Наследникът

На Вивиан.

1

— Петстотин шейсет и седем хиляди, триста осемдесет и четири долара и двадесет и два цента.

Прочете сумата на глас, вторачен в парчето хартия. Думите му прозвучаха приглушено под ниския таван. Шумът на разбиващите се отвън вълни не можеше да се различи от бученето на вятъра — не че беше прекалено силен, просто по крайбрежието на Лонг Айлънд свиреше сивата зимна мелодия.

Баща му си отиде и дори на четиридесет Том Клейтън усещаше празнината. Искаше му се да бяха прекарвали повече време заедно, но прогони тази мисъл. Стана толкова внезапно: предния ден баща му очевидно беше добре и с нетърпение очакваше удовлетворението от пенсионирането след цял живот успехи, а на другия лежеше мъртъв в апартамента си в Колумбийския университет. Казаха, че било церебрална емболия.

В два през нощта деканът му се обади в Лондон с тъжната новина. А сега, след по-малко от седмица всичко беше свършило. Карълайн и децата се върнаха у дома, а той с готовност остана сам, привидно за да «уреди нещата», но истината беше, че му се искаше да прекара няколко дни насаме с мислите си. Погребението в северната част на щата събра много хора. Дойдоха някои роднини, далечни братовчеди от Бостън, роднините на майка му от Охайо, много приятели, студенти и колеги от факултета в университета, бивши колеги от «Кеймбридж» и неколцина непознати: мъже с луксозни лимузини и костюми «Армани». Тук беше и по-малката сестра на Том, дошла от Манхатън с децата и съпруга си, разплакана и потисната, защото беше много близка с баща им. Сега тя беше единствената му близка роднина, останала в Америка. Том си призна, че нейната болка ще бъде по-продължителна от собствената му.

Тази седмица Теса дойде три пъти в къщата. Два пъти й се налагаше да прогонва неканени търговци на недвижими имоти, настойчиви и агресивни, чиито съчувствени думи не можеха да скрият блесналите им очички — къщи на първа линия в Саутхемптън не излизаха всеки ден на пазара. Том се надяваше, че поне за момента това няма да се случи с тяхната. Той крачеше по брега в ранната утрин, унесен в спомените от едно далечно детство. Хвърли няколко камъчета в океана и легна на пясъчната дюна, взрян в облачното небе. Отправи молитва за чудо.

След това седна да прехвърли наум имуществото в къщата, опитвайки се да не мисли в пари, а да се съсредоточи върху запазването на неподлежащите на отчуждаване наследствени вещи. Много от тях бяха принадлежали на неговия дядо. Собственият му баща беше добавил най-вече картини и книги. Те бяха навсякъде из къщата. Между тях имаше множество древни и ценни ръкописи, философски трактати на древногръцки и сувенири от ежегодните му околосветски пътешествия, особено през годините след като майката на Том почина.

Стига Тес да не възрази — не страдаше от безпаричие, имаше свое лично богатство, а и се омъжи в семейство от уолстрийтската аристокрация. Том смяташе, че къщата на острова трябва да бъде запазена. Ако не за друго, то поне неговите вече прекалено поангличанени деца да не изгубят напълно връзката с Америка. А сега трябваше да обмисли възможността домът да му бъде отнет.

Насочи отново внимание към листа пред себе си. Не сумата беше толкова важна, макар че в ничия счетоводна книга 567 384, 22 долара не можеха да бъдат пренебрегнати, а датата: 30 юни 1944 г.

Месец преди дядо му да почине. Половин милион долара отпреди половин столетие днес трябва да са равни на пет милиона. Финансистът у Том ги пресметна без помощта на калкулатор. Най-много обаче го интересуваше документът, в който беше вписана сумата: единична страница от банково извлечение от «Юнайтед кредит банк», Банхофщрасе, Цюрих, Швейцария, ясно удостоверяващо собственика на сметката като Патрик С. Клейтън, 650У, Десета улица, Ню Йорк, щат Ню Йорк, САЩ.

Откри листа в един пътнически сандък на тавана, в който бяха събрани книжата от писалището на стареца, включително дневник от 1944 г. с последен запис от 15 юли. Том реши да го прочете след малко. Имаше и визитник, пълен с картички. Някои постове, ако не имената, се набиваха в очи: кметът на Ню Йорк, вицепрезидентът на «Чейз Манхатън», президентът на «Юниън пасифик», мистър Кларк Гейбъл от Холивуд, Калифорния. Вътре се търкаляха и талони от стари чекови книжки, театрални програми, оферти за локално парно и билети за мач на «Джайънтс». Плюс един револвер «Смит Уестън» калибър 38 без патрони в барабана. Още беше лъскав, стига да забършеш метала с мека кърпа. Малко нелепо стояха смокингът на дядо му, халатът, едни бели обувки с черни бомбета, а най-отгоре лежеше красива ръчно изработена кожена попивателна с отварящи се страни и златни закопчалки във формата на листа. В долния десен ъгъл личеше щампована скромната емблема на «Тифани Ко».

Том я остави настрани, щеше да я вземе със себе си в Европа — и продължи да рови из сандъка. Ще вземе и дневника. Замисли се и за револвера, но се сети за британските митничари и се отказа. След това, все още на тавана, седна в стария люлеещ се стол и зачете дневника. Тогава видя ъгълчето на банковото извлечение да се подава изпод попивателната и го измъкна.

Том Клейтън не беше глупак, особено когато ставаше дума за пари — стоката, от която разбираше най-много. Той знаеше много добре, че дядо му е бил заможен или поне достатъчно, та неговият баща да си живее богато от наследството, докато посвещаваше силите си на научни занимания. По ирония на съдбата това се оказа толкова перспективно поприще, че с подкрепата на добър издател и благодарение на несекващите покани за лекции, когато стана на възраст, той сам забогатя. Обаче скритите в Швейцария по време на войната половин милион долара трябваше да са незаконни или поне доста съмнителни, щом се пазят в пълна тайна. Ако това е вярно и ако парите се били там, когато старецът почина, какво ли е станало с тях?

Том хвърли един поглед над сандъка по посока на прашната картина, облегната унило на стената. Спомни си, че някога беше висяла на почетно място в дома на неговите родители, а после изчезна някъде. Патрик Клейтън беше нарисуван в класически стил: три четвърти профил, облечен официално, сдържан и с безизразно лице. Едър мъж с широки рамене, квадратна келтска брадичка и високи скули. Художникът не беше успял да подчини непокорната кестенява коса, която подсказваше буйната му природа, нито да разгадае дълбоките кафяви очи, криещи хиляди тайни.

Сега, когато за пръв път погледна портрета с очите на възрастен, Том осъзна, че ако махне шейсетте години промени в стила и модата, ще види себе си. Това не беше ли чудо? Патрик Клейтън, който се пресягаше от изминалото половин столетие, за да предпази своя внук от собствената му глупост. Макар шокът и скръбта на Том да бяха искрени, той не можеше да не се пита, колкото и да се мъчеше да не го прави, дали завещанието на баща му може да оправи нещата. Но бързо стигна до извода, че се самозалъгва. Том се нуждаеше от пет милиона точно сега, преди системата неминуемо да го разобличи или още по-лошо, преди онова мекотело Ленгланд да го изпее, за да спаси собствения си задник. Единствената му надежда, макар и доста пресилена, се намираше в Швейцария. Щеше да се наложи да разпитва за правилата и процедурите и в не твърде далечното бъдеще, след като е взел решение какво да прави, най-вероятно щеше да посети гномчетата, както шеговито наричаха швейцарските банкери в Цюрих. А засега, подобно на всеки друг банкер, който си разбира от работата, ще запази откритието в тайна.

Вечерта запали голям огън в камината на всекидневната. Беше намерил отворена бутилка «Реми Мартен», с която седна в люлеещия се стол на баща си и зачете дневника, като от време на време спираше да помисли. Два часа преди да съмне и малко преди стенният часовник на дядо му да удари пет часа, най-сетне заспа.

Тони Салазар обичаше автомобилите. Докато седеше в чакалнята на баща си, прелиствайки един брой на «Ескуайър», погледът му попадна на обявата. Винаги в крак с модата, той подбираше грижливо дрехите си. Предпочиташе водещите италиански марки, които толкова подхождаха на дребната му латиноамериканска фигура. Лъскавата му черна коса беше подстригвана и професионално приглаждана назад всяка сутрин. Собственият му външен вид означаваше много за него. По принцип ролс-ройсите не бяха неговият тип автомобили. Ферарита, ламборгинита и поршета — това беше за него. При самото споменаване на марките адреналинът нахлуваше във вените му. Но тази беше различна: новото купе «Бентли континентал» притежаваше класа и стил. Двеста и петдесет хилядарки — по всякакви стандарти това са си сериозни пари, помисли си той. В случая иронията се криеше в това, че можеше с лекота да си го позволи. Но Тони осъзнаваше много добре, че ако го видят да бръмчи наоколо толкова показно, щяха да го изхвърлят от бащината му фирма. Лично баща му щеше да се погрижи за това.

— Някой ден — унесено измърмори той, — някой ден.

Междувременно щеше да се наложи да се задоволи със своя «Стингрей»*. Напоследък правенето на пари беше станало лесно. Обаче харченето им беше друга работа. Макар да нямаше още тридесет, той си спомняше времето, когато човек можеше да заведе гадже в някой апартамент на Ист сайд и да плати за това с цял портфейл банкноти. Сега не беше достатъчно да имаш пари. Всички искаха да знаят какъв е техният произход. След като правителството реши да подходи комерсиално — ФБР, Щатската комисия по ценните книжа и фондовите борси и Федералната данъчна служба започнаха да дават награди, — човек вече не можеше да се довери на никого. Банките, адвокатите, счетоводителите ще те предадат за пари по-бързо, отколкото можеш да отвориш портфейла си. Точно затова «Салазар Ко» не можеха да се оплачат от липса на работа, и то сериозна. А той, Антонио Салазар, трето поколение частен банкер, щеше да поведе компанията в 21-ото столетие. Но засега баща му караше влака: корав старец, когото приятелите наричаха Банкера, а онези, които смееха, но само зад гърба му — Перача. Веднъж от «Джърнал» го бяха нарекли така и това им струваше двеста и петдесет хиляди в извънсъдебно споразумение. Точно цената на бентлито, помисли си Тони със самодоволна усмивка.

[* Модел на «Шевролет корвет». — Б.пр.]

Ектор Перес, шофьор и телохранител на шефа, отвори вратата и му махна да влиза. Ниският набит мъж с дълги мускулести ръце и широки като гардероб рамене безшумно последва Салазар младши в кабинета и както обикновено седна чинно в единия ъгъл — сляп и глух, но въпреки това винаги нащрек и готов, ако се наложи, да прекоси помещението с три крачки и да откъсне главата на някой неблагоразумен посетител с голите си яки ръчища. Тони се настани на едно от плюшените кресла срещу баща си, запали цигара и се престори, че се възхищава на гледката към Ист ривър, докато чакаше да го заговорят.

— Ходи ли на погребението? — попита Салазар старши, без да вдигне очи от документите на писалището си.

— Да. Той е мъртъв и погребан.

— Е, и какво ще правиш сега? — в гласа на баща му прозвуча нотка нетърпение.

Тони нямаше нищо против от време на време баща му да го поучава или да му се кара. Беше свикнал с неговата рязкост, но мразеше, когато го мъмреше пред Перес. Нямаше време да се занимава с този кубински грубиян. Според Тони самото присъствие на Перес беше причина за хладния тон в офиса и се беше заклел, че в деня, когато баща му се оттегли и му прехвърли бизнеса, Ектор Перес ще се намери на първия самолет за Хавана.

— Не смятах да правя нещо прибързано. Защо?

— Дрън-дрън! Човекът е мъртъв! Отърви се от тази работа, преди светът да научи. — Той захвърли броя на «Ню Йорк таймс», отворен на страницата с некролозите, на бюрото си. — Не знаеш ли, че в Швейцария също четат вестници?

— Разбира се, че четат. Изградил си тази схема преди петдесет години и тя работи добре. Татко, това беше най-добрата система. Той има син. Мога да я повторя.

— Какво знаеш за сина?

— Финансист. Живее в Англия, по-точно в Лондон. По дяволите, той си няма представа и се вписва в схемата дори по-добре от професора.

— Забрави това. Прекрати веднага всичко — нареди Джо Салазар решително. — Използвай друга мъртва душа. Сега имам достатъчно.

— Разбира се, както кажеш. Но — попита Тони, като леко се наклони, за да подпре ръка на писалището — ти винаги си казвал, че имам още много да уча. Ето това искам да науча. Защо да изпускам случая?

Тони се опита да прикрие презрението, което понякога изпитваше към баща си. Смяташе го за нисък затлъстял плешив грубиян, който все още шиеше костюмите си при един евтин чифутин в Бронкс. Естествено уважаваше постигнатото от него, но старецът вече беше доста демоде.

— Защото току-що го каза, тъпако! Синът е банкер! И живее в Европа. И един ден, дано това не дойде твърде много на мъничкия ти мозък, един ден този американски банкер в Европа отива на някакъв моден коктейл, където бъка от други банкери, и някакъв швейцарски, гъзолизец, който по случайност е и банкер, го дръпва в тихо ъгълче, за да му благодари мазно за добрия бизнес. Чатна ли?

— По дяволите, това е прекалено измислен сценарий. Боже…

— Може и така да е, но нашата работа е да не поемаме никакви рискове. Повтарям ти за стотен път, глупако, че не можем да си позволим и една-единствена грешка. Схващаш ли?

— Не се ядосвай. Смятай го за уредено. Седмица или може би десетина дни. Трябва да ги разхвърля в различни посоки.

— Така е по-добре. И още нещо. Майка ти се оплаква, че не те е виждала от цял месец.

— Зает съм.

— Да гониш путките из Атлантик сити. Синко, живей си живота, но семейството трябва да е на първо място. В неделя си у нас на обяд и донеси на майка си подарък.

