На копието ти, любими! (Стихове и истории за мъртви мъже и любови)

ТИ

беше

истински воин

тогава

любими.

Млад

хитър

и красив.

Неустоим.

Упорит.

Одисей.

Разбрах за какво ми е мъчно.

Не

за тебе

а за младия

воин

белозъбо

и хищно

усмихнат.

Ти

беше

в последния месец

на Христовата възраст

тогава

Излъчваше

вдъхновеност

привличаше съратници

Не го правеше

само за слава

Един поклонник

направо

преобърна живота си

след твоите

проповеди

и го положи

в краката ти

без остатък

и без да търси

отплата

(просто от любов, на безценица)

Ти

накрая

го предаде.

На колко години е бил Иуда

в Страстната седмица

Аз съм ти

живата връзка

с вълшебните места на света.

Без мен няма да доплуваш до Кох Нанг Йанг

в Южнокитайско море

(дори да няма буря).

Без мен

няма

да отидеш

на устието

на Велека

на устието

на Ропотамо

на скалите

на Малък

и Голям

Кастрич

на двуместните

плажчета на Листи

които си подарявахме

с преклонение и любов.

Без мен

няма да изкачиш

планината на Мойсей

и скалата над Ямна

и другата през Балкана

от Лесидрен

към Тетевен

за която всички ни казваха да не се

захващаме.

Без мен не можеш да оцелееш

в двуметровия сняг на Витоша.

(С друга няма и да опиташ)

Не телом, но там ще съм.

С други жени други места.

Не тези.

Остарявам като гора

но гора от ела

не дъбрава.

Не ставам по-висока

но все повече

се изправям.

Клоните ми се източват

уютни и закрилни

стъблата ми заздравяват

ставам силна.

Ориентират се по мен за посоката

в сянката ми

спират да си почиват.

Остарявам като елова гора

незабележимо и красиво.

Ако ме замениш

с едногодишна трева

ще си докараш суша дива.

КАТО МАЛКА

пожелах си силно

вечна любов.

Получих желаното.

Аз съм избрана.

Щастливка.

Една подробност

(не е важна!).

Имах предвид

между мен

и някого

вечна любов.

Някой

да ме обича

както

аз него.

Твоята крепост поолющена

аз съм.

Стените ми

от години

отбиват набезите

на жестоки амазонки.

Искат твоята кръв

(но и моята)

и детска кръв. Вкусно.

Тук вътре има от всичко,

в твоята крепост,

която ти отваря безотказно портата

след загубена битка и успешен бой,

да отдъхнеш от безумието.

Стените ми са здрави.

Това е всичко, важно за една крепост.

Аз

мога да остана

непревземаема

още

хиляда години.

И като дойдат

археолозите от бъдещето

да разровят

сивата могила

там ще съм.

Твоята крепост,

Пенелопа, Итака…

Телемах само не може да чака.

Всички крепости

са от време оно

Няма

новопостроени

В новите времена

се издигат

само бутафорни

срамни стени

(Берлинска

Витлеемска

eдна имаше

и в модерна Чехия)

Крепостите са истински

Те са от точното време

на точното място

Не могат да бъдат срутени

за една нощ

Устояват

Престават да изглеждат нови

Но хората

затова ги ценят

И са горди с тях

О, вече ми липсваш

След като минат два часа

и по-малко

от последното изстъпление

вече мечтая

отново

да се скараме

да си говорим гадости

и да се презираме

Толкова е възбуждащо

перверзно

да откривам дълбините

на своята низост

И на твоята

още повече

ОЩЕ

пера дрехите ти

общо

в пералнята с нашите.

Смятам те

(още ли, Боже!?)

за част

от цялото.

Малко,

ранено,

но цяло.

Изтръсквам слипове и тениски

изпъвам ги върху прашки и блузки

и детски боксерки.

Трогателни.

Толкова е

интимно,

но няма връзка

с близостта.

Страхувам се.

Кога

ще почна да отделям

пералня номер две.

Аз пия

в самота.

Може би

съм

алкохоличка.

Но толкова

малко

останаха

хората,

на които искам

да кажа

наздраве.

И ти пиеш

в самота.

Въпреки че всяка нощ

оплиташ

в алкохолните

паяжини

някой

(от малцината)

приятели.

Да ти казва

наздраве

и да поддържа

илюзията

че не си

сам.

Аз съм

паметник

на себе си.

Отдалече изглеждам

абсолютно жива…

И страдам,

че не съм.

Но кой знае дали

не съм

по-адекватна.

Разликата между мен и живите е малка —

каквато е между графита и диаманта.

Веществото е еднакво,

кристалната решетка го прави различно.

Моята кристална решетка е счупена.

Останала е в наличност

решетката.

На мен се е случило.

Вече.

На живите им предстои.

Зад решетката

съм просто един стих.

Не нов.

Няма ненаказана любов.

Моят любим мъж

днес

ми дойде на гости

в своя дом

при своето дете

Направих му

филийки

препечени

каквито обича

и метнах на пода

покривката от леглото

и това обича

и аз

Знам че

се чувстваше добре

и аз

И после си тръгна

не знам

дали това не е

най-добре

Живея

сякаш

чужд живот.

Не е дори екранен —

във филмите всичко е красиво.

В този

всичко

е сиво.

Преобладава

разпад.

Това ли е къщата,

за която мечтаехме

хиляда и една нощи.

И спорихме къде ще стои

солницата дори?

Не ми трябва сол.

Това ли е леглото,

здраво е и не скърца

(и за него също се карахме)

сега е празно.

Не ми трябва легло.

Не виждам смисъл от вещите,

ако ти не ги изцапаш, не ги чупиш.

За да трябва още нещо да се прави.

Дори нов скандал си е на място.

Качва адреналина.

