Наследникът

Началото на есента на 1548 година Събранието на Ирканс

— Звездата на Кралския меч се появи отново — извести Първият пазител. — Върна се в съзвездията на съдбата.

— Видяхме я — отвърнаха Пазителите едновременно.

— Движението ѝ пресече движението на звездата на Рицаря с меча — каза Третият.

— Сега свети с нов блясък — каза Седмият.

— Със същия мрачен блясък както звездата на Рицаря с меча — възрази Третият.

Седмият пазител се обърна към него, но нищо не каза. Открай време двамата бяха противници, макар че Третият беше намалил нападките си, откакто престижът и властта на Седмия се бяха увеличили.

— Това е знак — намеси се Петият.

Седнали около каменната маса, Пазителите дебнеха реакцията на Седмия, който каза:

— Да наблюдаваме внимателно. Сега звездата на Меча и звездата на Рицаря преминаха в съзвездието на Кралството.

— Както и звездите на Черния принц и на Кралицата — каза Вторият.

— А звездата на Стария крал умира, докато звездата на Наследника се издига — добави Първият. — Никога съзвездието на Кралството не е било до такава степен неясно и несигурно.

— Ето защо трябва да наблюдаваме внимателно — каза Седмият спокойно и властно.

Това трябваше да бъде казано от Първия, а не от Седмия. Но всички кимнаха в знак на съгласие, с изключение на Първия пазител, сякаш той беше говорил, и Третият не можа да се сдържи повече. Той не удари с юмрук по масата, но попита с глас, треперещ от гняв:

— Аз ли съм единственият, който вижда, че звездата на Рицаря с меча избледня?

Никой не му отговори, дори не посмяха да го погледнат. Той продължи настоятелно:

— Да, блясъкът ѝ помръква, но тя се замъглява също така. Изчезва от Съзвездията на съдбата. Вижте! Погледнете, де! И вие, Първи, не виждате ли?

Първият се поколеба, искаше да отговори, но беше изпреварен от Седмия.

— Виждаме. Както виждате и вие. Но тревогите ви са напразни.

— Напразни? — за малко не се задави Третият пазител. — Напразно ли е да се тревожа за волята на Сивия дракон? Знаете ли какви бедствия ще предизвикаме, ако се окаже, че сме се излъгали? Никога няма да…

— Достатъчно — намеси се Първият.

Най-сетне беше проявил малко авторитет. Третият помисли, че това е благоприятен знак и бързо отстъпи:

— Ще бъде сторено така, както реши това Събрание — каза Първият.

И като се обърна почтително към Седмия, добави:

— Ще наблюдаваме и след това ще обмислим. Прочетохме звездите и познаваме Пророчеството.

И тук отново всички се съгласиха, с изключение на Третия.

Който замълча.

Началото на есента на 1548 година Кралският дворец

Когато се завърна в Ориал, кралица Селиан дълго разговаря с Естеверис за делата на Върховното кралство, преди да даде аудиенция на принц Жал. Прие го в салона на кралските покои, в присъствието на министъра, който се направи, че иска да се оттегли, но тя го задържа. Кралицата прие по-големия от синовете си с доволна усмивка, когато той влезе уверено.

— Майко — каза той, — за мен е голямо удоволствие да ви видя отново.

След опита за убийство, който беше инсценирал, Жал беше изтърпял да мине времето, необходимо за разумно възстановяване. Сега се появяваше навсякъде в отлично здраве и оставяше хората да говорят, че по чудо е оцелял без последици от удар с меч на Тъмнината. Този меч беше истински и действително му беше нанесен удар, но с най-обикновено острие, от един съучастник, който беше внимавал да не увреди нито един жизненоважен орган. Този фалшив атентат беше постигнал двете цели, които кралицата преследваше тогава: да провали последните шансове за мир между Върховното кралство и Арканте и да направи от Жал герой — почти мъченик — на Църквата на пожертвания Дракон-крал.

— Дойдох да ви поздравя — добави Жал, като се поклони. — Чаках единствено завръщането ви, за да поема на път към Великата църква. Там ме очакват, както знаете. И вече доста дълго отлагах заминаването си.

Жал трябваше да се яви във Великата църква, за да бъде избран за кардинал от Светия Синод. На трийсет години той вече беше една от най-известните и най-влиятелните религиозни личности в Имелор. И сега, когато Драконът-крал го беше отличил от останалите, като го спаси от сигурна смърт, сега, когато всеки знаеше, че вярата му го беше спасила от разрухата на Тъмнината, издигането му сред духовенството, което и така беше главоломно, изглеждаше неудържимо.

— Кога ще се върнете? — попита Естеверис.

— Пътят е дълъг и ще ми се наложи да заобиколя Ансгорн. Освен това несъмнено ще бъда задържан от различни дела… Така че след първите снегове, мисля. Най-късно за Свети Аргюс. — Тогава Селиан и нейният министър се спогледаха, което Жал забеляза. — Какво има? — попита той кралицата. — Нали за това се бяхме уговорили?

— Да — отговори Естеверис. — Но положението се промени.

Пренебрегвайки министъра, Жал чакаше, като не изпускаше майка си от очи.

— Да седнем — предложи тя.

И веднага щом се настаниха в креслата, каза:

— Върховният крал е променил завещанието си.

— Кога? — попита Жал.

— Наскоро.

Жал се замисли.

Безполезно беше да пита в какъв смисъл е било променено кралското завещание. Тъй като предишният вариант посочваше Алан за наследник на трона, новият можеше единствено да възстановява правата на Ирдел. Жал се досещаше за скрупулите и може би за страховете, обзели баща му. Някога Върховният крал беше позволил на кралицата да го убеди, че Алан ще е по-подходящ от Ирдел да го наследи. Но с наближаването на смъртта несъмнено се бе уплашил от своята дързост. Беше се разтревожил за опасностите, на които би изложил Върховното кралство. Не рискуваше ли да го потопи в пълен хаос, като върви против династическите закони? Искаше ли последната му постъпка като крал да бъде и най-оспорваната, най-вредителната за мира? Не беше ли допуснал вече достатъчно грешки?

— Работихме твърде много. Пожертвахме твърде много, за да се провалим сега — каза кралицата.

Всъщност Жал знаеше какъв беше залогът за Върховното кралство, но най-вече за майка му, която — противно на това, което охотно показваше пред хората — никога не се бе стремила нито към властта, нито към славата, нито към богатството за самата себе си. Да, понякога беше действала, подтиквана от страст, и беше позволявала отмъстителната ѝ природа да диктува постъпките ѝ. Да, понякога се бе показвала като жестока и несправедлива. Но това, което беше направила през последните години, бе с една-единствена цел: да позволи на Алан да сложи на главата си короната на Върховното кралство. Малко я интересуваше дали я мразят и обвиняват за всички нещастия. И дори не я интересуваше дали ще пожертва живота си, или живота на когото и да било. Никоя цена не беше прекалено висока в името на това да се осъществи съдбата на Алан.

Защото ето за това ставаше дума: съдбата на Алан.

Грандиозна, историческа съдба, която бе разкрита на кралицата от едно загадъчно пророчество, за което Жал не знаеше големи подробности, но което като че ли твърдеше, че младият принц е призован да спаси Върховното кралство. Оттогава насетне кралицата сякаш изпълняваше някаква божествена мисия и не бе престанала да работи за изпълнението на това пророчество, да се опитва да ускори осъществяването му. И всичко ѝ бе позволено, защото се подчиняваше на волята на Сивия дракон, за общото благо и за най-голяма слава на Върховното кралство.

За своя любим син.

Жал знаеше, че не е толкова привлекателен, че не е така харизматичен както Алан. За сметка на това обаче той беше по-търпелив и по-интелигентен, по-амбициозен, по-надарен за интригите. За известно време това го беше сближило с майка му, която в много отношения откриваше себе си в него. Но винаги беше предпочитала Алан и заминаването на Жал — когато той отговори на призива на вярата си — беше засилило връзките на обич и привързаност между кралицата и по-малкия от синовете ѝ. Той не бе заминал. Той не бе изоставил любящата си майка заради култа към Дракона-крал…

А Ирдел?

Той не беше неин син.

По-лошо, беше син на първата съпруга на Върховния крал, обожаваната съпруга, в чиято сянка тя, Селиан, беше живяла през цялото време, след като се омъжи. Така че презираше Ирдел също толкова, колкото мразеше идеалния, трагичен и романтичен спомен, който майката бе оставила у Върховния крал, умирайки при раждането — завинаги млада, красива и обичана.

— Ако кралят умре утре — каза Естеверис, — всичко ще бъде изгубено.

— Нямаме време — потвърди кралицата. — Напразно ще бъде да се опитваме да накараме Върховния крал да си промени решението. Кой знае дали това все още е възможно? И кой знае дали смъртта няма да го споходи преди това?

— Какво сте решили да правите, майко? — попита Жал. — И какво очаквате от мен?

Тогава Жал изслуша подробностите на план, който вече бе приведен в действие и скоро щеше да приключи. Планът беше твърде брутален за неговия вкус, но трябваше да се предотвратят нежеланите последици възможно най-бързо. Спешно трябваше да се отстрани, с всякакви средства, опасността, която новото кралско завещание представляваше. След това можеха да завършат с подготвянето на всичко за деня, когато Алан щеше да се възкачи на трона на Върховното кралство.

— Може би ще е необходимо да ускорим малко нещата — подхвърли Естеверис.

Това беше начин да подскаже, че трябваше да се използват корупция, шантаж, заплаха или насилие — нещо, на което Жал нямаше какво да възрази.

Защото и той също мислеше, че всичко му е позволено.

Мисията му беше свята, свещена. И интригите на майка му, коронясването на брат му бяха само етапи по пътя към неговата голяма цел: с огън и меч, ако трябва, да покръсти Имелор и да наложи навсякъде, като се започне с Върховното кралство, култа на пожертвания Дракон-крал.

Седнал в тъмното на сламеника си, Лорн вдигна глава, когато чу, че вратата се отваря.

Вече четири дни, откакто беше задържан в затвора на Кралския дворец в очакване да бъде съден. И осъден. Защото за него нямаше никакво съмнение, че ще бъде признат за виновен за това, в което го обвиняват. Случаят беше твърде хубав. Ако Върховният крал не се противопоставеше, кралицата най-сетне щеше да може да се отърве от него. Лорн не се надяваше на никаква милост от страна на съдиите. А и какво всъщност рискуваше? Смърт — тъй като срещу него тегнеха обвинения в държавно предателство. Или Далрот. Пак. Всичко това решително имаше горчивия вкус на вече преживяно.

Влезе Алан.

Тъмничарят, който му беше отворил, закачи един фенер в килията, преди да излезе и да затвори вратата зад себе си, като остави двамата мъже сред колеблива светлина и тегнеща тишина. Алан си спомни, че в същата килия и под надзора на същия тъмничар беше затворен фанатикът, който се бе опитал да убие Жал. За миг отново видя на пода агонизиращия сред ужасни страдания мъж, черната жлъч на устата му и разядените му от Тъмнината вътрешности. Продължаваха да не знаят нищо както за него, така и за онези, които му бяха поръчали убийството, нито пък за меча в ръката му. Може би ставаше въпрос за меч на Тъмнината, който Алан тайно беше запазил с намерението да открие произхода му. Но какъв смисъл имаше вече всичко това? Всичко изглеждаше толкова отдавнашно…

Тъй като мълчанието ставаше прекалено, Лорн попита:

— Мога ли да направя нещо за теб?

Алан се съвзе.

— Извинявай — каза той. — Но точно в тази килия умря мъжът, който искаше да убие Жал. От всички тъмници в този затвор… как е възможно…?

Лорн направи отчаяна физиономия.

— Драконът на съдбата проявява специално внимание към мен — иронично рече той.

Алан се огледа, за да седне някъде, но не видя нищо. Поколеба се, после, тъй като Лорн не изглеждаше да има желание да стане, клекна срещу него.

— Как си? — попита той.

Лорн вдигна рамене.

— Горе-долу. Какви са новините?

— Твоят случай далеч не е прост. Юристите, с които разговаря Естеверис, се претрепват. А дипломатите дават други предложения.

— Щастлив съм да го чуя.

— Да, можеш да си щастлив, защото това може да ти спаси живота.

— Как така?

— Първо ми направи място, за да мога да ти обясня.

Лорн се дръпна малко встрани и Алан седна на сламеника до него, и двамата с гръб към стената.

— Е? — рече Лорн.

— Казано и с една, и със сто думи, твоят случай е политическа и юридическа главоблъсканица. Ако останеше само до майка ми, вече щеше да си екзекутиран, без да мога да направя каквото и да било. Но нещата не са толкова прости.

— Благодарение на него — каза Лорн, като посочи пръстена на Първия рицар, който продължаваше да носи на пръста си.

— Благодарение на него — потвърди Алан. — По всеобщо мнение няма никакво значение дали си го свалил или не преди дуела. Тъй като единствен Върховният крал може да направи някого Пръв рицар и само той може да го развенчае. Следователно ти представляваше Върховния крал и Върховното кралство, когато се изправи срещу Форланд. Впрочем продължаваш да ги представляваш.

— Възхити се на двореца ми — прекъсна го Лорн.

Но принцът дори не направи опит да се усмихне, а продължи:

— Което е основание да бъдеш съден за държавно предателство. Нападайки Форланд, ти тежко навреди на политиката на Върховното кралство и на неговите отношения със съюзна държава. Ако беше посланик и беше обявил война на Ансгорн на своя глава, щеше да е почти същото. Разбираш ли?

Лорн кимна.

Отлично разбираше и до момента не научаваше кой знае какво.

— За да се обърка всичко докрай — продължи Алан, — моментът, в който уби Форланд, също поставя проблем. Според някои си го убил при дуел. Но според други дуелът е бил приключил, когато ти обезглави Форланд. Което те прави убиец.

Алан замълча в очакване на някаква реакция, която така и не дойде.

— Убиец — натърти той.

Но Лорн не отговори.

Изглеждаше сякаш беше някъде далеч, с очи, наведени към белязаната си ръка, чиято длан разтриваше. Духът от Тъмнина беше довършил Форланд — от проклетия или от каприз. Но признаването на този факт с нищо нямаше да помогне да се разреши случая на Лорн, тъкмо напротив.

— Лорн? — разтревожи се Алан.

— Кажи ми за Лис.

Алан смръщи вежди.

— Тя… тя се върна в Сарм. Бракът беше анулиран, а годежът развален, но… ти това го знаеш. Защо…?

— А детето? — прекъсна го Лорн. — Нашето дете. Ще го задържи ли?

— Да, несъмнено. Как да знам?

Изведнъж Лорн стана и отиде да се подпре с две ръце на отсрещната стена. Вече мислеше единствено за това, за това дете, което беше негово и което Алисия носеше.

— Тя трябва да го задържи, Алан. Не ми пука за останалото, но тя трябва да го задържи. Иначе съм направил всичко това за едното нищо.

Алан също се изправи.

Приближи се до Лорн и като сложи ръка на рамото му, каза:

— Вече нищо не можеш да направиш. Сега трябва да мислиш за себе си.

Лорн помисли, примири се и се обърна с лице към приятеля си.

— Дойдох да ти направя едно предложение — каза Алан.

Лорн кимна и заслуша внимателно.

— За да те съдят за държавна измяна, означава да се приеме, че си представлявал Върховния крал по време на дуела. А това означава да рискуваме война с Ансгорн, нещо, което Естеверис не иска. Подкрепленията, които Ансгорн беше изпратил на обсадата на Арканте, са се върнали, но според нашите шпиони остават мобилизирани на границата. Сиреч на херцог Ериан не му минава гневът. Очевидно само чака да употреби тази армия срещу Върховното кралство, но не може да го направи без… основателна причина.

— А загубата на син по време на дуел не е такава — каза Лорн.

— Не и ако този дуел е поради лична вражда. Дуелите за чест или справедливост са чести в Ансгорн.

— Следователно трябва Форланд да е бил убит от мен, Лорн, а не от Първия рицар.

— Точно така.

Лорн скръсти ръце недоверчиво.

— Аз обаче — каза той — трудно мога да си представя, че ще ме оставят да изляза оттук.

— Именно това е целта на моето посещение.

Лорн се усмихна подигравателно.

— Нека да позная. Предлагат ми да ми подарят живота, ако приема наказанието си и се съглася после да изчезна без шум и без сълзи. Лъжа ли се?

— Не.

— И какво наказание са ми приготвили?

— Ще бъдеш прогонен от Върховното кралство и охулен. Опозорен.

— И?

Алан си пое дълбоко дъх.

— Ще се признаеш за виновен в престъпление против владетел.

— Против Върховния крал?

— Не, против кралицата.

Лорн оцени този финес по достойнство.

— Идея на Естеверис? — попита той.

— Да.

Кралицата не бе коронясана.

И срещу нея не можеше да бъде извършено престъпление против владетел, тъй като нямаше правото да царува сама. Именно тук беше целият проблем, който нейното регентство поставяше и причината, която изтъкваха онези, които оспорваха властта ѝ. Откакто се бе върнал, Лорн през цялото време бе един от тях. Но ако го обвиняха в престъпление против владетел, това нямаше ли единствено да признае нейната власт? Съвсем излишна изтънченост, тъй като Лорн — убеден — щеше да приеме да изчезне завинаги. Но това щеше да е един от онези дребни триумфи, които кралицата толкова ценеше, и към това виновно удоволствие щеше да се прибави и насладата от наложеното наказание.

Защото нямаше да е достатъчно Лорн публично да признае грешката си…

— Това е най-доброто решение — каза Алан.

— За Върховното кралство?

— За тебе! За тебе, за Бога!

И тъй като Лорн не отговори, Алан искрено добави:

— Нямаше да съм тук, ако не бях убеден. Приеми тази сделка, Лорн.

Лорн направи няколко крачки из килията, докато мислеше. После погледна Алан в очите и каза:

— Още съм Пръв рицар на Кралството. Ако ме обвинят, означава да обвинят краля. Да ме осъдят, означава да осъдят краля. Да ме измъчват, значи да…

— Но помисли — ядоса се Алан. — Кралски вестители бяха изпратени в Цитаделата. Баща ми знае всичко и чакаме отговора му до няколко дни. Наистина ли смяташ, че ще имаш доверието му още дълго? Че ще те спаси?

— Искам само да изчезна. И Ониксовата гвардия да бъде запазена.

— Тя ще бъде запазена. За останалото…

Лорн изправи рамене.

— Кажи на кралицата и на Естеверис, че в нищо няма да се призная виновен, докато не разбера решението на Върховния крал.

Алан се отчая.

— Добре. Така или иначе нищо не може да се направи преди това. Но не храни големи надежди. Свършено е, Лорн. Свършено. Баща ми няма да те спаси.

Лорн млъкна.

Върховният крал беше и негов баща и вече го беше изоставил, като позволи да го отведат в Далрот преди четири години. Пак ли щеше да го изостави? Щеше ли да позволи още веднъж да бъде осъден, опозорен, измъчван? Лорн не се съмняваше в това, но имаше нужда от това последно предателство, за да приключи с траура, който животът му представляваше.

Преди да излезе от килията, Алан се обърна на вратата и попита:

— Ще ми кажеш ли някой ден защо уби Форланд? Той беше победен и ти беше спечелил. Тогава защо?

В погледа на Лорн се четеше смущение.

Тази нощ Лорн потъна в неспокойния сън на преследвано животно.

Повлечен от кошмарите си, той се върна в тъмниците и коридорите на Далрот и не знаеше дали беше лудият, когото виждаше да бяга, или гладната сянка, която го преследваше. Беше смазан от страхове и страдания, в която една част от самия него се повтаряше. Виковете на измъчваните души го възбуждаха, макар че собственият му променен глас се смесваше в общия хор на болките. Тичаше между стени, които се поклащаха и една след друга пред него се отваряха врати и се виждаха все по-мъчителни гледки, чуваха се още по-страшни викове.

И изведнъж настана спокойствие и мрак.

Внезапно настъпи тишина.

И докато беше или си мислеше, че досега е бил окаян полугол бедняк, Лорн откри, че стои изправен, облечен в черната си кожена ризница с метални халки. В ръката си държеше шлем, а тежката му скандка беше на кръста му. Пръстенът с герба беше на пръста му, а печатът, който бележеше лявата му длан, разливаше по ръката му приятна топлина.

Зад гърба му вратата през която току-що беше минал, беше станала толкова висока, че изглеждаше тясна, макар че през нея можеха да минат двайсет мъже в редица. Двете ѝ крила бяха открехнати и очертаваха по земята дълъг килим от светлина, който леко се разширяваше. По смълчания мрак, царящ на това място, можеше да се отгатне, че помещението е огромно и Лорн го позна.

Беше в издълбаната планина, в която Драконът на разрушението бе пазен като затворник, откакто първият Върховен крал го бе победил и покорил преди петстотин години.

Лорн позна каменния подиум, до който стигаше светлината, четирите плоски съда около него, в които гореше огън, и двата трона, поставени на него — единият празен, другият зает от Ерклант I, облечен в броня, седнал на своя трон за вечни времена.

Пристъпи напред, а през това време вратата зад него бавно се затвори. Знаеше, че Серкарн го очаква. Драконът на разрушението го беше намерил и като използваше някогашната си власт, го беше призовал.

Сред тракането и скърцането на огромните арканови вериги, които го задържаха, драконът подаде глава на светлината на огньовете, осветяващи подиума, а останалата част от огромното му тяло остана скрита в тъмното. Лорн знаеше, че не е напуснал килията, в която бе затворен. Знаеше, че за тялото му — ако ли не само за душата му — няма никаква опасност и че колкото и действителна да му се струваше, близостта на Серкарн беше само илюзия. И въпреки това трябваше да сдържи порива на инстинктивен страх, когато върху него падна безмилостният поглед на тези очи, червеникави като две топки, пълни с разтопен метал. Те горяха от страст, от интелект и от една древна жестокост, каквато вече не съществуваше в света след края на последната Война на сенките. И приютяваха огнището на нечувана мощ.

— Ти дойде — каза Драконът на разрушението. — Това е добре.

— Имах ли избор?

— Не. Но можеше да създадеш повече трудности. Освен ако…

Драконът внимателно се вгледа в Лорн и се усмихна.

— Виждам — каза той. — Вече нямаш никаква власт над сънищата си, нали? Винаги започва така, Тъмнината винаги така започва делото си… Не ти ли го казах? Не? Трябва да съм забравил. Отначало нощем. После…

Лорн мълчеше, левият му юмрук беше свит около дръжката на меча му, прибран в ножницата. Да стои пред Дракона на разрушението беше все едно да се изправи пред тиха буря, огромна вълна, застинала изправена, бучаща и неподвижна, заплашваща да се отприщи и да отнесе всичко.

Но Лорн намери сили да попита:

— Какво очаквате от мен?

— Аз ли? — забавляваше се драконът. — Ами аз нищо не очаквам. Какво можеш да очакваш от този, който няма нищо и вече нищо не може? Разбира се, щеше да е съвършено различно, ако ме беше послушал — Серкарн се изхили. — Помисли си, че можеш да минеш и без моята помощ. Сметна, че можеш да покориш Духа от Тъмнина, който е в теб. И сега, погледни се…

Драконът протегна врата си, окован в нашийник, от който тръгваха вериги. Люспестата му муцуна се докосна до лицето на Лорн.

— Ама наистина, погледни се… — добави Серкарн.

Против волята си Лорн погледна в хипнотичните очи на Дракона на разрушението и сякаш в тях се отрази душата му. Тогава в него нахлуха спомени, до този момент потулени, спомени, които му разкриха кой беше той всъщност, когато неговият Дух от Тъмнина се отдадеше свободно на жестоките си, насилнически пориви. Връхлетя го вътрешна буря от образи, шумове, миризми и емоции. Видя се как излиза сам и окървавен от един пожар, залитащ и обезумял, от дланите му стърчат дърводелски пирони. Видя се в една лятна нощ в квартала на монетите как хладнокръвно убива двама стражи, които беше повалил и те лежаха в краката му. Видя се в нощта, когато пристигна в Ориал, как насилва една бедна жена, без да изпита истинско удоволствие, а само за да задоволи желанието си да кара другите да страдат, да ги унижава и подчинява. Накрая се видя как отрязва главата на Форланд с един съвършено премерен удар и се наслаждава на бликащата кръв.

Видя какво чудовище е и се олюля.