Перес стана и придружи Тони Салазар на излизане от кабинета.

— Завещавам апартамента си на «Уошингтън скуеър» заедно с всичко в него на своята единствена дъщеря Тереза да прави с него каквото пожелае. Къщата ми в Лонг Айлънд завещавам на своя единствен син с желанието, но не задължението, да я запази за следващите поколения от нашето семейство.

Дик Суини направи пауза и отпи глътка вода от чашата на писалището. Макар да беше вече на шейсет и няколко години, плещестият адвокат излъчваше самоувереността на богатството и изтънчеността на добрата школовка. Във всяка среда Суини минаваше за въплъщение на неподкупността и консерватизма и ако от време на време една пакостлива усмивка се появяваше на лицето му, случайният наблюдател би я отдал на ирландската му кръв. Той погледна към малката група над очилата си и се зае отново със завещанието. Макар че беше обвито в задължителната правна терминология, самото то не беше сложно. Майкъл Клейтън се беше погрижил справедливо за двете си деца и четиримата внуци. Библиотеката си, с изключение на последния недовършен труд, който даряваше на своя ученик д-р Ерик Хаас от Колумбийския университет, оставяше на Харвардския университет, своята Алма матер. Сбирката от гръцки, етруски и арамейски предмети предаваше на Археологическия музей на Колумбийския университет, а любимият му стенен часовник отиваше в Университетския клуб в Ню Йорк сити.

Всички бъдещи хонорари от многобройните си книги, някои от които се бяха превърнали в официални университетски учебници, той поставяше под попечителство за Патрик и Майкъл Клейтън, синовете на Том, както и за децата на Теса — Едуард и Емили Бримстън. Своят портфейл от акции й държавни ценни книжа завещаваше на Теса, «за да може да продължи да се радва на свой личен доход», при условие че остави управлението им на «Уилбърфорс Прендергаст», брокерската фирма, която му беше служила толкова добре цял живот.

— Остатъкът от моето имущество — продължи Суини да чете, — включващ всички мои банкови сметки и всички приходи от застраховката ми за живот, завещавам на своя единствен син Томас Деклан Клейтън.

Всичко на всичко имущество на стойност малко под шест милиона долара. Голяма част от него се основаваше на неговото собствено наследство, но той го увеличи, като живееше без излишно разточителство, посвещавайки живота си на научната работа.

— Том, Тес, като изпълнител на завещанието на баща ви — продължи Дик, поглеждайки към всеки от тях, докато неговата секретарка и младшият му съдружник си водеха бележки — ще направя всичко възможно, за да ускоря прехвърлянето на правата. Ще трябва да се платят някои щатски и федерални такси, които съм изчислил приблизително — добави той, докато им подаваше разпечатки, — но в това няма нищо сложно, така че не предвиждам някакво излишно бавене.

— Благодаря ти, Дик — отговори Теса с обичайния си самоуверен тон на момиче, завършило частното подготвително училище «Бири Мар». — Радвам се, че мога да оставя всичко в твоите сигурни ръце.

— Присъединявам се към казаното — обади се Том. — Благодарни сме ти за помощта.

— В такъв случай — усмихна се Суини, като замени деловия тон с по-доброжелателен — мога ли да ви поканя на обяд?

— Запазвам си правото за някой друг път — отговори Теса, — защото имам уговорка с Байрон за обяд, а и целият ми следобед е зает.

— Тогава някой друг път — отговори Суини, а след това се обърна с въпросително изражение към нейния брат. — А ти, Том?

— С удоволствие, Дик. Щом си свободен, ще се радвам да обядваме заедно — отговори с готовност Том, а след това допълни сякаш за да замаже прекаления ентусиазъм. — В края на седмицата трябва да се връщам в Англия и искам да обсъдим някои неща.

Връзката между фамилиите Суини и Клейтън съществуваше вече повече от столетие. През 1913 г. Еймън Суини и Патрик Клейтън пристигнали в Америка. За да си платят билетите, работили заедно на парахода. Дни след като слезли в Ню Йорк, и двамата си намерили работа — Суини като писар в правна кантора в центъра на града, а Клейтън като строителен работник в Бруклин. Въпреки че след пристигането пътищата им се разделили, приятелството им останало непокътнато. По-късно, когато двамата постигнали, макар и по различен начин, своя успех, връзката помежду им станала дори по-силна.

Докато Патрик си пробивал път в корумпирания свят на обществените поръчки, Еймън се записал във вечерна гимназия и станал адвокат. И двамата се оженили, родили им се деца и си купили къщи в Уестчестър Каунти. Първородните им синове Майкъл и Ричард следват заедно в Харвард. След дипломирането Дик започва работа в правната кантора на баща си и го наследява като старши партньор. Майкъл няма предразположение към бизнеса и Патрик не го натиска да влезе в семейната фирма. Приема радушно решението на сина си да се посвети на науката.

Изчакаха пред офисите на правната кантора «Суини, Тъли, Макандрюз», докато Теса си хване такси в посока «Уол стрийт». После двамата мъже закрачиха по 48 улица към «Уолдорф». Управителят на ресторанта разигра театър, когато видя господин Суини, и ги съпроводи до обичайната му маса в залата «Пийкокали» срещу старото пиано на Кол Портър.

— Дик — започна предпазливо Том, докато разклащаше чашата си със скоч, за да се стопи част от леда, — познаваше ли моя дядо?

— Разбира се, той и моят старец бяха много близки приятели. Всъщност най-добрите.

— Естествено, но онова, което всъщност питам, е какво знаеш за неговите делови отношения?

— Е, Том, това е малко странен въпрос. Какво точно искаш да научиш?

— Баща ми никога не засягаше тази тема. Сякаш му беше малко неудобно. Зная, че на Патрик никога не са му липсвали пари, дори по време на Депресията. Какво всъщност е станало с неговата строителна фирма?

— Предполагам, че е умряла заедно с него. Тя беше до голяма степен негово собствено творение.

— Но вие сте били негови адвокати, нали така?

— Да, до известна степен. Това беше изцяло ангажимент на баща ми. Както вече казах, добри приятели от старата родина и така нататък.

— Значи трябва да има запазена документация?

— Ако има, никога не съм я виждал. Но предполагам, че са останали документи долу в архива. Мисля, че ако наистина искаш да ги видиш, сигурно имаме основания да ти ги дадем. Но това са неща от тридесетте и четиридесетте години на миналия век. Съмнявам се, че ще научиш нещо интересно. Каква ти е целта?

— О, Дик, предполагам, че просто търся корените си — излъга Том.

След това, за да задоволи любопитството на адвоката, се впусна в разсъждения.

— Баща ми е получил доста добър старт в живота, както и ние самите. — Той имаше предвид себе си и Теса. — Винаги съм се питал откъде е дошло всичко това.

Дик Суини кимна с разбиране, а на лицето му се изписа изражението на възрастен мъж, който се готви да предаде своята мъдрост на по-младия.

— Виж, Том — каза той доброжелателно, — през онези години за имигрантите е било много трудно.

Том кимна окуражително и Суини продължи:

— Дивият Запад може и да е бил в Оклахома — той посочи с палец към река Хъдзън, — но е започвал тук, от Ню Джърси. Разбираш ли какво искам да кажа?

— Естествено — усмихна се Том, — вероятно и сега не е много по-различно.

И двамата се засмяха. Дик се наведе, за да се приближи към Том, и продължи вече по-тихо:

— Затова всеки е трябвало да оцелява благодарение на своята собствена съобразителност. И ако си можел така да изкараш някоя пара, малко контрабанда на пиячка на никого не е навредила. Разбира се, не като онези типове в Чикаго. Тук всичко е било много по-кротко.

— Благодаря. Оценявам твоята откровеност. Това изобщо не ме притеснява. Обаче има едно нещо, от което ми се ще да имам копие…

— Само кажи — каза Суини, който тутакси се беше превърнал в адвокат, и извади тефтерче и химикалка от джоба си.

— Завещанието на дядо. Ако мога да го открия, много бих искал да го взема със себе си.

— Разбира се. Кога заминаваш?

— Четвъртък вечерта.

— Утре ще го имаш.

— Благодаря.

Заеха се с храната — супа от костенурка и най-хубавия нюйоркски бифтек за Клейтън, стриди и агнешки котлети за Суини. И двамата не се водеха по кулинарните моди. Поляха блюдата с бутилка зинфандел* от долината Напа, а след това им сервираха кафе и пури. Повече не стана дума за Патрик Клейтън.

[* Зинфандел — вид калифорнийско червено вино с плодов вкус. — Б.ред.]

Моралес се излегна на хамака и лекичко се залюля насам-натам, плъзгайки подметките на мокасините «Гучи» по полирания мраморен под. Той се обличаше небрежно, но винаги в скъпи дрехи. Горните копчета на кремавата му копринена риза бяха разкопчани, за да се вижда дебелият ланец, на който заедно с хамака се полюшваше обсипан с диаманти кръст. Силният му тен подчертаваше светлозелените очи и избелелите от слънцето краища на оредяващата му кестенява коса. Макар че беше на повече от четиридесет, годините не му личаха заради стегнатите мускули, които дрехите не можеха напълно да скрият.

Гледката от верандата беше великолепна. Безупречната ливада се простираше величествено на югозапад. Залязващото екваториално слънце огряваше с нежна топлина лехите с бели и розови карамфили, преди бавно да потъне зад високите планини. Но той знаеше, че това спокойствие е измамно; в гората отвъд неговата градина, мъже, въоръжени с калашници и ръчни гранати, охраняват границите на имота.

Започваше да му досажда, че той, Карлос Алберто Моралес, не може да се отпусне на спокойствие в собствения си дом без защитата на цяла частна армия. Зад спретнато подстригания жив плет извън зрителното си поле той чуваше плискане и смеха на децата, които се наслаждаваха на ранната привечер в басейна. Тези звуци само подсилиха копнежа му по спокойствие.

Както винаги на дъното на всичко бяха проклетите гринговци. Техните хора жадно консумираха неговото производство, а правителството им обвиняваше него. В началото това означаваше единствено, че Моралес повече не може да стъпи в Америка, което не му пречеше. През последните години обаче бяха започнали да пренасят борбата в Колумбия и това вече беше лоша новина. Те засипваха правителството в Богота със заеми, помощи, самолети, оръжия и «съветници», корави ченгета от Агенцията за борба срещу наркотиците, които помагаха на колумбийската армия, стиснали в едната си ръка автомат, а в другата чекова книжка. Дори Меделин вече беше несигурно място. Всеки може да се изкуши да го предаде. Петдесет хиляди долара могат да купят почти всичко в Колумбия. Досега Моралес се беше борил срещу алчността с помощта на страха. И ако се наложеше, предателството щеше да донесе смърт на предателя и цялото му семейство. Но дори и тези мерки не ти гарантират сигурността, затова беше търсил дълго и задълбочено по-добра тактика и сега имаше нова идея.

Чу колата, преди да я види. Знаеше, че е била спряна на главния вход, а след това са я наблюдавали от гората и са я предавали по преносимите радиостанции от пост на пост. Въпреки това му стана приятно, когато видя двамина от своите телохранители да излизат от къщата, за да посрещнат автомобила, който спря пред верандата и единственият пътник слезе.

— Добър ден, дон Карлос — поздрави новопристигналият. Висок, светъл и както винаги облечен в безупречен летен ленен костюм, той закрачи със смъртоносната сигурност на планинска дива котка. — Пристигнах колкото може по-бързо.

— Енрике, качи се да пийнеш нещо разхладително — Моралес посочи на госта да седне на хамака.

Двамата поседяха в мълчание. Моралес продължаваше лекичко да полюшва хамака. Поднесоха напитките на сребърен поднос — плодови сокове в кристални чаши с ниски столчета.

Моралес освободи прислужника.

— Тази страна — каза той, след като мъжът си тръгна, посочвайки бегло към хълмовете и горите извън имението — беше много добра към мен. Знаеш ли това, Енрике?

— Предполагам, дон Карлос — отговори уклончиво гостът, — но бих казал по-скоро като резултат на твоите собствени усилия, отколкото заради нейната щедрост — добави той.

Моралес кимна одобрително.

— Може би си прав. Но ме тревожи, че не се прави нищо за останалите хора тук.

Енрике Шпеер замълча. Той познаваше този тон. Моралес беше намислил нещо.

— Онзи ден бях в Меделин. И знаеш ли какво видях? Видях мръсни улици и колиби, които те наричат дом. Това ме накара да се замисля. Защо хората трябва да живеят по този начин? Ти, Енрике, какво мислиш? Защо това се случва в нашата благородна и преуспяваща страна? — Той повдигна въпросително вежди.

— Изглежда, така стоят нещата в Колумбия, дон Карлос.

— Жалко, че не мога да направя повече за цялата страна, но поне мога да сторя нещо за близката околност. Ти знаеш ли, че половината деца в тази област дори не ходят на училище?

Шпеер поклати глава.

— Как се чувства човек, когато е беден и болен? Влязох в една благотворителна болница и… пфу! Дори кучето си не бих пратил там!

— Има планове за съживяване на района. Американската помощ специално се насочва насам…

— Само планове — прекъсна го Моралес. — Гринговците са толкова глупави. Когато в Богота политиците и техните приятелчета свършат с бъркането в меда, от всеки долар помощ едва ли ще останат и десет цента.

— Вероятно.

— Енрике, когато имаш проблем, ти го решаваш с удар. — Той стовари левия си юмрук в отворената длан на десницата. — Аз така се оправям с нещата.

— Дон Карлос, с какво мога да помогна?

— Аз ще споделя успеха си с хората от Меделин. Ще построя болница. Модерна болница с кадърни и добре платени колумбийски лекари. И две училища. Големи, богато оборудвани, за да се образоват децата на бедняците. — Сега той говореше натъртено. — Също така жилища. Много жилища. Евтини, но прилични.

— Това е невероятно щедро! — Шпеер беше искрено впечатлен.

