Мъртви преди мрак

7.

СЛЕДВАЩАТА ВЕЧЕР С БИЛ ПРОВЕДОХМЕ обезпокоителен разговор. Намирахме се в огромното му легло с резбована табла и чисто нов матрак марка „Рестоник“. Чаршафите бяха на флорални мотиви, също като тапетите. Спомням си, че се зачудих дали щампованите цветя му харесват, понеже не можеше да ги види така, както се предполага да бъдат гледани — на дневна светлина.

Той лежеше на една страна, загледан в мен. Бяхме се върнали от кино. Обожаваше филми с извънземни, сигурно се чувстваше някак свързан със същества от Космоса. Този беше пълен със стрелби и какви ли не извънземни — повечето от които грозни, зловещи и склонни към насилие. Емоцията от филма го държа в плен известно време, докато ме заведе да хапнем, а после се върнахме у тях. Хареса ми, когато предложи да пробваме новото легло. Бях първата, която лягаше там с него.

Бе се загледал в мен, както вече ми бе ясно, че обича да прави. Може би слушаше ударите на сърцето ми — нали бе в състояние да чува неща, които аз не можех, или пък наблюдаваше пулсирането на кръвоносните ми съдове, понеже бе способен да вижда неща, които аз не можех. Разговорът ни прескочи от филма към приближаващите общински избори, Бил щеше да опита да се регистрира като гласоподавател, а от там — към детството ни. Дадох си сметка, че той отчаяно се опитва да си припомни какво е усещането да си обикновен човек.

— Някога играла ли си на „Покажи ми твоите“ с брат си? — запита ме. — Сега го смятат за нормално, но никога няма да забравя как майка ми скъса Робърт от бой, когато го намери в храстите със Сара.

— Не — отвърнах, опитвайки се да звуча нормално, но лицето ми се стегна и усетих стомахът ми да се свива от страх.

— Не ми казваш истината.

— Напротив!

Задържах поглед върху брадичката му, надявайки се да измисля начин да сменя темата. Но Бил беше страшно настоятелен.

— Щом не е бил брат ти, кой тогава?

— Не ми се говори за това.

Ръцете ми се свиха в юмруци и усетих как започвам да се затварям в себе си.

Но Бил мразеше да бъде оставян в неведение. Бе свикнал хората да му казват всичко, което иска да узнае, защото обикновено използваше обаянието си, за да стане неговото.

— Кажи ми, Суки — придумваше ме с широко отворени от любопитство очи. Прокара нокътя на палеца си надолу по корема ми и аз потрепнах.

— Имах особен чичо — казах и усетих как старата усмихната маска се появи на лицето ми.

Той повдигна тъмните си вежди. Не проумяваше какво искам да кажа.

— Той е възрастен мъж, роднина, който блудства със своята… с децата в семейството — произнесох колкото е възможно по-сдържано.

Очите му направо пламнаха. Видях как адамовата му ябълка се повдигна, когато преглътна. Усмихнах му се. Не можех да спра да приглаждам с ръце косата си назад.

— И някой ти причини това? Колко годишна беше?

— Ох, започна, когато бях много малка… — усетих как дишането ми се учести, а сърцето ми започна да бие по-силно — признаците на паника, които се появяваха всеки път, когато си спомня. Свих колене и ги опрях едно о друго. — Май бях на пет — заразказвах, говорейки все по-бързо и по-бързо. — Ясно е, че никога всъщност не ме насили, но правеше разни други неща… — Сега вече ръцете ми трепереха пред очите ми, бях ги закрила от погледа на Бил — и най-ужасното нещо, Бил, най-ужасното нещо, — продължих, без да мога да се спра — бе, че всеки път, когато идваше, знаех какво се кани да направи, защото можех да чета мислите му. И не можех нищо да направя, за да го спра… — Запуших устата си с ръце, за да се накарам да млъкна. Не трябваше да говоря за това. Обърнах се по корем, за да се прикрия, стягайки цялото си тяло.

След доста време почувствах хладната ръка на Бил върху рамото си, която остана така, да ме успокои.

— Това преди смъртта на родителите ти ли се случи? — попита ме с обичайния си спокоен тон.

Все още не можех да го погледна.

— Да.

— Казала си на майка си, а тя не е направила нищо.

— Аха. Мислеше, че имам мръсни помисли или съм намерила някоя книга в библиотеката, от която съм научила неща, които според нея бе рано да знам — спомних си чертите й. — Косата й бе малко по-тъмна от моята и бе средно руса. На лицето й бе изписано недоволство. Произлизаше от ужасно консервативно семейство и всяка публична изява на чувства и всяко споменаване на тема, която тя намираше за неблагоприлична, бяха категорично потискани. Учудва ме, че двамата с баща ми изглеждаха щастливи — изкоментирах пред своя вампир. — Двамата бяха толкова различни — изведнъж си дадох сметка колко нелепо бе това, което казах. Обърнах се на една страна. — Сякаш ние не сме — допълних и направих опит да се усмихна. Лицето на Бил изглеждаше напълно безизразно, но забелязах пулсирането на един мускул на шията му.

— Каза ли на баща си?

— Да, точно преди да умре. Срамувах се твърде много, за да заговоря за това, докато бях по-малка, а майка не ми повярва. Но повече не можех да понеса мисълта, че ще срещам чичо Бартлет поне два уикенда всеки месец, когато идваше да ни види.

— Жив ли е още?

— Чичо Бартлет ли? Разбира се, живее в Шривпорт. Той е брат на баба, майката на баща ми. След смъртта на родителите ми с Джейсън отидохме да живеем при нея и когато той дойде за пръв път след настаняването ни там, аз се скрих. Когато баба ме откри и попита защо, й разказах и тя ми повярва.

Отново почувствах спокойствието от онзи ден, прекрасния глас на баба, който ми обещаваше, че никога повече няма да ми се наложи да го видя и той никога повече няма да стъпи в къщата. Така и стана. Тя скъса, отношенията си със собствения си брат, за да ме защити. Той бил опитал същото и с леля Линда, когато била малко момиченце, но баба заровила този инцидент дълбоко в спомените си, решавайки, че е станала грешка. Но ми бе казвала, че никога повече не оставяла дъщеря си сама с него и почти спряла да го кани на гости, въпреки че не била напълно убедена, че той я е докосвал на интимни места.

