Нарко-маневри София — Бургас

Единадесета глава Блицкриг

Тодорова и Лесов побързаха да разкажат на Руси Калоферов какво е станало на срещата им с Шуши. Последният остана изключително доволен от работата на помощниците си.

— Директно ги сгащваме! На място! В заведението! В момента, в който оня мърльо изскочи с „нещата“, вадите патлаците и го закопчавате, ясно? — занарежда като някой фелдфебел ченгето от софийско градско.

— Ясно, шефе! — хорово отговориха двамата от районното.

В същото време, без да подозира каквато и да било заплаха, Мокрия си висеше в бара, пушейки цигари, смъркайки и пиейки бири с неколцина „клиенти“. По едно време се появи Шуши, ухилена до ушите и традиционно неадекватна.

— Здравейте на всички! — изчурулика весело тя и се метна на врата на гаджето си.

— Къде ходиш, котенце? — попита мазно Мокрия и си издуха носа.

— По квартала се мотах, идвам от парка.

— Какво има там?

— Трябва да говорим нещо, ела за малко отзад — подкани Шуши Мокрия и двамата се запътиха към кухнята. След като се увериха, че са сами, Шуши разказа на Емилиян за срещата ѝ с новите ѝ приятели и за техните мераци да купят голямо количество наркотици. Мокрия се ядоса и се разкрещя:

— Ама как така с непознати ще говориш за неща и за схеми и продажби, ма?!

— Абе, споко, бе, хората са съвсем сериозни, изглеждаха читави, горе-долу на твоите години са… — заобяснява се малката мърла, палейки си цигара.

— На моите години? И ти затова реши, че са „читави“! Ами ако са куки?

— Не може да са куки! Видях много добре момичето как изглеждаше! Очите и плуваха, сто процента се друса!!! — отговори Шуши и издуха един облак цигарен дим в лицето на Мокрия.

— Колко искат? — с вече далеч по-мек тон попита Мокрия, след като очевидно се беше поуспокоил.

— Ми, не знам точно, именно затова ще дойдат да говорят с теб.

— Добре, добре, отиди да свиеш един джойнт, аз идвам сега.

След като Шуши излезе от кухнята и се върна в салона на заведението Мокрия се обади на Ванчо Мездрата и го предупреди, че количеството амфетамини, което складираха в бара, може да свърши скоропостижно и му заръча да има готовност на следващия ден да зареди ново количество.

Мездренския зареждаше амфетите и тревата от едни лоши мутри от квартал „Витоша“. Само той имаше връзка с тях и единствено той вършеше работа, когато ставаше въпрос за зареждане. С продажбите на дребно се занимаваше Мокрия, като сделките осъществяваше, както стана ясно по-рано — в бара.

Времето си минаваше и лека-полека се свечери и започна да се стъмва. Лесов, Тодорова и Калоферов бяха готови за акцията, като предварително бяха ангажирали патрул от 7-мо районно да им съдейства при евентуални арести.

— Тактиката е изяснена до последния детайл, нали? — попита Калоферов помощниците си.

— Да, шефе! — отново хорово отговориха ченгетата под прикритие.

През деня Калоферов беше успял да уреди и заповед за обиск на заведението на Мокрия, тъй като без веществени доказателства нямаше да има основание за арест, така че ченгето от софийско градско се беше погрижило да осигури всичко необходимо за успешното провеждане на акцията.

Както досега много пъти съм отбелязвал, Мокрия никога не се притесняваше от нищо, когато ставаше въпрос за дрога. Неговият инстинкт за самосъхранение отдавна се беше изгубил в мъглата на наркобезвремието, в което витаеше. Да не говорим, че от ден на ден изтъпяваше все повече и повече от умопомрачителните количества амфетамини, които ежедневно консумираше в продължение на години.

