Наследникът

Може би, помисли си Том, наближаваше времето на спекулацията на живота му. Имаше достатъчно смелост, знаеше го. А и това бяха лесни пари, като изключим проблема със Салазар. Е, може би ще опита другата седмица. Но първо трябва да оправи работата с Шон.

Както се очакваше, в понеделник сутринта Том присъства на кратко заседание на съда и беше формално обвинен в непредумишленото убийство на Антонио Салазар. Стюарт Хъдзън беше с него, придружаван от един юридически съветник. Последният заяви, че обвинението е неоснователно, и предложи съдът да го отхвърли веднага. От страна на полицията възразиха, че в случая има обстоятелства, които свързват обвиняемия с международната организирана престъпност, за което ще бъдат представени доказателства, когато започне процесът. Съветникът отхвърли тези твърдения от позицията, че в случая става дума за очевидна самозащита. Накрая съдът постанови, че трябва да има процес и делото ще се гледа в «Олд Бейли» на допълнително определена дата.

Наложиха гаранция от двеста хиляди лири, допълнително условие паспортът на Том да остане в полицията и всяка седмица той да се разписва в участъка. Поредната му молба за полицейска защита беше отхвърлена. Като взе предвид, че Клейтън отказва да сътрудничи по въпроса защо починалият Салазар е искал да го убие, съдът реши, че е неразумно да се харчат обществени средства, след като не съществуват доказателства за съществуваща заплаха срещу живота на обвиняемия.

Втората молба, която отправи, беше да му се издаде разрешително за носене на оръжие за лична самозащита, но тя също беше отхвърлена и дори има лоши последици, защото привлече вниманието върху факта, че Клейтън има разрешително за ловна пушка, което бе незабавно иззето.

Неговите правни съветници му обясниха, че не бива да гледа прекалено сериозно на този първи рунд. Те бяха убедени, че накрая обвинението ще приеме версията на Том, че е действал при самозащита. Това били най-обикновени полицейски номера, за да го държат натясно, докато се опитват да ровят по-дълбоко. Може би гледната им точка беше правилна, но не донесе голяма утеха на Том.

По-късно тази сутрин взе метрото до «Хийтроу». Спомни си пътуването по същата линия, когато духът му беше висок, защото успя да надхитри швейцарските банкери и се прибираше триумфално вкъщи. Сега се чувстваше отчайващо сам. Не можеше да направи нищо повече, освен да чака неизбежния ден на разплата, когато щеше да се наложи да плати с живота си. Той се надяваше и се молеше по някакво чудо да пощадят Карълайн и децата. Единствената му надежда беше в Шон. Шон, който познаваше насилието. Шон Клейтън — неговото семейство? Може би.

Купи си билет от Аер Линус за машината в терминал №1. След едночасов полет до Дъблин се прекачи на един «Фокер френдшип». Поглъщаше красотата на старата родина през големите илюминатори: Смарагдовия остров — нещо, което за мнозина в Ню Йорк си беше чиста измислица.

Имаше късмет, че Ирландия е единственото място в Европа, където можеше да влезе без паспорт и то заради британската хитрост. Благородниците, които притежаваха половината остров, нямаха нищо против ирландците да имат политическа независимост, но със сигурност бяха против да им искат документи при посещенията в края на седмицата, когато пристигаха в своите замъци и имения. И разбира се, заради ирландската хитрост: от години безработните можеха да прекосят канала и да поживеят за сметка на социалните служби на своя стар враг. И всичко това десетилетия преди изобщо някой да се сети за Европейски съюз!

Самолетът навлезе във въздушното пространство на Северна Ирландия северно от Каван, след това прелетя над замъка «Балфур» и покрай проблясващите води на Горен Лохърн. Тесният северен край на езерото сочеше пътя към Инискилън. Отвъд града се отваряше гледка към великолепието на Долен Лохърн. На другия му бряг при Петиго въздушният коридор навлизаше обратно в Република Ирландия и машината започна да се спуска към малкото летище на провлака в залива Донегал.

Колата на «Херц» го очакваше и Том потегли веднага в посока към Маунт Чарлз. Двадесет минути по-късно при Дънкинийли зави на север. Докато пътуваше през хълмистата околност, той непрекъснато поглеждаше наляво към възхитителния полуостров, който се издаваше в океана между Килибегс и Ардара. Том Клейтън не можеше да не се замисли какви ли ужаси се бяха стоварили върху ирландците в миналото, че им се е приискало да напуснат този рай и да започнат нов живот на чужда земя.

Най-накрая стигна до Дънглоп, малко красиво селце на брега, и влезе в близката кръчма, за да попита за пътя.

Неколцина мъже стояха на бара, а други — по масите с халби силна тъмна бира. Всички едновременно обърнаха глави, за да разгледат непознатия. Той се приближи към мъжагата зад бара, вероятно господин Котър, след като кръчмата се казваше така, и попита къде може да намери Шон Клейтън. Разговорите в кръчмата утихнаха. Котър продължи да бърше чашата, която държеше, но излезе иззад бара, заобиколи го и се изправи пред чужденеца, така че червендалестото му сипаничаво лице да бъде на едно равнище с това на Том.

— И кой го търси? — попита той нападателно и достатъчно високо, за да го чуят всички.

— Томас Клейтън.

— Значи роднина, а? Говориш като американец.

— Да, американец съм — отговори Том. — Внук съм на Патрик Клейтън.

— Момчето на Майки? — обади се един глас.

Всички се обърнаха към мъж с черни панталони и дебела карирана риза под отворения анорак. Имаше почти същата фигура като Том, същата къдрава черна коса и тъмнозелени очи, само че тридесет години по-възрастни. Усмихна се на Том и му протегна десницата си.

— Джералд, дай чаша на братовчед ми — обърна се 5 той към кръчмаря, а после заговори на Том: — Аз съм Фейлим, синът на Шон.

Само няколко думи, а освободиха порой от потискани чувства. Том стисна мазолестата ръка на братовчед си и двамата се прегърнаха сякаш връзката помежду им никога не бе прекъсвала.

Мисълта, че всъщност няма приятели, внезапно прониза Том. Карълайн? Тя беше негова жена. Теса? Негова сестра. Стюарт… И толкова. На четиридесет години нямаше истински приятели. Междувременно останалите клиенти се бяха трогнали от гледката и весело подвикваха «Добре дошъл у дома.»

— Съжалявам за баща ти, Томас — каза Фейлим. — Бяхме съкрушени, когато научихме.

— Познаваше ли баща ми? — изненада се Том.

— Веднъж идва тук — кимна тъжно Фейлим.

Вратата се отвори и влезе Шон. Той изглеждаше половин век по-млад от възрастта си. Не беше висок, най-много метър и седемдесет, но крачката му беше твърда, раменете — изправени, а очите — подобни на отворени прозорци, от които струеше завладяваща вътрешна сила.

— Е, Томас Клейтън — избоботи той, така че всички да чуят, но дружелюбно, — най-накрая реши да дойдеш да ни видиш, а?

Джералд Котър несъзнателно се протегна към бутилката с «Джеймисън» и наля едно двойно на Шон. Шон забеляза полупразната чаша на Том, който пиеше «Мърфис», и нахока кръчмаря:

— И едно от същото за Том. Дай на човека едно хубаво питие. Предполагам, че пиеш уиски, Том?

Том кимна с усмивка. Това правя, да, каза си той наум. Последваха още по няколко питиета. Представиха му дузина мъже. Макар да стоеше до Том, Шон не говореше много, повече слушаше разговорите и сегиз-тогиз го поглеждаше с разбираща усмивка. По едно време възрастният мъж го хвана за ръката и го поведе към вратата.

— Да дадем малко почивка на, моя племенник — обяви той, докато останалите се сбогуваха с тях. — Може би довечера пак ще намина — и намигна палаво.

Когато се озоваха отвън, той попита Том дали има кола. Когато американецът я посочи, Шон кимна и предложи да се поразходят малко. Оставиха Дънглоп зад себе си и се отправиха нагоре в планината към Бъртънпорт. Оттам поеха пешком по една камениста пътека. Том можа да усети и подуши океана още преди да го види. Шон крачеше пред него с уверени и енергични стъпки. Като го гледаше как се движи, Том се подсмихна, сещайки се за предположението, изказано от Суини: «… ако е още жив».

Стигнаха до малък нос, купчина скали на края на Ирландия, и Шон покани Клейтън да седне. Двамата останаха известно време смълчани, усещайки как вятърът нахлува от Атлантическия океан. Същия океан, каза си Том, който беше гледал от пясъчните дюни в Лонг Айлънд.

Друг свят и друг живот.

— Ето там — обади се Шон, сочейки с ръка на юг, — се намира Кройхед. Отвъд него Гуинбара бей. — Той се изправи, сякаш за да види по-добре, след това се обърна и погледна на север. — А това — посочи малък остров на около километър и половина навътре в океана — е Глобъл. Назъбените камъни, които стърчат от сушата малко по-натам, са Блъди Форланд.

— А това? — кимна Том към по-големия остров точно пред мястото, където бяха застанали.

— Това е — отговори Шон с дяволита усмивка — остров Аран. Там някога товарехме уискито.

Том също се усмихна и поклати глава.

— Е какво те доведе тук най-накрая? — попита Шон и седна отново, без да го поглежда.

— Чичо Шон, имам проблеми. — Том сам се изненада от обръщението, което използва с такава лекота. — Сериозни проблеми.

— Когато бях малко момче — отговори Шон, пренебрегвайки за миг чутото, — идвах и сядах тук почти всеки ден. Седях и гледах, присвил очи. Мислех си, че ако се взирам достатъчно упорито, ще мога да видя Америка.

— Наистина ли беше толкова зле?

— О, да. Беше наистина много зле. — За миг очите му се замъглиха от нахлулите спомени. — Понякога се изправях на тази скала и започвах да викам Патрик, да го моля да се върне и да ме вземе със себе си.

— Съжалявам, Шон. Доскоро не знаех много за вас тук. Какво се случи, когато дядо се върна? Защо не тръгна с него?

— Тогава вече бяха пораснал. Имах мисия. Не съжалявам, че останах.

— Пат пращаше ли пари?

— Да, пращаше. Редовно. До деня, когато умря. Той беше корав човек, но когато ставаше дума за Ирландия, никога не отказваше.

— Баща ми продължи ли да помага?

— Само на семейството. Младият Майкъл беше миролюбив. Рядко качество. Не успя да ни разбере, а и Пат не го притискаше. А ти? Къде живееш? Имаш ли семейство?

