Насън и наяве

Двадесет и втора глава

Разположена на двайсет и пет километра северно от Уестпорт, Кънектикътската психиатрична клиника е построена през 1910 година от богатия холандец Уим Бойкър. На четирийсетте акра земя бяха разположени голяма къща, работилница, конюшня и плувен басейн. Щатските власти бяха купили имението през 1925 година и бяха преустроили къщата в клиника за сто пациенти. Наоколо се издигаше висока телена ограда, а на портала имаше охрана. На всички прозорци бяха поставени метални решетки, а една част от сградата бе пригодена за опасните болни.

В кабинета на д-р Люисън, ръководител на клиниката, се провеждаше съвещание. Д-р Гилбърт Келър и д-р Крейг Фостър разговаряха за новата пациентка, която скоро щеше да пристигне.

Гилбърт Келър беше около четирийсетгодишен, среден на ръст, с руса коса и проницателни сиви очи. Беше един от най-добрите специалисти по раздвоение на личността.

Ото Люисън бе прехвърлил седемдесетте, елегантен, енергичен дребен човек с голяма брада и пенсне.

Д-р Крейг Фостър работеше с д-р Келър вече години наред и пишеше книга за раздвоението на личността. Тримата проучваха документите на Ашли Патерсън.

— Свършила е доста работа — отбеляза Ото Люисън. — Едва двайсет и осем годишна е, а е убила петима мъже. — Той отново погледна към материалите. — Освен това се е опитала да убие и адвоката си.

— Истинска мечта — сухо подметна Гилбърт Келър.

— Докато установим какво е състоянието й, ще я пратим в отделение А — каза д-р Люисън.

— Кога пристига? — попита д-р Келър.

По интеркома се разнесе гласът на секретарката:

— Доктор Люисън, доведоха Ашли Патерсън. Да им предам ли да я доведат в кабинета ви?

— Да, моля. — Той вдигна поглед. — Това отговаря ли на въпроса ти?

Пътуването беше кошмарно. След процеса отведоха Ашли Патерсън в килията й и я оставиха там три дни, докато уредят откарването й със самолет на изток.

До летището в Оукланд я отведоха със затворнически автобус, където я очакваше самолетът, специално оборудван ДС–6 от Националната система за превозване на затворници, ръководена от Маршалската служба на САЩ. На борда имаше двайсет и четирима затворници, всички с белезници и окови на краката.

Китките на Ашли бяха заключени с белезници и когато седна, оковаха глезените й за долната част на седалката.

„Защо го правят? Аз не съм опасен престъпник, аз съм нормална жена“ — помисли си. Но някакъв вътрешен глас я попита: „А кой уби петима невинни мъже?“

Спътниците й бяха закоравели престъпници, осъдени за убийство, изнасилване, въоръжен грабеж и десетки други престъпления. Водеха ги в строго охранявани затвори из страната. Ашли беше единствената жена.

Един от затворниците я погледна и се ухили.

— Здрасти, гадже. К’во ще кажеш да дойдеш и да ме позатоплиш?

— По-кротко — предупреди го един от охраната.

— Хей! Никаква романтика ли няма в душата ти? Тая кучка си струва… Колко ти дадоха, гадже?

Друг затворник каза:

— Възбудена ли си, миличка? Какво ще кажеш да се преместя при теб и да…

Трети го прекъсна:

— Чакайте! Това е оная, дето убила петима мъже и ги кастрирала.

Всички се вторачиха в нея.

С това подмятанията приключиха.

На път за Ню Йорк самолетът се приземи на два пъти, за да остави или да вземе нови пътници. Полетът беше продължителен, имаше буря и когато кацнаха на „Ла Гуардия“, на Ашли й се гадеше.

На пистата я чакаха двама униформени полицаи. Свалиха й оковите, после отново я оковаха в полицейския микробус. Никога не бе преживявала такова унижение. Фактът, че се чувства съвсем нормална, правеше всичко още по-непоносимо. Дали си мислеха, че ще се опита да избяга или да убие някого? Всичко това беше останало в миналото. Не го ли знаеха? Ашли бе сигурна, че никога повече няма да се случи. Искаше й се да е някъде далеч. Където и да е.

По време на дългото пътуване до Кънектикът тя задряма. Събуди я гласът на един от полицаите:

— Пристигнахме.

Бяха на портала на Кънектикътската психиатрична клиника.

Когато я въведоха в кабинета на д-р Люисън, лекарят каза:

— Добре дошла в Кънектикътската психиатрична клиника, госпожице Патерсън.

Ашли стоеше пред него бледа и мълчалива. Той представи другите двама в стаята и й предложи стол.

— Седнете, моля. — Погледна към полицая. — Свалете й белезниците и оковите.

След като я освободиха, тя седна.

— Зная, че ви е много тежко — обади се д-р Фостър. — Ще направим всичко възможно да ви помогнем. Целта ни е един ден да напуснете това място излекувана.

— Колко… колко време може да отнеме това? — попита Ашли.

— Още е прекалено рано да ви отговорим — отвърна Люисън. — Ако е възможно да бъдете излекувана, процесът може да продължи пет-шест години.

Всяка негова дума я пробождаше. „Ако е възможно да бъдете излекувана, процесът може да продължи пет-шест години…“

— Лечението ще се състои от сеанси с доктор Келър — хипноза, групова терапия, терапия с изобразително изкуство. Важното е да запомните, че ние не сме ваши врагове.

Гилбърт Келър внимателно наблюдаваше лицето й.

— Тук сме, за да ви помогнем и искаме вие да ни помогнете да ви излекуваме.

Нямаше какво повече да кажат. Ото Люисън кимна на един от санитарите, който отиде при Ашли и я хвана за ръка.

— Сега ще ви отведат в стаята ви — каза Крейг Фос-тър. — По-късно пак ще поговорим.

Когато Ашли излезе, Ото Люисън се обърна към Гилбърт Келър:

— Какво мислиш?

— Има едно преимущество. Самоличностите, с които трябва да се справим, са само две.

Келър се помъчи да си спомни:

— Колко най-много сме имали?

— Онази Белтран — деветдесет самоличности.

Ашли си беше представяла мрачен затвор, обаче клиниката повече приличаше на красив спортен клуб — само че с метални решетки.

Докато вървеше по дългите коридори, видя пациенти, които свободно се разхождаха. Имаше хора на всякаква възраст и всички изглеждаха нормални. Някои й се усмихваха и я поздравяваха, но тя бе прекалено объркана, за да им отговори. Всичко й се струваше недействително. Намираше се в лудница. „Нима съм луда?“ — питаше се.

Стигнаха до голяма стоманена врата, която преграждаше част от сградата. Зад нея стоеше пазач. Той натисна червен бутон и вратата се отвори.

— Това е Ашли Патерсън.

— Добро утро, госпожице Патерсън — поздрави я пазачът.

Всичко изглеждаше толкова нормално. „Но вече нищо не е нормално — помисли си. — Светът се обърна с главата надолу.“

— Насам, госпожице Патерсън. — Мъжът я придружи до друга врата и я отвори. Тя влезе вътре. Вместо в килия се озова в приятна средно голяма стая с пастелносини стени, малък диван и удобно на вид легло.

— Ще се настаните тук. След няколко минути ще донесат вещите ви.

Пазачът излезе и затвори вратата след себе си. „Ще се настаните тук.“

Внезапно я обзе клаустрофобия: „Ами ако не искам да остана тук? Ами ако искам да се махна?“

Тя отиде до вратата. Беше заключена. Ашли седна на дивана и се опита да подреди мислите си. Помъчи се да си вдъхне надежда, като си повтаряше: „Ще се опитаме да ви излекуваме. Ще се опитаме да ви излекуваме. Ще се опитаме да ви излекуваме.“

Двадесет и трета глава

С лечението на Ашли се зае д-р Гилбърт Келър. Негова специалност бяха проблемите на раздвоението на личността и макар че не винаги постигаше положителни резултати, имаше изключително много успехи. В случаи като този не съществуваха лесни отговори. Първата му работа бе да накара пациента да му се довери, да се почувства спокойно с него и после да изкара навън самоличностите му, така че да могат да общуват помежду си, да разберат защо съществуват и накрая пациентът да осъзнае, че от тях повече няма нужда. Настъпваше момент на сливане, в който състоянията на личността се превръщаха в едно цяло. „Предстои ни много дълъг път“ — помисли си той.

На следващата сутрин д-р Келър нареди да доведат Ашли в кабинета му.

— Добро утро, Ашли.

— Добро утро, д-р Келър.

— Искам да ме наричаш Гилбърт. Нали ще ставаме приятели. Как се чувстваш?

Тя го погледна.

— Казаха ми, че съм убила петима души. Как би трябвало да се чувствам?

— Спомняш ли си да убиваш когото и да е от тях?

— Не.

— Прочетох стенограмата на процеса, Ашли. Ти не си ги убила. Това е дело на едно от твоите алтер его.

Ние ще се запознаем с тях и след време с твоя помощ ще ги накараме да изчезнат.

— Аз… надявам се да можете…

— Мога. Тук съм, за да ти помогна и точно това ще направя. Другите самоличности са се появили в съзнанието ти, за да те спасят от непоносима болка. Трябва да открием какво я е причинило. Необходимо е да разбера кога и защо са се родили тези самоличности.

— Как… как ще го направите?

— Ще разговаряме. Ще започнеш да си спомняш разни неща. От време на време ще използваме хипноза. Вече са те хипнотизирали, нали?

— Да.

— Никой няма да те насилва. Няма да бързаме. И когато свършим — успокоително прибави той, — ще бъдеш излекувана.

Разговаряха почти час. Накрая Ашли се чувстваше много по-спокойна. „Наистина мисля, че може да го направи“ — помисли си тя, когато се върна в стаята си. И се помоли.

Д-р Келър беше при Ото Люисън.

— Сутринта разговаряхме — каза. — Хубавото е, че Ашли признава проблема си и е готова да приеме помощта ни.

— Това е добро начало. Дръж ме в течение.

— Разбира се, Ото.

Д-р Келър с нетърпение очакваше изправилото се пред него предизвикателство. В Ашли Патерсън имаше нещо особено. Той бе решен да й помогне.

Разговаряха всеки ден и една седмица след пристигането й д-р Келър каза:

— Искам да се настаниш удобно. Сега ще те хипнотизирам. — Приближи се до нея.

— Не! Почакайте!

Психиатърът изненадано я погледна.

— Какво има?

Измъчваха я ужасни мисли. Той искаше да й покаже другите самоличности. Това я плашеше.

— Моля ви — каза тя. — Аз… не искам да ги познавам.

— Няма — увери я д-р Келър. — Поне засега.

Ашли преглътна.

— Готова ли си?

Тя кимна.

— Да.

— Добре. Започваме.

