На брега

Пета глава

От трите подаръка, които Питър Холмс отнесе на съпругата си тази вечер, най-висока оценка получи детската кошарка.

Беше съвсем нова, боядисана в пастелно зелено, с ярко оцветени топчета на сметалото. Той я разтвори на поляната, преди да влезе в къщата, и после повика Мери да я види. Тя я огледа критично и изпробва нейната стабилност, за да е сигурна, че детето няма да може да я преобърне върху себе си.

— Дано боята не се лющи — каза тя. — Нали знаеш, че всичко пъха в устата си. Зелената боя е страшно опасна. Съдържала зелен меден окис.

— Питах за това в магазина. Не е блажна боя, а някаква друга, специална. В слюнката й трябва да има ацетон, за да я разтвори.

— Тя е в състояние да олющи почти всяка боя… — Мери отстъпи назад и я погледна. — Много приятен цвят — рече тя. — Ще отива много на пердетата в детската стая.

— И аз така си помислих. Имаха и синя, но реших, че тази ще харесаш повече.

— Ах, да, наистина ми харесва! — Тя го прегърна и целуна. — Прекрасен подарък. Сигурно ужасно си се измъчил с нея в трамвая. Много ти благодаря.

— Няма защо — рече той и й върна целувката. — Толкова се радвам, че я харесваш.

Мери отиде, взе бебето от къщата и го сложи в кошарката. После си наляха по малко уиски и седнаха на поляната, пушеха и наблюдаваха реакциите на детето към новата среда. Видяха как с мъничката си ръчичка сграбчи една от пръчките.

— Не мислиш ли, че така ще започне да се изправя твърде скоро? — попита майката разтревожено. — Искам да кажа, че без кошарката тя няма да се изправя и ходи още дълго. Ако проходи прекалено бързо, ще порасне кривокрака.

— Не вярвам — рече Питър. — Всички имат детски кошарки. Като дете и аз съм имал, а не съм кривокрак.

— Сигурно, ако не с това, ще се изправя с помощта на нещо друго. Стол или кой знае какво.

Когато Мери отнесе бебето, за да го изкъпе и да го приготви за сън, Питър внесе кошарката вътре и я постави в детската стая. После сложи масата за вечеря. След това излезе на верандата, като опипваше червените кутийки в джоба си, питайки се как, по дяволите, ще даде на жена си другите подаръци.

Скоро влезе и си наля уиски.

Каза й същата вечер, малко преди тя да отнесе детето горе и преди да си легнат.

— Има нещо, за което трябва да поговорим, преди да замина на това плаване — произнесе мъчително той.

Тя вдигна очи към него.

— Какво е то?

— За лъчевата болест, от която се разболяват хората. Трябва да знаеш някои работи.

— Ах, за това ли? — рече тя нетърпеливо. — Но то няма да се случи преди септември. Не искам да го обсъждаме.

— Страхувам се, че се налага да говорим за това — рече той.

— Не разбирам защо. Можеш да ми разкажеш за всичко, когато наближи времето. Когато знаем, че лъчевата болест е приближила. Госпожа Хилдред ми се обади: мъжът й чул, че в края на краищата тя изобщо няма да стигне дотук. Забавяла се или нещо такова… Но дотук няма да стигне.

— Не зная с кого е говорил мъжът на госпожа Хилдред, но мога да ти заявя, че в това няма и капчица истина. Съвсем сигурно е, че се приближава. Може да дойде през септември, а може и много по-рано.

Мери се втренчи в него.

— Искаш да кажеш, че всички ще се разболеем?

— Да — каза той. — Всички ние ще се разболеем. Всички ние ще умрем. Точно затова искам да ти кажа някои неща.

— Не може ли, когато наближи времето? Когато сме сигурни, че наистина ще се случи?

Той поклати глава.

— Предпочитам да ти кажа сега. Разбираш ли, аз може да не съм тук, когато се случи. Може да дойде, докато ме няма, по-бързо, отколкото мислим. Или може да ме сгази автобус, или кой знае какво още.

— Няма никакви автобуси — рече тя тихо. — Имаш предвид подводницата.

— Разбирай го, както искаш. Ще бъда по-спокоен, докато съм с подводницата, ако съм сигурен, че ти знаеш повече за тия неща, отколкото сега.

— Добре — каза тя неохотно и запали цигара. — Казвай.

Той помисли за минутка.

— Всички ние един ден ще умрем — каза той най-после. — Не зная дали този начин да умреш, е много по-лош от всеки друг. Става така, че се разболяваш. Първо започва да ти се гади, а после повръщаш. Продължаваш да повръщаш все по-често — нищо не можеш да задържиш в стомаха си. А после идва и другото. Диария. И става все по-лошо и по-лошо. Може да се почувстваш по-добре за известно време, но после пак започва. И накрая ставаш толкова слаб, че просто умираш.

Тя изпусна дълго облаче дим.

— Колко дълго продължава?

— Не попитах. Мисля, че зависи от отделния човек. Може да продължи два-три дни. А ако се стабилизираш за известно време, може да продължи, предполагам, две-три седмици.

Настъпи кратко мълчание.

— Много е гадно — каза Мери най-после. — Ако всички се разболеят едновременно, няма да има кой да ти помогне. Без лекари, без болници?

— Сигурно така ще бъде. Струва ми се, че всеки ще трябва да се оправя сам.

— Но ти ще бъдеш тук, Питър?

— Ще бъда — успокои я той. — Казвам ти всичко това, за да си подготвена за онзи лош шанс едно на хиляда.