Вкъщи

ела си

Сякаш не живея

моя

живот

а някакъв друг

Временен

Излязла съм

за малко

от моя

Но всеки момент ще се върна

обратно

на сцената му

В главната си роля

Сменили са обаче

междувременно

актрисата

в главната роля

А аз не съм разбрала

Ако можехме

да занулим

живота си

и да го почнем

една секунда

по-рано

от момента

за който

не можем да си простим

Три деца родих

И трудов стаж

27 години

успоредно с децата

имам

Шестдесет килограма

(нямам)

при ръст един и седемдесет

(без високите токчета)

Още се обръщат мъжете по задника ми

Радват му се

Ако ти

беше аз

щеше да си пълен задник

И никой нямаше да му се радва

Какво пък

била е последна

оная нощ

похабена

нелеп

завършек

на любов

голяма

И настана

мъртво време

на мъртви мълчания

на мъртви приливи

на мъртви спомени

на мъртво вълнение

на мъртви въпроси

на мъртво зачеване

на мъртви съмнения

Празно

е

не когато

няма нищо

а

когато

вече няма

Започнало е

обратно отброяване

на приятелите

Единият дойде

да вземе ризите

и костюмите.

Той е голям приятел.

Не минава ден да не ми каже

колко за него съм важна.

Вторият не се обажда.

Освен по нареждане.

А по някой път има от нещо нужда.

Но винаги ме нарича „миличка“.

Третият ме обича истински.

И даже го е срам.

Би искал да не е участвал там.

Но се е хванал на хорото…

Всички са големи приятели мои.

Нямам какво да ги помоля.

В суетата

едно щях да им кажа.

Пазете си приятелствата,

момчета.

Не. Пазете си душата.

ще разбереш, че си жив

защото те боли

ще проумееш,

че всичко

което те боли,

е всичко

което случайно

ти е останало

една сутрин

ще осъзнаеш,

че всичко

празно

не е наоколо, а вътре

ще се събудиш щастлив

притежател

на всеки недостиг

Сладководна риба

потръпваща

на дъното на засушено езеро

блатясало солено

Душата ми

без въздух

Не искаш вечерята ми

Не искаш леглото ми

Не искаш сърцето ми

Не искаш тялото ми

Не искаш ума ми

Не искаш мен.

Махни се

Махна се от ума ми

защото там се настани друг

Какво облекчение

да не мисля за теб

Колко отдавна трябваше да се случи

за да има значение

Женският бряг съм

ти си мъжкият

А реката промени

руслото си

избяга реката ни

измряха рибите й

И вече бреговете

нямат смисъл

Бягам от теб

с наранени копитца

Преживяхме заедно

едно слънчево затъмнение

две лунни

един Марс в противостояние

десет катастрофични

наводнения

и една библейска суша

Какво още да ни се случи?

Освен в края

на дните ни

стръвно-червени

да поискаш

да си до мене

да поискам

да си до мене

преди

безвремието

И с наранени копитца

да докуцукам

обратно до теб

Хороскопът ти казва,

че си бил куртизанка

в предишен живот.

Като те виждам в този,

как да не повярвам

на астролозите?

Прераждането ти е дадено

да се научиш на семейство.

Учиш се, наистина, в действие.

Първо, открадваш едно чуждо.

Второ, пропиляваш откраднатото.

Трето, опитваш нови кражби,

за да не загубиш спортна форма

и защото ти трябва

още нещо за пилеене.

Кармата те преследва.

Не можеш да я преодолееш,

защото не слагаш точката, а все запетайка.

А аз и преди съм била многодетна майка.

последното нещо, което направихме заедно

качихме се на оня катапулт

с децата

и крещяхме

когато ни изстреляха

а сърцата ни се дръпнаха

към петите

и крещяхме

като ни пуснаха в свободно падане

а сърцата ни се заклещиха

в гърлата

удавихме се в адреналина си

ти дори не погледна

към белия триъгълник

между загорелите ми бедра

полата не криеше нищо

но то и не съществуваше

без очите

които биха му придали

смисъл

а ме гледаше покрай моя поглед

и каза само

о Боже за какво ми беше

това

Този експеримент излезе

несполучлив.

Продължи повече от обичайното,

но свърши, уви.

След шестнайсет години

е тъпо наистина

да си вярвам

като казвам: обичам те.

Боже, аз и себе си надминах!

И пак бих го казвала

без сричане

още около шестнайсет.

Или колкото там дойдат…

Душата ми е на вързоп

стегната, задушена във възли.

Не ми е

за миналото, не ми е… А

за неизразходваното бъдеще.

Mислех

да напиша

смс за рождения ден

на мъжа,

когото обичах

когато ме обичаше

Но забравих

за датата

а тя отмина вчера

и сега вече

е късно, нали

докато консумираха вечерята

си и тя още не беше разбрала, че

няма да се целунат никога повече

той я мразеше мразеше мразеше

нея

детето й

гласът й

думите й

къщата й

дрехите й

мислите й

мирисът й

и че го обича

най-вече

че го обича

я мразеше

и че няма за какво

да я мрази

я мразеше

защо не се разкара

защо не се разкара

защо не се разкара

преди да я нацели

с левачката

да избие с един удар

цялата й тъпа любов

на кого е нужна

защо не си отиде сама

просто да си отиде

да си отиде сама

и без драми, без драми

ненавиждам и драми

животът ми не спира тук

макар че бих предпочела

да не е минавал наблизо

Бог, казват, имал план

за всекиго от нас

не знам защо за мен

планът му е обикновено такъв

че по-добре завинаги

да ме забрави

с мен да не се занимава

минал бил някой

с копита през душата ми

майната му

пак ще се оправя

пак ще поема дъх

цял живот това правя

просто трябва да почна

най-сетне да внимавам

(дано пак не забравя)

Признавам се:

---------------------

Виновна —

в непресъхваща обич.

Виновна —

в ненужна вярност.

Виновна —

във всеотдайност.

Виновна —

в сляпо доверие.

Виновна —

в безсмислени усилия.

Виновна —

в безсилие.

Виновна —

в отчаяние.

Виновна —

в това самопризнание.

Виновна —

в продължавани престъпления

и рецидив.

---------------------

… Има ли друго, за което?…

(Ако се сетиш — кажи.

Само да не лъжем детето.)

