глави)130 и затова не е могло да има грешки на преписвачите.

Вторият том на „Мъртви души“ излиза от печат за пръв път като допълнение към излязлото в 1885 г. второ събрание съчиненията на Гогол. Текстът е бил приготвен от С. П., Шевирьов, който обаче допуснал на редица места неточности, предизвикани или от неправилното прочитане на трудно разбираемия, с няколко слоя авторски поправки ръкопис, или от редакторски произвол в комбинирането на различни думи. За настоящото издание е взета последната редакция, съобразена с последните добавки с молив.

Текстът на двете части на „Мъртви души“, приготвен за академическото издание на събраните съчинения на Гогол, за пръв път се печата от Гослитиздат.

В приложенията към първия том се печатат „Повест за капитан Копейкин“ в тая редакция, която е била разрешена от цензурата и влязла в първото издание на „Мъртви души“, както и предговорът на Гогол към второто издание, излязло в 1846 г. В приложенията към втория том се печатат шест откъса от първата редакция. При всеки откъс са показани страниците на основния текст, а също и първите и заключителните думи на онова място, на което отговаря даденият вариант (началото и краят са съединени със знака ~).

Липсващите в ръкописа на втория том думи, най-често недописани от бързина, но необходими за смисъла, са вмъкнати в прави скоби. В няколко случая зачеркнати от автора, но важни за смисъла думи са включени в текста също с прави скоби. Неразбраните думи са отбелязани в прави скоби с курсив, при което цифрата означава броя на неразбраните думи: [2 нрзб]. Около думите, за правилното прочитане на които липсва увереност, е поставен [?].

Мъчноразбираемите за днешно време думи, които се срещат в текста, са обяснени по-долу (посочена е страницата, на която думата се среща за пръв път).

Стр. 4 Колежки съветник — граждански чин 6-и клас (на основание таблицата за ранговете, чиновниците се делели на 14 класа)

Стр. 5. Драмата на г. Коцебу — една от многобройните пиеси на немския драматург Август Коцебу (1761–1819 г.). Имал на врата си Ана — орден „Св. Ана“ 2-ра степен, който се носел на врата. Звезда — орден „Станислав“ 1-ва степен.

Стр. 5. Статски съветник — чиновник от 5 клас.

Стр. 9. Пасаж — произшествие.

Стр. 10. Надворен съветник — чин 7 клас.

Стр. 13. Флигеладютант — адютант на царя.

Стр. 16. „Сын отечества“ — историческо, политическо и литературно списание с консервативно направление. Издавало се от Н. Греч от 1812 до 1818 год.

Стр. 21. Негоция — търговска сделка.

Стр. 30. Овидий — стар римски поет, автор на „Метаморфози“ — поеми за чудновати превъплъщения.

Стр. 31. Колежка секретарша — жена на чиновник от 10 клас.

Стр. 41. Бордо — французко вино.

Стр. 41. Клико — марка на френско шампанско.

Стр. 41. Двойно клико — най-висок сорт шампанско.

Стр. 46. Колежки регистратор — най-долният граждански чин.

Стр. 48. „Малбруг на поход тръгна“ — старинна французки песенчица. Малбруг — херцог Малборо, английски пълководец.

Стр. 49. Субтилен — лек, изящен.

Стр. 54. Щабсротмистър — офицерски чин в кавалерията и жандармерията.

Стр. 58. Капитан-изправник — началник на местната полиция в околията.

Стр. 63. Маврокордато, Миаули, Канари, Колокотрони — видни дейци на националноосвободителните борби на Гърция против турското владичество (20-те години на XIX век).

Стр. 63. Бобелина — предводителка на гръцки отред.

Стр. 63. Масон — член на тайна организация с нравствено-религиозен характер, възникнала в 18-ти век и отразяваща настроенията на буржоазията и свързаните с нея групи на дворянството.

Стр. 74. Сибирка — късо връхно палто, пристегнато в пояса и с гънки.

Стр. 92. Държавна асигнация — банкнота от хиляда рубли.

Стр. 98. Както някога Вергилий се бил заел да услужи на Данте — има се предвид „Божествената комедия“ на Данте (1265–1321), в която Вергилий спасява поета от зверовете и го води от ада в чистилището.

Стр. 104. Вертер и Шарлота — герои от романа на Гьоте (1749–1832). „Страданията на младия Вертер“.

Стр. 106. Ланкастерска школа за взаимно обучение — Джозеф Ланкастер, английски педагог (1771–1838). Ланкастерската система за взаимно обучение се състояла в това, че учителят обучавал най-добрите ученици, а те занимавали по-слабите.

Стр. 107. „Юнгови «нощи»“ — най-известното произведение на английския поет Едуард Юнг (1684–1765). Ключ за природните тайни — съчинение от немския писател-мистик Карл Екартсхаузен (1752–1803).

Стр. 115. Инкомодите (фр.) — неудобство, затруднение.

Стр. 118. Безе (фр.) — целувка.

Стр. 119. Котильон — старинен танц, състоящ се от няколко фигури.

Стр. 124. Сконапел истоар (изкълчен френски израз) — това, което се нарича история.

Стр. 125. Риналдо Риналдини — легендарен разбойник, герой на романа „Риналдо Риналдини“ от немския писател Вулпиус (1762–1827).

Стр. 125. Орьор (фр.) — ужас.

Стр. 137. Шехеразада — героиня от арабските приказки „Хиляда и една нощ“. Семирамида — легендарна асирийска царица. Генерал-аншеф — висш военен чин.

Стр. 137. Фензерв — пикантен сос.

Стр. 140. Лета — в гръцката митология реката на забравата.

Стр. 142. Апокалиптически цифри — мистичното число 666, с името в Апокалипсиса (една от книгите на Новия завет) е означено името на антихриста.

Стр. 145. „Херцогиня Лавалиер“ — роман от френската писателка Жанлис (1746–1830).

Стр. 152. „Не са бели снеговете“ — народна песен.

Стр. 155. Солон — древногръцки мъдрец.

Стр. 158. Писмо с подписа на княз Ховански — шеговито наименование на подкупите.

Стр. 159. Червена — банкнота от 10 рубли.

Стр. 162. Брабантски дантели — дантели, които се изработват в Брабант (Белгия).

ВТОРИ ТОМ

Стр. 194. Камея — гравиран скъпоценен камък с изпъкнало художествено изображение.

Стр. 199. Венера Медицейска — едно от скулптурните изображения на Венера, богиня на любовта и красотата в римската митология.

Стр. 210. Книга за гръмоотводите на Франклин — съчинение на американския учен Бенжамен Франклин (1706–1790). Вергилиевите Георгики — „Георгики“ — поема на древноримския поет Вергилий, възпяваща земеделския труд.

Стр. 234. Мебели от Хамбс — Хамбс, петербургски мебелист.

Стр. 236. С прификс — цена определена.

Стр. 236. Паувпуризъм (пауперизъм) — обедняване.

Стр. 254. Нашествието на двадесетте другоплеменни езика — нашествието на Наполеон, в армиите на когото имало войски от различни националности.

В. ЖДАНОВ

Е. ЗАЙДЕНШНУР