— Но ако съм съвсем сама, кой ще се грижи за Дженифър?

— За сега не мисли за Дженифър. Ще стигнем до нея по-късно. — Той се наведе над нея. — Ето за какво става дума, скъпа. Няма оздравяване. Но не е необходимо да умираш така мизерно. Когато нещата започнат да стават прекалено лоши, ще имаш правото на по-достойна смърт. — Той извади по-малката от двете червени кутии от джоба си.

Тя я погледна втренчено, като хипнотизирана.

— Какво е това? — прошепна Мери.

Питър разтвори малката картонена кутия и извади флакона.

— Това е само макет — каза той. — Хапчетата не са истински. Гоулди ми ги даде, за да ти покажа какво да правиш. Просто вземаш едно от тях с нещо за пиене — каквото и да е то. Каквото обичаш най-много. А после просто лягаш и това е краят.

— Искаш да кажеш, че умираш? — Цигарата беше изгаснала между пръстите й.

Той кимна.

— Когато стане прекалено лошо — това е изходът.

— За какво е другото хапче — прошепна тя.

— То е резервно — каза той. — Предполагам, че го дават, в случай че загубиш едното или че се уплашиш.

Тя седеше мълчаливо, с очи, приковани в червената кутийка.

— Когато дойде времето — каза той, — ще съобщят за всичко това по радиото. Тогава ще отидеш при Гоулди и ще помолиш момичето зад щанда да ти даде, така че да си ги имаш вкъщи. Тя ще ти ги даде. Всеки, който поиска, ще получи.

Мери посегна, изпусна угасналата цигара и взе кутийката. Прочете указанията, напечатани с черно мастило. Най-сетне каза:

— Но, Питър, колкото и болна да съм, не бих могла да го направя. Кой ще се грижи за Дженифър?

— Ние всички ще се заразим — каза той. — Всяко живо същество. Кучета и котки, деца — всички. И аз ще се заразя. И ти ще се заразиш. Дженифър също ще се зарази.

Мери се втренчи в него.

— Дженифър ще се зарази от тази… холера?

— Страхувам се, че да, скъпа. Ние всички ще се заразим.

Тя наведе очи.

— Това е ужасно — каза тя яростно. — За себе си толкова не ми е жал. Но за… Не, това е ужасно подло.

Питър се опита да я успокои.

— Това е краят на всичко за всеки от нас. Ние с теб ще изгубим повечето години от живота си, на които сме разчитали, а Дженифър ще изгуби всичките. Но не бива прекалено да се мъчи. Когато стане безнадеждно, ти ще можеш да й помогнеш. От теб се изисква малко смелост, но ти я имаш. Трябва да го направиш, ако не бъда тук.

Питър извади другата червена кутийка от джоба си и започна да й обяснява начина на употреба. Мери го наблюдаваше с нарастваща враждебност.

— Кажи го направо — извика тя настръхнало. — Нима се опитваш да ми обясниш как трябва да убия Дженифър?

Той знаеше, че назрява конфликт, но нямаше друг избор.

— Ако се наложи, ще трябва да го направиш.

Изведнъж гневът й изригна.

— Никога няма да направя подобно нещо, колкото и болна да е тя. Ще се грижа за нея докрай. Ти сигурно съвсем си полудял. Работата е там, че ти не я обичаш. Никога не си я обичал. Винаги ти е досаждала. Е, добре, за мене тя не е досадна. Ти си досадният. А сега си стигнал дотам, че се опитваш да ми кажеш как да я убия. — Мери скочи на крака, пребледняла от ярост. — Ако кажеш още една дума, ще те убия!

Никога не беше я виждал толкова гневна. Питър се изправи.

— Както искаш — каза той уморено. — Ако не искаш, не ги използвай.

Тя продължи ядосано:

— Тук има някакъв номер. Ти се опитваш да ме накараш да убия Дженифър и себе си. Тогава ще си свободен да заминеш с някоя друга жена.

Не беше очаквал, че ще бъде толкова трудно.

— Не ставай такава глупачка — извика той остро. — Ако бъда тук, аз самият ще го изпия. Но ако не съм, ако се наложи сама да се оправяш, то ще е, защото аз ще съм вече мъртъв. Само помисли малко, опитай се да разбереш това с тъпата си глава. Аз ще бъда мъртъв.

Тя сърдито се втренчи в него, без да каже дума.

— Има още нещо, за което е добре да помислиш. — Дженифър може да живее по-дълго от теб. — Питър вдигна първата червена кутийка. — Ако искаш, изхвърли я в кофата за боклук — каза той. — Можеш да се бориш, докато имаш сили, докато умреш. Но Дженифър може да не е мъртва. Тя може да продължи да живее още дни наред, да плаче и повръща в креватчето си и да лежи в собствената си мръсотия, а ти да си мъртва на пода до нея, да няма кой да й помогне. Накрая, разбира се, тя ще умре. Така ли предпочиташ да умре? Ако ти искаш, аз не. — Той се извърна. — Само помисли малко и не ставай такава отвратителна глупачка.

Мери мълчеше. За миг му се стори, че ще припадне, но самият той беше прекалено ядосан, за да й помогне.

— Сега е моментът да проявиш смелост и да погледнеш фактите в лицето — каза той.