— Това… Това не съм аз…

— Напротив. И ти го знаеш много добре.

— Не съм аз!

— Недей да си мислиш, че Тъмнината дърпа конците, а ти си марионетката. Недей да си мислиш, че си някаква трагична, несъзнаваща нищо кукла, че нямаш вина за това, което Тъмнината те е принудила да направиш. Защото тя за нищо не те е принудила. Тъмнината не е твоя господарка. Твоят Дух от Тъмнина ти принадлежи също както ти му принадлежиш. Сега вече сте едно цяло.

Тогава в паметта на Лорн изплува друга сцена — срещата му с убиеца с кожената маска, който го беше измъчвал и изоставил обезкървен насред пожара в Черната кула миналата година.

Теас.

Той се казваше Теас и се беше върнал с намерението да убие Лорн, за да завърши онова, което бе започнал. Но сега Лорн си спомняше как, надарен с невероятна сила и с душа, по-студена от лед, беше хванал убиеца и го беше накарал да признае кой го е наел. Беше толкова лесно и толкова приятно да го накара да страда. Тъмнината беше негова господарка и съюзница. Беше ли се чувствал някога по-силен и по-доволен, колкото в онзи миг? А Лорн беше изпитал такова задоволство, когато закова Теас за стената, като го прободе с кама право в лицето!

Впрочем именно той беше почувствал това удоволствие, тази наслада.

Той и никой друг…

Изправен срещу дракона, Лорн изпитваше силно желание да избяга, макар да не можеше да избяга от самия себе си.

Но да избяга далеч. И за дълго.

Докато се изгуби.

— Тогава защо не се видях как извършвам тези деяния — попита той с разтреперан глас. — Ако наистина съм ги извършил в пълно съзнание, защо бяха скрити от мен?

Развеселен, драконът погледна жертвата си.

— Толкова ли си наивен? Смяташ ли, че твоята част от Тъмнина коварно е отблъснала тези спомени? Че тя ги е скрила? — Серкарн изпухтя презрително. — Другата част от теб ги е скрила. Ти самият! Тъй като си неспособен да приемеш постъпките си! И твърде слаб! И подъл!

— Не!

— Ти не искаше да видиш, Лорн. Не искаше да знаеш. Тъмнината те разкриваше такъв, какъвто си — пред самия теб. Такъв, какъвто винаги си бил и какъвто ще бъдеш до смъртта си. И трябва да благодариш на съдбата, която пожела да те събере с Тъмнината. Трябва да ѝ благодариш, защото най-накрая знаеш истината за уродливото копеле, което си…

— Не! — изрева Лорн.

Всяка дума на дракона се забиваше в него като удар с меч. С наранена до болка душа, разбит, победен, Лорн падна на колене.

— Не… — пророни той още веднъж тихо.

Драконът на разрушението вдигна глава и отвратен се дръпна от проснатия на пода Лорн.

— Патетично… Как съм могъл да си представя, че ти би могъл да си ми полезен? Как Пазителите са могли да си помислят, че си достоен за твоята съдба? Ти! И съдба! Направи услуга на сина си, рицарю. Спести му срама да има баща като теб.

Лорн вдигна глава.

— Син?

— Да — каза драконът с престорено безразличие, което заблуди Лорн. — Все още виждам достатъчно далеч по пътищата на съдбата, за да ти го кажа. Ще се роди син от съюза ти с…

— Ще имам син? — Лорн се изправи — Или това е още някоя от лъжите ви?

— Защо да те лъжа?

— Син…

В сърцето на Лорн се зараждаше искрица надежда, но Серкарн реши веднага да я угаси.

— Аз обаче — каза той, — ако бях на твое място, нямаше да се радвам толкова да имам потомство…

И тъй като Лорн го гледаше неразбиращо, добави със злобна радост:

— Ти как мислиш, какво чудовище може да се роди от семе, пропито от Тъмнината?

Заслепен, бесен, Лорн размаха меча си и скочи към дракона, като нададе вик, който отекна в тъмнината на килията му.

Никой не посмя да събуди Алан. Така че едва на сутринта той бе уведомен и без да чака, бързо отиде в затвора на двореца.

— Какво сте му направили? — извика той, когато намери Лорн в килията му.

— Нищо! — защити се главният тъмничар, като инстинктивно отстъпи. С наведени очи помощниците му също стояха настрана. — Напротив, направихме каквото бе по силите ни, за да…

С вързани китки и глезени, Лорн се мяташе на сламеника си. Кърпа, завързана на устата му, заглушаваше яростните му викове, но не пречеше на черната жлъч да се стича по брадичката му.

Цялата му уста беше изцапана. Ризата му беше разкъсана. На челото му имаше рана, косата му беше покрита със засъхнала кръв.

Алан забеляза, че тъмничарят и помощниците му имаха белези от удари и ухапвания. Очевидно Лорн им беше създал доста главоболия.

— Случи се тази нощ — каза тъмничарят. — Рицарят изведнъж започна да крещи. Веднага притичахме и го видяхме как се блъска с все сила в стените. Беше като побеснял. Тогава се опитахме да го хванем, за да му попречим да…

— Разбрах.

Тъмничарят и помощниците му стояха на разстояние от Лорн. Спогледаха се тревожно като видяха, че принцът се приближава до него, но не посмяха да му попречат.

— Внимавайте, месир — рече тъмничарят.

Алан не искаше да чуе и се наведе над Лорн, който се мяташе във веригите си. Стенеше, лицето му се кривеше от гримаси. Очите му бяха като две слепи сиви топчета. Алан го погледа един дълъг миг състрадателно, после прошепна:

— Но какво си сторил на Божествените, за да заслужиш това?

Началото на есента на 1548 година Остров Дериос (Свещеното море)

Корабът пристигна на разсъмване, след като бе плавал цяла нощ по спокойните води на Свещеното море. Остров Дериос и неговият манастир все още бяха потънали в мъгли. На безжизненото небе грееше бледо слънце. Шумът на вълните — равномерен, досаден, изпълваше тишината, смущавана от крясъците на няколко птици.

Застанал сам на палубата, Еленцио дьо Лоранс чу как една камбана извести за пристигането на кораба. Изобщо не беше спал. Чертите на лицето му бяха изопнати и загрижени. Погледът му се губеше някъде в далечината и рядкото плисване на вълните едва го караше да присвие очи. Мислеше, без да обръща внимание на моряците, които, застанали на мостика и на такелажа, се подчиняваха както на навика, така и на капитана си, за да подготвят кораба за акостиране. Дериос беше крайната им цел. Щяха да останат само един час и нямаше да слизат на този пуст остров, където живееха само двайсетина монахини и който беше настрани от всички морски пътища. Сармските моряци бяха суеверни и не харесваха нито Дериос, нито зловещия му манастир, нито неговите обитателки. Когато по случайност някой кораб се доближеше до острова, екипажът непременно отправяше молитва към Гарлор, Драконът на Моретата.

След като чу камбаната на манастира, Алисия излезе на мостика.

Тя също почти не беше спала, но бе предпочела да си остане в каютата — мрачна и вглъбена. Двете придружителки, които не се отделяха от нея, откакто се бе върнала в Сарм, бяха избрани от майка ѝ. Те повече я надзираваха, отколкото да я придружават, постоянно мнителни и недоверчиви, виждаха и чуваха всичко. Но този път почтително останаха назад, когато Алисия отиде при Енцио и го хвана за ръката, за да погледа тихо заедно с него сивите покриви и ниските кули на манастира. Бойници във формата на кръст пробиваха дебелите му стени. Редките прозорци им отвръщаха с отражения в пурпурно и кървавочервено.

Алисия попита:

— Вярно ли е това, което казват? Че манастирът е бил построен върху развалините на цитадела по времето на Мрака?

— Да.

— Също като Далрот.

— Никое място не прилича на Далрот, Лис. Никое.

Енцио никога не беше виждал Далрот. Но в Имелор бяха останали други цитадели, построени по време на Войните на мрака. Една от тях бранеше пристанището на Ангборн, Енцио добре я познаваше, тъй като се беше бил там против иргаардците под командването на Лорн. Нямаше как да не признае, че строгата ѝ, зловеща архитектура много приличаше на стила на манастира, независимо от няколко допълнения и промени.

— Мислиш ли, че ще го върнат там?

Изненадан, Енцио не разбра веднага, че сестра му говори за Лорн и за Далрот.

— Не зная — каза той. — Може би. Ако Лорн е обвинен в държавно предателство…

— Не искам да умре. Не… Не искам да страда.

— Това, което направи, не може да остане ненаказано.

— Зная, но…

— Толкова ли го обичаш?

Чисто формален въпрос.

Алисия кимна, а в това време очите ѝ се напълниха със сълзи.

— Да.

— Никой вече нищо не може да направи за него, Лис. Съжалявам.

— Освен Върховният крал, нали?

Но и самата тя не вярваше в това.

Изпълнен със съчувствие, Енцио пусна едната си ръка от парапета, за да прегърне сестра си през раменете и да я притисне към себе си.

Тя се сгуши в него.

Забрадени и облечени в черно и червено, няколко монахини излязоха от манастира и по една пътека слязоха в редица към залива, в който корабът щеше да акостира. Вървяха бавно.

— Тук ще си на сигурно място — каза Енцио.

Алисия не отговори.

Анулирането на брака ѝ, прибавено към последвалата дипломатическа криза с Ансгорн и Върховното кралство, беше обезсилило в голяма степен баща ѝ на политическата сцена. Властта на херцога на Сарм открито беше оспорвана от привържениците — все по-многобройни — на независимостта на херцогство Валанс и Спада беше станала по-застрашителна от когато и да било. Критикувани, нападани, Лоранс и последните им съюзници сега живееха в страх от отравяне, нападение или бунт. В Двете херцогства цареше атмосфера на гражданска война.

Независимо от това обаче, дали само за да я предпази херцогиня Ливерия беше убедила съпруга си да изпратят дъщеря си на Дериос? Алисия много добре знаеше, че не е така. В крайна сметка тя беше предизвикала нещастието, тя беше тази, чиято грешка беше опетнила честта на близките ѝ. Така че по-добре беше да скрият причинителката на скандала, та макар и само докато роди. После щяха да видят. А това щеше да я накара да помисли добре.

Наказание. Ето на какво я беше осъдила майка ѝ.

Защото ако се предположеше, че Алисия изобщо някога бе имала някакви съмнения, сега знаеше с абсолютна увереност — сега, когато виждаше манастира на Дериос, — че бе изпратена тук, за да изкупи вината си и да роди далеч от погледите едно копеле, което никой не искаше.

— Ще говоря с баща ни — каза Енцио. — Най-накрая ще омекне. И веднага щом родиш детето си, ще дойда да те взема. Ще дойда да ви взема.

— Обещаваш ли ми? — попита Алисия с надежда.

Енцио сведе към нея нежен и отчаян поглед, но не му стигна смелостта да я излъже.

Началото на есента на 1548 година Затворът на Кралския дворец (Ориал)

Когато Лорн се върна в съзнание, всички мускули го боляха ужасно. Лежеше на сламеника; вече не беше вързан, но китките и глезените му бяха наранени и го боляха. Гадеше му се. Струваше му се, че се събужда от спокоен сън, без сънища, такъв сън, какъвто отдавна не бе имал, обаче се чувстваше неудовлетворен.

Един монах рицар от Светите покровители беше до леглото на Лорн.

Той се молеше, паднал на колене, лактите му бяха поставени на една табуретка, а челото му бе опряно на събраните му ръце. Носеше дългата ризница от стоманени халки и бялата връхна дреха със сребърни ширити на своя орден. Кръстът му беше пристегнат с тежък кожен колан. Липсваше му само мечът.

— Братко… — гласът му беше толкова пресипнал, толкова дрезгав, че Лорн се прокашля — напразно, — за да си прочисти гърлото. Това беше гласът на човек, който много, много бе крещял. — Братко Ярл?

Изваден от молитвения си унес, монахът се прекръсти върху сърцето, после извърна към Лорн спокойния си поглед.

— Добър ден, рицарю.

— Какво…? Какво правите тук?

— Повикаха ме при вас, защото имахте нужда от помощ. Как се чувствате?

— Зле.

С върха на пръстите си Лорн пипна зашитата, но все още прясна рана на главата си, после големия кръвоизлив на лявата си скула. Като забеляза, че и устната му е сцепена, той попита:

— Какво се е случило?

Не си спомняше нищо след момента, когато нападна Дракона на разрушението. Пристъпът му на ярост веднага го бе върнал в действителността, в тази килия, а после?

— Вие полудяхте — обясни брат Ярл. — Обзе ви лудостта на Тъмнината. Ревяхте и се удряхте в стените. Тъмничарите трябваше да ви завържат, за да избягнат най-лошото. И, изглежда, трима едва са се справили.

— Принц Алдеран ли ви повика да дойдете?

— Принц Алдеран повика отец Домнис. Отец Домнис повика мен.

Монасите рицари посвещаваха живота си на борба с Тъмнината. Кой я познаваше по-добре от тях?

— Не знаех, че още сте в Ориал — каза Лорн.

— Чаках да бъда приет от министър Естеверис.

— Заради Меча на кралете и галаарските бунтовници?

— Да.

Лорн се вгледа в монаха рицар.

— Ако се съди по физиономията ви — каза той, — Естеверис е решил да не си мръдне и малкия пръст, за да върне Меча на кралете. Нито да помогне на бунтовниците, които се борят против Иргаард… А ониксът, донесен от вашето протеже? Истински ли е?

— Истински е. Но Естеверис смята, че Върховното кралство не може да поеме риска да влезе в конфликт с Иргаард и че бунтовниците искат тъкмо това. Дали Мечът на кралете е била намерен, или не, Естеверис мисли, че тази работа не си струва труда.

Лорн мъчително изправи гърди.

— Естеверис е прав — каза той с гримаса. — Върховното кралство има много други проблеми.

Седна на сламеника, после се извъртя, за да се опре на стената и веднага щом се прилепи към нея, въздъхна облекчено: и най-дребното движение беше цяло мъчение. За момент затвори очи, после каза:

— Лудост на тъмнината, значи? Значи дотам съм я докарал… Колко време продължи?

— Три дни. А на четвъртия ден спахте.

— Три дни? — извика Лорн. — Три?

— Съжалявам.

Значи беше изкарал три дни в транс и през това време беше стенал, крещял и бълвал ругатни. Три дни се беше съпротивлявал и беснял, окован във вериги. Три дни, през които бе искал да разруши всичко наоколо си. В устата му се появи горчив вкус — вкус на жлъч и кръв.

— Ще има ли други? — попита той.

— Кризи на лудост, дължащи се на Тъмнината? Да. Много е възможно.

— По-силни? По-продължителни?

— Нищо не ни позволява да твърдим каквото и да било.

— Но какво всъщност ми се е случило?

— Вашата част Тъмнина е надделяла и е затъмнила целия ви разсъдък, всяка преценка. Не зная какво го е предизвикало, но вие със сигурност знаете.

Лорн кимна, като си мислеше за сляпата ярост, която го бе обзела пред Дракона на разрушението.

— Нещо ме… изкара извън себе си — каза той.

— В такъв случай направете така, че това нещо да не се повтори. Оттук насетне, повече от когато и да било, трябва да се владеете.

Лорн не отговори.

Загрижен, той забеляза един поднос, върху който имаше изцапана кърпа и наполовина пълна бутилка с някаква кехлибарена течност, която можеше да бъде единствено нещо, в което имаше кеш. Лорн разбра, че това беше послужило да го накарат да диша изпаренията на тази отвара и си представи как брат Ярл му слага напоената кърпа на лицето, докато той се опитва да се съпротивлява. Дали се беше мятал дълго, окован във веригите, преди дрогата да го приспи? Това поне обясняваше съня без сънища, от който беше изплувал.

— Благодаря — каза Лорн. — Благодаря, че сте ми помогнали.

— Моля ви.

Преценявайки, че привършил, брат Ярл стана от табуретката.

— Пийте по малко от това всеки ден — каза той като посочи бутилката на подноса. — Това е отвара по моя рецепта. Ще ви облекчи и ще ви помогне да си върнете спокойствието, дори и съня.

— Благодаря.

Монахът рицар потропа на вратата, за да повика тъмничаря. Докато чакаше, Лорн се изправи, като се подпираше на стената. Брат Ярл не трепна, но дебнеше и най-малкото движение на затворника.

— Бих искал да зная едно нещо — каза Лорн. — Знаете, че съм поразен до мозъка от Тъмнината. Би трябвало да ви вдъхвам ужас. Би трябвало да не мразите. А не е така. Вие ми нямате доверие, но нищо повече. Защо?

— Защото изпитвам ужас от Тъмнината и от онези, които ѝ служат. Не от жертвите ѝ.

Двамата мъже се погледнаха и дълго не откъснаха очи един от друг, после тъмничарят отвори вратата и брат Ярл излезе.

— Ще се моля за душата ви, рицарю.

Остави Лорн обзет от угризения, които нито можеше да разкрие, нито да облекчи. Защото отсега насетне Лорн трябваше да живее не само със спомена за престъпленията, които бе извършил, но и със спомена — още по-жив — за удоволствието, което бе изпитал от тях. И именно това удоволствие, това дълбоко задоволство, това чувство, че е бил напълно такъв, какъвто си е, когато се бе отдал на Тъмнината, бяха нетърпими.

Кой беше той?

Брат Ярл бе пожелал да види в него жертва.

Той беше обаче и мъченикът, и палачът.

Отговорът на Върховния крал пристигна на следващия ден.

Вратата на килията се отвори и влезе Норфолд, придружен от двама сиви гвардейци. Капитанът на кралската гвардия тържествено разпечата един официален пергамент, разгъна го и без предисловия прочете:

„Аз, Ерклант Втори, Върховен крал на Лангър, Аргор, Фелн, Лориан и Орвал, реших и оповестявам днес, в осмия ден на…“

Седнал на сламеника, с ръце положени върху сгънатите му колене, Лорн изслуша Норфолд, който прочете декрета, с който Върховният крал му отнемаше поста на Пръв рицар на кралството. Кралското становище беше обосновано, при положение че на Върховния крал му бе достатъчно просто да оповести решението си. Лорн очакваше да го обвинят в предателство спрямо доверието на краля и рицарските идеали за чест и вярност. Към тези обвинения бяха прибавени и други. Те всички бяха неясни и унизителни и Лорн не им обърна никакво внимание.

И за какво ли?

Върховният крал за втори път го изоставяше — него, своя син.

Своето копеле.

Лорн свали пръстена с герба и все така седнал го подхвърли към Норфолд, който навиваше пергамента.

— Разкарайте се.

Капитанът го погледна злобно, после излезе, последван от своите гвардейци. Той мразеше Лорн, но не тържествуваше. За него от освобождаването на Лорн до този момент, като се мине през провъзгласяването му за Пръв рицар, всичко беше просто един огромен провал, който щеше да опетни края на царуването на Върховния крал.

Тъмничарят не затвори вратата и влезе Алан.

За него Лорн се изправи.

— Съжалявам — каза принцът, докато си разменяха прегръдка.

— Благодаря.

— Ако можех да говоря с баща ми, щях да го направя, но…

— Зная.

— Що се отнася до майка ми… — добави Алан, като наведе очи.

— Не се упреквай за нищо. Ти нямаш вина за това, че съм тук.

Но Алан се чувстваше виновен.

— Ако бях крал… — каза той.

— Един ден ще бъдеш. Сигурен съм.

Алан неуверено вдигна рамене, преди да смени темата:

— Отец Домнис ми каза, че брат Ярл ти е помогнал.

— Той направи каквото можа. Но не няколко молитви и три глътки отвара ще сложат край на… — Лорн търсеше подходящите думи. — На това, в което съм се превърнал вече.

Алан си спомни как изглеждаше Лорн — побеснял, ругаещ, с черна жлъч по устата, а очите му като две сиви топчета. За пръв път ставаше свидетел на случай на обсебване от Тъмнината и никога нямаше да забрави изкривеното в гримаса лице на Лорн — лице до такава степен деформирано от яростта и омразата, че беше станало неузнаваемо. Оттогава Алан си повтаряше, че това създание не беше неговият приятел от детинство.

Но въпреки това…

Смутен, неспособен да окуражи Лорн, Алан се извърна. Поколеба се за миг, после каза:

— Сега трябва да знам. Взе ли решение?

Безразличен към собствената си съдба, Лорн впи поглед в Алан.

— Ако приема, можеш ли да ми обещаеш, че Ониксовата гвардия ще продължи да съществува?

Принцът знаеше какво очаква Лорн, затова кимна уверено.

— Кълна ти се.

Валя в продължение на два дни и две нощи и проливният дъжд не беше престанал, когато една сутрин дойдоха да го изведат. Дъждът се сипеше тежко над Ориал, над двореца, неговия затвор и над цялото Върховно кралство. Над света. Небето се бе спуснало ниско, беше сиво и тежко.

Лорн не беше спал.

Той дойде, пазен от двама копиеносци, бос, с мръсна, разкъсана риза, залепнала за кожата му. По мръсната му брада се стичаше вода. Сплъстените му коси блестяха под дъжда и покриваха очите му. Китките и глезените му бяха завързани с вериги, които го принуждаваха да върви превит. Пречеха му и да се качи на ешафода. Палачът трябваше да му помогне.

После Лорн се изправи и зачака.

Под ритъма на погребален марш през голямата порта на двора влязоха барабаните. Те вървяха бавно пред ониксовите гвардейци, които — докато барабанчиците се подредиха в една линия встрани — застанаха за почест в две редици пред ешафода.

Бяха тридесетина.

Лорн позна Вард, Йерас, Логан, Кай, Ройс, Лиронд и други. Видя и нови лица, нови силуети, облечени в ризниците от черна кожа и метални халки. Горланс, който командваше сега, не си беше губил времето и беше наел нови хора. Черните гвардейци бяха заложили на него. И на кого другиго, като се замислиш? Горланс имаше на своя страна потеклото, богатството и амбицията си. Застанал пред хората си, той издуваше гърди, искаше да се покаже невъзмутим, но всъщност ликуваше — нямаше никакво съмнение, че в неговите очи Ониксовата гвардия най-накрая имаше капитан, достоен за нея. Лорн се бе надявал Алан да поеме отново командването на черните гвардейци или да го възложи на Вард доброволно или насила. Но сега вече нищо повече не можеше да го разочарова.

Барабаните изведнъж престанаха да бият.

Дворът отново се изпълни единствено с шума на дъжда. Капките, които се разбиваха отвесно в керемидите и паветата, бяха толкова тежки, че от тях дъските на ешафода потреперваха. Удряха раменете на неподвижните мъже и пръскаха суровите лица — лица в траур.

Ониксовите гвардейци бяха дошли да присъстват на мъченията и на опозоряването на един от своите. Отречен и осъден от Върховния крал, сега вече Лорн беше недостоен да му служи. Но той не само се бе провалил. Според собственото му признание, беше предал Върховното кралство, беше посрамил кралската власт и следователно не бе изпълнил дълга си като капитан на Черната гвардия. В следствие на това можеше единствено да бъде прогонен от нея по възможно най-унизителния начин, пред онези, чиято клетва бе предал и чиято чест бе опетнил.

Подпомаган от един помощник, палачът свали веригите на Лорн и завърза китките му за двата стълба, издигнати на ешафода, с широко разтворени ръце. С малко ножче във формата на кука, което висеше на колана му, разряза ризата на Лорн отгоре надолу и оголи раменете и гърба му. После изчака помощникът му да поднесе и разтвори пред него сандъче от черно дърво. Извади от там дълъг червен кожен камшик и го погледна с възхита и страх. Взе го предпазливо, разви го и изплющя във въздуха с опитно движение на китката.

Ремъкът на огненочервения камшик изплющя под студения дъжд.

Доволен, нетърпелив, но спазващ процедурата, палачът направи знак на помощника си, който направи знак на първия барабанчик. Той се покачи на ешафода, докато палачът заемаше мястото си на три стъпки зад Лорн.

Изнесъл единия си крак напред, здраво стъпил на пода, палачът чакаше. Подготви ръката си, докато траеше краткото барабанене, после настъпи тишина — за съвсем кратко, сякаш увиснала във въздуха, преди да започне бавният ритъм, който щеше да отмерва цялото наказание.

Щеше да има петдесет удара на барабана.

И толкова удара с камшик.