— Значи и той е Стакхаус?

— О, не! Стакхаус е името й по мъж, преди това е била Хейл.

Зачудих се как точно се пише. Бил, като всеки южняк, независимо, че бе вампир, със сигурност бе способен да проследи подобна несложна родова връзка.

Той сякаш не беше тук. Бях убила желанието му с отблъскващата си мръсна историйка. Със сигурност и моята кръв не кипеше.

— Ще си тръгвам — казах, станах от леглото и се наведох да вдигна дрехите си.

С изключителна бързина, той скочи и ги грабна от ръцете ми.

— Не ме оставяй точно сега, — произнесе — остани.

— За нищо не ставам тази вечер.

Две сълзи се отрониха надолу по бузата ми и аз му се усмихнах. Той ги избърса с пръсти и облиза следите от тях.

— Остани с мен до зори — каза.

— Но дотогава трябва да си в скривалището си.

— Къде да съм?

— Там, където прекарваш деня. Не желая да зная къде е — вдигнах ръка, за да подчертая думите си. — Не трябва ли да си там, преди дори да е започнало да се развиделява?

— О! — отвърна той. — Ще разбера. Усещам, като наближава.

— Значи няма как да се успиш?

— Не.

— Добре. А ще ме оставиш ли да поспя малко?

— Разбира се — отвърна той с грациозен поклон, макар и малко несръчно, тъй като беше гол. — Но след малко. — Когато легнах, взе ръцете ми и допълни: — Евентуално.

НА СУТРИНТА БЯХ САМА В ЛЕГЛОТО. ПОЛЕЖАХ ИЗВЕСТНО време размишлявайки. От време на време се случваше да ме занимават разни дребни мисли, но за първи път недостатъците на връзката ми с вампир изскочиха от скривалищата си и превзеха съзнанието ми.

Никога нямаше да видя Бил на дневна светлина. Никога нямаше да му приготвя закуска или да се срещнем на обяд. (Можеше да ме гледа как ям, но не беше особено въодушевен от самото хранене, а и винаги след това трябвате да си мия зъбите много старателно, което всъщност беше добър навик).

Никога нямаше да имам дете от Бил, което беше хубаво — поне що се отнася до това, че не се налага да вземам противозачатъчни, но…

Никога нямаше да се обадя в работата му, за да го помоля да се отбие да купи мляко на път за вкъщи. Той никога нямаше да стане член на „Ротари клуб“, да изнесе реч за кариерата си в гимназията или да е треньор на Малката баскетболна лига.

Никога нямаше да дойде с мен на църква.

Докато лежах така будна, заслушана в чуруликането на птичките, в техните утринните песни, в камионите, които започваха да бръмчат по пътя, докато всички в Бон Темпс ставаха, приготвяха кафето си, прелистваха вестниците и планираха деня си, си дадох сметка, че съществото, което обичах, лежеше някъде в дупка под земята, на практика мъртво, докато не настъпеше мрак.

Почувствах се толкова потисната от това, че трябваше да помисля за нещо позитивно, докато оправя набързо банята и се облека.

Личеше, че наистина му пука за мен, което донякъде беше хубаво, но и обезпокояващо, без да съм наясно точно в каква степен.

Сексът с него беше абсолютно невероятен. Никога дори не бях и допускала, че ще е толкова хубаво.

Никой не би ме закачил, докато съм гаджето на Бил. Сега всички онези, които ми бяха давали нетърсени ласки, вече щяха да държат ръцете си в джобовете. И ако този, който бе убил баба, го бе сторил само защото е попаднал на нея, докато ме е причаквал, с мен нямаше да получи втори шанс.

А и с Бил можех да се отпусна — безценно удоволствие. Съзнанието ми можеше да се рее на воля и нямаше да науча нищо, освен ако той не ми го кажеше. Толкова.

Унесена в мисли, тръгнах надолу по стълбите към колата си. За моя изненада, Джейсън бе там, седнал в пикапа си. Не беше особено доволен. Отправих се с тежка стъпка към прозореца му.

— Значи е вярно — обади се той и ми подаде кафе от „Грабит Куик“ в чаша от стиропор. — Скачай при мен в колата.

Качих се, доволна за кафето, но въпреки това нащрек. Веднага вдигнах гарда. Бавно и мъчително, защитните ми реакции влязоха в действие, все едно бях стегната с и без това ужасно тесен колан.

— Нищо не мога да кажа, — обади се той — не и след начина, по който живях през последните няколко години. Но доколкото знам, той ти е първият, нали?

Кимнах утвърдително.

— Добре ли се държи с теб? — Отново кимнах.

— Имам да ти кажа нещо.

— Добре.

— Чичо Бартлет е бил убит снощи.

Втрещих се. Парата от кафето се изви помежду ни, когато повдигах капачката на чашата.

— Убит? — повторих в опит да го проумея. Костваше ми толкова усилия да го забравя и точно когато се сетих за него, първото, което чувах, бе, че е мъртъв.

— Аха.

— Боже… — Погледнах през прозореца към розовеещата светлина на хоризонта и се почувствах свободна. Единственият, освен мен самата, който имаше спомен, единственият, който се бе наслаждавал и до последно бе твърдял, че аз съм го провокирала, продължавайки с перверзните си деяния, които намираше за страшно задоволяващи… беше мъртъв. Поех си дълбоко дъх.

— Надявам се, че е в ада. И дано всеки път, когато си помисли за мен, някой демон да го сръгва с вила в задника.

— За бога, Суки!

— На теб нищо не ти е сторил.

— Много си права.

— Какво се опитваш да кажеш?

— Нищо, Суки. Но доколкото ми е известно, не е тормозил никой друг, освен теб.

— Глупости. Закачал е и леля Линда.

Джейсън онемя потресен. Най-после успях да го накарам да се усети.

— Баба ли ти каза това?

— Да.

— Никога не ми е споменавала нищо подобно.

— Тя знаеше, че го обичаш, и си даваше сметка колко ти е тежко, че не го виждаш повече. Но не можеше да те остави сам с него, защото нямаше как да бъде сто процента сигурна, че го интересуват единствено малки момиченца.

