Набелязана мишена

Осма глава

Офелия завърши грима си с драматично движение на ръката. Намръщи се при мисълта за нерентабилната вечер, която я очакваше.

Пени беше права. Работата й на сервитьорка не обещаваше бляскава кариера. Поне не в този град. Не можеше да живее така цял живот — един месец разполагаше с пари, на следващия джобовете й бяха празни.

Най-лошото от всичко бе, че е принудена да преотстъпи апартамента си на приятели, тъй като не можеше да си позволи да плаща наема. Беше им поръчала да се грижат за любимите й вещи, но се чувстваше ужасно заради това, че бе зарязала всичко като пътуваща циганка.

Тя оцени намръщено резултата от гримьорските си умения и си даде сметка, че действително изглежда като циганка. Изкриви лице в гримаса и се протегна за чиста салфетка, за да изтрие очите си.

В този момент се позвъни.

Беше съвсем сама вкъщи. Пени нямаше да се прибере до шест, а дотогава имаше цели два часа.

Измъкна се тихо от банята и погледна към вратата. Посетителят беше мъж. Поне това можеше да прецени по силуета, очертал се в матовото овално стъкло на вратата, зад който проблясваше розовеещото небе.

Ами ако беше Ерик? Полицаите бяха по следите му, но все още не бяха успели да го заловят.

Не, не приличаше на него. Онзи беше висок и кльощав, докато този бе среден на ръст.

Лия облиза обилно намазаните си с гланц устни и се приближи на пръсти, за да го огледа по-добре. Ала той се беше обърнал. Забеляза само широк гръб и ниско подстригана тъмна коса. Нещо в него й се стори смътно познато. Но определено не беше Ерик.

С рязко движение отвори вратата.

Непознатият застана с лице към нея и в този момент дъхът й секна от смайване. Беше младият Ал Пачино, шофьорът на хондата, само че сега беше облечен в тениска и дънки, които го правеха да изглежда съвсем като момче. Тя направи опит да затръшне вратата под носа му, но той се оказа по-бърз и навреме успя да пъхне крака си в процепа.

— Махай се — извика Лия, натискайки с всичка сила.

Усилията й се оказаха напразни.

Очите му учудено оглеждаха фирмената тениска на ресторант „Хутърс“, комбинирана с тесни черни шорти.

— Ти си сервитьорка? — запита я настойчиво със силно изразен филаделфийски акцент.

Е, това вече изобщо не му влизаше в работата.

— Изчезвай, иначе още сега ще повикам ченгетата — предупреди го с леден глас.

— А, не ми се вярва. Последния път хич не ти се искаше да се срещаш с тях, помниш ли? — усмихна се самонадеяно младежът, разкривайки равните си бели зъби.

— Слушай — започна Лия, разтревожена, че си бе направил труда да я открие. — Нямаш работа тук. Коя от всички мои думи не разбра?

— Длъжница си ми — простичко заяви той.

— И ти предложих да ти се издължа. С чек — напомни му момичето. — Не излизам с хлапаци.

— С чек без покритие нямаше как да оправя колата си.

Непознатият направи широк жест с ръка. Тя погледна паркираната до тротоара хонда.

— Както виждам, вече си я ремонтирал — изсумтя презрително.

Очевидно нямаше нужда от нейните пари. Верижката, поклащаща се на врата му, изглеждаше от осемнайсеткаратово злато.

— Което не отменя дълга ти — настоя той и очите му блеснаха развеселено, сякаш й се подиграва.

— Виж, нямам време да се разправям сега. Ще закъснея за работа.

— При всички случаи!

— Някакъв проблем ли има? — намеси се строго трети глас.

Чуваше се някъде откъм храстите, но в следващия момент съседът се появи иззад единия ъгъл на къщата. Изглежда, бе излязъл в задния двор с намерението да се топне в горещото джакузи, защото беше загърнат само с хавлиена кърпа през бедрата и… боже мили, нищо чудно, че Пени беше почти влюбена в него!

