Мъртви на прага

1.

Знаех, че брат ми ще се превърне в пума, още преди това да се случи. Докато шофирах към Хотшот — затънтеното селце, разположено край един кръстопът насред нищото — Джейсън седеше до мен, мълчаливо загледан в залязващото слънце. Носеше най-старите си дрехи, а в краката му лежеше найлонова торбичка от „Уолмарт“ с принадлежности от първа необходимост — чисто бельо и четка за зъби. Сгушен в дебелото си камуфлажно яке, с вперен пред себе си поглед и напрегнато изражение на лицето, брат ми полагаше огромни усилия да прикрие страха и вълнението си.

— Взе ли мобилния си телефон? — попитах аз за втори или трети път, но вместо да ми се тросне, той просто кимна. До залез-слънце оставаха още няколко часа, но в края на януари мракът се спускаше рано.

Тази нощ предстоеше първото пълнолуние за новата година.

Когато спрях колата, Джейсън се обърна към мен и ме погледна. Промяната в очите му се забелязваше дори в сумрака на купето. Имаха друга форма и вече не бяха сини като моите, а жълтеникави.

— Нещо странно става с лицето ми — измърмори той. Явно все още не осъзнаваше какво му предстоеше.

Над тихия и спокоен Хотшот се спускаше мрак. Леден вятър брулеше голите поля, а боровете и дъбовете потръпваха от студените му милувки. Пред една от малките селски къщи — прясно боядисана, за разлика от останалите, — стоеше човек. Прав, със затворени очи, вдигнал брадясалото си лице към тъмнеещото небе. Калвин Норис изчака Джейсън да слезе от стария ми шевролет и чак тогава се приближи към прозореца от моята страна. Свалих стъклото.

Златистозелените му очи изглеждаха все така плашещо различни, както и при последната ни среща, а всичко останало у него — все така безлично. Калвин Норис, нисък и набит здравеняк с посивяла коса, по нищо не се отличаваше от стотиците мъже, които ежедневно минаваха през „Мерлот“, като изключим очите.

— Ще се погрижа добре за него, не се тревожи — каза Калвин. Зад него стоеше Джейсън, с гръб към мен. Въздухът около тялото му сякаш вибрираше.

Животът на Джейсън вече никога нямаше да е същият, но аз нямах причина да обвинявам Калвин за случилото се. В крайна сметка не той беше ухапал брат ми. За разлика от Джейсън Калвин беше такъв по рождение — свръхсъщество с двойствена природа, което по пълнолуние се превръщаше в пума.

— Благодаря ти — смотолевих аз пряко сили.

— Утре сутрин ще го закарам у тях.

— Доведи го вкъщи, ако обичаш. Пикапът му е в моя двор.

— Добре. Лека нощ. — Той отново вдигна лице нагоре, към вятъра. Усетих невидимото присъствие на другите пуми от Хотшот, скрити зад прозорците и вратите на домовете си. С нетърпение чакаха да си тръгна.

Така и направих.

Джейсън почука на вратата ми в седем сутринта в ръката си стискаше найлоновата торбичка, но всичко в нея си стоеше непокътнато. С насинено лице и изподрани ръце, той просто стоеше на прага и ме гледаше. Не обели и дума, когато го попитах как се чувства. Мина покрай мен, прекоси всекидневната и хлопна вратата на банята зад гърба си. Миг по-късно се чу звук от течаща вода и аз уморено въздъхнах. През цялата нощ почти не мигнах от тревога, макар че се прибрах капнала от работа в два сутринта.

Докато Джейсън се къпеше, аз му приготвих бъркани яйца с бекон. Той се настани на старата ми кухненска маса с радостното изражение на човек, готов да започне деня си с нещо познато и приятно. Но още щом сведе поглед към чинията си, скочи на крака, хукна обратно към банята и хлопна вратата с крак. Чух го да повръща. Отново. И отново.

Приближих се до вратата, но не посмях да вляза и се върнах в кухнята, за да изхвърля храната от чинията му. Грехота е, знам, но просто не можех да сложа и залък в устата си.

