На копието ти, любими! (Стихове и истории за мъртви мъже и любови)

Технология на раздялата

Някой ден всеки мъж те напуска. Евгения прозря това късно и го преживя драматично. Случи й се същото, което се случва с милиони жени всяка минута (но тя кой знае защо бе абсолютно сигурна, че това за нея не важи). Тя реагира странно. Сякаш се раздвои. Докато разбитото й сърце изразходваше неподозирани ресурси от страдания, умът й задълба в неизвестно успоредно пространство. Там не капваше ни сълза. Най-много няколко капки каберне совиньон да се разлеят, ако сърцето за момент надвие ръцете. Противно на опита, науката и прочее, виното избистряше нейната мисъл и замъгляваше чувствата й. Така оцеля.

В успоредното пространство. Където думите са по-важни от значенията си.

Някой ден всеки мъж те напуска. Важното е да формулираш този факт красиво. После трябва да го разчепкаш, да го почистиш хубаво от всякакви полепнали прашинки чувства. Тогава вече можеш да го проучваш хладнокръвно.

Колкото и шарен да е животът, има само три начина, по които мъжете напускат жените. Ако ти си била обзета от него, но изведнъж си дадеш сметка, че вече не трепваш, щом го видиш, а ден след ден откриваш нови и нови (неизчерпаеми?) негови недостатъци, значи те е напуснал. Ти не го предаваш, поне не веднага, може и никога — Евгения познава не една жена, която нито своя мъж обича, нито се стреми към друга любов, нито се нуждае от любов, и не изглеждат по-нещастни от нея, напротив.

Вероятната причина той да те напусне е в някаква изначална грешка — дали в химията или в още по-дълбоки субатомни равнища.Отначалонещатасатакива, послесъвсемнаопаки.Всъщност отначало си като под наркоза, дори обзетият от демонски дух шаман е пo на себе си от жената, обзета от мъжки дух. После нещата се объркват (подреждат?) и както демонският дух напуска шамана и той се освобождава, така чуждият мъжки дух един наистина прекрасен ден напуска жената и тя се освобождава.

Няма по-хубаво събитие в женския живот, няма и по-недооценено. По-чувствителните патки сред жените даже истински страдат, че вече не са влюбени.

Първият мъж на Евгения я напусна по този начин, още на втората година след брака им. Малко след това тя му изневери, но можеше и да не го направи тогава, въпрос донякъде и на обстоятелства. Роди и второ дете, отглеждаха ги заедно, направи два-три аборта, разведоха се чак след осемнадесет години брак, през цялото това време изглеждаха в очите на хората една симпатична основна клетка на обществото, която няма тежки проблеми и има добри прогнози. Обаче неговият дух я бе напуснал и тя бе свободна от него.

Но като истинска чувствителна патка през цялото това време тя като откачена се стремеше да бъде обзета от някой друг мъжки дух, не по-малко чужд. Всеки път с надеждата, че ей сега ще открие своята разделена от злите сили половин душа, която също я търси и я жадува, защото половината душа е много самотна, нали. Имаше даже случаи — единични, когато почти можеше да се закълне, че се слива с нея. Особено в един.

Някой ден всеки мъж те напуска. Ако се освободиш от чуждия мъжки дух, може и да не си дадеш сметка колко си щастлива. Но винаги си адски нещастна, ако той те предаде в момент, когато си още обзета от него. Изчезва и оставя вдлъбнатини по леглото и дълго време те зеят като дупки, колкото и да тупаш възглавницата и да обръщаш дюшека.

Вторият мъж на Евгения я предаде девет години след срещата им. Възможно е междувременно да е имал инцидентни изневери, но под предателство тя разбира само едно — когато душата започне да търси нова половина. Те продължиха още известно време да представляват номинално една симпатична основна клетка на обществото, отглеждаха си децата, правеха секс доста редовно и дори вдъхновено, и създаваха впечатление, че нямат тежки проблеми и имат добри прогнози. Но той се беше оплел в диренето на нова половина. На моменти изглеждаше, че това няма голямо значение, дори че е сложил край на търсенията си. Друг път просто му пишеше на челото как си въобразява, че се е слял с някаква… нова.

Евгения още обръща дюшека и всеки ден наблюдава как дупките изчезват, вдлъбнатините се смаляват и заприличват на това, което всъщност са — следи от задник.

Колко печално. От Мъжа на живота ти някой се е превърнал във Втория ти мъж.

Колкото до дупките, особено компетентен по тях е Дон Хуан. Ако една жена е раждала, от нея никога не може да излезе велика магьосница. Защото не е цялостна. Евгения беше поразена от откритието на Кастанеда: всяко раждане отваря в духа и в тялото на жената огромна, незарастваща дупка. Дори по природа да има свръхдарба, в магическата реалност раждалата жена се вее като раздрано платно и всеки, дори посредствен мъжкар ще я победи, само защото е цялостен. Те винаги са цялостни.

Хе-хе… Не е само с магьосниците така, даже най-рядко е с тях, доколкото те самите са най-рядка порода (са ли изобщо?), с обикновените хора е същото. Светът е пълен с посредствени мъже, успели да стъпят на вратлетата на стойностни жени, които са направили най-важното и най-фаталното нещо в женския живот — станали са майки. И поради това са загубили своята цялостност и своята сила.

Все пак, надява се Евгения, дупките имат свойството с времето да позарастват. Може да ги замрежва някаква съединителна тъкан, да стават непрозрачни, знае ли… Но си спомня баба си Мария, майката на майка й, беше родила девет деца (каква ли рибарска мрежа би видял в нея Дон Хуан), и накрая на живота си, а тя живя повече от осемдесет и пет, излъчваше една хармония, която без съмнение отразяваше вътрешна цялостност.

Яркосините й очи гледаха умиротворено и надвсекидневно.

Евгения роди три деца. Усеща да я пронизват всякакви ветрове. Това не винаги е неприятно, но понякога е страшно.

Тогава осъзнава, че през нея профучава дивият южняк, който накарал прадядо й, бащата на баба й, дядото на майка й, да вдигне брадвата и да посече жена си. После зарязал двете сирачета и избягал в Атон, станал там прислужник и там умрял.

Всичко е от ревност, да.

Но, както казва Данчето, която е не просто умна — тя е мъдра, — не свършва животът и неговият смисъл с една умряла любов, и любовта не умира със смъртта (им?), и ние сме опората на следващата любов.

Така е. Но не и ако ти лично си я убил. Бог да ги прости!

Някой ден всеки мъж те напуска, обаче някои наистина го правят по най-ужасния начин.

Те умират.

Никога не успяваш да проумееш защо точно те от толкова много хора, защо сега, защо изобщо.

Сашо

Сашо умрял на трети февруари. Той умрял в Свиленград, където си живееше, и Евгения научи този абсолютно нелеп факт с няколко дни закъснение. Към триста и петдесет километра разстояние. Лошата новина донесе другият Сашо, Професора, който всъщност ги запозна. Тогава тя работеше в „Земеделско дело“ (минаваше за влиятелен, за втория по значение всекидневник) и Професора измисляше интересни за нея командировки — по-далече от София и малко нещо по-различни от официалната политика, в които се промъкваха (подпъхваха?) думички като гражданско общество например, на които срещаше нестандартни тогава хора и не й се налагаше да си изсмуква от маникюра патетични слова за трудови успехи.