— Разбира се. Но колко щедро? Искам да кажа колко ще ми струва?

— Естествено има неизбежни разходи, като начало за строителството. А после и поддръжката, за да продължат да действат.

— Не се тревожи за режийните разноски. Бизнесмените ще дадат своя принос — усмихна се Моралес. — Църквата може да ни предостави учители. Нали винаги приказват за социалната справедливост. Добре, нека тогава изпратят своите свещеници и монахини за учители. Не, искам да кажа колко да построя?

— Ще проуча въпроса.

— Приблизително колко?

— Петдесет милиона плюс-минус… това е сериозна работа.

— Енрике, колко имам?

— Един милиард и двадесет или един и двадесет и пет.

— Правим го!

— Направо нямам думи. Ще дадеш почти половината от своето богатство на хората в Меделин?

— Да.

— Този жест ще те направи най-обичания човек в областта.

— Мислиш ли?

— Да. При подобни обстоятелства всеки, който посмее да каже лоша дума срещу теб тук — той махна по посока на горите и хълмовете, — ще си изкопае сам гроба.

Моралес изпръхтя презрително. Перспективата му хареса.

— Точно така, приятелю. А сега ми кажи как ще го направим.

— Ами ти притежаваш строителна фирма в Испания…

— «Малага строителство». Дребна риба.

— Да, но можем да увеличим нейния капитал. Ще трябва да прехвърля малко парици. След това ще може да направи съвместно предприятие с…

— С фондация «Моралес».

Сега беше ред на Шпеер да го погледне с любопитство.

— Новата ми благотворителна организация. Ще говоря с Де ла Круз и ще я основем. Междувременно ти организирай парите.

— Естествено, но ще трябва да отида в Ню Йорк.

— Върви. И предай моите почитания на Перача.

В четвъртък сутринта Том Клейтън се събуди рано и отиде да потича по брега. Вятърът беше утихнал напълно и слънцето изгряваше в цялото си зимно великолепие. Докато тичаше, вдишвайки дълбоко острата йодна миризма на Атлантическия океан, той отново преговори плановете си. През последните два дни беше провел проучвания по телефона. Един ден щеше да е достатъчен, за да свърши онова, което беше намислил.

Час по-късно, след като взе душ и облече удобни за пътуване дрехи, той заключи къщата, погледа я замислено, а след това тръгна надолу по пътеката, за да занесе багажа си в колата. Рано сутринта движението между Лонг Айлънд и летище «Кенеди» не беше натоварено. Първо се отби в представителството на «Авис», за да върне автомобила, а след това се качи на безплатния автобус до терминала на «Юнайтед», където остави саковете си, преди да хване такси за Манхатън.

Отби се за кратко в офиса на «Суини, Тъли, Макандрюз», откъдето взе копията от завещанията на баща си и дядо си. Прегледа ги много внимателно. Точно както очакваше, в завещанието си Пат Клейтън не споменаваше за сметки в Швейцария. Доволен, Том прибра двата документа в чантата при останалите, които беше взел от къщата. Преди единадесет занесе документите в седалището на Нюйоркското адвокатско сдружение, където подписът на Ричард И. Суини беше заверен с апостили*. След това отиде пеша до федералната сграда и поиска подписите от адвокатското сдружение да бъдат легализирани от Държавния департамент.

[* Апостил — легализиране на документ, освобождаващо от други форми на заверка. — Б.ред.]

В един часа се срещна със сестра си за обяд в «Джино» на «Лексингтън». Том вече беше седнал на запазената за тях маса, когато тя дойде. Както винаги беше елегантна, този път в ново костюмче от «Шанел», и привличаше погледите както на мъжете, така и на жените. Днес повече от всеки друг път Том остана поразен от приликата й с майка им. Точно такава я помнеше. Вероятно причината беше, че сега Теса е на възрастта, на която почина майка им Айлийн.

Поговориха за погребението, след това за половинките си и за децата. Неизбежно разговорът се завъртя около техния баща и Том забеляза, че Теса отбягва да го погледне.

— Нещо ти се върти из главата. — Каза го по-скоро като заключение, отколкото като въпрос.

Теса вдигна очи и след известно колебание кимна.

— Татко споменавал ли ти е за ирландската работа?

— Имаш предвид роднините в Ирландия?

— Да, и това — отговори тя колебливо, но след като Том не реагира, тя продължи. — Имам предвид каузата, борбата, както щеш го наречи.

— От години не е продумвал за това. — Том имаше смътни спомени за разговорите между своите родители и шепненето, когато станеше дума за чичо Шон.

— Той ги мразеше. Знаеш ли това?

— Татко? Да мрази? — Том не успя да скрие изненадата си.

— Страстно — отговори тя с тъга. — Обвиняваше ги… специално чичо Шон, че сме изгубили връзка със старата родина.

— Кога ти е казал това?

Още докато задаваше въпроса, Том изпита вина, осъзнавайки колко егоистично е преследвал само собствените си амбиции и колко малко време и мисли е отделял на своя овдовял баща.

— Когато се върна от пътуването до Ирландия. — За миг очите на Теса овлажняха. — Той дори плака.

Том отпи глътка вино и огледа пълния салон, докато сестра му се успокои. Изглеждаше нелепо: да седиш в моден ресторант в центъра на Ню Йорк и да се разстройваш за шантави древни конфликти на хиляди километри от теб.

— А после връщал ли се е към това? — попита той.

— Не точно — припомни си тя. — Но миналото лято в Хемптън, между другото без някакъв повод, ми заговори за семейния дълг, дълг към онези, които са останали там.

— Какво значи това?

— Мисля, че искаше да ме помоли да възстановя прекъснатите връзки със семейството. Предполагам, че причината е силното чувство на татко за история — усмихна се тя.

— Някаква идея откъде да започнем? — Том се насили да се усмихне.

— Ами… по пет или десет хиляди от всеки за семейството… няма да ги усетим. Те съвсем не са заможни и си мисля, че това щеше да зарадва татко.

— Добре — съгласи се Том и се протегна през масата, за да стисне ръката на сестра си. — За семейството и татко. — Той не спомена за проблема си, защото плюс-минус няколко хиляди нямаше да имат значение.

Излязоха заедно от ресторанта на огряната от слънцето 47 улица, по която целеустремено крачеше гъмжило от нюйоркчани, но никой не се блъсна в тях. Може би причината беше внушителната аура, която излъчваха. Макар Том да беше с петнадесет сантиметра по-висок от сестра си, със своите метър и седемдесет Теса беше по-висока от повечето жени. Чорлавата тъмнокестенява коса и тъмнокафявите очи на Том някак си допринасяха за самоуверения му вид и въпреки че косата на Теса беше руса със ситни къдрици като на майка им, техните сходни изражения и смях не оставяха съмнение, че са кръвни роднини.

Теса отвори чантата си и извади чек за десет хиляди долара.

— Моята половина — каза тя усмихната.

— О! Значи си очаквала, че ще се съглася? — закачи я Том.

— Ти живееш по-близо до тях. — Тя втренчи в него синьо-зелените очи, също наследени от тяхната майка. — Значи би могъл да ги предадеш лично.

— Оттатък Ирландско море — пошегува се Том с баладите от детството им.

— Оттатък Ирландско море — повтори като ехо Теса, докато го хващаше подръка. Двамата ускориха крачка и се сляха с тълпата.

Следобед Том отнесе документите в швейцарското генерално консулство, където един служител удостовери подписите от Държавния департамент на САЩ и подпечата своя собствен подпис с швейцарския кръст.

Клейтън провери наново документите и ги върна в чантата си. В пет и тридесет се отби за едно питие в «Пиер», звънна на жена си в Лондон, за да потвърди часа на излитане и кацане, а след това взе такси обратно до «Кенеди» за нощния полет към дома.

Самолетът излетя навреме, насочи се към Арктическия кръг и пое по полярния маршрут за Европа. След като изяде вечерята от пет блюда, поляни с отлежало шампанско, Том наклони седалката си в първа класа, за да се разтегне напълно, сложи си лентата за очи и се приготви да спи. След пет часа го събудиха за закуска и след още един час започнаха да се снишават, за да кацнат на «Хийтроу».

След малко забавяне за паспортната проверка той взе двата си сака и пое по зеления митнически коридор. Когато излезе от терминала, веднага успя да намери Карълайн, която го чакаше в колата. Том отвори багажника и пъхна саковете вътре. Настани се на пътническата седалка и се наведе да целуне жена си. Устните й бяха меки, миришеше на соли за вана. Дългата й до раменете кестенява коса ухаеше, още леко влажна, когато докосна Том по бузата.

— Добре ли мина? — попита тя, като умело вмъкна мерцедеса комби в колоната, която се движеше по платното за Лондон.

— Да, благодаря. Видях се няколко пъти с Теса и уредих документите с Дик Суини — отговори той, но реши да запази откритието си за по-късно.

— Радвам се. Горката Тес. Той много ще й липсва.

— Да — съгласи се Том тихо и добави: — Странното е, че и на мен ми липсва, макар че почти не се виждахме.

— Зная — каза тя, погледна го крадешком и сложи лявата си ръка на коляното му. — Зная, скъпи.

Бяха женени от шест години, но Том понякога имаше усещането, че са минали едва шест месеца. Още от първия ден съвместният им живот беше като вихрушка. Съвсем рядко настъпваше затишие, никога не скучаеха заедно и макар че работата на Том изискваше много внимание, винаги намираха време за себе си — импровизирани екскурзии с пазар до Париж, уикенди на Френската ривиера, кратки почивки по склоновете на Вербиер.

Когато хората питаха как се е запознал с Карълайн — нещо, което винаги правеха като косвен намек за тяхната различна националност, Том изпитваше наслада да отговаря, че я е намерил в един бар. Това беше истина, но той пропускаше да допълни, че става дума за бар «Анабел» и че и двамата бяха дошли там с приятели, някои от които се познаваха. Той обаче си спомняше като вчера как я забеляза и как към края на вечерта двамата зарязаха приятелите си и избягаха в апартамента на Том.

Оттогава бяха неразделни и макар Том да си оставаше истински американец въпреки ирландската си кръв и положението си на емигрант, Карълайн беше въплъщение на добре възпитаната англичанка, плод на шест поколения военни, уверена, смела и напълно независима. Когато накрая заведе Том в Глочестършър, за да го запознае със своите родители, първоначално го приеха подозрително, но скоро ледът се стопи и днес старият полковник го посрещаше радостно.

Тази сутрин, докато го возеха от летището за вкъщи, Том още веднъж благодари на щастливата си звезда и се замисли с усмивка, че макар да забелязваше красивите мадами, беше верен на Карълайн вече седем години. Като се има предвид животът му като ерген, това изненадваше всички, които го познаваха от онова време. Облечена небрежно и без грим, леката й момчешка фигура излъчваше уязвимост. Той почувства подтик да я прегърне и защити, като не искаше да си признае, че емоциите му бяха резултат от чувството за вина заради бъркотията, която щеше да причини на всички тях и за която още не можеше да си признае открито.

— За какво си мислиш? — попита тя, забелязвайки леката му усмивка.

— За теб.

— Добре — отговори тя с дяволита усмивка. — Задръж малко!

Когато пристигаха у дома, къщата беше пуста, защото бавачката и децата бяха изпратени малко по-рано в парка. Преди Том да успее да закачи палтото си, Карълайн вече беше поела по стълбите, като се спря само за миг, за да изрита обувките от краката си и да замери съпруга си с джинсите. Поканата й не можеше да бъде по-недвусмислена.

По-късно, докато лежаха върху разбутаното легло, той й разказа за банковата сметка, но дори и тогава не можа да бъде напълно откровен. Не успя да събере сили да каже на Карълайн, че всичките им мечти ще бъдат разбити, защото скоро могат да загубят всичко, което притежават. Още по-малко, че неговата служба, кариера и вероятността някога отново да работи в областта на финансите щяха да се изпарят като дим. Не можеше да признае, че е спекулирал, че незаконно е сключил фючърси* за собствена сметка в нарушение на всички правила, и беше изгубил. Не смееше да каже, че ако не успее бързо да запуши пробойните, затворът може да се окаже съвсем реална възможност.

[* Фючърс — сделка, която представлява договор за покупко-продажба на определено количество чуждестранна валута на точно определена бъдеща дата по предварително уговорен валутен курс. Доставката на валутата се извършва на датата на падежа на сделката. — Б.пр.]

Вместо това поне за момента продължаваше да живее с мечтите.

— Колко са половин милион долара? — попита тя.

Въпреки че Карълайн беше грамотна и можеше да смята, типично английското у нея диктуваше всички чужди валути и дори всемогъщият долар да не предизвикват представа за стойност.

— Около триста и петдесет хиляди — отговори той, добавяйки, сякаш беше прочел мислите й — разбира се, плюс лихвите.

— Значи колко общо? — попита тя развълнувано, изправи се внезапно и се вторачи в Том.

— Не знам — подразни я той и прокара ръка по лявата й гърда. — Половин милион. Един милион. Зависи колко честно са готови да го изиграят швейцарците.

— Чудесно — каза тя радостно и решително. — Щом вземеш парите, ще купим къщата!

Къщата беше имение от осемнадесети век, простряло се на двадесет и шест акра прекрасна земя в Уилтшър. Тя беше легнала на сърцето на Карълайн, която, подобно на всички от своята класа, копнееше за провинцията след единадесет години в ярко осветения Лондон.

— Дядо ти мошеник ли е бил? — попита съзаклятнически, след като въпросът с имението вече беше уреден за нея и тя беше привлечена от представата за колоритните предци на Том.

— Вероятно — отговори той извинително.

— Прекрасно! Във всяко семейство трябва да има дядо мошеник.

— Във вашето има ли? — попита той, развеселен от нейното въодушевление.

— Разбира се! — засмя се тя. — Те са палили и грабили из цялата империя. Как смяташ са забогатели? Понякога — измърмори тя и легна върху му, за да го целуне нежно по устата — се чудя колко наивни можете да бъдете вие американците.

