Мъртви на прага

16.

Куин пое организацията по разчистването на терена, демонстрирайки завиден опит в подобни мероприятия. Бях потресена от случилото се и вървях като замаяна, но чувах ясните и точни инструкции, които раздаваше на околните. Членовете на глутницата разглобиха клетката и арената с мълниеносна скорост. Екип чистачи миеше пода от кръвта и другите течности.

Скоро в сградата не остана нищо друго, освен хората. Патрик Фърнан се беше трансформирал в човешки облик, а доктор Лудвиг обработваше многобройните му рани. Радвах се за всяка една от тях. Съжалявах единствено, че не бяха по-тежки. Явно глутницата нямаше нищо против жестокостта на Фърнан, но аз просто не можех да приема тази неоправдана варварщина.

Алсид се намираше под грижите на Звезда-Мария Купър — млада вълчица, която познавах съвсем бегло.

Звезда-Мария го държеше в обятията си и нежно разтриваше гърба му. Прекрасно разбирах, че в момент като този Алсид предпочиташе компанията на себеподобните си. Разбрах го, когато срещнах погледа му. Заболя ме, и то много, но точно днес моите чувства нямаха никакво значение.

Клодин плачеше в ръцете на брат си.

— Толкова с чувствителна — прошепнах аз на Клод. Чувствах се малко виновна, че не плача, но аз страдах по-скоро за Алсид. С баща му почти не се познавах.

— Клодин участва във Втората война на елфите в Айова, рамо до рамо с най-добрите от тях — каза Клод и поклати глава. — Видях как обезглавен таласъм й се изплези в предсмъртен гърч, а тя му се изсмя. Но като излезе на светло, се размеква и става много чувствителна.

Това окончателно ми затвори устата. Нямах никакво желание да приемам допълнителна информация относно законите в свръхестествения свят. Дошло ми беше до гуша.

След като почистиха помещението и изнесоха всичко, в това число и трупа на Джаксън (който доктор Лудвиг трябваше да трансформира по някакъв начин, за да изглежда смъртта му приемлива), всички членове на глутницата се събраха пред Патрик Фърнан, който продължаваше да стои чисто гол. Гордостта от победата го караше да се чувства мъж. Съвсем буквално. Гадост!

Стоеше прав върху червено карирано одеяло. Стана ми смешно, но усмивката ми изстина, когато съпругата на новия лидер заведе при него младо тъмнокосо момиче на не повече от осемнайсет. Тя също беше гола, но за разлика от него изглеждаше добре без дрехи.

Какво, по дяволите, ставаше тук?

Тогава се сетих за последния етан от церемонията и осъзнах, че Патрик Фърнан щеше да изчука това момиче пред очите на всички ни. Не. Нямаше да си го причиня. Опитах се да се обърна, за да изляза, но Клод изсъска:

— Не можеш да си тръгнеш!

Той запуши устата ми с ръка и насила ме завлече най-отзад. Клодин ни последва и застана пред мен, за да не ми се налага да гледам. Опитах се да извикам, но дланта на Клод продължаваше да притиска устата ми.

— Млъкни! — ядоса се елфът. — Ще навлечеш неприятности на всички ни. Това с тяхна традиция. Момичето е доброволка. След това Патрик отново ще стане примерен съпруг. Либи вече му е родила поколение и по традиция той е длъжен да направи това и с друга жена. Няма значение дали момичето ще забременее, или не, той просто трябва да изпълни дълга си.

Затворих очи и мислено благодарих на Клодин за това, че се обърна към мен и запуши ушите ми е мокрите си от сълзи длани. Тълпата нададе радостен вик, за да ознаменува успешния край на ритуала. Близнаците си отдъхнаха и ми дадоха възможност да се размърдам, Фърнан продължаваше да стои гол, но поне не се перчеше с мъжкото си достойнство.

За да затвърди статута си на лидер, Фърнан започна да приема обети за вярност от членовете на глутницата. Заставаха пред него един след друг, от най-възрастния до най-младия. Всеки от тях близваше опакото на ръката му и оголваше ритуално врага си за няколко секунди. Когато дойде ред на Алсид, внезапно осъзнах, че положението може да загрубее.

Затаих дъх.

И не само аз, съдейки по гробната тишина в залата.

