Насън и наяве

Единадесета глава

Робърт Кроудър, агент по недвижими имоти от „Брайънт & Кроудър“, със замах отвори вратата и съобщи:

— Това е терасата. Оттук се вижда Коит Тауър.

Младата двойка излезе навън и отиде до парапета.

Гледката беше великолепна — пред тях се разкриваше целият Сан Франциско. Робърт Кроудър видя, че двамата си разменят погледи и тайни усмивки. Стана му забавно. Опитваха се да скрият вълнението си. Винаги бе едно и също: клиентите смятаха, че ако покажат колко им харесва жилището, цената му ще се повиши.

„За този мезонет — кисело си помисли Кроудър — цената и без това е достатъчно висока.“ Безпокоеше се дали ще могат да си я позволят. Мъжът бе адвокат, а младите адвокати не печелеха чак толкова много.

Бяха привлекателна двойка и очевидно много се обичаха. Дейвид Сингър беше трийсетинагодишен, рус и интелигентен. От него се излъчваше момчешки чар. Жена му Сандра изглеждаше прелестна и добра.

Робърт Кроудър бе забелязал издутия й корем и подхвърли:

— Втората гостна е много подходяща за детска стая. На една пресечка от тук има детска площадка и в района има две училища. — После видя, че двамата отново крадешком си разменят усмивки.

Мезонетът се състоеше от голяма спалня с баня на втория етаж и стая за гости. Долу имаше просторна дневна, трапезария, библиотека, кухня, втора спалня за гости и две бани. Почти от всяка стая се разкриваше чудесна гледка към града.

Робърт ги наблюдаваше, докато повторно обикаляха апартамента. После спряха в ъгъла и зашушнаха.

— Харесва ми — каза Сандра. — И ще е страхотен за бебето. Но, скъпи, можем ли да си го позволим? Струва шестстотин хиляди долара!

— Плюс поддръжката — добави той. — Лошото е, че не можем да си го позволим още днес. Хубавото е, че ще можем да си го позволим в четвъртък. Духът излиза от бутилката и животът ни ще се промени.

— Зная — щастливо отвърна тя. — Нали е прекрасно!

— Ще го наемем ли?

Сандра дълбоко си пое дъх.

— Хайде.

Дейвид широко се усмихна, махна с ръка и каза:

— Добре дошла у дома, госпожо Сингър.

Хванати за ръка, двамата отидоха при Робърт Кроудър.

— Ще го вземем — каза съпругът.

— Поздравления. Това е един от най-хубавите квартали в Сан Франциско. Ще бъдете щастливи тук.

— Сигурен съм в това.

— Имате късмет. Трябва да ви кажа, че от апартамента се интересуват още няколко души.

— Каква първоначална вноска ще искате?

— Депозит от десет хиляди долара сега. Ще наредя да подготвят документите. Когато подпишете, ще искаме още шейсет хиляди долара. Вашата банка може да състави график за месечни вноски по двайсет или трийсетгодишна ипотека.

Дейвид погледна към Сандра.

— Добре.

— Ще наредя да изготвят документите.

— Може ли да поразгледаме още веднъж? — нетърпеливо попита жената.

Кроудър добродушно се усмихна.

— Колкото искате, госпожо Сингър. Апартаментът вече е ваш.

— Всичко ми се струва като прекрасен сън, Дейвид. Не мога да повярвам, че е наистина.

— Наистина е — прегърна я той. — Искам да направя така, че всичките ти мечти да се сбъднат.

— Ти го правиш, скъпи.

Живееха в малък апартамент с две спални в района на доковете, но жилището нямаше да им е достатъчно, когато се родеше бебето. До този момент не биха могли да си позволят мезонета на Ноб Хил, но в четвъртък в международната юридическа кантора „Кинкайд, Търнър, Роуз & Рипли“, в която работеше Дейвид, щяха да утвърждават новите съдружници. От възможните двайсет и петима кандидати щяха да бъдат избрани само шест и всички бяха единодушни, че той ще е един от тях. „Кинкайд, Търнър, Роуз & Рипли“ имаха представителства в Сан Франциско, Ню Йорк, Лондон, Париж и Токио и бяха една от най-престижните юридически фирми в света, мечта на абсолвентите от всички големи юридически факултети.

Старшите съдружници безмилостно експлоатираха младите си колеги, не се съобразяваха с работното им време и им възлагаха да вършат черната работа, с която самите те не желаеха да се товарят. Напрежението беше много голямо. Но другата страна на монетата бе обещанието за съдружие във фирмата. Да станеш съдружник означаваше по-голяма заплата, дял от огромната корпоративна печалба, просторен кабинет с красив изглед и баня, отвъдокеански командировки и безброй други неща.

Дейвид работеше в „Кинкайд, Търнър, Роуз & Рипли“ от шест години. Работата беше изключително напрегната и той непрекъснато беше подложен на стрес, но решен да упорства заради съдружието, той се справяше блестящо. И сега денят най-после бе настъпил.

Когато се разделиха с агента, Дейвид и Сандра отидоха да купят бебешка количка, столче за хранене, проходилка, кошара и дрешки за бебето, което вече наричаха Джефри.

— Хайде да му вземем играчки — предложи Дейвид.

— Има достатъчно време за това — засмя се Сандра.

След пазаруването поскитаха из града и се разходиха по вълнолома на площад „Джирардели“ и покрай консервната фабрика до рибарския кей. Обядваха в „Америкън Бистро“.

Беше събота, чудесен ден в Сан Франциско за хора с кожени куфарчета, тъмни костюми и ризи с дискретен монограм, ден за делови обеди. Адвокатски ден.

Дейвид и Сандра се бяха запознали преди три години на някакво събиране. Той бе отишъл заедно с дъщерята на свой клиент от фирмата. Сандра работеше в конкурентна кантора като помощник-адвокат. На вечерята двамата започнаха да спорят за съдебно решение на някакво политическо дело във Вашингтон. Пред погледите на другите спорът им все повече се разгорещяваше. И внезапно Дейвид и Сандра осъзнаха, че решението изобщо не ги интересува. Те просто се перчеха един пред друг, танцуваха словесен брачен танц.

Той й телефонира на следващия ден.

— Бих искал да довършим вчерашното обсъждане. Мисля, че е важно.

— Аз също — съгласи се тя.

— Какво ще кажеш да поговорим на вечеря?

Сандра се поколеба, тъй като вече имаше уговорена среща.

— Да — отвърна тя. — Чудесно.

От тази вечер нататък бяха заедно. Ожениха се точно една година след първата си среща.

Джоузеф Кинкайд, старшият съдружник във фирмата, беше позволил на Дейвид да не идва на работа през уикенда.

Годишната му заплата в „Кинкайд, Търнър, Роуз & Рипли“ бе 45 000 долара. Сандра продължаваше да работи като помощник-адвокат. Но бебето скоро щеше да се роди и разходите им щяха да нараснат.

— След няколко месеца ще трябва да напусна работа — каза тя. — Не желая за нашия син да се грижи бавачка, скъпи. Искам да съм при него. — Видеозонът беше показал, че ще имат момче.

— Ще се справим — успокои я Дейвид.

Когато станеше съдружник, животът им щеше да се промени.

Бе започнал да работи още по-усилено. Искаше да е сигурен, че няма да го пропуснат, когато дойдеше мечтаният ден.

Докато се обличаше в четвъртък сутринта, Дейвид гледаше новините по телевизията. Водещият задъхано съобщаваше:

— Получихме сензационна новина… Ашли Патерсън, дъщеря на известния лекар от Сан Франциско Стивън Патерсън, е била арестувана по подозрение, че е серийният убиец, който полицията и ФБР издирват за…

Дейвид се вцепени.

— … снощи Мат Даулинг, шериф на окръг Санта Клара, обяви ареста на Ашли Патерсън заради няколко убийства, придружени от кастриране на жертвите. Шериф Даулинг каза на репортерите: „Няма съмнение, че сме заловили истинския виновник. Доказателствата са убедителни.“

„Доктор Стивън Патерсън.“ Мислите на Дейвид се върнаха в миналото…

Беше на двайсет и една. Току-що беше постъпил в юридическия факултет. Един ден се прибра вкъщи от лекции и откри майка си в безсъзнание на пода в спалнята. Телефонира на „Бърза помощ“ и линейката откара майка му в Окръжната болница в Сан Франциско. Дейвид изчака пред спешното отделение, докато при него не дойде лекуващият й лекар.

— Тя… Тя ще се оправи ли?

Лекарят се поколеба.

— Прегледа я един от нашите кардиолози. Има руптура на стената на митралната клапа.

— Какво означава това? — попита Дейвид.

— Страхувам се, че не можем да й помогнем. Твърде е изтощена за трансплантация, а сърдечната микрохирургия е съвсем нова и прекалено рискована.

Дейвид усети, че му прималява.

— Колко… колко време й…

— Предполагам няколко дни, може би седмица. Съжалявам, синко.

Момчето изпадна в паника.

— Никой ли не може да й помогне?

— Боя се, че не. Единственият, който е в състояние да направи нещо, е Стивън Патерсън, но той е много…

— Кой е Стивън Патерсън?

— Доктор Патерсън е създателят на сърдечната микрохирургия. Но графикът му с операциите и прегледите е толкова натоварен, че няма възможност да…

Дейвид избяга.

Телефонира в кабинета на д-р Патерсън от външен телефон в коридора на болницата.

— Бих искал да си запиша час при доктор Патерсън. Става дума за майка ми. Тя…

— Съжалявам, не приемаме никакви нови пациенти. Следващите шест месеца са напълно заети.

— На нея не й остават шест месеца — извика Дейвид.

— Съжалявам. Мога да ви препоръчам…

Той тресна слушалката.

На следващата сутрин отиде в кабинета на д-р Патерсън. Чакалнята беше претъпкана. Дейвид отиде при секретарката.

— Бих искал да си запиша час за среща с доктор Патерсън. Майка ми е много зле и…

Тя вдигна поглед към него и го прекъсна:

— Вие телефонирахте вчера, нали?

— Да.

— Вече ви казах. Нямаме възможност да приемаме нови пациенти.

— Ще почакам — упорито заяви Дейвид.

— Не можете да чакате. Докторът е…

Той седна. Един след друг чакащите влизаха във вътрешния кабинет, докато накрая остана сам. В шест часа секретарката каза:

— Повече няма смисъл да чакате. Доктор Патерсън си тръгна.

Същата вечер отиде да види майка си в интензивното отделение.

— Можете да останете само минута — предупреди го сестрата. — Тя е много слаба.

Дейвид влезе в стаята и очите му се напълниха със сълзи. Майка му бе поставена на респиратор и по ръцете и носа й бяха закрепени тръбички. Изглеждаше по-бяла от чаршафите. Очите й бяха затворени.

Той се приближи и каза:

— Аз съм, мамо. Няма да позволя да ти се случи нещо лошо. Ще се оправиш. — Сълзите потекоха по страните му. — Чуваш ли ме? Ще се борим. Никой не може да ни победи, не и докато сме заедно. Ще ти намеря най-добрия лекар на света. Ти само се дръж. Утре пак ще дойда. — Наведе се и нежно я целуна по бузата, като си мислеше:

„Дали ще доживее до утре?“

На следващия ден следобед слезе в подземния гараж на сградата, в която се намираше кабинетът на д-р Патерсън. Някакъв служител паркираше автомобилите.

Той се приближи до Дейвид.

— Какво обичате?

— Чакам жена си. Има час при доктор Патерсън.

Човекът се усмихна.

— Той е страхотен.

— Спомена ни, че имал чудесна кола. — Направи пауза, сякаш се мъчеше да си спомни. — Май че беше кадилак, нали?

Служителят поклати глава.

— Ъ-хъ. — Посочи към паркирания в ъгъла ролс-ройс. — Оня ролс ей-там.

— Точно така — отвърна Дейвид. — Все пак каза, че имал и кадилак, струва ми се.

— Нищо чудно — рече служителят и побърза да отиде при новопристигнал автомобил.

Дейвид небрежно се приближи до ролса. Когато се увери, че никой не го наблюдава, отвори вратата, пъхна се отзад и легна на пода. Остана свит в тясното пространство, като се надяваше д-р Патерсън да дойде по-скоро.

В шест и петнайсет усети, че предната врата се отваря и някой сяда зад волана. После чу двигателя и колата потегли.

— Приятна вечер, доктор Патерсън.

— Приятна вечер, Марко.

Колата излезе от гаража и Дейвид усети, че завива. Изчака две минути, после дълбоко си пое дъх и се изправи.

Д-р Патерсън го видя в огледалото и спокойно изрече:

— Ако искаш пари, нямам в себе си.

— Отбийте в странична улица и спрете до тротоара.

Лекарят кимна. Дейвид предпазливо го наблюдаваше, докато той правеше каквото му беше наредил.

— Ще ти дам всички пари, които нося — каза. — Можеш да вземеш колата. Няма нужда от насилие. Ако…

Дейвид се настани на предната седалка до него.

— Не искам да ви ограбя. Не ми трябва колата ви.

Д-р Патерсън го погледна с раздразнение.

— Тогава какво искаш, по дяволите?

— Казвам се Сингър. Майка ми умира. Искам да я спасите.

На лицето на хирурга се изписа облекчение, светкавично заменено от ярост.

— Уговори си час с моята…

— Няма време за това — извика младежът. — Тя умира и аз няма да го допусна. — Опита се да се овладее. — Моля ви. Другите лекари ми казаха, че сте единствената ни надежда.

Д-р Патерсън го наблюдаваше, все още изпълнен със съмнения.

— Какъв е случаят?

— Има… руптура на стената на митралната клапа. Страхуват се да я оперират. Казват, че вие сте единственият, който може да й спаси живота.

Лекарят поклати глава.

— Графикът ми…

— Не ми пука за графика ви! Това е майка ми. Трябва да я спасите! Освен нея нямам никой друг…

Последва продължително мълчание. Дейвид седеше със силно стиснати очи. После чу гласа на хирурга:

— Няма да ти обещая нищо, но ще я прегледам. Къде е?

Дейвид се обърна и го погледна.

— В интензивното отделение на окръжната болница.

— Чакай ме утре сутринта в осем часа.

— Не зная как да…

— Не забравяй, нищо не ти обещавам. И не обичам да ме плашат до смърт, младежо. Следващия път опитай с телефона.

Дейвид седеше като вцепенен. Д-р Патерсън го погледна.

— Какво има?

— Има още един проблем.

— О, нима?

— Аз… аз нямам никакви пари. Следвам право и работя, за да се издържам.

Лекарят продължаваше да го гледа. Дейвид разпалено изрече:

— Кълна се, че ще намеря начин да ви платя. Даже ако трябва да се блъскам цял живот, ще се погрижа да си получите парите. Зная колко скъпо взимате и аз…

— Струва ми се, че не знаеш, синко.

— Няма към кого да се обърна, доктор Патерсън. Умолявам ви.

Отново настъпи напрегнато мълчание.

— Кой курс си?

— Първи.

— Но си сигурен, че ще си в състояние да ми платиш, така ли?

— Кълна се.

— Я се разкарай от тук.

Когато се прибра вкъщи, беше сигурен, че полицията ще го арестува за отвличане, заплаха за нанасяне на телесни повреди и Бог знае още за какво. Но не се случи нищо. Въпросът, който го измъчваше обаче, бе дали д-р Патерсън ще се появи в болницата.

Когато на следващата сутрин влезе в интензивното отделение, хирургът вече беше там и преглеждаше майка му.

Дейвид наблюдаваше с разтуптяно сърце и пресъхнала уста.

Д-р Патерсън се обърна към един от лекарите, които стояха край него.

— Закарайте я в операционната, Ал. Веднага!

Когато я откарваха на количка, Дейвид с прегракнал глас попита:

— Тя дали…

— Ще видим.

Шест часа по-късно той бе в чакалнята, когато д-р Патерсън дойде при него. Младежът скочи на крака.

— Как е… — Страхуваше се да довърши въпроса си.

— Ще се оправи. Майка ти е силна жена.

Изпита дълбоко облекчение и отправи мълчалива молитва: „Благодаря ти, Господи!“ Хирургът го наблюдаваше.

— Дори не зная как е малкото ти име.

— Дейвид, господине.

— Е, Дейвид господине, знаеш ли защо реших да направя това?

— Не…

— Поради две причини. Състоянието на майка ти беше предизвикателство за мен. Обичам предизвикателствата. Втората причина си ти.

— Не… не ви разбирам.

— В теб видях самия себе си като по-млад. Ти прояви въображение. А сега — гласът му се промени, — ти каза, че ще ми се отплатиш.

Той застина.

— Да, господине. Някой ден…

— Защо не още сега?

Дейвид преглътна.

— Сега ли?

— Ще сключим сделка. Можеш ли да шофираш?

— Да, господине…

— Добре. Уморих се да карам онази голяма кола. В продължение на една година всяка сутрин ще ме караш на работа и ще ме взимаш в шест-седем вечерта. Накрая ще смятам таксата си за изплатена…

Това бяха условията на сделката. Дейвид всеки ден караше лекаря до кабинета му и обратно в замяна на това, че спаси живота на майка му.

През тази година Дейвид опозна д-р Патерсън. Въпреки гневните му избухвания той беше изключително всеотдаен човек. Занимаваше се с благотворителност и, в свободното си време работеше безплатно в различни клиники. Докато возеше лекаря, двамата водеха дълги разговори.

— Какво право учиш, Дейвид?

— Наказателно.

— Защо? За да можеш да помагаш на проклетите мошеници да се измъкват безнаказано ли?

— Не, господине. Много честни хора попадат под ударите на закона и искам да им помагам.

В края на годината д-р Патерсън стисна ръката му и каза:

— Дългът ти е уреден…

Дейвид не го бе виждал от години, но постоянно срещаше името му.

„Д-р Стивън Патерсън откри безплатна клиника за бебета, заразени с вируса на СПИН…“

„Д-р Стивън Патерсън пристигна в Кения, за да открие медицинския център «Патерсън»“.

„Днес започна строителството на приюта «Патерсън»“.

Той като че ли беше навсякъде и даряваше парите и времето си на онези, които се нуждаеха от него.

Гласът на Сандра го откъсна от спомените.

— Добре ли си, Дейвид?

Той се извърна.

— Току-що са арестували дъщерята на Стивън Патерсън заради онези серийни убийства.

— Това е ужасно! — възкликна тя. — Толкова съжалявам, скъпи.

— Той подари на мама седем години прекрасен живот. Не е честно да му се случи такова нещо. Той е най-добрият човек, когото познавам, Сандра. Не го заслужава. Как е възможно такова чудовище да му е дъщеря? — Погледна часовника си. — По дяволите! Ще закъснея.

— Не си закусвал.

— Прекалено съм разстроен, за да имам апетит. — Погледна към телевизора. — Това… и днешното утвърждаване на съдружниците…

— Сигурна съм, че ще те одобрят.

— Никога не е сигурно, миличка. Всяка година надеждите на някой безспорен кандидат се оказват измамени.

Тя го прегърна.

— Те имат страхотен късмет, че си при тях.

Дейвид се наведе и я целуна.

— Благодаря ти, скъпа. Не зная какво щях да правя без теб.

— Никога няма да ти се наложи. Позвъни ми веднага щом научиш, чу ли, Дейвид?

— Разбира се, че ще ти позвъня. Ще излезем да го отпразнуваме. — Преди години беше казал същото на друга жена. „Ще излезем да го отпразнуваме.“

И я бе убил.

„Кинкайд, Търнър, Роуз & Рипли“ заемаше три етажа в Трансамериканската пирамида в центъра на Сан Франциско. Когато Дейвид Сингър влезе вътре, всички го посрещнаха с разбиращи усмивки. Дори му се стори, че поздравите им са малко по-различни. Знаеха, че се обръщат към бъдещ съдружник във фирмата.

Като минаваше покрай новия кабинет, предназначен за един от избраните съдружници, не устоя и надникна вътре. Беше голям и красив с лична баня, бюро и столове, обърнати към френски прозорец с великолепен изглед към Залива. Той постоя малко там.

Когато влезе в кабинета си, секретарката му Холи напевно каза:

— Добро утро, господин Сингър.

— Добро утро, Холи.

— Имам съобщение за вас.

— Да?

— Господин Кинкайд би искал да ви види в кабинета си в пет часа. — На устните й се изписа широка усмивка.

„Значи е истина.“

— Чудесно!

Тя се приближи до него.

— Трябва да ви кажа, че сутринта пих кафе с Дороти, секретарката на господин Кинкайд. Според нея вие сте пръв в списъка.

Дейвид се усмихна.

— Благодаря, Холи.

— Искате ли кафе?

— С удоволствие.

— Горещо и силно, нали?

Той отиде до бюрото си. Цялото бе отрупано със сводни, договори и папки.

Днес беше денят. Най-после. „Господин Кинкайд би искал да ви види в кабинета си в пет часа… Вие сте пръв в списъка.“

Изкушаваше се да телефонира на Сандра, за да и съобщи новината. Нещо обаче го спря. „Ще изчакам“ помисли си.

Дейвид прекара следващите два часа зает с материалите на бюрото си. В единайсет Холи влезе при него.

— Дошъл е някакъв доктор Патерсън. Няма определена среща…

Той изненадано вдигна поглед.

— Доктор Патерсън тук?

— Да.

Той се изправи.

— Покани го.

Стивън Патерсън влезе в кабинета и Дейвид се опита да скрие изненадата си. Лекарят изглеждаше състарен и уморен.

— Здравей, Дейвид.

— Доктор Патерсън. Седнете, моля. — Той бавно седна. — Гледах новините тази сутрин. Не… не мога да изразя колко съжалявам.

Хирургът уморено кимна.

— Да. Ужасен удар. — Той го погледна. — Нуждая се от помощта ти, Дейвид.

— Разбира се — с готовност отвърна Дейвид. — Ще направя всичко възможно. Всичко.

— Искам да представляваш Ашли.

Трябваше му известно време, за да го асимилира.

— Аз… аз не мога да го направя. Не се занимавам с наказателно право.

Д-р Патерсън го погледна в очите.

— Ашли не е престъпничка.

— Аз… Вие не разбирате, доктор Патерсън. Моята специалност е корпоративното право. Мога да ви препоръчам отличен…

— Вече ми телефонираха няколко прочути адвокати. Всички искат да я представляват. — Той се приведе напред. — Но те не се интересуват от дъщеря ми, Дейвид. Това е голям случай и тях ги блазни славата. Не им пука за нея. На мен обаче ми пука. Тя е единственото, което имам.

„Искам да спасите живота на майка ми. Освен нея нямам никой друг.“

— Наистина искам да ви помогна, но… — започна Дейвид.

— Когато завърши университета, ти постъпи на работа в кантора, занимаваща се с наказателно право.

Сърцето му се разтуптя.

— Вярно е, но…

— Няколко години беше адвокат.

Той кимна.

— Да, но… но се отказах. Мина много време и…

— Не чак толкова много, Дейвид. И си ми казвал колко ти харесва. Защо се отказа и се прехвърли към корпоративното право?

След известно мълчание Дейвид отвърна:

— Това няма значение.

Д-р Патерсън извади писмо и му го подаде. И без да го чете, той знаеше какво пише вътре.

Дълго се взира в писмото.

— Ще поговориш ли с Ашли, Дейвид?

Той кимна.

— Да, разбира се, ще поговоря с нея, но…

Хирургът се изправи.

— Благодаря ти.

„Защо се отказа и се прехвърли към корпоративното право?“

„Защото допуснах грешка и невинната жена, която обичах, е мъртва. Заклех се, че никога повече няма да допусна от мен да зависи човешки живот. Никога. Не мога да защитавам Ашли Патерсън.“

Дейвид натисна бутона на интеркома.

— Холи, би ли помолила господин Кинкайд да ме приеме сега?

— Да, господине.

Трийсет минути по-късно Дейвид влезе в разкошния кабинет на Джоузеф Кинкайд. Той беше около шейсетгодишен, абсолютно сив човек, физически, умствено и емоционално.

— Е — каза, когато младият мъж влезе в стаята, — ти си нетърпелив младеж, нали? Срещата ни трябваше да е чак в пет часа.

Дейвид се приближи до бюрото му.

— Зная. Дойдох, за да обсъдим нещо друго, Джоузеф.

Преди години бе допуснал грешката да се обърне към нето с „Джо“ и той беше изпаднал в ярост: „Никога не ме наричай Джо.“

— Седни, Дейвид. Пура? Кубински са.

— Не, благодаря.

— Казвай тогава.

— Доктор Стивън Патерсън току-що беше при мен.

— Чух съобщението сутринта — отвърна Кинкайд. — Ужасен позор. Какво иска от теб?

— Помоли ме да защитавам дъщеря му.

Той изненадано го погледна.

— Ти не се занимаваш с наказателно право.

— И аз му казах същото.

— Добре тогава. — Възрастният юрист се замисли за миг. — Нали знаеш, би ми се искало да привлечем доктор Патерсън за клиент. Той е много влиятелна личност. Може да донесе на фирмата големи пари. Има връзки с няколко медицински организации, които…

— Има още нещо.

Кинкайд объркано го погледна.

— О!

— Обещах му да разговарям с дъщеря му.

— Разбирам. Е, предполагам, че в това няма нищо лошо. Поговори с нея и после ще намерим добър адвокат, който да я представлява.

— Точно такива са и моите намерения.

— Добре. Ще направим голям удар с него. Действай. — Той се усмихна. — Ще се видим пак в пет часа.

— Ясно. Благодаря ти, Джоузеф.

На връщане към кабинета си Дейвид се питаше: „Защо д-р Патерсън настоява аз да представлявам дъщеря му?“

Дванадесета глава

Ашли Патерсън седеше в килията си в окръжния затвор „Санта Клара“ прекалено объркана, за да се опитва да проумее как се е озовала там. Радваше се, че е в затвора, защото решетките щяха да я предпазят от онзи, който й причиняваше всичко това, от необяснимото, което ставаше с нея. Животът й се беше превърнал в кошмар. Мислеше си за всички онези загадъчни неща: някой проникваше в апартамента й и й правеше номера, пътуването до Чикаго, думите, по огледалото, а сега и обвинението в невъобразими престъпления, за които не знаеше нищо. Имаше някакъв ужасен заговор срещу нея, но тя нямаше представа кой може да се крие зад него и защо.

