Написано с кръв

Историята на Лиъм

Накрая се оказа просто въпрос на късмет. Моторизиран полицай, горещ почитател на мерцедесите и горд собственик на един от моделите, обърнал специално внимание на задачата за издирване на изчезналата кола, когато за първи път чул за нея. Докато обикалял по осветените улици на град Сейнт Джъст, забелязал колата, която се движела в насрещното платно. Шофирал мъж, до него седяла жена.

При първата възможност патрулиращият полицай направил обратен завой и поел след тях на достатъчно разстояние, за да не ги подплаши. Искал да провери дали са в града по работа, или просто минават. Колата свила по пътя за Боталак. Полицаят тъкмо щял да съобщи по радиото точните си координати, когато мерцедесът внезапно завил наляво и се спуснал по тясна странична уличка. Мотористът изключил двигателя си и тихо ги последвал.

Били паркирали пред малка къщичка, съвсем близо до брега, в който бясно се разбивали вълните на морето. Разтоварвали кашони от багажника. Вятърът развявал шала на жената и тя все го отмествала от лицето си.

Макс Дженингс се изненадал от неочакваната поява на полицията, смаян от причината за посещението им и определено недоволен от настояването да даде показания в Костън, вместо да бъде разпитан в Корнуол.

— Нима не можеше — възмущаваше се той сега в стаята за разпити в Костънския криминален отдел — да отида в полицейския участък в Сейнт Джъст. Или пък, ако не става, можехме да говорим по телефона.

— За съжаление това е невъзможно, господин Дженингс — обясни главен инспектор Барнаби. — Следствието се води тук.

— Още не мога да повярвам. Ужасно!

Дженингс посегна към пластмасовата чашка с кафе от машината в участъка и отпи с явно неодобрение. Пое дълбоко дъх, сякаш се готви да заговори, вдигна дори ръка за по-голяма изразителност, после се поколеба, накрая повтори:

— Ужасно. Господи — какъв начин да си отидеш!

— Сигурен ли сте, че не сте знаели нищо по този въпрос до днес?

— Вече ви казах. В къщата няма телефон, нито радио, нито телевизор. Само най-необходимите неща.

— В колата обаче имате радио, нали?

— Днес за първи път използвахме колата. Бяхме се заредили с всичко по пътя. И ни стигна до тази сутрин, когато ни свършиха млякото и хлябът.

Всичко е предвидил. И би трябвало — разполагал е с шест часа, докато е пътувал по магистралата. Не че е невъзможно да е станало и точно така, както казва. Ако е пристигнал в Корнуол преди първата вечер след убийството и от тогава не си е купувал вестник, изненадата му може да е съвсем искрена. Освен ако не е виновен — в такъв случай е разполагал с много повече време да предвиди всичко.

Дженингс отвори тъмнозелена кожена табакера, пълна със светлокафяви тънки пури със златен бандерол. Съобщиха му, че в залата не се пуши, и той моментално остави настрани табакерата без коментар, но с явно недоволство. Трой бе впечатлен от елегантността както на табакерата, така и на пурите. Но много повече се впечатли от приятелката на Дженингс, която в момента накъсваше хартиена кърпичка на малки парченца в приемната. Права кестенява коса, старомодно палто от камилска вълна, без почти никакъв грим. Човек очаква по-голяма придирчивост от един известен писател. Всъщност единственото хубаво нещо при нея беше, че се казваше Линдзи, а не Барбара.

— И какво искате от мен? — Макс Дженингс хвърли поглед към часовника си — елегантен като всичко по него, — започваше да проявява нетърпение.

— Бих искал да ни разкажете подробно каквото знаете по този въпрос.

— Е, това няма да ни отнеме много време — отвърна Дженингс. — Абсолютно нищо.

— Вие обаче сте последният човек, видял господин Хадли жив…

— Предпоследният, господин главен инспектор. Да се придържаме към фактите все пак.

— Надявам се, и двамата да се придържаме към фактите — заяви Барнаби и безочието му веднага бе посрещнато с остър поглед. — Може ли най-напред да ви попитам, кога точно си тръгнахте от „Плоувърс Рест“?

— Откъде?

— От къщата на господин Хадли.

— Честно казано, не знам. Късно беше.

— А помните ли поне кога се прибрахте вкъщи? Ще изчислим отзад-напред.

— Единайсет, дванайсет. Много съм зле с ориентацията за времето. Питайте, когото искате.

— Последен ли си тръгнахте?

— Доколкото си спомням.

— А в какво състояние оставихте господин Хадли?

— Жив и здрав.

— И в добро настроение?

За първи път Дженингс не отговори начаса. Погледна към маслиненозелените си обувки, после към плаката на отсрещната стена, на който една ръка се промъкваше към отворена дамска чанта.

— Трудно е да се каже. Не ми направи впечатление на човек, склонен да разкрива чувствата си.

— За какво си говорихте? След като другите си тръгнаха.

— За писане. Затова ме бяха поканили.

— Често ли приемате подобен род покани?

— По принцип не, но Мидсъмър Уърти е доста близо. Освен това реших, че може да е забавно.

— И беше ли?

— Не. Определено. Тържество на скуката.

— А можете ли да ни кажете…

— За бога! Какво общо има между моите впечатления и това ужасно нещастие? Ако така я караме, ще стоим тук цяла нощ.

— Като външен човек, господин Дженингс, вашата гледна точка би могла да е особено полезна за нас. Не се интересувам само от мнението ви за отделните членове на групата, но и от евентуалните взаимоотношения или напрежение, което може да сте доловили онази вечер.

— Свързани с Хадли ли имате предвид?

— Не непременно.

Макс се загледа в плакат на другата стена, този път съсредоточено и продължително, сякаш постепенно се примиряваше с факта, че Доброволните отряди могат да променят живота му. Сержант Трой, който до този момент стоеше облегнат на вратата, взе един оранжев стол и седна точно зад началника си. В стаята беше съвсем тихо. Чуваше се само съскането на касетата и от време на време столът на Дженингс, който проскърцваше всеки път, щом той се размърдаше…

— Във вашата професия трябва да имате остро око и ухо. Нали тъкмо хората са вашият суров материал? Все сте забелязали нещо.

— Имаше една червенокоса жена — за съжаление, не си спомням името й, — която беше влюбена в Хадли. И беше ужасно нещастна. Противен дребен мъж на име Клептън. Безнадеждно некадърен, без капчица талант. И горката му съпруга. Симпатичен старец, толкова разсеян — човек да го е страх да го пусне навън без придружител. Имаше и една страшна лаеща жена с крака като колоните на Партенона и с безгранично преклонение пред „истинската английска кръв“, както се изрази. — Дженингс погледна първо единия, после другия полицай. — И каква е теорията — че някой от тях се е върнал след това и го е убил?

Барнаби си позволи да изобрази изненада върху лицето си.

— Вие единствен от всички, с които съм разговарял, не предположихте, че убийството е станало след нахлуване с взлом.

— О, нито един що-годе свестен писател не би се задоволил с подобен сюжет. Много е банално. Що за сюжет е това?

— Защо отидохте при тази група, господин Дженингс?

— Вече ми зададохте този въпрос.

— Вашият агент не можа да повярва. Намекна, че никога не бихте направили подобно нещо.

— Талънт? Че защо сте разговаряли с нея?

— Опитвахме се да ви намерим. След като жена ви ни каза…

— Били сте в дома ми? — Думите излизаха с усилие, заплетени една в друга, сякаш езикът му се бе сковал и не бе в състояние да ги оформи, нито раздели както трябва.

— Очевидно. Госпожа Дженингс смята, че сте заминали за Финландия.

— Господи боже мой. Какво й казахте?

— В онзи момент нищо не можехме да й кажем. Пък и тя не бе в състояние да разсъждава особено трезво.

— Вашият господин Ставро — обади се Трой — ни обясни какво сте правили. Наредили сте му да ви събуди рано и да ви закара до „Хийтроу“. Освен това спомена, че въпросната нощ сте се прибрали в един часа, а не, както току-що предположихте, между единайсет и дванайсет.

— Нали ви казах? Никога не знам колко е часът.

— Жалко за хубавия часовник — на ръката ви тогава.

Дженингс сякаш не го чу.

— Вие… Ходихте ли пак у дома? Говорихте ли втори път с жена ми?

— Не.

— Значи тя знае, че…

— Се разхождате из Хелзинки.

Още докато го казваше, Барнаби се зачуди дали наистина бе така. Спомни си горчивата уморена усмивка на жената, очите, неспособни да понесат повече и все пак убедени, че скоро ще се наложи. Представи си как загорелите й крака цепят водата; нагоре-надолу, нагоре-надолу, като лъскава тропическа риба, обречена на жестоката съдба никога да не напусне басейна затвор.