Малкия Ал се обърна към новодошлия. Ръстът и телосложението на по-възрастния мъж не оказаха върху него ефекта, който бе очаквала, само изтриха широката усмивка от лицето му.

— Кой е този? — попита той и вирна заплашително брадичка.

— Попитах дали има някакъв проблем — повтори Джо.

Тонът му беше толкова суров, че дори Лия потръпна.

— Нещо такова — призна тя. — Този младеж не ме оставя на мира. Вече закъснявам за работа.

— Изглежда, ще трябва да се измиташ — обърна се той към непознатия.

Ала момчето отстояваше своето.

— Не е ли малко старичък за теб? — обърна се то към нея с едва прикрито отвращение в гласа.

— Всъщност не — леко наклони глава на една страна Лия.

Джо изкачи стълбите на верандата с един скок. Поведението му подсказваше, че всичко ще приключи още в следващия миг.

— Това ли е човекът, който те тормози по телефона? — попита той.

Вместо да подвие опашка, Малкия Ал се изправи и застана твърдо с леко разтворени крака. Стиснатите му в юмруци ръце даваха ясно да се разбере, че смята да приеме предизвикателството.

Лия не можеше да остане равнодушна.

— Я почакайте малко — застана между двамата тя. — Очевидно е, че не е Ерик, защото е прекалено млад, така че не е необходимо да го убиваш. Той е просто един хлапак, който се вбеси, защото ударих задницата на колата му. А пък този — обърна се към момчето и посочи съседа си, — е морски тюлен. Едва ли гориш от желание да си имаш работа с него. А сега ме оставете на мира.

Младежът видимо пребледня и веднага застана мирно.

— Офицер от Дванадесета бригада Вини Делносентис на вашите услуги, сър! — козирува той. — Съжалявам, сър. Нямах представа.

Какво?

Яростта веднага изчезна от лицето на Джо. Той забеляза изумлението на момичето и се усмихна.

— Джо Монтгомъри, командир лейтенант — каза и протегна ръка. — Радвам се да се запозная с теб, Вини. Живея в съседната къща.

Двамата мъже се отдръпнаха настрани и си стиснаха ръцете.

Само това й липсваше, да се окажат колеги. Те погледнаха към нея, сякаш имаха да разрешават общ проблем.

— Тя ми дължи една вечеря — поясни Вини.

Името му отиваше дори повече от Малкия Ал.

— Нямам никакво намерение да те водя на ресторант — изсумтя Лия, все още смутена от начина, по който нещата се бяха обърнали.

Наистина ли и двамата бяха морски тюлени? Какво невероятно съвпадение!

— Сделката си е сделка — продължаваше да настоява младежът, като измъкна от джоба си пръстена. — Дори ми даде това като залог за почтеност.

Командир Монтгомъри се намръщи неодобрително.

— Сестра ти знае ли?

Офелия грабна пръстена си от Вини и припряно го сложи на дясната си ръка.

— Аз съм на двайсет и четири години. Не съм длъжна да споделям всичко с нея.

— Тогава се дръж подобаващо за възрастта си — меко отбеляза той. — Обещала си да го заведеш на вечеря.

— Е, добре тогава — разпери театрално ръце Лия. — Отиваме в „Хутърс“. Ще ти платя сметката там.

Джо погледна въпросително младия си колега, който само сви рамене.

— Става — отвърна нехайно, но очите му проблеснаха опасно.

— Е, пак ще се видим, офицер Делносентис — каза командирът и като кимна леко на момичето, закрачи бос към двора си.

— Ще трябва да ме последваш — обърна се Офелия към Вини. — И се опитай да не ми създаваш повече неприятности от тези, които вече си навлякох, като закъснях.

Думите й бяха посрещнати с мълчание.