обичаш ли я както мен обичаше

наричаш ли я моето момиче

събуждаш ли я посред нощ

да не пропуснеш никой порив

преструваш ли се, че си лош

да можете да се сдобрявате

заспиваш ли на рамото й в кръчма

спокоен, че не ще те изостави

с ръка стъкло разбивал ли си

да се изфукаш и да те ожали

стои ли тя до теб в нещастие

със нея ли си в тъмнината

открадвал ли си цвете зарад нея

дали си се нацепвал в мантинела

защото е до теб в колата

приятели ли ви обграждат

или се примиряваш със нищожества

будувате ли заедно над болното дете

споделяте ли си тревогата

ще бъде ли до теб, ако се строполиш

ще те обича ли какъвто и да си

ако едно дори не е така

какъв е смисълът

пронизах се дълбоко

но не умрях

сигурно нося

непоносимо

голям грях

затова

ми е отредено

вихрушка

в сърцето

последна

целувка

някой в мен

за убиване

за какво

толкова

мъка

събираме

непростима

не знам

пореден замах

Поуката трябва сама да намериш

никой не може вместо тебе

да открие защо

нещо ти се случва

а друго те подминава

и каква е поуката

от товара ти

така рече той

Моето наводнение

животът приижда отрано

къса мостовете ми

подкосява основите

и повлича в мъртвило

труповете

на дните ми

така казах аз

Копай, не е достатъчно

има грях непростим

изглежда в кръв заспал

сигурно е много стар

просто е неизличим

поне от 100 години

изрови го

така рече той

Да си спомня, което не знам

за да разшифровам съдбата

защо не опазвам щастието

защо вечно копнея

и не достигам

защо се раздавам

и ставам излишна

така казах аз

И тогава кълбото се завъртя

прабаба ми синеока и млада

без стон, с разцепена глава до огнището

и мъжът й, също моя кръв

бяга от себе си и от децата

и после ревнивецът умира в Атон

столетник с неизкупим грях

това видях аз

И след стогодишно мълчание

поисках да го разкажа

и да прекъсна прокобата

и да се укротят гробовете

да слегне пръстта и мъката

да освободи невинните

и да умиротвори виновните

така реших аз

Да

аз съм селската

вещица

за лош и добър час

аз съм вашият бяс

лекувам

израждам

омагьосвам

и развалям

магии…

мои

са

стихиите

Прах от звезди

Прах от лъчи

Прах от ядра

Прах от души

Прах от душата ми

се стеле

върху едно

бяло джудже

нажежава го

ще избухне

свръхнова

звезда

Загорча ми

от загуба

на нещо важно

то

се търкаля

бавно

назад по времето

и няма

да спре

защото

бях

крепост

трябвало

е

да бъда

сипей

Само покой.

Нищонеправене.

Казваш си, че си ги заслужила.

Че имаш и нужда.

Самозаблуда.

Ще ги оплакваш

един ден.

Толкова неща

е могло да се свършат.

О, как изчезват

ненаписаните

думи.

Стопяват се

в мъглата

на съзнанието.

Въобще

не случих

на себе си

Хората

какви хора

са им хора

На десет години и половина през юни

светът беше липов, кръгъл и цялостен

ненаяден

от болести

и мъртвости

на любими хора

а през нощта осъзнах, че някога ще умра

разбира се, след хилядолетия

но все пак изглежда неизбежно…

Не заспах през тази нощ от недоумение

как така животът ще продължи без мене

и няма да виждам

да чувам, да знам

какво се случва

изобщо

как така светът ще ме изхвърли от себе си

нали ми е интересен и пълен със загадки

и трябва да науча отговорите на тайните…

Не се уплаших, бях сигурна, че изход има

и на сутринта разбрах, че съм го открила

една липа

засадена

на гроба ми

а корените й дълбоко ще ме пронижат

ще пие липата от соковете ми

и тя ще вижда и чува вместо мене…

Оттогава минаха десетилетия

но завещанието ми

в сила

е…

… ще ни изоставят

десетки пъти,

а ние тях — стотици.

Всеки ден ще им бягаме,

ще се укриваме,

ще плачем в тъмното самички,

ще се молим да ни открият,

преди да сме загинали

от самота.

Но по-често ще е така.

И когато ни намери

Този,

който е

предназначен,

от страх може и да не разберем,

че е Единственият.

…

Макар че едва ли ще ни намери…

ние сме майсторки в криенето…

По гърбиците на баирите шупти зелена козина

И в мекото й ложе се разпенват джанки.

Надеждата, че всяка пролет ще е същото.

Под прозореца на тротоара коте. Чудо!

Тихо и внимателно творение Божие. Нежно.

Жената на града изчезва, прогонена от песовете.

Морето срамежливо се покри със сивата си дреха

на разсъмване.

Ловци на образи и гледки стояхме в трепет.

Съмна се без слънце.

Съборих чаша от сгорещения камък и разлях

напитката на любовта.

Разпръснах имена на не-верността.

Останаха блуждаещи събития

от минали епохи — да ни предсказват бъдещето.

Вали… Изсипва се небесната вода.

Ще освежи и тротоара, и зелените листа.

Пречиства ми душата.

Ще ми измие и колата.

Заваля и спрях на сергия за евтин чадър.

Ровех в чантата за портмонето. И ето,

на паважа ми падна огледацето. Счупи се.

Продавачът се сконфузи. — Нещастна любов!

— каза през зъби.

— За три лева — нещастни девет години! —

извиках в ужас, като преброих парчетата.

Продавачът ме успокояваше — важи то

само за големи огледала, не за това…

Но аз размислих —

не искам да чакам, за да проверя!

Няма с късмета така да се разберем!

Ще трябва от деветте години

да ми приспадне последните седем…

Да не би да са били

те пък любов щастлива?…

Измръзнах от влагата.

Ще си легна в джакузито.

Ще пусна всичките му струи.

Ще се завихрят те, ще се отпусне тялото ми,

водата ще прелее, ще зашурти

по пода на бялата баня

и водните вихри ще почервенеят

от нежно докоснатите вени

с неръждаема стомана.

От живота внимателно ще се изхлузвам.

До усамотение.

