На брега

Седма глава

На другия ден след завръщането в Уилямстаун Питър Холмс се яви при първия заместник на командващия военноморските сили. Адмиралът му направи знак да седне.

— Снощи се срещнах с командир Тауърс за няколко минути — каза той. — Изглежда, че добре се разбирате с него, капитан-лейтенант Холмс.

— Радвам се да чуя това, сър.

— Да. Сега сигурно искате да узнаете какво ще стане с вашето назначение.

— В известен смисъл да… — каза нерешително Питър. — Да разбирам ли, че общото положение е непроменено? Искам да кажа, че ни остават само още два-три месеца.

Адмиралът кимна.

— Така изглежда. Последният път вие ми казахте, че предпочитате да бъдете на брега в тези последни месеци.

— Налага се. — Питър се поколеба. — Длъжен съм да помисля малко и за съпругата си.

— Разбира се — адмиралът предложи на младия мъж цигара и сам запали, — „Скорпиън“ отива на сух док, за ремонт на корпуса. Предполагам, че го знаете.

— Да, сър. Капитанът много настояваше за това. Тази сутрин бях в кабинета на втория заместник по този въпрос.

— Обикновено това отнема около три седмици. При сегашните условия може да отнеме и повече. Бихте ли желали да останете на кораба като офицер за свръзка, докато продължава работата? — Адмиралът замълча. — Командир Тауърс помоли да се продължи назначението ви.

— Ще мога ли да живея у дома, във Фолмаут? Нужни са ми около час и четиридесет и пет минути, за да стигна до доковете.

— По-добре се разберете по този въпрос с командир Тауърс. Не мисля, че той ще има някакви възражения. В момента на подводницата не предстоят други задачи. Разбрах, че пуска в отпуска по-голямата част от екипажа. Предполагам, че задълженията ви няма да бъдат много тежки, но ще му бъдете в помощ при работата на док.

— Нямам нищо против да продължа с него, сър, при условие че живея у дома. Но ако е предвидено друго плаване, ще помоля да ме смените. Не мога да приема друга задача на море. — Той се поколеба. — Трудно ми е да го кажа.

Адмиралът се усмихна.

— Всичко е наред, капитане. Ще имам това предвид. Обадете ми се, ако поискате да ви освободим. — Той стана, прекратявайки срещата. — Вкъщи всичко наред ли е?

— Наред е. Изглежда, с домакинството сега е по-трудно, отколкото когато тръгвах, жена ми едва се справя с грижите около бебето.

— Зная, че е така. И се боя, че няма да става по-лесно.

Тази сутрин Мойра Дейвидсън позвъни на Дуайт Тауърс в самолетоносача.

— Добър ден, Дуайт. Казаха ми, че трябва да те поздравя.

— Кой ти го каза?

— Мери Холмс.

— Можеш да ме поздравиш, ако искаш — каза той с усилие. — Но предпочитам да не го правиш.

— Добре — каза тя. — Няма. Как си, Дуайт? Добре ли си?

— Добре съм. Днес съм малко разстроен, но иначе съм добре. — В действителност всяко негово действие, откакто се бяха върнали при самолетоносача, му костваше усилия, спеше лошо и се чувстваше безкрайно уморен.

— Много ли си зает?

— Би следвало да съм. Но не зная — като че ли нищо не върви и колкото по на зле отива, толкова повече остава да се прави.

Това беше един Дуайт, различен от онзи, с когото беше свикнала.

— Говориш като болен — каза Мойра укорително.

— Не съм болен, миличка — каза той малко раздразнено. — Просто някои неща трябва да се свършат, а всички са в отпуска. Толкова дълго сме били в морето, че сме забравили какво е работа.

— Мисля, че и ти самият трябва да си вземеш малко отпуска. Можеш ли да дойдеш до Харкъуей?

Дуайт помисли за момент.

— Страшно мило от твоя страна. Засега не мога. Утре изпращаме „Скорпиън“ на сух док.

— Нека Питър Холмс свърши това вместо тебе.

— Не може, мила. Няма да се хареса на Чичо Сам.

Тя се въздържа да каже, че Чичо Сам няма и да разбере.

— Като свършиш с това, работата ще се поеме от хората на дока, нали?

— Я виж, ти си знаела много работи за военноморския флот.

— Знам, че зная. Аз съм красивата шпионка Мата Хари, фаталната жена, изтръгваща тайни от невинни морски офицери на чаша двойно бренди. Докът ще поеме работата, нали?

— Права си.

— Добре тогава, можеш да оставиш всичко друго на Питър Холмс и да излезеш в отпуска. По кое време ще я закарате на док?

— В десет часа утре сутринта. Вероятно ще свършим до обяд.

— Ела при нас в Харкъуей утре следобед. Там горе е страшен студ. Вятърът свири край къщата. През повечето време вали и не може да се излиза навън без гумени ботуши. Да се върви след вола и браните в пасищата е най-смразяващата работа, известна на човека или поне на жената. Ела да опиташ. След няколко дни, прекарани с нас, ти просто ще копнееш да се върнеш и да се затвориш в твоята подводница.

Дуайт се засмя.

— Ама ти наистина го представяш доста привлекателно.

— Знам. Ще дойдеш ли утре следобед?

Колко хубаво би било да се отпусне, да забрави тревогите си за ден-два.

— Мисля, че ще стане — каза той. — Ще трябва да уредя някои неща, но мисля, че ще успея.

Уговориха се да се срещнат на другия ден в четири часа следобед в хотел „Австралия“.

Още щом го зърна, видът му я разтревожи. Той я поздрави весело и изглеждаше щастлив, че я вижда, но под загара лицето му имаше жълтеникав оттенък и в моменти на разсеяност личеше, че е депресиран. Мойра се намръщи.

— Изглеждаш сдъвкан и изплют. Добре ли си? — Тя хвана ръката му и я подържа в своята. — Ти гориш. Имаш температура!

Дуайт издърпа ръката си.

— Нищо ми няма — каза той. — Какво ще пиеш?

— Ти ще изпиеш едно двойно уиски и около двадесет грама хинин. Във всеки случай поне едно двойно уиски. Аз ще се погрижа за хинина, като стигнем у дома. Трябва да си легнеш.

Приятно беше да се отпуснеш и да се оставиш да се грижат за тебе.

— За теб двойно бренди ли? — попита той.

— За мен — едно малко, двойното за тебе. Как не те е срам така да се занемариш! Вероятно ръсиш бацили навсякъде. Ходил ли си на лекар?

— Няма лекар в корабостроителницата. „Скорпиън“ е единственият кораб в експлоатация, а сега е на док. Освободили са последния военен лекар, докато сме били на плаване.

— Имаш температура, нали?

— Може би малко, сигурно съм понастинал.

— Много вероятно. Изпий това уиски, докато телефонирам на татко.

— За какво?

— Да ни посрещне на гарата с бричката. Казах им, че ще изкачим хълма пеша, но сега няма да ти позволя такова нещо. Може да умреш в ръцете ми и после ще трябва да давам обяснения пред следователя. Може дори да стане дипломатически въпрос.

— С кого, мила?

— Със Съединените щати. Не е много изгодно да убиваш главнокомандуващия военноморските сили на Съединените щати.

— Струва ми се, че сега аз съм Съединените щати — каза уморено Дуайт. — Възнамерявам да се кандидатирам за президент.

— Хубаво, обмисли го добре, докато отида да телефонирам у дома.