Раздвоен между боксовия мач на широкоекранния телевизор и постоянно менящата се обстановка в ресторанта, Вини изобщо не скучаеше. Беше си избрал за предястие сурови стриди в половин черупка.

Докато Офелия минаваше покрай него, разнасяйки таблата с поръчките, той вадеше вътрешността, поставяше я на върха на езика си, наслаждаваше се за момент на сочното месо и после го поглъщаше с удоволствие.

Тя се преструваше, че не го забелязва.

Измина цял час и едва тогава апетитът му бе задоволен достатъчно, за да се ориентира към приключване на обилната вечеря. Колебаейки се между холандско сирене и морски раци, той си поръча и от двете, като посрещна с усмивка киселата гримаса върху лицето на Лия, породена от мисълта за сметката, която щеше да й се наложи да плати.

— Наистина ли ще изядеш всичко това? — попита го, като спря за малко до стола му.

Той взе празна щипка от рак и започна да я разтваря и затваря.

— Не се притеснявай, сага mia. Бих могъл да изгълтам и теб за десерт.

— О, я вземи да пораснеш — скастри го Лия и го остави в плътен облак с аромат на подправки.

Думите й изобщо не го трогнаха. Беше свикнал да го закачат за възрастта му. В школата, където се обучаваха морските тюлени, го наричаха Маугли, като популярния герой от „Книга за джунглата“. Бяха му необходими само две години, за да докаже, че не отстъпва на никого от колегите си и тогава му дадоха прякора Кръстника заради удивителната му прилика с Ал Пачино.

Като момче, на което му се бе наложило да порасне прекалено бързо, той отрано бе приучен да поема отговорност. Само най-смелите оцеляваха на източния бряг на Филаделфия, където на всеки ъгъл дебнеха банди и наркотици. От деня, в който баща им ги бе напуснал, до момента, в който бе завършил военната школа и бе станал морски тюлен, нямаше препятствие, което не би могъл да преодолее. Да спечели Офелия, нямаше да му е толкова трудно.

Поръчаното сирене пристигна. Той изяде половината, преди да отмести чинията и да си поръча лимонов пай. Следващия път, когато тя мина покрай него, загреба с пръст част от сметаната и я попита със странен израз на лицето:

— Искаш ли да го оближеш?

— Не — равно отвърна тя, но устните й трепнаха.

Беше се загледала към него, когато кракът й неочаквано се заклещи между два стола, таблата полетя и на земята се разбиха няколко полупълни чаши. Газирана вода се плисна по стената, върху килима се разхвърчаха кубчета лед.

— Мамка му! — погледът й бързо се обърна към вратата на офиса, намиращ се до самата кухня, където, както можеше да се предположи, веднага се появи главата на управителката.

— Пак ли ти, Лия? — извика строго жената и ярко изчервените й устни се свиха презрително.

— Съжалявам — измърмори момичето. — Ей сега ще почистя.

— Имаш клиенти, които трябва да обслужиш — разпореди се управителката и дръпна кърпата от ръцете й. — Аз ще се заема с това. Кълна се, че ако не се научиш как се носи табла, скоро ще те изхвърля от тук.

Дочул размяната на реплики, Вини очакваше Лия, както я наричаха всички, да постави жената на място. Ала вместо това тя кимна на бармана да налее нови питиета и каза тихо:

— Няма да се повтори повече.

Почувствал неволно възхищение, той се опита да привлече вниманието й:

— Хей! — подвикна високо, за да могат всички да чуят думите му. — Тя просто ти завижда, защото не може да напъха задника си в твоите тесни шорти.

Управителката му отправи убийствен поглед.

Офелия се засмя. Младият мъж не можа да прецени дали докато чакаше да бъдат изпълнени поръчките, изпитва благодарност към него, или й идва да го убие.

Небето отвън бързо тъмнееше. Заведението започна да се изпразва. Вини гледаше деветия рунд на боксовия мач. С периферното си зрение наблюдаваше как Лия взема поръчката на двама велосипедисти. Стори му се, че единият от тях леко я плесна отзад.