Петнайсет минути му бяха необходими, за да я приспи. Когато свърши, Гилбърт Келър погледна към лист хартия върху бюрото. „Тони Прескот и Алет Питърс.“ Започваше процес на промяна от състояние с една доминираща самоличност към друга.

Погледна към Ашли, която спеше на стола. После се наведе над нея.

— Добро утро, Тони. Чуваш ли ме?

Видя как лицето й се променя и придобива чертите на съвсем друг човек. Изражението й внезапно се оживи и тя запя:

— Много приятна песничка, Тони. Аз съм Гилбърт Келър.

— Зная кой си — отвърна тя.

— Приятно ми е да се запознаем. Някой казвал ли ти е, че имаш прекрасен глас?

— Я чупката.

— Говоря сериозно. Някога взимала ли си уроци по пеене? Обзалагам се, че е така.

— Не, не съм. Всъщност исках, но май… — „За Бога, ще престанеш ли с този ужасен шум? Кой ти е казал, че можеш да пееш?“ — Няма значение.

— Тони, искам да ти помогна.

— Не, готин. Ти само искаш да ме изчукаш.

— Защо мислиш така, Тони?

— Всички мъже само за това си мислят.

— Тони… Тони…

Мълчание.

Гилбърт Келър отново се вгледа в лицето на Ашли, То излъчваше ведрост. Той се наведе напред.

— Алет?

Никаква промяна в изражението й.

— Алет… Нищо.

— Искам да разговарям с теб, Алет.

Ашли неспокойно се размърда.

— Покажи се, Алет.

Тя дълбоко си пое дъх, после бързо заговори на италиански.

— Ce qualcuno che parla Italiano?

— Алет…

— Non so dovo mi travo.

— Алет, изслушай ме. Ти си в безопасност. Искам да се отпуснеш.

— Mi sento stanca… Уморена съм.

— Преживяла си ужасни неща, но всичко вече е останало назад. Бъдещето ти ще е много спокойно. Знаеш ли къде си?

Гласът му беше бял.

— Si. Това е място за хора, които са pazzo. — „Тъкмо затова си тук, докторе. Ти си лудият.“

— Това е място, където ще бъдеш излекувана. Алет, какво ти идва наум, когато затвориш очи и си представиш това място?

— Хогарт5. Той е рисувал лудници и ужасяващи сцени. — „Прекалено невеж си, за да си чувал за него.“

— Не искам да мислиш за това място като за ужасяващо. Разкажи ми за себе си, Алет. Какво обичаш да правиш? Какво би искала да правиш, докато си тук?

— Обичам да рисувам.

— Ще трябва да ти намерим бои.

— Не!

— Защо?

— Не искам. — „Това какво е според теб, дете? На мен ми прилича на грозно петно. Остави ме на мира.“

— Алет? — Пред очите на Гилбърт Келър лицето на младата жена отново се промени.

Алет я нямаше. Той събуди Ашли. Тя отвори очи и примигна.

— Започнахте ли?

— Вече свършихме.

— Как се справих?

— Разговарях с Тони и Алет. Положихме добро начало, Ашли.

Получи писмо от Дейвид Сингър.

На следващата сутрин д-р Келър отново хипнотизира Ашли, за да разговаря с Тони.

— Какво има сега, готин?

— Просто желая да си побъбрим. Искам да ти помогна.

— Не се нуждая от помощта ти. И така съм си добре.

— Е, аз обаче се нуждая от твоята помощ, Тони. Искам да те питам нещо. Какво мислиш за Ашли?

— За госпожица Кльощав задник ли? Я не ме стряскай.

— Не я ли харесваш?

— Меко казано.

— Какво не ти харесва в нея?

Последва пауза.

— Опитва се да пречи на всички да се забавляват. Ако от време на време не се налагам, животът ни ще е пълна досада. Досада. Тя не обича да ходи по купони, да пътува и изобщо да се забавлява.

— Но ти обичаш, така ли?

— Можеш да се обзаложиш. Нали точно за това е животът, готин?

— Родена си в Лондон, нали, Тони? Искаш ли да ми разкажеш за това?

— Ще ти кажа само едно. Иска ми се сега да съм там.

Мълчание.

— Тони… Тони…

Но тя вече си беше отишла.

— Искам да разговарям с Алет — каза Гилбърт Келър. — Изражението на Ашли се промени. Той се наведе напред и тихо я повика: — Алет.

— Чу ли разговора ми с Тони?

— Да.

— Двете с Тони познавате ли се?

— Да. — „Разбира се, че се познаваме, тъпако.“

— Но Ашли не знае за вас, нали?

— Не.

— Ти харесваш ли Ашли?

— Нямам нищо против нея. — „Защо ми задаваш всички тези тъпи въпроси?“

— Защо не разговаряш с нея?

— Тони не иска.

— Тя винаги ли ти казва какво да правиш?

— Тони ми е приятелка. — „Не е твоя работа.“

— И аз искам да съм ти приятел, Алет. Разкажи ми за себе си. Къде си родена?

— В Рим.

— Рим харесва ли ти?

Гилбърт Келър видя, че изражението на Ашли се променя и тя неочаквано се разплака. Той се наведе над нея и успокоително каза:

— Всичко е наред, Сега ще се събудиш, Ашли…

Тя отвори очи.

— Разговарях с Тони и Алет. Те са приятелки. Искам трите да се сприятелите.

Докато Ашли обядваше, в стаята й влезе един от санитарите и видя оставена на пода картина. Той я разгледа и после я отнесе в кабинета на д-р Келър.

В кабинета на д-р Люисън се провеждаше съвещание.

— Как върви, Гилбърт?

— Разговарях с двете алтер его — замислено отвърна той. — Доминира Тони. Тя е от Англия и не желае да говори за това. Другата самоличност, Алет, е родена в Рим и също не е много приказлива. Затова ще се съсредоточа върху този момент. Там е причинена травмата. Тони е по-агресивната. Алет е чувствителна и затворена. Обича да рисува, но се страхува да го прави. Трябва да открия причината.

— Значи смяташ, че Тони доминира над Ашли?

— Да. Ашли не е съзнавала съществуването й, нито пък това на Алет. Но Тони и Алет се познават. Това е много интересно. Тони има прекрасен глас, Алет е талантлива художничка. — Показа пейзажа, който санитарят му бе донесъл. — Мисля, че вероятно талантите й са ключът към проблема.

Веднъж седмично Ашли получаваше писма от баща си. След като ги прочиташе, тя тихо седеше в стаята си и не искаше да разговаря с никого.

— Те са единствената й връзка с дома — каза на Ото Люисън д-р Келър. — Смятам, че засилват желанието й да се измъкне от тук и да започне нормален живот. От полза е и най-малкото…

Ашли започваше да свиква с новата си среда. Пациентите като че ли свободно се разхождаха наоколо, макар че на всяка врата и по коридорите можеха да се видят санитари. Порталите винаги бяха заключени. Имаше обща стая, където можеха да се събират и да гледат телевизия, спортен салон и трапезария. Пациентите бяха японци, китайци, французи, американци… Полагаха се всички усилия болницата да изглежда колкото може по-нормално, но когато Ашли се връщаше в стаята си, винаги заключваха вратата зад нея.

— Това не е болница — оплака се на Алет Тони. — Това си е затвор.

— Но доктор Келър мисли, че може да излекува Ашли. И тогава ще можем да си отидем.

— Не бъди глупава, Алет. Не разбираш ли? Единственият начин да излекува Ашли е да се избави от нас, да ни накара да изчезнем. С други думи, за да я излекува, ние трябва да умрем. Е, аз няма да го допусна.

— Какво ще правиш?

— Ще намеря начин да избягаме.

Двадесет и четвърта глава

На следващата сутрин един от санитарите придружи Ашли до стаята и.

— Днес изглеждаш различна — каза той.

— Наистина ли, Бил?

— Да. Почти като друг човек.

— Това е заради теб — тихо отвърна Тони.

— Какво искаш да кажеш?

— Ти ме караш да се чувствам различна. — Тя го докосна по ръката и го погледна в очите. — Караш ме да се чувствам прекрасно.

— Я стига.

— Сериозно. Много си секси. Знаеш ли го?

— Не.

— Така е. Женен ли си, Бил?

— Бях.

— Жена ти е била луда, че те е оставила. Откога работиш тук, Бил?

— От пет години.

— Това е много време. Някога искало ли ти се е да се махнеш?

— Естествено, понякога.

Тони понижи глас:

— Ти знаеш, че всъщност ми няма нищо. Признавам, че когато дойдох, имах малък проблем, но вече съм излекувана. И аз искам да се измъкна от тук. Обзалагам се, че си в състояние да ми помогнеш. Двамата с теб можем да си тръгнем заедно. Ще си прекараме страхотно.

Той я изгледа за миг.

— Не зная какво да ти отговоря.

— Знаеш, разбира се. Виж колко е просто. Само трябва да ме пуснеш през нощта, когато всички заспят, и готово. — Тя го погледна и прошепна: — Ще направя така, че да си струва, ще видиш.

Бил кимна.

— Остави ме да си помисля.

— Естествено — уверено отвърна Тони.

Когато се върна в стаята си, тя каза на Алет:

— Ще се махнем от това място.

На следващата сутрин придружиха Ашли до кабинета на д-р Келър.

— Добро утро, Ашли.

— Добро утро, Гилбърт.

— Тази сутрин ще опитаме с натриев амитал. Някога взимала ли си такова нещо?

— Не.

— Е, ще видиш, че действа много отпускащо.

Тя кимна.

— Добре. Готова съм.

Пет минути по-късно д-р Келър разговаряше с Тони.

— Добро утро, Тони.

— Здрасти, готин.

— Щастлива ли си тук, Тони?

— Странно е, че ме питаш. Да ти кажа честно, наистина, започва да ми харесва. Чувствам се като у дома.

— Тогава защо искаш да избягаш?

Гласът й стана твърд:

— Какво?

— Бил ми каза, че си го помолила да ти помогне да избягаш.

— Копеле мръсно! — яростно извика Тони.

Скочи от стола, втурна се към бюрото, грабна някакво преспапие и го хвърли към главата на д-р Келър.

Той се приведе.

— Ще те убия, ще убия и него!

Д-р Келър хвана ръцете й.

— Тони…

Пред очите му изражението на Ашли се промени. Тони изчезна. Психиатърът усети, че сърцето му се е разтуптяло.

— Ашли!

Когато се събуди, тя отвори очи, озадачено се огледа наоколо и попита:

— Всичко наред ли е?

— Тони ме нападна. Ядоса се, защото разбрах, че се опитва да избяга.

— Аз… съжалявам. Имах усещането, че става нещо лошо.

— Няма нищо. Искам да се запознаеш с Тони и Алет.

— Не!

— Защо?

— Страх ме е. Не… не искам да се срещам с тях. Не разбираш ли? Те не са истински. Съществуват само във въображението ми.