Ще те запозная с адаша, каза й в Свиленград Професора.

Страхотен човек, невероятен мъж, тукашен е, обаче няма да повярваш, че е възможно толкова да няма провинциални комплекси и толкова да е истински и готин.

Беше Димитровден и ги возеха към едно близко село на обеден курбан. В Свиленградско Димитровден е нещо като национален празник. Курбанът беше цяло теленце, обедът бе опнат в някакъв двор на дълга маса, пълна с хора. След приветствията и запознанствата с местните първенци, с Професора ги настаниха на двете свободни места, тя седна, обърна се възпитано към съседа си отляво и разбра, че е той. Освен това за същата частица от секундата разбра, че той разбира, че е той, и разбира също, че тя е тя, и че тя разбира, че е тя.

Стават такива невероятно хубави неща.

След малко й изплува сицилианската приказка „ударен от гръм“. През следващите пет минути и Професора беше наясно, че става свидетел и неволен причинител на истинско природно бедствие, и успя само да се вмъкне с репликата, че това е адашът.

Тя смътно отбеляза за себе си, че е излишно да й го казва, защото по-добре знае какъв страхотен и невероятен мъж седи до нея и как просто статистически не е възможно на едно и също място да има двама от тая и без това абсолютно рядка порода, така че няма кой друг да бъде.

Точно на колко години беше Сашо тогава? Кой знае. Някъде към четиридесет, малко отгоре навярно, май не го попита. Няма го на снимка и на моменти се опитва да си съчини чертите на лицето му, когато всъщност безвъзвратно ги е загубила. Помнеше го цялостно, като красиво, добро, одухотворено същество, висок, строен, съразмерен, силен, кестеняв, но никакъв конкретен образ. Неизличим (неизлечим?) спомен имаше единствено от неговата сексапилност, която я заля и полузадуши. Сигурно е излъчвала нещо подобно. Следващите два-три часа бяха някакво мъчение от тостове, пълнене и изпразване на чаши и чинии, губене на ценно, ценно, ценно време. Много внимаваха да не си допрат лактите, сякаш това невинно действие би могло да ги взриви. И наистина можеше, по дяволите.

Краят на обяда сложи край на мъчението. Защото после имаше нещо си друго по официална програма — примерно среща с обществеността, и тя бе длъжна да е там, нали трябваше после и материал да пише…

Вечерта пък лично общинският кмет, прочутият Мангъфов, лека му пръст, бе поканил „другарите от София“ в село Димитровче на общоселски празник, който се развихри около затрупани с ядене и пиене маси в специално построената — оказа се! — именно за такива общоселски тържества сграда…

Където пък бяха спазарили да свири не кой да е, а великия Ибрям (тогава Иво Папазов)… И с нея, която бе слушала само скапани записи на гениалните му свирни, стана нещо напълно потресаващо.

От мига, в който видя Ибряма да вдига кларнета и чу първия писък, от очите й рукнаха сълзи. Ставаше, хващаше се за несекващото хоро, сядаше в изтощение, и после отначало, а сълзите й просто не можеха да спрат. Стичаха се по бузите й, бършеше сополи, от време на време улавяше смаяните погледи на колегите, които може би и уплаши, Професора се опита да й каже да се стегне, но какво от това? Тя бе щастлива и знаеше, че след малко ще се случи нещо, което ще помни цял живот, и ще му се радва цял живот.

И то стана. Вдигна замъглени очи към вратата, там стоеше Сашо. Гледаше я, както бих желала да я гледа, и тя просто тръгна към него. Професора я догони с чантата и якето. Беше приел фактите еднопосочно, както и те двамата — каквото има да става, ще става.

Впиха се в целувка и се вкопчиха един в друг буквално щом излязоха пред вратата. Много неприлично. Но това е. После на бегом до колата му, бясно каране без никаква видимост — целувката продължава — отбивка, черен път, спират. После стонове на облекчение. Пълнота.

Сигурно към полунощ Сашо по същия самоубийствен начин подкара колата към границата, там на капепето пиха кафе, без да си изпускат очите, сетне се понесоха към някакви лозя.

Магията ги бе всмукала. Нощта ги бе накарала да повярват, че са последните хора на земята. В лозята спряха пред малка каменна вила. Легло, маса, огнище и чешма, пишка се навън.

Няма значение! Благословена да е тази къщичка. Не може да се каже, че научи в нея нещо определено за живота, мислите и надеждите на Сашо. Нито пък той за нейните. Нямаха време.

Нямаха желание да чепкат нито нещата преди, нито нещата след. Мигът ги бе събрал с такава щедрост. Не можеха да му изменят и не го направиха. Просто наистина бяха последните хора на земята в последното им сливане.

Тя пътува до Свиленград още два пъти след първата им среща. Той, естествено, не дойде в София нито веднъж. Тя си измисляше съмнителни отвсякъде командировки, но за Сашо беше невъзможно. И третия път просто беше за сбогом. Не си го казаха. Никой от двамата не напусна другия. Тя се опита да го забрави. И го забрави, до оня ден, когато в редакцията дойде Професора.

Чаша вино в памет на човека, с когото изживя такава разтърсваща емоция, който бе адекватно голям мъж във всичките си измерения, физически и духовни. С надеждата, че има свиленградчанки, които също го помнят и също ще го поменат.

И така, на третото й отиване се сбогуваха. Бяха в хотелската й стая, имаше страховита буря и токът спря за цялата нощ.

Те се прегърнаха снишени и смалени от предчувствия и предзнаменования, галиха се топло и тъжно и после той си тръгна.

Мартиролог

Евгения изслуша мрачната новина от Професора, двамата си подрънкаха, пожалиха готиния човек, после той си отиде и тя остана на бюрото си като изцедена, а в подсъзнанието й се утаи някаква мисъл. По-скоро тревога. Даде си сметка, че през последните седмици често се е сещала за Сашо, без причина. Но не идеше оттам тази тревожност. Друга беше… успя все пак да я улови. И я надраска върху работна бланка с надпис „Земеделско дело“. „Започват да умират любовниците ми. Сашо“.

Беше загубила дотогава неколцина много близки мъже.

Татко, чичо Стоян, чичо Васко, чичо Сашо, вуйчо Гошо, вуйчо Боро… Но никога не бе умирал неин любовник. Точно това я разлюля. Стори й се многозначително и плашещо.

Постепенно престана да мисли за това, но на следващата година се наложи да си го спомни. Ето го същото листче, на обратната му страна е написала „Пламен“.

Така започна този мартиролог. И сега е нелепо голям.

Когато се укрива в успоредното пространство, Евгения прозира, че времето променя ракурсите — каква разлика има дали умрелият близък мъж ти е бил любовник или вуйчо, ако и двамата ти липсват и няма начин да си ги върнеш?

Татко, чичо Стоян, чичо Васко, чичо Сашо също я напуснаха непоправимо, а част от жената в нея, от нейната личност се дължи на това, че е обичала именно тях, именно такива, каквито бяха.

