***

Отвличането бе продължило по-малко от две минути. Тони Салазар зави наляво към «Кенсингтън хай стрийт» и след това отново наляво, смесвайки се с малкото коли, които пътуваха към Хамърсмит. След десет минуси щеше да е на магистралата. Беше много доволен от свето изпълнение. Сега вече разполагаше с лост за въздействие върху Том Клейтън, нещо, което да размени за четиридесет и три милиона долара.

Онова, което Тони не забеляза в своето главозамайване, беше личицето, което надничаше от прозореца на номер 61. Патрик Клейтън се намръщи и чак сбърчи нос от удивление.

— Току-що видях мама да влиза в багажника на една кола — обяви той.

— Така ли, Патрик? — попита младата бавачка, без да вдигна поглед от плетката си. — И къде точно видя това?

— Точно тук! — подвикна Пат развълнувано. — Пола, кълна се, качи се в багажника на една кола!

— Патрик Клейтън, какви ги говориш?

Тя стана и тръгна към прозореца. Нервно намести лентата, която придържаше косата й опъната назад, с едната си ръка, а с другата дръпна пердето настрана и започна да оглежда площада.

— Нищо не виждам. Защо ще й е на мама да се качва в багажника на някаква кола?

Тя се изкиска нервно на тази нелепа представа.

— Пола, имаше един мъж. Видях го. Той хвана мама за ръката и я заведе до колата. Ето. — Той посочи към празното място, там беше паркирана! След това се качи и потегли натам. — Той пак посочи с пръст.

Бавачката се намръщи. След това се отпусна на колене, за да може да погледне Патрик в очите.

— Сигурен ли си, че беше майка ти?

— Разбира се. Чух таксито и дойдох да погледна. Видях мама да слиза, после плати на таксито и след това се появи този мъж.

— Те отидоха при колата и ти видя, че тя се качи в багажника?

— Да!

— Не на задната седалка?

— Не, в багажника! Мъжът го отвори и мама се качи!

Пола повярва, че Патрик казва истината, но какъв беше смисълът на случилото се, тя нямаше ни най-малка представа. Помоли момчетата да седнат и да гледат телевизия, след това отиде при телефона и се обади в банката. Вече минаваше осем и обаждането беше прието от охраната, която потвърди, че господин Клейтън си е тръгнал. Тя опита да открие Том на мобилния му телефон, но чу запис, който й съобщи, че апаратът е изключен. Като се надяваше, че няма да излезе глупачка, пое дълбоко дъх и набра 112.

Операторът на спешния телефон записа данните й и я увери, че много скоро при тях ще дойде полицай.

Първата патрулка пристигна след пет минути с примигващи буркани, но без сирени от уважение към аристократичния квартал, чиито оплаквания от шума със сигурност щяха да намерят благосклонни уши, независимо колко сериозно е било положението. Двама униформени полицаи почукаха на вратата и бяха поканени да влязат от разстроената бавачка. Тя ги въведе в приемната, където полицайката я прегърна през раменете и нежно я накара да седне. Когато бавачката се посъвзе, тя повтори онова, което момчето й беше разказало. Тогава полицаите се заеха с Патрик, който изглеждаше разтревожен, след като пристигна полицията. Те внимателно го придумаха да им разкаже всичко, което беше видял.

Поискаха от него да потвърди, че е сигурен, че е видял майка си, когато прозвуча глас от радиостанцията на рамото на единия. Той им нареди да не вдигат шум, да махнат колата от къщата на Клейтън и да очакват заповеди от Скотланд ярд.

Когато подробностите от обаждането по спешност на бавачката бяха вкарани в компютъра, той веднага ги препрати на специалните служби. Операторът се беше обадил в Скотланд ярд, а оттам бяха уведомили главен инспектор Арчър. По това време той беше в колата си заедно с Харпър и двамата се връщаха на «Виктория стрийт». Бяха оставали Суини в хотела, но без паспорт, а фоайето на «Кларидж» — под бдителния поглед на дежурния детектив. Клейтън беше отказал да го откарат. Каза им, че се нуждае от питие, за да свали натрупалото се напрежение, и го видяха как тръгва по «Парк лейн». Когато получи съобщението, Арчър каза адреса на шофьора си и му нареди, да изгаси буркана и сирената с наближаването на «Кенсингтън скуеър». Петнадесет минути по-късно те вече бяха в къщата на Клейтън. Патрик трябваше за трети път да разкаже за предполагаемото отвличане на своята, майка. За съжаление описанието на похитителя беше объркано.

— Успя ли да видиш колата? — попита Харпър.

— Да — отговори уверено Патрик.

— Знаеш ли каква марка беше?

— Разбира се — отговори момчето убедено. — Кафяво купе «Бентли континентал Р».

— Моля? — попита Арчър.

— Патрик е нашият спец по колите — обясни бавачката.

— Кафяво купе «Бентли»? Ей, Патрик — възкликна Харпър, — а не си ли спомняш случайно и номера?

— Не, не го помня — тихичко отговори момчето, но изведнъж се оживи, — но започваше със С, а после имаше 97 или 98.

— Добро момче! — похвали го Арчър.

— Сър, мога ли да предложа нещо? — заговори полицаят. — Аз също се интересувам от коли. Това е много рядък двигател. Произведени са малко бройки, повечето за износ. Да проверим продадените през последната година кафяви модели Р, обзалагам се, че няма да са повече от десетина.

— Какво по-конкретно предлагаш? — попита Арчър.

— Да се обадим в «Ролс ройс». Оттам ще ни дадат имената и адресите на собствениците. Или поне на първите собственици. Така ще можем да проследим колата.

— Заеми се — нареди главният инспектор. — Добра идея. Междувременно пуснете за издирване всички коли, отговарящи на това описание.

Взеха телефона на фирмата от справки, но когато, се обадиха, чуха записано съобщение, че работното време на централата е от девет до шест. Тогава предположиха, че в сградата не може да няма охрана.

След като звъннаха в местния участък, една патрулка спря със свирещи гуми пред седалището на компанията и десет минути по-късно полицията от Чешир се обади, за да издиктува телефонния номер на директора по маркетинга. Успяха да го хванат точно преди да излезе да вечеря навън. Когато разбра, че специалните служби се нуждаят спешно от неговата помощ, човекът се съгласи да иде на работното си място и да събере исканата информация. Половин час по-късно се обади. Даде информация за общо шест кафяви «Континентал Р»: една собственост на член на кралското семейство, две на известни шоузвезди, една притежание на господин Дънкан Камерън от «Инвърнес». Останалите две бройки били купени от фирмата за автомобили под наем «Евроспорт».

Звъннаха веднага във фирмата, но в началото срещнаха известна съпротива. Откъде, обясни служителят по резервациите, може да е сигурен, че наистина разговаря с полицаи?

— Момче, мога да пратя една патрулка да те арестува. Това ще бъде ли достатъчно убедително?

Служителят подви опашка и каза на Арчър каквото му трябваше. Едната кола в момента се намирала на паркинга на летище «Хийтроу», а другата е наета в сряда от някой си господин Антонио Салазар.

За миг Арчър и Харпър направо онемяха. Салазар? В Лондон? Сега поне всички съмнения отпаднаха. На Суини щеше да се наложи да даде подробни обяснения, преди нощта да е свършила.

— Адрес? — поиска Арчър.

— Номер 114, Източна седемдесета… — започна младежът да чете.

— В Англия, глупако, в Англия — кресна Арчър, който започна да се ядосва на дребния чиновник.

— О, да видим… да, хотел «Континентал», «Хамилтън плейс»…

— Благодаря — каза рязко Арчър и затвори. — Мошеникът се е настанил на Мейфеър в петзвезден хотел — обясни той на Харпър. — На десет минути пеша от хотела на Суини.

— Той не би завел там госпожа Клейтън, нали така? — изказа Харпър очевидното. — Тогава къде?

— Да караме поред — Арчър се обърна към униформените полицаи. — Искам да отидете в «Кларидж». Във фоайето има цивилен детектив. Казва се Никълъс. Обадете му се. След това се качете в стая 501. Човекът се казва Ричард Суини — той им подаде американския паспорт на адвоката. — Прочетете му правата и го арестувайте. Ако иска да разбере в какво го обвиняваме, можете да му кажете като начало за заговор за отвличане. Останалото ще изясним по-нататък. Заведете го на «Савил роу» и го затворете сам в килия.

— Слушам, сър. Опасен ли е?

Арчър погледна към Харпър, който помисли малко, но после поклати глава.

— Не, той не е — каза американецът, — но не знаем кой още е в Лондон с него. Така че бъдете внимателни.

Когато двойката полицаи излезе, Арчър поиска от Пола позволение да използва телефона и звънна в Скотланд ярд, за да нареди изпращането на въоръжена група в хотел «Интерконтинентал». Той предполагаше, че Салазар няма да е там, и ако предположението му се окажеше вярно, трябваше основно да претърсят стаята му.

— Нещо друго? — попита той Харпър.

— Мисля, че, поне за момента, най-полезното, което можем да направим, е да останем и да изчакаме господин Клейтън. След станалото той сигурно ще бъде по-разговорлив.

Бавачката обеща, че ще им направи чай, след като сложи момчетата да си легнат.

По това време Тони Салазар беше пристигнал в мотела близо до «Хийтроу». Той заобиколи откъм задната част, обърна колата и я паркира с багажника към своята стая. Забеляза, че откъм тази страна имаше паркирани само два автомобила, а отвъд тях се виждаше само пусто поле под отблясъците на най-голямото европейско летище. В двете стаи, пред които имаше коли, светеше, но нито една от тях не граничеше с неговата. Салазар отключи вратата и влезе, за да запали нощната лампа. След като огледа набързо помещението, се върна и отвори багажника. Той махна с револвера на Карълайн да излиза и я отведе в спалнята на апартаментчето. Там й нареди да си свали палтото и да легне. Тя все още беше объркана. Мъчеше се да си възвърне част от самообладанието и да разбере защо се случва всичко това. Салазар отиде в банята и се върна с голяма хавлия, извади сгъваемия си нож и я наряза на ивици. Карълайн се опита да завърже разговор, но той й махна с ножа да млъква.

— Легни по корем — изкомандва той носово. — Сложи си ръцете на гърба. — Той завърза китките й и след това повтори процеса с глезените. — И така, госпожо, ако започнеш да правиш номера, ще те гръмна. Ясно ли е? — Той размаха оръжието, докато тя не кимна. — Не ми пука за теб. За мен не означаваш нищо. Трябва ми шибаният ти съпруг. Той вече е почти мъртвец. Но ти? Ако се държиш прилично, кой знае? Може да оцелееш и да си намериш друг съпруг! — той се засмя неприятно, докато сядаше в долния край на леглото.

Карълайн нищо не каза. Ужасена, тя не можеше да повярва, че е подложена на подобно изпитание. Въпреки това изпитваше странно облекчение, че кошмарното пътуване в багажника е свършило.

— А сега ми кажи по десния начин къде е той?

— Не знам — отговори тя честно, сдържайки сълзите си. — Защо го преследваш?

Салазар и удари шамар с рязък отмерен удар и цяла длан. Карълайн прехапа устни, но нищо не каза.

— Помисли си добре. Аз задавам въпросите, разбрано? Не е в банката и не беше вкъщи, когато те взех. Къде ходи след работа? Да не е скрил любовница в някое малко гнезденце? — той облиза чувствено устни.

— Остави ме намира, копеле такова! — изпищя тя истерично.

— Госпожо, трябва да се научиш да се държиш прилично.

Той отново я удари, но този път с опакото на ръката. От носа й потече кръв, която той грубо избърса с парче от хавлията. Не искаше да остават кървави следи по леглото.

Тони се усмихна отново и нарочно се загледа в дългите й крака. Полата й се беше вдигнала доста над коленете и Салазар почувства възбуда от пълната си власт. Карълайн разпозна погледа и страхът й нарасна.

— Знаеш ли, че си много готино парче?

Карълайн не отговори, опита се да избегне погледа му и се замоли този кошмар да свърши по-скоро.

— Слушай, госпожо. Твоичкият ми открадна четиридесет и три милиона долара. Искам си ги. Нима това е неразумно?

Значи това влечуго, помисли си Карълайн, застанало пред нея, е собственикът на парите, които Том намери в Цюрих? Направо не е за вярване.

— Парите вече не са у него — каза тя с болка в подутите устни. — Той никога не ги е искал. Днес отиде да ги върне.

— На кого?

— На Ричард Суини. Познаваш ли го?

— Да, ама изглежда е променил намерението си. Не ги е върнал. Затова си тук. Къде са ми проклетите пари?

— Не знам. Трябва да питаш съпруга ми.

— Точно това възнамерявам да направя.

След тези думи Салазар набра телефона на Клейтън. Когато телефонът звънна, Арчър и Харпър се приготвиха и повикаха Пола. Тя вдигна слушалката, а те застанаха от двете й страни с наострени уши. Беше същият мъж, който се бе обаждал по-рано, и отново потърси Томас Клейтън. Харпър чу това и бързо посочи себе си с пръст.

— Минутка — нервно каза Пола и подаде слушалката на Харпър.

— Том Клейтън — каза агентът на АБН след кратко забавяне.

— Здрасти, Томас, обажда се Тони Салазар. Чувал ли си това име?

— Да — отговори Харпър, — какво искаш?

— Искам си парите, Томи, но първо трябва да ти кажа нещо. Можеш ли да познаеш кой е при мен?

— Престани да играеш игрички, Салазар — твърдо каза Харпър.

Тони Салазар не знаеше, че някой е разбрал за изчезването на Карълайн. Може би закъсняваше след пазара, но нищо повече. Харпър се включи в тази игра.

— Хванах жена ти. Хубаво парче, Клейтън. И така, къде са парите?

— А ти къде си?

— Там, където не можеш да ме намериш. Ето, поговори с нея.

Той притисна слушалката до лицето на Карълайн и я чу да казва:

— Ало, скъпи.

В този миг Тони долови нещо: може би широко отворените очи или спирането на дъха. Бързо дръпна слушалката и чу един спокоен глас с американски акцент да й казва, че няма защо да се тревожи, защото всичко ще бъде наред. Със свободната си ръка Тони дръпна ципа на дамската чанта на Карълайн и изсипа съдържанието на леглото.