Том сподели всичко за себе си, за дома си в Англия, за годините, прекарани в банките. После му изложи своя проблем, разказа за парите, които беше намерил, за мъжа, който беше отвлякъл жена му, преди Том да го убие, и как сега разбираше, че дните му са преброени. Един ден щяха да се върнат и да го пипнат и макар да не се плаши лесно, наистина се страхува за семейството си. Том призна, че го е страх да остане в Лондон. Но в Америка щеше да е още по-лошо.

— Може би — подсказа той предпазливо — бих могъл да се настаня тук за известно време. Да наема къща.

— Колко пари взе? — попита направо Шон.

— Четиридесет и три милиона долара — отговори Том глуповато усмихнат. — Част от тях принадлежат на Пат. По-голямата част — не.

— И какво направи с парите?

Тъй като добре разбираше, че тук увъртания няма да му помогнат, Том каза истината на чичо си: пет милиона са преведени в Лондон, а тридесет и осем са още в Цюрих.

Шон поиска да разбере как е успял да получи банковата сметка и когато Том му разказа за този победоносен ден в Цюрих, чичо му се засмя.

— Държали са ги на името на Пат? — смая се той.

— По-късно са ги прехвърлили на името на баща ми.

Том обясни и как се беше опитал безуспешно да върне тридесет и седемте милиона. Подтекстът на цялото му изказване беше, че каквото и да направи, ще го убият. Шон попита откъде идват заплахите и Том обясни какво беше научил от Дик Суини за Салазар и прането на пари.

— Как се живее сред тях? — неочаквано попита Шон и допълни, когато забеляза учудения поглед на Том. — Сред англичаните.

— О, те са си наред — отговори той, като се опитваше да прецени дали не бърка. — Жена ми е англичанка.

Шон кимна с разбиране, стана, скръсти ръце на гърба и се вторачи в океана.

— Значи смяташ, че тези хора ще те убият? — попита той небрежно.

— Да — Том вече не се съмняваше.

— И ти ли си миролюбец като баща си?

Когато Шон се обърна, за да го погледне в лицето, Том забеляза, че в големите очи на чичо му не беше останала никаква топлота.

— Не — отговори Том, устоявайки на погледа на чичо си, — не съм. Не съм като татко.

— И аз не мисля, че си, Томас Клейтън. Ти си като нас. Ще направиш каквото трябва и ако се наложи, ще окървавиш ръцете си.

— Искаш да ме попиташ нещо? — каза Том, неуспял да прикрие страха в гласа си.

— Не, казвам ти нещо — избоботи Шон и неочаквано избухна в смях. — Имам намерение да те използвам. Какво ще кажеш? Животът ти в замяна на една услуга?

Том се втренчи онемял в него.

— Сега вече не ти харесвам, чак толкоз, а? — Шон беше престанал да се смее.

— Не — Том се сети за баща си и реши, че няма смисъл да отрича. — Не наистина. Заради начина, по който…

— Май си голям куражлия, щом си дошъл тук да търсиш помощ — прекъсна го Шон, — а после да съдиш за неща, които не разбираш. Да не мислиш, че ще спра тези бандюги с голи приказки?

— Само този път, Шон — помоли се той. — Заради семейството ми? За мен самия не ми пука…

— И за моите грехове също, нали така? — каза Шон в лицето на Том. — Томас Клейтън, погледни зад гърба си и ми кажи какво виждаш.

Том се обърна надолу към вълнистите хълмове. Селото, откъдето бяха дошли, не се виждаше, но в южна посока някъде отвъд него той можа да различи очертанията на голям град. Описа прилежно всичко така, както го виждаше, естествено, без имена, защото не ги знаеше. Когато свърши, Шон заговори:

— Аз никога не поглеждам на изток. И знаеш ли защо?

Том нищо не каза.

— За да съм сигурен, че няма да видя английското знаме, веещо се нагло на вятъра на ирландска земя отвъд тяхната граница! Тази гледка — натъртено каза той, обръщайки лице към Том — не желая да виждам. Тя може да ме убие!

— Шон, но вие спечелихте — умиротворително каза Том. — Формулата на мира за една обединена Ирландия…

— Томас, това са само приказки. Дрън-дрън. Говори се, че нас, ирландците, много ни бива по приказките, но англичаните винаги гледат да имат последната дума. Те са умни и лъжливи.

— Въпреки това смятам, че победихте.

— В Дъблин разправят същото — че сега борбата е политическа и че ще струва повече пари от войната. Но аз вече съм чувал всичко това. Затова ще ти помогна, Томас Клейтън. Ще уредя дребния ти проблем в Ню Йорк.

— Чичо Шон, много съм ти благодарен. Всъщност безкрайно съм ти благодарен.

— Аз ще ти кажа колко трябва да си ми благодарен — старческото лице на Шон беше станало кораво като гранит. — Тъй като тези пари не са твои, ще ги дадеш на моите хора.

— Какво? Всичко?

— Всичко. На Пат това щеше да му хареса. Дааа, и то много.

— А петте милиона, които взех? Казах ти… Използвах ги, за да покрия… — заекна нервно Том.

— Е, просто трябва отново да ги откраднеш. Нали това ти е работата?

— Как… искаш парите?

— Все още ли са в Швейцария?

— Да.

— Тогава ще ги вземем оттам. Ще ти кажа, когато му дойде времето. Предполагам, че междувременно си ги инвестирал, нали? За да изкараш лихви и така нататък?

Том преглътна и потвърди.

— Чудесно. Запази лихвите… заради причинените неприятности! — Шон се изкиска. — За какъв срок си ги вложил?

— Деветдесет дни.

— Значи този въпрос е уреден. След три месеца, считано от днес, ти ще платиш. Докато свършим, неколцина от нашите хора в Лондон ще те пазят. Ти няма да ги виждаш, но те ще бъдат около вас.

— Благодаря ти, Шон, наистина ти благодаря…

Още докато благодареше, Том пресмяташе наум колко ще останат от петте му милиона.

— Грижи се за нашата инвестиция, младежо. И не забравяй, че когато всички те изоставиха, твоята родина ти подаде ръка. Занапред трябва да идваш всяка година. Доведи децата и англичанката. Тогава пак ще говорим. А сега — той се напъна да надвика внезапния порив на вятъра — ще черпиш в кръчмата цялото село, както подобава на добро ирландско момче от Америка. Аз не съм много по сметките, нали разбираш, но си мисля, че лихвата на четиридесет и три милиона долара за три месеца ще ти стигне за някое и друго питие.

В единадесет сутринта пуснаха Суини от затвора. Придружаваше го един от най-добрите английски адвокати по криминални дела, който нарече действията на полицията «блъф». Всички обвинения срещу неговия клиент, уважаван нюйоркски юрист, се основаваха на неубедителни косвени доказателства. Обяснението на Ричард Суини, че е дошъл в Лондон, за да даде съвети на свой клиент, е много по-убедително. Законните или незаконни деяния на клиентите на господин Суини, било на Клейтън, Салазар или който и да е, нямат отношение към обвиненията срещу него. Във всеки случай е направо нелепо да се твърди, че юридическата помощ на престъпник може да се квалифицира като незаконно действие.

— Господин Арчър, ако това беше възможно — заяви авторитетно адвокатът, — то аз самият щях да бъда вкаран в затвора до края на живота си!

След това отправи сериозни заплахи за съдебен процес, който ще бъде заведен срещу полицията, и официален протест, който несъмнено ще бъде отправен от Американското сдружение на адвокатите чрез Форин офис за това въпиещо неуважение към едно от основните граждански права, правото на адвокат, независимо какво престъпление се твърди, че е извършило дадено лице. С уговорката, че действа неофициално, той направи предложение нещата да бъдат отнесени до американски съд. След като неговият клиент не иска нищо друго, освен да си иде у дома, ненужното раздухване на нещата може да бъде избегнато, като му се разреши да направи точно това.

В хотела Суини намери съобщение да се обади на господин Салазар. На бележката беше посочен американски мобилен оператор и той излезе на улицата, за да потърси обществен телефон. Научи, че Джо бил посетен от агенти на ФБР, които му обяснили, че неговият син е замесен в отвличане и изнудване, което довело до смъртта му. Салазар не им казал каквото и да било. Това е бил най-гадният месец в живота му. Сто и седемдесет милиона долара се изпарили, а сега за капак загубил и сина си.

— Искам те в Ню Йорк — обяви заплашително Перача. — Веднага.

Суини, който и без това бързаше да напусне Лондон, си запази, място за следобедния полет. Отказа вечерята от шест блюда и вместо нея поиска второ уиски, отбелязвайки с благодарност, че мястото до него е свободно. Понякога първа класа беше много полезна при завързването на делови контакти, но днес не му беше до това. Разполагаше с шест часа, за да помисли задълбочено, преди да се изправи пред Салазар.

Можеше да се опита да си спаси живота с помощта на изнудване. Пазеше таен архив в сейфа си. Всяка папка съдържаше достатъчно материал да вкара задълго в затвора повечето свои клиенти. Обаче Джо имаше избухлив южняшки характер и вероятно първо щеше да действа, а после да мисли.

Не, доводите никога нямаше да сработят при проклетия латиноамериканец. Суини трябваше да преглътне гордостта си и да потърси помощ от своя собствен баща. Еймън Суини беше възрастен и болнав, но на Салазар щеше да се наложи да го послуша. Все още имаше неплатени сметки от едно време. Да, това ще направи, реши Суини. Повика стюардесата и каза, че е променил мнението си за вечерята. Докато чакаше, се почувства по-добре и отпи солидна глътка от петото си «Чивас регал».

След още шест уискита кацнаха в Ню Йорк. Въпреки че се гордееше с издръжливостта си на алкохол, Суини все пак съзнаваше, че е пиян. Запази известно благоприличие, докато минаваше през паспортната и митническата проверка, но щом влезе в салона за пристигащите пътници, почувства гадене и тръгна да търси тоалетна.

По-късно Харпър призна, че е направил голяма грешка. Трябваше да прибере Суини веднага щом слезе от самолета, но вместо това беше решил да го изчака отвън. Беше направил погрешното предположение, че адвокатът ще отиде направо в кабинета на Салазар, който вече се подслушваше. След двадесет минути чакане агентът на АБН се разтревожи й се втурна в сградата, подтикван от лошо предчувствие. Намериха Суини опрян на тоалетната чиния. Ризата и палтото му бяха оповръщани, а заради счупения гръбнак главата му стоеше странно извита встрани.

Това беше най-лесната задача, която Ектор Перес някога бе изпълнявал с голи ръце.

