Мъртви преди мрак

8.

СЕГА, КОГАТО ОТНОВО БЯХМЕ ЗАЕДНО, СЪМНЕНИЯТА МИ поне временно бяха потиснати от страха, който ме обземаше при мисълта, че съм го изгубила. И Бил, и аз се върнахме към нелесното си ежедневие.

Ако работех вечер, отивах у Бил веднага щом приключа и обикновено прекарвах там остатъка от нощта. Ако бях дневна смяна, той идваше у нас след залез и гледахме телевизия, ходехме на кино или играехме скрабъл. Налагаше се всяка четвърта нощ да си почивам или Бил трябваше да се въздържа да пие кръв от мен, иначе започвах да се чувствам отпаднала и замаяна. Продължих да се тъпча с витамини и желязо, докато той не се оплака от вкуса ми. Тогава спрях желязото.

Когато спях нощем, той се занимаваше с разни други неща, четеше или обикаляше навън, или работеше в градината ми на осветлението на уличните лампи.

Ако някога въобще е пил кръв от друг човек, го е правил далеч от Бон Темпс, както го бях помолила, и го запази в тайна.

Ежедневието ни не беше лесно, защото ми изглеждаше, че и двамата сме в очакване. Подпалването на свърталището в Монро бе разгневило и според мен бе изплашило Бил. Да си толкова силен, когато си буден, и толкова уязвим, докато спиш, е дразнещо.

И двамата се чудехме дали общественото напрежение към вампирите ще стихне, след като най-големите причинители на неприятности в околността бяха мъртви.

И макар Бил да не споменаваше нищо директно, от посоката, която разговорите ни поемаха понякога, знаех, че се притеснява за безопасността ми, тъй като убиецът на Модет, Доун и баба бе все още на свобода.

Ако мъжете от Бон Темпс и близките градове смятаха, че подпалването на вампирите от Монро ще ги накара да се чувстват по-добре, много се лъжеха. Аутопсиите и на трите жертви в крайна сметка показаха, че в момента на убийството количеството на кръвта им е било нормално. Освен това следите от ухапване на Модет и Доун не само изглеждаха, но бе доказано, че са стари. Причината за смъртта им бе удушаване. И двете бяха правили секс непосредствено преди смъртта си. Но бяха установени следи и за последващо поругаване на телата.

С колежките ми Арлийн и Чарлси внимавахме, когато излизахме сами на паркинга, проверявахме дали домовете ни са все така добре заключени, преди да влезем, оглеждахме колите край нас, докато шофирахме. Но е трудно да си постоянно нащрек, нервите ти не издържат и съм сигурна, че скоро и трите станахме отново непредпазливи. Но докато двете имаха някакво оправдание, тъй като не живееха сами, за разлика от първите две жертви. — Арлийн живееше с децата си (и от време на време с Рене Ление), а Чарлси — със съпруга си, Ралф; аз бях единствената, която живее сама.

Джейсън идваше в бара почти всяка вечер и всеки път си намираше причина да ме заговори. Осъзнах, че се опитва да възстанови отношенията ни. Отзовавах се, доколкото можех. Освен това обаче той пиеше повече и си лягаше, с която му падне, въпреки че май имаше чувства към Лиз Барет. Работехме внимателно при уреждането на наследството от баба и чичо Бартлет, макар че той трябваше да се погрижи за повече неща, тъй като старецът му бе завещал всичко, с изключение на оставеното на мен.

Една вечер, когато си бе пийнал повечко, брат ми ми довери, че са го викали още два пъти в полицията и това направо го подлудявало. Най-после бил говорил със Сид Мат Ланкастър и той го посъветвал повече да не ходи там без него.

— Откъде накъде ще продължават да те привикват? — попитах Джейсън. — Сигурно има нещо, което не си ми казал. Анди Белфльор не досажда повече на никой друг. Освен това и Модет, и Доун не подбираха особено с кого се прибират.

Той погледна ужасен. Никога досега не бях виждала красивия си по-голям брат толкова смутен.

— Филми — измърмори той.

Приведох се към него, за да се убедя, че съм го чула правилно.

— Филми? — повторих въпросително.

— Шшш… — прошепна той с виновен вид. — Снимахме филми.

Струва ми се, че се почувствах точно толкова смутена, колкото и той. Не е необходимо брат и сестра да знаят абсолютно всичко един за друг.

— И си им направил копия — предположих, опитвайки се да разбера как е могъл да стори такава глупост.