— Клейтън, кога е родена жена ти? — попита той, стиснал шофьорската й книжка. — Имаш три секунди — Тони изброи до три и затвори. — Кой беше това, кучко тъпа?

Той я удари няколко пъти, но вече със стиснат юмрук, в ребрата и стомаха. Тя изстена от болка и умолително каза, че не знае. Салазар отново извади револвера и го притисна в бузата й.

— Госпожо, питам те за последен път. Къде е мъжът ти?

— Не знам! Казах ти вече. Представа нямам! Той има… — Карълайн започна неудържимо да хлипа и се ядоса на себе си. — Има мобилен телефон. Потърси го на него.

Тя му продиктува номера и Салазар взе отново наетия телефон.

В този момент Клейтън чакаше такси пред хотел «Четири сезона». След като излезе от апартамента на Суини, повървя по «Брук стрийт», а след това надолу по «Парк лейн», потънал в мисли. На пресечката с «Хартфорд стрийт» го стресна някакъв глупак в кафяво «Бентли», който взе завоя с висока скорост, и го принуди да отскочи назад върху тротоара. Беше казал на Карълайн, че ще й звънне към осем и половина и ще се срещнат в «Марк» за вечеря. Том беше предположил, че тогава вече историята със Суини ще е приключила и тревогите за банковите сметки в Цюрих вече ще са минало. Ще излязат да отпразнуват, беше казал той безгрижно, факта, че веднъж в живота си са притежавали четиридесет и три милиона долара. Докато влизаше в хотела, той размишляваше върху странния факт, че все още притежаваше над четиридесет милиона, но дамоклевият меч още не е прибран в ножницата. Изпи две питиета в бара на мецанина, изчака да стане осем и половина, за да е сигурен, че Карълайн се е прибрала вкъщи, и едва тогава набра номера. Смая се, когато Пола предаде слушалката на Харпър. Човекът от Агенцията за борба срещу наркотиците му обясни положението такова, каквото знаеха, че е в момента, и Том каза, че ще се прибере у дома след петнадесет минути. Той скочи в таксито, без да обръща внимание на протегнатата длан на хотелския портиер, и настоя шофьорът да го откара колкото може по-бързо до «Кенсингтън скуеър». Когато таксито зави към Хайд парк, мобилният телефон на Тони звънна.

Този път Тони Салазар беше брутално кратък и отказа да позволи на Том да разговаря с Карълайн.

— Ако повикаш ченгетата, тя е мъртва — заплаши го той. Искаше да се срещнат на някое спокойно място, където да няма други хора. — Ти познаваш Лондон — нареди Салазар, — избери подходящо място. Аз ще го проверя, преди да се покажа. Ако нещо ми се стори странно, си отивам на секундата. След това ще ти пратя картичка къде да намериш трупа на жена си.

Том предложи «моята къща в провинцията» — на около осемдесет мили от Лондон, усамотена, няма съседи.

— Дай ми адреса — поиска Салазар.

— Не, попитай жена ми — отговори Том. — Ако вече си я убил, забрави за тридесет и седемте милиона. И това ще е само началото, защото след това аз ще те погна.

Салазар изпсува вулгарно, преди да напомни на Том, че сумата всъщност е «четиридесет и три милиона плюс лихвите». Том не му обърна внимание.

— След полунощ ще бъда там.

След като каза това, прекъсна връзката, плъзна надолу прозореца, отделящ задната седалка от шофьора, и каза, че е променил намеренията си.

— Коли под наем «Херц» на «Марбъл арч».

Дотам се стигаше за две минути, а фирмата работеше двадесет и четири часа. Не можеше да рискува да вземе някоя от семейните коли от «Кенсингтън скуеър».

Тони Салазар погледна колко е часът. Осемдесет мили — никакъв проблем.

— Къде е селската ви къща?

Карълайн се поколеба и трепна, защото той се готвеше да я удари. Салазар промени намерението си и зарови из книжата й, но там нямаше никакви указания. Отново стовари юмрук в ребрата й и тя изкрещя от болка.

— Ах, ти, инатлива кучко! — изрева той яростно. — Дай ми шибания адрес или ще ти счупя пръстите един по един!

— Няма да ти помогна да убиеш съпруга ми! — изхлипа тя.

Салазар изруга и отново набра мобилния телефон на Клейтън. Том стоеше пред гишето на «Херц» и чакаше да му дадат ключовете. Когато позна гласа на Салазар, се дръпна настрана.

— Кучката не иска да ми каже адреса. Говори с нея, глупако! — кресна Салазар, притискайки отново телефона към лицето й.

— Том? — попита тя колкото можа по-нормално.

— Само той ли е при теб? — попита хладнокръвно Клейтън.

— Да.

— Престани с глупостите! — ревна Салазар, който не можеше да чуе какво казва Том.

— Кажи му как да стигне до Корстън парк и не се притеснявай. Той няма да се върне.

— Обичам те — успя да каже тя, преди Салазар да дръпне телефона и да го изключи.

Карълайн му каза адреса и го упъти как да стигне. Следващият проблем на Тони Салазар беше, че още не можеше да я убие. Първо трябваше да си вземе парите. Ако откраднатите пари бяха останали в Швейцария, щеше да отнеме време да ги получи, може би ден или два. Междувременно този копелдак Клейтън щеше да поиска да говори отново с нея. Така че засега мотелът беше сигурно място, но трябваше да я накара да мълчи. Откъсна още две ивици от хавлията. Едната сви на топка и я пъхна в устата на жената, а другата стегна на възел на тила й. След това я завлече в банята, остави я на пода и пусна душа.

— Един звук и си мъртва.

Остави вратата на банята открехната, за да може да я вижда. След това се обади на обслужването по стаите и си поръча бира. Момчето, което я донесе след около пет минути, изглеждаше подходящо. Младо и гладно. Салазар му каза, че не може да спи и че му трябва малко валиум, а после попита дали наблизо има аптеки.

— В Хаунслоу има колкото искаш — отговори момчето.

Салазар измъкна банкнота от петдесет лири и го помоли да иде и да му купи. Момчето каза, че сигурно ще му поискат рецепта, но Тони обясни, че е чужденец и няма лекар в Англия и дори не знае как да си намери.

— Сигурен съм, че това ще уреди въпроса — каза той с намигване и му подаде още една петдесетачка.

Парите говореха по един и същи начин на всички езици, отбеляза той философски, когато момчето хукна да изпълни поръчката. Върна се след половин час с шишенце десетмилиграмови таблетки. Разбира се, не направи опит да му върне рестото и Салазар се ухили. Малкото копеленце дори имаше нахалството да му представи касовата бележка на аптекаря за шест лири и двадесет и два пенса!

Спря душа и върна Карълайн на леглото. Извади хавлията от устата й, напъха вътре хапче и поднесе чашата с вода до устните й.

— Преглътни го — нареди й той и повтори още два пъти операцията, като след всяко хапче шареше с показалеца си из устата й, за да се увери, че не скрила валиума под езика.

След час тя изглеждаше дълбоко заспала. Той й свали обувките и я зави с покривката на леглото. За да се увери, че не се преструва, Тони разкопча блузата и пъхна ръка в едната чашка на сутиена. Тя не помръдна. Така ще е през следващите осем часа, уверено си помисли той.

Докато заключваше вратата и закачаше табелката с надпис «Моля, не безпокойте», Тони Салазар не можа да се сдържи и почувства възбуда. Великолепни цици, помисли си той. Може да я опъне поне веднъж, преди да я гръмне.

Том натисна газта до ламарината. Искаше да стигне много преди Салазар, но му мина през ума каква жестока ирония ще бъде, ако го спре полицията. Затова продължи внимателно със сто и двадесет. Спря само в търговската част на Малсбъри и влезе в един железарски магазин за десет минути. В Корстън парк нямаше нищо и той нямаше намерение да пристигне там с голи ръце. Потегли отново, въоръжен с железен лост, фенерче, два кухненски ножа, малка туба с бензин, две бутилки кола и две големи чаши.

Прииска му се да бе запазил пистолета на дядо си. У дома си в Лондон имаше две гладкоцевни пушки, заключени в шкафа в спалнята, но сега те не му бяха от полза. Помисли си дали да не се отбие у Хорнби и да вземе нещо назаем от истинската оръжейна на Джек, но неговият тъст щеше да се опита да го разубеди и да го накара да иде в полицията. Хорнби обичаше дъщеря си не по-малко от Томи със сигурност не се плашеше от битки. Неговите разкази за Дофар* и Гус Грийн**, а това не бяха единствените места, където се беше сражавал, свидетелстваха за това. Но той нямаше да приеме начина на Том да се справи с отвличането на дъщеря му, а Клейтън беше решен да се оправи със Салазар, както той бе решил. По един или друг начин щеше да убие този кучи син.

[* Дофар — област в Оман, където са се водили сражения срещу Маркситкия фронт за освобождение на Оман в Персийския залив с участието на английски въоръжени сили. — Б.пр.]

[** Гус Грийн — селище на Фолклендските острови, за което се води първата битка по суша по време на фолклендската война. — Б.пр.]

Единственото, което Том знаеше със сигурност, беше, че Салазар няма да го убие веднага, не и ако си иска парите и планира действията си на основата на тази крехка предпоставка.

Пристигна в Корстън парк в десет и половина, отключи вратите и спря наетата кола пред къщата. Запали лампите в предните помещения и огъня в приемната. В кухнята си поигра с таблото с бушоните, докато останалата част от къщата не остана без ток. След това разположи оскъдното си въоръжение на стратегическите места. Сложи лоста и единия от ножовете на полицата над камината, която беше достатъчно висока, за да останат скрити от погледа на всеки, който не е висок поне два метра. В трапезарията, която беше залепена за приемната, остави фенерчето и втория нож. Щеше да хукне в тази посока, ако Салазар още с влизането си започнеше да стреля. Двете чаши напълни с бензин и ги постави на пода до стената отляво на камината, така че се оказаха между нея и вратата на трапезарията. Остатъкът от горивото отнесе в кухнята отзад. Накрая се зае с единствените два стола в къщата. Единият разположи до стената и чашите с бензин, а втория — на няколко метра пред него, легнал небрежно на едната страна. Арсеналът му не беше много богат, но най-голямото му предимство беше в това, че Салазар не може да го убие веднага, без да се увери, че е предал банковата сметка. Без това нищо не можеше да направи.

Том седна на пода и зачака. Гневът в него нарастваше с всяка изминала минута. Той копнееше да убие Салазар, но не за сметка на основната си цел — да спаси живота на Карълайн.

Сети се за онзи ден през 1985. Сякаш беше вчера. Беше изкарал само една година в «Саломон». След тежък делови ден се върна в апартамента си в Грийнидж вилидж. Вдигна ключа си да отключи и забеляза, че вратата беше леко открехната. Когато я бутна тихо да се отвори, се оказа пред дребен мъж с латиноамериканска външност. За миг и двамата замръзнаха, но после всичко се случи за секунди. Крадецът пусна на пода задигнатата стереоуредба и бръкна в джоба си за оръжие. Том се хвърли към закачалката в антрето и измъкна бейзболната си бухалка. Завъртя се, замахвайки хоризонтално и удари с пълна сила противника, като строши лявата му раменна кост и две ребра. От болка мъжът рухна на колене, а Том замахна за втори мощен удар по ключицата, запращайки пишман крадеца с разперени крайници на пода. С ядно ръмжене се насили да не стовари последен удар върху черепа на мъжа. Изрита пистолета в ъгъла, вдигна един обърнат стол и седна.

— Е? — попита, размахвайки лекичко бухалката като махало.

Кубинецът го удари на молба. В простотията си очакваше, че ще прояви разбиране, че му трябвали пари. Том огледа бъркотията в апартамента, отворените чекмеджета, разхвърляните по пода книги, и накара крадеца да стане и да подреди всичко с една ръка, макар че човекът се гърчеше от болки.

— Изпразни си джобовете — заповяда Том на полуприпадналия мъж, когато свърши с работата.

С крака си разрита купчинката върху паркета. Чифт ключове за кола, шофьорска книжка, девет долара и двадесет и пет цента. Евтина имитация на швейцарско офицерско ножче и книжка с купони от социалното осигуряване. Бутна с крак ключовете към своя пленник.

— Твои ли са? — попита той и внезапно установи, че се наслаждава на властта си.

Мъжът кимна.

Том му каза да си вземе оръжието. Крадецът го погледна невярващо, след което запълзя към мястото, където лежеше късоцевният револвер, а Клейтън крачеше до него с бухалка, опряна в рамото му.

— Вдигни го за цевта — нареди той. — Отвори барабана и изсипи патроните.

Крадецът изпълни заповедта и на пода тупнаха три патрона.

— Сега го прибери в джоба си — нареди Том. — А после се качвай на колата. Ето — и той му подхвърли банкнота от двадесет долара, — това е за бензин. Махай се от Манхатън и никога повече не стъпвай тук. Зная кой си. — И посочи към шофьорската книжка с крак. — Ще я запазя в офиса си с малка бележка. За всеки случай. Ако те видя още веднъж в квартала, смятай се за прецакан.

Не разказа на никого за произшествието и никога повече не видя кубинеца. Тъй като всичко, което знаеше за предците си, беше разказано от собствения му баща, Том не осъзнаваше напълно какво означава във вените ти да тече кръвта на Клейтънови.

Докато чакаше в Корстън парк усети напрежението отново да нараства. Но сега то не беше спонтанно. Почувства разбиването на апартамента като нетърпимо предизвикателство. Отвличането на Карълайн — като омърсяване на душата.

Антонио Салазар, трето поколение частен банкер от Ню Йорк, дори не можеше да си представи какво го очаква.

Хулио Роблес отвори очи, но видя само мрак. В първия миг не можа да си спомни нито къде е, нито как се е озовал там. Тялото го болеше и му беше трудно да диша. И тогава, докато се опитваше да разпознае околността в черната безлунна нощ, бавно си припомни в какво опасно положение се намира.

Беше управлявал собствената си кола до имението, докато индианецът седеше мълчаливо зад него. Пое нагоре по автомобилната алея покрай невидимата охрана и спря пред прилична на дворец къща. Друг индианец заговори с неговия похитител, обръщайки се към него с името Тупак.