Докато агентите на АБН търчаха из летище «Кенеди», Джо Салазар изхвърли временно Ричард Суини от мислите си, защото получи пълните подробности за злощастния край на Моралес. Новината го накара да закрещи мръсотии. Току-що бе изпуснал сладката възможност да прибере седемдесет и един милиона долара, които принадлежаха на мъртъв клиент и нямаше защо да ги връща.

— Този курвенски син Шпеер! — изрева той колкото му глас държи. — Това костариканско копеле!

Няма начин, повтаряше си той непрекъснато, няма никакъв начин Енрике да се измъкне толкова лесно. Трябва да го примами в Ню Йорк, но как? Той се обади в кантората на Шпеер в Сан Хосе, но удари на камък. Партньорът на дон Енрике не се подаде нито на заплахи, нито на ласкателства.

— В момента е в чужбина — беше всичко, което Салазар успя да измъкне.

Заяви много настойчиво, че Шпеер трябва непременно да му се обади. Възможно ли е кучият син да е още в Ню Йорк? За пръв път Салазар осъзна колко малко знае за действията на адвоката — къде отсяда, с какви други контакти разполага. Затова страшно се изненада, когато след по-малко от час телефонът звънна и чу гласа на Шпеер.

— Енрике, приятелю мой — поздрави го той сърдечно, — опитвах се да се свържа с теб.

— Току-що ме уведомиха от кантората — отговори хладно Шпеер. Той също беше чул новините от Меделин. Първо беше прочел малкото каре във «Франкфуртер алгемайне», а след това лично потърси повече сведения. — Никакви имена или цифри, Джо. Говоря по открита линия.

Салазар чу странното бръмчене, което звучеше като фон, и се зачуди дали Шпеер не записва разговора им. Обаче онова, което бучеше по сателитния телефон, бяха четирите турбини «Прат Уитни», които носеха големия «Боинг» 747 от Цюрих към Панама.

— Сигурно си чул трагичната нови за нашия добър приятел в Южна Америка — внимателно започна Салазар.

— Да, случилото се дълбоко ме натъжи.

Тъга на стойност седемдесет и един милиона, помисли си Перача.

— Нетърпящият отлагане въпрос е — продължи той — какво ще правим с активите?

Шпеер се замисли. Трябваше да се досети. Откакто научи за смъртта на Моралес, той беше предприел стъпки, за да се приспособи към новите обстоятелства. Енрике Шпеер вече не беше начинаещ в управлението на парите на един богаташ. Днес Хайнрих Шпеер е богат благодарение на една прищявка на съдбата, която поставяше неговото бъдеще в съвсем различна светлина.

— Имам нареждания, няма какво повече да добавя.

— Енрике, не се ебавай с мен! — избухна Салазар. — Ще си ги поделим. Това трябва да направим. Цялата сума.

— Имаш ли някакво предложение за съотношението?

Салазар се успокои малко. Така беше по-добре.

— Е, ти си адвокатът. Мисли за станалото като за попечителство. Сякаш ще обсъждаме бъдещето на дете. Детето е… да речем на осемнадесет месеца? Аз съм бащата, който го гледа, откакто се роди. Ти имаше само… право да го посещаваш. Мисля, че осемдесет на двадесет е повече от щедро.

— На теб осемдесет, а на мен двадесет? — зададе реторичен въпрос Шпеер и направи отвратена физиономия.

— Е, приятелю, аз съм щедър човек. Ще получиш… двадесет и пет. — Ако каже още една думичка, ще го убия, помисли си Салазар.

— Да погледнем нещата от другата страна — отбеляза Шпеер с желязна германска логика. — В момента детето е извън страната. Мисли за мен като майката, която го държи за ръчичка. Това е лош сценарий за баща, който иска да стане опекун.

— Да, ти наистина си майката! — изригна Салазар. — Най-гадният кучи син на всички времена! Скоро ще получиш новини от мен. Ще ти откъсна задника, педал нещастен! — Перача стовари слушалката върху вилката и запрати самия телефон в стената.

Трясъкът избухна в слушалките на агента на АБН в съседната сграда, който с рязко движение ги хвърли от главата си и изруга заради болката в тъпанчетата.

— Мамка му! Мамка му! — развика се Джо толкова силно, че охраната му се втурна в кабинета. — Нима целият свят е полудял?

Тази седмица Еймън Суини щеше да празнува своя деветдесет и пети рожден ден. Вместо това трябваше да погребе своя най-голям син. Старецът седеше неподвижно на креслото си. Краката му до скута бяха завити с меко карирано одеяло. Не внимаваше в приглушените разговори пред вратата. В голялата къща в гористата Уестчестър каунти имаше бдение, на което щеше да се изреди целият ирландски Ню Йорк. Еймън реши да остане сам в кабинета си и да приема опечалените един по един. Той обичаше своя Ричард и никога не се бе съмнявал, че Господ ще прибере първо него, бащата, и ще му спести тази нечовешка болка. Не че Еймън Суини не знаеше какво е отмъщение, но в неговия кръстоносен поход винаги беше имало причина, надвишаваща отделния човек. Историята със Салазар беше само лична и този факт усилваше скръбта на стареца.

Следващият посетител беше млад мъж. На външен вид беше силен и грубоват. Личеше, че в костюм изпитва неудобството на човек, който обикновено не слага подобна дреха. Влезе тихо и леко затвори вратата, след това се приближи и приклекна, хващайки неподвижната лява ръка на Суини в своите корави длани.

— Нося съболезнования от Донегал, сър — каза той с ясно доловимия акцент на Западен Белфаст. — И едно съобщение от командир Шон.

— Шон ли те изпрати? — попита Еймън, вдигна глава и изведнъж се загледа с интерес в младежа. — Как е той? Как е семейството му?

— Добре са, слава на Бога.

— Как се казваш, синко?

— Риордан Мърфи, сър, от…

— А съобщението?

Младият мъж предаде каквото му бе наредено.

Суини го изслуша внимателно, защото, макар и да беше в толкова напреднала възраст, главата му още беше наред. След това отново го обхвана скръб, която пролича в гласа му, когато заговори.

— Кажи на Шон, че му благодаря от все сърце. Ще направиш това за мене, нали, Рори?

— Да, господине.

— Но също така му кажи, че няма да рискувам никаква част от моята организация за бъдещо разчистване на лични сметки.

— О, шефе, това не е лично — спокойно заяви Мърфи. — За каузата е. — И после обясни защо.

Еймън Суини се преобрази като по магия й годините сякаш нямаха значение. Той се усмихна и седна изправен.

Рори Мърфи, ти ще направиш две неща за мен — каза той с възвърнати сили. — Първо, отвори онзи шкаф и ми налей едно голямо уиски. След това влез там — и той кимна към приемната, — намери Даниъл О'Донъл сред скърбящите и ми го доведи.

Когато Мърфи излезе, Еймън Суини вдигна чашата близо до носа, вдиша дълбоко, след това отправи с нея наздравица към тавана и гаврътна стария «Бушмилс» на една глътка. Като съосновател на «Помощ за Ейре» и несменяем ковчежник основната грижа на Суини бяха парите. Войната в старата родина, подобно на всички войни, беше твърде скъпа. Никога не беше трудно да се намерят оръжия, муниции и експлозиви, но за тях трябваше да се плаща. Източното крайбрежие на Америка винаги беше плодородна почва за подобни начинания. Доброволци с кутии за пожертвования обикаляха баровете и улиците. Дарения в размер на един милион долара в деня на свети Патрик не бяха нещо необичайно. Други, които имаха по-добри връзки, се обаждаха на богатите си приятели. И милионите потичаха. В повечето случаи от Америка и Ирландия по обиколни начини стигаха до анонимни банкови сметки, за да се плати на безскрупулните съмнителни търговци за оръжията. Суини контролираше тази дейност. Освен това уреждаше купуването на фалшиви документи, а най-голямата тайна беше, че командва малка ударна група, която представляваше северноамериканското военно крило на организацията. Понякога, когато имаше въпиеща нужда от пари, тази група нападаше някой микробус, пренасящ пари, или обираше малка банка. Случваше се и да изпълняват екзекуции. Тези простовати убийци не търсеха друга награда, освен признанието и изпитваха нездрава гордост, че са изпълнили всичко, което им е било наредено. Никой не ги свързваше с «Помощ за Ейре». Това би било пагубно за тази патриотична организация и доброто й име, с което се ползваше в Америка. Заловени, те трябваше да приемат да ги квалифицират като обикновени престъпници и мълчаливо да понесат последствията. Междувременно не задаваха въпроси и изпълняваха съвсем точно онова, което им беше заповядано.

Дан О'Донъл шофираше по протежение на «Нортън авеню» в посока «Фишър пиър». Паркира колата, прекоси улицата и потъна в оживлението на петъчната вечер в бара «Джимис харбърсайд». Мъжете, с които трябваше да се срещне, вече бяха дошли. Забеляза червената коса на Мара на бара, оформен като лодка. О'Донъл се запровира между хората и ги поздрави възторжено като стари приятели, след това се настани за чаша бира и поведе светски разговор. Анди Мара беше водопроводчик от Рок пойнт. Неговото семейство беше пристигнало в Америка от бреговете на Галуей бей и се засели на място, откъдето можеха да виждат океана край Кейн Ан. Анди беше израснал в северен Масачузетс и сега, на прага на тридесетте, беше създал дом с жена си и първото им дете близо до родното си място. Той беше едър и висок мъж с големи ръце. Заплатата му като активист на организацията беше достатъчно голяма, за да му осигурява удобен живот.

Неговият другар Еди Брофи беше няколко години по-стар. Макар и малко по-нисък, все пак беше достатъчно силен мъж. Той притежаваше бар в Куинси южно от Бостън и минаваше за тих и малко тайнствен човек. И двамата бяха потомци на ирландски семейства, но не бяха ходили в старата родина.

О'Донъл и Брофи носеха сиви костюми и приличаха на отговорни служители, които разпускат след цяла седмица работа в центъра на града. Дрехите на Мара бяха малко по-спортни, но за разлика от Джими, той си беше вързал зелена вратовръзка. Те си намериха маса в задния край на помещението и седнаха пред три чинии с миди и риба.

О'Донъл представи подробно плана за акцията. Мара и Брофи го изслушаха внимателно и приеха възложените им задачи.

В четвъртък потеглиха с кола към Бостън. Намериха зеления «Шевролет» на посочения паркинг точно на указаното място и изминаха по междущатската магистрала близо четиристотин километра на юг. По пътя, докато Брофи караше, Мара изучаваше картите и плановете, които намериха в жабката.