— Рано или късно ще трябва да се срещнеш с тях, Ашли. Налага се да се опознаете. Няма друг начин да се излекуваш.

Ашли се изправи.

— Искам да се върна в стаята си.

Санитарят я остави сама. Ашли се чувстваше напълно отчаяна. „Никога няма да се махна от тук — помисли си. — Те ме лъжат. Не могат да ме излекуват. — Не бе в състояние да приеме, че в нея живеят други личности… Заради тях бяха убити хора, бяха разрушени семейства. — Защо аз, Господи? — Разплака се. — Какво съм ти направила? — Седна на леглото. — Не мога да продължавам така. Има само един начин да сложа край. И трябва да го направя веднага.“

Ашли се изправи и обиколи малката стая, като търсеше нещо остро. Напразно. В помещенията предвидливо не беше оставено нищо, което да позволи на пациентите да се самонаранят.

Докато оглеждаше стаята, видя боите, платното и четките и отиде при тях. Дръжките на четките бяха дървени. Счупи една от тях, бавно взе по-острото парче и го допря до китката си. После рязко го заби във вената си. Премести го на другата си ръка и повтори движението. Изправена по средата на стаята, гледаше как кръвта й попива в килима. Стана й студено. Свлече се на пода и се сви на кълбо. После в стаята се спусна мрак.

Д-р Гилбърт Келър се изненада от постъпката й. Той отиде при Ашли в стационара. Китките й бяха превързани. „Не мога да позволя да се случи отново“ — помисли си психиатърът.

— Едва не те изпуснахме — каза й. — Това щеше да ме постави в неудобно положение.

Тя кисело се усмихна.

— Съжалявам. Но всичко ми се струва толкова… толкова безнадеждно.

— Тъкмо в това грешиш — увери я той. — Искаш ли да ти помогна, Ашли?

— Да.

— Тогава трябва да ми вярваш и да работиш заедно с мен. Не съм в състояние да го направя сам. Какво ще кажеш?

Последва продължително мълчание.

— Какво трябва да направя?

— Първо искам да ми обещаеш, че никога повече няма да опитваш да се нараниш.

— Добре. Обещавам.

— Ще поискам същото обещание от Тони и Алет. Сега ще заспиш.

Няколко минути по-късно д-р Келър разговаряше с Тони.

— Оная егоистична кучка се опита да убие всички ни. Мисли само за себе си. Разбираш ли какво искам да кажа?

— Тони…

— Е, няма да го позволя. Аз…

— Ще млъкнеш ли за малко?

— Слушам те.

— Искам да ми обещаеш никога да не нараняваш Ашли.

— И защо да ти обещавам?

— Ще ти кажа защо. Защото си част от нея. Родена си от нейната болка. Все още не знам какво си преживяла, Тони, но съм сигурен, че е било нещо ужасно. Трябва да разбереш обаче, че тя е преживяла същото и че Алет е родена поради същата причина. Трите имате много общо. Би трябвало да си помагате, а не да се мразите. Ще ми дадеш ли думата си?

Мълчание.

— Тони?

— Ами добре — нацупено отстъпи тя.

— Благодаря ти. Сега искаш ли да си поговорим за Англия?

— Не.

— Алет? Там ли си?

— Да. — „Ти къде мислиш, че съм, глупако?“

— Искам да ми дадеш същото обещание като Тони. Да ми обещаеш никога да не нараняваш Ашли.

„Само за нея ти пука, нали? Ашли, Ашли, Ашли. Ами ние?“

— Алет?

— Да. Обещавам.

Месеците летяха и никакви признаци за напредък. Д-р Келър седеше на бюрото си, преглеждаше записките си, припомняше си сеансите и се опитваше да открие проблема. Имаше още шестима пациенти, но усещаше, че е най-загрижен за Ашли. Между невинната й уязвимост и тъмните сили, които бяха способни да насочват живота й, съществуваше такава невероятна бездна. Всеки път, когато разговаряше с нея, той изпитваше непреодолимото желание да се опита да я защити. „Тя ми е като дъщеря — помисли си. — Кого заблуждавам? Започвам да се влюбвам в нея.“

Д-р Келър отиде при Ото Люисън.

— Имам проблем, Ото.

— Мислех си, че това е специалитет само на пациентите ни.

— Свързано е с една от пациентките ни. Ашли Патерсън.

— О?

— Открих, че тя ме… привлича.

— Това може да е много опасно и за двама ви, Гилбърт.

— Зная.

— Е, щом го съзнаваш… Внимавай.

— Така и възнамерявам.

НОЕМВРИ

Тази сутрин дадох на Ашли дневник.

— Искам с Тони и Алет да го използвате, Ашли. Можеш да го пазиш в стаята си. Щом някоя от вас иска да запише нещо, вместо да ми го каже, просто го направи.

— Добре, Гилбърт.

Един месец по-късно д-р Келър записа в дневника си:

ДЕКЕМВРИ

Лечението е в задънена улица. Тони и Алет отказват да обсъждат миналото. Става все по-трудно да убеждавам Ашли да се подлага на хипноза.

МАРТ

Дневникът все още не е започнат. Не съм сигурен дали съпротивата идва най-вече от страна на Ашли или на Тони. Когато я хипнотизирам, Тони и Алет се появяват за съвсем кратко. Категорично не искат да обсъждат миналото.

ЮНИ

Редовно се срещам с Ашли, но усещам, че няма напредък. Тя продължава да не използва дневника. Дадох й статив и бои. Надявам се, че ако започне да рисува, може да настъпи някаква промяна.

ЮЛИ

Нещо се случи, но не съм сигурен дали е признак за напредък. Алет нарисува прекрасен пейзаж от района на болницата. Когато я похвалих, ми се стори, че й става приятно. Същата вечер картината беше разкъсана на парчета.

Д-р Келър и Ото Люисън пиеха кафе.

— Мисля, че ще опитам с групова терапия — каза д-р Келър. — Изглежда не й действа нищо друго.

— Колко пациенти имаш предвид?

— Не повече от шест. Искам да започне да контактува с други хора. В момента тя живее затворена в собствения си свят. Искам да я измъкна от него.

— Добра идея. Струва си да опиташ.

Д-р Келър отведе Ашли в малка стая за срещи. Вътре имаше шест души.

— Искам да се запознаеш с едни приятели — каза той.

После я разведе и й представи другите пациенти, но тя прекалено се стесняваше, за да чуе имената им. За нея те бяха Дебелата, Кокалестия, Плешивата, Куция, Китайката и Внимателния. Всички й се сториха много приятни.

— Сядай — каза Плешивата. — Искаш ли кафе?

Ашли седна.

— Благодаря.

— Чували сме за теб — каза Внимателния. — Доста ти се е струпало.

Тя кимна.

— Предполагам, че на всички ни е било тежко, но ни помагат — рече Кокалестия. — Тук е прекрасно.

— Лекарите в клиниката са най-добрите в света — отвърна Китайката.

„Всички изглеждат толкова нормални“ — помисли си младата жена.

Д-р Келър седеше отстрани и слушаше разговорите. Четирийсет и пет минути по-късно той се изправи.

— Струва ми се, че е време да си вървим, Ашли.

Тя стана.

— Беше ми много приятно да се запозная с всички ви.

Куция се приближи до нея и прошепна:

— Недей да пиеш водата тук. Отровена е. Искат да ни убият и да продължат да получават пари от държавата.

Ашли преглътна.

— Благодаря. Ще… ще го запомня.

Докато вървеше по коридора с д-р Келър, тя го попита:

— Какви са проблемите им?

— Параноя, шизофрения, раздвоение на личността, маниакални разстройства. Но откакто са тук, са постигнали забележителен напредък, Ашли. Искаш ли да си говориш с тях редовно?

— Не.

Д-р Келър влезе в кабинета на Ото Люисън.

— Доникъде не съм стигнал — призна. — Груповата терапия не действа, хипнотичните сеанси също. Искам да опитам с нещо друго.

— Какво?

— Трябва ми разрешението ти да изведа Ашли на вечеря извън територията на клиниката.

— Струва ми се, че идеята ти не е добра, Гилбърт. Може да е опасно. Тя вече…

— Зная. Но в момента аз съм врагът. Искам да й стана приятел.

— Нейното алтер его Тони веднъж вече се опита да те убие. Ами ако опита пак?

— Ще се справя.

Д-р Люисън се замисли.

— Добре. Искаш ли някой да дойде с вас?

— Не. Всичко ще бъде наред, Ото.

— Кога ще започнеш?

— Довечера.

— Искаш да ме заведеш на вечеря?

— Да. Мисля, че за теб ще е добре за малко да напуснеш клиниката, Ашли. Какво ще кажеш?

— Съгласна съм.

Остана изненадана от възбудата си при мисълта да излезе с Гилбърт Келър. „Ще е забавно да се махна от тук за една вечер“ — помисли си. Но знаеше, че има още нещо. Вълнуваше я това, че ще е с него.

Щяха да вечерят в японския ресторант „Отани Гардънс“, отдалечен на осем километра от болницата. Д-р Келър знаеше, че поема риск. Тони или Алет всеки момент можеха да вземат връх над нея. Но си каза: „По-важно е Ашли да се научи да ми вярва, за да мога да й помогна.“

— Странно нещо, Гилбърт — обади се Ашли, като се оглеждаше наоколо в оживения ресторант.

— Какво?

— Тези хора не изглеждат по-различни от пациентите в болницата.

— Ами те не са по-различни, Ашли. Сигурен съм, че всички имат проблеми. Единствената разлика е, че хората в болницата не могат да се справят с тях толкова добре, затова им помагаме.

— Нямах представа, че имам проблеми, докато… е, нали знаеш.

— А знаеш ли защо, Ашли? Защото си ги заровила надълбоко. Не си можела да приемеш онова, което ти се е случило, затова си издигнала в ума си стени и си скрила лошите неща. Много хора го правят. — Той умишлено смени темата: — Как е пържолата ти?

— Прекрасна е, благодаря.

От този момент нататък Ашли и д-р Келър веднъж седмично излизаха извън клиниката. Обядваха в чудесно италианско ресторантче, наречено „Бандучи“, вечеряха в „Палмата“, „При Ивлийн“ и „Гърненцето“. Не се появяваше нито Тони, нито Алет.

Една вечер той я заведе на танци в малък нощен клуб с прекрасен оркестър.

— Приятно ли ти е? — попита я.

— Много. Благодаря ти. — Погледна го и добави: — Ти не си като другите лекари.

— Те не танцуват ли?

— Знаеш какво искам да кажа.

Той я притисна към себе си и двамата изпитаха силно вълнение.

„Това може да е много опасно и за двама ви, Гилбърт.“

Двадесет и пета глава

— Зная какво се опитваш да направиш, готин. Опитваш се да накараш Ашли да те помисли за свой приятел.

— Аз наистина съм й приятел, Тони, както и твой.

— Не си. Смяташ се за страхотен, а мен ме пренебрегваш.