След дълго колебание Фърнан се наведе и докосна със зъби шията на Алсид; отворих уста, за да протестирам, но Клодин я запуши с ръка. Зъбите на Патрик бавно се отдръпнаха от шията на Алсид, без да оставят и драскотина по кожата му.

Новият водач на глутницата изпращаше послание на своите поданици.

Когато и последният върколак изпълни ритуала, аз вече се огъвах под тежестта на емоциите. Дали щяха да ми позволят да си тръгна? Да, публиката започна да се разпръсва; някои се трупаха около Фърнан, за да ги поздравят с победата, а други тихомълком се насочваха към изхода.

Обърнах гръб на всички и се изстрелях към вратата. Следващия път, когато някой ме накара да присъствам на свръхестествен ритуал, ще му кажа, че трябва да си мия косата.

Щом излязох на чист въздух, забавих ход и се отправих към колата е натежали крака. Замислих се за онова, което бях видяла в съзнанието на Алсид след края на битката. Той смяташе, че съм го провалила. Помоли ме да дойда и аз дойдох; трябваше да се досетя, че молбата му не е случайна.

Сега вече знаех, че той е подозирал Фърнан в мошеничество. Предупредил е Кристин, съюзничката на баща си. Тя ме накара да използвам телепатичните си умения и аз открих, че Фърнан играе нечестно. Това трябваше да подсигури победата на Джаксън.

Но внезапно всичко се обърна срещу Ерво-старши. Състезанието продължи с още по-високи залози. Аз нямах нищо общо с това решение. Но сега Алсид, под влиянието на гнева и мъката си, обвиняваше мен.

Опитах се да се ядосам, но не успях. Стана ми още по-тъжно.

Близнаците се сбогуваха с мен, качиха се в кадилака на Клодин и се изнесоха с бясна скорост от паркинга, сякаш нямаха търпение да се приберат в Монро. Аз имах същото желание, но нямах сили да го осъществя. Имах нужда да поседя зад волана десетина минути, за да дойда на себе си.

Внезапно осъзнах, че си мисля за Куин. По-добре за него — стабилен мъж с ясен път в живота, — отколкото за разкъсана плът, кръв и смърт.

През целия път към вкъщи ме преследваха мрачни мисли.

Спокойно можех да звънна в „Мерлот“ и да си взема още една почивна вечер, но — естествено — не го направих. Отидох на работа и се заех с обичайните си задължения: вземах поръчки, разнасях питиета, допълвах халби с бира, прибирах бакшишите в джоба си, бършех маси, наглеждах помощник-келнера и новия готвач (вампир на име Антъни Боливар, когото използвахме от време на време). Но вършех всичко механично, като робот.

Сам седеше в ъгъла, но не го свърташе на едно място. Забелязах, че непрекъснато следи работата на новия ни барман. Може би мъничко ревнуваше, че Чарлз неусетно се бе превърнал в любимец на всички. Вампирът наистина изглеждаше неустоимо. Тази вечер носеше червена превръзка за око, украсена с пайети, обичайната си риза на средновековен поет и черен елек с още пайети — екстремен кич, но му отиваше.

— Изглеждаш тъжна, красива девойко — каза той, докато приготвяше поредната ми поръчка: коктейл „Том Колинс“ и ром с кока-кола.

— Просто тежък ден — въздъхнах аз и направих усилие да се усмихна.

Имах да мисля за толкова много неща, че изобщо не се развълнувах, когато Бил отново се появи в бара със Села Пъмфри. Когато седнаха в моя район — също. Но когато Бил улови ръката ми, след като взех поръчката им и тръгнах към бара, подскочих встрани като опарена.

— Исках само да разбера какво те тревожи — каза той и в главата ми отново нахлу приятното усещане от онази нощ в болницата, когато лежахме прегърнати на леглото ми. Понечих да кажа нещо, но погледът ми улови възмутената физиономия на Села и потиснах емоционалния си изблик още в зародиш.

— Веднага се връщам с поръчката ви — изчуруликах аз и извадих на показ всичките си трийсет и два зъба.

Да върви по дяволите, помислих си. И той, и крантата, с която се е довлякъл.

Оттам нататък за мен те бяха просто клиенти и нищо повече. Работех и се усмихвах, усмихвах се и работех.