Той погледна встрани, а сините му очи бяха пълни със сълзи.

— Глупчо! — казах аз. — Дори да си пренебрегнал възможността това да стане публично достояние, не помисли ли какво ще се случи, като се зажениш и някоя от старите ти изгори прати копие от лудориите ти на бъдещата ти съпруга?

— Благодаря ти за подкрепата в трудния за мен момент, сестричке!

Поех дълбоко дъх.

— Добре, добре. Вече не правиш подобни филмчета, нали?

Той кимна утвърдително. Не му повярвах.

— И си казал за това на Сид Мат, нали? — Отново кимна, но неубедително.

— И смяташ, че това е причината, поради която Анди все още се занимава с теб?

— Да — отвърна Джейсън мрачно.

— Значи, ако изследват спермата ти и тя не съвпадне с откритата в Модет и Доун, си невинен.

В този момент изражението ми беше толкова странно, колкото и на брат ми — никога досега не бяхме говорили за семенни проби.

— Същото каза и Сид Мат. Но аз просто не вярвам в тези неща. — Джейсън нямаше доверие в най-достоверните доказателства, които можеше да бъдат представени в съда. — Мислиш ли, че Анди е в състояние да подправи резултатите?

— Не, Анди е коректен. Той просто си върши работата. Само дето не знам за тези истории с ДНК. Глупчо! — казах тихо и се обърнах да взема още една кана за четирима студенти от Ръстън, излезли извън големия град на веселба.

Оставаше ми само да се надявам, че Сид Мат Ланкастър е добър оратор.

Преди да си тръгне от „При Мерлот“, говорих още веднъж с Джейсън.

— Можеш ли да ми помогнеш? — обърна се той към мен с неузнаваемо изражение. Бях застанала до масата му, докато момичето, с което бе дошъл, бе до тоалетна.

Брат ми никога не ме бе молил за помощ.

— Как?

— Не можеш ли просто да прочетеш мислите на хората, които идват тук, и да разбереш дали някой от тях не го е направил?

— Това не е толкова лесно, колкото изглежда, Джейсън — отвърнах бавно, замисляйки се как да продължа. — От една страна, човекът трябва да мисли за престъплението си точно в момента, в който съм в главата му. От друга, невинаги съумявам да уловя конкретна мисъл. При някои хора е като да слушаш радио, всичко е един общ шум. При други долавям поток от чувства, без да са отчетливи, все едно някой говори насън, чуваш говоренето, ясно ти е дали е щастлив или разтревожен, но не можеш да различиш конкретните думи. Понякога пък улавям мисълта, но ако помещението е препълнено, не мога да проследя на кого принадлежи.

Джейсън се бе вторачил в мен. За първи път говорехме открито за моя недостатък.

— Как не си полудяла досега? — попита ме, клатейки глава недоумяващо.

Тъкмо се канех да се опитам да му обясня за заключването на съзнанието, когато Лиз Барет се върна на масата, напудрена и начервена. Наблюдавах как Джейсън надяна отново маската на флиртаджия и съжалих, че не се бях опитала да говоря повече с него, докато беше сам.

По-късно, докато се готвехме да затваряме, Арлийн ме попита дали мога да гледам децата й следващата вечер. Тя беше почивна и за двете ни и тя искаше с Рене да отидат до Шривпорт на кино, а после да хапнат някъде.

— Няма проблем — отвърнах. — От доста време не бях оставала с децата.

Внезапно лицето й се вцепени. Обърна се към мен, като явно се чудеше как да каже нещо.

— Ъ… дали… Бил ще е с теб?

— Да. Смятахме да гледаме филм и се канех сутринта да избера някой от видеотеката. Вместо това ще взема нещо за децата — изведнъж усетих какво си мисли. — Боже, не ми казвай, че не желаеш да оставиш децата с мен, ако и Бил ще е там. — Стиснах очи, а гласът ми прозвуча ядосано.

— Суки, — започна тя безпомощно — скъпа, обичам те, но ти не би могла да разбереш, защото не си майка. Не мога да оставя децата си с вампир. Просто не мога.

— Независимо че аз ще съм там и че също ги обичам? Независимо от това, че Бил не би наранил дете за нищо на света!

Метнах чантата си през рамо и излязох през задната врата, оставяйки Арлийн да се колебае. Така й се пада, заслужаваше да бъде разстроена!