Всички те умряха в рамките на 3–4 години, всичките бяха малко над шестдесетте, възраст, на която други са готови да правят нови семейства, да гледат свои (свои?) бебета, да наваксват загубено време и прочее.

Те просто умряха. Те не бяха светци и аскети, тези мъже.

Евгения си мислеше, че на младини са били идеалисти. Бяха доста разочаровани в зрелостта си. И бяха отчаяни, че идва старост, която ще ги изхвърли от бурния, лицемерния, грешния, прекрасния истински живот. Но не я дочакаха. По времето на тяхната черна серия, най-вече след смъртта на Татко, тя започна да подозира, че светът никога вече няма да е същият.

И тя самата няма.

ЯНУАРИ, ПОСЛЕ

Жената и мъжът опознават душите си. Тя му разказва за баща си. Опитва се да предаде с думи какъв човек е бил, как го е обичала и колко й липсва. Той тихо и проникновено изрича: „Аз ще ти бъда баща!“ Това я обърква.

Не като. А баща. Зашеметена е и вярва.

Когато всичко немислимо вече й се е случило, тя ще си спомни тази клетва и ще се чуди колко ли неосъзната самота е имало у него напластена, колко ли вече му е тегнело да бъде сам, за да поиска да бъде баща не само на децата й (на родените и на бъдещите), но и на нея самата.

Чуди се също как е могла да повярва, че той ще издържи, че той е в състояние да издържи такъв товар. И няма да побегне?

Сама си е виновна. Зряла жена не би трябвало да се връзва. Длъжна е била да прецени — един позастаряващ ерген, самотник, ексцентрик, жаден за овации от цялата публика, човек на жестовете, разглезен, арогантен…

Най-вероятно не я е лъгал. Искал е да бъде така, но се е надценил. Тогава е било вярно, а после е престанало да бъде. А тя именно е трябвало да предвиди.

Жената си налива вино, отпива голяма глътка. Децата спят, мъжа го няма и не се очаква, тя тихо си тананика.

Завеса.

Квинтесенцията на сполучливите бракове

Петьо

С Петьо имаха дълга обич, някаква сексуално-интелектуална. Емоционалната им връзка продължи почти седем години, периодично тя се влюбваше за ден-два или месец-два и той оставаше на заден план замалко. Нито веднъж не се разделиха, не се напуснаха. Връзката им беше безнадеждна, безперспективна, ненатрапчива и щадяща. Просто се бяха разминали във времето и това бе непоправимо. Синът му бе по-голям от нея, самият той беше по-възрастен от майка й с три години, имаше трети брак и бе преживял романи поне с половината (повече, повече!) от женския състав на редакцията. От редакционния фолклор: жената на Петьо казвала, че той го вдигал единствено с нея. Наистина женската глупост може да бъде безпределна. Той се бе развел заради нея с втората си жена, а заради втората — с първата. Човек, движен и мотивиран основно от чувствата си, Петьо не бе успял да направи полагащата се на големия му талант и на извънредно големия му опит кариера. Бе стигнал до завеждащ отдел, докато разни безличия се изредиха като замглавни редактори. С пълзене, естествено, а той хич не понасяше да пълзи и се пазеше далече от политическите началници. Когато животът ги срещна, бе направил петдесет и вече бе тръгнал надолу. Тя понякога си позволяваше да мисли, че тяхната близост е забавила поне малко този процес.

Не знаеше как е било с колегите в другите редакции, но в „Земеделско дело“ чукането беше епидемично, по системата всеки срещу всеки. Достатъчно беше да се харесвате с някого — тогава и командировки се комбинираха, екипи се измисляха, даже софийски терен се намираше, макар с терените в ония времена да беше много трудно. Развиваха се и драматични истории — всички знаеха за двойката, която имаше и детенце, но не се развеждаха. Най-вероятно им бяха забранили под заплаха от уволнение, а да те уволнят тогава от вестник си беше тежко петно в биографията. Лицемерието на поодъртелите им началници, за чието минало се разказваха легенди, вече безусловно налагаше на младите журналисти да пазят външно приличие, за да „не научат в Бялата къща“, както се казваше на политическата централа. Евгения беше сигурна, че началниците докладват на своите началници кой с кого из редакцията се чука.

Тя мислеше, че Петьо не беше пропуснал нищо, което става за целта, сигурно само без Анна, която много ставаше, но той сякаш се страхуваше от нея.

В редакцията някак си се подразбираше колко сбъркано твърдение е това, че работата не трябва да се бърка с чукането.

Всъщност добрата работа води до добро чукане. (И обратно. Две хубави сентенции.)

От Петьо се учеха на занаят всички млади журналисти. Той беше човек, който вдъхновява и възпламенява другите. Беше вулканичен тип (по прякор Лудия) и в началото, когато още не бе започнал да дава фира поради водката „Царевец“, с която в последните години в десет сутринта сядаше на пишещата машина, той им вдъхваше невероятен респект. Евгения се влюби в него практически веднага, щом постъпи в „Земеделско дело“, но без никаква идея за близост. Както човек се влюбва в учител — тя беше само на двадесет и три. Действаше й магнетично, привличаше я неговият дрезгав смях, неговите безкомпромисни коментари, неговите професионални истории, които сладко разказваше, събрал вечер хората от отдела си на шише водка.

Всъщност той започна да й обръща истинско внимание, когато се изясни, че „става“ за професията, която той обожаваше.

Преди това — да, готино маце, крака, дупе, цици, дълги черни коси и прочее, но с такива по улиците е пълно. Щом започна да пише хубави материали обаче, всичко се промени. Може би от момента, в който тръгна серията й за нейните любими народни песни и певици. С тях някак бе влязла в ритъма на неговото интимно кръвообращение. Често в петъчен следобед вратата на стаята му се отваряше широко и от вефа, издут до дупка, из коридора се разливаше Дунавското на Дико Илиев, или стоте каба гайди… Божана не пропускаше в „Разговор с вас“ да освежи ефира, а Петьо го преживяваше като празник.

Странно, не й е присъщо да забравя такива важни подробности, но ето че не може да си спомни кога и къде за първи път правиха секс. Петьо използваше малко книжната дума „любим“, но трябва да се признае, че при него тя имаше буквално звучене.

Той в действителност любеше. Беше всеотдаен, търпелив (поради възрастта си?), залагаше много на любовната игра и силно се интересуваше от ефекта на ласките си. Нито веднъж не бяха имали неуспех в секса, защото бе възприел абсолютно правилната спрямо нея тактика да бъде нежен, нежен, нежен и компенсираше очевидно посъкратените си възможности с нейното пълно и безусловно отпускане. Галеше с ръце и думи, обаче–останасистаромоден. Даже би го нарекла срамежлив, обичаше (и тя) да гали и целува гърдите й, но винаги някак стеснително я докосваше по венериния хълм и в изключителни случаи по-надолу. Понякога й се налагаше да замира, за да не изпревари той мига, но винаги успяваха да задържат и да свършат заедно. Един тогавашен рефрен я обсебваше всеки път, като че беше писан за тях: Нямаме време / нито да почнем / нито да свършим навреме / и посребрелите / ти слепоочия / неистово светят над мене… И досега изплува от спомена и толкова я натъжава. Макар че никога в действителност не е бил над нея, тя достигаше оргазъм единствено отгоре.