Лорн се огъна и стисна юмруци при първия удар, понесе следващия и изкрещя на третия. На петия продължаваше да вика, а плътта по раните му пращеше. На седмия краката му се подкосиха. А на десетия за малко не изгуби съзнание.

Барабанът млъкна, за да отпочине ръката на палача.

Възползвайки се от тази почивка, Лорн сграбчи веригите, за които бяха вързани ръцете му и се изправи на крака, дишаше прекъслечно и пред очите му беше замъглено. Там, където камшикът беше ударил и оставил дълбоки рани, му се струваше като че стоманени стрели разяждат кожата му.

Палачът отново зае позиция и под ритъма на барабана ударите започнаха за нова серия от десет. Този път Лорн се огъна на втория и падна, като се държеше само на ръцете си. Червеният камшик браздеше гърба му, докато той се олюляваше, нацепи плътта му, а дъждът миеше раните на живо. Между два удара и два вика Лорн не успяваше вече да си поеме въздух.

След втората десетка Лорн понечи да се изправи, но не успя въпреки усилията си. Коленете му се огъваха и не можеха да го удържат. Китките му поемаха цялата тежест на тялото му и разранени от железата, кървяха, но той не ги забелязваше. Разраненият му гръб се беше превърнал в непоносима болка. Сякаш поточета от горяща лава се стичаха между трептящите му рани.

Мъчението бе подновено.

Ремъкът на червения камшик, напоен с кръв, направи и други рани, а някои разшири още повече и сега под проливния дъжд от тях се издигаше пара. Лорн се заклати, вече не беше на себе си, изпадна в делириум от страдание, гняв и безпомощност. Крещеше и крещеше до пълна загуба на гласа си, тялото му черпеше от последните си сили, за да се изпъне при всеки удар на камшика. И едва когато спря да чува раздиращите си викове, разбра, че мъчението е било прекъснато за трети път.

Палачът се приближи, като раздвижваше рамото си, и доволен разгледа своето произведение. Бяха му дадени нареждания за особена жестокост и той старателно изпълняваше задачата си, тъй като му беше обещано допълнително възнаграждение, ако — за нещастие, — осъденият не оцелееше.

Дъждът все така миеше раните му, но Лорн се беше превърнал в тръпнеща маса, която леко се поклащаше на веригите. Но беше жив и оставаше в съзнание за изумление на палача. Очите му се бяха обърнали. Мъчително хълцане повдигна гърдите му и на устата му се появи черна жлъч, която потече по брадичката му. Палачът направи гримаса от отвращение. После се върна на мястото си и вдигна ръка, прицели се грижливо и събра всичките си сили, напълно решен следващите десет удара да са последни.

Никой не можеше да понесе повече от това, което Лорн бе изтърпял.

Самият Лорн — в мъглата на обърканите си мисли — виждаше, че краят му настъпва.

Палачът замахна…

… но удар не последва.

Един юмрук беше стиснал ръката на палача. Изненадан и ядосан, мъжът се обърна и видя кой го държи.

Беше Вард.

— Достатъчно — каза той.

— Ама какво…?

— Казах: достатъчно.

Палачът пребледня.

— Вард! — извика Горланс. Поразен, той не бе успял да реагира, когато ковачът напусна строя и скочи на ешафода. — Призовавам ви да…

Без да изпуска китката му, Вард сграбчи палача за яката със свободната си ръка и му нанесе жесток удар с глава право в лицето.

После втори.

И трети.

Със счупен нос, разбита уста и изпочупени зъби, обезобразеният палач се строполи още преди Вард да изрита червения камшик от ешафода.

Отначало слисан, помощникът на палача започна да се колебае. Но като видя Логан и Йерас, които се бяха качили при Вард и изглеждаха готови за бой, предпочете да се махне. Барабанчикът вече беше изчезнал.

— В името на краля… — започна Горланс.

Вард извади меча си и се доближи до края на ешафода.

— В името на краля… — повтори Горланс вбесен.

— Майната ти.

Горланс помисли, че е чул зле под шума на дъжда.

— К…? Какво?

— Майната ти, а сега ме чуй. Чуйте ме и всички вие — добави той като повиши глас. — Ще отведа Лорн далеч оттук и ще изкормя първия, който поиска да ми попречи. И втория. И третия. Ще трябва да ме убиете, за да ме спрете.

— Мен също ще трябва да ме убиете — обеща Йерас.

— И мен — каза Логан, като извади своите близначки.

Горланс тръгна към ешафода и заплаши:

— Ще бъдете обвинени в предателство!

— Не — спокойно отвърна Вард. — Ако продължавам да служа под твоите заповеди, ще стана предател.

— Вард! Ще дадете сметка за това…

Но Вард не го слушаше.

— Отвържете Лорн — каза той на Логан и Йерас. — Внимавайте.

Отпуснат, с изцъклени очи, Лорн нищо не разбираше.

Логан прибра шпагите си в ножницата и прегърна Лорн през тялото, докато Йерас се занимаваше с оковите.

Вард бдеше.

— Гвардейци! — извика Горланс и извади меча си. — Задръжте тези хора!

Ониксовите гвардейци се спогледаха неуверено. Да спрат Логан и Йерас? Но най-вече да задържат Вард? Старият, както го наричаха, беше първият, когото Лорн бе наел. Кралски ковач, той беше приближен на Върховния крал и беше воювал заедно с него. Той вдъхваше огромен респект и всички го познаваха достатъчно добре, за да знаят, че изпълнява заплахите си: ако някой се опиташе да се изправи със сила против него, щеше да се пролее кръв.

На ешафода Лорн се строполи в ръцете на Логан.

— Гвардейци! — дереше се Горланс. — Гвардейци, заповядвам ви да задържите тези мъже!

Но черните гвардейци продължаваха да се колебаят.

— Подчинете се! — избухна Горланс. — В името на Върховния крал! Заповядвам ви да…

Изведнъж Кай извади меча си рязко.

Същото направиха Ройс и Енград.

После Лиронд, Беор и Емрин.

Горланс се усмихна злобно. Подчиняваха му се. Най-накрая неговият авторитет се налагаше. И то против Вард отгоре на всичко! Против Логан и Йерас! Това беше първата Ониксова гвардия, онази, която Лорн беше създал и днес тя изчезваше. В безчестието. Може би дори сред кръв. Можеше ли Горланс да мечтае за по-хубаво?

Но бързо промени мнението си.

Заедно с Кай, те бяха шестима.

Шестима, които, без да се наговарят, напуснаха редиците и се обърнаха, за да защитават ешафода, откъдето слизаха Логан и Йерас, поддържайки Лорн.

Шест против двайсет.

Знаеха, че ще бъдат обвинени в неподчинение и предателство, но това не ги интересуваше. Защото преди всичко знаеха къде бяха честта и достойнството. Знаеха какво означава да си ониксов гвардеец. Някои помогнаха като носеха Лорн, чиито боси крака се влачеха по паветата, потънали във вода. Другите образуваха ескорт около изтерзаното му тяло.

С меч в ръка Вард скочи от ешафода.

— На Върховното кралство служим — каза той, обърнат към Горланс и към онези, които не бяха помръднали. — Върховното кралство защитаваме.

Никой не посмя да им попречи да напуснат затвора.

Вратите се отваряха пред тях една по една, докато те се отдалечаваха под сивия дъжд и отнасяха този, за когото всички бяха готови да умрат — в този момент и завинаги.

Началото на есента на 1548 година Кралският дворец (Ориал)

Естеверис изчака три дни, преди да даде аудиенция на виконт Дьо Горланс, въпреки неговите непрестанни молби и няколко опита за натиск. Горланс беше богат и влиятелен; колкото амбициозен, толкова и горделив. Кралицата го ценеше и беше употребила влиянието си пред принц Алдеран, за да поеме именно той командването на Ониксовата гвардия. Беше станал един от най-известните мъже в Двора и точно поради това министърът го беше накарал да чака: искаше да затвърди авторитета си.

Седнал зад бюрото си, Естеверис изслуша Горланс спокойно, като прикриваше отегчението си и се учудваше на язвителността на виконта. Той беше все така бесен и тъй като го бяха унизили, искаше ни повече, ни по-малко главата на Лорн, на Вард и на останалите „дезертьори“. Неподчинение, предателство, посегателство срещу властта — мотивите изобилстваха. Освен това важно било да се даде пример.

„Важно е да се излекува наранената ти гордост“ — помисли си Естеверис.

Отегчаваше се, понеже знаеше от самото начало какво щеше да каже и да иска Горланс. Знаеше какво той, Естеверис, щеше да отговори и какво щеше да си помисли за това виконтът. Всичко беше написано и за министъра тази среща си беше чисто губене на време. Така че потърпя и когато най-накрая Горланс свърши, каза:

— Виконте, разбирам ви. И мога единствено да се съглася с вас. Обаче…

Като се направи, че подбира думите си, Естеверис стана и посочи с усмивка две кресла и една ниска масичка, на която бяха сложени чиния с пастички, две чаши и гарафа вино, подправено с кеш.

Двамата мъже седнаха един срещу друг.

— Чели ли сте Книга за войната? — попита Естеверис уж между другото.

— Да — излъга Горланс. — Струва ми се, че да.

— Тогава несъмнено помните главата, с която завършва. Тя разглежда въпроса за победата. Или по-скоро за победите, би трябвало да кажа, до такава степен те са многобройни и различни…

Както Естеверис очакваше, Горланс отказа чашата вино, която му поднесе.

— Какво искате да ми кажете? — нетърпеливо попита виконтът.

Министърът бавно отпи глътка вино и устоя на изкушението да отхапе от пастичките.

— Виконте, вие спечелихте.

— Как така? — попита Горланс високомерно.

— Вие командвате Ониксовата гвардия. Това командване ви бе поверено от принц Алдеран с ентусиазираното одобрение на кралицата. След известно време, и то много скоро, повече и дума няма да става за неприятния инцидент, за който сте толкова загрижен. Забравете, виконте.

— Да забравя? — възмути се Горланс. — Да забравя обидите, които ми бяха…

Естеверис го прекъсна, като вдигна ръка и се извини с усмивка.

— И по този въпрос също ви разбирам. Но си помислете, че бунтът, срещу който сте били принуден да се изправите, в крайна сметка се е оказал във ваша полза. Отървал ви е от черните овци. Мъжете, които са се обърнали срещу вас, нямаше ли рано или късно да оспорят властта ви? Сега вече имате пълна свобода да създадете отново Ониксовата гвардия. Със сигурни хора. Хора, които вече са ви доказали своята лоялност. И други, които ще изберете сам. Първата Ониксова гвардия вече я няма. Вашата е на път да се роди. Създайте я както на вас ви харесва, без повече да се тревожите за миналото.

Горланс се замисли.

Знаеше, че Естеверис има право, но беше прекалено горделив, за да го признае лесно. Трябваше да възрази някак и той рече:

— Изглежда, че дори не са напуснали Ориал. Че живеят в една къща в „Трите кладенци“. Кой знае какви ги вършат там?

— В „Кехлибарената ябълка“ — поправи го Естеверис.

— Моля?

— Живеят в квартал „Кехлибарената ябълка“. Не в квартал „Трите кладенци“. Хората ви търсят на погрешното място, виконте.

Горланс се втрещи.

Значи министърът знаеше.

Въпреки взетите предпазни мерки, въпреки наложената на всички заповед да пазят тайна, Естеверис знаеше, че Горланс търси Вард и останалите. И разбира се, знаеше защо. Виконтът изруга на ум и погледна министъра, който захапа със задоволство една пастичка — задоволство, което не се дължеше изцяло на лакомията, а по-скоро Естеверис се наслаждаваше на ефекта, който беше предизвикал.

— Не се бойте — каза той. — Държа ги под око още от началото.

— А Лорн? — възрази Горланс. — Той е жив и свободен. Ами ако го обземе желание за отмъщение?

— Лорн ли? — развесели се Естеверис.

Преглътна, остави пастичката, от която беше отхапал, облиза си пръстите и каза:

— Но Лорн изгуби всичко, виконте. Титлата си на Пръв рицар. Ониксовата гвардия. Жената, която обича, и детето, което тя носи. Честта си. Репутацията си… Той вече не представлява нищо. Нищо. Сега вече е достатъчно да изчакаме момента, в който Тъмнината окончателно ще го победи.

Отпи глътка вино и добави с вдигнат показалец:

— Но трябва много да внимаваме да не го направим мъченик. Нека изчезне, както и неколцината, които още са привързани към него. Нека изпадне в забрава, преди смъртта да го отнесе.

При тези думи Естеверис се изправи, за да покаже, че срещата е завършила. Горланс го последва със съжаление и тъй като не изглеждаше напълно убеден, министърът добави, докато го изпращаше към вратата:

— Не издигайте Лорн до вашето равнище, като го преследвате с отмъщението си. Какво ще спечелите, ако му отмъстите? Оставете го там, където е. Съберете хората си.

Говореше с тона на човек, който иска услуга, но Горланс знаеше какво означава това.

— Разбрахме ли се, виконте?

Горланс се погнуси при допира на ръката на министъра върху рамото му. Мразеше усмивката му и неискрения му поглед, но отговори:

— Да. Разбрахме се.

Есента на 1548 година Ориал

Тази вечер, както му беше станало навик, отец Домнис почука на вратата на скромната къща, която Вард беше купил в Ориал за дъщеря си, в квартал „Кехлибарената ябълка“.

Нае му отвори, лицето ѝ беше загрижено.

— Добър вечер, отче.

— Добър вечер, дъще. Как е той? — попита белият свещеник, докато влизаше.

— Малко по-добре, струва ми се — отвърна Нае.

Бързо огледа улицата, преди да затвори.

Ройс дежуреше в антрето, а Логан — в дъното на коридора, двете му шпаги бяха опрени на стената, той пазеше вратата към двора. Отец Домнис ги поздрави с кимване на глава, преди да тръгне по стълбата нагоре като човек, който добре познава мястото. На етажа мина покрай Лиронд, после пред Емрин, който му отвори вратата на една голяма стая. Вътре Йерас наблюдаваше улицата през полуспуснатите щори. Той погледна бързо към отец Домнис и продължи да наблюдава, а през това време свещеникът се приближи и седна до леглото на Лорн. Нае, която го бе последвала, остана тревожна на вратата, със скръстени ръце. Стаята беше потънала в полумрак. Беше пропита от миризма на пот, кръв и мехлем с кеш. Лорн спеше.

— Баща ви не е ли тук? — попита отец Домнис тихо.

— Не — отговори разсеяно Нае. — Отиде на пазар с Кай. Скоро ще се върне.

— Отиде да заложи ризниците ни — обясни Йерас, без да изпуска улицата от очи.

Белият свещеник се извърна на столчето си и погледна Нае въпросително. Тя тъжно кимна в знак на потвърждение, че това, което Йерас бе казал, е вярно. Парите започваха да не им достигат. Черните гвардейци, последвали Вард, живееха само от заплатите си. Повечето от тях бяха бедни, преди да постъпят в гвардията, а Кай беше обеднял, след като баща му го бе лишил от наследство. А ставаха вече петнайсет дни, откак бяха напуснали Ониксовата гвардия и живееха от оскъдните си спестявания. Вард приютяваше всички безплатно, но трябваше да се хранят. Скоро щяха да им потрябват и дърва за огрев, защото първият студ никога не закъсняваше да се спусне от планините на Лангър, които се извисяваха около Ориал. А кварталният аптекар продаваше скъпо отварите и мехлемите, от които се нуждаеше Лорн.

— Ще видя какво мога да направя — каза отец Домнис. — Може би принц Алдеран би могъл…

— Ако искаше да ни помогне, вече щеше да го е направил, нали така? — прекъсна го Нае раздразнено. — Като се започне с това да спести на Лорн червения камшик!

— Не зная дали това е било в негова власт. Но ще говоря с него. Сигурен съм, че ще ви помогне на драго сърце.

Нае вдигна презрително рамене.

— Крайно време е…

Не искаше да слуша да ѝ говорят за Алан. В нейните очи той беше изоставил Лорн, както Върховният крал го бе изоставил преди четири години. Единият го беше изпратил в Далрот. Другият беше позволил да го измъчват. И всеки път Лорн за малко не беше заплащал с живота си. Какъвто бащата, такъв и синът.

Отец Домнис разбра и не настоя повече. Впрочем Лорн се събуждаше.

— Добър вечер, отче — каза Лорн дрезгаво.

И като присви очи в полумрака, добави:

— Защото вече е вечер, нали? Понеже сте тук.

Белият свещеник се усмихна.

— Да, синко. Вечер е… Как се чувствате?

— Още съм слаб. И съм малко гладен.

— Това е добър знак.

— Ще ида да ти донеса нещо за ядене — каза Нае и бързо излезе.

Лорн искаше да ѝ благодари, но тя вече беше на стълбището.

— Тук сте в добри ръце — рече отец Домнис.

— Да, много добри ръце — отвърна Лорн тъжно.

И като се обърна към Йерас:

— Не си мръднал от този прозорец цял ден. Защо не идеш малко да седнеш и да ти отпочинат краката?

— Ама старият…

— Зная какво тревожи Вард. Но ако искаш, можем да се обзаложим, че никой няма да нападне къщата през следващия четвърт час. Слез долу да хапнеш нещо.

— Не съм гладен. Не съм и жаден.

Несменяемият Йерас почеса стария белег на гърлото си и продължи наблюдението на улицата, чиито обитатели и обичаен живот познаваше вече толкова добре, че веднага забелязваше и най-малката аномалия.

Когато пристигнаха в квартала, веднага след като бяха напуснали затвора, отнасяйки Лорн, който изглеждаше повече мъртъв, отколкото жив, бяха взели само най-неотложните мерки. Нищо не беше нито подготвено, нито организирано и никой не знаеше дали ще останат тук и за колко време. Мислеха само как да спасят Лорн, да му намерят убежище, където той можеше да получи грижите, от които толкова много се нуждаеше. Идеята да се обърнат към отец Домнис беше хрумнала на Нае. Тогава Логан и Йерас бяха прекосили Ориал тичешком под плющящия дъжд, за да доведат спешно свещеника, а през това време останалите правеха всичко по силите си, за да подредят къщата и да поддържат Лорн жив. С помощта на Нае свещеникът цяла нощ бе шил и превързвал раните на изтезавания, беше облекчавал болките и треската му. После, на сутринта, беше потвърдил това, които всички си мислеха — Лорн беше твърде слаб, за да бъде преместен. Следователно трябваше да останат тук и да се осланят на милостта на кралицата, на Естеверис и на Пурпурната гвардия. Всички бяха приели риска да бъдат арестувани, изправени на съд и осъдени. Но и въпрос не можеше да става да предадат Лорн без бой. Така че бяха барикадирали къщичката и вече две седмици денем и нощем стояха на пост.

Напразно.

Когато Нае се върна с подноса, който беше приготвила, Лорн беше легнал по корем и отец Домнис привършваше — изключително внимателно — свалянето на дебелата превръзка, покриваща гърба му. Нае сложи подноса с храна на една малка масичка и леко се приближи, после протегна шия, за да погледне иззад рамото на свещеника. Всички рани вече бяха зараснали, от тях бе останала само плетеница от черни, неравномерни линии, прилични на следи от стари изгаряния. Бяха здрави, доколкото рани, оздравени от Тъмнината, можеха да бъдат.

— Това е… чудо някакво — рече отец Домнис.

През всичките тези дни той бе могъл да повярва с каква бързина Лорн се възстановяваше. Не успяваше да свикне с това, разкъсван между изумлението и страха. Защото именно Тъмнината вършеше своето в тялото на Лорн. Тя го правеше по-силен, по-устойчив. Тя го спасяваше.

Но на каква цена?

— Не съжалявам, че извадих конците вчера — каза свещеникът. — Ако бях изчакал още, щеше да е грешка. Боли ли ви?

— Никак.

— Кешът би трябвало да помага.

— Той престана да го пие — каза Нае.

— Толкова рано?

Младата жена въздъхна.

— Той е мъж — обясни тя. — И смята, че няма заслуга за оздравяването, ако не страда…

Отец Домнис се усмихна.

— Така или иначе — каза той, като продължаваше да преглежда белезите, — човек никога не се отказва от кеша достатъчно рано. Но не се лишавайте от него заради принципа, рицарю.

— Зная какво е болка, отче.

Свещеникът смъкна ризата на Лорн на гърба му.

— Вече не е необходима превръзка. Но все пак внимавайте.

Помогна на Лорн да се обърне и да седне, облегнат на възглавници, които Нае сложи зад него.

— Добре ли си? — попита тя.

Лорн кимна усмихнат.

— Препоръчвам ви да станете веднага щом почувствате, че имате достатъчно сили — каза свещеникът.

— От три дни вече ходя.

— Какво? — възкликна Нае.

— Започнах с по няколко крачки в тази стая. С помощта на Йерас. А вчера излязох сам на двора.

— Кога беше това? — попита Нае ядосано.

— Ти беше излязла.

— Като по случайност…

— Може би е било малко рано — укроти положението отец Домнис. — Но вие не сте обикновен болен, рицарю. В това отношение мисля, че вие най-добре можете да прецените. И все пак не надценявайте силите си.

Нае сложи подноса върху колената на Лорн и напусна стаята с едно „Добър апетит“, в което нямаше нищо любезно. Лорн и отец Домнис се спогледаха, после свещеникът каза:

— Оставям ви да вечеряте на спокойствие.

И излезе, като затвори вратата.

Лорн остана за миг с поглед, вперен неясно къде, после въздъхна и погледна надолу към подноса, който Нае беше приготвила. Хляб, вино, шунка, сирене и чепка грозде. Достатъчно за един човек и предостатъчно за него, който не беше гладен, но знаеше, че трябва да възстанови силите си.

— Йерас?

— Да?

— Махни се от този прозорец и ела да похапнеш с мен, искаш ли?

Йерас се усмихна.

— На вашите заповеди.

В голямата стая на долния етаж отец Домнис намери Нае, която разговаряше с баща си в присъствието на Беор и Кай, които внимаваха да не се намесват. Вард и Кай току-що се бяха прибрали. На видно място на масата беше сложена кесията с това, което бяха получили за трите заложени ризници — всъщност достатъчно, за да издържат две седмици.

— Ти знаеш, че той вече става — каза Нае, застанала решително срещу баща си.

— Да.

— И че е излизал?

— И това също.

— Прекалено скоро е!

— Лорн знае по-добре от нас кое е добре за него, Нае.

— А, това не се знае.

— Не мислиш ли, че по-скоро трябва да се радваш, че се възстановява толкова бързо? — каза Вард меко.

— Да — рече Нае неохотно. — Но ако продължава толкова да прибързва, рискува да…

Развълнувана, тя не довърши думите си.

— Но какво те притеснява толкова? — разтревожи се Вард.

— Нищо — излъга дъщеря му. — Съвсем нищо…

Смутен, отец Домнис реши, че сега е моментът да извести за присъствието си, като леко се прокашля.

— Моля да ме извините — каза той, застанал на прага.

Вард се обърна и му се усмихна.

— Влезте, отче. Влезте, моля ви.

Свещеникът се приближи и забеляза, че Нае се възползва от това, за да избърше тайно една сълза, потекла по белега на бузата ѝ. Двамата с Вард седнаха край масата, към тях се присъединиха Кай и Беор, който донесе чаши и бутилка и наля вино. Нае предпочете да ги остави. Да, тя добре знаеше, че Лорн щеше да замине веднага щом се почувства годен.

— Как е той? — попита Кай.

— Толкова добре, колкото изглежда — отвърна свещеникът. — Раните вече зараснаха. Още е уморен и изтощен. Но вече няма опасност за живота му.

— Тогава нищо повече не ни принуждава да останем тук — заключи Вард.

— Не. Дайте му още няколко дни, за да възстанови силите си, и Лорн ще може да язди нормално.

— Още по-добре.

— Още ли мислите, че сте застрашени тук? Дори и след като минаха две седмици?

Вард направи гримаса.

— В интерес на истината не знам какво да кажа. Наистина си представям, че ако нещо трябваше да се случи… Но това, в което съм сигурен, е, че повече няма какво да правим в Ориал.

— Освен това — намеси се Беор — Лорн бе прогонен от Лангър. Всеки ден, в който продължава да е тук, го поставя все повече извън закона.

— А вие? — попита свещеникът другите трима мъже. — Вие какво смятате да правите?

Вард се облегна на стола си и въздъхна.