Изневерите на Дженингс си бяха негова работа (освен ако по някакъв начин не бяха свързани с настоящото разследване) и не би трябвало да засягат Барнаби, ала за миг той изпита и жал, и отвращение и не се опита да ги скрие. За негова изненада, понеже писателят му беше направил впечатление на безкрайно сдържан човек, Дженингс моментално започна да обяснява и да се оправдава:

— Не е това, което си мислите.

— Нима, господин Дженингс.

— Ако сте ме проучвали, навярно сте разбрали, че с жена ми имахме син, който почина много малък. Сега щеше да е на девет години. Смъртта му се отрази ужасно на Ава. Сякаш всичко в нея се промени. Стана необщителна, избухлива понякога. Прекара известно време в психиатрична болница. Не можех да й предложа утеха и мен нямаше кой да утеши. Той беше и мой син.

Не съм женкар, но накрая се обвързах с друга жена, по-скоро тласкан от самота, отколкото заради друго. Постепенно станахме много близки и сега, да си призная, не смея дори да си помисля какъв би бил животът ми без нея. Исках да кажа на жена ми, но Линдзи не даде и дума да се издума. Смята, че Ава и без това страда достатъчно. От пет години сме заедно, ако изобщо може да се каже така за двама души, които от време на време открадват по някой час или уикенд. Сега за първи път се опитахме да отидем на нещо като истинска почивка. Къщата е на приятели на Линдзи. Бях много щастлив там, но Линдзи през идното време беше на тръни. Все се тревожеше, че нещо ще се случи. — Дженингс вдигна чашката си с вече изстинало кафе и надникна в нея. — Боже, каква каша.

Беше повече от ясно за коя каша говори. Убийството на Джералд сякаш изобщо не го интересуваше.

— Надявам се да не стига до вестниците, господин главен инспектор. Все пак няма връзка с вашето разследване.

— За съжаление, не зависи от нас, сър.

— Не мога да повярвам. — След като не получи отговор, изморено се изправи и заяви: — Е, някой ще ми покаже ли къде сте паркирали колата ми…

— Тази информация едва ли ще ви е нужна сега, сър.

— Моля? — Дженингс, който вече бе тръгнал към вратата, се обърна изненадано. — Не свършихме ли?

— Съвсем не.

Главният инспектор, по-скоро развеселен, отколкото подразнен от този импровизиран етюд на тема наивност, съобщи точното време и условията при приключването на тази част от записа и изключи касетофона.

— В такъв случай трябва да говоря с Линдзи. Да я убедя да си иде вкъщи.

— Имате пет минути — разреши Барнаби и също като Трой си помисли: слава богу, Линдзи, а не Барбара. — Но, за съжаление, няма да разговаряте насаме.

— И защо, по дяволите?

— Правила.

— Що за безочие? Ще се оплача. И то на най-високо ниво.

— Разбира се. Но ще установите, че тази практика е съвсем в реда на нещата.

Дженингс се върна (след много повече от пет минути) тъжен и разсеян. Барнаби включи касетофона, но много трудно успя да накара писателя да се съсредоточи върху темата на разговора. Попита го дали иска да повика адвоката си, но Дженингс сякаш не чу. Въпросът бе повторен.

— Не, благодаря. За сто и петдесет на час си го пазя само за празници.

Барнаби избра първия си въпрос просто заради шока, който щеше да предизвика.

— Кажете, господин Дженингс, срещали ли сте Джералд Хадли преди миналия понеделник вечерта?

— Какво? Не чух много д…

Беше чул. Много добре беше чул. Барнаби не сваляше очи от лицето на заподозрения — гледаше го как печели време, същевременно се опитваше да отгатне какви мисли се вихрят в ума му. Защо ли онзи отвеян старец не искаше да си ходи вкъщи? Дали Джералд не го е помолил? И ако го е помолил, каква ли причина е изтъкнал? Полицаите сигурно вече са говорили със Сейнтджон — какво ли им е казал? Или пък са намерили сред вещите на убития някое старо писмо или документ — например стар дневник, — който доказва връзката между нас. По-добре да играе на сигурно.

— Да, познавах го. Много бегло. Преди няколко години.

— Това ли беше причината да приемете поканата?

— Отчасти. Бил съм любопитен, предполагам, как са му потръгнали нещата. Нали знаете как е.

— По тази причина ли решихте да останете, след като другите си тръгнат? За да си поговорите за миналото?

— Да.

— Значи не сте останали, за да говорите за писане, както твърдяхте преди малко?

— А, и за това. И двамата споделяхме тази страст.

— Едва ли можете да се сравнявате в това отношение.

— Писането си е писане — сви рамене Макс Дженингс.

— Прекалено голям труд сте си дали, струва ми се, да си осигурите възможността да проведете такъв маловажен разговор.

— Какво имате предвид?

— Останали сте, разбрах, много след като повечето гости са си отишли, престорили сте се, че си тръгвате, и хитро сте се вмъкнали обратно в къщата.

— Що за театрални глупости. Забравих си ръкавиците.

— Защо тогава бе необходимо да спускате резето?

— Не съм го спуснал.

— И ако сте се върнали за нещо забравено, защо след час сте били още там?

— Заговорихме се. Не може ли?

— За миналото ли?

— Най-вече.

— Господин Хадли разстрои ли се?

— Не разбирам.

— Тогава ще ви го кажа по-ясно. — Барнаби се приведе напред, опря лакти на ръба на масата и се взря от упор в лицето на Дженингс. — Разплакахте ли го?

Макс Дженингс зяпна срещу Барнаби, после завъртя глава към Трой. Първо изгледа единия, след това другия и през цялото време се опитваше да изрази смайване от тази абсурдна идея, която така грубо му бе захвърлена в лицето. Но не отговори, а очите му блестяха и бяха безкрайно съсредоточени.

Разпитът навлезе в сериозна фаза. Двамата полицаи се редуваха, поддържайки бърз и безмилостен ритъм.

— Защо държахте толкова много да разговаряте с Хадли насаме?

— Защо се е страхувал от вас убитият?

— Не се е…

— Толкова се е страхувал, че е помолил Сейнтджон в никакъв случай да не си тръгва, преди вие да напуснете къщата.

— Всички са забелязали колко е бил напрегнат.

— Почти дума не обелил.

— Стоял като на тръни.

— Като натегната пружина.

— Пил много.

— Едва ли мога да бъда обвиняван за…

— Защо излъгахте за часа, в който сте се прибрали вкъщи?

— Не съм. Погрешна преценка…

— Защо излъгахте, че заминавате за Финландия?

— Вече обясних…

— Кога открихте, че къщата, която уж принадлежала на приятели на вашата любовница, ще е свободна?

— Точната дата, господин Дженингс. Кога разбрахте?

— Преди известно време.

— Преди колко време?

— Преди няколко месеца.

— Преди да приемете поканата на Хадли ли?

— Ами… да.

— Много удобно.

— Какво искате да кажете?

— Да ви се отдаде възможност да изчезнете ей така.

— След убийство.

— И това ако не е удобно.

— И още как.

— Защо взехте всички дрехи, с които сте били облечен предната вечер?

— Защото са ми удобни. Много ги нося.

— Какво стана с кафявия куфар?

— Кафявия…

— На Хадли.

— Нима го на мястото му. Не го открихме и у вас.

— Че какво ще прави у нас, по дяволите?

— Къде е куфарът, господин Дженингс?

— По пътя към „Хийтроу“ ли го захвърлихте?

— Какво взехте от скрина?

— Не си спомням за никакъв…

— В спалнята.

— Никога не съм бил в спалнята.

— Наистина ли?

— Изобщо не съм се качвал горе.

— Защо не се свързахте с полицията, след като разбрахте за убийството на Хадли?

— Не съм разбрал…

— Така казвате вие — отбеляза сержант Трой. — Вашата приятелка може да запее друга песен.

— Мили боже! — Дженингс скочи ядосано, все едно го бяха ударили. — Ако и с нея се отнасят така, както вие с мен, ще им извия вратовете.

— Седнете.

— На мен пък ми се стои прав. Не е забранено, предполагам? — Изгледа продължително и двамата полицаи един след друг, очите и ръцете не спираха да се движат. После седна странно скован на ръба на стола, сякаш да подчертае преходния характер на пребиваването си в стаята.

— Погледнете нещата от нашата гледна точка, господин Дженингс — предложи главният инспектор и макар че думите му можеха да се възприемат като знак за помирение, нямаше и следа от подобно намерение в гласа му, който бе толкова безизразен, че звучеше студено. — Известно ни е, че Хадли се е страхувал от вас дотолкова, че се е видял принуден да помоли за услуга, която спокойно може да се тълкува като търсене на закрила, макар да се е обърнал към доста крехък човек. Независимо от усилията му обаче и в резултат на вашите маневри Хадли се е озовал точно в положението, което е искал на всяка цена да избегне. На следващата сутрин го намират мъртъв, а вие — последният, който го е видял жив — изчезвате. При това, след като давате на жена си невярна информация за местонахождението си, което съвсем случайно се оказва лишено от всички обичайни средства за комуникация с външния свят. Сигурно наистина ни мислите за пълни глупаци.