— Дон Карлос е зает в момента — каза той на испански.

След това заговориха на език, който Хулио не разбираше. Намираше се на петдесетина метра от господарската къща на наркобарона и видя двамата мъже, седнали в хамака на терасата. Веднага ги позна: Моралес и Шпеер.

Индианците наредиха на Роблес да слезе от колата си и го поведоха към един джип. Заключиха ръцете му на гърба с белезници и му завързаха очите с някаква кърпа. Единият караше джипа с Роблес седнал до него, а другият седеше отзад, за да парира всеки опит за бягство. Пътуваха около половин час и Раблес разбра, че са слезли от шосето, защото всъдеходът се люшкаше и подскачаше, въпреки че се движеше много бавно. Изпитваше отчетливото усещане, че се изкачват в планината, защото въздухът захладня, а вятърът носеше неповторимия мирис на джунглата.

Когато стигнаха своята цел, Роблес започна да чува и други гласове. Няколко невидими ръце го издърпаха от седалката и го хвърлиха на хладната влажна земя. След това изпита съкрушителна болка — някой го изрита с ботуш в бъбреците. Последваха жестоки ритници, докато не изгуби съзнание. Следващият му спомен беше как плисват вода върху лицето му и звукът на подигравателни гласове.

Някой го сграбчи за краката, вероятно бяха двама души, като се съди по бързината, с която го затеглиха по неравната земя. Той изстена от болка, когато тялото му мина през острия ръб на прага на някакво помещение. Отново започнаха да го обработват, докато пак изгуби съзнание.

Когато се свести, превръзката на очите се беше разхлабила. Цареше тишина, като се изключат тропическите насекоми, които се веселяха в нощната гора. Ръцете му още бяха вързани зад гърба, но сега и втори чифт окови беше щракнат около глезените му. Той направи усилие да погледне краката си, както беше проснат по лице, но му попречи въжето на врата. Скоро осъзна, че въжето, увито около врата му, беше толкова късо и здраво вързано за дървен кол, че затрудняваше дишането му при всяко движение. След няколко опита той се отпусна и с благодарност започна да вдишва уханния нощен въздух.

Това ли е, помисли си той. Така ли ще свърши всичко? Къде беше сбъркал?

Ромуалдес не го бе очаквал тази вечер. Съдейки от реакцията му, Роблес би могъл да се закълне, че кметът изобщо не е допускал повторната им среща, но въпреки това индианецът го чакаше в колата. Трябва да се е настанил там, докато той и Ромуалдес разговаряха. Как можа да се случи? Каква грешка беше направил Хулио, която им позволи да проникнат през неговото грижливо изработено прикритие? Не можа да се сети за отговор. Беше сигурен, че на сутринта вратата ще се отвори и ще влезе Моралес. Надяваше се, че ще го довърши бързо, но някак не му се вярваше. Под елегантното си лустро колумбиецът беше корав и зъл като всички, които някога са ръководили наркокартел.

У дома си в Меделин кметът Мигел Ромуалдес не можеше да спи и причината не беше само в пулсиращата ръка. Д-р Палмиро беше превързал изгарянията и поставил две инжекции, но настоя пациентът да иде в болницата, за да го прегледат спешно. Ромуалдес обясни, че това не е възможно, защото има много предварително планирана работа. Ще може да иде в болницата едва вечерта.

— Дългът — обяви той с глас, който проеча из къщата — преди личното удобство. А може би ще бъде по-добре да ида в Богота при някой добър пластичен хирург? Така би било най-добре.

Лекарят кимна и обеща да го уреди.

Ромуалдес не скри, че изгарянето е от киселина. Малка стъкленица се строшила в гаража, докато се пресягал да вземе нещо от рафта. Но когато лекарят попита каква е киселината, кметът вдигна рамене и заяви, че това няма значение. Идеята да иде в столицата на преглед много му хареса. На сутринта ще се види с де ла Круз и ще го остави да се оправя с всички кредитори, като повтаря обещанието на Моралес: само още една седмица. След това ще свика съвещанието с полицията, за което сега разполагаше с още една добре обоснована причина. Кметът беше сериозно ранен, но дори силните болки не можеха да го накарат да пренебрегне своите задължения! Сигурно ще има вълнения и бунтове, така ще им каже. Хората, които не са си получили заплатите, стават неуправляеми. Щеше да поиска от полицаите план за действие как ще предотвратят грабежите, насилието и хаоса. Цялата строителна индустрия в Меделин е в криза, ще каже той. Ромуалдес с лекота можеше да ги накара да говорят поне два часа. След това ще поеме направо за летището и ще отиде в една от най-добрите частни болници в Колумбия. Градът ще плати този разход.

На сутринта взе двойна доза от предписаните му болкоуспокояващи, облече своя най-хубав ленен костюм и звънна в кабинета на Палмиро. Смениха му превръзката, сложиха му още две инжекции и се обадиха да потвърдят резервацията на стая в болницата «Матер дей» в Богота. По-късно същата сутрин повика де ла Круз в кабинета си и макар че той не се зарадва на предложението сам да застане срещу кредиторите, беше трудно да спори пред очевидното медицинско доказателство, което се набиваше в очите му. Мина му мисълта, че под този дебел бинт се крие напълно здрава ръка, затова реши, че ще звънне на д-р Палмиро по някакъв измислен повод, за да се увери.

След това Ромуалдес се зае с най-трудната задача — да победи началника на полицията. Той не беше от Меделин и силно ненавиждаше кмета. Началникът не беше съгласен, че нарастващото напрежение по повод забавените плащания ще доведе до бунтове. Кметът настоя, че като избрано от хората отговорно лице има право да се обърне към силите за сигурност. Ако началникът пренебрегне искането му, кметът няма да посети само столичната болница, а ще се срещне лично с министъра на вътрешните работи. Отново подчерта колко тежко е нараняването му и пак обрисува с черни краски възможното развитие на нещата, докато началникът не си представи как дори само един ранен или убит в отсъствието на кмета ще се превърне в повод за обвинение в нарочно възпрепятстване на осигуряването на обществения ред.

Макар и неохотно, той се съгласи срещата да се състои в шест часа. Щеше да остави дебелака да си издекламира думичките и с облекчение да му види гърба, когато се качва на самолета за Богота. След като се отърве от него, ще прави каквото сметне за добре.

По обяд всичко беше уредено и Ромуалдес се върна вкъщи.

— За да си почина и да страдам в самота — обяви той гръмогласно, когато си тръгваше, но когато се обърна, се усмихна гордо на своята находчивост.

От безнадеждното положение, което би сломило мнозина, беше подредил картите за игра, която нямаше как да загуби.

Ако Роблес й неговите убийци гринговци си свършеха работата както трябва, когато кметът тръгне за летището, Моралес вече щеше да е мъртъв. И тогава никой не можеше да обвини дон Мигел за рухването на величествения план. Щеше да е свободен да осъди търговеца на наркотици Моралес и щеше да отправи предизвикателство към всички, които изразят отрито желанието си той да беше останал жив.

От друга страна, ако дон Карлос оцелее и успее да убие Роблес, в случай че гринговците се провалят, толкова по-добре. След седмица фондацията щеше да има парите и героизмът на водача, който поставя задълженията си пред своята лична болка, щеше да се разнесе надлъж и нашир. Той лично ще да се погрижи за това.

Междувременно вече разполагаше с петдесет хиляди долара в Маями плюс още петдесет, който щяха да дойдат по-късно. След като Моралес го няма вече, американците сигурно щяха да станат по-щедри, защото няма как да не искат влиятелни приятели в толкова важен град като Меделин. Каквото и да се случи, помисли си той, щеше да отсъства дяла седмица. Веднага щом си стигна вкъщи, звънна в кабинета си.

— Запази две места за полета довечера — нареди той на личната си секретарка.

Не виждаше защо да не вземе и Алисия.

Предишната нощ в Лондон Харпър и Арчър не останаха дълго на «Кенсингтън скуеър». Минаха петнадесет минути, но още нямаше следа от Томас Клейтън. Двамата мъже изчакаха още петнадесет минути, чувствайки как напрежението нараства. След като минаха още десет минути, приеха, че Клейтън няма да дойде, и взеха решение в съответствие с това положение. Арчър нареди пред къщата да бъде паркирана патрулка и бързо мобилизира временно от частта за охрана на дипломатите полицайка с разрешително да носи оръжие. Нареди й да остане в къщата на Клейтънови с Пола и децата. След това двамата полицаи отидоха в Централното полицейско управление на «Савил роуд» в Уест енд.

Там ги заведоха в голяма килия на приземния етаж, където беше затворен Ричард Суини. Полицаят, който го беше арестувал, им каза, че американецът, е отказал да даде показания. Настоял да дойде неговият адвокат, без когото нямало да каже каквото и да било.

Арчър седна на свободния нар срещу адвоката, а Харпър предпочете да остане прав със скръстени ръце и да се облегне на вратата. Главният инспектор каза на Суини, че Карълайн е отвлечена, и внимателно се вгледа, за да види неговата реакция. Беше очевидно, че е разтърсен. След това Арчър добави, че са установили, самоличността на похитителя като Антонио Салазар. Суини изглеждаше наистина поразен, но все още не искаше да каже нищо, като се изключи настояването, че е невинен. Каза го с твърд глас, но си личеше, че го е страх.

— Повтарям: пристигнах в Лондон единствено за да обсъдя един въпрос с моя клиент Томас Клейтън. Не зная нищо за това предполагаемо отвличане и не зная нищо за Антонио Салазар, с изключение на това, че е син на един от клиентите на нашата правна кантора. И сега за вече десети път искам да се срещна с адвокат, а докато това не стане, няма какво да добавя.

— Някой определен адвокат? — попита Харпър.

— Просто ми дайте телефонния указател.

Харпър погледна към Арчър, който кимна и се зае да му намери.

— Някаква идея къде може да е отишъл Том Клейтън? — попита отново Харпър.

— По дяволите, откъде бих могъл да знам? Той си тръгна от хотела с вашите хора — ядно отговори Суини.

— И отказвате да ни кажете как стои въпросът с тези пари, така ли, господин Суини?

— Вече ви обясних моето мнение. Няма да кажа нищо повече, докато не говоря с английски адвокат.

— Осъзнавате ли, че може би задържате жизненоважна информация за разследването на тежко престъпление?

— Не.

— И възпрепятствате правосъдието.

— Я се разкарайте. Имам право на адвокат. Ако продължавате да нарушавате законите, ще дойде време и на вас да ви потрябва такъв.

В този момент дежурният сержант почука на вратата.

— Спешно обаждане за главен инспектор Арчър — обяви той.

Арчър и Харпър излязоха забързани, пренебрегвайки настояването на Суини да получи телефонен указател.

Обаждането беше от Скотланд ярд. Една патрулка от Кралския полицейски участък в Беркшър беше видяла бентлито да се движи по Д4 и в момента го преследваха.

Тони Салазар беше запомнил пътя. Право на запад по Д4, след това трябваше да завие по изход №17 и да продължи на север още пет километра по 1249. Шосето щеше да го отведе до село Корстън, където трябваше да завие надясно и да кара още километър и половина до Корстън парк. Той натисна педала на газта и усети как бентлито се хвърли напред.

Щеше да вземе тези пари на всяка цена. Системата, с която баща му толкова се гордееше, беше виновна за тази каша и смотаният адвокат Суини не беше постигнал нищо в опита си да оправи нещата. Пълен провал, точно както Тони предсказа. Когато се върне в Ню Йорк с четиридесет и трите милиона долара, старецът ще трябва да започне да се вслушва в него. Вече беше време старото поколение да направи път. Истината беше, поне Тони така виждаше нещата, че богатите възрастни мъже се размекват.

В старите лихварски дни фамилия Салазар можеше да извади сто бойци. А сега какво имаха? Шестима биячи, включително Перес. Една шепа бойци. Десетина адвокати и счетоводители. И всички смучеха от фирмата като пиявици. С помощта на страха и подкупите можеха да се отърват от половината хрантутници. А освен това стоеше въпросът и с дела на фирмата. Десет процента за пране на пари. Боже мили! На улицата днешната тарифа беше двадесет и пет!

Не, Тони щеше да свърши тази работа както трябва, да се докаже и после да започне да изтиква стареца встрани. Разбира се, любезно. Няма нужда човек да плюе на собствения си корен. Но след днешната работа Салазар старши трябва да разбере, че е настъпило времето на Тони.

Толкова късно вечер почти нямаше движение по шосето и Тони караше с висока скорост, когато забеляза просветването на бурканите зад себе си. Полицейската кола стоеше в един страничен път западно от Хънгърфорд. Уморените от нощното дежурство полицаи трябваше да изпробват нов модел радар, когато видяха стрелката да скача на сто и шейсет километра в час. Те тръгнаха още преди превишаващата скоростта кола да мине край тях, и едва тогава я видяха да профучава. Когато шофьорът на патрулката ускори до двеста километра в час, максимално разрешената им скорост, неговият колега съобщи провинението по радиостанцията. След десет километра те наближиха бентлито и той съобщи номера на колата в централата. Точно в този миг Салазар ги забеляза отзад, изруга, натисна газта до дъно и нададе жизнерадостен вой. Когато спидометърът му показа двеста петдесет и пет километра в час, полицейските лампи изчезнаха. Той стигна до изход № 15. На указателната табелка пишеше Суиндън. Това му заприлича на голям град, минаването през който щеше да го забави, и той го отмина. Когато стигна до изход № 16, една табелка услужливо му съобщи, че търсеният от него изход №17 се намира само на двадесет километра оттук. По-малко от четири минути при тази скорост. Там щеше да излезе от магистралата и да остави на полицаите да, си заврат в гъзовете фиша за превишена скорост. Случилото се доказа на Тони, че когато имаш важна работа, си заслужава да караш подходящата кола. Това беше още нещо, което на баща му ще се наложи да разбере.

Лесно намери къщата — тази английска крава я биваше в обясненията, особено след като й наби малко разум в главата. Той мина през железните крила и навлезе десетина метра нагоре по алеята, докато колата вече не можеше да бъде видяна от шосето. Слезе и се върна обратно, затвори вратата и я зарези. След това тръгна към къщата. Крачеше бавно, с наострени сетива. Пистолетът тежеше успокоително в ръката му, докато внимаваше за възможен капан.