2

Енрике Шпеер измина разстоянието от Меделин до Богота с кола под наем. Оттам взе самолета на ЛАКСА до Коста Рика. Щом пристигна в Сан Хосе, пресече улицата пред терминала на летището и се качи на своя «Ленд роувър», който беше оставил на паркинга.

Шпеер много харесваше родното си място Коста Рика — страната на вечната пролет. Баща му, дребен чиновник в Гестапо, беше избягал в Централна Америка през 1945 г. Пристигнал с малко дрехи и десет златни слитъка в единствения си куфар и започнал отначало. Оженил се за местно момиче, основал дъскорезница и заживял достатъчно заможно, за да изпрати сина си в правния факултет в Мексико сити, а когато завърши, да му купи адвокатска кантора в Сан Хосе. След смъртта си Гюнтер Шпеер остави на сина си къщата, бизнеса с дървен материал и куфар пълен с документи: избеляващи червеникавокафяви снимки на баварски селяни, дълъг разказ на разбираем език за живота в Германия през тридесетте и четиридесетте години на миналия век, оправдание защо е служил на Фюрера и една жлъчна тирада срещу американците, които обвиняваше в най-долно предателство, защото бяха обединили сили със сталинските боклуци, за да смажат надеждите на арийската раса. Той беше оставил на Енрике и един редовен акт за раждане, който удостоверяваше раждането на Гюнтер Йоханес Шпеер във Вилсхофен, Долна Бавария на 23 декември 1913 г.

Години по-късно, когато шумотевицата около Втората световна война утихна и светът вече не се интересуваше от мъртви нацисти, този къс хартия се оказа безценен за адвокат Енрике, защото му позволи да придобие германско гражданство, а заедно с това и втори паспорт. По време на един от престоите в Германия си беше купил малък апартамент в Мюнхен и използвайки този адрес, кандидатства и получи безсрочна американска виза, каквато през онези дни обикновено получаваха гражданите на Западна Германия.

Седмица след пътуването до Меделин Шпеер напълни куфара си със зимни дрехи и взе пряк полет до Холандските Антили. Излезе от Сан Хосе като костариканец, а влезе в нидерландската колония като германец. На граничния контрол само бегло му погледнаха паспорта и не го попитаха нищо, защото в Аруба бяха свикнали с посещения на адвокати от Европа, които идваха да се възползват от данъчния рай на островите, известни някога като Холандски Западни Индии.

Взе си стая в «Хаят риджънси», където д-р Шпеер беше редовен и обичан гост, и веднага се обади на Джо Салазар в Ню Йорк. След това се разходи до «Недер гауда», любимия си бар в градчето, което приличаше на извадено от пощенска картичка. Там заедно с Маркус, собственик на заведението и от време на време негов клиент, чийто незаконни доходи инвестираше в Холандия, изпиха по няколко бири. В десет той обяви, че се връща в хотела да вечеря и помоли Маркус след полунощ да му изпрати двете си най-добри момичета.

Докато вечеряше сам, размишляваше за неудобствата на подобни обиколни маршрути само за да стигне от Сан Хосе до Ню Йорк, но накрая заключи, че човек винаги трябва да внимава. Във всеки случай Моралес плащаше щедро: триста долара на час. От тръгването от Богота до връщането отново на изходната точка, стига да нямаше някакво забавяне, общата бройка часове щеше да е 98 или 29 400 долара плюс разноските, които Шпеер знаеше, че ще му бъдат платени веднага в брой, без да му задават въпроси.

Офисите на «Салазар Ко» заемаха третия етаж на една безлична сграда на «Саут драйв». Обстановката беше достатъчно модна, за да подскаже наличието на нужните средства, но и напълно дискретна, за да спечели одобрението на клиенти, които ценяха анонимността повече от всичко на света. Въпреки минималистичния подход към мебелировката помещенията на фирмата предлагаха на работещите и посетителите великолепен изглед към «Ист ривър», лесен достъп от и до летищата на Ню Йорк, а освен това се намираха на един хвърлей от «Уол стрийт».

Ектор Перес излезе от кабинета на Банкера и кимна на Шпеер. Кимването му приличаше на отсечен поклон, на който обаче липсваше всякакъв израз на уважение. Той задържа вратата отворена, последва Шпеер вътре и преди да се оттегли в обичайния си ъгъл, грижливо я затвори.

— Енрике, колко се радвам да те видя, приятелю — грейна лицето на Салазар, който дори излезе иззад бюрото, за да се прегърнат по южноамерикански. — За мен е истинско удоволствие.

— И за мен, скъпи приятелю, наистина — отговори като ехо Шпеер. — Шефът ме помоли да ти предам неговите най-сърдечни поздрави.

— Моля предай му моите почитания. А сега какво мога да направя за теб?

— Страхувам се, че ще изтеглим една значителна сума — обясни Шпеер.

— Енрике, защо трябва да се страхуваш? — засмя се Салазар. — Парите са ваши, човече!

И двамата се засмяха, но под прикритието на безгрижната размяна на закачки Салазар започна да прави сметки. Салдото на Моралес беше дебело — над сто милиона. «Значителна сума» означаваше най-малко десет до двадесет милиона, но такава беше природата на Салазаровия бизнес. Той приемаше мръсните пари, почистваше ги и ги връщаше узаконени на техните собственици. По пътя прибираше таксата си от десет процента, която беше напълно умерена за операциите по изпирането, но «Салазар Ко» работеха само с много богати хора.

Разбира се, лихви не се начисляваха.

Докато парите минаваха по своя мъчителен път и започваха да избеляват, те се спираха на разни места — понякога за дни, а друг път за няколко месеца. Всяка спечелена лихва принадлежеше на «Салазар Ко». «Вместо разноски» беше обяснението, което даваха на малцината клиенти, които питаха.

След като парите биваха вложени «чисто», техните собственици прибираха цялата печалба. Сумите преминаваха в категория «под управление» и от този момент таксата на Салазар падаше до два процента годишно. Това беше по-евтино, отколкото взимаха най-добрите американски взаимни фондове.

— Цифрата, която нашият уважаван приятел има предвид, е петдесет милиона.

— Наведнъж? — попита банкерът, докато мозъкът му продължаваше да щрака.

Моралес притежаваше седемдесет милиона, които се управляваха, а останалите се перяха в момента. Петдесет беше много пара, но в момента имаше нови постъпления от по най-малко пет милиона на месец. Въпреки че сумата беше значителна, тя нямаше да разклати фирма, управляваща три четвърти милиарда долара, както показаха последните сметки.

— Не непременно, но ще ни трябват след тридесет дни.

— Може да се наложи да теглим най-вече от парите, които са в преход. Таксата ще бъде обичайните десет процента.

— Каква е изпраната сума на строителната компания в Малага? — попита Шпеер, след като хвърли поглед в папката, която беше извадил.

— Ще проверя — отговори Салазар, като набра нещо на клавиатурата на компютъра. — В долари имаме… малко по-малко от милион в Испания, два милиона в Монтевидео, 250 000, които са нужни, за да се поддържа сметката на остров Гранд Кайман.

Шпеер помисли малко и написа няколко цифри на листа пред себе си.

— Окей, Джо, остави парите на Кайманите. Не искаме да включваме офшорки в тази работа. Приготви ми четиридесет и седем милиона, разделени между Испания и Уругвай. Плюс твоята такса, цялата сума е петдесет и един точка седем. Съгласен?

— Точно така. Тридесет дни.

— Благодаря.

— Може ли да знам за какво става дума? — попита Салазар.

— Не виждам защо не — и Шпеер му разказа за фондацията и желанието на Моралес да бъде щедър към своя народ.

Салазар подсвирна, но почти в същия миг разбра какъв е замисълът.

— Моето възхищение към нашия общ приятел расте с всеки изминал ден — каза той напълно искрено.

Не си призна, че се страхува за сметката на Моралес, защото слуховете твърдяха, че бил притиснат в ъгъла и че други, особено картелът в Кали, са готови да го довършат. Тези слухове представяха бъдещето да Моралес в нова светлина.

Когато Шпеер си тръгна, Салазар се обърна към Перес.

— Къде е синът ми? — попита той рязко.

— В кабинета си — отговори телохранителят.

— Да дойде веднага.

Салазар Младши пристигна след по-малко от три минути с объркан вид, чудейки се какво ли ще последва.

— Какво направи със сметката на Клейтън? — попита бащата.

— Ей, едва вчера ми я възложи — отговори Тони Салазар отбранително. — Точно се готвех да разпръсна…

— Хубаво — прекъсна го старият Салазар, — знам наизуст всичко за безкрайния ти мързел…

— Боже, тате! Аз само…

— Млъкни и седни — бащата не обърна внимание на обичайните извинения. — Ето какво трябва да направиш.

Том Клейтън взе метрото от спирка «Хай стрийт» на Кенсингтън до «Ливърпул стрийт» и в седем и тридесет вече седеше зад бюрото си. Войниците, свещениците и банкерите, шегуваха се в офиса, започват работа всяка сутрин на зазоряване, макар причината за това да не е много ясна. Но такива бяха правилата в инвестиционното банкиране. Ако не покриваш своята територия от изгрев до залез, някой млад гладник ще ти отмъкне бизнеса и ще се погрижи всички да разберат. Вълкът за вълка си е вълк, а Клейтън обичаше работата си.

— Ей, Том, как беше в Ню Йорк?

Това беше Владимир Кройц. Младши дилър, дразнещо дребно човече, което носеше бутикови очила с дебели рамки и яркоцветни тиранти. Не попита «Как мина погребението» или «Как е семейството» например. Само «Как беше в Ню Йорк». Тук няма място за сантименталности, помисли си Клейтън, но какво от това? Той не обърна внимание на Кройц, който така или иначе не очакваше да получи отговор. Това беше просто една подхвърлена мимоходом реплика, несръчен опит за разнообразяване на сериозната работа по спечелването на тазгодишните премии.

— Ей, Том, ти се върна! Как е баща ти?

— Мъртъв — отговори Клейтън с поглед впит в екрана на компютъра, докато преглеждаше сделките, сключени в негово отсъствие.

Питащият беше Гринхолм, шефът на Том. Той говореше с отпуснатия мелодичен тон на родната си Джорджия и доста се стресна.

— О, съжалявам, сигурно съм разбрал погрешно. Чух, че бил болен.

— Не, мъртъв е.

— Том, съжалявам. Виж, ако имаш нужда от няколко дни…

— Няма нищо, Хал.

Клейтън вдигна поглед и видя, че Гринхолм наистина изпитва неудобство. Стоеше в евтиния си костюм и износени обувки и поглаждаше козята си брадичка. Човек никога не би предположил, че е най-добре платеният служител в отдела.

— Наистина. Вече се оправих — каза Том и любезно добави: — Почина внезапно. Не е изпитал болка.

— Добре… — Гринхолм се поколеба, — както казах, ако имаш нужда от малко време или нещо друго… — след тези думи началникът му си тръгна, за да се заеме с по-приятната работа да изстисква пари от хората.

— Благодаря Хал.

Том Клейтън беше вторият по старшинство служител в отдел «Деривативни инструменти»*. Търгуваха с големи суми и често бяха на ръба. Ези печелиш, тура аз губя. Можеха да се спечелят милиони, стига човек да се справи добре. Когато му казаха, че баща му е починал, той се втурна в банката, за да разчисти всички свои позиции. Човек не оставя слаби места за цели десет дена. Всички сделки бяха уредени и приключени, преди да замине. Миналата година Том изкара 860 000 долара. Което ще рече по три хиляди долара на работен ден, като осемдесет процента от тях бяха премия за добра работа, тъй като основната му заплата беше само 120 000 на година. Десетте дни отсъствие означаваха загуба на 25 000 от възможни печалби плюс разходите. А след като тази седмица искаше да отиде до Швейцария, най-добре щеше да бъде да не започва твърде много сделки, преди, да се върне. Така че всичко на всичко загубите щяха да са близо четиридесет хилядарки. Но това беше само официалната история. В тайния свят на Том яростната атака продължаваше неспирно: покачването на лирата на пазарите… и спекулацията на Клейтън-Ленгланд означаваше милиони в нужника.

[* Финансови деривати — инструменти, чиято стойност е производна от стойността на даден актив. Вместо да търгуват с активите, участниците в деривативните борси се договарят за размяна на пари, активи или други ценности в някакъв бъдещ момент. — Б.пр.]

Всичко беше въпрос на бикове и мечки. Подобно на рогата на атакуващ бик, биковите пазари тласкаха цените нагоре. А мечите пазари се спускаха надолу, сякаш гневният замах на мечешката лапа е тласнал цените надолу. Играта на спекуланта беше да познае движенията на пазара, в резултат на което цели богатства сменяха притежателите си. Том беше заложил много срещу лирата стерлинга. Той искаше да иде на пикник с мечките, но досега само бикове идваха на купона му. Затвори за миг очи, за да пропъди страховете, а след това насочи вниманието си към Цюрих. Избра си една програма и въведе: 567,384.22.

Курсорът се премести и поиска уточнение на датата за оценка на стойността. Том въведе: 30.06.1944.

Програмата прие датата без възражения и курсорът отново се премести с един ред.

ДАТА НА ПАДЕЖА?

Клейтън пресметна 54 години и вкара датата. Курсорът се премести към друга празна кутийка. ЛИХВА?

Той нямаше представа. Как е била открита сметката? Швейцарците как плащат лихвата: месечно, на три месеца или годишно? Той избра най-лошата възможност и сложи кръстче на «А». Курсорът се премести на ЛИХВЕН ПРОЦЕНТ? Това вече беше труден въпрос. Сигурно можеше да намери отнякъде средния лихвен процент на банката за всяка година от 1944 насам, но сега нямаше време. ЛИХВЕН ПРОЦЕНТ? Той почувства как ръцете му се изпотяват, когато набра първата цифра: 3. Отговорът гласеше: 2 718 003.

Той си записа цифрата и набра 4.

4 535 697

Той отново си записа, пое си дълбоко дъх и опита с 5.