Ченгетата сгащиха нашето момче с трийсет и пет грама амфетамини и десет грама марихуана. Операцията им се оказа толкова лесна, че дори първокурсници от „Симеоново“ щяха да се справят безупречно. Лесов и Тодорова успяха с лекота да преметнат Мокрия, представяйки му се за шано-дилъри от провинцията, които просто търсят по-голямо количество дрога на изгодни цени, за да снабдяват нуждаещите се в техния край. Мокрия клъвна изключително лесно.

Тримата се разбраха нашият човек да им продаде цялото количество, с което разполага към момента и впоследствие да се върнат за още, когато пристигне нова стока. В момента, в който той извади пликовете с нещата, куките извадиха значки и патлаци и сами закопчаха нашия човек. По това време други хора в бара нямаше. Така беше наредил самия Емилиян. Калоферов дори не се наложи да се намесва. Едва след като сложиха белезниците на ръцете на Мокрия, ръководителят на акцията и повиканата мобилна група влязоха в заведението, за да извършат обиска, за който ченгето Руси беше извадил заповед по-рано същия ден. След края на акцията Калоферов се прибра в районното със смесени чувства. Радваше се, че е ударил поредния наркоразпространител, но го беше яд, че не намериха по-голямо количество забранени вещества.

Седмо РПУ се намира буквално на по-малко от километър разстояние от злощастното заведение, където Мокрия беше сгащен. Откараха го в син полицейски бус Фолксваген. По пътя Мокрия само си мислеше каква проста пача е гаджето му, изобщо не си даваше сметка, че всъщност сам си е виновен. Правило номер едно в бизнеса с дрога е да не работиш с непознати. Но, както споменах по-рано, Мокрия изобщо не се замисляше по-задълбочено в какво всъщност се е забъркал, продавайки амфетамини и марихуана на Сульо и Пульо в бара, който беше обърнал на истински долнопробен бардак, откакто го взе под наем. Все пак, трябва да отбележим, че това беше първи арест за Емилиян Кръстанов след повече от десет години, което си беше леко смекчаващо вината обстоятелство, а и действително простите ченгета го бяха заловили със сравнително малко количество „неща“.

След като го откараха в районното и му съставиха протокол за задържане, Мокрия беше вкаран в една малка, тъмна стаичка за разпит, още на същата вечер. С „пранги“ на китките, нашето момче седна на един стол, а срещу него се настани Руси Калоферов.

— Искаш ли цигара? — попита ченгето и подаде пакет червено Боро на Мокрия.

— Може — отговори нашият.

— Може, ама ще ти дам, след като ми отговориш на няколко въпроса — контрира подлата кука и си запали папируска от същия пакет. — За кого работиш?

— Не знам за какво говорите — лаконичен беше Емилиян.

В същия момент Руси Калоферов заби такъв тупаник в носа на Мокрия, че кръвта, която плисна от него изцапа цялата маса и ревера на старомодното вълнено сако, с което беше облечено ченгето от СДВР.

— Кой е тоя тука, а? Говории, ше ти еба майката наркоманска!!! Искам име!!! Сега!!! — крещеше в истерия Калоферов, размахвайки черно-бяла снимка, на която Емилиян е с Ванчо Мездрата пред „The Barr“, а виковете му се чуваха по коридорите на цялото районно.

— Това е един приятел, просто приятел, оставете ме на мира, нищо не съм направил — опитваше се да говори без да му трепери гласа Мокрия.

— Много ти е тежко положението, мършляк! Заради тия два пакета, с които те хванахме, може да лежиш от три до девет години, ясно ли ти е бе, келеш? — продължаваше да крещи Калоферов.

Мокрия за малко не се напика. За пръв път в живота си изпита истински страх. Дотогава това чувство някак си му беше непознато, тъй като всичките наркотици, които употребяваше притъпяваха неговата чувствителност, а и от тийнейджърските си години не се беше сблъсквал със закона по точно такъв повод.

— Това е Ванчо, Ванчо от Мездра. Не му знам фамилията. Той ми е просто приятел — започна да чурулика Емилиян, надявайки се на снизхождение от страна на полицията.

