Насън и наяве

Първа глава

Някой я следеше. Беше чела за преследвачи, но те принадлежаха на друг свят, в който цареше насилието. Нямаше представа кой може да е, кой би искал да я нарани. Отчаяно се опитваше да не изпада в паника, но в последно време имаше ужасни кошмари и всяка сутрин се будеше с чувството, че е обречена. „Навярно всичко е само плод на въображението ми — помисли си Ашли Патерсън. — Прекалено много работя. Имам нужда от почивка.“

Тя се обърна към огледалото. От него я гледаше около трийсетгодишна жена, елегантно облечена, с патрициански черти, стройна фигура и интелигентни, разтревожени кафяви очи. От нея се излъчваше кротко изящество, фин чар. Тъмната й коса меко падаше върху раменете. „Не мога да понасям вида си — каза си. — Прекалено съм мършава. Трябва да се храня по-добре.“ Отиде в кухнята и започна да си приготвя закуска, като се опитваше да забрави за страшното нещо, което се случваше, и да се съсредоточи върху пухкавия омлет. Включи кафеварката и постави филийка в тостера. След десет минути всичко бе готово. Ашли отнесе подноса на масата, седна, взе вилицата, порови в чинията, после отчаяно поклати глава. Нямаше апетит.

„Така повече не може да продължава — ядосано си помисли. — Който и да е той, няма да му позволя да ми причинява това. Няма.“

Погледна часовника. Вече трябваше да тръгва за работа. Огледа познатото си жилище, сякаш се мъчеше да намери в него някакво успокоение. Апартаментът й бе приятно мебелиран и се намираше на третия етаж в сграда на „Виа Камино Корт.“ Състоеше се от дневна, спалня, кабинет, баня, кухня и стая за гости. От три години живееше в Кюпъртино, Калифорния. Допреди две седмици Ашли беше смятала дома си за уютно гнезденце, истински рай. Но сега се бе превърнал в крепост, в място, където никой не можеше да проникне и да я нарани. Отиде до входната врата и провери ключалката. „Още утре ще поръчам да ми поставят резе“ — помисли си. Угаси осветлението навсякъде, заключи вратата и се спусна с асансьора до подземния гараж.

Гаражът пустееше. Колата й беше само на шест метра от асансьора. Предпазливо се огледа, после изтича, бързо се качи в колата и заключи вратата. Сърцето й силно биеше. Насочи се към центъра на града под мрачното, злокобно небе. Метеоролозите прогнозираха дъжд. „Но няма да завали — каза си Ашли. — Слънцето ще изгрее. Ще сключа сделка с теб, Господи. Ако не завали, това ще означава, че всичко е само плод на въображението ми.“

Десет минути по-късно Ашли Патерсън пътуваше по централните улици на Кюпъртино. Все още я изпълваше с благоговение чудото, в което се е превърнало това някога заспало кътче в долината Санта Клара. Разположено на осемдесет километра на юг от Сан Франциско, именно тук беше започнала компютърната революция и мястото бе получило подходящото наименование Силициевата долина.

Тя работеше в „Глобъл Къмпютър Графикс Корпорейшън“, процъфтяваща, бързо развиваща се компания с двеста служители.

Когато зави по Силвърадо Стрийт, изпита неприятното усещане, че той е зад нея, че я следи. Но кой? И защо?

Тя погледна в огледалото. Всичко изглеждаше нормално.

Инстинктът й обаче подсказваше обратното.

Наближи модерната сграда на „Глобъл Къмпютър Графикс“. Отби към паркинга, показа на пазача служебната си карта и паркира на своето място. Тук се чувстваше в безопасност.

Когато излезе от колата, започваше да вали.

В девет часа сутринта в компанията вече кипеше оживена дейност. Имаше осемдесет модулни клетки, заети от млади компютърни виртуози, които създаваха сайтове в Мрежата, емблеми за нови компании и илюстрации за списания. Работното пространство беше разделено на няколко части: администрация, продажби, маркетинг и техническа поддръжка. Служителите бяха по дънки, блузони и пуловери.

Когато Ашли се отправи към бюрото си, към нея се приближи прекият й началник Шейн Милър.

— Добро утро, Ашли.

Той беше сериозен, трийсетинагодишен човек с приятен характер. В началото се опитваше да я убеди да спи с него, но накрая се отказа и двамата станаха добри приятели.

Той й подаде последния брой на „Тайм.“

— Виждала ли си това?

Ашли погледна корицата. На нея имаше снимка на изискан, петдесетгодишен мъж с прошарена коса. Надписът гласеше: „Д-р Стивън Патерсън, баща на сърдечната микрохирургия.“

— Да.

— И как е да имаш прочут баща?

Тя се усмихна.

— Прекрасно.

— Той е велик човек.

— Ще му предам. Днес ще обядваме заедно.

— Добре. Между другото… — Показа й снимка на кинозвезда, която щеше да се използва в реклама за техен клиент. — Имаме малък проблем с това. Килограмите на Дезире вече й личат. Виж тези тъмни кръгове под очите й. И кожата й е на петна въпреки грима. Мислиш ли, че можеш да направиш нещо?

Тя се вгледа в снимката.

— Мога да поприкрия кръговете под очите. Ще се помъча да направя лицето й по-слабо, но… Не. Накрая навярно ще придобие странен вид. — Отново се загледа в снимката. — Ще трябва да добавя малко цвят или да използвам стари снимки.

— Благодаря. Остава ли си уговорката за събота вечер?

— Да.

Той кимна към снимката.

— Това не е спешно. Искат го за миналия месец.

Ашли се усмихна.

— Нищо ново.

Зае се със задачата. Беше специалист по реклама и графичен дизайн и работеше с текстове и изображения.

Половин час по-късно, докато се занимаваше със снимката, тя усети, че някой я наблюдава, и вдигна очи. Беше Денис Тибъл.

— Здрасти, скъпа.

Гласът му я подразни. Той бе компютърният гений на компанията. Наричаха го „Майстора“. Щом се повредеше някой компютър, пращаха него. Беше трийсетинагодишен, мършав и плешив, неприятен и арогантен. Падаше си малко маниакален тип и из компанията се носеше слухът, че сваля Ашли.

— Да се нуждаеш от помощ?

— Не, благодаря.

— Хей, ами какво ще кажеш да си организираме скромна вечеря в събота?

— Благодаря. Заета съм.

— С шефа ли ще излизаш пак?

Ашли се завъртя и ядосано го изгледа.

— Виж, това не е твоя…

— Във всеки случай не знам какво намираш в него. Той е абсолютен ръб. С мен ще си прекараш по-добре. — Намигна й. — Нали разбираш какво искам да кажа?

Тя се мъчеше да овладее гнева си.

— Имам работа, Денис.

Тибъл се наведе към нея и прошепна:

— Трябва да научиш нещо за мен, скъпа. Аз не се отказвам. Никога.

Тя го проследи с поглед, докато се отдалечаваше, и се зачуди дали не е той.

В дванайсет и половина остави компютъра си и се отправи към „Маргерита ди Рома“, където имаше среща с баща си.

Седеше на ъглова маса в оживения ресторант и гледаше как баща й се приближава. Трябваше да признае, че е красив. Всички се обръщаха след него. „И как е да имаш прочут баща?“

Преди години д-р Стивън Патерсън беше поставил основите на сърдечната микрохирургия. Постоянно го канеха да чете лекции в големи болници из целия свят. Ашли бе останала без майка на дванайсетгодишна възраст и нямаше никого другиго освен баща си.

— Извинявай за закъснението, Ашли. — Той се наведе и я целуна по бузата.

— Няма нищо. Току-що дойдох.

Баща й седна до нея.

— Видя ли „Тайм“?

— Да. Шейн ми го показа.

Той се намръщи.

— Шейн? Това шефът ти ли беше?

— Не ми е шеф. Той е… той е един от началниците.

— Никога не бива да смесваш работата с удоволствието, Ашли. Излизаш с него, нали? Допускаш грешка.

— Татко, ние просто сме добри…

До масата им се приближи сервитьор.

— Бихте ли желали да видите менюто?

Д-р Патерсън се обърна и изръмжа:

— Не виждате ли, че ни прекъсвате? Вървете си и не идвайте, докато не ви повикат.

— Аз… извинявайте. — Мъжът припряно се отдалечи.

Ашли се сви от срам. Беше забравила колко избухлив е баща й. Веднъж по време на операция бе ударил стажант за това, че направил грешна преценка. Спомняше си и кавгите с майка й, които навремето я ужасяваха. Родителите й винаги се караха за едно и също, но колкото и да се опитваше, не можеше да се сети за какво. Просто го беше изхвърлила от ума си. Баща й продължи:

— Та докъде бяхме стигнали? А, да. За това, че е грешка да излизаш с Шейн Милър. Голяма грешка.

И думите му я върнаха към друг ужасен спомен.

Можеше да чуе как баща й казва: „Да излизаш с Джим Клиъри е грешка. Голяма грешка…“

Ашли тъкмо беше навършила осемнайсет и живееше в родния си град Бедфорд, Пенсилвания. Джим Клиъри бе най-харесваното момче в Бедфордската областна гимназия. Играеше в бейзболния отбор, беше красив, забавен и имаше неотразима усмивка. На нея й се струваше, че всяко момиче в училище иска да спи с него. „И повечето сигурно са спали“ — кисело си казваше. Когато Джим започна да я кани на срещи, бе твърдо решена да не ляга с него. Беше сигурна, че той иска само да спи с нея, но с времето разбра, че не е така. Харесваше й да е с него и Джим като че ли искрено се наслаждаваше на компанията й.

Онази зима последният клас заминаваше на ски в планината за уикенда. Джим Клиъри обичаше да кара ски.

— Ще си прекараме страхотно — увери я той.

— Няма да дойда.

Джим удивено я погледна.

— Защо?

— Мразя студа. Пръстите ми измръзват даже с ръкавици.

— Но ще е толкова забавно да…

— Няма да дойда.

И той остана в Бедфорд, за да е с нея.

Имаха еднакви интереси и идеали и се чувстваха чудесно заедно.

Когато Джим Клиъри й каза: „Тази сутрин ме попитаха дали си ми гадже. Какво да отговоря?“, Ашли се усмихна и отвърна: „Кажи им, че съм.“

Д-р Патерсън бе разтревожен.

— Твърде често се виждаш с онзи Клиъри.

— Татко, той е много свестен и аз го обичам.

— Как можеш да обичаш някакъв си проклет бейзболист? Няма да ти позволя да се омъжиш за него. Не е достатъчно добър за теб, Ашли.

Казваше същото за всички момчета, с които излизаше.

Баща й продължаваше да подхвърля пренебрежителни забележки за Джим Клиъри, но бурята се разрази на абитуриентския бал. Когато Джим дойде да я вземе, тя хлипаше.

— Какво има? Какво се е случило?

— Баща… баща ми каза, че щял да ме води в Лондон. Записал ме в… в английски колеж.

Той смаяно я погледна.

— Прави го заради нас, нали?

Момичето отчаяно кимна.

— Кога заминаваш?

— Утре.

— Не! За Бога, Ашли, не му позволявай. Чуй ме. Искам да се оженя за теб. Чичо ми ми предложи страхотна работа в неговата рекламна агенция в Чикаго. Ще избягаме. Хайде да се срещнем утре сутрин на гарата. В седем часа има влак за Чикаго. Ще дойдеш ли с мен?

Тя го погледна и тихо отвърна:

— Да.

Когато по-късно мислеше за това, не можеше да си спомни как е минал абитуриентският й бал. Цялата вечер двамата с Джим възбудено бяха обсъждали плана си.

— Защо не заминем за Чикаго със самолет? — попита тя.

— Защото ще трябва да им кажем имената си. Ако пътуваме с влак, никой няма да разбере къде сме отишли.

Когато си тръгваха, Джим Клиъри тихо попита:

— Искаш ли да отидем у нас? Нашите ги няма за уикенда.

Ашли се поколеба, обзета от съмнения.

— Джим… толкова време чакахме. Още няколко дни не са от значение.

— Права си. — Той се усмихна. — Може би ще съм първият мъж на този континент, който се жени за девственица.

Когато Джим Клиъри я отведе вкъщи след бала, д-р Патерсън ги чакаше разтреперан от ярост.

— Имаш ли представа колко е часът?

— Съжалявам, господине. Балът…

— Не ти искам проклетите обяснения, Клиъри. Кого си мислиш, че лъжеш, по дяволите?

— Не ви…

— Отсега нататък дръж скапаните си ръце далеч от дъщеря ми, ясно ли ти е?

— Татко…

— Ти не се меси. — Той вече крещеше: — Клиъри, искам да се разкараш от тук и никога да не се връщаш.

— Господине, ние с дъщеря ви…

— Джим…

— Ти се качвай в стаята си — извика баща й, — а теб, ако някога пак те видя тук, ще те пребия!

Ашли никога не го беше виждала толкова разярен. Накрая всички започнаха да викат. Когато Джим си замина, тя избухна в сълзи.

„Няма да позволя на баща ми да направи това — реши тя. — Опитва се да съсипе живота ми. — Дълго седя на леглото. — Джим е моето бъдеще. Искам да съм с него. Мястото ми вече не е тук. — Стана и започна да си събира багажа. Половин час по-късно се измъкна през задната врата и тръгна към дома на Джим Клиъри, само на няколко пресечки от тях. — През нощта ще остана при него и утре сутрин ще вземем влака за Чикаго. — Но когато наближи къщата на Джим, си помисли: — Не. Така не е правилно. Не искам да развалям всичко. Ще го чакам на гарата.“

И се прибра обратно вкъщи.

Ашли остана будна през цялата нощ. Мислеше за живота си с Джим и колко прекрасно ще е всичко. В пет и половина взе куфара си и безшумно се промъкна покрай затворената врата на бащината си спалня. Излезе от къщата и взе автобус до гарата. Когато пристигна, Джим още не бе дошъл. Но беше рано. До влака оставаше цял час. Изгаряща от нетърпение, тя седна на една пейка. Представи си как баща й се събужда и открива, че я няма. Щеше да побеснее.

„Но аз не мога да му позволя да ръководи живота ми. Някой ден наистина ще опознае Джим и ще разбере колко съм щастлива. Шест и половина… Седем без двайсет… Седем без петнайсет… Седем без десет…“ Все още нямаше и следа от Джим. Започна да се паникьосва. Чудеше се какво ли му се е случило? Реши да му телефонира. Никой не отговаряше. „Седем без пет… Ще дойде всеки момент. — Чу влака да изсвирва в далечината и си погледна часовника. — Седем без една минута. — Влакът спря на перона. Тя се изправи на пръсти и отчаяно се заоглежда наоколо. — Случило му се е нещо ужасно. Катастрофирал е. Откарали са го в болница.“ Няколко минути по-късно гледаше как влакът за Чикаго се отдалечава и отнася всичките й мечти. Изчака още половин час и отново се опита да се свърже с Джим. Когато и този път никой не отговори, бавно се отправи към къщи.

По обед двамата с баща си бяха в самолета за Лондон…

След две години завърши колежа и когато реши, че иска да работи с компютри, кандидатства за престижната стипендия за жени МЕИ Уонг в Калифорнийския университет в Санта Круз. Приеха я и три години по-късно постъпи в „Глобъл Къмпютър Графикс Корпорейшън“.

Отначало написа на Джим Клиъри пет-шест писма, но ги скъса. Поведението и мълчанието му съвсем ясно й бяха показали какви са били чувствата му.

Гласът на баща й я върна в настоящето.

— Пак блуждаеш някъде. За какво мислиш?

Ашли погледна към него.

— За нищо.

Д-р Патерсън даде знак на сервитьора, топло му се усмихна и каза:

— Вече сме готови да видим менюто.

Едва на връщане към службата си Ашли си спомни, че е забравила да поздрави баща си за публикуването на снимката му на корицата на „Тайм“.

Когато стигна до бюрото си, там я чакаше Денис Тибъл.

— Чух, че си обядвала с баща си.

„Този гаден подслушвач. Поставил си е за цел да знае всичко, което става тук.“

— Да.

— Не ти е било много забавно. — Понижи глас: — Защо някога не обядваш с мен?

— Денис… Вече ти казах. Не ме интересуваш.

Той се ухили.

— И това ще стане. Само почакай.

В него имаше нещо зловещо, нещо страшно. Ашли отново се зачуди дали може да е онзи, който… Поклати глава. Трябваше да забрави за това, да продължи да живее.

На път за вкъщи спря пред книжарницата „Апъл Трий“. Преди да влезе, погледна към витрината, за да види дали зад нея има някой, когото познава. Никой. Тя влезе вътре.

Към нея се приближи млад продавач.

— С какво мога да ви помогна?

— Ами… аз… Имате ли някаква книга за преследвачи?

Той учудено я погледна.

— За преследвачи ли?

Ашли се почувства глупаво и бързо отвърна:

— Да. Освен това искам книга за… хм… градинарство и… африкански животни.

— Значи за преследвачи, градинарство и африкански животни, така ли?

— Точно така — твърдо отвърна тя.