Жена му се обърна и побягна от стаята. Малко след това той я чу да плаче в спалнята. Не отиде при нея. Вместо това си наля уиски и сода и излезе на верандата, седна на един шезлонг и загледа морето отвъд. Тези проклети жени, защитени от действителността в някакъв свой сантиментален свят от мечти! Ако можеха да приемат нещата такива, каквито са, те биха помогнали на мъжете, биха им помогнали страшно много. А докато се държат вкопчени в своя измислен свят, те са само воденичен камък на врата им.

Около полунощ, след третото уиски, той влезе в къщата. Отиде в спалнята. Мери беше в леглото, светлината беше изгасена. Питър се съблече в тъмното внимателно да не я събуди. Тя лежеше с гръб към него, обърна се на другата страна и заспа, замаян от уискито. Към два часа сутринта я чу в просъница да плаче в леглото до него. Той протегна ръка да я успокои.

Мери се обърна към него все още разплакана.

— Ах, Питър, извинявай, че се държах така глупаво.

Те не споменаха нищо повече за червените кутийки, но на следващата сутрин той ги постави в дъното на аптечката в банята — там, където не се натрапваха, но и където тя трудно би могла да не ги забележи. Във всяка кутийка остави бележчица, в която пишеше, че хапчетата не са истински, и обясняваше какво трябва да направи, за да намери действителните. Към всяка бележка беше прибавил по няколко думи на обич, в случай че той е вече мъртъв, когато тя ги прочете.

Хубавото лятно време се задържа и през март. На „Скорпиън“ нямаше повече заболявания от морбили и работата по подводницата бързо напредваше под ръцете на механиците, които и без това нямаха какво друго да правят. Питър Холмс отсече второто дърво, наряза го и подреди цепениците да съхнат, така че да стават за горене следващата година, и се захвана да изкоренява дънерите, за да направи зеленчукова градина.

Джон Осбърн запали мотора на своето „Ферари“ и го изкара на пътя. По това време нямаше категорична забрана върху автомобилизма. Никой не можеше да намери бензин, защото официално в страната той беше изчерпан — запасите, предоставени на лекарите и болниците, бяха вече изразходвани. Въпреки това от време на време, макар и много рядко, по пътищата се виждаха коли. Когато горивото беше започнало да става все по-дефицитно, всеки шофьор бе скътал бидони с бензин в гаража си или на някое скришно място — запас за краен случай. „Ферарито“ на Джон Осбърн не предизвика никакво действие от страна на полицията дори когато по време на първото излизане кракът му се плъзна върху непривичния педал за газта и той вдигна осемдесет и пет мили на втора по Бърк Стрийт, в центъра на града. Стига да не убиеше някого, полицията не би му държала сметка за такава дреболия.

Той не уби никого, но се изплаши много. В Сауч Джипслънд, близо до малкото селище Турадин, имаше частна състезателна писта, собственост на клуб от ентусиасти, които я поддържаха. Беше дълга три мили — широк асфалтов път, частна собственост, който не водеше наникъде и на който външни лица не се допускаха. Пистата включваше една права отсечка и множество криволичещи извивки и завои. Тук все още се провеждаха състезания, на които рядко имаше публика поради липсата на транспорт. Откъде ентусиастите вземаха бензин, си оставаше загадка или цяла поредица от загадки, защото, изглежда, всеки разполагаше със свой собствен запас, както и самият Джон Осбърн, който съхраняваше своите осем бидона специално състезателно гориво в задния двор на майка си.

Джон Осбърн откара своето „Ферари“ няколко пъти на това място, първо за тренировка, а по-късно и на състезания — къси надбягвания, за да се пести гориво. За него колата имаше и практическо приложение. Животът му беше живот на учен — човек, чието време преминава в теоретизиране по кабинети или в най-добрия случай по лаборатории. Активният живот му бе непознат. Не беше свикнал да поема личен риск, да се излага на опасност и чувстваше, че нещо не му достига. Когато го мобилизираха на подводницата с научна задача, той беше въодушевен от промяната на монотонното ежедневие, но тайно изпадаше в ужас всеки път, когато слизаха под водата. По време на едноседмичното плаване на север той беше успял да се овладее и да изпълнява задълженията си, без да показва нервното си напрежение, но перспективата да изживее същото отново по време на предстоящото едномесечно плаване под водата го плашеше.

„Ферарито“ промени всичко. Всеки път, когато сядаше зад волана, го обземаше силна възбуда. В началото не караше особено добре. Щом достигнеше до сто и петдесет мили в час по права отсечка, все не успяваше да намали достатъчно скоростта и да вземе безопасно завоите. Първоначално всеки завой беше своеобразен хазарт със смъртта: на два пъти се беше завъртял с колата, озовавайки се на тревната ивица пребледнял и разтреперан от уплаха, дълбоко засрамен, че не е успял да овладее автомобила. Всяко малко състезание или тренировка по този маршрут оставяше у него съзнание за грешките, които не биваше никога повече да допуска, усещането за смъртта, минала покрай него.

След тези силни вълнения, превърнали се в негово ежедневие, предстоящото плаване на „Скорпиън“ престана да го ужасява. То не му се струваше страшно в сравнение с опасностите, които преодоляваше със своята състезателна кола. Морската интермедия се превърна в досадна дреболия, която трябваше да се свърши — загуба на време, което ставаше все по-скъпоценно. Но после щеше да се завърне обратно в Мелбърн и да прекара последните три месеца в състезания.

Като всеки друг автомобилен състезател, и той хвърляше много усилия и време да намери още запаси от гориво.