През щорите на приземния етаж видя да се процежда светлина. Останалата част от къщата беше потънала в мрак. Салазар забеляза колата пред входната врата и заобиколи къщата. Изглежда, никой не се криеше отвън. Май този тип наистина много искаше жена си. Той се върна обратно към няколкото дървета от другата страна на паркинга пред къщата и извика на Клейтън да излезе. След малка пауза дъбовата врата изскърца и в рамката на вратата се очерта тялото на Клейтън, осветено от слабата светлина.

— Спазвам уговорката — провикна се Томас в мрака.

— Ела насам! — нареди Салазар, докато продължаваше да оглежда горните прозорци за издайническо движение, проблясване на цев или каквото и да е.

Не видя нищо.

— Добре, стига толкова — каза той, когато Том се оказа на двадесетина крачки от него. — А сега се обърни и сложи ръце на тила.

Том послушно се обърна кръгом, чу стъпките по чакъла и усети дъха на мъжа по врата си, докато той го претърсваше за оръжие.

— Има ли някой в къщата? — попита Салазар.

— Не.

— Добре, тогава ще влезем. Ти ще вървиш бавно пред мен. Ако видя някого, дори и улична котка, първо ще ти отнеса главата, след това ще гръмна и нея. Ясно ли е?

Том направи каквото му бяха наредили. Той мина през фоайето и зави в голямата приемна, която изглеждаше още по-пуста на призрачната светлина на двете слаби крушки и трепкащите пламъци на огъня в другия край. Салазар вървеше на няколко крачки след него и затвори вратата зад гърба си.

— Е, Клейтън, къде са шибаните ми пари? — той размаха пистолета си, когато Том се обърна, за да застане с лице срещу него.

— В Швейцария.

— Къде в шибаната Швейцария?

— Да караме поред. Първо, къде е жена ми?

— Слушай, задник — изригна Салазар и тръгна нападателно към Клейтън, който бавно заотстъпва към камината в края на помещението. — Аз ще задавам въпросите!

Клейтън вдигна ръка с обърната към Салазар длан като знак, че трябва да се успокоят.

— Не е точно така — каза той сдържано. — Съгласен съм, че у мен има нещо, което ти принадлежи. Но в същото време у теб има нещо, което е мое. Така че може би ще успеем да се разберем.

Салазар се поколеба и Клейтън тръгна към стола, който беше поставил по-рано до стената.

— Защо не седнем — предложи той и посочи към другия стол — и не обсъдим положението като двама банкери?

— Много ви е претенциозно обзавеждането — подигравателно отбеляза Салазар, оглеждайки помещението. — Толкоз ли ти плащат в банката?

Щеше да му достави наслада да убие Клейтън. Познаваше този тип надути пуяци. Разхождат се наперено из нюйоркските клубове, облечени като погребални агенти, излъчват аура на превъзходство и непрекъснато ръсят известни имена. Шибани бели англосаксонски протестанти. Е, съвсем скоро ще има мъртвец от тази категория. Но първо трябва да вземе парите. Тони вдигна стола и го завъртя на обратно, обкрачи го и седна на него на около три метра от Клейтън, а ръката му, небрежно стискаща пистолета, бе провесена през облегалката.

— Слушам — подкани той.

— Как да се обръщам към теб?

— С господине — изсмя се Тони подигравателно.

— Слушай, мазнико — озъби се Клейтън и се пресегна към една от бутилките от кола на пода — Казах ти…

Оглушителният трясък на произведения с револвер калибър 38 изстрел накара Клейтън да скочи на крака. Бутилката се пръсна в ръката му, разплисквайки пенестата течност на всички страни. След това настъпи напрегната тишина, нарушавана само от съскането на локвичките кола.

— Следващият път ще го отнесеш в ръката — каза Салазар невъзмутимо. — А сега започвай да говориш и се дръж уважително.

Всичко се случи прекалено бързо за Том. Трябваше дяволски да внимава с всяко свое движение. Той се опита да не мисли какво ли е преживяла Карълайн, потисна гнева си и си пое дълбоко въздух.

— Онова, което ме гложди професионално като банкер — търпеливо започна Клейтън, — е чии пари са това всъщност? Какъв е този тип, който ще депозира близо петдесет милиона при Салазар? — Той погледна многозначително Тони.

— Започваш да ме дразниш.

— Сигурно е — Том сниши глас и се наведе — от онези типове, дето ще ти изядат топките на закуска, ако установят липсата и на един цент. Нали така?

— Накъде биеш?

— Натам, мазнико е, че не ти искам шибаните пари. Можеш да си ги получиш.

— Продължавай.

— Но ако пък не получиш парите, жив ще те одерат. Така че няма да ме застреляш, защото тогава трябва да се сбогуваш с живота. Затова бъди така добър да прибереш пищова, който пък започва мен да дразни, И нека помислим как да направим размяната. Твоите пари срещу моята жена.

Салазар се замисли. Този задник беше прав донякъде, но само докато предадеше парите. Ако позволяват чукане в рая, там ще бъде следващият път, когато задникът ще го прави с жена си.

— Някакви идеи? — попита надменно Салазар.

— Да — убедително произнесе Клейтън.

След това показно се протегна за втората бутилка кока-кола, поглеждайки към другия мъж, сякаш иска разрешение. Салазар кимна и Том започна да развива пластмасовата капачка. Чу се характерното съскане на газирана напитка.

— Обаче зависи от това къде си скрил жена ми.

— Какво искаш да кажеш? — попита Тони, докато гледаше как Том се приготвя уж да си налее в чашата.

— Ето това, мазнико!

Клейтън запрати чашата с бензин в лицето на Салазар и се хвърли надясно. Бандитът дръпна спусъка и пламъците от цевта запалиха бензина. За секунда се създаде усещането, че цялото помещение се взриви. Том усети горещината и подуши опърлената коса, докато криеше лицето си, обърнато към стената. След това чу мъчителните писъци на Салазар. Клейтън скочи на крака и почти без да вижда, опипом се втурна в изпълненото с пушек помещение. Направи две гигантски крачки и се приземи до проснатото димящо тяло. Очите на Тони бяха затворени, а част от дрехите горяха. Том се отпусна на колене до него, стисна врата му с лявата си ръка, а десницата стовари в лицето на Салазар. С ъгълчето на окото си забеляза револвера. Когато го придърпа, осъзна, че неговият враг е ослепял. След като притисна още горещата цев на оръжието в ухото на Салазар, той изкрещя достатъчно силно, за да заглуши писъците му:

— Къде е жена ми?

Въпросът, изглежда, проникна до съзнанието на Тони, защото престана да вие и изригна поредица псувни. Клейтън беше изпаднал в ярост, едва се владееше да не стигне докрай. Повлече Салазар към камината, обърна го по корем и след това го затегли за косата, докато лицето му не се озова само на няколко сантиметра от пламтящите цепеници. Внезапната топлина върху изгореното му лице накара гангстера да се разпищи. Клейтън натисна лицето му към огъня и след това го издърпа обратно.

— Къде остави жена ми?

— Остави ме да си поема дъх, шибан гадняр — помоли Слазар на пресекулки, задавян от кашлица.

Клейтън го придърпа отново към цепениците и пак попита.

— С мен е свършено. Това важи и за теб — Салазар говореше на пресекулки, защото не му достигаше въздух. — Няма да се отървеш. Всичко е въпрос само на време.

— Къде е жена ми?

— Майната ти!

Клейтън хвана десницата на Салазар и докато все още го стискаше за перчема, пъхна ръката му в огъня. Салазар закрещя като обезумял, докато плътта му се стопяваше в пламъците. Том я остави да гори и продължаваше да повтаря същия въпрос през стиснати зъби.

— Спри, копеле гадно! Спри! Ще ти кажа!

Том пусна ръката и остави главата да тупне на пода, след което, неподвижен, притиснал гърба на другия с коляно, изчака дишането му да се успокои.

— Задави се до смърт, докато ми правеше свирка, скапаняко — избъбри Салазар и се изсмя за посведен път предизвикателно.

На Том Клейтън му причерня. Той повдигна Салазар и заби с все сила главата му в пламтящите цепеници. Тони Салазар ритна един-два пъти и след това утихна. Нажеженият въздух изгори дробовете му. Клейтън го издърпа обратно на голия дъсчен под и се вторачи в кашата, която бе сътворил. Не изпитваше нито съжаление, нито угризения. В този момент усети парене на гърба. Протегна се надолу и видя кръв на пръстите си. Беше чул куршума да се забива в стената, но до този момент не бе осъзнал колко близо е бил до смъртта. Без да обръща внимание на болките, той се зае да претърсва джобовете на Салазар, докато не намери онова, което търсеше: ключ от хотелска стая. Номер 26, «Скайпорт» мотел, Дачет, Мидълсекс.

Не си загуби и минута повече за Салазар. Не възнамеряваше да вика полиция или да разсъждава върху чудовищността на извършеното убийство. Цялото му същество беше съсредоточено върху една цел: да си върне Карълайн. Изскочи в нощта и се хвърли в колата си. Гумите превъртяха, защото натисна газта, до дупка, запращайки потоци чакъл към къщата. Вдигна сто километра в час по тясната осеяна с дупки алея. Съвсем неочаквано в мрака изплуваха очертанията на тъмно «Бентли», което му препречи пътя. Осъзнавайки на мига, че няма да успее да спре, Том завъртя кормилото докрай наляво и в същото време натисна спирачката. Наетият «Форд Мондео» се удари странично в десния калник на бентлито, поднесе встрани от алеята, профуча през храсталаците и спря рязко, когато предницата се блъсна в огромен дъб. Клейтън, който забрави да си сложи колана, беше запратен напред с голяма сила. Докато въздушната възглавница се разпъваше, той успя да стисне с все сили волана, за да не излети с главата напред през предното стъкло, но въпреки това за няколко минути изгуби съзнание.

Когато се свести, откри, че от раната на челото и счупения му нос тече кръв. Залитна към бентлито и с облекчение видя ключа в стартера. Подкара с висока скорост към шосето и едва не направи втора катастрофа, когато стигна до затворените врати. Остана седнал неподвижно и си пое десет пъти дълбоко дъх, за да се успокои. Избърса покритото си с кръв лице с ръкава на палтото, след което го хвърли на задната седалка. Тогава забеляза мобилния телефон на Салазар на пътническата седалка. Операторът го накара да изчака две минути, след това му даде номера на «Скайпорт» мотел. Той го набра, докато караше през селото Корстън, и поиска да го свържат с господин Салазар, но когато това стана, никой не вдигна. Както е обичайно за евтините хотели, просто го оставиха да слуша сигнала свободно, затова той прекъсна връзката и набра отново номера. Мъжкият глас, който се обади първия път, с готовност разказа, че господин Салазар си е легнал рано. Изглеждал много уморен, каза той, без да споменава за валиума.

— Госпожа Салазар по същото време ли си легна? — попита Том и му се повдигна от сцената, която си представи.

— Госпожа Салазар? — попита младият рецепционист учудено. — Съжалявам, господине. Смятам, че господин Салазар е сам.

Но Карълайн беше при Салазар, когато говори с нея, и вероятно сигурно е още там. Вързана и заключена в банята? Жива? Том поклати глава и потрепери, чувствайки как силна болка изпълва гърдите му. Помоли младия мъж да му обясни как най-бързо да стигне до Дачет и мотела. Той познаваше донякъде района на Уиндзър и си помисли, че при скоростта, която позволява бентлито, ще стигне там след тридесет минути.

Изключи мобилния телефон, когато излезе на Д4, и пое към Лондон, без да знае, че всяка налична патрулка на полицейските участъци в Уиндзър и Бекшър търси бентлито, което той кара. Тяхната заповед гласеше, да го последват от разстояние и да докладват. Полицаите знаеха, че шофьорът на колата се издирва от специалните служби, което подсказваше, че работата е сериозна. Не се налагаше да се питат дали човекът е опасен, защото специално им го подчертаха. Въоръжена група с бърза кола стоеше на повикване край Чизуик, където започваше магистралата. Тя щеше да се включи веднага щом се получеше сигнал, че бентлито се е появило. Членовете на специалната част знаеха, че тяхната мишена е въоръжена. Бяха получили разрешение да стрелят и да го убият, ако е нужно, но само при чиста огнева линия и без опасност за заложничката, която смятаха, че е скрита в багажника.

Първата патрулка, която го забеляза, се намираше на пет километра от изхода към Суиндън в западна посока. Тя не можа да пресече мантинелата, която разделяше магистралата, достатъчно бързо, за да се включи в преследването, тъй като луксозното купе се носеше с много голяма скорост. По радиото подадоха сигнал за тревога до всички останали патрули и след няколко минути един от тях, който се беше разположил край изхода за Рийдинг, видя Том да минава. Отбелязаха, че беше изминал шейсет и осемте километра след първия сигнал за по-малко от двадесет минути, което означаваше, че се движи с около двеста и осем километра в час. Както им беше наредено, го последваха от разстояние, внимавайки да не изгубят червената светлина на стоповете му. Въоръжената група направи няколко бързи изчисления и реши да го пресрещне край Уиндзър, По този начин, ако Салазар решеше да слезе от магистралата по-рано, щяха да са много по-близо до него. От друга страна, ако продължеше направо през Уиндзър, вече щяха да са заели позиция, готови да го притиснат отпред и в гръб.

Малко преди дванадесет и половина Клейтън слезе от магистралата край Уиндзър. Пое на юг към село Итън и видя отляво указателната табела за Дачет. Зави в указаната посока, мина край входа на училището и застави сърцето си да бие нормално. Оставаха още пет минути, докато намери Карълайн. Той се помоли наум да я завари жива.