„Кой знае? Може би някой ден ще имам градина и ще замина на пътешествие в Африка.“

Когато се качи в колата си, отново започваше да вали. Дъждът се стичаше по предното стъкло, пречупваше светлината и превръщаше улиците в неоимпресионистични картини. Тя включи чистачките и те със свистене започнаха да се клатят наляво-надясно: „Той ще те пипне… ще те пипне… ще те пипне…“ Ашли припряно ги изключи. „Не — помисли си. — Те казват: «Там няма никой, няма никой, няма никой.»“

Отново ги включи. „Той ще те пипне… ще те пипне… ще те пипне…“

Паркира в гаража и натисна бутона на асансьора. Две минути по-късно стигна до жилището си, отключи, отвори вратата и замръзна.

Всички лампи в апартамента светеха.

Втора глава

Тони Прескот знаеше точно защо обича да си тананика тази глупава песничка. Майка й я мразеше. „Стига си пяла тая тъпа песен. Чуваш ли ме? И без това нямаш глас.“

„Да, мамо“ — отвръщаше и продължаваше съвсем тихичко да си я тананика. Това бе отдавна, но споменът за непокорството й продължаваше да я топли.

Тони мразеше работата си в „Глобъл Къмпютър Графикс“. Беше на двайсет и две, закачлива, жива и смела. Имаше дяволито сърцевидно лице, лукави кафяви очи и изкусителна фигура. Бе родена в Лондон и говореше с прекрасен английски акцент. Обичаше спортовете, особено зимните: ски, бобслей и фигурно пързаляне.

Докато учеше в лондонския колеж, денем се обличаше консервативно, но вечер носеше минижупи и ходеше на дискотека. Прекарваше нощите си в „Илектрик Болрум“ на Камдън Хай Стрийт, в „Събтърейния“ и „Лепърд Лаундж“, където се смесваше с модерните уестендски тълпи. Имаше прекрасен глас, нежен и чувствен, и в някои клубове сядаше на пианото, свиреше и пееше, а публиката я възнаграждаваше с аплодисментите си. Тогава се чувстваше много щастлива. И винаги се случваше едно и също.

— Знаеш ли, че си фантастична певица, Тони?

— Мерси.

— Мога ли да те почерпя?

Тя се усмихваше.

— Един „Пим“.

— За мен ще е удоволствие.

Краят също беше еднакъв. Мъжът се навеждаше към нея и прошепваше в ухото й:

— Хайде да идем у нас.

— Чупката. — И Тони си тръгваше.

Нощем лежеше и си мислеше колко тъпи са мъжете и колко лесно можеш да ги управляваш. Нещастните копелета не го разбираха, но всъщност искаха да ги управляват. Нуждаеха се от това.

И после дойде преместването от Лондон в Кюпъртино. Отначало бе истинска катастрофа. Тони намрази града и работата в компанията. Дотегна й да слуша за включване в мрежата, светлосенки и графики. Отчаяно й липсваше възбудата на лондонския нощен живот. В района на Кюпъртино имаше няколко нощни заведения и тя често ги посещаваше: „Сан Хосе Лайв“, „Пи Джей Мълиган“ или „Холивууд Джънкшън“. Носеше тесни минижупи и къси блузки, сандали с дванайсет сантиметрови токчета или с дебели коркови платформи. Слагаше си силен грим — плътна, тъмна очна линия, изкуствени мигли, пъстри сенки и ярко червило. Сякаш се опитваше да скрие красотата си.

През някои от уикендите отиваше в Сан Франциско, където беше истинският живот. Посещаваше ресторантите и клубовете. Ходеше в „Хари Дентън“, „Уан Маркит Рестърънт“ и „Калифорния кафе“ и докато музикантите си почиваха, сядаше на пианото и започваше да свири и пее. На клиентите им харесваше. Когато се опитваше да си плати сметката, собствениците й казваха: „Не, това е от заведението. Беше чудесна. Ела пак“.

„Чуваш ли ги, майко?“ — „Беше чудесна. Ела пак.“

В събота Тони вечеряше във френския салон на хотел „Клиф“. Музикантите изпълниха програмата си и напуснаха подиума. Метр д’отелът погледна към нея и й кимна.

Тя се изправи и тръгна към пианото. Седна и започна да свири и пее старо парче на Коул Портър. Когато свърши, се разнесоха възторжени аплодисменти. Изпя още две песни и се върна на масата си.

До нея се приближи плешив мъж на средна възраст.

— Извинете ме. Мога ли да седна за малко при вас?

Канеше се да му откаже, когато той прибави:

— Аз съм Норман Цимерман. Продуцент съм на „Ние с царя“. Бих искал да си поговорим.

Наскоро беше чела статия за него. Той бе театрален гений.

Мъжът седна на масата й. Имате забележителна дарба, млада госпожице. Губите си времето по такива места. Би трябвало да сте на „Бродуей“.

„На «Бродуей». Чу ли това, майко?“

— Бих искал да ви прослушам за…

— Съжалявам. Не мога.

Той изненадано я погледна.

— Това би могло да ви отвори много врати. Говоря сериозно. Струва ми се, че не съзнавате колко сте талантлива.

— Имам си работа.

— И с какво се занимавате, ако мога да попитам?

— Работя в компютърна компания.

— Знаете ли какво, ще ви плащам двойно повече, отколкото получавате сега и…

— Признателна съм ви — прекъсна го Тони, — но не… не мога.

Той се облегна назад.

— Не се ли интересувате от шоубизнес?

— Напротив, много се интересувам.

— Тогава какъв е проблемът?

Тя се поколеба, после предпазливо отвърна:

— Навярно ще се наложи да напусна по средата на турнето.

— Заради съпруга си ли или?…

— Не съм омъжена.

— Не ви разбирам. Казахте, че се интересувате от шоубизнес. Това е невероятна възможност да…

— Съжалявам. Не мога да ви обясня.

„Няма да разберете даже да ви го обясня — тъжно помисли Тони. — Никой не би го разбрал. Това е ужасното проклятие, което нося. Завинаги.“

Няколко месеца след като започна работа в „Глобъл Къмпютър Графикс“, тя научи за Интернет, световната отворена врата за запознанство с мъже.

Вечеряше в „Единбургския херцог“ заедно с Кати Хийли, нейна приятелка, която работеше в конкурентна компютърна компания. Ресторантът представляваше автентична английска кръчма — била е разглобена и пренесена в контейнери в Калифорния. Тони ходеше там, защото предлагаха пържена риба с картофки, печени ребърца, йоркширски пудинг, наденички, пюре и английски кейк с шери и сметана. „С единия крак на земята — казваше си тя. — Не трябва да забравям корените си.“

Погледна към Кати.

— Ще те помоля да ми направиш една услуга.

— Казвай.

— Искам да ми помогнеш с Интернет, мила. Да ми обясниш как да се включа в него.

— Тони, единственият компютър, до който имам достъп, е в службата, а компанията не позволява да…

— Остави компанията. Знаеш да използваш Интернет, нали?

— Да.

Тони я потупа по ръката и се усмихна.

— Страхотно.

На следващата вечер отиде в службата й и Кати я въведе в света на Интернет. След като кликна върху иконката, тя вкара паролата си и изчака връзка, после два пъти кликна върху друга иконка и влезе в чатрум. Тони седеше удивена и наблюдаваше как хора от целия свят осъществяват светкавичен контакт помежду си.

— Трябва да го имам! — каза. — Ще си взема компютър за вкъщи. Нали ще ме включиш в Интернет, ангелчето ми?

— Естествено. Съвсем лесно е. Само трябва да кликнеш с мишката…

— Както се пее в песента „Не ми казвай, а ми покажи“.

На другата вечер Тони беше в Интернет и от този момент нататък животът й се промени. Вече не се отегчаваше. Мрежата се превърна във вълшебно килимче, с което обикаляше целия свят. Щом се прибереше от работа, незабавно включваше компютъра си.

Бе толкова просто. Влизаше в Интернет, натискаше клавиш и на екрана се отваряше прозорец, разделен на две половини. Тони пишеше: „Привет. Има ли някой там?“

В долната половина на екрана се появяваха думите: „Боб. Тук съм. Чакам те.“

Тя беше готова да се срещне със света.

В Холандия това беше Ханс:

„Разкажи ми за себе си, Ханс.“

„Аз съм диджей в един страхотен амстердамски клуб. Падам си по рап, рейв и попмузика. Каквото си поискаш.“

Тони написа отговора си: „Това е чудесно. Обичам да танцувам. Мога да издържам по цели нощи. Живея в ужасно градче, в което няма нищо друго, освен няколко дискотеки.“

„Тъжно.“

„Направо ужасно.“

„Ами тогава какво ще кажеш да те поободря. Има ли възможност да се срещнем?“

„Хопа.“ — Тя излезе от чатрума.

В Южна Африка това беше Пол.

„Отдавна те чакам, Тони.“

„Тук съм. Умирам от нетърпение да науча всичко за теб, Пол.“

„Аз съм на трийсет и две. Лекар съм в една йоханесбургска болница. Аз…“

Тони ядосано излезе от чатрума. Лекар! Връхлетяха я ужасни спомени. За миг затвори очи. Сърцето й учестено биеше и трябваше няколко пъти дълбоко да си поеме дъх. „Стига за тази вечер“ — уморено си помисли тя и си легна.

На следващата вечер се върна в Интернет. В чатрума я очакваше Шон от Дъблин.

„Тони… Прекрасно име.“

„Благодаря ти, Шон.“

„Някога била ли си в Ирландия?“

„Не.“

„Ще се влюбиш в нея. Това е страната на приказните духове. Опиши ми как изглеждаш, Тони. Обзалагам се, че си красива.“

„Прав си. Аз съм красива, вълнуваща и неомъжена. Ти с какво се занимаваш, Шон?“

„Барман съм. Аз…“

Тони сложи край на разговора.

Всяка вечер беше различно. Имаше играч на поло от Аржентина, търговец на автомобили от Япония, продавач в универсален магазин от Чикаго, телевизионен техник от Ню Йорк. Интернет бе занимателна игра и Тони й се наслаждаваше. Можеше да стигне докъдето си иска и в същото време да е сигурна, че е в безопасност, защото оставаше анонимна.

И после една вечер срещна Жан-Клод Парен.

„Bon soir. Щастлив съм да се запозная с вас, Тони.“

„Аз също, Жан-Клод. Къде сте?“

„В Квебек.“

„Никога не съм била в Квебек. Дали ще ми хареса?“

Очакваше на екрана да се изпише „да“.

Вместо това той отговори:

„Не зная. Зависи какъв човек сте.“

Тя беше заинтригувана от отговора му.

„Наистина ли? И какъв човек трябва да съм, за да харесам Квебек?“

„Квебек е като някогашната северноамериканска граница. Много френски. Местните жители са независими. Не обичаме никой да ни заповядва.“

„Нито пък аз“ — написа Тони.

„Тогава ще ви хареса. Градът е красив, заобиколен е с планини и прелестни езера, рай за лов и риболов.“

Докато гледаше как думите се появяват на екрана, тя почти усещаше възторга на Жан-Клод.

„Страхотно. Разкажете ми за себе си.“

„Moi? Няма много за разказване. Аз съм трийсет и осем годишен ерген. Съвсем наскоро се разделих с приятелката си и ми се иска да си намеря подходяща жена. Et vous? Омъжена ли сте?“

„Не — написа Тони. — И аз си търся някого. С какво се занимавате?“

„Имам малък бижутериен магазин. Надявам се някой ден да дойдете и да го разгледате.“

„Това покана ли е?“

„Mais oui. Да.“

„Ще ми бъде интересно“ — отвърна тя.

„Навярно ще успея да намеря начин да отида там — помисли си Тони. — Възможно е той да е човекът, който ще ме спаси.“

Тони почти всяка вечер разговаряше с Жан-Клод. Той беше сканирал снимката си и тя видя, че е много привлекателен, интелигентен наглед мъж.

А когато той видя нейната снимка, написа:

„Ти си прекрасна, ma cherie. Знаех си. Моля те, ела ми на гости.“

„Ще дойда.“

„Скоро.“

„Непременно.“ — Тя прекъсна връзката.

На следващата сутрин чу Шейн Милър да разговаря с Ашли Патерсън и си помисли: „Какво намира в нея, по дяволите? Тя е толкова досадна.“ Според нея Ашли беше раздразнителна като стара мома. „Тя изобщо не знае да се забавлява“ — каза си. Не одобряваше нищо в нея. Ашли бе старомодна и обичаше да си стои вечер вкъщи, да си чете книга или да гледа историческия канал или Си Ен Ен. Не се интересуваше от спорт. Досада! Никога не беше влизала в чатрум. Среща с непознат чрез компютър бе нещо, което Ашли никога не би направила. „Тази студена риба. Тя не знае какво пропуска — каза си Тони. — Без чатрума никога нямаше да се запозная с Жан-Клод.“

Помисли си колко ли би мразила Интернет майка й. Но пък тя мразеше всичко. Общуваше само по два начина: с крясъци или хленчене. Никога не беше доволна от Тони. „Не можеш ли да свършиш нещо както трябва, глупаво дете?“ Е, някога майка й беше викала прекалено често. Тони си помисли за ужасната катастрофа, при която бе загинала. Все още можеше да чуе писъците й за помощ. Споменът я накара да се усмихне.

Трета глава

На друго място и по друго време Алет Питърс можеше да е прочута художничка. Имаше поглед за нюансите. Можеше да вижда багрите, да долавя мириса им и да ги чува. Гласът на баща й беше син или червен. Гласът на майка й беше тъмнокафяв. Гласът на учителката й беше жълт. Гласът на бакалина беше лилав. Шумът на вятъра в листата беше зелен. Шумът на течащата вода беше сив.

Алет Питърс бе на двайсет години. Можеше да е обикновена наглед, привлекателна или поразяващо красива в зависимост от настроението й или от това как се отнася в момента към себе си. Но никога не беше просто миловидна. Чарът й донякъде се криеше в това, че изобщо не съзнаваше как изглежда. Бе срамежлива, тиха и излъчваше почти неуместна нежност.

Алет беше родена в Рим и имаше напевен италиански говор. Обичаше всичко във Вечния град. Бе го съзерцавала от Испанското стълбище с чувството, че е неин. Когато гледаше към древните храмове и огромния Колизеум, тя знаеше, че мястото й е в онази епоха. Крачеше по „Пиаца Навона“, слушаше музиката на водата във Фонтана на четирите реки и се разхождаше по „Пиаца Венеция“ с паметника на Виктор Емануил II. Прекарваше безкрайни часове в базиликата „Сан Пиетро“, музея на Ватикана и галерията „Боргезе“, наслаждаваше се на вечните творби на Рафаело, Фра Бартоломео, Андреа дел Сарто и Понтормо. Талантът им едновременно я омайваше и дразнеше. Искаше й се да се е родила през XVII век и да ги е познавала. За нея те бяха по-реални, отколкото минувачите по улицата. Отчаяно копнееше да е художничка.

Можеше да чуе тъмнокафявия глас на майка си: „Само хабиш хартията и боите. Нямаш талант.“

Отначало преместването в Калифорния я тревожеше. Алет не знаеше дали ще може да се приспособи, но Кюпъртино се оказа приятна изненада. Наслаждаваше се на уединението, което й предлагаше градчето, харесваше й да работи в „Глобъл Къмпютър Графикс Корпорейшън“. Тук нямаше големи художествени галерии, но през уикендите Алет ходеше в Сан Франциско.

— Защо се интересуваш от тези неща? — питаше я Тони Прескот. — Ела с мен в „Пи Джей Мълиган“ и се позабавлявай.

— Не обичаш ли изкуството?

Тони се засмя.

— Естествено. Особено мъжете, които се занимават с изкуство.

Един-единствен тъмен облак помрачаваше живота на Алет Питърс. Страдаше от маниакална депресия. Имаше аномия, чувство за отчужденост от другите. Резките промени в настроението й винаги я сварваха неподготвена и за миг можеше от блажена еуфория да изпадне в дълбоко отчаяние. Не бе в състояние да контролира чувствата си.

Тони беше единствената, с която споделяше проблемите си. Тя имаше решение на всички въпроси и обичайният й отговор бе: „Хайде да отидем да се позабавляваме!“

Любимата тема за разговор на Тони беше Ашли Патерсън. Тя наблюдаваше как Шейн Милър разговаря с нея.

— Виж я само оная кучка с кльощавия задник — изрече презрително. — Тя е снежната царица.

Алет кимна.

— Много е сериозна. Някой трябва да я научи да се смее.

Тони изсумтя.

— Някой трябва да я научи да се чука.

Един път седмично Алет ходеше в мисията за бездомници в Сан Франциско и помагаше в поднасянето на вечерята. Там живееше дребна старица, която с нетърпение очакваше посещенията на младата жена. Беше прикована към инвалидна количка. Алет я настаняваше на някоя от масите и й носеше топла храна.

Жената признателно й каза:

— Скъпа, ако имах дъщеря, бих искала да е точно като теб.

Алет стисна ръката й.

— Това е голям комплимент. Благодаря ви. — А вътрешният й глас прибави: „Ако имаше дъщеря, щеше да е свиня като теб.“ Тя се ужасяваше от мислите си. Сякаш в нея живееше още един човек, който произнасяше тези думи. Това непрекъснато се случваше.

Веднъж пазаруваше заедно с Бети Харди, жена от църквата на Алет. Спряха пред универсален магазин. Бети се възхищаваше на някаква рокля на витрината.

— Нали е хубава?