— Той ли те зарежда? — отново полита Калоферов?

— Не.

— А кой?

— Не знам за какво говорите — каза Мокрия и стисна зъби.

— Мамичката ти мръсна, копеленце, ще те смачкам!!! — Калоферов се ядоса и стовари още един юмрук в лицето на Мокрия.

— Искам адвокат — с мъка промълви нашето момче — повече няма да говоря!

След едночасов разпит, придружен със серия от юмруци в лицето, корема и хълбоците на Мокрия, Руси Калоферов хвърли кърпата.

— Ще ти съсипя живота, боклук — закани се разследващия от „Наркотици“ към софийско градско, избърса кръвта от ръцете си с една салфетка и я напъха в устата на пребития клетник Емилиян. Цигара така и не му даде и след като закопча сакото си, излезе от стайчето и тръшна вратата.

Случайно или не, за ареста на Емилиян никой от квартала не разбра. В часовете преди акцията Ванчо от Мездра зареди известно количество амфетамини и марихуана от тегавите мутри от квартал „Витоша“, точно както му беше заръчал по-рано Мокрия.

От своя страна тегавите мутри от квартал „Витоша“ дадоха на Ванчо десет хапчета екстази бонус. След това Мездренския се прибра директно в квартирата си, където прекара цялата нощ, разфасовайки пакетите на топчета за продажби по един грам, друсайки се и пиейки бира.

На следващата сутрин партньорът на Мокрия беше заловен току пред заведението му, в момента, в който отключваше вратата на бара.

— Не мърдай, Столична дирекция! Вдигни си ръцете, копеленце, на място! На място! — крещяха двама цивилни мъже и една жена, изскочили сякаш от нищото, с пистолети, насочени право към главата на Мездрата.

— Какво става, бе? — питаше с недоумение Ванчо, докато белезниците щракваха на китките му.

— Какво става ли? А това какво е бе, наркоманче смрадливо, пудра захар в найлонови топченца ли? Маааама ти д’еееба гадна, наркоманска… — крещеше в лицето му единият от двамата мъже с патлаци, вадейки пакетите от джобовете на арестанта. Точно така, това беше именно Руси Калоферов, гадната кука от софийско градско, която щеше да вгорчи животите на цялата младостка наркобригада, водена от Емилиян Кръстанов — Мокрия.

След показната акция на ченгетата, Ванчо беше откаран, подобно на Мокрия, с бус в седмо районно, където му беше съставен протокол за задържане, както и „всички онези процедури, предвидени от закона, които се прилагат в подобни случаи“, както казват, сякаш след нарочно назубряне, повечето служители на МВР, когато трябва да се обясняват пред обществеността. След два часа в килията, Ванчо беше привикан на разпит в същата стаичка, в която разпитваха и Мокрия.

— Много ти е тежко положението, грозньо! — подкара го Калоферов без изобщо да го бави.

— Нямате нищо срещу мене, бе, какво ще ми направите? Тия пакети, дето ми ги извади от джоба, вие сте ги подхвърлили. Искам адвокат.

Явно на Ванчо му се беше случвало да се сблъсква само с полицаи от Мездра до този момент, тъй като в малкия провинциален град, от който идваше, беше свикнал да си прави каквото си пожелае без никой да му търси сметка. Да, обаче не точно така седяха нещата в София, където Ванчо имаше статут на временно пребиваващ, нямаше постоянен адрес и каквото и да ставаше, той винаги щеше да си остане пришълец в столицата.

— Лукче? — предложи учтиво Руси Калоферов, вадейки шепа бонбони за смучене от джоба на извехтялото си сако. Както споменах, Мездрата не беше запознат с прийомите на столичните ченгета.