Ама… много са скъпи тия джакузита…

От Нещата

които не могат да се

купят/продадат

докоснат/пренебрегнат

измислят/забравят

изпросят/изхвърлят

изядат/изплюят

натрупат/разпилеят

ароматът на цъфтяща липа

не ми се е случвало

досега

да го прецъфтя

с безразличие

Събужда всеки юни

у мен

желание за живот

и дори за смърт

защото е по-хубав, отколкото

мога да поема

4 МАЙ 2004

Свещенодействието

Мият нашата улица

Съмненията

не

това не може да се измие

не

Аз гледам

почтително

омагьосана

обнадеждена

отворена за знамения

(небето се разцепва

от изтребители

генерална репетиция

за първия натовски парад)

и виждам

даже

с лопата

изгребват

вековната кал

и мятат

купчините

в камиона

Господи

благодаря ти че доживях

годината

в която влязохме в НАТО

и измиха нашата улица

Децата ни

отиват

във Америка.

Не бягат

както някога

приятелите —

да станат граждани

им струваше

почти живот.

За някои и цял.

Те

тръгваха по тайни

начини

и бяха

политически.

Децата ни

са граждани

със тръгването.

Отиват

да разгледат

да научат нещо.

И никога

не се завръщат.

Не им се връща.

Това

направихме

за тях.

Не е тъй малко.

Направихме ги

гражданите

на Америка.

Какво изчистено решение.

Цуни ме

Цуни ми

Цуна ми

Цунами

Открий разликите

Прочетох,

че учените открили

как жените

вече да можем

сами

да си произвеждаме сперма

и да се самооплождаме.

Игрек хромозомите

вече

не били

проблем

чак такъв.

Какви примамливи перспективи

за бременност

според вкуса.

Ах, пардон!

Щели да се раждат

обаче

само

жени

като нас.

Колко прекрасно.

Направо

върхът.

(Да се радваш ли,

или да плачеш…)

Ако от предисторически времена

всяка жена

бе раждала само

еднояйчни близнаци

днес нямаше да ни има.

Умилително е.

Забавно е.

Близнаците не растат като другите дечица.

Не ги знаят по име.

Не ги различават

и все ги наричат

Близнаците.

Лабораторни мишчици.

Трогателна девиация.

Геномът на човеците

би загинал от

катастрофален дефицит.

Слава Богу,

не знам какво е да си една втора.

Доброто се дели.

Злото се умножава.

(Какво става

ако едната има късмет

а другата няма.

Ами ако едната се изчука

какво прави другата.

Тича ли да го свърши и тя

с любовника на сестра си.)

Бог не разрешил

да изчезнем като вид.

Естеството си гарантирало

разнообразието на гените.

Уникалният сперматозоид

оплодил уникалната яйцеклетка.

Затова съм се родила

Аз.

Уникален проект.

упорито

малко

остро

пробива

калта

и е стъпкано

и пак пробива

расте

напира

хелиотропно

светлолюбиво

бори се с ерозията

устоява на градушки

суши и ледове

фотосинтезира

издишва

кислород

за всички

(и за децата,

и за педофилите)

обичам

всеотдайния род

възхищавам му се

прекланям се

пред филизите му зелени

но не искам да съм като него жива

а като мене си

Тя може всичко да понесе:

бездарна картина

и гениален щрих.

Тя е, уви, онова

sine qua non,

за да има изложби

на майстори или на чираци,

тя е материалната граница

на бездарието

или гениалността,

но не тя ги определя.

Тя е само

свидетел,

защитник,

обвинител.

И често

се случва

на художника

да е

учител.

Чадърът

е много зависим

от времето.

Това го прави

нещастен.

Всяка сутрин слуша

прогнозите

и се моли:

Боже,

дано днес

да ме отворят!

Слагаш кубче мая

за бухване на тестото

(това, след мацата безквасна

Старозаветна,

е начинът за печене

на тестени).

Набутваш много стафиди,

и яйца, и бадеми

(майката на любимия

го пълни и с мармалад, вкусно е).

Но колко трябва да са яйцата?

Ако са големи — може и осем.

Дребничките — поне десет.

А на нас за застройка ни стигат и две —

стига да ни ги чукнат,

когато сме разстроени —

навреме.

В реалния виртуал

има гигантски гадости

вируси се разнасят

миришат неизлекувани зъби

има неизлечими гъбички

(спин — ужас! — пази, Боже!)

но и по-дребни

кондиломи

хламидии

трихомони

И всеки в реалния виртуал

е биология

излъчва пот, тлен и печал

настъпен е по опашката

има да си го изкарва на някого

(Господ му е свидетел, че е прав)

А на екрана на монитора е чисто

общуваме си чрез него

с Идеала

(ако не е хакнат)

Като цяло

е по-прекрасен от всичко дотук

което

ти е

скъсало нервите

скъсило живота

разбило илюзиите

изпразнило смисъла

разкъсало сърцето

изскубнало душата

и направо ти е ебало майката

без извинение

Е, мониторът

да е спасение?

не ми се вярва

не

Необозначени на картата следи от

катаклизми

с тайни знаци от бъдещи разрушения

Звън за поредно прегрупиране на силите

Ние имаме да даваме, не да си вземаме

настървени сме да си прощаваме

Нищо наше по тези територии не е наше

завинаги

Абсолютно нищо не е трайно достатъчно

Спасяват битка гръб до гръб, рамо до рамо

Какво ще правим със строшените мечове

е от изпитанията за разума ни

Неосъзнати причини за сухи и водни

бедствия

Но защо се кълнем в името Господне

За оправдание, че не сме ония, безчестните

Блажени са нищите, да не забравяме,

и благословени за действие

Мацо

Вече няма как да си спомниш

как тогава

седяхме в кръчмата

с големите кореми

девети месец бременни

и пиехме бира

и пушехме като комини

и беше

смешен смешен смешен

животът ни

Мацо

Жената на светилото

си преряза вените

скочи от десетия етаж

гръмна се с незаконно оръжие

нагълта се с хапчета

надиша се с газове

удари си инжекция

обеси се на тавана

метна се в океана

с колата направо от Булеварда на залеза.