— Кафе? — успя да промълви Джейсън, когато излезе от банята. Изглеждаше позеленял и пристъпваше така, сякаш всичко го болеше.

— Добре ли си? — попитах, макар че не очаквах отговор. Налях му голяма чаша кафе.

— Да — отвърна той след дълга пауза. — Това беше най-невероятното събитие в целия ми живот.

За миг си помислих, че има предвид повръщането в банята ми, но това със сигурност не беше ново събитие за Джейсън. Доста алкохол мина през тийнейджърското му гърло, докато проумее, че прегръщането на тоалетни чинии рано сутрин не е нито повод за гордост, нито признак за мъжество.

— Трансформацията… — колебливо казах аз.

Той кимна, обви чашата си с длани и вдъхна парата, която се виеше над горещата черна течност. После ме погледна право в очите. Неговите вече не жълтееха и нямаха странна форма.

— Удивително преживяване. Но тъй като съм ухапан, а не роден такъв, аз никога няма да стана истинска пума като другите.

В гласа му се долавяше завист.

— Но въпреки това беше прекрасно — продължи той. — Буквално усещаш магията в себе си, костите ти започват да се движат, да се приспособяват към новата ти същност, зрението се променя. Внезапно се озоваваш съвсем близо до земята и добиваш коренно различна походка. А колкото до тичането… господи, тичах като вятър! Ловувах… — И гласът му замря.

По аз и бездруго не исках да чувам подробностите.

— Значи не е чак толкова зле, а? — попитах аз и плеснах с ръце.

— Не е чак толкова зле — съгласи се Джейсън и даже намери сили да се усмихне. — В кожата на звяра се чувстваш страхотно. Всичко е толкова просто. Но когато си върнеш човешкия облик, отново започваш да се тревожиш за какво ли не.

Успокоих се. Джейсън явно нямаше намерение да слага край на живота си, нито пък да изпада в депресия. Той щеше да продължи живота си въпреки лошия си късмет. И всичко с него щеше да е наред.

Почувствах огромно облекчение; все едно бях измъкнала твърдо камъче от обувката си или нещо остро, заседнало между зъбите ми. Дни наред — не дни, седмици — непрекъснато се тревожех за него, а сега тази тревога изчезна за секунди. Това не значеше, че новият живот на Джейсън ще е песен, поне от моя гледна точка. Ако той се оженеше за обикновено човешко момиче, децата им щяха да бъдат нормални. Но ако си вземеше за жена някоя пума от Хотшот, племенниците ми щяха да се превръщат в животни по пълнолуние. Е, това нямаше да се случи преди пубертета, така че леля им Суки щеше да има достатъчно време да свикне с тази мисъл.

Слава богу, първото пълнолуние на Джейсън се падна през уикенда и не се наложи да отсъства от работа, за да се възстановява. Само че мен ме чакаше  нощна смяна и още щом го изпратих, веднага се пъхнах в леглото направо с дрехите. Пет минути по-късно вече спях дълбоко. Явно облекчението ми действаше като приспивателно.

Събудих се в три следобед. Слънцето грееше ярко, а външният термометър показваше единайсет градуса. Сравнително топло за януари, но не толкова необичайно дори за Северна Луизиана. „След залез-слънце ще застудее — помислих си аз, — а Джейсън отново ще се трансформира. Козината му ще го пази от студа — е, сигурно няма да е много гъста, тъй като той се превръща в получовек-полукотка. Ще прекара нощта в лов заедно с други пуми, а горите около Хотшот — един от най-затънтените райони в област Ренард — за пореден път ще се превърнат в много опасно място“.

Хапнах, взех си душ, сгънах прането и започнах да се приготвям за работа, но през цялото това време в главата ми се рояха въпроси без отговор. Ако свръхсъществата срещнат човек в гората, ще го убият ли? Запазват ли част от човешкото си съзнание, докато се подвизават в животински облик? Ако се чифтосат като пантери, какво ще им се роди — котенце или бебе? Какво се случва с бременната жена пума по пълнолуние? Чудех се дали Джейсън знае отговорите на тези въпроси и дали Калвин е имал време — и желание — да поговори с него преди лова.