— Може, мерси! — с радост прие арестантът и си взе един бонбон, след което набързо го освободи от опаковката и го лапна, засмуквайки го между зъбите и лявата си буза. Тъкмо в този момент Руси Калоферов от СДВР стовари толкова брутален и звучен шамар в същата буза на Мездренския, че лукчето, което смучеше стана на сол, а два от кътниците му се изпотрошиха. Цялото лице на Ванчо стана в кръв, а Калоферов започна да крещи неистово:

— Копеленце селско, мамичката ти да еба дрогирана, смрадливец грозен!!! Казвай веднага откъде зареждате тия боклуци, че бел ден нема да видиш поне петнайсет години, ясно ли ти е? Твойто приятелче Емилиянчо също е тука, утре отива на ГеМе-то, а там ше го шибат с касетофон! И ти ли искаш същото, а? Имена! Искам скапани имена!

Ванчо Мездренския буквално изпадна в шок и почти се насра. За части от секундата осъзна всъщност в каква ужасяваща каша се беше забъркал. Стана му ясно, че се е оплел жестоко. От една страна, ако натопеше тегавите мутри от квартал „Витоша“, със сигурност щеше да бъде убит, от друга страна, ако не ги издадеше, щеше да лежи в затвора, където най-вероятно нямаше да издържи и щеше да се самоубие. В този момент на Ванчо Мездрата му дойде идеята да натопи някого. Някой, който да се окаже изкупителна жертва и да понесе вината вместо него самия. Просто нищо друго не му идваше на ум, а в същото време обезумялото ченге, което го разпитваше, крещеше в окървавеното му лице, сипейки закани и псувни.

— Станимир. Станимир Лукарски. От „Младост“ 2. Той ми дава „нещата“.

След двайсет и четири часа в седмо районно Емилиян беше откаран в следствения арест на булевард „Г. М. Димитров“. Прокуратурата му повдигна обвинение за разпространение на наркотици и до стартиране на делото Мокрия щеше да остане там. Следственият арест е ужасяващо място. Общо взето там няма нито един читав обитател. Пълно е с всевъзможни изроди — убийци, педофили, наркомани, дилъри и т. н., като всички са натъпкани групово в тесни килии, в които прекарват по двадесет и три часа в денонощие. Арестантите имат възможността да виждат небето по един час на ден, когато биват изкарвани на разходка на последния етаж на сградата, където през една мрежа на тавана се прокрадват няколко снопа слънчеви лъчи. През останалото време царува разврат: побоища, сексуални издевателства и унижения на по-слабите арестанти от страна на по-силните. Истинска джунгла, където големият изяжда малкия, сдъвква го, след което го изплюва.

Мокрия не знаеше къде се намира. В рамките на един ден целият му живот се преобърна на сто и осемдесет градуса. Всички го зяпаха като музеен експонат и за секунди му взеха всичко, с което разполагаше по джобовете на дрехите си — половин кутия цигари и дванайсет лева. Така започна арестантският кошмар на Емилиян Кръстанов. Само едно момче на неговата възраст, видимо не от ромски произход, му подаде ръка и се опитваше да го предпази от набезите на съкилийниците му, тъй като лежеше вече повече от пет месеца в ареста и познаваше добре всички наоколо. Викаха му Пешо Килото. Чакаше процес по обвинения за международен трафик на кокаин.

На втория ден след операцията на полицията, довела до арестуването на Мокрия, Шуши сподели с Едрия и Фараона какво се е случило, като изрази притеснения, че и Ванчо Мездренския може да е бил заловен, тъй като от едно денонощие телефонът му не отговаря.

— Шуши, как може да си толкова проста, ма!!! Как може да докараш куките директно в бара? Ти тъпа ли си, ма?! — крещеше неистово Едрия, като едвам се сдържаше да не забие един шамар в кокалестото лице на младостката парантия.

— Аз откъде да знам, че са ченгета бе, Едричък, бяха на моята възраст! — хленчеше Шуши, хълцайки и подсмърчайки.

— Ами, ти не си вече на шестнайсет години ма, овца!!! Вече сигурно има дознатели по-малки от тебе! — продължаваше да сипе Едрия, пафкайки нервно цигара „Карелия“.