— Прекрасна е — съгласи се тя, а си помисли: „Това е най-грозната рокля, която съм виждала през живота си. Точно като за теб.“

Друг път вечеряше с Роналд, клисар в черквата.

— Много ми е приятно с теб, Алет, Хайде по-често да излизаме заедно.

Тя срамежливо се усмихна.

— С удоволствие.

И си помисли: „Non faccia, lo stupido. Може би в някой друг живот, кретен такъв.“ И отново се ужаси: „Какво ми има?“ Но отговор нямаше.

Вбесяваха я и най-дребните обиди, съзнателни или не. Докато шофираше към службата си една сутрин, пътя й пресече друг автомобил. Тя изскърца със зъби и си помисли: „Ще те убия, копеле.“ Човекът извинително й махна с ръка и Алет мило му се усмихна, въпреки че беше бясна.

Когато се спуснеше черният облак, тя си представяше как хората по улицата получават инфаркт, блъскат ги автомобили или ги нападат и убиват. Мислено разиграваше събитията и фантазиите й бяха като истински. Мигове по-късно потъваше в земята от срам.

В добрите си дни беше съвсем друг човек. Бе любезна, състрадателна и обичаше да помага на хората. Но в същото време знаеше, че мракът отново ще се спусне и ще я погълне.

Всяка неделна сутрин ходеше на черква. Имаше доброволни програми за хранене на бездомни, вечерно училище по изобразително изкуство и занимания със студенти. Алет водеше детското неделно училище. Участваше във всички благотворителни дейности и им посвещаваше цялото си свободно време. С особено удоволствие водеше часовете по рисуване.

Една неделя имаше благотворителна разпродажба и тя донесе няколко свои картини. Пасторът Франк Селваджо удивено ги разгледа.

— Те са… те са блестящи! Би трябвало да ги излагаш в истинска галерия.

Алет се изчерви.

— Не, не. Рисувам просто за удоволствие.

На разпродажбата имаше много хора. Енориашите бяха довели приятелите и семействата си и за тях бяха организирани увеселителни кътове. Имаше красиво украсени торти, невероятни домашни юргани, конфитюр в красиви буркани, резбовани дървени играчки. Хората обикаляха от павилион на павилион, опитваха сладкишите и купуваха непотребни неща.

— Но нали е в името на благотворителността — чу да обяснява някаква жена на съпруга си Алет.

Тя гледаше към картините, повечето пейзажи в ярки, живи багри, изпъкващи от платното, и я обземаха съмнения; „Само хвърляш пари за боя, дете.“

До нея се приближи непознат мъж.

— Здравейте. Вие ли сте ги рисували?

Гласът му бе тъмносин.

„Не, глупако. Микеланджело намина и набързо ги нахвърля.“

— Много сте талантлива.

— Благодаря. — „Какво знаеш пък ти за таланта?“

До картините й спря млада двойка.

— Виж какви цветове! Трябва да имам тази картина. Наистина е красива.

И през целия следобед при нея се спираха хора, които купуваха картините й и й казваха колко е даровита. Алет искаше да им вярва, но черната завеса се спускаше и тя си мислеше: „Просто са заблудени.“

Заговори я и един търговец на картини.

— Наистина са прелестни. Би трябвало да продаваш таланта си.

— Аз съм просто любителка — заяви Алет и не пожела повече да обсъжда въпроса.

Успя да продаде всичките си платна. Събра парите, постави ги в плик и ги даде на пастор Франк Селваджо.

Той ги взе и каза:

— Благодаря ти, Алет. Имаш невероятна дарба, носиш толкова много красота в живота на хората.

„Чу ли това, майко?“

Когато ходеше в Сан Франциско, прекарваше часове в Музея за модерно изкуство и музея „Де Янг“, за да изучава колекциите им от американска живопис.

Неколцина млади художници копираха картините по стените. Вниманието й беше привлечено от трийсетинагодишен мъж, слаб, рус, с волево, интелигентно лице. Прерисуваше „Петуниите“ на Джорджия О’Кийф и работата му бе забележително добра. Той забеляза, че Алет го наблюдава.

— Здрасти.

Гласът му беше топложълт.

— Здравейте — свенливо отвърна тя.

Художникът кимна към картината, върху която работеше.

— Какво мислите?

— Bellissimo. Мисля, че е чудесна. — И зачака вътрешният й глас да прибави: „За тъп аматьор“. Но не се случи нищо. Алет се изненада. — Наистина е прекрасна.

Той се усмихна.

— Благодаря. Казвам се Ричард, Ричард Мелтън.

— Алет Питърс.

— Често ли идвате тук? — попита Ричард.

— Si. Винаги, когато имам възможност. Не живея в Сан Франциско.

— Къде живеете?

— В Кюпъртино. — „Не «не е твоя работа» или «това не те интересува», а «в Кюпъртино». Какво ми става?“

— Чудесно градче.

— На мен ми харесва. — „Не «какво те кара да мислиш, че е чудесно градче по дяволите» или «ти пък какво разбираш от чудесни градчета», а «на мен ми харесва.»“

Той завършваше рисунката си.

— Гладен съм. Мога ли да ви поканя на обяд? В „Кафе Де Янг“ готвят много добре.

Алет се поколеба само за миг.

— Va bene. С удоволствие. — „Не «какъв си тъпак» или «е непознати не обядвам», а «с удоволствие.»“ Това бе съвсем ново, приятно усещане.

Обедът мина изключително приятно и нито веднъж не й дойде наум някоя от черните й мисли. Разговаряха за великите художници и Алет му разказа за детството си в Рим.

— Никога не съм бил там — отвърна той. — Може би някой ден.

И тя си помисли: „Ще е забавно да отидем заедно.“ Когато свършиха, Ричард видя в ресторанта съквартиранта си и го повика на тяхната маса.

— Не знаех, че ще идваш тук, Гари. Нека те запозная с Алет Питърс. Това е Гари Кинг.

Гари бе трийсетинагодишен, имаше яркосини очи и коса до раменете.

— Приятно ми е да се запознаем, Гари.

— Той е най-добрият ми приятел още от гимназията, Алет.

— Да. Познавам го от десет години, тъй че ако ви интересуват някои интересни случки…

— Нямаш ли си друга работа, Гари?

— Добре. — Той се обърна към Алет: — Но не забравяйте за предложението ми. Чао.

Двамата го проследиха с поглед, докато се отдалечаваше.

— Алет… — започна Ричард.

— Да?

— Може ли пак да се срещнем?

— С удоволствие. — „С какво удоволствие само.“

В понеделник Алет разказа на Тони за преживяването си.

— Не се влюбвай в художник — предупреди я тя. — Те не могат да си изкарват прехраната. Ще се срещате ли пак?

Алет се усмихна.

— Да. Струва ми се, че ме харесва. Аз също го харесвам. Много.

Всичко започна като дребен спор и свърши с яростна кавга. Пастор Франк се пенсионираше след четирийсет години служба. Беше много добър и грижовен свещеник и енориашите съжаляваха, че напуска. Проведоха тайни срещи, за да решат какъв прощален подарък да му поднесат. Часовник… пари… ваканция… картина… Той обичаше изкуството.

— Защо не поръчаме на някого да му нарисува портрет на фона на черквата? — Те се обърнаха към Алет: — Ще го направиш ли?

— Разбира се — радостно се съгласи тя.

Уолтър Манинг беше един от най-възрастните енориаши и един от най-големите спонсори. Имаше процъфтяващ бизнес, но като че ли не можеше да понася успеха на другите.

— Дъщеря ми е много добра художничка — каза. — Навярно тя би трябвало да го направи.

— Защо и двете не нарисуват портрета, а после ще гласуваме кой да подарим на пастор Франк? — предложи някой.

Алет се захвана на работа. Картината й отне пет дни и се получи истински шедьовър, отразяващ състрадателността и добротата на пастора. Следващата неделя групата се събра, за да види портретите. Творбата на Алет предизвика одобрителни възклицания.

— Като жив е, сякаш всеки миг ще слезе от платното…

— О, толкова ще му хареса…

— Би трябвало да го изложат в музея, Алет…

Уолтър Манинг разви платното с рисувания от дъщеря му портрет. Беше добра, но й липсваше огънят на другия портрет.

— Много е хубава — тактично каза един от енориашите, — но ми се струва, че тази на Алет е…

— Съгласен съм…

— Портретът на Алет е…

— Решението трябва да е единодушно — отсече Уолтър Манинг. — Дъщеря ми е професионалистка — хвърли поглед към Алет, — а не дилетантка. Нарисува го като услуга. Не можем просто да я отхвърлим.

— Но, Уолтър…

— Не. Трябва да е единодушно. Или ще му подарим картината на дъщеря ми, или нищо.

— Нейният портрет много ми харесва — каза Алет. — Нека го подарим на пастора.

Уолтър Манинг победоносно се усмихна. — Ще остане много доволен.

На път за вкъщи същата вечер Уолтър Манинг беше блъснат от кола. Когато чу новината, Алет остана поразена.

Четвърта глава

Ашли Патерсън взимаше душ и вече закъсняваше за работа, когато чу шума. Отваряне на врата? Затваряне? Тя спря водата и с разтуптяно сърце се ослуша. Тишина. Постоя така за миг, цялата в капчици, блеснали по кожата й, после бързо се избърса и предпазливо влезе в спалнята. Всичко изглеждаше нормално. „Пак моето прекалено въображение. Трябва да се обличам.“ Отиде до шкафа, издърпа чекмеджето и не повярва на очите си. Някой беше ровил в бельото й. Сутиените и чорапогащниците й бяха разхвърляни. Тя винаги ги държеше грижливо подредени на отделни места.

Изпита отвращение. Дали беше разкопчал панталона си и се бе търкал с нейния чорапогащник? Беше ли си фантазирал как я изнасилва? И после я убива? Не можеше да си поеме дъх. Помисли си да позвъни в полицията, но се боеше, че ще й се изсмеят.

„Искаш да разследваме случая, защото ти се струва, че някой е ровил в шкафа с бельото ти ли?“

„Някой ме преследва.“

„Виждала ли си го?“

„Не.“

„Някой заплашвал ли те е?“

„Не.“

„Знаеш ли защо някой би искал да те нарани?“

„Не.“

„Няма смисъл — отчаяно си помисли Ашли. — Не мога да се обадя в полицията. Те ще ми зададат тези въпроси и ще ме направят на глупачка.“

Тя се облече колкото можеше по-бързо — нямаше търпение да избяга от апартамента си. „Ще трябва да се преместя. Ще ида някъде, където той няма да може да ме открие.“

Но имаше чувството, че това ще е невъзможно. „Той знае къде живея, знае къде работя. А аз какво зная за него? Нищо.“

Не искаше да държи в дома си оръжие, защото мразеше насилието. „Но сега ми трябва някаква защита“ — помисли си Ашли. Влезе в кухнята, взе един от ножовете за месо, отнесе го в спалнята си и го постави в чекмеджето до леглото си.

„Може пък сама да съм разбъркала бельото си. Навярно тъкмо така се е случило. Или само ми се иска?“

В пощенската й кутия имаше плик. Обратният адрес гласеше: „Бедфордска областна гимназия, Бедфорд, Пенсилвания“.

Ашли прочете поканата два пъти.

Среща по случай десет години от завършване на гимназия!

Богат, беден, просяк, крадец. Често ли сте се питали как са живели през последните десет години съучениците ви? Ето възможност да научите. На 15 юни ще се проведе вълнуващо събиране. Храна, напитки, голям оркестър и танци. Заповядайте.

Просто пратете по пощата приложеното потвърждение, за да знаем, че ще дойдете. Всички ви очакват с нетърпение.

На път за работа тя си мислеше за поканата. „Всички ви очакват с нетърпение.“ „Всички, освен Джим Клиъри“ — горчиво си каза Ашли.

„Искам да се оженя за теб. Чичо ми предложи страхотна работа в рекламната си агенция… В седем часа има влак за Чикаго. Ще дойдеш ли с мен?“

И си спомни болката от напразното чакане на гарата — беше му вярвала, да. Но той се бе отказал и не бе проявил достатъчно мъжество, за да отиде и да й го каже. Вместо това я остави да стои там сама. „Забрави за поканата. Няма да отида.“

Ашли обядваше заедно с Шейн Милър в „Ти Джи Ай Фрайди“. Седяха в едно от сепаретата и мълчаливо се хранеха.

— Много си замислена — отбеляза Шейн.

— Извинявай. — Тя се поколеба за момент. Изкушаваше се да му разкаже за бельото, но щеше да прозвучи глупаво. „Някой ти е ровил в чекмеджетата ли?“ — Получих покана за среща по случай десет години от завършване на гимназия — вместо това рече Ашли.

— Ще ходиш ли?

— Не. — Отговорът се получи по-категоричен, отколкото възнамеряваше.

Шейн Милър я погледна с интерес.

— Защо? Понякога тези неща са забавни.

„Дали Джим Клиъри ще е там? Дали има жена и деца? Какво може да ми каже? «Извинявай, че не успях да се срещна с теб на гарата. Извинявай за лъжата, че ще се оженя за теб?» Това ли?“

— Няма да отида.

Но Ашли не бе в състояние да забрави за поканата. „Сигурно ще е много приятно да се видя с някои от старите си съученици — мислеше си тя. Навремето имаше много приятелки. Особено Флорънс Шифър. — Чудя се какво ли е станало с нея?“ Не знаеше дали се е променил Бедфорд.

Ашли Патерсън беше израснала в Бедфорд, Пенсилвания, градче на два часа източно от Питсбърг, дълбоко навътре в планината Алигейни. Баща й ръководеше окръжната болница, едно от стоте най-добри медицински заведения в страната.

Бедфорд бе чудесно място за деца. Имаше паркове за пикници, реки за риболов и обществени прояви през цялата година. Ашли обичаше да ходи в Биг Вали, където имаше аманитска колония.1 Често можеха да се видят конски впрягове, теглещи аманитски двуколки с различни на цвят платнища в зависимост от степента на ортодоксалност на собствениците им.

Обичаше вечерите в Мистъри Вилидж, театралните постановки и Фестивала на голямата тиква. Усмихна се, когато си спомни за доброто старо време. „Може би все пак ще отида — помисли си. — Джим Клиъри няма да има куража да се появи.“

Ашли съобщи решението си на Шейн Милър.

— Срещата е следващия петък — каза тя. — В неделя вечер ще се върна.

— Чудесно. Съобщи ми по кое време ще пристигнеш и ще те посрещна на летището.

— Благодаря ти, Шейн.

Когато се върна от обяд, Ашли отиде на бюрото си и включи компютъра. По екрана се изсипа дъжд от пиксели, които се сляха в образ. Тя объркано го загледа. Точките оформяха собственото й лице. Пред ужасения й поглед в горната част на дисплея се появи ръка, стиснала месарски нож. Ръката летеше към нея, готова да забие острието в гърдите й.

— Не! — изкрещя.

Изключи монитора и скочи на крака.

Шейн Милър се втурна при нея.

— Ашли! Какво има?

Тя трепереше.

— На… екрана…

Шейн включи компютъра. Появи се котенце, което гонеше кълбо прежда по зелена морава. Той се обърна и объркано я погледна.

— Какво…

— Вече… Вече го няма… — заекна тя.

— Кое го няма?

Ашли поклати глава.

— Нищо. Аз… напоследък ми се събра много, Шейн. Извинявай.

— Защо не поговориш с доктор Спийкман?

Ашли беше ходила при д-р Спийкман и преди. Това бе психологът на компанията, назначен, за да съветва подложените на стрес компютърни гении. Макар че не беше лекар, той бе интелигентен и проницателен, пък и винаги имаше полза да поговориш с някого.

— Ще го направя — съгласи се тя.

Д-р Бен Спийкман беше прехвърлил петдесетте, патриарх при извора на младостта. Кабинетът му представляваше спокоен оазис в дъното на сградата, тих и удобен.

— Снощи сънувах ужасен кошмар — каза Ашли. Затвори очи и си припомни. — Тичах. Бях в огромна градина, пълна с цветя… Имаха странни, грозни лица… Крещяха ми… Не можех да чуя какво ми говорят. Просто продължавах да тичам към нещо… Не зная какво… — Замълча и отвори очи.

— А дали всъщност не си бягала от нещо? Преследваха ли те?

— Не зная. Аз… струва ми се, че някой ме следи, доктор Спийкман. Звучи безумно, но… мисля, че някой иска да ме убие.

Той се вгледа в нея за миг.

— Кой би искал да те убие?

— Аз… нямам представа.

— Виждала ли си някой да те следи?

— Не.

— Живееш сама, нали?

— Да.

— Излизаш ли с някого?

— Не. В момента, не.

— Значи е минало известно време, откакто… искам да кажа, че понякога, когато в живота на жената няма мъж… хм, може да се получи известно физическо напрежение…

„Опитва се да ми каже, че всъщност се нуждая от едно хубаво…“ — Дори наум не можеше да изрече думата. Чуваше баща й да й крещи: „Да не си изрекла още веднъж тази дума. Хората ще те помислят за курва. Възпитаните хора не казват «чукане». Откъде си усвоила този език?“

— Струва ми се, че прекалено много работиш, Ашли. Не вярвам, че има причина да се тревожиш. Навярно това е реакция от напрежението. За известно време намали темпото. Почивай повече.

