Мъртви на прага

4.

Пътуването обратно до Бон Томпс беше приятно.

Вампирите не миришат като хората и не се държат като хора, но със сигурност действат много успокояващо на мозъка ми. В компанията на вампир се чувствам почти толкова спокойна, колкото и когато съм сама. Е, като изключим вероятността да им се допие кръв, разбира се.

Чарлз Туайнинг зададе няколко въпроса относно работата и бара. Имах чувството, че шофирането ми леко го напряга — а може би просто не обичаше да се вози в кола. Някои от вампирите, превърнати в такива преди епохата на индустриалната революция, ненавиждат модерните транспортни средства. Превръзката му закриваше лявото око — от моята страна — и ми създаваше странното усещане, че съм невидима.

Първо се отбихме до вампирската странноприемница, където живееше Чарлз, за да си вземе някои неща. Багажът му се побираше в малък спортен сак, в който най-вероятно имаше дрехи за около три дни. Разказа ми, че съвсем отскоро е в Шривпорт и още не е имал време да реши къде да се установи.

След като пътувахме около четирийсет минути, вампирът каза:

— А вие, мис Суки? С родителите си ли живеете?

— Не, те починаха, когато бях на седем — отвърнах. С ъгълчето на окото си забелязах жеста на ръката му, с който ме окуражаваше да продължа. — Една нощ през онази пролет валя пороен дъжд, огромно количество за много кратко време, и баща ми се опитал да прекоси един мост, който вече бил под водата. Реката ги отнесла веднага.

Погледнах надясно и го видях да кима. Хората умираха, понякога внезапно и неочаквано, а понякога доста нелепо. Един вампир знаеше това по-добре от всеки друг.

— Двамата с брат ми отраснахме в дома на баба ни — казах. — Тя почина миналата година. Брат ми се премести в старата къща на родителите ни, а аз останах в бабината.

— Късметлийка си, че имаш свой дом — обади се той.

В профил острият му нос изглеждаше изящен, почти миниатюрен. Зачудих се дали си даваше сметка, че човешката раса бе станала по-едра, а той си стоеше същият.

— О, да — съгласих се аз. — Страхотна късметлийка съм. Имам работа, имам брат ми, имам къща, имам приятели. И съм здрава.

Той за пръв път обърна към мен цялото си лице. Или поне така ми се стори, но аз тъкмо изпреварвах един очукан форд и нямаше как да отвърна на погледа му.

— Много интересно. Прощавай, по бях останал с впечатлението, че имаш някакъв недъг. Пам спомена нещо такова.

— О, да… аха.

— И какъв е… този недъг? Изглеждаш много… ъм… корава.

— Аз съм телепат.

Той се умисли.

— Какво означава това?

— Мога да чета мислите на други хора.

— Но не и на вампири.

— Не, не на вампири.

— Много добре.

— Да, и аз така смятам. — Ако можех да чета мислите на вампирите, отдавна да съм мъртва. Вампирите ценят личното си пространство.

— Познаваше ли Чоу? — попита той.

— Да. — Беше мой ред да съм лаконична.

— А Дългата Сянка?

— Да.

— От позицията на най-новия барман във „Вамптазия“ определено съм заинтригуван от обстоятелствата около смъртта им.

Напълно разбираемо, но аз нямах представа как да отговоря.

— Добре — предпазливо казах аз.

— Ти там ли беше, когато Чоу умря отново? — Някои вампири използваха тази формулировка, когато говореха за окончателната смърт.

— Ами… да.

— А Дългата Сянка?

— Ами… да.

— Бих искал да чуя какво имаш да кажеш по този въпрос.

— Чоу умря в така наречената Война с вещиците. Дългата сянка се опитваше да ме убие и тогава Ерик го прониза с кол, защото и без друго крадеше от него.

— Сигурна ли си, че това е причината Ерик да го прониже? Заради кражби?

— Бях там. Би трябвало да знам. Точка по въпроса.

— Предполагам, че животът ти не е много лесен — каза Чарлз след дълга пауза.

— Така е.