— Какво е това „дознател“? — като в небрано лозе запита Шуши.

Едрия се плесна по челото и извади хартиено пакетче, от което изсипа една бучка жълтеникав прах на пейката, на която седеше и започна да реди линии, с помощта на две дебитни карти. Всички предполагаха, но никой още не знаеше със сигурност, че и Ванчо Мездрата е паднал жертва на МВР, часове по-рано.

Докато Шуши и Едрия спореха за това кой е виновен за опандизването на Мокрия, Фараона незабелязано напусна мястото, на което тримата се бяха събрали и отпраши в неизвестна посока. Истината е, че Станимирчо тайно се надяваше в бара да са останали ненамерени пакети или пари, които той спокойно би могъл да присвои, тъй като разполагаше с ключ от заведението. Фараона изобщо си нямаше и представа, че, освен че е арестуван, Ванчо Мездрата е и вербуван от полицията да издаде с кого работи, а още по-малко му идваше на акъл, че Мездренския е посочил именно Фараона като основен „зареждач“ на групата.

И така, с бодра крачка, Фараончето отиде в „The Barr“ и директно влезе през вратата. Направи му впечатление, че на вратата имаше хартиени лепенки с печати, но това изобщо не го спря да проникне вътре. След като претараши цялото помещение и не намери нито една прашинка дрога и нито една стотинка, Фараона се ядоса и изкрещя:

— Мамка му, тия всичко ли са иззели, бе? Пичка му лелина, нищо не е останало!

Тогава той реши да открадне един плазмен телевизор, който висеше на стената, за да не остане капо. Взе едни клещи и една отвертка и набързо разкачи електрическия уред, след което нави захранващия му кабел и го напъха в един голям найлонов чувал за боклук.

В следващия момент, излизайки от заведението, на Фараона му се случи абсолютно същия филм, като на Ванчо Мездрата: двама цивилни мъже и една жена, всички с пистолети в ръцете, насочени към главата му, го посрещнаха на изхода, нареждайки му да остави торбата, която държеше и да легне на земята с ръце на тила. Така, в рамките на по-малко от петдесет часа Мокрия, Ванчо Мездрата и Фараона се оказаха в кауша, всеки със сериозни обвинения в углавни нарушения на закона.

Калоферов и компания обаче този път не откриха наркотици у задържания. Фараона беше откаран в районното заради телевизора, който противозаконно беше отнел от заведението. Бяха му повдигнати обвинения за кражба. На същия ден ченгетата направиха обиск в апартамента на Фараона, но за тяхно съжаление, забранени вещества не бяха открити. И така, ако не беше абсолютно безсмислената кражба на тъпия телевизор, Станимир Лукарски щеше да се измъкне ни лук ял, ни лук мирисал. За пореден път Фараона сам си докара невъобразими ядове на главата. Шанс, съдба или може би куха глава? Преценете сами!

Руси Калоферов беше бесен. Скапаното мездренско селянче се беше опитал да го преметне, да му даде просто едно име, без значение, че това име няма да свърши работа на полицията. Естествено, Ванчо щеше да си понесе всички последствия за това, че се опита да излъже не кой да е, а именно най-свирепото и отмъстително наркоченге в цяла София. На разпита Калоферов съвсем съзнателно сподели с Фараона, че неговият приятел Ванчо Мездрата е посочил лицето Станимир Лукарски от „Младост“ 2 като основен снабдител на амфетамини и марихуана на организираната група за разпространение на наркотици, водена от Емилиян Кръстанов и ортака му — мездренския Ванчо.

— Това са пълни глупости! Никога не съм се занимавал с наркотици! — наперено заяви Фараона на разпита, спокоен, че нито у него, нито в жилището му бяха открити каквито и да било забранени субстанции.