Морето, единствената неизменна (неизменила?) любов на Петьо. Той живееше единадесет месеца заради юли, когато отиваше на морето, отначало на палатка, после с каравана.

През един юни избягаха двамата заедно на морето — в тогавашния Мичурин, на тогавашните многообичани от редакциите „кореспондентски пунктове“, и пътуваха с пътнически влак, и се разхождаха между рибарските лодки, и през нощта нагазиха уханна крайградска ливада, и тя пя с цяло гърло „Море пиле, славей пиле, я запей ми песенчица…“, и Петьо й се смееше, че става само за кръчмарска певица, защото бе прегракнала, и после закриха с одеяло счупеното стъкло на вратата в „кореспондентския пункт“ — недовършената мичуринска къща, за да не гледа хазяйката, и на другия ден я заведе на своя къмпинг и на своето място, а къмпингът още беше празен, и после пиха студена мента в кръчмата на морската гара в Мичурин, и старите пущове, насядали на обедна ракия, му мятаха завистливи погледи, защото му бяха май връстници, а него влюбено го зяпа такова младо хубаво маце с лъскава копринена пола, и после тя се качи на корабчето и плака, защото го гледаше на кея как се смалява, смалява… И изчезна. Сякаш завинаги.

Помисли за момент дали тогава не е бил първият им секс, но не е, преди това — още през зимата — ходиха в Смолян. Беше възбуждащо преживяване, с много вино и с много емоции, включително и конфузни. На Петьо му се счупи преден горен зъб от протезата и той се скри да не го види тя с грозна дупка на фасадата, докато смолянските приятели посред нощ му намериха зъболекар. После се развихри купонът, домакините се оказаха самородни певци с истински родопски гласове, и пееха от цяло гърло и от цяло сърце. Тогава тя дълбоко и завинаги обикна родопските песни.

Тази родопска магия подейства след няколко години по абсолютно непредвидим начин. Един ден разбра, че бъдещият й Втори мъж е свързан по кръв с Планината и поради този случаен житейски факт някак си реши, че заслужава повече доверие, дори повече любов, ако би било възможно.

След Смолян с Петьо започнаха да събират текстове на родопски песни. Най-любима, естествено, им беше „Бела съм, бела, юначе“, която тогава се знаеше като химн на Родопите.

Но Евгения си имаше своите тайни страдания — „Очи, очи, пусти чорни очи!“, където на любовника се паднало кум да кумува на своята „гальовница“, и „Мила ми е, мамо, драчка ми е, Сивковскана, мамо, чоста гора“ — песен, съчинена от народа за бащата на лесовъда Борис Сивков, който е бил като баща на родопските гори, а пък самият чичо Борис беше състудент и близък приятел на Татко… На едно дежурство написа на Петьо върху страница от първа ревизия на вестника малко стихче-закачка: Обичаш ли Родопите?/ Обичаш ли звездите? / Обичаш ли невени? / (Обичаш ли ме мене…) Някъде пази тази страница.

През годините, в които бяха близки, обиколиха сума градове и села в странни комбинирани командировки. В София най-често се приютяваха в гарсониерата на сестра му или у един негов приятел. Един-два пъти ходиха у тях, жена му беше в дълга командировка, но Евгения предпочиташе гарсониерата на Катето. Винаги си пускаха „Човек дава имена на животните“ на Боб Дилън, омагьосваше ги като мантра. Сексуалната им жажда не надвишаваше един-два акта месечно (един на два месеца?), но повече от секса ги сближаваха дългите, съвършено нестандартни разговори, с които се забавляваха в чуждото легло. Петьо беше неизчерпаем и обсебващ събеседник, винаги разпален, емоционално изследващ предмета на разговора. Карали се бяха много пъти в редакцията за работа, но един-единствен път по други теми — и то дали е поет Недялко Йорданов. Според Петьо (и той бургазлия), Бургас е родил един поет — само Христо Фотев влизаше в тая висша категория.

Веднъж Петьо тръгна за Америка и тогава Евгения му подари малката книжка на Лангстън Хюз — Тихата /хладна река/ ме помоли за /целувка…. Сам /като бутилка уиски/ на маса без човек… Няма часовници по стената /няма време /няма сенки /които от изгрев /до залез /да оставят по пода следа. /Няма светлина, /нито мрак /зад вратата. /Няма врата!… Обожаваха Лангстън Хюз. От Америка й донесе забавна шарена рокля с ластици, която тя носи цяло лято и все се чудеше как ли я е укрил от жена си.

Когато тръгна в отпуска, за да роди второто си дете, чу от него едни от най-важните думи в живота си: няма заменими хора.

Тя усещаше, че Петьо, също като нея, е жаден за цялата нежност на света, но никога не бе успял да я намери концентрирана в една връзка, в един човек. Тогава бяха живи майка му и баща му — много възрастна двойка, и двамата писатели, толкова видимо влюбени един в друг на своята преклонна възраст.

Знаеш ли, каза й Петьо веднъж, те са изключителни, винаги са били така, никой от тях не е изневерявал на другия. Знаеш ли, според мен те просто са си били достатъчни един на друг.

Сигурно, отвърна му тя, колкото да не мълчи, защото не го разбра напълно.

Факт е, че двамата му родители умряха в рамките на няколко месеца.

Много по-късно щеше да проумее какво означава някой да ти е достатъчен.

С Петьо не се разделиха, само престанаха да се любят, постепенно. Понякога си приказваха надвечер в неговия кабинет, но не беше вече същото, макар че зеленикавите му очища пак я гледаха с обич и често с порив я притискаше до вратата в дълга, дълбока целувка. Той остаряваше и това бе тъжно през повечето време и неприятно, когато го прихванеха неговите нерви плюс следобеден махмурлук и започваше да крещи на околните, но никога на Евгения.

После тя напусна вестника, той остана, смениха се политическите началници, Петьо не успя да се приспособи към промените и много скоро умря. Преди да навърши шейсет и четири. Отведнъж.

Така умря и Татко, само че насън. Преди да навърши шейсет и четири.

Отведнъж.

АПРИЛ, ПОСЛЕ

Мъжът се прибира. По неговите световни критерии рано. Той е много, много уморен.

Той е съсипан от абсолютно световните грижи, които му се струпват всеки работен ден (нощ?).

Той няма други грижи, освен световни, и други интереси извън благото на човечеството.

Това е много, много уморително.

Затова той не поглежда никого, не задава никакви въпроси (знае всички отговори), иска аспирин (да му разтворят) и антистенокардин, съобщава, че не е гладен, влиза в банята замалко, изхвърля на пода в кухнята наръч мръсни дрехи, нарежда да се пази тишина, и тръшва вратата на спалнята.

Домът тачи всичките му желания и нужди.

Мъжът е снизходил да се прибере (кога ли пак ще се случи) и спи.