Имаше нужда само от освобождение

все едно как.

Беше болна от тъга и безмислица.

Макар да бе прочела цялата поредица

правилни книги

написани от светилото

за човешката душа и

за човешките отношения.

Светилото

сега има сюжет за още една

правилна

поучителна

абсолютно достоверна

история.

Достойна за душевед

от неговата

висока

категория.

В сряда ще те атакуват

моля те позволи им

не ги отхвърляй

приеми ги

Смели са

Величествен си

Нека сряда е хубав ден

за изкачване на

осемхилядници

ментов чай ти приготвях сутрин

сега сама го пия

без друга причина болна съм

океан нежност няма кого

да удавиш в него

не ми липсваш ти липсвам си аз

отначало чакаме с любов

после става омразно

после чакаме от омраза

между водните молекули

празните пространства

пещери за да се укривам

Заклещват се копитата

между неравните камъни

стръмно е за галоп

няма просторни степи

тук е планина

изкачването е с камшик

слизането с опънати шии

мои любими златисти коне

кой ви събра

за раздяла

Kапризни

коне

прихващат

по въздуха

планината

чрез съвършено

изваян нюх

не с копита

Ушите им

настръхват

гриватa

им подивява

оголват си

мощните зъби

за бясна

битка

Те остро

помнят

всичките

страдания

на свои от чужди

конете просто

не забравят

никога

Старите вещи

като загасващи огнища

притоплят сърцата

и ги напепеляват.

Така е уютно и прашно с тях

и така успокояват!…

Че миналото има и бъдеще.

А щом (и където) е текло —

ще тече

и фигурките от кафе

по стария порцелан

са предсказали точно къде

и кога, и дори как

ще отплаваме за Обетования бряг

(дали не беше от него насам?)

… да си почина сега…

… удобен диван…

Любимите мебели на баба ми.

Гоблените на леля ми като мома.

Тишлайфърчетата на майка ми

като гимназистка

(и техните безпланови мечти…)

А върху тях, уви

и моите несъразмерни за един живот

костюми

бюстиета

дълги поли

(необличани и без шанс да им се случи)

панталони за всички сезони

и за всички моди

бодита и прашки в торби.

И още

зарязани

компютри

касетофони

фотоапарати

(с лента са поне три)

почтиработещиджиесеми

очила, ботуши и мазила

одеяла, чинии за супа

(само чашите за вино ги чупя, а супа рядко ядем)

чехли, чанти, чадъри, часовници, чорапогащи

и непотърсени мъжки слипове (за парцали ги пазя

поне)

тенджери и плакета

(знаете ли тази френска дума?)

И 100 000 играчки в стаята на хлапето.

И Большая советская енциклопедия

(с е-оборотное, но го нямам на лаптопа)

в петдесет и няколко тома, собственост

на бившия любим мъж

и увлекателни като него.

Не ми се изброява вече, не. Но

и не ми се изхвърля всичко… наведнъж.

Така ми е спокойно да знам,

че ако ми потрябва златно шнурче —

имам Там! A при необходимост

от зоология за седми клас —

от дъщерята я пазя в онзи шкаф…

И сърцето ми е непрекъснато притоплено.

Напепелено.

Полуживо

от минало.

И от гняв.

когато отлитат наесен

и когато напролет се завръщат вкъщи

жеравите

винаги построяват клин с ъгъл

54 градуса, 44 минути и 8 секунди

кристалографите

отлично познават тази константа

от кристалната решетка на диаманта

но защо жеравите я спазват

никой не знае

не затова ли на мъдрост са символ

още от легендата за Аполон

който избрал да се превъплъти

в жерав с остър като копие клюн

от начертания в небесата клин

съобразителният Меркурий се вдъхновил

и после измислил буквите

а добрият бог Еа — клинописа за шумерите

слънцето се отразява

в перата им

и ги позлатява

жеравите

винаги правят

девет стъпки преди да излетят

и никой не знае

защо

Като се загледаш внимателно

току-виж го

съзреш

няма да изглежда различен

но ще е

Ще го усетиш на мига

Съблечи се, моля те,

хвърли от себе си

униформата

махни

опаковката срещу счупване

(аз ще те пазя внимателно)

изключи

електричеството

на защитния кльон

сложи оръжието на предпазител

идвам при теб

като приятел

с обърнати нагоре длани

и поклон

Какво пак улучи

моето момиче

Нямаше ли избор

Светът е мъжки

но не го въртят мъжете

а печените жени

Ами влез в огъня

Изпечи се

ще се влюбя безпаметно

някой ден

сигурно ще е лято

разтопено

слънцето ще прежуря

следобедът ще пламне

в удивление

а ти ще вървиш към мен

усмихнат

очите ти пъстри, пъстри

една глава по-висок

въпреки токчетата ми

ще ме сграбчиш през кръста

или нежно ще ми целуваш ръката

или всичко

Бога ми, искам всичко

и много ще ти личи

че и ти искаш

имаш в главата си само мръсни думи

така би казала баба ми

в главата си имам

счупени очила

смачкано палто под дупето ми

седалка на кола

и в нея

някой неустоимо

силен

искам да го покрия

с тяло

да не простине

в главата си имам само

чисти мисли

ше ти ги кажа някога…

време да мине

кожата ми е нежна

нежна

да я галиш само

душата ми е нежна

нежна

да я галиш само

цялата съм нежна

нежна

Бог знае

защо

да ме галиш

сигурно

Чувствата

са плашливи птици.

Днес ти ги провождам

не намират гнездо

и си отлитат.

(Гургулици)

Не се заблуждавай

че казаното вчера

важи и за утре.

Понякога важи

понякога не.

Ако си разбрал

вчера

какво ти казвам

може

да има утре.