Нямах никакво желание да общувам с каквито и да било свръхсъщества, затова старателно избягвах Сам. Страхувах се — понеже нямах причина да се ядосвам на Сам, — че ако ме попита какво ми е, ще му разкажа всичко. А на мен просто не ми се говореше за това. Сигурно ви е познато онова усещане, когато не искаш да правиш нищо друго, освен да мълчиш и да се самосъжаляваш. Е, точно така се чувствах в момента.

Но в крайна сметка се наложи да отида при Сам, защото Баракудата попита дали може да плати сметката си с чек. В „Мерлот“ имаше правило — да не приемаме чекове без изричното одобрение на Сам. На всичкото отгоре трябваше да застана близо до него, защото клиентите вдигаха твърде много шум.

Не смятах да се задържам повече от необходимото, но още щом се наведох до ухото му, той се обърна към мен и зяпна от изненада.

— Боже мили, Суки! — възкликна той. — Къде си се мотала?

Отдръпнах се назад, неспособна да обеля и дума. Очевидно излъчвах миризма, която ме издаваше, а аз дори не подозирах за това. До гуша ми беше дошло от чувствителните носове на свръхсъществата.

— Навъртала си се около тигър! Къде го намери? — попита той.

— Тигър — повторих аз като в унес.

Вече знаех в какво се превръщаше Куин по пълнолуние.

— Разкажи ми — настоя Сам.

— Не — отсякох аз. — Няма! Кажи какво да правя с Баракудата.

— Нека плати с чек, но само този път. Ако възникне проблем, губи доверието ми завинаги. Така му кажи.

Не му го казах. Приех чека на Баракудата, както и пиянските му благодарности, и ги натиках по местата им.

За капак на всичко, докато се навеждах да вдигна салфетката, хвърлена на пода от някакъв пиян глупак, закачих сребърната си верижка в ъгъла на барплота и тя се скъса. Прибрах я в джоба си и съвсем се вкиснах. Дявол да го вземе! Отвратителен ден, следван от не по-малко отвратителна нощ.

Постарах се да махна на Села за довиждане, когато двамата с Бил си тръгнаха. Той ми остави тлъст бакшиш и аз го натъпках в джоба си с такава ярост, че едва не пробих дупка в плата.

Няколко пъти по време на смяната си чух телефона зад бара да звъни. Докато носех мръсни чаши към кухнята, Чарлз каза:

— Някой непрекъснато звъни и затваря. Много дразнещо.

— Ще се умори и ще престане — успокоих го аз.

Един час по-късно, докато сервирах на Сам кока-кола, помощник-келнерът дотича при мен и ме уведоми, че до служебния вход ме чака някакъв човек.

— А ти какво си правил навън? — скастри го Сам.

— Аз съм пушач, господин Мерлот — смутено отвърна момчето. — В почивката си излязох да изпуша една цигара, защото вампирът каза, че ако запаля вътре, ще ме източи. И тогава се появи онзи мъж, буквално от нищото.

— Как изглежда? — попитах.

— О, ами… възрастен, с черна коса — обясни момчето и сви рамене. Липсваше му наблюдателност. Или дар слово.

— Добре — казах. Имах нужда от кратка почивка. Досещах се кой би могъл да е посетителят и защо ме търсеше около служебния вход. Появата му в бара би предизвикала абсолютен хаос. Сам веднага ме последва с оправданието, че отива до тоалетната. В коридора се разделихме — той влезе в кабинета си, където разполагаше с отделна баня, а аз продължих към изхода. Отворих предпазливо вратата и надникнах навън. И тогава се усмихнах. Мистериозният ми посетител притежаваше физиономия, позната на всички хора по света. С изключение на помощник-келнерите в младежка възраст, очевидно.

— Буба — възкликнах аз. Много симпатичен вампир! Човек не биваше да го нарича с предишното му име, защото изпадаше в паника и вършеше глупости. Приживе Буба се е подвизавал с името… Добре, нека го кажа така — наясно сте със споровете около това дали е жив, или не, защото много хора се кълнат, че са го виждали и след смъртта му. Е, това е обяснението.

Приобщаването му към света на вампирите не преминало много успешно, защото организмът му бил претъпкан с наркотици; но ако не броим предпочитанията му към котешка кръв, Буба се справяше сравнително добре. Вампирската общност не го оставяше без надзор и закрила. Работеше при Ерик като момче за всичко. Лъскавата му черна коса и дългите му бакенбарди винаги изглеждаха безупречно. Тази вечер носеше черно кожено яке, нови сини джинси и карирана риза в черно и сребристо.