— Без съмнение всеки от нас ще се върне към съдбата си…

И като стана, вдигна чашата си и добави:

— Но беше едно хубаво приключение, а?

Другите се съгласиха и всички вдигнаха наздравица.

През нощта Вард, който не можеше да заспи, стоеше сам и бавно отпиваше от чаша вино в голямата стая, когато Лорн дойде при него. Първата му реакция беше да стане и да иде да му помогне, но Лорн го спря с ръка.

— Добре съм — каза той.

Движенията му бяха сковани и леко куцаше. Но се държеше на краката си въпреки болките. Придърпа един стол към себе си и седна без помощ, а Вард му наля чаша вино.

— Благодаря.

Ръцете на Вард бяха голи и Лорн се загледа в племенните татуировки, които единствени издаваха произхода на стария ковач. Тогава си помисли, че почти нищо не знаеше за миналото на Вард. Той беше сканд като майката на Лорн, а после? Как беше дошъл във Върховното кралство? Как беше заслужил уважението и доверието на Върховния крал? Как беше станал кралски ковач? Тъй като Лорн го познаваше от детството си, струваше му се, че той е бил там цяла вечност. Че винаги е служил на Върховния крал, че винаги е живял в Цитаделата. И все пак…

— Нае се тревожи — каза Вард.

Лорн гледаше разсеяно и не отговори веднага.

— Не… не бива. Добре съм.

— Тя го знае. И дори много добре го знае. И вече не се тревожи за здравето ти.

Лорн смръщи вежди.

— Тогава защо?

— Защото знае, че скоро ще заминеш.

Лорн замълча.

— Права е, нали? — настоя Вард.

— Да.

— Къде смяташ да отидеш?

— Не знам. Извън Лангър. Далеч.

— И сам.

Лорн кимна.

Със заминаването си той се подчиняваше на присъдата за заточение, която тегнеше над него. Но най-вече отдалечаваше хората, които обичаше, от човека, в който се бе превърнал, и от опасността, която представляваше за тях заради Тъмнината. Може би искаше да избяга от погледите им преди очаквания упадък, тъй като властта на Тъмнината над него щеше само да нараства и така до края. Лорн се беше отказал да се бори и да се надява, единственият въпрос беше да разбере дали Тъмнината щеше да погуби първо тялото или ума му. Страх, омраза, презрение, жалост. Ето какво щеше да започне да вдъхва у хората рано или късно. Лорн искаше да си спести всичко това. Все още му оставаше достатъчно гордост и се надяваше само на едно: да намери смелост да сложи край на живота си, преди да е станало прекалено късно, за разлика от Върховния крал…

— Навън все още има хора, които желаят смъртта ти — каза Вард.

Лорн вдигна рамене.

— Ще ме забравят.

— Значи се отказваш.

— Всичко изгубих, Вард. От какво си мислиш, че се отказвам? От съдбата си?

— От задълженията си.

— Към кого? — подигравателно попита Лорн.

— Към твоя син. Алисия очаква син, нали така? Нали това ми каза?

Наранен, Лорн извърна поглед.

— Да.

— Като бягаш, като се отказваш, ти го изоставяш.

— Ама от какво се отказвам в края на краищата? — ядоса се Лорн. — Каква битка искаш да водя? И за кого? За какво?

— Още не се е родил, а ти вече го обричаш! Правиш сина си копеле.

Чуха леки шумове от стъпки по тавана в смълчаната къща. Сигурно бяха събудили Нае, чиято стаичка се намираше отгоре.

— Лоранс ще го възпитат, като скрият от него истината за рождението му — каза Лорн. — Повярвай ми, той ще е по-добре с тях, отколкото с прогонен баща, лишен от чест и увреден от Тъмнината. А и колко ли време ми остава, преди да…? — не довърши изречението си. — Алисия ще го обича — продължи след малко. — Ще го отгледат като благородник или почти. Сигурно ще стане приятел и другар на първия син на Енцио, както аз бях за Алан. Пожелавам му само да не прави грешката, която аз направих…

— Коя?

Горестна, дълбока болка помрачи погледа на Лорн. Не беше изпълненият с бунт и горчивина поглед на разгневен човек, а почти засраменият поглед на мъж, който се е отказал.

Гласът му стана напрегнат.

— Надявам се — отвърна Лорн, — че няма да си въобрази, че има собствена съдба и ще се старае да остане в сянката на своя покровител. Че никога няма да помисли, че е равен с него. Че ще остане на отреденото му място като добър, малък, признателен копелдак…

Натъжен, разтревожен, Вард сложи ръка върху китката на Лорн.

— Ама защо говориш така?

Лорн се усмихна отчаяно.

— Зная кой е баща ми — каза той. — Кралят ми призна.

В погледа на Вард се появи нерешителност.

— Ти си знаел — разбра Лорн. — Винаги си знаел…

— Не можех да ти кажа — обясни Вард с искрено съжаление. — Заклех се да пазя тайна. А и… а и какъв смисъл имаше?

— Да, какъв смисъл има? — повтори Лорн огорчено. — А баща ми? Той знаеше ли, че обожаваната от него съпруга е била любовница на краля? И кой друг, освен теб? — стана, докато Вард се колебаеше. — Не. Не ми отговаряй… За какъв дявол, нали?

Лорн се протегна, лицето му се сгърчи от болка, после уморено тръгна към вратата с тежки стъпки.

— Лека нощ, Вард.

— Кога мислиш да тръгнеш?

— Утре. Или вдругиден. След като говоря с хората.

— Говори първо с Нае.

Лорн спря за миг на прага.

— Добре — каза той.

Но не му се наложи да го прави.

Намери Нае горе на стълбите, седнала на последното стъпало, наметната с одеяло. Баща ѝ и Лорн я бяха събудили, когато повишиха глас. Тя беше станала и дискретно, надавайки ухо, не беше пропуснала почти нищо от останалата част на разговора.

Лорн не знаеше какво да ѝ каже.

Остана стъписан пред нея, а тя го гледаше ледено. Тъй като тя продължаваше да седи невъзмутима и мълчалива, той трудно проумя смесените чувства, които единствено погледът на Нае изразяваше. В очите ѝ видя тъга, гняв, тревога, упрек и гордост.

— Съжалявам, Нае. Аз…

— Тръгни си утре, ако обичаш.

Тя стана, обърна се и без да каже и дума повече, се прибра в стаята си.

Тази нощ Лорн не спа.

Полежа малко на леглото си с втренчен в тавана поглед, после стана, облече се, като от време на време лицето му се изкривяваше от болка, опаса меча си и излезе. Ройс, който пазеше задната врата, се изненада, като го видя.

— Всичко е наред — каза Лорн, но далеч не го успокои. — Имам нужда да взема малко въздух и да си раздвижа краката.

— Искате ли да ви придружа?

— Не. Имам нужда и да остана сам, за да помисля.

Лорн излезе от двора, чувствайки неспокойния поглед на бившия наемник в тила си. Остави краката си сами да го водят из смълчания град. Под Голямата мъглявина, в тази вече прохладна есенна нощ, пълният покой на Ориал контрастираше със собствените му мъки. Околната тишина не успя да ги успокои и докато Лорн вървеше на посоки из улиците, едни и същи съмнения, едни и същи въпроси не преставаха да го терзаят.

Думите и упреците на Вард бяха попаднали точно в целта. Лорн продължаваше да е все така уморен и отчаян. Отвратен. Но не можеше да престане да мисли за Алисия и за своя син, до степен, че започна да се сърди на Вард. Защото всичко беше много по-просто, когато Лорн се беше отказал, когато всякакъв бунт, всякаква амбиция го бяха напуснали. В отказа има известно успокоение. Всичко е свършило и вече можеш да се оставиш да паднеш. Вече не се бориш. Повече не страдаш. И като престанеш да се надяваш, потъваш в един спокоен полумрак.

Но Вард му беше отнел всичко това.

Сега ново съмнение измъчваше Лорн и засилваше отчаянието му. Една част от него искаше да замине, да избяга и да изчезне. Друга му припомняше задълженията му към Алисия и детето. Имаше ли правото да изостави Лис на съдбата ѝ, макар да беше убеден, че завинаги я е изгубил, като уби Форланд? Не я ли обичаше достатъчно, за да ѝ се притече на помощ, без да чака нищо от нея в замяна? И можеше ли да понесе да обрече сина си през целия му живот да е роден без баща или — по-лошо — да е копеле на осъден и опозорен рицар, на лишен от чест предател? Защото нямаше никакво съмнение, че щеше да дойде денят, когато синът му щеше да научи тайната за своя произход и щеше да се срамува от това.

Да се срамува от баща си.

Да се срамува от кръвта и наследството си. Да се срамува от самия себе си.

Краката на Лорн сами го отведоха в квартала на червените павета. Изведнъж на един завой забеляза, че улицата му е позната и се приближи до затворената порта на Черната кула.

Някогашният генерален щаб на Ониксовата гвардия в Ориал беше пуст. Лорн се изненада, но тогава си спомни какво беше чул Вард да споделя с Нае: сега казармата на черните гвардейци беше в Кралския дворец, което никак не се нравеше на Лазурната гвардия. Но за Горланс беше важно да се доближи до кралицата и до властта — начин да задоволи амбициите си, като при това публично заяви безупречната си лоялност. Така Ониксовата гвардия се бе отказала от всякаква независимост. Сега тя представляваше рицарски орден, изцяло предан на Короната. Както винаги Естеверис беше изработил нещата много добре. Вместо да смаже или да разпусне Ониксовата гвардия той я бе подчинил.

Лорн си спомни онзи летен ден, когато — сам — с пръстена си на Пръв рицар на пръста, беше влязъл във владение на кулата. Беше едва миналата година, а като че ли цяла вечност беше изминала оттогава. Както всичко около нея, и главната кула беше просто една развалина. Сега, престроявана два пъти, тя все още се издигаше под елегантните спирали на Голямата мъглявина. Отначало времето, а после и огънят не бяха успели да я разрушат. Но там, където те се бяха провалили, може би забравата щеше да успее.

Тогава, в онзи ден, един ритник с ботуша се бе оказал достатъчен, за да влезе. Сега сигурно трябваше повече сила, за да разбие пешеходната врата до портала и…

Тя не беше заключена.

Невярващ, Лорн я бутна и влезе, като установи, че не е била разбита. Просто бяха забравили — или недогледали — да я заключат. Ето това вече означаваше много. Когато Ониксовата гвардия е била в своя апогей, множество Черни кули са се издигали по хълмовете на Ориал и дори в други градове. Тази беше последната — едновременно останка и символ. Това, че беше оцеляла през вековете, беше цяло чудо, но това, което Черните кули представляваха, никак не се харесваше на сегашната власт, която не можеше да търпи една от тях да остане. „На Върховното кралство служим. Върховното кралство защитаваме.“ Също както първоначалната Ониксова гвардия, Черните кули не бяха само защитнички. Те бяха и пазителки. Те бдяха и се грижеха.

Лорн прекоси двора, като се питаше колко ли време Естеверис щеше да изчака, преди да разруши последната Черна кула, колко ли време щеше да мине, преди тя да бъде изравнена със земята, а камъните ѝ продадени и теренът разчистен. Тази мисъл му се стори нетърпима и това го учуди. Не трябваше ли сега да не му пука за всичко това? След всичко, което бе изтърпял, каква цена можеше да придава на тази постройка? Нека Върховното кралство и Ониксовата гвардия да си се оправят помежду си. Той самият беше дал достатъчно много, достатъчно бе пожертвал…

Но не, той не го вярваше.

Лорн вдигна очи към главната кула и нейните кулички на ъглите, високи колкото нея. На бледата светлина на огромните съзвездия можеше да различи новите камъни и другите, по-тъмни, които бяха преживели пожара, в който той за малко не бе загинал парализиран и обезкървен. Споменът за силната болка се пробуди в хълбока му, там, където убиецът беше забил отровния си меч. Вкус на черна жлъч изпълни устата му и го накара да се изхрачи.

Ами ако предположеше, че няма да се откаже?

Ако предположеше, че от чувство за дълг или от гордост откаже да се признае за победен и реши още веднъж да се изправи срещу съдбата, какво можеше да направи, той, който бе изгубил всичко?

Вече беше никой…

Обезсърчен, Лорн реши да прогони тези мрачни мисли и почувства нечие присъствие. Някой го наблюдаваше отзад, като се мъчеше да не вдига шум. С ръце на кръста, той остана с лице към кулата и каза силно и спокойно:

— Който и да сте, съветвам ви да се покажете. Не ме карайте да дойда и да ви намеря.

Лорн знаеше, че дава на другия възможност да се измъкне или да го нападне, но нищо подобно не се случи.

— Рицарю? Рицарю Лорн? Вие ли сте?

Лорн позна гласа, който го викаше, и се обърна.

— Кадфелд?

Беше той.

Кадфелд беше един от обитателите на Червените павета. Побелял старец с големи сиви мустаци, който живееше от просия и от малкото, което му носеха старите книги, които събираше и продаваше евтино. Миналата година Лорн го беше спасил. После се бе привързал към този образован, приятен мъж, страстно независим, който искаше единствено да бъде оставен на мира и не пречеше на никого.

— Но какво правите тук, Кадфелд?

Старият човек пристъпи напред, облечен в чисти, закърпени дрипи, с разрошена коса и увиснали мустаци.

Усмихваше се.

— Принц Алдеран ми позволяваше да ползвам тук едно долапче за храна. Това се промени с другия, Горланс. Но сега, когато всички заминаха, си казах, че сигурно на никой няма да му се стори неуместно, ако се върна в моите скромни покои. Сгрешил ли съм?

— Не.

Лорн отново насочи вниманието си към главната кула, която се извисяваше над тях с цялата си маса и тъмнота.

— А вие, рицарю? Мога ли да ви попитам какво ви води тук в тоя час?

— И аз не мога да ви кажа какво точно. Сигурно носталгията… От колко време е изоставена кулата?

— Два дни. Дали ще разрушат всичко?

— Не зная. Но ми се струва повече от вероятно.

— И нищо ли не може да се направи?

— Боя се, че не.

— Колко тъжно…

Замълчаха, и на двамата им беше трудно да повярват, че Черната кула, старата ѝ главна кула, мястото, на което се намираха, скоро — след като бяха съществували петстотин години — нямаше да ги има.

— Дори вие? — внезапно попита Кадфелд.

— Моля?

— Дори вие ли не можете да попречите на това?

Лорн въздъхна.

— Не.

— Тогава никой не може — заключи Кадфелд.

Лорн присви очи и почувства необходимост да се оправдае.

— Всичко изгубих, Кадфелд. С изключение на меча си и на няколко човека.

— Научих за изпитанията, през които сте минали, рицарю. Повярвайте ми, че наистина ви съчувствам.

— Благодаря.

— Впрочем, ако мога с нещо да ви помогна, доколкото ми позволяват силите… Неблагодарността на силните на деня е пословична, но аз не забравям, че всички ние сме длъжници.

Лорн не отговори, очите му бяха втренчени във вратата на главната кула. Старецът проследи погледа му и каза:

— Можете да влезете, ако желаете. Отворено е.

Без да каже и дума, Лорн изкачи стъпалата, водещи до вратата, бутна я и влезе, но не можа да продължи по-нататък, тъй като тъмнината в кулата беше непроницаема.

— Чакайте — каза Кадфелд.

Докато в тъмнината Лорн попиваше духа на това познато място, Кадфелд побърза и се върна с парче свещ; запали я с кибрита си.

— Ето — каза той.

Затрептя пламъче — мъничко насред голямата зала и сякаш изгубено след тихия мрак.

В едната от ъгловите кулички на главната кула беше витата стълба, водеща към горните етажи, а в другите две имаше кръгли зали. На приземния етаж едната от тези зали представляваше параклис, чийто вход, дълго време зазидан, миналата година беше открит по време на първите възстановителни работи. Този параклис беше много стар и беше претърпял много вандализъм, барелефите и стенописите му бяха изчоплени с длето. Очевидно беше посветен на някой от Божествените дракони, но статуята над олтара беше повредена до такава степен, че беше неузнаваема. За кой от Божествените ставаше дума? Нищо в историята, нито в традициите на Ониксовата гвардия не позволяваше да се изрази и най-малката хипотеза. Така че параклисът беше запазил цялата си загадъчност, както и криптата си, в която Лорн беше отгатнал присъствието на Тъмнината, без да може да го обясни.

Кадфелд гледаше как Лорн изкъртва дъските, препречващи входа на параклиса. Не зададе никакъв въпрос, нищо не каза, задоволи се да държи високо свещта, чийто восък се стичаше по пръстите му, но той не го забелязваше. Единствено Лорн го интересуваше и тревожеше.

Когато махна и последната дъска с голи ръце, Лорн — задъхан — остана като закован на прага, ням и неподвижен. Заинтригуван, Кадфелд пристъпи напред, за да погледне иззад рамото на рицаря. Параклисът не беше пощаден от пожара, разгорял се в кулата. Беше оставен както си е. Стените му бяха обгорели и дебел слой сажди покриваше всичко.

А върху олтара, разцепен от огъня, осветяван от светлината, влизаща през едно счупено стъкло, едно рижаво коте седеше и чакаше спокойно.

— Един меч и неколцина мъже — Ерклант I не е имал повече в най-мрачното време на последната Война на мрака — каза Кадфелд. — И въпреки това…

На сутринта Вард събра хората в голямата стая за изявлението, което Лорн беше обещал да направи. Чакаха само него. Вард го беше чул да се прибира на зазоряване. Не знаеше къде беше прекарал една част от нощта, а и Ройс не можа да каже нищо по този въпрос. Мъжете, които се съмняваха какво щеше да се случи, бяха мрачни и мълчаливи. Нае също присъстваше и мълчеше с безизразно лице.

Всички чуха стъпките на тавана, когато Лорн излезе от стаята си. Проследиха ги по стълбата и по коридора, после го видяха да се появява на вратата.

Беше облечен в ризницата си и носеше меча си.

Беше с ръкавици и ботуши.

А на рамото му имаше рижаво коте.

— Господа — рече той, — какво ще кажете да прибавим още една глава към легендата за Върховното кралство?

Краят на есента на 1548 година Скерен

— Ние от Сивия съвет искаме вашата помощ.

— Имате я.

— Познат ли ви е Древният език?

— Говоря го и го чувам.

След като минаха ритуалните формули. Пазителят и Пратеникът продължиха разговора си на забравения език. Скерен спеше, но сякаш стоеше прав пред Седмия пазител, който беше седнал в каменно кресло.

— Те още нищо не са забелязали, но звездата на Мага се издигна — извести Седмият пазител.

— Как е възможно?

— Да не са забелязали нищо? То е, защото виждат единствено това, което блести. Или това, което им посоча с пръст. А звездата на Мага остава скрита зад звездата на Рицаря с меча и моментът да я разкрия на Събранието още не е настъпил.

— Учудвам се, че звездата на Мага вече се е издигнала — уточни смирено дракът.

За пореден път гордостта на Седмия пазител надделя.

— Ах. Това… Да, по-рано е от това, което си мислехме. Извинение, което моите братя няма да пропуснат да изтъкнат, когато разберат, че не са видели звездата на Мага още с появата ѝ…

— Не разбирам. Защо толкова рано? И как?

— Признавам, че не зная… Мисля, че тъй като играе две различни партии едновременно, съдбата е разбъркала картите си. Двама Черни принцове — това значи, че единият е в повече. Сивият дракон не е съумял да избере единия от тях и още се колебае. И поради това всичките му планове се оказват объркани. Съзвездието на Гадателите никога не е било толкова неясно.

— И това единствено по вина на Върховния крал — каза Скерен.

— Да. И той си плаща цената за това. Но понякога ми се случва да изпитвам жал към него. Как би могъл да знае в онази нощ какво прави?

— Но нали не става дума само за онази нощ?

— Да, така е.

— Върховният крал си мислеше, че има само права и никакъв дълг. Егоизмът и горделивостта му са причина за гибелта му — подчерта дракът с тюркоазените очи.

— Нямаме правото да съдим — каза Седмият пазител.

Пратеникът се поправи.

— Вярно е. Моля да ми простите.

— Да не говорим повече за това.

Скерен признателно се поклони.

— Какво очаквате от мен?

— Искам ти да бъдеш Пазач на тази линия на съдбата.

— Пазач? Това е чест. Но не трябва ли съгласието на Събранието и на Първия пазител, за да бъде определен Пазач?

— Отлично знаеш, че е така.

Дракът помисли малко.

— Е? Приемаш ли? — настойчиво попита Седмият пазител.

— Приемам.

— Отлично. Оттук насетне ще докладваш само на мен.

Началото на зимата на 1548 година Долхам

Нощта се бе спуснала.

Издълбана в дървото, табелката на „Трите кресли“ изобразяваше три бомбарди, бълващи огън. Почерняла и нащърбена, тя се държеше само на едната от двете си вериги. Трудно се забелязваше на жълтеникавата светлина, проникваща през намаслената хартия на прозорците.

Никой не им обърна особено внимание, когато влязоха. Клиентите, седнали на най-близките маси, едва повдигнаха глава. А ония, които се блъскаха около голямата кръгла клетка, виждаха единствено двата гигантски саламандъра, които се биеха в малко вода. Силно възбудени, зрителите и залагащите се ръгаха с лакти и крещяха всеки път, когато влечугите се хвърляха едно върху друго след вихрушка от конвулсии и пръскаха навсякъде кал. Нападенията бяха кратки и смътни. Саламандрите се разделяха много бързо и докато по гърбовете им бързо потръпваха просветващи шарки, те се наблюдаваха до мига, в който изведнъж нападаха.

— Там — посочи Логан.

Лорн проследи погледа му до една маса в един от ъглите. До нея седеше брат Ярл, сам, пред една халба, безразличен към това, което ставаше около него. Нищо във вида му не позволяваше да се види монах от Светите покровители. С ризница на халки и с кожена качулка, меч на кръста и кама в ботуша, той съвършено се сливаше с наемниците и сутеньорите, които посещаваха „Трите кресли“.

Лорн и Логан минаха през салона, за да идат при монаха рицар. Претъпканата кръчма се осветяваше единствено от факлите при клетката и от малки газени лампи, сложени на масите. Навсякъде се носеше миризма на мръсотия, пот и урина, а димът от лулите и пурите завършваше отблъскващата обстановка. Лорн седна, а Логан остана прав с опрян на стената гръб и очи, виждащи всичко.

— Е? — попита Лорн.

— Нищо — отвърна брат Ярл.

— И вие чакате напразно от…?

— Три часа.

Бяха пристигнали заедно предишния ден след дълго пътуване от Ориал, което Лорн и неговите хора бяха предприели тайно. И бяха пристигнали в провинция Мрачните езера на границата между Върховното кралство, Вестфалд и Вейлд, чиито заснежени планини се извисяваха на север. Именно в тези планини — планините Галаар — Лорн възнамеряваше да се срещне с бунтовниците, които се бореха срещу иргаардците. В Долхам брат Ярл беше оставил Лорн и другите, за да се опита, доверявайки се на указанията, които му беше дала, да намери Леня или някой друг, който да е в състояние да го отведе при нея. Но времето бе минало. Повече от два месеца бяха минали, откакто Леня се беше върнала във Вейлд, а той бе останал в Ориал и се мъчеше да накара Върховното кралство да даде подкрепата си на галаарските бунтовници. Брат Ярл не знаеше дали връзките на младата жена в Долхам бяха все така валидни и сигурни. Но беше убеден, че трябва да отиде сам на срещата им — и беше тръгнал, като определи среща на Лорн на следващия ден в „Трите кресли“.

— Три часа — повтори Лорн. — Това започва да става опасно.

— Зная. Но можем единствено да чакаме и да се надяваме. Следвах указанията на Леня буквално. По принцип тя би трябвало вече да знае, че съм в Долхам и я търся.

— Ако изобщо се намира в Долхам и ако с нея не се е случило нещо. Градът сигурно гъмжи от предатели и иргаардски шпиони.

Брат Ярл се сдържа да не се прекръсти, докато си мислеше за Леня.

— Човекът, на когото предадох съобщението си, беше там, където Леня ми каза, че ще го намеря — каза той. — И беше свободен.

— Но може би иргаардците го наблюдават — възрази Лорн, който не се чувстваше спокойно.

— В такъв случай досега сигурно щях да съм заловен или убит. Това е една от причините, поради които настоявах да отида сам.

— Не е сигурно.