Преди да свия по пътя, бях малко по-спокойна, но все още гневна. Притеснявах се за Джейсън, спречках се с Арлийн и почти през цялото време бях ядосана на Сам, който в последно време се правеше на добър познат. Зачудих се дали да не се прибера у дома, вместо да ходя у Бил. Реших, че е добра идея.

Колко много се тревожи той за мен, ми стана ясно, когато пристигна у нас петнайсет минути след като трябваше да съм у тях.

— Не дойде и не се обади — каза, когато тихо отворих вратата.

— Ядосана съм — отвърнах — и то много.

Той предвидливо не се приближи.

— Съжалявам, че те обезпокоих — отвърнах след малко. — Няма да се повтори.

Тръгнах към кухнята. Той ме последва или поне така предположих. Бе толкова безшумен, че никога не знаех, докато не погледна.

Подпря се на касата на вратата, а аз стоях насред кухнята, чудейки се защо дойдох, и усетих у мен да се надига вълна от гняв. Отново започнах да се ядосвам. Искаше ми се да хвърля и да счупя нещо. Не ме бяха възпитавали така, да давам свобода на подобни разрушителни импулси. Успях да се въздържа, стиснах здраво очи и свих юмруци.

— Смятам да изкопая дупка — казах гневно и закрачих навън.

Отворих вратата на бараката с инструменти, грабнах лопатата и се отправих към дъното на двора. Там имаше един участък, където нищо никога не растеше, незнайно защо. Забих лопатата, натиснах с крак и я извадих пълна с пръст. Продължих по същия начин. Купът растеше, а дупката ставаше по-дълбока.

— Мускулите на ръцете и раменете ми са страхотни — похвалих се, подпирайки се на лопатата запъхтяна.

Бил седеше на градинския стол и гледаше. Не обели и дума. Аз продължих да копая. Най-накрая изкопах наистина хубава дупка.

— Ще погребваш нещо? — попита ме, когато разбра, че приключих.

— Не — отговорих, поглеждайки ямата. — Смятам да засадя дърво.

— Какво?

— Дъб — отвърнах спонтанно.

— Откъде ще го вземеш?

— От „Гардън Сентър“. Ще отида по някое време тази седмица.

— Доста време ще му трябва да порасте.

— Какво значение има това за теб? — извиках. Забих лопатата върху купа и се подпрях на нея, неочаквано изтощена. Бил понечи да ме вдигне.

— Не съм малка — изсъсках през зъби — мога и сама да стигна до вкъщи.

— Да не съм направил нещо? — попита той. В гласа му почти не се усещаше любов и аз набързо се взех в ръце. Стига толкова.

— Извинявай — продумах едва. — Отново…

— Защо си толкова ядосана?

Просто не можех да му кажа за Арлийн.

— Ти какво правиш, когато се ядосаш?

— Изкоренявам дървета — рече той. — Понякога наранявам някого.

Изкопаването на дупка не изглеждаше толкова лоша идея. Пък и донякъде беше градивно занятие. Но все още бях напрегната — не твърде много, но все пак. Само чаках нещо да ме предизвика.

Бил май започваше да ме опознава.

— Нека се любим предложи той. — Люби се с мен.

— Не съм в настроение за любов.

— Позволи ми да те разубедя.

Оказа се, че успя. Успя да разтовари излишната негативна енергия, но все още усещах привкуса на тъга, от която сексът не можеше да ме спаси. Арлийн ме бе наранила. Загледах се в нищото, докато Бил сплиташе косата ми — занимание, което явно намираше за успокояващо. От време на време се чувствах като негова кукла.

— Джейсън беше в бара тази вечер — обадих се.

— Какво искаше?

Понякога Бил е страшно добър в разчитането на хората.

— Помоли ме да използвам способностите си. Искаше да прочета мислите на клиентите в бара, за да намеря убиеца.

— Като изключим един куп недостатъци, това не е чак толкова лоша идея.

— Така ли смяташ?

— И двамата с брат ти ще сме много по-спокойни, ако знаем, че убиецът е в затвора и ти си в безопасност.

— Вярно е, но аз и нямам представа как да го направя. Ще е трудно, болезнено и отегчително да се ровя из всичко това, за да се опитам да намеря някаква информацийка, проблясък от мисъл.

— Едва ли е по-трудно и болезнено от това да си обвинен в убийство. Просто не си свикнала да използваш дарованието си.