— Ще опитам.

Шейн Милър я чакаше.

— Какво каза доктор Спийкман?

Ашли успя да се усмихне.

— Че съм добре, но твърде много работя.

— Е, ще трябва да направим нещо по въпроса — отвърна той. — Като начало защо не си починеш днес? — Гласът му звучеше загрижено.

— Благодаря. — Тя го погледна и се усмихна.

Мил човек. Добър приятел.

„Не може да е той — каза си. — Не може.“

През следващата седмица не можеше да мисли за нищо друго, освен за срещата. „Чудя се дали заминаването ми няма да е грешка. Ами ако Джим Клиъри все пак се появи? Дали има някаква представа колко много ме е наранил? Дали изобщо ще си спомни за мен?“

Преди да замине за Бедфорд прекара една безсънна нощ. Изкушаваше се да отмени полета си. „Колко съм глупава — помисли си. — Миналото си е минало.“

Когато взе билета си на летището, тя го погледна и каза:

— Страхувам се, че има някаква грешка. Резервирах си място в туристическа класа. А това е за първа.

— Да. Вие променихте резервацията си.

Ашли зяпна служителя.

— Какво съм направила?

— Телефонирахте ни и казахте, че променяте резервацията си за първа класа. — Той й показа лист хартия. — Това номерът на вашата кредитна карта ли е?

Тя го погледна и колебливо отвърна:

— Да…

Изобщо не бе телефонирала.

Пристигна в Бедфорд рано и се регистрира в хотела при Бедфордските минерални бани. Срещата беше за шест часа следобед, затова реши да разгледа града. Спря такси пред хотела.

— Накъде, госпожице?

— Искам просто да се поразходя.

Когато след дългогодишно отсъствие човек се върне в родния си град, той обикновено му се струва по-малък, но за Ашли Бедфорд изглеждаше по-голям, отколкото го помнеше. Таксито обикаляше по познати улици, мина покрай офисите на „Бедфорд Газет“, телевизионния канал УКИЕ, десетки ресторанти и художествени галерии. Хлебарницата си беше все там, както и Кларас Плейс, музеят „Форт Бедфорд“ и Старият град. Минаха покрай общинската болница, изящна триетажна тухлена сграда с портик. Тъкмо там баща й бе станал прочут.

Отново си спомни ужасните кавги между родителите си. Винаги бяха за едно и също. Не можеше да се сети за какво.

В пет часа се върна в хотелската си стая. Три пъти се преоблича, преди да реши с какво да отиде. Спря се на семпла черна рокля.

Когато влезе в празнично украсения гимнастически салон на Бедфордската областна гимназия, тя се оказа заобиколена от сто и двайсет непознати, смътно напомнящи й за стари приятели. Някои от бившите й съученици бяха напълно неузнаваеми, други не се бяха променили много. Ашли се оглеждаше за един-единствен човек: Джим Клиъри. „Дали се е променил? Дали ще доведе и жена си?“ Хората я заговаряха.

— Ашли, аз съм Трент Уотърсън. Изглеждаш страхотно!

— Благодаря. Ти също, Трент.

— Запознай се с жена ми…

— Ашли, това си ти, нали?

— Да. Хм…

— Арт. Арт Дейвис. Спомняш ли си ме?

— Разбира се. — Беше зле облечен и изглеждаше нервен.

— Как я караш, Арт?

— Ами, нали знаеш, че исках да стана инженер, но не се получи.

— Съжалявам.

— Да. Както и да е, станах монтьор.

— Ашли! Аз съм Лени Холанд. За Бога, прекрасна си!

— Благодаря, Лени. — Беше надебелял и носеше на кутрето си голям диамантен пръстен.

— Сега се занимавам с недвижими имоти, много ми върви. Ти омъжена ли си?

Ашли се поколеба.

— Не.

— Спомняш ли си Ники Бранд? Оженихме се. Имаме близнаци.

— Поздравления.

Бе удивително колко много се променят за десет години хората. Бяха напълнели или отслабнали… преуспели или пропаднали. Бяха женени или разведени… родители или бездетни…

По-късно имаше вечеря, музика и танци. Ашли разговаряше с бившите си съученици и научаваше какво е станало с тях, но мислите й постоянно се връщаха към Джим Клиъри. От него нямаше и следа. „Няма да дойде — реши тя. — Знае, че може да съм тук, и се страхува да се срещне с мен.“

До нея приближи привлекателна жена.

— Ашли! Надявах се да те видя. — Беше Флорънс Шифър. Ашли искрено й се зарадва. Тя бе една от най-близките й приятелки. Двете си намериха маса в ъгъла, където можеха да си поговорят.

— Изглеждаш чудесно, Флорънс — каза й.

— Ти също. Съжалявам, че толкова закъснях. Бебето не беше добре. Аз се омъжих и разведох. Сега излизам с един страхотен мъж. Ами ти? Изчезна след абитуриентския бал. Опитвах се да те открия, но беше напуснала града.

— Заминах за Лондон — отвърна. — Баща ми ме беше записал в колеж. Заминахме на сутринта след бала.

— Как ли не съм те търсила. Детективите смятаха, че може да зная къде си. Търсеха те, защото вие с Джим Клиъри бяхте гаджета.

— Детективите ли? — бавно повтори Ашли.

— Да. Онези, които разследваха убийството.

Пребледня.

— Какво… убийство?

Приятелката й зяпна.

— Мили Боже! Не знаеш ли?

— Какво да знам? — яростно попита Ашли. — За какво говориш?

— В деня след абитуриентския бал родителите на Джим се прибрали и открили трупа му. Бил намушкан с нож и… кастриран.

Всичко около нея започна да се върти. Ашли се хвана за ръба на масата. Флорънс стисна ръката й.

— Аз… съжалявам, Ашли. Мислех, че си чела за това, но, разбира се… ти си била заминала за Лондон.

Ашли силно стисна очи. Видя се как се измъква от къщи онази нощ и тръгва към дома на Джим Клиъри. Но се върна обратно, за да го чака на другата сутрин. „Само да бях отишла при него — отчаяно си помисли, — още щеше да е жив. А аз го мразех през всичките тези години. О, Господи! Кой би могъл да го убие? Кой?…“

Можеше да чуе гласа на баща си: „Отсега нататък дръж скапаните си ръце далеч от дъщеря ми, ясно ли ти е?… Ако някога пак те видя тук, ще те пребия.“

Тя се изправи.

— Извини ме, Флорънс. Аз… не се чувствам много добре.

И избяга.

Детективите. Сигурно се бяха свързали с баща й. Защо не й бе казал?

Взе първия самолет обратно за Калифорния. Успя да заспи чак на сутринта. Имаше кошмар. В мрака стоеше някаква фигура, която забиваше нож в тялото на Джим и крещеше. После излезе на светло.

Беше баща й.

Пета глава

Следващите няколко месеца бяха кошмарни. Образът на окървавения и обезобразен труп на Джим Клиъри постоянно я преследваше. Чудеше се дали отново да посети д-р Спийкман, но знаеше, че няма да посмее да разговаря за това с никого. Дори самата мисъл, че баща й може да е извършил такова ужасно престъпление, я караше да се чувства виновна. Опита се да се съсредоточи върху работата си. Невъзможно. Стъписано погледна към емблемата, която току-що беше направила.

Шейн Милър загрижено я наблюдаваше.

— Добре ли си, Ашли?

Тя се насили да му се усмихне.

— Да.

— Много съжалявам за приятеля ти.

Бе му разказала за Джим.

— Ще… ще го преживея.

— Какво ще кажеш да вечеряме заедно?

— Благодаря, Шейн. Аз… още не ми е до това. Другата седмица.

— Добре. Ако мога да ти помогна с нещо…

— Признателна съм ти. Никой не може да ми помогне.

— Госпожица Кльощав задник има проблем — каза Тони на Алет. — Абе що не вземе да се чука с някого?

— Чувствам се displace… мъчно ми е за нея.

— Остави я. Всички си имаме проблеми, нали, миличка?

Когато Ашли си тръгваше в петък следобед, Денис Тибъл я спря.

— Хей, ще ми направиш ли една услуга?

— Съжалявам, Денис, аз…

— Хайде де. Я по-весело! — Той я хвана за ръка. — Нуждая се от съвет, който може да ми даде само жена.

— Денис, не съм в настро…

— Влюбих се и искам да се оженя, но има проблеми. Ще ми помогнеш ли?

Ашли се поколеба. Не го харесваше, но не виждаше защо да не се опита да му помогне.

— Не може ли да почака до утре?

— Трябва да говоря с теб още сега. Наистина е спешно.

Тя дълбоко си пое дъх.

— Добре.

— Може ли да отидем у вас?

Ашли поклати глава.

— Не. — Боеше се, че няма да е в състояние да го накара да си тръгне.

— Тогава у нас?

Тя се поколеба.

— Добре. — „Така ще мога да си тръгна, когато аз поискам. Ако успея да му помогна да спечели жената, в която е влюбен, навярно най-после ще ме остави на мира.“

— Господи! — каза Тони на Алет. — Тя отива в апартамента на онова нищожество. Можеш ли да повярваш, че е толкова тъпа? Къде й е умът?

— Просто се опитва да му помогне. Няма нищо лошо в…

— О, я стига, Алет. Кога ще пораснеш? Човекът иска да я чука.

— Non va. Non si fa cosi.

— Самата аз не бих могла да го кажа по-добре.

Апартаментът на Денис Тибъл беше мебелиран в неокошмарен стил. По стените се редуваха плакати със сцени от стари филми на ужасите, с голи модели и хранене на диви зверове. По масите бяха пръснати малки еротични дърворезби.

„Това е жилище на луд“ — помисли си Ашли.

Нямаше търпение да се махне от тук.

— Хей, радвам се, че дойде, миличка. Наистина съм ти благодарен. Ако…

— Не мога да остана дълго, Денис — предупреди го тя. — Разкажи ми за жената, в която си влюбен.

— Тя наистина е голяма работа. — Тибъл й предложи цигара. — Ще запалиш ли?

— Не пуша. — Наблюдаваше го, докато си палеше цигара.

— Нещо за пиене?

— Не пия.

Той се ухили.

— Не пушиш и не пиеш. Остава третата, най-интересна възможност, нали?

Тя рязко изрече:

— Денис, ако не…

— Само се шегувах. — Отиде до бара и наля вино. — Пийни си малко. Нищо няма да ти стане. — Подаде й чаша.

Тя отпи.

— Разкажи ми за нея.

Денис Тибъл седна на дивана до Ашли.

— Никога не съм срещал друга като нея. Тя е секси като теб и…

— Престани, иначе си тръгвам.

— Хей, това беше комплимент. Както и да е, тя е лудо влюбена в мен, но родителите й са големи клечки и ме мразят.

Ашли нищо не каза.

— Та въпросът е, че ако аз настоя, тя ще се омъжи за мен, но ще се отчужди от родителите си. А е твърде близка с тях и ако се оженим, те със сигурност ще се откажат от нея. После някой ден може да ме обвинява за това. Разбираш ли проблема?

Тя отново отпи от виното.

— Да. Аз…

След това пред очите й като че ли се спусна мъгла.

Събуди се бавно със съзнанието, че се е случило нещо ужасно. Чувстваше се като упоена. Струваше й невероятно усилие дори само да отвори очи. Ашли се огледа наоколо и започна да изпада в паника. Лежеше гола на легло в евтина хотелска стая. Успя да седне и слепоочията й запулсираха. Нямаше представа къде е и как се е озовала там. Върху нощното шкафче имаше меню за румсървиз и тя го взе. „Хотел «Чикаго Луп». — Зашеметена, Ашли го препрочете. — Какво правя в Чикаго? Откога съм тук? Отидох у Денис Тибъл в петък. Кой ден сме днес?“ — С все по-засилваща се тревога тя вдигна телефонната слушалка.

— Какво обичате?

Говоренето също трудно й се удаваше.

— Кой… кой ден сме днес?

— Днес е седемнайсети…

— Не. Искам да кажа, кой ден от седмицата сме?

— А. Днес е понеделник. Мога ли…

Ашли замаяно затвори. „Понеделник.“ Губеха й се две денонощия. Седна на ръба на леглото и се опита да си спомни. Бе отишла в жилището на Денис Тибъл… изпи чаша вино… След това — нищо.

Беше й сложил нещо в чашата. Бе чела за такива опиати. Приказките, че искал съвета й, бяха само капан. А тя идиотката му повярва. Не си спомняше да е ходила на летището, да е пътувала за Чикаго или да се е регистрирала в този евтин хотел заедно с Тибъл. Нещо повече — нямаше спомен какво се е случило в тази стая.

„Трябва да се махна от тук“ — отчаяно си помисли. Чувстваше се омърсена, сякаш е бил насилен всеки сантиметър от тялото й. Какво й беше направил? Като се мъчеше да не мисли за това, тя стана от леглото, влезе в малката баня и застана под душа. Остави горещата струя да облива тялото й, като се опитваше да измие ужасните мръсни неща, които й се бяха случили. Ами ако забременее? От мисълта да има дете започна да й се гади. Спря водата, избърса се и отиде до гардероба. Дрехите й ги нямаше. Вътре откри само черен кожен минижуп, евтина наглед къса блузка и обувки с тънки високи токчета. Макар че я отвращаваха, нямаше друг избор. Бързо се облече и се погледна в огледалото. Приличаше на проститутка.

Провери в чантичката си. Само четирийсет долара. Чековата й книжка и кредитната й карта обаче си бяха там. „Слава Богу!“

Излезе в коридора. Нямаше никого. Слезе с асансьора в пустото фоайе и отиде на регистратурата, където подаде кредитната си карта на възрастния служител.

— Напускате ли ни вече? — лукаво я изгледа той. — Е, добре си прекарахте, а?

Ашли го зяпна, като се чудеше какво има предвид и се страхуваше да разбере. Изкушаваше се да го попита кога е заминал Денис Тибъл, но реши, че е по-добре да не го прави.

Мъжът вкара картата й в машината. После се намръщи и отново я вкара. Накрая каза:

— Съжалявам. Тази карта не става. Надхвърлили сте лимита си.

— Не е възможно! Има някаква грешка!

Служителят сви рамене.

— Имате ли друга кредитна карта?

— Не. Нямам. Ще приемете ли чек?

Той неодобрително погледна облеклото й.

— Ами да, ако имате някакви документи.

— Трябва да телефонирам…

— Кабината е в ъгъла.

— Окръжна болница Сан Франциско…

— Доктор Стивън Патерсън.

— Един момент, моля.

— Кабинетът на доктор Патерсън.

— Сара? Тук е Ашли. Трябва да говоря с баща ми.

— Съжалявам, госпожице Патерсън. В момента е в операционната и…

Ашли здраво стисна слушалката.

— Знаете ли колко време ще продължи?

— Трудно е да се каже. Но после има друга операция…

Ашли усети, че я обзема истерия.

— Трябва да говоря с него. Спешно е. Можете ли да му предадете? Нека ми позвъни веднага щом има възможност. — Погледна към телефонния номер в кабината и го продиктува на секретарката. — Ще чакам, докато се обади.

— Непременно ще му предам.

Седя във фоайето почти цял час. Мъжете, които минаваха покрай нея, любопитно я поглеждаха или й отправяха похотливи погледи, и тя се чувстваше като гола в евтиното си облекло. Когато телефонът най-после иззвъня, Ашли се стресна. Припряно влезе в кабината.

— Ало…

— Ашли? — чу гласа на баща си.

— О, татко, аз…

— Какво се е случило?

— В Чикаго съм и…

— Какво правиш в Чикаго?

— Сега не мога да ти обясня. Трябва ми самолетен билет до Сан Хосе. Нямам никакви пари в себе си. Можеш ли да ми помогнеш?

— Разбира се. Почакай. — Три минути по-късно баща й се върна на телефона. — Самолет на „Америкън Еърлайнс“ излита от „О’Хеър“ в десет и четирийсет, полет четиристотин и седем. Резервирал съм ти място. Ще те чакам на летището в Сан Хосе и…

— Не! — Не можеше да му позволи да я види в тези дрехи. — Аз ще… първо ще си отида вкъщи да се преоблека.

— Добре. Ще вечеряме заедно. Тогава ще ми разкажеш всичко.

— Благодаря ти, татко. Благодаря ти.

По време на полета си мислеше за непростимото, което й беше направил Денис Тибъл. „Трябва да отида в полицията — реши. — Няма да позволя да му се размине. С колко ли други жени трябва да го е правил?“

Когато се прибра в апартамента си, се чувстваше така, като че ли се връща в убежище. Нямаше търпение да свали отвратителните си дрехи. Преди да се срещне с баща си, имаше нужда да вземе още един душ. Понечи да тръгне към гардероба и застина. На тоалетката пред нея имаше фас от цигара.

Настаниха ги на ъглова маса в ресторант „Оукс“. Баща й загрижено я гледаше.

— Какво си правила в Чикаго?

— Аз… не зная.

— Не знаеш ли? — учуди се той.

Ашли се поколеба, като се опитваше да реши дали да му разкаже за случилото се. Навярно можеше да й даде някакъв съвет.

Тя предпазливо започна:

— Денис Тибъл ме покани в апартамента си, за да му помогна за нещо…

— Денис Тибъл ли? Онази змия? — Преди много време тя го беше запознала с колегите си. — Как можеш да имаш нещо общо с него?