В малката телефонна кабина Мойра каза:

— Мисля, че е болен от грип, мамо. Първо на първо — страшно е уморен. Трябва да си легне веднага, щом се приберем у дома. Запали огън в неговата стая и сложи топла грейка в леглото. И още нещо, мамо, позвъни на доктор Флетчър и го помоли да намине тази вечер. Не мисля, че е нещо друго, освен грип, но все пак той е прекарал в радиоактивна зона над един месец и не е ходил на лекар, откакто се е върнал. Кажи на доктор Флетчър за кого става дума. Знаеш, че вече е твърде важна личност.

— С кой влак ще пътувате?

Тя погледна часовника на китката си.

— Ще хванем този в четири и четиридесет. Слушай, мамо, в бричката сигурно ще бъде страшно студено. Помоли татко да вземе няколко одеяла.

После се върна на бара.

— Свършвай уискито и да тръгваме. Трябва да хванем влака в четири и четиридесет.

Той тръгна покорно с нея. Няколко часа по-късно беше в спалнята за гости, огряна от силния огън в камината. Промъкна се в топлото легло, целият треперещ от леката треска. Лежеше там безкрайно благодарен, докато треската утихваше, щастлив, че може да се отпусне, да гледа тавана, да слуша трополенето на дъжда отвън. След малко скотовъдецът — неговият домакин — донесе горещо уиски с лимон и го попита какво иска за ядене, на което той отговори: „Нищо“.

Към осем часа навън в дъжда се чу конски тропот и гласове. След малко влезе лекарят. Беше свалил мокрото си палто, но дългите му бричове и ботушите му за езда бяха потъмнели от дъжда и изпускаха пара, докато стоеше край огъня. Беше тридесет и пет, четиридесетгодишен мъж, приятен и компетентен.

— Вижте какво, докторе — каза пациентът, — наистина съжалявам, че са ви повикали в такава нощ. Не е нещо, което да не мине, след като полежа ден-два.

Лекарят се усмихна.

— Радвам се, че мога да се запозная с вас — каза той. Хвана китката на американеца и измери пулса му. — Разбрах, че сте били в радиоактивна зона.

— Да, защо? Не сме били изложени на радиацията.

— През цялото ли време сте били в корпуса на подводницата?

— През цялото време. С нас пътуваше едно момче от Организацията на Британската общност за научно-технически изследвания, което всеки ден ни преглеждаше с гайгеров брояч. Не е това, докторе.

— Имали ли сте гадене или диария?

— Нищо подобно. Нито пък някой от екипажа на кораба.

Лекарят постави термометър в устата му и хвана ръката му, за да измери пулса. След малко издърпа термометъра.

— Сто и два градуса по Фаренхайт. По-добре да останете малко в леглото. Колко време сте били в морето?

— Петдесет и три дни.

— От тях колко под водата?

— Повече от половината.

— Много ли сте уморен?

Капитанът се замисли малко.

— Може би съм уморен — призна си той.

— И аз така мисля. По-добре да останете на легло, докато спадне тази температура, а после още един цял ден. Ще се отбия да ви видя отново след два дни. Смятам, че сте хванали грип — наоколо има много случаи. По-добре е да не се връщате на работа поне една седмица, след като се оправите, трябва да си вземете малко отпуска. Можете ли да го направите?

— Ще трябва да си помисля.

Поговориха малко за плаването и за положението в Сиатъл и Куинсланд. Накрая лекарят каза:

— Ще се отбия утре следобед, за да ви донеса някои неща, които е добре да вземате. Сега трябва да отида до Данденонг. Мой колега оперира в болницата, а аз слагам упойките. Ще взема лекарства оттам и ще се отбия на път за вкъщи.

— Сериозна операция ли ви предстои?

— Не е много страшна. Една жена с тумор в стомаха. Ще се почувства по-добре без него. Във всеки случай ще й се осигурят още няколко години ползотворен живот.

Лекарят излезе и Дуайт чу през прозореца как конят отскочи назад, когато ездачът се качи на седлото. Лекарят изруга. После се заслуша в заглъхващия тропот на копитата в дъжда, препускащи в тръс надолу по пътя. След малко вратата се отвори и влезе момичето.

— Е — каза Мойра, — май ще трябва да останеш и утре в леглото. — Тя отиде до огъня и хвърли няколко цепеници в него. — Докторът е много приятен човек, нали?

— Смахнат — каза командирът.

— Защо? Защото те кара да стоиш в леглото?

— Не затова. Ще оперира утре една жена в болницата, за да имала още няколко години ползотворен живот.

Мойра се засмя.

— Такъв си е. Не съм срещала друг толкова добросъвестен човек. — Тя замълча. — Татко има намерение да построи още един бент следващото лято. Известно време само говореше за това, но сега казва, че наистина ще го направи. Днес позвъни на едно момче, което има булдозер, и го пазари да дойде веднага щом земята поизсъхне.

— Кога ще стане това?

— Около Коледа. Наистина го боли да гледа как отива нахалост всичкият този дъжд. През лятото тук често има суша.

Мойра взе празната чаша от масата до леглото.

— Искаш ли още една топла напитка?

— Не сега, мила. Добре съм.

— Искаш ли нещо да хапнеш?

Дуайт поклати глава.

— Искаш ли още една топла грейка?

— Така ми е добре.

Мойра излезе, но след няколко минути се появи отново. Този път носеше дълъг книжен пакет в ръка, издут в единия край.

— Ще ти го оставя. Можеш да го гледаш цяла нощ.

Тя го постави в единия ъгъл на стаята, но Дуайт се надигна на лакът.

— Какво е това?

Мойра се засмя.

— Давам ти право на три предположения, за да познаеш, а ще свериш отговора сутринта.

— Искам сега да видя.

— Утре.

— Не, сега.

Тя взе пакета, отнесе го при него в леглото и застана настрани, като го гледаше как раздира хартията. Главнокомандуващият военноморските сили на Съединените щати е наистина само едно малко момче, помисли си тя.

Погото лежеше върху завивката, в ръцете му — блестящо и ново. Дървената дръжка беше ярко лакирана, металното стъпало искреше в червен емайл. На дръжката беше нарисувано с хубави букви ХЕЛЪН ТАУЪРС.

— Кажи — рече Дуайт с дрезгав глас, — нали е превъзходно! Никога не съм виждал такова, с името на него и въобще… Хелън страшно ще го хареса. — Той вдигна очи. — Къде го намери, мила?

— Открих къде ги правят. В Елстърнуик. Не ги произвеждат повече, но за мен направиха едно.

— Не зная какво да кажа — произнесе тихо той. — Сега имам за всеки по нещо.

Мойра събра разкъсаната амбалажна хартия.

— Всичко е наред — каза тя нехайно. — Удоволствието беше мое. Да го поставя ли в ъгъла?

— Не, остави ми го — рече Дуайт.

Тя кимна и тръгна към вратата.

— Ще изгася тази лампа горе. Не стой буден до много късно. Сигурен ли си, че не ти липсва нещо?

— Разбира се, мила. Сега имам всичко.

— Лека нощ.

Тя затвори вратата след себе си. Дуайт полежа известно време сред светлината от огъня, като си мислеше за Шеърън и за Хелън, за ярките летни дни и високите мачти на корабите в Мистик, за Хелън; подскачаща на погото по изчистения тротоар, с купчини сняг от двете страни, за това момиче и неговата доброта. Скоро се унесе в сън, с ръка върху погото.