— Така ли мислиш? — Понечих да се обърна и да го погледна в лицето, но той ме спря да не мърдам, за да довърши плитката ми. Никога не бях разглеждала бягството си от чуждите мисли като нещо егоистично, но в този случай предполагам, че беше. Май щеше да се наложи да наруша личното пространство на доста хора.

— Детектив — прошепнах на себе си, опитвайки се да се видя в по-добра светлина от тази на клюкарка.

— Суки, — обади се Бил и нещо в тона му привлече вниманието ми. — Ерик каза да те заведа отново в Шривпорт.

Отне ми минута да си спомня кой беше Ерик.

— О, големият вампир викинг ли?

— Да, доста възрастният — уточни той.

— Искаш да кажеш, че ти е наредил да ме заведеш? — Никак не ми харесваше как звучи всичко това. Седях в края на леглото, а той бе зад мен. Обърнах се да го погледна и този път той не ме възпря. Вторачих се в него и съзрях нещо, което досега не бях виждала.

— Ти трябва да го направиш — произнесох ужасена, не можех да си представя някой да заповяда на Бил. — Но, скъпи, аз не желая да ходя да се срещам с Ерик.

Усетих, че това нищо не промени.

— Какво е той, Кръстника на вампирите ли? — попитах ядосано и невярващо. — Да не ти е предложил нещо, на което не си могъл да устоиш?

— Той е по-възрастен от мен. И още по-важно, по-силен е.

— Никой не е по-силен от теб! — отсякох категорично.

— Иска ми се да си права…

— И какво, той да не би да е нещо като началник на региона или от сорта?

— Да. Нещо такова.

Бил никога не коментираше как вампирите се оправят помежду си. Това не ме бъркаше. Досега.

— Какво иска? Какво ще стане, ако не отида?

Той пропусна първия въпрос.

— Ще изпрати някой… или може би няколко… да те заведат.

— Вампири.

— Да… — Очите му бяха помръкнали, искрящи в новия оттенък на наситено кафяво.

Опитах се да схвана. Не бях свикнала да ми се заповядва. Не бях свикнала да не разполагам с избор. Отне ми няколко минути, за да преценя ситуацията.

— Значи ще се чувстваш длъжен да се биеш с тях?

— Разбира се. Ти си моя!

Ето го отново онова „моя“. Изглежда, наистина го мислеше. Идеше ми да се разхлипам, но знаех, че това няма да промени нищо.

— Предполагам, че се налага да отида — отвърнах, опитвайки се да не звуча огорчена. — Това си е чиста проба изнудване.

— Суки, вампирите не са като хората. Ерик използва най-приемливите средства, за да постигне целта си, а именно да те види в Шривпорт. Не се наложи да ми каже всичко това, аз го разбрах.

— Хм, разбирам го, но го ненавиждам. Чувствам се между чука и наковалнята. За какво въобще съм му притрябвала? — очевидният отговор веднага изскочи в съзнанието ми и погледнах Бил ужасена. — О, не, няма да го направя!

— Той няма да прави секс с теб, нито пък ще пие кръв от теб, не и преди да ме убие.

Всеки знак за близост се изпари от излъчващото му светлина лице и изражението му стана абсолютно неузнаваемо.

— И той е наясно с това? — държах да го уточня. — Значи трябва да има друга причина, поради която иска да отида в Шривпорт.

— Да, — съгласи се Бил — но не зная каква.

— Е, ако не става въпрос за прелестите ми или за необичайния вкус на кръвта ми, тогава трябва да има нещо общо с моята… малка чудатост.

— Дарбата ти.

— Именно — отвърнах саркастично. — Моят безценен дар! Всичкият гняв, от който смятах, че съм се отървала, се стовари обратно върху ми като канара. Бях изплашена до смърт. Чудех се как ли се чувства Бил. Не смеех дори да го попитам. Вместо това казах:

— Кога?

— Утре вечер.

— Предполагам, това е недостатъкът на нетрадиционните срещи.

Загледах се над рамото му в шарките на тапетите, които баба бе избрала преди десет години. Обещах си, че ако преживея това, ще ги сменя.

— Обичам те… — едва прошепна. Бил нямаше вина за това.

— Аз също те обичам — отвърнах.