7 531 993

— Исусе! — възкликна той, без да иска.

Може би, но само може би това беше отговорът на неговите молитви.

— Ей, Том, вече започна да губиш пари, а? — закачи го Кройц от работното си място.

— Правя пари, момченце. Правя пари — отговори Клейтън, без да вдигне поглед от екрана, за да го погледне.

— Томи, докосни ме за късмет — пошегува се неговият съсед и с нови сили пак впери очи в екрана.

Том се изкиска и излезе от програмата. Трябваше без бавене да отиде в Швейцария и той реши да замине официално, независимо от своето Първо правило в банкирането: «Никога не използвай своите собствени пари, ако можеш да похарчиш нечии други.»

Стомахът му изведнъж се сви, когато му хрумна, че настоящите му проблеми произтичат от това, че беше нарушил същото правило. Той погледна към кабинета на Хал Гринхолм и видя през стъклото, че е сам. Защо да не го направя сега, помисли си той и пое към бърлогата на своя началник.

— Хал, ще имаш ли нещо против да отида в Цюрих за ден-два?

— Какво си намислил?

Том се опита да прозвучи правдоподобно. Цената на швейцарския франк от 2.45 за паунд е много изгодна. Сега му е времето да потърсят швейцарски безлихвени ценни книжа или може би някой и друг договор за покупка на валута.

— Отворила се е значителна възможност. А и ти ме познаваш. Знаеш, че обичам да преценя нещата на място.

— Твоето приятелче Ленгланд още ли е в Цюрих? — попита Гринхолм без някаква специална причина.

Моят приятел Ленгланд. Сърцето на Том прескочи.

— Да, още е там — отговори той, надявайки се, че гласът му е прозвучал както обикновено.

— Окей. Кога искаш да заминеш?

— Колкото може по-скоро. Вече съм изпуснал цяла седмица. По-добре да се огледам сега, докато още не съм затънал в сделки.

— Нямам нищо против. Заминавай.

— Благодаря.

— Том…

— Да?

— Моите съболезнования за баща ти.

— Благодаря. — Може би не всичко беше безнадеждно.

Във вторник Клейтън отиде на работа както обикновено. Помоли секретарката да му запази място в последния полет през деня за Цюрих и стая с изглед към езерото в «Бор о лак». Подобно на много други бизнесмени, той не се поддаваше на великолепието на гранд хотел «Долдер», предпочитайки местоположението на «Бор о Лак» в горната част на «Банхофщрасе», откъдето беше съвсем близо пеша до банките.

После използва момента, когато всички около него се бяха заели със своите собствени дела, звънна в централата на «Юнайтед кредит банк» (ЮКБ) и си уреди среща на следващата сутрин. Телефонистът го беше свързал с един внимателен господин в отдела за частни клиенти. Том обясни, че иска да открие сметка — лична и в щатски долари. Той намекна, че първоначалният депозит ще бъде значителен. Намекът за размера на сумата щеше да определи старшинството на банковия началник, който да го приеме. Срещата в 9:30, сряда, с господин Акерман, пети етаж, беше потвърдена. След това се обади в клона на своята банка в Цюрих и си уреди среща в късния предобед на срядата. Не пожела да говори лично с Ленгланд, а вместо това му остави съобщение с предложение да обядват заедно.

Самолетът на Том излетя в 19:15, но тъй като часовниците в Швейцария бяха с час напред, когато в десет и тридесет пристигна в хотела си, ресторантите вече затваряха. През нощта в Цюрих е истинско мъртвило. Изяде един сандвич в стаята си, изгледа американските новини по кабелната телевизия, изпи два коняка от минибара и опитвайки се да не мисли за пари, заспа някъде към полунощ.

В сряда сутринта Клейтън стана рано, закуси в грил ресторанта, докато се наслаждаваше на свежата слънчева зимна утрин през панорамните прозорци, които гледаха към канала. Той реши да измине пеша цялата «Банхофщрасе», докато репетира наум своята стратегия.

Стигна до седалището на банката в 9:25 и прекоси фоайето по посока на асансьорните врати. Един портиер в униформа предложи помощта си и потвърди, че Том може да намери господин Акерман на петия етаж. Чакалнята горе беше доста по-различна от фоайето на приземния етаж. Плюшените кресла и дивани, подредени в стила на летищните салони, бяха заети от посетители, които очевидно бяха чужденци: в единия ъгъл две африканки, наконтени в най-хубавите си племенни одежди, стискаха дипломатически куфарчета и си шепнеха на неразбираем език. Тук беше мястото, където идваха да отлежат голяма част от мръсните пари от целия свят. Том отиде до бюрото на рецепцията и се представи. Веднага един млад безупречно облечен мъж с тен, придобит по ски пистите, пристъпи напред с протегната ръка.

— Господин Клейтън — каза той приветливо, — казвам се Хуго Аликона. Господин Акерман ви очаква.

Клейтън последва Аликона по един дискретно осветен коридор и влезе в кабинет от лявата страна. Вътре имаше конферентна маса, покрай стените бяха подредени няколко шкафа с чекмеджета и столове за пет-шест души. В далечния край на помещението иззад масата се надигна, за да го поздрави, висок посивял мъж в сив костюм. Той беше слаб като отшелник, с оредяваща побеляла коса и подчертано добрите обноски на човек, който се е шлифовал вече с години. Седнаха около масата. Акерман се настани начело, Клейтън от лявата му страна, а Аликона срещу него. Том изигра първия си планиран ход и им подаде по една служебна визитка. В областта на инвестиционното банкиране работодателят на Том беше сред тримата най-добри в света. Собственият му пост също не беше лош и двамата швейцарци бяха видимо впечатлени: този вероятен бъдещ клиент не беше някой чиновник от Третия свят, който иска да депозира съмнителните си «комисионни».

— Господин Акерман — Том се обърна към очевидно по-старшия, — трябва да разберете, че съм тук в качеството си на частно лице. — Като посочи визитката, която домакинът му беше оставил на масата, добави: — И по никакъв начин не представлявам своите работодатели.

— Естествено — отговори Акерман.

— Бих искал да открия две сметки — една депозитна и една текуща, и двете в долари.

— Господин Клейтън, това анонимни сметки ли ще бъдат? — попита Акерман, имайки предвид сметките без име на притежател, заради които швейцарските банки бяха прословути.

Сметката имаше номер, известен само на банката и на нейния собственик. Истинското име на последния се съхраняваше в трезор, до който имаха достъп само двама избрани управители.

— Не, и двете сметки ще бъдат на мое име — отговори Клейтън, наблюдавайки със задоволство как двамата банкери кимат одобрително. След това продължи добре отрепетираната си реч: — Както знаете, аз съм гражданин на САЩ. Сигурен съм, че знаете и това, че като такъв съм задължен да декларирам всички свои активи по света и ежегодно да попълвам данъчна декларация за всичките си доходи. Или с други думи да платя на Съединените щати данък върху пълните приходи, независимо откъде са получени.

— Точно така, господин Клейтън. Това е цената на американското гражданство.

— С което се гордея, господа. Поради това банковата тайна, макар че високо оценявам включването й в швейцарския банков закон, за мен е без значение. Дискретността и доброто и резултатно управление са двете качества, с които вашата институция е известна. Те са и причината днес да съм тук при вас.

— Много мило от ваша страна, господин Клейтън. А сега, преди да се заемем с обсъждането на суми и лихви, можем ли да попитаме, разбира се под строга тайна, какъв ще бъде източникът на средствата, които възнамерявате да ни поверите?

Стандартен въпрос, помисли си Том. Отговорът ще бъде надлежно записан, така че банката да няма неприятности. Те наистина ли очакват, че типове като Сани Абача* ще влязат с десет милиона долара в брой и ще си признаят, че са от ограбването на нигерийския петрол?

[* Сани Абача — нигерийски мюсюлманин и военен диктатор, прочул се с обесването на Кен Сароуива, активист в борбата на местното население срещу петролните компании. — Б.пр.]

— Разбира се. Баща ми почина преди няколко дни. Като основно облагодетелствано лице в неговото завещание аз получих едно значително наследство.

— Господин Клейтън, моля да приемете нашите съболезнования — намеси се Акерман с възможно най-погребалния тон, последван уважително от Аликона.

— Благодаря. Част от това наследство под формата на недвижим имот и малко пари в брой са в Ню Йорк и в обозримо бъдеще ще си останат там. Обаче една значителна част от него е тук в… — точно се готвеше да каже Швейцария, но реши, че е по-добре да го каже по друг начин — Европа и това е… — той се поколеба леко, за да постигне по-голямо въздействие — сумата, която искам да поверя на вас.

Акерман остана безучастен.

— За каква сума говорим, господин Клейтън? — попита той, след като остави химикалката си върху тефтерчето и избегна погледа на Том.

В швейцарската броня се беше появила първата пукнатина.

— А, сумата — повтори Том думите му, леко повишавайки глас, — аз очаквах вие, господа, да можете да ми я назовете.

Хуго Аликона погледна Клейтън, после своя началник и след това отново американеца. Явно беше объркан.

— Господин Клейтън, бихте ли обяснили — сериозно помоли Акерман.

— Господин Акерман, моето семейство отдавна държи парите си при вас. Фактически през по-голямата част от този век. Сега тези средства са мои. Искам да бъдат прехвърлени в сметките, които желая да откриете на мое име.

— Разбирам. Естествено ще ми трябват подробностите за тези сметки.

Клейтън извади един лист, изписан на машина, и го подаде на Акерман.

— Сметката е открита от моя дядо Патрик Клейтън. Трите имена, адрес, номер на сметката — всичко е там. В момента не мога да кажа кога точно е открита, но съм сигурен, че имате тази информация. Предполагам около 1940 г.

— Господин Клейтън, естествено нито аз, нито господин Аликона можем да знаем нещо за тази сметка…

— Разбира се.

— А ако тази сметка съществува, трябва да знаете, че тя се управлява по швейцарския закон. Не искам да ви обидя, но ръцете ми са вързани. Трябва да спазвам процедурите.

— Не бих искал нещо друго. Това ще ми бъде от полза, след като възнамерявам да оставя парите при вас. — Том подчерта тази последна част и проследи как я възприемат двамата мъже. — Що се отнася до процедурите, ще ви помоля да ми ги обясните.

— Казахте, че тази сметка е открита от вашия дядо?

— Да.

— Сигурно той вече не е сред живите?

— Починал е през 1944 г.

— Тогава законното притежание на тази сметка е преминало върху?…

— Баща ми, който почина миналата седмица — Това беше областта, която Клейтън искаше да избегне — четиридесет и пет годишната пауза. Той искаше да създаде впечатлението, че семейството през цялото време е знаело за този депозит. — Но като се има предвид, че дори не можете да потвърдите съществуването на сметката, може би е по-добре да се съсредоточим върху «процедурите», които споменахте.

— Тази сметка беше ли специално завещана на вас от вашия баща или дядо?

— Да. В завещанието се споменават изрично всички баланси на всичките му банкови сметки.

— Тогава ние ще трябва да видим завещанието, което трябва да бъде заверено от американските и швейцарски власти във вашата родина, а тези неща отнемат време.

Клейтън отвори чантата си, извади всички документи, които беше донесъл, и ги постави на масата пред себе си. След това започна да ги подава един по един на Акерман: завещанието и смъртния акт на своя дядо, надлежно заверени, завещанието на баща си, акта му за раждане и смъртния акт, също надлежно заверени.

— Всичко е наред — решително каза Том.

Докато Акерман се преструваше, че преглежда внимателно всеки документ, преди да го подаде на Аликона, Клейтън вече знаеше, че следващият им ход щеше да бъде Голямото разтакаване, защото ги беше приклещил натясно. Затова реши той да поеме инициативата.

— Господа, предполагам, че ще искате внимателно да проучите тези документи — каза той, вдигна чантата си на масата и я затвори, подсказвайки с действията си, че се готви да си върви, — но мога да ви уверя, че всичко е наред.

— Разбира се — отговори Акерман с благодарност, надигна се, като преди това прибра визитката на Клейтън, и добави: — Можем ли да ви потърсим във вашата банка?

— Господин Акерман — твърдо отговори Том, вторачен в швейцарския банкер, — и двамата сме заети хора. Имам малко работа в Цюрих, но трябва да ви призная, че си оставих време, за да се върна тук следобед и да приключим с този въпрос. Обаче — той вдигна ръка, за да спре възраженията на Акерман, — като се има предвид часовата разлика между Цюрих и Ню Йорк, по времето, когато получите отговорите на зададените от вас въпроси, вашата банка вече ще е затворила. Затова ще остана да пренощувам в Цюрих и очаквам да ми се обадите утре сутринта. Можете да ме намерите в «Бор о Лак». Аз ще дойда, ще подпиша, каквото е нужно, и ще си вървя вкъщи.

— Господин Клейтън, бъдете сигурен, че ще направим всичко възможно — отстъпи Акерман. След това, за да възстанови авторитета си пред Аликона, добави: — Ако сметката съществува.

— Разбира се, че съществува. Вижте — продължи доверително Том, като между банкери, — никой не обича да губи сметки, но както казах и преди, по-голямата част от парите ще остане при вас. Десет процента ще преведете в Англия. Ще преценя вашите усилия през следващите двадесет и четири часа като показател за качеството на услугите, които аз и моето семейство можем да очакваме за в бъдеще от вашата банка. Моля, не ме разочаровайте.

— Ще направим всичко възможно. А сега, ако ме извините, господин Клейтън, ще вървя да се залавям за работа. Господин Аликона ще ви изпрати.

Моралес седеше начело на масата в трапезарията. Пред него лежеше отворената карта на Меделин. Той я обърна към Мигел Ромуалдес и я плъзна към него. Тримата мъже се съвещаваха вече четири часа и макар двойните врати на трапезарията да бяха затворени, Моралес беше казал на всички, семейството, прислугата и телохранителите, да излязат да подишат чист въздух. Този разговор беше предназначен само за три чифта уши.