— Аз се срещах с него през последните няколко години.

— Така ли?

Това бе нещо ново за мен. Щеше да е ново и за баба.

— Суки, той беше стар и толкова болен. Имаше проблеми с простатата. Освен това беше доста слаб физически и се налагаше да ползва проходилка за възрастни.

— Това трябва да е забавило тичането му след петгодишните.

— Няма ли да го превъзмогнеш вече?

— Да бе, сякаш бих могла!

Вгледахме се гневно един в друг на една ръка разстояние.

— Та какво му се е случило? — попитах най-накрая с нежелание.

— Снощи в дома му влязъл крадец.

— Да. И?

— Счупил му врата и го хвърлил надолу по стълбите.

— Добре. Вече знам. Сега ще се прибирам у дома. Трябва да се изкъпя и да се приготвям за работа.

— Това ли е всичко, което имаш да кажеш?

— Че какво друго.

— Не искаш ли да знаеш за погребението?

— Не.

— А за завещанието му?

— Не.

Той разтвори ръце и каза:

— Добре тогава — сякаш бе водил сериозен спор с мен и бе разбрал, че съм категорична.

— Нещо друго? — попитах.

— Не. Само смъртта на чичо ни. Не е ли достатъчно?

— Всъщност много си прав — отвърнах, отворих вратата на колата и излязох от нея. — Достатъчно е — вдигнах чашата си към него. — Благодаря за кафето, братко!

ПРОСВЕТНА МИ ЧАК КОГАТО БЯХ ВЕЧЕ НА РАБОТА. Подсушавах една чаша и въобще и не мислех за чичо Бартлет, когато изведнъж пръстите ми направо се разтрепериха.

— Боже господи! — възкликнах, поглеждайки, надолу към счупените парчета стъкло в краката ми. — Бил го е убил!

Нямах представа защо съм толкова сигурна, но в момента, в който тази мисъл ме осени, знаех, че съм права. Може би в просъница съм дочула Бил да се обажда по телефона. Може да съм доловила нещо в изражението му, когато му разказах за чичо Бартлет.

Зачудих се дали ще плати на другия вампир, или ще му върне услугата.

През цялото време на работа бях като вцепенена. Не можех да говоря с никого за това, което си мислех, не можех дори да кажа, че не се чувствам добре, без да ми се наложи да обяснявам какво ми е. Така че не обелих и дума, само работех. Абстрахирах се от всичко останало, с изключение на следващата поръчка, която трябваше да изпълня. На път за вкъщи се опитах да задържа усещането за вцепененост, но когато останах сама, се наложи да приема фактите. Изпаднах в паника.

Със сигурност знаех, че Бил е убил няколко души през дългото си съществуване — в началото, когато е станал вампир и се е нуждаел от много кръв, преди да се научи да контролира потребностите си до степен, че да му бъде достатъчна по глътка тук и друга — там, без всъщност да убива тези, от които е пиел. Той самият ми бе признал, че е имал няколко смъртни случая през годините. Освен това уби и Ратрей. Но ако не се бе намесил онази вечер на паркинга на „При Мерлот“, те със сигурност щяха да ми видят сметката. Разбираемо бе да му търся извинения за тези мъртъвци.

С какво убийството на чичо Бартлет бе по-различно? Той също ме бе наранил, и то ужасно. Бе превърнал и без това трудното ми детство в същински кошмар. Но не почувствах облекчение и дори задоволство при новината, че е бил намерен мъртъв. Не беше ли потресът ми от намесата на Бил върхът на лицемерието?

Да. Не?

Уморена и ужасно объркана, седнах на стълбите пред къщи и зачаках в мрака, с ръце около коленете. Щурците свиреха във високата трева, когато той дойде. Появи се толкова бързо и тихо, че не го усетих. В един момент бях сама с нощта, в следващия. — Бил седеше на стълбите до мен.

— Какво искаш да правиш тази вечер? — запита гальовно и ме прегърна с една ръка.

— О, Бил! — едва прошепнах. Гласът ми бе изпълнен с огорчение.

Той свали ръката си. Не го погледнах в лицето. Не че щях да мога да го видя в този мрак.

— Не трябваше да го правиш… — Поне не се опита да го отрече. — Доволна съм, че е мъртъв. Но не мога…

— Допускаш ли, че някога бих те наранил, Суки? — прошепна, сякаш чувам стъпки по суха трева.

— Не, колкото и да е странно, не смятам, че би ме наранил дори ако си ми страшно ядосан.

— Тогава?

— Имам чувството, че излизам с Кръстника, не смея да кажа нищо пред теб. Не съм свикнала проблемите ми да бъдат решавани по такъв начин.

— Обичам те.

Не го бе казвал преди. А може би и сега ми се бе причуло — гласът му звучеше толкова тихо, като шепот.

— Наистина ли, Бил?

Не вдигнах глава, продължих да стоя с чело, опряно на коленете.

— Наистина.

— Тогава трябва да ме оставиш да живея живота си. Не можеш да го пренареждаш заради мен.

— Когато Ратрей те биеха, ти се искаше да го пренаредя.

— Вярно е, така беше. Но не можеш да се опитваш да доизглаждаш всичко в ежедневието ми. Утре ще се ядосам на някого или някой ще се ядоса на мен. Не искам да се притеснявам, че който и да било ще бъде убит. Не мога да живея по такъв начин, скъпи. Разбираш ли какво искам да кажа?

— Скъпи? — повтори той.

— Обичам те. Не зная защо, но те обичам. Иска ми се да те наричам с всички онези глезени имена, които човек използва, когато е влюбен в някого, без значение колко глупаво звучат заради това, че си вампир. Искам да ти кажа, че си моето съкровище и че ще те обичам, докато остареем и посивеем, макар че това никога няма да се случи. И че завинаги ще си ми верен… хей, всъщност и това няма как да стане. Всеки път, когато се опитвам да ти кажа, че те обичам, се блъскам в някаква стена, Бил — замълчах. Бях обляна в сълзи.

— Тази криза дойде по-скоро, отколкото я очаквах — обади се той в мрака.

Заслушах се за една дълга минута в щурците, които бяха подновили свирнята си.