Сър Дейвид Хартман проведе конференцията според предварителния план. Дуайт Тауърс присъства на нея в качеството си на командир на „Скорпиън“ заедно с офицера си за свръзка. Беше взел и своя радио-електроинженер, лейтенант Сандърстром, тъй като се очакваше да възникнат въпроси около предавателя край Сиатъл. Организацията на Британската общност за научно-технически изследвания беше представена от нейния директор и от Джон Осбърн. Вторият заместник на командващия военноморските сили беше също там с един от офицерите си. Присъстваше и секретарят на министър-председателя.

При откриването командващият военноморските сили изтъкна трудностите около операцията.

— Моето желание — каза той — и същевременно нареждането на министър-председателя е „Скорпиън“ да не се излага на никакви изключителни рискове по време на плаването. На първо място най-важни за нас са резултатите от научните наблюдения, които подводницата трябва да направи. Поради сравнително малката височина на радиопредавателната антена и необходимостта да остане потопен през повечето време, ние не можем да разчитаме на непрекъсната радиовръзка със „Скорпиън“. Дори само поради тази причина той трябва да се върне благополучно. В противен случай се обезсмисля цялата операция. Освен това той е единственият ни плавателен съд за дълги разстояния и за връзка с Южна Америка и Южна Африка. Като имах предвид тези съображения, аз направих доста съществени промени в курса, които обсъдихме при последната ни среща. Изследванията на Панамския канал отпадат. Сан Диего и Сан Франциско също отпадат заради минните полета. Командир Тауърс, бихте ли ни изяснили накратко какво е положението с минните полета?

Дуайт изложи пред конференцията проблемите, свързани с липсата на информация за минните полета.

— Сиатъл е достъпен за нас, а и целият залив Пюджит — каза той. — Също и Пърл Харбър. Струва ми се, че няма голяма опасност от мини нагоре около залива Аляска поради движението на ледовете. Но проблемът по тези географски ширини е точно ледът. „Скорпиън“ не е ледоразбивач. Въпреки това, по мое мнение, бихме могли без прекален риск за подводницата да се ориентираме успешно там. Дори да не стигнем до шестдесетия паралел, ще направим всичко, което е по силите ни. Вероятно ще можем да изпълним по-голямата част от поставените задачи.

Преминаха към обсъждане на въпроса за радио сигналите, които все още идваха някъде от околностите на Сиатъл. Сър Филип Гудол, директор на Организацията на Британската общност за научно-технически изследвания, направи преглед на приетите съобщения.

— В повечето случаи тези сигнали са неразбираеми — каза той. — Явяват се на произволни интервали, по-често през зимата, отколкото през лятото. Честотата е 4,92 мегахерца. — Радиоинженерът си отбеляза нещо на листа пред него. — Засечени са сто шестдесет и девет радиопредавания. От тях три съдържат понятни кодови елементи — общо седем. Две съдържат свързани думи, на английски, по една дума във всяко предаване. Не успяхме да дешифрираме кодовите елементи. Ако някой иска да ги види, те са тук при мене. Думите са „ВОДА“ и „СВЪРЗВАМ“.

Сър Дейвид Хартман попита:

— Общо колко часа предавания сте засекли?

— Около сто и шест часа.

— И през цялото това време само две свързани думи? Останалото е безсмислица?

— Точно така.

— Не смятам, че думите са от значение — каза адмиралът. — Вероятно са предадени случайно. В края на краищата, ако безкраен брой маймуни започнат да си играят с безкраен брой пишещи машини, все някоя ще напише Шекспирова пиеса. Трябва да се установи как изобщо се провеждат тези радиопредавания. Очевидно там все още има електрическа енергия. Може би тази енергия е свързана с човешка дейност. Не е много правдоподобно, но може и да е така.

Лейтенант Сандърстром се наклони към своя командир и му прошепна нещо. Дуайт се обади:

— Господин Сандърстром познава радиосъоръженията в този район.

Лейтенантът каза стеснително:

— Не мога да твърдя, че познавам всичките. Преди около пет години изкарах кратък курс за морски свързочници на остров Санта Мария. Една от използваните честоти беше 4,92 мегахерца.

Адмиралът попита:

— Къде се намира остров Санта Мария?

— Съвсем близо до Бремъртън, в залива Пюджит. Има още няколко бази по крайбрежието. Но за тази зона това е главната военноморска свързочна школа.

Капитан Тауърс разгърна една морска карта и посочи с пръст острова.

— Ето го, сър. Свързан е с континента чрез мост до град Манчестър, точно след залива Клам.

Адмиралът попита:

— Какъв е обхватът на станцията от остров Санта Мария?

— Не зная със сигурност, но предполагам, че е глобален — каза лейтенантът.

— Прилича ли на станция за подобни предавания? Достатъчно високи ли са антените?

— О, да, сър. Антените са внушителна гледка. Мисля, че тя е част от редовната комуникационна система, покриваща Тихоокеанската зона, но не зная това съвсем сигурно. Аз посещавах само свързочната школа.

— Никога ли не сте се свързвали директно с тази станция от някой кораб, на който сте служили?

— Не, сър. Ние осъществявахме радиовръзки на други честоти.

Известно време обсъждаха методите за радиовръзка.

— Ако се окаже, че е Санта Мария — каза накрая Дуайт, — мисля, че ще можем да го изследваме без особена трудност. — Той погледна картата, която беше вече подробно изучавал, за да се увери още веднъж в правилността на думите си. — Непосредствено около острова дълбочината на водата е четиридесет фута. Може би ще успеем да се придвижим до пристана. За всеки случай имаме и гумена лодка. Ако нивото на радиацията позволява, ще можем да изпратим за кратко офицер на брега, в защитен костюм, разбира се.