Точно тогава забеляза колата, която се движеше тревожно близко зад него. Разстоянието беше достатъчно късо, за да събуди подозренията му, но твърде голямо, за да я разпознае като полицейска. Докато Том беше съсредоточил вниманието си в огледалото за обратно виждане, втора кола, която пътуваше в противоположната посока, внезапно го засече, заставайки под ъгъл, и препречи пътя му. Той успя да спре, защото караше бавно, оглеждайки се за мотела. Първата му реакция беше да изскочи от колата и да побегне, защото усещаше, че сега Карълайн е на една ръка разстояние. Когато отвори вратата на колата, всичко стана много бързо. Видя маскираните мъже да изскачат от колата отпред и да насочват автомати срещу него, облягайки ги заплашително на покрива на автомобила. После чу команда откъм гърба си да вдигне ръце и да не мърда. Полицаят беше излязъл от колата, която го следваше, и се беше приближил приведен откъм тила му, стиснал с две ръце деветмилиметровия си пистолет.

Том се опита да обясни, че би трябвало да му помогнат, но докато мънкаше неразбираемо, силуетите в бронежилетки го обградиха отвсякъде и го проснаха на земята. Няколко чифта ръце го обискираха грубо и извиха ръцете му зад гърба, без да ги е грижа за болката от отворилата се на гърба му рана. С ъгълчето на очите си Том видя, че претърсват бентлито, което стоеше с отворени врати и багажник. Той почувства гадене и усети как силите му го напускат. Последното нещо, което долови, беше далечен глух глас, който яростно го питаше какво е направил с госпожа Клейтън. След това изгуби съзнание.

Моралес разполагаше с по-малко от двадесет и четири часа, за да уреди всичко. Първо разговаря насаме със семейството си. Обясни им, че ще се наложи да заминат за известно време. Най-големият му син попита дали това е обещаното пътуване до Сингапур, а той му отговори, че трябва още да почака. Това ще бъде изненада. Сега ще пътуват с малкия самолет, посочи той, така че на всеки е разрешено да вземе само една чанта. С жена си беше по-откровен: тя можеше да вземе само бижутата и най-хубавите си рокли.

След това възложи на индианците специална задача. Изпрати ги в къщата да съберат всички ценности: сребърните прибори, картините, скулптурите, и внимателно да ги подредят в три големи сандъка. Тях, обясни им той, трябва да вземат със себе си и да ги скрият в тяхното село. Веднага щом самолетът излети, трябваше да си заминат и да останат в селото, докато не им прати известие след няколко месеца. Даде им петдесет хиляди долара в колумбийска валута, за да посрещнат нуждите си до неговото завръщане. От всички хора, които работеха за него, само Тупак и Амая се радваха на доверието му. След това отведе Тупак в градината, за да се поразходят, така че никой да не може да чуе техния разговор. След месец и нещо, когато нещата поутихнат, Тупак трябваше да намери кмета Ромуалдес и да го убие. Сам, без свидетели и по възможност през нощта. Ножът ще е най-подходящ и ако обстоятелствата позволяват, Тупак трябваше да каже на кмета по чия воля умира. Индианецът разбра и не зададе въпроси.

За себе си Моралес нямаше нужда от много неща. Малко дрехи, златния «Ролекс», парите в брой, които държеше в къщата. След като плати на Шпеер, му бяха останали триста хиляди долара, които натъпка в една раница. Разполагаше и с кръгла сумичка в песос, по-голямата част от която щеше да изпрати на де ла Круз. Адвокатът щеше да получи указания да защитава Вила дел Кармен и в съда, ако е нужно, и да се противопоставя на всички опити да бъде конфискувана. Моралес беше убеден, че картелите от Кали си бяха сами най-големите врагове. Тяхното загиване беше само въпрос на време. Може би наркотърговията щеше изобщо да се премести от Колумбия в Перу или може би Северозападна Бразилия. Там вече действаха дребни търговци и самият Моралес беше започнал да проучва подобна възможност. Едно знаеше със сигурност: докато американското общество продължаваше да иска дрога, някой някъде щеше да продължава да я доставя.

В късния следобед му се обади Шпеер. Сега всичките активи на наркобарона бях под контрола на адвоката от Коста Рика и възлизаха на обща стойност повече от седемдесет милиона. Други шест милиона и осемстотин хиляди бяха създали дребен проблем. Салазар нямаше да ги предаде преди изтичането на тридесет дни и дори тогава щеше да вземе десетте си процента. Шпеер беше решил, че ще бъде най-добре да не се кара с Перача и на всяка цена да избягва всеки сблъсък, който би могъл да попрепечи на прехвърлянето на по-голямата част от активите. Досега винаги се беше оказвал прав. Моралес не беше доволен, че се налага да се раздели с шест милиона и осемстотин хиляди, но ако операциите на Перача бяха разкрити, най-добре беше да се раздели с него напълно.

Шпеер често беше настоявал пред него да изтегли инвестициите си от Съединените щати, но той, подобно на повечето латиноамериканци, винаги гледаше към Севера, търсейки дългосрочна финансова сигурност. Ценеше американските долари и смяташе Щатите с тяхната смесица от благосъстояние и възможности за по-напреднала и по-добре управлявана разновидност на южната част от континента. Европа го плашеше. Той разбираше твърде малко от нейните обичаи и почти нищо от езиците й. Но в края на краищата Шпеер се оказа прав. Американците вече му задигнаха половината от богатството и сега беше време да премести остатъка на по-сигурно място. Щеше да остане в Южна Америка за известно време, след което Испания може би беше най-добрия избор. Познат език, храна, традиции плюс факта, че ако се наложеше да работи с официалните институции, те бяха достатъчно корумпирани. Моралес вече беше ходил там и си спомни как си помисли, че Марбела и околностите са добро място да купи имот. Затова разреши на Шпеер да продаде всичко и да прехвърли парите в Европа.

Командирът на самолета, който беше закарал Шпеер до Аруба, се беше върнал на наркопистата. Самолетът беше проверен и презареден за предстоящия полет до Панама. Сега на Моралес оставаше да се погрижи само за едно нещо — Роблес. За цената от петдесет милиона долара той нямаше да остави на друг да свърши тази работа. Хората, който наркобаронът смяташе виновни за тази загуба, заслужаваха неговото лично внимание.

В пет и половина Моралес се качи на джипа и потегли за лагера в планината. Тупак щеше да кара пикапа със сандъците, а Амая — нисана със семейството. На индианците от племето аравак беше наредено да бъдат край пистата в осем, да изчакат, докато самолетът излети, и след това веднага да потеглят за своето село.

Във фабриката всичко изглеждаше нормално. Като в обикновена мелница и тук след края на работното време се почистваше и се отчиташе свършената работа. Единствената разлика беше, че белият прах беше хиляди пъти по-ценен от брашното или захарта. Работниците предпазливо поглеждаха към своя началник и с още по-голямо усърдие се залавяха за работата. Всички, край които мина достатъчно близо, го поздравиха учтиво, а онези, които бяха с шапки, ги повдигаха почтително. Никой не се изненада, когато той тръгна право към голямата колиба. Знаеха, че предната вечер индианците бяха довели един мъж, за щастие не някой от техните. Не ги беше грижа за неговата самоличност и който дръзнеше да попита, щеше да се окаже много глупав.

Моралес влезе в колибата и погледна проснатата на земята фигура. Мъжът представляваше жалка гледка. Наркобаронът вдигна едно мачете и се наведе близо до главата на Роблес.

— Чуваш ли ме? — попита той безстрастно и когато мъжът кимна, доближи острието до врата му и бавно започна да движи острието сякаш реже с трион. Въжетата падаха едно по едно. Освободен от кола, към който беше привързан, агентът на АБН въздъхна дълбоко и се протегна, както беше легнал на земята.

— Естествено знаеш, че ще те убия, нали? — попита спокойно Моралес.

Роблес погледна нагоре към своя похитител и кимна.

— Тогава гледай да го направиш лесно за себе си. Кажи ми каквото ми трябва.

Роблес не отговори.

— За американците ли работиш?

— Аз съм американец — отговори Роблес. — Един ден ще си спомниш моето убийство като своята най-тъпа грешка. Ние се грижим за нашите хора.

— И кои сте вие?

— Департамента по правосъдие на Съединените щати.

Моралес изпръхтя подигравателно.

— Само го направи, копеле — уморено продължи Роблес, — и скоро ще ти предявят сметката.

— Онова, което искам да разбера, е как надушихте моите банкови операции? Кой ви каза?

— Половината Меделин знае. Всички се обаждат в банката ти и задават въпроси — Хулио излъга наполовина. — А аз просто ги зададох по-добре от останалите.

Не искаше да споменава Ромуалдес, докато все още имаше надежда да свърши онова, което се очакваше от него. Ако планът сработи, може и да е късно той да се спаси, но не и Моралес да бъде унищожен завинаги.

— Банката, а? — той обмисли казаното. — И какво, трябваше и аз като бабите да си държа мангизите под дюшека?

Може би, помисли си Моралес, наистина беше банката. Но това нямаше голямо значение. След два часа щеше вече да е на път към нов живот. Един богат и достоен нов живот. Той свали едната гривна на белезниците от ръката на агента и му каза да протегне ръце пред себе си, за да ги заключи пак.

— Така ще ти бъде малко по-удобно, когато умреш — пошегува се мрачно.

Вдигна пленника си на крака и го бутна да излезе, следвайки го на няколко крачки разстояние с пистолет в ръката. Когато минаха през вратата, Моралес взе една лопата, подпряна на стената, и подкара Хулио към границата на лагера.

На Роблес му беше много трудно да се движи. Побоят му беше причинил сериозни увреждания. Със сигурност имаше няколко счупени ребра. Стоманените букаи на краката му правеха невъзможна дори мисълта за бягство в джунглата. Щеше да опита, ако беше сигурен, че Моралес ще го застреля, но знаеше, че това няма да се случи. Щяха да го върнат и побоят щеше да започне отначало.

Когато стигнаха до първата редица дървета, Моралес хвърли лопатата на земята и заповяда на Роблес да копае. Последните мисли на американеца, преди да започне стрелбата, бяха, че ямата трябва да е дълбока метър и половина и че трябваше да иде с Ред Харпър в Лондон. В този момент почвата на няколко метра зад неговия пазач избухна сякаш някакъв дух стъпи на пехотна мина. Хулио видя ярък огнен език и почувства, че пада. Нямаше нито болка, нито звуци. Просто настъпи мрак.

Нориега беше планирал нападението много грижливо. Целия ден беше подготвял хората си за сражението: двеста двадесет и седем души щяха да го придружат до Меделин. Те бяха въоръжени с обичайния арсенал от калашници и ръчни гранати плюс две карабини със снайпер, купени на висока цена от един еквадорски контрабандист. Разполагаха и с две минохвъргачки с около сто заряда. Но първото, което направи, беше да вземе предпазни мерки. Преди дори една кола да излезе от Кали, той изпрати шпиони в Меделин. Те трябваше да обърнат особено внимание на контролните постове по пътя, а след това да седнат на площада и да пият кафе като туристи. При това трябваше да броят полицаите, които влизаха в градския съвет. Към десет сутринта шпионите докладваха, че са заели позиция, и веднага след това нестройната, но смъртоносна частна армия потегли на път.

През целия ден излизаха от Кали на интервали от по петнадесетина минути с помощта на автомобили от всякакъв вид и размер, в които се качваха по четирима-петима души. Някои поемаха към крайбрежието, други — в северозападна посока по шосето за Богота. Заповедта гласеше да се съберат към шест в отдалечена ферма на север от Манизалес. Преди това там беше изпратена малка група, която трябваше да осигури мълчаливото съгласие на собственика. В шест пристигна и самият Нориега и зачака край телефона. В шест и петнадесет дойде обаждането от Меделин. Излезе, че получената от него информация е вярна. През последния половин час всички полицаи в района се събираха в Градския съвет. За всеки случай Нориега нареди на своя наблюдател да остане на мястото си и на всеки десет минути да му звъни. След това колоната потегли на север. Можеха да стигнат до целта за половин час и докато полицаите бяха в Градския съвет и обажданията през десет минути продължаваха, щяха да се придвижват към целта си.

Петдесет души щяха да се отправят направо за Вила дел Кармен със задачата да убият Моралес. Нориега знаеше, че имението е добре охранявано, и макар да очакваха само дузина противници, те щяха да са добре въоръжени и да разполагат с предимството да се бият на свой терен. Изненадата и превъзходството в числеността трябваше да дадат предимство на нападателите. Щеше да има жертви. Нападателите от Кали щяха да открият огън с едната минохвъргачка, стоварвайки мина след мина върху къщата. Ако имаха късмет, може би още с първия изстрел щяха да убият Моралес. Въпреки това Нориега беше предоставил своя брониран «Мерцедес» 600 за ядро на атакуващите. Шестима души щяха да нахлуят с него, да напреднат с максимална скорост по автомобилната алея, да спрат пред входа и след това на бегом да се качат на верандата. Оттам щяха да покрият къщата или онова, което е останало от нея, с автоматичен огън и ръчни гранати.

Нориега щеше лично да предвожда другата група нападатели. Три малки екипа щяха да се заемат с отдалечените рафинерии, докато основната — близо до пистата, — където очакваше да намери по-голямата част от готовата стока на Моралес, щеше да превземе лично с помощта на стотина бойци и втората минохвъргачка. Той предполагаше, че там ще има поне две хиляди килограма, вече опаковани за транспортиране. Това щеше да е неговият бакшиш, който щяха да откарат обратно в Кали под бдителния му поглед. Нориега гледаше никога да не излага хората си на излишни изкушения.

Избухването на първата мина запрати Роблес и Моралес на земята, но като по чудо и двамата оцеляха. Роблес, който не беше улучен от шрапнелите, падна смаян в гроба, който сам бе изкопал. За момент оглуша и му потече кръв от ушите от взривната вълна. Моралес беше запратен на ръба на същия изкоп, улучен от метални осколки в левия прасец и рамото, но беше в пълно съзнание и знаеше какво се случва. Мините падаха една след друга и неговите хора, неспособни да определят откъде се стреля, тичаха нагоре-надолу из рафинерията като кокошки с отрязани глави. След това взривовете спряха и затракаха автоматите.