— Много е хубаво това, че не се занимаваш с дрога, приятелю, ама за тоя умрел шест годишен телевизор, целия потънал в прах, ще лежиш минимум половин годинка… — с ехидна усмивка на мазното си лице измърмори разпитващият Руси Калоферов от СДВР. — А като гледам — продължи той — тука ОДМВР Бургас? Имаш история по морето? Шофиране в нетрезво състояние? А? Чакаме решение на Бургаски районен съд? Лошо, Станимире, много лошо…

Малко след като Фараона беше прибран, Ванчо Мездрата беше откаран при Мокрия в следствения арест. Двамата бяха в различни корпуси и нямаха контакт един с друг. По това време Мокрия вече беше прекарал близо два дни на ГеМе-то и вече беше започнал да свиква, особено след като Пешо Килото си го взе под крилото. За разлика от Мокрия, Ванчо Мездрата нямаше късмета да попадне на читав съкилийник. Около него беше пълно с цигани и дилъри от „Люлин“ и „Обеля“. Всички се държаха отвратително с него. За Мездренския обаче, истинският ад тепърва предстоеше.

Станимир Лукарски — Фараона беше осъден по бързата процедура като уличено лице в кражба с взлом и получи ефективна присъда от една година, която щеше да излежи в затворническото общежитие в Казичене. Още на същия ден той беше откаран на мястото за лишаване от свобода и въдворен в самостоятелна килия. Една седмица по-късно на свиждане му дойде Едрия.

— Как е положението? Ще оцелееш ли? — попита той своя стар приятел, опитвайки се да му вдъхне кураж.

— Пълна тъпотия, брато, скапания мездренски боклук Ванчо ме е натопил — разпалено заобяснява Фараона.

— Как така те е натопил бе, Фараон, ти тъп ли си? Как може да решиш да вземаш тоя потрошен телевизор, за чий хуй бе, копеле?! — учудено заразпитва Едрия.

— Абе, еби го тоя телевизор, това си е моя грешка, добре! Ама Мездрата е казал на куките, че аз съм бил най-големият зареждач на неща в бара. Аз съм ги бил снабдявал, Мездрата и Мокрия били само дилъри! Това е казал тоя скапаняк на куките! Разбираш ли, Едър? Сещаш ли се? Копеленцето се е опитал да си отърве кожата, топейки мене!

— Ше му еба майката на тоя боклук! Ама и той ше лежи, хванали са го с два пакета „неща“, така разправят в квартала!

— Това не е достатъчно. Да лежи, да лежи, колко да лежи? Половин-една година? Не! Искам по-голямо наказание за тоя! Искам го мъртъв!

— И как ще стане това? — попита Едрия, палейки си цигара.

— Сещаш ли се кой е Ицо Пирожката?

— Да, от „Младост“ 4. Знам го.

— Намери го и му кажи да предаде на групата от квартал „Витоша“, че Мездренския е арестуван с дрога и че е започнал да пее в ареста, за да отърве кожата. Само това кажи на Пирожката, той ще предаде инфото на когото трябва!

— Окей, нямаш грижи, щом мислиш, че това ще помогне… — съгласи се Едрия и стана от стола, на който седеше.

— Да! Сигурен съм, че това ще помогне! — отговори Фараона с пламък на омраза в очите, след което излезе от стаичката за свиждания и придружен от един надзирател, се върна в килията си.

Още на същата вечер Едрия се видя с въпросния сополко Ицо Пирожката и му каза точно това, което Фараона му беше предал на свиждането по-рано същия ден. Ицко се познаваше с един от хората на „тегавите мутри от квартал «Витоша»“. Всъщност именно Ицко Пирожката беше запознал Ванчо Мездрата с кръга „Витоша“. На следващия ден лошите от южния столичен квартал знаеха всичко за ареста на техния абонат от Мездра, знаеха също и какво е говорил на разпита, знаеха също, че в момента се намира на ГеМе-то. Действително, Ванчо Мездрата не издаде истинските снабдители, с които работеше и самите гангстери от квартал „Витоша“ знаеха това много добре. Но като едни истински професионални престъпници, наркоглаворезите си даваха ясна сметка, че е въпрос на време Мездренския да започне да чурулика като славейче на изгрев-слънце под полицейски или прокурорски натиск и точно заради това те се задействаха светкавично.