На следващия ден Питър Холмс обядва заедно с Джон Осбърн във Военния клуб.

— Тази сутрин позвъних на кораба — каза ученият. — Исках да се свържа с Дуайт, за да му покажа черновата на доклада, преди да го дам за отпечатване. Казаха ми, че той е заминал на гости при родителите на Мойра в Харкъуей.

Питър кимна.

— Хванал е грип. Снощи Мойра позвъни да ми каже, че няма да го видя цяла седмица, а ако зависи от нея, може и по-дълго.

Ученият се разтревожи.

— Не мога да задържа доклада толкова дълго. Йоргенсън вече е подразбрал за нашите констатации и разправя, че не сме си свършили работата. До утре най-късно трябва да го дам на машинописка.

— Ако искаш, аз мога да го прегледам и ще се опитаме да се свържем със старши помощника на командира, макар че и той е в отпуска. Но Дуайт трябва да види доклада преди да го предадем. Защо не позвъниш на Мойра и не му го отнесеш в Харкъуей?

— Дали тя ще е там? Мислех, че всеки ден е в Мелбърн, учи стенография и машинопис.

— Не ставай смешен. Разбира се, че е там.

Ученият светна.

— Бих могъл да го отнеса още днес следобед с „Ферарито“.

— Бързо ще си свършиш горивото, ако го използваш за подобни пътувания. Имаш удобен влак.

— Това е служебна работа, военна задача — каза Джон Осбърн. — Имам право да поискам от военните запаси. — Той се наведе към Питър и понижи глас: — Нали знаеш самолетоносача „Сидни“? В една от цистерните му има около три хиляди галона от моята етерно-алкохолна смес. Използват я за самолетите с бутални двигатели при излитането им от палубата при пълно ускорение.

— Ти не бива да я докосваш! — каза Питър възмутен.

— Не бива ли? Това е военна задача, а ще има и други.

— Добре, добре, не ми обяснявай повече. Дали един „Морис Майнър“ няма да може да се движи с такова гориво?

— Ще трябва да си поиграеш с карбуратора и да повишиш налягането. Извади уплътнителя и прикрепи тънък меден лист. Струва си да опиташ.

— А не е ли опасно да караш твоята малка машина по пътищата?

— О, не — каза ученият. — Няма какво толкова да удариш освен някой трамвай. И хора, разбира се. Винаги си нося резервни свещи, защото цялата подгизва от масло, ако се кара под три хиляди.

— Какво става с нея, като я пуснеш на три хиляди оборота?

— Е, гледам да не я надувам толкова. Ще хвърчи със сто и дори малко повече. На първа скорост върви с четиридесет и пет при тези обороти. Тръгва малко рязко, разбира се, нужни са ти няколкостотин ярда чист път пред тебе. Обикновено я изтиквам по уличките до Елизабет Стрийт и изчаквам, докато се отвори пролука между трамваите.

Така и направи същия ден, веднага след обяда. Питър Холмс му помогна да я избутат. Джон мушна дипломатическото си куфарче с черновата на доклада долу до седалката и се вмъкна вътре, закопча предпазния колан и намести шлема си пред очите на възхитената тълпа.

— За бога, гледай да не убиеш някого — каза му тихо Питър.

— Така или иначе, всички ще са мъртви след няколко месеца — отвърна ученият. — Както и аз, както и ти. Но преди това ще се позабавлявам.

Премина един трамвай и той опита стартера, но студеният двигател отказа да включи. Дойде още един трамвай; когато и той отмина, дузина доброволни помагачи затикаха състезателната кола, докато моторът запали, и тя отхвръкна от ръцете им като ракета с пронизителен пукот от ауспуха, остро изсвирване на колелата, с миризма на изгоряла гума и с облак от пушек. „Ферарито“ нямаше клаксон и не се нуждаеше от него, тъй като човек можеше да чуе приближаването му от няколко мили. За Джон Осбърн по-важен беше фактът, че колата нямаше изобщо никакви фарове, а след пет часа се стъмваше. Ако трябваше да стигне до Харкъуей, да си свърши работата и да се върне обратно по светло, налагаше се да побърза.

Той задмина трамвая с петдесет мили в час, плъзна се към Лонсдейл Стрийт, намести се добре на седалката и се понесе през града с около седемдесет мили в час. Колите вече бяха рядкост и нямаше много проблеми по улиците на града, като се изключат трамваите; тълпите се разделяха, за да го пропуснат. Но в крайните квартали беше по-различно: децата бяха свикнали да играят по празните улици и изобщо не се сещаха да му направят път. На няколко пъти му се наложи да удря внезапно спирачките и да преминава с ревящ мотор на полуамбриране, изтръпнал при мисълта за възможна повреда, но скоро се утешаваше, че амбреажът е пригоден за подобни маневри на състезания.

Стигна до Харкъуей за двадесет и три минути, като се движеше средно със седемдесет и две мили в час, преодолявайки с лекота разстоянието, без нито веднъж да вдигне на най-висока скорост. Спря в чифлика — автомобилът се плъзна с рев покрай лехата с цветя и моторът заглъхна. Скотовъдецът, жена му и дъщеря му изскочиха вкупом да го гледат как разкопчава шлема си и как сковано се измъква.

— Дойдох да видя Дуайт Тауърс — каза той. — Казаха ми, че е тук.

— Той се опитва да поспи — каза Мойра укорително. — Колата ти е отвратителна, Джон. Колко вдига?

— Около двеста. Искам да го видя по работа. Нося тук нещо, което е необходимо да прочете, преди да бъде напечатано. Трябва да го препишат на машина най-късно утре.

— Е, добре, той едва ли още спи.

Тя го поведе към спалнята за гости. Дуайт беше буден и седеше в леглото.

— Предположих, че сте вие — каза той. — Още ли не сте убили някого?

— Още не — каза ученият. — Надявам се аз да бъда първият. Никак няма да ми хареса, ако се наложи да прекарам последните дни от живота си в затвора. Наситих се на такива изживявания през последните два месеца. — Той отвори дипломатическото куфарче и обясни за какво е дошъл.

Дуайт взе доклада и го изчете, като задаваше от време на време въпроси.

— Съжалявам, че не оставихме радиостанцията да действа, както си беше — каза той по едно време. — Може би щяхме пак да чуем старшина Суейн.

— Много отдалечена беше от него.

— Той имаше моторна лодка. Някой ден, след като се умори от риболова, може би щеше да отиде и да ни се обади.

— Не мисля, че щеше да издържи достатъчно дълго, за да го направи, сър. В най-добрия случай бих му дал три дни.

Капитанът кимна.

— Така или иначе, той едва ли щеше да иска да се занимава с такива работи. Аз самият не бих си направил труда, ако рибата кълве и ако това са последните му дни. — Той отново зачете, като задаваше въпроси. Накрая каза: — Добре. По-добре махнете този последен параграф за мен и подводницата.

— Предпочитам да го оставя, сър.

— А аз предпочитам да го махнете. Не обичам да се казват такива неща, когато става въпрос за обикновена операция, която влиза в моите задължения.

Ученият задраска с молива си абзаца.

— Както искате.

— Тук ли е „Ферарито“?

— С него дойдох.

— Ами да, аз ви чух. Мога ли да го видя през прозореца?

— Да. Тук, отпред е.

Капитанът стана от леглото и се изправи по пижама до прозореца.