— Този стар развратник не те ли закачи? — попита, когато тя се приближи до бара.

— Не съм забелязала — отвърна му студено.

— Как така не си забелязала?

Тя повдигна рамене.

— О, това се случва постоянно. Нищо особено.

— Не е… — ако се беше случило с малката му сестричка Изабела, щеше да стане нещо много особено.

— Успокой се, Малък Ал. Мога да се справя сама.

Беше прекалено изненадан от обръщението, което без съмнение отново бе свързано с Ал Пачино, за да спори.

Вини не откъсваше поглед от нея, докато тя отнасяше двата студени чая към масата на мъжете. Нямаше никакво съмнение, че косматият дядка с татуировките сложи ръка върху сърцевидния й задник.

С пресилена усмивка, Лия я хвана, отмести я върху масата и я потупа приятелски.

— Добро момче. Кротко, момче.

Значи така се справяше сама?

Вини бързо се изправи. Не, това не беше редно.

Като се връщаше към кухнята, тя му препречи пътя.

— Сядай си на мястото — предупреди го шепнешком. — Да не си посмял да ми създаваш неприятности.

— Просто ще си поговоря с него.

— О, няма да правиш нищо подобно.

Хвърли неспокоен поглед към канцеларията на управителката.

— Проблем ли има, Лия? — гласът на жената стържеше като нокът върху черна дъска.

— Не, нищо подобно.

— Напротив, има — възрази Вини и се обърна към достолепната дама. — Допустимо ли е в заведението ви сервитьорките да бъдат опипвани от клиентите?

— Разбира се, че не — обиди се управителката.

— В такъв случай трябва да ви уведомя, че онзи стар мераклия току-що я плесна отзад. Какво смятате да направите по въпроса?

— Е, надявам се, че си му казала да престане — обърна се тя към Офелия.

— Да, естествено. Няма проблем — момичето понечи да мине покрай младежа, но той издърпа тефтера за поръчки от ръцете й.

— Имате ли нещо против да ги обслужите вие? — попита той.

— Моля? — извика жената. — Аз не съм сервитьорка. Обслужването на масите е нейно задължение, не мое.

— Няма да е зле да свикнете, защото тя току-що напусна — отсече Вини и сграбчи ръката на Лия.

— О, не, не напускам — възрази момичето и се опита да се освободи от него.

— Знаеш ли какво? — отвърна управителката. — Радвам се, че намерих основание да се отърва от теб. Вземи си надницата и отведи този нахалник със себе си. Но след като си плати сметката.

Вини измъкна портфейла си и хвърли четиридесет долара на бара. Взе чантата на Лия и я помъкна към вратата.

— Хайде, мила моя, да си вървим — насърчаваше я той.

Със здраво стиснати зъби, тя се остави да бъде изведена навън.

— Имаш ли горна дреха? — попита я, след като вратата хлопна зад тях.

— В колата.

Докато отиваха към паркинга, Вини ровеше в чантата й за ключовете. Офелия я грабна от ръката му, измъкна ги и се опита да влезе в колата, но той се оказа по-бърз.

— Остави ме на мира! Не мога да повярвам, че го направи! — изкрещя му, треперейки от ярост.

— Точно сега няма да тръгваш никъде — отсече той. Огледа купето, взе онова, което му приличаше на пуловера заключи вратата. После пусна ключовете в джоба си и предложи: — Хайде да се поразходим.

— Ще те убия!

— Какво ще кажеш първо да преброиш до трийсет, а после да се оставя да ме удариш?

Лия взе дрехата си и тръгна пред него, като се обличаше пътьом, докато прекосяваха огромния паркинг в посока на близкия търговски център.

Вини вървеше плътно след нея.

— Е, как е, броиш ли? — осведоми се той.

— Трийсет! — извика тя и се обърна без предупреждение.