Стигнаха до Манхатън през тунела Мидтаун и подкараха покрай Ист ривър по «Рузвелт драйв». В западния край на Бруклинския мост потърсиха паркинга, където щяха да получат последния сигнал за провеждане на акцията. Мъжът, който ги чакаше, беше прекарал цяла сутрин в наблюдаване на «Саут драйв» и потвърди, че всички лица са там. След това седна зад волана и ги проследи как заобикалят колата, отварят багажника и вадят оръжията. Всеки взе автомат и пистолет със заглушител, които, поставиха в дипломатическите си куфарчета. Резервните пълнители разпределиха по джобовете си. После, с вид на бизнесмени от близката «Уол стрийт», потеглиха пеша към «Саут драйв» номер пет.

От другата страна на улицата агентите на АБН ги следяха от паркиралия микробус. Те ги заснеха и звъннаха на своите колеги в съседната сграда.

— Ред, двама непознати бели мъже се качват — каза на Харпър агентът, който приемаше съобщенията.

— Снимахте ли ги?

— Да.

— Да видим каква ще я свършат тия типове в приемната.

Човекът на подслушвателната станция включи вътрешен номер 101 и усили звука. Чуха служител на име Фернандес да вдига телефона и да обяснява, че ще трябва да попита господин Салазар, след това звук, който в първия момент не разпознаха. Глухо тупване, последвано от силното стенание на човека от рецепцията. Мара го беше улучил, в сърцето с един деветмилиметров куршум от своя «Браунинг» със заглушител. Преди униформеният пазач да успее да реагира, Брофи го простреля два пъти в главата. Мара заключи входната врата и двамата мъже хукнаха по коридора. Брофи нахлу в залата и нареди на всички да станат, насочил автомата и пистолета. Една машинописка изпищя, но повечето застанаха неподвижно. Един неблагоразумен мъж се протегна към телефона, но Брофи го простреля в гърдите.

— Тишина! — заповяда той, а след това спокойно им нареди да легнат на пода с разкрачени крака. — Това няма нищо общо с вас. Не мърдайте и ще живеете.

— Ако някой се намеси, всички ще умрете — Добави Брофи и тръгна надолу по коридора.

— Стрелят! — каза един от агентите на Харпър. — Ред, да влизаме!

Другите агенти започнаха да вадят оръжията си.

— Не — замислено се възпротиви Харпър. — Повикайте ченгетата. Анонимно.

— За Бога, Ред, докато пристигнат, ще минат най-малко петнадесет минути.

— Прав си — отговори Харпър, за да прекрати разговора.

В кабинета си главният счетоводител на Салазар, Риос, разговаряше с двама мъже. Те ядосано вдигнаха очи, когато някой отвори вратата, без да почука, но преди да разберат какво става, Мара ги застреля.

В съседната стая, някогашния кабинет на Тони Салазар, се беше разположил Ектор Перес и разглеждаше документите, които му беше дал Джо Салазар: аржентински паспорт със снимката на Перес, залепена над името на предишния собственик, и картата на Лондон с указания къде да отседне и как да намери Том Клейтън. Аржентинските паспорти бяха много удобни за подобни задачи, защото от собствениците им никъде в Европа не се изискваха визи. Той дочу шума оттатък й се хвърли в тоалетната секунда, преди Брофи да отвори вратата и да надникне вътре. Перес стоеше неподвижен и ругаеше наум, че няма оръжие в себе си. Нападателите очевидно се придвижваха към кабинета на Салазар в дъното на коридора. Ектор излезе от укритието си, вдигна телефона и се обади на банкера.

— Шефе, заключи вратата. Нападат ни!

Джо изскочи иззад писалището си, втурна се към вратата и я заключи, след което се върна на бегом при компютъра и натисна съкратена команда за унищожаване на файловете. След секунди нямаше да остане никаква следа от това кой какво притежава. Веднага след като обискът свърши, щеше да възстанови информацията, която съхраняваше на диск в банков сейф под фалшиво име.

В този миг някой заблъска вратата.

— Господин Салазар? ФБР.

Перес чуваше всичко и трескаво съобразяваше как да се докопа до оръжие. Надникна в стаята на счетоводителя и огледа касапницата. Тези хора можеха да бъдат всякакви, но не и агенти на ФБР. В приемната лежаха двамата мъртви пазачи. Той извади пистолета на Фернандес от чекмеджето на бюрото му и хукна обратно. Твърде късно. Ектор чу как автоматът отнася ключалката и после три глухи излайвания, които нямаше как да сбърка. Вмъкна се обратно в бившия кабинет на Тони и изчака, докато нападателите изтрополиха покрай вратата. Тогава излезе в коридора в гръб на убийците на Джо, стиснал пистолета с две ръце. Първият изстрел улучи Брофи в основата на черепа и го пръсна като диня. Още преди мъртвото тяло на Брофи да рухне на земята, Мара се обърна и даде откос с автомата, но Ектор беше предвидил тази реакция и стреля приклекнал още три пъти. Мара не умря веднага. Бавно падаше назад, обсипвайки тавана с куршуми.

Перес не си губи времето да проверява как е Салазар. Тези двамата нямаше да хукнат да бягат, ако не си бяха свършили работата. Избърса пистолета с копринената си носна кърпа и го пусна на пода. Спокойно напусна офиса, качи се по задното стълбище и излезе на плоския покрив. Прескочи ниския парапет към съседната сграда, прехвърли и следващия и слезе по противопожарната стълба до третия етаж, откъдето се качи на асансьора за фоайето. След като прегледа дрехите си за петна и се пооправи, излезе на «Фултън стрийт». Щеше да вземе метрото до «Канал стрийт» и да прибере нещата си от своя скромен дом.

Оттам смяташе да хване автобуса за Маями, където щеше да открадне лодка и да потегли за Куба. В течение на годините Ектор беше спестил повече от сто хиляди долара. Днес правителството окуражаваше необвързаните политически богати кубинци да се връщат у дома. Ектор Перес планираше да си купи малка къща на брега на Сибони и да си намери някоя сочна мулатка. Ще си почива, ще се наслаждава на рома и риболова и ще гледа леко на живота, докато не изникне нещо. Най-малкото ще е на сигурно място, далече от ръцете на Чичо Сам, А след месец-два, когато нюйоркската каша се позабрави, ще направи един последен жест в памет на своя шеф. Ще отиде в Лондон на собствени разноски, ще намери Томас Клейтън и ще го убие.

Тупак се върна в Меделин точно месец след клането във Вила дел Кармен. Не беше чувал нищо за Моралес. Може би го бяха убили, но според вестниците тялото му така и не беше намерено. Един от старейшините в селото на Тупак всеки ден купуваше вестник и му го четеше. Пишеха, че Моралес е умрял на брега на реката. Индианците познаваха мястото. Намираше се от другата страна на хълма, където беше главната рафинерия. Може би тялото беше паднало в Порсе, която се вливаше в Каука. Ако е станало така, трупът е бил отнесен надолу по течението на реката, извираща от разположената на хиляда и петстотин метра надморска височина долина Каука, чак до Тихия океан.

Независимо дали е мъртъв или жив, Моралес му беше заповядал нещо. Честта беше много важно нещо за индианците от племето аравак, а сега честта на Тупак бе подложена на изпитание. В продължение на три дни той наблюдава кмета на Меделин. Беше си намерил легло в бедняшката част на града и оттам всяка сутрин потегляше към центъра. Сядаше на стъпалата на катедралата «Вилануева», откъдето се откриваше гледка към парка «Бодивар». Оттук можеше да наблюдава несмущаван ежедневието на Ромуалдес. Той беше готов да чака сгодния момент колкото е нужно. Времето нямаше особено значение в културата на аравак. Той се смеси с тълпата просяци, за да не привлича вниманието. Повечето хора, които минаваха покрай него, обръщаха главите си на другата страна.

На четвъртия ден, много по-рано, отколкото беше очаквал, Ромуалдес му падна в ръцете. В ранния следобед индианецът го видя да си тръгва пеша от Градския съвет. Кметът прекоси площада и свърна по тясна уличка. Тупак го последва на безопасно разстояние. Белите не различават лицата на индианците, но като се има предвид при какви обстоятелства се бяха срещнали, по-добре да не рискува.

Ромуалдес влезе в тиха жилищна сграда на три етажа с не повече от три апартамента и пое нагоре по стълбите. Тупак огледа фоайето и стигна до заключението, че ще свърши работа. Чака там в продължение на два часа и най-сетне чу гласа на кмета, който се сбогуваше с някаква Алисия. Вратата на жилището се затвори и Ромуалдес се помъкна мързеливо надолу по стълбите. Тупак се притисна към стената вляво от стълбището и когато нищо неподозиращият мъж мина покрай него, измъкна ножа си, впи дясната си ръка под дебелата му брадичка, притисна коляно в кръста му и лесно го свали на земята. Опря острото като бръснач острие във врата на Ромуалдес и предаде съобщението, както му беше наредено:

— От дон Карлос Моралес.

След това с едно преднамерено бавно движение сряза сънната артерия и отскочи назад. Кръвта изригна на метър и половина, заливайки фоайето, докато животът за секунди напусна именития син на Меделин.

Тупак избърса ножа си в сакото на умиращия и излезе на улицата, обладан от вътрешен покой.

През следващите два месеца АБН проведе разследване, което на пръв поглед изглеждаше повърхностно. На практика осребряваха свършеното от Карденас. Под името Ниевес Хулио работеше усърдно по планирането на маршрутите на дрогата и постепенно започна да печели доверието на Нориега. Отначало колегата на Харпър, който ръководеше операцията в Кали, беше леко враждебен, но постепенно осъзна, че постигнатото — агент на АБН да отговаря за износа на стоката на наркобарон — надхвърля и най-смелите мечти.

Двете операции бяха синхронизирани и от Вашингтон им предоставиха три пъти повече средства и служители. Нориега, който досега изнасяше наркотици само в Калифорния, започна, под ръководството на Хулио, да изпраща товари и към източното и западното крайбрежие. АБН не се намеси на този етап, защото, ако заловяха товарите още с пристигането, със сигурност щяха да изложат на опасност Хулио. Затова хващаха, по договореност с ФБР, една от десет пратки, което не можеше да събуди подозрение. Харпър направи предложението за сътрудничеството и макар че на никого не го каза, това беше неговият начин да си върне дълга към специален агент Аарон Коул.