Лорн категорично предчувстваше някаква опасност. Не знаеше как и нямаше представа защо, но инстинктът му крещеше, че са застрашени.

— Да тръгваме — реши той.

— Сега? А Леня?

— Все ще намерим начин да стигнем до бунтовниците. Или да ги накараме да се свържат с нас. Сега обаче трябва да се омитаме. Това място никак не ми харесва.

— Да почакаме поне още един час!

— Не! Сега! — заповяда Лорн, който вече ставаше.

Изведнъж в кръчмата избухнаха викове от радост и гняв. Единият гигантски саламандър току-що беше убил другия за щастие на едните залагащи и за нещастие на другите. По инстинкт Лорн се обърна към клетката за битки, в която собственикът на победилия саламандър скочи, за да вдигне на ръце своето животно под възторжените възгласи и виковете. Тогава срещна суровия поглед на убиеца, който вървеше към тях, като държеше оръжието си прилепнало към бедрото. Логан също беше забелязал един убиец. Наблюдаваше го от известно време с крайчеца на окото си и беше готов да го посрещне, когато мъжът се приближи едновременно със съучастника си. Логан бързо го сграбчи, като извади кама от ръкава си вместо единия от мечовете си. Прониза го в сърцето и като завъртя няколко пъти забитото до дръжката оръжие, задържа убиеца да не падне. Той умря с хълцане, но без да извика. Лорн също парира противника си, като изви ръката му зад гърба му и го залепи за стената. После го хвана за косата със свободната си ръка и разби главата му в стената с три удара. Всичко стана много бързо и по възможно най-дискретния начин за претъпкана кръчма. За щастие, саламандърът беше ударил собственика си с опашка през лицето и се беше изплъзнал от ръцете му. Беше изскочил от клетката и се промушваше под масите и между краката на клиентите, които се отдръпваха от него, като избухваха в смях или се опитваха да го хванат. Разтревожен при мисълта, че саламандърът му може да бъде наранен, собственикът го гонеше, като викаше да не го закачат.

Възползваха се от бъркотията.

— Изчезваме — нареди Лорн.

— През задната врата — каза монахът рицар, показвайки пътя.

Логан вървеше зад Лорн, за да наблюдава зад тях.

— Само двама? — каза той.

Някогашният наемник беше прав и Лорн получи потвърждение за това в задния двор. Десетина мъже с ризници и ботуши от мека кожа ги чакаха там. Бяха въоръжени с къси мечове и ками. Качулки скриваха лицата им.

Убийци.

Излизайки от кръчмата през задната врата, Лорн беше направил точно това, на което се надяваха.

— Има ли смисъл да ви предлагам да се предадете? — попита шефът на убийците.

Обградени, Лорн, Логан и монахът рицар се обърнаха с гръб един към друг и направиха триъгълник. Извадиха оръжията си — Лорн своята скандка, Логан своите остриета близначки, брат Ярл дългия си рицарски меч.

— Всъщност не — отвърна Лорн. — Но ние сме готови да ви дадем последна възможност.

Чисто самохвалство.

При четирима срещу един шансовете им да излязат победители от тази битка бяха слаби — особено ако убийците си знаеха работата.

А беше точно така.

Те нападнаха заедно, като внимаваха да не си пречат.

Лорн се нахвърли върху първите противници. Отсече една ръка от рамото, ловко избягна един удар и отблъсна друг. Едно острие мина на косъм от стомаха му, друго го докосна по бузата и го поряза. Той удряше надясно, наляво, преметна един от убийците през рамото си, заби скандката в нечий корем, но получи удар с кама по бедрото, който разкъса ризницата му и го рани. Успя да се задържи и зае отбранителна позиция.

Преките му нападатели направиха същото.

Беше отстранил двама от четиримата. Не беше нищо, но не се беше измъкнал и невредим. Усещаше как раната лепне на хълбока му и се страхуваше, че ще изгуби много кръв. А другите какво бяха направили? Логан ги беше поразил и сега имаше насреща си само един противник. Но и той беше ранен и сега се биеше само с един меч, докато лявата му ръка висеше покрай тялото. Брат Ярл беше ликвидирал двама убийци и изглеждаше незасегнат. Но беше в много лошо положение. Притиснат до една стена, той държеше меча си с две ръце и успяваше да държи противниците си на разстояние, но за колко ли време още?

— Предайте се — каза водачът на убийците. — Все още имате време.

— Сънуваш — възрази му Лорн.

— Както желаеш.

Тези думи бяха последните, които водачът на убийците изрече.

Стрела от арбалет прониза главата му и се заби в земята. Други засвистяха почти веднага след това. Трима от убийците се строполиха. Последните избягаха.

Лорн вдигна поглед към околните покриви и видя силуети, които се очертаваха на фона на нощното небе. Един от тях скочи в задния двор. Беше Леня, облечена като разбойник — високи ботуши, дълго палто от червеникава кожа, кафява кожена шапка и меч на хълбока.

— Съжалявам, че дойдох чак сега — каза тя.

— Според мен идвате по-скоро навреме — отвърна Лорн.

— Леня — каза брат Ярл, — радвам се да ви видя отново.

— Аз също.

Като се обърна към покривите, младата жена размаха ръка. Силуетите веднага изчезнаха.

— Не бива да се мотаем повече тук — каза тя. — Къде сте отседнали?

— В „Червената колиба“ — отговори Лорн.

— Както ми бяхте казали — добави монахът рицар.

— Отлично. Това място все още е сигурно, поне до утре. Но в момента имате нужда от първа помощ. Последвайте ме.

Без да чака, тя тръгна по една уличка. Лорн и монахът рицар тръгнаха заедно с нея, а Логан по навик завършваше колоната, като пътьом вдигна меча, който беше изпуснал по време на боя.

Леня ги отведе в един от кварталите, които бяха най-близо до езерото. Тук баржите, които бяха основи на къщите, и понтоните, които служеха за улици, свързани едни с други с конопени въжета, широки по една ръка, леко се поклащаха сред непрестанния шум от плискането на вълните. Тук от сутрин до вечер се носеше гъста мъгла. В далечината едно островче служеше за опора на постройка върху колове, извисяваща се над останалите. Но повечето сгради — всичките дървени и покрити със слама — бяха изгорели, потънали или бавно се отдалечаваха накъдето ги отнесеше водата. А нощем в нестабилния лабиринт, който образуваха, човек можеше да се придвижва, но като поема рисковете и опасностите. Лошото падане беше също толкова опасно, както и лошата среща — ледените води на Мрачните езера гъмжаха от особено кръвожадни гигантски саламандри.

В дъното на една уличка от раздалечени дъски Леня почука на една вратичка по уговорен начин. Мина известно време без нищо да се случи и младата жена тъкмо се канеше да почука отново, когато вратичката се открехна.

— Какво има? — попита един юноша.

— Аз съм — отвърна Леня. — Водя двама ранени.

Юношата остави вратата отворена и — без да го е грижа за нищо — изчезна зад една завеса. Леня познаваше мястото. Въведе Лорн и останалите в къщата, после минаха през една много ниска стая. Тя беше мебелирана с изцапана маса, две табуретки и голям шкаф с чекмеджета, чиито рафтове се огъваха под тежестта на шишета и чаши. Върху масата лежеше отворен хирургически набор, страховитите му инструменти лъщяха на светлината на големия фенер, окачен на тавана. Лорн забеляза, че на четирите краища на масата имаше ремъци, с които можеше да се привърже болен. Във въздуха се носеше мирис на кръв и на стара пот.

„Също като в залите за мъчения“ — помисли си Лорн.

Четвърт час по-късно един дребен мъж, който не беше попитал нищо, грижливо превързваше ръката на Логан. Притиснал кърпа към раната си, която вече не кървеше, Лорн чакаше своя ред и разговаряше тихо с Леня и брат Ярл.

— Шпионите на Черната хидра наблюдаваха мястото, където бяхте оставили съобщението за мен — обясняваше младата жена. — Не знаех, но се оказа, че е започнало още преди да замина за Ориал. Необходимо ни беше малко време, за да го разберем, и тогава решихме да не предприемаме нищо, а да си отваряме очите в случай че се появите. Което и стана, в крайна сметка. За жалост, късно реагирахме и вие знаете останалото.

— Не се справяте толкова зле — каза брат Ярл.

— Благодарение на Ейрал.

— Да, благодарение на Ейрал.

Монахът рицар и младата жена се прекръстиха заедно. Лорн се въздържа и каза:

— Трябва да се срещна с брат ви.

Очите на Леня заблестяха.

— Носите ли добра новина? Върховното кралство реши ли най-накрая да…

Брат Ярл сложи ръка върху нейната.

— Новината е добра — каза той меко. — Но не е тази, на която се надявате.

Леня помръкна.

— Не… не разбирам.

— Върховното кралство няма да направи нищо, за да ви помогне — заяви Лорн. — Не иска да поема риска за открита война с Иргаард, дори и за Меча на кралете. С мен има само шепа мъже и ви предлагам моята помощ единствено от мое име. Но имам план.

— Какъв?

— Заведете ме при брат ви и ще научите заедно с него.

Младата жена се обърна към брат Ярл и го погледна въпросително.

— Кълна ви се, че не зная нищо за този план — каза той. — Доколкото ми е известно, рицарят не е споделил с никого намеренията си по този въпрос. Но съм убеден, че трябва да му се доверите.

Леня помисли за миг, после каза:

— Брат ми е в планините. Бие се. Пътуването дотам е дълго и изпълнено с опасности, особено през зимата.

— Кога тръгваме? — попита Лорн.

— Утре. Ще бъдете ли готови?

— Ще бъдем.

Когато пристигнаха, Лорн и хората му бяха принудени да оставят конете си на твърда земя, в една от процъфтяващите конюшни на влизане в града. После бяха последвали брат Ярл до хана „Червената слама“ където Леня му бе казала да отседне, ако дойде в Долхам. Макар че от квартала имаше какво още да се желае, мястото беше дискретно и собственикът знаеше да си държи езика. Ханът имаше и предимството, че беше една от високите постройки, построени на твърда земя — доколкото изобщо можеше да се намери педя твърда и суха земя в този езерен град. До него се стигаше по външно стълбище, което се издигаше над мъглите и стигаше до първия етаж.

Бяха наели таванските помещения и бяха сами там. Да спят на прости сламеници не ги притесняваше. Когато Лорн се върна, всички чакаха, независимо от късния час, и убиваха скуката както можеха, защото беше по-добре да не се показват из града. Йерас точеше едно острие, което вече бръснеше. Кай четеше. Емрин, Енград, Лиронд и Ройс играеха карти. Вард си лъскаше ботушите. Беор машинално търкаляше зарчета. А Нае говореше тихо с един новодошъл в ъгъла, който беше направила за себе си зад едно одеяло, заковано за гредата. В Ориал Лорн още не беше съобщил, че възнамерява да тръгне да търси Меча на кралете, когато Нае заяви, че и тя ще е част от експедицията. Нито Лорн, нито Вард — които знаеха колко е способна и твърдоглава — не бяха намерили какво да възразят. Впрочем тя от никого не искаше позволение.

Всички си отдъхнаха, когато видяха Лорн и Логан да се връщат заедно с брат Ярл: бяха всички, при това живи и здрави.

Или почти.

— Ранени сте — каза Вард. — Какво се случи?

— Ранени, но за нас се погрижиха и сме превързани — поправи го Лорн. — Всичко е наред.

— Логан, кажи ми, че твоята ръка е по-добре от моята! — рече един глас, който Лорн и Логан отдавна не бяха чували.

Изненадани, те се обърнаха към онзи, който тъкмо беше излязъл иззад одеялото, от което Нае беше направила завеса. Новодошлият всъщност беше стар другар.

— Лиам! — възкликна Лорн.

Този ветеран от многобройни битки беше първият, когото Лорн бе наел в Ориал. Той беше негов лейтенант по време на обсадата на Ангборн, където бе тежко ранен, което му струваше част от лявата ръка. Когато Лорн се бе върнал в Ориал след победата, Лиам трябваше да остане в Ангборн. В крайна сметка се бе възстановил, но ампутираната ръка го изваждаше от активна служба. Тогава Лорн му бе поверил командването на крепостта на Ангборн, която беше поискал от Върховния крал и оттогава тя се намираше под властта на Ониксовата гвардия.

— Но как така ти…?

Лорн не довърши въпроса си. Беше разбрал и се обърна към Вард, който се беше засмял до ушите.

— Ти си бил, нали?

— Рекох си, че всяка помощ ще ни е добре дошла…

— Предадох командването, когато разбрах, че Ониксовата гвардия ви е била отнета, рицарю. Така че ако искате един сакат човек…

Лорн го прегърна за благодарност. После, като се обърна към другите, каза:

— Сега вече няма как да се провалим.

Зимата на 1548 година Планините Галаар

Построен в подножието на първите предпланини на Галаар, в края на гора, ханът беше последният, който срещнаха. Трябваше да се снабдят с провизии и решиха само Лорн, Вард и Ройс да идат с товарните коне, а другите да лагеруват на един час път оттам. Ханът беше сборно място за ловците и траперите от областта, но в него отсядаха и иргаардски шпиони, които неизбежно щяха да забележат отряд въоръжени конници, пътуващи към Вейлд. Освен това Леня рискуваше веднага да бъде позната и заловена.

Ханът беше укрепен. Зад стените му имаше ковачница, конюшня, обор, кокошарник, мелница, няколко постройки за живеене и дори параклис, чиято камбанария служеше и за наблюдателна кула. Двойната порта беше отворена. Лорн, Вард и Ройс слязоха от конете на двора.

— Заемам се с провизиите — каза Ройс.

Лорн и Вард го оставиха и влязоха в хана.

Както останалите постройки, и той беше изграден изцяло от дъски и греди. Таванът беше нисък, а прозорците — малки. Подът скърцаше, а греди поддържаха открития гредоред на тавана, от който висяха лампи. Оръжия и ловни трофеи красяха стените. Голямата камина беше единственото зидано нещо. В нея хубав огън поглъщаше с пращене три огромни пъна. Излъчваше се топлина, която — веднага щом вратата се затвореше — сякаш опичаше лицата, изложени дълго на ледения вятър, духащ от север.

Лорн и Вард с облекчение свалиха ръкавиците и шаловете си и седнаха на края на една маса, без да привлекат вниманието на другите клиенти. Повечето от тях бяха брадати планинци, загорели от живота на открито, облечени в кожи. Другите бяха местни — занаятчии и фермери — или търговци, дошли да купуват кожи, които продаваха във Вестфалдската империя.

Лорн и Вард поръчаха греяно вино и три купи гъста супа с месо, с която охотно си опариха устите. Скоро при тях дойде Ройс и седна пред едната купа, която бяха запазили за него.

— Товарят конете — каза той, преди да нападне супата си.

Ядоха мълчаливо, после поприказваха тихо, като слушаха разговорите наоколо. Така научиха, че сега планините Галаар гъмжат от иргаардски войници, особено активни в областта на Горните долини, откакто бяха пристигнали значителни подкрепления. Принцът-дракон, който ръководел операциите, като че ли бил решен да приключи с бунтовниците до настъпването на пролетта. Бил безмилостен. По негова заповед цели села бивали избивани, разграбвани и превръщани в пепел. А някои казвали, че Тъмнината се била появила там, където не я били виждали от времето на Мрака.

Когато прецени, че знае достатъчно, Лорн плати.

После Вард и Ройс станаха и го последваха на двора, където бавно и внимателно провериха дали провизиите, които бяха купили, са добре завързани за конете. Лорн притягаше един ремък, когато забеляза мъжа, който беше излязъл от хана след тях и дискретно ги наблюдаваше откъм ъгъла на една стена. Направи се, че нищо не е видял, измъкна се незабелязано, заобиколи набързо няколко постройки и дебнешком застана в гръб на мъжа. Шпионин или любопитен? Лорн не знаеше, но не искаше да поеме риска този непознат да ги проследи и да осведоми иргаардците. Лорн го зашемети с един удар по тила, после го издърпа встрани и го удуши, като стисна гърлото му в свивката на лакътя си. Мъжът се съвзе само за да разбере, че се задушава. Много късно се опита да се отбранява, но не успя да отпусне хватката, която го убиваше, блъскаше по замръзналата земя с токовете си, изгуби сили и умря. После Лорн трябваше само да бутне трупа зад една купчина дърва.

Вард и Ройс вече бяха възседнали конете, когато Лорн се върна при тях.

— Някакъв проблем? — попита Вард.

— Никакъв — отвърна Лорн и яхна коня си.

Нощта се беше спуснала, когато намериха малкия отряд, който лагеруваше до гората, на завет до големи плоски скали, които се подаваха, надвесени над земята, а по тях растяха няколко дръвчета и храсти, чиито голи корени висяха като завеса. Охотно оставиха на другите грижата да се занимаят с конете и провизиите и побързаха да отидат до огъня да се стоплят.

— Новините са лоши — обяви Лорн, след като взе канче греяно вино. — Изглежда, че наскоро иргаардците са получили подкрепления. Навсякъде са. И са на път да победят.

Исарис — какво друго име можеше да носи рижото коте? — скочи на скута му и прие ласките.

— Но кой воюва посред зима? — учуди се Лиам.

— Черната хидра — отвърна Вард. — Което вече говори много за нейната решимост.

— А брат ми? — попита Леня. Тя се мъчеше да изглежда спокойна, но гласът ѝ трепереше. — Знаете ли дали…?

Не довърши.

— Не чухме нищо, което да се отнася до него — каза Лорн. — Дали е мъртъв, или жив, затворник или на свобода — не знаем.

Леня сведе очи.

— Но мисля, че новината за смъртта му щеше да се разчуе — намеси се Вард. — Сигурен съм, че е добре.

Малко поуспокоена, младата жена леко се усмихна.

— Да — каза тя, после се окопити. — Да, имате право. Благодаря.

Стана и тръгна към конете.

Тогава Вард погледна укоризнено Лорн за проявената неделикатност. Но Лорн мислеше за друго. Продължаваше да гали Исарис и наблюдаваше Нае и Кай, които, седнали малко встрани, си деляха едно канче вино. Не за пръв път Лорн забелязваше, че са заедно, откакто бяха тръгнали от Ориал. Нещо беше на път да се роди между тях и трябваше да се признае, че бяха хубава двойка.

— Лорн?

Лорн се позабави, преди да се обърне към Вард.

— Сигурен ли си, че си добре?

Лорн се вгледа в стария кралски ковач с весело учудване, което леко преигра.

— Ами да! Защо ми задаваш такъв въпрос?

— Не знам. Като че ли…

— Твоята загриженост ме трогва, но напразно се тревожиш. Сега, с твое позволение, ще се оттегля, за да отговоря на един призив на природата. Изчакай малко, преди да организираш издирване, какво ще кажеш? — пошегува се Лорн и остави Исарис.

Стана и усмивката, която охотно демонстрираше, изчезна веднага щом се обърна с гръб. Вард не беше глупак, проследи го с поглед и тогава срещна погледа на брат Ярл. Без думи се разбраха, че и двамата бяха на едно мнение: Лорн криеше нещо.

Стигнаха на следващия ден и започнаха най-мъчителната и опасна част от пътуването си. Ден след ден по все по-стръмни пътеки и през все по-високи проходи достигаха до все по-отдалечени долини, шибани от яростни, ледени ветрове, които бучаха и помитаха снега. Видяха изоставени ферми, опожарени села, понякога осеяни със замръзнали трупове, както и стари, зловещи развалини, които напомняха на Лорн и Вард онези, които изпъстряха Закрилящите планини. Може би имаха същия произход. Може би тези стари кули и древни стени са били построени от хората по времето на Мрака, за да се бият с армиите на Драконите на сянката и забравата. Леня казваше, че в тези развалини живеят призраци, че са прокълнати. Понякога обаче правеха лагера си сред тях, твърде щастливи, че ще могат да поспят на завет от връхлитащите бури, които ги смразяваха до костите.

Една сутрин забелязаха първия иргаардски патрул.

Оттогава насетне продължаваха да напредват само ако Леня и Йерас вървяха пред тях като разузнавачи. С наближаването на Горните долини патрулите ставаха все по-начесто и за малко не ги засякоха самотни ездачи. Принудени да се откажат да преминат през проходи, наблюдавани от войниците на Черната хидра, много пъти трябваше да се връщат назад в търсене на друг път. От предпазливост се лишиха от нощния огън. После трябваше отново да си набавят провизии.

Една вечер, докато лагеруваха, Леня сподели тревогите си с брат Ярл.

— Трябва да говорим с другите — каза тя.

— Добре.

И тогава Лорн и останалите научиха това, в което вече се съмняваха, а именно, че иргаардците напълно бяха изолирали областта на Горните долини. Каквото и да се случваше в този момент, там беше невъзможно да се проникне.

— Винаги има начин — каза Лорн.

— Не и този път — каза Леня. — Не и без да ни забележат със сигурност. Вече четири дни се мъчим да намерим проход, през който да минем. Всичките се охраняват.

— Невъзможно е да минем със сила — каза Лиам. — Ще ни избият.

— Можем да се опитаме да преминем някой проход през нощта — предложи Беор.

— Ще трябва да оставим конете зад нас — възрази Лиронд.

— И без гаранция за някакъв резултат — добави Енград.

— Но не можем да продължаваме да бродим все така — каза Йерас. — Най-накрая иргаардците ще ни забележат и няма да имаме друг избор, освен да се бием или да бягаме.

— И да не забравяме, че до сега времето беше лошо — каза Вард. — Това ни направи услуга, понеже пречеше на змейниците да излязат. Но ако небето се проясни…

Всички замълчаха, убедени, че нямат никакъв шанс да избягат от бдителността на змейниците. За момент сред руините се чуваше само пукането на огъня, който се бяха решили да запалят, за да не умрат от студ.

— Трябва да има начин — настоя Лорн. — Някой пролом, някой забравен проход, галерия от пещери под планината… Нещо!

— Не — каза Леня. — Кълна ви се, че ако…

— Помислете! — заповяда Лорн, като внезапно повиши тон.

— Но нали…

— Мислете! Помислете за брат си, там. Помислете за другарите си по борба. Само един проход ни дели от тях.

— Зная, но…

Лорн се приближи до младата жена и стана още по-настойчив под изумените погледи на останалите.

— Те се нуждаят от вас, Леня. Брат ви има нужда от вас. Той има нужда вие да намерите решение!

— Ама не мога! — избухна Леня с насълзени очи. — Няма решение!

— Помислете!

— Не!

— Помислете!

— Лорн! — извика Нае.

Бесен, Лорн се извърна към Нае, а брат Ярл прегърна Леня.

— Какво?

— Безсмислено е да я измъчваш — каза Нае без да трепне.

— Защото ти искаш да се откажеш, така ли?

На свой ред и Вард се намеси.

— Нае е права, Лорн. Достатъчно.

Лорн го погледна втренчено.

— И ти ли? И ти ли искаш да се откажеш?

— Не съм казал това, но…

Лорн, който не ги слушаше, се обърна към другите. Всички се колебаеха, въздържаха се, раздвоени между учудването и тревогата. Дори Исарис, седнал на една скала, го наблюдаваше с любопитство.

— Вие също искате да се откажете от Меча на кралете, така ли? Тук и сега? Толкова близо до целта? Искате да се откажете след всички тези усилия?

Вард се опита още веднъж да вразуми Лорн.

— Понякога трябва да се признаеш за победен — каза той и сложи ръка на рамото му.

С опакото на юмрука си Лорн помете ръката на Вард, сякаш го беше изгорила.

— Не ме пипай!

Вард се вкамени, но очите му заблестяха от гняв.

Страхувайки се от най-лошото, Нае пристъпи напред, а Кай твърде късно направи инстинктивен жест да я задържи.

— Ами след като няма друг път, Лорн — каза тя почти умолително.

Впи поглед в очите на Лорн и той се смути…

После се успокои.

— Да — каза тогава Леня. — Да, Лорн е прав. Има… Има един…

Всички се обърнаха към младата жена, която изглеждаше отчаяна. Лорн се приближи до нея, сякаш беше подплашено животно и като я хвана внимателно за ръцете, попита:

— Кой?

Леня се колебаеше.

— Проходът Саверг — отговори тя най-накрая.