Не харесваше Ромуалдес, но щеше да му е полезен като кмет на Меделин. Тлъст политик на средна възраст, който получаваше официално заплата от хиляда долара месечно, но изкарваше още пет хиляди от обществените поръчки плюс редовния рушвет от Моралес. Носеше смачкан костюм и риза с отворена яка, защото тлъстините по гушата не му позволяваха да слага вратовръзка. Другият мъж беше Аристидес де ла Круз, адвокатът на Моралес — старателен, сигурен, умен. Постигнал всичко сам, той би могъл да се издигне до върховете в Богота, но сега, в края на четиридесетте си години и с голямо семейство, се беше преместил в Меделин и изпитваше благодарност, че има такъв клиент като Карлос Алберто Моралес. За разлика от облеклото на кмета, деловият костюм на Де ла Круз беше добре изгладен и подчертаваше стегната му жилава фигура.

Кокаиновият барон беше привикал двамата малко след като даде нарежданията си на Шпеер. Де ла Круз щеше да регистрира фондацията. Това трябваше да бъде направено без бавене. Фондацията ще бъде благотворителна организация, посветена на най-благородните каузи. Разбира се, като движеща сила на тази инициатива, Моралес трябваше да е член на Управителния съвет, както и Де ла Круз, и Ромуалдес. Стигнаха до съгласие по-късно да помолят монсиньор Варела също да влезе в Управителния съвет, защото църквата предстоеше да играе важна роля в начинанието. Де ла Круз отбеляза, че по този начин ще бъдат представени законът, земната и вечната власт. На Моралес тази мисъл му хареса и отбеляза, че и сам не би могъл да се изрази толкова сполучливо. Основните цели на фондацията щяха да бъдат: «… да извади бедните и неоправданите от тяхното незаслужено нещастие, като им помогне с жилища, здравеопазване и образование, така че да могат да живеят достойно и да станат верни служители на Господа и Република Колумбия.»

— Дон Карлос, ти си светец! — възкликна кметът.

От лявото му око се търкулна истинска сълза, последвана от потоп, когато му просветна, че като настоящ титуляр на поста вероятно щеше да си остане завинаги кмет.

Моралес му нареди да престане с тези изблици, защото беше време да се заемат с практическите въпроси. Трябваше им земя в града: хубава, суха и леснодостъпна. Болницата и училищата трябваше да бъдат разположени в центъра, жилищата изискваха повече площ. Моралес беше планирал три квартала: два в източната част покрай пътя за Богота и един в северната част в края на града покрай пътя за Картахена. Ромуалдес, който още беше под впечатлението на избликналите у него чувства, предложи градът да дари земята, но адвокатът посочи, че подобни действия могат да предизвикат питания в Конгреса. Той и неговият клиент осъзнаваха, че в Богота още има достатъчно смели сенатори, готови да внесат закон, който да анулира подобни сделки. Преди години Моралес щеше да ги убие — беше прилагал подобни мерки неведнъж. Първия път остави на мястото фалшива визитка, а по-късно обвини комунягите от ФАРК*. Но сега, когато американците — бяха до шията затънали в Колумбия, вече не си заслужаваше риска. Впрочем това поведение принадлежеше на друга епоха, когато Моралес работеше за късогледи глупаци, които живееха и умираха по други правила.

[* ФАРК — лява политическа организация, революционни въоръжени сили на Колумбия. — Б.ред.]

— Аз ще отчуждя земята! — обяви кметът с повече перчене, отколкото беше нужно.

— Не, Мигел. Ние ще платим земята — възрази Моралес великодушно, — но градът може да осигури, ето в това можеш да помогнеш, комуналните услуги. Вода, електричество, улици. — Той тупна с юмрук по масата и се вторачи в кмета. — Трябва да го направим. Няма да строя бордеи!

Ромуалдес се почувства неловко. Да подари земята, щеше да е по-лесно. Тя принадлежеше на щата, така че на него лично нищо нямаше да му струва, нито пък на градския бюджет. Но изграждането на комуналната инфраструктура беше нещо съвсем различно. На строителните фирми трябваше да се плати. Откъде щяха да намерят парите? Той вече имаше преразход за финансовата 1998 и беше бръкнал яко и в следващата 1999, като покриваше дефицита с банкови заеми.

Моралес сякаш прочете мислите му.

— Аз ще ти помогна — каза той за голямо облекчение на кмета.

Когато дойде моментът, Моралес щеше да се погрижи да се разчуе за идеята. Приятелски настроени вестници щяха да му помогнат. Щяха да започнат да набират дарения от фирмите, черквите и от обикновените хора на улицата. Те щяха да дарят нужните пари, за да получат бедните хора топлина, светлина и вода. А на строителните фирми ще кажат, че фондация «Моралес» гарантира проекта.

— Работата ще бъде свършена на производствени цени — каза той натъртено на кмета. — Затова спечелилите тези обществени поръчки няма да плащат комисионни.

Отново насочиха вниманието си към картите, за да определят точните строителни района. Постигнаха съгласие, че Де ла Круз ще използва влиятелни имена и други средства по свой избор, за да извърши покупките на разумни цени и после да прехвърли земите на фондацията.

— Още нещо — подхвърли Моралес, преди срещата да приключи. — Трите жилищни района, които избрахме, в момента са много евтини — петстотин долара за акър. Градските терени са по-скъпи, но цените трябва да отразяват сегашните несигурни времена. — Той замълча, за да имат думите му по-голямо въздействие, и след това се изправи, вторачвайки се в Ромуалдес. — Само ние тримата знаем за плановете ми — той преднамерено се огледа, за да подчертае казаното, а след това изгледа двамата си събеседници сякаш за да ги предизвика да го опровергаят. — Така че, ако цените на земята в Меделин се покачат и с едно песо до момента, когато извършим покупките, това може да означава само едно нещо — един от нас тримата се е разприказвал. Като се има предвид какъв е залогът, ще се ядосам страшно много. Ясен ли съм?

След като напусна сградата на «Юнайтед кредит банк», Том Клейтън отиде в представителството на своята банка. Там разговаря с анализаторите и се опита да прецени какво мислят за лирата. В един и половина се срещна за обяд с очевидно притеснения Джеф Ленгланд.

Том избра тих ресторант далеч от деловия район. Оказа се добър избор, защото, както се очакваше, обядът не мина добре. Стилът на обличане на Ленгланд като випускник на Бръшляновата лига* не се бе променил, но той изглеждаше измършавял и потиснат. Дори беше започнал отново да пуши и съвсем не приличаше на онзи Ленгланд, който беше прочут в «Кеймбридж» с представителната си външност.

[* Бръшлянова лига — спортна лига, създадена от престижните университети и колежи в североизточната част на САЩ. — Б.пр.]

— Том, свършени сме. — Джеф почти не докосна храната си. — Единствената ни надежда е да си признаем. Може би просто ще ни уволнят, защото банката няма да иска скандали — удари го на молба той.

— Не бъди такъв проклет тъпанар — изръмжа Том през стиснати зъби и се наведе към него. — Става дума за затвор. И двамата ще влезем в панделата. Не четеш ли вестници? «Уол стрийт» иска да стъпи на врата на дилърите, които вършат мошеничества. Старата гвардия доказва своята честност и почтеност, като хвърля черните овци в затвора!

Тяхното пропадане в ада се получи в резултат на един разговор миналия Великден, когато семейство Клейтън замина на едноседмична почивка заедно с Ленгландови в Гстаад. Обгърнати от великолепието на хотел «Палас» като в пашкул, замаяни от яркия блясък на ситния сняг и от собствения си успех, те мислеха, че няма как да сбъркат. Освен това всички знаеха, че лирата стерлинга е прекалено скъпа и че ще поевтинее веднага, когато псевдосоциалистите между новите лейбъристи намерят извинение, за да й позволят да се плъзне достатъчно надолу, за да я премахнат и заменят с еврото.

Затова разиграха една простичка игра. Заложиха на покачването на курса на швейцарските франкове и падането на лирата. Регистрираха фирма във Вадуц, като имената на собствениците бяха скрити зад непробиваемите закони за банковата тайна на Лихтенщайн. Акционерното дружество «Таурус» откри търговска сметка в банката на Клейтън в Лондон, Новият клиент разполагаше с най-добрите възможни гаранции, предоставени не от кой и да е, а от клона на същата банка в Цюрих. Те спекулираха с бъдещите стойности и избраха най-простата стока. Не се спряха на кафе, злато или минерали, а на пари и по специално на лирата стерлинга. Продадоха 15 милиона лири, които не притежаваха, с тримесечен фючърсен договор при курс 2.40 швейцарски франка. За всеки цент, с който лирата паднеше спрямо франка, щяха да спечелят над 60 000 лири. Както е обичайно при подобни фючърси, «Таурус» трябваше да плати маржа или един вид депозит, но заради отличните гаранции той беше ограничен само до 5 или 750 000 лири. Внесоха парите от Вадуц. Разделената поравно сума обра повечето от спестяванията на Ленгланд и значителна част от тези на Клейтън.

Но Европа преживя повече финансови кризи от Британия и лирата си остана непоклатима. Дори намаляването на лихвения процент не можа да отнеме от блясъка й. Когато «Таурус» пусна кепенците, те бяха изгубили 625 000 лири или почти целия марж.

Ленгланд беше съсипан. Той беше роден богат, но израснал в бедност, и точно отново беше поел по пътя към богатството, когато изведнъж се оказа с по-малко от 50 000 долара на свое име.

— Ще опитаме отново — каза Том на изумения си приятел.

— Да не си се побъркал? — възрази неуверено Джеф. Беше готов да се вкопчи във всяка възможност, колкото и да беше мъглява, ако предлагаше изход. — С какви пари?

— Аз ще си заложа главата — отговори Том, натъртвайки на личното местоимение. — Ще изпратя 2.5 милиона долара от банката в Цюрих. Все едно е грешка — обясни той. — Би трябвало да е дебит за новия марж, а вместо това ще изпратя кредит. — Той замълча, за да може неговият приятел да осъзнае огромното престъпление, което щяха да извършат, и продължи, след като не чу възражения. — Ще удвоим. 30 000 000 лири. Ти ще прехвърлиш парите от Цюрих в Лондон, а аз ще сключа сделката.

Ленгланд не продума, а Том продължи:

— Не разбираш ли? Ако някой те попита, ще обясниш, че си изпратил парите обратно, защото са платени погрешно. Ако попитат мен, ще кажа, че съм помислил, че това са приходите от дебита, с който съм задължил Цюрих. Вероятно «грешката» няма да бъде забелязана поне три месеца. Дотогава ще сме приключили и всичко ще е наред.

— А ако лирата не падне? — попита Джеф неохотно.

— Ей, приятел — отговори Клейтън презрително, — ако те е хванало шубето, аз сам ще го направя. Какво решаваш?

Сделката тръгна.

Сега им се струваше, че това се е случило преди векове.

В момента, когато пиеха второто си бренди в цюрихския ресторант, лирата се разменяше за 2.64 франка и те бяха вътре с 2.2 милиона долара. Ако лирата се качеше само с още един цент, щеше да се наложи да увеличат своя депозит. Дори нещо по-лошо — може би щяха да открият кражбата.

— Том, какво ще правим? — попита Ленгланд, търсейки насърчение.

— Нищо. Поне засега. Има още един месец. Може би лирата ще се срути — отвърна Том, но не хранеше големи надежди. — Междувременно се дръж спокойно и не прави нищо. Аз ще измисля начин — завърши Клейтън с повече фукане, отколкото с истинска увереност.

Следобедът, тъй като не искаше да прекара дори само още една минута с Ленгланд, нито пък имаше желание да седи в хотелската стая, Том нае кола и пое по живописния път към езерото Констанца, известно и като Бодензее. Вечеря в туристически ресторант с говеждо фон дьо в комплект с алпийски оркестър и йодлери. В полунощ се върна в Цюрих, чувствайки се напълно изтощен.

Докато Клейтън убиваше времето, банковите служители бяха затрупани с работа. Още преди Том да излезе от сградата, Акерман поиска спешна среща с д-р Карлхайнц Грубер, дебел старши вицепрезидент, отговарящ за частните клиенти. След като д-р Грубер изслуша отчета на Акерман за проведената по-рано среща и провери някои факти, той хвърли поглед към часовника на стената в кабинета си и задвижи процедурите. В момента в Цюрих беше дванадесет и петнадесет, а в Ню Йорк пет и петнадесет сутринта. Грубер повика секретарката си и изпрати два поверителни факса: до шефа на охраната в «Юнайтед кредит банк» в Манхатън, нареждайки му да го прочете и веднага да се обади на д-р Грубер. А другият беше до втория търговски представител в швейцарското посолство във Вашингтон, с който му съобщаваше, че д-р Грубер ще му се обади в осем сутринта американско време.

В три следобед швейцарско време Ги Излер от ЮКВ, Ню Йорк, звънна на д-р Грубер и получи указания. В три и петнадесет се обадиха от посолството и д-р Грубер отправи своята молба.

Швейцария е въплъщението на най-ефективната и производителна корпорация в света, управлявана от мъже (и по-рядко от жени, които доскоро нямаха право да гласуват), които по закон прекарват съзнателната част от живота си, служейки във въоръжените сили. Макар тази служба до голяма степен да е на непълен работен ден, средно годишно по петнадесет дни, чиновете се спазват през всички 365 дни. Така, когато вицепрезидентът на втората по големина банка в страната разговаря с второто аташе по търговските въпроси в швейцарското посолство, се подразбира, че един полковник на действителна служба моли за услуга лейтенант, който също е на действителна служба. Разбира се, това не е заповед, но подчиненият ще постъпи мъдро, ако се отнесе към молбата като към заповед.

Затова, докато Клейтън се възхищаваше на крайбрежието на Бодензее, Грубер си тръгваше за вкъщи. Беше останал един час след нормалния край на работния ден в пет и тридесет, което го подразни, но вече имаше отговор от посолството. Консулството в Ню Йорк наистина беше заверило миналата седмица документите и комплект ксерокопия очакваха господин Излер.