Трябваше да престана да се моля: „Моля те, не допускай лошият вампир да ме нарани, моля те, не му позволявай да ме изнасили.“ Ако аз се чувствах между чука и наковалнята, то Бил бе приклещен два пъти повече от мен. Не можех дори да си представя какво му коства да се контролира. Освен ако наистина не беше спокоен. Можеше ли вампир да се чувства така безпомощен без каквото и да било вътрешно вълнение? Взрях се в лицето му, в познатите ясно изразени черти и матовобялата му кожа, в тъмните извивки на веждите му и великолепната линия на носа му. Забелязах, че гневът и страстта накараха вампирските му зъби да се покажат напълно.

— Тази вечер, Суки… — Притегли ме да легна до него.

— Какво?

— Мисля, че тази вечер трябва да пиеш от мен.

Направих гримаса.

— Пфу! Няма ли да имаш нужда от цялата си сила… утре вечер? Пък и аз не съм ранена.

— Как се чувстваш, откакто пи от мел? Откакто влях кръвта си в теб?

Замислих се.

— Добре — признах.

— Да си се чувствала зле?

— Не, но аз по принцип съм си добре.

— Имаш ли повече енергия?

— Когато не ми я отнемаш — отвърнах язвително, но усетих как устните ми се извиха в лека усмивка.

— Чувстваш ли се по-силна?

— Да, мисля, че да.

За първи път си дадох сметка колко необичайно бе, че миналата седмица внесох един нов стол абсолютно сама.

— По-лесно ли ти е да контролираш способностите си?

— Да! Но не го бях забелязала.

Бях го отдала на възможността да си почивам повече.

— Ако пиеш от мен тази вечер, утре ще разполагаш с повече възможности.

— Но ти няма да имаш достатъчно сили.

— Ако не вземеш твърде много, ще мога да се възстановя през деня, докато спя. А може и да се наложи да намеря някого, от когото да пия утре вечер, преди да отидем.

Лицето ми помръкна от болка. Подозрението, че го прави, и увереността, че е така, бяха две съвсем различни неща.

— Суки, това е заради нас. Няма да правя секс с никоя друга. Обещавам ти.

— Наистина ли смяташ, че всичко това е необходимо?

— Може да ни потрябва. Поне ще ни е от помощ. А ние имаме нужда от цялата помощ, която можем да получим.

— Ами, добре тогава. Как ще го направим? — Имах само смътен спомен от вечерта с боя и се радвах, че е така.

Той ме погледна учудено. Останах с впечатлението, че е удивен.

— Не си ли превъзбудена. Суки?

— От това, че ще пия кръв от теб? Извини ме, но това не е моят афродизиак.

Той поклати глава, сякаш не можеше да проумее как е възможно.

— Все забравям, — допълни простичко — забравям какво е да си от другата страна. Какво предпочиташ, шия, китка или слабини?

— Не, слабини не — отвърнах моментално. — Не зная, Бил. Пфу! Няма значение.

— Шия — рече той. — Легни върху ми, Суки.

— Като при секс?

— Така е най-лесно.

Възседнах го и се приведох. Почувствах се много особено. Това бе поза, която използвахме единствено когато правехме любов.

— Захапи ме, Суки! — прошепна той.

— Не мога да го направя — възразих.

— Захапи ме или ще се наложи да използвам нож.

— Зъбите ми не са толкова остри, колкото твоите.

— Достатъчно остри са.

— Ще те заболи.

Той се засмя тихо, усетих как гърдите му се разтресоха под мен.

— По дяволите!

Поех дъх и смело захапах шията му. Справих се добре, защото не виждах смисъл да удължавам всичко това. Усетих вкуса на метал от кръвта в устата си. Бил изстена леко, а пръстите му докоснаха нежно гърба ми и продължиха да ме галят надолу. Задишах тежко от изненада.

— Пий! — рече дрезгаво.

Започнах да смуча, а той взе да стене още по-силно и по-плътно и усетих как се притиска в мен.

Вълна на безумие премина през мен и се впих в него като пиявица, а той проникна в мен и започна плавно да се движи. Бе поставил ръце на ханша ми. Отпих и започнах да получавам видения, всички до едно на фона на мрак с нещо бяло… излиза от земята и отива на лов, възбуда на препускане през гората, задъханата жертва отпред и вълнението от страха й, преследване, бягащи нозе, пулсирането на кръвта във вените на гонения… Бил изстена тежко и свърши в мен. Вдигнах глава от шията му и вълна от необяснима наслада ме отведе до море.

Това бе доста екзотично преживяване за сервитьорка телепат от Северна Луизиана.