Проходът Саверг беше почти недостъпен. Но по-лошото бе, че още от Войните на мрака беше подложен на свирепи ветрове на Тъмнината, които се спускаха от върховете и изведнъж го помитаха като черно-пурпурни потоци. За да го достигнат, трябваше да минат по забравени или забранени пътища, по стръмни пътеки, които едва личаха на ръба на главоломни, голи отвесни скали, от които се откъртваха смъртоносни камъни.

Да се премине прохода Саверг през зимата беше повече от подвиг — беше лудост. Но Лорн и неговите хора успяха за три дни, независимо от студа и вятъра, въпреки снега и вихрушките, които ги заслепяваха, въпреки бездните, покрай които минаваха, и проломите, които заплашваха да се отворят под тях. Изгубиха един кон, който полетя в празното и за малко не повлече още един, цвиленето му бързо беше заглушено от виенето на бурята, която го погълна на стотина метра по-надолу. За малко не умряха от замръзване, понеже мислеха, че са се заблудили, и щяха да се върнат назад, ако не беше — за пореден път — решителността на Лорн. Нищо не можеше да го обезсърчи, нито да го спре. Беше решен да продължи и сам, ако трябва. Така другите го следваха — заради идеала и поради верността си към него, защото не можеш да изоставиш някой от своите на бойното поле.

Пристигнаха в края на следобеда и решиха да изчакат следващия ден, за да преминат прохода. Намериха дърва и тъй като вече не се страхуваха да не ги видят, лагеруваха около хубав огън, намерили завет от леденостудения вятър. Тази вечер си позволиха двойна дажба храна, което всъщност отговаряше на нормална порция, до такава степен вече се лишаваха. Пълна наполовина и бързо опразнена, една манерка с ракия обиколи от ръка на ръка около огъня и стопли сърцата. Поприказваха си и някои дори се пошегуваха. Вард извади малка глинена лула и изпуши колкото тютюн му беше останал.

— Не всички ще се върнем от това приключение — каза той насаме на Лорн. — Все още ли искаш да го направиш?

— Да.

— Но искаш ли го поради добри причини?

Лорн направи гримаса.

— За Меча на кралете — каза той.

Което не беше точно лъжа, тъй като Мечът на кралете беше само средството, което щеше да позволи на Лорн да получи това, което искаше.

— Трябва да си сигурен в това. Тези мъже ще те последват и в муцуната на Дракона на тъмнината. Не злоупотребявай с тях.

— Мислиш ли, че трябва да говоря с тях? Да предложа на онези, които желаят, да се върнат, без да пострада честта им?

— Не, Лорн. Това решение е само твое. Където отидеш ти, ще идат и те. Само ти можеш да избереш пътя и целта.

Тогава Вард дръпна от лулата си, но забеляза, че тя бе угаснала. Погледна в гърнето, но там вече имаше само черна пепел от тютюн, и каза:

— Ето. Това беше последната.

Хвърли лулата си надалеч и отиде при другите, като остави Лорн сам с Исарис и съмненията си.

Вдигнаха лагера на другия ден и започнаха изкачването на прохода един час след зазоряване. Но едва преди обяд навлязоха в прокълнатия път. До този момент бяха говорили малко, но сега съвсем млъкнаха.

Не валеше. Слънцето беше помръкнало и бледо. Вятърът донасяше разпръсната пепел и зловония. По стръмните склонове растителността беше оскъдна. Изглеждаше мъртва и измъчена. Вкопчени с извитите си корени, сухи дървета протягаха клони като нокти. Голи храсти потръпваха. Сред петната мръсен сняг се подаваха туфи кафяв и сив мъх. През вековете Тъмнината беше измъчила всичко, което не бе успяла да убие. Дори камъните, дори скалите бяха засегнати от нейната разруха. Сякаш скалите се бяха разтопили, а после се бяха сковали в агонията на странни форми — зловещи и отблъскващи, напомнящи страданието на това, което — по принцип — не може да страда. И нито едно животно наоколо. Нито един крясък, нито едно движение, което да издава признаци на живот.

Тъмнината беше там.

Присъствието ѝ се усещаше. Хората я чувстваха с плътта си и по кожата си като гнусна милувка. И я виждаха. Тук — черна локва, в която конете не стъпваха. Там — морави жилки в сърцето на скала, разцепена от мълния. По-нататък — мрачен джоб с отровен въздух, който трябваше да заобиколят, като си запушат носа и устата. А нагоре, от едната и от другата страна гъста пурпурночерна мъгла, която сякаш само чакаше, за да се спусне по склоновете сякаш някаква собствена воля я задържа.

Конниците предпазливо наблюдаваха тази мъгла.

Но трябваше и да се ослушват, защото вятър на Тъмнината можеше да задуха по всяко време и да помете пътя като довлече прокълнати души — ревящи, гримасничещи призраци, жадни да убиват.

Конниците вървяха предпазливо. Лорн беше загърнал Исарис в палтото си, само главата на котето се показваше от яката му, и вървеше начело, отстрани на Логан. Присъствието на Тъмнината му се струваше близко и познато. Не му беше мъчително, дори и да познаваше добре опасностите ѝ. Понякога се обръщаше на седлото към останалата част от отряда, над която като че ли тегнеше цялата тежест на някаква ужасна заплаха. Ройс и Емрин завършваха колоната. Кай и Нае яздеха близо един до друг. Близо до брат Ярл, който се молеше, Леня беше силно пребледняла.

Беше още дете, когато баща ѝ се беше опитал да ги отведе с брат ѝ Дол, като преминат прохода Саверг. От последвалата ужасна нощ пазеше само откъслечни спомени, които я стряскаха насън. Само тя и Дол бяха оцелели. Как? Нямаше представа. Паметта ѝ криеше най-същественото от онази нощ, а брат ѝ винаги бе отказвал да ѝ разкаже каквото и да било. Помнеше само отделни образи и ужасяващи викове, които понякога я караха да се събужда стреснато, и някакво чувство на вина, което тайно я глождеше. И сега с душата и с очите си на дете Леня преоткриваше тези места, които, като бяха убили баща ѝ, бяха убили и нейната невинност. И скоро това, от което най-много се страхуваше да чуе, отекна, сякаш излезе от кошмарите ѝ.

Всички го чуха и по гърбовете им полазиха тръпки.

Стенание — протяжен стон, дошъл от върховете и донесен от ехото, едновременно провлачен и заплашителен, който смразяваше кръвта.

Тръгнал напред на разузнаване, Йерас им правеше знаци от една височина. Лорн препусна, за да иде при него.

— Буря — каза Йерас.

По-добре от всеки друг Лорн беше разбрал какво се задава, като чу злокобния призив на Тъмнината. Колко ли пъти го беше чувал в Далрот, преди ужасните бури в морето на Мрака? И всеки път пронизваше тялото му и разтърсваше ума му, заплашен от полудяване.

Лорн се извърна към хоризонта.

Наистина се задаваше буря на Тъмнината и се приближаваше откъм гърба им, предшествана от лош вятър. Тъмни облаци се движеха със скоростта на лавина и докосваха хребетите, като се завихряха в себе си.

— Скоро ще ни настигне — каза Лорн. — Трябва да намерим убежище.

Йерас му подаде сгъваемия си далекоглед.

— Там — рече той. — Може би. До трите големи издадени скали.

Лорн насочи далекогледа в уречената посока.

— Това ще свърши работа — каза той и върна далекогледа на Йерас. — Така или иначе нямаме избор.

— Тръгвам напред.

— Бъди предпазлив.

Разделиха се и Лорн се върна при другите в началото на прохода. Тъмнината отговаряше на Тъмнината и вече излизаше от земята като подвижни езици от мъгла. Небето бе притъмняло. Слънцето беше сиво, обкръжено от лилав ореол. Болнавата му светлина отнемаше от света всичките му цветове.

— Недалеч има една пещера — каза той. — Ще се скрием там.

Вятърът свиреше в ушите им и той трябваше да вика.

Пришпори коня си и целият отряд препусна в галоп, следван от бурята. Прогърмяха първите гръмотевици. Скоро конниците бяха застигнати от тежък черен дъжд. Не след дълго вече успяваха да виждат едва на няколко метра. Само Лорн, който яздеше отпред, виждаше пред себе си. Но още колко ли щеше да продължи това? Бурята скоро щеше да погълне и него. Зад тях падна мълния, после още една и още една, все по-наблизо. Издълбаха земята, сцепиха скалите, подпалиха стар пън. Земята се тресеше и страдаше. Сред грохота на бурята не чуха цвиленето на коня, който пропадна в бедната. Вятърът носеше крясъци, викове на измъчвани, които ги оглушаваха и събуждаха в тях първични страхове. Вече искаха само едно — да избягат от този ад, който идваше по петите им.

Когато се приближи до пещерата, Лорн препусна с жребеца си, за да се изкачи по един скалист склон. Бръснеща мъгла го обвиваше и от нея се издигаха спирали, които приемаха смътни човешки форми. Но най-опасна беше гъстата черна мъгла, която се спускаше от хребета срещу конниците. Лорн знаеше, че нямаше да стигнат до пещерата преди нея. И противно на другите, които само се досещаха за опасните силуети, той отлично виждаше съществата, които приемаха плът в нея.

— Вампирки! — изкрещя брат Ярл.

Той също ги беше разпознал.

Лорн беше по-напред от монаха рицар с половин метър. За миг те се спогледаха и извадиха мечовете си, а в това време бурята ги настигаше и спускаше над тях мрака на проливния си дъжд. На входа на пещерата Йерас размахваше запалена факла, която сега беше единственият им ориентир.

Почти бяха стигнали.

„Още едно последно усилие“ — помисли си Лорн.

Обезглави една вампирка, която скачаше върху него и удари друга, която се строполи, после трета, която се вкопчи в него, но той я довърши с удари с дръжката, втурвайки се в пещерата. Веднага скочи от коня, а Исарис се шмугна да се скрие, докато той бързаше да иде на помощ на Йерас. С помощта на брат Ярл те защитиха входа на пещерата, а в това време останалите се появяваха един по един от мъглата и всеки път за малко не ги повличаха. Но трябваше да издържат напора на вампирките и да им се противопоставят колкото се може по-здраво. За щастие, всеки конник, който пристигаше, беше още едно подкрепление. Скоро всички се биеха в пещерата, върнаха си загубения терен, избиха вампирките, които бяха успели да се промъкнат, и се съпротивляваха на прага.

Като нанасяше удари наляво и надясно, брат Ярл се молеше на висок глас. Мислеше за своите братя, паднали в обкръжената командерия, чиято саможертва бе позволила на него и Леня да оцелеят. Ако един ден Мечът на кралете бъдеше върнат на Върховното кралство, то щеше да е благодарение на тях. Но и благодарение на битката, която той и братята му по оръжие водеха тук. Пред пещерата труповете на вампирки се увеличаваха. Те тъпчеха телата, смазваха кухи гърди под железните си подметки, често се налагаше да отсекат някоя ръка с нокти като куки, която се закачаше за тях, сгърчена от агонията. Навън бурята вилнееше. От гръмотевиците стените на пещерата се тресяха. Мълниите очертаваха на светлината си костеливите силуети на вампирките. Ройс бе ранен и трябваше да се оттегли. Веднага Нае и Вард стегнаха редиците, сега бащата и дъщерята се биеха рамо до рамо. Йерас също се беше дръпнал назад. Застанал прав върху една скала, той опираше на рамо арбалета си, изчакваше подходящ момент и стреляше, стрелите му спасиха другарите му не веднъж. Леня се биеше като обезумяла, невъзмутима, с вперен напред, блестящ поглед. Енград се строполи с разкъсано гърло и умря след няколко удара на сърцето в ръцете на Беор, който — побеснял от ярост — веднага се върна в битката. Както винаги сабите близначки на Логан бяха смъртоносни. Заради лоша рана Кай виждаше само с едното си око, но не беше оставил оръжието. Въртейки с една ръка стария си верен меч, Лиам покосяваше всичко около себе си, без да чувства раната в хълбока си. Ухапан по бедрото и по рамото, Лиронд удряше, без да усеща ръката си.

Насред суматохата на битката изпод ръцете на Лорн летяха глави и крайници, беше покрит с черна кръв, която не беше негова, а ботушите му бяха изпоцапани с димящи вътрешности. Не изпитваше ни болка, ни умора. Частта от него, която се бе примирил да остави на Тъмнината, тази част, за която бе пожертвал душата си, му отвръщаше със същото и го спасяваше. Правеше го по-силен, по-бърз, по-издръжлив. Не беше себе си, но не беше и някой друг. Убиваше и беше жив.

Битката продължи, докато спря бурята.

Докато Тъмнината се оттегли и отнесе вампирките. Докато зимното слънце отново огря прохода Саверг, изтерзан от студена, спокойна светлина.

— Дали…? Дали свърши? — попита Ройс от дъното на пещерата, където раната му го принуждаваше да остане легнал.

Исарис седеше до него.

— Като… като че ли — поколеба се Вард.

— Да — потвърди Лорн и влезе вътре. — Свърши.

Нямаше нито един незасегнат.

Някои, като Вард и Йерас, страдаха само от няколко одрасквания и порязвания. Но онези, които не бяха имали такъв късмет, като че ли изведнъж почувстваха ударите, които ги бяха ранили. Лиронд се олюля, но бе хванат бързо от Беор. Лиам отказа да му помагат, но трябваше да седне. Като видя, че дясната страна на лицето му е покрита с дебел слой мръсотия и кръв, Нае се разтревожи и бързо отиде при Кай.

— Добре съм — успокои я Кай. — Мисля, че ще ми се размине с един хубав белег.

— Дай да видя!

Брат Ярл се наведе над Ройс, за да прегледа дълбоката рана в корема му и веднага поиска превръзки, които Йерас му донесе.

— Сериозно ли е? — попита Лорн.

— Да — отвърна монахът рицар.

— Енград умря — оповести Логан.

— Емрин също — рече Лиам.

Лорн се обърна към едноръкия, който, обзет от виене на свят, беше седнал.

— Емрин? — попита той и си даде сметка, че той не отговаряше на призивите по време на боя.

— Той не успя да стигне до пещерата — обясни Лиам.

Емрин яздеше сред последните и никой не беше чул кога бе паднал коня му, докато те бягаха от бурята на Тъмнината.

„Двама мъртви — помисли си Лорн. — Може би трима“ — поправи се, като гледаше как брат Ярл прави всичко по силите си, за да спре кръвта от раната на Ройс.

Ройс беше пребледнял и почти бе изгубил свяст.

Йерас дискретно привлече вниманието на Лорн и му посочи входа на пещерата. Лорн се обърна и видя силуета на Леня, който се очертаваше — неподвижен — на слънцето.

Беше с гръб към тях.

— Леня?

Тя не отговори и тръгна механично напред.

— Леня!

Лорн изруга и се втурна след нея да я хване, тъй като вероятно не цялата опасност бе отстранена от прохода. Заслепен, за миг бе принуден да спре на входа на пещерата. После видя Леня, която, застанала съвсем на открито, гледаше в далечината. Той погледна в същата посока и видя змейник, който се приближаваше.

— Леня! Скрийте се!

— Той е от нашите — каза тя с тъничък гласец, който обаче се чу съвсем отчетливо.

Лорн не отиде по-нататък.

Леня размаха ръце и изчака змейникът да кацне пред нея. Мъжът скочи от седлото със зареден арбалет в ръка. Но веднага свали оръжието си и рече развълнувано:

— Леня? Ти ли си?

— Аз съм, Браг.

— Но как…? Как си стигнала до тук? А… А бурята? Видях как ви погълна всички!

— По-късно ще ти обясня. Имаме един ранен. Можеш ли да го отнесеш възможно най-бързо в Телиг?

Браг се поколеба и скришом погледна към Лорн. Приближи се до Леня и снижи гласа си.

— Ти не знаеш ли? Телиг падна.

Телиг.

Това укрепено място беше тайното убежище на бунтовниците в планините Галаар. И точно в него Леня водеше Лорн и другите, сигурна, че брат ѝ Дол се намира там.

— За Бога! — извика тя. — А брат ми? А другите?

Този път змейникът посочи директно към Лорн, без да крие подозрителността си. Вард и Йерас бяха дошли при него на входа на пещерата. Също като него, и те чакаха.

— Те са наши — каза Деня.

— А ти сигурна ли си, че…?

— Ама говори, по дяволите! — извика младата жена.

— Дол е жив, по милостта на Ейрал. Но понесохме тежки загуби. Изтеглихме се в Стария храм.

Леня помисли малко, после каза:

— Тогава ще отнесеш там нашия ранен. И ще предупредиш Дол, че идвам. Кажи му, че ще пристигнем най-късно след ден и половина. Проходът Талоск сигурен ли е?

— За момента да.

— Ще минем оттам. Нека Дол прати хора да ни чакат с храна, ако е възможно.

— Дол ще иска да знае дали си получила помощта на Върховното кралство…

Леня се извърна към Лорн и присви очи.

— Кажи му, че все още не знам.

Пристигнаха на другия ден вечерта, ескортирани от хората, които Дол Валер беше изпратил да ги посрещнат при прохода Талоск. С Исарис на рамо Лорн яздеше начело заедно с Леня. Всички бяха мрачни, потънали в скръб поради смъртта на Емрин и Енград, загрижени за Ройс, за когото не знаеха нищо, откакто змейникът го беше отвел.

Леня беше особено тревожна.

Положението беше критично и тя го узнаваше едва сега. Макар да чакаше да говори с брат си, тя знаеше, че загубата на Телиг беше много повече от военна несполука. Защото ако иргаардците бяха успели да превземат тази крепост, ако бяха предприели завладяването на Горните долини с достатъчно хора, за да могат да извършат такъв подвиг, това несъмнено означаваше, че краят беше близо. Няколко месеца се бяха оказали достатъчни, месеци, които Леня бе прекарала далеч, с надеждата да получи помощ от Върховното кралство. И каква помощ водеше? Шепа бойци, водени от един мъж — предател и опозорен, — чиито намерения ѝ бяха неизвестни и към когото инстинктивно изпитваше недоверие.

Старият храм беше издълбан в скалата на огромна пещера, чийто свод, извисяващ се на шеметна височина, позволяваше нахлуването на колони светлина през естествени отвори. За да се стигне до него, трябваше да изминат път, който се виеше покрай отвесни скали, после да се плъзнат зад един водопад и да минат през тесен скалист вход. Мястото се пазеше от мъже, които изгледаха Лорн и неговите конници с недоверие. Някои бяха още юноши. Други скоро щяха да са старци. А сред мъжете на боеспособна възраст не всички носеха оръжието с еднаква увереност. Лицата им бяха изопнати от умора и лишения. Повечето бяха ранени и въпреки решимостта, която прочете в погледите им, Лорн неохотно си помисли, че на страшната иргаардска армия нямаше да ѝ отнеме много време, за да избие тези хора. А и те си го знаеха. Или се досещаха, без да искат да си го признаят.

След като преминаха здравите дървени порти, конниците слязоха от конете в обграден от скали двор, където Леня ги остави. Без да отговарят на въпросите им, но и без да ги изпускат нито за миг от очи, Лорн и хората му бяха отведени в спалното помещение, отредено за тях. Тук комфортът беше спартански — макар навсякъде в храма температурата да беше като в изба, тя им се стори доста приятна в сравнение с външната. Сламениците върху леглата им се сториха меки и уютни като пухени дюшеци. Всички налягаха както си бяха с дрехите. Неколцина — сред тях Нае — не си направиха труда дори да си свалят ботушите и скоро се понесе хъркане. Исарис тръгна да изследва това ново и огромно място.

Лорн не заспа.

Нито Вард, който изчака да се поизмият малко и му каза насаме:

— Тези тук са по-скоро недоверчиви.

Не им бяха забранили да напускат спалното, но вратата им се пазеше от двама часови.

— Трудно е да им се сърдиш — отвърна Лорн.

— Ммдаа. Без съмнение… Какво мислиш за това място?

— Идеално е за скривалище. Но може да се превърне в смъртоносна клопка, щом иргаардците го открият. Входът откъм водопада лесно може да бъде защитаван, дори може да се затвори. Но ако е единственият, това не оставя никаква надежда на обсадените.

— Този храм е последното убежище на бойци в безизходица.

— Като говорим за храм…

Лорн остави Вард и отиде при брат Ярл, който тъкмо приключваше отправянето на молитва към Ейрал и се изправяше.

— Кажете ми, чували ли сте да се говори за това място?

— Не.

— Леня не го ли е споменавала?

— Не си спомням. Защо?

— Този храм ме заинтригува. Изглежда много древен. Питам се на кого ли от Божествените е посветен.

— Бих казал, че не е на никого.

Архитектурата на Стария храм беше от най-строгите: голи стени, тесни отвори, свързани плочи. С изключение на залите с изглед към дворове, осветявани отгоре, мрак цареше навсякъде, нарушаван някъде в далечината от пламъка на някоя газена лампа. Лорн не беше видял нито един мотив, никаква украса, която да позволи да се отгатне възрастта или произхода на мястото.

— В крайна сметка, възможно е това да не е храм — рече Лорн. — Но не е и крепост.

— Дворец?

— Може би. Кой знае?

Вратата се отвори и влезе Ройс, придружен от Леня. Беше блед и чертите му бяха изопнати, но се усмихваше, подпрян на една патерица. Онези, които не спяха, побързаха да дойдат при него и да го поздравят, като скоро събудиха останалите. Срещата беше весела, а прегръдките — внимателни, тъй като Ройс бе ранен в корема.

Леня се възползва от всеобщото въодушевление, приближи се до Лорн и му прошепна на ухото:

— Брат ми ви чака.

— Сега ли?

— Да. Сам.

— Държа Вард да дойде с мен.

Младата жена се поколеба.

— Необходимо е — настоя Лорн.

— Добре. Елате.

Лорн направи знак на Вард да ги последва и улови погледа на Лиам, който разбра и кимна: той поемаше командването.

Дол Валер посрещна Лорн и Вард със скромна трапеза в приятно затоплена стая. Бяха петима — брат Ярл и Леня също се присъединиха към тях. Лорн разбра, че присъствието на монаха рицар не се нравеше на Дол, но несъмнено беше отстъпил пред настоятелността на сестра си.

— Аз съм Дол Валер. Добре сте дошли, седнете. За жалост, страхувам се, че не мога да ви предложа кой знае какво.

Всеки седна където му хареса, с изключение на Лорн, комуто Дол посочи стола вдясно от себе си. Лорн благодари с кимване на глава и седна.

— Братко Ярл, ще ни окажете ли честта да благословите тази храна?

— Разбира се.

Монахът рицар каза молитвата сред съвършена тишина.

Всички стояха със събрани ръце, наведена глава и затворени очи — с изключение на Лорн, който наблюдаваше Дол крадешком и напразно се мъчеше да открие прилика между него и Леня. Той беше висок мъж с червеникава коса, на около трийсетина години, дългата му коса беше завързана на тила с кожена връв. На челото му имаше голям белег. Друг, по-скорошен, разцепваше дясната му скула.

— Нека милостта на Ейрал се изсипе над нас — завърши брат Ярл.

— Нека милостта на Ейрал се изсипе над нас — повториха останалите тихо.

След благословията Дол дълго благодари на брат Ярл, а чрез него и на ордена на Светите покровители. Без тяхната помощ Леня щеше да е мъртва и Дол държеше да увери монаха рицар във вечната си признателност. После, като се обърна към Лорн и Вард, благодари и на тях. И на тях също беше задължен.

— Въпреки това — добави той, — колкото и да сте способни, колкото и да сте храбри, идвате прекалено късно и за жалост, сте твърде малко. Вие сте едва шепа хора, а на нас ни трябва армия, за да ни спаси. Или чудо.

Някога Дол бе свещеник, преди да грабне оръжието и да оглави бунта против Иргаард. От предишния си живот пазеше искрена вяра в Ейрал, както и известна сдържаност в жестовете и думите си. Говореше спокойно и авторитетно.

— Какво е положението? — попита Лорн.

— Обградени сме. Както знаете, иргаардците пазят всички подстъпи към Горните долини — после си спомни за прохода Саверг и ужасния път през него и се поправи. — Или почти всички. Мислех, че ще сме на сигурно място до пролетта, но се излъгах. Хванати сме в капан от принца-дракон, когото Черната хидра изпрати срещу нас. Той установи генералния си щаб в Телиг — старата ни твърдина. И оттам води срещу нас безпощадна война, без отдих и покой.

— Лаедрас не е от тези, които се отказват или слагат оръжието — каза Лорн.