— Къде ще прекарвам светлата част от денонощието?

— Шефът ми се е погрижил за това.

— Във вашия бар често ли се случват неприятности?

— Едва отскоро — отвърнах аз след кратко колебание.

— Охраната ви не може ли да се справи със свръхсъществата?

— Охраната е собственикът, Сам Мерлот. Той самият е свръхсъщество. Точно в момента е свръхсъщество с ранен крак. Простреляха го. И не е единственият.

Това изобщо не изненада спътника ми.

— Колко са?

— Трима, доколкото ми е известно. Калвин Норис, пума, който не е смъртоносно ранен, и едно момиче на име Хедър Кинман, която е мъртва. Беше застреляна в „Соник“. Знаеш ли какво е „Соник“? — Вампирите не са много наясно със заведенията за бързо хранене, защото просто не се хранят. (Вие например колко бутилки кръв можете да сложите върху поднос на главата си?)

Чарлз кимна и кестенявите му къдрици се разпиляха по раменете му.

— Оттам можеш да поръчваш храна от колата си.

— Да, точно така — казах. — Хедър седяла в колата на приятелка, после слязла, за да отиде до своята кола, на няколко метра разстояние. Изстрелът дошъл от другата страна на улицата. Тя държала млечен шейк в ръката си. — Разтопеният шоколадов сладолед се беше смесил с кръвта й на паважа. Видях го в съзнанието на Анди Белфльор. — Случило се е късно през нощта и всички магазини на отсрещния тротоар бити затворени от часове. Така че стрелецът спокойно се е измъкнал.

— И трите случая ли са станали през нощта?

— Да.

— Чудя се дали това е важна подробност.

— Би могло; а може би просто защото нощта осигурява по-добро прикритие.

Чарлз кимна.

— Откакто раниха Сам, сред свръхсъществата настъпи паника. Трудно им е да повярват, че трите последователни покушения са случайност. А обикновените хора се тревожат, защото в техните очи трима души са били простреляни на случаен принцип — жертви, които нямат нищо общо помежду си и почти никакви врагове. А това напрежение поражда юмручни боеве в бара.

— Никога досега не съм работил като охрана — призна Чарлз. — Бях най-малкият син на баронет от средна ръка, така че трябваше да се справям сам в живота. Работил съм какво ли не. Бил съм барман, а преди много години съм работил и в публичен дом. Стоях отпред, хвалех достойнствата на проститутките — нали това е думата? — и изхвърлях от бардака клиентите, които се държаха твърде грубо с момичетата. Предполагам, че същите задължения имат и охранителите в баровете.

Загубих дар слово от този неочакван изблик на откровение.

— Разбира се, това беше, след като загубих окото си, но преди да стана вампир — уточни той.

— Разбира се — повторих аз като ехо.

— Което пък се случи, докато бях пират — продължи той. Усмихваше се. Видях го с периферното си зрение.

— И какво точно… ъм… пиратства? — Нямах представа дали употребявам глагола правилно, но той ме разбра идеално.

— О, ами… опитвахме се да хващаме жертвите си неподготвени — небрежно отвърна той. — Обикновено се подвизавахме по американското крайбрежие, в близост до Ню Орлиънс, където отвличахме малки товарни кораби. Аз плавах на малка едномачтова лодка, така че не можехме да нападаме твърде големи или добре охранявани кораби. Но когато настигнехме някоя тримачтова платноходка, падаше страхотна битка! — Той въздъхна, припомняйки си щастливото преживяване да ръгаш хората със сабя, предполагам.

— А какво се случи с теб? — учтиво попитах аз. Имах предвид как се е разделил с топлокръвния живот на безпощаден грабител и убиец и го е заменил е вампирския еквивалент на същото.

— Една вечер взехме на абордаж испански галеон, на който нямаше жив екипаж — каза той. Забелязах, че ръцете му неволно се свиха в юмруци, а гласът му доби ледени нотки. — Поехме към Тортуга. Здрачаваше се. Аз бях първият човек, който слезе в трюма. И онзи, който се намираше в трюма, ме спипа пръв.