Моралес се изправи на крака и хукна назад, властно крещейки заповеди, и за миг изглеждаше възможно хората му да се окопитят и организират. Но вече беше твърде късно. По тях стреляха от прикритието на джунглата и единственото, което можеха да направят, бе слепешката да отговарят на огъня. Тъй като беше изпуснал оръжието си, Моралес измъкна полуавтоматичен пистолет от ръката на един ранен и хукна право към джунглата. Нориега го видя, изненадан да го завари тук, но нямаше съмнение, че това е старият му съперник. Той изпразни един пълнител по мъжа, докато той не се хвърли в джунглата, но не можеше да бъде сигурен, че го е улучил. Нареди на хората си да го последват и презглава се втурна след Моралес.

Той чуваше преследвачите и разкъсваше гъстата растителност в джунглата като диво животно, насочвайки се към височините. До върха на хълма оставаха само около стотина метра, но придвижването беше трудно. Знаеше, че от другата страна на хълма растителността не беше толкова гъста. В подножието му течеше река. Ако успееше да се спусне до половината на склона, преди другите да се покажат на върха, беше сигурен, че ще успее да стигне до водата. Тогава може би щеше да оцелее, за да изкара още един ден.

Чуваше как клонките пукат все по-близо. Обърна се и изстреля шест патрона. Един мъж извика. Това изпълни Моралес с известно удовлетворение. Почувства прилив на енергия да продължи напред. Зад гърба си чу залп и куршумите засвириха наоколо, но не спря, защото знаеше, че неговите изстрели бяха накарали преследвачите да се разколебаят или поне да напредват по-предпазливо. Това щеше да му позволи да спечели още няколко ценни метра. Изведнъж джунглата пред него оредя и той видя върха съвсем наблизо. Изстреля останалите в пълнителя патрони по преследвачите си, след това хвърли пистолета настрана и се затича надолу към реката.

Нориега пръв стигна гребена и го видя на около сто и петдесет метра надолу по хълма, почти стигнал брега на реката. Прицели се внимателно, стреля и мъжът рухна. Не можеше да е сигурен, че го е убил, защото само видя как пада в гъстата трева край речния бряг.

— Хей — обърна се той към хората си, — вижте къде стрелям — и продължи да отправя изстрел след изстрел във високата трева.

Неговите хора последваха примера му, макар и с автомати. Когато пълнителите им се изпразниха, Нориега поиска да му дадат ръчна граната. Измъкна щифта и запрати металната топка във висока дъга към Моралес. Гранатата отскочи веднъж от каменистата земя и падна в реката, където избухна с глух тътен. Водата изригна като гейзер високо в небето и хората му завикаха одобрително. След това хвърлиха още три гранати. Когато екът на взривовете в долината Порсе утихна, всичко, което беше останало от скривалището на Моралес, беше голям къс гола димяща земя. Доволни, Нориега и хората му тръгнаха да се връщат в лагера.

Екипът, нападнал Вила дел Кармен, също беше постигнал успех. Още първият изстрел на минохвъргачката проби покрива и зарядът избухна вътре на мраморния под. Експлозията в приемната беше оглушителна, а взривната вълна се разпростря навсякъде. Прозорците, вратите и парчета мазилка полетяха навън. Отначало бавно, но след това все по-бързо, сякаш подпомаган от експерти в разрушаването на сгради, покривът рухна. Въоръжената охрана беше объркана, хукна към къщата, защото смяташе, че вътре е била поставена бомба, и обърна гръб на нападателите.

Тупак и Амая, които седяха в автомобилите и се готвеха да потеглят, за да изпълнят поставените им задачи, знаеха, че няма смисъл да се маят. Дадоха газ и се насочиха към автомобилната алея. Отпред беше нисанът, в който Кармен Моралес притискаше децата си и гледаше с невярващ поглед останките от своя дом. Мините продължаваха да падат, започнаха да се чуват изстрели и в този миг видяха черния «Мерцедес», който се понесе право към тях. Тупак зави наляво, а Амая надясно. Мерцедесът леко занесе, докато се опитваше да спре между тях, но след това подгони нисана. Японският джип с тонирани стъкла имаше повече вид на мишена, която си заслужава. И двете возила ускориха първо по автомобилната алея, а след това през тревата, където нисанът имаше малко предимство. Изведнъж люкът на мерцедеса се отвори и оттам се показа цев, последвана от глава и рамене. Бързите изстрели пръснаха задното стъкло на превозното средство и продължиха неспирно, докато джипът изведнъж не направи рязък завой, обърна се и се претърколи сред чимове трева и облаци прах. Шестимата бойци на Нориега слязоха от мерцедеса и тръгнаха към обърнатия всъдеход, като продължаваха да стрелят. Когато стигнаха до него и прекратиха огъня, останките от мъжа вътре представляваха неузнаваема кървава маса.

Тупак беше продължил, защото нищо не можеше да направи. Той стигна до пътя, зави на запад и пое към вкъщи. Така беше наредил шефът, а и сега нямаше смисъл да рискува да ходи до пистата. Имаше още една задача, но шефът беше казал да я изпълни най-рано след месец.

Когато Нориега и малкият му екип се върнаха в лагера, битката вече беше свършила. Онези от хората на Моралес, които бяха оцелели след яростното нападение, се бяха разпръснали в джунглата. Нямаше смисъл да ги преследват. Убитите оставиха намира, а ранените освободиха от мъките им. Тогава един от мъжете до Нориега се разкикоти.

— Ей, шефе, я виж това! — той посочи към Хулио Роблес, който се измъкваше от изкопа.

— Я какво предприемчиво копеле — изрева Нориега и се заля от смях, последван от другите. — Изкопал е собствения си гроб!

Един от мъжете вдигна лопатата, която лежеше наблизо.

— Дали да не му помогна, шефе? — пошегува се той, запращайки гребнатата пръст по Хулио, докато смехът нарастваше, защото и другите мъже започнаха да се присъединяват към веселбата.

— Недейте — помоли се Роблес, опитвайки да надвика шумотевицата. — Повикайте Нориега. Имам нещо за него.

Мъжете се обърнаха към своя шеф с усмихнати лица, на които беше изписано очакване нещо да се случи. Нориега се изправи на ръба на гроба и намигна с насмешлив поглед към хората си.

— Значи имаш нещо за Нориега, а? Е, кажи ми го, аз ще му го предам.

— Кажи му, че аз съм Хулио Инглесиас.

Мъжете едва не се затъркаляха по земята от смях. Кикотеха се и се споглеждаха невярващо, а един дори се опита да изпее фалшиво «Всички момичета, които съм обичал».

— Значи ти си Хулио Инглесиас, така ли? — повтори Нориега. След това се обърна към мъжа до него и му нареди: — Извади го!

Те се вторачиха в белезниците и оковите на краката и отново избухнаха в смях, когато Нориега отбеляза:

— Предполагам, че на Моралес не му е харесало пеенето ти.

— Ти… ти ми обеща работа — почтително напомни Хулио.

— Вярно е, Хулио. Вярно е. Как се казваш в действителност?

— Хулио Ниевес* — отговори той с първото име, което му хрумна.

[* Ниевес (теуеа, исп.) — снегове. — Б.ред.]

— Ниевес, а? Като сняг! Много подходящо име за нашия бизнес — и мъжете отново се засмяха.

— Освободете този човек — нареди Нориега и се обърна към Хулио: — Качи се в една от колите. Нориега си държи на думата. Ако си толкова добър в маршрутите, колкото твърдиш, ще те взема на работа.

Хулио Карденас беше сигурен, че ще се справи. Той знаеше всичко, което можеше да се научи, за контрабандата на кокаин. Беше го назубрил в класната стая в «Арлингтън», Вирджиния, в центъра за обучение на Агенцията за борба срещу наркотиците.

Ред Харпър сигурно ще се ядоса, че не се е допитал до него. Но какво пък, човек не бива да изпуска подобна възможност.

В клона на АБН в Маями Лий Тавели разглеждаше с лупа два комплекта снимки. Първите бяха изпратени от Хулио Карденас. Това бяха три снимки на Енрике Шпеер, докато излиза от кантората си и тръгва към своя автомобил. Бяха направени в неделя в Сан Хосе. Другият комплект беше дело на екипа за наблюдение, разположен на «Саут Стрийт», и Тавели нямаше съмнение, че това е същият човек.

Той ли беше връзката между Моралас и Салазар?

Звънна на Харпър в Лондон, защото той искаше да научава всичко ново на часа, но Тавели и без него знаеше много добре какво трябва да бъде направено. Харпър одобри предложението му и му нареди да използва всички правителствени ресурси, за да намери Шпеер, ако мъжът още беше в Ню Йорк. Той лично щял да остане още малко в Лондон, докато британската полиция не разпита Клейтън и Суини. След това, в зависимост от резултата и напредъка на Хулио в Колумбия, Харпър щеше да се върне у дома.

Тавели започна търсенето на два фронта: главните хотели и Департамента по имиграция на САЩ. Възложи задачата с хотелите на двама агенти от своята служба и им нареди да започнат от петзвездните, защото подобни хора обикновено живееха стилно, а след това да продължат с по-ниските категории. Имиграционната служба щеше да отнеме повече време, но някъде в нейната система трябваше да се крие нужната му информация. Всички чужденци, които влизаха в Америка, трябваше да попълнят въпросник. Формулярите бяха два: единият оставаше у служителя, пуснал лицето да влезе, а вторият се прикачваше към паспорта на лицето, за да се предаде на авиокомпанията при заминаване. Частта за вътрешна употреба оставаше на летището и когато се съберяха достатъчно формуляри, се преместваха в имиграционните депа във всеки град.

Накрая се събираха с отрязъка, предвиден за заминаване, но в по-голямата си част системата бе доста безполезна. Всяка година милиони гости влизат в САЩ и единственият начин да пресрещнеш издирвано лице или нелегални имигранти е с помощта на първоначално компютърно издирване. Когато то не доведе до резултати, това обикновено слага край на разследването.

Тавели бързо установи, че от понеделник насам е имало само девет полета от Коста Рика за САЩ: три са кацнали на летище «Джон Кенеди» и шест в Маями. Той обърна внимание и на всички възможни връзки: през Панама, Ямайка и Бахамските острови, но във всички случаи ставаше дума само за тези две точки за допускане в страната. Свърза се с имиграционните служби на двете летища и получи разрешение да проучи всички формуляри, които има при тях, което разбира се, щеше да отнеме много време, но Таве ли се беше примирил с това.

Както често се случва, многото време щеше да се окаже просто поредното пропиляно време.

Шпеер никога не беше оставал в Америка повече от двадесет и четири часа. Когато му се налагаше да преспива, той винаги изписваше името си в хотелските регистри като Х. Гюнтер Шпеер и никога не отсядаше два пъти в един и същи хотел.

Точно в този случай беше нарушил едно от своите собствени правила, но нуждата да уреди контрола върху седемдесетте милиона долара щеше да го задържи тук до петък. Управляването на активите на Моралес на него лично щеше да му носи пет милиона годишно и ако след това успееше да събере още неколцина толкова богати клиенти, а той разполагаше с дълъг списък от възможности из Латинска Америка, щеше да натрупа богатство за сравнително кратко време.

Докато АБН разширяваше търсенето на Енрике Шпеер, Х. Г. Шпеер, германски гражданин, плати сметката си в разположения в центъра хотел и тръгна към Гранд сентръл стейшън. Две последователни нощи в Ню Йорк беше твърде дълго време, за да се чувства спокоен, особено ако «Салазар Ко» бяха изложени на риск по някакъв начин. Ако случаят е такъв, наблюдаването на посетителите на «Саут драйв» съвсем не беше изключено и Шпеер не искаше да поема никакви рискове. Беше сигурен, че никой не го следи, но нямаше никакво желание да изложи на опасност маршрута си през Аруба. Плати в брой билета за влака Ню Йорк — Вашингтон и от американската столица взе директния полет на «Луфтханза» за Франкфурт. Беше преценил, че сега му е моментът да си поговори с «Дрезднер» банк.

Самолетната компания още не беше получила искането на АБН да внимава за определен пътник. Но дори да го бяха получили, вътре щеше да пише Енрике Шпеер с костарикански паспорт, а не господин Гюнтер Шпеер, гражданин на федералната република. В края на краищата Шпеер не беше толкова необичайно име в Германия.

Един час след излитането за Франкфурт адвокатът престана да се числи в списъка с приоритетите на агентите за борба с наркотиците. Новинарските емисии бяха съобщили за сраженията около Меделин. Тъй като нямаше никаква вест от Хулио Карденас, Тавели се посъветва с колегите си и накрая звънна отново на Ред Харпър. Началникът на екипа нареди веднага да изпратят човек за Меделин, този път без прикритие. Щеше да иде там като представител на АБН, да поиска информация от първа ръка какво се е случило с Моралес и да издири Хулио.

Ред Харпър Щеше да лети за Маями още тази вечер.

В Богота кметът на Меделин даде пресконференция. Беше седнал на леглото и отложил с няколко часа спешната операция, от която се нуждаеше лявата му ръка. Той накара всички да разберат, че макар и да изпитва силни болки през последните тридесет и шест часа, той не можеше да се подложи на пълна упойка, докато не изпълни задълженията си към своя народ както трябва. Колумбийският народ без съмнение знае болката и мъката, която някои провинции трябва да понасят вследствие на международния трафик на наркотици. Малцина съзнават този проблем повече от него. Като кмет на бившата кокаинова столица на Колумбия той е видял и преживял най-лошото, но е работил търпеливо и без да трепне, защото винаги е знаел, че достойните мъже и жени ще победят. Със смъртта на Карлос Алберто Моралес може да се каже, че Меделин е свободен от наркотиците град. Може би други градове, добави той, без да споменава имена, скоро ще последват неговия пример. Обаче, добави той мрачно, проблемите, които създадоха наркобароните, съвсем не са изчезнали. Все още има бедност, мизерни жилища, недостатъчно медицинско обслужване и недостиг на добри училища.

— Мога да ви кажа — продължи той, вперил поглед в камерите, — че работейки тихо и ненатрапчиво, с помощта на един адвокат и съгражданин и с частни средства съм закупил земя, за да помогна за решаването на тези проблеми. Всички пари са събрани на място, без държавата да даде и стотинка.