Рано сутринта в килията й влезе една от надзирателките.

— Имаш посетител.

После я отведе в стаята за свиждане, където я чакаше баща й.

Той стоеше там и я гледаше. Очите му бяха изпълнени с мъка.

— Скъпа… не зная какво да кажа.

— Не съм извършила нито едно от ужасните неща, в които ме обвиняват — промълви Ашли.

— Зная, че не си. Някой е допуснал невероятна грешка, но ние ще оправим всичко.

Тя го погледна и се зачуди как изобщо е могла да си помисли, че той е престъпникът.

— Е, не се тревожи — казваше баща й. — Всичко ще е наред. Взех ти адвокат. Дейвид Сингър. Той е един от най-умните хора, които познавам. Ще дойде да разговаря с теб. Искам да му кажеш всичко.

Ашли безпомощно го погледна.

— Татко, аз… не зная какво да му кажа. Не зная какво става.

— Ще разберем всичко, миличка. Няма да позволя на никого да те нарани. На никого! Ти означаваш прекалено много за мен. Освен теб нямам никой друг, скъпа.

— Аз също — прошепна тя.

Баща й остана при нея един час. Когато си тръгна, светът й се стесни до малката килия, в която беше затворена. Тя лежеше на койката и се насилваше да не мисли за нищо. „Всичко съвсем скоро ще свърши и ще разбера, че това е било само сън… Само сън. Само сън…“ Ашли заспа.

Събуди я гласът на надзирателката:

— Имате посетител.

Отново я отведоха в стаята за свиждане и там я чакаше Шейн Милър.

Когато Ашли влезе, той се изправи.

— Ашли…

Сърцето й се разтуптя.

— О, Шейн! — През целия си живот не се бе радвала толкова да види някого. Беше предчувствала, че ще дойде и ще я освободи, че ще уреди да я пуснат.

— Шейн, толкова съм щастлива, че те виждам!

— Аз също — смутено отвърна той. После огледа обстановката. — Но не и при такива обстоятелства. Когато чух по новините, аз… не повярвах на ушите си. Какво се случи? Какво те накара да го извършиш, Ашли?

Лицето й пребледня.

— Какво ме е накарало… Да не би да си мислиш, че аз…

— Няма значение — бързо я прекъсна той. — Не казвай нищо повече. Не трябва да разговаряш с друг, освен с адвоката си.

Ашли го погледна изненадано. Очевидно вярваше, че е виновна.

— Защо си дошъл?

— Ами, аз… много ми е трудно да го правя сега, но при… при тези обстоятелства аз… компанията… те уволнява. Искам да кажа… естествено, не можем да си позволим да сме свързани с такова нещо. И без това е достатъчно неприятно — вестниците вече споменаха, че работиш в „Глобъл“. Нали разбираш? В това няма нищо лично.

По пътя за Сан Хосе Дейвид Сингър реши какво да каже на Ашли Патерсън. Щеше да разбере каквото може от нея и после да предаде информацията на Джеси Куилър, един от най-добрите адвокати в страната. Ако някой изобщо можеше да й помогне, това беше той.

Въведоха го в кабинета на шериф Даулинг. Дейвид му подаде визитната си картичка.

— Аз съм адвокат. Тук съм, за да се срещна с Ашли Патерсън и…

— Тя ви очаква.

Изненадано го погледна.

— Очаква ли ме?

— Да. — Даулинг се обърна към присъстващия заместник-шериф и кимна.

— Оттук — каза на Дейвид заместник-шерифът и го отведе в стаята за свиждане. Ашли се появи няколко минути по-късно.

Ашли Патерсън напълно го изненада. Беше я виждал преди години, при това само веднъж, докато работеше като шофьор на баща й. Тогава му се бе сторила привлекателно и интелигентно момиче. Сега обаче пред него стоеше красива млада жена с уплашени очи. Тя седна срещу него.

— Здравейте, Ашли. Аз съм Дейвид Сингър.

— Баща ми ми каза, че ще дойдете. — Гласът й трепереше.

— Дойдох само за да ви задам няколко въпроса.

Тя кимна.

— Преди да започна, искам да знаете, че всичко, каквото ми кажете, ще остане пълна тайна. Само между нас двамата. Но трябва да знам истината. — Той се поколеба. Нямаше намерение да стига толкова далеч, но искаше да съобщи на Джеси Куилър цялата възможна информация, за да го убеди да се заеме със случая. — Вие ли убихте онези мъже?

— Не! — решително заяви тя. — Невинна съм! Дейвид извади от джоба си лист хартия и го погледна.

— Познавали ли сте Джим Клиъри?

— Да. Ние… щяхме да се женим. Нямах причини да го убивам. Аз го обичах.

Той я изгледа за миг, после отново сведе очи към листа.

— Ами Денис Тибъл?

— С Денис работехме в една и съща компания. Видях го вечерта, когато беше убит, но нямам нищо общо с това. Тогава бях в Чикаго.

Дейвид наблюдаваше лицето й.

— Трябва да ми повярвате. Аз… нямах причини да го убивам.

— Добре — каза той и отново хвърли поглед към записките си. — Какви бяха отношенията ви с Жан Клод Парен?

— Полицията ме пита. Никога не бях чувала за него. Как бих могла да го убия, когато дори не го познавам? — Тя умолително го погледна. — Разбирате ли? Това е грешка. Не са арестували когото трябва. — Ашли се разплака. — Не съм убивала никого.

— А Ричард Мелтън?

— Не познавам и него.

Дейвид я изчака да се успокои.

— Ами заместник-шериф Блейк?

Тя поклати глава.

— Онази нощ той остана в апартамента ми да ме пази. Някой ме преследваше и ме заплашваше. Аз си легнах в спалнята, а той остана на дивана в дневната. Открили са… открили са трупа му на улицата. — Устните й трепереха. — Защо да го убивам? Та той ми помагаше?

Младият мъж озадачено я наблюдаваше. „Тук нещо не е наред. Или ми казва истината, или е изключителна актриса.“ Той се изправи.

— Ще се върна. Искам да поговоря с шерифа.

Две минути по-късно беше в кабинета на Даулинг.

— Е, приказвахте ли с нея? — попита той.

— Да. Мисля, че сте допуснали грешка.

— Какво означава това?

— Означава, че навярно прекалено много сте бързали да арестувате някого. Ашли Патерсън дори не познава двама от мъжете, в чието убийство я обвинявате.

На устните на шериф Даулинг заигра лека усмивка.

— И вас ви е заблудила, а? Нас също.

— За какво говорите?

— Ще ви покажа. — Отвори една от папките на бюрото си и му подаде няколко листа. — Това са копия на докладите от патологията, ФБР, Интерпол и ДНК анализи на петимата мъже, които са били убити и кастрирани. Преди смъртта си всяка от жертвите е правила секс с жена. На местопрестъпленията са открити доказателства за това. Предполагаше се, че са замесени три различни жени. Е, ФБР сравни всички тези веществени доказателства и познайте какво се оказа? Трите жени са Ашли Патерсън. При всяко от убийствата са регистрирани нейната ДНК и отпечатъците й.

Дейвид го гледаше невярващо.

— С-сигурен ли сте?

— Да. Освен ако не смятате, че Интерпол, ФБР и петимата различни патоанатоми са се наговорили да прецакат клиентката ви. Всичко е тук, господине. Един от мъжете, които е убила, беше мой зет. Ашли Патерсън ще бъде изправена пред съда за предумишлено убийство и ще бъде осъдена. Нещо друго?

— Да. — Той дълбоко си пое дъх. — Бих искал пак да се срещна с Ашли Патерсън.

Отново я доведоха в стаята за свиждане. Когато младата жена влезе вътре, гневно я попита:

— Защо ме излъгахте?

— Моля? Не съм ви лъгала. Невинна съм. Аз…

— Имат достатъчно доказателства срещу вас, за да ви пратят десет пъти поред на електрическия стол. Казах ви, че искам да зная истината.

В продължение на цяла минута Ашли го гледаше право в очите. После тихо заговори:

— Казах ви истината. Няма нищо повече.

Като я слушаше, Дейвид си помисли: „Тя наистина си вярва. Сигурно е луда. Какво ще кажа на Джеси Куилър?“

— Бихте ли се съгласили да разговаряте с психиатър?

— Не… Да. Щом искате.

— Ще го уредя.

На връщане за Сан Франциско той си помисли: „Изпълних моята част от сделката. Разговарях с нея. Ако наистина смята, че казва истината, тя е луда. Ще помоля Джеси да поеме случая, той ще пледира за невменяемост и с това въпросът ще е приключен.“

Сърцето му изстина за Стивън Патерсън.

В Окръжната болница в Сан Франциско д-р Патерсън стоически понасяше съжаленията на колегите си.

— Какъв позор, Стивън. Ти не го заслужаваш…

— Трябва да ти е ужасно тежко. Ако мога да помогна с нещо…

— Не зная какво им става напоследък на тези деца. Ашли винаги е изглеждала толкова нормална…

И всеки си мислеше: „Слава Богу, че не е моето дете.“

Когато се върна във фирмата, Дейвид побърза да отиде при Джоузеф Кинкайд.

Възрастният мъж вдигна поглед.

— Е, вече минава шест часът, Дейвид, но аз те изчаках. Срещна ли се с дъщерята на доктор Патерсън?

— Да.

— Намери ли й адвокат?

Той се поколеба.

— Не още, Джоузеф. Ще уредя да я види психиатър. Утре сутрин пак ще отида да разговарям с нея.

Кинкайд озадачено го изгледа.

— О? Изненадан съм, че се забъркваш в това. Естествено, ние не можем да позволим фирмата да се свърже с нещо толкова грозно, какъвто ще е този процес.

— Всъщност не се забърквам, Джоузеф. Просто съм много задължен на баща й. И му обещах.

— Няма нищо черно на бяло, нали?

— Няма.

— Значи е само морално задължение, така ли?

Дейвид го изгледа за миг, понечи да отвърне нещо, после се отказа.

— Да. Само морално задължение.

— Е, когато свършиш с госпожица Патерсън, ела пак да поговорим.

И нито дума за съдружието.

Когато се прибра вкъщи, в апартамента беше тъмно.

— Сандра?

Не получи отговор. Понечи да включи осветлението в коридора и тя внезапно се появи от кухнята. Носеше торта със свещички.

— Изненада! Ще празнуваме… — Забеляза изражението му и замълча. — Нещо лошо ли се е случило, скъпи? Не го ли получи? Дали са го на някой друг, така ли?

— Не, не — успокоително отвърна той. — Всичко е наред.

Сандра остави тортата и се приближи до него.

— Нещо се е случило.

— Просто има… забавяне.

— Не се ли срещна с Джоузеф Кинкайд?

— Срещнахме се. Седни, скъпа. Трябва да поговорим.

Двамата седнаха на дивана и той каза:

— Случи се нещо неочаквано. Сутринта при мене дойде Стивън Патерсън.

— Наистина ли? Защо?

— Иска да поема защитата на дъщеря му.

Тя изненадано го погледна.

— Но, Дейвид… ти не си…

— Зная. Опитах се да му обясня. Но аз наистина съм се занимавал с наказателно право.

— Но вече не. Каза ли му, че ще ставаш съдружник във фирмата?

— Не. Той настояваше, че аз съм единственият, който е способен да я защитава. Пълен абсурд, разбира се. Предложих му да го свържа с Джеси Куилър, но той дори не ме изслуша.

— Е, ще трябва да намери някой друг.

— Разбира се. Обещах му да поговоря с дъщеря му и го направих.

Сандра се облегна назад.

— Господин Кинкайд знае ли за това?

— Да. Казах му. Не остана очарован. — Той имитира Кинкайд: — „Естествено, ние не можем да позволим фирмата да се свърже с нещо толкова грозно, какъвто ще е този процес.“

— Какви са впечатленията ти от дъщерята на доктор Патерсън?

— Тя наистина вярва, че е невинна.

— Възможно ли е?

— Шерифът в Кюпъртино ми показа досието й. На всички местопрестъпления са открити нейната ДНК и отпечатъците от пръстите й.

— И какво ще правиш сега?

— Свързах се с Ройс Сейлъм. Той е психиатърът, с който работи Джеси Куилър. Ще го помоля да прегледа Ашли и да съобщи резултатите на баща й. Ако иска, доктор Патерсън може да се обърне и към друг психиатър или да предаде доклада на адвоката, който ще се заеме със случая.

— Разбирам. — Сандра внимателно погледна напрегнатото лице на съпруга си. — Господин Кинкайд спомена ли нещо за съдружието, Дейвид?

Той поклати глава.

— Не.

— Ще го направи — уверено, изрече тя. — И утре е ден.

Д-р Ройс Сейлъм беше висок, слаб човек с брада а ла Зигмунд Фройд.

„Може да е просто съвпадение — каза си Дейвид. — Сигурно не се опитва да подражава на Фройд.“

— Джеси често споменава за вас — рече психиатърът. — Той много ви обича.

— И аз го обичам, доктор Сейлъм.

— Случаят Патерсън ми се струва много интересен. Очевидно е дело на психопат. За невменяемост ли ще пледирате?

— Всъщност аз не се занимавам с този случай. Преди да й потърся адвокат, бих искал да разполагам с преценка на психичното й състояние. — И той описа известните му факти. — Тя твърди, че е невинна, но има убедителни доказателства, че е извършила престъпленията:

— Е, тогава да хвърлим поглед на душата на тази госпожица, а?

Хипнотичният сеанс щеше да се проведе в една от стаите за разпит в окръжния затвор „Санта Клара“. Мебелировката се състоеше от правоъгълна дървена маса и четири дървени стола.

Когато я доведоха, Ашли изглеждаше бледа и напрегната.

— Аз ще чакам: отвън — каза надзирателката и излезе.

— Ашли, това е доктор Сейлъм. Ашли Патерсън — представи ги Дейвид.

— Здравей, Ашли — каза психиатърът.

Тя стоеше пред тях и напрегнато местеше поглед от единия на другия. Дейвид имаше чувството, че е готова да избяга от стаята.

— Господин Сингър ми каза, че не възразяваш да те подложа на хипноза.

Мълчание.

— Ще ми позволиш ли да те хипнотизирам, Ашли? — продължи д-р Сейлъм. Тя затвори за миг очи и кимна.

— Да.

— Тогава да започваме.

— Е, аз ще съм наблизо — рече Дейвид. — Ако…

— Един момент. — Психиатърът отиде при него. — Искам да присъствате.

Младият мъж се подразни. Вече съжаляваше, че толкова се ангажира със случая. „Няма да се забърквам повече“ — реши той.

— Добре — неохотно се съгласи.

Нямаше търпение да свършат и да се върне в кантората. Предстоящата среща с Кинкайд не му даваше мира.

— Би ли седнала на този стол? — обърна се д-р Сейлъм към Ашли.

Тя седна.

— Някога подлагали ли са те на хипноза, Ашли?

Тя се поколеба за миг, после поклати глава.

— Не.

— Няма нищо сложно. Само трябва да се отпуснеш и да слушаш гласа ми. Не се страхувай. Никой няма да те нарани. Само трябва да почувстваш, че мускулите ти се отпускат. Това е. Отпусни се и ще усетиш, че клепачите ти натежават. Преживяла си много неща. Тялото ти е уморено, много уморено. Искаш само да спиш. Просто затвори очи и се отпусни. Спи ти се… ужасно ти се спи…

Трябваха му десет минути, докато я хипнотизира. После се приближи до нея.

— Ашли, знаеш ли къде се намираш?

— Да. В затвора съм — гласът й звучеше глухо, сякаш идваше някъде отдалеч.

— Знаеш ли защо си в затвора?

— Смятат, че съм извършила нещо лошо.

— Това вярно ли е? Извършила ли си нещо лошо?

— Не.

— Ашли, убивала ли си някого?

— Не.

Дейвид изненадано погледна психиатъра. Не се ли предполагаше, че под хипноза хората казват истината?

— Имаш ли представа кой може да е извършил тези убийства?

Внезапно лицето й се сгърчи и тя започна да диша тежко. Двамата мъже удивено наблюдаваха как започва да се променя. Устните й изтъняха, чертите й сякаш станаха други. Ашли седна изправено и лицето й изведнъж се оживи. После отвори клепачи. Очите й блестяха. Беше преобразена. Неочаквано запя с чувствен глас, в който ясно се долавяше английски акцент:

Дейвид удивено я слушаше. „Кого си мисли, че заблуждава? Тя се преструва на някой друг.“

— Искам да ти задам още няколко въпроса, Ашли.

Тя отметна глава и каза с английски акцент:

— Аз не съм Ашли.

Д-р Сейлъм и Дейвид размениха погледи, после психиатърът отново се обърна към нея:

— Коя си тогава, щом не си Ашли?

— Тони. Тони Прескот.

„И го прави с чисто лице — помисли си Дейвид. — Още колко ще продължава с този глупав маскарад?“ Само им губеше времето.

— Ашли — каза д-р Сейлъм.

— Тони.

„Не се отказва“ — помисли си адвокатът.

— Добре, Тони. Искам…

— Нека ви кажа аз пък какво искам. Искам да се махна от това гадно място. Можете ли да ни измъкнете?

— Зависи — отвърна психиатърът. — Какво знаеш за…

— … онези убийства, заради които е тук госпожичка Кльощав задник ли? Мога да ви разкажа неща, които…

Внезапно изражението й отново започна да се променя. Тя като че ли потъна на стола си и лицето й се смекчи и претърпя невероятна метаморфоза, докато сякаш се превърна в съвсем друг човек.

— Тони… — тихо изрече с италиански акцент, — не казвай нищо повече, per piacere.

Дейвид объркано я наблюдаваше.

— Тони? — Психиатърът се наведе още по-близо към нея.

— Извинявам се за прекъсването, доктор Сейлъм — отвърна тихият глас.

— Коя си ти? — попита той.

— Аз съм Алет. Алет Питърс.

„Боже мой, това не е театър — помисли си Дейвид. — Това е самата действителност.“ Той се обърна към другия мъж.

— Това са нейните алтер его — прошепна лекарят.

Дейвид го зяпна, вече окончателно объркан.

— Моля?

— По-късно ще ви обясня.

Д-р Сейлъм отново заговори на Ашли:

— Ашли… Искам да кажа Алет… Колко… колко сте там вътре?

— Освен Ашли, сме само ние с Тони — отвърна Алет.

— Говориш с италиански акцент.

— Да. Родена съм в Рим. Някога били ли сте в Рим?

— Не, никога не съм бил в Рим.

„Не мога да повярвам, че слушам този разговор“ — помисли си младият мъж.

— E molto bello.

— Сигурен съм. Познаваш ли Тони?

— Si, naturalmente.

— Тя говори с английски акцент.

— Тони е родена в Лондон.

— Ясно. Алет, искам да те питам за онези убийства. Имаш ли представа кой…

Видяха как Ашли отново се преобразява. Без да казва нито дума, те разбраха, че се е превърнала в Тони.

— Губиш си времето с нея, миличък.

Пак английски акцент.

— Алет не знае нищо. Аз съм онази, с която ще трябва да говориш.

— Добре, Тони. Ще говоря с теб. Ще ти задам няколко въпроса.

— Сигурна съм, но сега съм уморена. — Тя се прозя. — Госпожица Кльощав задник цяла нощ ни държа будни. Трябва да си поспя.

— Не сега, Тони. Чуй ме. Трябва да ни помогнеш да…

Лицето й стана решително.

— Че защо да ви помагам? Какво е направила за мен или Алет госпожица Кльощав задник? Единствената й работа е да ни пречи да се забавляваме. Е, писна ми, до гуша ми е дошла. Чуваш ли ме? — Тя крещеше със сгърчено лице.

— Ще я извадя от хипнозата — каза д-р Сейлъм.

Дейвид обилно се потеше.

— Добре.

Психиатърът се наведе към Ашли.

— Ашли… Ашли… Всичко е наред. Сега си затвори очите. Клепачите ти са много натежали, много натежали. Ти си напълно отпусната. Ашли, мислите ти са в покой. Тялото ти е отпуснато. Когато преброя до пет, ще се събудиш съвсем отпочинала. Едно… — Хвърли поглед към Дейвид и после отново се обърна към нея.

— Две…

Жената се размърда. Пред погледа им изражението й започна да се променя.

— Три…

Лицето й се смекчи.

— Четири…

Усещаха как се завръща и това ги изпълваше със зловещи чувства.

— Пет.

Ашли отвори очи и се огледа наоколо.

— Чувствам се… Заспала ли бях?

Дейвид смаяно я гледаше.

— Да — отвърна д-р Сейлъм.

Тя се обърна към Дейвид:

— Казах ли нещо? Имам предвид… помогнах ли ви?

„Боже мой — помисли си той. — Тя не знае! Тя наистина не знае!“

— Справихте се чудесно, Ашли — отвърна той. — Бих искал да поговоря с доктор Сейлъм насаме.

— Добре.

— Ще се видим по-късно.

Двамата мъже изчакаха надзирателката й да я отведе.

Дейвид се отпусна на стола.

— Какво… какво беше всичко това, по дяволите?

Д-р Сейлъм дълбоко си пое дъх.

— През всичките години, откакто практикувам, никога не съм виждал по-ясно изразен случай.

— Случай на какво?

— Някога чували ли сте за раздвоение на личността?

— Какво е това?

— Това е състояние, при което в едно тяло съжителстват няколко съвършено различни личности. За пръв път е описано в психиатричната литература преди повече от двеста години. Обикновено причината е травма в детството. Жертвата преодолява травмата, като си създава нова самоличност. Понякога човек има десетки различни самоличности или алтер его.

— И те знаят една за друга, така ли?

— Понякога да. Понякога не. Тони и Алет знаят една за друга. Ашли очевидно няма представа за тях. Различните самоличности се създават, защото приемникът не е в състояние да изтърпи болката от травмата. Това е начин за бягство. При всеки следващ шок може да се роди ново алтер его. Психиатричната литература по въпроса показва, че те могат да са напълно различни едно от друго. Някои са глупави, други са гениални. Могат да говорят на различни езици. Имат противоречиви вкусове и интереси.

— Често ли се среща?

— Според някои проучвания от раздвоение на личността страда един процент от цялото население. Среща се при двайсет процента от пациентите на психиатричните клиники.

— Но Ашли изглежда толкова нормална и… — започна Дейвид.

— Хората с такова психично разстройство са нормални… докато не вземе връх някоя от другите им самоличности. Приемникът може да има работа, да издържа семейство и да води съвършено нормален живот, но алтер егото му може да надделее по всяко време. И това продължава час, ден или дори седмици. После приемникът страда от амнезия, губят му се времето и спомените, докато е доминирало алтер егото му.

— Значи Ашли… приемникът… няма да си спомня какво прави алтер егото?

— Не.

Дейвид слушаше като замаян.

— Най-известният случай на раздвоение на личността е Брайди Мърфи, когато проблемът за пръв път привлякъл общественото внимание. Оттогава има безброй други случаи, но не толкова характерни или известни.

— Струва ми се… напълно невероятно.

— С този проблем се занимавам отдавна. Има известни симптоми, които почти никога не се променят. Например различните самоличности често използват едни и същи инициали като приемника си — Ашли Патерсън… Алет Питърс… Тони Прескот…

— Тони… — започна Дейвид, но после се сети. — Антоанет?

— Точно така. Нали сте чували израза „алтер его“?

— Да.

— В известен смисъл всички ние имаме такива, алтер его или раздвоени самоличности. Дори добрият човек може да извърши нещо жестоко. Жестоките хора могат да вършат и добрини. Невероятният спектър на човешките емоции няма граници. „Доктор Джекил и мистър Хайд“ е художествена измислица, но се основава на научен факт.

Дейвид напрегнато мислеше.

— Ако Ашли е извършила убийствата…

— Тя не го е съзнавала. Убийци са били другите й самоличности.

— Боже мой! Как бих могъл да обясня това в съда?

Д-р Сейлъм любопитно го изгледа.

— Струва ми се, казахте, че няма да сте неин адвокат.

Младият мъж поклати глава.

— Няма. Искам да кажа, че не зная. Аз… в момента самият аз страдам от раздвоение на личността. — Замълча. — Това може, ли да се лекува?

— Често, да.

— А какво става, ако не може?

Последва пауза.

— Процентът на самоубийствата е извънредно висок.

— И Ашли не знае нищо за това, така ли?

— Не.

— Бихте… бихте ли й го обяснили?

— Да, разбира се.

— Не! — изпищя Ашли и се сви до стената на килията. Очите й бяха изпълнени с ужас. — Вие лъжете! Това не е вярно!

— Вярно е, Ашли — отвърна д-р Сейлъм. — Трябва да го приемеш. Обясних ти, че онова, което ти се е случило, не е по твоя вина. Аз…

— Не се приближавайте до мен!

— Никой няма да те нарани.

— Искам да умра. Помогнете ми да умра! — извика и започна да ридае.

Д-р Сейлъм погледна към надзирателката:

— Най-добре да й дадете успокоително. И я дръжте под око, за да не се самоубие.

Дейвид телефонирана д-р Патерсън.

— Трябва да поговоря с вас.

— Чаках да ми позвъниш, Дейвид. Срещна ли се с Ашли?

— Да. Може ли да се видим някъде?

— Ще те чакам в кабинета си.

На път за Сан Франциско Дейвид си помисли: „Не мога да се заема с този случай. Имам прекалено много за губене. Ще й намеря добър адвокат и с това ще се свърши.“

Д-р Патерсън го чакаше в кабинета си. Разговаря ли с Ашли?

— Да.

— Тя добре ли е?

Как да отговори на този въпрос? Пое си дълбоко дъх и започна:

— Предполагам, че сте чували за раздвоение на личността?

Д-р Патерсън се намръщи.