Дженингс изслуша мълчаливо безстрастното обобщение. Когато след време заговори, беше притеснен и несигурен:

— Давам си сметка как нещата са се обърнали срещу мен по някакво невероятно стечение на обстоятелствата. Но това само по себе си, макар и злополучно, едва ли е доказателство за вина. Това не се ли нарича косвени улики?

Беше прав, но Барнаби не държеше обществена тоалетна, нямаше никакво намерение да му го казва. Вместо това му отправи една лека насърчителна усмивка и завъртя разговора отново към миналото:

— Дори да предположим (за което се налага доста да поразтеглим границите на възможното), че всички тези събития са резултат на случайно стечение на обстоятелствата, все пак остава въпросът за връзката ви с Хадли в миналото. Едва ли ще продължавате да се придържате към измислицата, че съвсем бегло го познавате.

— Нашите отношения в миналото нямат нищо общо със случая. Давам ви дума.

— За съжаление, вашата дума не е достатъчна, господин Дженингс. А дори и да казвате истината, за нас вие сте единственият, който знае нещо за миналото на Хадли, и съм убеден, че едва ли бихте искали умишлено да възпрепятствате едно полицейско разследване.

— Не, естествено.

— Особено когато е толкова явно, че е във ваш интерес да ни съдействате по всеки възможен начин.

— Да, това ми е ясно. — Замълча и се вглъби в себе си. Барнаби го наблюдаваше как претегля шансовете си, преценява един, отхвърля друг и всичко това зад свъсени вежди и все по-нарастваща несигурност в погледа. Като да наблюдаваш човек, който се опитва да разчете географска карта на тъмно.

— Добре — въздъхна Дженингс накрая. — Но преди това трябва да запаля, да се измия, да хапна нещо и ако това е най-доброто ви кафе тук, да поискам чаша приличен чай.

Трой придружи Дженингс до мъжката тоалетна, където той се изми, избръсна и изпуши две от тънките си пури. Сержантът с радост прие да опита една, но тутакси се разочарова. Горчеше и миришеше на гниещи листа. Изпуши я до половина, после реши един път да се държи възпитано и дискретно пусна останалото в тоалетната чиния.

След близо половин час отново се настаниха в стаята за разпити. Полицай Бриърли влезе с поднос с две порции сандвичи, три чаши чай и кана с вода. Подносът беше голям и явно тежък, но Трой не посегна да й помогне. Щом искат еманципация — подносът се приземи на масата с трясък, — да й се радват.

Дженингс хапна малко, изпи си чая и се облегна. Скръсти ръце. Изглеждаше по-спокоен.

— И така — наруши тишината той, — откъде искате да започна?

— От началото — отсече Барнаби, наново появилото се безгрижие у разпитвания явно не можеше ни най-малко да го разколебае. Премести стола си колкото да изключи от полезрението си останалия сандвич — беше ужасно гладен и нямаше никакво желание да се разсейва. — От момента, в който за първи път срещнахте Хадли.

— Добре. — Дженингс свъси вежди замислен и доста сериозен. Но в изражението му имаше и нещо друго. Сякаш му беше приятно, че единствен той бе в състояние да разкрие загадъчното минало на един човек.

— Запознах се с Джералд на купона за трийсетия ми рожден ден. Доведе го едно момиче от Бартс — по онова време работех там.

— Бартс? — повтори главният инспектор. — Болницата ли имате предвид?

— „Бартл Богл Хегърти“.

— А. — Макар че и това нищо не му говореше.

— Рекламната агенция. Пишех реклами за тях. Тогава имах апартамент с градина в Майда Вейл.

— И веднага се сприятелихте.

— Не веднага. Всъщност видях го отново едва след няколко седмици. Натъкнах се на него — после разбрах, че „случайната“ среща е била нагласена — в книжарницата в метростанцията на Уоруик Авеню. Стоеше до автомата за билети и пускаше монети. Безупречно изгладен спортен панталон, тъмносин блейзър, отворена риза и шалче. Едва бе навършил четирийсет, а приличаше на пенсиониран полковник.

Установихме, че ще пътуваме в една посока, и започнахме да говорим за писането. Бяхме започнали още на първата си среща, но само за кратко, знаете как е на парти. Джералд посещаваше курс за творческо писане, а аз, като почти всички, занимаващи се с реклама, се мъчех с първия си роман. Преди да слезе на „Кензал Грийн“, ме попита дали бихме могли да се срещнем пак и да поговорим.

Първата ми реакция бе да откажа. Според мен няма много смисъл да се говори за процеса на писане. Това е особена и преди всичко самостоятелна работа и човек трябва да пише сам, за да усети как става. Като плуването или карането на колело. Но нещо в него ме заинтригува. Най-точно бих могъл да го определя като непрекъснато внимание, поддържано с цената на голяма концентрация. Беше най-бдителният човек, когото съм виждал през живота си. Така че се съгласих главно от любопитство. Исках да разбера повече за него.

Предложих да се видим на по едно питие, за да е по-непринуден разговорът, и той прие. Всъщност първия път остана само двайсет минути. Внезапно заяви, че има среща, и хукна. Видяхме се още няколко пъти. Веднъж вечеряхме у дома му — съвършено безличен апартаменти луксозен блок недалеч от Уестминстърската катедрала. Основно обсъждахме писателите, от които се възхищаваме. Той винаги говореше за книгите от чисто техническа гледна точка. Смяташе, че човек може да ги раздели на части, да види как са сглобени и пак да ги събере, все едно сглобява автомобилен двигател. Изобщо не разбираше скритото в тях тайнство, факт е, че най-добрите имат таен живот, който винаги ти се изплъзва измежду пръстите.

Барнаби се размърда нетърпеливо.

— Май се отклоняваме от основния въпрос, господин Дженингс.

— Съвсем не. Ще се убедите след малко. Прочете ми някои свои разкази. Вкочанясали трупове, инспекторе. Спретнато написани. Въведение, изложение и заключение и от първия ред мъртви като овнешко месо. Аз не му отвърнах със същото. Никога не съм чел мои писания пред друг човек. Чувствам се неудобно. Превзето. Все едно си някой от ония ужасни „блумсбъри“.23

Така се срещахме в продължение на около месец. Задавах му въпроси, каквито човек задава на нов познат, но той отговаряше неохотно, все едно с ченгел му вадех думите от устата. Разбрах, че е израснал в Кент, единствено дете на средно заможни родители, и двамата вече покойници. Ходил в малко частно училище, а по-късно заемал някаква скучна държавна длъжност. Чудех се дали съм си изгубил дарбата да предразполагам хората и да измъквам наяве тайните им, или просто се бях сблъскал с безинтересен човек със скрити плитчини. Такива ги има достатъчно, бога ми. Във всеки случай стигнах до заключението, че няма нужда да си губя повече времето с него, и реших да сложа край.

Коравосърдечен мръсник, помисли сержант Трой. Все пак не можеше да не признае умението му да разказва, явно неслучайно печелеше добри пари с книгите си. Макар да не се беше случило още нищо драматично, Дженингс бе успял да им внуши, че всеки миг ще чуят нещо, заради което си е заслужавало да го слушат.

— Как реагира господин Хадли на това? — попита Трой.

— Е, аз не му го казах така направо, разбира се. Намекнах, че е само временно. Изостанал съм с писането и не ми се иска да изгубя инерцията съвсем, тъй като все още работя в агенцията и нямам много свободно време, обяснението бе напълно правдоподобно. Той ме изслуша и затвори телефона. Без да каже думичка. Мълчание — доста тежко — и после „щрак“.

— Прави ми впечатление, господин Дженингс — обади се Барнаби, — че помните с най-малки подробности нещо, станало толкова отдавна.

— Помня го съвсем ясно заради случилото се след това. Трябва да беше минал близо половин час. Аз се приготвях да излизам. Тогава вече се бях запознал с Ава и щяхме да ходим на вечеря в „Каприс“. Някой позвъни на вратата. Беше Джералд. Избута ме и влезе в апартамента. Беше блед като платно. Лицето му, винаги гладко и стегнато, бе ужасно разстроено. Изглеждаше съсипан. Косата му стърчеше, сякаш я беше скубал. Погледът му блуждаеше. Все едно не ме виждаше, започна да снове насам-натам със странно подскачане, сякаш някой го ръчкаше с остен. После се развика, задаваше несвързани въпроси, обясняваше — всичко съвсем хаотично и изопачено, — пълна бъркотия. Опитах се да го успокоя. Да разбера какво става. Но щом отворех уста да заговоря, той отново ме заливаше с поток от думи. Защо съм постъпвал така? Какво лошо съм видял от него? Да го убия ли се опитвам?