Но все пак се радвах, че не го затрупах с тези въпроси сутринта, когато самият той преливаше от нови впечатления. Някой ден щяхме да си поговорим за тези неща. Но не сега.

За пръв път от новогодишната нощ насам си мислех за бъдещето. Вече не възприемах символа „пълнолуние“ в календара ми като край на даден период, а просто като начин за отброяване на единици време. Докато обличах униформата си (черен панталон, бяла блуза с лодка деколте, черни маратонки „Reebok“), ми се прииска да затанцувам от радост.

За разнообразие оставих косата си пусната, вместо да я връзвам на конска опашка. Сложих си обеци на яркочервени точки и червило в същия цвят, гримирах се — малко спирала за мигли, малко руж — и вече можех да тръгна към „Мерлот“.

Предишната нощ бях паркирала зад къщата, така че старателно огледах задната веранда за спотайващи се наоколо вампири и чак тогава заключих вратата след себе си. Неведнъж са ме изненадвали в тъмното и чувството не е особено приятно. Е, сега не беше съвсем тъмно, но между вампирите имаше и ранобудници. Когато японците са разработвали синтетичната кръв, едва ли са предполагали, че тяхното изобретение ще превърне вампирите от митични същества в реални създания от мъртва плът и кръв. Японците просто са искали да спечелят някой и друг долар от спешните отделения в болниците, предлагайки им заместител на безценната течност. В крайна сметка, съвсем неволно, те осигуриха на вампирите алтернативен — и съвсем законен — начин за хранене и им позволиха да излязат на светло.

Като заговорих за вампири (макар и наум), се сетих за Бил Комптън и се зачудих дали е у тях. Вампирът Бил — моята първа любов — живееше точно отсреща, в другия край на гробището. Къщите ни се намираха от двете страни на общинския път, недалеч от малкото градче Бон Томпс, в южна посока от бара, в който работех. Напоследък Бил пътуваше почти непрекъснато. Разбирах кога е в града единствено в редките случаи, когато се отбиваше в „Мерлот“. Идваше, общуваше с редовните клиенти, пийваше бутилка топла кръв — група О+ и си отиваше. Предпочиташе „Истинска кръв“, най-скъпата синтетична алтернатива на пазара. Казвал ми е, че тя почти напълно задоволява желанието му да пие прясна кръв направо от източника. И понеже съм виждала Бил в пристъп на кръвожадност, можех само да благодаря на бога — и на японците — за „Истинска кръв“. Е понякога Бил ужасно много ми липсваше.

Стиснах зъби и прогоних тази мисъл от главата си. Днес беше ден за позитивизъм. Точка. Никакви грижи! Никакви страхове! Свободна млада жена на двайсет и шест! Работа! Собствена къща! Пари в банката! Все хубави, положителни неща.

Паркингът пред „Мерлот“ гъмжеше от автомобили. Тази вечер очевидно нямаше да скучая. Свих зад ъгъла и спрях до задния вход. Сам Мерлот, собственик на бара и мой шеф, живееше на няколко метра от работното си място в прекрасна каравана с малко дворче, опасано с жив плет — еквивалента на Сам за бяла дървена ограда. Заключих колата и влязох през служебния вход. Тръгнах по дългия коридор, където се намираха тоалетните, складът и кабинетът на Сам. Открих празно шкафче, напъхах чантата и палтото си вътре, изпънах червените си чорапи, разлюлях коси, за да ги подредя както трябва, и отворих следващата врата, която водеше (и зееше отворена почти непрекъснато) към бара и ресторанта. Не че кухнята предлагаше нещо по-различно от основните неща: хамбургери, пилешки хапки, пържени картофи и лучени кръгчета, салати през лятото и чили през зимата.

Освен шеф Сам беше и барман, и охрана, а понякога и готвач. За щастие, неотдавна повечето ни свободни работни места бяха запълнени.