— За мен ще бъде чест, ако ми възложите тази задача — каза лейтенантът. — Мисля, че познавам доста добре пътя към съоръженията.

Те оставиха въпроса открит и продължиха с разглеждането на ефекта на Йоргенсън. Уточниха научните наблюдения, необходими, за да бъде той потвърден или отхвърлен.

Дуайт имаше среща с Мойра Дейвидсън за обяд след конференцията. Тя беше избрала един малък ресторант в града и той пристигна преди нея. Мойра влезе с кожено куфарче.

Той я поздрави и й предложи да пийне нещо преди обяда. Тя избра бренди и сода.

— Двойно ли? — запита Дуайт, когато сервитьорът застана до тях.

— Малко — отвърна Мойра.

Той кимна към сервитьора, без да каже нищо. Погледна към коженото куфарче.

— Пазарувала ли си?

— Да пазарувам! — рече тя възмутено. — Аз! Чак пък такава порядъчност!

— Извинявай. Отиваш ли някъде?

— Не — каза тя, като се наслаждаваше на любопитството му. — Давам ти право на три предположения, за да познаеш какво има вътре.

— Бренди — опита той.

— Не. Аз си го нося вътре в мен.

Дуайт помисли малко.

— Нож. Имаш намерение да изрежеш една от ония религиозни картини покрай рамката й, да я изнесеш и я окачиш в тоалетната.

— Не. Още едно.

— Плетка.

— Не плета. Не съм по спокойните занимания. Би трябвало да си го разбрал вече.

Донесоха напитките.

— Е, добре — рече той, — ти печелиш. Какво има вътре?

Мойра вдигна капака на куфарчето. В него имаше бележник, молив и учебник по стенография.

Дуайт се втренчи в трите неща.

— Виж ти — възкликна той, — да не би да учиш стенография?

— Какво лошо има в това? Веднъж ти самият каза, че трябвало да го направя.

Той смътно си спомни какво й беше казал веднъж между другото.

— Да не би да ходиш на курсове?

— Всяка сутрин. В девет и половина съм на Ръсъл Стрийт. Представяш ли си — аз в девет и половина! Ставам преди седем!

Той се ухили.

— Виж, това е лошо. Защо си се захванала?

— За да правя нещо. До гуша ми дойде да бранувам тор.

— От колко време се занимаваш?

— От три дни. Много съм добра. Мога всичко да превърна на завъртулки.

— А после можеш ли да си ги разчетеш?

— Още не — призна си тя и отпи от брендито. — Не съм напреднала толкова.

— Учиш ли машинопис?

— И счетоводство. Всичко заедно.

Дуайт я погледна в почуда.

— Като завършиш, от тебе ще излезе страшна секретарка.

— Да, догодина. Догодина ще мога да си намеря добра работа.

— Има ли много хора в курса. Сигурно посещаваш някакво училище или нещо такова?

— Много повече, отколкото предполагах. Някъде половината от обикновената бройка. Веднага след войната почти нямало ученици и много от преподавателите били уволнени. Сега броят на учениците непрекъснато се увеличава и се налага наново да ги назначат.

— Малко ли са курсистите?

— Повечето са под двадесет години. Сред тях се чувствам като баба. Предполагам, че на техните им е омръзнало да ги гледат все из къщи и са ги накарали да работят. — Мойра замълча. — Същото е и в университета. Сега има много повече новопостъпили, отколкото преди няколко месеца.

— Никога не съм очаквал, че ще се получи така — отбеляза Дуайт.

— Скучно е да се затвориш вкъщи — каза Мойра. — В университета те се срещат с приятели.

Той й предложи още по едно питие, но тя отказа и се преместиха в ресторанта.

— Чу ли за Джон Осбърн и неговата кола? — попита Мойра.

Дуайт се засмя.

— Разбира се. Той ми я показа. Май че я показва на всеки, който се съгласи да отиде. Страшно хубава кола.

— Съвсем е откачил — каза тя. — Ще се убие с нея.

Дуайт отпи от студеното консоме.

— И какво от това? Стига да не се убие, преди да тръгнем на това плаване. Човекът се забавлява.

— Кога тръгвате?

— Предполагам, че ще заминем след около седмица.

— Много опасно ли ще бъде? — попита тя тихо.

Настъпи кратко мълчание.

— Не, защо? Какво те накара да си го помислиш?

— Вчера говорих с Мери Холмс по телефона. Тя ми изглеждаше разтревожена от нещо, което Питър й е казал.

— Относно плаването?

— Не точно. Поне аз не мисля така. По-скоро е направил нещо като завещание или кой знае какво.

— Че това не е лошо — отбеляза той. — Всеки е длъжен да го направи, поне всеки женен мъж.

Сервираха печеното.

— Кажи ми, опасно ли е? — попита тя отново.

Той поклати глава.

— Плаването е доста дълго. Няма да ни има почти два месеца и приблизително половината от това време ще бъдем потопени. Но няма да е по-опасно от всяка друга операция в северни води. — Той помълча. — Винаги е малко рисковано да се движиш в район, където може да е имало ядрена експлозия. Особено под водата. Не знаеш на какво ще се натъкнеш. Има големи промени в океанското дъно. Можеш да се удариш в някой потънал кораб, за който и не подозираш, че е там. Налага се да се движиш много внимателно. Но не, не бих го нарекъл опасно.

— Върни се жив и здрав, Дуайт — каза тихо Мойра.