Ако не си

Мисли за мен

като за приятел от детството

заминал завинаги

през девет океана

в десетия

Какво ти връщане

Мисли за мен

като за телефонен звън

веднъж в годината

на Коледа или Великден

не на рожден ден

Да си бяхме ги научили

Мисли за мен

като за прозорец

на недовършена къща

зазидан преди

да го огрее слънчев лъч

Да го отворим трябваше

Мисли за мен

каквото искаш

ще започнеш

да ми липсваш

отпреди малко

Обичам те (още)

Гладна съм (още)

Люби ми се (още)

Харесва ми (още) всичко това.

(Още) те обичам

(Още) съм гладна

(Още) ми се люби

(Още) ми харесва всичко това.

Истинските думи:

Обичам те

Гладна съм

Люби ми се

Харесва ми всичко това

Още

Още

Още

Още

Още

Експеримент за двуезични

Иди си, моля те

йотс, йавгърт ен, ен

Не те обичам вече

бет зеб гим и агом ен

Нямам нужда от теб

бет аз мариму анитсиан

Не ми се обаждай повече

авспил им ещ ит тъсалг

Най-добре замини нанякъде

меевиж отойк в, тъдарг

Да не се срещаме и случайно

нед икесв е ад онад

Да не си спомняме какво преживяхме

шилсим ен ад огурд аз онад

домъчня ми за теб

мое

капризно

желание

за пръстите

за пъстрите ириси

и за ума ти

за онова

могъщо

(наше)

състояние

между

неизбежно

и насъщно

да те погаля насън

да ме погалиш

ще се заплетем

в ласките си

ще се събуждам

със стонове

и ти също

да не пропуснеш

че те искам

и да се налудуваме

но ти все пак

не ми вярвай

за всичко

може

да се преструвам…

… Бавно, бавно,

не бързай

никога не бързаш

сега си зажаднял

и аз

Аз ще бързам

ще те изпреварвам

непрекъснато

но ти недей

изчакай ме да кажа

повече не мога

Мога

ли да кажа

такава

глупост

… първа аз, първа аз,

ти не бързай, изчакай да прелетя

Един Екватор Емоция

и после можеш…

вятърът ми повдига полата

стар мръсник е

защото знае

под нея съм гола

и е невероятно

усещането да те галят

двамата

Четири рози

се поръсиха

отгоре ми

Първата надраска

сърцето

Втората убоде

сърцето

Третата набучи

сърцето

Четвъртата раздра

сърцето

От радост то

просълзи

рубини

Протрити

венчелисти

се разпиляха

Невидими

лъчисти

нишки

в мрежата

засияха

(безмълвно?)

Понесла съм си кръста

той ми е

поне 8 размера

по-голям

не знам

изобщо дали е

за човек

а трябва да го изнеса

надалеко

на кораба на носа

и да го хвърля

и да се изпари

да изчезне като дим!

Aмин

Позволи ми да вляза

пусни ме за малко

няма да разхвърлям

няма да цапам

няма да чупя

ще бъда внимателна

знам

колко е трудно

да се заличат

разрушения

Не мога обаче да ти обещая

че ще изляза

Пладне

не е време

дори за нанасяне

в нова квартира

А само за надничане

през прозорчето

през тънките завеси

Ослепява слънцето

по пладне

осветява кадъра

прегаря го

а плосък не ми харесва

Ела в полунощ

открадни си

своето!

Къде си

Няма да ти казвам

празен е градът

празна е земята

празна е вселената

Няма да ти казвам

тъжен е денят

тъжна е нощта

тъжно е времето

Няма да ти казвам

ела при мен

стой при мен

остани при мен

Няма да ти казвам

вълнуваш ме

липсваш ми

боли ме

Няма да ти казвам

такива прости неща

щом не могат

да се променят

Засега

Поднесохме се на тоя завой

опасен

като че щяхме

да се разбием

не бързай

не натискай газта

решението

не е в скоростта

Може и да няма решение

Но още не знаем дали има

или обратно

и това е вече набор

от вероятности

не бързай

не натискай газта

така

бясно

Може и да оцелеем

Но чак в края на този път

неясен

ще знаем със сигурност

смисъла

на изпитанието

дали си е струвало

да оцеляваме

и цената

Може и да има Провидение

Играта

в която се втурнахме

изглеждаше

на шега

и безобидна

Като онази

на децата от любимите

От картончета

с букви

да подредиш думи

Заиграхме се

с необмислен интерес

Два интелекта

в среща

за забавление

кой ще нареди

повече думи в по-хубави

изречения

с необикновени

и завладяващи идеи

Играта

не бе състезание

само дето

постепенно

напълно ни обсеби

Ти разбра

може би имаше усет

или знания

за нефизическото

страдание

Аз не знаех

че боли даже повече

от наистина

Остана ми да се помоля

върни се

В рамките на една нощ

могат да се случат

безброй неща

всевъзможни

Някои се случват

Някои даже изглеждат

повтаряеми

нетревожно

Някои остават за друга нощ

безбожна

Да чувам

титаничния тропот

на сърцето ти

докато притискаш главата ми

към гърдите си

преди да я

преместиш надолу

по-малка от първа четвърт луна

слабо сияние

едва пробива твърда мъгла

уплътнява

сенките на старинни дървета

блясъка на река съживява

и ето

и ето

безплътни риби между невидими клони

безплътни птици под невъзможни вълни

никой от крепостта не ни гони

защото не сме дошли

и няма да дойдем

може би

може би

замъкът е истински

за нас не е сигурно

да изчакаме контура при пълнолуние

Заложи

на червено

червената ти рокля е на късмет

балансирано

и на червената ти роза

в кокосово мляко

и на червения ти следобед

с папая и ванила скай

и на червеното ти питие

с надежди на два пласта

и на зачервените ти очи

с кубчета лед

целувам те нощно и дъждовно

и дневно и слънчево

целувам те беззащитно и тревожно

и тъмно и безлунно

целувам те нежно и отчаяно

и светло и неразумно

целувам те сякаш за последно

защото това е само началото

Какво ни се случи?