Докато Швейцария спеше, Излер посети Нюйоркското сдружение на адвокатите, Държавния департамент и Регистрите по гражданско състояние, преди още същата вечер да изпрати по факса доклада си в седалището на банката. Когато в четвъртък сутринта Грубер влезе в кабинета си точно в 8:00, той разполагаше с потвърждението, че всички подписи са истински и че въпросните документи са валидни и точни. Единствената част, която не беше напълно задоволителна, се отнасяше до контакта с правната кантора «Суини, Тъли, Макандрюз», защото въпросният старши партньор, господин Ричард Суини, нямаше да бъде на работа до следващия понеделник. Но неговият съдружник, господин Уестън Хол, беше потвърдил, че професор Майкъл Сеймъс Клейтън действително е починал преди две седмици, че неговият единствен син е Томас Деклан Клейтън и че фирмата е изпълнител на завещанието. Цялата тази информация се намираше в общественото пространство. Въпреки това, преди да отговори на въпросите, съдружникът си беше записал личните данни на питащия, както и причината за запитването, след което написа наметна бележка и я остави на писалището на Дик Суини.

Доволен от събраната информация, Грубер повика Акерман и му нареди да се обади на Клейтън. В десет часа в четвъртък сутринта Акерман заяви по телефона, че ще се радва да се срещне от отново с господин Клейтън в единадесет, ако му е удобно. В пристъп на спонтанна перверзия, защото почти не беше мигнал през нощта, Том настоя срещата да бъде в единадесет и петнадесет.

Преди да предаде папката с Клейтъновите документи на Акерман, Грубер му припомни колко много банката цени сметките на големите вложители и колко малки шансове за успех имат началници, които загубят подобен депозит и той отиде при конкуренцията. След като още веднъж погледна в папката, преди да я затвори и да я плъзне решително по писалището, Грубер загатна, че възлагането на управлението на тази сметка може, да се приеме, ако не като повишение, то поне като израстване в кариерата.

Благодарен за тази възможност, Акерман се зае с подготовката на документите, като педантично спазваше любимите си процедури, така че щом се срещне с Томас Клейтън, всичко да бъде готово за предаване — отказът от права, освобождаването от отговорност, договорът за доверено управление и разбира се, формулярите за откриване на сметките в комплект с указанията, нарежданията и банковите карти с подпис. След това запази по телефона една от луксозните съвещателни зали и нареди на Аликона да чака в приемната на петия етаж точно в 11:10 часа.

В десет и тридесет, след като плати сметката си, Клейтън излезе от «Бор о Лак» и отново закрачи по «Банхофщрасе», като настроението му се люшкаше между съмненията и големите надежди. Банките разполагат с начини да прекратяват за известно време депозити, които с години лежат заспали, след което те се поглъщат като наследство на банката. Знаеше банки в Америка, които щяха да водят такива депозити за живи в продължение на пет години и нещо, след това да ги прехвърлят на друг номер за още един приличен период от време и накрая, ако не се появят претенции, да използват печалбата, за да подобрят отчета за баланса си. Освен това беше известно, че швейцарските банки са основните облагодетелствани от подобни доходоносни операции. Толкова вложители пазеха в дълбока тайна златните си яйца в швейцарските банки, че при внезапната им смърт скъпите роднини оставаха с пръст в устата просто защото не са имали представа за съществуването на сметките. Всеки път, когато някой диктатор от Третия свят се спомине внезапно, няколко милиона се изсипват в касите на «Банхофщрасе». Щом избухне война в някой забравен от Бога кът на земята и водачите на победените платят с живота си, техните незаконни печалби увеличават положителния баланс на тази алпийска страна на чудесата.

Том знаеше, че без чудесния дар на банковото извлечение и номера на депозита неговите шансове щяха да бъдат минимални или направо несъществуващи. Обаче, след като ги притежаваше, банкерите трябваше да предположат, че той знае повече, отколкото знаеше в действителност. Какво би си помислил той на тяхно място? Щом парите са останали недокоснати от 1944 насам, вероятно са прекратили сметката най-късно през 1950, като оттогава не са начислявали и лихви. Ако признаеха съществуването на сметката, той нямаше да приеме подобна позиция. Щеше да настоява за лихвите, за 4% годишна лихва, и да се пазари, слизайки с по четвърт процент от време на време, за да се съгласи на 3 милиона. След това щеше да звънне в «Интерфлора» и да поръча неприлично голям венец, от онези, които можеш да купиш само в Ню Йорк или Лос Анджелис, който да бъде поставен на гроба на дядо му. С тези положителни мисли той влезе в голямата сграда близо до «Параде плац» и взе асансьора до петия етаж, където беше посрещнат от усмихнатия господин Аликона.

Този път го поведе в друга посока. Том веднага забеляза, че съвещателната зала, в която влязоха, очевидно беше от различно ниво. Всички банки разполагаха с подобни помещения за своите VIP клиенти. Нямаше ги вградените в тавана неонови пръчки, които хвърляха разсеяна светлина. Тук висяха полилеи. Мокетът беше отстъпил място на персийски килими, а около съвещателната маса имаше дванадесет стола. Акерман вече чакаше прав, когато двамата мъже влязоха в помещението. На лицето му имаше подобие на усмивка — поне по неговите стандарти, а дясната му ръка беше протегната за добре дошъл.

Сърцето на Клейтън прескочи: сигурно ставаше дума най-малко за три милиона. Когато се настаниха около блестящата махагонова маса, американецът забеляза подготвените папки за документи, спретнато подредени върху плота. На етикетите им вече беше напечатано името Томас Д. Клейтън.

— Господин Клейтън, за мен е удоволствие да ви съобщя — откри доброжелателно срещата Акерман, — че успяхме да приключим с всички процедури за краткото време, което ни дадохте. — Каза го така, сякаш очакваше поздравления, но Клейтън само се усмихна и кимна.

— От вчерашните ви нареждания заключавам — той погледна бележките пред себе си, сякаш да предотврати всяко възможно възражение, — че не желаете да запазите номера на сметката на баща си — сега отвори две нови папки и ги подаде на Клейтън — и засега искате да се открият две нови сметки.

Сигурно има предвид номера на сметката на дядо ми, помисли си Клейтън, но си замълча в съгласие със собствения си Втори закон в банкирането: «Ако ти кажат нещо, което не знаеш, замълчи си, престори се, че го знаеш, и продължи да слушаш.» Той кимна на Акерман и насочи вниманието си към папките. Вътре лежаха формуляри за откриване на сметки, стандартни, но все пак много по-различни от използваните в американските банки: съдържаха по-малко въпроси и повече указания.

Клейтън извади писалката си и започна да подписва. Текущата сметка в долари, както беше поискал. Той се подписа на четири места, а Аликона всеки път кимаше одобрително. Беше много по-просто човек да си има работа с колега банкер. След това Том се зае с депозитната сметка и положи още четири подписа.

— Вчера заявихте — Акерман отново зачете бележките си, но не успя да скрие нервната нотка в гласа си, — че ще искате десет процента веднага. За да го вложим в текущата ви сметка или?

— Господин Акерман, може ли да ми кажете точния баланс до днешна дата? — Том се надяваше по гласа му да не проличи колко нервен е и той.

— Четиридесет и два милиона, осемстотин двадесет и шест хиляди долара — отговори педантично швейцарският банкер. — Плюс текущата лихва, която естествено ще бъде начислена… — Той погледна към календара. — Всъщност утре. За настоящия месец това са 124 909 долара.

Лявата ръка на Клейтън започна да трепери неволно и той бързо се престори, че го боли лявото коляно, стоварвайки непокорната ръка върху него, и започна да го разтрива, за да скрие тремора.

— Стара спортна травма — обясни той с извинителна усмивка. — През зимата напомня за себе си от време на време.

Той също беше свикнал с големите цифри. Четиридесет милиона, четиристотин милиона. Това бяха суми, които редовно обсъждаше по време на работа. Успокой се, Томи, каза си той. Помисли си: парите на други хора, телефонни номера, просто поредната сделка.

— Около десет процента, за да бъдем точни — той извади листа със сметките от чантата си и продължи, докато Аликона си водеше бележки. — Искам да преведете пет милиона долара по сметката на «Таурус» АД в разпореждане на моята банка в Лондон. — Той подаде подробностите за сметката на Аликона. — Да не се споменава източникът на този превод. — След това се обърна към Акерман: — Значи остават тридесет и седем, точка осемстотин двадесет и шест. — Сега цифрите се лееха с лекота. — Какъв е вашият най-добър лихвен процент за тридесет и седем милиона долара за деветдесет дни?

— Господин Клейтън, като се има предвид дългогодишната връзка на вашето семейство с «Юнайтед кредит банк», аз съм упълномощен да ви предложа четири и една четвърт. Разбира се, за срочен депозит.

— Благодаря ви, това е приемливо — отговори Клейтън с усмивка, знаейки много добре, че това е много повече, отколкото неговата банка би предложила. Моля, наредете трансакцията с утрешна дата. Можете да добавите лихвата от сто двадесет и пет към останалите осемстотин двадесет и шест… — Той замълча, за да направи сметката наум. — Значи общо 950 909 долара, и да ги прехвърлите в текущата ми сметка.

Аликона кимна в съгласие, когато вдигна очи от сметачната си машинка.

— Значи утре — продължи Том, за да приключи с това — очаквам да видя пет милиона долара в лондонската сметка.

— Разбира се — отговори с усмивка Акерман, много доволен от себе си.

Те се съгласиха лихвите да бъдат прехвърлени по текущата сметка на Том, извлеченията да бъдат изпратени на домашния му адрес в Лондон и жена му да разполага с двете сметки чрез генерално пълномощно, така че да има достъп до тях без формалности, ако Том отсъства. Клейтън взе формулярите, за да ги подпише.

Когато стана да си върви, краката му едва не се подкосиха и той отново обвини коляното. Излезе навън в слънчевия ден, бързо пресече «Параде плац» и нахълта в хотел «Савой», намери бара, поръча си голям бърбън и го гаврътна наведнъж. Изчака ръката му да престане да трепери, плати с петдесетфранкова банкнота и излезе от заведението, без да изчака рестото.

Барманът остана като гръмнат. Чужденците са много странни, помисли си той. Колко хубаво, че съм швейцарец.

След около час Том Клейтън се качи на самолета на «Бритиш еъруейс» за «Хийтроу». По пътя към летище Цюрих той се замисли дали да не звънне на Ленгланд и да му каже добрата новина, но реши да не го прави. Нека се пържи още някой и друг ден, каза си. В края на краищата ми дължи два и половина милиона долара.

3

Дик Суини се върна в Ню Йорк в събота следобед след най-страшното пътуване в живота си.

Самолетът беше излетял от Сан Хосе при хубаво време, но след час над Северна Флорида започнаха турбуленциите. Пилотът обясни, че причината е в силния вятър от Атлантическия океан, и помоли пътниците да си сложат коланите, а стюардесите и стюардите да седнат по местата си. Когато се спуснаха от 11 500-те метра височина и навлязоха в облаците, клатенето и разтърсването станаха още по-силни. Само за няколко минути яркото слънце беше сменено от плътната чернилка на буреносните облаци, която се раздираше от време на време от призрачните проблясвания на светкавиците. На моменти мълниите следваха по няколко една след друга, но не се чуваше гръм, а само монотонното бучене на двигателите.

Когато стигнаха до Норфък, Вирджиния, въпреки възраженията на екипажа, ръководството на въздушното движение ги накара да се издигнат на 8 500 метра, където турбуленциите станаха нетърпими. Главният стюард се обърна към пътниците с молба да изправят седалките си, да стегнат здраво коланите, да вдигнат масичките и приберат видеоекраните. На капитана на полета, който сигурно беше преживявал и по-големи неприятности, трябва да му се отдаде дължимото, защото през цялото време говореше на пътниците и неговият спокоен и внушаващ сигурност глас им съобщаваше разстоянието, което са изминали, омаловажавайки «малките неудобства».

Летище «Кенеди» също имаше проблеми. Времето се оказа по-лошо, отколкото вещаеше прогнозата, затова разстоянията между самолетите трябваше да бъдат увеличени и трафикът в събота вечерта се оказа здраво задръстен. Самолетите, които пристигаха след дълги полети и запасът им от гориво беше на изчерпване, бяха пропускани с предимство, а АА 404 от Коста Рика трябваше да очаква най-малко един час закъснение. Изправен пред избора между парите на компанията и удобството на пътниците, капитанът на полета избра второто и реши да смени посоката. Двадесет минути по-късно те кацнаха безпроблемно на международното летище в Балтимор-Вашингтон.

Суини се почувства зле. Беше се нахранил прекалено обилно, докато се носеха под лъчите на слънцето, изпълнен със самодоволна топлина, която отчасти се дължеше на някои първокачествени вина. Изобщо не подозираше каква буря ги очаква. Размишляваше за срещата с Шпеер. За първи път разговаряха лично и на Суини не му трябваше много време, за да разбере, че двамата мислят еднакво. Макар Суини да беше практикувал право четиринадесет години повече от костариканеца, толкова беше и разликата им в годините, и двамата бяха избрали професията заради личното преуспяване и възможността да печелят големи суми, а не поради загриженост за справедливостта и морала. Разчитаха на своите познания като начин да се защитят и се възприемаха като хора, които стоят над закона.

Сега Суини стоеше замаян в летищния терминал, който показваше всички признаци на куп закъснели полети: липса на места за сядане, безцелно размотаващи се хора, оплаквания на висок глас пред гишетата на различни авиолинии. Персоналът очевидно не беше способен да се справи с форсмажорните обстоятелства. Суини се отправи към телефоните и търпеливо изчака, докато се освободи една кабинка. Първо звънна в дома на своя помощник, но попадна на телефонен секретар. Затвори и позвъни на секретарката си, обясни й къде се намира и се зарадва, че не се е случило нищо, което да не може да почака до понеделник. След като се оказа свободен от неотложни задължения, се върна при гишето на авиокомпанията, показа билета си за първа класа и настоя да получи стая за през нощта. Съгласиха се без всякакви възражения, настаниха го в петзвездния «Пийбоди корт», естествено, безплатно, и като жест на добра воля му предоставиха лимузина до хотела и обратно.