В следващия момент младежът получи юмрук в корема и силен удар отстрани на главата.

— Ох, заболя ме!

Беше впечатлен.

— Не мога да повярвам, че наистина ми докара уволнение — извика момичето и започна да го удря с две ръце. — За кого се мислиш?! Имах нужда от тази работа! Сега останах без нищо, глупак такъв! Много ти благодаря!

— Няма защо — измърмори той и се усмихна на себе си.

От собствен опит знаеше, че най-сигурният начин да изплуваш до върха е, като се оттласнеш от дъното.

Лия усети, че гласът й трепери, и тръгна през паркинга, заглеждайки се в накацалите да нощуват чайки.

От кола, движеща се назад, се разнесе остро изсвирване на клаксон, тъй като бе застанала на пътя й. Шофьорът изруга. Тя му отвърна.

Как щеше да си плаща наема сега? По това време на годината по крайбрежието нямаше никаква работа. Беше се натресла на сестра си до пролетта и й беше благодарна, че все още не я бе изгонила. Сигурно й бе дошло до гуша да се размотава из къщата й.

По дяволите, напоследък сама бе омръзнала на себе си.

Сълзи на отчаяние бликнаха от очите й. Беше толкова обсебена от мисълта да държи колкото може по-далеч младия морски тюлен, че не забеляза леко отместения встрани капак на отходната шахта. Спъна се в него, полетя напред и се приземи на колене върху безмилостния асфалт.

Напълно сломена, се извърна, седна на земята, подпря глава върху кървящите си колене и се насили да не се разплаче.

Атмосферата се промени.

— Добре ли си? — делово попита Вини.

— Я върви да се чукаш — изстреля през зъби Лия.

Продължаваше да държи лицето си надолу, за да не му позволи да забележи сълзите на самосъжаление в очите й.

— Ами, бихме могли да се заемем с това по-късно — дръзко отвърна той. — А сега ми кажи удари ли се. Дай да видя. — Повдигна леко долния край на пуловера й и отбеляза: — Добре си се подредила.

Майната ти, Шерлок.

— Ще ти помогна да станеш — пъхна ръка под мишниците й и я изправи на крака. После посочи към търговския център: — Да влезем вътре. Може да намерим нещо отворено.

Куцукайки, минаха през входа и установиха, че единственото работещо заведение е ирландски клуб.

Като се освободи от ръцете му с рязко движение, тя се насочи с подскоци към задименото място. То очевидно бе свърталище на местните младежи. Няколко редовни посетители ги наблюдаваха, докато приближаваха към бара.

— Веднага се връщам — каза й Вини.

Нямаше го само около десетина секунди, но те й бяха достатъчни да установи, че чорапогащникът й е съдран, а едното коляно е пострадало по-лошо от другото. Щом се върна, той се настани до нея и посегна към краката й.

— Не ме докосвай.

Но веднага забеляза мократа кърпа в ръката му и неохотно прие помощта.

— Седни настрани — нареди младежът и положи единия й крак върху своите.

Не че Лия имаше кой знае какъв избор.

— Как е? — осведоми се той и притисна влажния компрес към коляното й.

— По-добре — призна тя и внезапно се почувства неловко от допира му.

Имаше силни загорели ръце и твърди като гранит бедра.

Сервитьорката се приближи до масата им.

— Какво ще обичате?

— Дали ще може да ни донесете кофичка с лед? — попита Вини.

— Веднага ще проверя — отвърна момичето и се отдалечи.

— Имаш красиви крака — с благоговение отбеляза той, докато почистваше кожата около раната.

— Слушай — започна тя, твърдо решила да не обръща внимание на комплимента, а още по-малко на грижите му за нея. — Не знам как да ти го набия в дебелата глава. Нямам желание да те опознавам. Не излизам с мъже на моята възраст, да не говорим пък за хлапаци като теб.

Очите му с цвят на шоколад я изгледаха проницателно. Очевидно думите й не му направиха никакво впечатление.