Новата ни готвачка се оказа съвсем нормален човек. Появи се миналата седмица, след като видяла обявата за работа. В „Мерлот“ имаше голямо текучество на готвачи и аз искрено се надявах Суити де Арт да се задържи колкото се може по-дълго. Идваше навреме, вършеше си добре работата и не създаваше никакви проблеми на останалия персонал. Последният ни готвач — от мъжки пол — даде на приятелката ми Арлийн огромни надежди, че именно той е Избраният (за пети пореден път), докато една нощ не офейка от караваната й с чиниите, вилиците и стереоуредбата. Децата й го понесоха много тежко; не защото обичаха готвача, а защото им липсваше стереоуредбата.

Посрещнаха ме шумна глъчка и цигарен дим. Все едно влизах в друга вселена. Секторът за пушачи е в западния край на залата, но цигареният дим очевидно не е наясно, че трябва да си стои там. Лепнах широка усмивка на лицето си и минах зад бара, за да поздравя Сам с приятелско потупване по рамото. Той майсторски напълни една халба с наливна бира, остави я на тезгяха, после се пресегна за друга чаша и повтори действието.

— Как вървят нещата? — предпазливо попита той. Сам знаеше всички подробности около случая с Джейсън, защото заедно измъкнахме брат ми от онази барака в Хотшот, където го държаха в плен. И все пак се налагаше да говорим с недомлъвки, защото на този етап единствено вампирите съжителстваха официално с хората. Всички останали свръхсъщества продължаваха да пазят съществуването си в дълбока тайна. Вероятно искаха да се убедят, че вампирите не съжаляват за решението си, преди да последват примера им.

— Много по-добре, отколкото очаквах. — Усмихнах му се. Нямаше нужда да вдигам глава нагоре, тъй като със Сам сме почти еднакви на ръст. Той е слаб, но жилав и доста по-силен, отколкото изглежда. Може би защото е свръхсъщество. Трийсет и няколко годишен — поне според мен, — със златисточервеникава коса, която обгръща главата му като ореол. Прекрасен човек и страхотен шеф. Освен това е свръхсъщество и по пълнолуние се превръща в животно, най-често в куче, порода коли, много добродушно и с великолепна козина. Понякога идва вкъщи (на четири лапи) и аз му позволявам да спи на килимчето във всекидневната. — Ще свикне.

— Радвам се — каза той. Трудно чета мислите на свръхсъществата, за разлика от тези на хората, но винаги усещам настроенията им. Сам наистина се радваше, че съм щастлива.

— Кога тръгваш? — попитах. Отнесеният му поглед ясно подсказваше, че мислено е вече в гората и преследва опосуми.

— Веднага щом дойде Тери. — И той отново ми се усмихна, но този път някак напрегнато. Вече не го сдържаше на едно място.

Вратата към кухнята се намираше точно до западния край на бара. Открехнах я и надникнах вътре, за да кажа здрасти на Суити. Готвачката ни беше кокалеста брюнетка около четирийсетте и носеше твърде много грим за човек, който прекарва цялото си работно време в кухня. Освен това изглеждаше доста по-умна от предишните ни готвачи.

— Добре ли я караш, Суки? — извика тя, докато обръщаше едно кюфте на скарата.

Суити непрекъснато щъкаше из кухнята и никак не обичаше да й се пречкат. Младежът, който забърсваше масите и й помагаше, изпитваше ужас от нея и старателно избягваше да пресича пътя й, когато Суити сновеше между скарата и фритюрника. Момчето зареждаше съдомиялната, правеше салатите и уведомяваше сервитьорките през прозорчето, че поръчките им са готови.

Холи Клиъри и най-добрата й приятелка, Даниел, сновяха забързано между масите. По лицата и на двете се изписа огромно облекчение, щом ме видяха да влизам. Даниел работеше в сектора за пушачи, Холи — в централния район, срещу тезгяха, а когато и трите бяхме на смяна, аз обслужвах източния край.

— Май трябва да хващам подноса — казах аз на Суити.

Тя се усмихна и продължи да свещенодейства над скарата. Плахият младеж, чието име все не успявах да запомня, кимна иззад ръба на съдомиялната и отново потъна в работа.