Той изчака слушателите му да възприемат напълно казаното и след това продължи:

— Сега е дошло време и конгресът да свърши своята работа. Плановете са изработени, предприемачите са налице и земята, както вече споменах, е платена и на разположение. — Гласът му зазвънтя от страстната молба, отправена от мъж, който понасяше силна физическа болка: — Дайте ни средства, за да изпълним тази задача. Ние не искаме прекалено много. Със сто и двадесет милиарда песо ще успеем Да свършим работата. Какво са те, петдесетина милиона долара, за бюджета на държавата? Едно подаяние за хората от Меделин, които със своите жертви ни показаха правилния път!

Сега ние се обръщаме към вас, граждани на Колумбия. Един град, който някога беше перла в короната, трябва отново да стане такъв. Един и половина милиона трудолюбиви и почтени граждани живеят там и очакват да се върнат към нашите традиционни занимания: производство, селско стопанство, и отново да заемем мястото си на световен лидер в търговията с кафе.

Сега ще се изправя пред моя хирург с радост и чиста съвест. Ако се намери един конгресмен в Колумбия, който е готов да ни откаже тази заслужена помощ, нека се обади, ако смее. Ако не се намери такъв, когато се върна в Меделин след кратко възстановяване, ще наредя на предприемачите да започнат работа.

Това беше великолепно изпълнение и го приеха по съответния начин. Молбата на Ромуалдес се появи в новинарските емисии на всички телевизионни канали и оглави страниците на сутрешните вестници. Достатъчно конгресмени и сенатори решиха, че това ще е добра платформа за повишаване на тяхната собствена популярност, и подкрепиха този бюджетен разход.

Том се будеше бавно и заспиваше няколко пъти, но някак си съзнаваше, че се намира в болница. Може би причината беше в миризмата на дезинфектанти. Все още лежеше по корем, смътно усещайки болка в гърба, докато изведнъж не си спомни с шокираща яснота събитията от предната нощ.

Опита се да се раздвижи, но му беше трудно.

— Карълайн? — прошепна той с пресъхнали устни, защото почувства присъствието й в помещението. Чу шумоленето на вестници, шума от ставането и след това скърцането на пружините, когато тя се отпусна на леглото до него и взе ръката му.

— Как се чувстваш? — попита Карълайн нежно.

Клейтън усети как напрежението се оттича от него под влиянието на нейния глас.

— Добре. Добре съм — отговори той и наистина го мислеше.

След това с помощта на Карълайн се обърна на една страна.

— Но не изглеждаш добре — каза тя безгрижно, оглеждайки седемте шева на дълбоката рана на челото и подпухналото лице около счупения му нос.

— А ти добре ли си? — попита той тревожно, когато забеляза синините по лицето й.

Последната му мисъл снощи беше молитва тя да е жива и здрава. Сега се трогна, когато я видя да се усмихва.

Карълайн се зае да му разказва какво е станало преди Том да успее да попита. Салазар я накарал да вземе някакви хапчета, след което нищо не си спомняла. Докарали я в болницата с линейка, но сутринта въздействието на валиума отминало и я изписали.

— Децата? — попита той.

— Вкъщи са с Пола. Ходих да ги видя. Изпращат ти своята обич.

— Колко е часът? — Том беше объркан, мислеше, че е рано сутринта.

— В момента е десет и нещо, петък вечерта — обясни тя и с тих глас попита: — Том, какво се случи?

Той й разказа за срещата със Суини и как в последния момент адвокатът е променил намеренията си. След това описа случилото се в Корстън и заяви, че това бил единственият начин, който виждал, да я измъкне жива.

— Полицията ми задава въпроси — каза тя предпазливо, — затова се обадих на Стюарт. Надявам се, че нямаш нищо против.

— И какво казва Стюарт? — Том се опита да се надигне на лакът, но изстена от болка и падна обратно на леглото.

— Посъветва ме да говоря колкото може по-малко. Да се придържам към отвличането и мотела. Иска да му звънна, щом се събудиш.

— Инспектор Арчър тук ли е?

— Не, но пред вратата пази полицай, който чака да отвориш очи, за да се обади в Скотланд ярд.

Том се замисли, чувствайки ръката на жена си, отпусната успокоително върху лявото си рамо. Какво трябваше да направи? Не съжаляваше за убийството на Тони Салазар. Би го направил отново, без да се колебае, ако пак изпадне в подобно положение. Клейтън знаеше, че сега ще трябва да се изправи пред полицията, но сигурно щяха да приемат, че става дума за самозащита. Законът не е ли същият и в Англия?

В стената на Корстън парк имаше две дупки от куршуми, които можеха да докажат правотата му, да не говорим за раната на гърба. По-тревожно беше заявлението на Дик, че фамилията Салазар няма да се спре пред нищо. Клейтън беше сигурен, че след случилото се те ще направят и невъзможното, за да го убият. Ако знаеше, че връщането на четиридесет и трите милиона долара ще сложи точка на станалото, щеше да ги върне без всякакво колебание. Но нещата излязоха извън контрол. Стигна до заключението, че си има работа с хора, които няма да се спрат пред нищо, за да си отмъстят. И ако те така или иначе няма да го оставят на мира, ще е по-добре да задържи цялата сума — тя може да му помогне да оцелее.

Може би трябва да избяга. Суматра или Бора Бора, някое място, където е най-малко вероятно да срещне нюйоркски гангстери. Но Карълайн щеше да се противопостави на идеята да живее в чужда страна. Може би най-доброто решение е да си намерят някое тихо местенце сред приятели. Селски район, където чужденецът ще личи отдалеч. Отново се замисли за Ирландия и малките сплотени общности, за които беше чел. Том реши, че веднага щом излезе от болницата, ще заведе Карълайн и децата при нейните родители. Там щяха да са в безопасност, докато той намери чичо Шон в Донегал. Шон знаеше какво е насилие и щеше да го разбере.

— По-добре кажи на полицая, че съм буден — каза той, след като взе решението. — След това звънни на Стюарт и виж дали може да дойде.

— Добре — каза тя. След това го погледна. — Том?

— Да?

— Щеше ли да дадеш четиридесет и трите милиона долара, за да ме измъкнеш?

— Разбира се! — възкликна той, разтърсен от подобен въпрос.

— Само се пошегувах — каза тя с топлота в гласа и се наведе да го целуне.

Когато Карълайн се изправи и тръгна към вратата, той долови аромата на нейния парфюм като спомен от далечно и почти забравено минало.

Предишната нощ Ред Харпър успя да поспи само няколко часа. На въоръжената група не й беше отнело много време да установи, че са хванали Том Клейтън вместо Антонио Салазар. Клейтън беше измърморил името на някакъв мотел и няколко несвързани думи за жена си. Сред нещата, които откриха у него, имаше ключ за стая № 26 и след като взеха обичайните предпазни мерки, полицаите разбиха вратата. Вътре намериха Карълайн Клейтън дълбоко заспала и здраво завързана. По лицето й имаше няколко сълзи, но иначе изглеждаше наред. Главен инспектор Арчър и неговият американски колега пристигнаха половин час по-късно. През това време един полицейски лекар беше прегледал госпожа Клейтън и я обяви за здрава. Сънят се дължеше на въздействието на тридесет милиграма валиум. Дозата беше определена по броя на хапчетата, останали във флакончето на нощната масичка.

Харпър настоя да се опитат да я събудят и донякъде успяха или поне достатъчно, за да спомене Корстън парк, което по това време за тях, разбира се, нищо не значеше. Идеята да звъннат на Пола дойде на Арчър и тя веднага разбра какво иска да каже госпожа Клейтън.

Полицаите от Уиндзър стигнаха първи на мястото. Когато шофьорът на Арчър зави, за да влезе в имота, наоколо кипеше оживена дейност. Повреденият «Форд Мондео» все още стоеше с предница забита в дъба, а къщата беше ярко осветена. Най-оживено беше в бившата бална зала, където един патолог вече беше огледал останките на Антонио Салазар. Той не беше готов да посочи определена причина за смъртта, трябваше да изчакат аутопсията. Но неофициално спомена изгаряния трета степен и задушаване.

Полицаят, който ръководеше огледа, им показа пистолета и двете дупки от куршуми. Другите улики в помещението: бутилката от кока-кола, лостът, бензинът в чашата, бяха също забелязани, снимани и изпратени за изследване.

Преди да потегли за Лондон, Арчър успя да установи, че господин и госпожа Клейтън са в болницата «Челси Уестминстър» на «Фулъм роуд», където ще прекарат нощта под полицейска охрана. Харпър се върна в «Британия» в десет и пет сутринта. Преди да се хвърли на леглото да поспи, той звънна във Вашингтон на своята връзка във ФБР, след което помоли на рецепцията да го събудят в девет.

Точно в девет, свеж и бодър, дойде да го вземе Арчър и заедно потеглиха към болницата. Там намериха Клейтън заспал под въздействието на болкоуспокояващите, които му бяха дали. Карълайн била будна от осем, настоявала да влезе при мъжа си и да се върне вкъщи, за да види децата.

Арчър и Харпър я разпитваха в продължение на половин час, но научиха много малко. Никога преди не беше срещала Антонио Салазар или чувала за него. Тя разказа как с насочен пистолет й заповядал да влезе в багажника и я отвел в мотела. Нямала представа къде се намира мотелът, но предположила, че е близо до някое от лондонските летища, защото непрекъснато се чувал рев на самолетни двигатели. Не знаела защо Салазар иска да навреди на нея и съпруга й, но се питала дали случилото се има някаква връзка с идването на Ричард Суини в Англия. Предложи им да почакат, докато се събуди нейният съпруг.

Полицаите позволиха на госпожа Клейтън да си иде у дома и се върнаха в Скотланд ярд. Точно бяха седнали с по чаша кафе в кабинета на Арчър, когато се получи първото сведение от Маями. Тавели смяташе, че е надушил следата на Шпеер — очевидно беше още в Ню Йорк. Заместникът на Харпър предложи някои прости полицейски хватки за издирването му. Харпър му възложи да направи всичко възможно, а след това се разговори с Арчър за Том Клейтън. И двамата бяха убедени, че банкерът знае много повече, отколкото признава. Арчър смяташе, че е най-добре да го попритиснат.

— Ще го обвиня в убийство да видим как ще реагира.

— А Суини? — попита Харпър.

— Съучастие в отвличане. За известно време това ще го задържи тук.

Те прекараха следващите няколко часа в опити да подредят онова, с което разполагаха. Харпър се свърза с ФБР и помоли Аарон Коул да посети Салазар. От участъка в Уест енд сентрал звъннаха, за да доложат на инспектора, че един скъпо платен адвокат разговаря с Ричард Суини. В седем двамата мъже вечеряха на «Виктория стрийт» преди да се върнат в Скотланд ярд и да се обадят в болницата, за да разберат какво е положението с Том Клейтън.

Точно тогава от Маями за втори път потърсиха Харпър. Този път Тавели не можа да потисне вълнението си.

— Ред, свършено е! — възбудено каза той. — Къщата, фабриките, пистата, всичко! Целият картел на Моралес е изтрит от лицето на земята!

— Знае ли се нещо за Хулио? — Харпър не направи опит да скрие своята загриженост.

— Засега нищо — отговори Тавели. — Познаваш Хулио, шефе. Ще цъфне отнякъде!

На Харпър му се прииска и той самият да беше толкова уверен, но не каза нищо повече по въпроса.

— Обади се веднага, щом научиш нещо ново — нареди той на своя заместник. — Ще хвана някой полет още тази вечер.

Арчър го гледаше въпросително и Харпър се зае да му обясни.

Не са сигурни как се вписа Клейтън в уравнението, но ще отидат в болницата веднага щом американецът се събуди, и ще го притиснат да отговори на въпросите им. След това английските власти ще довършат нещата с Клейтън и Суини. Харпър ще бъде по-полезен у дома, където ще се опита да се свърже с Карденас и ще погне здраво Джо Салазар.

През това време Хулио вече кроеше планове. Беше се съвзел от побоите, а както се оказа, ребрата му не бяха счупени. Имаше шанс да осъществи пробив, за какъвто от ДБН не бяха и мечтали — дейността на Нориега беше много различна от тази на Моралес. С повишено от победата настроение бандата от Кали се веселеше, пиеше и не обръщаше много внимание на новия член. Хулио трябваше да замине за ден-два, за да се разберат в Маями как ще работят, а после да се върне да постави основите. Той си взе бутилка бира, за да изглежда като всички, и предпазливо се отправи към къщата при Нориега.

— Ей, Хулио — подвикна му неговият нов работодател, проснат в едно кресло, — няма ли да ни попееш, а?

Двадесетината мъже, които се мотаеха из всекидневната, много харесаха шегата.

— Не, шефе, трябва да ида да си събера нещата.

— Какви неща? — попита Нориега, преструвайки се на сериозен.

Главатарят още витаеше в облаците. Разгромът на Моралес го беше издигнал с няколко стъпала в йерархията на картела. Отсега нататък братята Ортега трябваше да разговарят с него като с равен.

— Моите карти, графици, маршрути, адреси. Скрил съм ги на сигурно място, нали разбираш? В жилището ми в Богота.

— Значи си добър в планирането на маршрути, а, Ниевес?

— Никога не съм губил пратка — усмихна се Хулио. — Е, всъщност само една — добави той, внезапно станал сериозен. — Преди няколко дни един от самолетите на Моралес се взриви!

Това предизвика радостна врява, защото скелетът в кутията вече беше забравен.

— Добре, приятелю, върви си свърши работата и се върни, за да ми покажеш какво можеш. В понеделник да си тук.

— Шефе, ще ми трябва някоя пара за разходи — каза Роблес извинително, — защото се наложи да напусна бившия си работодател твърде набързо.

Нориега отново избухна в смях и трябваше да отпие глътка бира, преди да може да говори. Тогава се обърна към един от помощниците си и му нареди:

— Дай хиляда долара на Хулио Снежния човек — след което добави към Хулио: — Видя ли? При Нориега трябва само да помолиш. Върви да си вземеш нещата. Ще се видим в понеделник. Служи ми добре и аз ще се погрижа за теб.

Хулио се качи на влака за Богота и оттам обратно за Меделин. Посред нощ влезе в апартамента си и прибра паспорта, шифрите и малкото лични вещи, които не искаше да оставя. На разсъмване беше отново в столицата, където плати билета си до Маями с парите на Нориега. Нямаше търпение да види Ред.