— Грешиш. Уважавам и теб, и Алет също толкова, колкото и Ашли. И трите сте еднакво важни за мен.

— Наистина ли?

— Да. Тони, когато ти казах, че имаш прекрасен глас, говорех съвсем сериозно. Свириш ли на нещо?

— На пиано.

— Какво ще кажеш, ако уредя да свириш на пианото в общата стая?

— Ами може. — В гласа й имаше вълнение.

Д-р Келър се усмихна.

— С удоволствие ще го направя. Пианото ще е на твое разположение.

— Благодаря.

Той й уреди достъп до общата стая всеки следобед. Отначало вратата оставаше затворена, но когато чуваха пианото и гласа й отвътре, другите пациенти влизаха да послушат. Скоро Тони имаше голяма публика.

Д-р Келър преглеждаше бележките си заедно с д-р Люисън.

— Ами другата — Алет? — попита възрастният лекар.

— Уредих всеки следобед да рисува в градината. Ще я наблюдават, разбира се. Мисля, че това ще се окаже подходяща терапия.

Но Алет отказваше. По време на един от сеансите с нея д-р Келър я смъмри:

— Ти не използваш боите, които ти дадох, Алет. Жалко. Толкова си талантлива.

„Ти пък откъде знаеш?“

— Не ти ли е приятно да рисуваш?

— Приятно ми е.

— Тогава защо не го правиш?

— Защото не съм добра. — „Стига си ми вадил душата.“

— Кой ти го каза?

— М-майка ми.

— Не сме разговаряли за майка ти. Искаш ли да ми разкажеш за нея?

— Няма нищо за разказване.

— Починала е при нещастен случай, нали?

Последва продължително мълчание.

— Да. Почина при нещастен случай.

На следващия ден Алет започна да рисува. Беше й приятно да е в градината с платното и четките си. Когато рисуваше, забравяше за всичко друго. Някои от пациентите заставаха до нея и я наблюдаваха. Гласовете им бяха пъстроцветни.

— Би трябвало да показват картините ти в галериите. — Черно.

— Наистина си добра. — Жълто.

— Къде се научи да рисуваш така? — Черно.

— Можеш ли да ме нарисуваш? — Оранжево.

— Иска ми се и аз да можех. — Черно.

Винаги съжаляваше, когато времето й изтечеше и трябваше да се прибира обратно в сградата.

— Искам да се запознаеш с един човек, Ашли. Това е Лайза Гарет. — Непознатата бе около петдесетгодишна, дребна и съсухрена като призрак. — Днес Лайза си отива у дома.

Лицето на жената просия.

— Нали е прекрасно? И дължа всичко на доктор Келър.

Той погледна към Ашли.

— Лайза страдаше от раздвоение на личността и имаше трийсет самоличности.

— Точно така, мила. И всичките изчезнаха.

— Тя е третият пациент с раздвоение на личността, който изписваме тази година — подчерта психиатърът.

И Ашли се изпълни с надежда.

— Доктор Келър е симпатичен — каза Алет. — Изглежда, че наистина ни харесва.

— Каква си тъпачка — озъби й се Тони. — Не виждаш ли какво става? Вече ти казах. Преструва се, че ни харесва, за да правим каквото иска. А знаеш ли какво иска? Опитва се да ни събере и трите, миличка, и да убеди Ашли, че няма нужда от нас. И знаеш ли какво ще се случи тогава? Ние с теб ще умрем. Това ли искаш? Аз не.

— Ами не — колебливо отвърна Алет.

— Тогава ме слушай. Ще правим каквото казва докторът. Ще го оставим да повярва, че наистина се опитваме да му помогнем. Няма закъде да бързаме. И ти обещавам, че един ден ще се измъкнем от тук.

— Както кажеш, Тони.

— Добре. Хайде тогава да го накараме да си помисли, че се справя страхотно.

Получи се писмо от Дейвид. В плика имаше снимка на момченце.

Ашли се загледа в снимката. „Какво красиво момченце. Надявам се да има щастлив живот.“

Тя отиде на обяд и когато се върна, снимката лежеше на пода на стаята й, накъсана на парченца.

15 юни, 13:30 часа

Пациент: Ашли Патерсън. Терапевтичен сеанс с натриев амитал. Алтер его: Алет Питърс.

— Разкажи ми за Рим, Алет.

— Това е най-красивият град на света. Пълен е с чудесни музеи. Някога постоянно ги обикалях. — „Ти пък какво знаеш за музеите?“

— И си искала да станеш художничка, нали?

— Да. — „Ти каква си мислиш, че съм искала да стана, пожарникарка ли?“

— Учила ли си живопис?

— Не. — „Що не идеш да досаждаш на някой друг?“

— Защо? Майка ти ли не ти позволи?

— О, не. Просто реших, че не съм достатъчно добра. — „Тони, разкарай го от мен!“

— Имала ли си някакви травми през този период? Случвали ли са ти се ужасни неща?

— Не. Бях много щастлива. — „Тони!“

15 август, 09:00 часа

Пациент: Ашли Патерсън. Хипнотерапевтичен сеанс. Алтер его: Тони Прескот.

— Искаш ли да поговорим за Лондон, Тони?

— Да. Там беше страхотно. Лондон е толкова цивилизован град. Човек може да си намери много занимания.

— Имала ли си някакви проблеми?

— Проблеми ли? Не. Бях много щастлива в Лондон.

— И не си спомняш да ти се е случвало нещо лошо?

— Не, разбира се. — „И какво ще постигнеш с това, готин?“

Всеки сеанс носеше нови спомени на Ашли. Когато си лягаше вечер, сънуваше, че е в „Глобъл Къмпютър Графикс“. Там бе Шейн Милър и хвалеше работата й.

„Нямаше да се справим без теб, Ашли. Ще те задържим тук завинаги.“ После сцената се прехвърляше в затворническа килия и Шейн Милър казваше: „Много ми е трудно да го правя сега, но при тези обстоятелства компанията те уволнява. Естествено, не можем да си позволим да сме свързани с такова нещо. Нали разбираш? В това няма нищо лично.“

Когато сутрин се събудеше, възглавницата й беше мокра от сълзи.

Терапевтичните сеанси натъжаваха Алет. Напомняха й колко много й липсва Рим и колко щастлива е била с Ричард Мелтън. „Двамата можехме да живеем толкова щастливо, но вече е твърде късно. Твърде късно.“

Тони мразеше терапевтичните сеанси, защото й носеха ужасни спомени. Толкова бе направила, за да защити Ашли и Алет. Но получаваше ли благодарност от някого? Не. Бяха я заключили като някакъв престъпник. „Но аз ще се измъкна от тук — обещаваше си. — Ще се измъкна от тук.“

Страниците на календара свършиха и започна нова година. Д-р Келър все повече се ядосваше.

— Прочетох последния ти доклад — каза му д-р Люисън. — Смяташ ли, че наистина нямат спомен, или просто те разиграват?

— Разиграват ме, Ото. Като че ли знаят какво се опитвам да направя и не желаят да ми го позволят. Мисля, че Ашли искрено иска да ми помогне, но те не й дават възможност. Обикновено под хипноза можеш да стигнеш до тях, но Тони е много силна. Налага пълен контрол и е опасна.

— Опасна ли?

— Да. Представи си колко много омраза трябва да се е насъбрала в нея, за да убие и кастрира петима мъже.

Останалите месеци до края на годината не доведоха до по-добри резултати.

Д-р Келър постигаше напредък с другите си пациенти, но не и с Ашли, към която проявяваше най-силна загриженост. Имаше чувството, че на Тони й е приятно да го разиграва. Беше решена да не му позволи да успее. И после неочаквано постигна успех.

Всичко започна с поредното писмо на д-р Патерсън.

Три седмици по-късно д-р Патерсън пристигна заедно с привлекателна тъмнокоса жена на около четирийсет години и с нейната тригодишна дъщеря Катрина.

Поканиха ги в кабинета на д-р Люисън. Той се изправи да ги посрещне.

— За мен е удоволствие да се запозная с вас, доктор Патерсън.

— За мен също. Това е госпожица Виктория Анистън и дъщеря й Катрина.

— Приятно ми е, госпожице Анистън. Катрина.

— Доведох ги, за да ги запозная с Ашли.

— Чудесно. В момента тя е с доктор Келър, но би трябвало скоро да свършат.

— Как е Ашли? — попита баща й.

Ото Люисън се поколеба.

— Може ли да поговорим насаме?

— Естествено.

Патерсън се обърна към Виктория и Катрина:

— Навън има прекрасна градина. Защо не ме почакате там и после заедно ще отидем при Ашли?

Виктория Анистън се усмихна.

— Чудесно. — Погледна към Ото Люисън. — Беше ми приятно да се запозная с вас, докторе.

— На мен също, госпожице Анистън.

Д-р Патерсън ги изчака да излязат от стаята. После се обърна към Ото Люисън:

— Има ли някакъв проблем?

— Ще бъда откровен с вас, доктор Патерсън. Не сме постигнали сериозен напредък, както се надявах. Ашли казва, че иска да помогне, но изобщо не ни съдейства. Всъщност дори се съпротивлява на лечението.

Бащата озадачено го наблюдаваше.

— Защо?

— Това не е нещо необичайно. Всички пациенти с раздвоение на личността в някаква степен се страхуват да се срещнат със своите алтер его. Това ги ужасява. Самата мисъл, че в ума и тялото им живеят други личности, които са в състояние да ги контролират… Е, можете да си представите колко е тежко.

Хирургът кимна.

— Разбира се.

— В Ашли има нещо, което ни озадачава. Тези проблеми почти винаги започват с някаква травма в ранна възраст. В нейния случай липсват такива данни и затова нямаме представа как и защо е започнало всичко.

Д-р Патерсън замълча за миг.

— Аз мога да ви помогна. — Пое дълбоко дъх. — Вината е моя.

Ото Люисън напрегнато го наблюдаваше.

— Това се случи, когато Ашли беше шестгодишна. Трябваше да замина за Англия. Съпругата ми не можеше да дойде. Взех Ашли със себе си. Жена ми имаше там по-възрастен братовчед, казваше се Джон. Тогава не го разбирах, но Джон имаше… емоционални проблеми. Един ден се наложи да изнеса лекция и той ми предложи да се грижи за детето. Когато вечерта се прибрах, него го нямаше. Ашли беше изпаднала в истерия. Трябваше ми много време, за да я успокоя. След този случай не допускаше никого до себе си, стана плаха и затворена. Една седмица по-късно Джон беше арестуван за многократно изнасилване на деца. — Лицето му мъчително се сгърчи. — Никога няма да си го простя. Повече не съм оставял Ашли с друг човек.

Последва продължително мълчание.

— Ужасно съжалявам — каза Ото Люисън. — Но мисля, че ни дадохте отговора на въпроса, който се опитвахме да открием, доктор Патерсън. Сега доктор Келър ще може да работи на конкретна основа.