Нямаше да имам нищо против да дойда малко по-рано, ако Сам ми се беше обадил, преди да се струпа толкова много работа. Но за днешната му разсеяност имаше основателна причина. Започнах да обикалям масите в моя район — сервирах напитки, разчиствах празни чинии и чаши, събирах пари и връщах ресто.

— Ей, сервитьорката! Донеси ми една „Червена сила“! — Непознат глас, необичайна поръчка. „Червена сила“ беше най-евтината синтетична кръв на пазара. Поръчваха си я само най-новите и още неориентирани вампири.

Извадих една бутилка от хладилника, пъхнах я в микровълновата и докато я чаках да се стопли, потърсих с поглед въпросния клиент. Седеше на една маса с приятелката ми Тара Торнтън. Виждах го за пръв път и това ми се стори обезпокоително. От известно време Тара излизаше с Франклин Мот — доста по-възрастен вампир (имам предвид напредналата му възраст, докато все още е бил човек, защото като вампир се подвизаваше от триста години), който я засипваше със скъпи подаръци, в това число и „Шевролет Камаро“. Какво правеше Тара в компанията на този нов кръвопиец? Франклин поне се държеше възпитано.

Сложих затоплената бутилка върху подноса и се запътих към странната двойка. Вечер осветлението в „Мерлот“ е приглушено — по желание на клиентите, — така че успях да огледам компаньона на Тара едва когато стигнах съвсем близо до масата. Слаб, с тесни рамене и пригладена назад коса. Имаше дълги нокти и остри черти на лицето. Вампирът излъчваше някаква много особена привлекателност — ако си падате по грубия и опасен секс, разбира се.

Поставих бутилката пред него и неуверено погледнах към Тара. Тя изглеждаше страхотно, както обикновено. Тара е висока, слаба, тъмнокоса и разполага с цял гардероб прекрасни дрехи. След едно наистина кошмарно детство тя започна собствен бизнес и дори стана член на Търговската камара. После започна да излиза с богатия вампир Франклин Мот и просто спря да обсъжда живота си с мен.

— Суки — каза тя, — искам да те запозная с Мики, приятел на Франклин. — Съдейки по тона й, изобщо не искаше. Дори съжаляваше, че точно аз съм взела  поръчката му. Попитах я дали иска друго питие, но тя отказа, въпреки че чашата й беше почти празна.

С Мики си разменихме по едно учтиво кимване (вампирите не се здрависват). Той отпи глътка от бутилката си, без да ме изпуска от поглед. Имаше хладни и враждебни очи, като на змия. Ако Мики беше приятел на ултраизискания Франклин, то аз бях сатенена дамска чантичка. По-скоро бе негов помощник. Може би телохранител? Но защо му е на Франклин да наема охрана за Тара?

Тя явно нямаше намерение да говори открито пред това влечуго, затова им пожелах приятна вечер, взех парите на Мики и тръгнах към касата.

През цялата вечер имах много работа, но отвореше ли ми се свободна минутка, веднага се сещах за Джейсън. За втора поредна вечер той препускаше безгрижно из гората с четириногите си събратя. Сам си плю на петите веднага щом Тери Белфльор дойде да го замести. С какво ли се занимаваше шефът ми, докато се подвизаваше като куче? Веднъж ми беше казал, че много обича да души миризми.

Днес бе една от онези нощи, в които се чудех как хората не забелязваха паралелния свят, който съществуваше буквално под носовете им. Как не усещаха магията, която направо трептеше във въздуха? Сигурно го правеха съзнателно или страдаха от масова липса на въображение, щом изобщо не ги вълнуваше какво се случва в мрака около тях.

Но после се сетих, че не много отдавна самата аз умишлено си затварях очите за тези неща, досущ като всички останали. Дори когато вампирите направиха публично изявление за своето съществуване — излъчено по всички световни телевизии, — малцина си зададоха въпроса: Щом съществуват вампири, какви ли други опасни създания се спотайват в мрака около нас?

От чисто любопитство започнах да се ровя в мозъците на клиентите. Болшинството от хората в бара  си мислеха за Мики. Жените — и някои от мъжете — се питаха дали е добър в леглото. Дори консервативната адвокатка Порта Белфльор хвърляше тайни погледи към вампира над рамото на невзрачния си приятел. Това попари още в зародиш всичките ми симпатии към Мики (ако изобщо съм имала такива). Но разполагах с изобилие от доказателства, че всички останали хора в бара не споделяха моите чувства.