— Съвсем бегло…

— Това е състояние, при което в човек съжителстват една или повече личности. От време на време те взимат връх, но човекът не го съзнава. Вашата дъщеря страда от раздвоение на личността.

Хирургът смаяно го гледаше.

— Какво? Не… не мога да повярвам. Сигурен ли си?

— Слушах Ашли, докато доктор Сейлъм я хипнотизираше. Тя има две алтер его, които я обладават от време на време. — Сега Дейвид говореше по-бързо. — Шерифът ми показа доказателствата срещу дъщеря ви. Няма съмнение, че тя е извършила убийствата.

— О, Господи! — възкликна д-р Патерсън. — Значи наистина… наистина е виновна?

— Не. Защото смятам, че не е съзнавала какво върши. Била е под влиянието на една от самоличностите си. Ашли не е имала основание да извърши тези престъпления. Не е имала мотив и не е била на себе си. Според мен прокурорът няма да успее да докаже нито мотив, нито намерение.

— Значи ще пледираш…

Дейвид го прекъсна:

— Аз няма да я защитавам. Ще уредя със случая да се заеме Джеси Куилър. Той е блестящ адвокат. Работил съм с него и той е най…

— Не — остро възрази д-р Патерсън. — Ти трябва да защитаваш Ашли.

— Не ви разбирам — търпеливо каза Дейвид. — Аз не съм подходящ за случая. Тя се нуждае от…

— Вече ти казах, че си единственият, на когото вярвам. Дъщеря ми означава всичко за мен, Дейвид. Ти ще й спасиш живота.

— Не мога. Не съм специалист…

— Разбира се, че си. Занимавал си се с наказателно право.

— Да, но аз…

— Не искам никой друг. — Младият мъж виждаше, че д-р Патерсън се опитва да овладее яростта си.

„Това е абсурдно“ — помисли си той. И отново опита:

— Джеси Куилър е най-добрият…

Хирургът се наведе напред със зачервено от гняв лице.

— Дейвид, животът на майка ти означаваше много за теб. Животът на Ашли означава също толкова много за мен. Веднъж ти ме помоли за помощ и ми повери живота на майка си. Сега аз моля за твоята помощ и ти поверявам живота на дъщеря си. Искам ти да я защитаваш. Дължиш ми го.

„Не иска да ме чуе — отчаяно си помисли Дейвид. — Какво му става?“ Можеше да изреди десетки възражения, но всички те бледнееха пред последните думи на хирурга: „Дължиш ми го.“ Опита за последен път:

— Доктор Патерсън…

— Да или не, Дейвид?

Тринадесета глава

Когато се прибра вкъщи, Сандра го чакаше.

— Добър вечер, скъпи.

Прегърна я и си помисли: „Боже мой, тя е прекрасна. Кой идиот е казал, че бременните жени са грозни?“

— Днес бебето пак рита — възбудено каза тя. Хвана дланта му и я долепи до корема си. — Усещаш ли го?

След няколко секунди той отвърна:

— Не. Упорито дяволче.

— Между другото, обажда се господин Кроудър.

— Кроудър ли?

— Агентът на недвижими имоти. Документите са готови за подпис.

Дейвид внезапно усети, че му се завива свят.

— О!

— Искам да ти покажа нещо — нетърпеливо рече Сандра. — Ти чакай тук.

Той я проследи с поглед, докато тя припряно влизаше в спалнята, и си помисли: „Какво да правя? Трябва да взема решение.“

Сандра се върна с няколко парчета син тапет.

— Детската стая ще бъде в синьо, а дневната — в бяло и жълто, любимите ти цветове. Кой тапет ти харесва повече — по-светлият или по-тъмният?

Дейвид се насили да се съсредоточи:

— По-светлият ми се струва по-хубав.

— И на мен. Единственият проблем е, че килимът ще е тъмносин. Мислиш ли, че ще подхожда?

„Не мога да се откажа от съдружието. Толкова усилено работих, за да го получа, и означава прекалено много за мен.“

— Дейвид, мислиш ли, че ще подхожда?

Той я погледна.

— Какво? А, да. Както кажеш ти, скъпа.

— Толкова се вълнувам. Много ще е красиво.

„Не можем да си го позволим, ако не ме направят съдружник.“

Сандра се огледа наоколо.

— Ще използваме някои мебели, но се страхувам, че ще ни трябват много нови неща. — Тя тревожно го погледна. — Можем да се справим, нали, скъпи?

— Точно така — разсеяно отвърна Дейвид.

Тя се притисна към него.

— Ще е като съвсем нов живот, нали? Бебето, съдружието и мезонетът. Днес пак минах от там. Исках да видя детската площадка и училището. Площадката е чудесна. Има пързалки, въртележки и катерушки. Искам заедно да отидем в събота, за да я видиш. Джефри направо ще се влюби в нея.

„Навярно ще успея да убедя Кинкайд, че ще е от полза за фирмата.“

— Училището изглежда много хубаво. Само на две пресечки от апартамента ни е и не е толкова голямо. Мисля, че това е от значение.

Докато я слушаше, Дейвид си помисли: „Не мога да я подведа. Не мога да й отнема мечтите. Утре сутрин ще кажа на Кинкайд, че няма да поема случая Патерсън. Лекарят ще трябва да си намери някой друг.“

— Не е зле вече да се приготвяме, скъпи. Трябва да сме у Куилърови в осем часа.

Това беше моментът на истината. Дейвид усети, че се напряга.

— Трябва да поговорим за нещо.

— Да?

— Сутринта ходих да се срещна с Ашли Патерсън.

— О? Разкажи ми. Виновна ли е? Тя ли е извършила онези ужасни престъпления?

— И да, и не.

— Говориш като адвокат. Какво означава това?

— Тя е извършила убийствата… но не е виновна.

— Дейвид!

— Ашли страда от психично разстройство, наречено раздвоение на личността. Върши разни неща без да го съзнава.

Сандра го зяпна.

— Какъв ужас!

— Тя има още две самоличности. Лично ги чух.

— Чул си ги?

— Да. И са действителни. Искам да кажа, че не се преструва.

— И няма представа, че е…

— Никаква.

— В такъв случай невинна ли е или виновна?

— Това ще реши съдът. Баща й не иска да разговаря с Джеси Куилър, затова ще трябва да намеря друг адвокат.

— Но Джеси е страхотен. Защо не иска да разговаря с него?

Той се поколеба:

— Настоява аз да я защитавам.

— Но ти си му казал, че не можеш, разбира се.

— Разбира се.

— Тогава?

— Той не искаше и да чуе.

— Какво ти каза, Дейвид?

Той поклати глава.

— Няма значение.

— Какво ти каза?

Съпругът й колебливо отвърна:

— Каза, че аз съм му вярвал достатъчно, за да му поверя живота на майка си и той я е спасил, а сега ми вярва достатъчно, за да ми повери живота на дъщеря си, и ме моли да я спася.

Сандра внимателно наблюдаваше лицето му.

— Мислиш ли, че ще можеш?

— Не зная. Кинкайд не иска да поемам случая. Ако го направя, може да загубя съдружието.

Последва продължително мълчание.

— Имам избор — накрая каза Дейвид. — Мога да откажа на доктор Патерсън и да стана съдружник във фирмата или да поема защитата на дъщеря му и навярно да изляза в неплатен отпуск, а после ще видим какво ще се случи.

Съпругата му мълчаливо го слушаше.

— Има толкова блестящи адвокати, които са готови да поемат случая, но баща й не иска да чуе за никой друг. Не зная защо е толкова упорит, но е така. Ако се съглася и не ме утвърдят за съдружник, ще трябва да се откажем от мезонета. Ще трябва да забравим за много от плановете си, Сандра.

Тя тихо изрече:

— Спомням си какво ми разказа за него, преди да се оженим. Бил е един от най-заетите лекари на света, но е намерил време да помогне на едно бедно момче. Той беше твоят кумир, Дейвид. Казвал си ми, че ако някога имаме син, искаш да прилича на Стивън Патерсън.

Дейвид кимна.

— Кога трябва да вземеш решение?

— Утре сутрин ще се срещна с Кинкайд.

Сандра взе ръката му в своята.

— Нямаш нужда от чак толкова много време. Доктор Патерсън е спасил майка ти. Ти ще спасиш дъщеря му. — Огледа се и се усмихна. — Винаги можем да боядисаме този апартамент в синьо и бяло.

Джеси Куилър бе един от най-добрите адвокати в страната. Висок, здрав мъж, простодушен на вид, той караше съдебните заседатели да го приемат като свой и да искат да му помогнат. Това беше една от причините почти да няма загубено дело. Другите причини бяха фотографската му памет и блестящият му ум.

Вместо да излиза през лятото в отпуска, той преподаваше право и преди години Дейвид бе негов студент. Когато се дипломира, Джеси го покани в своята юридическа фирма и две години по-късно го направи съдружник. Младият адвокат обичаше наказателното право и постигаше блестящи резултати. И поне в десет процента от случаите работеше безплатно. Три години след като стана съдружник, той внезапно подаде оставка и постъпи в „Кинкайд, Търнър, Роуз & Рипли“, за да се занимава с корпоративно право.

Двамата си останаха близки приятели и веднъж седмично вечеряха заедно със съпругите си.

Джеси Куилър винаги си беше падал по високите, стройни и интелигентни блондинки. После се запозна с Емили и се влюби в нея. Тя бе преждевременно посивяла закръглена жена от фермерско семейство в Айова — грижовна и домакиня, пълна противоположност на предишните му приятелки. Двамата представляваха странна двойка, но бракът им се оказа успешен, защото много се обичаха.

Всеки вторник двете семейства вечеряха и после играеха сложна игра на карти, наречена „Ливърпул“.

Когато Сандра и Дейвид пристигнаха в красивия дом на Куилър на Хейз Стрийт, Джеси ги посрещна на вратата. Той прегърна младата жена и каза:

— Влизайте. Шампанското е изстудено. Днес е голям ден за вас, а? Новият апартамент и съдружието. Или обратното?

Гостите се спогледаха.

— Емили е в кухнята и приготвя празнична вечеря. — Погледна лицата им. — Поне ми се струва, че е празнична. Пропуснал ли съм нещо?

— Не, Джеси — отвърна Дейвид. — Просто можели имаме… малък проблем.

— Влизайте. Да ви налея ли нещо за пиене? — Погледна към Сандра.

— Не, благодаря. Не искам бебето да придобива лоши навици.

— Късметлия е да има родители като вас — топло рече Куилър. После се обърна към Дейвид. — Какво да ти предложа?

— Нищо, благодаря.

Сандра тръгна към кухнята.

— Ще отида да видя дали мога да помогна с нещо на Емили.

— Сядай, Дейвид. Много си сериозен.

— Изправен съм пред сериозен избор — призна младият мъж.

— Чакай да се сетя — мезонета или съдружието?

— И двете.

— И двете ли?

— Да. Предполагам, че си чул за случая Патерсън.

— За Ашли Патерсън ли? Естествено. Какво общо има това? — Той замълча. — Почакай малко. Като студент си ми разказвал за Стивън Патерсън. Той спасил живота на майка ти.

— Да. Иска аз да поема защитата на дъщеря му. Опитах се да го препратя към теб, но той не иска друг освен мен.

Куилър се намръщи.

— Известно ли му е, че вече не се занимаваш с наказателно право?

— Да. Тъкмо това е странното. Десетки други адвокати могат да свършат много по-добра работа от мен.

— Той знае ли, че преди си се занимавал с това?

— Да.

— Какво е отношението му към дъщеря му? — внимателно попита по-възрастният мъж.

„Какъв странен въпрос!“ — помисли си Дейвид.

— Тя означава за него повече от всичко друго на света.

— Ясно. Да допуснем, че поемеш случая. Лошото е, че…

— Лошото е, че Кинкайд не позволява да го поема. Ако се съглася, имам предчувствието, че няма да ме утвърдят за съдружник.

— Разбирам. И тук идва въпросът за мезонета, нали?

— Тук е заложено цялото ми проклето бъдеще — гневно отвърна той. — От моя страна ще е глупаво да го направя, Джеси. Искам да кажа адски глупаво!

— Тогава защо се ядосваш?

Дълбоко си пое дъх.

— Защото ще го направя.

Куилър се усмихна.

— Защо ли не съм изненадан?

Дейвид разтърка челото си.

— Ако се проваля, ако осъдят и екзекутират дъщеря му и аз не съм в състояние да й помогна… няма да мога да го преживея.

— Разбирам. Какво мисли Сандра по въпроса?

Той се усмихна.

— Ти я познаваш.

— Да. Иска да поемеш случая.

— Точно така.

Опитният адвокат се наведе напред.

— Ще направя всичко възможно, за да ти помогна.

— Не — въздъхна Дейвид. — Това е едно от условията на сделката. Трябва да се справя сам.

Джеси се намръщи.

— Това е абсурдно.

— Зная. Опитах се да го обясня на доктор Патерсън, но той не искаше и да чуе.

— Каза ли вече на Кинкайд?

— Имам среща с него утре сутринта.

— Какво ще се случи според теб?

— Знам какво ще се случи. Той ще ме посъветва да не поемам случая и ако не се съобразя с това, ще ме помоли да си взема неплатен отпуск.

— Хайде утре да обядваме заедно. В един часа в „Рубикон“.

— Добре — кимна Дейвид.

Емили влезе откъм кухнята, като бършеше ръце в кърпа. Мъжете се изправиха.

— Здравей, Дейвид. — Тя енергично го прегърна и той я целуна по бузата. — Надявам се, че си гладен. Вечерята почти е готова. Сандра ми помага. Толкова е мила. — Взе някакъв поднос и побърза да се върне в кухнята.

Куилър се обърна към Дейвид:

— Ти означаваш много за нас двамата. Ще ти дам един съвет. Трябва да забравиш случилото се.

Той не отговори.

— Мина много време. И не беше по твоя вина. Можеше да се случи на всеки.

Дейвид го погледна в очите.

— Но се случи с мен, Джеси. Аз я убих.

Споменът непрекъснато го преследваше. Дейвид се върна в друго време и на друго място.

Беше един от безплатните случаи и той каза на Джеси Куилър:

— Аз ще се заема с него.

Хелън Удман бе красива млада жена, обвинена в убийството на богатата си мащеха. Имаше свидетели на жестоките кавги между двете, но всички доказателства срещу Хелън бяха косвени. След като отиде в затвора и разговаря с нея, Дейвид се убеди, че е невинна. С всяка следваща среща все повече се обвързваше емоционално. Накрая наруши основно правило: никога не се влюбвай в клиент.

Процесът вървеше добре. Дейвид едно по едно опровергаваше доказателствата на прокурора и спечели съдебните заседатели на страната на клиентката си. И неочаквано всичко се обърка. Алибито на Хелън беше, че по време на убийството е била на театър с приятелка. По време на разпита в съда приятелката й призна, че това е лъжа. После се появи свидетел, който заяви, че тогава видял Хелън при апартамента на мащехата й. Съдебните заседатели я признаха за виновна в предумишлено убийство и съдията я осъди на смърт. Дейвид беше съсипан.

— Как е възможно да си го извършила, Хелън? — попита я той. — Защо ме излъга?

— Аз не съм убила мащехата си, Дейвид. Когато отидох в апартамента й, я открих мъртва на пода. Страхувах се, че няма да ми повярваш, затова… затова измислих историята с театъра.

Той я гледаше недоверчиво.

— Казвам ти истината, Дейвид.

— Нима? — Младият мъж се обърна и избяга от стаята.

През нощта Хелън се самоуби.

Една седмица по-късно бивш затворник, заловен да извършва кражба с взлом, се призна за виновен в убийството на мащехата на Хелън.

На следващия ден Дейвид напусна фирмата на Куилър. Джеси се опита да го разубеди.

— Вината не беше твоя, Дейвид. Тя те излъга и…

— Точно в това е въпросът. Аз й го позволих. Не си свърших работата. Не проверих дали казва истината. Исках да й вярвам и именно затова я провалих.

Две седмици по-късно вече работеше в „Кинкайд, Търнър, Роуз & Рипли“.

„Повече никога няма да поема отговорността за нечий живот“ — закле се той.

А сега щеше да защитава Ашли Патерсън.

Четиринадесета глава

В десет часа на следващата сутрин Дейвид влезе в кабинета на Джоузеф Кинкайд. Той подписваше някакви документи и каза:

— Сядай, Дейвид. Скоро ще приключа.

Младият мъж седна и зачака. Когато свърши, Кинкайд се усмихна.

— Е! Сигурен съм, че ми носиш добра новина.

„Добра за кого?“ — зачуди се той.

— Имаш много обещаващо бъдеще тук, Дейвид, и съм уверен, че не би искал нещо да го провали. Фирмата има големи планове за теб.

Младият мъж мълчеше и се мъчеше да открие подходящите думи.

— Е? — продължи Кинкайд. — Каза ли на доктор Патерсън, че ще му намериш друг адвокат?

— Не. Реших да поема защитата на дъщеря му.

Усмивката на Кинкайд изчезна.

— Наистина ли ще защитаваш онази жена, Дейвид? Тя е извършила отвратителни убийства. Всеки, който я защитава, също ще бъде опозорен.

— Не го правя по собствено желание, Джоузеф. Нямам друг избор. Дължа много на доктор Патерсън и това е единственият начин да му се отплатя.

Възрастният мъж се замисли, после отвърна:

— Щом наистина си решил да се заемеш с този случай, предполагам, че ще е най-разумно да си вземеш отпуск. Неплатен, разбира се.

Сбогом, съдружие!

— След процеса, естествено, ще се върнеш при нас и съдружието ще те очаква.

Дейвид кимна.

— Естествено.

— Ще прехвърля работата ти на Колинс. Сигурен съм, че искаш да се съсредоточиш върху делото.

Трийсет минути по-късно съдружниците от „Кинкайд, Търнър, Роуз & Рипли“ се събраха на съвещание.

— Не можем да си позволим фирмата да се замеси в такъв процес — възрази Хенри Търнър.

— Всъщност ние не се замесваме, Хенри — отговори Джоузеф Кинкайд. — Просто даваме на момчето отпуска.

— Мисля, че би трябвало да го освободим — обади се Албърт Роуз.

— Не още. Няма да е далновидно. Доктор Патерсън може да се превърне в златна мина за нас. Познава всички и ще ни е много благодарен, че сме му позволили да наеме Дейвид. Ще спечелим, независимо какъв ще е резултатът от процеса. Ако мине добре, печелим доктора за клиент и правим Сингър съдружник. В противен случай ще освободим Сингър и ще видим дали не можем да задържим добрия доктор. Наистина няма да загубим нищо.

След кратко мълчание Джон Рипли се усмихна.

— Идеята ми харесва, Джоузеф.

Когато излезе от кабинета на Кинкайд, Дейвид отиде при Стивън Патерсън. Беше му телефонирал предварително и той го очакваше.

— Е, Дейвид?

„Това решение ще промени живота ми — помисли си. — И промяната няма да е за добро.“

— Ще поема защитата на дъщеря ви, доктор Патерсън.

Възрастният мъж дълбоко си пое дъх.

— Знаех си. Можех да заложа живота си, че ще се съгласиш. — Поколеба се за миг. — А сега залагам живота на дъщеря си.

— Фирмата ми даде отпуска. Ще ми помага един от най-добрите адвокати в…

Патерсън вдигна ръка.

— Дейвид, струва ми се, ясно ти дадох да разбереш, че не искам в случая да участва никой друг. Животът на дъщеря ми е единствено в твоите ръце.

— Ясно — отвърна Дейвид. — Но Джеси Куилър е…

Лекарят се изправи на крака.

— Не искам да слушам повече за Джеси Куилър или който и да е друг. Познавам адвокатите, Дейвид. Интересуват се само от парите и известността. Тук не става дума за пари или слава. Става дума за Ашли.

Младият мъж понечи да отговори, после замълча. Нямаше какво да каже. „Мога да използвам помощта на Джеси — помисли си. — Защо не ми позволява?“

— Достатъчно ясен ли съм?

Дейвид кимна.

— Да.

— Ще се погрижа за хонорара и разходите ти, разбира се.

— Не. Не искам пари.

Той го погледна, после кимна.

— Quid pro quo?4

— Quid pro quo — успя да се усмихне Дейвид. — Шофирате ли още?

— Дейвид, щом излизаш в отпуск, се нуждаеш от пари, за да можеш да живееш. Настоявам.

— Ваша воля — сви рамене той.

„Поне няма да умрем от глад по време на процеса.“

Джеси Куилър го чакаше в „Рубикон“.

— Как мина?

— Както очаквах — въздъхна Дейвид. — В отпуска съм, без заплата.

— Мръсни копелета. Как могат…

— Не ги обвинявам. Фирмата е много консервативна.

— Какво ще правиш сега?

— Какво искаш да кажеш?

— Какво искам да кажа ли? Предстои ти процесът на века. Вече нямаш служба, нямаш достъп до архиви, правна литература, факс, виждал съм и онзи стар компютър у вас. С него няма да можеш да използваш юридическия софтуер, който ти трябва, нито пък да влезеш в Интернет.

— Ще се оправя.

— Определено. В кантората ми има един празен кабинет. Там ще намериш всичко необходимо.

— Джеси, не мога…

— Можеш, разбира се — ухили се Куилър. — После ще намериш начин да ми се отплатиш. Ти винаги се отплащаш, нали, свети Дейвид? — Взе менюто. — Умирам от глад. Между другото, ти черпиш.

Дейвид отиде да се срещне с Ашли в окръжния затвор „Санта Клара“.

— Добро утро, Ашли.

— Добро утро. — Изглеждаше още по-бледа от обикновено. — Татко ме посети. Каза ми, че ще ме измъкнете от тук.

„Иска ми се да имах неговия оптимизъм“ — помисли си той.

— Ще направя всичко възможно, Ашли — отвърна предпазливо. — Лошото е, че малко хора са запознати с проблема ти. Ще трябва да им го обясним. Ще повикаме най-добрите психиатри да свидетелстват в твоя полза.

— Страхувам се — прошепна тя.

— От какво?

— Като че ли в мен живеят още двама души, а аз дори не ги познавам. — Гласът й трепереше. — Могат да вземат връх когато си поискат и аз не съм в състояние да ги спра. Толкова съм уплашена. — Очите й бяха пълни със сълзи.

— Това не са истински хора, Ашли — тихо изрече Дейвид. — Съществуват само във въображението ти. Те са част от теб. И ще се оправиш, когато се подложиш на съответното лечение.

Когато вечерта се прибра вкъщи, Сандра го прегърна и каза:

— Казвала ли съм ти някога колко се гордея с теб?

— Защото ме изгониха от работа ли?

— И заради това. Между другото, обади се господин Кроудър. Агентът на недвижими имоти. Каза, че документите били готови за подпис. Искат аванс от шейсет хиляди долара. Трябва да им кажем, че не можем да си позволим…

— Почакай! Имам толкова пари в пенсионния фонд на фирмата. Доктор Патерсън ще ни даде малко пари и може би все пак ще успеем да платим.

— Това няма значение, Дейвид. И без това няма да е добре да глезим бебето.

— Е, имам и добра новина. Джеси ще ми позволи да…

— Зная. Разговарях с Емили. Местим се в кантората на Джеси.

— Ние ли се местим?

— Забравяш, че си се оженил за помощник-адвокат. Наистина, скъпи, мога да ти бъда много полезна. Ще работя с теб, докато… — тя сложи ръка на корема си, — докато се роди Джефри, а после ще видим.

— Госпожо Сингър, известно ли ви е колко много ви обичам?

— Не. Но недей да бързаш. Вечерята е чак след един час.

— Един час не е достатъчен — отвърна й.

Тя го прегърна и прошепна:

— Защо не вземеш да се поразсъблечеш, тигре?

— Какво? — Той се отдръпна и разтревожено я погледна. — Ами… какво казва доктор Бейли?

— Докторът казва, ако не се съблечеш моментално, да те нападна.

Той се усмихна.

— Неговата дума е достатъчна.

На следващата сутрин Дейвид се пренесе в задния кабинет в петстайната кантора на Джеси Куилър.

— Откакто напусна, не сме се разширили много — обясни му Джеси. — Сигурен съм, че ще откриеш всичко. Правната литература е в съседната стая. Имаш факсове, компютри, всичко, каквото ти трябва. Ако не намериш нещо, просто питай.

— Благодаря — отвърна Дейвид. — Не мога… не мога да изразя колко съм ти благодарен, Джеси.

— Ще ми се отплатиш — усмихна се той. — Нали няма да забравиш?

Сандра пристигна пет минути по-късно.

— Готова съм — каза тя. — Откъде ще започнем?

— Ще прегледаме всички процеси, свързани с раздвоение на личността. От Интернет навярно ще получим много информация. Ще проверим основните източници по наказателно право. После ще намерим лекари, специалисти по проблемите на раздвоението и ще се свържем с тях като вероятни свидетели. Ще се наложи да разговаряме, за да видим дали можем да използваме показанията им в наша полза. Аз ще трябва да поопресня спомените си за съдебните процедури. Освен това ще съставим списък на свидетелите на прокурора и на показанията им. Искам да получа всичките му материали.

— А ние трябва да му пратим нашите. Ще призовеш ли Ашли за свидетел?

Дейвид поклати глава.

— Твърде е нестабилна. Прокурорът ще я направи на нищо. — Той погледна към Сандра. — Няма да е лесно да спечелим.

Тя се усмихна.

— Но все пак ще спечелиш. Сигурна съм.

Дейвид телефонира на Харви Юдъл, счетоводител в „Кинкайд, Търнър, Роуз & Рипли“.

— Харви? Тук е Дейвид Сингър.

— Здравей, Дейвид. Чух, че ни напускаш за известно време.

— Да.

— Заемаш се с интересен случай. Вестниците пишат само за него. С какво мога да ти помогна?

— Имам шейсет хиляди долара в пенсионния фонд, Харви. Нямах намерение да ги изтегля толкова рано, но със Сандра си купихме мезонет и парите ми трябват за първоначалната вноска.

— Мезонет значи. Ами поздравления.

— Благодаря. Кога мога да получа парите?