— Въпросът е прекалено болезнен за мен и никога не съм го обсъждал.

— Разбирам. — Психиатърът си погледна часовника. — Ашли ще се забави още малко. Защо не отидете при госпожица Анистън в градината, а аз по-късно ще пратя-дъщеря ви.

Д-р Патерсън се изправи.

— Благодаря ви.

Ото Люисън го изпрати с поглед. Нямаше търпение да сподели с д-р Келър какво е научил.

Виктория Анистън и Катрина го очакваха.

— Видя ли Ашли? — попита Виктория.

— След няколко минути ще я пратят тук — отвърна той. После се огледа наоколо. — Прекрасно е, нали?

Катрина се втурна към него.

— Искам пак да се изкача на небето.

Той се усмихна.

— Добре. — Взе я на ръце, подхвърли я във въздуха и после отново я хвана.

— По-високо!

— Дръж се. Хайде сега. — Отново я подхвърли. Момиченцето пищеше от удоволствие.

— Хайде пак!

Д-р Патерсън стоеше с гръб към сградата, затова не видя, че оттам излизат Ашли и д-р Келър.

— По-високо! — изпищя Катрина.

Ашли се спря на прага. Тя наблюдаваше как баща й си играе с момиченцето и времето като че ли спря. После всичко се случи в забавено движение.

Момиченце, което подхвърлят във въздуха…

— По-високо, тате!

— Дръж се. Хайде сега.

И после момиченцето беше хвърлено на леглото…

Някакъв глас му говореше:

— Ще ти хареса…

Образ на мъж, който ляга до нея на леглото. Момиченцето пищеше:

— Стига. Не. Моля те, не.

Лицето на мъжа беше в сянка. Той я притискаше надолу и галеше тялото й.

— Не ти ли е приятно?

Внезапно сянката се вдигна и Ашли видя лицето на мъжа. Беше баща й.

Като го гледаше да си играе в градината с момиченцето, тя започна да крещи, неспособна да се овладее.

Д-р Патерсън, Виктория Анистън и Катрина се стреснаха и се обърнаха към нея.

— Ужасно съжалявам — бързо изрече д-р Келър. — Днес не е подходящ ден. Можете ли да дойдете друг път? — И отведе Ашли.

Пратиха я в спешното отделение.

— Пулсът й е прекалено ускорен — отбеляза д-р Келър. — В момента е в състояние на амнезия. — Той се приближи до нея и я повика: — Ашли, няма от какво да се страхуваш. Сега си в безопасност. Никой няма да ти направи нищо. Просто слушай гласа ми и се отпусни… отпусни се… отпусни се…

Трябваше му половин час.

— Ашли, разкажи ми какво се случи. Какво те разстрои?

— Татко и момиченцето…

— Да?

Отговори му Тони:

— Тя не може да го приеме. Страхува се, че той ще направи с момиченцето същото, каквото направи и с нея.

Психиатърът внимателно я наблюдаваше.

— Какво… какво е направил с нея?

Случи се в Лондон. Тя беше в леглото си. Той седна до нея и каза: „Ще те направя много щастлива, миличка.“ Започна да я гъделичка, а тя се смееше. И после… той й съблече пижамата и започна да си играе с нея. „Не ти ли е приятно?“ Ашли се разпищя: „Стига. Недей да ми правиш така.“ Но той не престана. Притисна я и продължаваше ли продължаваше…

— За пръв път ли се случваше, Тони? — попита д-р Келър.

— Да.

— На колко години беше Ашли?

— На шест.

— И тогава си се родила ти, нали?

— Да. Ашли беше прекалено ужасена, за да го приеме.

— Какво се случи после?

— Татко всяка нощ идваше в леглото при нея. — Сега думите се лееха от устата й. — Тя не можеше да му попречи. Когато се прибраха вкъщи, Ашли разказа на мама какво се е случило и тя я нарече „лъжлива малка кучка“.

Вечер Ашли се страхуваше да заспи, защото знаеше, че татко ще дойде в стаята й. Той я караше да го гали и после си играеше със себе си. И я предупреждаваше: „Недей да казваш на никого за това, иначе няма да те обичам.“ Тя не можеше да каже на никого. Майка и татко постоянно се караха и Ашли си мислеше, че вината е нейна. Знаеше, че е направила нещо лошо, но нямаше представа какво. Мама я мразеше.

— Колко време продължи това? — попита д-р Келър.

— Когато бях на осем… — Тони млъкна.

— Продължавай, Тони.

Лицето на Ашли се промени и на стола вече седеше Алет.

— Преместихме се в Рим, където татко правеше изследвания в „Поликлинико Умберто Примо“ — каза тя.

— И там си се родила ти?

— Да. Ашли не можа да изтърпи онова, което се случи една нощ, затова трябваше да дойда и да я пазя.

— Какво се случи тогава, Алет?

— Татко влезе в стаята й, докато тя спеше. Беше гол.

Легна на леглото и този път проникна в нея. Тя се опитваше да му попречи, но не можеше. Умоляваше го никога повече да не го прави, но той идваше при нея всяка нощ. И винаги казваше: „Така мъжът показва на жената, че я обича. Ти си моята жена и аз те обичам. На никого не трябва да казваш за това.“ И тя не можеше да каже на никого.

Ашли ридаеше и по бузите й се стичаха сълзи.

На Гилбърт Келър му се искаше да я прегърне, да й каже, че я обича и че всичко ще е наред. Но, разбира се, това не бе възможно. Той бе неин лекар.

Когато д-р Келър се върна в кабинета на д-р Люисън, д-р Патерсън, Виктория Анистън и Катрина си бяха заминали.

— Е, най-после каквото очаквахме — каза той. — Постигнахме пробив. Зная кога и защо са се родили Тони и Алет. Отсега нататък ще започнат големи промени.

И се оказа прав. Нещата започнаха да се променят.

Двадесет и шеста глава

Сеансът беше започнал. Когато хипнотизира Ашли, д-р Келър й каза:

— Ашли, разкажи ми за Джим Клиъри.

— Обичах Джим. Искахме да избягаме заедно и да се оженим.

— Да…

— На абитуриентския бал Джим ме попита дали искам да отида у тях и аз… аз му отказах. Когато ме изпрати до вкъщи, баща ми ни чакаше. Беше бесен. Каза на Джим да се маха и да стои надалеч.

— Какво се случи след това?

— Реших да отида при Джим. Събрах си багажа и тръгнах към дома му. — Тя се поколеба. — По средата на пътя се отказах и се прибрах вкъщи. Аз…

Изражението на Ашли започна да се променя. Тя се отпусна на стола си и мястото й зае Тони.

— Прибрала се била, хайде бе! Тя отиде у тях, готин.

Когато стигна до къщата на Джим Клиъри, вътре бе тъмно. Припомни си, че той й беше казал: „Нашите ги няма за уикенда.“ Ашли натисна звънеца. Няколко минути по-късно той отвори вратата. Беше по пижама.

— Ашли. — На лицето му грейна усмивка. — Значи си решила да дойдеш. — Придърпа я вътре.

— Дойдох, защото…

— Не ме интересува защо си дошла. Сега си тук. — Той я прегърна и я целуна. — Искаш ли да пийнем нещо?

— Не. Може би малко вода. — Внезапно се почувства неспокойна.

— Естествено. Ела. — Хвана я за ръката и я отведе в кухнята. Наля й чаша вода и я наблюдаваше, докато я изпи. — Изглеждаш ми нервна.

— Ами… така е.

— Няма причина. Нашите в никакъв случай няма да се приберат. Хайде да се качим горе.

— Джим, мисля, че не трябва.

Той застана зад нея и обхвана гърдите й. Ашли се завъртя.

— Джим…

Устните му бяха върху нейните и той я буташе към кухненския плот.

— Ще те направя много щастлива, миличка. — Същите думи казваше и баща й: „Ще те направя много щастлива, миличка.“

Тя се вцепени. Усети, че й съблича дрехите и прониква в нея. Ашли просто стоеше гола и безмълвно пищеше.

И тогава я обзе ярост.

Видя големия кухненски нож на дървената поставка. Грабна го и започна да го забива в гърдите на Джим, като крещеше:

— Стига, татко… Стига… Стига… Стига…

После погледна надолу. Той лежеше на пода и от него шуртеше кръв.

— Животно такова — извика Ашли. — Повече никога няма да го правиш. — Тя се наведе и заби ножа в тестисите му.

В шест часа сутринта Ашли отиде на гарата, както се бяха уговорили с Джим. От него нямаше и следа.

Започваше да изпада в паника. Питаше се какво се е случило. Чу влака да изсвирва в далечината. Погледна си часовника: 07:00. Тя се изправи и отчаяно се огледа наоколо. „Случило му се е нещо ужасно.“ Няколко минути по-късно гледаше как влакът за Чикаго се отдалечава и отнася със себе си всичките й мечти.

Изчака още половин час и после бавно се отправи обратно към къщи. По обяд двамата с баща си бяха в самолета за Лондон…

Сеансът завършваше. Д-р Келър броеше:

— …четири… пет. Вече си будна.

Ашли отвори очи.

— Какво стана?

— Тони ми разказа как е убила Джим Клиъри. Той те е нападнал.

Лицето й пребледня.

— Искам да си отида в стаята.

Д-р Келър разказваше на Ото Люисън:

— Наистина постигаме напредък, Ото. Досега бяхме в задънена улица. И трите се страхуваха да направят първата стъпка. Но вече започнаха да се отпускат. В правилната посока сме, но Ашли все още се бои да погледне действителността.

— Няма ли представа как са извършени тези убийства? — попита той.

— Абсолютно никаква. В тези моменти напълно е изключвала и Тони е взимала връх.

Два дни по-късно.

— Удобно ли ти е, Ашли?

— Да.

— Искам да ни разкажеш за Денис Тибъл. Беше ли ти приятел?

— Двамата работехме в една и съща компания. Но не бяхме приятели.

— Според полицейския доклад в апартамента му са били открити твоите отпечатъци.

— Така е. Отидох там, защото искаше да го посъветвам за нещо.

— И какво се случи?

— Поговорихме няколко минути и той ми даде чаша вино с нещо упойващо.

— Какво е следващото нещо, което си спомняш?

— Аз… събудих се в Чикаго.

Изражението й започна да се променя. След миг с него разговаряше Тони.

— Искаш ли да знаеш какво се случи в действителност?

— Разкажи ми, Тони.

Денис Тибъл взе, бутилката с вино и каза:

— Хайде да се настаним по-удобно. — После я поведе към спалнята.

— Денис, не искам да…

Озоваха се в спалнята и той я събличаше.

— Зная какво искаш, миличка. Искаш да, те чукам. Затова дойде тук.

Тя се мъчеше да се откъсне от него.

— Престани, Денис!

— Не и докато не ти дам онова, за което си дошла. Ще ти хареса, миличка.