Той се засмя.

— Разбира се, че ще се върнем живи и здрави. Така ни е наредено. Адмиралът си иска подводницата обратно на всяка цена.

Мойра се облегна назад и се засмя.

— Ти си невъзможен! Щом се разчувствам, ти просто — ти просто ме унищожаваш, сякаш пукаш детски балон.

— Мисля, че не съм сантиментален тип. Точно така казваше и Шеърън.

— Така ли?

— Разбира се. Тя много ми се сърди.

— Не мога да кажа, че съм изненадана — забеляза Мойра. — Съчувствам й.

Привършиха обяда, излязоха от ресторанта и тръгнаха към националната галерия, за да видят изложбата на картини с религиозни сюжети. Всички бяха маслени платна, повечето в модернистичен стил. Обиколиха залата, разглеждайки четиридесетте картини — момичето с интерес, морският офицер с откровено неразбиране. Никой от двамата нямаше кой знае какво да каже за зелените разпятия или за розовите рождества; петте или шестте картини, третиращи войната от религиозна гледна точка, предизвикаха спор помежду им. Спряха се пред картината, спечелила наградата — скърбящият Христос на фона на разрушен огромен град.

— Мисля, че в това има нещо — каза тя. — Веднъж май ще се съглася с журито.

— Не мога да го гледам — отвърна Дуайт.

— Какво не ти харесва?

Той се взря в картината.

— Всичко. За мен тя не отговаря на истината. Ни един пилот, който е с всичкия си, не би летял толкова ниско, когато наоколо избухват термоядрени бомби. Та той би изгорял.

— Но композицията е интересна и цветовете са добре съчетани.

— О, разбира се. Обаче сюжетът не струва.

— В какъв смисъл?

— Ако това е сградата на „Рейдио Корпорейшън ъв Америка“, той е нарисувал Бруклинския мост откъм остров Ню Джърси, а Емпайър Стейт Билдинг в средата на Сентрал парк.

Мойра погледна в каталога.

— Тук не се казва, че това е Ню Йорк.

— Където и да е, това е фалшиво. Не би могло да изглежда така. — Дуайт замълча. — Прекалено е драматично. — Той се извърна и се огледа с отвращение. — Нищо не ми харесва тук.

— А религиозната гледна точка? — попита тя. Струваше й се странно, понеже той ходеше често на църква, и тя беше се надявала, че изложбата ще го заинтригува.

Дуайт я хвана за ръка.

— Аз не съм религиозен. Вината е в мен, а не в художниците. Те виждат нещата различно.

Престанаха да говорят за изложбата.

— Интересуваш ли се от живопис? — попита Мойра. — Или те отегчава?

— Не ме отегчава. Харесва ми, когато прелива от цветове и не е направена, за да те поучава. Има художник на име Реноар, нали?

— Тук имат няколко картини от Реноар. Искаш ли да ги видиш?

Намериха залата за френско изкуство и той постоя известно време пред една картина с река и сенчеста улица покрай нея, с бели къщи и магазини — много пъстра, съвсем във френски стил.

— Ето такива картини ми харесват. Мога да ги гледам безкрайно.

Вървяха из залите, разговаряха непринудено и разглеждаха картините. После Мойра трябваше да си тръгне: майка й не беше добре и тя беше обещала да се прибере навреме, за да приготви чая. Той я придружи до гарата с трамвая.

В навалицата на входа момичето се обърна към него:

— Благодаря за обяда и за следобеда. Надявам се, че останалите картини компенсираха религиозните сюжети.

Дуайт се засмя.

— Точно така. Иска ми се да се върна отново там и да ги видя още веднъж. Но що се отнася до религията, тя просто не е по вкуса ми.

— Но ти ходиш редовно на църква.

— Това е нещо различно.

Не можеше да спори повече с него и то сред тълпата.

— Ще можем ли да се видим пак, преди да заминеш?

— През деня ще съм зает. Бихме могли да отидем една вечер на кино, но ще трябва да побързаме. Отплаваме веднага, щом завърши ремонтът, а засега всичко върви много добре.

Уговориха се да се срещнат, за да вечерят заедно във вторник, тя му помаха за довиждане и изчезна в тълпата. Нямаше нищо спешно, за което да се връща на доковете, а до затварянето на магазините оставаше още час. Той отново излезе на улицата и тръгна по тротоарите, като гледаше витрините. Скоро стигна до един спортен магазин, поколеба се за миг и влезе.

На щанда за рибарски принадлежности се обърна към продавача:

— Искам спининг, въдичарски прът, макара и найлоново влакно.

— Разбира се, сър — каза продавачът. — За вас ли?

Американецът поклати глава.

— За подарък на момче, десетгодишно — каза той. — Това ще е първата му въдица. Искам нещо качествено, но малко и леко. Имате ли от фибростъкло?

Продавачът поклати глава.

— В момента нямаме. — Той сне една въдица от лавицата. — Ето ви една много хубава, малка въдица от стомана.

— Дали няма да ръждяса от морската вода? Момчето живее край морето, а вие знаете какви са децата.

— Уверявам ви, че няма — каза продавачът. — Купуват ги много за морски риболов. — Той се пресегна за макари, докато Дуайт разглеждаше въдицата. — За морски риболов имаме от тези пластмасови макари. Мога да ви предложа също и тези спинингови макари от неръждаема стомана. По-добри са, разбира се, но са доста по-скъпи.

Дуайт ги огледа.

— Ще взема от стоманените.

Американецът избра влакно и продавачът зави трите неща.

