На копието ти, любими! (Стихове и истории за мъртви мъже и любови)

Вечер се подаряват хризантеми,

а на обед кокичета.

Не се потапят във вино.

Те

не обичат.

Не се поставят в една и съща ваза —

не защото са различни

по цвят, мирис и големина.

А защото е невъзможно.

Хризантемите умират от слана —

кокичетата от сняг се раждат.

Какво му остава на човек

да направи с двата букета?

Да ги разхвърля по паркета.

Да легне между тях.

Да ги снима.

Или просто да ги гледа.

Господи, каква красива градина.

РАЗХВЪРЛЯНО

тясно,

и мръсно място.

Но тук сме били щастливи.

Не през цялото време,

ясно.

Но сме били живи.

Животът

почти

е избягал от тука.

Полужива съм също.

Не знам къде е отишъл,

уви.

Не е в новата къща.

ПЕТЪК, СЪБОТА, НЕДЕЛЯ

се отделят

и се изскубват

като плевели.

Понеделникът

се опва между два чифта очи,

за да не личи, че зад него зее рана

(виж, почти не личи).

Върху вторника се мята забрана.

Разрешено е само блъскане в мрежата.

Нежно

срядата се разделя

на дванадесет часа

плюс нула.

В сряда може да се долови безбрежното.

В океана на срядата

не е важно дали си жертва или акула

(не е съществено за подбора на естеството).

Защото

при взаимното поглъщане

никой не може да победи.

Както и преди,

идва четвъртък.

В четвъртък се оплиташ докрай.

Има ли връщане.

Има ли връщане.

Познай.

ДА ПРИБЕРЕМ

снимките

да свием знамената

фанфарите на любовта

са неми вече

СПРЯ

асансьорът

на моето желание

Дъхът ми

спря

от умора

Не те очаквам вече

Не мога да споря

Нямам сили

да те обичам

Застани далече

На разстояние

ВИЖ

руините на любовта

Постой за малко сред развалините

Не всичко съм срутила аз сама

И ти го знаеш

(Помълчи, де)

Дисбаланс, дисхармония…

Мога още твои диагнози да сложа, но

и без това се движа по острието на ножа,

така че — без никаква ирония! — по-добре

да се балансирам

хармонично

от двете страни на острието,

където

може и да ми изтече кръвта,

но от двете половини на разцепеното си тяло

ще опитам да слепя нещо цяло

не съвсем мое, но по-здраво —

заради стоманата през средата.

Едно цяло,

защитено отлично

от дисхармония и дисбаланс

понеже двете половини на това странно

аз

няма да се докосват, да се виждат, да се усещат

те изобщо няма да се срещат —

освен ако някой не махне ножа.

Този някой, който го е сложил.

Не аз.

НЯКОЙ

е изтеглил

ножа

от сърцето

бликнало е

нещо

вероятно

кръв

възможно е

да е отрова

или вино

или просто

въздухът

свисти

и

създава

илюзии.

Тънък, белозъб, къдроглав.

Не звучи лошо.

Няма да ти слагам крила —

слава Богу, не носиш.

Мъчиш се да изглеждаш

по-голям с десет години.

Поглеждаш изпод вежди —

добре, от мене да мине.

Само не се преструвай,

моля те,

на безразличен.

Влюбен си, да ти кажа…

И аз, като че ли.

Аз пък какво започнах

изведнъж да ти правя портрет.

Сигурно от невъзможност

да видя теб.

Обичам

часовете

когато те няма

Обичам

дните

когато те няма

Обичам

да те няма

Изчерпана съм

Дъното ми прозира

Нямам мечта за утре

Нямам любов за вчера

За днес да не говорим

Нямам и спомен

за някога

да съм била

щастлива

Капчуците капят

Още малко

Още малко

И ще ни мине всичко

което студено болеше

и беше

рана от любов

БЯГАЙ

от моята мрежа.

Аз съм

леплив инсект.

Аз ли залепвам,

към мен ли залепваш…

Няма живот за теб.

Няма

живот без тебе.

Няма

живот без мен.

Аз ли те сграбчвам,

мене ли сграбчваш…

Никой не е пощаден.

Никой

не ще пощада.

Иска си

своя враг.

Аз ли те тласкам,

ти ли ме тласкаш…

Ще се разбием ли пак?

НЕ ТРЯБВАШЕ

да ми разбиваш

душата.

Такива остри

парчета стърчат

сега.