Умея да чета чужди мисли, откак се помня. Не се гордея с тази своя способност. Хорските мозъци рядко раждат нещо интересно. Мислите им обикновено пораждат у мен скука, отвращение, разочарование и в много редки случаи — забавление. Благодарна съм на Бил, че ме научи как да филтрирам ненужната информация. Преди това се чувствах така, сякаш приемах сигнали от сто радиостанции едновременно. Някои от тях бяха кристално ясни, други се чуваха по-глухо, а трети — като мислите на свръхсъществата с двойствена природа — идваха накъсани и изобилстваха от статични шумове. И когато всичко това се смесеше, в главата ми наставаше неописуема какофония. Нищо чудно, че повечето хора ме смятаха за идиот.

Вампирските глави излъчват единствено тишина. Ето това им е най-хубавото на вампирите (поне от моя гледна точка) — че са мъртви. Съзнанието им — също. В изключително редки случаи от главите им се откъсва по някоя мисъл, но това е по-скоро изключение.

Шърли Хенеси, известен като Баракудата — началник на брат ми в общинската пътноремонтна служба, — ме попита къде е Джейсън, докато сервирах на масата му кана с наливна бира.

— Къде може да е според теб? — ловко се измъкнах аз и той ми намигна.

Всички знаеха, че ако Джейсън не е в бара, значи със сигурност се въргаля в леглото с някоя жена. Без значение коя. Останалите мъже на масата — все още в работни дрехи — прихнаха да се смеят, макар че  отговорът ми не заслужаваше чак такова внимание. Очевидно бяха прекалили с бирата.

Изтичах обратно към бара за следващата си поръчка — три бърбъна с кока-кола. Тери Белфльор — братовчед на Порша и ветеран от Виетнам с дълбоки белези по тялото и душата — се справяше доста добре с купищата поръчки. Той обичаше прости задачи, които изискваха концентрация на вниманието. Прошарената му кестенява коса бе прибрана в конска опашка, която се подмяташе насам-натам, докато той старателно боравеше с бутилките. Питиетата бяха готови за нула време и Тери ми се усмихна, докато ги подреждаше върху подноса ми. Да получиш усмивка от Тери, е рядко срещано явление и това ме накара да се почувствам прекрасно.

И тъкмо когато се обръщах с подноса в ръка, зад гърба ми избухна скандал. Някакъв студент от Техническия университет в Ръстън се беше спречкал с Джеф ла Бек. Джеф имаше цял рояк дечурлига и си изкарваше хляба като шофьор на боклукчийски камион. Може би просто ставаше въпрос за сблъсък между две корави глави, а не за социален конфликт в стил „работници срещу интелигенция“ (не че барът ни се намираше чак толкова близо до Ръстън). Но каквато и да бе причината, на мен веднага ми стана ясно, че нещата ще загрубеят.

Тери светкавично се опита да ги разтърве, като се вклини помежду им и ги улови здраво за китките. За момент ми се стори, че това ще успее да охлади страстите им, но Тери вече не беше млад и силен като преди и ситуацията излезе извън контрол.

— Няма ли да се намесиш? — извиках аз към Мики и се втурнах да помагам на Тери.

— Не е моя работа — каза той, отпи от бутилката си и спокойно се облегна на стола.

Разбирах мотивите на вампира, но от това той не ми стана по-симпатичен, особено след като студентът замахва с юмрук към мен, щом ме усети зад гърба  си. Не успя да ме улучи и аз го хлопнах с подноса по главата. Той залитна на една страна (може и да кървеше леко) и Тери успя да укроти Джеф, който и бездруго си търсеше повод да прекрати боя.

Подобни инциденти се случваха все по-често, особено в отсъствието на Сам. Очевидно ни трябваше охрана, поне през уикенда… и най-вече по пълнолуние.

Студентът заплашваше да ни съди.