— Чудесен подарък за момче — отбеляза той.

— Разбира се — рече Дуайт. — Много ще му се зарадва.

Той плати, взе пакета и тръгна към щандовете за детски велосипеди и тротинетки. Попита момичето зад щанда.

— Имате ли пого?

— Пого ли? Едва ли. Ще попитам управителя.

Управителят дойде при него.

— Съжалявам, свършили сме ги. Напоследък нямаше голямо търсене, последната продадохме само преди няколко дни.

— Ще получавате ли пак?

— Изпратих поръчка за една дузина. Не зная кога ще пристигнат. Знаете, че нещата малко се объркаха. Сигурно го искате за подарък?

Командирът кимна.

— Исках го за едно малко шестгодишно момиченце.

— Вижте тези тротинетки. Те са хубав подарък за момиченце на тази възраст.

Дуайт поклати глава.

— Тя си има.

— Имаме също и детски велосипеди.

Бяха неугледни и неудобни за пренасяне, но той премълча.

— Не, ще ми се да взема пого. Смятам да пообиколя магазините наоколо и ако не мога да намеря, може би ще се върна обратно тук.

— Опитайте в „Макфейлс“ — каза мъжът услужливо. — Може да е останало някое.

Дуайт излезе и провери в „Макфейлс“, но там също нямаха пого. Опита в още един магазин със същия резултат — изглежда се бяха изчерпали. А колкото повече пречки изникваха, толкова повече му се искаше да купи на дъщеря си само пого и нищо друго. Той се помота по Колинс Стрийт в търсене на друг магазин за детски играчки, но скоро се озова извън този район, в център за по-луксозни стоки.

Малко преди да затворят магазините, спря пред бижутерийна витрина. Магазинът очевидно беше на ниво; той постоя известно време пред витрината. Смарагдите и диамантите бяха най-подходящи. Смарагдите великолепно отиваха на тъмната й коса.

Влезе в магазина.

— Може ли да видя една гривна — каза той на младежа в редингот. — Със смарагди и диаманти… Във всеки случай — смарагди. Дамата е мургава, обича да носи зелено. Имате ли нещо такова?

Мъжът отиде до сейфа и се върна с три гривни, поставени върху черна кадифена възглавничка.

— Вижте тези, сър. Каква цена имате предвид?

— Не зная — рече командирът. — Искам хубава гривна.

Продавачът избра една.

— Тази е четиридесет гвинеи, а тази е шестдесет и пет. Смятам, че са много красиви.

— А тази?

Мъжът я вдигна.

— Тази е много по-скъпа, сър. Прекрасна изработка. — Той погледна етикетчето. — Струва двеста двадесет и пет гвинеи.

Гривната грееше върху черното кадифе. Дуайт я взе и я разгледа. Мъжът беше казал истината — действително прекрасна изработка. Шеърън нямаше нищо подобно в кутията си за бижута. Беше сигурен, че ще я хареса.

— Каква е изработката — английска или австралийска?

Мъжът поклати глава.

— Първоначално е купена от „Картие“ в Париж. При нас попадна от наследството на една дама от Турак. Както виждате, гривната е съвсем запазена. Обикновено закопчалката се нуждае от поправка, но при тази няма нужда дори от това. В чудесно състояние е.

Дуайт си представи как тя щеше да се зарадва.

— Ще я взема. Ще платя с чек. Ще се отбия да я взема утре или вдругиден.

Написа чека и взе разписката. Вече беше си тръгнал, когато се спря и се обърна към мъжа:

— А знаете ли къде мога да купя пого, подарък за малко момиченце? Като че ли са станали дефицитни.

— Едва ли ще мога да ви помогна — каза мъжът. — Най-добре да обиколите всички магазини за играчки.

Вече затваряха магазините и тази вечер нямаше време за повече търсене. Той отнесе пакета със себе си в Уилямстаун и когато стигна до самолетоносача, слезе в подводницата и го постави зад койката си в каютата, където никой нямаше да го забележи. След два дни взе гривната и също я отнесе в подводницата, за да я заключи в стоманения сейф, където държеше поверителните документи.

Същия ден някоя си госпожа Хектър Фрейзър занесе една счупена сребърна каничка за сметана в бижутерийния магазин, за да запоят дръжката. Докато се разхождаше по улиците следобеда, тя неочаквано срещна Мойра Дейвидсън, която познаваше от дете. Спря и попита как е майка й. После каза:

— Миличка, ти познаваш онзи американец, капитан Тауърс, нали?

— Да. Доста добре — отвърна момичето. — Гостува ни за почивните дни.

— Как мислиш, дали не е луд? Май всички американци са луди. Не знам.

Момичето се усмихна.

— Сигурно не е по-луд от всички нас през тия дни. Какво е направил?

— Искал да купи пого в „Саймъндс“.

Мойра изведнъж застана нащрек.

— Миличка, представи си, не другаде, а в „Саймъндс“! Като че ли там продават пого. Казват, че купил най-красивата гривна и платил баснословна цена за нея. Дали случайно не е за тебе?

— Не зная. Не е много в стила му.

— А, човек не знае какво може да очаква от тези мъже. Вероятно някой ден ще те изненада с нея.

— А какво станало с погото?

— Ами като купил гривната, той попитал господин Томпсън, оня русия, хубавичкия младеж — та го попитал дали не знае къде би могъл да купи пого. Казал, че го иска за подарък на малко момиченце.

— Какво лошо има в това? — тихо попита госпожица Дейвидсън. — Наистина е много хубав подарък за малко момиченце.