Четири дни по-късно на свиждане на Ванчо Мездрата в следствения арест пристигна един зализан адвокат с очила и бежов костюм. Ванчо се яви в едно стайче за свиждане и като видя човека с костюма се опули и учудено попита:

— Кой сте Вие?

— Аз съм Гюзелев, адвокат. Тук съм, за да те извадя от тая клоака — отговори костюмарът, след което отвори куфарчето си и извади някакви папки отвътре.

— Но аз работя с друг адвокат… Пръмов се казва… Къде е Пръмов? — започна да заеква Мездренския и устата му пресъхна.

— Пръмов се е отказал да те защитава — лаконично измърмори Гюзелев и подаде една папка на събеседника си.

— Какво е това? Как така се е отказал? — не спираше да задава въпроси арестантът от Мездра, мигайки на парцали. Адвокатът само подаде на Ванчо една папка и безизразно го подкани:

— Подпиши се на тия документи навсякъде, където виждаш изписано името ти. Точно под името.

— Ама какво става, не разбирам…

— След една седмица падат всички обвинения към тебе, не се притеснявай, прибираш се у дома — през зъби изръмжа адвокат Гюзелев, след което се доближи до ухото на Мездрата и още по-тихо прошепна:

— Стани ти праща много поздрави! Поздравява те за мъжеството, което си проявил по време на разпита в седмо районно.

След тези думи на зализания костюмар Ванчо от Мездра видимо се успокои, а сърдечният му пулс върна нормалната си честота. Споменатият Стани беше главатар на групата от квартал „Витоша“. Никой не го беше виждал на живо, но всички, които се занимаваха с наркотици в София бяха чували името му и навсякъде се разнасяха легенди за тоталната му жестокост и безскрупулност.

На Ванчо Мездренския му трябваха около пет минути, за да осъзнае какво му се беше случило току-що. Но след думите на адвокат Гюзелев, той си помисли, че наистина се е справил страхотно на разпита и че вече едва ли не е един вид „made guy“ в бандата на Стани. Истината е, че Фараона го насади мега жестоко, подхвърляйки онази информация на Едрия в опита си да си отмъсти.

Точно една седмица по-късно Ванчо Мездренския напусна следствения арест през парадния вход, след като всички обвинения срещу него паднаха, поради липса на доказателства. Тъй като никой не го чакаше, Мездрата си тръгна сам. След като пое няколко дълбоки глътки чист въздух бившият вече арестант реши да се прибере до „Младост“ пеша, за да усети най-добре вкуса на свободата. След около двеста метра Ванчо беше настигнат от един черен ван Крайслер Гранд Вояджър, след което беше насилствено натикан вътре от двама двуметрови бабаити, които изскочиха за части от секундата от колата. Веднага след това превозното средство отпраши в неизвестна посока.

От този момент до ден-днешен никой не е виждал Ванчо Мездренския, нито някой е чувал за него. Човекът просто изчезна. Предположения и хипотези много: някои твърдят, че е бил смазан от бой от хората на Стани и впоследствие прогонен от София, други направо го обявиха за мъртъв, трети разправят, че са го виждали в крайни западни квартали като „Модерно предградие“ и „Люлин“. Работата е там, че никой не може да каже със сигурност какво точно се е случило с бившия ортак на Мокрия. Факт е, че той никога повече не се появи в „Младост“, а джипката, с която пърпореше по квартала, изгни, паркирана пред входа на блока, който Мездрата обитаваше.

След шеметния „блицкриг“, който сполетя „метабригадата“, реално единствените незасегнати бяха Шуши и Едрия. На Шуши ѝ беше много мъчно, но не защото гаджето и се намираше в кауша, а заради липсата на наркотици, които Ванчо и Мокрия подсигуряваха ежедневно, преди да се намеси Калоферов и ко. Такава си беше малката квартална парантия — безскрупулна и безгранично проста. Едрия обаче наистина скърбеше за своите приятели. За Ванчо Мездренския му беше през оная работа, но Фараона и Мокрия в действителност му липсваха.