След тази кратка история двамата замълчахме по взаимно съгласие.

Сам лежеше на дивана във всекидневната си. Двойната му каравана се намираше под прав ъгъл със задната стена на „Мерлот“, така че когато отвореше вратата си, получаваше изглед към паркинга, а не към гърба на бара и огромния контейнер за боклук, разположен между служебния вход и вратата на кухнята.

— А, ето ви и вас! — изсумтя той. Сам не обичаше да седи на едно място. А гипсираният му крак го принуждаваше да лежи закотвен на дивана и това го побъркваше. Как ли щеше да се чувства по време на следващото пълнолуние? Дали кракът му щеше да се е излекувал достатъчно, че да успее да се трансформира? А ако успееше, какво щеше да се случи с гипса? Познавала съм и други ранени свръхсъщества, но не съм била около тях в процеса на възстановяването им, така че това беше нова територия за мен. — Пече се чудех дали не сте се изгубили по пътя. — Острият тон на Сам ме върна в настоящето.

— Божичко, Суки, благодаря ти, довела си ни охранител — казах. — Съжалявам за унизителното преживяване да молиш Ерик за услуга от мое име. — В момента изобщо не ми пукаше дали ми е шеф, или не.

Сам се почувства неудобно.

— Значи Ерик се е съгласил — каза той и кимна към пирата.

— Чарлз Туайнинг, на вашите услуги — каза вампирът.

Сам се ококори насреща му.

— Ами… добре. Аз съм Сам Мерлот, собственик на бара. Оценявам готовността ви да ни помогнете в този труден момент.

— Получих заповед да го направя — хладно рече вампирът.

— Значи сделката е за подслон, храна и услуга — обърна се Сам към мен. — Дължа на Ерик услуга. — Всеки човек, дори и най-добросърдечният, би описал тона му като сумтене.

— Да! — Вече кипях от ярост. — Ти ме изпрати да направя сделка. Консултирах се с теб за условията! Това е сделката, която направих. Ти помоли Ерик за услуга; той получава услуга в замяна. В крайна сметка всичко се свежда до това, независимо от твоите очаквания.

Сам кимна, макар че не изглеждаше особено доволен.

— Освен това си промених решението — каза той. — Смятам, че нашият господин Туайнинг трябва да отседне при теб.

— И защо така смяташ?

— Килерът ми се стори твърде тесен. Нали имаш светлоустойчиво място за вампири?

— Не си ме питал дали съм съгласна.

— Отказваш да го направиш, така ли?

— Да! Къщата ми не е хотел за вампири!

— Но ти работиш за мен… и той работи за мен…

— Аха. А би ли помолил Арлийн или Холи да го вземат у тях?

Сам изглеждаше още по-озадачен.

— Ами… не, но… това е защото… — И млъкна.

— Чудиш се как да довършиш изречението, нали? — изръмжах аз. — Добре, приятелче, изчезвам оттук. Прекарах цяла вечер в крайно неудобно положение заради теб. И какво получавам в замяна? Едно благодаря да беше казал!

Излязох от караваната като буреносен облак. Не тръшнах вратата, защото не исках да се държа като  хлапачка. Разумните възрастни хора не тръшкат врати. И не хленчат. Е, може би не се и чумерят като буреносни облаци. Но бях на косъм да цапардосам Сам, затова избрах да напусна стаята му по най-бързия начин. Сам е един от най-любимите ми хора на света. Обикновено е така, но… не и днес.

През следващите три дни бях дневна смяна (макар да не бях сигурна дали не съм уволнена). На другата сутрин пристигнах в бара около единайсет. Докато тичах през проливния дъжд към служебния вход, облечена в грозния си, но полезен дъждобран, бях почти сигурна, че Сам ще ми връчи последния чек със заплатата и ще хлопне вратата под носа ми. Ала него го нямаше. За миг изпитах нещо като разочарование. Може би неволно съм се надявала да продължим словесната си престрелка — доста неразумно желание от моя страна.