Даде пет долара бакшиш на пиколото и остави куфара си недокоснат на мястото, където го занесе момчето. Докато сваляше дрехите си и ги хвърляше небрежно върху облегалката на стола, той се колебаеше дали да си вземе душ, или направо да се хвърли в леглото. Но в този момент съзря минибара и реши да провери какво има вътре. Извади двете малки шишенца «Чивас регал» и се замисли дали да не поръча по телефона истинска бутилка, но реши, че това ще бъде прекалено голямо усилие. Вместо това взе и двете шишенца «Джек Даниълс» и подреди четирите бутилчици върху нощното шкафче. Махна покривката на огромното легло, нахвърля четири възглавници в горния край и с благодарност се тръшна отгоре. Отвори първото шишенце и без да го е грижа за чаша, отпи, връщайки се на мислите си за работите с Том Клейтън.

Дик Суини беше много разтревожен. Когато миналата сряда Джо Салазар го покани на среща, първата мисъл на адвоката беше, че ще вземе някой тлъст хонорар. На път към офиса на клиента си, винаги той ходеше при него, а не обратното, пропъди тревогата, че някой може би души наоколо. Несъмнено ФБР наблюдаваше непрекъснато «Саут драйв», но дори мошениците имаха право на адвокат. Това беше записано в конституцията и по въпроса съществуваше неофициално примирие. Правителството не преследваше адвокатите, а те се отнасяха с разбиране към съдебните разпореждания.

Когато Салазар отвори дума за Клейтън, Суини почувства облекчение. Сметката в Цюрих силно го тревожеше и му олекна, като разбра, че по волята на случая тя веднъж завинаги щеше да бъде закрита. Няколко дена по-рано, след обеда с Том Клейтън, Дик беше сполетян от ужасно предчувствие: Том нямаше много общо с баща си и ако случайно заподозре нещо, ще разкрие тайната и тогава ще стане страшно. Беше изказал предпазливо тревогата си пред Перача, защото въпреки собствената му алчност приятелството между фамилиите Клейтън и Суини беше отдавнашно. Той не искаше Том да пострада, ако това можеше да се избегне. Може би ставам параноичен, каза си Дик. Как за Бога би могъл да разбере? Въпреки това беше по-добре да вземат под внимание дори най-малката вероятност. Между другото Дик не беше напълно сигурен в Том. Дали би могъл да бъде купен? Затова Суини направи съвсем слаб намек, но Салазар го отряза.

— Какво знае? — попита заплашително банкерът.

— Нищо, Джо — отговори Суини наполовина честно. — Знаеш, че винаги съм мразел тази уговорка. Обстоятелствата налагат да го подчертая още веднъж.

Салазар кимна, сякаш е съгласен, но след това отправи предупреждение.

— Ако има някакъв проблем, ще помоля Ектор да го уреди.

Суини си наложи да не поглежда през рамо към Перес. Наистина нямаше желание да го съзерцава.

— Няма проблеми, Джо, Просто закрий проклетата сметка. Това е всичко.

Салазар кимна замислено, след това погледна отново Суини. Устата му беше разкривена в усмивка, но очите гледаха студено. Той се отпусна назад в стола.

— В интерес на истината — каза успокоително — аз си помислих същото. Затова казах на Тони да я закрие.

Той разказа на Суини за идването на Шпеер и нарежданията на Моралес и как още същия ден Тони е писал на «Юнайтед кредит банк». След като средствата щяха скоро да са налице, Салазар предложи още този следобед Суини да вземе самолета до Сан Хосе и да уточни подробностите с Шпеер. Дик се съгласи. Щеше да се наложи да отложи една-две срещи, но мисълта най-сетне да прекъсне всички връзки между Клейтънови и Салазарови му се стори много привлекателна. Той обичаше Том и Теса и когато тази история приключи, ще може да се вижда с тях по-често. И последно, но не по важност, щеше да изкара поне четвърт милион хонорар.

Сега, когато вече беше в Балтимор, стомахът на Суини престана да се обръща. Той стана и тръгна към банята, като отваряше второто шишенце уиски. Горещата вода съживи ума и тялото му. Работата се очертаваше като забавна и доходна. В Коста Рика много му хареса. Досега Суини беше смятал Централна Америка за сбирщина от бананови републики. Беше си представял жега и прахоляци, сламени шапки и магарета, навсякъде бордеи и богаташки къщи за малцината привилегировани, заобиколени от неприлично високи огради в стил Бевърли хилс. Остана приятно изненадан.

Шпеер посрещна Суини на летището в елегантен костюм. Караше «Ленд роувър», а не лимузина с климатик, както очакваше Суини. Сан Хосе имаше здравословен вид, улиците бяха чисти, а умереният климат благоприятстваше развитието на пищна растителност и много цветя.

До този момент Суини и Шпеер бяха разговаряли само по телефона. Това беше първата им среща. Слушайки акцента и граматически правилния английски, Суини си беше представял мургав латиноамериканец, но мъжът, който го наближи, беше рус и висок, а обноските и държането му — изненадващо цивилизовани.

Пропътуваха десетте километра до къщата на Шпеер, водейки лек разговор, като започнаха с обичайните баналности за полета и задължителния въпрос:

— За първи път ли идвате в Коста Рика?

Шпеер подхвана темата, защото като всеки местен жител усети приятното впечатление, което градът беше направил на неговия гост. Разказа за кафето и производството на цветя, за мирната история на страната в сравнение с останалата част на района, както за качеството на живота, което по мнението на самия Шпеер бе доста високо. Мястото импонираше на германеца у Шпеер, защото, необичайно за американския провлак, почти цялото население беше бяло. За разлика от околните държави, Коста Рика нямаше армия, което може би беше обяснението за петдесетте години демокрация, докато в това време съседите се разкъсваха от непрестанни революции.

— Шпеер? — попита Суини, който вече беше започнал да харесва мъжа. — Немско ли е? Или холандско?

— Моето семейство е дошло от Германия. Аз съм костариканец — отговори той твърдо.

— Е, моето е от Ирландия — бързо каза Суини, — но за греховете си съм наказан да бъда американец.

Шпеер се засмя и му хвърли кос поглед. Той също почувства, че могат да се сработят. В техния занаят подобна остроумна размяна на реплики не беше задължителна, но правеше живота по-приятен. В края на краищата се предполагаше, че двамата са на една и съща страна.

Решиха тази вечер да не говорят по работа. Споменаха деловата част съвсем за кратко, докато Шпеер развеждаше Суини да му покаже имота си. Гостът се възхищаваше на градините, Г-образните басейни и красивата едноетажна къща, заобиколена отвсякъде с веранда. Усетил сродната душа, Шпеер заведе Суини на вечеря в най-хубавия ресторант в Сан Хосе и след това в един от онези нощни клубове, където сервират само шампанско. Разбира се, напитките бяха главно за момичетата. Двамата мъже ближеха по една чаша цяла вечер, докато продължаваха да се изучават, премисляйки работата, която ги очаква. В полунощ поеха обратно към къщата, придружавани от момичета, готови на всякакви лудории. Суини забеляза, че дори курвите в Коста Рика са хубави, може би защото черпеха веселие от нощта, която щяха да прекарат в толкова привилегирована обстановка, или от несъмнената щедрост на Енрике. Във всеки случай, изглежда, на тях им липсваше почасовият инстинкт, с който беше свикнал американецът. Никоя от тях не си гледаше часовника и се оказаха едно приятно разнообразие в отшелническия му живот.

В четвъртък и петък слизаха в центъра, за да работят в кантората на Шпеер. Всички други адвокати, представляващи две страни в сделка на стойност петдесет милиона долара, щяха да седят пред отрупани с договори бюра и да спорят излишно дълго за всеки член. Но тези двама адвокати имаха различни задължения. Те бяха помолени да постигнат резултати. Техните работодатели не се интересуваха от подробностите. Не бяха подписани никакви споразумения. Когато нещата се объркваха, можеха да дадат обяснения, но ако те бяха неприемливи, нямаше да бъдат разнасяни призовки. Въпросите винаги се уреждаха извънсъдебно и ако се налагаше, заплащането беше с кръв.

Затова те обсъдиха всичко и постигнаха съгласие до най-малките подробности. Банкерът щеше да преведе парите на «Суини, Тъли, Макандрюз» по сметката на техните клиенти в Женева. Тогава клиентът на Шпеер можеше да разполага с напълно чисти пари. По нареждане на Шпеер Суини щеше да преведе тези средства по сметките на «Малага строителство» в Уругвай и Испания. Новият клон на «Малага» в Меделин щеше да бъде основният изпълнител. Компанията щеше да избира и да плаща на подизпълнителите от петдесетте милиона, които щеше да получи от чужбина, като, от своя страна, щеше да фактурира целия проект на фондация «Моралес». Когато дойде моментът, фондацията щеше да върне парите на «Малага». Част от капитала, нужен за разплащането, щеше да се набере от дарения в Меделин. Когато една фирма дари десет хиляди, «Моралес» щеше да плати двадесет или тридесет хиляди от името на тази фирма, използвайки все по-нарастващия поток банкноти, които се връщаха с всяка пратка кокаин. Според преценката на Шпеер стойността на целия проект щеше да възлезе на около петдесет милиона, като поне десет щяха да бъдат събрани от местни дарители. По време на този процес Моралес щеше да е изпрал още четиридесет милиона, без да се наложи да плаща на посредник дори един цент.

— Кога смяташ, че твоята част ще е на разположение? — попита Шпеер, след като бяха постигнали съгласие по подробностите.

— Разбрах, че вече са дадени нареждания за прехвърлянето на парите.

— Прекрасно. В такъв случай веднага ще задействам машината — възкликна доволно Шпеер.

В петък вечерта отидоха с колата от централното плато до крайбрежието при Пунтаренас, за да вечерят омари край Тихия океан. Пиха прилично мексиканско шардоне, а след това минаха на най-хубавото кафе, което Суини беше пил някога, придружено от по няколко чашки контрабанден «Чивас регал». На връщане в Сан Хосе взеха момичетата от клуба, този път само две, и се прибраха в къщата на Шпеер. В събота към десет сутринта Енрике откара Дик до летището и го наблюдава, докато мина паспортния контрол за полета до Ню Йорк.

Разликата между тайната и известното на всички е само в степента на разпространение на информацията. В Колумбия въпреки заплахата от правосъдие в стил Моралес дори и най-добре пазената тайна стигаше до ушите на онези, за които никога не е била предназначена. Толкова голяма е силата на клюката.

Като своите предшественици Хулио Роблес купуваше тайни, което щяха да правят и онези, които без съмнение щяха да дойдат след него. В Меделин всички познаваха Хулио, специалиста по горите от банката за развитие «Интерамерикан». ЕЛ БИД, както банката беше всеобщо известна по акронима на испанското си наименование, даваше назаем милиарди долари, които можеше и да не се връщат. На теория банката се финансираше от правителствата на държавите от Северна и Южна Америка. В действителност лъвският пай се предоставяше от Съединените щати, затова седалището й се намираше във Вашингтон. По-голямата част от нейните служители бяха латиноамериканци и всички пари се даваха назаем на юг от Рио Гранде, където политиците и бизнесмените ги възприемаха като нежно докосване, един източник на твърда валута за най-големите инфраструктурни проекти.

Имаше защо човек да е близък с хората от ЕЛ БИД. Затова Хулио Роблес не изпитваше затруднения да установява приятелства. Той беше известна личност. Сутрин, обут в джинси и с раница на гърба, потегляше за джунглата. Вечер, в костюм или смокинг, участваше в социалния живот на града. Той беше търсен човек, когото тук канеха на обяд, там на прием, защото добродушният млад господин можеше да раздава големи чекове за опазване на горския фонд и създаване на работни места. Хулио беше красив тъмнокос ерген със сини като Карибско море очи и пленителна усмивка, която беше разбила много сърца в Меделин. На други места секторните специалисти в ЕЛ БИД оставаха по местоназначенията си две години, а заемащият длъжността на Хулио обикновено го изтегляха на всеки шест месеца, защото неговите началници бяха преценили, че толкова време може да остане жив.

В действителност той не се казваше Роблес, нито беше гватемалец, а спасението на тропическите дъждовни гори не го интересуваше кой знае колко. Хулио Карденас беше американски гражданин, служител на американския Департамент по правосъдието и изцяло отдаден на целите на Агенцията за борба срещу наркотиците. Той не попита как управлението вкарва хората си в ЕЛ БИД. Но го правеха и досега никой не беше разкрит. Може би, помисли си той, се дължи на силата на парите. Ако един човек бъде загубен, независимо по чия вина, страната домакин изведнъж ще се лиши от няколко официални проекта с голям бюджет, които щяха да паднат жертва на съкращаването на бюджета. Затова…

Хулио просто си вършеше работата, всъщност двете, и внимаваше.

Той си тръгна от приема на перуанския посланик преди девет, след като размени поздрави и прегръдки с поне една четвърт от гостите. Качи се на колата, излезе от Меделин и се отправи към Картахена. Когато се отдалечи на два километра от града и погледна няколко пъти в огледалото за обратно виждане, спря внезапно след острия завой надясно, който пътят правеше на това място. От храсталаците излезе дребен мъж на тридесетина години, облечен в проста селска носия, и се качи на колата.

— Имал си нещо за мен, приятелю? — попита небрежно Хулдо, след като потегли.

— Господин Хулио, имам нещо много добро за теб — отговори мъжът предпазливо, но обветреното му лице излъчваше безпокойство. — Нали ще ми платиш?

— Ей — прекъсна го Роблес, — нима се съмняваш в моята щедрост?