— Вярно е, че вие го познавате, рицарю. Победихте го при обсадата на Ангборн, нали? Разказват дори, че сте се сблъскали в двубой. Хубав подвиг.

Вместо да отговори, Лорн се обърна към Леня, която уверено рече:

— Ако Лаедрас е бил победен веднъж, значи може отново да бъде.

— Разбира се — съгласи се Дол. — Но не от нас. Всичко, което ние можем да направим, е да се държим и да се надяваме.

— Миналата година — каза Лорн — поражението му в Ангборн го унижи. Лаедрас иска тази победа. И иска тя да бъде бърза, бляскава. На всяка цена.

— Как можете да сте толкова сигурен? — възпротиви се Леня.

— Ако не беше така, нямаше да води война с вас посред зима — намеси се Вард.

Той се беше сблъсквал с иргаардските армии рамо до рамо с Върховния крал преди трийсет години, по време на първите войни в началото на неговото царуване. Доколкото му беше известно, тази стратегия на зимна война — която беше в разрез с всякакви военни правила — беше непозната на иргаардците.

Вард добави:

— Да се поддържа обсада до настъпването на хубавото време е скъпо, но възможно и често необходимо. Обаче да се водят разузнавателни и бойни операции в планините посред зима, това вече е нещо съвсем друго. За жалост, това говори много за възможностите и решимостта на вашия противник…

— А освен това — поде отново Лорн — Лаедрас има ли избор? След поражението му в Ангборн това командване сега е истински втори шанс. Съмнявам се, че Черната хидра ще му даде трети. Лаедрас го знае и няма да отстъпи пред нищо, за да си възстанови реномето.

Леня сведе очи примирено.

— Чудо — каза Дол. — Трябва ни чудо.

На масата настъпи тишина.

Лорн знаеше каква полза може да извлече от драматичното положение, в което се намираха галаарските бунтовници: притиснат до стената, Дол не можеше да му откаже каквото и да било срещу малко надежда. Беше настъпил моментът да свали картите си.

— Наистина ли притежавате Меча на кралете? — попита Лорн направо.

Дол го погледна смутено.

— Да — каза той.

— Трябва да го видя. И Вард също трябва да го огледа. Той беше оръжеен ковач на Върховния крал. Ако мечът, която имате, наистина е Мечът на кралете, той ще може да го установи.

— Но защо? — попита Дол. — Само за да го идентифицирате ли дойдохте дотук? Можем ли все още да се надяваме на помощ от Върховното кралство?

— Не — рече Лорн. — Върховното кралство няма да ви помогне.

— Тогава какво?

— Доверете се на мен.

— Дол — рече Леня, — помисли. Този меч е единственият ни коз.

Лорн не ѝ обърна внимание, очите му бяха приковани в очите на Дол.

— Знаехте, че ще искам да го видя. Готов съм да се обзаложа, че се намира в тази стая.

— Дол! — пророни Леня. — Не.

Но след кратък размисъл брат ѝ отговори:

— Каквото и да смята да прави, смятам, че рицарят заслужи да го види.

При тези думи той се изправи и отиде да вземе от един сандък дълга дървена кутия. Когато се върна при масата, Лорн, Вард и брат Ярл станаха почти против волята си, сякаш изненадани от тържествеността на мига и от уважението, което се почувстваха длъжни да засвидетелстват. За Вард и за монаха рицар Меча на кралете беше свещена реликва. За Лорн беше и нещо друго…

Дол поднесе кутията на Лорн.

Лорн я отвори и още с първия си поглед нито за миг не се усъмни, че пред него е Меча на кралете. По гърба му премина тръпка. Гърлото му се сви и печатът на Тъмнината на опакото на лявата му ръка се пробуди. Кралският оникс липсваше на дръжката и острието беше счупено на две, но времето като че не бе успяло да повреди остротата на меча, нито мрачния му блясък. Гравирани в черната стомана, фините руни сякаш просветваха.

Вард беше обзет от вълнение почти толкова силно, колкото и Лорн.

— Велики Богове — каза той. — Това… Това е той. Това е Мечът на кралете!

Лорн потвърди.

Брат Ярл се приближи и развълнувано попита:

— Как? Как сте го…?

— Намерихме го тук — обясни Дол. — В този изоставен храм. Беше се запазил в една запечатана стая, за чието съществуване не знаехме. Разтърсвайки планините и храма, едно земетресение разцепи каменната врата на тази стая. И така можахме да влезем в нея.

— Но какво е това място? — попита Вард. — И как е могъл Меча на кралете в крайна сметка да попадне тук?

— Това, кълна ви се, не зная — отвърна Дол. — И се съмнявам, че някой друг знае… Този храм беше празен и забравен от векове, когато го открихме. Никой не знае кой го е построил. Нито кога, нито защо.

— Може би е бил изграден единствено за да пази Меча на кралете — каза Леня.

Брат Ярл сложи ръка на рамото на Дол.

— Вие искахте чудо — рече той. — А не се ли е случило вече то? Този забравен храм, който намирате изгубен сред планините. Тази тайна стая, чиято врата се отваря от земетресение след векове. И Мечът на кралете, чиито наследници ви прави съдбата… Не виждате ли в това волята на Божествените?

Дол се усмихна тъжно.

— Да, разбира се. Може ли да не си го помислим? Но ако всичко това е чудо, то това чудо няма да ни спаси.

— Може би ще го направи — каза Лорн.

И веднага продължи:

— Не дойдох, за да видя Меча на кралете. Дойдох, за да ви освободя от игото на Иргаард.

— И как мислите да го постигнете без армия? — иронично попита Леня.

— Като убия Лаедрас.

Вард трепна, но нищо не каза, съвършено невъзмутим, за разлика от другите трима, които гледаха Лорн така, сякаш изведнъж бе изгубил разсъдъка си.

— Като… Като убиете Лаедрас? — повтори Дол.

— С него имаме стара сметка за уреждане.

— Това е лудост! — възкликна Леня.

— Може би. Но ще го направя. В замяна на Меча на кралете.

Дол погледна Лорн невярващо. Но от Лорн се излъчваше такава увереност, че накрая започна да се съмнява. И да се надява. Разбира се, това изглеждаше съвсем налудничаво. Но Лорн вече се беше сблъсквал с Лаедрас. И го беше победил. Какво не му беше достигнало тогава, за да го убие?

— Да убиете принц-дракон? — каза брат Ярл. — Невъзможно. Принцовете-дракони са деца на Черната хидра. Част от нейната мощ е в тях. Вие сте смел, рицарю. Или луд. Или и двете. Но единствено можете да се провалите.

Лорн изчака няколко секунди, преди да отговори.

— Не и с Меча на кралете в ръка.

Вард кипеше, но почака да се приберат в тяхното спално помещение, за да дръпне Лорн далеч от недискретни уши и да му каже:

— Ти си луд.

— Изглежда, всички мислят така.

— Не се шегувам!

— И аз.

— Казваш, че ще убиеш принц-дракон.

— Знам.

— Значи това ти беше планът още от началото? Да убиеш Лаедрас? Емрин и Енград не умряха, за да можеш да се самоубиеш, Лорн…

Лорн прие удара и упорито рече:

— Не възнамерявам да умирам.

— Това вероятно няма да е достатъчно, за да те спаси.

— Сам нямам никакъв шанс. Но с твоята помощ и с Меча на кралете… — Лорн се оживи. — По дяволите, Вард, ти беше там! Видя я и почувства мощта му! Дори и счупено, това острие е силно. Било е изковано точно за това, за което смятам да го използвам! Да се изправя срещу Тъмнината.

Вард знаеше, че няма да вразуми Лорн, но не можеше да се примири да се предаде.

— Дори да предположим, че успеем да го изковем отново — каза той, — как мислиш да…?

— Няма нужда да се изковава отново.

— А?

— Няма нужда.

— Острието на този меч е счупен на две парчета, Лорн.

— Зная. Ще се оправя.

— Ще се оправиш?

— Ще ти обясня, когато му дойде времето.

— Друг план, чиято тайна ти е известна?

Лорн се усмихна.

— Да.

Вард въздъхна дълбоко.

— Добре тогава, как смяташ да постъпиш, за да намериш Лаедрас? Защото преди да го убиеш, ще трябва да стигнеш до него.

— И за това имам план. Но той няма да ти хареса.

Вард изруга и рече:

— Отказвам се. Остава само да се надяваме, че Дол няма да е толкова луд или отчаян, че да ти даде Меча на кралете без гаранция.

Уверен в себе си, Лорн се усмихна отчаяно.

Тази нощ Леня отиде при Дол, който се беше усамотил, за да се съсредоточи и да помисли. Намери го на колене, молеше се и тя предпочете да почака, вместо да го прекъсва. Но Дол беше познал стъпките ѝ и чувстваше присъствието ѝ зад себе си. Досещаше се също така, че тя бе дошла да го попита дали беше решил да повери Меча на кралете на Лорн или не.

Всъщност решението му бе взето.

Без да помръдва, той каза:

— Има два начина да повярваш в чудесата. След като се случат. Или за да се случат.

На другата сутрин, докато търсеше Лорн, който сякаш не беше никъде в Стария храм, Нае намери баща си, който, седнал на една пейка, галеше Исарис и като че ли му говореше тихо. Срещна погледа на баща си, после видя скандката в ножницата ѝ, опряна на пейката.

И разбра.

Зимата на 1548 година Горните долини (планините Галаар)

Слънцето залязваше. Тъмнината вече бе обгърнала долините. Мракът очертаваше в черно хребетите и върховете на фона на пламналото небе.

Клекнал в сянката на една скална издатина, Лорн гледаше крепостта Телиг. Беше сам и мечът на хълбока му не му беше познат, но той по никакъв начин не искаше да допусне скандския меч, който му беше подарък от майка му, да попадне във вражески ръце. На гърба му висеше друг меч, дръжката му се подаваше над дясното му рамо. И той му беше чужд. На всичкото отгоре беше счупен и дръжката му бе изгубила оникса, който някога я е красял.

Меча на кралете.

Беше принадлежал на първия от Върховните крале. Той го беше размахвал, за да води човешките армии към победа против ордите на Драконите на мрака и забравата. После — за да победи и покори Дракона на разрушението. А накрая — за да разшири границите на Лангър и да основе Върховното кралство. Този меч, потопен в драконова кръв, беше свещена реликва.

Легенда.

Телиг изглеждаше странно спокоен под снега.

Лорн го разглеждаше внимателно и сравняваше това, което виждаше, с подробните описания, които Дол Валер му бе дал за мястото. Огромна главна кула, а до нея кула за излитане. Различни постройки. Две крепостни стени с бойници и седем защитни кули. Укрепена порта с решетка и подвижен мост. Няколко прозорчета, пазени от решетки. Бойници във формата на кръст пробиваха дебелите, тъмни стени. Тук-там под снега се подаваха сиви керемиди.

Лорн добре познаваше тази архитектура.

Още една крепост, построена по времето на Мрака. Като Ангборн и като Далрот. Сякаш съдбата му беше свързана с места, белязани от Тъмнината…

Скоро черните знамена на Иргаард щяха да заплющят в тъмнината. Решетката беше спусната и по обходните пътища вече светеха факли. На върха на кулата за излитане запалиха големи мангали.

Лорн трябваше да действа бързо.

За да стигне дотук, му се бе наложило да мине по обиколни пътеки, да избягва часовите, често трябваше да се крие. Беше оставил коня си на един час път от крепостта, после продължи на прибежки. Всичко вървеше добре, докато не забеляза иргаардските змейници в небето. Беше изругал, принуден да изчака, докато се отдалечат — поради това беше изгубил време.

А сега вече се стъмваше.

Лорн тръгна по пътеката, която Дол му бе описал. Вървя по нея, докато стигна до купчина разпръснати скали в дъното на тясна гърловина. И все така благодарение на указанията на Дол, се промъкна под заснежените скали. Няколко метра по-нататък намери входа на подземен проход. Решетката, която трябваше да го препречва, беше широко отворена. Веригите ѝ висяха, сковани от леда. Лорн си помисли, че последните бунтовници, които бяха избягали от крепостта оттук, несъмнено не бяха сметнали за необходимо да затварят след себе си. Освен ако страхът и паниката не им бяха попречили. Каквото и да се бе случило, тази отворена решетка беше добър знак. Защото ако иргаардците бяха научили за съществуването на този таен проход, щяха да са го затворили.

Или да го пазят.

Страхувайки се от капан, Лорн изчака, целия в слух и напрежение и с меч в ръка. После мина през решетката, почака още малко без да мърда и накрая запали факлата, която беше донесъл. Пламъкът и топлината ѝ му подействаха добре. Тук не беше толкова студено както навън, но дъхът на Лорн се издигаше на кълба, които бързо се разсейваха.

Лорн вдигна факлата, присви очи и видя пред себе си скалистия проход, потънал в мрак.

Тръгна по него.

В крепостта, заобиколен от капитаните си, Лаедрас изучаваше на светлината на големи свещници картата на Горните долини, която неговите разузнавачи постепенно създаваха, колкото повече опознаваха местността. Областта представляваше лабиринт от високопланински долини, проходи, гърловини и долчинки, някои от които сигурно никога не бяха проучвани от човек. Беше идеалното убежище за бунтовниците, които принцът-дракон преследваше, но сега вече дните им бяха преброени. Примката се затягаше около тях.

Наведени над картата, капитаните размишляваха на глас и открито говореха за стратегията, която трябваше да приложат през следващите дни. Трябваше ли да започнат проучването на тази долина веднага щом това станеше възможно или да го отложат за по-късно? Трябваше ли да наблюдават онзи проход? Двама от капитаните бяха дракове — единият с черни люспи, а другият с кървавочервени. Другите трима бяха човеци. Всички носеха мечове на кръста и еднакви, фино изработени ризници в черно и червено. Някои държаха шлемовете си под мишница. Бяха на война, така че бяха готови във всеки един момент да вдигнат лагера и да се бият. В крепостта беше въведено положение на постоянна бойна готовност.

— Тишина! — внезапно заповяда Лаедрас.

Изненадани, капитаните млъкнаха.

Принцът-дракон се беше изправил. Стоеше неподвижен, с поглед вперен някъде далеч, сякаш се съсредоточаваше върху неочаквано възникнал проблем.

— Убиецът на Дракони — рече той.

Така наричаха в Иргаард Меча на кралете. Във Върховното кралство той беше свещен. Но за иргаардците беше прокълнат, изкован, за да убива драконската раса и — според легендата — закален в кръвта на Божествен дракон.

— Той е тук — добави Лаедрас. — Съвсем наблизо.

Усмихна се.

Силите на Меча на кралете бяха големи и заслужаваха от тях да се страхуват. Но той виждаше само едно: реликвата, която търсеше и щеше да е толкова горд да поднесе на майка си, заедно с главата на водача на бунта, а ето че сега му я носеха…

Лорн вървеше в подземието, когато шум от драскане го разтревожи. Спря неподвижно, държеше факлата в лявата си ръка, а меча в дясната. Напрегна се да чуе по-добре. Шумът се чу отново и този път нямаше съмнение — беше от драскане на големи нокти по камъните. Дол не беше предупредил Лорн за никакви хищници. Но отворената решетка може би беше позволила на някого да влезе. Подземието беше спокойно и трудно достъпно — идеално за бърлога.

Лорн размаха факлата, да огледа в мрака, и го видя.

Варан от ледниците.

Беше дълъг около четири метра и сигурно тежеше поне сто и петдесет килограма. Гръбнакът му се очертаваше, а кожата му беше покрита с бели люспи. В широката му муцуна се виждаха редици нащърбени зъби, а мускулестите му лапи завършваха с нокти, способни да се забиват в леда. Дългата му опашка беше достатъчно мощна, за да счупи лапите на каквато и да била жертва. Тя метеше пода, докато животното се беше втренчило в Лорн с кристално сините си очи, сивият му, разцепен на две език свистеше във въздуха.

Като внимаваше за движенията си, Лорн бавно отстъпи.

Направи една крачка, две, три, четири…

На петата разбра, че варанът ще скочи и рязко се обърна. Затича се в мига, когато съществото се устреми след него. Въпреки тежестта и късите си крака, то се движеше с изумителна скорост, коремът му беше почти прилепен към пода, тялото и опашката му се поклащаха в ритъма на бягането му. Лорн разбра, че варанът бързо ще го настигне. Но той знаеше, че мрежата от естествени тунели, пред които се движеха, беше свързана със старите изби на крепостта и се надяваше, че инстинктът няма да позволи на влечугото да влезе в тях.

Заблуда.

Варанът тръгна уверено по зиданата стълба, на която Лорн се надяваше да намери убежище. Но като вземаше стъпалата по четири, Лорн успя да увеличи преднината си. Стълбището завършваше при сводести зали, които Лорн прекоси, без да се обръща. Усещаше, че влечугото се приближава. Чуваше дрезгавото му дишане и ноктите му, които драскаха по камъните. Нямаше да се предаде лесно, ако се наложеше да се бие с варана. Но все пак беше по-добре, отколкото да чака краката му да бъдат подкосени от удар с лапа.

Оставаше му обаче още един шанс.

Докато бягаше през стаите, Лорн беше видял една открехната врата. Ако успееше да стигне до нея и да я затвори, преди варанът да го хване, тогава може би…

Без да обръща внимание на болките в крайниците си, нито на пламналите си дробове, Лорн затича още по-бързо, до крайния предел на силите си и влезе в последната стая. Челюстите на влечугото изтракаха в празното. Лорн пусна на земята факлата и меча, хвърли се върху вратата, за да я затвори пред варана и да спусне резето.

Вратата беше дебела. Но прояденото ѝ дърво не издържа на натиска на варана. Тя се пропука и излезе от пантите си, а Лорн отхвръкна назад и падна върху плочите. Изправи се с мъка, покрит с прах и без оръжие. Влечугото също беше зашеметено от удара, но вече извръщаше към Лорн побеснелия си поглед, дясното му око беше окървавено и от него стърчеше цепеница.

Все още замаян, Лорн потърси меча си.

Беше твърде далеч.

Тогава извади Меча на кралете, който носеше на гърба си. Това беше само парче от острие, но той нямаше по-добро, ако не се броеше ножа, който извади от левия се ботуш.

Застана в защита.

И зачака.

Варанът се втурна напред и скочи, всичките му нокти бяха навън, а устата му беше широко отворена. Лорн заби меча в корема му чак до дръжката, а в това време влечугото падна върху него с цялата си тежест и челюстите му изтракаха до лицето му. Ударът повали Лорн, който падна тежко, затиснат под влечугото, което дереше раменете и гърдите му с предните си лапи и се опитваше да го захапе по лицето. Срещу ноктите Лорн можеше да разчита единствено на ризницата си, но чуваше как кожата ѝ се раздира, а металните халки се откъсват. Остави меча си в корема на животното, хвана долната му челюст със свободната си ръка и започна да бута с всички сили, като продължаваше да забива ножа си отново и отново в хълбока на варана. Но чудовището като че ли не губеше сили. А Лорн чувстваше как отпада все повече. Продължаваше да удря, ръката му лепнеше от кръвта на влечугото, лицето му се сгърчи от болка, когато ноктите засегнаха рамото му. Продължаваше да забива ножа си, но му се струваше, че ще се задуши и с последно усилие успя да вдигне муцуната на огромния варан, който най-накрая оголи врата си за смъртоносен удар. Острието се заби и прониза небцето чак до мозъка. Тогава, като хвана ножа с две ръце, Лорн го завъртя в раната и продължи докато варанът престана да се движи — безразличен към кръвта, слюнката и жлъчта, които течаха по лицето му.

Стори му се, че продължи цяла вечност.

Накрая успя да се освободи, като претърколи мъртвия варан на една страна. Извади счупения Меч на кралете от хълбока на влечугото, но не намери сили да стане. Изтощен, облекчен, остана да лежи по гръб, затвори за миг очи и късно забеляза войниците, които сега го обкръжаваха.

„Надяваше се да те заловят — помисли си той. — Е, добре, ето, че стана.“

Удар с дръжката на копие по челото го накара да изгуби съзнание.

В онази необикновена нощ в параклиса на Черната кула не само Исарис чакаше. Докато рижото коте скачаше в ръцете на Лорн, сякаш никога не се бяха разделяли, Лорн видя Скерен, който се появи от полумрака.

— Не ме изпраща Събранието — бе побързал да каже белият драк.

— А кой тогава?

— Идвам единствено по своя воля. В момента постъпвам противно на всички правила на Пратениците.

Но Лорн беше почувствал как недоверието му се пробужда.

Беше настъпила тишина, от която старият Кадфелд се бе възползвал, за да излезе тихичко, съзнавайки, че това, което щеше да се разиграе в стария, загадъчен параклис, не е за него.

— Какво искате? — беше попитал Лорн.

— Да ви помогна.

— Защо?

— Защото имате нужда от помощ. И защото го заслужавате.

— Идвате твърде късно.

— Не мисля така.

Лорн изведнъж беше разкопчал дрехата и ризата си и бе показал петното на Тъмнината върху сърцето си и черните жилки, които започваха от него.

— Това не е единственото, което Тъмнината прави с тялото ми!

Скерен не беше трепнал.

— Не ми казвате нищо ново. Но не Тъмнината ви убива.

— Така ли?

— А гордостта ви.

— Обяснете ми.

Дракът се замисли за миг, като подбираше думите си.

— Приемете съдбата си, Лорн. Престанете да вървите против нея.

— Моята съдба! Само това ви е на устата.

— Защото това е единственото, което има значение. Помислихте си, че можете да се освободите от съдбата си и вижте докъде ви доведе това…

Със стиснати юмруци Лорн рече:

— Не по моя воля бях затворен в Далрот и оставен на Тъмнината!

— Не, но откакто бяхте освободен, всичко тръгна от зле на по-зле, нали? Трябваше да завършите живота си в Мрака на Далрот, а Сивият дракон ви даде втора възможност. Мислите ли, че е било просто ей така? Че е било за да… си живеете живота?

— Наистина, като се замисля, всичко в този живот се плаща. И грешките, както и доброто… А ако бях по-покорен, щях ли да страдам по-малко? Щях ли да накарам другите да страдат по-малко?

— Несъмнено.

Лорн си помисли за Алисия и погледът му помръкна.

— Съдбата на всекиго прилича на течаща вода. Някои са мирни поточета. Други са рекички. Неколцина само са буйни големи реки, които привличат към себе си потоците на други съдби.

— А моята каква е? Поточе, рекичка или пълноводна река?

— Вашата съдба е бушуващ порой. Да се борите против него означава да се изтощите, да се разкъсате и нараните и дори да загинете в желанието си да достигнете брега. Но ако се оставите да се понесете…

— В бушуващ порой? Това не спестява нито скалите, нито водовъртежите.

— Не, но ви позволява да ги видите и да ги избягвате или да ги посрещнете, но като сте подготвен за тях. А това позволява също така отломките, които течението отнася и завихря като вас, да ви удрят не толкова силно. Може би дори ще успеете да се заловите за някоя от тях. Може бе дори ще намерите тук-там някой остров, където да си отпочинете, преди отново да се гмурнете във водата.

— Всичко това е само поезия. Погледнете ме! Погледнете в какво се превърнах!

— Превърнахте се в човек, когото ненавиждате. Не се превръщайте в някого, когото ще презирате.

Тези думи постигнаха своето.

Лорн впи поглед в очите — влечугови и тюркоазени — на драка. Но нищо не прочете в тях. Щеше му се да се ядоса, но не успяваше. Почувства се уморен, смазан от огромната тежест на съжаление, угризения и отчаяние.

— Вече не съм нищо, Скерен.

— Вие сте справедлив човек. Винаги сте бил такъв. Ако спазвате вашата справедливост, ще тръгнете по правилния път. В този свят Тъмнината е аномалия. Тя е болест, от която той страда, но за която не може да се каже, че е пагубна. Ще кажете ли, че чумата е пагубна? Или някое диво животно? Или някой луд?

— Не.

— Тъмнината е хаос и разруха, но не е Злото.

— А съдбата не е Доброто.

— Започвате да разбирате. Да, съдбата не е Доброто. Тя е това, което трябва да бъде и това, което ще бъде. Нищо повече.

— Тогава, ако приема съдбата си…

— Не ви обещавам, че ще се освободите от Тъмнината. Но ще ѝ дадете по-тежък отпор, отколкото ако вървите против справедливостта и въжделенията си.