Той я блъсна на леглото. Ръцете му се плъзнаха между краката й. Това бе гласът на баща й: „Ще ти хареса, миличка.“ И той проникваше в нея, а тя безмълвно пищеше: „Не, татко. Стига!“ И — после я обзе неизразимата ярост. Ашли видя бутилката, грабна я, разби я в ръба на масата и заби острите й краища в гърба му. Той изкрещя и се опита да се изправи, но тя го държеше здраво и продължаваше да го удря. Накрая Тибъл се свлече на пода.

— Стига — из хленчи той.

— Обещаваш ли повече никога да не го правиш? Е, ние ще се погрижим, за това. — Взе парче стъкло и се наведе към слабините му.

След кратко мълчание д-р Келър попита:

— Какво направи след това, Тони?

— Реших, че ще е по-добре да избягам от там, преди да се появи полицията. Трябва да призная, че бях много възбудена. Исках за известно време да се махна от скучния живот на Ашли и имах приятел в Чикаго, затова реших да отида там. Не го намерих, затова обиколих магазините, минах през няколко бара и изобщо добре си прекарах.

— Какво се случи после?

— Настаних се в хотел и заспах. — Сви рамене. — Оттам нататък парада командваше Ашли.

Събуди се бавно със съзнанието, че се е случило нещо ужасно. Чувстваше се като упоена. Струваше й невероятно усилие дори само да отвори очи. Ашли се огледа наоколо и изпадна в паника. Лежеше гола в евтина хотелска стая. Нямаше представа къде е и как се е озовала там. Успя да седне и слепоочията й запулсраха.

Стана от леглото, влезе в малката баня и застана под душа. Остави горещата струя да облива тя лото й, като се опитваше да измие ужасните, мръсни неща, които й се бяха случили. Ами ако забременееше? От мисълта да има дете започна да й се гади. Ашли спря водата, избърса се и отиде до гардероба. Дрехите й ги нямаше. Вътре откри само черен кожен минижуп, евтина наглед къса блузка и обувки с високи тънки токчета. Макар че това облекло я отвращаваше, нямаше друг избор. Бързо се облече и се погледна в огледалото. Приличаше на проститутка.

— Татко, аз…

— Какво се е случило?

— В Чикаго съм и…

— Какво правиш в Чикаго?

— Сега не мога да ти обяснявам. Трябва ми самолетен билет до Сан Хосе. Нямам никакви пари в себе си. Можеш ли да ми помогнеш?

— Разбира се. Почакай… Самолет на „Американ Еърлайнс“ излита от „О’Хеър“ в десет и четирийсет, полет четиристотин и седем. Запазил съм ти място.

— Алет, чуваш ли ме? Алет.

— Тук съм, доктор Келър.

— Искам да поговорим за Ричард Мелтън. Били сте приятели, нали?

— Да. Беше много… simpatico. Бях влюбена в него.

— Той обичаше ли те?

— Мисля, че да. Той беше художник. Обикаляхме музеите и разглеждахме картините. Когато бях с Ричард, се чувствах… жива. Мисля, че ако някой не го беше убил, щяхме да се оженим.

— Разкажи ми за последния път, когато бяхте заедно.

— На излизане от музея Ричард ми каза: „Съквартирантът ми довечера е на купон. Какво ще кажеш да се отбием у нас? Бих искал да ти покажа някои картини.“

„Не още, Ричард.“

„Както кажеш. Ще се видим ли следващия уикенд?“

„Да.“

— После си тръгнах — каза Алет. — И тогава го видях за последен път…

Д-р Келър забеляза, че лицето й се променя и отново придобива живите черти на Тони.

— Тя така си мисли — заяви Тони. — Но истината е друга.

— Какво се случи? — попита д-р Келър.

Тя отиде в жилището му на Фел Стрийт. Апартаментът бе малък, но картините на Ричард го правеха да изглежда прекрасен.

— Те преобразяват стаята, Ричард.

— Благодаря ти, Алет. — Той я прегърна. — Искам да се любим. Колко си красива!

„Колко си красива“ — казваше баща й. И тя се вцепени. Защото знаеше ужасното нещо, което щеше да се случи. Лежеше гола на леглото и познатата болка от проникването му в нея я разкъсваше.

Тя изпищя:

— Не! Стига, татко! Престани! — И после я обзе безумната ярост. Не си спомняше откъде е взела ножа, но го забиваше в тялото му и не можеше да се спре, като викаше: — Казах ти да престанеш! Престани!

Ашли се гърчеше на стола и крещеше.

— Всичко е наред, Ашли — каза д-р Келър. — В безопасност си. Когато преброя до пет, ще се събудиш.

Тя се събуди разтреперана.

— Всичко наред ли е?

— Тони ми разказа за Ричард Мелтън. Той се е любил с теб. Ти си го помислила за баща си и затова…

Ашли запуши ушите си с длани.

— Не искам да слушам повече!

Д-р Келър отиде при Ото Люисън.

— Мисля, че най-после постигнахме успех. За Ашли е много травмиращо, но краят се вижда. Остава ни да си спомним още две убийства.

— И после?

— После ще срещна Ашли, Тони и Алет.

Двадесет и седма глава

— Тони? Тони, чуваш ли ме?

Пред погледа на д-р Келър изражението на Ашли се промени:

— Чувам те, готин.

— Хайде да поговорим за Жан-Клод Парен.

— Трябваше да разбера, че е прекалено хубаво, за да е вярно.

— Какво искаш да кажеш?

— Отначало изглеждаше истински джентълмен. Извеждаше ме всеки ден и наистина си прекарвахме чудесно. Мислех си, че е различен, но и той се оказа като другите. Искаше само секс.

— Разбирам.

— Подари ми прекрасен пръстен и сигурно си е мислил, че ме е купил. Отидох с него в дома му.

Имаше красива двуетажна къща от червени тухли, пълна с антики.

— Прелестно е.

— Искам да ти покажа нещо специално в спалнята. — И той я отведе горе, и тя нямаше сили да го спре. Бяха в спалнята и Жан-Клод я прегърна. — Съблечи се — прошепна.

— Не искам да…

— Искаш, разбира се. И двамата го искаме. — Бързо я съблече, после я бутна на леглото и се качи отгоре й.

Тя простена:

— Недей. Моля те, недей, татко!

Но той не й обърна внимание. Продължаваше да прониква в нея, докато накрая въздъхна:

— Ох! — И престана. — Прекрасна си.

Тогава я обзе ужасната злоба. Тя грабна острия нож за писма от бюрото, заби го в гърдите му и натисна надолу, после пак нагоре и пак…

— Повече няма да го правиш. — Наведе се към слабините му.

След това без да бърза взе душ, облече се и се прибра в хотела.

— Ашли… — Лицето й започна да се променя. — Сега ще се събудиш.

Тя бавно дойде в съзнание и погледна към д-р Келър.

— Пак ли Тони?

— Да. Запознала се е с Жан-Клод чрез Интернет. Ашли, губи ли ти се време от престоя ти в Квебек? Случвало ли се е внезапно да се окаже, че са минали няколко часа или дори цял ден и да не знаеш какво се е случило през това време?

Тя кимна.

— Да. Случваше се… често.

— Тогава Тони е взимала връх.

— И тогава… тогава тя…

— Да.

Следващите няколко месеца изтекоха еднообразно. Следобед д-р Келър слушаше как Тони свири на пиано и пее и наблюдаваше как Алет рисува в градината. Оставаше да обсъдят още едно убийство, но искаше Ашли да е спокойна, преди да започнат да говорят за него.

От идването й в клиниката бяха изминали пет години. „Тя е почти излекувана“ — мислеше си психиатърът.

Един понеделник сутрин прати да я повикат. Когато влезе в кабинета му, Ашли беше бледа, сякаш знаеше какво й предстои.

— Добро утро, Ашли.

— Добро утро, Гилбърт.

— Как се чувстваш?

— Нервна съм. Това е последното, нали?

— Да. Хайде да си поговорим за заместник-шериф Сам Блейк. Какво правеше в апартамента ти?

— Аз го помолих да дойде. Някой беше написал на огледалото в банята „Ти ще умреш“. Не знаех какво да правя. Мислех си, че някой се опитва да ме убие. Позвъних в полицията и заместник-шериф Блейк дойде вкъщи. Отнасяше се към мен с голямо съчувствие.

— Ти ли го помоли да остане при теб?

— Да. Страхувах се да остана сама. Той каза, че ще прекара нощта вкъщи и на сутринта ще ми уреди денонощна охрана. Предложих му да спя на дивана, а той на леглото в спалнята, но Блейк отказа. Спомням си, че провери дали прозорците са заключени и после спусна резето на вратата. Пистолетът му лежеше на масата до дивана. Пожелах му лека нощ, отидох в спалнята и затворих вратата.

— И какво се случи после?

— Аз… следващото нещо, което си спомням, беше, че ме събудиха писъци откъм уличката. После пристигна шерифът и ми каза, че открили Блейк мъртъв. — Тя замълча. Лицето й бе пребледняло.

— Добре. Сега ще те хипнотизирам. Просто се отпусни… Затвори си очите и се отпусни… — След десет минути д-р Келър каза: — Тони…

— Тук съм. Искаш да знаеш какво точно се случи, нали? Ашли беше такава глупачка да покани Сам да преспи в апартамента. Можех да й кажа какво ще направи той.

Блейк чу вик откъм спалнята, бързо скочи от дивана и грабна пистолета си. Втурна се към вратата и се ослуша. Тишина. Явно просто му се е сторило. Когато понечи да се обърне, отново го чу. Блъсна вратата и насочи пистолета напред. Ашли спеше. Гола. В стаята нямаше никой друг. Тя тихо стенеше насън. Заместник-шерифът се приближи до нея. Изглеждаше прекрасна, свита на кълбо в леглото.

Ашли отново простена, попаднала в мрежите на някакъв кошмар. Той искаше само да я успокои, само да я прегърне. Легна до нея, нежно я притисна към себе си, усети топлината на тялото й и започна да се възбужда.

Тя се събуди от гласа му:

— Вече всичко е наред. В безопасност си. — И устните му бяха върху нейните. Той разтвори краката й и проникна в нея.

И Ашли изкрещя:

— Не, татко!

Той се движеше все по-бързо с животинска настойчивост. Тогава я обзе свирепата ярост. Тя грабна ножа от чекмеджето на нощното шкафче до леглото и започна да го забива в тялото му.

— Какво се случи, след като го уби?

— Тя уви трупа му в чаршафите и го замъкна до асансьора, после мина през гаража и го остави на задната уличка.

— После — каза на Ашли д-р Келър — Тони увила трупа му в чаршафите, замъкнала го до асансьора, минала през гаража и го оставила в уличката.

Ашли го слушаше със смъртнобледо лице:

— Тя е чудо… Аз съм чудовище.