— Аха.

— И сега какво, Суки?

— Трябва ми малко време.

— Преди…

— Преди да реша дали тази любов си заслужава страданието.

— Суки, само ако знаеше колко си различна на вкус, колко искам да те закрилям…

По гласа му разбрах, че чувствата, които споделя с мен, са изключително съкровени.

— Най-абсурдното е, — подех аз — че изпитвам същото към теб, но моят живот е тук и трябва да мога да съжителствам със себе си. Така че ще се наложи да измисля някои правила за двама ни.

— И какво ще правим сега?

— Според мен продължавай да вършиш онова, което си правил, преди да се срещнем.

— Да се опитам да разбера дали съм в състояние да заживея сред хората и да се чудя с кого да се нахраня, ако спра да пия тази проклета синтетична кръв.

— Зная, че ще се храниш с някой друг, освен мен — костваше ми големи усилия да запазя гласа си равен. — Но моля те, само да не е някой от тук. Някой, който да се налага да срещам. Няма да мога да го понеса. Знам, че не е честно да те моля, но въпреки това го правя.

— Ако ти не се срещаш и не спиш с някой друг, и аз няма — това обещание беше доста лесно за спазване. — Имаш ли нещо против да идвам в бара?

— Не. Няма да казвам на никого, че сме разделени. Нямам намерение да го коментирам.

Той се наведе към мен — усещах тежестта на тялото му, когато се притисна към ръката ми.

— Целуни ме — каза тихо.

Вдигнах глава, обърнах се и устните ни се срещнаха. Целувката ни бе като сини пламъци. Не оранжево-червени огньове, не беше като онази жар. А сини пламъци. След секунда ме обгърна с ръце. На следващата и аз го прегърнах. Усетих как коленете ми омекват, заля ме слабост. Отделих се от него, дишайки тежко.

— Не, не можем Бил. — Чух как си пое дъх.

— Не, разбира се. Ние се разделяме — каза смирено, но не изглеждаше да приема решението ми за сериозно. — Със сигурност не би трябвало да се целуваме. Още по-малко би трябвало да ми се иска да те метна по гръб на верандата и да те чукам до припадък.

Краката ми всъщност трепереха. Преднамереният му цинизъм, поднесен с този студен прекрасен глас, дори удвои желанието ми. Положих невероятни усилия, впрегнах цялата си воля, за да се изправя и да вляза в къщата.

И успях.

През следващата седмица започнах да се уча как да живея без баба и Бил. Работех нощни смени, и то здраво. За първи път през живота си бях повече от предпазлива по отношение на ключалки и сигурност. Някъде там навън имаше убиец, а и вече нямах могъщ покровител. Мислех да си взема куче, но не можех да реша каква порода. Котката ми Тина ме защитаваше дотолкова, доколкото даваше да се разбере, когато някой дойде прекалено близо до къщата.

Адвокатът на баба се обаждаше от време на време да ме държи в течение докъде е стигнал с уреждането на формалностите около имота й. С мен се свърза и адвокатът на чичо Бартлет. Бил ми завещал двайсет хиляди долара, което за него си беше сериозна сума. За малко да не приема наследството, но размислих и дарих парите на местния център за психически заболявания за лечение на деца, жертви на насилие и изнасилване. Бяха доволни да ги получат.

Вземах витамини, и то доста, понеже се чувствах леко отпаднала. Пиех много течности и хапвах обилно храни, богати на протеини.

И ядях чесън на корем — нещо, което Бил не можеше да понася. Спомних си, че една вечер, когато си бях взела чесново хлебче със спагети и кюфтета, той ми каза, че чесънът излизал даже през порите ми.

И спях ли, спях… Будуването след работа бе изтощило имунната ми система.

След три дни се почувствах много по-добре — физически. Всъщност даже ми се струваше, че съм малко по-силна от преди.

Започнах да се информирам какво се случва наоколо. Първото, което установих, бе, че местните са страшно ядосани на вампирите, чието свърталище бе в Монро. Даян, Лиам и Малкълм бяха обикаляли баровете из околността очевидно, с цел да вгорчат живота на други като тях, които желаят да се приобщят към хората. И се държали възмутително и обидно. Студентските лудории били нищо в сравнение с техните. Явно въобще не допускаха, че се излагат на опасност. Бяха се самозабравили в свободата извън ковчезите. Узаконеното им легално съществуване ги бе освободило от всякакви задръжки и ги бе лишило от цялото им благоразумие и предпазливост. Малкълм ухапал някакъв барман в Богалусас. Даян танцувала гола във фармвил. Лиам излизал с непълнолетно момиче в Шонгалу, а също и с майка й. И от двете пиел кръв. Без да изтрие спомена за случилото се и на двете.

В четвъртък вечерта в „При Мерлот“ Рене говореше с Майк Спенсър, собственика на погребалното бюро, но когато се приближих, замълчаха. Естествено, това ми направи впечатление. Затова прочетох съзнанието на Майк. Група мъже от околността замисляли да изгорят вампирите в Монро.

Не знаех какво да правя. Ако не точно приятели на Бил, тримата споделяха една и съща съдба с него. Но и аз като останалите не ги харесвах. От друга страна, о, боже, все ще се намери нещо за оправдание, просто не ми бе присъщо да разполагам с информация за планиране на убийство и да си стоя безучастно.

Може би всичко това бяха само пиянски приказки. За да съм сигурна, надникнах в главите на околните. За моя изненада доста от тях мислеха за подпалването на вампирското свърталище. Ала не можех да проследя чия е идеята. По всичко личеше обаче, че изворът на отровата е един човек, който е заразил останалите.

Не че имаше доказателство. Нямаше никакво доказателство, че Модет, Доун и баба са убити от вампир. Всъщност слуховете твърдяха, че в доклада на съдебния лекар може да има доказателство за обратното. Но тримата вампири се бяха държали по такъв начин, че хората искаха да ги обвинят за нещо, искаха да се отърват от тях. И понеже и двете. — Модет и Доун, имаха следи от вампирски ухапвания и често бяха ходили във вампирски барове, нашите набързо си измислили причина да скалъпят присъда.