Последва кратко колебание.

— Може ли да ти позвъня по-късно?

— Разбира се. — Дейвид му даде телефонния си номер.

— Веднага ще ти телефонирам.

— Благодаря.

Харви Юдъл затвори и после отново вдигна слушалката.

— Предай на господин Кинкайд, че бих искал да се срещна с него.

Трийсет минути по-късно счетоводителят беше в кабинета на Джоузеф Кинкайд.

— Какво има, Харви?

— Позвъни ми Дейвид Сингър, господин Кинкайд. Купил си е мезонет и се нуждае от шейсетте хиляди в пенсионния му фонд за първоначалната вноска. Според мен не сме длъжни веднага да му даваме парите. Той е в отпуска и не е…

— Чудя се дали знае колко скъпа е поддръжката на един мезонет.

— Навярно не. Просто ще му кажа, че не можем…

— Дай му парите.

Счетоводителят изненадано го погледна.

— Но ние не трябва да…

Кинкайд се наведе напред.

— Ще му помогнем сам да си изкопае гроба, Харви. Щом даде първоначалната вноска, мезонетът става наш.

Харви Юдъл телефонира на Дейвид.

— Имам добра новина, Дейвид. Прекалено рано теглиш парите от пенсионния фонд, но няма проблем. Господин Кинкайд разреши да ти ги дам.

— Господин Кроудър, тук е Дейвид Сингър.

— Очаквах да ми позвъните, господин Сингър.

— Първоначалната вноска е уредена. Ще я получите утре.

— Чудесно. Както ви казах, имаме и други клиенти, които искат този апартамент, но имам чувството, че вие и съпругата ви сте подходящите хора за него. Ще бъдете много щастливи там.

„Единственото, което ще е необходимо — помисли си Дейвид, — е да станат десетина-двайсет чудеса.“

Повдигането на обвиненията срещу Ашли Патерсън стана във Върховния съд на окръг Санта Клара на Северна първа улица в Сан Хосе. Юридическите спорове по повод юрисдикцията бяха продължили седмици наред. Проблемът беше сложен, защото убийствата бяха извършени в две държави и в два различни щата. В Сан Франциско се проведе среща, на която присъстваха полицай Ги Фонтен от квебекското полицейско управление, шериф Даулинг от окръг Санта Клара, детектив Ийгън от Бедфорд, Пенсилвания, капитан Ръдфорд от полицейското управление на Сан Франциско и Роджър Тоулънд, началник на полицията в Сан Хосе.

— Бихме искали да я изправим пред съда в Квебек — започна Фонтен, — защото разполагаме с категорични доказателства за вината й. Изключено е да спечели делото.

— Ние също имаме доказателства, полицай Фонтен — отвърна детектив Ийгън. — Убийството на Джим Клиъри е първото, което е извършила, и смятам, че трябва да има приоритет.

— Господа — обади се капитан Ръдфорд от полицията на Сан Франциско, — без съмнение всички ние можем да докажем вината й. Но три от убийствата са извършени в Калифорния и тя трябва да бъде съдена тук. Така обвинението ще е много по-силно.

— Съгласен съм — рече шериф Даулинг. — Две от убийствата са извършени в окръг Санта Клара, така че би трябвало да е в нашата юрисдикция.

През следващите два часа обсъждаха плюсовете и минусите на позициите си и накрая решиха да я изправят пред съда заради убийствата на Денис Тибъл, Ричард Мелтън и заместник-шериф Сам Блейк в Съдебната палата в Сан Хосе. Договориха се убийствата в Бедфорд и Квебек да почакат.

В деня на повдигане на обвинението Дейвид стоеше до Ашли.

— За какво ще пледирате? — попита съдията.

— Невинна поради невменяемост.

Съдията кимна.

— Много добре.

— Ваша милост, ние молим за незабавно освобождаване под гаранция.

Прокурорът скочи.

— Ваша милост, ние категорично възразяваме. Подсъдимата е обвинена в три жестоки убийства и я очаква смъртна присъда. Ако й се даде възможност, тя ще избяга от страната.

— Не е вярно — отвърна Дейвид. — Няма…

— Прегледах случая и възражението на прокуратурата срещу освобождаване под гаранция — прекъсна го съдията. — Молбата ви се отхвърля. До процеса подсъдимата ще бъде задържана в окръжния затвор „Санта Клара“.

Дейвид въздъхна.

— Да, ваша милост. — Той се обърна към Ашли: — Не се тревожи. Всичко ще се оправи. Не забравяй… ти си невинна.

Когато Дейвид се върна в кантората, Сандра му каза:

— Видя ли вестниците? Таблоидите наричат Ашли „кръвожадната кучка“. Предават и по телевизията.

— Знаехме, че играта ще загрубее — отвърна той. — И това е само началото. Да се залавяме за работа.

До процеса оставаха осем седмици.

Следващите осем седмици бяха изпълнени с трескава дейност. Дейвид и Сандра работеха по цял ден и до късно вечер преглеждаха стенограмите на процеси, подсъдимите в които страдаха от раздвоение на личността. Имаше десетки случаи. Ответниците бяха съдени за убийства, изнасилвания, грабежи, наркотрафик, палежи… Някои бяха осъдени, други — оправдани.

— Ще постигнем оправдателно решение за Ашли — повтаряше Дейвид.

Сандра събра имената на перспективните свидетели и им телефонира.

— Доктор Накамото, аз работя с Дейвид Сингър. Струва ми се, че сте свидетелствали в процеса на щата Орегон срещу Бюканън. Господин Сингър представлява Ашли Патерсън… О, значи сте чували? Да. Е, бихме искали да дойдете в Сан Хосе и да дадете показания в нейна полза…

— Доктор Буут, телефонирам от кабинета на Дейвид Сингър. Той е адвокат на Ашли Патерсън. Вие сте свидетелствали в случая „Дикърсън“. Интересуват ни вашите показания като специалист… Бихме искали да дойдете в Сан Хосе и да свидетелствате в полза на госпожица Патерсън. Нуждаем се от вашия опит…

— Доктор Джеймсън, тук е Сандра Сингър. Молим ви да дойдете, за да…

И така нататък от сутрин до полунощ. Накрая съставиха списък от дванайсет свидетели. Дейвид го погледна и каза:

— Внушителен е. Лекари, един декан… ректори на юридически университети. — Той погледна жена си и се усмихна. — Мисля, че сме в добра форма.

От време на време в кабинета влизаше Джеси Куилър, и питаше:

— Как я караш? Мога ли да помогна с нещо?

— Справям се.

Куилър се оглеждаше наоколо.

— Имаш ли всичко необходимо?

Дейвид се усмихваше.

— Всичко, включително и моя най-добър приятел.

В понеделник сутринта Дейвид получи материалите на прокурора. Докато ги четеше, оптимизмът го напусна.

Сандра загрижено го наблюдаваше.

— Какво има?

— Виж това. Той вика много прочути медици, за да свидетелстват срещу раздвоението на личността.

— Как ще реагираш? — попита тя.

— Ще признаем, че Ашли е била на местопрестъплението, когато са били извършени убийствата, но че те всъщност са дело на нейно алтер его — отвърна, като се чудеше дали ще успее да убеди в това съдебните заседатели.

Пет дни преди началото на процеса му позвъниха, за да му съобщят, че съдията Уилямс иска да се срещне с него.

Дейвид влезе в кабинета на Джеси Куилър.

— Джеси, какво можеш да ми кажеш за съдията Уилямс?

Приятелят му се облегна назад.

— Теса Уилямс… Някога бил ли си бойскаут, Дейвид?

— Да.

— Спомняш ли си девиза на бойскаутите? „Бъди готов“.

— Естествено.

— Когато влезеш в съдебната зала на Теса Уилямс, бъди готов. Тя е блестяща. Издигнала се е съвсем сама. Родителите й били арендатори в Мисисипи. Завършила колеж със стипендия и жителите на родния й град били толкова горди с нея, че събрали пари, за да следва право. Носи се слух, че отказала важна служба във Вашингтон, защото обичала работата си. Тя е жива легенда.

— Интересно — отбеляза Дейвид.

— Процесът в окръг Санта Клара ли ще бъде?

— Да.

— Тогава прокурор ще е старият ми приятел Мики Бренън.

— Разкажи ми за него.

— Той е енергичен и суров ирландец. Произхожда от род на преуспели хора. Баща му притежава голямо издателство, майка му е лекарка, сестра му е професор в колеж. Като студент е бил бейзболна звезда и е завършил с най-висок успех от курса си. — Наведе се напред. — Добър е, Дейвид. Внимавай. Коронният му номер е да разоръжава свидетелите и после да се хвърля в атака. Обича да забива ножа в гърба… Защо иска да те види съдия Уилямс?

— Нямам представа. Казаха ми само, че иска да обсъдим случая Патерсън.

Джеси Куилър се намръщи.

— Това не е обичайно. Кога е срещата?

— В сряда сутринта.

— Пази си гърба.

— Благодаря, Джеси. Ще запомня съвета ти.

Сградата на Върховния съд в окръг Санта Клара е бяла четириетажна постройка на Северна първа улица. Точно срещу входа има регистратура и униформен пазач, заграден с парапет детектор за метал и асансьор. В сградата има седем съдебни зали, всяка с различен съдия и персонал.

В десет часа в сряда сутринта Дейвид Сингър беше поканен в кабинета на съдия Теса Уилямс. В стаята при нея се намираше Мики Бренън. Прокурорът бе петдесетинагодишен, нисък, набит човек с лек ирландски акцент. Теса Уилямс беше около четирийсет и пет годишна, слаба, привлекателна афроамериканка, енергична и властна.

— Добро утро, господин Сингър. Аз съм съдия Уилямс. Това е господин Бренън.

Двамата мъже се ръкуваха.

— Седнете, господин Сингър. Искам да поговоря с вас за случая Патерсън. Според съдебните материали вие сте пледирали за невинност поради невменяемост, нали така?

— Да, ваша милост.

— Повиках двама ви — каза тя, — защото смятам, че можем да си спестим много време и разходи на щата. Обикновено съм против сделките, но в този случай мисля, че е оправдано.

Дейвид слушаше озадачено.

Съдията се обърна към Бренън:

— Прочетох стенограмата на предварителното прослушване и не виждам причина за процес. Бих искала щатът да се откаже от иска за смъртно наказание и да приеме доживотна присъда без право на помилване.

— Почакайте малко — обади се Дейвид. — За това изобщо не може да става дума!

И двамата го погледнаха.

— Господин Сингър…

— Моята клиентка е невинна. Ашли Патерсън е била подложена на детектор на лъжата и това доказва…

— Това нищо не доказва и както ви е добре известно, резултатите от този тест не се приемат в съда. Заради целия този шум в пресата процесът ще е дълъг и сложен.

— Сигурен съм, че…

— Занимавам се с право много отдавна, господин Сингър. Чувала съм всякакви доводи. Самозащита, което е приемливо, убийство поради временна невменяемост, което е основателно, понижена способност… Но ще ви кажа в какво не вярвам, господин адвокат. Не вярвам в „не съм виновна, защото не аз съм извършила престъплението, а моето алтер его“. И ако използвам термин, който няма да откриете в юридическата литература, това е „глупост“. Вашата клиентка или е извършила престъпленията, или не ги е извършила. Ако пледирате за виновност, можем да си спестим много…

— Не, ваша милост, няма да го направя.

Съдия Уилямс втренчено го изгледа.

— Упорит сте. Много хора намират това качество за достойно за възхищение. — Наведе се напред. — Но не и аз.

— Ваша милост…

— Принуждавате ни да водим процес, който ще продължи поне три месеца, а може би и повече.

Бренън кимна.

— Съгласен съм.

— Съжалявам, че смятате…

— Господин Сингър, тук съм, за да ви направя услуга. Ако има процес, клиентката ви ще получи смъртна присъда.

— Почакайте! Решавате случая предварително без…

— Да го решавам предварително ли? Виждали ли сте доказателствата?

— Да, аз…

— За Бога, ДНК и отпечатъците на Ашли Патерсън са открити на всички местопрестъпления. Никога не съм виждала по-категорично доказана вина. Ако настоявате да продължим, процесът може да се превърне в истински цирк. Е, аз няма да го допусна. Не обичам циркове в моята съдебна зала. Предлагам да решим случая още сега. Ще ви попитам още веднъж: съгласен ли сте клиентката ви да бъде осъдена на доживотен затвор без право на помилване?

— Не — отвърна Дейвид.

Тя яростно го изгледа.

— Ясно. Ще се видим следващата седмица.

Беше си създал враг.

Петнадесета глава

Сан Хосе бързо придоби атмосферата на карнавален град. Прииждаха репортери от целия свят. Всички хотели бяха претъпкани и някои представители на пресата се принудиха да наемат стаи в съседните градове Санта Клара, Сънивейл и Пало Алто. Дейвид се намираше под постоянна медийна обсада.

— Господин Сингър, разкажете ни за случая. За невинност на клиентката си ли ще пледирате?

— Ще призовете ли Ашли Патерсън за свидетел?

— Вярно ли е, че окръжната прокуратура е предложила да се договорите?

— Доктор Патерсън ще свидетелства ли за дъщеря си?

— Моето списание ще плати петдесет хиляди долара за интервю с клиентката ви…

Медиите не оставяха на мира и Мики Бренън.

— Господин Бренън, бихте ли казали няколко думи за процеса?

Той се обърна и се усмихна към телевизионните камери.

— Да. Мога да обобщя процеса в три думи. Ще го спечелим. Повече няма да коментирам.

— Почакайте! Смятате ли, че тя е невменяема?

— Щатът ще иска ли смъртно наказание?

— Мислите ли, че случаят е предрешен?

Дейвид нае офис в Сан Хосе близо до Съдебната палата, където можеше да разпитва свидетелите си и да ги подготвя за процеса. Бяха решили Сандра да работи извън кантората на Куилър в Сан Франциско. Д-р Сейлъм беше пристигнал в Сан Хосе.

— Искам пак да хипнотизирате Ашли — каза му Дейвид. — Преди началото на процеса трябва да получим от нея и нейните алтер его цялата възможна информация.

Отидоха при Ашли в окръжния арест. Тя полагаше огромни усилия да скрие нервността си. На Дейвид му заприлича на сърна, заслепена от фаровете на камион.

— Добро утро, Ашли. Спомняш ли си доктор Сейлъм?

Тя кимна.

— Той отново ще те подложи на хипноза. Съгласна ли си?

— С… другите ли иска да разговаря?

— Да. Имаш ли нещо против?

— Не. Но аз… аз не искам да разговарям с тях.

— Разбира се. Няма и да се наложи.

— Това е ужасно! — гневно избухна тя.

— Зная — успокоително отвърна Дейвид. — Не се тревожи. Скоро всичко ще свърши. — Той кимна на д-р Сейлъм.

— Настани се удобно, Ашли. Спомни си колко лесно беше миналия път. Затвори очи и се отпусни. Просто се опитай да прочистиш ума си. Усещаш как тялото ти се отпуска. Слушай гласа ми. Забрави всичко друго. Много ти се спи. Клепачите ти натежават. Искаш да заспиш… Заспиваш…

Десет минути по-късно тя вече бе хипнотизирана. Д-р Сейлъм даде знак на Дейвид и той се приближи до нея.

— Бих искал да поговоря с Алет. Там ли си, Алет?

И пред очите им лицето на Ашли се смекчи, за да претърпи същата метаморфоза като предишния път. И после онзи мек италиански акцент:

— Buon giorno.

— Добро утро, Алет. Как се чувстваш?

— Male. Това е много тежко време за нас.

— За всички ни е така — увери я Дейвид, — но краят ще е щастлив.

— Надявам се.

— Алет, бих искал да ти задам няколко въпроса.

— Si.

— Познавала ли си Джим Клиъри?

— Не.

— Познавала ли си Ричард Мелтън?

— Да. — В гласа й се долавяше дълбока тъга. — Онова, което се случи с него… беше ужасно.

Дейвид погледна към д-р Сейлъм.

— Да, ужасно е. Кога го видя за последен път?

— Срещнахме се в Сан Франциско. Отидохме в един музей, после вечеряхме. Преди да си тръгна, той ме покани в апартамента си.

— И ти отиде ли?

— Не. Иска ми се да бях отишла — със съжаление отвърна Алет. — Може би щях да му спася живота. — Последва кратко мълчание. — Сбогувахме се и аз се върнах в Кюпъртино.

— И тогава го видя за последен път, така ли?

— Да.

— Благодаря ти, Алет.

Дейвид още повече се приближи до Ашли и попита:

— Тони? Там ли си, Тони? Бих искал да поговоря с теб.

Лицето на Ашли отново рязко се промени. От него се излъчваше увереност и предизвикателство. После запя с ясен, гърлен глас:

Тя погледна към Дейвид.

— Знаеш ли защо обичам да пея тази песничка, миличък?

— Не.

— Защото майка ми я мразеше. Мразеше и мен.

— Защо те мразеше?

— Ами вече не можем да я питаме, нали? — засмя се Тони. — Не и там, където е сега. За нея аз не вършех нищо както трябва. Каква е била твоята майка, Дейвид?

— Майка ми беше прекрасен човек.

— Значи си имал късмет, нали? Предполагам, че наистина всичко е въпрос на късмет. Бог си играе с нас, нали?

— Вярваш ли в Бог? Религиозна ли си, Тони?

— Не зная. Може би съществува Бог. Ако е така, той има странно чувство за хумор, нали? Алет е религиозната. Тя редовно ходи на черква.

— Ами ти?

Тони се изсмя.

— Е, щом тя е там, значи аз също.

— Тони, одобряваш ли убийството?

— Не, разбира се.

— Тогава…

— Освен ако не се налага.

Дейвид и д-р Сейлъм се спогледаха.

— Какво искаш да кажеш?

Гласът й се промени и внезапно започна да звучи отбранително.

— Ами, нали разбираш, когато трябва да се защитиш. Ако някой те заплашва. — Тони се раздразни. — Ако някой се опитва да ти изиграе мръсен номер. — Започваше да изпада в истерия.

— Тони…

Тя се разрида.

— Защо не ме оставят на мира? Защо трябва да… — изкрещя.

— Тони…

Мълчание.

— Тони…

— Няма я — каза д-р Сейлъм. — Трябва да събудя Ашли.

— Добре — въздъхна адвокатът.

Няколко минути по-късно Ашли отвори очи.

— Как се чувстваш? — попита я Дейвид.

— Уморена. Добре… добре ли мина?

— Да. Разговаряхме с Алет и Тони. Те…

— Не искам да зная.

— Добре. А сега иди да си починеш, Ашли. Ще дойда да те видя следобед.

Надзирателката я изведе.

— Трябва да я призовеш за свидетел, Дейвид — каза д-р Сейлъм. — Това ще убеди съдебните заседатели, че…

— Много мислих по този въпрос — прекъсна го той. — Струва ми се, че няма да мога.

Психиатърът го изгледа за миг.

— Защо?

— Бренън, прокурорът, е много ловък. Ще я съсипе. Не мога да рискувам.

Дейвид и Сандра вечеряха с Куилърови два дни преди началото на процеса.

— Отседнахме в хотел „Уиндъм“ — каза Дейвид. — Управителят ми направи услуга. Сандра ще дойде при мен, Градът е направо е обсаден.

— А щом сега има толкова хора — отвърна Емили, — представяте ли си какво ще е, когато започне делото?

Куилър погледна към Дейвид.

— Мога ли да помогна с нещо?

Той поклати глава.

— Трябва да взема важно решение. Дали да призова Ашли за свидетел.

— Сложен въпрос — отвърна Джеси. — Това е нож с две остриета. Проблемът е, че онзи Бренън ще представи Ашли Патерсън като садистично чудовище. Ако не я призовеш, такъв ще бъде образът, с който съдебните заседатели ще влязат в стаята си, за да решат дали е виновна. От друга страна, според онова, което ми казваш, ако призовеш Ашли за свидетел, Бренън може да я унищожи.

— Той ще повика всичките си медицински експерти, за да омаловажат раздвоението на личността като психично заболяване.

— Трябва да ги убедиш, че е действителен проблем.

— Това и възнамерявам — отвърна Дейвид. — Знаеш ли какво ме безпокои, Джеси? Вицовете. Последният е, че съм искал да сменя мястото на процеса, но съм се отказал, защото не били останали места, където Ашли да не е убила някого. Спомняш ли си как се държеше по телевизията Джони Карсън? Беше забавен и любезен. А сега всички водещи на нощните шоута направо са злобни. Жестоко се гаврят с другите.

— Дейвид?

— Да?

— Ще става още по-лошо — изрече Джеси Куилър.

През нощта преди началото на процеса Дейвид Сингър се въртеше в леглото. Не можеше да се избави от потискащите мисли, които се рояха в главата му. Когато най-после задряма, чу някакъв глас да му казва: „Ти остави последната си клиентка да умре. Ами ако същото се случи и сега…“

Той се стресна и седна на леглото, облян в пот.

Сандра отвори очи.

— Добре ли си?

— Да. Не. Какво правя тук, по дяволите? Единственото, което трябваше да сторя, беше да откажа на доктор Патерсън.

Тя стисна ръката му и прошепна:

— И защо не му отказа?

Той изсумтя.

— Права си. Не можех.

— Добре тогава. А сега какво ще кажеш малко да поспиш, за да си красив и свеж утре сутрин?

— Страхотна идея.

През останалата част от нощта Дейвид не успя да заспи.

Съдия Уилямс се оказа права за медиите. Репортерите бяха безпощадни. Журналисти от целия свят горяха от нетърпение да представят историята на красива млада жена, съдена като сериен убиец, кастрирал своите жертви.

Фактът, че Мики Бренън няма право да споменава имената на Джим Клиъри и Жан-Клод Парен на процеса, беше досаден, но пресата реши проблема вместо него. Телевизията, списанията и вестниците постоянно представяха сензационни материали за петте убийства. Прокурорът бе доволен.

Когато Дейвид пристигна в съдебната зала, репортерите вече се бяха развихрили. Той се оказа обсаден.

— Господин Сингър, все още ли работите в „Кинкайд, Търнър, Роуз & Рипли“?

— Погледнете насам, господин Сингър.

— Вярно ли е, че са ви уволнили за това, че сте поели случая?

— Можете ли да ни разкажете за Хелън Удман? Нали вие сте били неин адвокат?

— Ашли Патерсън каза ли защо го е извършила?

— Ще призовете ли клиентката си за свидетел?

— Без коментар — отсече Дейвид.

Когато стигна до Съдебната палата, Мики Бренън беше заобиколен от репортерите.

— Господин Бренън, как според вас ще протече процесът?

— Имате ли опит със случаи на раздвоение на личността?

Той топло се усмихна.

— Не. Нямам търпение да разговарям с всички подсъдими. — Както очакваше, те се засмяха. — Ако са достатъчно, могат да си направят бейзболен отбор. — Отново смях. — Вече трябва да влизам вътре. Не искам да карам която и да е от подсъдимите да чака.

Изборът на съдебни заседатели започна с общи въпроси от страна на съдия Уилямс. Когато свърши, дойде ред на защитата и после на обвинението.

За страничния наблюдател тази процедура изглежда лесна: избирай перспективни съдебни заседатели, които ти се струват приятелски настроени, и отхвърляй другите. Всъщност това е грижливо планиран ритуал. Опитните адвокати не задават преки въпроси, които изискват едносрични отговори. Въпросите им са общи и целят да насърчат заседателите да говорят, за да разкрият нещо от себе си и истинските си чувства.

Мики Бренън и Дейвид Сингър имаха различни цели. В този случай прокурорът искаше в състава да има повече мъже, които щяха да се отвратят и шокират от мисълта, че жена е намушквала и кастрирала жертвите си. Въпросите на Бренън бяха замислени така, че да определят, от една страна, хората с традиционно мислене, които едва ли биха повярвали в духове и таласъми, и, от друга — онези, които твърдят, че са били обсебвани от алтер его. Дейвид възприе противоположния подход.

— Господин Харис, нали? Аз съм Дейвид Сингър. Представлявам подсъдимата. Някога били ли сте съдебен заседател, господин Харис?

— Не.

— Благодаря ви, че отделихте от времето си.

— Сигурно ще е интересно, такъв голям процес за убийство.

— Да. И аз мисля така.

— Всъщност нямах търпение да започне.

— Наистина ли?

— Да.

— Къде работите, господин Харис?

— В „Юнайтид Стийл“.

— Предполагам, че с колегите си сте обсъждали случая Патерсън, нали?

— Да. Така е.

— Това е естествено — отбеляза Дейвид. — Всички говорят за това. Какво е общественото мнение? Колегите ви смятат ли, че Ашли Патерсън е виновна?

— Да. Трябва да кажа, че са категорични.

— Вие така ли мислите?

— Ами определено изглежда така.

— Но сте готов да изслушате доказателствата, преди да вземете решение, нали?

— Да. Ще ги изслушам.

— Какво обичате да четете, господин Харис?

— Не съм много по четенето. Обичам да ходя на лов и за риба.

— Значи обичате природата. Когато сте били нощем навън и сте гледали към звездите, някога помисляли ли сте си, че там горе има други цивилизации?

— Имате предвид ония глупости за НЛО ли? Не вярвам в такива измислици.

Дейвид се обърна към съдия Уилямс.

— Отхвърлям кандидата, ваша милост.

Обърна се към друг кандидат за съдебен заседател:

— Какво обичате да правите през свободното си време, господин Алън?

— Ами да чета и да гледам телевизия.

— И аз обичам същите неща. Какво гледате по телевизията?

— В четвъртък вечер има няколко страхотни сериала. Трудно ми е да избера само един от тях. Проклетите мрежи пускат всички хубави филми по едно и също време.

— Прав сте. Жалко е. Някога гледали ли сте „Досиетата X“?

— Да. Децата ми много ги обичат.

— Ами „Сабрина, малката вещица“?

— Да. Гледаме го. Много хубав филм.

— Какво обичате да четете?

— Ан Райе, Стивън Кинг…

„Да.“

Попита следващия кандидат:

— Какво обичате да гледате по телевизията, господин Майър?