Тери Белфльор отново заместваше Сам и отдалеч си личеше, че днес не му е ден. Не беше препоръчително да му задавам въпроси или дори да го заговарям за нещо отвъд рамките на питейните поръчки.

По мои наблюдения Тери не обичаше дъждовни дни, а освен това не харесваше шериф Бъд Диърборн. Нямах представа каква би могла да е причината за тези негови предразсъдъци. Днес по стените и покрива барабаняха едри сиви капки дъжд, а Бъд Диърборн даваше наставления на петима от подчинените си в сектора за пушачи. Арлийн ме погледна с широко отворени очи — безмълвно предупреждение да не припарвам край него.

Тери изглеждаше блед като платно и макар че се потеше, ципът на якето му бе закопчан догоре. Забелязах, че ръцете му трепереха, докато наливаше бира. Зачудих се дали ще издържи до вечерта.

Поне нямаше много клиенти, ако случайно възникнеше проблем. Арлийн профуча покрай мен и се запъти към някаква семейна двойка — нейни приятели, които тъкмо влизаха в бара. Моят район беше празен, ако изключим брат ми Джейсън и неговия приятел Хойт. Пръв приятел. Ако не бях абсолютно сигурна, че са хетеросексуални, веднага щях да им препоръчам да се оженят, защото си пасваха идеално. Хойт обожаваше вицове, а брат ми обожаваше да ги разказва. Хойт не знаеше как да запълва свободното си време, а Джейсън винаги имаше планове. Майката на Хойт се държеше леко обсебващо, а Джейсън беше сирак. Хойт бе здраво стъпил на краката си и имаше непогрешим усет за добро и лошо — според критериите на обществото. За разлика от Джейсън.

Замислих се за дълбоката тайна, която неотдавна се появи около Джейсън, и ми стана любопитно дали е устоял на изкушението да я сподели с Хойт.

— Как я караш, сестричке? — попит Джейсън и вдигна чаша, за да ме уведоми, че иска още един „Доктор Пепър“. Джейсън не пиеше алкохол в работно време — огромен плюс в негова полза.

— Добре съм, братле. Ти искаш ли нещо, Хойт? — попитах.

— Да, Суки, ако обичаш. Чай с лед — отвърна Хойт.

За нула време сервирах напитките им. Тери ме изпепели с поглед, когато минах зад бара, но не обели и дума. Изпепеляващите погледи не са ми проблем, просто ги игнорирам.

— Сук, искаш ли да ме придружиш до болницата в Грейнджър днес следобед? — попита Джейсън.

— О — казах, — да, разбира се. — Калвин винаги е бил много любезен с мен.

— Луда работа! Сам, Калвин и Хедър — простреляни. Имаш ли обяснение за това. Суки? — Хойт явно ме смяташе за пророчица.

— Хойт, знам точно толкова, колкото и ти — отвърнах. — Смятам, че всички трябва да сме много внимателни. — Надявах се думите ми да достигнат и до мозъка на брат ми. Той просто сви рамене.

Погледът ми попадна върху непознат клиент, който чакаше да бъде настанен, и аз забързах към него.

Тъмната му коса беше прибрана в конска опашка и изглеждаше черна от дъжда. По дължината на бузата му се спускаше тънък бял белег. Когато непознатият свали якето си, пред погледа ми се появи тяло на културист.

— Пушач или непушач? — попитах аз, стиснала меню в ръка.

— Непушач — отвърна той и ме последва до масата. Грижливо закачи мокрото си яке върху облегалката на стола, настани се и взе менюто. — Съпругата ми ще пристигне след няколко минути. Имаме среща тук.

Оставих на масата още едно меню.

— Сега ли ще поръчате, или предпочитате да я изчакате?

— Бих искал чаша горещ чай — помоли той. — Ще поръчаме храната заедно. Тук менюто не е много богато, а? — Той стрелна поглед към Арлийн, после отново към мен. Започнах да се чувствам неудобно. Вече знаех, че този тип не е дошъл заради менюто ни.

— Това е всичко, което можем да предложим — отвърнах аз с възможно най-спокойния си тон. — Но е вкусно, гарантирам.