— Страшна кола — каза той. — Какво ще правите с нея?

— Ще се състезавам. Не остава много време, така че откриват състезателния сезон по-рано от обикновено. Друг път започват през октомври, защото преди това пътищата са мокри. Макар че цяла зима организират малки състезания. Всъщност аз вече се състезавах два пъти с нея, преди да заминем.

Капитанът се върна в леглото си.

— Нима? Никога не съм се състезавал с такава кола. Дори не съм карал. Как е на състезание?

— Вдървяваш се от страх. А веднага щом свърши, ти се иска да отидеш и пак да опиташ.

— Преди занимавали ли сте се с такова нещо?

Ученият поклати глава.

— Никога не съм имал нито парите, нито времето. Но точно това съм искал да правя цял живот.

— По този начин ли смятате да свършите?

Настъпи мълчание.

— Така ми се иска — каза Джон Осбърн. — Предпочитам го пред смърт сред отвратителна мръсотия или пред онези хапчета. Единственият проблем е, че никак не ми се иска да смачкам „Ферарито“ — такава прекрасна изработка. Не вярвам, че ще мога да го направя нарочно.

Дуайт се засмя.

— Може би няма да ви се наложи да го правите нарочно, особено ако карате с двеста по мокри пътища.

— Е, да, същото си мислех и аз. Струва ми се, че отсега нататък ми е все едно кога ще се случи.

Капитанът кимна. После попита:

— Няма никакъв шанс приближаването на радиацията да се забави, никаква надежда, нали?

Джон Осбърн поклати глава.

— Абсолютно никаква. Няма ни най-малък признак, дори напротив — изглежда, че идва все по-бързо. Това вероятно се дължи на по-малката земна повърхност на юг след екватора. Като че ли сега набира ускорение по южните ширини. Изглежда, че ще стигне при нас в края на август.

Капитанът кимна.

— Е, хубаво е да се знае. За мен няма да е прекалено скоро.

— Ще излизате ли със „Скорпиън“ отново на море?

— Нямам заповед. Ще бъде готова за експлоатация в началото на юли. Възнамерявам да я оставя под австралийско командване до самия край. Дали ще ми остане достатъчно екипаж за обслужването й — това вече е друго нещо. Повечето от момчетата имат приятелки тук в Мелбърн, близо четвърт от тях се ожениха. Дали ще приемат още един курс, може само да се гадае. Струва ми се, че няма да приемат.

Настъпи пауза.

— Завиждам ви за това „Ферари“ — каза той тихо. — На мен не ми остава нищо друго, освен работата и тревогите.

— Не виждам смисъл — каза ученият. — Трябва да си вземете малко отпуска. Разгледайте Австралия.

Американецът се ухили.

— Не е останало много от нея за гледане.

— Вярно е. Останали са, разбира се, планинските части. Всички карат ски като луди горе на връх Булър и на Хотам. Карате ли ски?

— Преди често, но не съм карал от десет, ако не и повече години. Не ми се ще да си счупя крак и да бъда прикован на легло до края. — Той замълча. — Кажете — рече той, — няма ли пъстърва по тия планини?

Джон Осбърн кимна.

— Чудесно е за риболов.

— Има ли определен сезон, или може да се лови през цялата година?

— Костур може да се лови през цялата година в Ейлдън Уиър. Ловят го с въдици направо от лодките. А пъстърва може да се хваща по всички малки рекички там горе. — Той се усмихна леко. — Но сега е забранено. Сезонът се открива на първи септември.

Настъпи кратко мълчание.

— Май сезонът ще е твърде кратък — каза най-сетне Дуайт. — Наистина с удоволствие бих уловил някоя и друга пъстърва за ден-два, но от това, което казвате, следва, че точно по същото време ще сме вероятно доста заети.

— Няма да е от значение, ако тази година отидете две седмици по-рано.

— Не мога да направя подобно нещо — каза американецът сериозно. — В Щатите — да. Но когато човек е в чужда страна, смятам, че трябва да се придържа към нейните закони.

Времето течеше, Джон Осбърн нямаше фарове на „Ферарито“ и не можеше да кара по-бавно от петдесет мили в час. Той събра книжата си и ги сложи в дипломатическото куфарче, каза довиждане на Дуайт Тауърс, за да потегли обратно към града. Във всекидневната срещна Мойра.

— Как го намираш? — попита тя.

— Добре — каза ученият. — Само дето някаква муха е влязла в главата му.

Тя се намръщи леко; този път не беше погото.

— Какво искаш да кажеш?

— Иска, преди всички да си отидем, да полови пъстърва — каза братовчед й. — Но нямало да го направи, докато не открият сезона, а това ще стане чак на първи септември.

Тя постоя, без да каже нищо.

— Е, и какво от това? Той просто спазва закона. Повече, отколкото ти с тая отвратителна кола. Откъде вземаш бензин за нея?

— Не върви с бензин — отвърна той. — Върви с нещо от епруветка.

— И мирише на нещо такова — каза Мойра. Тя го наблюдаваше, докато той се намести на седалката и нагласи шлема си; двигателят се събуди със злобно пращене и колата се изстреля надолу по шосето, като остави след себе си дълбоки бразди от колелата в цветната леха.

Две седмици по-късно, точно в дванадесет и двадесет, господин Алън Сайкс влезе в малката зала за пушене на клуба „Пастъръл“, за да пийне нещо. Обяд не се сервираше до един часа, така че той беше първият в залата. Почерпи се с джин и докато стоеше сам, обмисляше как да разреши проблема си. Господин Сайкс беше директор на Ловно-рибарски съюз, човек, който обичаше да ръководи работата въз основа на разумна система от методи, независимо от политическата изгода. Смутното време бе нарушило привичния ред, което го изпълваше с тревога.

В залата влезе сър Дъглас Фрауд. Докато го наблюдаваше, господин Сайкс си помисли, че той върви много нестабилно и че червеното му лице е станало по-червено от всякога.

— Добър ден, Дъглас — каза той, — днес е мой ред.

— О, благодаря, благодаря — каза старецът. — Ще пийна с тебе испанско шери. — Той си наля с трепереща ръка. — Знаеш ли — каза той, — тия от комитета по вината съвсем са се побъркали. Имаме над четиристотин бутилки великолепно сухо шери — „Руй де Лопес“ от 1947 г., а те като че ли се готвят да го оставят да си стои там по избите. Разправят, че членовете не щат да го пият поради цената. Казах им: „Раздайте го, ако не можете да го продадете. Но не го оставяйте там.“ Така че сега е на същата цена като австралийското. — Той замълча. — Нека да ти налея една чашка, Алън. Великолепен аромат!

— Ще изпия едно шери по-късно. Кажи ми, не спомена ли веднъж, че Бил Дейвидсън е твой роднина?

Старецът кимна неуверено.

— Роднина или по-право — сродник. Сродник, струва ми се. Неговата майка е омъжена за мой… омъжена за мой… Не, забравил съм. Като че ли не помня вече така, както преди.

— Познаваш ли дъщеря му Мойра?

— Хубаво момиче, но много пие. Все пак предпочитала бренди, както ми казаха, а това има значение.

— Тя ми създава неприятности.

— Така ли?

— Била при министъра и той я изпратил с бележка при мене. Иска от нас тази година да открием по-рано сезона за риболов на пъстърва. Иначе никой нямало да улови нито една. Министърът смята, че това било разумно. Сигурно си прави сметката за следващите избори.