Нищо по-заспало от заспал мъж.

Завеса.

МАЙ, ПОСЛЕ

Мъжът се е събудил. По неговите световни критерии рано. Той благосклонно се е прибрал някъде на разсъмване, преспал е два-три часа и даже е успял да отвори очи, преди да излязат. Опънал се е в леглото и наставлява. Детето изми ли си зъбите. Да. Да закуси.

Закусило е. Да се изпишка. Изпишкало се е.

Изрежи му ноктите. Изрязани са от снощи.

Обади ли се най-после на (Филип, Драган, Петкан…). Една работа не се ли свърши навреме, никога не се върши. Кажи, ако няма да я свършиш. Под леглото има прах, всеки път като се прибера. Нали щеше да викаш (чистачка, един майстор, втори майстор, трети майстор…). Как така си си оправила пералнята сама. Този хладилник пак мирише, кажи, ако няма да го миеш, да го измия аз. Докога ще се мотаете, закъснявате за градината.

Те излизат просветлени.

Той остава да си отспи.

Завеса.

ЗАПИСКИ ПО КЪСЧЕТА ХАРТИЯ

Ники

Животът ме иска! Take it easy! Don’t worry! Жените голи до кръста!

Така казваше Ники.

Какво си овесила нос, муцо? Аре, тръгвай с мене, че в Самоков вече повръщат, ще ти мине. И отиваха да цапнат по „едно“, и й минаваше.

Ники Приятелят.

Ники купонджията, Ники пиячът, Ники свалячът, Ники колегата, Ники телецът, Ники баровецът, Ники боецът, Ники джентълменът, Ники скандалджията, Ники наивният, Ники чаровният, Ники честният, Ники верният.

Момченцето Ники.

Ники Приятелят.

Господи, и Ники го няма!

Преди години бяха любовници няколко месеца. Тя на 24, той на 28, ето ги на снимка, черно-бяла, седнали на миндерлък в тревненска музейна къща. Жоро ги е хванал така, че уж се държат за ръце, но не се държат, тука изобщо не са гаджета и не възнамеряват (поне тя). Дясното й око е черно и почти затворено. Тази е първата от много последващи комсомолски екскурзии в „Земеделско дело“, с които „колективът се сплотяваше“. Големи веселби ставаха, и всевъзможни сплотявания…

Окото й на снимката е черно (в действителност синьо), тъй като на снощния купон в ловния дом над градчето Ники се е развихрил и както всички танцуват, изведнъж я вдига нависоко, не се удържа и пада по гръб, а тя по очи чак зад него — и там веждата й среща някакъв циментов праг, и веднага се подува, подува. И боли, и е грозна и нещастна, и много я е яд на Ники!

Мястото над дясната й вежда е твърдо и по-изпъкнало и досега, всъщност много хубаво, че е такова. Един съвсем истински спомен от Ники.

В една късно-есенна вечер бяха заседнали в техния отдел на третия етаж на сладки приказки. Но Вили реши, че си тръгва, и останаха сами. Тя може би си тръгна, за да останат сами — не е изключено да е уловила тия вълни, които неочаквано (чакано?) засветиха между Ники и Евгения. Седяха и мълчаха и се гледаха в очите през едно боядисано с блажна боя зелено бюро. Неизвестно колко време. После Ники с тихи, тихи движения стана, надникна в коридора, загаси лампата и заключи.

После… тя вече не помни. И бюрата след това ги сменяха, и вестника най-накрая го утепаха… И Ники го няма. Така че никой не помни.

С готината му жена се запозна много по-късно, много след като бяха приключили връзката си. Това е важно, защото Евгения я хареса. Не искаше да е гузна пред нея, както и тогава не беше. Не я познаваше преди и не можеше да се чувства виновна после.

Всъщност, те не приключиха връзката си, само прекратиха секса и останаха най-близки приятели до края на живота му. В последните му години — а той умря така млад, току-що навършил 46 — пак работиха заедно, и това бе немалко изпитание за приятелството им, защото тя се явяваше собственик-работодател и началник на Ники. Но колкото и да се бяха ядосвали един на друг по работа, това не накърни тяхната близост. Тя знаеше, че през две врати от нея седи верен човек, и това бе силна подкрепа в трудните времена за техния независим (безпаричен)

вестник. Неговата компания често й действаше ободряващо, антидепресивно.

Той имаше дарбата да я кара да се чувства едновременно като мъж приятел и харесвана жена…

Който е бил приятел на Ники, знае какво е загубил.

Евгения загуби уникалната сигурност, която й вдъхваше той, че каквото и да й се случи, може да разчита на него. Че духовната им интимност вече не може да бъде разрушена. Че доверието между тях е докрай.

Както и стана — докрай беше. Само че краят бил толкова близо.

Ники истински се наслаждаваше на луксозния живот, осигурен от задгранични роднини на жена му. Караше си „Ланча тема“, пиеше си бърбън, пушеше боро или ротмънс, обичаше скъпи вещи, хубава музика, готини мацки, купони. Плюс остроумни, хапливи шеги. Вървя си, муцо, оплакваше й се Ники един летен ден, и срещу мене две луксозни гаджета, полуголички, и аз надувам мускули и ги фиксирам. Обаче гаджетата гледат през мен, сякаш съм прозрачен. Само дето „чичко“ не ми казаха!…

В известен смисъл Ники се самоуби. Като у мнозина бивши активни спортисти, сърцето му не беше в ред. По-рано, още съвсем млад, получи микроинфаркти. Пушеше и пиеше здраво, с годините качи килограми. Но… животът го искаше, и той искаше живота! Така е.

Затова си беше Момченцето Ники до смъртта. Почнаха да го наричат тъй още в ранните им години в „Земеделско дело“ и той си остана Момченцето — въпреки внушителната си фигура и оределите коси. Хлапето си беше в него — едно палаво, разглезено, симпатично беляджийче с извънредно развито чувство за справедливост, дълг и чест.

В още по-трудните времена, когато властта изгони турците от България, а вестниците всеки ден получаваха партийна директива как да ги ругаят, Ники идваше в нейния кабинет във вестника, седяха с часове и си казваха неща, които никой друг не трябваше да чуе. Тя бе заместник-завеждащ отдел и се налагаше всеки ден да се рови в тази гадост, а Ники всеки ден й вдъхваше омраза към властта и тази омраза я крепеше. От първия миг й забрани да пише за кампанията по изгонването.

Муцо, за едното име живеем, каза, как ще си гледаме утре децата, ако слугуваме на тия мръсници? Пази си името! И тя го опази. Но защото Ники й помогна. Някои дни нямаха време (и желание) за много приказки, Ники влизаше при нея, поседяваше с поглед, втренчен в голямата карта на България, и казваше със зли, свити устни: „Майката й ебаха на хубавата държавичка! Да знаеш, че един ден със зъби ще ги късат хората.“ Е, не стана точно така. Но тогава го вярваха.