Подредих на подноса чашата с гореща вода и торбичката чай и добавих няколко резена лимон в отделна чинийка. Наоколо нямаше феи, които да се обидят.

— Вие ли сте Суки Стакхаус? — попита той, когато се върнах с чая му.

— Да, аз съм. — Оставих внимателно чинийката на масата, точно до чашата. — Защо се интересувате? — Аз вече знаех защо, но с обикновените хора се налага да зададеш въпроса.

— Аз съм Джак Лийдс, частен детектив — каза той и постави визитна картичка на масата, обърната с надписа към мен. Изчака секунда-две, сякаш бе свикнал да получава драматична реакция при това изявление. — Нает съм от едно семейство в Джаксън, Мисисипи. Семейство Пелт — допълни той, след като видя, че нямам намерение да му задавам въпроси.

Сърцето ми падна в петите и започна да бие с бясна скорост. Този човек вярваше, че Деби е мъртва. И се надяваше, че аз бих могла да знам нещо по въпроса.

И беше абсолютно прав.

Преди няколко седмици бях застреляла Деби Пелт. При самозащита. Ерик скри трупа й в гората. Но преди това пое с тялото си предназначения за мен куршум.

Изчезването на Деби след едно „парти“ (или по-точно смъртоносна битка между вещици, вампири и върколаци) в Шривпорт, Луизиана, си беше чудо за три дни и аз искрено се надявах, че никога повече няма да чуя за него.

— Значи семейство Пелт не са доволни от полицейското разследване, така ли? — попитах. Глупав въпрос, но не успях да измисля нищо по-умно. А трябваше да кажа нещо, за да разчупя неловкото мълчание.

— Всъщност нямаше никакво разследване — отвърна Джак Лийдс. — Полицията в Джаксън реши, че тя вероятно е изчезнала по собствено желание. — Той обаче не вярваше в това.

И тогава лицето му се промени; все едно някой включи лампа зад очите му. Обърнах се да видя накъде гледа и забелязах средна на ръст руса жена, която тръскаше чадъра си пред входната врата. Имаше къса коса и бледа кожа, а когато се обърна, се оказа, че е и много красива. Или поне би била, ако не й липсваше живец.

Но Джак Лийдс изобщо не забелязваше това. Той не сваляше поглед от обичната си жена и когато очите им се срещнаха, нейните също грейнаха. Тя прекоси заведението с танцувална стъпка и свали мокрото си яке. Оказа се, че и нейното тяло е мускулесто като неговото. Не се целунаха, но неговата ръка се плъзна по нейната и леко я стисна. Жената се настани на стола, поръча си диетична кока-кола и отвори менюто. Помисли си, че всичката храна, която се предлагаше в „Мерлот“, беше нездравословна. И не грешеше.

— Салата? — попита Джак Лийдс.

— Трябва да си поръчам нещо люто — каза тя. — Чили?

— Добре. Нека са две — обърна се той към мен. — Лили, това е Суки Стакхаус. Госпожице Стакхаус, това е Лили Бард Лийдс.

— Здравейте — каза тя. — Току-що се отбих до къщата ви. — Светлосините й очи ме пронизваха като лазер. — Видели сте Деби Пелт в нощта, когато изчезна. — Тя ужасно много те мразеше, добави тя наум.

Те не знаеха за истинската същност на Деби Пелт и аз изпитах облекчение, че семейство Пелт не са успели да открият детектив върколак. Те не биха разкрили тайната на дъщеря си пред обикновени хора. Свръхсъществата ревностно пазеха съществуването си в тайна.

— Да — казах. — Видях я.

— Може ли да поговорим за това след края на работното ви време?

— След работа смятам да посетя един приятел в болницата — отвърнах аз.

— Болен ли е? — попита Джак Лийдс.

— Прострелян.

Това събуди любопитството им.

— От някой местен? — попита блондинката.

И тогава ми хрумна как бих могла да сваля подозренията от себе си.

— От снайперист — казах. — От известно време насам някой стреля по случайни хора.

— Има ли изчезнали? — попита Джак Лийдс.