— Не изпитвам призвание да се жертвам, за да спасявам света.

— Кой иска това от вас?

— Искам да кажа, че вече не съм човекът, който бях преди Далрот. Изгубих илюзиите си. Идеалите ми вече не са същите.

— Но все още знаете кое е справедливо и кое трябва да бъде направено, нали?

Тогава Лорн беше помислил и се бе съгласил.

Казваше се Лаедрас.

Беше принц-дракон и във вените му течеше кръвта на Черната хидра — Орсакир, Дракона на смъртта и на нощта. Облечен в пълно бойно снаряжение, чиято стомана хвърляше мрачни отблясъци, с кървавочервен плащ на раменете, той беше седнал с равнодушие, изпълнено с надменност, на трон, покрит с черни кожи. Драконовите му очи заблестяха от радост, когато бутнаха Лорн пред него и той падна на колене.

— Вдигнете го.

Двамата войници, които ескортираха Лорн, го повдигнаха под мишниците и го накараха да застане прав. Стъпил несигурно на краката си, той изглеждаше така, сякаш за него беше въпрос на чест да стои прав. Този прилив на гордост у един победен противник развесели Лаедрас още повече че Лорн представляваше жалка гледка: изтощен, мръсен и разгърден, ранен в рамото и по челото, покрит с кръв, която само отчасти беше негова.

И обезоръжен.

Светлините от факлите осветяваха залата, чиито високи сводове се губеха в мрака. Големи цепеници горяха в камината, към която принцът-дракон беше застанал гърбом. Украсени с руната на Орсакир, по колоните висяха червено-черни платна. Това бяха цветовете на Иргаард, същите, в които бяха облечени Лаедрас и капитаните му. Капитаните — трима мъже и двама дракове — стояха в близост до своя генерал, в ризници и с меч на кръста, безстрастни и бдителни. Освен двамата войници, които стояха до него, Лорн преброи десет часови, които пазеха вратите. Прецени и разстоянието, което го отделяше от принца-дракон.

Десет метра или толкова големи крачки.

„Много е далеч“ — помисли си той.

Мечът на кралете беше връчен на Лаедрас.

Той го разглеждаше, като въртеше острието му на светлината на огньовете и демонстрираше високомерие. Но усещаше мощта му. Не знаеше дали Ейрал — Белият дракон, преди да го подари на първия Върховен крал, наистина беше оставил да изтече кръвта му, за да потопят острието в нея. Но не можеше да отрече, че беше изкован за борба с Драконите на мрака. Чувстваше го дълбоко в себе си. Плътта му, цялото му същество и подобието му на душа предчувстваха смъртната опасност, инстинктът му крещеше да бяга. Но гордостта му беше такава, че Лаедрас показваше единствено презрение.

— Значи това е Меча на кралете? — каза той. — Това старо, счупено острие?

С пренебрежително нацупени устни принцът-дракон хвърли оръжието настрана с леко движение на ръката, както би подхвърлил кокал на куче. После си потърка пръстите, сякаш за да ги изчисти от някаква мръсотия, а в това време мечът се търкаляше с дрънчене по каменните плочи.

— Разочароващо — беше коментарът му.

А истината беше, че допирът до Меча на кралете беше станал непоносим за него. Той беше син на Черната хидра, сиреч същество, родено от Тъмнината. Носеше в себе си нейната сила и разруха. Тъмнината беше просмукана в него до мозъка на костите му. Тя го оживяваше и подхранваше силата му. Но въпреки това за пръв път именно Тъмнината го излагаше на опасност, по-голяма от всички, с които се беше сблъсквал досега.

— На какво се надяваше, като се вмъкна сам тук? — попита принцът-дракон. — Да ме убиеш? С тази… реликва?

— Идеята ми се стори добра — отвърна Лорн с предизвикателен блясък в очите.

— Значи си възнамерявал да успееш там, където цели армии са се проваляли.

— Бога ми, ами тъй като веднъж вече съм те побеждавал…

Лаедрас се скова. Драконовите му очи заблестяха, обзети от внезапна ярост.

— Би трябвало да си спомняш — продължи настойчиво Лорн. — Не беше толкова отдавна. Ангборн. Спомняш ли си? И там си мислеше, че ще победиш…

— Тишина! — заповяда принцът-дракон, като стана изведнъж.

Лорн млъкна, а Лаедрас си връщаше спокойствието, докато се приближаваше към него.

— Меча на кралете. Как се озова в ръцете ти?

Лорн вдигна рамене.

— Съдбата.

— И пак съдбата те доведе до тук, предполагам — иронично подметна Лаедрас.

Лорн не сметна за нужно да отговаря.

Усмихвайки се под мустак, принцът-дракон започна бавно да обикаля около Лорн и с това принуди войниците, които пазеха затворника, да се отдръпнат почтително. Беше висок и широкоплещест, дългата му рижа коса се спускаше по раменете му и по черната му ризница. Впечатляваше с осанката и с държането си, но най-вече с ореола, който Тъмнината му придаваше — зловещ ореол, плашещ и привличащ.

Лаедрас тържествуваше.

Прилепи се към гърба на Лорн, нагло го подуши и прошепна дрезгаво:

— Нали все пак не се надяваше, че Тъмнината ще ти помогне, а? Усещам, че силата ѝ в теб се е увеличила от последната ни среща. Но в сравнение с мен си оставаш джудже…

Лорн чувстваше дъха на принца-дракон по врата си.

Разтри с палец дланта на белязаната си ръка. Лаедрас видя този жест и го взе за проява на нервност. Усмихна се открито.

— Ти — каза на ухото на Лорн — решително ме разочароваш. Понякога си мислех как ще се срещнем отново. Представях си го някак… по-достойно. А сега, погледни се… — Лаедрас въздъхна все така в ухото на Лорн. — Не. Не, не е възможно това да свърши така. Да не принуждаваме авторите на бъдещите Хроники да лъжат, искаш ли? Да им дадем това, което те иначе ще трябва да си измислят.

— Какво предлагаш?

— Двубой. Между теб и мен. Разбира се, ти ще умреш. Но ще умреш с меч в ръка. Достойно. Вместо от мъчения в Иргаард. В края на краищата наш дълг е да се погрижим за нашата легенда, нали?

Лаедрас искаше реванш.

Лорн мълчеше.

— Е? — настоя принцът-дракон. — Какво ще кажеш?

— Ще кажа, че изобщо не ми пука за легендата.

— Тъпанар!

С опакото на ръката Лаедрас го зашлеви толкова силно, че Лорн падна.

— Изправи се.

Лорн се подчини.

Но този път получи още една плесница, право в устата, която го запрати на земята.

— Изправи се и се защитавай. Дайте му меч.

Лорн отново се изправи, но не посегна да вземе меча, който един от стражите му подаваше. Само изгледа пренебрежително принца-дракон.

— Бий се!

Лорн упорито мълчеше, с разцепена устна и наранена скула. Погледът му искреше. Треперещ от сдържан гняв, Лаедрас го сграбчи за яката и го придърпа към себе си.

— Така ли…? Наистина ли искаш да умреш така? И ти се наричаш рицар?

Лаедрас запрати Лорн на плочите.

Без да иска, той освобождаваше Тъмнина. Тя го правеше да изглежда по-величествен, по-силен. И макар да беше по-висок от Лорн, всъщност той го превъзхождаше с аурата, а не с осанката си.

— Последен шанс — каза той.

И тъй като Лорн не отговаряше, добави с жестока усмивка:

— Както искаш. В крайна сметка може би така е по-добре…

Ритникът с ботуш, който Лорн получи в ребрата, му спря дъха и го претърколи по гръб. Последваха други, които Лаедрас нанасяше грижливо в краката, в хълбоците, в гърба, в раменете, по главата, която Лорн се опитваше да запази с лакти. Последният удар уцели Лорн в брадичката, докато се изправяше. Бликна кръв. Лорн полетя назад и остана проснат по гръб с разперени ръце.

Лаедрас реши, че това е краят.

Обърна се към капитаните си и подигравателно подхвърли:

— Вече?

Но Лорн промърмори нещо.

Помръдна.

И се изправи.

Бавно, мъчително, трудно.

Първо на едно коляно. После на двете, подпрян с ръка. После застана на несигурните си крака, преди да се изправи, олюлявайки се, лицето му беше изтерзано и окървавено, погледът му блуждаеше.

Но беше прав.

Лаедрас го изгледа учудено.

— Но защо? — прошепна той.

Защо Лорн си навличаше това терзание? Защо беше решил душата му да си отиде тук и сега, под ударите?

— Можеш да ме убиеш — каза Лорн дрезгаво. Изкашля се и си прочисти гърлото. — Но не можеш да ме победиш.

Лорн завърши думите си с парчета слуз, кръв и черна жлъч, които изхрачи в лицето на Лаедрас. За миг принцът-дракон остана като прикован, а капитаните му сдържаха дъха си, после яростта го победи.

Без да помисли да се избърше, той се нахвърли върху Лорн, сграбчи го, повдигна го от пода и грубо го опря в една колона. От него се разнасяше Тъмнина. Вече не се контролираше. С едната си ръка държеше Лорн за разкъсаната ризница, за да не мърда. С другата започна да удря.

Юмрукът му се стовари веднъж, два, три пъти върху лицето на Лорн. Пръстите му се обляха в кръвта и на двамата. Четвърти удар. Пети. Шести. Лаедрас беше неспособен да мисли. Спазъм обезобразяваше лицето му. Лорн не реагираше и след всеки удар главата му се връщаше на мястото си все по-бавно.

„Той ще ни убие“ — помисли Лорн.

Беше се държал колкото можеше, но ударите не отслабваха и той чувстваше, че бавно губи съзнание.

„Той ще ни…“

Побеснял, Лаедрас не си даде веднага сметка за случващото се. Не почувства пробуждането на Тъмнината. Нито това, че Лорн престана да бъде кукла, оставила се на ударите му. Че главата на жертвата му се поклаща по-малко, а после престана изобщо да се поклаща. Че Лорн приемаше вече ударите, без да трепне. Накрая Лаедрас се закова на място с вдигнат окървавен юмрук. Невярващ, той виждаше как Лорн се усмихва и не разбираше как…

Очите на Лорн бяха черни.

Черни като Тъмнината.

И Лаедрас реагира твърде късно.

Лорн извади от ръкава си предмет, чието острие проблесна. С едната си ръка хвана Лаедрас за тила. С другата заби предмета в гърлото му. Това случайно оръжие беше парчето от острие, което липсваше на Меча на кралете и което Лорн бе увил с кожен ремък, за да може да го държи.

От раната бликна тъмна, гъста кръв.

Принцът-дракон изхрачи още кръв, докато политаше назад, а в това време Лорн ловко измъкна меча му. Иргаардската стомана хвърляше червени отражения. С два удара Лорн бързо елиминира войниците, които трябваше да го държат. После се обърна към капитаните.

Точно както беше разчитал, неговият Дух от Тъмнина се бе пробудил, за да ги спаси и двамата преди фаталния миг. Твърде рискован залог, но си беше струвало. Във всеки случай Лорн знаеше, че беше нужно много повече от смелост и легендарно оръжие, за да убие принц-дракон като Лаедрас. Ако Лорн оцелееше, Историята щеше да запомни, че Меча на кралете е победил — което в интерес на истината нямаше да е лъжа. Но той щеше да знае, че без Тъмнината…

Духът си беше свършил работата.

Лорн отново беше станал какъвто си е, но Тъмнината продължаваше да блика от раненото му до смърт тяло с някаква фантастична енергия. Той презрително измерваше с разноцветните си очи капитаните, които се втурнаха срещу него. Посрещна ги. Както беше обещал, беше убил Лаедрас. Сега му оставаше само да си спаси кожата. Зад него освободената Тъмнина повдигаше трупа на принца-дракон сред виолетово-черна вихрушка.

Лорн отби нападението на един драк, отвърна и отсече една люспеста ръка от рамото. Отбягна един удар с тяло, друг с дълъг меч, извъртя се, удари с коляно нечие тяло и — с един удар с дръжката, която държеше с две ръце — счупи черепа на противника си, превит на две. Някакво острие мине пред лицето му. Втори удар за малко не го изкорми и охлузи ризницата му в мига, когато се измъкваше странично. Войниците в залата не смееха да пристъпят напред. Сега тялото на принца-дракон се носеше след вихрушка от Тъмнина, сякаш закачено на невидими нишки. Пурпурни светкавици блеснаха и се посипаха. Разцепиха една стена, подпалиха един войник, обляха една колона, скоро разтърсиха залата, чиито стени се тресяха. Останал само срещу тримата капитани, Лорн отблъсна и парира много удари, преди да му се удаде случай да нападне. Възползва се от него и разцепи един череп на две. От тавана се сипеше хоросан. После започнаха да падат камъни и чакъл. С хоризонтален удар Лорн отсече нечия глава, но бе ранен в бедрото. Успя да се дръпне и застана в защита. Оставаше му само още един драк, но той не беше склонен да се откаже, дори и залата да изглеждаше така, сякаш всеки момент ще се срути.

Вихрушката от Тъмнина се беше превърнала в дълга колона от бучаща енергия, която се издигаше до сводовете и минаваше през тях, за да стигне небето. Духаше свръхестествен вятър. Сенки, гримасничещи призраци се носеха във въздуха, сякаш понесени от бързи течения. Те докосваха Лорн и драка, които се биеха — оглушали и почти ослепели, докато огромни блокове мазилка падаха наоколо им и чупеха плочите, като изхвърляха парчетата камъни сред облаци прах. Един от тези блокове премаза драка, докато се готвеше да нападне. Ударът отхвърли Лорн към една стена и за миг го зашемети.

Лорн се надигна мъчително.

Все още залитащ, той се препъна, но после се затича, грабна Меча на кралете и потърси зад платната, покриващи стените, вратата, която трябваше да му помогне да се измъкне от този ад. Намери я, разби я с рамо и затича по едно стълбище, като вземаше по няколко стъпала наведнъж. Всичко го болеше. Сигурно имаше няколко счупени ребра и не знаеше колко време силите на Тъмнината щяха да продължат да вдъхват живот на изтощеното му тяло.

Когато излезе на един обходен път, беше изненадан от проливен дъжд, който го шибаше през лицето. Вилнееше Тъмнинна буря. Над крепостта гигантски водовъртеж беше обхванал небето и сякаш го изсмукваше сред виолетови спирали.

За миг Лорн остана поразен от тази гледка.

Нощ.

Крепост, датираща от времето на Мрака.

И Тъмнинна буря.

Далрот започваше отново, пак и пак. Далрот — крепостта, която завинаги живееше в него. Далрот, от която като че ли никога нямаше да избяга…

Проблесна светкавица.

Лорн се съвзе и продължи да се изкачва. Мина по стълбища и мостчета и стигна до най-високите части на крепостта, по пътя си срещаше войници, които убиваше или осакатяваше, без да спира. Трябваше да стигне до терасата за излитане, преди да е станало твърде късно. Да избяга със змей беше единствената му възможност, както се бяха разбрали вечерта, когато беше разказал плана си на Вард. Знаеха, че Лорн трябваше да бъде арестуван, за да може да се доближи до Лаедрас. Знаеха, че принцът-дракон щеше да стане уязвим, само ако Лорн свалеше гарда. Но нито единият, нито другият не бяха помислили за Тъмнинната буря, която вилнееше сега. А дори и без нея шансовете на Лорн изглеждаха доста нищожни…

Лорн прескочи един последен труп и стигна до най-високата тераса на кулата за полети. Тя беше потънала във вода, шибана от яростните пристъпи на проливния дъжд…

… и пуста.

Два мъртви змея лежаха на земята. Гръмотевица беше ударила помещението за змейовете, което се беше срутило и част от него беше паднала в пропастта. Животните, които не бяха убити, бяха отлетели.

С Меча на кралете в лявата си ръка и с меча на Лаедрас в дясната Лорн отиде до средата на терасата и се завъртя в търсене на изход, който — добре знаеше — не съществуваше. Бурята не стихваше, а иргаардците скоро щяха да се съвземат и да организират систематично търсене.

Беше хванат в клопка.

Вдигна очи и видя един самотен змей, който кръжеше над кулата, сякаш се колебаеше да се отдалечи. Дали се чувстваше изгубен, оставен сам на себе си? Летеше под изтерзаното небе въпреки опасността, сред стихията и ослепителните мълнии. Сякаш бурята и Тъмнината го плашеха по-малко от свободата. Примирен, с лице, шибано от дъжда, който го принуждаваше да присвива очи, Лорн си помисли, че в това има поука, която трябваше да запомни.

Но каква?

„Не се отказвай“ — помисли си.

Погледът му се спря върху двата змея, които лежаха на терасата, и му хрумна мисълта дали единият от тях не е само ранен. Или зашеметен. Това трябваше да се провери. В крайна сметка не беше нужно да го отведе кой знае колко далеч, казваше си той и тичаше към проснатите змейове. Достатъчно беше да му позволи да напусне крепостта. Трябваше само няколко пъти да размаха криле и…

Напразно.

Лорн установи, че двете животни бяха съвсем мъртви. Обзет от обезсърчение, той си мислеше да се върне в крепостта преди да са го обградили, когато един вик, едновременно сподавен и металически, го накара да се обърне.

Видя войници, които идваха към него.

И че един змей беше кацнал на края на терасата.

Лорн огледа небето. Змеят беше същият, който летеше над него преди малко, но противно на това, което си беше помислил, той не беше сам — един мъж го яздеше на двойно седло.

— Побързай, хлапе! — извика Вард насред стихията.

Лорн беше толкова изненадан, че реакцията му закъсня.

— Сега, Лорн!

Пурпурна мълния разруши част от парапета. Змеят се подплаши и за малко не изхвърли Вард, който все пак успя да го овладее. Някои от войниците опираха арбалетите си на рамо. Лорн се затича. Около него свистяха стрели, докато прекосяваше терасата, но стигна до Вард невредим. Войници тичаха към тях. Лорн отстрани първите, после пъхна Меча на кралете в колана си и яхна змея. Тогава, здраво вкопчен, удари задницата на влечугото с плоското на меча на Лаедрас и викна:

— Давай!

Вард заби шпорите си, но змеят вече тежко се беше понесъл. Трябваше само да му се даде команда в точния момент, за да излети.

— Ама как? — попита Лорн невярващо.

— Ще благодариш на Нае! Момчетата ни чакат малко по-далеч с коне. Но засега…

Лорн млъкна.

Уморен от борбата с бурята, змеят трудно се движеше с двама мъже на гърба. Когато стигна до края на терасата, той по-скоро полетя в празното пространство пред себе си, отколкото да излети и успя да набере височина с цената на огромно усилие, като усърдно размахваше големите си крила.

Лорн се извърна.

Арбалетчиците се целеха в тях — някои от терасата, други от обходните пътища и от кулите. Лорн се остави на волята на Божествените, когато разбра, че те щяха да опитат последен залп, преди двамата с Вард да изчезнат сред вихрушката. Бурята, внезапните ѝ пристъпи и ослепителните ѝ мълнии ги пазеха. Повечето стрели минаха покрай тях, но някои попаднаха в целта, като удариха корема на змея и пронизаха крилата му.

Две стрели докоснаха Лорн.

Трета го одраска по ухото.

А четвърта се заби до перата в ребрата на Вард.

Вард извика, олюля се, но почти веднага се съвзе и със сгърчено от болка лице здраво държеше юздите на змея, който вече губеше сили, носен от бурята. Лорн не можеше да направи нищо друго, освен здраво да държи Вард към себе си и да притиска раната му с ръка. Безсилен, той усещаше как топлата, лепкава кръв капе през пръстите му.

— Приземи се! — заповяда той.

— Не… Не още…

Вард искаше да се измъкнат от бурята. Почти го бяха направили, но той чувстваше, че силите го напускат и не знаеше кой от двамата — змеят или той — пръв щеше да отстъпи. Раната му беше тежка. Кръвоизливът беше голям. Червен воал падаше бавно пред очите му и главата му натежаваше.

Разбра, че ще изгуби съзнание.

— Юздите… Хвани… юздите…

Лорн едва го чу. Прегърна здраво Вард, хвана юздите и насочи животното сред бурята.

— На… там — каза Вард, като посочи с отслабналата си ръка към една долчинка, чиито хребети се появяваха от време на време на пурпурната светлина на мълниите. — Те… Те са… там…

— Не ме изоставяй! — изкрещя Лорн. — Дръж се! Остани с мен!

Усещайки, че Вард губи съзнание, Лорн стисна юздите с едната си ръка, а с другата го притисна още по-здраво към себе си. Помъчи се да задържи змея в посоката, указана от стария ковач, но не успя да го задържи на достатъчна височина. Измъкнаха се от бурята, но крилатото влечуго губеше сили. Змеят махаше крила все по-слабо, докато те най-сетне излизаха от Тъмнинната буря и срещу тях се зададоха снежните виелици и ветрове, които бяха силни, но в тях нямаше нищо свръхестествено. Ревящите торнада и мълнии вече бяха зад тях.

— Измъкнахме се! — извика Лорн. — Чуваш ли ме, Вард? Измъкнахме се.

Вард не отговори. Тегнеше като мъртъв товар върху Лорн и главата му политна напред, когато изтощеният змей полетя към земята. Лорн искаше да изтръгне от него още няколко маха с крилете, за да забави спускането им. Напразно. Удариха се в един склон. Змеят се претърколи на заледения сняг и си счупи крилата и врата. Лорн, който притискаше Вард с всички сили, изхвръкна от седлото. Главата му се блъсна в една издадена скала и той загуби съзнание.

Зазоряваше се, когато Лорн дойде на себе си.

Беше покрит със сняг. От студа устните му бяха посинели. Беше замръзнал и зъзнеше. Сковани от леда, дрехите му изпукаха, когато с мъка се надигна и за малко не изгуби равновесие. Трябваше да почака главата му да престане да се върти и погледът му да се избистри. После видя разкъсаното тяло на змея и Вард, който се беше примъкнал до него, несъмнено за да се скрие от вятъра.

— Вард? Вард!

Като се държеше за гърдите, Лорн с препъване стигна до стария ковач, който беше седнал с гръб, опрян на корема на влечугото и не помръдна, главата му беше клюмнала настрани, а клепачите му бяха затворени.

Блед и студен, той все пак реагира, когато Лорн го пипна.

— Как си, хлапе? — попита той едва чуто.

— Дай да ти видя раната.

— Няма нужда.

— Дай да я видя!

— Не. Всичко свърши.

— И дума да не става, че ще те…

— Вече нищо не чувствам, Лорн. Дори… не ми е студено.

Разстроен, Лорн впи поглед в очите на Вард, после се примири. Както беше наведен, седна до него и с наведена глава рече:

— Аз… съжалявам…

— Съжаляваш? Но за какво?

— Аз съм виновен. За всичко аз съм виновен. Ако не бях аз, ти…

— Ако не беше ти, още щях да съм в Цитаделата, да умирам от скука и да повтарям до втръсване някогашните ми бойни спомени. Ти… ти ми даде възможността да извърша нещо… нещо значимо. Аз съм стар воин. Воините никога не бива да умират в леглото си… Благодаря.

— Недей да ми благодариш. Умолявам те, недей да ми благодариш! — каза Лорн със свито гърло.

— Успя ли да… спасиш Меча на кралете?

— Почти. Върхът остана забит в гърлото на Лаедрас.

Със замръзналите си устни Вард леко се усмихна.

— Според мен това, което остана, ще е достатъчно… — закашля се и изхрачи малко кръв. — Обещай… Обещай ми да се грижиш за Нае.

— Обещавам ти — каза Лорн, който виждаше как животът си отива от очите на приятеля и настойника му.

— И ми обещай, че ще ѝ кажеш, че я обичам.

Лорн кимна, очите му бяха замъглени.

— Добре — рече Вард. — Сега… Сега се наведи към мен и слушай. Заклех се да пазя тайната, но има нещо, което трябва да знаеш… То… се отнася за майка ти…

Лорн се наведе.

Слушаше и стискаше юмруци от ярост.

Лорн остана до безжизненото тяло на Вард.

После уви тялото в палтото си, завърза го с юздите на змея и тръгна, като го влачеше зад себе си по леда и снега. Изкупвайки грешките си с умора и болка, дълго вървя, преди да види конниците, които яздеха срещу него. Спря и извади меча на Лаедрас, готов за бой. Но идваха неговите хора.

Нае беше сред тях.