В онези гадни времена темата за разхвърлянето на камъните и за тяхното събиране владееше съзнанието, и сърцето й също. Камък върху камък не остана от пясъчните кули. Камък зе, фърли и рече: „Проклет да е Цеко!“, а когато купчината станала грамада, Цеко почнал да си строи вила, но неговото проклятие се оказал дефицитът на керемиди. С моите камъни по чуждите глави. Като помислиш колко години — хиляди! Как сме ги обирали, събирали, прибирали, натрупвали, затрупвали, одялвали, оглаждали, подреждали, напасвали, и с тях сме се сраснали, кой да е знаел, че идва ден за разграждане: да разхвърляме камъните, да почистим пътека назад към човека…

Освен съветската преса, която поглъщаха като малоумни заради самоубийството на социализма, тогава четяха Еклисиаста сякаш е дисидентска проза. Изглеждаше толкова утешаващо, че идва време за събиране на камъните.

Друга тема, която я мъчеше тогава, бяха думите. Какво правим с тях. Страшното подозрение на човек, който си изкарва хляба с думи, че един ден ще трябва да подменяме речника, защото изхабяваме безвъзвратно думите с лъжите, на които се правим, че вярваме. Тогава — абсолютно съвпадение сигурно — петгодишната й дъщеря се прибра от градината и разказа следната съкрушаваща приказка: „Целият народ умря, и нямаше никой жив. И после умря едно детенце, то беше на три години. И после умря друго детенце, то беше на една година. И после умря още едно, то нямаше годинка. Но тука има и радостни неща…“ Обаче радостните Евгения не ги е записала и не помни да ги е имало. Какви ли биха били…

Щъкаха тогава едни икономически гении във висшите държавни редици, които бяха от комсомолското поколение изпечени лъжци и носеха бели костюми, а щом отвореха уста, започваха да бълват големи розови балони. С Ники дори нямаше нужда да обменят мисли по техен адрес. Какви ли дълбоки мисли пък и биха могли да предизвикат. Само се споглеждаха, той правеше физиономия „обратна захапка“ и мяташе поглед косо като биче, а тя пукваше от смях. Разбираха се съвършено.

Беше толкова успокояващо, толкова съществено, че го има и е наблизо.

Някак не са я занимавали спомени как, къде, колко са правили секс. Имаше през това време среднощни, обвити с пара влакове, сигурно пътнически, които сменяха на възлова малка гаричка от сорта на Тулово, имаше стари земеделци, при които я водеше и които го обожаваха заради именития му земеделски дядо, имаше чужди апартаменти, където тя не се усещаше в главната роля… Имаше едно остро чувство на недостатъчност, което я измъчваше.

Може би затова пиеха много, прекалено. Първо из кръчмите. Като затворят кръчмите, отиваха у някого. В една такава пиянска нощ се озоваха у Тони, донапиха се, с Ники се скараха и той си тръгна, тя му се вбеси и се изчука тъпо и мъчително с Тони, прибра се вкъщи и загледа от петия етаж как мартенският сняг пада на едри, бавни и чисти парцали и си мислеше колко красиво и чисто би падала с тях, ако можеше да събере кураж. Разбира се, че не можеше. Но в крайна сметка резултатът бе странно добър. Като мина време, като позабравиха случката, като улегна обидата — оказа се, че се чувстват по-близки отпреди, но по различен начин. Обичаха се, търсеха се, но без идея за секс. Всъщност оттогава станаха приятели.

Всичко това е само нейният възглед за събитията. А Ники го няма.

Ники го няма.

Ники го няма.

Стари предчувствия

МАРТ, ПОСЛЕ

Грешиш, казва той, в деветдесет процента от случаите грешиш. Но нали в останалите десет съм права, мисли тя по-късно, а в тия десет процента се събира всичкият ужас, цялото предателство. В момента обаче се сеща само да отговори тъпо, че не е така. Нищо. Това е етап от лечението. Първо се ужасяваш от наглостта му. Не ти се вярва, че срещу тебе е Той (Той е единствен и не е такъв!). С времето започваш да привикваш. Той не е единствен и е точно такъв.

Напразно всяка сутрин от тая проклета година е чакала да се случи чудото, и да се

изтрие злото, и да се върне животът. Чудеса няма.

Всички са еднакви и портретът на незнайния мъж е просто един фалос. Не много голям.

При мъжете е важно не кой е по-добър, а кой е по-малко лош.

… Пази си душата, момиче, казва Данчето, пази я от лошо, от лоши мисли, погледни се колко си хубава и млада, и деца имаш, които разчитат на теб, и имаш още дълъг живот, нали не искаш да си развалина? Бъди егоист. Мисли за себе си: какъв е твоят егоистичен интерес? Да запазиш живота си. За тия десет години си получила всичко — любов, семейство, сигурност, внимание, авторитет. Знаеш ли колко много са жените, които частица от това нямат! И пак се взимат в ръце, намират основание да живеят. Обичай се. Гледай често небето, забравяш да го гледаш, гледай се в огледалото, радвай си се. Нямаш право да се чувстваш нещастна, защото не си.

Take it easy! Don’t worry! Животът ме иска! Виновна ли е Жени, че обича живота! Нашият купон тече — да не го изпускаме.

Други скръбни вести

Евгения взема днешния вестник. И намира новината, че Иво е мъртъв, най-вероятно убит. Кошмар.

Иво е Този, с когото изневери на Първия си мъж за Първи път.

Бог й е свидетел, че много се съпротивляваше на това. Не го искаше, защото си представяше, че трябва да бъде вярна съпруга (на 22 години) и се залъгваше с надеждата, че ако му е вярна, може пак да го заобича. Защото вече не бе обзета от неговия, от чуждия дух, трепетът беше изчезнал, магията бе свършила и тя истински страдаше от загубата.

Така че в онази командировка до Копривщица, в която я пратиха от радиото заедно с Иво, нямаше никакво намерение за авантюри, караше си университетския стаж, вкъщи я чакаше двегодишно дете… образцов човек. Знаеше, разбира се, че Иво си пада по нея, но реши да не обръща внимание. От радиото им дадоха кола с шофьор — пълен лукс! — и нали все пак трябваше да си отчита стажа, замина.

Иво въобще не искаше, не можеше да повярва, че не го пуска в своята хотелска стая. Беше така тъжен, огорчен, нещастен, и настойчиво (по детски?) я молеше да влезе при нея, но тя се заключи, а Иво не се отказа, стоя пред вратата дълго и от време на време сигнализираше с тихо почукване, че е още там.

И нищо, Евгения не го пусна.

Обаче и тя не заспа. Странно, бе успял някак да я зарази.

На сутринта вече ужасно съжаляваше, че е пропуснала тази нощ, тя може би е била вълшебна, а Евгения бе я разхитила.

На кафето не смееха да се погледнат, Иво веднага улови нейното състояние. Тоя ден имитираха дейност. Нощта им започна рано и не свърши с утрото.

Който познава Иво, помни, че той беше красиво, високо, рижовато момче, сух и строен, трогателно луничав. В онази командировка направиха нощен преход между Копривщица и Панагюрище по много труден тогава път, заледен, при минус 20 градуса и Евгения не може да забрави как през цялото време зяпаше оцъклената сред гигантско сияние луна над бялата ледена пустош и си мислеше, че ако колата се развали, ще е много добре. Няма да се прибират вкъщи, няма да се налага да играе театър, няма да се разделят с Иво. Не й мина през ума, че просто ще се вкочанят.