Бил дойде на седмата нощ след раздялата ни. Появи се доста ненадейно на масата си. Не беше сам. С него беше някакво момче, което изглеждаше някъде на петнайсет. То също беше вампир.

— Суки, това е Харлен Ивс от Минеаполис — каза Бил, сякаш това беше нормално представяне.

— Приятно ми е да се запознаем, Харлен — произнесох и кимнах.

— Суки! — Той също ми кимна.

— Харлен минава оттук на път от Минесота към Ню Орлеанс — обясни Бил, очевидно настроен за разговор.

— Отивам на почивка — уточни момчето. — От години си мечтая да посетя Ню Орлеанс. Това е все едно нашата Мека.

— О… да — отвърнах, опитвайки се да звуча, сякаш съм наясно.

— Обаждаш се на един телефон — информира ме Харлем — и фактически можеш да останеш в нечий дом или да си наемеш…

— Ковчег? — попитах оживено.

— Ами, да.

— Колко хубаво — възкликнах, усмихвайки се колкото мога по-широко. — Какво ще поръчате? Доколкото знам, Сам зареди отново с кръв. Бил, какъв вкус ще желаеш? Имаме A отрицателна, а също и 0 положителна.

— О, А отрицателна, мисля — отвърна Бил, след като с Харлен размениха погледи.

— Ей сега!

Тръгнах към хладилника зад бара и извадих две A отрицателна, отворих капачките и ги понесох към масата. През цялото време не спрях да се усмихвам, точно както преди.

— Всичко наред ли е, Суки? — попита Бил с много по-нормален тон, след като сервирах „питиетата“ пред тях.

— Естествено, Бил — отговорих бодро.

Щеше ми се да счупя бутилката в главата му. Момчето оставало за през нощта — да, бе. Как ли пък не!

— Харлен би искал по-късно да отиде да види Малкълм — продължи Бил, когато се върнах да взема празните бутилки и да ги питам дали желаят по още една.

— Сигурна съм, че на Малкълм ще му е приятно да се срещнат — отвърнах, опитвайки се да не звуча толкова злобно, колкото се чувствах.

— О, радвам се, че срещнах Бил — обясни Харлен, усмихвайки ми се с извадени зъби. Аха, ясно, разбираше от заяждане. — Но Малкълм е направо легенда.

— Внимавай — казах на Бил. Искаше ми се да му кажа на каква опасност са изложени тримата вампири в онова свърталище, но реших, че още не е толкова напечено. Пък и не ми се искаше да говоря за това в присъствието на Харлен, който клепаше срещу мен със синеок детински поглед, същински тийнейджърски секс символ. — Точно в момента никой не е особено доволен от тях — добавих след миг.

Но опитът за предупреждение се оказа неуспешен. Бил само ме погледна недоумяващо, а аз се обърнах и се отдалечих.

Щях да съжалявам за този момент, и то горчиво.

СЛЕД КАТО БИЛ И ХАРЛЕН СИ ТРЪГНАХА, В БАРА СТАНА още по-шумно от разговори като този, който дочух между Рене и Майк Спенсър. Имах чувството, че някой подстрекава хората, за да поддържа гнева. Но колкото и да се опитвах, не можах да установя кой го прави, макар че се поослушах тук-там — както в прекия, така и в преносния смисъл.

Джейсън се появи в бара. Поздравихме се, но нищо повече. Още не ми беше простил за реакцията ми при новината за смъртта на чичо Бартлет. Щеше да му мине. Добре поне, че не си мислеше за подпалване, с изключение може би на леглото на Лиз Барет. Лиз беше дори по-малка от мен, с къса къдрава кестенява коса, големи кафяви очи и изненадващо, имаше излъчването на здравомислеща жена, което ме наведе на мисълта, че брат ми май е срещнал своята половинка. След като изпразниха каната с бира и се сбогувах с тях, усетих, че нивото на напрежение в бара се е покачило и хората наистина са сериозни по въпроса да направят нещо.

Започнах страшно да се безпокоя.

С напредването на вечерта напрежението ескалираше все повече и повече. Жените намаляваха, а мъжете ставаха все повече, обикаляха от маса на маса, поръчваха още алкохол и вече не седяха, а стояха прави. Беше трудно да се определи, понеже не ставаше въпрос за някакво голямо събиране. Предаваше се от уста на уста, шепнеше се от ухо на ухо. Никой в бара не скочи да изкрещи: „Какво ще кажете, момчета? Да им разкажем играта на тези чудовища сред нас, а? Напред към замъка!“ или нещо подобно.

Но след известно време всички започнаха малко по малко да се изнасят навън и да се трупат на групи на паркинга. Надникнах през един от прозорците, поклащайки глава. Това не беше на добро.

Сам също бе разтревожен.

— Какво мислиш? — попитах го и си дадох сметка, че за първи път тази вечер разговарям с него, като изключим „Искам една кана“ или „Дай още една маргарита“.

— Мисля, че си имаме хайка — отвърна. — Но едва ли сега ще отидат до Монро. Вампирите ще са будни чак до сутринта.

— Къде е къщата им, Сам?

— Не зная точно къде. Доколкото разбрах, в западните покрайнини на Монро, тоест ние сме най-близо — отговори ми той.

След като приключих работа, се прибрах вкъщи, надявайки се да видя Бил да се спотайва край отбивката за дома ми, за да му кажа какво се крои. Но не го видях. Нямах намерение обаче да ходя до къщата му. След дълго двоумение набрах номера му, но се включи телефонният секретар. Оставих съобщение. Нямах идея под какво име фигурира номерът на тримата вампири, ако въобще имаха телефон.

Събух си обувките и си свалих бижутата, сребърни до едно (на ти, Бил!). Спомням си, че се тревожех, но не много. Легнах си в бабината спалня, която вече беше моя. Заспала съм бързо. Щорите бяха вдигнати и от лунната светлина се образуваха странни сенки по пода. Останах загледана в тях само няколко минути. Бил не ме събуди, за да отговори на обаждането ми.

Телефонът звънна рано.

— Какво? — попитах полубудна, със слушалка до ухото.

Погледнах часовника. Беше седем и половина.

— Изгориха къщата на вампирите — каза Джейсън. — Надявам се твоят да не е бил вътре.