После се срина в моя фотьойл и задиша тежко. С мрачни свистящи хриптения се опитваше да поема дъх. Да си призная, макар и подразнен в началото, задето ме задържа, бях доста развълнуван от силата и драматизма на случката. Но сега вече истински се разтревожих. Изплаших се да не припадне. Сипах му уиски в една чаша, накарах го да я изпие, напълних я повторно. Предполагам, съм си мислил, че ако го напия, ще мога да го успокоя и най-сетне да разбера какво, за бога, става. Той изгълта алкохола, като разля половината по ризата и панталоните си. Дрехите му и без това изглеждаха ужасно. Един от ръкавелите му го нямаше. Връзките на обувките му не бяха завързани като хората. Отидох до банята да се обадя на Ава оттам, тогава той се разплака. Бях оставил вратата леко отворена и виждах отражението му в огледалото, макар той да не ме виждаше. Вдигна шала, оставен върху палтото ми, прехвърлено през облегалката на стола. Помислих си, помня — ще си избърше лицето с него, което само щеше да покаже колко дълбок е сривът му, защото маниерите му винаги са били толкова архаично претенциозни, чак смешни. Но не. Поднесе шала към бузата си, после го докосна с устни.

Тук Макс Дженингс направи пауза, за да си налее половин чаша вода. Трой наблюдаваше лисичите черти на лицето му с отвращение.

— Може би вече сте се досетили — продължи Дженингс, след като отново се настани на стола си. — Но тогава, макар и да не съм наивен, изобщо не ми бе хрумвало, че Джералд може да изпитва такива чувства. Първо, нито в жестовете му, нито във вида му имаше нещо, което да подсказва за хомосексуални наклонности — поне на хетеросексуален мъж като мен. Освен това, когато се запознахме, той беше дошъл с жена на тържеството. Както и да е, можете да си представите как се удвои желанието ми да се отърва от него. И ако е възможно, без да провокирам никакви излияния от негова страна. Върнах се в хола и с ведър глас му обясних, че приятелката ми добре ме е скастрила, задето я карам да ме чака, и трябва моментално да изляза.

Той сякаш изобщо не ме чу, нито ме забеляза дори. Не знаех какво да правя. За нищо на света не бих го пипнал, за да се опитам да го изкарам от фотьойла и да го заведа до входната врата. А и в никакъв случай не можех да го оставя там. Реших да повикам такси, надявайки се да накарам шофьора да ми помогне да го изведем, като кажа, че му е лошо. Но щом вдигнах слушалката, Джералд скочи, прекоси стаята и я грабна от ръцете ми. „Не ме отпращай“ — извика той и избухна в сълзи. Падна на килима, обгърна коленете ми и на практика ме повали. Беше нелепо и жалко, и същевременно страшничко. Все пак беше едър мъж.

Ломотех разни безсмислени неща като: „Хайде, Джералд“ и „Стегни се“, и през цялото време се опитвах да се отдалеча от него, а той тътрузеше колене след мен. После сграбчи ръката ми и в този миг всичко се промени. Защото в жеста му нямаше нищо сексуално, нито следа. Беше просто отчаян жест, като на човек, увиснал на върха на пръстите си на ръба на скала. Престанах да се чувствам заплашен и му помогнах да се изправи. Отидохме в кухнята, настаних го да седне и направих кафе. Преди да успее да се впусне, в каквито и да е обяснения, аз му дадох ясно да разбере, че идеята да бъда обичан от друг мъж ми се вижда абсолютно отблъскваща. И че ако каже и една дума по тази тема, не искам да имам нищо общо с него. Аз и без това възнамерявах да приключа всякакви взаимоотношения, но ми беше ясно, че ако му го кажа, никога няма да си отиде.

Щом взех решение да отделя време, за да разнищя веднъж завинаги този странен и доста неприятен случай, цялата атмосфера се разведри. Джералд, макар и все още много напрегнат, се отпусна малко. Вече беше напълно пиян. Ако не беше, едва ли щеше да се реши на стъпката, която предприе.

— И каква беше тя, господин Дженингс? — запита Барнаби.

— Разказа ми всичко за себе си — отвърна Макс Дженингс. — Но този път истината.

В този момент от откровенията на Макс Дженингс касетката свърши, демонстрирайки, както самият той първи отбеляза, усет за използване на повествователни методи, на който много писатели биха завидели.

Барнаби сложи нова касетка, борейки се с противоречивите мисли в главата си. Трудно му беше да си създаде ясно становище за Дженингс. Човекът говореше съвсем свободно, но дали защото го бяха притиснали, едва ли не заплашили? И макар разказаното досега да звучеше убедително, все пак не трябва да се забравя, че Дженингс си изкарва прехраната, като разказва убедителни измислици.

При все това главният инспектор не можеше да отрече колебливата тръпка, с която очакваше да чуе истинската (може би) история за живота на Джералд Хадли. Изостри вниманието си, прочисти съзнанието си. Трудно се слуша с пълна концентрация, особено когато става дума за продължителен монолог. Изморително е. Но главният инспектор с изненада установи, че е още доста свеж, и за миг се зачуди дали този факт не е свързан по някакъв начин със спартанската му диета.

Пусна касетофона, обяви датата и часа на разпита, изброи присъстващите и през цялото време не сваляше очи от Дженингс. Той отново бе седнал на ръба на стола и леко трепереше, изгърбил рамене, отпуснал неподвижно ръце в скута си, преплел спокойно пръсти. Сега не направи опит да възстанови предишния „искрен“ контакт с поглед, когато започна да говори, а заби очи в пода.

— Този Джералд Хадли, който дойде на моето тържество, бе измислица. Дори името беше фалшиво. Истинското му име е Лиъм Ханлън, роден в Южна Ирландия. Единствено дете на бедни родители. Разполагали буквално с малка картофена нива, прасе и пушка за зайци. Баща му бил ужасен човек — пияница, който неведнъж жестоко пребивал жена си, а и детето, ако му се изпречи. Както можете да си представите, при такъв непоносим живот момчето и майка му много се сближили, но гледали никога да не показват своята привързаност пред бащата. И двамата оцелели някак си. Съседите, доколкото ги имало (хората там живеели далече един от друг), знаели какво става у Ханлънови, но не се месели. Ако мъжът си изпусне ръката понякога… е, това си е между него и жена му. Свещеникът, полицията — всички знаели и никой нищо не предприемал.

Имало една-единствена светлинка в нещастния живот на Лиъм. Имал приятел. По-голямо момче — Конър Нилсън, който живеел във ферма на няколко километра от дома на Лиъм. Ханлън често влачел сина си там, когато колели животни по стария изпитан брутален начин. Уж за да „направи от него мъж“. А всъщност било проява на чист садизъм. Веднъж Лиъм заплакал, когато заколили агне, и бащата излял върху главата му кофа, пълна с кръв и черва.

— Копеле! — не можа да се сдържи Трой. Не се извини за неуместното прекъсване, а дори утежни простъпката си, като добави: — Бих го обесил тоя мръсник.

Барнаби нямаше намерение да укорява своя сержант за невъздържаността му, дори напротив, прояви пълно разбиране. И на него самия никак не му се слушаше. Имаше нещо тъмно и неумолимо в предисторията на тази и без това трагична приказка. Когато лошите пътища са били и лошо утъпквани, какво добро може да излезе от това?

— Конър, изглежда, е бил странно растение, поникнало в онова тресавище. Тих и сдържан, много четял. Когато Лиъм успявал да се измъкне, двамата скитали сред природата, гледали птици и други същества. Понякога Конър рисувал — растения, цветя, камъчета в поточе. Бащата на Лиъм, естествено, презирал момчето, собствените му родители не оставали по-назад. Сега ще прескоча малко — тук Дженингс вдигна очи. — Следващото събитие, което ще опиша, има такива тежки последствия за Лиъм, че променя целия му живот. Тогава бил почти на четиринайсет, а Конър — три години по-голям.

Една пролетна вечер ръката на Ханлън се отплеснала по-жестоко от обикновено и се наложило да закарат жена му в болница. Щяла да остане там известно време, затова Ханлън помолил родителите на Конър да се грижат за сина му. Лиъм приел новината с изненада и с огромно облекчение — изпитвал ужас да остане насаме с баща си. Настанили го да нощува на легло с колелца в стаята на Конър, където заспивал, изтощен от плач. Тъгувал за майка си, страхувал се да не я загуби завинаги. Накрая Конър взел момчето в своето легло. Прегърнал го, за да го утеши, целунал сълзите му. Едното довело до друго, после до трето.

Лиъм повярвал и упорито продължавал да вярва, въпреки всички бъдещи доказателства в противното, че онзи първи път Конър бил подтикнат единствено от привързаност и съжаление. Разбираемо е защо горкото момче е имало нужда да вярва в това. Сигурно изобщо не е успял да развие чувство за собствено, достойнство. Как да допусне мисълта, че единственият приятел, който имал на света, се е възползвал от него в момент на безутешна мъка и го е предал? И така, пасивно, воден от привързаност и благодарност, Лиъм се оставил да бъде използван. Тази опасна връзка — защото била точно такава: ужасно опасна преди четирийсет години в затънтената провинция — продължила. Дори след като Лиъм се върнал у дома. И, естествено, било само въпрос на време да ги разкрият.