— „Шейсет минути“, „Часът на новините“ с Джим Лерър, документални филми…

— Какво обичате да четете?

— Главно исторически и политически книги.

— Благодаря ви.

„Не.“

Съдия Теса Уилямс седеше и слушаше въпросите с безизразно лице. Но Дейвид можеше да усети неодобрението й всеки път щом погледнеше към нея.

Когато беше избран и последният съдебен заседател, журито се състоеше от седем мъже и пет жени. Бренън му хвърли победоносен поглед.

Шестнадесета глава

Рано сутринта в деня на процеса Дейвид отиде при Ашли в ареста. Тя беше изпаднала в истерия.

— Не мога да изтърпя това. Не мога! Кажи им да ме оставят на мира.

— Всичко ще е наред, Ашли. Ще се изправим пред тях и ще спечелим.

— Ти не знаеш… не знаеш какво е. Чувствам се така, сякаш горя в ада.

— Ще те измъкнем. Това е първата стъпка.

Тя трепереше.

— Страхувам се, че ще… че ще ми направят нещо ужасно.

— Няма да им позволя — твърдо отвърна Дейвид. — Искам да ми вярваш. Само запомни, че не си отговорна за случилото се. Не си извършила нищо лошо. Очакват ни.

Тя дълбоко си пое дъх.

— Добре. Всичко ще бъде наред. Всичко ще бъде наред. Всичко ще бъде наред.

Доктор Стивън Патереън седеше сред зрителите. Беше отговорил на огъня от репортерски въпроси пред съдебната зала само с четири думи: „Дъщеря ми е невинна.“

Няколко реда зад него бяха Джеси и Емили Куилър, дошли, за да окажат морална подкрепа.

На прокурорската маса седяха Мики Бренън и двете му помощнички Сюзан Фрийман и Елинор Тъкър.

Сандра и Ашли седяха от двете страни на Дейвид. Бяха се запознали предишната седмица.

— Дейвид, човек само трябва да погледне Ашли, за да разбере, че е невинна.

— Сандра, човек само трябва да види веществените доказателства, които е оставила по жертвите си, за да разбере, че тя ги е убила. Но извършването на убийствата и виновността са две различни неща. Сега само трябва да убедя в това съдебните заседатели.

Съдия Уилямс влезе в залата и се насочи към мястото си. Съдебният пристав извика:

— Всички да станат. Заседанието започва. Председателства нейна светлост съдия Теса Уилямс.

— Можете да седнете — каза съдия Уилямс. — Гледа се делото „Народът на щата Калифорния срещу Ашли Патерсън“. Да започваме. — Тя погледна към Бренън. — Обвинението готово ли е за встъпителната си реч?

Мики Бренън се изправи.

— Да, ваша милост. — Той се обърна към съдебните заседатели и се приближи до тях. — Добро утро. Както знаете, дами и господа, подсъдимата е обвинена в извършване на три кървави убийства. Убийците имат много различни маски. — Прокурорът кимна към Ашли. — Тя носи маската на невинна, уязвима млада жена. Но обвинението категорично ще докаже, че подсъдимата по своя воля съзнателно е убила и осакатила трима невинни мъже.

Използвала е чуждо име, за да извърши едно от тези убийства с надеждата, че няма да я заловят. Знаела е точно какво прави. Става дума за предварително обмислено хладнокръвно убийство. По-нататък една по една ще ви покажа всички нишки, които водят към седящата тук обвиняема. Благодаря ви.

Той се върна на мястото си.

Съдия Уилямс погледна към Дейвид.

— Защитата ще произнесе ли встъпителна реч?

— Да, ваша милост. — Той се изправи, обърна се към съдебните заседатели и пое дъх дълбоко. — Дами и господа, по време на процеса ще докажа, че Ашли Патерсън не е отговорна за случилото се. Тя не е имала мотив за нито едно от убийствата, нито ги е съзнавала. Моята клиентка е жертва. Жертва на психично разстройство, наречено раздвоение на личността, което по-нататък ще ви бъде обяснено.

Той погледна към съдия Уилямс и твърдо изрече:

— Раздвоението на личността е доказано болестно състояние. Това означава, че съществуват други личности или алтер его, които взимат връх над приемника и контролират Неговите действия. Раздвоението на личността има дълга история. В своите лекции Бенджамин Ръш, лекар и един от хората, подписали „Декларацията за независимостта“, е разглеждал случаи на такова психично разстройство. През XIX и XX век са описани много такива случаи.

Бренън го слушаше с подигравателна усмивка.

— Ние ще докажем, че именно алтер его е извършило убийствата, за които Ашли Патерсън не е имала каквато и да е причина. Абсолютно никаква. Тя не е съзнавала случилото се и следователно не носи отговорност за него. По време на процеса ще повикам известни лекари, които по-подробно ще ви обяснят раздвоението на личността. За щастие то може да се лекува.

Той се вгледа в лицата на съдебните заседатели.

— Ашли Патерсън не е имала власт над онова, което е извършила, и в името на справедливостта ви молим да не я осъждате за престъпления, за които не носи отговорност.

Дейвид седна на мястото си.

Съдия Уилямс погледна към Бренън.

— Прокурорът готов ли е да продължи?

Той се изправи.

— Да, ваша милост. — Ослепително се усмихна на помощничките си и застана пред съдебните заседатели. Постоя за миг там и нарочно високо се оригна. Съдебните заседатели изненадано го погледнаха.

Бренън ги погледна, сякаш озадачен, после лицето му се проясни.

— А, разбирам. Очаквате да се извиня. Обаче аз не направих това. Беше моето алтер его Пит.

Бесен, Дейвид скочи на крака.

— Възразявам. Ваша милост, това е невероятно оскърбление…

— Приема се.

Но злото вече беше сторено.

Бренън покровителствено му се усмихна и се обърна обратно към съдебните заседатели.

— Е, предполагам, че такова оправдание не е имало от времето на процесите срещу Салемските вещици преди триста години. — Той се обърна, за да погледне към Ашли. — Аз не съм го направила. Не, господине. Дяволът ме накара да го направя.

Младият адвокат отново скочи.

— Възразявам…

— Не се приема.

Той се отпусна на мястото си.

Прокурорът още повече се приближи до заседателите.

— Обещах ви да докажа, че подсъдимата по своя воля и хладнокръвно е убила и кастрирала трима мъже — Денис Тибъл, Ричард Мелтън и заместник-шериф Самюъл Блейк. Трима мъже! Въпреки онова, което твърди защитата — обърна се и отново посочи към Ашли, — там седи една-единствена подсъдима и тя е извършителка на престъпленията. Как го нарече господин Сингър? Раздвоение на личността? Е, ще повикам тук неколцина прочути лекари, които ще ви кажат под клетва, че такова нещо няма! Но първо нека изслушаме някои специалисти, които ще докажат връзката между подсъдимата и престъпленията.

Бренън се обърна към съдия Уилямс:

— Бих искал да призова първия си свидетел, специален агент Винсънт Джордан.

Изправи се нисък плешив човек, който отиде на свидетелското място.

— Моля, съобщете цялото си име и го произнесете по букви за стенограмата — каза съдебният пристав.

— Специален агент Винсънт Джордан. Д-ж-о-р-д-а-н.

Бренън го изчака да положи клетва и да седне.

— Вие сте от Федералното бюро за разследване във Вашингтон, нали?

— Да, господине.

— И какво работите във ФБР, специален агент Джордан?

— Ръководя Секцията по дактилоскопия.

— Откога работите там?

— От петнайсет години.

— От петнайсет години. През цялото това време попадали ли сте на идентични отпечатъци от различни хора?

— Не, господине.

— Колко отпечатъци се водят на отчет във ФБР?

— По последно преброяване над двеста и петдесет милиона, но ежедневно получаваме по повече от трийсет и четири хиляди.

— И всички те са различни, така ли?

— Да, господине.

— Как идентифицирате отпечатъците?

— Използваме седем различни системи за идентификация. Отпечатъците от пръсти са уникални. Оформят се още преди раждането и не се променят през целия живот. Като изключим случайното или съзнателно осакатяване, няма идентични отпечатъци.

— Специален агент Джордан, вие сте получили отпечатъците, открити при трите жертви, в чието убийство е обвинена подсъдимата, нали така?

— Да, господине. Получихме ги.

— Получили сте също отпечатъците на подсъдимата Ашли Патерсън, нали?

— Да, господине.

— Вие лично ли проучихте отпечатъците?

— Да.

— И какво беше заключението ви?

— Че отпечатъците, оставени на местопрестъпленията, и тези, взети от Ашли Патерсън, са идентични.

В съдебната зала се надигна глъчка.

— Тишина! Тишина!

Бренън изчака присъстващите да утихнат.

— Били са идентични, така ли? Изпитвате ли някакви съмнения, агент Джордан? Възможно ли е да сте допуснали грешка?

— Не, господине. Всички отпечатъци бяха чисти и лесно се идентифицираха.

— Да изясним този въпрос… говорим за отпечатъците, оставени при убитите Денис Тибъл, Ричард Мелтън и заместник-шериф Самюъл Блейк, нали?

— Да, господине.

— И отпечатъците на подсъдимата Ашли Патерсън са били открити на всички местопрестъпления, така ли?

— Точно така.

— Каква е според вас вероятността за грешка?

— Нулева.

— Благодаря ви, агент Джордан. — Бренън се обърна към Дейвид Сингър. — Свидетелят е ваш.

За миг-младият адвокат не реагира, после се изправи и се приближи до свидетелското място.

— Агент Джордан, когато проучвате отпечатъци, откривали ли сте да са били съзнателно размазвани или по какъвто и да е начин повреждани, така че престъпникът да прикрие престъплението си?

— Да, но обикновено сме в състояние да ги възстановим с високо интензивни лазерни методи.

— Наложи ли се да използвате тези методи в случая с Ашли Патерсън?

— Не, господине.

— Защо?

— Ами, както казах… всички отпечатъци бяха чисти.

Дейвид погледна към съдебните заседатели.

— Значи искате да кажете, че обвиняемата не е правила опит да изтрие или промени отпечатъците си?

— Точно така.

— Благодаря ви. Нямам повече въпроси. — Той се обърна към съдебните заседатели: — Ашли Патерсън не е правила опит да скрие отпечатъците си, защото е невинна и…

— Достатъчно, господине! — прекъсна го съдия Уилямс. — По-късно ще имате възможност за пледоарии.

Той се върна на мястото си.

— Свободен сте — каза на специален агент Джордан прокурорът и той слезе от свидетелското място. — Бих искал да призова следващия си свидетел Станли Кларк — продължи Бренън.

Доведоха млад мъж с дълга коса. В съдебната зала цареше гробна тишина, докато полагаше клетва и заемаше мястото си.

— С какво се занимавате, господин Кларк? — попита прокурорът.

— Работя в Националната лаборатория по биотехнологии. Занимавам се с дезоксирибонуклеинова киселина.

— По-широко известна като ДНК, нали?

— Да, господине.

— Откога работите в Националната лаборатория по биотехнологии?

— От седем години.

— И какъв пост заемате?

— Началник-отдел.

— Е, предполагам, че през тези седем години сте натрупали много опит с тестуване на ДНК, прав ли съм?

— Естествено. Правя го всеки ден.

Бренън погледна към съдебните заседатели.

— Мисля, че всички сме запознати със значението на ДНК. — Посочи към зрителите. — Може ли да се каже, че пет-шест души в тази зала имат идентична ДНК?

— По дяволите, не, господине. Ако вземем профил от ДНК спирали и му определим честота, основаваща се на събрани бази-данни, само по един на всеки петстотин милиарда несвързани кръвно помежду си представители на бялата раса ще имат един и същ ДНК-профил.

Бренън изглеждаше впечатлен.

— Един на петстотин милиарда. Господин Кларк, как взимате ДНК от местопрестъпление?

— По много начини. Откриваме ДНК в слюнка, семенна течност, вагинален секрет, кръв, косми, зъби, костен мозък…

— И по което и да е от тези неща можете да идентифицирате конкретен човек, така ли?

— Точно така.

— Вие лично ли сравнихте ДНК пробите, открити при Денис Тибъл, Ричард Мелтън и Самюъл Блейк?

— Да.

— И по-късно сте получили няколко косъма от подсъдимата Ашли Патерсън, нали?

— Да.

— До какво заключение стигнахте, когато сравнихте ДНК-пробите от различните местопрестъпления с космите на подсъдимата?

— Бяха идентични.

Този път реакцията на зрителите бе още по-бурна. Съдия Уилямс удари с чукчето си.

— Тишина! Възстановете реда или ще наредя да опразнят съдебната зала.

Бренън изчака присъстващите да се успокоят.

— Господин Кларк, значи твърдите, че ДНК-пробите, взети от всяко едно от трите местопрестъпления, и тази на обвиняемата са идентични?

— Да, господине.

Прокурорът погледна към масата на Ашли, после отново се обърна към свидетеля.

— Ами възможността за замърсяване? Всички знаем за известния съдебен процес, в който ДНК-пробите навярно са били замърсени. Възможно ли е и в този случай да е станало същото, така че те вече да не са валидни?

— Не, господине. И в трите случая ДНК-пробите бяха много внимателно взети и запечатани.

— Значи няма никакво съмнение. Подсъдимата е убила тримата…

Дейвид скочи на крака.

— Възразявам, ваша милост. Обвинението насочва свидетеля и…

— Приема се.

Той седна на мястото си.

— Благодаря ви, господин Кларк. — Бренън се обърна към Дейвид. — Нямам повече въпроси.

— Свидетелят е ваш, господин Сингър — каза съдия Уилямс.

— Нямам въпроси.

Съдебните заседатели го зяпнаха. Бренън се престори на изненадан:

— Нямате въпроси ли? — Обърна се към свидетеля: — Можете да се оттеглите. — После погледна към съдебните заседатели и каза:

— Удивен съм, че защитата не оспорва доказателствата, защото те са категорични, че подсъдимата е убила и кастрирала трима невинни мъже и…

Дейвид се изправи.

— Ваша милост…

— Приема се. Прекрачвате границите, господин Бренън!

— Извинете ме, ваша милост. Нямам повече въпроси.

Ашли уплашено гледаше Дейвид.

— Не се тревожи — прошепна й той. — Скоро ще дойде нашият ред.

Следобед разпитаха други свидетели на обвинението и техните показания бяха унищожителни.

— Домоуправителят ли ви повика в апартамента на Денис Тибъл, детектив Лайтман?

— Да.

— Бихте ли ни казали какво открихте там?

— Беше истинска кланица. Навсякъде имаше кръв.

— Какво беше състоянието на жертвата?

— Беше убит с нож и кастриран.

Бренън погледна към съдебните заседатели.

— Намушкан и кастриран. Открихте ли някакви улики на местопрестъплението?

— О, да. Преди смъртта си жертвата беше правила секс. Открихме вагинален секрет и отпечатъци от пръсти.

— Защо незабавно не арестувахте някого?

— Не успяхме веднага да идентифицираме отпечатъците. Чакахме да получим резултатите от сравнението.

— Но когато най-после сте получили отпечатъците и ДНК на Ашли Патерсън, всичко си е дошло на мястото, така ли?

— Да. Всичко си дойде на мястото.

Д-р Стивън Патерсън идваше на съдебните заседания всеки ден. Седеше точно зад масата на подсъдимата. Репортерите го обкръжаваха винаги когато влизаше или напускаше залата.

— Доктор Патерсън, как според вас върви процесът?

— Много добре.

— Какъв според вас ще е резултатът?

— Дъщеря ми ще бъде призната за невинна.

В един късен следобед, когато Дейвид и Сандра се прибраха в хотела, ги очакваше съобщение. „Моля, телефонирайте на г-н Куон във вашата банка.“

Двамата се спогледаха.

— Да не би вече да е време за нова вноска? — попита тя.

— Да. Времето лети, когато човек се забавлява — сухо отвърна той. После се замисли за миг. — Процесът скоро ще свърши, скъпа. В банковата ни сметка има достатъчно, за да платим и този месец.

Тя разтревожено го погледна.

— Дейвид, ако не успеем с всички вноски… ще загубим ли парите, които вече сме дали?

— Да. Но не се безпокой. На добрите хора им се случват хубави неща.

И си помисли за Хелън Удман.

След като положи клетва, Брайън Хил седна на свидетелското място.

Мики Бренън приятелски му се усмихна.

— Бихте ли ни казали с какво се занимавате, господин Хил?

— Да, господине. Пазач съм в музея „Де Янг“ в Сан Франциско.

— Работата ви трябва да е интересна.

— Така е, ако обичате изкуството. Аз съм неуспял художник.

— Откога работите там?

— От четири години.

— Често ли се случва едни и същи хора да посещават музея? Искам да кажа, да идват постоянно.

— О, да. Някои идват често.

— Предполагам, че след известно време ще ги опознаете или поне лицата им ще ви станат познати, нали?

— Вярно е.

— Казаха ми също, че на художниците е позволено да прерисуват някои от картините.

— О, да. Идват много художници.

— Запознавали ли сте се с някои от тях, господин Хил?

— Да, ние… след известно време човек се сприятелява с тях.

— Някога срещали ли сте Ричард Мелтън?

Брайън Хил въздъхна.

— Да. Той беше много талантлив.

— Всъщност толкова талантлив, че сте го помолили да ви научи да рисувате, така ли?

— Точно така. Дейвид се изправи.

— Ваша милост, това е много интересно, но не виждам какво общо има с процеса. Ако господин Бренън…

— Това е важно, ваша милост. Установявам факта, че господин Хил е в състояние да разпознае жертвата по лице и по име и да ни каже с кого е била свързана.

— Възражението се отхвърля. Можете да продължите.

— И учеше ли ви да рисувате?

— Да, когато имаше време.

— Когато господин Мелтън е бил в музея, някога виждали ли сте го с млади жени?

— Ами в началото не. Но после се запозна с една жена, към която проявяваше интерес, и често го виждах с нея.

— Как се казваше?

— Алет Питърс.

Бренън се престори на озадачен.

— Алет Питърс ли? Сигурен ли сте, че сте чули правилно името й?

— Да, господине. Поне така я представи той.

— А случайно не я ли виждате в тази зала, господин Хил?

— Да, господине. — Посочи към Ашли. — Тя седи там.

— Но това не е Алет Питърс — отвърна Бренън. — Това е подсъдимата Ашли Патерсън.

Дейвид се изправи.

— Ваша милост, ние вече казахме, че Алет Питърс участва в този процес. Тя е една от другите личности, които обсебват Ашли Патерсън, и…

— Не избързвайте, господин Сингър. Моля, продължете, господин Бренън.

— Добре, господин Хил, сигурен ли сте, че подсъдимата, която присъства тук под името Ашли Патерсън, е била известна на Ричард Мелтън като Алет Питърс?

— Абсолютно.

— И не се съмнявате, че това е същата жена?

Той се поколеба.

— Ами… Да, същата жена е.

— И сте я видели заедно с Ричард Мелтън в деня, в който е бил убит?

— Да, господине.

— Благодаря ви. — Бренън се обърна към Дейвид: — Свидетелят е ваш.

Той се изправи и бавно се приближи до свидетелското място.

— Господин Хил, струва ми се, че е голяма отговорност да си пазач на място, на което са изложени произведения на изкуството за стотици милиони долари.

— Да, господине. Така е.

— И за да е добър пазач, човек трябва постоянно да е нащрек.

— Точно така.

— През цялото време трябва да знае какво става.

— Напълно.

— Можете ли да кажете, че имате набито око, господин Хил?

— Да.

— Питам ви, защото когато господин Бренън ви зададе въпроса, дали имате някакви съмнения, че Ашли Патерсън е жената, която е била с Ричард Мелтън, забелязах, че се колебаете. Не бяхте ли сигурен?

Последва кратко мълчание.

— Ами тя много прилича на същата жена, но в известен смисъл ми се струва различна.

— В какъв смисъл, господин Хил?

— Алет Питърс повече приличаше на италианка и говореше е италиански акцент… и изглеждаше по-млада от подсъдимата.

— Това е точно така, господин Хил. Жената, която сте видели в Сан Франциско, е била алтер его на Ашли Патерсън. Тя е родена в Рим, осем години по-млада е…

Разярен, прокурорът скочи на крака.

— Възразявам.

Дейвид се обърна към съдия Уилямс:

— Ваша милост, аз…

— Моля защитата и обвинението да се приближат. — Двамата отидоха при съдия Уилямс. — Не искам да се налага пак да ви го казвам, господин Сингър. Когато прокурорът свърши, защитата ще получи своята възможност. Дотогава престанете да пледирате в полза на клиентката си.

На свидетелското място седеше Бърнис Дженкинс.

— Бихте ли ни казали с какво се занимавате, госпожице Дженкинс?

— Сервитьорка съм.

— И къде работите?

— В кафето на музея „Де Янг“.

— Каква е била връзката ви с Ричард Мелтън?

— Бяхме добри приятели.

— Бихте ли ни казали нещо повече?

— Ами по едно време бяхме интимни и после поохладняхме един към друг. Случват се такива неща.

— Определено. А после?

— После станахме като брат и сестра. Искам да кажа, че… си споделяхме всички проблеми.

— Той някога говорил ли ви е за подсъдимата?

— Ами да, но тя се наричаше с друго име.

— С какво име?

— Алет Питърс.

— Но той е знаел, че тя всъщност е Ашли Патерсън, така ли?

— Не. Смяташе, че се казва Алет Питърс.

— Искате да кажете, че го е лъгала?

Побеснял, Дейвид скочи.

— Възразявам.

— Приема се. Моля, престанете да насочвате свидетелката, господин Бренън.

— Извинете ме, ваша милост. — Прокурорът отново се обърна към Дженкинс: — Значи сте приказвали за тази Алет Питърс, но вие виждали ли сте ги някога заедно?

— Да. Веднъж я доведе в кафето и ни запозна.

— И вие сте разговаряли с подсъдимата Ашли Патерсън?

— Да. Само че се представи като Алет Питърс.

На свидетелското място седеше Гари Кинг.

— Били сте съквартирант на Ричард Мелтън, нали? — попита Бренън.

— Да.

— Бяхте ли приятели?

— Естествено. Често ходехме заедно по гаджета.

— Господин Мелтън интересуваше ли се от някоя млада дама?

— Да.

— Знаете ли името й?

— Тя се наричаше Алет Питърс.

— Виждате ли я в тази зала?

— Да. Седи ей-там.

— За стенограмата, вие посочвате към подсъдимата Ашли Патерсън, нали?

— Точно така.

— Когато се прибрахте вкъщи в нощта на убийството, вие сте открили в апартамента трупа на Ричард Мелтън, нали?

— Да.

— Какво беше състоянието му?

— Целият беше в кръв.

— Беше ли кастриран?

— Да. Божичко, беше ужасно! — потрепери той.

Бренън погледна към съдебните заседатели, за да види реакцията им. Тя бе точно каквато се надяваше.

— Какво направихте след това, господин Кинг?

— Повиках полицията.

— Благодаря ви. — Прокурорът се обърна към Дейвид: — Свидетелят е ваш.

Адвокатът се изправи и се приближи до Гари Кинг.

— Разкажете ни за Ричард Мелтън. Що за човек беше той?

— Беше страхотен.

— Бил ли е кавгаджия? Или побойник?

— Ричард ли? Не. Точно обратното. Беше много кротък и спокоен.

— Но е обичал жени, които са силни физически и малко агресивни, така ли е?

Гари учудено го погледна.

— Ни най-малко. Ричард харесваше милите, скромни жени.

— Двамата с Алет биеха ли се много? Тя крещеше ли му?

Свидетелят бе озадачен.

— Вие сте в ужасна заблуда. Те никога не са се карали. Бяха страхотна двойка.

— Някога виждали ли сте нещо, което би могло да ви накара да смятате, че Алет Питърс ще го нарани по някакъв начин…

— Възразявам. Той насочва свидетеля.

— Приема се.

— Нямам повече въпроси — заяви Дейвид.

Когато седна, прошепна на Ашли:

— Не се тревожи. Те играят в наша полза.

Дейвид и Сандра вечеряха в „Сан Фреско“, ресторанта в хотел „Уиндъм“, когато метр д’отелът се приближи и каза:

— Спешно ви търсят по телефона, господин Сингър.

— Благодаря ви. — Обърна се към жена си: — Веднага се връщам.

Той последва метр д’отела до телефона.

— Тук е Дейвид Сингър.

— Дейвид, Джеси е. Качи се горе в стаята си и ми позвъни. Небето се стоварва отгоре ни!

Седемнадесета глава

— Джеси…

— Дейвид, зная, че не би трябвало да се намесвам, но мисля, че се налага да искаш прекратяване на процеса.

— Какво се е случило?

— През последните няколко дни влизал ли си в Интернет?

— Не. Бях зает.

— Е, във всеки чатрум само за това говорят.

— Естествено — отвърна той. — Но какво…

— Всички са единодушни, Дейвид. Според тях Ашли е виновна и трябва да бъде екзекутирана. И го казват по най-цветисти начини. Няма да повярваш колко са злобни.

Внезапно осъзнал, Дейвид възкликна:

— О, Господи! Ако някой от съдебните заседатели влезе в Интернет…

— Има голяма вероятност да е така и това ще им повлияе. Аз бих поискал прекратяване на процеса или поне изолиране на съдебните заседатели.

— Благодаря, Джеси. Ще го направя. — Затвори телефона.

Когато се върна при Сандра в ресторанта, тя го попита:

— Нещо лошо ли?

— Много.

Преди откриването на съдебното заседание на следващата сутрин Дейвид помоли за среща със съдия Уилямс. Въведоха го в кабинета й заедно с Мики Бренън.

— Искали сте да ме видите?

— Да, ваша милост. Снощи научих, че този процес е тема номер едно в Интернет. Във всички чатруми се обсъжда само това и вече са осъдили подсъдимата. И тъй като съм сигурен, че някои от съдебните заседатели имат компютри с достъп до мрежата или разговарят с приятели, които имат такъв достъп, това би могло сериозно да навреди на защитата. Ето защо моля за прекратяване на процеса.