— Все още си ми длъжница — напомни й той. — Кой плати вечерята ми? Аз.

— Само защото заради теб ме уволниха, идиот такъв!

— О, я стига — меко възрази младежът. — Заслужаваш много по-добра работа и си съвсем наясно с това.

Този път комплиментът му я обърка. Затвори рязко уста и се замисли върху оставащите й възможности.

— Добре тогава. Ще ти поръчам една бира. Устройва ли те? Навършил ли си необходимата възраст, за да пиеш алкохол?

— Достатъчно пораснал съм, за да умра за родината си — отбеляза той.

Е, щом казваш.

Сервитьорката се появи отново с чаша, пълна с лед.

— Не можах да намеря кофичка — каза извинително и я остави на масата пред него.

— Дамата ще ми поръча една бира „Хайнекен“ — съобщи той и взе едно кубче.

— А за вас? — обърна се към Лия тя.

— За мен ром и диетична кола. Ромът да е „Капитан Морган“, ако обичате.

Момичето се отдалечи. Дъхът на Офелия секна, когато Вини сложи леда върху отеклото й коляно. Той правеше леки кръгообразни движения, като се стараеше да не докосва самата рана. Бедрата й потръпнаха от удоволствие. Кубчето се разтопи бързо и намокри раздраните краища на чорапогащника й.

— Готвя се да стана лекар — неочаквано заяви той и я стрелна с поглед.

Миглите му бяха невероятно гъсти и извити.

— Сериозно ли говориш?

— Аха. Харесва ми. Смятам да следвам медицина. Тя го погледна с други очи. Очевидно момчето имаше своите достойнства. Жалко, че беше толкова малък. Ако беше с десетина години по-възрастен…

— От колко време си морски тюлен? — не че много я интересуваше.

— Три години. Будалкаше я нещо!

— Какво? И на колко си бил, когато са те взели? На дванайсет?

— Ха, ха, ха! Не, бях на седемнайсет. Освен това там не те „вземат“. Избират те, след като си преминал през най-строгите тренировъчни програми в света. Завършихме едва четиринайсет от общо шейсет и шест кандидати.

Уау! Е, това говореше още нещо за него. У нея се зародиха хиляди въпроси, но ги преглътна, защото не искаше да му дава напразни надежди.

— Аз съм наполовина ирландец, наполовина италианец. Знаеш ли какво означава това? — попита я с предизвикателен тон.

— Не.

— Означава, че съм упорит и страстен. Когато пожелая нещо, винаги го получавам.

— Сериозно ли говориш? — подигра го тя, но неволно потръпна.

— Когато бях на седем, гледах по „Дискавъри“ документален филм за морските тюлени. И реших, че искам да стана точно такъв.

— А сега искаш да следваш медицина — подхвърли Лия.

— Ами да. Защото освен всичко друго обичам предизвикателствата. Вероятно затова ми харесваш толкова.

Признанието му я стресна.

— Губиш си времето.

— Е, ще видим. Разбира се, ако искам да следвам медицина, първо ще трябва да завърша колежа — продължи той, сякаш изобщо не го бе прекъсвала. — Вземам по два семестъра наведнъж.

— Очевидно си доста зает.

— Обзалагам се, че и ти си учила в колеж.

— Не грешиш.

Чувстваше са като хванато в капан диво животно. Вини впери в нея проницателния си поглед.

— Какво си учила?

— Журналистика — когато въобще ходех на лекции.

— Завърши ли?

— Аха.

Благодарение на Пени, която попълваше на машина документите и всеки ден я караше до рехабилитационния център, докато най-сетне стъпи на краката си.

— В такъв случай защо работиш като сервитьорка? Трябва да си в някоя телевизия, в радио или нещо подобно.

— Бих могла, ако исках — обясни тя с пресилена самоувереност. — Допада ми идеята да слухтя наоколо и да откривам разни интересни истории.

