На тясно в ъгъла

XXVII

Доктор Сондърз се събуди, когато китаецът влезе с чаша чай. Ах Кай дръпна завесите, вдигна жалузите и пусна в стаята деня. Прозорецът гледаше към градината — запустяла и буренясала: с палми, с банани, чиито плоски листа все още пазеха тъмния блясък на нощта, с неугледния, но прекрасен на вкус касис. Светлината се процеждаше през хладната зеленина. Докторът запали цигара. Фред, легнал на шезлонга, все още спеше и неоформеното му момчешко лице изглеждаше спокойно и така невинно, че с присъщия си жлъчен хумор докторът реши, че то е почти красиво.

— Да го събудя ли? — попита Ах Кай.

— Не още.

Докато спеше, Фред щеше да бъде щастлив. Щеше да се събуди за мъка. Странно момче. Кой би помислил, че може да е толкова податливо на доброта? Защото, макар че не го съзнаваше, макар че описваше чувствата си неумело, с глупави думи, нямаше съмнение, че това, което го беше изкарало от релси по отношение на датчанина, който беше породил в него смущаващото го чувство на възхищение и го беше накарал да разбере, че съществуват и хора от друг тип, беше откритата естествена доброта, която датчанинът излъчваше като ярка и постоянна светлина. Ерик можеше да бъде възприеман като малко невероятен, човек можеше да се запита с известна неловкост дали възприема еднакво с ума и със сърцето, обаче в едно нямаше съмнение — той притежаваше по някаква прищявка на съдбата истинска вродена доброта. Това беше особеното в него. И несъмненото. То имаше и естетическа стойност затова обикновеното момче, безчувствено към красотата в обичайните й форми, се беше развълнувало до екстаз, както мистикът може да се развълнува от внезапното завладяващо чувство на съединяване с едно божество. Странен характер имаше Ерик.

— Но при все това свърши зле — каза си докторът и с мрачна усмивка стана от леглото.

Отиде до огледалото и се загледа изпитателно. Видя посивялата си коса, разрошена от съня, наболата бяла брада, пораснала след като се беше обръснал вчера. Разтегна устата си в гримаса и заразглежда дългите си жълти зъби. Под очите му имаше големи торбички. Страните му бяха неприятно алени на цвят. Обзе го отвращение. Почуди се защо от всички същества единствено Човекът с възрастта така грозно се деформира. Обзе го жал, като помисли, че Ах Кай, красив като статуетка от слонова кост, ще се превърне в дребничък, изпит, съсухрен китаец, че Фред Блейк — толкова строен, висок и широкоплещест, ще бъде някакъв плешив старец със зачервено лице и коремче.

Докторът се избръсна и се изкъпа. След това събуди Фред.

— Хайде, млади човече. Ах Кай сега ще ни приготви закуската.

Фред отвори очи — бодър, с жаждата на младостта да приветствува новия ден, но като се огледа, спомни си къде е, както и всичко останало. Моментално лицето му посърна.

— О, я скачай! — каза нетърпеливо докторът. — Иди да се измиеш.

След десет минути вече седяха и закусваха. Нямаше нищо странно в това, че Фред се хранеше с голям апетит. Докторът мълчеше. За което се поздрави. Бурната нощ не беше допринесла да се чувствува по-добре. И без това размишленията му за живота предната вечер бяха така мрачни, че предпочиташе да ги запази за себе си.

Когато свършиха да ядат, дойде управителят и се обърна към д-р Сондърз с поток от думи на холандски. Знаеше, че докторът не разбира езика, но не спираше да приказва, а знаците и жестовете, които правеше, съвсем ясно показваха за какво говори, макар че явно беше възбуден и объркан. Д-р Сондърз сви рамене. Престори се, че няма представа за какво говори метисът, и най-накрая, загубил търпение, човечецът си отиде.

— Вече им е известно — каза докторът.

— Откъде?

— Не зная. Предполагам, че прислужникът е влязъл да му занесе чай.

— Не можем ли да намерим някой да превежда?

— Ще се намери кой да ни го каже съвсем скоро. Не забравяй, че и двамата не знаем нищо по въпроса.

Потънаха отново в мълчание. Няколко минути по-късно управителят доведе един холандски чиновник в бяла униформа с жълти метални копчета; той удари токове и съобщи неразбираемото си име. Говореше английски с много силен акцент.

— С прискърбие ми се налага да ви съобщя, че датският търговец на име Кристесен се е застрелял.

— Кристесен ли? — извика докторът. — Онзи високият?

А с крайчеца на окото си наблюдаваше Фред.

— Преди час са го намерили слугите. Аз съм натоварен със следствието. Няма съмнение, че в случая се касае за самоубийство. Мистър ван Рейк — той погледна към управителя-метис — ме информира, че снощи търговецът ви е посетил.

— Самата истина.

— Колко време стоя?

— Десет-петнадесет минути.

— Трезвен ли беше?

— Напълно.

— И аз не съм го виждал да пие. Каза ли нещо, от което да се предположи, че е възнамерявал да свърши със себе си?

— Не. Беше весел. Не го познавам твърде добре, знаете това. Пристигнах преди три дни и чакам парахода „Принцеса Юлиана“.

— Да. Зная. Следователно не бихте могли да обясните трагедията?

— Боя се, не.

— Това е всичко, което исках да разбера. Ако имам още нужда от вас, ще ви уведомя. Може би бихте дошли до службата ми? — той погледна Фред. — А джентълменът би ли могъл да ни каже нещо?

— Няма какво — каза докторът. — Той не беше тука. Играеха карти с шкипера на кеча, който е на пристанището.

— Видях го. Съжалявам за случилото се. Покойният беше много тих човек, никакви неприятности не ни създаваше. Всички го обичаха. Страхувам се, че е все същата стара история. Правят грешка, като живеят сами на такова място. Изпадат в мрачно настроение. Страдат от носталгия. Горещината е убийствена. Идва ден, когато им се струва, че не могат да издържат, повече, и си пускат куршум в черепа. Неведнъж ми се е случвало да виждам това. Много по-хубаво е да си живеят с някое момиченце, почти не накърнява разходите. Е, джентълмени, много съм ви задължен. Няма да отнемам повече от ценното ви време. Предполагам, че още не сте посетили нашето Gesellschaft74, нали? Ще се радвам много да ви видим там. От шест-седем часа до девет там ще срещнете всички по-важни хора на острова. Чудесно място. Направо център на светския живот. Е, довиждане, джентълмени!

Той чукна токове, стисна ръцете на доктора и Фред и с малко тежка крачка се отдалечи.