Майка му се върнала от болницата, но Ханлън не изритал от къщата селското момиче, което прибрал, докато жена му я нямало. Именно тя една вечер видяла двете момчета на смрачаване „заклещени като кучета“ зад някакъв царевичак. Бащата на Лиъм тръгнал след тях с пушката и така и не се върнал. „Потънал в тресавището“ — решили всички и никой нямало да се разстрои особено, ако не били изчезнали и двете момчета. Полицията започнала някакво разследване — без да си дава много зор, предполагам.

След като години наред Мери Ханлън била изтезавана физически и тормозена психически, загубата на единствения й син била последната капка, преляла чашата, и жената полудяла. Спирала хората, втренчвала див поглед в лицата им и настоявала да й върнат Лиъм. Понякога блъскала по вратите или крещяла в отвора на пощенските им кутии, молела да й изведат момчето. Накрая била въдворена в лудница.

Двете момчета, като хиляди други преди тях, избягали в големия град. В този случай — Дъблин. Тук, поне за Лиъм, нещата вървели от лошо към по-лошо. Скоро двамата с Конър започнали да работят на улицата. И не след дълго станало ясно, че Лиъм със своята младост и красота — защото по онова време бил изключително красив — можел да си намира клиенти без проблем, бил много търсен. Конър бързо открил начин да се възползва от ситуацията. Никой не можел да се доближи до младия Ганимед без неговата благословия. Цените били толкова високи, колкото позволявал пазарът, но Лиъм получавал само храна, пари за дрехи и джобни. Така продължило близо три години.

Сигурно ви се струва странно — Макс Дженингс разплете пръсти и обърна длани нагоре, сякаш да покаже своето някогашно неверие, — че Лиъм е понасял това толкова дълго, но Конър го е държал на много къс повод. Работели в собствен апартамент и следователно момчето нямало почти никакви възможности да завърже нови приятелства. А Конър страшно се ядосвал, когато Лиъм предложел да излязат някъде, да се запознаят с нови хора. И това било напълно достатъчно да държи Лиъм в подчинение, защото той, естествено, се ужасявал от всякаква форма на насилие.

За първи път в живота си сержант Трой, който слушаше внимателно, усети някакво съчувствие към педераст — тоест към част от все по-нарастващата мръсна пяна, образуваща, се върху помийната яма на обществото. Чувството сериозно го разтревожи. Ставаше му все по-неприятно, накрая прибягна до мъдростта на своята папка „Клишета за всякакви случаи“. И както винаги тя не го разочарова. Под буква „И“ (като в „извинение“) намери каквото му трябваше: „Изключенията потвърждават правилото.“ Уф! Трой си представи как избърсва чело. Нещата бяха започнали да изглеждат малко съмнително за миг. Малко сложнички. Той въздъхна с облекчение и отново се съсредоточи върху разказа на Дженингс.

— После само няколко месеца преди да навърши седемнайсет, Лиъм се запознал с Хилтън Коникс. Навярно сте чували за него?

Още докато клатеше отрицателно глава, Барнаби си помисли, че може би наистина е чувал някъде това име, но не можеше да се сети. Точно сега не искаше да се разсейва със странични въпроси. Навън вече съвсем се беше стъмнило. Ако продължаваха така, цяла нощ щяха да си стоят тук.

— Коникс е художник, рисувал предимно портрети. Имал изключителен успех на пазара и макар критиците да не го уважавали особено, две от платната му били изложени в Дъблинската национална галерия. Нещо като ирландския Анигони24. Негов приятел възторжено му описал красотата на Лиъм и Коникс си записал час да посети момчето. Художникът не се интересувал от онова, което същият негов приятел описвал като „опъване на бузки“. Макар и хомосексуален, Коникс по онова време бил минал седемдесетте и старателно пазел малкото останала му енергия само за работата си.

Веднага решил, че иска Лиъм да му позира — в своята автобиография „Рисувана глина“, описва първите си впечатления от момчето по-добре, отколкото аз бих могъл. Конър обаче му създавал проблем. За всеки сеанс искал голяма такса, което не било пречка, но освен това настоявал не само да води Лиъм до ателието и да го връща у дома, но и да присъства по време на сеанса. Явно за да си пази протежето от „този дърт педераст“ или поне такова било обяснението.

Истината е, че Конър не можел да си позволи да остави Лиъм да се мотае насам-натам и определено не в компанията на такъв богат, интелигентен и преуспял човек като Хилтън Коникс. Защото Конър успявал да държи момчето в ръцете си, като непрекъснато поддържал живи общите им спомени за жестокото и мизерно минало, белязало съдбата и на двама им. Заедно били в калта и не било за препоръчване единият от тях да поглежда към звездите.

Тук Дженингс си даде минута-две почивка, отпускайки глава в ръцете си, сякаш разказването на историята му идваше твърде много. Когато отново заговори, думите се лееха по-бързо и създаваха впечатлението, че писателят няма търпение да приключи този разказ:

— Накрая обаче алчността надделяла над желанието на Конър да поддържа статуквото. Като мениджър на Лиъм, или по-скоро сутеньор, той поискал по сто гвинеи за всеки сеанс. Коникс казал, че ще са му необходими поне дванайсет. Но по средата на втория сеанс художникът изведнъж оставил четката и заявил, че му е невъзможно да продължи в присъствието на трети човек. Щял да плати и за двата сеанса, разбира се, но други нямало да има. Много по-късно Лиъм узнал, че това било блъф и че ако Конър не се бе съгласил да не присъства на сеансите, дори ако поискал да удвои цената, Коникс пак щял да го рисува. Но хиляда и двеста гвинеи били страхотна сума в края на петдесетте години, особено като не се налага и пръста си да помръднеш, за да си ги пъхнеш в джоба.

Барнаби потисна доста силно чувство на отвращение при тази поредна продажба на момчето, изтъргувано кой знае колко пъти преди това, сякаш е парче месо. Главният инспектор не можеше да се отърве от усещането, че при тази последна безсърдечна сделка едно дете все още е надничало иззад очите на Лиъм и се е надсмивало над израза „възрастта на съгласието“, както юристите определят пълнолетието.

— Това е началото на края за Конър. След няколко сеанса Хилтън Коникс узнава ужасяващата история на Лиъм и започва да убеждава момчето да се откъсне от Конър. Не му било лесно. Лиъм толкова дълго бил в плен на Конър, че му било трудно дори да си представи как би оцелял без него. Нямал дом, нямал и почти никакви пари. Но Коникс не се отказал. Имал голямо влияние, при това не само финансово. Конър, който изкарвал прехраната си по неморален начин от самото си пристигане в Дъблин, не бил в състояние да му се противопостави. Една вечер Лиъм не се върнал от поредния сеанс. Шофьорът на Коникс се появил и поискал вещите му. Конър му предал малкото неща и това бил краят.

Лиъм живял петнайсет години при Коникс, който се отнасял с него както никой преди това — с доброта и уважение. Съкращавам колкото мога — забърза още повече речта си Дженингс, погрешно изтълкувал въздишката, излязла от гърдите на седналия срещу него мъж. — Хилтън се опитал да просвети Лиъм в областта на изкуството и музиката, без, трябва да признаем, особен успех, и освен това го насърчил да чете. През първите четири-пет години, докато все още виждал, направил множество портрети на момчето. Имал си принцип — никога да не рисува модела си в съвременно облекло — и затова Лиъм бил изобразяван като викториански чиновник, френски зуав25, паша, персийски музикант с лютня — това е едната от картините му, изложени в Националната галерия.

Той станал другар, секретар и приятел на Коникс. Макар отношенията им никога да не прераснали в сексуални, няма съмнение, че Коникс е изпитвал дълбока обич към момчето. Отношението на Лиъм било по-сдържано. Бил благодарен, предполагам, всички онеправдани деца остават цял живот благодарни за най-малката проява на обич към тях, но не можел да му отвърне по подобен начин. Навярно уредът му за обич, ако може така да се каже, е бил непоправимо развален. Може би опитите на Коникс да излекува душата му така и не са стигнали до нея. Някои страдания са недосегаеми, нелечими, не сте ли съгласен?

Барнаби никога не се бе замислял за това. Сега установи, че е склонен да се съгласи с Дженингс. Заключението ужасно го потисна.

— И този господин Коникс загубил зрението си, казвате? — обади се Трой в сгъстяващия се мрак.

— Да, няколко години преди да умре. Лиъм вършел всичко вместо него след това и когато Коникс, надхвърлил вече деветдесетте, се разболял, Лиъм се грижел за него вкъщи до смъртта му.

Барнаби си помисли, че това не се връзва с представата за човек, неспособен да обича, но не искаше да прекъсва така красиво леещата се реч с подобни коментари.