— Какво?! — попитах, но този път гласът ми звучеше паникьосано.

— Изгориха къщата на вампирите, тази извън Монро. След залез-слънце. Намира се на улица „Калиста“, на запад от Арчър.

Спомних си Бил да казва, че можело да заведе Харлен там. Дали бе останал?

— Не може да бъде! — промълвих невярващо.

— Може.

— Трябва да тръгвам — казах и затворих.

КЪЩАТА ТЛЕЕШЕ НА ЯРКАТА СЛЪНЧЕВА СВЕТЛИНА. Димът се виеше нагоре към небето. Овъгленото дърво приличаше на кожата на алигатор. Камиони на пожарната и полицейски коли бяха спрели кой където намери на ливадата около двуетажната сграда. Група любопитни минувачи стояха зад жълтата полицейска лента.

Останките от четири ковчега лежаха един до друг на обгорялата трева. Имаше и един калъф за труп. Тръгнах към тях, но сякаш ми отне часове да ги приближа. Също като в сън, в който не можеш да стигнеш целта си.

Някой ме грабна за ръката и се опита да ме спре. Не си спомням какво казах, но си спомням едно ужасено лице. Крачех през отломки, вдишвайки миризмата на изгорено, мокри овъглени останки, миризма, която нямаше да забравя до края на живота си.

Стигнах до първия ковчег и погледнах в него. Капакът не беше цял и това, което бе открито, беше изложено на светлината. Всеки момент слънцето щеше да огрее ужасното нещо, което лежеше на прогизналата почерняла коприна, някога бяла.

Дали беше Бил? Нямаше начин да разбера. Трупът се разпадаше малко по малко пред очите ми. Миниатюрни парченца се отделяха, понесени от вятъра, а местата, където лъчите докосваха тялото, се изпаряваха на малки кълбета дим.

Същият ужас се случваше и в останалите ковчези.

Сам стоеше до мен.

— Според теб това убийство ли е, Сам?

Той поклати глава.

— Не знам, Суки. Според закона умъртвяването на вампир е убийство. Първо трябва да се докаже, че е било умишлен палеж. Смятам обаче, че това няма да е трудно.

И двамата усещахме миризмата на бензин. Къщата бе пълна с хора, катереха се тук и там, провикваха се едни на други. Не ми изглеждаше да водеха каквото и да било сериозно разследване.

— Но това тяло тук, Суки. — Сам посочи калъфа за трупове на тревата. — Това е бил истински човек и се налага да има разследване. Не смятам, че който и да било от онази хайка е допускал, че в къщата може да има и човек. Не са се замислили за нищо друго, освен за извършеното.

— А ти защо си тук, Сам?

— Заради теб — отвърна, без да увърта.

— Сам, цял ден няма да знам дали Бил се е намирал сред тях.

— Да, знам.

— Какво ще правя цял ден? Как ще чакам толкова?

— Може да вземеш нещо — предложи. — Какво ще кажеш за приспивателно или нещо друго?

— Нямам нищо такова — отговорих. — Никога не съм имала проблеми със съня.

Този разговор ставаше от странен по-странен, но едва ли можех да отговоря нещо по-различно.

Един огромен мъж застана пред мен — местната власт. Целият бе облян в пот заради утринната жега и изглеждаше така, сякаш е буден от часове. Сигурно е бил нощна смяна и се е наложило да остане, когато пожарът е започнал. Всъщност… когато мъжете умишлено са го предизвикали, както знаех.

— Познавахте ли жертвите, госпожице?

— Да. Срещала съм ги.

— Можете ли да идентифицирате останките?

— Кой би могъл да идентифицира това? — попитах учудена.

Телата вече почти бяха изчезнали — останали без черти, разпадащи се.

Той, изглежда, не се чувстваше добре.

— Съгласен съм, госпожице, но поне човека…

— Ще го погледна — отвърнах, преди да се замисля. Навикът да предлагам услугите си бе труден за изкореняване.

Едрият мъж сякаш усети, че съм на път да променя решението си, коленичи върху опърлената трева и разкопча калъфа. Покритото със сажди лице бе на момиче, което никога не бях срещала. Благодарих на Бог.

— Не я познавам — отвърнах и усетих как коленете ми омекнаха.

Сам ме хвана, преди да се строполя на земята, и нямаше как да не се подпра на него.

— Горкото момиче! — прошепнах. — Сам, не зная какво да правя.

Разговорите със служителите на реда запълниха част от времето ми този ден. Искаха да знаят всичко, което ми е известно за вампирите, които притежаваха къщата. Казах им каквото знаех, но явно не беше кой знае какво. Малкълм, Даян и Лиам — откъде идваха, колко годишни бяха, защо се бяха установили в Монро, кой бе адвокатът им — откъде можех да зная тези неща? Никога досега не бях идвала дори до къщата им.

Когато разпитващият ме, който и да бе той, разбра, че съм се запознала с тях чрез Бил, поиска да му кажа къде е той и как може да се свърже с него.

— Може да е точно тук — отвърнах, сочейки четирите ковчега. — Няма как да зная преди мръкване. — Без да се усетя, вдигнах ръка и закрих уста.

Точно тогава един от пожарникарите и събеседникът му се разсмяха.

— Печени вампири по южняшки! — извика по-ниският на мъжа, който ме разпитваше. — Имаме си печени вампири по южняшки тук.

Когато го ритнах, вече не смяташе, че е чак толкова забавно. Сам ме дръпна, а мъжът, който ме бе разпитвал, отиде до пожарникаря, когото сритах. Крещях като обезумяла и ако Сам ме бе пуснал, щях пак да му налетя.

Но той не ме пусна, а ме повлече към колата. Ръцете му бяха здрави като желязо. Изведнъж си представих баба и колко би се срамувала от мен, ако ме види да крещя на обществен служител и да нападам някого физически. Тази мисъл се заби в безумната ми враждебност като игла, която пръсва надут балон. Позволих на Сам да ме напъха отпред в колата. Запали двигателя и започна да дава заден. Оставих го да ме закара до вкъщи, без да обеля и дума.

Докато се усетя, бяхме стигнали до нас. Бе едва десет сутринта. И понеже беше на лятно часово време, имах да чакам поне още десет часа и нещо.