Всеки направи своя избор

по независещи от него инстинкти

и без умни причини

Не е важно…

Но този избор

разби ни

зашемети ни

изскубна ни от равновесието

където удобно се бяхме сврели

аз поне

изобщо не вярвях

че е възможно да се взривявам

по този опасен начин

да обезумявам

и да губя себе си

до off

да се изключа

да се разпадна

и пак да съм цяла за ласки

утолени

зашеметяващо

вдъхновени

любов

Точно онзи момент ми е любим

в който сме на ръба

между прегръдка

и задушаване

Не ми пука

от нищо

Един за друг

ние сме гладни

неутолимо гладни

а стигаме си напълно

Нямаме нужда от никого

и не се тревожим

че ни зяпат как

се целуваме

безпощадно

по топлите сладки устни

до пълно изчерпване на мислите

и до пълната им подмяна с чувства

Ние сме съвършените влюбени

Мечта за всеки поет

пред когото

музите чакат ред

А моята избяга не знам къде

и така се измъчвам от безсилие

да напиша по начин съвсем различен

отвъд границата на думите

как те обичам

плува лодчица в морето на очите ти

по вълните сини нежно се полюшва

хвърля орехова сенчица на рибите

навътре и далеч, далеч от сушата

а очите ти ме плисват с вълни

остани в мен, шепне морето

аз съм, аз съм, аз съм

твоята жива стихия

а ти си ми малка

червена лодка

ще доплува

остави

я

до грациозни чапли застинали

на Устието

на Реката

а в Залива

двойка делфини бляскаво играе

пред залез

и лятото

и сърцата

не са отминали, не са отминали

и се мушвам под мишницата ти

топла, още сгушено сънена

тя ме отгатва безпогрешно

и ласкаво ме приютява

а очите ти се усмихват

полуотворено синьо

да се прегърнем

и да помълчим

мой любими

не знам как

да го кажа

не знам как

да те обичам

ненараняващо

както бих искала

както можех преди

сега съня си събличаш

и ме завиваш да си доспя

наистина Бог е така добър

сутрин се моля и му благодаря

но няма, няма аз да родя децата

които повече от всичко ще обичаш

(а може би в друг живот като се преродя)

Koгато ми липсваш

липсваш ми като

слънце за цветето ми

кислород за кръвта ми

дъжд за нивата ми

сняг за пистата ми

дърва за огъня ми

вино за чашата ми

хляб за масата ми

като ми липсваш

винаги е толкова

липсваш ми

Трия си съобщенията от телефона

Menu, messages, inbox, delete?

От тебе: обичам те

От тебе: сънувах те, моя любов

От тебе: не мога без теб

От тебе: липсваш ми и те искам

От тебе: моя прекрасна

От тебе: целувам те

От тебе: желая те

От тебе: без теб не съм жив

От тебе: обичам те

Трия, а палецът ми тръпне и отказва

наказва ме за греха

мрази ме

защото съм виновна, виновна

сякаш заличавам ласките ти

сякаш отхвърлям душата ти

сякаш бягам от любовта ни

Боже, нищо такова няма

само освобождавам

място за нови есемеси

и ги чакам

Поливахме листенца зелени

избуяха като яка нива

площите забранени.

Не им навреждаха

козичките на съседа

бедните, те само подреждаха

като градинари тревата

и понякога опъваха петалата…

Ние пасяхме наблизо около тях

без стремеж към ред, но с ентусиазъм.

— Аха — заподозря ни съседът,

— и повърхностен поглед ми подсказва,

че сте зависими!

— Не сме! — викнахме ние.

— Не сме зависими от нищо и от нас

не зависи нищо…

Освен.

Любов.

В невъзможен обем.

Какво е виновно растението?

Ние просто се друсаме —

аз със теб

и ти с мен

моля те

приготви любимия си пуловер

донеси ми го

да го облека от летището

ще го стопля и съживя

после ще го разхождам

на голо

из смълчаната къща

и не, няма да ти го връщам

мога да ти го дам

назаем

когато си тръгна

понеже ще е задълго

като предпазна жилетка го слагай

какво, че няма да знаем

ти ли ме чувстваш вътре

или аз тебе чувствам

и дали не е едно и също

Аз

съм

разсъблечителката

която ги сваля

прокобите зли

мокро е

хубаво е

навреме е

преди

да пресъхнем

в сълзи

Имаше

нощи

и бяха луди

денонощни

но не за спане

не

Метни се

върху гърба ми нежен

опитай се да ме укротиш

няма да ти е лесно

и чак след следващия бриз

може да ме приспиш

след дуета от полъх и ръце

тогава

когато

и без сърце

съм останала

не само без дъх

Заедно

ще проникнем

в друго измерение

само следвай движенията

и не се плаши

ако умра

ще е замалко

и ще се върна

имам още работа

върху твоето съвършенство

Природата

си играе с нас

(може и лично Бог да е)

наблъсква ни с хормони

феромони

тестостерони

окситоцини

разбърква си коктейлите

и се кефи отстрани

на лудостите ни

ние си мислим

че избираме

коктейлите ни опияняват

после изтрезняваме

следва махмурлук

нали зная

нали знаеш

неизличимо

стояхме

редом…

(а бях на ъгъла на самотата

осветен от мазе невзрачно

не от звезди

и луни

не

не

само

то ми метна

мътен лъч да се издърпам

преди да завия безвъзвратно)

… втренчени

да прогледнем

дали червени

са очите ни

от сълзи

или недоспиване

или от екрана

на компютъра

или от всичко

заедно

дали ще преболи

дали ще се изтрие

дали ще се разпали

или ще догори

дано?

едва ли?

глупави такива

какво ли знаем

напука ми се

устната

от жажда по тебе

чукам на вратата

на Рая

настойчиво

там ли си

златно е

когато танцуваме

златен блус

без да спираме

докато

учудвай ме

с гласовете

на познатото

което

звучи днес

като щастие

сбогом

рубинен четвъртък

пак ще сме в теб

или в следващия

ще се прегърнем

топло и нежно

и с надежда

Любими

ние с тебе точно

там

сме вплетени

едни и същи

и неповторими

И чуй

Луната ни шепти

на двамата

… реалността ти предстои

не се страхувай от промяната

във миналото да се върнеш няма

защото вече там си бил

сега е час да се освободиш

и да откриваш

не свеждай рамена

и продължавай да вървиш

ти се завръщаш у дома…

Една жена

крилото счупено на гълъба превързва

разтворен недовършен ръкопис

във кана живата вода заключен бързей

подрежда вятър на брега пясъчен пъзел

Във полумрак

старинна мъдра книга ярко свети

на прашен път девойка с менци

скиталец уморен отпива бързо

на жадни, жадни глътки от водата

И ти си там, ти си в това

Във Козирог

любими

ни е Северният лунен възел

От десет години

за първи път

щастлива

си очаквам рождения ден.