— Да се открие сезонът на пъстървите по-рано? Искаш да кажеш преди първи септември?

— Такова е положението.

— Отвратително положение, ако мога така да се изразя. Рибата няма да е хвърлила докрай хайвера си, а дори да го е хвърлила, ще е в много лошо състояние. Може да се провали риболова за години напред, ако се направи такова нещо. Кога иска той да се открие сезонът?

— Предлага на 10 август. — Той замълча. — Само онова момиче, твоята родственица, е в дъното на цялата работа. Не вярвам, че някога би му хрумнало подобно нещо, ако не беше тя.

— Мисля, че предложението е ужасно. Съвсем безотговорно. Вече наистина не зная накъде е тръгнал светът…

Тъй като членовете на клуба влизаха в залата един след друг, разискванията продължиха и в дискусията се включваха все повече хора. Господин Сайкс откри, че мнозинството са за промяна на датата.

— Така или иначе — обади се един, — хората ще тръгнат на риболов през август, ако могат да стигнат дотам и ако времето е хубаво, независимо дали на вас ви харесва, или не. А вие не можете нито да ги глобите, нито да ги изпратите в затвора, защото няма да има време да се заведе дело. По-добре сами да определим една разумна дата. Разбира се — добави той добросъвестно, — изключението важи само за тази година.

— Смятам, че идеята е много добра — отбеляза един изтъкнат хирург. — Ако рибата не струва, не е задължително да я вземате. Винаги можем да я пуснем обратно във водата. Може да е малко рано и да не кълве на изкуствена муха — тогава ще трябва да използваме спининг. Но, така или иначе, аз съм „за“. Когато си тръгна завинаги, бих искал да е слънчев ден на брега на Делатайт и да държа въдица в ръка.

— Като оня моряк, дето избягал от американската подводница — обади се някой.

— Да, точно така. Онзи приятел е имал чудесно хрумване.

След като сондира най-влиятелните мнения в столицата, господин Сайкс се върна в кабинета си с облекчена съвест, позвъни на министъра и още същия следобед състави съобщение, което да бъде излъчено по радиото, за да влезе в сила една от онези бързи промени в политиката — лесни за прокарване в такава малка, високообразована страна, — промени, много характерни за Австралия, чрез които се посрещаха нуждите на времето. Дуайт Тауърс го чу същата вечер в ехтящата, празна каюткомпания на австралийския кораб „Сидни“, учуди се, но не го свърза ни най-малко с разговора си отпреди няколко дни с учения. Веднага започна да си мечтае как ще изпита въдицата на Дуайт младши. Най-голямата трудност щеше да бъде транспортът, но трудностите съществуваха, за да бъдат преодолявани от главнокомандуващия военноморските сили на Съединените щати.

Малко след средата на зимата напрежението спадна. От началото на юли, когато бяха засегнати Броукън Хил и Пърт, малко хора в Мелбърн се престараваха в работата си. Електроснабдяването не беше прекъснато, както и снабдяването с основни хранителни продукти; дърва за камините и някои по-луксозни неща се намираха много трудно, но хората и без това нямаха какво друго да правят. От седмица на седмица населението ставаше забележимо по-трезво. Все още се правеха буйни празненства, все още в канавките спяха пияни, но вече далеч по-малко, отколкото по-рано. И като предвестници на идващата пролет по запустелите пътища започнаха да се появяват един по един автомобили.

Първоначално беше трудно да се каже откъде идваха или откъде намираха бензин, тъй като всеки случай беше различен. Хазяинът на Питър Холмс се появи един ден с Хоулдън, за да прибере цепениците за горене от отсечените дървета, обяснявайки неловко, че бил си запазил от скъпоценната течност за почистване на дрехи. Някакъв братовчед от Австралийските кралски военновъздушни сили им дойде на гости от летището Лейвъртън с „Ем Джи“, като каза, че бил запазил бензин, но че е безсмислено да го пази повече: глупаво обяснение, защото Бил никога нищо не пестеше. Един инженер, който работеше в рафинериите на „Шел“ в Корио, каза, че е успял да си купи малко бензин на черна борса във Фитцрой, но с пълно право отказваше да назове името на мошеника, който му го беше продал. Като гъба, стисната от юмрука на обстоятелствата, Австралия започна да пуска по малко петрол и след няколко седмици, към август, капките потекоха в тънка струйка.

Един ден и Питър Холмс взе бидон и отиде в Мелбърн при Джон Осбърн. Тази вечер двигателят на неговия „Морис Майнър“ забръмча за първи път от две години, бълвайки облаци черен пушек от ауспуха. Той спря мотора, извади дюзите и ги стесни с няколко удара на чука. После я изкара на пътя — Мери очарована до него, Дженифър на коленете и.

— Сякаш имаме за първи път кола! — възкликна тя. — Чудесно е, Питър! Мислиш ли, че ще можеш да вземеш още?

— Имаме си спестен бензин — каза й той. — Сложили сме си го настрана. Имаме още няколко тенекии, заровени в градината, но няма на никого да кажем колко.

— Дори на Мойра?

— Господи, не, разбира се. Най-малкото пък на нея. — Той замълча. — Сега гумите са проблем. Не зная какво ще правим с тях.

На следващия ден отиде в Уилямстаун и паркира „Мориса“ на кея пред входа на доковете, до фактически изоставения самолетоносач. Вечерта отново се върна у дома с колата.

Служебните му задължения в доковете бяха просто формалност. Ремонтът на подводницата вървеше много бавно и присъствието му беше необходимо не повече от два пъти седмично, което съвпадаше с нуждите на неговата малка кола. Дуайт Тауърс ходеше там почти всеки ден, обикновено сутрин, но той също вече беше моторизиран. Една сутрин командващият австралийските военноморски сили беше изпратил да го доведат и с безизразно лице беше заявил, че главнокомандуващият военноморските сили на Съединените щати трябва да има на разположение собствен транспорт, и на Дуайт беше зачислен сив „Шевролет“ с шофьор старши матроса Едгар. Той я използваше главно за да отскочи до клуба на обяд или да иде до Харкъуей, където караше вола и разхвърляше тор, а старши матросът насипваше силажа.

За повечето хора последните дни на юли бяха много приятни. Времето беше лошо за сезона, със силни ветрове и много дъжд, температурите бяха ниски — около четиридесет градуса по Фаренхайт, но мъжете и жените се освобождаваха от задръжките, които дълго ги бяха потискали. Пликът със седмичната заплата значеше все по-малко; ако човек отидеше в петък в завода, щеше вероятно да го получи, независимо дали е работил, или не, а щом веднъж го получеше, оказваше се, че нямаше за какво толкова да го използва. На касата в месарницата приемаха още пари, но не протестираха, ако някой е закъсал: стига да имаше месо, човек можеше да си вземе и така. Ако нямаше, просто се налагаше да потърси другаде, където е останало. Имаше на разположение цял ден.

По високите планини скиорите караха ски както през почивните дни, така и през седмицата. В своята малка градина Мери и Питър Холмс оформяха нови лехи и строяха ограда около зеленчуковата градина. Посадиха и една буйна лоза, която щеше да се вие по оградата. Никога преди не бяха имали толкова време за градинарство и не бяха постигали такива успехи.

— Красиво ще стане — каза тя доволно. — Ще имаме най-хубавата градина във Фолмаут.