— Много добре изглеждаш, Буба — възхитих се аз.

— Ти също, мис Суки — ухили се той.

— Имаш да ми казваш нещо ли?

— Аха. Господин Ерик ме изпрати да ти кажа, че той не е такъв, какъвто изглежда.

— Кой, Буба? — попитах аз, стараейки се да не го стряскам.

— Той е наемен убиец.

Загледах се втренчено в Буба, но не защото очаквах обяснение, а защото се опитвах да разшифровам съобщението. Голяма грешка; Буба започна да се клати от крак на крак, а лицето му доби тревожно изражение. Трябваше да се загледам в стената — щях да имам същите шансове да получа информация, но поне нямаше да плаша Буба.

— Благодаря ти, Буба — казах аз и го потупах по месестото рамо. — Справи се добре.

— Сега мога ли да се върна в Шривпорт?

— Разбира се — отвърнах. Щях просто да се обадя на Ерик и да го попитам защо не използва телефона за толкова важни и спешни съобщения.

— Намерих начин да се промъквам в приюта за животни — гордо обяви Буба.

Едва не хлъцнах от изумление.

— О… страхотно — смотолевих аз, опитвайки се да потисна гаденето.

— Бай-бай — разнесе се гласът му от другия край на паркинга. Точно когато си помислиш, че Буба е най-ужасният вампир на света, и той те удивява с нещо. Като например умението си да се придвижва с бясна скорост.

— Бай-бай — послушно отвърнах аз.

— Кой беше този? Същият, за когото си мисля ли? — попита нечий глас точно зад гърба ми.

Подскочих от уплаха и рязко се обърнах, за да разбера, че Чарлз е напуснал работното си място зад бара.

— Уплаши ме — казах аз, сякаш той не знаеше.

— Извинявай.

— Да, същият.

— Така си и помислих. Никога не съм го чувал да пее на живо. Сигурно е невероятно преживяване. — Чарлз стоеше загледан към паркинга, сякаш обмисляше нещо важно. Имах чувството, че не чува дори собствените си думи.

Отворих уста да го попитам нещо, но внезапно проумях казаното от него и въпросът заседна в гърлото ми. Настъпи неловко мълчание. Трябваше да кажа нещо, иначе вампирът щеше да усети, че нещо не е наред.

— Е, май е време да се залавям за работа — казах аз и на устните ми цъфна специалната ми усмивка за напечени ситуации. Божичко, щеше да ми се пръсне сърцето! Внезапното ми прозрение подреди целия хаос в главата ми за нула време. Косъмчетата на тила ми настръхнаха. Намирах се пред дилемата „бой или бягство“, но вътрешният ми глас убедително ме посъветва да избера бягството. Обърнах се и тръгнах в посока към бара.

Вратата в дъното на коридора обикновено стоеше отворена, защото клиентите непрекъснато минаваха оттам на път за тоалетната. Само че сега беше затворена. А аз си спомнях много добре, че когато отивах да се видя с Буба, я оставих отворена.

Лоша работа.

— Суки — обади се Чарлз зад мен. — Ужасно съжалявам.

— Ти беше този, който простреля Сам, нали? — протегнах ръка зад гърба си и пипнешком потърсих бравата на вратата. Той не би ме убил пред очите на всички клиенти, нали така? После се сетих за нощта, в която Ерик и Бил изтрепаха цял куп мъже в къщата ми. Отне им не повече от две-три минути. Сетих се и как изглеждаха жертвите след това.

— Да. Извадих голям късмет, че готвачката се призна за виновна. Но тя не спомена нищо за Сам, нали?

— Не — едва чуто казах аз. — Призна за всички останали, но не и за Сам. А и неговият куршум се различаваше от останалите.

Пръстите ми напипаха бравата. Ако я натиснех, имах шанс — макар и малък — да спася живота си. Интересно, дали Чарлз милееше за собствения си живот?

— Ти си искал да работиш тук — казах.

— Хрумна ми, че ако извадя Сам от строя, ще ми се отвори шанс да го заместя.

— Откъде знаеше, че ще потърся помощ от Ерик.

— Не знаех. Но бях сигурен, че все някой ще му каже за безизходицата, в която сте изпаднали в „Мерлот“. А той нямаше да ти откаже помощ. Логично беше да изпрати мен.