— Тогава давай напред. Какво ти пречи?

— Не знам — призна Лия и остави чашата с питието. Ромът беше преминал от празния й стомах в кръвта и вече я бе ударил в главата.

— Сигурен съм, че ще стоиш страхотно на телевизионния екран — настоя той и дрезгавият му глас й се стори като милувка.

Топлината по лицето й със сигурност се дължеше на алкохола.

— Едва ли някой ще ме наеме — продължи все така откровено. — Дипломата ми не е висока. Със сигурност нямаше да завърша, ако сестра ми не ми беше помогнала. За което заплати с раздяла с годеника си. И пак по моя вина. — Замлъкна рязко, осъзнала, че е казала твърде много.

— Знаеш ли какво си мисля? — обади се Вини, след като отпи глътка бира. — Просто ти липсва самоувереност, това е.

— Моля? — наежи се от обвинението тя. — Не е вярно.

— Докажи го — предизвика я той.

— Точно на теб не съм длъжна да доказвам нищо.

— Не на мен. Докажи го на себе си — кимна с брадичка към нея той.

Лия усети как лицето й се изкриви в гримаса. Не беше ли досадно? Някакъв си двайсетгодишен хлапак я учеше какво да прави с живота си.

— Искаш ли още една бира? — попита тя, като потисна отново надигащия се гняв. — Колко още трябва да ти поръчам, за да ме оставиш на мира?

Очите му леко се присвиха, но върху устните му веднага се появи познатата нехайна усмивка.

— Ремонтът на колата ми излезе двеста и двайсет долара — уведоми я той.

Лия преглътна с усилие.

— По три долара бирата… това прави малко повече от седемдесет и три бутилки — продължи младежът, демонстрирайки уменията си да смята наум.

Тя го стрелна с поглед. В това момче имаше много повече, отколкото то й разкриваше.

— Много си умен, а? — подхвърли, за да го подразни.

Той само сви рамене, сякаш казваше: Да. И какво от това?

— Защо не постъпи направо в колеж, а стана морски тюлен? — внезапно й се стори толкова далечен, сякаш помежду им падна някаква преграда. — О, забрави — допълни бързо Лия. — Не ме интересува.

— Майка ми се разболя. Повече не можеше да работи.

— О!

Само с две изречения бе успял да се представи в коренно различна светлина.

— Получих стипендия за колеж в Пенсилвания, но… — замълча малко и заключи: — Така стана по-добре.

— А тя оправи ли се? — не се въздържа да го попита Лия.

— О, да.

— Радвам се.

Помисли си за баща си и както винаги, сърцето й болезнено се сви.

Разговорът зацикли.

— Да не би да казах нещо нередно? — обади се след малко Вини.

— В какъв смисъл?

— Изведнъж много се умълча — поясни той.

Тя вече усещаше ефекта от изпития алкохол. Внезапно й се прииска да се разплаче от изтощение и безпомощност; особено като се сети за красивия си апартамент, чийто наем вече съвсем не можеше да си позволи.

— Просто съм уморена. Искам да се прибера.

— Няма проблем. Стой тук. Ей сега ще докарам колата си.

Нещо не можеше да го разбере.

— Защо?

— Защото така няма да ти се наложи да вървиш — вече беше скочил на крака и търсеше ключовете в джоба си. — Веднага се връщам.

Преди да успее да примигне с очи, беше изчезнал. За един кратък миг Лия се почувства много самотна. Неприятното усещане се задълбочи, щом си спомни, че ключовете от собствената й кола бяха останали у него. Ами ако му хрумнеше да я зареже тук? Не се беше държала особено любезно.

Изминаха няколко минути. Тя плати на сервитьорката и поосвежи червилото си, колкото да прикрие обзелата я нервност. Но тогава Вини се върна и улови ръката й.

— Паркирал съм неправилно — каза и й помогна да се изправи.