В чудо се виждам

аз самата

как да не се

убода.

Как да не порежа

най-близките си —

те не се пазят от мене.

Как да разнасям

непрекъснато

това опасно бреме.

Не трябваше

да ми разбиваш

душата.

На парчета е по-лесно

друг да я вземе.

Не защото заспиваш съвсем

ненавреме.

Не защото ме щипеш по дупето

самодоволно.

Не защото нахално ме караш да съм

послушна.

Не защото си бреме.

Не защото съм птица волна.

Не защото ми е задушно.

Не си тръгвам навъсена.

Просто е късно.

ДЪЖДЪТ

се роди внезапно.

Нямаше

никакви признаци.

Беше

тихо, ясно,

беше полулято.

И (забравих)

беше през нощта.

Под прозореца

минаваха влюбени,

шепнеха,

а аз ги подслушвах.

Дъждът

също пошепна.

Нещо.

Думи съвсем неразбрани.

Като милувка на аерогара.

Капките

даже не стигнаха

до напрашения тротоар.

Спряха в листата на явора.

Дъждът свърши.

Умря.

Както си заспал подпрял буза

с полуотворени устни и подбелени очи

полуземите полупусти ужнасън пресечи

разхвърляй по тях ужас.

Метни камъните от своята пазва

по жадните змии на верните приятели

от прашната хралупа изритай гадателя

нищо да не предсказва.

През цялото време не забравяй

че най-хубавото предстои

да полееш с гориво

ако нещо изглежда живо

да му драснеш кибрит

един прекрасен край.

Уж насън после тръгни обратно

Стисни устни отвори очи

хвани ръката ми и прескочи.

Вече си тук вероятно.

Замърляхме я

затъпкахме я

разпарчедосахме я

и я провесихме

връз порутените балкони

на мръсния град.

Парцалите дълго се вееха

избледняваха

изтъняваха

докато излиняха напълно.

Всеки можеше да си обърше

пода с тях.

Мнозина се чудеха

за какво са ни повече тия дрипи.

Защо не ги смачкаме на топка

и да ги мушнем в близката кофа.

Ние също се чудехме.

НЕ МОЖЕ

душа да се счупи

на две половини.

Една половина

е цяла половина.

Счупената душа

е развалина.

Не можеш да й сбереш

отломките

да я настроиш наново.

Не можеш да й слепиш

трошляците.

Няма с какво.

Отначало ги чакаме с любов.

После чакането става омразно.

След това ги чакаме с омраза.

Накрая ги чакаме от омраза.

Омраза от пръв поглед.

Стара омраза ръжда не хваща.

Намразих те тъй искрено, тъй грешно —

дано не те намрази друг така.

Още е лято.

Още съм млада.

Още обичам.

Днес е различно.

Утре ще видим.

Погледни в огледалото

какво виждаш

Една не много стара жена

една не много умна жена

една не много жива жена

Запази спокойствие

тя

не те вижда

ТОЛКОВА

свежо

мирише вън

че просто

дъхът ми спира.

След тоя дъжд

почти в полусън

не остана

мръсна диря

нито от кучешки екскременти

нито от човешки думи.

Всичката помия

от живота ни сбъркан

се оттече в канала на времето.

Ала нещо все още

лепне помежду ни

една обледена молекула любов.

Ако можеш, хвани я.

Ако искаш

да я стоплим

в шепите.

Да направим опит нов.

ПРЕДИ

когато

имаше надежда

поне

имаше

надежда

ПОСЛЕ

не остана

нищо

от което

да произтече

смисъл

На иврит

думата

за

надежда

е

тиква.

Дарявам те,

каза тя:

С любов,

пред която ще си малък.

С близост,

която ще пропилееш.

С топлина,

която на вятъра ще пръснеш.

С вярност,

която сам ще стъпчеш.

С почит,

каквато си заслужиш.

Приеми моите дарове,

за да се изпълни нареченото,

че ще бъдеш наказан от себе си.

Даряваме те,

казаха те:

С един прекрасен късен син,

да не погубиш в безмислици нишката на дядо си.

Със слава и успех,

да не останеш жаден в реката и гладен на нивата.

С жена, която те обича,

да има сладост успехът ти и да си винаги нащрек.

И те даряваме още:

С безмерно самолюбие,

да съгрешаваш, за да можеш да се покайваш.

С лош характер,

да мъчиш най-близките си, за да научиш да се молиш.

С покварени приятели,

да те изкушават, за да получиш справедливост.