Тя се замисли за миг.

— Молбата се отхвърля.

Той се опита да се овладее.

— Тогава моля за незабавно изолиране на съдебните заседатели, така че…

— Господин Сингър, цялата преса ежедневно присъства в тази съдебна зала. Процесът е тема номер едно по телевизията, радиото и във вестниците из целия свят. Предупредих ви, че ще се превърне в истински цирк, но вие не ме послушахте. — Тя се наведе напред. — Е, сега циркът е ваш. Ако сте искали съдебните заседатели да бъдат изолирани, трябваше да отправите молбата преди процеса. И навярно пак нямаше да я приема. Има ли нещо друго?

— Не, ваша милост — със свито сърце отвърна Дейвид.

— Тогава да влизаме в залата.

Мики Бренън разпитваше шериф Даулинг.

— Заместник-шериф Блейк ви е позвънил, за да ви съобщи, че ще прекара нощта в апартамента на подсъдимата, за да я пази, така ли? Казала му е, че някой заплашва живота й?

— Точно така.

— Кога отново се чухте със заместник-шериф Блейк?

— Повече… повече не сме се чували. На сутринта ми телефонираха, че… трупът му е бил открит на улицата зад блока на госпожица Патерсън.

— И вие, разбира се, незабавно сте отишли там?

— Разбира се.

— И какво открихте?

Той преглътна.

— Трупът на Сам беше увит в окървавен чаршаф. Беше намушкан и кастриран като другите две жертви.

— Като другите две жертви. Значи всички убийства са били извършени по подобен начин?

— Да, господине.

— Като че ли са били извършени от един и същи човек ли?

Дейвид се изправи.

— Възразявам!

— Приема се.

— Оттеглям въпроса. Какво направихте след това, шерифе?

— Ами дотогава Ашли Патерсън не беше заподозряна. Но след като се случи това, ние я арестувахме и й взехме отпечатъци.

— И после?

— Пратихме ги във ФБР и получихме положителен резултат.

— Бихте ли обяснили на съдебните заседатели какво имате предвид под „положителен резултат“?

Шерифът се обърна към журито:

— Отпечатъците от пръстите й са съвпадали с онези от предишните убийства.

— Благодаря ви, шерифе. — Бренън се обърна към Дейвид: — Свидетелят е ваш.

Той се изправи и се приближи до Даулинг.

— Шерифе, в тази зала чухме свидетелски показания, според които в кухнята на госпожица Патерсън е бил открит окървавен нож.

— Точно така.

— Как беше скрит? Беше ли увит в нещо? Беше ли пъхнат някъде, където да не бъде открит?

— Не. Лежеше си на открито.

— Лежал е на открито. Оставен там от някой, който не е имал какво да крие. Някой, който е бил невинен, защото…

— Възразявам!

— Приема се.

— Нямам повече въпроси.

— Свидетелят е свободен.

— Ако съдът позволи… — каза Бренън и даде знак на някого в дъното на залата. Появи се мъж в работно облекло, който носеше огледалото от аптечката в банята на Ашли Патерсън. Върху него с червено червило бе написано: „ТИ ЩЕ УМРЕШ“.

Дейвид се изправи.

— Какво е това?

Съдия Уилямс се обърна към прокурора:

— Господин Бренън?

— Това е примамката, която подсъдимата е използвала, за да прилъже заместник-шериф Блейк в апартамента си и да може да го убие. Бих искал да бъде вписано като веществено доказателство „Д“. Взето е от аптечката на подсъдимата.

— Възразявам, ваша милост. Това няма значение за делото.

— Аз ще докажа, че има.

— Ще видим. Междувременно можете да продължите.

Бренън постави огледалото точно пред съдебните заседатели.

— Това огледало е взето от банята на подсъдимата. — Той погледна към тях. — Както виждате, на него е написано „Ти ще умреш“. Това е бил претекстът на подсъдимата, за да повика заместник-шериф Блейк в апартамента си и да го накара да остане през нощта. — Обърна се към съдийката. — Бих искал да призова следващия си свидетел госпожица Лора Нивън.

Към свидетелското място се приближи жена на средна възраст с бастун и положи клетва.

— Къде работите, госпожице Нивън?

— Консултант съм в полицията на окръг Сан Хосе.

— И с какво се занимавате?

— Графолог съм.

— Откога работите там, госпожице Нивън?

— От двайсет и две години.

Бренън кимна към огледалото.

— Виждали ли сте това огледало и преди?

— Да.

— И сте го проучвали?

— Да.

И сте получили образец от почерка на подсъдимата?

— Да.

— И имахте възможност да го проучите?

— Да.

— И сте сравнили двата почерка?

— Да.

— И какво е заключението ви?

— Написани са от един и същи човек.

От залата се разнесе ахване.

— Значи твърдите, че Ашли Патерсън сама е написала тази заплаха?

— Точно така.

Мики Бренън погледна към Дейвид.

— Свидетелят е ваш.

Той се поколеба и хвърли поглед към Ашли. Очите й бяха сведени надолу към масата и клатеше глава.

— Нямам въпроси.

Съдия Уилямс го наблюдаваше.

— Нямате въпроси ли, господин Сингър?

Той се изправи.

— Не. Всички тези показания са безсмислени. — Обърна се към съдебните заседатели: — Обвинението ще трябва да докаже, че Ашли Патерсън е познавала подсъдимите и е имала мотив да…

— Вече ви предупредих — гневно го прекъсна тя. — Не сте вие този, който може да дава на съдебните заседатели юридически консултации. Ако…

— Някой трябва да го направи — избухна той. — Вие го оставяте безнаказано да…

— Достатъчно, господин Сингър. Приближете се.

Дейвид отиде при нея.

— Наказвам ви за обида на съда и ви осъждам на една нощ тук в нашия чудесен затвор веднага след края на процеса.

— Почакайте, ваша милост. Не можете…

— Осъдих вина една нощ — мрачно заяви тя. — Две ли искате да опитате?

Дейвид яростно я гледаше и дълбоко си поемаше дъх.

— Заради клиентката си ще… ще запазя чувствата си за себе си.

— Разумно решение — рязко отвърна тя. — Заседанието се отлага. — Обърна се към пристава: — Когато процесът свърши, искам господин Сингър да бъде задържан.

— Да, ваша милост.

Ашли се обърна към Сандра:

— О, Господи! Какво става?

Тя й стисна ръката.

— Не се тревожи. Трябва да вярваш на Дейвид.

Сандра телефонира на Джеси Куилър.

— Чух — каза той. — Съобщиха го по новините, Сандра. Не обвинявам Дейвид, че си е изпуснал нервите я го дразнеше още от самото начало. Какво е направил толкова, че така я е вбесил?

— Не зная, Джеси. Беше ужасно. Трябваше да видиш лицата на съдебните заседатели. Те мразят Ашли. Нямат търпение да я осъдят. Е, ще дойде ред и на защитата. Дейвид ще ги накара да си променят решението.

— Съдия Уилямс ме мрази, Сандра, мрази и Ашли. Ако не направя нещо, Ашли ще умре. Не мога да го допусна.

— Какво ще правим? — попита тя.

Дейвид дълбоко си пое дъх.

— Ще се откажем от случая.

И двамата знаеха какво означава това. Медиите щяха широко да отразят провала му.

— Изобщо не трябваше да поемам защитата й — горчиво каза той. — Доктор Патерсън ми повери живота на дъщеря си и аз… — Не успя да довърши.

Сандра го прегърна и силно го притисна към себе си.

— Не се тревожи, скъпи. Всичко ще се оправи.

„Аз провалих всички — помисли си той. — Ашли, Сандра… Ще ме изритат от фирмата, ще остана без работа, а бебето скоро ще се роди.“

На сутринта Дейвид помоли за среща със съдия Уилямс. Присъстваше Мики Бренън.

— Искали сте да ме видите, господин Сингър? — каза съдия Уилямс.

— Да, ваша милост. Искам да се откажа от случая.

— На какво основание? — попита тя.

— Смятам, че не съм подходящ адвокат за този процес — предпазливо отвърна Дейвид. — Мисля, че вредя на клиентката си. Бих искал да бъда заменен.

Съдия Уилямс тихо каза:

— Господин Сингър, ако си мислите, че ще ви оставя да се оттеглите и после пак да започвам целия този процес, и да хвърля на вятъра още повече време и пари, лъжете се. Отговорът ми е „не“. Разбирате ли ме?

Дейвид за миг затвори очи, като се мъчеше да запази спокойствие. После я погледна и отвърна:

— Да, ваша милост. Разбирам ви.

Бе попаднал в капан.

Осемнадесета глава

От началото на процеса бяха изтекли повече от три месеца и Дейвид не можеше да си спомни кога за последен път е спал като хората.

Един следобед, когато се прибраха от съдебната зала, Сандра каза:

— Дейвид, мисля, че трябва да се върна в Сан Франциско.

Той изненадано я погледна.

— Защо? В момента сме точно по средата на… О, Господи! — Прегърна я. — Бебето. Скоро ли е?

Тя се усмихна.

— Всеки момент. Ще се чувствам по-сигурна, ако се върна там, за да съм по-близо до доктор Бейли. Мама каза, че ще дойде при мен.

— Разбира се. Трябва да се върнеш. Загубил съм представа за време. Би трябвало да се роди след три седмици, нали?

— Да.

— А аз не мога да съм при теб — нещастно изрече той.

Съпругата му взе ръката му в своята.

— Не се разстройвай, скъпи. Процесът скоро ще свърши.

— Този проклет процес съсипва живота ни.

— Всичко ще е наред, Дейвид. Старата ми работа ме очаква. След като родя, мога…

— Толкова съжалявам, Сандра — прекъсна я. — Иска ми се…

— Дейвид, никога не съжалявай, че вършиш нещо, което смяташ за правилно.

— Обичам те.

— И аз те обичам.

Дейвид я погали по корема.

— Обичам ви и двамата. — Въздъхна. — Добре. Ще ти помогна да си събереш багажа. Довечера ще те откарам до Сан Франциско и…

— Не — твърдо заяви тя. — Не можеш да се отдалечаваш от тук. Ще помоля Емили да дойде и да ме вземе.

— Попитай я дали може да вечеря с нас.

— Добре.

Емили се зарадва.

— Разбира се, че ще дойда. — И два часа по-късно пристигна в Сан Хосе.

Тримата вечеряха в китайски ресторант.

— Моментът е ужасен — каза Емили. — Толкова е неприятно, че трябва да се разделите точно сега.

— До края на процеса остава съвсем малко — с надежда отвърна Дейвид. — Може да свърши преди да се роди бебето.

Емили се усмихна.

— Ще имаме двоен повод да празнуваме.

Дойде време да тръгват. Дейвид прегърна жена си.

— Всяка вечер ще ти се обаждам — каза той.

— Моля те, не се тревожи за мен. Ще се оправя. Много те обичам. — Тя го погледна. — Грижи се за себе си, Дейвид. Изглеждаш уморен.

Едва когато Сандра замина, той осъзна колко самотен се чувства.

Съдът заседаваше. Мики Бренън се изправи.

— Бих искал да призова следващия си свидетел доктор Лоурънс Ларкин.

Изискан сивокос мъж положи клетва и зае свидетелското място.

— Искам да ви благодаря, че сте тук, доктор Ларкин. Зная, че времето ви е много ценно. Бихте ли ни казали нещо за себе си?

— Имам процъфтяваща практика в Чикаго. Бил съм председател на Чикагската психиатрична асоциация.

— От колко години практикувате, докторе?

— Приблизително от трийсет години.

— И предполагам, че като психиатър сте имали много случаи на раздвоение на личността?

— Не.

Бренън се намръщи.

— Като казвате „не“, имате предвид, че не са били много, така ли? Може би десетина?

— Никога не съм имал случай на раздвоение на личността.

Бренън с престорено стъписване погледна към съдебните заседатели и после отново към психиатъра.

— За трийсет години работа с психично разстроени пациенти вие никога не сте виждали нито един случай на раздвоение на личността?

— Точно така.

— Удивен съм. Как бихте го обяснили?

— Съвсем просто е. Според мен раздвоение на личността не съществува.

— Изненадвате ме, докторе. В литературата не са ли описани такива случаи?

— Д-р Ларкин уточни:

— Да са описани не означава, че действително ги има. Разбирате ли, онова, което някои психиатри наричат „раздвоение на личността“, всъщност е шизофрения, депресия или различни други психични разстройства.

— Много интересно. Значи според вашето мнение на опитен психиатър раздвоение на личността изобщо не съществува?

— Точно така.

— Благодаря ви, докторе. — Мики Бренън се обърна към Дейвид; — Свидетелят е ваш.

Той се изправи и се приближи до свидетелското място.

— Били сте председател на Чикагската психиатрична асоциация, така ли, доктор Ларкин?

— Да.

— Трябва да познавате невероятно много свои колеги.

— Да. С гордост мога да кажа, че е така.

— Познавате ли доктор Ройс Сейлъм?

— Да. Отлично го познавам.

— Добър психиатър ли е?

— Блестящ. Един от най-добрите.

— Някога срещали ли сте се с доктор Клайд Донован?

— Да. Много пъти.

— Можете ли да кажете, че е добър психиатър?

— Ако ми трябваше психиатър… — леко подсмихване, — щях да използвам него.

— Ами доктор Инграм? Познавате ли го?

— Рей Инграм ли? Естествено, че го познавам. Прекрасен човек.

— Добър психиатър ли е?

— О, да.

— Кажете ми, всички психиатри на едно мнение ли са за различните психични състояния?

— Не. Разбира се, че имаме известни различия. Психиатрията не е точна наука.

— Много интересно, докторе. Защото доктор Сейлъм, доктор Донован и доктор Инграм ще дойдат тук и ще свидетелстват, че са лекували пациенти с раздвоение на личността. Навярно никой от тях не е толкова добър специалист, колкото вас. Това е всичко. Свободен сте.

Съдия Уилямс се обърна към Бренън:

— Още въпроси?

Прокурорът се изправи и отиде при свидетеля.

— Доктор Ларкин, смятате ли, че щом споменатите психиатри не са съгласни с вашето мнение за раздвоението на личността, те са прави, а вие грешите?

— Не. Бих могъл да ви доведа десетки специалисти, които не вярват в раздвоението на личността.

— Благодаря ви, докторе. Нямам повече въпроси.

— Доктор Ъптън — каза Мики Бренън, — чухте свидетелски показания, че понякога онова, което се смята за раздвоение на личността, всъщност се бърка с други психични разстройства. С помощта на какви методи се доказва, че раздвоението на личността не е някое от тези състояния?

— Такива методи не съществуват.

Прокурорът погледна към съдебните заседатели със зяпнала уста.

— Не съществуват такива методи ли? Искате да кажете, че няма начин да се установи дали някой, който твърди, че страда от раздвоение на личността, лъже, симулира или го използва като оправдание за някое престъпление?

— Както казах, такива методи не съществуват.

— Значи това е просто въпрос на мнение, така ли? Някои психиатри вярват в него, други не?

— Точно така.

— Ще ви задам следния въпрос: ако хипнотизирате някого, той определено може да ви каже дали наистина страда от раздвоение на личността, или се преструва, така ли е?

Д-р Ъптън поклати глава.

— Страхувам се, че не е така. Дори под хипноза няма начин да се разкрие дали някой симулира.

— Много интересно. Благодаря ви, докторе. Нямам повече въпроси. — Бренън се обърна към Дейвид: — Свидетелят е ваш.

Той се приближи до свидетелското място.

— Доктор Ъптън, при вас някога идвали ли са пациенти, на които друг лекар е поставил диагноза „раздвоение на личността“?

— Да. Няколко пъти.

— И лекувахте ли ги?

— Не.

— Защо?

Д-р Райли поклати глава.

— Не мога да лекувам състояния, които не съществуват. Един от пациентите беше крадец, който искаше да свидетелствам, че не е отговорен, защото престъплението било извършено от неговото алтер его. Друга пациентка беше домакиня, арестувана за побой над децата си. Тя твърдеше, че някой вътре в нея я карал да го прави. Имаше още няколко с други оправдания, но всички се опитваха да се скрият от нещо, С други думи, преструваха се.

— Изглежда, имате категорично мнение по въпроса.

— Така е. Сигурен съм, че съм прав.

— Сигурен сте, че сте прав ли? — попита Дейвид.

— Ами исках да кажа…

— Че всички останали трябва да грешат ли? Че всички лекари, които признават раздвоението на личността, грешат?

— Не исках да кажа това…

— И че единствено вие сте прав. Благодаря ви, докторе. Това е всичко.

На свидетелското място седеше д-р Саймън Райли. Той бе нисък и плешив шейсетинагодишен човек.

— Благодаря, че дойдохте, докторе — каза Бренън. — Вие имате дълга и блестяща кариера. Лекар сте, професор в…

Дейвид се изправи.

— Защитата е съгласна с компетентността на свидетеля.

— Благодаря ви. — Прокурорът се обърна към психиатъра: — Доктор Райли, какво означава „ятрогенност“?

— Това означава, че дадено заболяване е усложнено от психотерапевтично лечение.

— Бихте ли се конкретизирали?

— В психотерапията много често лекарят въздейства върху пациента с въпросите или мнението си. Възможно е да го накара да чувства, че трябва да изпълни очакванията на терапевта.

— Това можели да се отнася за раздвоението на личността?

— Ако психиатърът разпитва пациента, за други личности в него, пациентът може да си измисли такива, за да достави удоволствие на терапевта. Тази област е много деликатна. При хипноза може да се стигне до имитиране на раздвоение на личността от страна на пациенти, които иначе са съвсем нормални.

— Значи искате да кажете, че под хипноза самият психиатър е в състояние да промени състоянието на пациента и той да повярва в нещо, което не е истина, така ли?

— Това се е случвало, да.

— Благодаря ви, докторе. — Той погледна към Дейвид. — Свидетелят е ваш.

— Благодаря — отвърна адвокатът, изправи се и отиде при свидетеля. — Вашата репутация е внушителна — разоръжаващо каза той. — Вие не сте само психиатър, но и преподавател в университет.

— Да.

— Откога преподавате?

— От над петнайсет години.

— Прекрасно. Как успявате да разделите времето си? Имам предвид дали прекарвате половината от времето си в преподаване и другата половина в работа като лекар?

— Вече само преподавам.

— О? Откога не сте практикували?

— От около осем години. Но следя медицинската литература.

— Трябва да ви кажа, че намирам това за достойно за възхищение. Значи четете всичко. Затова ли сте толкова запознат с ятрогенността?

— Да.

— А в миналото имали ли сте много пациенти, които да твърдят, че страдат от раздвоение на личността?

— Ами не…

— Можете ли да кажете, че през всички години, през които сте практикували, сте имали десет такива случая?

— Не.

— Пет?

— Четири?

Никакъв отговор.

— А вие някога имали ли сте пациент с раздвоение на личността?

— Ами трудно е да…

— Да или не?

— Не.

— Значи информацията ви по въпроса всъщност е само от литературата? Нямам повече въпроси.

Прокурорът призова още шестима свидетели и твърденията на всички си приличаха. Мики Бренън беше събрал деветима известни психиатри от цялата страна, единодушни в убеждението си, че раздвоение на личността не съществува.

Когато и последният от списъка със свидетели на прокурора даде показания, съдия Уилямс се обърна към Бренън:

— Ще призовете ли други свидетели, господин Бренън?

— Не, ваша милост. Но бих искал да покажа на съдебните заседатели полицейски снимки на местопрестъпленията…

— Категорично възразявам — гневно го прекъсна Дейвид.

Съдия Уилямс се обърна към него:

— Какво казахте, господин Сингър?

— Казах… — той се усети — …че възразявам. Прокурорът се опитва да въздейства на съдебните заседатели, като…

— Възражението се отхвърля. Обвинението е подало молба за това още преди процеса. — Тя се обърна към Бренън. — Можете да покажете снимките.

Дейвид седна на мястото си, като се опитваше да се овладее.

Прокурорът се върна на масата си, взе купчина снимки и ги раздаде на съдебните заседатели.

— Не са приятни за гледане, дами и господа, но процесът си е процес. Тук не става дума за словоизлияния, теории или оправдания. Не става дума за тайнствени алтер его, които убиват хора. Става дума за трима мъже, които са били зверски убити. Законът постановява някой да плати за тези убийства. От всички вас зависи да се погрижите справедливостта да възтържествува.

Бренън можеше да види ужаса, изписан по лицата на съдебните заседатели, докато разглеждаха снимките.

Той се обърна към съдия Уилямс:

— Обвинението приключи.

Тя погледна часовника си.

— Сега е четири часът. Съдът се оттегля. Ще продължим отново в десет часа в понеделник сутрин. Прекратявам заседанието.

Деветнадесета глава

Ашли Патерсън беше на ешафода под бесилото, когато се появи полицай и каза:

— Почакайте. Тя трябва да бъде пратена на електрическия стол.

Сцената се промени и Ашли седеше на електрическия стол. Един от пазачите протегна ръка към ключа и съдия Уилямс се втурна вътре с вика:

— Не. Ще я убием с отровна инжекция.

Дейвид се събуди и седна на леглото с разтуптяно сърце. Пижамата му бе подгизнала от пот. Понечи да се изправи и внезапно му се зави свят. Главата му пулсираше и го тресеше. Той сложи ръка на челото си — гореше.

Когато понечи да стане, главата му отново се замая.

— О, не! — изпъшка. — Не днес. Не сега.

Това бе денят, който очакваше, денят, в който защитата щеше да започне да призовава свидетелите си. Със залитане влезе в банята и наплиска лицето си със студена вода. Погледна се в огледалото.

— Изглеждам ужасно.

Когато пристигна в съда, съдия Уилямс вече седеше на мястото си. Всички го очакваха.

— Съжалявам за закъснението — дрезгаво каза Дейвид. — Може ли да поговоря с вас?

— Да.

Той се приближи до нея, плътно следван от Мики Бренън.

— Ваша милост, бих искал да помоля за един ден отсрочка.

— На какво основание?

— Аз… не се чувствам много добре, ваша милост. Ще отида на лекар и съм сигурен, че утре ще съм добре.

— Защо не предадете случая на помощника си? — попита го тя.

Той изненадано я погледна.

— Нямам помощник.

— Защо нямате, господин Сингър?

— Защото…

Съдия Уилямс се наведе напред.

— Никога не съм виждала процес за убийство да се води така. Правите се на човек-оркестър, стремите се към слава, нали? Е, в този съд няма да я намерите. Ще ви кажа още нещо. Навярно си мислите, че трябва да си дам отвод, защото не вярвам във вашата безумна защита, но аз няма да го направя. Ще оставим съдебните заседатели да решат дали клиентката ви е невинна или не. Има ли нещо друго, господин Сингър?

Той стоеше и я гледаше. Стаята се въртеше около него. Искаше му се да й каже да върви на майната си. Искаше му се да падне на колене и да я помоли да бъде справедлива. Искаше му се да си легне.

— Не. Благодаря, ваша милост — прегракнало отвърна.

— Е, вие сте наред, господин Сингър — заяви тя. — И повече не губете времето на съда.

Той се приближи до съдебните заседатели, като се мъчеше да забрави за главоболието и треската.

— Дами и господа — бавно заговори, — чухте как прокурорът иронизира фактите за раздвоението на личността. Сигурен съм, че господин Бренън не го прави нарочно. Неговите изявления бяха направени от невежество. Факт е, че той очевидно не знае нищо по въпроса, същото се отнася и за някои от свидетелите, които призова. Но аз ще изправя пред вас хора, които знаят за раздвоението на личността. Това са уважавани лекари, специалисти точно по този проблем. Уверен съм, че техните показания ще хвърлят съвсем нова светлина върху проблема.

Господин Бренън говори за това, че клиентката ми е виновна за извършването на тези ужасни престъпления. Това е много важно. Виновна. За да се докаже предумишлено убийство, трябва да е явен не само фактът на виновността, но и намерението. Аз ще ви докажа, че такова намерение не е имало, защото по времето на убийствата Ашли Патерсън не е контролирала поведението си. Тя изобщо не е съзнавала какво върши. Известни лекари ще свидетелстват, че Ашли Патерсън има още две самоличности, една от които от време на време взима връх.

Дейвид се вгледа в лицата на съдебните заседатели. Стори му се, че те сякаш се олюляват пред него. За миг затвори очи.

— Американската психиатрична асоциация признава съществуването на раздвоението на личността. Признават го и утвърдени лекари от целия свят, които са лекували пациенти с такова разстройство. Една от самоличностите на Ашли Патерсън е извършила убийство, но това е била самоличност — алтер его — върху която тя няма власт. — С всяка следваща дума гласът му ставаше все по-силен. — За да си изясните проблема, трябва да разберете, че законът не наказва невинни хора. Ето защо тук има парадокс. Представете си, че съдят за убийство сиамски близнак. Законът постановява, че не можете да накажете виновния, защото, тогава ще се наложи да накажете и невинния. — Съдебните заседатели внимателно слушаха.

Дейвид кимна към Ашли.

— В този случай си имаме работа не с две, а с три личности.

Той се обърна към съдия Уилямс.

— Бих искал да призова първия си свидетел. Доктор Джоуъл Ашанти.

— Доктор Ашанти, къде практикувате медицина?

— В нюйоркската болница „Медисън“.

— И сте тук по моя молба?

— Не. Прочетох за процеса и искам да свидетелствам. Работил съм с пациенти, които страдат от раздвоение на личността, и искам да помогна, ако мога. Това психично разстройство се среща много по-често, отколкото обикновено се смята. Бих желал да обясня всички неясноти по въпроса.

— Признателен съм ви, докторе. В такива случаи нормално ли е да има пациент с две самоличности?

— Според моя опит хората с раздвоение на личността обикновено имат много повече самоличности, понякога по стотина.

Елинор Тъкър се обърна и прошепна нещо на Мики Бренън. Прокурорът се усмихна.

— Откога се занимавате с раздвоението на личността, доктор Ашанти?

— От петнайсет години.