Мигновено разбра, че е допуснала грешка. Баща й винаги реагираше гневно на всичките й проблеми. Особено когато бяха свързани с мъж.

„Ако някога пак те видя тук, ще те пребия.“

— Не е толкова важно — каза Ашли.

— Искам да го чуя.

Тя помълча малко, изпълнена с лоши предчувствия.

— Ами, пих нещо в апартамента на Денис и…

Докато говореше, лицето на баща й потъмня от гняв.

Очите му я изплашиха. Ашли се опита да съкрати разказа си.

— Не — настоя той. — Искам да чуя всичко.

Същата нощ тя лежеше, неспособна да заспи. Мислите й бяха съвсем объркани. „Ако се разчуе какво е направил с мен Денис, ще умра от срам. Всички в службата ще научат какво се е случило. Но не мога да му позволя да го повтори отново. Трябва да съобщя в полицията.“

Хората се бяха опитали да я предупредят, че той е побъркан по нея, но тя не им беше обърнала внимание. Като си мислеше за това, различаваше всички признаци: той се дразнеше, когато друг приказваше с нея, постоянно я канеше на срещи, подслушваше…

„Сега поне зная кой ме преследва“ — каза си тя.

В осем и половина сутринта Ашли се канеше да тръгва на работа, когато телефонът иззвъня. Тя вдигна слушалката.

— Ало?

— Ашли, тук е Шейн. Чу ли новината?

— Каква новина?

— Съобщават по телевизията. Току-що са открили трупа на Денис Тибъл.

За миг й се зави свят.

— О, Господи! Какво се е случило?

— Твърдят, че някой го е намушкал с нож и после го е кастрирал.

Шеста глава

Заместник-шериф Сам Блейк беше заслужил поста си в шерифското управление в Кюпъртино по трудния начин: ожени се за сестрата на шерифа Сърийна Даулинг, вещица с достатъчно остър език, за да сече орегонски гори. Сам Блейк беше единственият мъж, способен да се справя с нея. Нисък, любезен, мек човек, търпелив като светец. Независимо колко го вбесяваше Сърийна, той я изчакваше да се успокои и после кротко си поприказваше с нея.

Постъпи в шерифското управление, защото шерифът Мат Даулинг бе най-добрият му приятел. Заедно бяха ходили на училище, заедно израснаха. Блейк обичаше полицейската работа и я вършеше изключително добре. Беше проницателен, интелигентен и упорит. Това съчетание го правеше най-добрия детектив в управлението.

По-рано същата сутрин Сам Блейк и шериф Даулинг бяха пили заедно кафе.

— Чух, че снощи сестра ми ти вгорчила живота — каза шерифът. — Съседите поне десетина пъти се обаждаха да се оплакват. Сърийна е шампионка по викане, няма спор.

Сам сви рамене.

— Накрая успях да я успокоя, Мат.

— Слава Богу, че вече не живея с нея, Сам. Не зная какво я прихваща. Развилнява се…

Разговорът им обаче бе прекъснат.

— Шерифе, току-що ни телефонираха. На Сънивейл Авеню има убийство.

Шериф Даулинг погледна към Сам Блейк. Той кимна.

— Ще го поема.

Петнайсет минути по-късно влезе в апартамента на Денис Тибъл. Патрулен полицай разговаряше в дневната с домоуправителя.

— Къде е трупът? — попита Блейк.

Патрулният кимна към спалнята.

— Там вътре, господине.

Блейк влезе в спалнята и замръзна на място. Върху леглото беше проснато голо мъжко тяло и първото впечатление на детектива бе, че стаята е потънала в кръв. Когато се приближи, видя откъде е дошла кръвта. Целият гръб на жертвата беше в рани от назъбения ръб на строшена бутилка, в плътта бяха заседнали парчета стъкло. Тестисите на мъжа бяха отрязани.

Докато го гледаше, детективът усети остра болка в слабините.

— По дяволите, как е възможно човешко същество да извърши такова нещо?! — изрече.

Оръжието не се виждаше наоколо, но щяха внимателно да претърсят навсякъде.

Заместник-шерифът се върна в дневната, за да поговори с домоуправителя.

— Познавахте ли покойния?

— Да, господине. Това е неговият апартамент.

— Как се казва?

— Тибъл. Денис Тибъл.

Блейк си записа.

— Откога живее тук?

— Почти от три години.

— Какво можете да ми кажете за него?

— Почти нищо, господине. Тибъл беше много затворен, винаги си плащаше наема навреме. Понякога водеше жени. Струва ми се, че повечето бяха проститутки.

— Знаете ли къде е работел?

— А, да. В „Глобъл Къмпютър Графикс Корпорейшън“. Беше един от онези компютърни гении.

Заместник-шерифът си отбеляза и това.

— Кой откри трупа?

— Една от чистачките. Мария. Вчера имаше почивен ден, затова дойде чак тази сутрин…

— Искам да разговарям с нея.

— Да, господине. Ще я повикам.

Мария бе мрачна наглед четирийсетгодишна бразилка, нервна и уплашена.

— Ти ли откри трупа, Мария?

— Аз не съм го направила. Кълна ви се. — Жената беше обхваната от истерия. — Трябва ли ми адвокат?

— Не. Нямаш нужда от адвокат. Само ми кажи какво се случи.

— Нищо не се е случило. Искам да кажа… сутринта дойдох тук да почистя, както винаги. Аз… мислех си, че го няма. Винаги излизаше преди седем. Почистих в дневната и…

„По дяволите!“

— Мария, спомняш ли си как изглеждаше стаята, преди да почистиш?

— Какво имате предвид?

— Местила ли си нещо? Изнасяла ли си нещо от тук?

— Ами, да. На пода имаше строшена бутилка от вино. Цялата лепнеше. Аз…

— Какво направи с нея?

— Пуснах я в мелачката за боклук и я смлях.

— Какво друго направи?

— Ами изхвърлих пепелника и…

— Вътре имаше ли фасове?

Тя замълча и се опита да си спомни.

— Един. Хвърлих го в кошчето в кухнята.

— Хайде да идем да го видим. — Детективът я последва в кухнята и тя му посочи кошчето. Вътре имаше угарка със следи от червило. Заместник-шериф Блейк внимателно я извади и я постави в пликче.

После се върна в дневната.

— Мария, знаеш ли дали от апартамента липсва нещо? Да са изчезнали някакви ценни вещи?

Тя се огледа наоколо.

— Не, струва ми се. Господин Тибъл обичаше да събира тези малки статуетки. Пръскаше луди пари за тях. Като че ли всички са тук.

„Значи мотивът не е грабеж. Наркотици? Отмъщение? Нещастна любов?“

— Какво направи, след като почисти тук, Мария?

— Обрах с прахосмукачката както винаги. И после… — Гласът й секна. — Влязох в спалнята и… го видях. — Погледна към Блейк. — Кълна се, че не съм го направила.

Пристигнаха съдебният лекар и асистентите му, които донесоха чувал за трупа.

Три часа по-късно заместник-шериф Блейк отново беше в кабинета На шерифа.

— Какво откри, Сам.

— Почти нищо. — Седна срещу Даулинг. — Денис Тибъл е работел в „Глобъл“. Очевидно е бил някакъв гений.

— Но не достатъчно гениален, за да попречи да го убият.

— Той не е бил просто убит, Мат. Направо е бил накълцан. Трябваше да видиш какво са направили с тялото му. Сигурно е бил някой маниак.

— Как ще продължиш?

— Не сме сигурни какво е оръжието, засега чакаме резултатите от лабораторията, но може да е било строшена бутилка от вино. Чистачката я е изхвърлила в мелачката. Изглежда, че на едно от заседналите в гърба му парчета стъкло има отпечатък. Разговарях със съседите. Нищо. Не са видели някой да влиза или да излиза от апартамента му. Никакъв необичаен шум. Тибъл явно е бил много затворен. Не е контактувал със съседите. Но има нещо друго. Преди да умре е правил секс. Имаме вагинален секрет, косми, други неща, както и угарка от цигара с червило. Ще й направим ДНК-тест.

— Пресата пак ще се развихри, Сам. Още отсега си представям заглавията: „МАНИАК ВИЛНЕЕ В СИЛИЦИЕВАТА ДОЛИНА“. Шерифът въздъхна. — Хайде да действаме колкото можем по-бързо.

— Сега отивам в „Глобъл Къмпютър Графикс“.

На Ашли й трябваше час, за да реши дали да отиде на работа. „Само да ме погледнат и всички ще разберат, че се е случило нещо лошо. Но ако не отида, ще искат да знаят причината. Полицията навярно ще е там и ще разпитва всички. Ако ме разпитат, ще трябва да им кажа истината. Няма да ми повярват. Ще ме обвинят в убийството на Денис Тибъл. А ако пък ми повярват и ако им кажа, че баща ми е знаел какво ми е направил, ще обвинят него.“

Тя се замисли за убийството на Джим Клиъри. Можеше да чуе гласа на Флорънс: „Родителите на Джим се прибрали и открили трупа му. Бил е убит с нож и… кастриран.“

Стисна очи. „Боже мой, какво става? Какво става?“

Заместник-шериф Сам Блейк влезе в сградата на компанията. Служители с мрачни лица стояха на групички и тихо разговаряха. Можеше да си представи какво обсъждат. Ашли уплашено го наблюдаваше, докато детективът отиваше към кабинета на Шейн Милър.

Шейн се изправи да го посрещне.

— Заместник-шериф Блейк?

— Да. — Двамата се ръкуваха.

— Седнете, заместник-шериф.

Сам Блейк седна.

— Разбрах, че Денис Тибъл е бил ваш служител.

— Точно така. Един от най-добрите. Това е ужасна трагедия.

— Работил е тук около три години, нали?

— Да. Той беше нашият гений. Нямаше нещо, което да не е в състояние да направи с компютър.

— Какво можете да ми кажете за него?

Шейн Милър поклати глава.

— Почти нищо, страхувам се. Тибъл беше самотник.

— Имате ли представа дали е взимал наркотици?

— Денис ли? По дяволите, не. Беше маниак на тема здраве.

— Играл ли е хазарт? Възможно ли е да е дължал на някого много пари?

— Не. Получаваше голяма заплата, но мисля, че беше много стиснат.

— Ами жените? Имал ли си е приятелка?

— Жените не го харесваха. — Замисли се за миг. — В последно време обаче разправяше, че се канел да се жени.

— Случайно да е споменавал името на жената?

Милър поклати глава.

— Не. Поне не на мен.

— Имате ли нещо против да разговарям с някои от служителите ви?

— Ни най-малко. Действайте. Трябва да ви кажа, че всички са потресени.

„И щяха да са още повече, ако можеха да видят трупа му“ — помисли си Блейк.

Двамата излязоха навън. Шейн Милър повиши глас:

— Моля за внимание! Това е заместник-шериф Блейк. Той би искал да ви зададе няколко въпроса.

Служителите бяха спрели по местата си и слушаха.

— Сигурен съм, че всички сте чули за случилото се с господин Тибъл — започна детективът. — Нуждаем се от вашата помощ, за да открием кой го е убил. Някой от вас знае ли дали е имал врагове? Някой да го е мразел достатъчно, за да го убие? — Последва мълчание. Блейк продължи: — Споменавал е, че ще се жени. Обсъждал ли е въпроса с някой от вас?

Ашли откри, че дишането й е затруднено. Сега бе моментът да говори. Сега бе моментът да разкаже на заместник-шерифа какво е направил с нея Тибъл. Но си спомни лицето на баща си, когато му описваше случая. Щяха да обвинят него в убийството.

Баща й никога не би убил когото и да е.

Той беше лекар.

Той беше хирург.

Денис Тибъл е бил кастриран! Заместник-шерифът казваше:

— … и никой от вас не го е виждал, след като в петък си е тръгнал от тук, така ли?

„Давай — помисли си Тони. — Кажи му. Кажи му, че си ходила в апартамента му. Защо не му кажеш?“

Блейк изчака малко, като се мъчеше да скрие разочарованието си.

— Е, ако някой от вас си спомня нещо, което може да е от полза, ще съм ви благодарен, ако ми телефонирате. Господин Милър има номера ми. Благодаря ви.

Той се отдалечи заедно с Шейн към изхода.

Ашли усети, че й прималява от облекчение.

Заместник-шериф Блейк се обърна към Шейн:

— Бил ли е особено близък с някой от колегите си?

— Не. Струва ми се, че Денис не беше близък с никого. Една от нашите компютърни операторки много го привличаше, но помежду им никога не е имало нищо.

Детективът спря.

— Тя тук ли е в момента?

— Да, но…

— Бих искал да поговоря с нея.

— Добре. Можете да използвате кабинета ми.

Двамата се върнаха обратно и Ашли ги видя да се приближават. Крачеха право към нейното бюро.

— Ашли, заместник-шериф Блейк би искал да поговори с теб.

Значи знаеше! Щеше да я пита за посещението й в апартамента на Тибъл. „Трябва да внимавам“ — каза си.

Детективът я наблюдаваше.

— Имате ли нещо против, госпожице Патерсън?

Тя си възвърна дар-слово.

— Не, ни най-малко. — И го последва в кабинета на Шейн Милър.

— Седнете. — Двамата седнаха. — Разбрах, че Денис Тибъл е бил влюбен във вас.

— Аз… предполагам… — „Внимавай!“ — Да.

— Излизахте ли с него?

„Да отидеш в апартамента му не е същото като да излизаш с него.“

— Не.

— Говорил ли ви е за жената, за която искал да се жени?

Тя затъваше все по-надълбоко. Възможно ли е да й поставя капан? Може би вече знаеше, че е била в апартамента на Тибъл. Навярно бяха открили отпечатъците й. Сега бе моментът да му разкаже какво е направил с нея Денис. „Но ако му разкажа — отчаяно си помисли, — това ще го отведе при баща ми и ще го свържат с убийството на Джим Клиъри.“ Дали знаеха и за това? Но полицейското управление в Бедфорд нямаше причини да уведомява полицейското управление в Кюпъртино. А може би имаше?

Заместник-шериф Блейк я наблюдаваше и очакваше отговора й.

— Госпожице Патерсън?

— Моля? А, извинете ме. Това толкова ме разстрои…

— Разбирам ви. Тибъл споменавал ли ви е за онази жена, за която искал да се жени?

— Да… но не ми каза името й. — Поне това беше вярно.

— Някога били ли сте в апартамента му?

Ашли дълбоко си пое дъх. Ако отречеше, разпитът навярно щеше да приключи. Но ако бяха открили отпечатъците й…

— Да.

— Били сте в апартамента му, така ли?

— Да.

Сега вече я гледаше по-внимателно.

— Казахте, че никога не сте излизали с него.

Мислите й препускаха.

— Така е. Не съм ходила с него, не. Отидох да му занеса едни документи, които беше забравил.

— Кога е било това?

Тя се почувства като в капан.

— Беше… преди около седмица.

— И друг път не сте ходили в жилището му?

— Точно така.

Сега вече нямаше проблем даже и да бяха намерили отпечатъците й.

Заместник-шерифът мълчеше, наблюдаваше я и тя се чувстваше виновна. Искаше й се да му каже истината. Може би в апартамента бе проникнал крадец и го беше убил — същият крадец десет години преди това и на пет хиляди километра от тук е убил Джим Клиъри. Ако вярваш в съвпадения. Ако вярваш в Дядо Коледа. Ако вярваш във феи.

„Проклет да си, татко!“

— Това е ужасно престъпление — каза детективът. — Като че ли липсва мотив. Но през всичките години, откакто съм в полицията, никога не съм виждал престъпление без мотив. — Отговор нямаше. — Известно ли ви е дали Денис Тибъл е взимал наркотици?

— Сигурна съм, че не е взимал.

— Какво ни остава тогава? Не е заради наркотици. Не са го обрали. На никого не е дължал пари. Изглежда остава само любовна връзка, нали? Жена, която го е ревнувала.

„Или баща, който е искал да защити дъщеря си.“

— Аз съм също толкова озадачена, колкото и вие, заместник-шериф.

Той я изгледа за миг и очите му сякаш казваха: „Не ти вярвам, госпожичке.“

Блейк се изправи, извади визитката си и й я подаде.

— Ако се сетите за нещо, ще съм ви благодарен да ми телефонирате.

— С удоволствие.

— Приятен ден.

Тя го проследи с поглед, докато излизаше. „Всичко свърши. Татко е в безопасност.“

Когато вечерта се прибра в апартамента си, на телефонния секретар имаше съобщение: „Снощи направо ме побърка, миличка. Сериозно ти казвам. Но ще се погрижиш за мен и довечера, както ми обеща. По същото време, на същото място.“

Ашли стоеше като вцепенена и не вярваше на ушите си. „Полудявам — помисли си тя. — Това няма нищо общо с татко. Зад всичко трябва да се крие някой друг. Но кой? И защо?“

Пет дни по-късно получи съобщение за кредитната си карта. Вниманието й привлякоха три неща:

Сметка от магазин за дрехи на стойност 450 долара.

Сметка от „Съркъс Клъб“ на стойност 300 долара.

Сметка от ресторант „Луи“ на стойност 250 долара.

Никога не беше чувала за магазина, за клуба и за ресторанта.