Хулио вече можеше да се движи свободно из Кали. Като планьор на маршрутите трябваше да проверява контактите, самолетните писти, да подкупва подходящите служители и да се грижи за безопасността на избраните пътища. Той стоеше настрана от Меделин, където някой можеше да го разпознае като Хулио Роблес. Като допълнителна мярка за сигурност се подстрига късо и си пусна брада. След като Нориега одобреше изпращането на товарите кокаин, Хулио съобщаваше подробностите за маршрута на АБН. Управлението вдигаше самолетите на бреговата охрана, които с помощта на своите електронни джаджи чакаха на точното място в точния час. Играта «намери иглата в купата сено» вече имаше нови правила. Сега службите на САЩ хвърляха само шестици като комарджии с подправени зарове. Не смущаваха самолетите на Нориега, а ги следваха на тридесетина километра разстояние, за да потвърдят местоположението им на контролните пунктове, където ги препредаваха на ФБР.

Специалните агенти тайно наблюдаваха разтоварването на кокаина и не се намесваха. Когато оставяха пратката на временен склад, агентите си отбелязваха адреса и го поставяха под двадесет и четири часово наблюдение. След като големите купувачи, които поръчваха над сто килограма, вземаха стоката, агентите ги проследяваха, за да разплетат цялата мрежа на търговците на дребно. От този момент стоката се считаше за «сменила три ръце» и полицейска акция на това и на по-ниско равнище не можеше да хвърли съмнение върху маршрутите на Карденас. Една пратка от петстотин килограма, която на улицата би струвала петдесет милиона долара, се разделяше между четирима големи търговци, които, от своя страна, продаваха своите части, разделени на по пет и десет килограма, на десет или двадесет търговци на дребно. Те, на свой ред, снабдяваха разпространителите си, известни имена в Холивуд или разработили различни територии търговци, които взимаха пликове по половин килограм. В дъното на веригата се нареждаха градските наркопласьори, които предлагаха в нощните клубове и по уличните ъгли пакетчета с по няколко грама.

При обичайните операции полицията прибираше наркоманите и с морковче и тояга измъкваше имената на доставчиците на дребно. Понякога успяваха да принудят дребните риби да признаят откъде купуват стоката, но в повечето случаи следата свършваше по ниските етажи на системата. Разпространяването на наркотици беше гигантски бизнес и разкриването на големия играч обикновено водеше до скоропостижна смърт. Сега, благодарение на информатора в Кали, процесът вървеше по обратния ред. АБН получаваше центъра на цялата организация, поднесен на тепсия. Само за месец успяха да установят самоличността на всички замесени по веригата.

Но дори тогава действаха предпазливо. Твърде много арести наведнъж щяха да предизвикат съмнения, затова разиграваха малки игрички. Цивилна кола на ФБР случайно се блъскаше в автомобил, за който се знаеше, че превозва стока, и тогава също съвсем случайно се намесваше патрулка. Друг път нахлуваха в някое жилище, като се позоваваха на анонимна информация. С течение на времето успяха да съставят пълна картина на пътя от производителя през разпространителите чак до прехвърлянето на печалбите.

В средата на февруари Харпър информира директора на агенцията, че е готов да нанесе удар, Хулио получи нареждане да се прибере вкъщи и два дни по-късно, точно по план, влезе с танцова стъпка в помещенията на службата в Маями, облечен в пончо и с боливийско бомбе на главата. Носеше квитанция от митническата служба на САЩ за един куфар, конфискуван на международното летище в Маями, докато не успее да даде смислено обяснение за съдържанието му, В куфара имаше сто и петдесет хиляди долара, връчени на г-н Ниевес като премия от благодарния Нориега, който смяташе, че човек трябва да се грижи за най-добрите си хор.

Три дни по-късно агенти на АБН и ФБР, подкрепени от полицията в единадесет щата, арестуваха шейсет и седем души и конфискуваха тон и половина кокаин.

През това време Том Клейтън се зае да събере парчетата на разбития си живот. След като Моралес и Суини изпаднаха от уравнението, Арчър загуби козовете си. Кралската прокуратура направи един последен, съшит с бели конци, опит да сключи сделка със Стюарт Хъдзън — ще променят обвинението в непредумишлено убийство в нападение и побой, ако в замяна Том се признае за виновен, но адвокатът им каза да се разкарат. След произшествието със Салазар обвинението нямаше повече свидетели. Макар че кабинетите на Перача и Суини бяха щателно претърсени, не беше открито и най-малкото доказателство, което да свързва Клейтън с мръсните пари, с прането им или с наркотърговията. Хъдзън атакува яростно и малко преди Коледа Том получи извинения плюс уверения в безупречната си невинност. На всичкото отгоре му възстановиха разноските по делото.

В края на декември успя да си уреди среща с Хал Гринхолм. За изненада на Том той настоя да се срещнат една вечер.

— Твърде зает съм — обясни. — Докато не се реши какво да правим с теб, с Влад си делим твоята работа.

Помещението на дилърите беше призрачно празно, само няколко компютърни екрана примигваха в мрака. Удължените силуети на двамата мъже се проектираха на пода от светлината, които проникваше през стъклените стени на кабинета на Хал.

Том разпалено настоя веднага да бъде възстановен. Няма нищо, заяви той, от правна гледна точка, което да пречи на подобна стъпка.

— Онази работа с «Таурус» още ме гложди — отговори Гринхолм. — Въпреки това — продължи той замислено и вдигна рамене, — нещата не зависят само от мен.

— Кой още трябва да изслуша моята гледна точка за случилото се? — упорстваше Том.

— Зарежи това. Не клати лодката. Нали все още ти плащаме?

— Не е там работата. Аз искам…

— Точно там е работата! — прекъсна го шефът. — Ако решиш, можеш да ме прескочиш. Напиши оплакване до централното управление. Намери си адвокат и заведи дело. Можеш да направиш каквото поискаш. Ще получиш някакви пари. И ще ти посочат вратата. Наясно си с това, нали? — Гринхолм се наклони към него.

— Разбира се, но ти изслуша само онова лъжливо лайно Джеф Ленгланд. Имам право да разкажа своята версия.

— Ленгланд си подви опашката — направи физиономия Гринхолм. — Не иска да разговаря с никого по този въпрос.

— Значи ще го уволните.

— Да бе — отговори саркастично Хал, — тъкмо половината му рода е в Управителния съвет в Ню Йорк. — Той поклати глава. — Не, нека този задник си гние в Цюрих. На мен не ми пречи.

— Какво смяташ, че трябва да направя? — Том се опита да смени тактиката.

— Остави нещата както са.

Том разпозна лъжливата усмивка на Гринхолм.

— Наслади се на Коледа. Чух, че ще купуваш дворец. Порадвай му се известно време. После, когато мине Нова година — Гринхолм се изправи и тръгна към малкия кабинетен хладилник, продължавайки да говори, — в края на януари, а може би февруари, всички вече ще са се отегчили от цялата история и аз ще те уредя. Обещавам — добави той и отвори половинлитрова бутилка шампанско.

— А премията ми?

— Ще се погрижа и за това — отговори той и започна да пълни двете чаши.

— Обявиха ли вече сумите?

— Другата седмица. Ти ще получиш около три четвърти. Още една причина да ми се довериш и да си траеш. — Гринхолм вдигна чашата до устните си и се взря над нея в Том.

— Добре, Хал, ще ти се доверя — излъга Клейтън и отпи на свой ред.

Докато не успея да те преметна, помисли си той, но на него също му се искаше една спокойна Коледа. В главата му започна да се оформя план.

Покупката в Корстън беше оформена две седмици преди Том да се обади на Хал Гринхолм. Когато се върна от Ирландия, той показа на Карълайн писмото на продавача, с което приемаше предложените от тях условия. Но каквото и да беше мислила по-рано, сега тя изпитваше сериозни колебания. Той я увери, че все още могат да си го позволят, като избегна основния въпрос: как ще продължи връзката им.

След като Том излезе от болницата, между тях постепенно отново се появи известна топлота, но разликата в сравнение с предишните им отношения продължаваше да се чувства, независимо че Том си беше по цял ден вкъщи. Изглежда, че действията на Том, след като беше намерил швейцарското богатство, го бяха опетнили в нейните очи. Той отчаяно искаше да си върне изгубеното и вярваше, че ще успее.

Корстън можеше да се превърне в ново начало и Том нямаше намерение да изпусне тази възможност. По негово настояване три седмици преди Коледа Карълайн всеки ден пътуваше до Уилтшър да надзирава ремонта, да влачи мебели и да връща на голямата къща някогашното й великолепие. Когато наближи коледната ваканция, част от къщата вече беше обитаема и тя реши да се премести там с децата. Изпитанието, което преживя със Салазар, беше започнало постепенно да избледнява и очакването на предстоящите празници, купуването на елхата, подаръците, братовчедите, които щяха да тичат навън с Пат и Майкъл, се оказаха много по-лечебни преживявания от всякакви срещи с психиатри.

Като се изключат почивните дни, Том рядко се вясваше там. Независимо че вече не работеше в банката, той продължаваше да се изживява като финансов дилър, а и компютърният му достъп до банката си оставаше. И двете му инвестиции се развиваха добре.

До 22 декември лирата стерлинга беше спаднала до 2.50 швейцарски франка. Двадесет и петте милиона, които Гринхолм му беше разрешил да заложи на маржа, бяха спечелили на банката двадесет и четири милиона лири. Том почти удвои парите им. След това погледна собствената си инвестиция: двадесет милиона лири му бяха спечелили петдесет и два милиона и четиристотин хиляди франка, които сега можеше да продаде за двадесет и един милиона лири с печалба от милион и половина долара. Така напълно покриваше загубите на «Таурус». Но това не беше достатъчно, за да удовлетвори Том. Вярно беше, че имаше тридесет и осем милиона долара в Цюрих и пет милиона в «Таурус». Но скоро трябваше да предаде четиридесет и три милиона на Шон. Така ли ще приключи всичко, се запита той. Нима цялата болка, опасностите и травмата, причинена на цялото му семейство, са били непразно? Той избегна да отговори на този въпрос. По обед се обади на Акерман и му нареди да тегли чертата. След комисионните и изравнителните плащания на Том му оставаха един милион петстотин седемдесет и пет хиляди седемстотин петдесет и седем долара. Колко пари може да изкара човек, ако разиграе такава сума както трябва, помисли си той. Но същевременно един тъничък гласец му нашепваше, че може и да ги загуби. А в този случай Том не можеше да си позволи да загуби.