Докато седях на дивана, загледана пред себе си, Сам проведе няколко телефонни разговора. Пет минути по-късно се върна във всекидневната.

— Хайде, Суки — каза оживено. — Тези щори са прашни.

— Какво?

— Щорите. Как може да ги оставиш така?

— Какво?

— Да запрятаме ръкави. Грабвай някаква кофа, малко амоняк и парцали. И направи кафе.

Бавно и внимателно, боейки се да не изтлея и да се разпадна като онези тела в ковчезите, направих каквото ми каза.

Докато се върна с кофата и парцалите, Сам беше свалил пердетата от прозорците във всекидневната.

— Къде е пералнята?

— В дъното след кухнята — обясних, сочейки.

Той отиде с куп пердета. Баба ги бе прала преди по-малко от месец, за посещението на Бил. Не го споменах.

Спуснах едната от щорите, затворих я и започнах да я почиствам. Когато изчистихме всички, измихме прозорците. Късно сутринта бе започнало да вали, затова не можахме да излезем отвън. Сам донесе дългата метла за прах и обра паяжините от високия таван от всички ъгли, а аз избърсах первазите на пода.

Той свали огледалото над камината и забърса праха от частите, които обикновено не можехме да достигнем, след което лъснахме самото огледало и го върнахме обратно на мястото му. Почистих старата мраморна камина така добре, че заличих всякакви остатъци от зимния огън. Намерих една хубава решетка на магнолиеви цветове и я поставих пред нея. Избърсах екрана на телевизора и помолих Сам да го вдигне, за да обера праха под него. Сложих всички филми обратно в кутиите им и ги надписах. Свалих всички възглавнички от дивана и обрах с прахосмукачката насъбраното под тях, намирайки долар и двайсет цента на монети, минах и мокета, а с четката за прах и паркета.

Преместихме се в трапезарията и полирахме всичко, което можеше да се лъсне. Когато дървената маса и столовете светнаха, Сам ме попита от колко време не съм поглеждала среброто на баба.

Никога не бях почиствала среброто. Когато отворихме бюфета, установихме, че съдовете определено имат нужда от това. Така че ги пренесохме в кухнята, намерихме почистващата паста за сребро и ги излъскахме. Радиото беше включено, но след известно време забелязах, че всеки път, когато четяха новини, Сам го изключваше.

Чистихме цял ден. И цял ден валя. Сам говори е мен само колкото да ми посочи следващата задача.

Работих упорито. Той също.

Вече на смрачаване имах най-чистата къща в община Ренард.

— Аз ще тръгвам — обади се Сам. — Мисля, че имаш нужда да останеш сама.

— Добре — отвърнах. — Ще ми се някой път да ти се отблагодаря, но точно сега не съм в състояние. Ти ме спаси днес…

Почувствах устните му върху челото си и минута по-късно чух хлопването на вратата. Седнах на масата, а мракът започна да изпълва кухнята. Когато не можех да видя почти нищо, взех големия фенер и излязох навън.

Все още валеше, но не бе от значение. Бях с памучна рокля без ръкави и със сандали — това, което бях облякла набързо сутринта, когато Джейсън ми се обади.

Стоях под проливния дъжд, косата ми прилепна по главата, а роклята ми подгизна цялата и също залепна за кожата ми. Обърнах се наляво към дърветата и тръгнах между тях. Отначало бавно и внимателно, но когато въздействието от спокойствието на Сам взе да се изчерпва, затичах — клоните шибаха лицето ми, а бодливи шубраци жулеха краката ми. Излязох от горичката и се втурнах през гробищата — светлината от фенера шареше пред мен. Мислех да отида до къщата на Комптън от другата страна, но пък знаех, че Бил най-вероятно е тук, някъде из тези шест акра кости и камъни. Застанах в центъра на най-старата част на гробището, заобиколена от паметници и надгробни плочи, в компанията на мъртъвци и закрещях:

— Бил Комптън! Покажи се!

Въртях се в кръг, оглеждайки се на всички страни в заобикалящия ме мрак, с мисълта, че дори да не можех да го забележа, той щеше да ме види — ако въобще беше способен да вижда каквото и да било и не се бе превърнал в едно от онези овъглени разпадащи се тела, които видях на ливадата пред къщата край Монро.

Никакъв звук. Нито движение, с изключение на сипещия се дъжд.

— Бил! Бил покажи се!

По-скоро усетих, отколкото дочух движение отдясно. Насочих фенера натам. Земята се раздвижи и видях от червената почва да се подава една бяла ръка. Пръстта започна да се надига и рони и от нея изникна някаква фигура.

— Бил?

Тръгна към мен. Целият в пръст, Бил пристъпи колебливо към мен. Не можех дори да го приближа.

— Суки, — обади се той съвсем отблизо — защо си тук?

За първи път звучеше несигурен и объркан. Трябваше да му кажа, но не можех да си отворя устата.

— Мила?

Свлякох се на земята като камък. Изведнъж се оказах на колене върху мократа трева.

— Какво е станало, докато съм спал? — Бе приклекнал до мен гол, а водата се стичаше по него.

— Нямаш дрехи — рекох сподавено.

— Цапат се — обясни той. — Когато отивам да спя в земята, ги свалям.

— Е, да.

— Кажи ми сега!

— Не бива да ме намразваш.

— Какво си направила?

— О, боже, не бях аз! Но можех да те предупредя, можех да те дръпна и да те накарам да ме изслушаш. Опитах се да се свържа с теб.

— Какво се е случило?

Протегнах ръка и докоснах лицето му, съзнавайки колко много можех да изгубя, колко много имах за губене.

— Те са мъртви, Бил. Вампирите от Монро. И още някой заедно с тях.

— Харлен — рече безизразно. — Харлен остана там през нощта. Той и Даян наистина си допаднаха.

— Изгорели са.

— Умишлено?

— Да.

Той седна зад мен в дъжда и мрака. Не можех да видя лицето му. Стисках в ръце фенера. Бях отпаднала. Почувствах гнева му. Почувствах жестокостта му. Почувствах глада му. Беше вампир повече откогато и да било. Нищо човешко не бе останало в него. Обърна лице към небето и започна да вие. Помислих, че гневът, който го изпълва, е толкова силен, че сигурно ще убие някого. А най-близо бях аз.