Бяха близки още известно време, колкото да забременее (дали беше от него?) и да направи аборт — криминален поради тъпите забрани, и колкото да установи със сигурност, че съпружеският живот просто трябва да се понася, без никакви илюзии (но по-късно пак го забрави).

Не иска да помни, но не може и да изтрие от главата си какво й каза Иво за Първия й мъж. Познаваха се отпреди нея, от покера. Ако някой играе с белязани карти, нищо добро не очаквай от него. Оказа се прав. Но това е друга тема. И неговият покер май не му донесе късмет. Но това е още по-друга тема.

Лека му пръст на Иво. Бяха влюбени, макар и закратко. Или поради това. Как така се случи, та не са се срещали повече за толкова години? Амин.

ЗАПИСКИ ПО КЪСЧЕТА ХАРТИЯ

СЕПТЕМВРИ, ПОСЛЕ

Жената бяга нагоре по изронените стълби към стадиона и плете крака в чехли с дебела подметка, които й пречат да усеща терена.

Ако би се сетила да ги събуе, може и да се закрепи, но не се сеща и се изтърсва, обелва десния си лакът и натъртва задника си отдясно. На другия ден ще замазва с фон дьо тен синината около дясното си око и ще се опитва да си обясни защо е бягала посред нощ по тия стъпала. Ще си внушава, че е бягала от мъжа.

Но това не е съвсем цялата истина. Да, тя е спряла таксито и е слязла, не е искала повече да бъдат заедно (защото винаги, като е с него, усеща, че най-съкровеното място е заето, там се е намърдала още една „тя“, но именно той я е пуснал), да, преди това го е нарекла боклук, да, още преди това той се е събличал в бара сред девойки от коловете, и са го снимали, и тя е вдигнала скандал да й дадат лентата, и са й дали някакъв — фалшив вероятно, осветен филм, да, всичко това я е изтормозило и изпълнило с гняв и отвращение.

Но сега бяга главно по една причина — защото се е налюскала. Пияна е. Пада, мъжът я настига и я удря по лицето. На другия ден ще твърди, че й е пляскал шамари, за да дойде на себе си. Синината под окото е от падането на слепоочие. Не ми е ясно как оживя след такова падане, казва той. За щастие? Жалко?

Не се разбира.

Завеса.

Пламен. Вторият по време от мартиролога. Той беше много влюбен в Евгения. С една горчивина, която излъчваме вероятно всички, когато усещаме, че не ни обичат равно на нашата обич. Тя не беше влюбена в него, само увлечена. Впрочем, той сякаш носеше в себе си някаква горчивина изобщо. След като загина така абсолютно нелепо, тя започна да си внушава, че по някакъв начин се е чувствал обречен. Но може и да е точно така. Случайно ли беше се женил за две жени с еднакво име, при това толкова рядко, че Евгения просто не е чувала за трета жена, която се казва така. Зариа — Зариана. Омагьосващо.

И как загина — не знае за друг подобен случай. Прибирали се с още един колега от командировка, спрели да се изпикаят в Балкана по тъмно, и Пламен изчезнал. Паднал в една урва.

Няма „лепа“ смърт, но тази е толкова нелепа, че я разбива.

Извадили го прекалено късно. Когато се сети за него, винаги се моли: дано да не е идвал в съзнание!

Пламен, когото в редакцията не обичаха много и го смятаха за кариерист, пък и той наистина правеше кариера, беше същевременно нежен поет. Посвети на Евгения стихове, в които сприите разкъсваха душата, но къде ги е прибрала — не помни.

Загубени са. Тъпо.

Пламен обожаваше двете симетрични трапчинки на гърба й, точно под кръста, малко над дупето.

Пламен галеше ръката й, гледаше я право в очите и в погледа му винаги висеше един и същи въпрос. Не получи отговор.

Заради Пламен не отиде на един от последните рождени дни на Татко. О, колко сме глупави, когато смятаме, че има време за всичко!

С Пламен изневери на Петьо, но за малко.

Ето ги на снимка няколко години след късата им връзка. В една кюстендилска застава — те тримата с Петьо, още Сашо от Кюстендил и неколцина офицери — граничари. Точно се е върнала на работа, след като роди дъщеря си. Стрелят с макаров по мишени, но пистолетът не е точен, тя не улучва, въпреки че е добър стрелец. Много са весели всички. За какво събитие — девети септември, или нещо земеделско? — са спретнали такъв голям екип — не помни.

Пламен. Горчивината си е там, дори в широката му за момента усмивка. Остават му само още пет години.

Нещо встрани

ДЕКЕМВРИ, ПОСЛЕ

Жената се събужда мъчително. В стаята е сумрак. Леглото до нея е празно. Ако утринта е слънчева, това няма особено значение.

Преди, когато притежаваше убежището на любовта, не беше от значение дали е слънчево.

Днес няма слънце, няма и убежище, където да се мушне, да се закъта цялата, да се изпълни с радостното чувство, че си струва да се събудиш тоя ден — нали докато спиш, не усещаш колко много обичаш и колко много си обичана.

С тежка глава пресича хола, мъжът спи на неудобното диванче, телевизорът излъчва тъпи звуци и дразнещо сияние. Жената мълчаливо подминава, отива да си сложи кафе. Какво да му каже, освен някоя лоша дума.

Но зад тях и бездруго лежи вече цяла година на лошите думи. Всичко са изпитали един върху друг. Страст, ненавист, нежност, насилие, безразличие, презрение, топлота, гняв, интелект и простащина. И двамата са загубили състезанието. Само че тя го е разбрала, а той си мисли, че е още на пистата. Дребен, неверен, претенциозен мизерник, който се мъчи да избие смотаните си комплекси за нейна сметка, мисли горчиво жената.

Отстрани изглежда спокойна. Откакто е проумяла, че вече не са близки хора, не се разстройва от признаците на неблизост. Понякога правят заедно неща, които правеха преди. Но няма радост. И мъка няма, когато не ги правят. Единствено дето само някой спомен изплува, за радост и за мъка, едно и също.

Слага чай за мъжа.

Завеса.

ЛЮБОВ, СЕКС, РЕВНОСТ И ДРУГИ БЕЗУМИЯ

Когато дупките по дюшека и възглавницата понамалеят, тогава значи са си тръгнали и илюзиите. Илюзията, че си уникална. Тази загуба е най-нараняваща. Илюзията, че Мъжът, когото обичаш, е неповторим. Тази загуба е най-ограбваща. Илюзията, че хубавите неща могат да траят вечно — тази загуба е отрезвяваща. Но и след отрезвяването може пак да не си свободна, ако не си превъзмогнала изтезанията на ревността. Уж вече не си обзета от чуждия мъжки дух, а ревността не те напуска. Да ти човърка раната, че си обичала, а вече не обичаш? Грозен белег от красива любов. Или май любовта все пак не иска да си тръгне окончателно.