Би трябвало да е обратното

десет години не подмладяват никого, и мен.

Бъдещето се свива

струпва ти се на главата минало

не очакваш големи събития

раждания

влюбвания

лудости на младостта.

А главно погребения.

Радостите сякаш са нелегални, не за всеки ден.

Повечето хора са уморени.

И от живота

или от липсата му

изглеждат

незадоволени

и незадоволителни.

Сразени.

Очакват края на дните

в примирение

и без надежда

освен за внуците.

Не е за мен, Господи, не е…

Защото съм влюбена

ще е щастлив извънредно

моят рожден ден

без значение колко е пореден

щом един мъж, когото обичам,

е с мен

Все будна съм

за приятели

за любов

за път нов

Светя и насън

В утрото

чакам

смълчано

да се зарони

нежен сняг

бяло

бяло

да бъде Чудо

И да настане мигом

нещо хубаво

нещо смислено

и извън всякакъв разум

нещо необичайно

нещо тайно

и извънредно влюбено

Да се

открие

Богът в нас

и в този лист

и в този пламък

и в този камък

и в този храст

и в този цвят

и в този глас

и в този

Храм

Свят

свят

наш

един

Амин

ти си щастлив мъж

колцина си достигат мечтите

необичайно съм тиха

не ти разказвам

колко мъже съм имала

и как съм се любила с тях

докато те нямаше

и преди

в огъня върху ситния пясък на брега

да не се изгорим… в пясъка много боли…

как да се опазим от заровените въглени

как да отгатнем на кое място са цъфнали

ти оцеля в опасната ми орбита

макар че да изгориш беше логично

значи не си, не си случаен

моли се да ти стане скучно

аз си нахлупвам скафандъра

смятам да отлитам

ще се върна за вечерята

точно след пет живота —

за последния

оставям ти отблясък от урановата си аура

не си забравил, нали

че слънцето ми е във Водолей

но не знаеше за Венера

да не говорим за Меркурий

имаш пясък в косите си

изпръхнали са ти устните

от солено, сладко и от мен

но дали от близост или не

делим диагонала на две по

двеста четиридесет и пет

орехи и ябълки по средата

рубинени диви лози, небе

небето в очите ти свети

с тъга, клоняща към нула

земята е кръгла защото

та всичко е по-далече

но не преоткриваме света

а само неговите шосета

мириша на теб цялата

миришеш ти на мене

кръгло ми е сърцето

препълнено е

не успях да те видя

и по най-безобидния начин

още изтръпвам от името ти

боде ме под гръдната кост

любов

омраза

желание

жажда

не знам

живот

боли ме челото от безмислици

изстива

(къде си)

не ми върна нищо в подкрепа

нямаше и какво

загубил си го на прибиране

ключ на врата ти провесен

а думите са изпитание

което не сме издържали

празно е между редовете

не ми казвай обичам те

нито извинявай

някакви хора някъде спят

връзката се разпада

само с теб мога да мисля

не ти прощавам

като те няма

не се надявай

неделя е

празен ден

то кой ли е пълен

да ставаш рано

и да им работиш

това ли е пълнота

ръката ми е счупена

какъв късмет

неделя ми е за кой ли ден

какво, че днес е истинската

на нея й е безразлично

тя не ме познава лично

ей така искам времето си

да е само мое

какво ми пука за понеделника

та чак до петъка, не са мои

майната им

аз общувам с джо сатриани

изобщо с испански китари

(николас де анжелис)

(петру гуелфучи)

разбираме се съвършено

даже котката ми е навита

да ги слуша

представяте ли си

котак и сатриани

пука ми, искам

и слушаме

и Стинг

не удържам оцеляването си

в достойна степен

унижава ме болката

сигурно ме учи на нещо

а освен болка — не виждам нищо

(„думите са само рибарска мрежа за смисъла и се захвърлят, щом той бъде хванат“)

но болката е лично изпитание

болка не е дума, а свят

покажете ми изход

мълча и попивам

на предела на възможностите ви

не се страхувам

че ми липсваш

това е нормално, нормално

но не разбирам как се справям

с липсата на треви, които

да разграфят погледа ми към вълните

с липсата на вятъра, който

смила пейзажа

и го премята като луд наесен

(докато спре в подножието на лятната ми

жажда)

с липсата на пясъка под стъпалата ми

по който не помним

че двамата сме газили

но той помни — били сме там

заедно

справям се с предначертанията

как — не знам

не се страхуваш

че ми липсваш

защото знаеш

как

ме събуждаш

седях на ръба на живота

и си люлеех краката в бездната

малки бедуински момичета

трошаха краещници до мен

запрятаха си полите

крещяха от щастие

повикваха поименно всяка

от вълшебните пъстри риби

и те извираха

жълти, оранжеви

червени

червени

червени

скачаха полудели

кълвяха трохите

като гълъби

които никога няма да долитнат в Синай

и изяждаха

и изяждаха

всичко

до ръба

нетраен

…

един много син поглед

ме улови на самия край

чудовището на живота

изплува от бездната

призова ме поименно

от неговите риби бях

надроби ми от хляба

необикновеното

ми се случва

прибой ме запраща в скалите

копие ме улучва

в лявото рамо

и под него

боли ме, много ме боли

може би е Знанието за живота

когато се родих

ме болеше

залъгваха ме, че болката е за последно

(малка явно им се видях)

но най-хубавото предстоеше

знаех го, с цялата себе си

обречена съм

на прибои и копия

на стихии и лов

необикновеното

все да ме застига

и болка да е

но ще е

любов