В отсъствието на наркотици, Едрия и Шуши започнаха системно да злоупотребяват с алкохол. Почти всеки ден двамата можеха да бъдат забелязани в градинката пред блока на Едрия, докато се наливат с бира, джин, водка или мастика. Точно в един такъв обикновен ден, докато двамата си пийваха на една пейка, внезапно Шуши прошепна в ухото на Едрия:

— Едричък, какво ще кажеш да се качим у вас и да се повъргаляме в леглото ти. Ти май досега на женски ласки не си се любувал, а? Какво мислиш?

Сигурно си мислите, че сте наясно какво е последвало. Да, ама не! Вместо да приеме с охота офертата на кварталната развратница, Едрия побесня и се разкрещя, ръкомахайки разпалено:

— Еййй, курво долна, майка ти д’еба курвенска, само курове са ти в курвенската глава недоебана!!! Ебал съм ти скапаните оферти, не ме интересува разпарцалосаната ти курвенска шунда! Искам си приятелите, ясно ли ти е? Ти не ме интересуваш изобщо! Разбра ли, ма? Плюс това ти си виновна за това, че Мокрия и Фараона са вътре. Ясно ли ти е? А? Майка ти д’еба наркоманска, д’еба!

След тази канонада от псувни и клетви от страна на Едрия Шуши се разплака и избяга в посока долната част на квартала. Едрия не беше на себе си. Той наистина страдаше от факта, че най-близките му приятели са лишени от свобода. Постоянно си мислеше какво би могъл да направи, за да помогне на Мокрия и Фараона.

На следващия ден Едрия се обади по телефона на близка приятелка на майка му, която беше съдийка от Висшия съдебен съвет, с други думи — лелята си беше мастита фигура в Темида. По джиесема госпожата обясни на Едрия, че трябва да провери двата случая, за които той и разказа с пълни подробности и му обеща, че до два дни ще му се обади обратно с конкретна информация. Така и стана. Около четиридесет и осем часа по-късно съдийката от ВСС се обади на Едрия и двамата си уредиха среща пред Съдебната палата по-късно на същия ден. На срещата, на Едрия беше обяснено, че за да излезе на свобода, Мокрия трябва да се бръкне с 5000 лв., които да бъдат предадени лично на самата съдийка, останалото тя щяла да уреди. На Фараона, обаче, нямало как да се помогне, най-вече заради висящото му дело в Бургас.

Още на следващия ден Едрия отиде на свиждане на Мокрия в следствения арест, уж за да му занесе хранителни продукти и дрехи. След като му беше съобщено колко струва свободата му, Мокрия се натъжи:

— Еххх, Едричък, много ти благодаря за загрижеността, но за съжаление съм разорен. От всичките пари, които преминаха през ръцете ми, не ми остана абсолютно нищо. Ще си изгния в килията, дано само по-скоро да ме осъдят и да ме преместят в затвора, че в тая отвратителна дупка едвам издържам. Поне си поживяхме добре, нали Едричък?

— Копеле, не се отчайвай, все ще измислим нещо. Плюс това не си извършил кой знае какво престъпление, нали? Не си убил някого! — окуражи приятеля си Едрия и му подаде цигара през решетката, която ги разделяше, след което беше подканен от надзирателите да напусне мястото за свиждания, тъй като времето му изтече.

В следващите дни Едрия не спираше да мисли за своя приятел Емилиян и за това как би могло да му се помогне. За съжаление обаче нищо не му идваше на акъла. Пет хиляди лева си бяха много пари. А като се сетеше, че по-малко от година по-рано Мокрия пръскаше по пет хиляди лева за не повече от десет дни, на Едрия му прилошаваше. За съжаление, към момента нищо не можеше да се направи.