— Не — признах аз. — Всички жертви са открита безпомощни, в легнало положение. Разбира се, при всичките нападения е имало свидетели. Може би затова нима изчезнали. — Всъщност не знаех дали някой е видял с очите си как е бил прострелян Калвин, но веднага след това бе постъпило обаждане на 911.

Лили Лийдс ме попита дали могат да разговарят с мен на другия ден, преди да отида на работа. Казах им да дойдат в десет. Не смятах, че разговорът с тях е добра идея, но нямах голям избор. Щеше да е подозрително, ако откажех да говоря за Деби.

Изпитах желание да се обадя на Ерик и да му кажа за Джак и Лили Лийдс. Споделена тревога е половин тревога. Но Ерик не помнеше нищичко за този случай. Де да можех и аз да забравя за смъртта на Деби. Чувствах се ужасно, че знаех нещо толкова сериозно и мъчително, а не можех да го споделя с никого.

Знаех толкова много тайни, все чужди. Но тази моя лична тъмна тайна бе като кърваво бреме върху плещите ми.

Чарлз Туайнинг трябваше да смени Теди след залез-слънце. Арлийн щеше да работи до късно, тъй като на Даниел й се налагаше да си тръгне по-рано заради училищното представление на дъщеря й, и аз успях да й разкажа накратко за новия ни барман и охранител. Беше впечатлена. В „Мерлот“ за пръв път влизаше англичанин, и то не какъв да е, а с пиратска превръзка на окото.

— Поздрави Чарлз от мен — извиках аз, докато си обличах дъждобрана. След няколко часа ситно ръмене дъждът отново се усилваше.

Нахлупих качулката върху лицето си и хукнах през локвите към колата. И тъкмо когато отключих шофьорската врата, някой извика името ми. Сам стоеше на патерици до вратата на караваната си. Над него имаше козирка, така че дъждът не го мокреше, но въпреки това не биваше да стои там. Хлопнах вратата на колата и отново хукнах през локвите. След една-две секунди вече стоях на верандата му, а водата от дъждобрана ми капеше върху дъските.

— Съжалявам — каза той.

— Така и трябва — намръщих се аз.

— Наистина съжалявам.

— Добре. Хубаво. — Нямах никакво намерение да го питам къде е настанил вампира.

— Нещо случи ли се в бара днес?

Поколебах се, преди да отговоря.

— Ами, нямаше много клиенти, меко казано. Но… — И точно преди да му разкажа за частните детективи, реших изобщо да не започвам, защото той щеше да задава въпроси, а аз неусетно можех да се увлека и да му разкажа цялата история, просто заради облекчението да я споделя с някого. — Трябва да тръгвам, Сам. С Джейсън ще ходим на свиждане при Калвин Норис в болницата в Грейнджър.

Той ме погледна и присви очи. Миглите му имаха същия златисточервеникав цвят като косата му, така че се виждаха само ако си застанал много близо до него. Не че ми беше работа да се вторачвам в миглите или в която и да било друга част от тялото му.

— Вчера се чувствах като парцал — каза той. — Не е нужно да ти обяснявам защо.

— Напротив — отвърнах, — нужно е, защото наистина не разбирам.

— Знаеш много добре, че винаги можеш да разчиташ на мен.

Аха, да ме вбесяваш без причина, а после да ми се извиняваш?

— Държиш се много странно напоследък — казах.

— Но ти си мой приятел от години и си ми много скъп. — Това прозвуча малко помпозно, затова направих опит за усмивка. Той ми се усмихна в отговор, но точно тогава една дъждовна капка се търкулна от качулката върху носа ми и моментът приключи.

— Кога според теб ще си готов да се върнеш в бара? — попитах.

— Утре ще се опитам да дойда за малко — отвърна гой. — Ще поседя в кабинета да свърша малко счетоводна работа.

— Ще се видим тогава.

— Разбира се.

И аз хукнах обратно към колата, но този път не усещах сърцето си свито. Обтягането на отношенията ми със Сам ме бе накарало да се чувствам зле. Но го разбрах едва когато всичко отново си беше постарому.