Тазгодишната Коледа не приличаше на никоя друга. За първи път, откакто бяха женени, Том и Карълайн се задоволиха с това, с което разполагаха. Три четвърти от къщата оставаше необзаведена, а останалата част беше натъпкана с мебели, които не бяха нужни на роднините им: легло тук, шкаф за книги там, опърпани картини и старомодни графики. Единственият дъх на лукс внасяха три стари дивана, купени от Карълайн на търг в «Челтънхам». Бяха предвидени за горния етаж, но сега стояха в средата на голямата приемна. Дупките от куршуми от нощта на ужасите бяха замазани, а следите, от изгаряния по пода бяха покрити с килима на един от братовчедите. На двадесет и седми декември пристигна голям камион, натоварен със съдържанието на тавана на Хорнби, едно истинско съкровище, което затъмни дори дядо Коледа.

Но най-хубавото беше, че Карълайн отново започна да се смее. Тя изглеждаше по-щастлива на това място откогато и да било в съвместния им живот. Обикаляше местността с изкаляни ботуши, в джинси и няколко слоя пуловери. Забрави бижутата и гримовете. За пореден път Том осъзна какво съкровище е тя и изпита още по-голяма любов. И сексът им беше различен — постигаха нови върхове на страстта и още по-голяма близост.

Но всеки път, когато по-късно лежеше буден и я държеше в прегръдките си, Том си даваше сметка, че и той самият е различен. Докато Карълайн беше истинска, той се оказа лъжлив измамник. Още в самото начало й беше казал, че мъчението им е свършило. Никакви Салазаровци, Суини или швейцарски пари. Имаме достатъчно пари, беше заявил той внушително, независимо дали банката ще ме назначи пак или не. Беше я накарал да повярва, че е зарязал мръсните пари, и тя уважи молбата му да не го пита как го е направил. Приемаше стореното като благородна лъжа, но в сърцето си знаеше, че трябва да намери начин да превърне лъжата в истина, да приключи с бандитите и да осигури бъдеще на семейството си. Едва тогава ще може да гледа Карълайн в очите, бе да се срамува.

През втората седмица на януари Том се върна в Лондон. За да не губи връзката си със Ситито, както обясни. В началото на февруари, тъй като Гринхолм още не се беше обадил, той се върна в Корстън парк. Двама градинари бяха направили възможно най-доброто за пространството около къщата. Въпреки че резултатите нямаше да се видят чак до пролетта, това бе доказателство, че новите собственици ще се грижат за имота. Дупките по автомобилната алея бяха запълнени и валирани, но следите по ствола на дървото, където се беше размазал наетият от «Херц» автомобил, още се виждаха. Вътре в къщата бояджиите си бяха свършили работата в срок и макар че миризмата на боя и лепила още тежеше, идеята за нормален и спокоен живот вече беше на ръка разстояние.

Съботната поща донесе една малка, но приятна изненада: възстановеното разрешително на Том за притежаване на ловна пушка. Без да се замисля, звънна по телефона и си уговори среща за втори март, рождения си ден, да му приемат поръчката за две пушки «Пърди» в легендарната «Дълга стая» на известната фирма.

И тогава, в късния съботен следобед, докато прелистваше вестниците, Том взе решение. Прочете «Телеграф», «Таймс» и «Файненшъл Таймс». Добави информацията към онова, което знаеше от проучванията на пазара. Оставаше малко време, а пазарите не подсказваха нищо. Ако щеше да го прави, това беше последната му възможност. Защо не — каза си той. Беше напълно възможно. Всеки финансист трябва да го направи поне веднъж в живота си.

В неделя се обади на Ленгланд.

— Ще те върнат? — попита Джеф невярващо. — Слава Богу! Боже, Том, нямаш представа какво означава това за мен. Съжалявам. Не съм в твоята категория и наистина си помислих…

— Успокой се, Джеф — отговори добродушно Том, — няма нищо. Но си дръж устата, докато не го обявят официално. Освен това сме с един милион и половина в плюс…

— Знам — потвърди оживено Ленгланд, — постоянно следя курса. Не мога да повярвам…

— Изслушай ме — прекъсна го Том и му довери, че е спечелил двадесет и четири милиона долара за банката, като добави поверително, че лирата непременно ще падне до 2.40.

— Сигурен ли си?

Том долови страха, който пропълзя отново в гласа на Джеф.

— Напълно — отговори той уверено. — Затова ще те помоля за една услуга и на двама ни.

От другата страна настъпи мълчание.

Том отчетливо си представяше как Ленгланд се гърчи от безпокойство, осъзнавайки едновременно, че беше предал своя приятел, който му прости, и че «услугата» може отново да отвори дверите на ада.

— Какво искаш? — най-накрая попита Джеф, засрамен от собственото си малодушие.

— За каква сума можеш да сключваш фючърси? — попита Клейтън със спокоен, но решителен глас и след малка преднамерена пауза продължи: — Имам предвид за банката.

— О, банката! — Ленгланд направо изпръхтя от облекчение. — За петдесет-шестдесет милиона долара. За какво става дума?

— Сключи сделката чрез «Юнайтед кредит банк».

— ЮКБ? — в гласа на Ленгланд прозвуча изненада, а след това тревога:

— Обикновено не… Искам да кажа, че аз винаги използвам Креди суис фърст Бостън…

— Знам, Джеф, знам — прекъсна го нетърпеливо Том. — Както ти казах, става дума за услуга. Нали шейсет милиона са ти разрешени и можеш да сключиш сделка с ЮКБ?

— Да, Том, така е.

— Добре, тогава го направи. След това ще бъдем квит за милионите, които рискувах за нас двамата.

Следващият му разговор беше с Ню Йорк. Първо опита на домашния телефон, защото беше неработен ден, но никой не вдигна. Откри своя приятел и колега в офиса му. След като си размениха любезности и решиха скоро да се видят, Том зададе въпроса си.

— Не — отговори Хоровиц. — Защо? Трябва ли?

— Теб питам — Том престорено се засмя. — Тук от петък се носят слухове. Помислих си, че може би знаеш дали някой от големите играчи на пазара разпродава лири стерлинги.

— Това е ново за мен. Ще поразпитам. Мога ли да те цитирам?

— Моля те, Мел, недей — настоя Том. — Ако е вярно, утре ще трябва да сключа голяма сделка и… нали разбираш.

— Не се притеснявай, ще ти звънна, ако науча нещо. Благодаря ти.

В понеделник сутринта, след като се прибра в Лондон, Том се обади на Акерман. Швейцарецът беше внимателен, защото изпитваше уважение към човек, способен да спечели над два милиона долара за един месец.

— Господин Акерман, искам отново къса сделка със стерлингите — каза той небрежно.

— Разбира се, господин Клейтън. Отново двадесет милиона лири? — попита банкерът.

Той изживяваше швейцарската разновидност на тръпката. Този клиент, чиято сметка едва не съсипа кариерата му, се оказа истинска благодат. Сега Акерман имаше заповед, предадена му лично от д-р Грубер, да докладва направо на д-р Улм. Това беше едно от онези въодушевяващи преживявания, които човек рядко изпитва в работата си: излизаше целеустремено от кабинета и казваше на секретарката със силен и ясен глас:

— През следващия половин час ще бъда при д-р Улм.

— Цифрата, която ми се върти из главата, е двеста милиона стерлинги.

Том чу как Акерман си пое шумно дъх, сякаш го бяха ударили с чук в слънчевия сплит.

— Господин Клейтън, при нас имате само четиридесет милиона.

Том се усмихна на това «само». Сякаш банков мениджър мъмри някой студент по финанси, че е излязъл на червено в края на месеца.

— Как предлагате да покриете остатъка?

— Господин Акерман, смятам, че можете да си ги вземете от маржа. Ако лирата се качи над 2.70, ще вземете моите четиридесет милиона, за да покриете загубите, а остатъка ще ми изплатите.

— Господин Клейтън, ще се наложи да поискам разрешение — каза много сериозно швейцарецът, но Том беше очаквал точно такава реакция.

— Разбира се, няма проблем. Нека обаче изясним нещо. Аз бих могъл да възложа сделката на клона на моята банка в Цюрих, но естествено в такъв случай ще се наложи да преместя сметката си при тях. Очаквам вашия отговор след тридесет минути. Достатъчно ли е това време?

— Да, господин Клейтън, достатъчно е. Мога ли да ви звънна в банката?

— Не, ще излизам. Аз ще ви се обадя.

Акерман отиде направо при Улм, който, без да трепне, изслуша искането. Той много добре знаеше за скорошната печалба на Томас Клейтън и също така разбра, че работодателите на американеца държаха двадесет и пет милиона лири стерлинги на къса позиция. А сега господин Клейтън лично искаше да заложи цялото си богатство върху предположението, че лирата ще падне. Никой финансов дилър не би сторил подобно нещо, без да разполага с вътрешна информация. Що се отнася до заплахата, че Клейтън може да осъществи сделката чрез банковия клон на своя работодател в Цюрих, Улм се съмняваше в това.

— Не ви ли каза да му звъннете след тридесет минути? — попита той.

— Не, господин директор, аз му предложих, но той каза, че сам ще ми се обади.

Д-р Улм се усмихна. Очевидно беше прав за две неща: Клейтън разполага с вътрешна информация и крие сделките си от своите шефове. При тези обстоятелства последното нещо, което Улм би искал, бе да изгуби възможността да държи под око тези сделки, а това неминуемо щеше да стана, ако Клейтън прехвърли сметката си другаде.

— Добре, Акерман, кажи му, че сме съгласни. — Той се отпусна назад и се вторачи в своя подчинен. — При две условия. Първо, ако лирата стерлинга се повиши, веднага щом парите от маржа му бъдат изразходвани на деветдесет процента, ние ще му изплатим остатъка. Няма да има удължаване на позицията, докато не намери пари за допълнително покритие.

Акерман знаеше, че останалите десет процента, които възлизаха на четири милиона долара, щяха да бъдат приспаднати като комисионни и разходи, ако сделката се провали.

— И второ, а то се отнася за теб, Акерман, докато тази работа не приключи, ще знаем само ние двамата. Няма да казваш дори на д-р Грубер. Ясно?

Акерман разбра много добре.

— А сега се погрижи всички условия да бъдат приети и подписани.

Минаха почти четиридесет и пет минути, преди Том да се обади на Акерман. Междувременно влезе в системата на банката чрез терминала си и като си пое дълбоко дъх, направи предпазлив опит. Първоначално действаше много внимателно. «Таурус» беше опитното зайче. Извади малка част от депозита и я внесе по друга сметка. Получи се, защото системата прие паролата на Том без колебание. Десет минути по-късно отново влезе в системата и пак нищо не се случи. Парите по сметките на «Турус» си стояха както ги беше оставил. Нямаше отмяна на сделката, нито размахан червен флаг. Той изкара на екрана сделката за банката, запазена все още на името на Томас Д. Клейтън. Двеста и петдесет милиона лири фючърс и двадесет и шест милиона печалба. Той въведе още една фючърсна сделка за продажба на нови двеста и петдесет милиона лири, потвърди я със своята парола за достъп и я осъществи. Екранът примигва няколко пъти и договорът беше утвърден.