В момента, в който осъзнах опасността, Бил ме хвана за раменете и ме привлече бавно към себе си. Нямаше смисъл да се съпротивлявам. Всъщност долових, че това само ще го провокира още повече. Държеше ме на сантиметри от себе си. Можех едва ли не да помириша кожата му. Чувствах смущението му. Можех да вкуся гнева му.

Ако насочех тази енергия в друга посока, можеше и да се спася. Преодолях този сантиметър разстояние и целунах гърдите му. Започнах да ближа дъждовните капки, отърках буза в едното му зърно, притиснах се в него.

В следващия миг той опря зъби в рамото ми, а тялото му — стегнато, здраво и възбудено, ме тласна така силно, че внезапно се оказах по гръб в калта. Облада ме, сякаш се опитваше да стигне до земята през мен. Извиках, а той изстена. Истински диваци, хора от каменната ера. С пръсти, вкопчени в гърба му, чувствах сипещия се дъжд, кръвта под ноктите си и ритмичните му движения. Помислих, че ще потъна в тази кал, в собствения си гроб. Зъбите му се впиха в шията ми. Внезапно свърших. Бил нададе вой в мига, в който достигна кулминация, и се стовари върху ми. Извади зъбите си и почисти с език следите от ухапване.

Мина ми през ума, че можеше да ме убие, без дори да го иска. Дори да бях наясно какво искам да направя, не бях в състояние да контролирам мускулите си. Бил ме пое и ме отведе в дома си, бутна вратата и ме понесе право към огромната баня. Положи ме внимателно на мокета, всичко около мен стана в кал, дъждовна вода и една тънка струйка кръв. Той включи джакузито на топла вода и когато се напълни, ме сложи вътре, след което влезе при мен. Настанихме се на седалките, потопени в топлата бълбукаща вода, която бързо потъмня.

Бил сякаш не беше тук.

— Всички ли са мъртви? — произнесе едва доловимо.

— Всички, включително и момичето, което е било човек — отвърнах тихо.

— Какво прави цял ден?

— Чистих. Сам ме накара да изчистя цялата къща.

— Сам… — рече Бил замислено. — Кажи ми, Суки, можеш ли да четеш неговите мисли?

— Не — признах, страшно изтощена.

Потопих главата си и когато се показах отново. Бил държеше шампоан. Насапуниса косата ми, изплакна я и я среса, както направи първия път, когато се любихме.

— Бил, съжалявам за приятелите ти — бях толкова изтощена, че едва говорех. — И съм толкова щастлива, че ти си жив.

Обвих ръце около шията му и облегнах глава на рамото му — беше здраво като скала. Спомням си да ме подсушава с голяма бяла хавлия. Спомням си още, че си помислих колко меки са възглавниците. А също и как Бил се пъхна в леглото до мен и ме прегърна. После съм заспала.

Полубудна в ранните часове на утрото, чух някой да се движи из стаята. Трябва да съм сънувала, и то нещо лошо, защото се събудих с разтуптяно сърце.

— Бил? — повиках и чух страха в гласа си.

— Какво има? — попита той и усетих как седна в края на леглото.

— Добре ли си?

— Да, просто бях навън, разхождах се.

— И няма никой навън?

— Не, съкровище.

Чух шумоленето на плат около тялото му, след което той се шмугна под чаршафите при мен.

— О, Бил, в един от онези ковчези можеше да си ти — промълвих с все още жив спомен за ужаса.

— Суки, замисляла ли си се въобще, че ти можеше да си в онзи калъф? Ами ако дойдат тук призори, за да изгорят къщата?

— Трябва да дойдеш у нас. Моята няма да изгорят. С мен ще си в безопасност — отвърнах искрено.

— Слушай, Суки, може да умреш заради мен.

— Какво имам да губя? — попитах, долавяйки страст в гласа си. — Откакто те срещнах, съм наистина щастлива, с теб са свързани най-прекрасните моменти в живота ми.

— Ако умра, иди при Сам.

— О, вече ме преотстъпваш?

— Никога! — мекият му глас прозвуча студено. — Никога!

Почувствах как ме хвана за раменете, обърнат към мен, приближи се леко, така че усетих хладината на цялото му тяло.

— Слушай, Бил, — започнах — нямам образование, но не съм глупава. Не съм и особено опитна, нито пък знам кой знае колко. Но не смятам, че съм наивна — надявах се, че не се подсмихва в мрака. — Мога да ги убедя да те приемат. Мога.

— Ако има някой, който да е в състояние да го направи, това си ти — рече той. — Искам пак да вляза в теб.

— Искаш да кажеш… О, ясно какво искаш да кажеш — той взе ръката ми и я насочи надолу. — Аз също го желая. — Определено бих го направила, ако можех да го преживея след бурния секс на гробището. Бил бе толкова разгневен, че в момента се чувствах изнемощяла. Но също така чувствах онова топло разтапящо усещане, което преминаваше през мен, онази непрестанна възбуда, към която той ме бе пристрастил.

— Скъпи — продължих, галейки тялото му нагоре-надолу. — Скъпи… — целунах го, почувствах езика му в устата си и докоснах вампирските му зъби със своя. — Може ли да го направим без хапането? — прошепнах.

— Да. Просто да вкуся кръвта ти, е като черешката на тортата.

— Няма ли да е достатъчно хубаво и без това?

— Никога не би могло да е толкова хубаво без тази част, но не искам да се чувстваш отпаднала.

— Ако нямаш нищо против — предложих. — Отне ми няколко дни да си възвърна силите.

— Бях егоист… ти си толкова добра.

— Ако съм силна, ще съм дори по-добра — допълних.

— Покажи ми колко си добра — предизвикателно каза той.

— Легни по гръб. Не съм много сигурна как точно става, но зная, че другите го правят.

Седнах върху него. Дишането му се учести. Добре че стаята бе тъмна, а вън все още се сипеше дъжд. Проблесна светкавица, осветявайки очите му, които направо горяха. Внимателно се преместих в подходящата според мен поза и му помогнах да влезе. Доверих се основно на интуицията си и тя определено не ме подведе.