— Когато прочели завещанието, Лиъм бил единственото облагодетелствано лице. Наследил къщата, много пари и множество картини. Както обикновено става след смъртта на някой художник, критиците изведнъж открили какъв плодовит и недооценен творец бил Коникс и за няколко седмици цената на платната му скочила неимоверно. Тогава се случило нещо ужасно. Веднага се разпространила вестта за късмета на Лиъм, разбира се. Дъблин не е чак толкова голям град, пък и завещанието било публикувано в „Айриш Таймс“. Още същия ден пред вратата на Лиъм се появил Конър. Заплашил го, че ако не получи половината от богатството, щял да каже на полицията, че Лиъм не просто е участвал в убийството на баща си и е помогнал да заровят тялото му, а лично е стрелял срещу него и го е убил.

— А така ли е било? — полюбопитства сержант Трой.

— Той се кълне, че не. Твърди, че се е скрил в плевнята до къщата на Конър, а Конър влязъл вътре, уж само да вземе пари и да се преоблече. Но го нямало близо три часа. Когато се върнал, заявил, че Ханлън няма да ги безпокои повече. И никога няма да му посяга. Без съмнение Лиъм бил толкова щастлив да избяга от ужаса у дома, че не го било грижа на каква цена е купил свободата си.

— Но при всички случаи — намеси се Барнаби, — след като е бил малолетен, когато това е станало, той не би трябвало да се страхува от полицията.

— Нищо сериозно не можели да му сторят — съгласи се Макс. — Знаел го е. Конър също. Но действителността, реалността, ако искате, нямат нищо общо с начина, по който Лиъм реагирал на новата ситуация. Миналото отново нахлуло в живота му, разбирате ли? Ужасът от него. Онова, което ни плаши като деца, ни плаши през целия ни живот.

— И как се е справил с новия обрат на нещата?

— Е, сега било по-различно. Лиъм бил по-възрастен, богат и със сравнително широк кръг познати, един-двама доста влиятелни. Но и Конър бил напреднал в живота, макар и по пътища, които едва ли биха ви се понравили, ако се взрете по-отблизо. И познатите му били доста неприятни хора. А що се отнася до реакцията на Лиъм… постъпил както преди толкова много години. Размотавал Конър известно време, докато си уреди нещата, и избягал — този път обаче го направил професионално. Заминал за Англия, избрал си ново име и си измислил нов живот.

— Не е ли прекалено драстично? — зачуди се сержант Трой.

— Не бихте го определили така, ако го бяхте чули лично да разказва историята си. — Дженингс замълча, за да пие вода. За миг се замисли, сякаш се бе сетил за нещо съвсем различно. Остави чашата и избърса чело, като че ли махаше някакво досадно насекомо. — Това преобразяване не му е било необходимо само за да се скрие. Изглежда, е питаел трогателната надежда, че като промени решително външните подробности и поведение, някак си ще успее да се преобрази и психически.

— „Всеки ден по всякакъв възможен начин…“26 — цитира Барнаби известната фраза.

— Именно. До известна степен и на доста плитко ниво може и да е било възможно, но раните на Джералд бяха много по-дълбоки и тежко инфектирани, за да бъдат почистени поне с подобни прости методи. Но по отношение на външния вид, както навярно са потвърдили всички, с които сте разговаряли, Джералд бе постигнал поразителен успех. Когато го срещнах, изглеждаше и звучеше като типичен англичанин. Всеки мъжки клуб би се гордял да го причисли към членовете си.

Не съм много сигурен, измърмори наум Трой. Ако го бяха срещнали някоя вечер с черната му рокличка и шапчицата с воалетка, всичките надути пуяци щяха да се озоват в интензивното. На мен троен байпас, докторе, и да внимавате с рога от носорог.

— Историята ми бе разказвана в продължение на седмици. Джералд нарочно я удължаваше повече от необходимото, украсявайки я, вмъкваше странични сцени като изкусителни подробности. Подхвърляше разни ирландски имена, които нито аз, нито, предполагам, който и да било друг е чувал някога. Явно се мислеше за Шехеразада. Щяхме да се срещаме, докато траеше разказът за нещастния му живот. Щом свършеше… — Дженингс направи непохватен жест на грубо сбогуване.

— Значи не се опита вече да ви доближи физически?

— Не, разбира се.

— Но ако се е влюбил във вас…

— Той ме обичаше, което е доста по-различно. Каза, че никога не е обичал някого по този начин, и с риск да ви се видя суетен, признавам, че му повярвах.

— Говореше ли за секс въобще?

— Веднъж, между другото. Описа го като унизителен сърбеж, който можел да се облекчи на унизителни места с унижаващи се хора.

— Звучи, сякаш е имал навика да ходи по тоалетните — обади се сержант Трой.

— Не ви разбрах.

— Да забърсва мъже по баровете и после да се оправят в обществените тоалетни.

— Може. Според мен, когато е имал нужда да изпусне парата, е отивал в чужбина. Но определено предпочиташе да крие тази страна от живота си пред мен.

— Че защо? Вече не е незаконно — учуди се Трой.

— Защото за него това бе позор и мъка — викна ядосано Дженингс. — Току-що ви разказах историята на живота му. За бога — нима не можахте сам да се досетите!

Трой се изчерви от гняв при този завоалиран упрек в безчувственост, който му звучеше доста познат. И когато отвори уста за следващия въпрос, ядът и обидата придадоха грубост на гласа му:

— И как стана така, че се пречупиха крилата на новопоявилата се любов, господин Дженингс? И вие се превърнахте в човек, с когото го е било страх да остане насаме?

Дженингс не отговори веднага. Сякаш понечи да отвърне — Барнаби видя как потрепнаха устните му, после ги стисна, като че ли да спре напиращите отвътре немирни думи. Погледът му бе напрегнат, вратът и раменете — неестествено сковани.

По-късно главният инспектор се запита откъде му беше дошло прозрението да подметне думите, с които изненада и самия себе си. Опита се да проследи логиката на мисълта си. Дали някой в групата не му бе споменал за книгите на Дженингс? Или пък беше Джойс? А може и да са били филмирани и някоя вечер, докато е дремел пред телевизора, несъзнателно да е възприел образ или картина на мрачен пейзаж, който сега предизвикваше неясното чувство за нещо познато. Каквото и да беше обяснението, в главата му се оформяше все по-убедително хипотеза, която не можеше да отмине с лека ръка. Затова реши да я провери веднага.

— Хадли знаеше ли, господин Дженингс, че записвате всичко, което ви разказва?

— Не. — Вдигна поглед уморен и примирен, сякаш бяха стигнали дотук, до този безчестен и безславен момент от разговора след дълъг и изнурителен спор. — Бъдете справедлив с мен, Барнаби. Никога не съм се преструвал, че неговата история е моя.

Решиха да си починат. Поръчаха нещо за хапване и този път главният инспектор не издържа. Умираше от глад. От три часа седеше в стаята за разпит, слушаше напрегнато и всичко това само на една зелена салатка, с която и заек нямаше да издържи. Пък и (в ума му изникнаха отдавна забравени знания, смътно свързани с приказки за лека нощ) марулята не действаше ли сънотворно? Не можеше да си позволи да загуби концентрация.

А и сандвичите бяха толкова вкусни. Дебели резенчета леко изпечено говеждо, шунка от бут с оранжева кожичка с подправки и френска горчица, кашкавал и кисели краставички, всичко това пъхнато между две доволно дебели филийки бял или черен хляб, намазан с масло.

— От нашето кафене ли са сандвичите, сержант? — поинтересува се Барнаби, внимателно извади клонче кресон и го остави настрана.

— Разбира се — погледна го малко учудено Трой.

— Невероятни.

— Така ли? — Трой наблюдаваше как шефът му забива зъби в третия сандвич, докато самият той едва бе успял да изгълта половин и скоро всичките добре издути триъгълници изчезнаха. А на него му се бяха сторили съвсем обикновени сандвичи. Дженингс отново хапна съвсем малко.

— Сигурно в кухнята има някой нов. Така. — Барнаби бутна чинията настрани и отново се съсредоточи върху работата. — Отпочинахте ли си, господин Дженингс?

— Не.

— Отлично.

Трой събра всичко в подноса и го остави върху шкафа с картотеката. Докато разтребваше, си спомни, че в края на разговора преди почивката нещо се бе оплел. Такива моменти никак не му харесваха. Когато нещо не му беше ясно. Той обичаше да е начело в играта. Или ако не, най-малкото да е на едно равнище с останалите играчи. А сега изведнъж му се бе сторило, че някой е преместил вратата и той не знае къде се вкарват головете. Седна, напрегна внимание с надеждата поне да види топката. Или по-скоро книгата, ако правилно е разбрал.