— Да ти го начукам, Хал — извика той и думите отекнаха в празната къща.

Том се наслаждаваше на игричката си. Когато най-сетне се обади на Акерман, швейцарецът потвърди:

— Двеста милиона лири стерлинги, продадени на къса позиция след тридесет дни за две точка четиридесет и осем.

Четиридесетте милиона долара, които в момента бяха по сметка в ЮКБ, щяха да бъдат използвани за марж. Те нямаше да получават лихва, докато служеха за тази цел. Но сделката нямаше да бъде сключена, докато Клейтън не се подпише. Двамата спориха по това изискване, докато Акерман не се съгласи да прати документите до клона на ЮКБ в Лондон. Том му даде тридесет минути, за да уреди въпроса. Толкова време щеше да му трябва да стигне с такси от «Кенсингтън скуеър» до Ситито.

Когато се качи на таксито, Том призна пред себе си, че току-що бе заложил парите на ИРА. Той не изпита нищо, ръката му дори не трепна.

За разлика от него, Улм изпитваше доста неща. За един швейцарски банков директор взетото решение представляваше значително отклонение от правилата. Той се вълнуваше, че е успял да подуши поверителна вътрешна информация, и предвкусваше похвалите, които щеше да получи на следващото събрание на Управителния съвет. Междувременно, щом американецът разпродаваше стерлинги, лирата със сигурност щеше сериозно да падне.

През следващите осем часа Улм проверяваше отново и отново дали не е пропуснал нещо. Консултира се със своите валутни специалисти. Те не знаеха нищо неблагоприятно за британската валута, но бяха уверени, че няма да се покачи. След това началникът на валутния обмен му предаде три съобщения. Първо, от банката на Клейтън са удвоили позицията си на половин милион. Второ, на цюрихския клон на същата банка е наредено да бъдат продадени четиридесет милиона стерлинги на къса позиция. Необичайно, сделката бе осъществена чрез ЮКБ, Улм реши, че сигурно имат подобни договори из целия банков пазар. Третото и по-важното беше копие от статия в тазсутрешния «Уол стрийт Джърнал». В нея уважаваният финансов колумнист Мел Хоровиц пишеше за въздействието на единната валута върху търговията с Америка. Към края, почти незабележими, се мъдреха няколко изречения, в които се споменаваше за непотвърдени слухове за големи продажби на лири.

«Ако Великобритания се присъедини към единната валута, девалвацията ще се случи. Тони Блеър със сигурност не е забравил тежките последици за неговите предшественици торите, когато влязоха в европейския механизъм за валутен обмен с твърде скъпа лира.»

Инстинктът на Улм му подсказваше, че е на прав път. Вече беше дошло времето за най-важното.

Джеф Ленгланд направи услугата, която Том беше поискал, защото смяташе, че няма друг избор. Откакто се бяха разделили в клуба «Реформ», го измъчваше чувството за вина. В началото обвини жена си, че го притисна, но най-накрая прие, че вината беше само негова. Предаде приятеля си от страх пред бедността и безработицата, но Том все пак намери пари и плати за двамата. Огледа се в помещението на дилърите и се почувства някак си изолиран. Шестимата му колеги, швейцарски младежи на половината на неговите години, се смееха и си разменяха оживени закачки. За тях това място беше добро постижение. Бяха дошли от нищото и животът им вървеше нагоре. Джеф, от своя страна, знаеше, че не е за тук, точно както разбираше, че светът, който действително желае, е недостъпен за него.

Той стана от мястото си, без да продума някому, и взе асансьора до приземния паркинг. Натисна дистанционното и светлините на неговото беемве премигнаха два пъти, преди вратите да се отключат. Подкара из тъмния мъглив град и след десет минути откри, че се движи на юг по аутобана покрай западния бряг на Цюрихското езеро. Когато стигна до канала «Лунт», излезе от магистралата и включи чистачките. Отново валеше сняг, който трупаше по-бързо по тесния междуселски път. На южния бряг на Валензее попадна на ресторант. Сградата беше нова, изградена в традиционен стил, като се изключи фактът, че всички стени бяха остъклени. Ленгланд влезе в паркинга и остана известно време в колата, втренчен в ярките светлини на заведението. Вътрешността едва се различаваше през запотените стъкла. Той отново изпита копнеж по топлина, утеха и надежда.

Не, каза си той малко по-късно, това са само илюзии. Нямаше убежище. Закрачи надолу към езерото, а обувките му потъваха безшумно в пресния сняг. Забеляза, че не може да различи къде брегът и водата се срещаха, но природата му отговори с пукота на тънкия лед. Ленгланд продължи докато водата стигна до коленете му и спря. Не усещаше студа и това му се стори странно. Той хвърли поглед на ролекса си и се усмихна — сети се, че е водоустойчив. След това закрачи леко напред в белия мрак, сам и свободен от всичко.

Във вторник, когато еврото падна леко заради спекулантите, Улм направи своята сделка: един милиард стерлинги в евро. Той уважаваше валутата на своята страна твърде много, за да я използва за обикновени спекулации.

Час по-късно в «Дрезднер» банк забеляза сделката. Те не знаеха защо е направена, но продължиха внимателно да следят случващото се. По обед още три швейцарски банки дочуха за станалото в Цюрих и решиха да не изостават. Креди суис сключи сделка за петстотин милиона. Тъй като подобни спекулации не бяха нещо обичайно, новината бързо се разнесе. В 14.00 Дойче Банк продаде два милиарда лири стерлинги и когато пазарите в Ню Йорк затвориха, над европейската валута се завихриха облаци.

В сряда британското правителство, атакувано с въпроси от медиите, направи изявление:

«Няма никакви основания за слуховете, че предстои девалвация на лирата, и политиката на неприсъединяване към общата валута през този мандат на парламента остава непроменена.»

Това беше достатъчно. Във вторник, когато свърши работния ден на борсите, бяха продадени тридесет милиарда лири стерлинги.

Шпеер излезе от хотела и тръгна по заснежената улица към «Мариенплац». Това беше ден, на който се готвеше да се наслади, но в слънчевата февруарска сутрин, сред местните жители и туристите, излезли на разходка из стария град, той се разчувства истински.

Все още не можеше да повярва, че точният усет кога да проведе операцията му беше осигурил такова богатство. Когато научи, че Моралес е победен от конкурентите в Кали, Шпеер започна да обмисля следващата си стъпка. На негово разположение бяха активи на стойност почти седемдесет милиона долара. Тази мисъл беше помрачена единствено от заплашителния гняв на Салазар. Шпеер вложи цялата си находчивост, за да измисли някаква форма на споразумение, но тя му убягваше. Перача беше алчен и безскрупулен. Шпеер или трябваше да върне богатството на Моралес, или до края на живота си да живее в страх и да се крие. Но спасението беше дошло като по чудо. Може би това е неговото предопределение, заключи Шпеер, довело го по волята на съдбата в земята на предците, където му предстоеше да сътвори велики дела.

Когато чу за смъртта на Салазар, той се разтрепери неконтролируемо. Трябваше му известно време, за да възприеме новите обстоятелства, но истината беше, че се превърна в един много богат човек. Професионалистите, на които беше наредил да разпродадат активите на Моралес, притежавани понастоящем от него самия, работеха с удовлетворителна бързина. Държавните ценни книжа, акциите и срочните влогове бяха лесни за ликвидиране, но недвижимите имоти щяха да отнемат повече време и това беше разбираемо. Той не искаше да рискува, затова нареди на адвокатите да приемат и по-ниски цени, ако се наложи, като се позова на други възможности за инвестиции, които го карат да бърза. Чековете започнаха да пристигат един по един — все платежни нареждания от водещите банки на Америка.

През ноември Шпеер се срещна в Мюнхен с високопоставени служители на «Дрезднер» банк. Обясни им, че след дълги години, прекарани отвъд океана, където е успял да спечели значително богатство в двете Америки, сега разпродава активите си и възнамерява да се върне у дома. Разполага с около петдесет милиона долара в брой за добри и сигурни дългосрочни инвестиции. Възложи им да потърсят подобна възможност, като изрази предпочитание към застраховането, корабоплаването или финансите. След тридесет дни банкерите се свързаха с него и му предложиха възможност, която се явява веднъж в живота и е подходяща за забележителен и способен господин като него.

Той се спря край Нойес ратхаус и се загледа във високата готическа кула на кметството. Оставаха две минути до дванадесет. Ще почака точно до минутата. Камбанен звън изпълни площада и Шпеер изпита удоволствие от възторжените лица на чужденците, които се наслаждаваха на мелодията. Продължи с бавни крачки надолу по «Бергенщрасе» към Алтерхоф. Дворът на стария замък беше оазис на спокойствието, озвучено само от плискането на фонтаните. За миг Шпеер изпита чувството, че графовете Вителебах, властвали през тринадесети век, още си бяха у дома. Мина под арката и покрай монетния двор, за да излезе на оживената «Максимилиан щрасе». Там зави надясно. Мислите му се върнаха в далечната Коста Рика.

Беше оставил своя способен и трудолюбив младши партньор да се грижи за делата на кантората. Бизнесът там ще преуспее под неговото ръководство. Шпеер беше го посъветвал да продължи да ухажва големите южноамерикански пари, но да стои настрана от Колумбия. Контрабандни пари, незаконни сделки — да, но повече никакви наркотици. Шпеер възнамеряваше да се връща от време на време, за да се наслаждава на слънцето и да се позабавлява с веселите момичета. Може би, когато се умори от дългите зими, но не и сега. Сега един нов живот, с който баща му би се гордял, очакваше Хайнрих Шпеер в Бавария.

Той мина край извисяващите се в небето коринтски колони на операта, зави наляво към побелелия от сняг «Марщалплац» и доближи до №7, като пулсът му се учестяваше с всяка измината крачка. Спря отвън и вдигна поглед към фасадата, наслаждавайки се на мига и на малкия безупречно стилен вход на «Хубер банк».

Хубер старши, който седеше начело на масата, се изправи, за да поздрави доктор Шпеер. Останалите трима директори, също в напреднала възраст, както и адвокатите на двете страни, го поздравиха на свой ред с голямо уважение. Днешната среща беше просто формалност.