В малките градски улички Джон Осбърн продължаваше да работи върху „Ферарито“ с помощта на групичката ентусиасти. Голямата награда на Австралия беше по това време най-голямото автомобилно състезание за Южното полукълбо и затова решиха да преместят датата на ралито от ноември на 17 август. Предишните години ралито се провеждаше в Мелбърн, в Албърт Парк, подобен на Сентрал Парк в Ню Йорк или Хайд Парк в Лондон. Организационният комитет искаше да се състезават за последен път в Албърт Парк, но трудностите се оказаха непреодолими. От самото начало беше станало ясно, че няма да достигат разпоредители и че не може да се осигури най-елементарна безопасност за сто и петдесет хилядната тълпа, която се очакваше да присъства. Никой не се тревожеше особено от вероятността някоя кола да излезе извън пистата и да убие няколко зрители или пък от перспективата да забранят използването на парка за състезания в бъдеще. Едва ли обаче щяха да съберат достатъчно разпоредители, които да държат тълпите извън пистата и далеч от профучаващите коли. Колкото и необичайни да бяха времената, малко от пилотите бяха готови да се врежат в тълпа от зрители със сто и двадесет мили в час. При такава скорост състезателните автомобили са неустойчиви и сблъскването дори с един човек би извадило колата от ралито. С истинско съжаление бе решено, че е непрактично да се проведе състезанието за Голямата награда на Австралия в Албърт Парк и че ралито трябва да се премести на пистата край Турадин.

Така на ралито щяха да присъстват само участниците: поради големите трудности с транспорта не можеше да се очаква, че много зрители ще излязат на четиридесет мили извън града, за да го наблюдават. Неочаквано се оказа, че броят на желаещите да участват е огромен. Като че ли всеки жител на щата Виктория и южната част на Нови Южен Уелс, който притежаваше достатъчно бърза кола — стара или нова, — се беше записал в последното състезание за Голямата награда на Австралия и броят на кандидатите достигна двеста и осемдесет. Толкова много коли не можеха да се състезават едновременно, трябваше да се даде предимство на по-бързите и затова в продължение на две недели преди големия ден се проведоха квалификационни състезания по класове. Те протичаха чрез теглене на жребий и на Джон Осбърн се падна да се състезава с едно трилитрово „Мазерати“ на водача Джери Колинс, няколко „Ягуара“, един „Тъндърбърд“, два „Бугати“, три „Бентли“ и с една ужасяваща комбинация от шаси на „Лотус“ с двигател на излязъл от строя самолет „Джипси Куин“ с мощност около триста конски сили и малка видимост напред, конструирана и карана от млад самолетен механик на име Сам Бейли, който минаваше за много бърз.

Поради отдалечеността от града, покрай трасето имаше малко хора. Дуайт Тауърс отиде дотам със служебния „Шевролет“, като по пътя взе Мойра Дейвидсън, Питър и Мери Холмс. Този ден имаше квалификационни състезания в пет класа, всяко от тях по петдесет мили, като се започваше с най-малките коли. Преди края на първото състезание организаторите поискаха незабавно от Мелбърн още две линейки, тъй като отпуснатите две бяха вече заети.

На всичкото отгоре пистата беше мокра от дъжд, макар че всъщност не валеше по време на самото рали. Шест „Лотуса“ се състезаваха с осем „Купъра“ и пет „Ем-Джита“, в едно от които пилотираше момиче — госпожица Фей Гордън. Пистата беше около три мили. Дълга права отсечка с ремонтните пунктове по средата и с лек наклон на края водеше до един ляв завой от сто и осемдесет градуса, който затваряше голямо водно пространство и затова го наричаха Езерния завой. После следваше Купата сено — десен завой от около 120 градуса, сравнително остър, а той водеше до Безопасната игла — много остър ляв завой с безразсъдна чупка на върха на едно хълмче, така че човек се изкачваше и веднага пак слизаше. В края на обратната права отсечка, която беше доста наклонена и бърза, имаше ляв завой, водещ надолу по стръмен хълм към друг много остър десен, наричан Пързалката. Оттам дълъг, бърз ляв завой водеше обратно към правата на финиша.

Още от старта на първото квалификационно състезание стана ясно, че ралито щеше да бъде необикновено. Надбягването започна с остро свистене, което подсказваше, че шофьорите нямат намерение да жалят двигателите, своите съперници или самите себе си. Като по чудо всички коли завършиха първата обиколка, но след това започнаха злополуките. Един „Ем-Джи“ се завъртя на Купата сено, изхвръкна от пистата и се понесе през ниския шубрак по неравната земя, далеч от състезателното трасе. Пилотът натисна педала, направи завой и без да спира, се върна отново на пътя. Един „Купър“, който идваше отзад, се отклони, за да избегне сблъсъка с „Ем-Джито“, завъртя се на мокрото шосе и беше ударен точно в средата от друг „Купър“, идващ отзад. Първият пилот беше убит на място, а двете коли се търколиха покрай пътя. Вторият пилот беше изхвърлен, очевидно със счупена ключица и вътрешни наранявания. Докато вземаше завоя при следващата обиколка, водачът на „Ем-Джито“ се учуди какво е предизвикало тази катастрофа.

При петата обиколка един „Лотус“ застигна Фей Гордън в края на правата отсечка пред финиша и се завъртя върху мокрия път при Езерния завой, на тридесет ярда пред нея. Друг „Лотус“ минаваше от дясната й страна. Единственото спасение за нея беше да извие вляво. Тя излезе от пистата с деветдесет и пет мили в час, прекоси тясната ивица земя пред езерото, с отчаяни усилия се опита да свие надясно, обратно към пистата, но колата се обърна в храстите и се претърколи във водата. Когато огромният облак пръски се утаи, видяха, че нейният „Ем-Джи“ е преобърнат на десет ярда от брега и задните гуми едва се подаваха на повърхността. Мина половин час, преди да успеят да изправят малката кола и да извадят тялото.

При тринадесетата обиколка три коли се удариха на Пързалката и се подпалиха. Двама от шофьорите бяха само леко ранени и успяха да измъкнат третия — с два счупени крака, — малко преди огънят да го е обгърнал. От деветнадесетте състезатели само седем стигнаха до финиша и първите двама бяха класирани за участие в Голямата награда.

Когато карираният флаг се спусна за победителя, Джон Осбърн запали цигара.

— Хубаво забавление — рече той. Неговото състезание беше последно за деня.

Питър каза замислено:

— Без съмнение всички се стремят към победа…

— Ами разбира се — каза ученият. — Така и трябва. Няма какво да губиш.

— Освен да смачкаш „Ферарито“.

Джон Осбърн кимна.

— Много жалко би било, ако се случи.

Започна да ръми ситен дъжд, който наново намокри пистата. Дуайт Тауърс стоеше малко настрани с Мойра.

— Влез в колата, мила — каза той. — Ще се намокриш.

Тя не се помръдна.

— Те не бива да продължават в този дъжд, нали? — попита тя. — Особено след всички тези злополуки.

— Не зная — каза той. — По-вероятно е да продължат. В края на краищата на всички им е все едно. Не е необходимо да се движат толкова бързо, че да се преобръщат. А ако чакат сух ден по това време на годината, ще им се наложи да почакат повече, отколкото им остава.

— Но това е ужасно — възпротиви се тя. — Двама убити и седем ранени само от първото квалификационно състезание. Не бива да продължават. Приличат на римски гладиатори…

Той постоя мълчалив под дъжда.