— Сигурно е така. Но ми се стори смешно, че капитан на подводница иска да купи такова нещо. И то не другаде, а в „Саймъндс“.

— Вероятно ухажва богата вдовица с малко момиченце. Гривната за майката, а погото за дъщерята. Какво лошо има в това?

— Нищо — рече госпожа Фрейзър, — само дето всички ние си мислехме, че ухажва теб.

— Точно тук сте сгрешили — каза спокойно момичето. — Не той мене, а аз него ухажвам. Трябва да вървя. Много се радвам, че ви видях. Ще предам на мама.

Мойра се отдалечи надолу по улицата, но историята с погото се въртеше в ума й. Този следобед тя стигна дотам, че се захвана да проучва пазара и скоро откри, че търговията с пого много е западнала. Ако Дуайт държеше на него, явно щеше да има сериозни трудности.

Разбира се, напоследък всички бяха откачили по малко: Питър и Мери с тяхната градина, баща й с плановете си за стопанството, Джон Осбърн със състезателната си кола, сър Дъглас Фрауд с клубния портвайн, а сега и Дуайт Тауърс с неговото пого. Вероятно и тя самата — с Дуайт Тауърс. Всеки си имаше някаква чудатост, граничеща с лудостта, плод на времената, в които живееха.

Искаше да му помогне, наистина искаше да му помогне, но разбираше, че трябва да подходи много внимателно. Щом се прибра вечерта вкъщи, отиде в килера, измъкна старото си пого и изтри с парцал мръсотията по него. Дървената дръжка можеше да се изглади с шкурка, да се лакира отново от някой добър майстор и да заприлича на нова въпреки тъмните петна от влагата. Ръждата обаче беше разяла дълбоко металните части и особено едната метална стъпка. С колкото и боя да се намажеше, тази част не би могла да изглежда като нова, а собственото й детство беше все още достатъчно близко, та мисълта за употребявана играчка да не породи у нея отвращение. Това не беше изход.

Срещна се с него във вторник вечерта преди киното, както се бяха уговорили. По време на вечерята го попита как вървят работите на подводницата.

— Общо взето, добре — каза й той. — Инсталират втора кислородна регенеративна установка, която ще работи паралелно с другата. Вероятно тази работа ще приключи до утре вечер, а после ще го изпробваме в четвъртък. Може да заминем към края на седмицата.

— Много ли е важен този апарат?

Дуайт се усмихна.

— Ще се наложи да плаваме потопени доста време. Не ми се ще да остана без въздух и да бъда принуден да изляза на повърхността в радиоактивна зона или пък да се задуша.

— Значи, това е някакво резервно устройство?

— Имахме късмет, че го намерихме. Откриха го в складовете във Фримантъл.

Тази вечер той беше разсеян. Към нея беше мил и внимателен, но през цялото време тя чувстваше, че той си мисли за други неща. Няколко пъти по време на вечерята Мойра се опита да го разсее, но не успя. Същото беше и в киносалона: даваше вид, че се забавлява, за да не развали вечерта й, но всъщност липсваше живец. Тя се успокояваше, че не би могла да очаква друго преди такова плаване.

След прожекцията повървяха по празните улици към гарата. Като наближиха, Мойра се спря в тъмния вход на един безистен, където можеха да поговорят спокойно.

— Поспри за малко, Дуайт. Искам да те питам нещо.

— Разбира се — каза той любезно. — Кажи.

— Ти си разтревожен за нещо, нали?

— Нищо сериозно. Страхувам се, че бях лош компаньон тази вечер.

— Заради подводницата ли?

— Не, защо, мила? Казах ти, че няма нищо опасно. Просто задача като всяка друга.

— Тогава е заради погото, нали?

Дуайт я изгледа смаяно в полумрака.

— Ами ти как разбра?

Мойра тихичко се засмя.

— Имам си шпиони. Какво купи за малкия?

— Въдица. — Настъпи мълчание, а после той каза: — Сигурно ме смяташ за побъркан.

Мойра поклати глава.

— Не. Намери ли пого?

— Не. Изглежда, че навсякъде са се свършили.

— Зная. — Те помълчаха. — Аз огледах моето. Можеш да го вземеш, ако ти върши работа. Но е страшно старо и металните части са целите в ръжда. Все още работи, но се боя, че не става за подарък.

— Забелязах. Да не мислим повече за това, скъпа. Ако имам време, преди да отплаваме, ще дойда тук, за да видя какво друго може да се купи.

— Сигурна съм, че е възможно да се намери пого. Сигурно са ги произвеждали някъде тук в Мелбърн. Или поне в Австралия. Въпросът е да се намери навреме.

— Остави това. Беше просто хрумване. Не е толкова важно.

— Важно е. За мене е важно. — Тя вдигна глава. — Ще намеря, докато стане време да се върнеш. Дори ако трябва да го направя по поръчка. Сигурно няма да е точно това, което искаш, но съгласен ли си така?

— Страшно мило от твоя страна — каза капитанът с дрезгав глас. — Ще й кажа, че ти ще го донесеш.

— Точно така. Във всеки случай аз ще го нося, когато се срещнем отново.

— Може да ти се наложи да го носиш много далеч — каза той.

— Не се тревожи, Дуайт. Когато се срещнем, то ще е у мене.

В тъмния вход той я прегърна и я целуна.

— Това е за обещанието — прошепна й той — и за всичко останало. Шеърън няма да има нищо против. То е от нас двамата.