— Защо вършиш всичко това?

— Ерик има дълг за плащане.

Чарлз лека-полека скъсяваше разстоянието помежду ни. Може би възнамеряваше да довърши мисията си точно тук. А може би щеше да изчака по-удобен момент, за да ме очисти на спокойствие, някъде по-далеч от бара.

— Очевидно Ерик е разбрал, че не съм от гнездото на джаксънските вампири, както вече споменах.

— Да, трябваше да си измислиш друго гнездо.

— Но защо? Това ми се стори идеално. Много вампири; няма как да си видяла всички. Никой не може да запомни всички мъже, които са минали през онова имение.

— Само че те са чували Буба да пее — тихо казах аз. — Една вечер той им изнесе концерт. Такова нещо не се забравя. Не знам как е разбрал Ерик, но аз се сетих, когато ти каза…

И тогава той скочи.

Озовах се по гръб на пода за част от секундата, но вече бях успяла да пъхна ръката си в джоба. Той отвори уста, за да ме захапе. Подпираше се на ръце, за да не легне с цялата си тежест отгоре ми. Резците му стърчаха навън и проблясваха на светлината.

— Трябва да го направя. Дал съм клетва — каза той. — Съжалявам.

— А аз не — извиках аз, хвърлих сребърната верижка в устата му и хлопнах челюстта му с опакото на ръката си.

Той изпищя и ме удари. Усетих как реброто ми се пропука, но болката си струваше — от устата му започна да излиза дим. Претърколих се встрани и нададох писък. Вратата се отвори и в коридора нахълтаха няколко клиенти от бара. Сам изхвърча като куршум от кабинета си и хукна към мен. Движеше се доста бързо за човек с ранен крак, а в ръката си, за моя огромна изненада, стискаше дървен кол. Крещящият вампир вече лежеше на пода, притиснат под тежестта на толкова много едри мъже в сини джинси, че изобщо не се виждаше. Чарлз се опитваше да хапе наред, но изгорената му уста го болеше ужасно и усилията му отиваха на вятъра.

Баракудата Хенеси се намираше най-отдолу в купчината, в директен контакт с вампира.

— Я ми дай тоя кол, момче! — извика той. Сам го подаде на Хойт Фортънбъри, Хойт го предаде на Антонио „Ботуша“ Гулиелми, а Ботуша го пъхна в косматата ръка на Баракудата.

— Да чакаме ли вампирската полиция, или да се погрижим сами за него? — попита Баракудата. — Суки?

Изкуших се да избера второто, но само за секунда.

— Извикайте полиция — казах. Полицейското управление в Шривпорт разполагаше с отряд от вампири, с килия в ареста, пригодена за кръвопийци, и със специален автомобил за транспортирането им.

— Убий ме! — ревна Чарлз от дъното на купчината. — Провалих се в мисията си и не мога да понасям затвори.

— Дадено — извика Баракудата и заби кола в гърдите му.

След като всичко приключи и трупът на Чарлз се разпадна, мъжете се върнаха в бара и спокойно се настаниха по местата си, за да си допият. Абсолютно нереална ситуация. Никой не се смееше, никой не се усмихваше и никой не коментираше случилото се.

Аз, разбира се, се изкуших да си помисля, че това е ехо от ужасното минало, когато чернокожите са били линчувани заради едно намигване към бяла жена. Само че тук ставаше въпрос за нещо съвсем друго. Чарлз беше от друга раса, да, но той се опита да ме убие, по дяволите! И ако жителите на Бон Томпс не се бяха намесили, аз вече нямаше да съм между живите, независимо от хитрата ми тактика със среброто.

Извадихме голям късмет. Тази вечер в бара нямаше нито един полицейски служител. Само пет минути след като всички насядаха по местата си, в бара влезе Денис Петибоун, пожарният следовател, за да се види с Арлийн. (В интерес на истината, помощник-келнерът все още бършеше пода в коридора.) Сам пристегна гръдния ми кош с малко ластичен бинт и аз отидох при Денис — съвсем бавно и много внимателно, — за да взема поръчката му.

Имахме късмет, че нямаше външни хора. Никакви колежани от Ръстън, никакви шофьори от Шривпорт, никакви роднини, дошли да пият по бира с братовчед си или чичо си.