— При пациентите, страдащи от раздвоение на личността, случва ли се да доминира едно алтер его?

Някои от съдебните заседатели си водеха бележки.

— Да.

— А приемникът — човекът с тези самоличности — съзнава ли ги?

— Зависи. Понякога някои от самоличностите познават всички други, друг път знаят само за някои. Но приемникът обикновено не ги съзнава, докато не бъде подложен на психиатрично лечение.

— Много интересно. Раздвоението на личността лечимо ли е?

— Често, да. Необходимо е продължително психиатрично лечение. Понякога до шест-седем години.

— Вие успявали ли сте да излекувате пациент с такова психично разстройство?

— О, да.

— Благодаря ви, докторе.

Дейвид се обърна и хвърли поглед по лицата на съдебните заседатели. „Заинтригувани са, но не и убедени“ — помисли си.

После се обърна към Мики Бренън:

— Свидетелят е ваш.

Прокурорът се изправи и отиде до свидетелското място.

— Доктор Ашанти, вие заявихте, че сте изминали целия път от Ню Йорк дотук, защото искате да помогнете, нали така?

— Точно така.

— Идването ви няма ли нещо общо с факта, че процесът е привлякъл общественото внимание и това ще е от полза за…

Дейвид скочи.

— Възразявам. Това е спорно.

— Не се приема.

— Вече казах защо съм тук — спокойно отвърна психиатърът.

— Ясно. Откакто практикувате медицина, докторе, колко пациенти сте лекували от психични разстройства?

— О, навярно двеста.

— И колко от тях са страдали от раздвоение на личността?

— Десетина…

Бренън го погледна с престорено удивление.

— От двеста пациенти?

— Ами, да. Разбирате ли…

— Онова, което не разбирам, доктор Ашанти, е как се смятате за специалист, щом сте се занимавали само с тези няколко случая. Ще съм ви признателен, ако ни представите някакви доказателства за съществуването на раздвоението на личността.

— Когато казвате „доказателства“…

— Намираме се в съда, докторе. Съдебните заседатели няма да вземат решение, основаващо се на теории или предположения. Ами ако подсъдимата например е мразила мъжете, които е убила, и след извършването на престъплението е решила да се оправдае с някакво си алтер его, за да…

Дейвид се изправи.

— Възразявам! Това е спорно и насочва свидетеля.

— Не се приема.

— Ваша милост…

— Седнете, господин Сингър.

Той яростно изгледа съдия Уилямс и се върна на мястото си.

— Значи искате да кажете, докторе, че за съществуването на раздвоение на личността няма доказателства, така ли?

— Ами не. Но…

Бренън кимна.

— Това е всичко.

На свидетелското място седеше д-р Ройс Сейлъм.

— Доктор Сейлъм, вие ли прегледахте Ашли Патерсън? — попита Дейвид.

— Да.

— И какво беше заключението ви?

— Госпожица Патерсън страда от раздвоение на личността. Тя има още две самоличности, които се наричат Тони Прескот и Алет Питърс.

— Тя има ли някаква власт над тях?

— Не. Когато вземат връх, тя изпада в състояние на временна амнезия.

— Бихте ли обяснили това, доктор Сейлъм?

— Временната амнезия е състояние, при което пациентът не съзнава къде се намира и какво прави. Може да продължи няколко минути, дни, а понякога дори седмици.

— И може ли да се каже, че през това време тази личност е отговорна за постъпките си?

— Не.

— Благодаря ви, докторе. — Той се обърна към Бренън: — Свидетелят е ваш.

— Доктор Сейлъм — започна прокурорът, — вие сте консултант в няколко болници и четете лекции по целия свят, нали?

— Да, господине.

— Предполагам, че колегите ви са надарени, способни лекари.

— Да, така е.

— Значи всички те са единодушни за раздвоението на личността?

— Не.

— Какво искате да кажете?

— Някои от тях не са съгласни с мен.

— Това означава ли, че не вярват в съществуването му?

— Да.

— Но те грешат, а вие сте прав, така ли?

— Лекувал съм пациенти и съм сигурен, че такова разстройство съществува. Когато…

— Нека ви попитам нещо. Ако такова нещо като раздвоение на личността наистина съществува, една от самоличностите винаги ли нарежда на приемника какво да прави? Например тя казва „Убий“ и приемникът се подчинява, така ли?

— Зависи. Самоличностите имат различна степен на влияние.

— Значи е възможно и приемникът да определя поведението си?

— Разбира се, понякога.

— В повечето случаи?

— Не.

— Докторе, какви са доказателствата за съществуването на раздвоение на личността?

— Присъствал съм на пълни физически промени при пациенти под хипноза и зная…

— И това ли е доказателството?

— Да.

— Доктор Сейлъм, ако аз ви хипнотизирам в топла стая и ви кажа, че сте на Северния полюс гол по време на снежна буря, телесната ви температура ще се понижи ли?

— Ами да, но…

— Това е всичко.

Дейвид се приближи до свидетелското място.

— Доктор Сейлъм, изпитвате ли някакви съмнения, че тези самоличности наистина съществуват в Ашли Патерсън?

— Абсолютно никакви. И те категорично са в състояние да вземат връх и да доминират над нея.

— И тя няма да го съзнава, така ли?

— Няма.

— Благодаря ви.

— Бих искал да призова за свидетел Шейн Милър. — Дейвид го изчака да положи клетва. — С какво се занимавате, господин Милър?

— Началник-отдел съм в „Глобъл Къмпютър Графикс Корпорейшън“.

— И от колко време работите там?

— От около седем години.

— Ашли Патерсън в същата компания ли работеше?

— Да.

— Във вашия отдел?

— Да.

— Значи я познавате доста добре?

— Точно така.

— Господин Милър, чухте свидетелствата на лекарите, че някои от симптомите на раздвоението на личността са параноя, нервност, стрес. Някога забелязвали ли сте тези симптоми у госпожица Патерсън?

— Ами аз…

— Госпожица Патерсън не ви ли е казвала, че някой я преследва?

— Да. Казвала ми е.

— И че няма представа кой може да е това и защо би искал да я следи?

— Точно така.

— Веднъж не ви ли е казала, че някой е използвал компютъра й, за да я заплаши с нож?

— Да.

— Накрая не се ли стигна до такова положение, че сте я пратили при психолога на компанията доктор Спийкман?

— Да.

— Значи Ашли Патерсън е проявявала симптомите, за които стана дума?

— Точно така.

— Благодаря ви, господин Милър. — Защитата се обърна към Мики Бренън: — Свидетелят е ваш.

— Колко преки подчинени имате, господин Милър?

— Трийсет.

— И от тези трийсет служители Ашли Патерсън е единствената, която сте виждали разстроена?

— Ами не…

— О, нима?

— Всеки се разстройва понякога.

— Искате да кажете, че и други служители ходят при психолога на компанията?

— О, естествено. Той е много зает.

Бренън изглеждаше впечатлен.

— Наистина ли?

— Да. Много от служителите имат проблеми. Хей, всички те са човешки същества.

— Нямам повече въпроси.

— Господин Сингър?

Дейвид се приближи до свидетеля.

— Господин Милър, казахте, че някои от подчинените ви имат проблеми. Какви точно?

— Ами понякога се карат с приятелите или съпрузите си…

— Да?

— Или имат финансови затруднения…

— Да?

— Или проблеми с децата…

— С други думи, обичайните домашни проблеми, каквито има всеки от нас?

— Да.

— Но никой не е ходил при доктор Спийкман, защото смята, че го преследват, или си мисли, че някой иска да го убие?

— Не.

— Благодаря ви.

Заседанието се прекрати за обяд.

Дейвид се качи в колата си и потегли през парка. Беше потиснат. Процесът не вървеше добре. Психиатрите все не можеха да решат дали раздвоението на личността наистина съществува. „Щом те не са единодушни — помисли си, — как да накарам съдебните заседатели да повярват? Не мога да допусна нещо да се случи с Ашли. Не мога.“ Наближи „Харолд Кафе“, ресторант, близо до съдебната палата. Паркира колата и влезе вътре. Жената на входа му се усмихна.

— Добър ден, господин Сингър.

Беше известен.

— Насам, моля. — Последва я до едно от сепаретата и седна. Тя му подаде менюто, усмихна му се и се отдалечи, като предизвикателно поклащаше хълбоци. „Добрата страна на славата“ — кисело си помисли той.

Не бе гладен, но чуваше гласа на Сандра: „Трябва да се храниш, за да си силен.“

В сепарето до него седяха двама мъже и две жени. Единият от мъжете казваше:

— Тя е много по-опасна от Лизи Бордън. Бордън е убила само двама души.

— А и Бордън не ги е кастрирала — прибави другият.

— На какво мислиш, че ще я осъдят?

— Шегуваш ли се? Ще получи смъртна присъда.

— Жалко, че Кръвожадната кучка не може да получи три смъртни присъди.

„Това е общественото мнение“ — помисли си Дейвид. Изпитваше неприятното усещане, че ако обиколи ресторанта, ще чуе различни варианти на същите забележки. Бренън я беше представил като чудовище. Можеше да чуе гласа на Куилър: „Ако не я призовеш, това ще остане образът, с който съдебните заседатели ще влязат в стаята си, за да решат дали е виновна.“

„Трябва да рискувам. Трябва да оставя съдебните заседатели сами да се убедят, че Ашли казва истината“ — реши Дейвид.

Сервитьорката се приближи до него.

— Готов ли сте да поръчате, господин Сингър?

— Размислих — отвърна. — Не съм гладен. — На излизане от ресторанта можеше да почувства гневните погледи, които се забиваха в гърба му. „Надявам се, че не са отровни“ — помисли си.

Двадесета глава

Когато се върна в Съдебната палата, Дейвид отиде при Ашли в килията й. Тя седеше на малката койка, вперила празен поглед в пода.

— Ашли.

Младата жена вдигна глава. В очите й се четеше отчаяние. Той седна до нея.

— Трябва да поговорим.

Тя мълчаливо го гледаше.

— Онези ужасни неща, които говорят за теб… те не са верни. Но съдебните заседатели не го знаят. Те не те познават. Трябва да им дадем възможност да те видят такава, каквато си в действителност.

Ашли го погледна и безизразно попита:

— А каква съм в действителност?

— Ти си добро човешко същество, което е жертва на заболяване. Това ще ги накара да ти съчувстват.

— Какво искаш от мен?

— Искам да се изправиш на свидетелското място и да дадеш показания.

Тя ужасено го погледна.

— Не… не мога. Не зная нищо. Нищо не мога да им…

— Остави това на мен. Ти само трябва да отговаряш на въпросите ми.

В килията влезе един от надзирателите.

— Съдът се събира на заседание.

Дейвид се изправи и стисна ръката на Ашли.

— Ще се получи. Ще видиш.

— Всички да станат. Заседанието започва. Нейна светлост съдия Теса Уилямс председателства делото „Народът на щата Калифорния срещу Ашли Патерсън“.

Съдия Уилямс зае мястото си.

— Може ли да се приближа? — попита Дейвид.

— Можете.

— Бих искал да призова свидетел, който не е включен в предварителния списък.

— Процесът вече прекалено е напреднал, за да викате нов свидетел — отвърна Бренън.

— Бих искал да призова Ашли Патерсън.

Съдия Уилямс започна:

— Аз не…

— Обвинението не възразява, ваша милост — бързо се намеси Мики Бренън.

Тя погледна двамата мъже.

— Много добре. Можете да призовете свидетеля, господин Сингър.

— Благодаря ви, ваша милост. — Той отиде при Ашли и протегна ръка. — Ашли…

Тя седеше като вцепенена, изпаднала в паника.

— Трябва да го направиш.

Младата жена се изправи с разтуптяно сърце и бавно отиде до свидетелското място. Мики Бренън прошепна на Елинор:

— Молех се да я призове.

— Това е краят — кимна тя.

Приставът закле Ашли Патерсън.

— Заклевате ли се тържествено да говорите истината, цялата истина и само истината, и да ви помага Бог?

— Заклевам се — почти прошепна Ашли.

После седна на мястото си.

Дейвид се приближи до нея и внимателно изрече:

— Зная, че е много тежко за теб. Обвинена си в ужасни престъпления, които не си извършила. Искам само съдебните заседатели да научат истината. Спомняш ли си дали си извършила някое от тези убийства?

Ашли поклати глава.

— Не.

Той погледна към съдебните заседатели, после продължи:

— Познавала ли си Денис Тибъл?

— Да. Работехме заедно в „Глобъл Къмпютър Графикс Корпорейшън“.

— Имала ли си някаква причина да убиеш Денис Тибъл?

— Не — с усилие отвърна тя. — Аз… отидох в апартамента му, защото ме помоли да го посъветвам за нещо, и тогава го видях за последен път.

— Познавала ли си Ричард Мелтън?

— Не…

— Той е бил художник. Бил е убит в Сан Франциско. Полицията е открила на местопрестъплението твоите отпечатъци и ДНК.

Тя поклати глава.

— Аз… не зная какво да кажа. Изобщо не го познавам!

— Познавала ли си заместник-шериф Сам Блейк?

— Да. Той ми помагаше. Не съм го убила!

— Известно ли ти е, че имаш още две самоличности, Ашли?

— Да. — Гласът й бе напрегнат.

— Кога научи за това?

— Преди процеса. Каза ми го доктор Сейлъм. Не можех да повярвам. Аз… все още не мога да повярвам. Толкова е… толкова е ужасно.

— И преди не си го съзнавала?

— Не.

— Никога ли не си чувала за Тони Прескот и Алет Питърс?

— Не!

— Сега вярваш ли, че те съществуват вътре в теб?

— Да… Трябва да го вярвам. Те трябва да са извършили всички онези… онези ужасни неща.

— Значи не си спомняш да си срещала Ричард Мелтън, не си имала мотив да убиеш Денис Тибъл или заместник-шериф Сам Блейк, който е бил в апартамента ти, за да те пази?

— Точно така. — Погледна към препълнената съдебна зала и започна да изпада в паника.

— Последен въпрос — каза Дейвид. — Някога имала ли си проблеми със закона?

— Никога.

Той сложи ръка върху нейната.

— Засега това е всичко. — После се обърна към Мики Бренън: — Свидетелят е ваш.

Прокурорът се изправи с широка усмивка.

— Е, госпожице Патерсън, най-после имаме възможност да си поговорим с всички вас. Имали ли сте сексуален контакт с Денис Тибъл?

— Не.

— Имали ли сте сексуален контакт с Ричард Мелтън?

— Не.

— Имали ли сте сексуален контакт със заместник-шериф Самюъл Блейк?

— Не.

— Много интересно — погледна към съдебните заседатели той. — Защото по труповете и на тримата е открит вагинален секрет. ДНК-тестовете отговарят на вашата ДНК.

— Аз… не зная нищо за това.

— Може да ви обвиняват несправедливо. Може някой да го е взел…

— Възразявам!

— Отхвърля се.

— И да го е оставил при трите кастрирани трупа. Имате ли врагове, които биха направили такова нещо?

— Аз… не зная.

— Лабораторията по дактилоскопия във ФБР е проверила отпечатъците, които полицията е открила на местопрестъпленията. И съм сигурен, че това ще ви изненада…

— Възразявам!

— Приема се. Внимавайте, господин Бренън.

— Да, ваша милост.

Доволен, Дейвид бавно седна на мястото си. Ашли бе на ръба на истерията.

— Отпечатъците от трите местопрестъпления са били ваши и само ваши.

Тя мълчеше.

Бренън отиде до масата си, взе нож за месо, увит в целофан, и го вдигна.

— Това познато ли ви е?

— Може… може да е един от… един от моите…

— Един от вашите ножове ли? Той вече е признат за веществено доказателство. Петната по него съвпадат с кръвта на заместник-шериф Блейк. Вашите отпечатъци са открити по оръжието на престъплението.

Младата жена само клатеше глава.

— Никога не съм виждал по-ясен случай на хладнокръвно убийство и на по-слаба защита. Зад тези две несъществуващи, измислени личности се крие най…

Дейвид отново се изправи.

— Възразявам.

— Приема се. Вече ви предупредих, господин Бренън.

— Извинете ме, ваша милост.

Прокурорът продължи:

— Сигурен съм, че съдебните заседатели биха искали да се запознаят с личностите, за които говорите. Вие сте Ашли Патерсън, нали така?

— Да.

— Чудесно. Бих искал да поговоря с Тони Прескот.

— Аз… не мога да я повикам.

Той изненадано я погледна.

— Не можете ли? Наистина? Ами тогава Алет Питърс?

Ашли отчаяно поклати глава.

— Аз… нямам власт над тях.

— Опитвам се да ви помогна, госпожице Патерсън — изрече той. — Искам да покажа на съдебните заседатели вашите самоличности, които са убили и кастрирали трима невинни мъже. Повикайте ги!

— Аз… не мога. — Тя се разплака.

— Не можете, защото те не съществуват! Вие се криете зад призраци. На този стол седите единствено вие, и само вие сте виновна. Те не съществуват, но вие съществувате и ще ви кажа още какво съществува — неопровержими, категорични доказателства, че сте убили трима мъже и хладнокръвно сте ги кастрирали. — Той се обърна към съдия Уилямс. — Ваша милост, обвинението се оттегля.

Дейвид погледна към съдебните заседатели. Всички бяха впили очи в Ашли и лицата им изразяваха отвращение.

— Господин Сингър? — каза съдия Уилямс.

Той се изправи.

— Ваша милост, моля за разрешение подсъдимата да бъде хипнотизирана, за да…

Тя рязко го прекъсна:

— Господин Сингър, вече ви предупредих, че няма да позволя този процес да се превърне в евтино представление. Не можете да я хипнотизирате в моята съдебна зала. Отговорът е „не“.

— Трябва да ми го позволите — яростно възрази той.

— Не знаете колко е важно…

— Достатъчно, господин Сингър. — Гласът й беше леден. — За втори път ви наказвам за неуважение към съда. Искате ли да зададете на свидетелката други въпроси или не?

— Да, ваша милост. — Дейвид се приближи до Ашли. — Ашли, знаеш, че си под клетва, нали?

— Да. — Дълбоко си поемаше дъх и се мъчеше да се овладее.

— И всичко, което каза, е истината, такава, каквато ти е известна?

— Да.

— Знаеш ли, че в ума, тялото и душата ти има две самоличности, над които нямаш власт?

— Да.

— Тони и Алет?

— Да.

— И ти не си извършила нито едно от онези ужасни убийства?

— Не.

— Извършила ги е една от другите самоличности и ти не носиш отговорност за това.

Елинор въпросително погледна към Бренън, но той се усмихна, поклати глава и прошепна:

— Ще го оставим сам да си сложи примката на шията.

— Хелън… — Дейвид млъкна и пребледня. — Искам да кажа, Ашли… Трябва да накараш Тони да се покаже.

Тя го погледна и безпомощно поклати глава.

— Аз… не мога — промълви.

— Можеш — възрази й. — В момента Тони ни слуша. Тя се радва и това е естествено. Извършила е три убийства и ще се измъкне безнаказано. — Той повиши глас: — Ти си много умна, Тони. Покажи се и се поклони на публиката. Никой няма да те докосне с пръст. Не могат да те накажат, защото за тази цел трябва да накажат Ашли, която е невинна.

Всички в залата напрегнато го наблюдаваха. Ашли седеше като вцепенена.

Дейвид се приближи до нея.

— Тони! Тони, чуваш ли ме? Искам да се покажеш. Незабавно!

Той изчака малко. Не се случваше нищо. Дейвид отново повиши глас:

— Тони! Алет! Покажете се! Хайде. Всички знаем, че сте там!

В залата не се чуваше нито звук.

Младият мъж загуби самообладание и извика:

— Покажете се. Покажете ни лицата си… По дяволите! Веднага! Веднага!

Ашли избухна в сълзи. Съдия Уилямс яростно каза:

— Приближете се насам, господин Сингър.

Дейвид бавно отиде при нея.

— Свършихте ли да измъчвате клиентката си, господин Сингър? Ще пратя доклад за поведението ви в щатската адвокатска асоциация. Вие сте позор за професията си и ще препоръчам да ви изключат.

Той не отговори.

— Ще призовавате ли други свидетели?

Дейвид примирено поклати глава.

— Не, ваша милост.

Всичко беше свършило. Той бе загубил. Ашли щеше да умре.

— Защитата се оттегля.

Джоузеф Кинкайд седеше на последния ред в съдебната зала и наблюдаваше с мрачно лице. Стана и преди да излезе, се обърна към Харви Юдъл:

— Разкарай го.

Счетоводителят спря Дейвид на излизане от залата.

— Дейвид…

— Здравей, Харви.

— Съжалявам, че се получи така.

— Това не…

— На господин Кинкайд му е много неприятно, но… хм, той смята, че ще е най-добре да не се връщаш във фирмата. Всичко хубаво.

В момента, в който излезе от съдебната зала, Дейвид беше заобиколен от телевизионни камери и крещящи репортери.

— Ще направите ли изявление, господин Сингър?

— Чухме съдия Уилямс да казва, че ще бъдете изключен…

— Съдия Уилямс каза, че ще ви задържи за неуважение към съда. Смятате ли…

— Специалистите мислят, че сте загубили делото. Имате ли намерение да обжалвате?

— Юридическите експерти от нашия канал твърдят, че клиентката ви ще получи смъртна присъда…

— Имате ли планове за бъдещето?

Дейвид се качи в колата си и потегли без да каже нито дума.

Двадесет и първа глава

В главата му се въртеше едно и също и това като че ли нямаше край.

„Гледах новините тази сутрин, доктор Патерсън. Не мога да изразя колко съжалявам.

Да. Ужасен удар. Нуждая се от помощта ти, Дейвид.

Разбира се. Ще направя всичко, което е по силите ми.

Искам да представляваш Ашли.

Не мога да го направя. Не се занимавам с наказателно право. Но мога да ви препоръчам отличен адвокат, Джеси Куилър.

Чудесно. Благодаря ти, Дейвид.“

„Ти си нетърпелив младеж, нали? Срещата ни трябваше да е чак в пет часа. Е, имам добра новина за теб. Утвърждаваме те за съдружник.“

„Искали сте да ме видите?

Да, ваша милост. Този процес е тема номер едно в Интернет и хората вече са осъдили обвиняемата. Ето защо моля за прекратяване на процеса.

Смятам, че това е сериозно основание за прекратяване на процеса, господин Сингър. Ще одобря молбата ви…“

Мъчителната игра на „ами ако“.

На следващата сутрин заседанието започна.

— Обвинението готово ли е за заключителната си реч?

Бренън се изправи, отиде при съдебните заседатели и погледна всеки един от тях.

— Вие сте тук, за да творите история. Ако вярвате, че подсъдимата наистина представлява много различни хора и че не е отговорна за ужасните престъпления, които е извършила, значи според вас всеки може безнаказано да убие някого и просто да заяви, че не го е направил той, а някакво тайнствено алтер его. Може да граби, да изнасилва и да убива и виновен ли е? Не. „Аз не съм го направил. Направи го моето алтер его.“ Кен, Джо, Сюзи или както там се нарича. Е, мисля, че сте прекалено интелигентни, за да повярвате на тази измислица. Истината е в онези снимки, които видяхте. Жертвите не са били убити от алтер его. Всички те са били съзнателно, обмислено и жестоко убити от подсъдимата, която седи на онази маса, от Ашли Патерсън. Дами и господа съдебни заседатели, онова, което защитата се опита да направи в тази съдебна зала, вече е правено. В процеса „Ман срещу Телър“ съдебното решение е било, че само по себе си установяването на раздвоение на личността не изисква оправдаване. В процеса „Съединените щати срещу Уърли“ медицинска сестра, убила бебе, твърдяла, че има раздвоение на личността. Съдът я намерил за виновна.

Знаете ли, почти съчувствам на обвиняемата. Всички онези личности, които живеят в бедното момиче. Сигурен съм, че никой от нас не би желал някакви луди непознати да живеят в него, нали? И да убиват, и кастрират мъже. Аз бих се страхувал. — Той се обърна и погледна към Ашли. — Подсъдимата не изглежда уплашена, нали? Не е била достатъчно уплашена, за да си облече красива рокля, да си направи прическа и да се гримира. Тя изобщо не изглежда уплашена. Мисли си, че ще повярвате на измислиците й и ще я пуснете да си отиде. Никой не може да докаже дали това раздвоение на личността изобщо съществува, така че сами ще трябва да отсъдим.

Защитата твърди, че онези нейни други самоличности взимали връх над нея. Дайте да видим. Първо Тони.

Тя е родена в Англия. После Алет, която е от Италия. Те всъщност са един и същи човек. Просто са родени в различни страни по различно време. Това обърква ли ви? Мен определено ме обърква. Дадох на подсъдимата възможност да ни покаже своите алтер его, но тя не се възползва от нея. Чудя се защо. Може би, защото те просто не съществуват… Калифорнийските закони признават ли раздвоението на личността за психично разстройство? Не. Законите на Колорадо? Не. На Мисисипи? Не. Федералните закони? Не. Всъщност в нито един щат няма закон, който да приема раздвоението на личността като юридически факт. И защо? Защото изобщо не е факт. Дами и господа, това е измислено алиби, целящо да позволи на подсъдимата да избегне наказание…

Защитата иска да повярвате, че в подсъдимата съществуват още две личности и че следователно никой не носи отговорност за престъпните й деяния. Но в тази съдебна зала седи само една подсъдима — Ашли Патерсън. Ние категорично доказахме, че тя е убила жертвите. Но госпожица Патерсън твърди, че не го е направила. Че го е извършил някой друг, някой, използвал тялото й, за да убие невинни хора. Нямаше ли да е прекрасно всички ние да имаме алтер его, което да изпълнява всичките ни непозволени от обществото тайни желания? Или може би не. Бихте ли искали да живеете в свят, в който хората могат да убиват и да казват „Не можете да ме пипнете, моето алтер его го направи“ и „Не можете да накажете моето алтер его, защото това всъщност съм аз“?