В Ню Йорк Джо Салазар показваше признаци на ярост, които само старите му познати от Бронкс можеха да разпознаят. Всеки, който се престрашеше да го приближи, отнасяше по някоя ругатня. Някои отдаваха това състояние на разбираемата бащинска скръб.

По-рано през деня двама агенти на ФБР бяха посетили Банкера, за да му съобщят, че синът му Антонио е бил замесен в сериозно произшествие в Лондон, при което е загинал. Салазар ги изслуша безмълвно, тайно разкъсван от болка, защото по свой начин обичаше Тони, като насилваше мозъка си да бъде нащрек, за да може да прецени колко знаят федералните.

— Какво искате да кажете със «сериозно произшествие»? — обърна се той към единия от агентите, който водеше разговора.

— Че се е бил с човек на име Томас Клейтън — отговори Коул, забил поглед в бележките си. — Познато ли ви е това лице?

— Единственият Томас Клейтън, за когото се сещам — Салазар не виждаше причини да крие, — е внукът на един стар приятел. Да, Том Клейтън, финансист, живее в Англия.

— Стар приятел? — полюбопитства другият агент, елегантен дребосък с мустак като на Гручо Маркс, който досега беше мълчал.

— Пат Клейтън ми беше приятел. Почина през 43 или 44. Не си спомням точно.

— Господин Салазар, какво е правил синът ви в Лондон? — попита Коул.

— Не знаех, че е там — излъга Перача и смени темата. — Как е загинал синът ми?

— Смятаме, че се е опитал да убие Томас Клейтън — каза Коул, вторачен в очите на Перача. — Имате ли представа защо?

— Тони? Да убие Том Клейтън? — изпръхтя той в отговор на това тъпо предположение. — Сигурно сте си изгубили ума!

— Нали познавате Ричард Суини?

— Дик Суини? Разбира се. Той ми е адвокат.

Джо беше очаквал този въпрос. Проблемът беше, че Суини е попаднал в ръцете на закона. Колко ли е издрънкало копелето?

— Защо господни Суини е в Лондон?

— Ей, я чакайте малко — Салазар повиши тон. Тази печка сериозно му лазеше по нервите. — Както вече казах, той ми е адвокат. Ако искате да знаете какво прави, питайте него. Схващате ли?

— Господин Салазар — настоя Коул, — според информацията, която получихме от Англия, вашият син първо е отвлякъл госпожа Клейтън, а след това се е опитал да убие нейния съпруг. Освен това е притежавал незаконно оръжие. Оказало се е, че Клейтън е по-силният от двамата, и в последвалата битка Антонио е загинал. Можете ли да ни кажете нещо, с което да ни помогнете да изясним тази история?

Горкият Тони, помисли си Джо. Смело момче, но доста тъповато.

— Дааа — проточи Салазар презрително. — Погрижете се този Клейтън да си получи заслуженото за убийството на сина ми, това е ваша работа.

— Британската полиция ще се погрижи — отговори Коул в същия дух. — Очакваме да разберат от господин Клейтън за какво са се скарали и защо е трябвало да убива вашия син.

— Добре, вършете си работата — каза Джо решително и стана. — Междувременно аз ще си върша моята. Затова, ако няма още нещо, което искате да ми кажете, ще ви помоля да си вървите и да ме оставите да оплаквам сина си. — Той погледна към Перес за да подчертае, че посетителите си тръгват.

Щом федералните излязоха, Салазар накара Перес да затвори вратата. Макар и неохотно, трябваше да приеме, че четиридесет и трите милиона долара на практика са изгубени. Те се бяха превърнали в горещ картоф. Прекалено горещ. След като полицията в Обединеното кралство и федералните в САЩ знаеха за станалото, засега опитите да притиска Клейтън биха били твърде рисковани. Обаче светът скоро ще научи, че «Салазар Ко» са били обрани, и това ще е лошо за бизнеса, може би дори смъртоносно. Затова той даде на Перес ясни и съвсем точни нареждания. Първо, да се оправи със Суини веднага щом адвокатът се върне. Второ, след като смъртта на Тони слезе от първите страници, да отскочи до Европа и да вкочани този шибан ирландец.

След като уреди деловите въпроси и изпълни бащинските си задължения, Джо обяви, че си тръгва по обяд, макар че не гореше от нетърпение да съобщи на жена си за тяхната загуба.

Том слушаше Арчър и не можеше да повярва на ушите си. Изисканата любезност а ла детектив от романите на Агата Кристи, която инспекторът излъчваше вчера в Скотланд ярд, се беше изпарила. Сега Арчър се държеше така, сякаш Том е извършил престъпление.

— Господин Клейтън, въпросът сега е дали наистина ви се е налагало да убиете Тони Салазар.

— Мисля, че клиентът ми вече отговори, господин главен инспектор.

Стюарт Хъдзън беше прекарал с Том и Карълайн двадесет минути преди визитата на Арчър и Харпър. Том му беше разказал какво се бе случило в Корстън и Стюарт го предупреди да внимава как ще го представи пред полицията. Освен Том само Стюарт беше виждал съдържанието на клетвената декларация.

— Придържай се към най-съществените факти — посъветва го той. — Реагирал си на заплаха за живота на жена си. Пристигнал си първи. Онзи тип е стрелял по теб и не е улучил, стрелял е втори път и те е ранил. Все още е държал пистолета, докато сте се боричкали на пода. Натиснал си лицето му в камината, защото си се борил за живота си. Това е, Том.

Арчър не обърна внимание на Стюарт и продължи да притиска Том.

— Господин Клейтън, чух какво ми казахте, но въпреки това искам да го чуя още веднъж. От началото. В края на краищата имаме труп.

— Щом трябва — съгласи се уморено Том.

— Господин главен инспекторе, гледайте разпитът да не продължи твърде дълго — Хъдзън нямаше да му позволи да си разиграва коня. — Клиентът ми все още е в шок и лекарите му наредиха да почива.

Този път Арчър погледна към адвоката и кимна. След това замислено измъкна лулата си от джоба.

— Твърдите, че сте пристигнали пръв в Корстън парк?

— Да. Около петнадесет минути преди Салазар.

— Какво правихте през това време?

Том разказа как е изключил няколко бушона, в случай че се наложи да се укрие в тъмното, и как е приготвил оръжия за самоотбрана — лост и два ножа, защото не е знаел дали похитителят на жена му е въоръжен.

— Защо не ни се обадихте? — намеси се за пръв път Харпър.

— Салазар държеше жена ми. Не исках да рискувам. Той каза, че ще я убие, ако не дойда сам, и аз му повярвах.

— Сметнали сте, че ще свършите по-добре работата? — гласът на Харпър тежеше от сарказъм.

— Е, май наистина го направих. Трупът, който имаме — той погледна към Арчър, иронизирайки използвания от него израз, — слава Богу не е на жена ми.

— Кажете ни, господин Клейтън, има ли някаква причина да желаете смъртта на Антонио Салазар?

— Достатъчно! — намеси се Хъдзън, преди Клейтън да има възможност да отговори. — Господин главен инспектор, мисля, че това е прекалено. Съветвам клиента си да не казва нищо повече. Вашата инсинуация е нелепа. Напомням ви, че господин Салазар отвлече госпожа Клейтън с насочен пистолет и се опита да убие господин Клейтън. Ще обсъдя случилото се с клиента си… двамата си клиенти — поправи се той, след като стрелна поглед към Каролайн — и веднага щом се съвземат от преживяното страдание, ще дадат пълни доказания.

— Господин Хъдзън — обърна се Ред Харпър към адвоката, — в тази минута моите хора рискуват живота си, разследвайки престъпленията на семейство Салазар. Вашият клиент не ни казва истината и ако бяхме в Америка, щях да го арестувам за възпрепятстване на федерално…

— Но не сме в Америка, господин Харпър — прекъсна го натъртено Хъдзън, — и вие просто спекулирате, като внушавате, че моят клиент крие нещо.

— Сериозно ли очаквате да ви повярваме, че нямате представа защо Салазар е искал да ви убие? — попита Арчър, вторачен в Том.

— Вече ви казах — отговори гневно той. — Искаше пари. Пари, които аз нямам.

— Глупости! — Харпър стана. — Ние може да сме в Англия, синко, но ти все още си гражданин на САЩ и аз ще те призова пред американско съдилище, ако се наложи.

— Господин главен инспектор, смятам, че изразих пределно ясно позицията на моите клиенти — Хъдзън също беше започнал да се дразни. — В момента е очевидно, че на семейство Клейтън им дойде твърде много.

— Щом така искате, ще стане по трудния начин — каза Арчър, докато ставаше и прибираше, лулата в джоба на сакото си.

— Томас Деклан Клейтън — избоботи той тържествено, — арестувам ви за убийството на Антонио Емилио Салазар. Можете да запазите мълчание, но всичко…

Той изрецитира стандартните формулировки, а Ред Харпър не можа да скрие самодоволната си усмивка. Карълайн гледаше смаяно, но забеляза гневното проблясване в очите на своя съпруг и на бившия си любовник.

Стигнаха до съгласие, че Том ще остане в болницата още двадесет и четири часа, но под полицейска охрана. След това щеше да бъде официално обвинен, макар че Хъдзън изтъкна показанията на клиента си, че не е извършвал казаното престъпление, и съобщи на Арчър, че ще настоява за освобождаване под гаранция. Арчър се съгласи да не възразява срещу пускането под гаранция, а единствено срещу нейния размер. Също така той поиска да прибере паспорта на Том, с което Хъдзън се съгласи като условие за излизането под гаранция.

След като полицаите си тръгнаха, Хъдзън остана още малко, за да успокои Том и Карълайн, че обвинението е напълно безпочвено и че ще успее да го обори, преди изобщо да стигне до съда. След това се извини и си тръгна.

— Значи нямаш намерение да върнеш парите, нали така? — попита Карълайн, когато останаха сами.

Тя седеше до прозореца със скръстени ръце, а последната дневна светлина очертаваше силуета й.

— Имах намерение — отговори Том умолително. — Исках да ги върна. Проблемът сега е, че няма на кого.

— На полицията? — предложи тя.

— За какво? Съмнявам се, че ще ни купят мир и безопасност.

— А Дик?

— Опитах се да се разбера с него. Кълна се! Дори накарах Стюарт да състави договор.

— И Дик не се съгласи?

— Беше готов, но някой му се обади по телефона и работата се разсъхна.

— Том — в гласа й прозвуча уплаха, — мислиш ли, че ще ни убият?

— Обещавам, че ще им дам цялата сума, стига да ни оставят на мира. Но първо трябва да се уверя, че има такава възможност.

— И какво ще правим сега?

Том вдигна ръце и я повика да дойде наблизо. Притисна я до гърдите си и заговори в косата й. Помоли я да заведе децата при родителите си. Той ще поиска полицейска защита, докато нещата утихнат. Карълайн се съгласи, че най-добре ще бъде за известно време да се махнат от Лондон.

— Платихме ли вече къщата? — попита го внезапно тя.

— Не още — призна той и добави тревожно, — но можем веднага да го направим. Поне така си мисля.

— Да оставим това засега — каза тя, сдържайки сълзите си.

Настъпи миг тишина и след това тя го погледна напрегнато в очите.

— Ще трябва да си помисля. Моля те.

Том не можа да отговори. Още веднъж изпита болезненото предчувствие, че лежащото в Цюрих богатство може да се окаже цената, която трябва да плати за любовта на Карълайн.

В събота го изписаха от болницата. Следобед замина със семейството си за Глочестършър. Раните все още го боляха, но упорито не поиска да се откаже от плановете си. Никой не продума, когато минаха покрай табелката за село Корстън. Докато полицията не свършеше със събирането на доказателства, Корстън парк оставаше недостъпен за тях.

Джек Хорнби изпадна в ярост, когато научи, че полицията отказва да осигури охрана на внуците му. Той атакува първо местния участък, после звънна на голямото началство в Скотланд ярд и дори на министър-председателя в дома му, но всичко се оказа напразно. Накрая се обърна към адютанта от някогашния си полк и щом обясни обстоятелствата, намериха едно просто решение. Двама лейтенанти от парашутния полк ще получат двуседмичен отпуск и с радост ще приемат поканата на полковник Хорнби да ловуват и ходят за риба в земите на неговото имение. Полковникът няма да възрази, ако младите мъже пожелаят да донесат служебните си пистолети. Още една двойка младши офицери ще стои в готовност, ако се наложи да бъде удължено гостоприемството с още две седмици след изтичането на първата четиринадесетдневка.

В неделя вечерта Том се върна сам в Лондон, успокоен от осигурената охрана на въоръжените войници. Включи телефонния секретар и борейки се с капачката на бутилката «Реми Мартен», изслуша речта на Гринхолм: Със съжаление научих за трудните мигове, които си преживял… Обвинението е смешно. Директорите решиха — решиха, отбеляза Том, а не предложиха — да ти разрешат да използваш колкото време ти е нужно… неплатен отпуск… Владимир Кройц ще се погрижи за твоите сделки.

Том спря записа. Знаеше какво следва. Ако излезе чист като сълза или като Снежанка, щяха да го поздравят и да отворят бутилките с отлежало шампанско. Ако нещо се усложни, когато процесът свърши, щяха да се сетят, че Том е отсъствал от банката между три и шест месеца. В света на финансите това означава, че отдавна си отписан.

По навик включи терминала и му стана забавно, като видя, че банката още не беше отменила достъпа му в реално време. Прегледа движенията на валутните курсове и фючърсите в Цюрих. Лирата отново беше паднала. Един и три четвърти цента. Добра новина за Том и неговата банка. Или по-точно бившата му банка. Ако Кройц не прецака работата.

Междувременно на Том се прииска да спечели повече пари. Щеше да продава масово стерлинги на къси позиции. Във всеки случай фактът, че лирата стерлинга е сериозно надценена, започна да светва на всички. Индустриите се оплакват, износът куца, а лихвите се превръщат в политически въпрос и то чувствителен. В най-лошия случай стерлингата ще започне бавно да пада. Освен ако не се случи нещо или нетърпеливи спекуланти не й нанесат удар. Тогава умните ще обърнат парите си в долари. Или в новата любов — еврото. Или в швейцарски франкове.