— Не съм саката — сряза го тя, но дланта му беше толкова топла и уверена, че не я отблъсна.

Освен това не се държеше много здраво на краката си. Единственото питие бе успяло да я замае. Не й се искаше да се блъсне в стената.

Колата действително беше спряна неправилно, с две гуми върху тротоара. Той задържа вратата, докато Лия се настани на предната седалка. Вътре беше уютно и топло, миришеше приятно на ароматизатор. Всичко беше излъскано и чисто, съвсем различно от нейната.

Вини се изправи и очите му проблеснаха в мрака.

— Коланът — напомни й кратко.

Тя щракна закопчалката, моторът изръмжа и след няколко ловки маневри потеглиха.

Когато минаха покрай „Хутърс“, Лия се изтръгна от опиянението си.

— Ей, моята кола!

— Не мога да те оставя да шофираш — спокойно обясни той.

— Не съм пияна!

Думите й бяха посрещнати с мълчание. Споменът за стегнатите му бедра я накара да осъзнае колко е уязвима в този момент.

— Къде ме караш? — попита със слаб глас.

— У вас — изненадано я погледна младежът.

Тя се зарадва, но донякъде остана разочарована. Значи нямаше никакво намерение да я отвлече посред нощ, да я откара в апартамента си, да я завърже за леглото с копринени шалчета и да я люби до насита?

— А как ще си прибера колата?

— Един приятел ще ми помогне да ти я докарам утре.

Стрелна го незабелязано с поглед. Уау, за момче на неговата възраст беше доста галантен. Никога не беше излизала с мъж, който се отнася към нея, като че ли е направена от стъкло.

Но от друга страна, точно той стана причина да я уволнят. Заради него нямаше да може да плати наема на апартамента си.

Няколко минути по-късно спряха пред къщата на Пени.

— Страхотни фенери — засмя се Вини и посочи верандата на съседа.

— Да — съгласи се тя.

И сега какво? Да му позволи да я целуне би било голяма грешка. Но пък бе успял да разпали любопитството й. Как ли се целуваше този млад морски тюлен?

Вини заобиколи колата, за да я изпрати до вратата.

— Ако искаш да се видим пак, ще трябва този път ти да ме потърсиш — каза, докато прекосяваха моравата.

— Какви ги говориш? — възкликна Лия, като полагаше огромни усилия да не залита.

— Да проверим какъв разследващ репортер ще излезе от теб — небрежно я предизвика той. — Кой от всички тези ключове е за къщата?

— Дай ми ги! — грабна връзката от ръката му и отключи. — Сестра ми сигурно вече спи — подхвърли не много деликатно намека, че не може да го покани вътре.

— В такъв случай не вдигай толкова шум — посъветва я шеговито Вини.

— Движа се съвсем тихо. Господи, толкова си досаден.

— Дааа. Но въпреки това ме харесваш. А виж, тези ключове ще ми трябват. После ще ги оставя под шофьорската седалка.

— Е, добре — отстъпи тя. — Нямаше нужда да ме караш до тук. Можех да се прибера и сама.

— Може би, но тогава нямаше да имам възможност да направя това.

В следващия момент устните му страстно се впиха в нейните.

Лия се опита да го отблъсне, ала целувката му беше толкова топла, толкова умела, че ръката й сякаш сама се обви около врата му. Усещаше, че се разтапя като сняг под жарки слънчеви лъчи. Божичко, ама това момче наистина си го биваше!

Никой друг преди него не я беше целувал така.

И после всичко свърши. Твърде скоро.

Той се отдръпна с познатата си самодоволна усмивка.

— Намери ме — повтори отново и решително тръгна към колата си.

Двигателят изръмжа и задните светлини изчезнаха в тъмнината.

Офелия остана неподвижна няколко секунди. Тази вечер я бяха уволнили и бе позволила на един двайсетгодишен хлапак да я целуне.

Възможно ли беше животът й да се обърка повече?