Седма глава

Ашли Патерсън непрекъснато следеше във вестниците и по телевизията информацията за разследването на убийството на Денис Тибъл. Полицията очевидно бе стигнала до задънена улица.

„Всичко свърши — мислеше си младата жена. — Няма от какво повече да се страхувам.“

Същата вечер в дома й се появи заместник-шериф Блейк. Тя го погледна и устата й пресъхна.

— Надявам се, че не ви безпокоя — каза детективът. — Прибирах се вкъщи и просто реших да намина.

Ашли преглътна.

— Няма нищо. Заповядайте.

Той влезе в апартамента.

— Имате хубаво жилище.

— Благодаря.

— Обзалагам се, че на Денис Тибъл това обзавеждане нямаше да му хареса.

Сърцето й се разтуптя.

— Не зная. Никога не е идвал тук.

— О! Мислех, че може и да е идвал, нали знаете?

— Не, не зная заместник-шериф. Нали ви казах, никога не съм излизала с него.

— Точно така. Може ли да седна?

— Заповядайте.

— Виждате ли, този случай е много сложен, госпожице Патерсън. Не се вписва в никаква система. Както ви казах, винаги има мотив. Разговарях с някои хора в „Глобъл Къмпютър Графикс“ и като че ли никой не е познавал добре Тибъл. Бил е много затворен човек.

Ашли го слушаше в очакване на удара.

— Всъщност от думите им разбрах, че вие сте единствената, към която е проявявал интерес.

Или бе открил нещо, или хвърляше въдицата си.

— Той наистина проявяваше интерес към мен, заместник-шериф — предпазливо отвърна тя, — но аз не проявявах интерес към него. И ясно му давах да го разбере.

Блейк кимна.

— Е, струва ми се, че е било много любезно от ваша страна да му занесете онези документи.

Ашли едва не попита „Какви документи?“, но внезапно си спомни.

— Това… това изобщо не ме затрудни.

— Ясно. Някой трябва много да е мразил Тибъл, за да постъпи така с него.

Тя напрегнато мълчеше.

— Знаете ли какво не мога да понасям? — каза заместник-шерифът. — Неразкритите убийства. Винаги ме дразнят. Защото ако някое убийство остане неразкрито, според мен това не е защото престъпниците са много умни, а защото полицията не си е свършила работата. Е, засега имам късмет. Разкрил съм всички престъпления, които съм разследвал. — Той се изправи. — Нямам намерение да се отказвам и сега. Ако се сетите за нещо, ще ми позвъните, нали, госпожице Патерсън?

— Да, разбира се.

Ашли го изпрати и си помисли: „Дали идването му тук е предупреждение? Може би знае повече, отколкото казва?“

Тони беше погълната от Интернет. Най-голямо удоволствие й доставяха разговорите с Жан-Клод, но това не й пречеше да има и други събеседници. Сядаше пред компютъра при всяка възможност и съобщенията изпълваха екрана.

„Тони? Къде беше? Отдавна те чакам в чатрума.“

„Струва си да ме чакаш, миличък. Разкажи ми за себе си. С какво се занимаваш?“

„Работя в аптека. Мога да бъда мил с теб. Падаш ли си по дрога?“

„Чупката.“

„Ти ли си, Тони?“

„Отговорът на твоите мечти. Ти ли си, Марк?“

„Да.“

„Напоследък не си идвал в Интернет.“

„Имах работа. Бих искал да се срещнем, Тони.“

„Кажи ми, Марк, с какво се занимаваш?“

„Библиотекар съм.“

„Колко вълнуващо! Всички онези книги наоколо и…“

„Кога ще се срещнем?“

„Защо не питаш Нострадамус?“

„Здравей, Тони. Казвам се Уенди.“

„Здравей, Уенди.“

„Като че ли се забавляваш.“

„Наслаждавам се на живота.“

„Навярно мога да ти помогна още повече да му се насладиш.“

„Какво имаш предвид?“

„Ами, надявам се, че не си от онези глупаци, които се страхуват да експериментират и да опитват вълнуващи нови неща. Бих искала да ти покажа нещо приятно.“

„Благодаря, Уенди. Нямаш онова, от което се нуждая.“

И после отново се включи Жан-Клод.

„Bonne nuit. Comment ca va? Как си?“

„Страхотно. А ти?“

„Липсваше ми. Много ми се иска лично да се срещнем.“

„И на мен. Благодаря, че ми прати снимката си. Добре изглеждаш.“

„А ти си красива. Струва ми се, че за двама ни е важно да се опознаем. Твоята компания ще се представи ли на компютърния конгрес в Квебек?“

„Какво? Поне аз не зная за такова нещо. Кога е?“

„След три седмици. Ще участват много големи фирми. Надявам се да дойдеш.“

„Аз също.“

„Може ли да се срещнем в чатрума утре по същото време?“

„Разбира се. До утре.“

„А demain.“

На другата сутрин Шейн Милър отиде при Ашли.

— Ашли, чу ли за големия компютърен конгрес, който ще се проведе в Квебек?

Тя кимна.

— Да. Струва ми се, че ще е интересно.

— Тъкмо обмислях дали да пратим там наши представители.

— Всички компании ще участват — отвърна Ашли. — „Симантек“, „Майкрософт“, „Епъл“. Квебек им организира страхотно шоу. Такова пътуване може да е като тринайсета заплата.

Шейн Милър се усмихна на въодушевлението й.

— Добре, ще проверя.

На следващата сутрин той я повика в кабинета си.

— Какво ще кажеш да прекараш Коледа в Квебек?

— Ще участваме ли? Страхотно! — възбудено изрече Ашли. Обикновено прекарваше коледните празници с баща си, но тази година мисълта за това я ужасяваше.

— Най-добре да си вземеш повечко топли дрехи.

— Не се безпокой. Наистина го очаквам с нетърпение, Шейн.

Тони влезе в чатрума.

„Жан-Клод, компанията праща наша група в Квебек!“

„Formidable! Толкова се радвам. Кога пристигаш?“

„След две седмици. Ще бъдем петнайсет души.“

„Merveilleux! Чувствам се така като че ли ще се случи нещо много важно.“

„Аз също.“

— Нещо много важно!

Ашли всяка вечер с тревога следеше новините, но около разследването на убийството на Денис Тибъл нямаше нищо ново. Постепенно започна да се успокоява. Ако полицията не успееше да я свърже със случая, нямаше да стигнат и до баща й. Няколко пъти решава да го попита, но винаги се отказваше. Ами ако беше невинен? Дали някога щеше да й прости обвинението в убийство? „А ако е виновен, изобщо не искам да зная — помисли си. — Не бих могла да го понеса. И ако наистина съзнателно е извършил тези ужасни неща, той го е направил, за да ме защити. Поне тази Коледа няма да ми се наложи да се срещам с него.“

Ашли телефонира на баща си в Сан Франциско.

— Тази година няма да мога да прекарам коледните празници с теб, татко — без каквото и да е предисловие започна тя. — Компанията ме праща на конгрес в Канада.

Последва продължително мълчание.

— Много лошо, Ашли. Винаги сме прекарвали Коледа заедно.

— Нищо не мога да напра…

— Нали знаеш, освен теб нямам никого.

— Да, татко, аз… аз също нямам.

— Това е важното.

„Достатъчно важно, за да убиеш човек ли?“

— Къде е този конгрес?

— В Квебек. Той е…

— А. Прекрасен град. Не съм бил там от години. Знаеш ли какво ще направя? По това време нямам никаква работа в болницата. Ще взема самолет и двамата ще вечеряме заедно на Коледа.

Ашли бързо отвърна:

— Струва ми се, че не е…

— Ти само ми резервирай стая в хотела, в който ще отседнеш. Нали не искаме да нарушаваме традицията?

Тя се поколеба и бавно изрече:

— Не, татко.

„Как ще го погледна?“

Алет възбудено изрече:

— Никога не съм ходила в Квебек. Там имат ли музеи?

— Разбира се, че имат — отвърна Тони. — Всичко си имат. Много зимни спортове. Ски, кънки…

Приятелката й потръпна.

— Мразя студа. Не ми трябват никакви спортове. Пръстите ми измръзват даже с ръкавици. Ще обикалям музеите…

Групата от „Глобъл Къмпютър Графикс“ пристигна на международното летище „Жан Льосаж“ в Сен Фоа на двайсет и първи декември и беше отведена в прочутия „Шато Фронтенак“ в Квебек. Температурите бяха под нулата и улиците бяха покрити със сняг.

Жан-Клод беше дал на Тони телефонния си номер. Тя му позвъни веднага щом се настани в стаята си.

— Надявам се, че не те безпокоя прекалено късно.

— Mais non! Не мога да повярвам, че си тук. Кога ще те видя?

— Утре сутрин всички отиваме в конгресния център, но мога да се измъкна и да обядвам с теб.

— Bon! На „Гран Але Ест“ има един ресторант, казва се „Льо Пари-Брест“. Какво ще кажеш за един часа?

— Ще бъда там.

Квебекският конгресен център на булевард „Рене Льовеск“ е изключително модерна четириетажна сграда от стъкло и стомана, която побира хиляди хора. В девет сутринта огромните зали бяха пълни с компютърни специалисти от целия свят, които обменяха информация по най-новите открития. Те обикаляха мултимедийните зали, изложбите и видеоконферентните центрове. Едновременно се провеждаха шест семинара. На Тони й доскуча. „Само приказки, нищо интересно“ — мислеше си тя. В един без петнайсет се измъкна от залата и взе такси до ресторанта.

Жан-Клод я очакваше. Той я хвана за ръка и топло каза:

— Тони, толкова се радвам, че успя да дойдеш.

— Аз също.

— Ще се опитам да прекараш приятно. Нашият град е много красив.

Тя го погледна и се усмихна.

— Сигурна съм, че ще ми хареса.

— Бих искал да прекараме колкото може повече време заедно.

— Можеш ли да си вземеш отпуска? Ами бижутерийния магазин?

Той се усмихна.

— Ще трябва да се оправят без мен.

Метр д’отелът им донесе менюто.

— Искаш ли да опиташ нашата френско-канадска кухня? — попита я Жан-Клод.

— С удоволствие.

— Тогава нека поръчам и за теб. — Той се обърна към метр д’отела. — Nous voudrions le Brome Lake Duckling. — После обясни на Тони: — Това е местно ястие, патица, приготвена в калвадос и пълнена с ябълки.

— Страхотно.

Така и се оказа.

По време на обеда двамата разказаха за себе си.

— Така. Никога ли не си се женил? — попита Тони.

— Не. А ти?

— Не.

— Не си открила подходящия мъж.

„О, Господи, щеше да е чудесно, ако беше толкова просто.“

— Не.

Разговаряха за Квебек и какво могат да правят заедно.

— Караш ли ски?

Тони кимна.

— Обожавам ските.

— O, bon, moi aussi. Освен това можем да караме снегомобили, да се пързаляме, да обикаляме магазините…

В ентусиазма му имаше нещо почти момчешко. Тя никога не се бе чувствала толкова приятно с друг мъж.

Шейн Милър така организира програмата им, че ходеха на конгресните заседания сутрин и следобедите им бяха свободни.

— Не зная какво да правя тук — оплака се Алет на Тони. — Ужасно е студено. Ти какво ще правиш?

— Всичко — усмихна се тя.

— A piu tardi.

Тони и Жан-Клод всеки ден обядваха заедно, а после й показваше града. Тя никога не беше виждала друго място като Квебек. Все едно, че откриваше живописно френско село в Северна Америка от края на миналия век. Старите улици носеха странни имена като „Стълбището Строшиврат“, „Под крепостта“ и „Моряшкия скок“.

Посетиха Цитаделата, чиито стени пазеха Стария Квебек, гледаха традиционната смяна на почетния караул в крепостта. Обикаляха търговските улици, „Сен Жан“, „Картие“, „Кот дьо ла Фабрик“, скитаха се из Картие пти шампле.

— Това е най-старият търговски квартал в Северна Америка — каза й Жан-Клод.

— Прекрасно е.

Където и да отидеха, имаше грейнали коледни дървета, коледни сцени и музика за удоволствието на минувачите.

Той я заведе да карат снегомобили в провинцията. Докато се носеха по тесния склон, младият мъж извика:

— Как се чувстваш?

Тони усети, че това не е случаен въпрос. Тя кимна и тихо отвърна:

— Чудесно е.

Алет прекарваше свободното си време по музеите. Посети базиликата „Нотр Дам“, черквата „Добрият пастир“ и музея „Августин“, но не прояви интерес към нищо друго от онова, което предлагаше Квебек. Имаше десетки прекрасни ресторанти, но когато не се хранеше в хотела, тя отиваше в „Льо коменсал“, вегетарианска кафетерия.

От време на време си мислеше за своя приятел в Сан Франциско, художника Ричард Мелтън, и се чудеше какво прави и дали си спомня за нея.

Ашли с ужас очакваше Коледа. Изкушаваше се да телефонира на баща си и да му каже да не идва. „Но с какво мога да се оправдая? Ти си убиец, не искам да те виждам, това ли?“

А Коледа наближаваше.

— Искаш ли да ти покажа моя бижутериен магазин? — попита я Жан-Клод.

Тони кимна.

— С удоволствие.

„Парен Джюълърс“ се намираше в сърцето на Квебек на улица „Нотр Дам“. Когато влезе вътре, Тони се смая. По Интернет Жан-Клод й бе казал: „Имам малък бижутериен магазин.“ Всъщност магазинът се оказа много голям и изискан. Пет-шест служители обслужваха клиентите.

Тя се огледа и възкликна:

— По… поразително е.

Той се усмихна.

— Merci. Бих искал да ти дам cadeau — коледен подарък.

— Не. Не е необходимо. Аз…

— Моля те, не ме лишавай от това удоволствие.

Отведе я до една от витрините, пълна с пръстени. — Кажи ми кой ти харесва.

Тони поклати глава.

— Ужасно са скъпи. Не мога…

— Моля те.

Погледна го за миг, после кимна.

— Добре. — Отново разгледа витрината. По средата имаше голям смарагдов пръстен с диаманти.

Жан-Клод видя, че гледа към него.

— Харесва ли ти смарагдовият пръстен?

— Прекрасен е, но е ужасно…

— Твой е. — Извади малък ключ, отключи витрината и го взе.

— Не, Жан-Клод…

— Pour moi. — Той го постави на пръста й. Беше й по мярка.

— Voila! Това е знак свише.

Тони стисна ръката му.

— Аз… не зная какво да кажа.

— Не мога да изразя какво удоволствие ми доставя това. Тук има един чудесен ресторант, казва се „Павилон“. Искаш ли да вечеряме там?

— Където кажеш.

— Ще ти позвъня в осем часа.

В шест часа следобед телефонира бащата на Ашли.

— Страхувам се, че ще трябва да те разочаровам, Ашли. Няма да мога да дойда за Коледа. Един мой важен пациент от Южна Америка получил инфаркт. Довечера заминавам за Аржентина.

— Аз… много съжалявам, татко — като се опитваше да бъде убедителна, отвърна тя.

— Ще го компенсираме, нали, скъпа?

— Да, татко. Приятен полет.

Тони с нетърпение очакваше вечерята с Жан-Клод. Щеше да е прекрасно. Докато се обличаше, тихо си тананикаше.

„Мисля, че Жан-Клод е влюбен в мен, майко.“

„Павилон“ се намира в огромната „Гар дьо Пале“, старата железопътна гара на Квебек. Това е просторен ресторант с дълъг бар до входа. В единайсет всяка вечер десетина маси се отместват настрани, за да отворят пространство за дансинг и диджеят започва програмата си със записи, включващи реге, джаз и блус.

Тони и Жан-Клод пристигнаха в девет и собственикът топло ги посрещна на вратата.

— Мосю Парен. Много се радвам да ви видя.

— Благодаря, Андре. Това е госпожица Тони Прескот, господин Никола.

— За мен е удоволствие, госпожице. Масата ви е готова.

— Храната е превъзходна — увери я Жан-Клод, когато ги настаниха. — Хайде да започнем с шампанско.

Поръчаха си paillard de veau, torpille, салата и бутилка валполичела.

Тони не можеше да откъсне очи от смарагдовия пръстен, който й беше подарил Жан-Клод.

— Толкова е красив! — възкликна тя.

Той се приведе към нея.

— Tu aussi. Не мога да ти обясня колко съм щастлив, че най-после се срещнахме.

— И аз — тихо отвърна Тони.

Диджеят започна своята програма. Жан-Клод я погледна.

— Искаш ли да потанцуваме?

— С удоволствие.

Танците бяха една от големите й страсти и когато излезе на дансинга, Тони забрави за всичко друго. Като малка танцуваше с баща си и майка й казваше: „Това дете е тромаво.“

Жан-Клод я притискаше към себе си.

— Танцуваш прекрасно.

— Благодаря. — „Чу ли го, майко?“

„Иска ми се това да продължава вечно“ — помисли си Тони.

На път за хотела той я попита:

— Cherie, искаш ли да минем през нас и да пийнем нещо?

Тони се поколеба.

— Не тази вечер, Жан-Клод.

— Тогава утре, peut-etre?

Тя стисна ръката му.

— Утре.