— Ако си спомняте — започна Дженингс, — в началото споменах, че когато се запознах с Джералд, работех върху първия си роман. Исках да спечеля много пари, затова го бях започнал като булеварден роман: изтъркани ситуации, предсказуеми герои. Колкото и да се напъвах, все не можех да влея и капчица живот в него. А историята на Джералд ме взриви. Той не я разказваше добре и въпреки това бях запленен от първия ден. Запълвах всички емоционални празнини, представях си мрачните зловещи тресавища в дълбоката ирландска провинция и тъмните улички в Дъблин. Написах реплики за Лиъм, също и за Конър, убеден, че са били точно такива, макар никога да не бях виждал този човек. Тръгнеше ли си Джералд, аз сядах, изпълвах тетрадка след тетрадка, а преди това и страница не можех да измисля. Когато Джералд приключи разказа си, вече бяха написал двеста хиляди думи.

— Кога му казахте, че пишете?

— Не му казах. Не разбирате ли… — Дженингс забеляза иронията и отвращението, изписани по лицето на Барнаби, и започна пламенно да се оправдава: — Джералд просто щеше да млъкне. За първи път разкриваше истината за живота си. Едва ли трябва да ви казвам колко важна бе за него тази стъпка, колко благотворно можеше да му подейства.

— Според мен това до голяма степен зависи от почтеността на този, който го слуша — сухо вметна главният инспектор. — И как е била използвана получената информация. А вие сте замисляли предателство от такъв мащаб, че…

— Нямате право да говорите така! Нямах такива намерения. Не и тогава. Даже се опитах да го убедя да се подложи на психотерапия. Познавах някои отлични специалисти, които можеше да си позволи.

— И как реагира той на вашето предложение?

— Ужасно се разстрои. Заяви, че му е абсолютно невъзможно да сподели с някой друг всичко това. На мен ми разказал само защото не искал да ме загуби като приятел.

Пренаписах тетрадките си, за да се получи роман. Стана доста бързо. Помнех всяка подробност и бележките ми бяха пълни с живот. Нямах търпение да се прибера след работа и да седна пред пишещата машина. Още не бях написал и половината и вече бях убеден, че книгата ще пожъне успех. Реших да опипам почвата при Джералд. Споменах, че след срещите ни съм нахвърлял някои бележки — ей така, за да ми напомнят, — и го попитах дали има нещо против. Той веднага поиска да ги види. Дадох му една от тетрадките, а на следващата ни среща ми съобщи, че я е изгорил.

— Значи сте знаели колко емоционално би реагирал.

— Да.

— И ви е било ясно, че не трябва да публикувате книгата?

— Лесно е да се каже. Вижте — цялото му същество се напрегна. От желанието да обясни, да ги убеди. — Нямаше как да бъде свързан с тази книга. Всички имена бях променил. И…

— Не си ли търсите остроумно оправдание, господин Дженингс? Всичко звучи много логично, но кражбата си е кражба.

— Писателите цял живот крадат. Разговори, жестове, случки, шеги. Ние сме абсолютно неморални. Дори крадем един от друг. И на това в киното му викат проява на уважение.

— Много изтънчен аргумент, убеден съм, но фактът си е факт — откраднали сте неговата история.

— Историята принадлежи на този, който може да я разкаже. — Започна да не го свърта на едно място от раздразнение. Беше очевидно, че полага усилия да запази учтивия тон, но въпреки това все повече звучеше като учител, изправен пред особено тъп ученик. — Джералд нямаше нито талант, нито въображение. Щеше да опропасти прекрасната приказка. Да я съсипе. „Далечни хълмове“ го направи известен. Ако може да съществува анонимна слава.

Барнаби не отговори. Теорията на Дженингс му се струваше приемлива, колкото и ужасно да звучеше, и същевременно лукава и безчестна. Трой обаче не само се беше ориентирал вече в играта, но и видя шанс да се разпише в резултата.

— А на мен ми се струва, сър, при цялото ми уважение, че сам себе си сте направили известен с „Далечни хълмове“.

— И кога в крайна сметка му казахте? — попита главният инспектор.

— Така и не му казах. Опитах. Много пъти. Но все не ми достигаше смелост.

— Защо ли не се изненадвам?

— Накрая му изпратих едно пилотно копие по куриер.

— Мили боже, човече!

— Придружено с писмо, разбира се, в което му обяснявах защо съм го направил, както обясних и на вас. Молех го да се опита да ме разбере. Очаквах до час да се появи на прага ми — побеснял от гняв или готов на самоубийство. Но той не дойде. Обадих му се, никой не вдигна. Реших, че може да е заминал нанякъде за уикенда. Честно казано, нямах нищо против да отложа ужасния момент. Но след десетина дни започнах да се тревожа и отидох у тях. Портиерът ми съобщи, че Джералд на бърза ръка си събрал багажа и напуснал. „Духна“ — бе буквалният му израз. Мебелите бяха откарани в склад, нямаше адрес, на който предстои да бъдат преместени. Повече не го видях, до миналата седмица.

— Но сигурно сте се опитали да го откриете?

— Да, разбира се. Пуснах обяви в „Таймс“, дори в „Гей Таймс“, в „Телеграф“, „Индипендънт“. Даже си мислех да наема частен детектив, но това ми заприлича малко на преследване. По-късно открих, че е бил в един хотел съвсем наблизо.

Барнаби си представи как Хадли е получил колета — навярно първият подарък от „единствения човек, когото истински е обичал в живота си“. Разкъсва опаковката и постепенно осъзнава жестокото предателство на своя приятел. После се скрива в някаква бездушна хотелска стая, за да не го наранят отново.

— Горкият — измърмори почти на себе си главният инспектор.

— Когато книгата излезе, отново опитах. Имаше такъв голям отклик. Стотици писма. Подкрепящи, загрижени, изразяващи искрено разбиране. Съсипани деца, превърнали се в осакатени възрастни, които се опитваха да видят смисъл в преживяното. Пишеха му с такава любов, искаха да знае, че не е сам. Убеден бях, че това би му помогнало. Но не можех да го открия, ако той не искаше да бъде открит. И както знаете, нещата си останаха така, докато не ми изпрати поканата миналата седмица.

— Пазите ли писмото му?

— Не, за съжаление. Запазвам само най-важната служебна кореспонденция и договорите, всичко останало хвърлям в боклука, след като отговоря.

— Но сигурно си спомняте подробностите, господин Дженингс — обади се Трой. — След всичко, което току-що ни разказахте, появата на писмото навярно ви е направила силно впечатление.

— Не чак толкова. Бяха минали десет години. Оттогава публикувах още няколко книги, а и самият аз познах нещастието. Веднъж ми мина през ума, че смъртта на сина ми бе наказание за онова, което сторих на Джералд. Макар да ми се струва, че това би било доста жестоко по отношение на Ава.

Да не говорим за хлапето, помисли си Трой.

— Както и да е. Доколкото си спомням, в бележката той просто съобщаваше, че в качеството си на секретар бил помолен да ме покани на разговор. В останалата част от писмото ме убеждаваше да не приемам поканата. „Болезнени спомени, невъзможно положение, да спи зло под камък“. Прозата му си беше все така тромава. Отначало възнамерявах да се съобразя с намека и да не отида. Но колкото повече разсъждавах, толкова повече се убеждавах, че въпреки декларациите Джералд всъщност искаше да приема. Затова, както знаете, в крайна сметка отидох.

Дженингс вече изглеждаше безкрайно изморен. Напрегнат и някак объркан и смутен, сякаш бе вървял по пътека, която го беше извела на изненадващо и нежелано място. Гладката загоряла кожа на лицето му бе станала на петна и бледа като тебешир, силно опъната на скулите. Извивката носа му бе остра като нож. Лилави венички се кръстосваха под нежната кожа около очите, сякаш грубо ги бе разтърквал. При следващия въпрос на Барнаби заговори със съвсем безцветен глас. Сякаш бе отегчен.

Главният инспектор се зачуди дали Дженингс бе наистина изтощен, или съзнателно си пази силите, за да съхрани и бдителността си по време на предстоящата, най-важна, част от разговора. Барнаби бе направил малка пауза, преди да заговори, позволявайки си за момент да отклони вниманието си от настоящето, за да поразсъждава над изключителния гоблен, разстлан току-що пред очите му. А именно трагичния живот на Лиъм Ханлън, наричан още Джералд Хадли.

Обременяващо познание, което, съчетано със спомена за закачените по стената на заседателната зала увеличени снимки, разкриващи твърде много подробности, породи у Барнаби най-искрено състрадание и жал към онова малко дете, избягало от един ужас в началото на живота си само за да се озове пред друг, неизмеримо по-лош в края. И ако ти, Дженингс, си виновен, ако ти си уродът, откраднал на два пъти живота му, закани се главният инспектор, ще те пипна. Бога ми, ще те пипна! Каквито и мисли да се вихреха в тавата му обаче, лицето му си остана напълно безпристрастно.

— Сега, господин Дженингс, ще ни предложите навярно съвсем нова или, как да кажа, „пренаписана“ версия на случилото се понеделник вечер.