— Не е точно така — каза най-сетне. — Няма никаква публика. И не са принудени да го правят… — Той се огледа. — Като се изключат шофьорите и механиците, не смятам, че тук има повече от петстотин души. На входа пускаха без билети. Те го правят, защото им харесва, мила.

— Не вярвам.

Той се усмихна.

— Иди при Джон Осбърн и му предложи да оттегли „Ферарито“ от състезанието и да си отиде у дома. — Тя мълчеше. — Хайде, влез в колата и ще ти налея бренди със сода.

— Много мъничко, Дуайт — каза тя. — Не искам да съм пияна, докато гледам това.

Следващите две състезания завършиха с девет сблъсквания, четири случая за бърза помощ, но само един мъртъв — водачът на „Остин-Хийли“, оказал се най-отдолу под камарата от четири коли, сблъскали се при Безопасната игла. Дъждът беше отслабнал, но продължаваше да ръми, което съвсем не охлади духа на състезателите. Джон Осбърн беше оставил приятелите си преди последното рали и сега се намираше край пистата до старта, седеше във „Ферарито“ и го загряваше с механиците от парка. Малко след това той излезе от колата доволен и отиде да пуши заедно с няколко други шофьори. Дон Харисън, водачът на „Ягуара“, държеше в ръката си чаша уиски, а няколко бутилки с още чаши стояха върху един обърнат сандък до него. Предложи на Джон да пийне, но той отказа.

— Няма с какво да ви изненадам вас, фокусниците — каза ухилен. Въпреки че притежаваше вероятно най-бързата кола в този клас в сравнение с който и да е водач, той имаше най-малък опит. Отзад на „Ферарито“ бяха все още залепени три широки ивици — знак за млад шофьор. Инстинктът все още не му подсказваше кога колата ще се завърти. Всяко завъртане го заварваше неподготвен. Не знаеше, че по този мокър път всички състезатели бяха равностойни. Никой нямаше достатъчно опит в шофиране при такива условия и неговото съзнание за неопитност беше вероятно по-добра защита от тяхната самонадеяност.

Когато механиците изтикаха „Ферарито“ на старта, той видя, че е на втора линия, пред него — „Мазератито“, двата „Ягуара“ и „Джипси Лотусът“, до него — „Тъндърбърдът“. Джон се намести в седалката, пусна мотора да загрее, закопча предпазния колан и нагласи удобно шлема и очилата върху главата си. В ума му се въртеше: „Ето това е лобното ти място.“ По-добре, отколкото да повръща, докато пукне в ужасни мъки след по-малко от месец. По-добре да кара като луд и да си отиде, правейки онова, което иска. Какво удоволствие беше да държи кормилото, пукотът от ауспуха на „Ферарито“ беше музика за ушите. Той се обърна и се ухили на механиците с искрен възторг, а после съсредоточи погледа си върху стартера.

Щом се спусна флагчето, той стартира добре и профуча пред „Джипси Лотуса“, превключи на трета и остави след себе си „Тъндърбърда“. При Езерния завой беше по петите на двата „Ягуара“, но караше внимателно по мокрия път — трябваше да издържи седемнадесет обиколки. Имаше достатъчно време да рискува на последните пет. Той премина с „Ягуарите“ покрай Купата сено, по Безопасната игла и внимателно натисна педала по обратната синусоида. Очевидно не се престараваше, защото с ръмжене и пукот от дясната му страна премина „Джипси Лотусът“, като го изпръска с вода. Сам Бейли караше като луд.

Той намали малко, докато избърше очилата си, и продължи зад тях. „Джипси Лотусът“ се поднасяше ту на една, ту на друга страна, обуздаван единствено от необикновено бързите реакции на младия шофьор. Джон Осбърн предусещаше бедата, която се носеше около колата пред него като едва доловим дъх; по-добре да я следва на безопасно разстояние известно време и да види какво ще стане. Хвърли бърз поглед в огледалото: „Тъндърбърдът“ беше на петдесет ярда зад него заедно със задминаващия го „Мазерати“. Имаше време спокойно да мине Пързалката, но след това трябваше да настъпи газта.

При навлизането в правата отсечка към края на първата обиколка видя как „Джипси Лотусът“ настигна един от „Ягуарите“. Той премина покрай парковете със сто и шестдесет мили в час, като догонваше втория „Ягуар“. Сега се чувстваше по-сигурен с кола между него и „Джипси Лотуса“. Когато натисна спирачките пред Езерния завой, един поглед в огледалото му показа, че двете коли зад него доста са изостанали; ако продължеше така, би могъл да запази четвърта позиция за една-две обиколки, без да се изсилва на завоите.

Продължи така до шестата обиколка. „Джипси Лотусът“ вече водеше и първите четири коли застигаха един изостанал „Бентли“. Ускорявайки след Пързалката, Джон хвърли бърз поглед в огледалото и видя нещо, което приличаше на гигантско сблъскване. „Мазератито“ и „Бентлито“ бяха застанали напреко на пътя и „Тъндърбърдът“ летеше във въздуха. Не можа да види повече. Пред него, начело, „Джипси Лотусът“ се опитваше да задмине един изостанал „Бугати“, като комбинираше безразсъдните си криволичения при скорост сто и четиридесет мили в час с маневрите, необходими за задминаване, докато накрая се провали. Двата „Ягуара“ караха на благоразумно разстояние отзад.

Когато отново стигна до Пързалката, видя, че касапницата на ъгъла беше погълнала само две коли: „Тъндърбърдът“ лежеше преобърнат на петдесет ярда от пистата, а „Бентлито“ стоеше на пътя със смачкана задница сред огромна локва бензин. „Мазератито“ очевидно още се състезаваше. Той отмина, а когато влезе в осмата си обиколка, започна да вали доста силно. Време беше да натисне педала.

Така мислеха и другите водачи, тъй като на тази обиколка „Джипси Лотуса“ беше задминат от един „Ягуар“, който се възползва от очевидната нервност на Сам Бейли поради нестабилността на колата му при завоите. Сега и двамата водачи застигнаха едно „Бугати“ и веднага след това и едно „Бентли“. Вторият „Ягуар“ се канеше да ги задмине при Купата сено, а Джон Осбърн беше малко зад него. Всичко, което последва, се разви със страшна бързина. „Бугатито“ се завъртя на ъгъла и се удари с „Бентлито“, като го отпрати на пътя на идващия „Ягуар“ — колата се преобърна два пъти и легна на дясната си страна покрай шосето, без пилот. Джон Осбърн нямаше време да спре или да избегне сблъсъка: „Ферарито“ забърса „Бугатито“ при скорост около седемдесет мили в час и спря край пътя с изкривено предно колело.

Джон Осбърн беше силно уплашен, но не и ранен. Дон Харисън — водачът на „Ягуара“, онзи, който му беше предложил да пийнат преди ралито, умираше от многобройните си наранявания в храстите. Той беше изхвърлен от колата си, докато тя се преобръщаше, и бе прегазен от „Бентлито“. Ученият се поколеба за миг, но наоколо имаше достатъчно хора. Той завъртя стартера на „Ферарито“. Двигателят включи и колата тръгна, но изкривеното колело задираше под шасито. Той се оказа вън от борбата за Голямата награда и натъжен изчака, докато „Джипси Лотусът“ прелетя покрай него, после пресече пистата, за да види дали не може да помогне на умиращия шофьор.