— Как се казваш? — попитах.

— Марк Дъфи — отвърна тон и продължи да притиска раната на главата си.

— Откъде си, Марк?

— Миндън.

Направих бърза преценка на дрехите, маниерите и съдържанието на главата му.

— Изкушавам се да се обадя на майка ти, за да й кажа, че си се пробвал да удариш жена — казах. Той пребледня и повече не спомена за намерението си да ни съди. Малко по-късно напусна бара заедно с приятелчетата си. Тази заплаха винаги върши работа.

Джеф също си тръгна, по наше настояване.

Тери отново се върна зад бара и продължи да смесва напитки, но леко накуцваше и изглеждаше напрегнат, което ме разтревожи. След военните си преживявания Тери така и не успя да възстанови душевното си равновесие. Лично аз нямах сили за повече неприятности, ала нощта далеч не беше приключила.

Около един час след боя в бара влезе жена. Обикновена жена с обикновени дрехи — стари джинси и камуфлажно яке. Ботушите й сигурно са били страхотни като нови, но оттогава бе минало доста време. Не носеше дамска чанта и държеше ръцете си в джобовете.

Телепатичната ми антена светкавично улови няколко тревожни подробности. Първо, във външния вид на момичето имаше нещо нередно. Една местна жена би се облякла така за лов или за фермерска работа, но не и за питие в „Мерлот“. Когато излизаха на бар, повечето жени обличаха най-хубавите си дрехи и полагаха усилие да изглеждат добре. Значи тази особа идваше тук по работа, а не за забавление. Но, съдейки по вида й, не беше проститутка.

Това означаваше само едно — наркотици.

Сам отсъстваше, така че не ми оставаше нищо друго, освен да проникна в съзнанието й. Мислите на хората не напускат главите им в завършени изречения, затова се налага да ги изглаждам, но в общи тини нейният мисловен поток изглеждаше по следния начин: Останали са ми три шишенца, вече са стари и губят силата си, трябва да ги продам още тази нощ, за да мога да се прибера в Батън Руж и да купя още. Има вампир в бара, ако ме хване с вампирската кръв, с мен е свършено. Този град е адски потискащ. При първа възможност се махам оттук.

Източваща. Или просто дилър. Вампирската кръв беше най-силният наркотик на пазара, но вампирите — естествено — не се разделяха с нея просто ей така. Източването на вампири беше доста опасно занимание, но малките шишенца с кръв се продаваха на баснословни цени и рискът си струваше.

Какво получаваше наркоманът срещу парите си ли? Всичко зависеше от възрастта на кръвта — тоест времето след източването й от източника — и възрастта на вампира, от когото е била добита, както и от индивидуалната химическа реакция, протичаща в организма на наркомана, така че ефектът не би могъл да бъде предсказан точно. Но в общи линии се наблюдаваше усещане за всемогъщество, повишена сила, изостряне на зрението и слуха. И най-важното за всички американци — физическа привлекателност.

И все пак, само идиот би пил вампирска кръв, купена от черния пазар. Първо — последствията бяха непредсказуеми. Второ — ефектът траеше от две седмици до два месеца. Трето — някои хора просто полудяваха, когато кръвта влезеше в системата им. Имаше и такива, които дори слагаха край на живота си. Чувала съм за дилъри, които продавали на лековерни клиенти свинска кръв или инфектирана човешка кръв. Но най-голямата опасност се криеше в следното: вампирите ненавиждаха не само Източващите, но и онези, които купуваха стоката им (така наречените вампомани). А да рискуваш да разгневиш вампир, си е живо самоубийство.

Тази нощ в „Мерлот“ нямаше полицаи. Сам въртеше опашка някъде под звездите. Не ми се искаше да занимавам Тери, защото не знаех как би реагирал. Трябваше да се справя с тази жена сама.

Честно казано, умишлено избягвам да си пъхам носа в неща, за които съм разбрала по телепатичен път. Знаех тайните на толкова много хора (в това число корумпирани общински служители и полицаи), че ако започнех да ги разгласявам, животът ми в Бон Томпс щеше да стане непоносим. Но не можех да позволя на тази костелива особа да продава отровата си в бара на Сам.