— По отношение на първата част няма какво да променям. Всичко си беше така, както вече го описах, с изключение на чувствата ми, естествено. Трогнах се, когато го видях, и това ме изненада. Докато пътувах натам, изпитвах само някакво умерено любопитство за начина му на живот, съчетано с не особено голяма надежда да успея някак си да му обясня защо бях постъпил така преди толкова много години. Макар, докато се виждахме, да не бях изпитвал привързаност към него, не и на съзнателно ниво, при последната ни среща почувствах точно това. Джералд обаче почти не ме поглеждаше. Но аз бях твърдо решен да говоря с него. Затова и пристигнах по-рано, но Сейнтджон вече беше там. Както знаете, накрая успях да постигна целта си, като го накарах да излезе от къщата и пуснах резето на вратата.

Върнах се в хола. Но се разрази много тъжна сцена. Той просто се срина. Отстъпваше назад, махаше с ръце и викаше: „Върви си, върви си.“ Не знаех какво да правя.

— Защо просто не изпълнихте молбата му? — обади се Трой и Барнаби бързо го погледна смръщено, недоволен от прекъсването.

— Заговорих тихо. Казах му колко съм се зарадвал на писмото му и на възможността да го видя пак. Уверих го, че не искам ни най-малко да го нараня, а само да му обясня. Накрая той се поуспокои малко и се отпусна тежко в един от фотьойлите. Придърпах си табуретка и седнах до него. И после споделих онова, което чухте и вие. Описах разочарованията си, тъжния си брак, загубата на единственото си дете. Казах му, че дълбоко се е заблуждавал, ако години наред си е мислил, че животът ми е бил низ от успехи и щастие, при това за негова сметка.

После заговорих за писмата, които пристигнаха след публикуването на „Далечни хълмове“. Изпратени до мен, но написани за него. Бях запазил няколко и предложих да му ги донеса да ги прочете. Но най-вече се опитах да му обясня, че съм откраднал историята му, за да я дам на света, а не заради собствената си облага. — Колкото и да беше погълнат от разказа си, Дженингс не пропусна да забележи внезапно пламналата насмешка в очите на главния инспектор. — Добре — съгласи се той, — това си беше самооправдание, но и не само. Опитвах се да направя нещо за наранената му душа, да поправя част от стореното зло. Повярвайте ми.

Барнаби не счете за нужно да отговори. Определено не възнамеряваше да демонстрира никакво разбиране, камо ли одобрение.

— Накрая — продължи Дженингс — осъзнах, че повтарям едно и също за не знам кой път. Той все още седеше във фотьойла. В една и съща поза. Само дето бе отпуснал глава и скрил лицето си с ръце, сякаш му бе трудно дори да ме погледне. И тогава видях как по вътрешната страна на китките му се стичат капки и влизат в ръкавите на ризата му в непрекъснат поток. Бях толкова… Хванах едната му ръка. Беше като камък — тежка и студена. Разплискаха се сълзи. Вдлъбнатината на дланта му преливаше от тях като езерце. — Дженингс повтори думите си, клатейки глава, сякаш все още му бе непосилно да повярва. После замълча, изглеждаше дълбоко засрамен и в същото време озадачен. По лицето му се бяха изписали противоречиви чувства.

— В този единствен миг прозрях истината. За първи път истински си дадох сметка колко ужасно бях постъпил. Защото аз можех да разкажа други истории — дори сега главата ми е пълна с тях, — а „Далечни хълмове“ бяха единственото, което той имаше, и кражбата бе разбила сърцето му.

Седяхме така, о, бог знае колко време. Питах го не мога ли да направя нещо, каквото и да е, за да поправя стореното, макар да знаех, че е невъзможно. Накрая ми каза, че нямало значение. Точните му думи бяха: „Който краде моя живот, краде боклук.“ После ме помоли да си вървя. Но аз нямах сили да си тръгна. Затова след малко той излезе. Тихо отдръпна ръката си и се качи на горния етаж. Изглеждаше толкова самотен. И смачкан, сякаш току-що бе слязъл от боксов ринг. И въпреки това от двама ни той беше човекът, показал достойнство. Той бе имал смелостта да види просташкото лицемерие, скрито зад предложението ми, и да се изплюе в лицето ми. Чаках половин час — вече минаваше полунощ, — разбрах, че няма да слезе, облякох си палтото и си тръгнах.

— Дръпнахте ли входната врата?

— Да.

— Сигурен ли сте, че затворихте добре?

— Абсолютно. Нарочно я блъснах силно, за да чуе Джералд, че си отивам.

— Видяхте ли някого, когато напуснахте къщата?

— В този час? И в това ужасно време?

— Просто отговорете на въпроса, господин Дженингс — подкани го Трой.

— Не.

— А в някоя паркирана кола?

— Съвсем не.

— Качвахте ли се на горния етаж, докато бяхте в къщата на Хадли?

— Не.

— А влизахте ли в някоя от другите стаи?

— Не.

— В кухнята?

— По дяволите! — Стана да си налее вода. Чашата затрака в гърлото на каната. Върна се и отново зае мястото си. — За какво е всичко това? Какво искате да ви кажа? Вече ви казах истината.

— Разказахте ни две напълно противоречиви истории, господин Дженингс. — Барнаби се наведе напред и отново облегна лакти на масата. Дебелият му врат и широките рамене закриха всичко друго от полезрението на Дженингс. — Защо да вярваме на втората, след като не повярвахме на първата?

— О, боже… — Умората го бе направила апатичен. Разпери ръце и обърна длани нагоре примирен. Напомни на Барнаби за продавача на карфиол в Костън, който викаше: „Искаш да ме ограбиш ли, скъпа? Ела да ме ограбиш.“

— Мислете каквото искате. Аз бях дотук.

— Има още няколко въпроса…

— Скапан съм. Все едно да пришпорвате мъртъв кон, Барнаби.

— Знаехте ли, че Хадли е бил женен?

— Женен? — Изненадата и неверието посъживиха малко Дженингс. — Невъзможно.

— В хола му има снимка от сватбата.

— Не я видях.

— Махнал я е, преди да отидете.

— Сигурно е била фалшива. Реквизит за по-голяма убедителност на измисления му живот. И къде би трябвало да е госпожата сега.

— Починала от левкемия.

— Много удобно.

— Според господин Хадли точно преди да се премести да живее в селото, тоест през 1982 година.

— Точно тогава се запознах с него.

Главният инспектор се поздрави за решението си да не губи времето на екипа в търсене на брачното свидетелство на Хадли или подробности около смъртта на Грейс. Казаното от Дженингс, освен това обясняваше защо убитият е можел така лесно да говори за този уж болезнен епизод от живота си.

— Затова е скрил снимката, предполагам — продължи Дженингс. — Защото можех да го разоблича в лъжа.

— Вероятно. Вторият въпрос, който бих искал да изясня, е малко по-сложен. Имаме основание да смятаме, че от време на време Хадли се е преобличал в женски дрехи. И се появявал на обществени места в този вид. Да знаете нещо за това?

— Виж ти! — Но още щом възкликна, клатейки отрицателно глава, Барнаби разбра, че Дженингс няма да остане само с този отговор. — Макар че… веднъж говорих с един приятел, психолог, за Джералд — без да споменавам имена, разбира се — и той ми зададе същия въпрос: дали фалшивата самоличност на уважаван държавен служител е единствената, която този мъж възприема? Каза, че когато човек живее в лъжа от такъв мащаб и до такава степен, той е подложен на огромно напрежение и че такива хора често изпитват отчаяна нужда да избягат. И понеже връщането към истинската самоличност е психологически опасно, те си създават трета, обикновено съвсем различна от първите две. Приятелят ми, разбира се, използваше по-натруфена терминология, но смисълът горе-долу беше такъв.

Барнаби кимна. Като се има предвид, че обсъждаха поведение, което повечето хора биха сметнали за съвършено ненормално, хипотезата изглеждаше съвсем приемлива. Някой влезе да вдигне подноса с чай и попита имат ли нужда от още нещо. Барнаби отказа, изправи се и отиде до прозореца. Открехна го и пое студения нощен въздух. Сякаш в отговор на това Дженингс също се надигна. Станало късно и дали би могъл да си вземе палтото.

— За съжаление, и дума не може да става да си отидете вкъщи тази нощ, господин Дженингс.

Дженингс го изгледа изумен.

— Ще ме задържите тук ли?

— Точно така, сър.

— Нямате право. Трябва да ми предявите обвинение или да ме пуснете.

— Вижда се, че не пишете криминални романи, господин Дженингс — забеляза сержант Трой. Свали облечените си в черна кожа крака на пода. Гневът на хората от средната класа, предизвикан от случаите, когато силите на реда имаха възможност да оставят настрана кадифената ръкавица, винаги го развеселяваше. — Можем да ви задържим до трийсет и шест часа. И да поискаме удължаване на времето при необходимост. Става дума за сериозно престъпление.

Дженингс потъна в стола си. Беше като парализиран от удар и мърмореше нещо, което Трой не успя да чуе. Помоли го да повтори и съвсем не бе изненадан от думите му.

— Промених решението си — заяви Дженингс. — Искам да се обадя на адвоката си.