Имахме късмет, че нямаше много жени. Екзекуцията на Чарлз би им подействала ужасно. Честно казано, на мен самата ми стана лошо от гледката, макар че през по-голямата част от времето бях заета да благославям късмета си, че съм още жива.

Ерик извади късмет, че когато нахълта в бара трийсет минути по-късно, Сам нямаше други дървени колове подръка. На някой безразсъден смелчага би могло да му хрумне да убие и него. Само че Ерик нямаше да се даде лесно като Чарлз и щеше да се пролее много кръв.

Късметът на Ерик се дължеше и на факта, че първите му думи на влизане в бара бяха: „Суки, добре ли си?“

И в нетърпението си да разбере отговора, той ме сграбчи през кръста, а аз извиках от болка.

— Ранена си — каза той и после осъзна, че петима мъже вече са скочили на крака.

— Не, просто съм натъртена — отвърнах аз и дори се опитах да се усмихна. — Всичко е наред. Това е Ерик, мой приятел — извиках аз. — Опитвал се е да се свърже с мен. Сега разбирам защо е било толкова спешно. — Погледнах всеки един от настръхналите мъже право в очите и те насядаха обратно по местата си.

— Хайде да седнем някъде и да поговорим — прошепнах аз.

— Къде е той? Ще го заколя собственоръчно! Изобщо не ме интересува какво наказание ще получа. — Ерик кипеше от гняв.

— Вече се погрижихме за това! — изсъсках аз. — Ще мирясаш ли най-сетне?

Сам ни позволи да отидем в кабинета му — единственото място, което предлагаше не само столове, но и уединение. Сам пое работата зад бара, настанен на висок стол и положил ранения си крак върху ниска табуретка.

— Бил направи справка в компютъра си — гордо каза Ерик. — Едноокото копеле ми каза, че е от Мисисипи, и аз реших, че е някой от бившите красавци на Ръсел. Дори се обадих на Ръсел, за да го питам. Кралят каза, че през имението му са минали много вампири и има съвсем бегъл спомен за Туайнинг. Само че той е много несериозен и няма нищо общо с мен като работодател, съдейки по бара му „Жозефина“.

Успях да се усмихна. Така си беше.

— Когато подозренията ми се засилиха, помолих Бил да провери в базата данни. Бил проследи Туайнинг от раждането му като вампир до момента, в който е положил клетва за вярност пред Горещ Дъжд.

— Този Горещ Дъжд… той ли го е превърнал във вампир?

— Не, не — побърза да ме прекъсне Ерик. — Горещ Дъжд е приобщил създателя на Чарлз. А когато той загинал във Френско-индийската война, Чарлз се заклел във вярност на Горещ Дъжд. След смъртта на Дългата Сянка Горещ Дъжд изпратил Туайнинг да отмъсти за нето.

— А моето убийство какво общо има с това отмъщение?

— След всички дочути слухове и след собственото си разследване Горещ Дъжд е решил, че ти си ми много скъпа и смъртта ти ще ме нарани така, както го е наранила загубата на Дългата Сянка.

— О… — Не успях да кажа нищо повече. Нищичко. Накрая попитах: — Значи Горещ Дъжд и Дългата Сянка са били… доста близки?

— Да, били са любовници, но в основата на връзката им е имало нещо много по-силно от секса. Обичали са се.

— Значи Горещ Дъжд е решил, че глобата, която си му платил за смъртта на Дългата Сянка, не го удовлетворява. Чарлз е трябвало да извърши нещо, което да ти причини истинска болка.

— Да.

— И Чарлз е дошъл в Шривпорт, ослушвал се е наоколо, разбрал е за мен и е сметнал, че моята смърт ще изплати дълга ти.

— Очевидно.

— Чул е за мистериозния убиец и е прострелял Сам, за да попадне в Бон Томпс.

— Да.

— Много заплетена история. Защо просто не ме е нападнал някоя нощ?

— Защото е искал да изглежда като нещастен случай, за да отклони всякакви подозрения от вампирите. В случай на открито нападение щеше да пострада не само той, но и Горещ Дъжд.

Затворих очи.