Докато стоеше там безпомощен, „Джипси Лотусът“ мина отново.

Джон постоя под дъжда в продължение на няколко секунди, преди да му направи впечатление, че нямаше други коли между двете преминавания на „Джипси Лотуса“. Когато осъзна това, той се втурна към „Ферарито“. Ако в действителност беше останала само една кола той все още имаше шанс за участие в Голямата награда, стига да успееше да се добере до парка — там би могъл да смени колелото и да спечели второто място. Потегли бавно, като се бореше с кормилото, докато дъждът се стичаше по врата му, а „Джипси Лотусът“ премина за трети път. Гумата се спука при Пързалката, където шест коли се бяха струпали накуп; той продължи по бандажа и стигна до парка, когато „Лотусът“ го задмина за пореден път.

Механиците смениха колелото за около тридесет секунди, бързият преглед не разкри други сериозни повреди. Той потегли отново. Беше изостанал с няколко обиколки. В този момент един „Бугати“ се откъсна от хаоса около Пързалката и се върна на пистата. Тази кола обаче никога не бе представлявала особена заплаха и Джон Осбърн следваше маршрута внимателно, за да се класира втори в квалификационното състезание преди старта за Голямата награда. От единадесетте стартирали състезатели осем не успяха да завършат ралито, а трима шофьори бяха убити.

Джон насочи „Ферарито“ към старта и спря двигателя, докато механиците и приятелите се трупаха около него, за да го поздравят. Едва ги чуваше, пръстите му трепереха от стреса, резултат от преживяната уплаха и от отпускането след напрежението. В главата му имаше една-единствена мисъл: как да откара „Ферарито“ обратно в Мелбърн и да свали предницата — нещо не беше в ред с управлението, въпреки че бе съумял да завърши състезанието. Нещо беше огънато или счупено — в заключителните обиколки колата теглеше силно наляво.

Зад приятелите си, натрупали се около него, той забеляза обърнатия сандък, чашите и двете бутилки с уиски там, където Дон Харисън беше паркирал своя „Ягуар“.

— Господи — изрече той неопределено, — сега ще си пийна с Дон.

Измъкна се от колата и с нестабилни крачки се приближи до сандъка. Една от бутилките бе все още почти пълна. Той си наля една голяма доза с много малко вода и тогава видя Сам Бейли до „Джипси Лотуса“. Наля още една чаша и я отнесе на победителя, като едва си пробиваше път през тълпата.

— Пия за Дон — каза той. — Добре е и ти да пийнеш.

Младежът пое чашата, кимна и пи.

— Как се отърва? — попита той. — Видях те в мелето.

— Успях да се прибера за смяна на колелото — каза ученият с пресипнал глас. — Колата залита като пияно прасе. Като проклет „Джипси Лотус“.

— Моята кола си върви много добре — каза другият равнодушно. — Работата е в това, че не понася да я управляват. С „Ферарито“ ли ще се върнеш в града?

— Ако успея.

— На твое място бих задигнал транспортьора на Дон. Той няма нужда от него.

Ученият го изгледа изненадано.

— Ама това е идея… — Мъртвият състезател беше докарал своя „Ягуар“ с един стар камион, за да не наруши центровката от движението по пътя. Камионът стоеше недалеч от тях, изоставен върху площадката. — Ще трябва да видя, преди някой друг да се е сетил.

Джон Осбърн пресуши чашата, стрелна се обратно при колата си и запали с новата си идея своите ентусиазирани механици. Събраха още доброволци, изтикаха „Ферарито“ в каросерията по стоманената рампа и го завързаха с въжета. После той се огледа несигурно наоколо. Мина един разпоредител и Джон го спря.

— Има ли наоколо някой от екипа на Дон Харисън?

— Мисля, че всички са на мястото на катастрофата. Знам, че жена му е там.

Първоначално бе намислил да си тръгне с транспортьора, защото Дон и неговият „Ягуар“ никога повече нямаше да имат нужда от него. Но да изостави екипа и съпругата на загиналия без транспорт — това беше нещо друго.

Джон напусна площадката и тръгна надолу по пистата към Купата сено заедно с Еди Брукс — един от неговите механици. Под дъжда, около останките от катастрофиралите коли, той видя малка група, сред която стоеше и една жена. Смяташе да говори с механиците на Дон, но когато забеляза, че жената е със сухи очи, промени решението си и отиде да разговаря с нея.

— Аз съм пилотът на „Ферарито“ — каза той. — Много съжалявам, че това се случи, госпожо Харисън.

Тя наведе глава.

— Вие ги застигнахте и се блъснахте в тях, след като всичко беше вече свършило. Нямате никаква вина.

— Зная. Но все пак много съжалявам.

— Няма за какво вие да съжалявате — каза тя с усилие. — Той свърши, както беше искал. Никакви болести и всичко останало. Може би ако не беше пил това уиски… Не зная. Той свърши, както искаше. Вие негов приятел ли сте?

— Не съвсем. Той ми предложи да пийна преди ралито, но аз не поисках. Пих сега.

— Така ли? Е, добре сте направили. Дон щеше да се зарадва. Остана ли нещо?

Той се поколеба.

— Когато тръгвах от площадката, все още имаше. Сам Бейли изпи една чаша от него, и аз също. Може би момчетата са довършили бутилките.

Тя вдигна поглед към него.

— Кажете, какво искате? Колата му? Казват, че вече не струва.

Той погледна към останките от „Ягуара“.

— И на мене така ми изглежда. Но не, всъщност искам да натоваря колата си на неговия транспортьор, за да я върна в града. Управлението не е наред, но ще го оправя за Голямата награда.

— Вие се класирахте, нали? Е, добре, транспортьорът е на Дон, но той би предпочел да се използва за коли, които ще се състезават, а не за развалини. Добре, приятелю, вземете го.

Той беше малко изненадан.

— Къде да го върна?

— На мен не ми трябва. Вземете го.

Той помисли да предложи пари, но се отказа — времената вече бяха други.

— Благодаря — каза той. — За мен този транспортьор е много важен.

— Чудесно — отвърна тя. — Карайте и завоювайте Голямата награда… Нужни ли са ви някакви части от онова — тя посочи останките от „Ягуара“ — вземете и тях.

— Как ще се върнете в града? — попита той.

— Аз ли? Ще почакам и ще тръгна с Дон в линейката. Но казаха, че първо ще откарат ранените в болниците, така че вероятно ще се махнем от тук към полунощ.

Като че ли нямаше с какво да й помогне.

— Мога да взема някои от механиците.

Тя кимна и се обърна към един пълен, оплешивяващ мъж на около петдесет. Той изпрати две млади момчета да се върнат с Джон.

— Алфи ще остане с мен, за да уредим нещата тук — каза тя унило. — Вие продължавайте, господине, спечелете Голямата награда.

Той се дръпна настрана и говори с Еди Брукс, който стоеше в дъжда.

— Гумите са същия размер като нашите. Колелата са различни, но ако вземем също и главините… Онази „Мазерати“ катастрофира при Пързалката. Можем да огледаме и нея. Струва ми се, че някои части от предницата са като на нашата.

Те се върнаха при новопридобития транспортьор, закараха го обратно в здрача до Купата сено и се захванаха с вампирската си задача да свалят от мъртвите тела на катастрофиралите коли всичко, което би послужило на „Ферарито“. Когато свършиха, беше вече тъмно и те тръгнаха обратно в дъжда към Мелбърн.