В три часа през нощта полицай Рене Пикар патрулираше с автомобила си по „Гран але“ в „Картие Монкалм“, когато забеляза, че предната врата на двуетажна тухлена къща е широко отворена. Той спря до тротоара и отиде да провери. Приближи се до входа и извика:

— Bon soir. Y a-t-il, quelqu’un?2

Не получи отговор. Влезе във фоайето и се насочи към голямата дневна.

— C’est la police. Y a-t-il, quelqu’un?3

Отново никакъв отговор. В къщата цареше неестествена тишина. Полицай Пикар разкопча кобура си и започна да обикаля първия етаж, като викаше и влизаше от стая в стая. Единственият отговор бе зловещо мълчание. Върна се във фоайето. Елегантно стълбище водеше към втория етаж.

— Alio! — Нищо.

Когато изкачи стълбището, той извади пистолета си. Отново извика, после пое по дългия коридор. Вратата на една от спалните пред него беше открехната. Пикар се приближи, отвори я и пребледня.

— Mon Dieu!

В пет часа сутринта в сградата от сив камък и жълти тухли на булевард „Стори“, в която се помещава полицейското управление, инспектор Пол Кайе попита:

— С какво разполагаме?

— Жертвата се казва Жан-Клод Парен — отвърна полицай Ги Фонтен. — Бил е намушкан с нож поне десетина пъти и е кастриран. Патологът казва, че убийството е станало през последните три-четири часа. Открихме в джоба на сакото на Парен сметка от „Павилон“. Измъкнахме собственика на ресторанта от леглото.

— Да?

— Мосю Парен е бил в „Павилон“ заедно с жена на име Тони Прескот, брюнетка, много привлекателна, с английски акцент. Управителят на бижутерийния магазин на мосю Парен твърди, че вчера мосю Парен довел в магазина жена, отговаряща на същото описание, и я представил като Тони Прескот. Подарил й скъп смарагдов пръстен. Също така смятаме, че преди смъртта си мосю Парен е правил секс с някого и че оръжието на убийството е нож за писма със стоманено острие. По него имаше отпечатъци. Пратихме го в лабораторията и ФБР. Очакваме резултатите.

— Арестувахте ли Тони Прескот?

— Non.

— И защо?

— Не успяхме да я открием. Проверихме във всички местни хотели, в нашия архив, както и в този на ФБР. Тя няма акт за раждане, номер на социална осигуровка, нито шофьорска книжка.

— Невъзможно! Има ли вероятност да е напуснала града?

Полицай Фонтен поклати глава.

— Едва ли, инспекторе. Летището е било затворено в полунощ. Последният влак от Квебек е потеглил в пет и трийсет и пет следобед. Първият сутрешен влак ще е в шест и половина. Разпратихме описанието й до автогарата, две таксиметрови компании и фирмата за наем на лимузини.

— За Бога, разполагаме с името, описанието и отпечатъците й. Не може да изчезне просто така.

Един час по-късно се получи доклад от ФБР. Не бяха успели да идентифицират отпечатъците. Тони Прескот нямаше досие.

Осма глава

Пет дни след завръщането на Ашли от Квебек баща й телефонира:

— Току-що пристигам.

— Откъде пристигаш? — Трябваше й време, за да си спомни. — А, да. Твоят пациент в Аржентина. Как е той?

— Ще оживее.

— Радвам се.

— Можеш ли да дойдеш в Сан Франциско да вечеряме заедно?

Тя се ужасяваше от мисълта да се срещне с него, но не успя да измисли извинение.

— Добре.

— Тогава да се срещнем в ресторант „Лулу“. В осем часа.

Ашли вече беше в ресторанта, когато пристигна баща й. Тя отново видя възхитените погледи на хората наоколо. Баща й беше прочут. Би ли рискувал всичко само за да…

Той застана до масата.

— Радвам се да те видя, мила. Съжалявам за коледната ни вечеря.

— Аз също — насили се да отвърна Ашли.

Тя втренчено гледаше менюто, опитвайки се да събере мислите си.

— Какво ще поръчаш?

— Аз… всъщност не съм гладна — отвърна.

— Трябва да хапнеш нещо. Съвсем си измършавяла.

— Ще взема пиле.

Тя го наблюдаваше, докато той даваше поръчката на сервитьора, и се чудеше дали ще посмее да го попита.

— Как беше в Квебек?

— Много интересно. Красив град.

— Някой път трябва да отидем там заедно.

Тя се реши и се помъчи да говори колкото е възможно по-спокойно:

— Да. Между другото… миналия юни ходих на среща в Бедфорд по случай десет години от завършване на гимназия.

Той кимна.

— Приятно ли беше?

— Не. — Бавно заговори, като внимателно подбираше думите си. — Разбрах… разбрах, че в деня, след като ние с теб заминахме за Лондон, са открили… трупа на Джим Клиъри. — После замълча в очакване да види реакцията му.

Д-р Патерсън се намръщи.

— Клиъри ли? А, да. Онова момче, което тичаше след теб. Аз те спасих от него, нали?

„Какво означава това? Признание ли? Може би иска да каже, че ме е спасил от Джим Клиъри, като го е убил?“

Ашли дълбоко си пое дъх и продължи:

— Денис Тибъл е бил убит по същия начин. Намушкан и кастриран. — Тя видя, че баща й взима парче хляб и внимателно го намазва с масло.

— Не съм изненадан, Ашли — отвърна накрая той. — Лошите хора обикновено ги постига лош край.

И това го казваше лекар, човек, посветил се на спасяването на живота. „Никога няма да го разбера — помисли си. — А ми се струва и че не искам.“

Когато вечерята приключи, тя продължаваше да е също толкова далеч от истината, колкото и преди това.

— В Квебек наистина ми хареса, Алет — каза Тони. — Иска ми се пак да отида там някой ден. Ти как прекара?

— Наслаждавах се на музеите — плахо отвърна тя.

— Обади ли се вече на гаджето си в Сан Франциско?

— Той не ми е гадже.

— Обзалагам се, че искаш да ти стане, нали?

— Forse. Навярно.

— Защо не му позвъниш?

— Струва ми се, че няма да е прилично да…

— Позвъни му.

Уговориха се да се срещнат в музея „Де Янг“.

— Много ми липсваше — каза Ричард Мелтън. — Как беше в Квебек?

— Va bene.

— Иска ми се и аз да бях там с теб.

„Може би някой ден“ — с надежда си помисли Алет.

— Как върви рисуването ти?

— Не е зле. Наскоро продадох една от картините си на много известен колекционер.

— Фантастично! — зарадва се тя. И не можеше да не си помисли: „Толкова е различно, когато съм с него. Ако беше някой друг, щях да си помисля «Кой има толкова лош вкус, че да хвърля пари на вятъра за картините ти?» Или «Недей да се отказваш от другата си работа.» Или стотици други злобни забележки. Но с Ричард никога не го правя.“

Това я караше да се чувства невероятно свободна, сякаш е открила лек за някаква ужасна болест.

Двамата обядваха в музея.

— Какво ще си вземеш? — попита Ричард. — Правят страхотен ростбиф.

— Аз съм вегетарианка. Ще си поръчам само салата. Благодаря.

— Добре.

До масата им се приближи млада, привлекателна сервитьорка.

— Здравей, Ричард.

— Здрасти, Бърнис.

Алет неочаквано изпита ревност. Реакцията й я изненада.

— Готови ли сте с поръчката?

— Да. За госпожица Питърс салата и сандвич с ростбиф за мен.

Сервитьорката я наблюдаваше. „Дали ревнува?“ — зачуди се Алет. Когато жената се отдалечи, каза:

— Много е красива. Добре ли я познаваш? — И се изчерви. Веднага съжали, че го беше попитала.

Ричард се усмихна.

— Често се храня тук. При първото ми идване нямах много пари. Поръчах си сандвич и Бърнис ми устрои истинско пиршество. Страхотна е.

— Изглежда много мила — рече Алет. И си помисли: „Бедрата й са дебели.“

После заговориха за художници.

— Веднъж исках да отида в Живерни — каза тя. — Където е рисувал Моне.

— Знаеш ли, че той е започнал като карикатурист?

— Не.

— Така е. После се запознал с Буден, който му станал учител и го убедил да започне да рисува на открито. Има една страхотна история. Моне толкова се увлякъл от рисуването на открито, че когато решил да нарисува някаква жена в градината на платно, по-високо от два и половина метра, трябвало да изкопае ров, за да може да го повдига или спуска със скрипци. Сега картината е в музея „Д’Орсе“ в Париж.

Времето летеше бързо и приятно.

Следобед Алет и Ричард обиколиха различните изложби. Колекцията се състоеше от над четирийсет хиляди експоната — от древноегипетски находки до съвременни американски платна.

Фактът, че в присъствието на Ричард не й идваха наум каквито и да е лоши мисли, я изпълваше с удивление. „Che cosa significa?“

Към тях се приближи униформен пазач.

— Добър ден, Ричард.

— Здравей, Брайън. Това е моя приятелка, Алет Питърс. Алет, Брайън Хил.

— Харесва ли ви в музея? — попита я Брайън.

— О, да. Прекрасно е.

— Ричард ме учи да рисувам — каза пазачът.

Алет погледна към Ричард.

— Наистина ли?

— А, само малко го насочвам — скромно отвърна той.

— Прави нещо много повече, госпожице. Винаги съм искал да стана художник. Тъкмо затова постъпих на работа в музея, защото обичам изкуството. Така или иначе Ричард често идва тук и рисува. Когато видях как работи, си помислих: „Искам да съм като него.“ И го попитах дали е съгласен да ме учи. Той е страхотен. Виждали ли сте картините му?

— Да — отвърна тя. — Невероятни са.

Когато останаха сами, тя каза:

— Много любезно от твоя страна, Ричард.

— Обичам да помагам на хората — отвърна той, като я гледаше в очите.

На излизане от музея я попита:

— Съквартирантът ми довечера е на купон. Какво ще кажеш да се отбием у нас? — Усмихна се. — Бих искал да ти покажа някои картини.

Алет стисна ръката му.

— Не още, Ричард.

— Както кажеш. Ще се видим ли следващия уикенд?

— Да.

Той нямаше представа с какво нетърпение го очаква Алет.

Ричард я изпрати до паркинга, където бе оставила колата си. Докато потегляше, той й махаше с ръка.

Когато си лягаше същата вечер, Алет си помисли: „Истинско чудо е. Ричард ме освободи.“ Тя заспа и го сънува.

В два часа през нощта съквартирантът на Ричард Мелтън Гари се върна от рожден ден. В апартамента беше тъмно. Той включи лампата в дневната.

— Ричард?

Тръгна към спалнята. Когато стигна на прага и погледна вътре, щеше да повърне.

— Успокой се, синко. — Детектив Уитиър гледаше към треперещия мъж на стола. — Хайде сега пак да повторим. Той имаше ли някакви врагове, някой да го е мразил достатъчно, за да го убие?

Гари преглътна.

— Не. Всички… всички обичаха Ричард.

— Някой не го е обичал. Откога сте съквартиранти?

— От две години.

— Бяхте ли любовници?

— За Бога! — възмути се той. — Не. Бяхме приятели. Живеехме заедно от финансови съображения.

Детектив Уитиър огледа малкия апартамент.

— Със сигурност не е било обир — рече. — Тук няма нищо за крадене. Съквартирантът ти имаше ли си приятелка?

— Не… А, да. Интересуваше се от едно момиче. Струва ми се, че започваше да се привързва към нея.

— Знаеш ли как се казва?

— Да. Алет. Алет Питърс. Работи в Кюпъртино.

Детектив Уитиър и детектив Рейнолдс се спогледаха.

— В Кюпъртино ли?

— Божичко! — възкликна Рейнолдс.

Трийсет минути по-късно детектив Уитиър разговаряше по телефона с шериф Даулинг.

— Боже мой!

— Току-що се свързах с ФБР. Компютърът им показва, че е имало три убийства с кастриране, които много приличат на това. Първото е било в Бедфорд, Пенсилвания, преди десетина години. Втората жертва е Денис Тибъл — вашият случай, после същият начин на действие в Квебек и сега тук.

— Няма никаква логика. Пенсилвания… Кюпъртино… Квебек… Сан Франциско… Има ли някаква връзка?

— Опитваме се да открием. За Квебек е нужен паспорт. ФБР проверява дали някой, който е бил там около Коледа, се е намирал в някой от другите градове по време на убийствата…

Когато пресата надуши какво става, по първите страници на вестниците из целия свят се появиха заглавията:

Психолози важно анализираха убийствата по телевизията.

— … и всички жертви са мъже. Поради начина, по който са намушкани и кастрирани, това несъмнено е дело на хомосексуалист, който…

— … така че, ако полицията успее да открие връзка между жертвите, навярно ще се окаже, че това е дело на любовник, когото те са пренебрегнали…

— … но бих казал, че това са несвързани помежду си убийства, извършени от човек, който е имал властна майка…

В събота сутринта детектив Уитиър телефонира на заместник-шериф Блейк от Сан Франциско.

— Имам нова информация за вас, заместник-шериф.

— Казвайте.

— Току-що ми позвъниха от ФБР. Кюпъртино е вписан като местожителство на американка, която се е намирала в Квебек в деня на убийството на Парен.

— Интересно. Как се казва?

— Патерсън. Ашли Патерсън.

В шест часа същия следобед заместник-шериф Блейк позвъни на вратата на Ашли Патерсън. Чу я предпазливо да пита:

— Кой е?

— Заместник-шериф Блейк. Бих искал да поговоря с вас, госпожице Патерсън.

След продължително мълчание вратата бавно се отвори. Ашли напрегнато го погледна от прага.

— Може ли да вляза?

— Да, разбира се. — „Дали е за татко? Трябва да внимавам.“ Тя го настани на дивана в дневната. — Какво обичате, заместник-шериф?

— Имате ли нещо против да ви задам няколко въпроса?

Ашли неспокойно започна да се върти.

— Ами… не зная. Заподозряна ли съм?

Той успокоително се усмихна.

— Не, госпожице Патерсън. Това е обичайна процедура. Разследваме няколко убийства.

— Не зная нищо за никакви убийства — бързо отвърна тя.

„Прекалено бързо?“

— Наскоро сте били в Квебек, нали?

— Да.

— Познавате ли Жан-Клод Парен?

— Жан-Клод Парен ли? — Замисли се за момент. — Не. Никога не съм чувала за него. Кой е той?

— Има бижутериен магазин в Квебек.

Ашли поклати глава.

— Не съм купувала никакви бижута там.

— Работили сте заедно с Денис Тибъл.

Тя усети, че страхът й отново се надига. Значи наистина беше заради баща й.

— Не сме работили заедно — предпазливо отвърна. — Работехме в една и съща компания.

— Разбира се. От време на време ходите в Сан Франциско, нали, госпожице Патерсън?

Тя се зачуди накъде бие детективът. „Внимавай.“

— Понякога, да.

— Някога срещали ли сте художник на име Ричард Мелтън?

— Не. Не познавам никого с това име.

Заместник-шериф Блейк ядосано я погледна.

— Госпожице Патерсън, имате ли нещо против да дойдете в полицията и да се подложите на детектора на лъжата? Ако искате, можете да повикате адвоката си и…

— Нямам нужда от адвокат. С удоволствие ще се подложа на теста.

Специалистът по тестуване с детектора на лъжата се казваше Кийт Росън и беше един от най-добрите. Наложи се да отмени уговорката си за вечеря, но с удоволствие услужи на Сам Блейк.

Той настани Ашли на стол и я свърза с проводниците на машината. Росън вече четирийсет и пет минути бе разговарял с нея, за да получи необходимата му информация за миналото й и да прецени емоционалното й състояние. И сега беше готов да започне.

— Удобно ли ви е?

— Да.

— Добре. Тогава да започваме. — Натисна един от бутоните. — Как се казвате?

— Ашли Патерсън.

Погледът му се местеше между жената и разпечатката на детектора.

— На колко сте години, госпожице Патерсън?

— На двайсет и осем.

— Къде живеете?

— На Виа Камино Корт десет хиляди деветстотин шейсет и четири в Кюпъртино.

— Работите ли?

— Да.

— Обичате ли класическа музика?

— Да.

— Познавате ли Ричард Мелтън?

— Не.

Детекторът не отбеляза никаква разлика.

— Къде работите?

— В „Глобъл Къмпютър Графикс Корпорейшън“.

— Обичате ли работата си?

— Да.

— На петдневна работна седмица ли сте?

— Да.

— Някога срещали ли сте се с Жан-Клод Парен?

— Не.

Отново никаква промяна.

— Закусвахте ли тази сутрин?

— Да.

— Вие ли убихте Денис Тибъл?

— Не.

Въпросите продължиха още половин час и бяха повторени три пъти в различен порядък.

Когато сеансът приключи, Кийт Росън влезе в кабинета на Сам Блейк и му подаде резултатите от теста.

— Чиста като сълза. Вероятността да лъже е по-малко от един процент. Не си пипнал когото трябва.