Евгения винаги се е удивлявала на глупашките твърдения на разни психолози-публицисти, че трябвало (и можело!) да се обича без ревност. Наукоподобна измама, психолозите наистина са психопати… Ревността била израз на сбъркано собственическо чувство. Абе, тия що…

Ревността е ваксина срещу безразличие — когато всъщност знаем, че сме обичани. Ревността е хомеопатично средство — лечение с нищожни дози отрова. Но ако сме предадени, лекарството не води до оздравяване. Ако човек разбере, че е предаден, ревността се преобразява в убийствена доза отрова. Под лъжичката се загнездва постоянна прогаряща болка и в съзнанието увисва удивителна — каквото и да вършиш, да говориш, или да се смееш, или да се правиш, че си зает с много важни неща, тази удивителна непрекъснато кълве мозъка.

Обезсмисля всичко. Обезсилва те. Защо! Защо! Защо! Защо!

Как ще живея, как ще живея, как ще живея, как… Не може да бъде, не може да бъде, не може… Недей, нали сме двамата едно, нали ще ми разбиеш душата, нали ще престана да те обичам… Страданието крещи по всичките ти клетки и вибрациите му унищожават живота в тях. Не заради някакво чукане някъде, а защото разбива опората на живота ти, че си неговото момиче, неговата любима, неговият приятел, и всичко това най-важно е свършило, свършило е.

Евгения отслабна повече от десет килограма. Просто престана да яде. Чувстваше се лека, безтелесна. Започна да си купува детски джинси. Сега се страхува да гледа снимките си от този период.Вединотонезикошмарниднитоййзвънна–отнякаквауж командировка–изагриженойказадахапненещо. „Приличаш на торба кокали“ — изречението я закова. След него отслабна още.

Когато той се прибра, тя лежеше с четиридесет градуса температура и остро възпаление на всички органи в коремната кухина.

Той очевидно разбра, че е зле. Легна за 2–3 минути до нея, зад гърба й, прегърна я. На нея това й стигаше и заспа. Като се събуди, него отдавна го нямаше, и не се прибра няколко дни.

И за да е още по-мъчително, болестта е придружена с тежко усложнение, нарича се копнеж. Копнеж по сливането, онова физическо сливане, което се трансформира в духовно, в което собствената ти личност се разтваря и от само себе си проникваш в тайната на Безкрая, разширяването на Вселената, Големия взрив, Божественото ядро… А после дълги часове запазваш нишките към тая тайна и те засветват, щом само се присетиш как те е разпъвал върху това малко наглед, но толкова живо и вдъхновяващо същество, и усещаш да те свива ниско долу омекналият ти корем, и за секунди те обзема мощно желание то отново да навлезе в теб дълбоко, неустоимо, обсебващо, и пак да се разтвориш в Безвремието.

Няма да намериш думите, с които да му кажеш, че това, което преживяват, когато се сливат, е дар Божи, защото десет години страст са много повече от всичко познато, престъпно е да го убива. И се оставяш на страданието. Денононощно си нещастна. Ден по ден — нещастна година. Година по година — нещастен живот, но слава на Бога, не се случва така. Постепенно претръпваш. Болката се затъпява. Започваш да жадуваш душевно спокойствие и за да го постигнеш, преставаш да ровиш.

Преставаш да се самоизтезаваш къде ли е, дали в момента не й смуче зърната (кучко, нали си знаеш, че ще си го получиш!), дали точно сега не е пъхнал главата си между бедрата й, дали в тоя точно миг не простенва, докато се излива в нея, дали не гушва задника й, за да се приспи, дали не седят прегърнати в някой нощен клуб, дали наистина заминава в командировка, или отива при нея, или пък двамата заминават заедно, дали не отбива колата в странично пътче, за да укротят спешно страстта си един към друг, дали не си е мушнал дланта отгоре през нейните бикини (прашки?), докато шофира, дали не споделя с нея най-важните си планове, най-големите си тревоги, дали не й се обажда по всяко време в спонтанен прилив на нежност или сексуално желание, дали не гледат заедно красиви залези, дали не си говорят за филми, книги и всякакви обичани (от двамата!) неща, дали не й се оплаква от живота си с теб, или още полошо — дали не се правят, че не съществуваш, дали нямат общи малки тайни, шеги, знаци и кодове, които така сближават…

Дали, дали, дали… В един момент вече не те интересува.

Не искаш да знаеш. Какво ти пука. Какво значение има всичко това. Е, щом не може да направи разлика между свястна жена и боклук, между любов и чукане, негов проблем. Майната ти, нещастник. Вече искаш само да се наспиш, да си спокойна, да имаш сили и нерви за децата си. Винаги можеш да умреш, но струва ли си. Не си струва.

И след като направиш това заключение, той трябва да има предвид, че лично е превърнал обичащата жена в безразлична съпруга.

Но светът е пълен с безразлични съпруги, пък нищо — не се срутва.

Е, тая кучка си го получава, наистина. Но след нея се появява друга… и така…

След всичко, преживяно в успоредното пространство, на Евгения й остана една налудничава привичка. Всяка по-интересна двойка събужда у нея настойчиво любопитство — как тези двамата правят секс? Не в смисъл какви пози, а колко често, колко страстно, колко всеотдайно, какво липсва на всекиго от тях, какви са в секса — истински, измислени, щастливи ли са заедно… Абе, луда работа, след като със сигурност знае, че за много от познатите й жени не само любовта, ами дори сексът няма чак такова значение. Основно. Но си мисли, че всичко би могло и да е различно, че щяха много повече да се вълнуват, ако бяха открили секса убедително и навреме. Жалко за тях.

Ама може пък техният природен инстинкт да е различен от нейния. Или може те да са си нормални, пък тя да не е наред.

Тя да е за съжаление, кой знае…

Сигурна е само в едно: че сексът е, но любовта не е инстинкт. Любовта е усилие и воля. Можеш да избереш да я запазиш, можеш да избереш и обратното. И няма кой да ти каже предварително дали не правиш грешния избор.

„Пиши я по-бързо тая книга, че ще измрем всички!“ — отбелязва саркастично Вторият й мъж в деня, когато научават за убийството на Иво.

Няма. Не сте толкова малко, че да се изчерпате лесно.

Ако на този отговор някой не се засмее, то е поради същностни разлики не само в чувството за хумор.

Освен това някои живи са по-умрели.

Което, за съжаление, не прави умрелите по-живи. Нейният Сашо, Нейният Петьо, Нейният Ники са си само за нея. За повечето хора, които ги помнят, те са Други. За Сашо, Петьо, Ники и останалите купонът тука вече не тече. Може би имат друг купон, но нас пък ни няма на него. Иска й се да имат друг купон, страшно й се иска. Някой ден да се развихрят заедно на него.

Дано обаче не е скоро, Господи!

Дотогава.

Take it easy! Don’t worry! Животът ме иска! Виновна ли е Жени, че обича живота! Нашият купон тече — да не го изпускаме.

— Извинете, от коя година Ви е любовта?

Да Ви кажа, изглежда малко старичка, позахабена…

Пък и демоде. Хората с какви любови се уредиха!…

Ах, чак пък единствена! Какви ги приказвате…

Е, щом си я харесвате… Ама все пак помислете!