Но тук не става дума за някакви митични личности, които не съществуват. Подсъдимата Ашли Патерсън е обвинена в три жестоки, хладнокръвни убийства и обвинението иска смъртна присъда. Благодаря ви.

Мики Бренън се върна на мястото си.

— Защитата готова ли е за заключителната си реч?

Дейвид се изправи. Той отиде при съдебните заседатели и се вгледа в лицата им. Онова, което виждаше, не го изпълваше с оптимизъм.

— Сигурен съм, че за всички нас това беше много труден процес. Чухте специалисти, които свидетелстваха, че са лекували случаи на раздвоение на личността, чухте и други специалисти, които свидетелстваха, че такова нещо не съществува. Вие не сте лекари и затова никой не очаква да направите преценката си на основата на медицинска информация. Бих искал да се извиня на всички ви, ако вчерашното ми поведение ви се е сторило грубо. Разкрещях се на Ашли Патерсън само защото исках да принудя нейните самоличности да се покажат. Разговарял съм с тях. Зная, че съществуват. Наистина има Алет и Тони, които могат да вземат връх над Ашли винаги щом поискат. Тя не съзнава, че е извършила каквито и да е престъпления.

В началото на този процес ви казах, че за да осъдят някого за предумишлено убийство, трябва да има веществени доказателства и мотив. Тук няма мотив, дами и господа. Никакъв. И законът постановява, че обвинението трябва да докаже виновността на подсъдимия без каквито и да е основателни съмнения. Сигурен съм, ще се съгласите, че в този случай има основателни съмнения.

Що се отнася до доказателствата, защитата не ги оспорва. На всяко едно от местопрестъпленията наистина са открити отпечатъците и ДНК на Ашли Патерсън. Но самият факт, че ги има, трябва да ни накара да се замислим. Тя е интелигентна млада жена. Ако беше извършила престъпление и не искаше да я заловят, щеше ли да е толкова глупава, че да остави отпечатъците си? Отговорът е „не“.

Дейвид продължи да говори още трийсет минути. Накрая огледа лицата на съдебните заседатели и не се почувства по-спокоен. Седна на мястото си.

Съдия Уилямс се обърна към съдебните заседатели.

— Сега ще ви обясня какъв е законът в този случай. Изслушайте ме внимателно. — Тя говори двайсет минути и подробно описа какво допуска и позволява законът.

— Ако имате някакви въпроси или искате да чуете част от свидетелските показания, съдебният стенограф ще ви ги прочете. Съдебните заседатели могат да се оттеглят. Заседанието се прекратява до завръщането им.

Дейвид ги проследи с поглед. „Колкото повече се забавят, толкова са по-големи шансовете ни“ — помисли си.

Те се върнаха в залата след четирийсет и пет минути.

Дейвид и Ашли наблюдаваха как съдебните заседатели заемат местата си. Лицето на Ашли беше каменно. Той откри, че е мокър от пот.

Съдия Уилямс се обърна към председателя на журито.

— Съдебните заседатели стигнаха ли до решение?

— Да, ваша милост.

— Моля, дайте го на съдебния пристав.

Приставът й подаде решението и тя го разгъна. В залата не се чуваше нито звук.

После приставът върна листа на председателя на журито.

— Бихте ли го прочели, моля?

Той започна да чете с бавен, отмерен глас:

— В делото „Народът на щата Калифорния срещу Ашли Патерсън“ ние, съдебните заседатели, намираме подсъдимата Ашли Патерсън за виновна в убийството на Денис Тибъл по параграф сто осемдесет и седми от наказателния кодекс.

Разнесе се всеобщо ахване. Ашли силно стисна клепачи.

— В делото „Народът на щата Калифорния срещу Ашли Патерсън“ ние, съдебните заседатели, намираме подсъдимата Ашли Патерсън за виновна в убийството на заместник-шериф Самюъл Блейк по параграф сто осемдесет и седми от наказателния кодекс.

— В делото „Народът на щата Калифорния срещу Ашли Патерсън“ ние, съдебните заседатели, намираме подсъдимата Ашли Патерсън за виновна в убийството на Ричард Мелтън по параграф сто осемдесет и седми от наказателния кодекс. И в трите решения ние, съдебните заседатели, определяме убийствата като предумишлени.

Дейвид се задъха. Обърна се към Ашли, но не знаеше какво да й каже. Наведе се и я прегърна.

— Бих искала съдебните заседатели да потвърдят решението си — каза съдия Уилямс.

Те започнаха да се изправят един по един.

— Беше ли взет под внимание вашият глас?

Когато всички потвърдиха, тя продължи:

— Решението ще бъде документирано. Искам да благодаря на съдебните заседатели. Свободни сте. Утре съдът ще разгледа въпроса за вменяемостта на подсъдимата.

Дейвид седеше вцепенен и наблюдаваше как отвеждат Ашли.

Съдия Уилямс се изправи и се оттегли без да поглежда към него. Отношението й по-ясно от всякакви думи му показваше какво ще е решението й на следващата сутрин. Ашли щеше да бъде осъдена на смърт.

Сандра му телефонира от Сан Франциско.

— Добре ли си, Дейвид?

Той се опита да отговори бодро:

— Да, добре съм. Ти как се чувстваш?

— Добре съм. Гледах новините по телевизията. Съдията не беше справедлива към теб. Не може да иска изключването ти. Ти само се опитваше да помогнеш на свой клиент.

Отговор не последва.

— Съжалявам, Дейвид. Иска ми се да съм при теб. Бих могла да дойда и…

— Не — отсече той. — Не можем да поемаме никакви рискове. Днес ходи ли на лекар?

— Да.

— Какво ти каза?

— Че всеки момент може да започне.

„Честит рожден ден, Джефри.“

Телефонира му Джеси.

— Всичко оплетох — каза Дейвид.

— Определено. Не попадна на подходящ съдия. Какво си направил, че е настроена срещу теб?

— Тя предложи да се споразумеем. Не искаше да се стига до процес. Може би трябваше да я послушам.

Всички телевизионни канали предаваха новината за позора му. Той послуша анализа на един от юридическите експерти.

— Никога не съм чувал адвокат така да крещи на клиента си. Трябва да ви кажа, че съдебната зала се смая. Беше едно от най-оскърбителните…

Дейвид изключи телевизора. „В какво сгреших? Животът би трябвало да има щастлив край. Оплетох всичко и сега Ашли ще умре, мен ще ме изключат от асоциацията, бебето ще се роди всеки момент, а аз дори нямам работа.“

Седеше в хотелската стая и се взираше в мрака. Това бе един от най-тежките мигове в живота му. Мислите му постоянно се връщаха към последния ден от процеса.

„Не можете да я хипнотизирате в моята съдебна зала. Отговорът е «не.»“

„Сигурен съм, че ако ми беше позволила да хипнотизирам Ашли, щях да убедя съдебните заседатели.“ Твърде късно. Всичко бе свършило.

И тогава някакъв заядлив гласец попита: „Кой казва, че е свършило? Не чувам дебелата госпожа да пее.“

„Нищо повече не мога да направя.“

„Клиентката ти е невинна. Ще я оставиш ли да умре?“

„Остави ме на мира.“

Отказът на съдия Уилямс продължаваше да отеква в главата му: „Не можете да я хипнотизирате в моята съдебна зала.“

Накрая останаха само последните четири думи: „В моята съдебна зала.“

В пет часа сутринта Дейвид проведе два напрегнати и възбудени телефонни разговора. Когато свърши, слънцето тъкмо започваше да изгрява. „Това е предзнаменование — помисли си. — Ще спечелим.“

Малко по-късно той се втурна в един антикварен магазин.

Продавачът се приближи към него.

— Какво обичате, господине? — Той го позна. — Господин Сингър.

— Търся сгъваем китайски параван. Имате ли?

— Да, разбира се. Нямаме истински стари паравани, но…

— Дайте да видя каквото имате.

— Разбира се. — Отведе го при няколко сгъваеми китайски паравана и посочи към първия. — Ето този…

— Става — прекъсна го Дейвид.

— Добре, господине. На кой адрес да го пратя?

— Ще го взема веднага.

След това се отби в магазин за железария и купи швейцарско ножче. Петнайсет минути по-късно влезе във фоайето на Съдебната палата, като носеше паравана със себе си.

— Имам уговорка за разговор с Ашли Патерсън — каза на дежурния. — Получих разрешение да използвам кабинета на съдия Голдбърг. Той не е на работа днес.

— Да, господине — отвърна пазачът. — Всичко е уредено. Ще пратя да доведат подсъдимата. Доктор Сейлъм и още един човек вече са там и ви очакват.

— Благодаря ви.

Дежурният проследи с поглед Дейвид, който понесе паравана към асансьора, и си помисли: „Съвсем се е побъркал!“

Кабинетът на съдия Голдбърг бе удобна стая с бюро, обърнато към прозореца, въртящ се стол и диван с няколко стола до стената. Когато Дейвид влезе вътре, там го чакаха д-р Сейлъм и още един човек.

— Извинявайте за закъснението — каза им.

— Това е Хю Айвърсън — представи непознатия Д-р Сейлъм. — Той е експертът, за когото помолихте.

Двамата се ръкуваха.

— Хайде да побързаме — рече Дейвид. — Скоро ще доведат Ашли.

Той се обърна към Хю Айвърсън и посочи към един от ъглите на стаята. — Там устройва ли ви?

— Напълно.

Айвърсън се зае за работа. Няколко минути по-късно вратата се отвори и въведоха Ашли.

— Ще трябва да остана в стаята — каза пазачът й.

Дейвид кимна.

— Няма проблем. — После се обърна към нея: — Седни, Ашли.

Когато младата жена седна, той продължи:

— Първо искам да ти кажа, че ужасно съжалявам за начина, по който се разви процесът.

Тя кимна като замаяна.

— Но все още нищо не е загубено.

Ашли вдигна глава и недоверчиво го погледна.

— Ашли, бих искал доктор Сейлъм пак да те хипнотизира.

— Не. Какъв е смисълът да…

— Остави това на мен. Съгласна ли си?

Тя сви рамене.

Дейвид кимна на психиатъра.

— Вече сме го правили и знаеш, че просто трябва да затвориш очи и да се отпуснеш — каза й д-р Сейлъм. — Просто се отпусни. Всички мускули в тялото ти се освобождават от напрежението. Иска ти се да заспиш. Много ти се спи…

Десет минути по-късно той погледна към Дейвид.

— Хипнотизирана е.

Адвокатът се приближи до Ашли с разтуптяно сърце.

— Искам да поговоря с Тони.

Не последва реакция.

Той повиши глас:

— Тони. Искам да се покажеш. Чуваш ли ме? Алет… Искам да разговарям и с двете ви.

Мълчание.

Дейвид започна да вика:

— Какво ви става? Страхувате ли се? И в съдебната зала беше същото, нали? Чухте ли какво казаха съдебните заседатели? Че Ашли е виновна. Вие се страхувахте да се покажете. Ти си пъзла, Тони!

Тримата напрегнато наблюдаваха Ашли. Тя не реагираше. Дейвид отчаяно погледна към д-р Сейлъм. Нямаше да се получи.

— Заседанието на съда се открива. Председателства нейна светлост съдия Теса Уилямс.

Ашли седеше до Дейвид. Ръката му беше бинтована. Той се изправи.

— Може ли да се приближа, ваша милост?

— Можете.

Дейвид отиде при нея. Бренън го последва.

— Бих искал да представя ново доказателство.

— Категорично не — възрази прокурорът.

Съдия Уилямс се обърна към него.

— Оставете това решение на мен, господин Бренън. — После заяви на Дейвид: — Процесът свърши. Вашата клиентка беше осъдена и…

— Отнася се до въпроса за невменяемостта на клиентката ми — отвърна той. — Моля ви само за десет минути.

Тя се ядоса:

— Времето не означава нищо за вас, нали, господин Сингър? Вече загубихте твърде много време на всички. — Взе решение. — Добре. Надявам се, че това е последната молба, която ще можете да отправите в която и да е съдебна зала. Съдът се оттегля за десет минути.

Дейвид и Бренън я последваха в кабинета й. Съдия Уилямс се обърна към Дейвид:

— Давам ви десет минути. За какво става въпрос?

— Искам да ви покажа един видеозапис, ваша милост.

— Не виждам какво общо има това с… — започна прокурорът.

— И аз — прекъсна го съдия Уилямс. — Вече имате девет минути, господин Сингър.

Той припряно отиде при вратата, която водеше към коридора, и я отвори.

— Влезте.

В стаята влезе Хю Айвърсън, който носеше шестнайсетмилиметров прожекционен апарат и подвижен екран.

— Къде да го оставя? Дейвид посочи към ъгъла.

— Ето там.

Мъжът нагласи екрана и включи апарата в мрежата.

— Може ли да спусна щорите? — попита Дейвид.

Съдия Уилямс едва сдържаше гнева си.

— Да, продължавайте, господин Сингър. — Тя си погледна часовника. — Остават ви седем минути.

Айвърсън включи прожекционния апарат. На екрана се появи кабинетът на съдия Голдбърг. Дейвид и д-р Сейлъм наблюдаваха Ашли, която седеше на стол.

Д-р Сейлъм каза:

— Хипнотизирана е.

Дейвид се приближи до Ашли.

— Искам да поговоря с Тони… Тони, искам да се покажеш. Чуваш ли ме? Алет… Искам да разговарям и с двете ви.

Мълчание.

Съдия Уилямс с напрегнато лице наблюдаваше записа.

Дейвид започна да вика:

— Какво ви става? Страхувате ли се? И в съдебната зала беше същото, нали? Чухте ли какво казаха съдебните заседатели? Че Ашли е виновна. Вие се страхувахте да се покажете. Ти си пъзла, Тони!

Загубила търпение, Теса Уилямс скочи.

— Стига! Вече гледах това отвратително представление. Времето ви изтече, господин Сингър.

— Почакайте — каза Дейвид. — Не сте…

— Край — отсече тя и тръгна към вратата.

Внезапно в стаята се разнесе песен.

Уилямс озадачено се обърна и погледна към екрана. Ашли се беше преобразила. Това беше Тони.

— Страхувала съм се да се покажа в съда ли? — разярено каза Тони. — Наистина ли си мислиш, че ще се покажа само защото ти си ми заповядал? За какво ме смяташ, за дресирано пони ли?

Съдия Уилямс бавно се върна обратно, без да откъсва очи от екрана.

— Чух всички онези кретени, които се правеха на маймуни. — Тя ги имитира: — „Мисля, че раздвоението на личността не съществува.“ Какви идиоти! Никога не съм виждала такива…

Пред очите им лицето на Ашли отново се промени. Тя като че ли се отпусна на стола си и изражението й стана срамежливо.

— Господин Сингър, зная, че направихте всичко възможно — с италианския си акцент каза Алет. — Аз исках да се покажа в съда и да ви помогна, но Тони не ми позволи.

Съдия Уилямс гледаше с безизразно изражение. Лицето и гласът отново се промениха.

— Естествено, че няма да ти позволя — отсече Тони.

— Тони, какво според теб ще се случи, ако съдията даде на Ашли смъртна присъда? — попита Дейвид.

— Няма да й даде смъртна присъда. Ашли дори не познава един от мъжете. Забрави ли?

— Но Алет е познавала всичките — възрази той. — Ти си извършила всички онези убийства, Алет. Правила си секс с мъжете и после си ги намушквала и кастрирала…

— Проклет идиот! — прекъсна го Тони. — Ти нищо не знаеш, нали? На Алет не би й стискало да го направи. Аз бях. Те заслужаваха да умрат. Единственото което искаха, беше секс. — Тя се задъха. — Но аз ги накарах да си платят, нали? И никой не може да докаже, че съм го направила. Нека обвинят госпожичка Кльощав задник. Всички ще идем в някой хубав уютен санаториум и…

Иззад китайския параван в ъгъла се разнесе високо изщракване.

Тони се завъртя.

— Какво беше това?

— Нищо — бързо отвърна Дейвид. — Просто…

Тя се изправи и се втурна към камерата, докато лицето й изпълни екрана. Блъсна нещо и изображението се изкриви, в обектива попадна част от сгъваемия китайски параван. В ъгъла му бе пробита малка дупка.

— Скрил си някаква скапана камера — изкрещя тя на Дейвид. — Копеле гадно, какво се опитваш да направиш? Ти ме излъга!

На бюрото лежеше нож за писма. Тони го грабна и замахна към адвоката.

— Ще те убия. Ще те убия!

Той се опита да я спре, но не успя и ножът се заби в ръката му.

Тони отново замахна. Пазачът се втурна към нея и се опита да я хване. Тя го събори на пода. Вратата се отвори и вътре влетя униформен полицай. Тони го ритна в слабините и той се присви. Влязоха още двама полицаи. Наложи се и тримата да обединят усилията си, за да я приковат на стола, и тя през цялото време продължаваше да крещи.

От ръката на Дейвид течеше кръв.

— Събудете я, за Бога — обърна се към д-р Сейлъм той.

— Ашли… — започна психиатърът. — Ашли… чуй ме. Сега ще се събудиш. Тони я няма. Вече си в безопасност, Ашли. Ще преброя до три.

И пред очите на всички тялото й се укроти и се отпусна.

— Чуваш ли ме?

— Да. — Това беше гласът на Ашли, който сякаш идваше някъде отдалеч.

— Когато преброя до три, ще се събудиш. Едно… две… три… Как се чувстваш?

Очите й се отвориха.

— Ужасно съм уморена. Казах ли нещо?

Екранът в кабинета на съдия Уилямс угасна. Дейвид отиде до стената и включи лампата.

— Браво! — възкликна Бренън. — Какво представление само. Ако раздаваха оскари за най-доброто…

Теса Уилямс се обърна към него:

— Млъкнете!

Той я погледна изненадано.

Последва кратко мълчание. Съдия Уилямс се обърна към Дейвид:

— Господин Сингър?

— Да?

Пауза.

— Дължа ви извинение.

Седнала на мястото си, съдия Уилямс каза:

— Защитата и обвинението се договориха да приемат мнението на доктор Сейлъм, психиатъра, който вече е прегледал подсъдимата. Решението на съда е, че подсъдимата е невинна поради невменяемост. Ще бъде пратена в психиатрично заведение, където ще бъде подложена на лечение. Заседанието се прекратява.

Дейвид се изправи. Чувстваше се изчерпан. „Всичко свърши. Най-после свърши.“ Двамата със Сандра можеха отново да започнат живота си.

Погледна към съдия Уилямс и радостно каза:

— Ще имаме бебе.

— Бих искал да ви предложа нещо — каза му д-р Сейлъм. — Не съм сигурен, че е изпълнимо, но ако успеете да го уредите, ще е много полезно за Ашли.

— Слушам ви.

— В психиатричната клиника в Кънектикът са имали повече случаи на раздвоение на личността, отколкото където и да е другаде в страната. Ръководи я мой приятел, доктор Ото Люисън. Мисля, че ще е най-добре, ако успеете да уредите съдът да прати Ашли там.

— Благодаря — отвърна Дейвид. — Ще видя какво мога да направя.

— Аз… не зная как да ти благодаря — каза му д-р Стивън Патерсън.

Дейвид се усмихна.

— Няма нужда. Нали се разбрахме, quid pro quo. Спомняте ли си?

— Справи се блестящо. По едно време се страхувах…

— Аз също.

— Но справедливостта възтържествува. Дъщеря ми ще бъде излекувана.

— Сигурен съм — отвърна той. — Доктор Сейлъм предложи да бъде настанена в психиатрична клиника в Кънектикът. Лекарите там имали най-голям опит в лечението на раздвоението на личността.

Д-р Патерсън замълча за миг.

— Знаеш ли, Ашли не го заслужава. Тя е толкова прекрасен човек.

— Съгласен съм. Ще разговарям със съдия Уилямс и ще се опитам да уредя въпроса.

Съдия Уилямс го чакаше в кабинета си.

— С какво, мога да ви бъда полезна, господин Сингър?

— Бих искал да ви помоля за услуга.

Тя се усмихна:

— Надявам се да съм в състояние да я изпълня. Слушам ви.

Дейвид й обясни какво му е казал д-р Сейлъм.

— Молбата ви е доста необичайна. Тук в Калифорния има добри психиатрични заведения.

— Ясно — отвърна той. — Благодаря ви, ваша милост.

Разочарован, младият адвокат се приготви да си тръгне.

— Не съм казала „не“, господин Сингър.

Той спря.

— Молбата ви е необичайна, но и случаят е такъв.

Дейвид зачака.

— Мисля, че мога да уредя прехвърлянето й.

— Благодаря ви, ваша милост. Признателен съм ви.

В килията си Ашли си мислеше: „Осъдиха ме на смърт. Бавна смърт в санаториум, пълен с луди. От тяхна страна щеше да е по-великодушно, ако ме бяха убили веднага.“ Представи си безкрайните безнадеждни години, които я очакваха, и се разрида.

Вратата на килията се отвори и вътре влезе баща й. Той остана на прага за миг, впил поглед в нея. Лицето му беше измъчено.

— Скъпа… — Седна срещу нея. — Ти ще живееш.

Тя поклати глава.

— Не искам да живея.

— Не говори така. Имаш медицински проблем, но той е лечим. И ти ще бъдеш излекувана. Когато състоянието ти се подобри, ще дойдеш да живееш при мен и аз ще се грижа за теб. Независимо какво се случи, ние винаги ще бъдем заедно. Не могат да ни разделят.

Ашли не отговори.

— Зная как се чувстваш в момента, но повярвай ми, това ще се промени. Моето момиче ще се върне при мен излекувано. — Той бавно се изправи на крака. — Страхувам се, че трябва да се връщам в Сан Франциско. — Зачака дъщеря му да каже нещо.

Тя мълчеше.

— Според Дейвид ще те пратят в една от най-добрите психиатрични клиники в света. Ще ти идвам на свиждане. Какво ще кажеш?

Тя мрачно кимна.

— Добре.

— Чудесно, скъпа. — Той я целуна по бузата и я прегърна. — Ще се погрижа да получиш най-доброто лечение на света. Искам моето момиченце да се върне при мен.

Ашли го наблюдаваше, докато излезе, и си помисли: „Защо не мога да умра още сега? Защо не ме оставят да умра?“

Един час по-късно при нея дойде Дейвид.

— Е, успяхме — каза той. После загрижено я погледна. — Добре ли си?

— Не искам да ходя в лудница. Искам да умра. Няма да издържа на такъв живот. Помогни ми, Дейвид. Моля те, помогни ми!

— Ашли, там ще ти помогнат. С миналото е свършено. Сега имаш бъдеще. На този кошмар ще бъде сложен край. — Хвана я за ръка. — Досега ми вярваше. Повярвай ми и сега. Отново ще имаш нормален живот.

Тя мълчеше.

— Кажи „вярвам ти, Дейвид“.

Ашли дълбоко си пое дъх.

— Вярвам… Вярвам ти, Дейвид.

Той се усмихна.

— Добро момиче. С това животът ти отново започва.

В момента, в който беше разгласено съдебното решение, медиите полудяха. За една нощ Дейвид стана герой. Бе поел предварително загубен случай и въпреки всичко го беше спечелил.

Той позвъни на Сандра.

— Скъпа, аз…

— Зная, мили. Зная. Току-що го гледах по телевизията. Прекрасно е. Толкова се гордея с теб.

— Не мога да ти кажа колко се радвам, че всичко свърши. Довечера се връщам. Нямам търпение да те…

— Дейвид…

— Да?

— Дейвид… оох…

— Да? Какво има, скъпа?

— Оох… Започва се…

— Чакай ме! — извика той.

Джефри Сингър тежеше четири килограма и беше най-красивото бебе на света.

— Прилича на теб, Дейвид — каза Сандра.

— Наистина прилича, нали? — с грейнало лице попита той.

— Радвам се, че всичко свърши така.

Съпругът й въздъхна.

— Имаше моменти, в които не бях толкова сигурен.

— Никога не съм се съмнявала в теб.

Той я прегърна.

— Веднага се връщам, скъпа. Трябва да си взема нещата от службата.

В „Кинкайд, Търнър, Роуз & Рипли“ го очакваше топло посрещане.

— Поздравления, Дейвид…

— Добра работа…

— Наистина им даде да разберат…

Той влезе в кабинета си. Холи я нямаше. Започна да разчиства бюрото си.

— Дейвид…

Той се обърна. На прага стоеше Джоузеф Кинкайд. Възрастният юрист се приближи и попита:

— Какво правиш?

— Изнасям се. Нали съм уволнен.

Кинкайд се усмихна.

— Уволнен ли? Разбира се, че не си. Не, не, не. Има някакво недоразумение. — Лицето му засия. — Утвърждаваме те за съдружник, момчето ми. Даже съм обявил пресконференция за три часа.

Дейвид го погледна.

— Нима?

Той кимна.

— Разбира се.

— По-добре да я отмениш — каза младият мъж. — Реших да се върна към наказателното право. Джеси Куилър ми предложи да му стана съдружник. Когато си имаш работа с тази част от закона, поне знаеш кои са истинските престъпници. Та така, Джоуи, готин, що не си вземеш съдружието и да си го завреш там, дето слънцето никога не грее?

И Дейвид излезе от кабинета.

Джеси Куилър огледа мезонета и каза:

— Страхотен е. Наистина ви подхожда.

— Благодаря — отвърна Сандра. Тя чу някакъв шум откъм детската стая. — Ще отида да видя как е Джефри.

Джеси отиде да се полюбува на първата снимка на Джефри, поставена в красива рамка от истинско сребро.

— Прелестна е. Откъде е?

— Прати я съдия Уилямс.

— Радвам се, че се върна, приятел — каза той.

— И аз се радвам, че се върнах, Джеси.

— Навярно ще ти трябва малко време, за да си починеш…

— Да. Мислехме си да вземем Джефри и да заминем за Орегон при родителите на Сандра…

— Между другото, сутринта получихме един интересен случай, Дейвид. Жена, обвинена в убийството на двете си деца. Имам чувството, че е невинна. За съжаление заминавам за Вашингтон във връзка с друг случай, но си помислих, че можеш просто да поговориш с нея и да видиш какво…