Тя се настани на единствения свободен стол до бара и си поръча бира. Тери я погледна и застана нащрек. Той също усети нещо гнило около нея.

Тръгнах към бара, за да взема следващата си поръчка, и застанах до нея. Имаше спешна нужда от душ и живееше в помещение, което се отопляваше на дърва. Насилих се да я докосна, защото прекият контакт многократно засилваше възприятията ми. Така, къде е кръвта? В джоба на якето й. Чудесно.

Без да се церемоня повече, взех една чаша с вино и уж неволно я разлях върху нея.

— Дявол да го вземе! — извика тя и скочи от стола си. — По-тромава слоница от тебе не съм виждала!

— Извинете — жално изплаках аз. После оставих подноса си върху тезгяха и хвърлих бърз поглед към Тери. — Дайте да почистя петното със сода. — И ловко свалих якето й, без да чакам позволение. Тя усети какво се опитвам да направя и взе да се дърпа, но твърде късно — якето й вече се намираше в ръцете ми и аз го подхвърлих на Тери.

— Тери, напръскай го със сода, ако обичаш. Но виж дали в джобовете няма нещо, което може да се намокри. — И друг път съм прилагала тази хитрост. Имах късмет, че жената носеше стоката в якето, а не в джобовете на джинсите си. Това щеше да е сериозно изпитание за моята находчивост.

Под якето си жената носеше много стара памучна блуза с надпис „Dallas Cowboys“. Започна да трепери и аз се зачудих дали не дегустираше по-традиционни наркотици. Тери се престори, че старателно бърше петната със сода, и ловко пребърка джобовете на якето. Погледна с отвращение към шепата си, пусна шишенцата в кофата за боклук под тезгяха и върна всичко останало в джобовете.

Жената отвори уста да изпищи, но осъзна, че не може да си го позволи. Тери я гледаше предизвикателно, сякаш я молеше да го направи. Клиентите започнаха да обръщат глави към бара. Усещаха, че става нещо, но нямаха представа какво, защото всичко приключи буквално за секунди. Тери изчака още малко, докато се увери, че жената няма да се разпищи, и ми връчи якето. Докато й помагах да го облече, Тери се наведе над бара и прошепна:

— Кракът ти да не е стъпил повече тук.

Трети изгонен клиент за вечерта. Ако продължавахме с това темпо, барът скоро щеше да се опразни.

— Кучи син! — извика жената. Тълпата около нас си пое въздух като по команда. (Тери бе по-непредсказуем и от вампоман).

— Наричай ме както щеш — спокойно каза той. — Обидите ти не ме вълнуват изобщо. Просто стой настрана от „Мерлот“. — Всички изпуснахме въздуха с облекчение.

Жената му обърна гръб и тръгна през навалицата. Всички я проследиха с очи до вратата, включително и Мики. Вампирът всъщност я проследи не само с поглед, но и с камерата на мобилния си телефон. После започна да натиска бутоните. На кого ли изпращаше снимката? И дали женицата щеше да оцелее нощес?

Тери умишлено не ме попита как съм разбрала, че мърлявата ни клиентка носи нелегална стока в джобовете си. Още една странна особеност на моите съграждани — слуховете за моите необичайни способности се носеха из Бон Томпс, откак се помнех. Но в същото време, въпреки многобройните доказателства, които им предоставях, хората предпочитаха да ме смятат за смахната, отколкото да се примирят със свръхестествената ми дарба. Аз, разбира се, се стараех да не я навирам в лицата им. И си държах устата затворена.

Така или иначе, Тери си имаше собствени демони, с които да се бори. Той получаваше някаква правителствена пенсия и си помагаше финансово, като почистваше сутрин „Мерлот“ и още едно-две заведения. Освен това заместваше Сам три-четири пъти месечно. Какво правеше с остатъка от времето си — никой не знаеше. Общуването с хора го измъчваше, а нощи като тази просто не бяха препоръчителни за него.

Какъв късмет, че на другата вечер, когато целият ад се изсипа върху „Мерлот“, Тери отсъстваше.