Ашли излезе от управлението. Чувстваше се замаяна от облекчение. „Слава Богу, че всичко свърши.“ Ужасяваше се, че могат да й зададат въпроси за баща й, но това не се случи. „Вече никой не може да свърже татко с това.“

Остави колата си в гаража и се качи с асансьора. Отключи вратата на апартамента, влезе вътре и внимателно заключи след себе си. Чувстваше се изчерпана и в същото време ликуваше. „А сега хубава гореща вана“ — помисли си. Влезе в банята и лицето й стана смъртнобледо. Някой беше надраскал с яркочервено червило на огледалото: „ТИ ЩЕ УМРЕШ.“

Девета глава

Мъчеше се да не се поддава на истерията. Пръстите й трепереха толкова силно, че три пъти безуспешно набира номера. Дълбоко си пое дъх и опита отново. Две… девет… девет… две… едно… нула… едно… Телефонът започна да звъни.

— Полицейско управление.

— Заместник-шериф Блейк, моля. Побързайте!

— Заместник-шериф Блейк си отиде вкъщи. Искате ли да ви свържа с някой друг?

— Не! Бихте… бихте ли го помолили да ми телефонира? Обажда се Ашли Патерсън. Трябва незабавно да говоря с него.

— Бихте ли почакали, госпожице, ще се опитам да се свържа с него.

Заместник-шериф Сам Блейк търпеливо слушаше крясъците на жена си Сърийна.

— Брат ми те използва като товарен кон денонощно и не ти плаща достатъчно, за да ме издържаш. Защо не искаш повишение? Защо?

Двамата вечеряха.

— Ще ми подадеш ли картофите, скъпа?

Сърийна се пресегна и тресна купата с картофи пред съпруга си.

— Проблемът е, че не те оценяват.

— Права си, скъпа. Може ли малко сос?

— Не чуваш ли какво ти говоря? — изкрещя тя.

— Всяка твоя дума, обич моя. Вечерята е чудесна. Готвиш превъзходно.

— Как да се карам с теб, копеле такова, като не ми отвръщаш?

— Това е, защото те обичам, мила.

Телефонът иззвъня.

— Извинявай. — Блейк се изправи и вдигна слушалката. — Ало… Да… Свържи ме… Госпожице Патерсън?

Чуваше, че жената хлипа.

— Случи се… случи се нещо ужасно. Трябва веднага да дойдете тук.

— Идвам.

Сърийна скочи на крака.

— Какво? Излизаш ли? Още не сме се нахранили!

— Спешно е, скъпа. Ще се върна колкото мога по-бързо. — Тя го наблюдаваше как закопчава кобура си. Блейк се наведе към нея и я целуна. — Прекрасна вечеря.

Ашли отвори вратата в мига, в който детективът пристигна. Беше плакала и трепереше.

Сам Блейк влезе в апартамента и предпазливо се огледа.

— Сама ли сте?

— Н-някой е бил тук. — Тя се мъчеше да се овладее. — В-вижте. — Поведе го към банята.

Блейк прочете на глас написаното на огледалото:

— Ти ще умреш.

Обърна се към нея.

— Имате ли някаква представа кой може да го е написал?

— Не — отвърна младата жена. — Това е моят апартамент. Никой друг няма ключ… А някой е влизал тук… Някой ме следи. Някой иска да ме убие. — Избухна в сълзи. — Н-не издържам повече.

Ашли неудържимо ридаеше. Заместник-шерифът я прегърна и я потупа по рамото.

— Успокойте се. Всичко ще е наред. Ще ви дадем охрана и ще открием кой стои зад всичко това.

Тя дълбоко си пое дъх.

— Извинете ме. Аз… обикновено не се държа така. Просто… просто беше толкова ужасно.

— Хайде да си поговорим — каза Сам Блейк.

Тя успя да се усмихне.

— Добре.

— Какво ще кажете за чаша чай?

Двамата седяха, пиеха горещ чай и разговаряха.

— Кога започна всичко това, госпожице Патерсън?

— Преди… преди около шест месеца. Усещах, че някой ме следи. Отначало беше само смътно предчувствие, но после усещането се засили. Знаех, че ме следят, но не виждах никого. После в службата някой беше проникнал в компютъра ми и беше нарисувал ръка с нож, която се опитваше да… да ме намушка.

— Имате ли някаква представа кой може да е бил?

— Не.

— Казахте, че и преди някой е влизал в апартамента ви, нали?

— Да. Веднъж някой беше включил всички лампи. Друг път намерих на нощното си шкафче угарка от цигара. А аз не пуша. И някой беше отварял чекмеджето ми и беше ровил в… в бельото ми. — Дълбоко си пое дъх. — А сега… това.

— Имате ли бивши приятели, които биха могли да се чувстват отблъснати?

Тя поклати глава.

— Не.

— Имало ли е случаи, в които някой е губил пари заради вас?

— Не.

— Получавали ли сте заплахи от някого?

— Не. — Помисли си дали да му разкаже за губещия й се уикенд в Чикаго, но това означаваше, че ще трябва да спомене за баща си и се отказа.

— Не искам да остана сама тук през нощта — каза.

— Добре. Ще позвъня в участъка и ще наредя да пратят някого…

— Не! Моля ви! Страх ме е да се доверя на друг човек. Не можете ли да останете при мен, само до сутринта?

— Струва ми се, че не е…

— О, моля ви. — Трепереше.

Той я погледна в очите и си помисли, че никога не е виждал толкова ужасен човек.

— Няма ли къде да преспите тази нощ? Нямате ли приятели, които…

— Ами ако го е направил някой от приятелите ми?

Блейк кимна.

— Добре. Ще остана. Утре сутринта ще наредя да ви дадат денонощна охрана.

— Благодаря ви.

Той я потупа по ръката.

— И не се тревожете. Обещавам ви, че ще разкрием кой го е извършил. Сега ще позвъня на шериф Даулинг и ще му обясня положението.

Блейк поговори по телефона пет минути и когато затвори, каза:

— Няма да е зле да съобщя и на съпругата си.

— Разбира се.

Той набра номера.

— Здравей, скъпа. Тази нощ няма да се прибера, затова защо не погледаш малко теле…

— Какво? Къде си, при някоя от твоите евтини курви ли? — чу я Ашли да крещи по телефона.

— Сърийна…

— Недей да ме заблуждаваш.

— Сърийна…

— Всички мъже само за това си мислите — как да легнете с някоя.

— Сърийна…

— Е, повече няма да търпя това.

— Сърийна.

— Това е благодарността, че съм толкова добра съпруга…

Монологът продължи още десетина минути. Накрая заместник-шериф Блейк затвори слушалката и засрамено се обърна към Ашли:

— Извинете ме. Тя не е такава.

Тя го погледна и отвърна:

— Разбирам.

— Не — сериозно говоря. Сърийна се държи така, защото се страхува.

Хвърли му любопитен поглед.

— Страхува ли се?

За миг Блейк замълча.

— Сърийна умира. Има рак. Известно време беше в ремисия. Появил се е преди около седем години. Ние сме женени от пет години.

— Значи сте знаели…

— Да. Нямаше значение. Обичам я. — Замълча. — Напоследък състоянието й се влошава. Тя се страхува от смъртта, страхува се и да не я изоставя. Цялото това викане е само за да скрие страха си.

— Много… много съжалявам.

— Тя е прекрасен човек: нежна, грижовна и обичлива. Това е онази Сърийна, която познавам.

— Съжалявам, ако съм ви причинила… — започна Ашли.

— Ни най-малко. — Той се огледа.

— Спалнята е само една. Вземете я вие, аз ще спя на дивана.

Детективът поклати глава.

— Диванът напълно ме устройва.

— Не мога да изразя колко съм ви благодарна.

— Няма проблем, госпожице Патерсън. — Той я наблюдаваше, докато Ашли вадеше от гардероба чаршафи и одеяла.

Тя отиде при дивана и го постла.

— Надявам се, че ще…

— Всичко е наред. И без това нямам намерение много да спя. — Блейк провери дали прозорците са заключени, после сложи и резето на вратата. — Добре. — Постави пистолета си на масата до дивана. — Вие се наспете добре. Утре сутрин ще се заемем с всичко.

Ашли кимна. Приближи се до него и го целуна по бузата.

— Благодаря ви.

После влезе в спалнята и затвори вратата. Той отиде до прозорците и отново ги провери. Очакваше го дълга нощ.

Във вашингтонската централа на ФБР специален агент Рамирес разговаряше с Роланд Кингсли, шефа на неговия сектор.

— Имаме отпечатъците и ДНК-пробите, открити на местопрестъплението в Бедфорд, Кюпъртино, Квебек и Сан Франциско. Току-що получихме последния доклад. Всички отпечатъци са еднакви, ДНК-пробите — също.

Кингсли кимна.

— Значи е сериен убиец.

— Без съмнение.

— Хайде да открием това копеле.

В шест часа сутринта съпругата на домоуправителя намери голото тяло на заместник-шериф Сам Блейк на уличката зад блока на Ашли Патерсън.

Беше убит с нож и кастриран.

Десета глава

Бяха петима: шериф Даулинг, двама цивилни детективи и двама униформени полицаи. Стояха в дневната и наблюдаваха Ашли, която седеше и истерично плачеше.

— Вие сте единствената, която може да ни помогне, госпожице Патерсън — каза шериф Даулинг.

Тя вдигна поглед към мъжете и кимна. После няколко пъти дълбоко си пое дъх.

— Ще… ще опитам.

— Хайде да започнем отначало. Заместник-шериф Блейк е прекарал нощта тук, нали?

— Д-да. Аз го помолих. Аз… аз ужасно се страхувах.

— В апартамента ви има само една спалня.

— Точно така.

Тя посочи към дивана. Одеялото и възглавницата все още бяха там.

— Той… той спа тук.

— Кога отидохте да си легнете?

Ашли се замисли за миг.

— Трябва… трябва да е било към полунощ. Бях нервна. Пихме чай и си поговорихме. Почувствах се по-спокойна. Извадих му завивки и възглавница, после отидох в спалнята. — Мъчеше се да се овладее.

— Тогава ли го видяхте за последен път?

— Да.

— И заспахте?

— Не веднага. Накрая взех хапче за сън. Следващото нещо, което си спомням, бяха женски писъци от уличката. — Започна да трепери.

— Мислите ли, че някой е влязъл в апартамента и е убил заместник-шериф Блейк?

— Н-не зная — отчаяно отвърна. — Някой беше влизал тук. Даже беше написал заплаха на огледалото.

— Той ми разказа за това по телефона.

— Може да е чул нещо и… и да е излязъл навън, за да провери — предположи Ашли.

Шерифът поклати глава.

— Струва ми се, че не би излязъл навън гол.

Тя се разплака.

— Не зная! Не зная! Това е кошмар. — Скри лицето си в шепи.

— Бих искал да поогледам апартамента — каза шериф Даулинг. — Трябва ли ми заповед за обиск?

— Не, разбира се. М-моля.

Той кимна на детективите. Единият влезе в спалнята. Другият отиде в кухнята.

— За какво разговаряхте със заместник-шериф Блейк?

Ашли дълбоко си пое дъх.

— Аз… аз му разказах за… за нещата, които ми се случваха. Той беше много… — Вдигна очи към шерифа. — Защо някой би искал да го убие? Защо?

— Не зная, госпожице Патерсън. Ще открием.

Лейтенант Елтън, детективът, който бе влязъл в кухнята, се появи на прага.

— Може ли за момент, шериф?

— Извинете ме.

Той отиде в кухнята.

— Какво има?

— Намерих това в мивката — отвърна лейтенант Елтън. — Държеше окървавен месарски нож за ръба на острието. — Не е бил измит. Мисля, че ще успеем да свалим няколко отпечатъка.

Костоф, вторият детектив, се върна от спалнята и припряно влезе при тях. Носеше пръстен със смарагди и диаманти.

— Намерих го в кутията за бижута. Отговаря на описанието на пръстена, който Жан-Клод Парен подарил на Тони Прескот в Квебек.

Тримата мъже се спогледаха.

— Това е абсурд рече шерифът.

Той предпазливо взе ножа и пръстена и се върна в дневната. Протегна напред ножа и попита: — Госпожице Патерсън, този нож ваш ли е?

Тя го погледна.

— Аз… Да. Възможно е. Защо?

Шериф Даулинг й показа пръстена.

— Виждали ли сте някога този пръстен?

Поклати глава.

— Не.

— Намерихме го във вашата кутия за бижута.

Детективите я наблюдаваха. Жената бе напълно объркана.

— Аз… Някой трябва да го е поставил там… — прошепна.

— Кой би направил такова нещо?

Лицето й пребледня.

— Не зная.

В апартамента влезе детектив.

— Шерифе?

— Да, Бейкър? — Той му даде знак да отидат в ъгъла.

— Казвай.

— Открихме петна от кръв по килима в коридора и в асансьора. Изглежда, че трупът е бил увит в чаршаф, замъкнат в асансьора и изхвърлен на уличката.

— Мамка му! — Шериф Даулинг се обърна към Ашли:

— Госпожице Патерсън, вие сте арестувана. Ще ви съобщя правата. Имате право да мълчите. Ако се откажете от това право, всичко, което кажете, може да бъде използвано в съда. Имате право на адвокат. Ако не можете да си го позволите, съдът ще ви назначи служебен защитник.

Когато стигнаха в управлението, шериф Даулинг нареди:

— Вземете й отпечатъци и я регистрирайте.

Ашли стоически изтърпя процедурата. Накрая шерифът й каза:

— Имате право да се обадите по телефона.

Тя го погледна и мрачно отвърна:

— Няма на кого да телефонирам. — „Не мога да позвъня на баща си.“

Шериф Даулинг я проследи с поглед, докато я отвеждаха в килията.

— Проклет да съм, ако разбирам нещо. Виждали ли сте резултатите й от детектора на лъжата? Бих се заклел, че е невинна.

В стаята влезе детектив Костоф.

— Преди смъртта си Сам е правил секс. Проверихме трупа му и чаршафа с ултравиолетови лъчи — бил е увит в него. Имаме позитивен резултат за семенна течност и вагинални секрети. Ние…

— Чакай! — изпъшка шериф Даулинг. Отдавна отлагаше момента да съобщи на сестра си. Сега обаче трябваше да го направи. Той въздъхна. — Веднага се връщам.

Двайсет минути по-късно беше в дома на Сам.

— Какво неочаквано удоволствие — каза Сърийна. — Сам с теб ли е?

— Не, Сърийна. Трябва да те попитам нещо. — Предстоеше му труден разговор.

Тя любопитно го погледна.

— Да?

— През… през последните двайсет и четири часа правили ли сте секс със Сам?

Изражението й се промени.

— Какво? Ние… Не. Защо искаш да… Сам няма да се върне, нали?

— Тежко ми е да ти го кажа, но той…

— Напуснал ме е заради нея, нали? Знаех си, че ще се случи. Не го обвинявам. Аз бях ужасна съпруга. Аз…

— Сам е мъртъв, Сърийна.

— Винаги му крещях. Всъщност не исках. Спомням си…

Той я хвана за ръцете.

— Сам е мъртъв, Сърийна.

— Веднъж щяхме да ходим на плаж и…

Даулинг я разтърси.

— Чуй ме. Сам е мъртъв.

— … и да си направим пикник.

Той се вгледа в очите й и разбра, че го е чула.

— Та седим си на плажа, появява се онзи човек и казва: „Дайте ми парите си.“ Сам му отвръща: „Я да ти видя патлака.“

Шериф Даулинг я остави да говори. Тя бе в шоково състояние и в момента не можеше да приеме истината.

— … такъв си беше Сам. Разкажи ми за онази жена, с която е избягал. Хубава ли е? Сам постоянно ми казва, че съм хубава, ама аз знам, че не съм. Казва ми го, за да ми стане приятно, защото ме обича. Никога няма да ме напусне. Ще се върне. Ще видиш. Той ме обича. — И тя продължи да бъбри.

Шериф Даулинг отиде до телефона и набра номера на участъка.

— Доведете сестра. — После се върна при нея и я прегърна. — Всичко ще е наред.

— Разказах ли ти как веднъж ние със Сам…

Сестрата пристигна петнайсет минути по-късно.

— Погрижете се за нея — каза шерифът.

В кабинета на шериф Даулинг се провеждаше съвещание.

— Търсят ви на първа линия.

Той вдигна слушалката.

— Да?

— Шерифе, тук е специален агент Рамирес от вашингтонската централа на ФБР. Имаме информация за вас по случая със серийния убиец. Не разполагаме с отпечатъците на Ашли Патерсън, защото няма досие, а преди осемдесет и осма в щата Калифорния не се изискваха отпечатъци за издаване на шофьорска книжка.

— Продължавайте.

— Отначало помислихме, че трябва да е компютърна грешка, но проверихме и…

През следващите пет минути шерифът само слушаше невярващо. Накрая каза:

— Сигурни ли сте, че няма грешка? Не ми се струва… Всичките ли… Разбирам… Много ви благодаря.

Той затвори слушалката и дълго мълча. После вдигна поглед.

— Обадиха се от лабораторията на ФБР във Вашингтон. Проверили са отпечатъците по труповете на жертвите. Когато е бил убит, Жан-Клод Парен от Квебек е излизал с англичанка на име Тони Прескот.

— Да.

— Когато е бил убит, Ричард Мелтън от Сан Франциско е излизал с италианка на име Алет Питърс.

Те кимнаха.

— А снощи Сам Блейк е бил при Ашли Патерсън.

— Точно така.

Шериф Даулинг дълбоко си пое дъх.

— Ашли Патерсън…

— Да?

— Тони Прескот…

— Да?

— Алет Питърс…

— Да?

— Всички те са един и същи човек.