— Не — отвърна Гилбърт Келър. — Ашли, трябва да запомниш, че Тони е родена от мъката ти, за да те пази. Същото се отнася и за Алет. Вече е време да приключваме с това. Искам да се срещнеш с тях. Това е следващата крачка към излекуването ти.

Тя силно стисна клепачи.

— Добре. Кога ще… ще го направим?

— Утре сутрин.

Ашли бе в състояние на дълбока хипноза. Д-р Келър започна с Тони.

— Тони, искам двете с Алет да поговорите с Ашли.

— Какво те кара да смяташ, че тя може да се справи с нас?

— Мисля, че може.

— Добре, готин. Както кажеш.

— Алет, готова ли си да се срещнеш с Ашли?

— Ако Тони смята, че може.

— Естествено, Алет. Вече е крайно време.

Психиатърът дълбоко си пое дъх и каза:

— Ашли, искам да се запознаеш с Тони.

Последва продължително мълчание. После тя плахо изрече:

— Здравей, Тони…

— Здравей.

— Ашли, поздрави Алет.

— Здравей, Алет.

— Здравей, Ашли.

Д-р Келър с облекчение въздъхна.

— Искам да се опознаете. Преживели сте едни и същи неща. Те са ви разделяли. Но вече няма причина за това. Ще станете едно цяло, истински здрав човек. Това е дълго пътуване, но вие вече го започнахте. Обещавам ви, че най-трудното вече е минало.

От този момент нататък лечението на Ашли се ускори. Тя и нейните две алтер его всеки ден разговаряха помежду си.

— Трябваше да те пазя — обясни й Тони. — Предполагам, че всеки път щом съм убивала някой от онези мъже, аз съм убивала татко заради онова, което направи с теб.

— И аз се опитвах да те пазя — прибави Алет.

— Аз… признателна съм ви. Благодаря и на двете ви.

Ашли се обърна към д-р Келър и сухо каза:

— Всъщност това съм само аз, нали? Разговарям със самата себе си.

— Разговаряш с други две части от себе си — внимателно я поправи той. — Време е трите да се слеете и отново да станете едно цяло.

Тя го погледна и се усмихна.

— Готова съм.

Същия следобед д-р Келър отиде в кабинета на Ото Люисън, който му каза:

— Чух, че имаш добри новини, Гилбърт.

Келър кимна.

— Ашли има забележителен напредък. Мисля, че след още няколко месеца ще можем да я пуснем и да продължим лечението й като приходящ пациент.

— Чудесна новина. Поздравления.

„Ще ми липсва — помисли си той. — Ужасно ще ми липсва.“

— Доктор Сейлъм е на телефона, господин Сингър.

— Благодаря. — Озадачен, Дейвид вдигна слушалката. За какво ли го търсеше психиатърът? Не се бяха чували от години. — Ройс?

— Добро утро, Дейвид. Имам интересна новина за теб. Става дума за Ашли Патерсън.

Той внезапно се разтревожи.

— Да?

— Спомняш ли си колко усилия положихме, за да открием травмата, причинила състоянието й? И не успяхме.

Отлично си спомняше. Това бе основна слабост в защитата.

— Да.

— Е, току-що научих отговора. Позвъни ми моят приятел доктор Люисън, който ръководи Кънектикътската психиатрична клиника. Липсващата част от мозайката е доктор Стивън Патерсън. Той е човекът, насилвал Ашли като дете.

Адвокатът не повярва на ушите си.

— Какво?!

— Доктор Люисън съвсем наскоро научил за това. Дейвид слушаше д-р Сейлъм, но мислите му бяха другаде. Спомняше си думите на д-р Патерсън: „Ти си единственият, на когото вярвам, Дейвид. Дъщеря ми означава всичко за мен. Ти ще й спасиш живота… Искам да защитаваш Ашли и няма да допусна никой друг.“

И внезапно осъзна защо той толкова е настоявал да представлява Ашли сам. Защото е бил сигурен, че ако Дейвид открие какво е извършил, няма да го издаде. Д-р Патерсън се бе изправил пред дилемата или дъщеря му, или репутацията му и беше избрал второто. Мръсно копеле!

— Благодаря, Ройс.

Същия следобед, когато влезе в общата стая, Ашли видя оставен от някого брой на „Уестпорт Нюз“. На първа страница на вестника имаше снимка на баща й с Виктория Анистън и Катрина. Статията започваше така: „Д-р Стивън Патерсън ще сключи брак с известната Виктория Анистън, която има тригодишна дъщеря от предишния си съпруг. Д-р Патерсън постъпва на работа в манхатънската болница «Сейнт Джон» — и двамата с бъдещата си съпруга са купили къща на Лонг Айлънд…“

Ашли се вцепени и лицето й се превърна в яростна маска.

— Ще го убия това копеле — изкрещя Тони. — Ще го убия!

Тя напълно изгуби самообладание. Затвориха я в стая с тапицирани стени, за да не може да се нарани. Беше привързана към леглото. Когато санитарите идваха да я хранят, Ашли се опитваше да ги удари, затова не се приближаваха много до нея.

Когато видя д-р Келър, тя извика:

— Пусни ме от тук, копеле такова. Веднага!

— Ще те пуснем — меко отвърна той, — но първо трябва да се успокоиш.

— Спокойна съм — изкрещя Тони. — Пусни ме!

Той седна на пода до нея.

— Тони, когато си видяла снимката на баща си, ти си казала, че ще го нараниш и…

— Лъжеш! Казах, че ще го убия!

— Стига вече убийства. Нали не искаш да намушкаш още някого?

— Няма да го намушкам. Чувал ли си за киселините? Те разяждат всичко, включително кожа. Само почакай да…

— Не искам да си мислиш такива неща.

— Прав си. Пожар! Така ще е по-добре. Няма да се наложи да чака да гори в ада. Мога да го направя така, че изобщо да не ме заловят, ако…

— Тони, забрави за това.

— Добре. Ще измисля друг, още по-добър начин.

Ядосан, той я изгледа за миг.

— Защо си толкова бясна?

— Не знаеш ли? Мислех си, че си страхотен лекар. Той ще сключва брак с жена, която има тригодишна дъщеричка. Какво ще стане с това момиченце, прочути докторе? Ще ти кажа какво. Същото, каквото се случи и с нас. Е, аз няма да го допусна!

— Надявах се, че си се избавила от цялата тази омраза.

— Омраза ли? Искаш ли да ти кажа какво е омраза?

Валеше. Силни струи се стичаха от покрива на летящия по шосето автомобил. Тя погледна към майка си зад волана и се усмихна. После запя:

Майка й се обърна към нея и изкрещя:

— Млъквай. Казах ти, че мразя тази песен. Гади ми се от теб, нещастно малко…

После всичко като че ли се случи на забавен каданс. Завоят, поднеслият автомобил, дървото. Сблъсъкът я изхвърли навън. Нямаше й нищо. Тя се изправи. Чуваше майка си, заклещена в колата, да вика:

— Измъкни ме от тук. Помогни ми! Помогни ми!

И тя остана да гледа, докато колата накрая се взриви.

— Омраза ли? Искаш ли да ти разкажа още?

— Решението трябва да е единодушно — каза Уолтър Манинг. — Дъщеря ми е професионалистка, а не дилетантка. Нарисува го като услуга. Не можем просто да я отхвърлим… Трябва да е единодушно. Или ще му подарим картината на дъщеря ми, или нищо.

Тя бе паркирала до тротоара със запален двигател. Видя, че Уолтър Манинг пресича улицата и се насочва към гаража, в който държеше колата си. Превключи на скорост и настъпи газта. Той чу рева на летящата към него кола в последния момент и се обърна. Тя наблюдаваше изражението на лицето му, когато бронята го размаза и отхвърли тялото му настрани. Продължи напред. Нямаше свидетели. Господ беше на нейна страна.

— Ето това е омраза, готин! Това е истинска омраза!

Гилбърт Келър ужасено я слушаше, потресен от хладнокръвната й злоба. Отмени останалите си ангажименти за деня. Трябваше да остане сам.

На следващата сутрин, когато влезе в стаята й, той се срещна с Алет.

— Защо ми причинявате това, доктор Келър? — попита тя. — Пуснете ме от тук.

— Ще те пусна — увери я той. — Разкажи ми за Тони. Какво ти каза?

— Че трябва да избягаме от тук и да убием татко.

Мястото на Алет зае Тони.

— Здрасти, готин. Вече сме добре. Що не ни пуснеш?

Той се вгледа в очите й. И видя убийствено хладнокръвие.

Д-р Ото Люисън въздъхна.

— Ужасно съжалявам за случилото се, Гилбърт. Всичко вървеше толкова добре.

— В момента изобщо не мога да установя контакт с Ашли.

— Предполагам, това означава, че ще се наложи да започнеш лечението й отначало.

Д-р Келър се замисли.

— Всъщност не, Ото. Стигнали сме до точката, в която трите самоличности са се опознали. Това беше голям успех. Следващата стъпка е да ги накараме да се слеят в едно. И аз ще открия начин да го постигна.

— Онази проклета статия…

— Имаме късмет, че Тони е видяла статията.

Люисън изненадано го погледна.

— Късмет ли?

— Да. Защото у Тони е останала омраза. След като вече го знаем, можем да работим по въпроса. Искам да направя един експеримент. Ако се получи, ще сме в добра форма. В противен случай… — замълча за миг и тихо прибави: — Ашли ще трябва да остане тук до края на живота си.

— Какво ще правиш?

— Струва ми се, че не бива да се среща с баща си, но ще се обадя в Националната информационна служба и ще ги накарам да ми пращат всички статии, които излизат за доктор Патерсън.

Ото Люисън примигна.

— Какъв е смисълът?

— Ще ги показвам на Тони. Накрая омразата й сама ще изтлее. По този начин ще мога да я следя и да се опитам да я овладея.

— Може да отнеме много време, Гилбърт.

— Поне една година, а навярно и повече. Но това е единственият шанс за Ашли.

Пет дни по-късно Ашли отново дойде на себе си. Когато д-р Келър влезе при нея, тя каза:

— Добро утро, Гилбърт. Съжалявам за случилото се.

— Радвам се, Ашли. Сега ще разкрием всичките си чувства. — Кимна на пазачите да я развържат.

Тя се изправи и разтри китките си.

— Не беше много приятно — каза Ашли. Двамата излязоха в коридора. — Тони е много ядосана.

— Да, но ще го преживее. Ето плана ми…

Всеки месец публикуваха по три-четири статии за д-р Стивън Патерсън. В един вестник пишеше: „Този петък д-р Стивън Патерсън ще се венчае за Виктория Анистън с пищна церемония на Лонг Айлънд. Поканени са всичките му колеги…“

Когато д-р Келър й я показа, Тони изпадна в истерия.

— Този брак няма да трае дълго.

— Защо, Тони?

— Защото той ще умре!