— Той е запалил къщата ми — изпъшках аз, — а не горкичкият Мариот. Обзалагам се, че Чарлз го е убил още преди да затворим бара и е занесъл трупа в двора ми, за да хвърли вината върху него. Непознат мъж, който няма да липсва на никого… Божичко! Сега се сещам, че Чарлз взе ключовете за колата ми! Обзалагам се, че го е затворил в багажника ми. Човекът не е бил мъртъв, а просто хипнотизиран. Чарлз с пъхнал онази карта в джоба му. Горкият човечец е членувал в „Братството на Слънцето“ точно толкова, колкото и аз.

— Чарлз сигурно е бил изненадан, че имаш толкова много приятели — хладно каза Ерик, когато покрай вратата се чуха тежките стъпки на двама от въпросните ми приятели. Може би отиваха до тоалетната, а може би просто си търсеха повод да проверят дали съм добре.

— Да, най-вероятно — усмихнах се аз.

— Държиш се по-добре, отколкото предполагах — колебливо каза той. — Очаквах да си по-травмирана, както казват сега.

— Ерик, аз съм човек с късмет — казах. — Днес преживях толкова отвратителни неща… представа нямаш. Просто се радвам, че оцелях. Между другото, шривпортската глутница вече има нов водач. Един лъжец и мошеник.

— Очевидно Джаксън Ерво е загубил изборите.

— Загуби много повече от това.

Ерик се ококори.

— Значи състезанието е било днес. Чух, че Куин е в града. Той не допуска нарушаване на правилата.

— Куин няма вина — казах. — Стигна се до гласуване и глутницата подкрепи опонента на Джаксън, макар че не биваше да става така…

— А ти защо беше там? Проклетият Алсид те е принудил да отидеш, за да те използва за някакви свои цели, нали?

— Ха! Кой го казва!

— Да, но аз съм прям с теб и винаги те уведомявам предварително, ако имам нужда от услугите ти — каза той и ме погледна с честните си сини очи.

Разсмях се. Не вярвах, че в близките няколко дни ще намеря сили да се усмихвам. Но ето че се смеех, и то от сърце.

— Така е — признах аз.

— Значи с Чарлз Туайнинг е свършено, така ли да го разбирам? — съвсем сериозно попита Ерик.

— Точно така.

— Гледай ти! Местните хора се оказаха много предприемчиви и смели. Изобщо не съм очаквал. Ти имаш ли някакви увреждания?

— Счупено ребро.

— Можеше и по-зле да е, като се има предвид, че той е искал да те убие.

— Отново си прав.

— Когато Буба се върна, разбрах, че не ги е предал цялото съобщение. Затова реших да вляза в бара, без да се набивам на очи, и да те снася. Преди това звъних многократно по телефона, но всеки път вдигаше Чарлз.

— Влезе, без да се набиваш на очи, така с — усмихнах се аз. — Но аз, слава богу, вече нямах нужда от спасяване.

— Е, време е да се връщам в собствения си бар, за да наглеждам собствените си клиенти от собствения си кабинет. Разширяваме продуктовата линия с марката „Вамптазия“.

— О, така ли?

— Да. Календар с голи снимки. Какво ще кажеш? Пам смята, че трябва да го наречем „Жребците на Вамптазия“.

— Ти ще участваш ли?

— Разбира се! Мистър Януари.

— Добре, ще взема три. Искам да подаря един на Арлийн и един на Тара. Ще закача един и на моята стена.

— Ще ти дам единия безплатно, ако обещаеш, че ще го държиш отворен на моята снимка — обеща Ерик.

— Дадено.

Той се изправи.

— И още нещо, преди да тръгна.

Аз също станах, но доста по-бавно.

— Най-вероятно ще имам нужда от услугите ти в началото на март — каза Ерик.

— Ще проверя какви планове имам тогава. За какво става въпрос?

— Малка среща на високо равнище с кралете и кралиците на южните щати. Мястото все още се пази в тайна. Чудех се дали ще искаш да си вземеш няколко почивни дни, за да ме придружиш.

— В момента не мога да ти отговоря, Ерик. Има доста време дотогава — казах аз и тръгнах към вратата.

— Почакай малко — ненадейно каза той и за част от секундата се озова точно пред мен.

Вдигнах поглед към него и внезапно се почувствах ужасно уморена.

Той се наведе и ме целуна по устните — много нежно, като пърхане на пеперудени криле.

— Казал съм ти, че с теб съм правил най-страхотния секс през живота си — прошепна той. — А ти как реагира?

— Ще ти се да знаеш, а? — измърморих аз и се върнах обратно в бара.