Един от предците на фамилията, Йоахим Хубер, беше основал частната банка през 1622 г. През вековете неговите наследници я бяха управлявали грижливо. Финансираха търговци в Брюксел и Венеция, събираха средства за безбройните войни и с течение на времето си осигуриха уважавана клиентела. Днес обаче банката беше просто трезор на баварските благородници. Почти нищо не беше останало от миналото й величие. По време на последната война много от клиентите на Хубер изчезнаха през комините на Дахау.

Фридрих Хубер беше останал ерген до есента на своя живот и едва наскоро се ожени за по-млада жена, обедняла шейсетгодишна наследница на прочут род. Барон Фреди искаше да прекара остатъка от живота си без задължения, наслаждавайки се на вкуса на закъснялата си любов под слънчевите лъчи в къщата на Ривиерата, която подари на съпругата си за сватбата. Стойността на банката в най-добрия случай не надминаваше тридесет и пет милиона, но доброто й име също имаше цена. Д-р Шпеер предложи петдесет милиона и барон Хубер ги прие с благодарност, като в главата му се въртяха мисли за Кап Фера.

Подписаха документите и наляха чашите с шампанско. Всички отпиха по глътка от учтивост. Докато квасеше устните си, Шпеер отправи няколко неискрени думи на благодарност към Карлос Алберто Моралес, глупака, който смяташе, че може да търгува почтено с наркотици, и откри грешката си твърде късно, за което плати с живота си.

Тъй като си бяха изкарали хонорарите, адвокатите скоро си тръгнаха, за да търсят нови възможности, а Фреди Хубер поведе Шпеер по мраморното стълбище към своя кабинет. Учтиво го покани да седне зад писалището в стил Луи XIII, но Шпеер се усмихна и поклати глава. И утре е ден. Сега искаше само да погледне през прозореца. Като венец на живота му долу грееше Хофгартен, душата на Мюнхен. Паркът щеше да радва сетивата на Шпеер до края на трудовия му живот.

От другата страна на океана в Ню Йорк счетоводители и експерти по финансовите измами от ФБР и данъчната служба ровеха из архива на Перача. След време щяха да успеят да възстановят унищожените данни и да се доберат до клиентите на Салазар.

Но едно нещо нямаше никога да открият: четиридесет и три сметки, отворени на чужди имена в различни клонове на швейцарски банки от бреговете на Женевското езеро до висините на Сен Готар. В тях имаше повече от сто и двадесет милиона долара, които собствениците никога нямаше да си поискат.

По времето, когато следователите приключиха с претърсването на помещенията на «Салазар Ко», в Швейцария беше два сутринта и цюрихските банкери вече спяха дълбоко.

Търговията през последния февруарски понеделник се откри при курс 2.19 швейцарски франка за лира. Директорът д-р Улм беше спечелил на банката си почти двеста милиона долара само за шестнадесет дни. Колегите му от Управителния съвет се поздравиха, че го бяха избрали. Неколцина от висшите служители, които знаеха какво е станало, минаха през кабинета му да изразят почитанията си. ЮКБ прибра печалбите и прекрати всички договори. Улм се изненада, когато разбра, че Клейтън, който беше спечелил още четиридесет милиона долара, не се обади да си получи печалбата, и нареди на Акерман да бъде нащрек. Сега, когато съзнанието му беше свободно от напрежението, Улм реши, че може да подари на себе си и на госпожа Улм една седмица в Сен Мориц.

Том Клейтън също беше доста еуфоричен, но не се главозамая от своя успех. Не се включи заедно с останалите в прибирането на печалбата, защото искаше да изчака до края. Оставаха шест дни до 1 март. Във вторник лирата се повиши и пазарът затвори при курс 2.21. Тази грешка струва на неговия работодател близо десет милиона долара, а на него лично — три. В сряда, преди пазарът в Цюрих да спре работа, Томас Клейтън затвори и двете сделки. Работодателите му бяха спечелили сто петдесет и три милиона долара за три месеца. Печалбата на Том от тази спекулация възлизаше на 39 726 027 долара, които, прибавени към останалите му банкови сметки, закръгляваха сумата на повече от осемдесет и два милиона.

Той се обади на Акерман, за да даде нови нареждания, които трябваше да бъдат потвърдени по-късно през деня с факс. Том искаше да прехвърли веднага точно четиридесет и три милиона долара в анонимна сметка в женевския клон на Ирландската банка. Направи това четири дена по-рано от уговореното и в противоречие с Четвъртия закон на Клейтън в банкирането: «Никога не плащай сметките си по-рано. Докато дойде определената дата, може някой да умре.» Останалите тридесет и девет милиона долара щяха да си останат както винаги в «Юнайтед кредит банк». Лихвата от четири и една четвърт процента беше подновена. Това щеше да му носи един милион и триста хиляди годишно. Том написа оставката си, като поиска да му се изплати и премията за миналата година, и я занесе лично на своите вече бивши работодатели.

По-късно същата вечер, останал сам в салона на дилърите, Гринхолм остави писмото на Том в сектора за входящата поща и със задоволство погледна към екрана на своя терминал. Изтри името на Том Клейтън от сделката за половин милиард и написа своето. Докато файловете се обновяваха автоматично, той извика на екрана «Таурус» и закри тяхната сметка. На сутринта чек с останалата сума по сметката щеше да им бъде изпратен на адреса в Лихтенщайн.

Гринхолм си избра една бутилка отлежало шампанско «Круг» от хладилника. Докато мехурчетата съскаха в източената чаша, той грижливо приготви най-добрата си хаванска пура и бавно я запали със специалната удължена кибритена клечка. След като дръпна няколко пъти с наслада, извади на екрана личното досие на Клейтън. Одобри превода на 650 000 долара с вчерашна дата по сметката му, а с днешна дата въведе «напуснал». Компютърът свърши останалото.

Паролите за достъп до системата бяха отменени, документите за прекратяване на договора, служебната бележка за доходите и данъчната декларация, вноските за пенсионния фонд — всичко това щеше да се обработи автоматично. Когато шампанското беше изпито и Гринхолм си тръгна от храма на Мамона за заслужена почивка, Томас Клейтън вече беше история.

Малко по-рано същата вечер Ектор Перес видя как Том излиза от банката точно след като си беше подал оставката. Кубинецът следеше Клейтън вече от седмица, но досега навиците на мишената объркваха неговите планове. Том се движеше из Уест енд главно с таксита, като колата винаги го взимаше от входа на къщата и го оставяше там, където отиваше: пред някой ресторант или магазин, и Перес нямаше възможност да нападне. Убиецът търсеше или напълно усамотено, или гъмжащо от хора място. Досега Том не му беше осигурил такава позиция.

В дните, когато Том отиваше в Ситито, той се качваше на метрото. Перес стигна до заключението, че това е най-добрата възможност, особено в пиковите часове, когато тълпата е многобройна, а влакчетата претъпкани.

Когато пристигна в Лондон, Перес тръгна да пазарува и скоро откри търсеното в един магазин близо до «Пикадили съркъс», където се продаваха всякакви спортни оръжия: въздушни пистолети, пушки, лъкове и невероятен асортимент от ловджийски ножове. Перес си избра осемнадесетсантиметрова кама от толедска стомана, здрава и лека. От друго място си купи професионално точило и през вечерите, седнал в хотела си и потънал в мечти как ще се върне в Куба, той търпеливо точеше двуострото оръжие, докато не стана остро като бръснач, а върхът му можеше да влезе в ухото на игла. След това изпили два жлеба близо до ръкохватката, докато острието там не изтъня достатъчно за целта му. Всеки ден, докато търсеше възможност да нападне, той носеше камата в джоба, пъхната в импровизирана от вестник и безцветни лепенки кания. Понеделник, вторник, сряда — седмицата отминаваше без никаква промяна. Всеки ден, когато Клейтън излизаше и влизаше в къщата си в «Кенсингтън», Перес търпеливо го следваше. Но днес моментът беше подходящ. Том излезе от банката в пет и двадесет и се смеси с тълпата в Ситито.

Перес влезе в метрото на «Банк стейшън» само на няколко крачки след него. Беше забелязал, че Клейтън винаги изчаква застанал назад, когато влакчето влизаше в станцията. Пропускаше хората да се качат и едва тогава се влизаше, по възможност последен. Освен това Перес забеляза, че хората, които слизат от вагоните, тръгват право към ескалаторите. Никой не поглеждаше назад. Щеше да забие ножа право в гърба на Клейтън вдясно от гръбначния стълб под такъв ъгъл, че да прониже дробовете и сърцето, след това ще го блъсне във влака, ще отчупи ръкохватката и докато вратите се затварят, ще се дръпне назад. Мотрисата ще измине половината път до следващата спирка, преди натъпканите като сардели хора да забележат, че човекът до вратата е мъртъв.

Платформата беше достатъчно оживена, когато Перес застана зад Том в очакване влакчето да навлезе в спирката. Когато то спря на място, вратите се отвориха със съскане и чакащите с неохота оставиха място за пристигащите пътници да слязат. Перес зае позиция, извади камата и стисна с две ръце дръжката и канията зад гърба си. Когато мъжът пред Клейтън се качи във вагона, Перес свали хартиената кания и я остави да падне на пода, след това застана така, че почти докосваше Клейтън, леко изнесе дясната би ръка назад и насочи острието под желания ъгъл. Той леко блъсна Том с дясното си рамо, както беше нормално в най-оживените часове, избра точното място за удара и стегна мускули, за да го нанесе.

Но ръката му не помръдна. Погледна я невярващо и направи усилие да я насочи напред, когато отровата подейства докрай и зрението му се замъгли. Точно преди да умре, на Перес се стори, че някой скочи във влака, минавайки покрай него.

Риордан Мърфи се хвърли във вагона точно преди вратите да се затворят. Той внимателно пъхна спринцовката с кураре надолу с иглата в десния си джоб, който беше изолиран с алуминий. След това застана неподвижно, а лицето му се озова на няколко сантиметра от Клейтъновото, но Том не осъзнаваше, че Мърфи току-що му е спасил живота.

В продължение на почти пет месеца ирландецът беше следил Клейтън с екип от петима души.

— Пазете го до 2 март — беше заповядал Шон. — Тогава или ще го оставите и ще се приберете у дома, или ще трябва да го убиеш. Ще ти съобщя навреме.

Когато до 2 март оставаха само три дни, Рори започна да се готви за екзекуцията. На предпоследния ден се получи съобщение от Дъблин:

«Всичко е наред. Връщайте се у дома. Той е един от нас.»