„Д-р Стивън Патерсън подаде оставката си в болницата «Сейнт Джон» и ще оглави кардиологичната клиника в Манхатънската методистка болница…“

— За да може да изнасилва всички момиченца там — изкрещя Тони.

„Д-р Стивън Патерсън получи наградата «Ласкър» за постиженията си в областта на медицината и беше приет в Белия дом…“

— Би трябвало да обесят това копеле! — извика Тони.

Гилбърт Келър се грижеше Тони да получава всички вестници, в които пишеше за баща й. И с времето яростта й като че ли отслабваше. Сякаш чувствата й угасваха. Омразата й се превърна в гняв и накрая в примирение.

„Д-р Стивън Патерсън и новата му съпруга се преместиха в Манхатън, но имат намерение да си купят друга къща в Хамптън и да прекарват там лятото заедно с дъщеря си Катрина.“

Тони се разрида.

— Как може да ни причинява това?

— Струва ти се, че онова момиченце е заело мястото ти, нали, Тони?

— Не зная. Аз… объркана съм.

Изтече още една година. Ашли имаше терапевтични сеанси три пъти седмично. Алет рисуваше почти всеки ден, но Тони отказваше да пее или да свири на пиано.

На Коледа д-р Келър й показа нова статия, придружена от снимка на баща й заедно с Виктория и Катрина. Заглавието гласеше: „СЕМЕЙСТВО ПАТЕРСЪН ПРАЗНУВА КОЛЕДА В ХАМПТЪН“.

— Някога прекарвахме Коледа заедно — тъжно каза Тони. — Той винаги ми подаряваше чудесни неща. — Погледна към д-р Келър. — Не беше лош. Освен… нали знаеш… иначе беше добър баща. Мисля, че наистина ме обичаше.

Това предвещаваше нов успех.

Един ден, когато минаваше покрай общата стая, д-р Келър чу Тони да пее и да свири. Изненадан, той влезе вътре.

На следващия ден имаше сеанс с Тони.

— Баща ти остарява, Тони. Как мислиш, че ще се почувстваш, когато умре?

— Аз… не искам да умира. Зная, че съм говорила много глупости, но това беше, защото му бях ядосана.

— И вече не си, така ли?

Тя се замисли.

— Не, само съм наранена. Мисля, че ти беше прав. Наистина ми се струваше, че момиченцето е заело мястото ми. — Погледна към него. — Бях объркана. Но баща ми има право на личен живот, Ашли също.

Д-р Келър се усмихна. „Пак сме в правилната посока.“

Трите вече свободно разговаряха помежду си.

— Ашли — каза д-р Келър, — ти си имала нужда от Тони и Алет, защото не си можела да понасяш болката. Сега как се отнасяш към баща си?

Последва кратко мълчание.

— Никога няма да забравя какво ми е причинил, но мога да му простя — отвърна тя. — Искам да оставя миналото зад себе си и да погледна към бъдещето.

— За да го направиш, трябва отново да станеш една личност. Какво мислиш за това, Алет?

— Ако съм Ашли — попита Алет, — ще мога ли пак да рисувам?

— Разбира се, че ще можеш.

— Ами тогава, добре.

— Тони?

— Ще мога ли да пея и да свиря на пиано?

— Да — отвърна той.

— Тогава, защо не?

— Ашли?

— Готова съм всички ние да станем едно. Аз… искам да им благодаря, че ми помогнаха, когато имах нужда от тях.

— За мен беше удоволствие, миличка.

— Miniera anche — отвърна Алет.

Бе време за последната стъпка: сливането.

— Добре. Сега ще те хипнотизирам, Ашли. Искам да се сбогуваш с Тони и Алет.

Тя дълбоко си пое дъх.

— Сбогом, Тони. Сбогом, Алет.

— Сбогом, Ашли.

— Грижи се за себе си, Ашли.

Десет минути по-късно се намираше в състояние на дълбока хипноза.

— Ашли, повече няма от какво да се страхуваш. Всичките ти проблеми са разрешени. Вече нямаш нужда някой да те пази. В състояние си да се справяш с живота си без чужда помощ, без да бягаш от проблемите. Способна си да приемеш каквото и да се случи. Съгласна ли си с мен?

— Да. Готова съм да посрещна бъдещето си.

— Добре. Тони?

Никакъв отговор.

— Тони?

Никакъв отговор.

— Алет?

Мълчание.

— Алет?

Мълчание.

— Няма ги, Ашли. Вече си едно цяло и си излекувана.

Лицето й грейна.

— Сега ще преброя до три и ти ще се събудиш. Едно… две… три…

Ашли отвори очи и на устните й се появи щастлива усмивка.

— Успяхме, нали?

Той кимна.

— Да.

Тя изпадна във възторг.

— Свободна съм. О, благодаря ти, Гилбърт. Чувствам се… чувствам се така, като че ли от очите ми е паднала някаква ужасно тъмна завеса.

Д-р Келър я хвана за ръка.

— Не мога да ти кажа колко се радвам. През следващите няколко месеца ще продължим с тестовете, но ако резултатът е такъв, какъвто очаквам, скоро ще те пратим у дома. Ще уредя да продължиш лечението си като приходяща пациентка.

Ашли кимна, прекалено развълнувана, за да отговори.

Двадесет и осма глава

През следващите няколко месеца Ото Люисън накара трима психиатри да прегледат Ашли. Използваха хипноза и натриев амитал.

— Здравей, Ашли. Аз съм доктор Монтфърт и трябва да ти задам няколко въпроса. Как се чувстваш?

— Прекрасно, докторе. Сякаш току-що съм оздравяла след продължително боледуване.

— Мислиш ли се за лош човек?

— Не. Зная, че са се случили някои неща, но не смятам, че съм отговорна за тях.

— Мразиш ли някого?

— Не.

— Ами баща си? Мразиш ли го?

— Преди го мразех. Вече не. Мисля, че когато ми причини онези неща, не е можел да се овладее. Само се надявам сега да е добре.

— Искаш ли да го видиш пак?

— Мисля, че ще е по-добре да не го виждам. Той си има свой живот. Искам сама да започна моя.

— Ашли?

— Да.

— Аз съм доктор Воуън. Бих искал да си поговорим.

— Добре.

— Спомняш ли си Тони и Алет?

— Разбира се. Но вече ги няма.

— Какво изпитваш към тях?

— Отначало ме ужасяваха, но сега зная, че съм имала нужда от тях. Благодарна съм им.

— Спиш ли добре нощем?

— Вече да.

— Разкажи ми сънищата си.

— Преди имах кошмари. Нещо винаги ме преследваше. Мислех си, че ще ме убие.

— Сънуваш ли още такива неща?

— Не. Сънищата ми са спокойни. Виждам ярки цветове и усмихнати хора. Снощи сънувах, че съм на зимен курорт и със ските се спускам по склоновете. Беше прекрасно. Вече не се страхувам от студа.

— Какво изпитваш към баща си?

— Искам да е щастлив, искам и аз да съм щастлива.

— Ашли?

— Да.

— Аз съм доктор Хойлтърхоф.

— Приятно ми е, докторе.

— Не ми казаха, че си толкова красива. Смяташ ли се за красива?

— Мисля, че съм привлекателна…

— Чух, че си имала чудесен глас. Ти как мислиш?

— Гласът ми не е школуван, но да — тя се засмя, — мога да изпея гамата.

— Казаха ми също, че рисуваш. Добра ли си?

— Струва ми се, че съм доста добра за аматьор. Да.

Той замислено я наблюдаваше.

— Имаш ли някакви проблеми, които искаш да обсъдиш с мен?

— Не мога да се сетя. Тук ме лекуваха много добре.

— Какво ще кажеш да напуснеш това място?

— Много съм мислила за това. Малко е страшничко, но в същото време съм и развълнувана.

— Мислиш ли, че там навън ще те е страх?

— Не. Искам отново да започна живота си. Имам опит с компютрите. Не мога да се върна в предишната компания, но съм сигурна, че ще си намеря друга работа.

Д-р Хойлтърхоф кимна.

— Благодаря ти, Ашли. Беше ми приятно да си поговорим.

Д-р Монтфърт, д-р Воуън, д-р Хойлтърхоф и д-р Келър се бяха събрали в кабинета на Ото Люисън. Той разглеждаше докладите им. Когато свърши, погледна към д-р Келър и се усмихна.

— Поздравления — каза. — Всички доклади са положителни. Свърши чудесна работа.

— Тя е прекрасна жена. Изключителна е, Ото. Радвам се, че отново ще започне живота си.

— Съгласна ли е да продължи лечението навън?

— Да.

Ото Люисън кимна.

— Много добре. Ще наредя да подготвят документите за изписването й. — Той се обърна към другите лекари. — Благодаря ви, господа. Признателен съм ви за помощта.

Двадесет и девета глава

Два дни по-късно я повикаха в кабинета на д-р Люисън. Там беше д-р Келър. Съобщиха й, че е свободна да се върне в дома си в Кюпъртино, където редовно щеше да се среща с одобрен от съда психиатър.

— Е, днес е голям ден — каза д-р Люисън. — Вълнуваш ли се?

— Вълнувам се, страх ме е и… не зная. Чувствам се като птичка, която току-що са пуснали на свобода. Все едно, че летя. — Лицето й сияеше.

— Радвам се, че си тръгваш, но… ще ми липсваш — каза д-р Келър.

Ашли хвана ръката му и топло отвърна:

— И ти ще ми липсваш. Не зная как… как да ти благодаря. — Очите й се насълзиха. — Ти ми върна живота.

Тя се обърна към д-р Люисън:

— Ще си намеря работа в някоя от компютърните компании в Калифорния. Ще ви съобщя какво е станало и как върви терапията. Искам да съм сигурна, че онова, което се случи, никога няма да се повтори.

— Мисля, че няма от какво да се страхуваш — увери я д-р Люисън.

Когато Ашли излезе, той се обърна към Гилбърт Келър:

— Тя е награда за много от случаите, в които не си успял, нали, Гилбърт?

Беше слънчев юнски ден и докато се разхождаше по Медисън Авеню в Ню Йорк, сияйната й усмивка караше хората да се обръщат след нея. Никога не се бе чувствала толкова щастлива. Мислеше си за прекрасния живот, който я очакваше, и за всичко онова, което щеше да прави.

Влезе в гара „Пенсилвания“, най-оживената гара в Америка, грозен лабиринт от задушни пространства и проходи. Беше пълно с народ. „И всеки има своя интересна съдба — помисли си. — Всички отиват на различни места, живеят собствения си живот, а сега и аз ще живея своя.“

Купи си билет от един от автоматите. Влакът й тъкмо пристигаше.

Качи се и намери мястото си. Изпълваше я невероятно вълнение от онова, което предстоеше. Влакът рязко потегли и започна да набира скорост. Най-после отново беше на път. И докато се носеше към Хамптън, тя тихо си затананика: