Навън към себе си

Сграбчих медицинската сестра за китката. Почувствах, че съм способен да натроша костите й една по една, ако не успея да възвърна самообладанието си.

— Моля ви — изръмжах, стискайки до болка зъби, за да не повиша тон, — много внимавайте и се постарайте поне третия път да уцелите вената й! Прекалено дълго съм се грижил за нея. Пуснете кръв на мен, ако искате, но повече не допускайте и една капчица да падне на пода! Чуйте добре какво ви казвам, или моментално ще ви откъсна не само ръката, но и главата!

Усетих, че в очите ми напират сълзи. Миг преди това бях избърсал сълзите на Елеонор. Тя се бе обърнала към мен, докато оная пуфтеше и гръмогласно се вайкаше, че пак не е уцелила вената, и лицето й се беше изкривило, устата й се бе разтреперала, а кожата й, която обикновено имаше възхитително свеж тен, изглеждаше жълтеникаво-морава. Не ще и съмнение, че това се дължеше не само на болката, но всичко, което можах да направя, е да хвана за гушата дебелата и пребледняла като платно медицинска сестра, която мърмореше зад гърба ми.

Двама мъжаги веднага ми увиснаха на ръцете и ме извлякоха навън. През стъклото хвърлих последен поглед към Елеонор, която тъкмо пъхаше крака в халките. Относително любезно ме приканиха да седна в чакалнята. Явно се отказаха да ме изхвърлят, защото изведнъж станах кротък като агънце. Но и какво друго можех да очаквам? Бях отказал да се отделя от нея. Оли бе задвижил връзките си и в отделението се беше обадил самият директор. Всъщност щях ли да издържала напрежението, ако не ме бяха извели? И нямаше ли да им се опъна, ако бях по-вироглав?

Лекарят беше висок, усмихнат и самоуверен русокос мъж.

— Върнете се след три-четири часа. Поразходете се, не стойте тук. Ако всичко мине добре, ще се приберете заедно. Хайде, приятелю, идете да съберете малко слънце и заради мен.

Небето беше ослепително синьо, денят — почти прекалено хубав. Излязох полузамаян от Brigham and Women’s Hospital и се насочих към Чарлз Ривър, където сума ти народ се излежаваше на тревата — едни спяха, други дишаха морския въздух. Имаше и такива, които караха колело или размахваха греблата като побеснели. Тя беше още дете, а ето че правеше първия си аборт. И точно на мен да ми се случи… Въздухът беше отвратително сладникав, пропит с вечната миризма на готвено, която при нормални обстоятелства ми бе дори приятна. На нейните години бях още хлапе. Животът ни се струваше игра и нямахме никаква представа какво ни чака. Днес човек трябва да се учи бързо. Юношество е вече понятие, напълно изпразнено от съдържание. Достатъчно е да си покажеш носа навън и нищо не ти се спестява. Правилата са едни и същи за всички, дори и за тийнейджърите.

Не исках да се връщам в Кейп Код още същия ден. Чувал бях, че може да се получи кръвоизлив и да се вдигне висока температура, изискваща лекарско наблюдение, и предпочитах да не се отдалечавам много от града. Но тя беше категорична и просто не можах да намеря думи, за да я разубедя. Исках да я взема на ръце или поне да я подкрепям до колата. Заяви ми, че не е болна.

И почти веднага се унесе в сън, приспана от Бог знае какво. Прегърнах я през рамо. Молех се да не са ми я повредили.

Прибрахме се в Париж няколко дни по-късно, с последните отпускари. Не ми се стори кой знае колко привлекателен, особено като се има предвид какво означаваше за мен пътуването, но в това нямаше нищо страшно, а и аз не си го бях представял в някаква по-специална светлина, освен може би малко по-пъстроцветен.

В самолета не бях мигнал. В таксито Елеонор гледаше мен, а аз гледах навън. Чувствах лека умора, дрехите ми бяха измачкани.

Когато вратата се отвори, стоях зад Елеонор, а Едит — зад Евелин. На входа се получи малка засечка на различни равнища, тъй като доста неща се объркаха. Вдигнах Евелин на ръце, докато Елеонор се занимаваше с майка си. После реших, че щом не мога да целуна Едит, трябва да кажа нещо, тъй като двамата продължавахме да се гледаме, докато дъщерите ни обменяха мнения относно вида си, и заявих:

— С удоволствие бих пил едно кафе.

Бяхме им се обадили от летището и ни чакаха за закуска. Оставих куфара си до вратата.

Не закусвахме в кухнята, а в хола, на ниската маса, и имаше цветя, кроасани, конфитюр и рохки яйца, всяко в своята термична чашка. Поисках чаша портокалов сок и се настаних в едно кресло, към което навремето бях изпитвал особена слабост и което на практика бе приело формите ми.

Почувствах, че през отсъствието ми е било използвано и е претърпяло нещо като промиване на мозъка. Забелязах, че по отношение на поддръжката на градината има какво да се желае, че с помощта на малка покривчица бюрото ми се е превърнало в сергия за японски порцелан, че от стената е изчезнал един мой портрет във фрак от участието ми в конкурса „Маргарита Лонг“48. Накрая се оказа, че съм много гладен.

Едит седеше като на тръни. Аз също не се чувствах много удобно, но момичетата правеха всичко възможно, за да поддържат разговора. От време на време вметвах по няколко думи за даден ресторант в Ню Йорк или за Флората на Нова Англия. Искаше ми се да гледам Едит, но тя явно се притесняваше, щом обърнех очи към нея, и погледите, които си разменяхме, бяха същинско китайско мъчение.

Нямам представа как съм успял да заспя въпреки напрежението, което ме изпълваше, и то сред толкова красиви момичета. Събудих се в късния следобед, вкопчен в креслото като удавник за сламка. Едит седеше срещу мен. През последните месеци толкова често бях сънувал този момент, че не се изненадах.

— Съжалявам… — промърморих, прекарвайки пръсти в косата си.

Отново бе приготвила кафе. Изглеждаше малко напрегната. Изправих се, докато го наливаше. Не се чуваше нищо.

— Е, какво ще правиш сега? — попита тя почти шепнешком, скръсти крака, вдигна очи от чашата си и се вторачи в мен.

— Нищо. Предполагам, че ще започна пак да чета лекции в Сен Венсан. Оли ми предложи да работим заедно, но все още не мога да се реша.

— Намери ли си апартамент или нещо подходящо?

Опитах се да забравя, че съм у дома си. Несъмнено сега, след като вече се бях завърнал, ми предстоеше да се преборя и с куп други рефлекси.

— Как да ти кажа… току-що пристигам. За начало сигурно ще отседна в някой хотел. Всъщност май е крайно време да се погрижа за това. Трябваше да ме събудиш.

Тя дълбоко пое дъх. По писателски, малко театрално.

— Мога да ти предложа временно разрешение на проблема, стига да те устройва.

Кимна ми да я последвам. Мълчаливо прекосихме градината, докато нежният септемврийски топлик като палава миниатюрна фея прокарваше пътя на съвършения здрач напук на всичките ни проблеми. Бях все още под въздействието на часовата разлика, мозъкът ми действаше в забавен каданс и тъй като се насочихме към бараката с инструменти, започнах да се питам дали случайно не възнамерява да ми покаже материалната база, преди да ми предложи мястото на градинар.

— За момента не се нуждая от нея — поясни тя, отваряйки вратата.

Торо бе живял две години в значително по-малко пространство (Имам малка къщичка с размери 3,50 на 5 м, иззидана от слепени с хоросан речни камъни, с греди 2 м на 40 см, с таванска стая и килер, с голям прозорец на всяка стена, с две капандури, една врата и тухлена камина срещу нея.) Вярно, нямаше я нито гората, нито езерото, но за сметка на това щях да разполагам с електричество, телефон и течаща вода.

— Трябваше ми спокойно място, за да довърша книгата си — добави тя. — Обзаведох я след заминаването ти.

Надявах се, че бараката ще ме вдъхнови още повече. Цялата бе облицована с чам, имаше си прозорец, а включващата диван, стол и маса мебелировка й придаваше малко спартански вид — скромна килия, изпълнена с мирис на гума и отдавна изстинали угарки.

— В мазето май има един котлон… И можеш да използваш банята на партера, за предпочитане сутрин.

Предложението беше едновременно неочаквано и унизително. Можех да й разцелувам ръцете, или да я пратя по дяволите.

— Е, какво решаваш?

Позволих си за една-две секунди да спра погледа си върху нея, колкото да й намекна, че оценявам усилията, които полага. Искаше ми се да й кажа, че току-що бе пропуснала последния шанс да се отърве от мен. Вероятно се дължеше на умората, на промяната или пък на тези двайсет квадратни метра твърда земя, които ми предоставяше в градината — просто не можех да определя каква бе причината за колебливото блаженство, което в този момент се прокрадваше в душата ми. Освен това изпитах усещането — и може би то също произтичаше от мимолетна илюзия, — че е дошъл краят на стремглавото ми пропадане в бездната. Че размахвайки панически ръце и крака в мрака, току-що съм се заловил за нещо с върха на пръстите, точно преди да се размажа на дъното.

— Да, мисля, че ще ми свърши работа — отговорих.

През следващите дни не я срещах често. Но и не я търсех. Според мен за начало беше по-добре да не й се мотая много в краката. По изключение първата вечер ме бе поканила да споделя трапезата им, но аз предпочетох да прескоча до майка ми. Тя и Рамона ме поглезиха като в доброто старо време и това бе всичко, от което се нуждаех. По-късно се наложи да вразумявам Елеонор, която заплашваше да престане да се храни в къщата, ако на масата не присъствам и аз. Обясних й, че поведението й рискува само да усложни още повече ситуацията, и й се заклех, че ще я каня в бърлогата си най-малко веднъж седмично и че по всяко време може да идва да пие кафе при мен.

Взех под наем едно обикновено пиано. Когато видя да го пренасят през градината, Едит омекна и дойде да ме уведоми, че ако искам — при положение, че успеем да се договорим за някакво приемливо разписание, естествено, — мога да свиря на моя Bosendorfer… е, от време на време. Благодарих й. Възползвах се от случая, за да се извиня за суматохата, която създавах със сноването си насам-натам и най-вече с честите си експедиции до мазето, откъдето измъквах материалната база, необходима за настаняването ми.

Когато сутрин ставах и излизах да се протегна на прага на бараката, я виждах в кухнята. Не си позволявах нищо повече от обичайните прояви на добросъседство, като например да й кимна леко, или да й подхвърля „Днес времето е чудесно!“, ако прозорецът е отворен и тя задържи погледа си върху мен за миг или за повече.

Няколко дни преди началото на учебната година отидох в Сен Венсан. Хайсенбютел заяви, че изглеждам в пълна форма. И с доста нервен смях изказа пожелание през новата година да не го ядосвам прекалено много с ултиматуми от рода на „Да преустроим тоалетните“ или с други подобни дивотии. После ме почерпи чаша порто и потвърди намерението си да ми повери раздела „История на изкуството“. След което шеговито добави:

— От само себе си се разбира, че ще ни спестите някои неморални теми ала Мейбълторп. Ще ви държа под око, момчето ми!

— Ще се постарая да го запомня.

— Преди няколко дни събрах всички преподаватели, но вие май още не се бяхте прибрали, или поне така предполагам. Както и да е, девизът е следният: „По-малко приказки, повече морал.“ Не пропуснах да наблегна именно на този момент. Не трябва никога да забравяме, че ни предстои битка, и няма съмнение, че вие, аз и цялото преподавателско съсловие сме призвани да се сражаваме на предната линия, за да предотвратим разпада на това общество! Най-мощните бойни викове на тази битка долитат до нас все още от чужбина, но и нашите вече напират в гърдите ни. Нали сте съгласен с мен?

— Как да ви кажа… Помните ли, че когато през лятото ви се обадих от Щатите, споменахте за някакъв общ приятел? Мисля, че се досещам за кого става дума.

— Но разбира се! Уилям Сидни Колинс, нашият голям приятел и щедър благодетел! Не ще и дума, светът наистина е малък! Драги ми Анри-Джон, просто нямате представа колко много ви желае доброто този човек.

— Хм… Навремето бях доста близък със сина му.

— Виж ти… Не знаех, че има син.

— Да, или по-точно имаше.

Не му казах нищо повече. Оставих го да си блъска главата, като отказах втора чаша порто и не отстъпих пред умолителните му гримаси. Дадох си сметка, че все така ми доставя удоволствие да го дразня. При все че дълбоко в себе си той не беше неприятен човек, нито пък толкова опасен и зъл, колкото можеше да бъде нашият приятел съдията. Не, Хайсенбютел бе просто поредният глупак. А в един свят, пълен с луди и убийци, глупаците са напълно поносима порода.

Не знаех какво точно е станало с Жорж и в коя категория трябва да го класирам. Не знаех и на какво действително е способен. От години го смятах за откачалка и затварях очи за всичко останало. Той бе неотлъчно с мен от най-ранното ми детство до женитбата ми с Едит. Съветваше ме, наставляваше ме, обогатяваше ме, и то много повече, отколкото можеше да се предположи. Научи ме на някои начини на поведение, които се наложи да възприема в живота. Не бях много наясно по отношение на него. След смъртта на Ребека му прощавахме всички чудатости и едва сега разбирах колко далеч е всъщност от нас. Никога не бих могъл да извикам достатъчно силно, за да ме чуе.

— Защо настояваш пак да говорим за това? Мислех, че искаш да ме видиш, защото е важно!

— Подай ми бастуна, Анри-Джон, та да ти строша кокалите! С какви глупости запълваш дните си, нещастнико? Какво чак толкова значимо вършиш, че си тъй заслепен? Ако смяташ, че спасението на Едит не е важно, можеш да си вървиш! Хайде, омитай се!

— Много добре. Това и ще направя.

— Ами да, теб те бива само опашка да подвиваш! Иди да пълзиш с останалите плужеци! Върни се обратно под земята от страх, че Светлината може да те ослепи!

Седнах отново, защото осъзнах, че наистина е отчаян.

— По дяволите! — изпъшках и поклатих глава.

— От месеци насам се моля всеки ден, чуваш ли? Постих и се молих с цялата си душа!

— И за кого? За болните, за бездомните? За гладните и страдащите? Не, разбира се. Ти вече дори не виждаш какво става около теб. Всичко, което те интересува, е децата да бъдат кръстени, брачните двойки да не се развеждат и литургията да се чете на латински! За Бога, само това ли можа да измислиш?

— Което Бог е съчетал, човек да не разлъчва.

— С теб не може да се говори. Ти изобщо не слушаш. Знаеш ли, възхищавах се на вярата ти. Не бях способен на такова нещо, но ти ми правеше изключително силно впечатление. Дори когато не се съгласявах с теб, пак ти се възхищавах и не чувствах у себе си нищо по-силно от това възхищение. Когато ме обземаха съмнения, достатъчно бе само да те погледна, за да осъзная колко съм жалък. Но ето, мислех, че можеш да повдигнеш планини, а се оказа, че единственото, на което си способен, е да ни обещаваш вечни мъки в ада. Надявам се, че никога няма да ти се наложи да даваш сметка за този си провал.

— Този живот е нищо и ти го знаеш. Не те моля да ме разбереш. Знай, че ни чака вечността и че няма да ни бъде предоставена втора възможност. В очите Господни разводът е престъпление. И в деня на Страшния съд ще бъде много късно за онези, които не го осъзнават. Мястото им е в блатото от огън и сяра, втората смърт.

Споменах за този разговор на Евелин една вечер, когато се бе престрашила да ме посети. Тя беше приятно момиче, но при условие, че не си пъхаш носа в работите й, което винаги ми бе създавало проблеми, тъй като й бях баща. Реши, че изглеждам ужасно глупаво в кукленската си къщичка. След това ме информира, че издателската къща „Брайтън и Торнби“, която публикуваше книгите на Едит в Щатите, е отказала да издаде последния й роман, и то без никакви обяснения. Попита ме дали смятам, че това има някаква връзка с дядо й и със съдията Колинс. Нямах представа. Затова зададох въпроса на Оли, с когото вечерях същия ден. Той се разсмя.

— В това отношение ужасно си приличате. Татко би заявил, че са виновни франкмасоните. А ти, ти до какво заключение би стигнал? Че зад това се крие някоя от онези тайни организации, които се готвят да оплетат света в мрежата си, за да установят свой собствен ред в името на морала, или да подготвят завръщането на Христос? Успокой се. Ако такава организация съществува, то тя със сигурност си има достатъчно грижи, за да се занимава с твоите проблеми. А и знаеш не по-зле от мен, че романът на Едит не го бива много. Тогава за какъв дявол ти е притрябвало да си въобразяваш подобни фантасмагории?

По неизвестна за мен причина Джулета беше в отвратително настроение. Оли ме погледна и сви рамене. Чувствах се объркан.

В събота нямах лекции в „Сен Венсан“. Бях се свързал с бившите си ученици за уроците по пиано — Анри-Джон Бенжамен има честта да ви съобщи новия си адрес: следвайте алеята, която води към дъното на градината, — но в събота не исках да видя никого, знаех, че ще имам нужда от малко отдих.

Това беше първият ми уикенд от началото на учебната година. В мига, когато прекрачих прага на кабинета си, започнах да се опасявам, че съм постъпил глупаво, отхвърляйки предложението на Оли. Не бях създаден за преподавател и чудесно го съзнавах. Освен това не знаех и за какво изобщо съм създаден. Обичах да чета и да се грижа за градината. Да свиря на пиано, когато съм сам. Да ловя риба с Оли. Да наблюдавам Едит и дъщерите си. Обичах да не се занимават с мен. От време на време обичах да оставам сам, сред пълна тишина. Не виждах каква работа могат да ми предложат при моя профил. Именно за това мислех, докато проверявах състоянието на чекмеджетата и на стола на колелца, след което отидох да се представя на учениците си.

За мен първата седмица винаги беше най-изтощителна от морална гледна точка. Имах усещането, че се пъхам в прекалено малък за мен сандък и цялото ми същество стенеше, а нощем жестикулирах тъй бурно насън, че се отвивах и се озъртах към четирите стени, които ме притискаха като менгеме.

Станах рано, за да се възползвам от този ден на пълно спокойствие. Отидох да купя кроасани, които оставих на перваза на кухненския прозорец, и изядох моите прав, подложил лице на лъчите на изгряващото слънце. С усмивка на уста отбелязах какво има да се свърши: моравата, живия плет, няколко клона за отрязване. Противно на трите жени никога не се мръщех, когато трябваше да изпълня някоя от тези задачи. И не за да ме възнаградят с възхитен поглед, а заради простото удоволствие от контакта със земните неща и от безмълвния диалог, който установяваш с тях.

Първа се появи Евелин. Закуси набързо, седнала на перваза на прозореца, докато точех инструментите си. Прочете ми поемата на Реймънд Карвър, прикрепена на вратата на хладилника. На пристигане в Цюрих трябвало да вземе тролей №5, да слезе на последната спирка и да седне за малко до гроба на Джойс. После цъфна Елеонор. Тя също бързаше, налагаше се да наваксва някакъв урок, но не разбрах по какво.

Известно време ги чувах да се качват и слизат, да отварят и затварят вратите, после излязоха и в къщата отново настъпи тишина. Започнах да подкастрям живия плет. Времето беше прекрасно.

— Слушай… Не е необходимо да се занимаваш с тези неща.

Обърнах се наполовина и я погледнах от върха на сгъваемата стълбичка.

— Защо… не ми е неприятно.

Забелязах, че предпочита препечените си филийки пред моите кроасани. И че не се усмихваше, а изглежда по-скоро раздразнена.

— Анри-Джон, остави градината на мира. Не искам да боядисваш капаците на прозорците. Не искам да ми купуваш кроасани и да ми носиш пощата до вратата. Не искам да се качваш на покрива, за да провериш дали керемидите не са се разместили. Нямам нужда от нищо, разбираш ли?

Сгънах стълбичката и се прибрах в бараката, без да кажа дума. Бях доволен, че не избухнах, че понесох удара мълчаливо. Положението бе деликатно. Онзи, що владее изкуството на прякото и обиколно нападение, ще бъде победоносен. Такова е изкуството на маневрата (Сун Цзъ).

Следобед се убедих, че съм възприел най-правилния начин на поведение. Четях в шезлонга, когато я видях да се задава. Държеше се някак нехайно, но същевременно изглеждаше умислена.

— Нямах намерение да бъда груба…

— О, не, аз съм виновен — отвърнах и оставих книгата.

Явете се пред някой писател с последното му произведение под мишница и бъдете сигурен, че го държите в ръцете си (анонимен автор). Не го бях направил умишлено, или поне не напълно. Просто предположих, че някой ден ще отворим дума за това и исках да опресня паметта си. Но бе вярно, че в известен смисъл я държах в ръцете си. Ако бях забол нос в книгата й с възхитена въздишка, по тялото й би преминала тръпка на удоволствие. Ако я бях захвърлил на земята с отвратена гримаса, щеше да пребледнее и може би дори да изстене от болка. Но аз се задоволих само да потропвам с пръсти по корицата с абсолютно безизразно лице. Кой знае, може би така все едно я гъделичках с върха на остър като бръснач нож?

Несъмнено беше подготвила някоя изтъркана фраза, за да поразведри атмосферата и да смекчи язвителността на сутрешната си тирада, но ето че изведнъж бе забравила всичко. Гледаше книгата си. И се мръщеше.

— Анри-Джон…

— Да, Едит?

— Не бихме ли могли за пет минути да забравим нашите истории?

— Разбира се.

— Имам нужда да говориш искрено… без задни мисли.

— Разчитай на мен.

Бях почти притеснен от тъй изгодната си позиция, докато тя пристъпваше от крак на крак. И бях ужасно доволен, че не съм писател.

— Бъди прям. Кажи ми мнението си.

— Ммм… Виждаш ли, опасявам се, че обстоятелствата са крайно неподходящи.

— Не се прави на глупак! Трябва да знам!

Свалих слънчевите очила. Точно сега бе моментът да й покажа, че не се страхувам да спя на улицата, а може би и наистина беше така.

— Това е най-лошото нещо, което си писала някога. Но когато прочетох първия абзац, установих, че е още по-страшно, отколкото предполагах.

Обърна се и се отдалечи.

Здрачаваше се. Евелин се беше прибрала и скоро след това отново бе излязла, за трети път тази седмица. Елеонор поседя малко при мен. Предложих й спагети, малко горгонзола и леко италианско вино, което бях сложил да се изстудява, но тя ми каза, че също излиза.

— Добре, върви да се забавляваш — въздъхнах. — И без това не съм гладен.

Известно време останах навън, гризейки солени бисквити и отпивайки от голяма чаша бял вермут, която вдигнах приветствено, докато тя се отдалечаваше заднешком по алеята и ми махаше с ръка. Познавах хора, които обичта й към моя милост безпокоеше, но имах чувството, че скоро ще се отърси от нея. Нещата никога не вървяха накриво в правилната посока.

Нощта бе сиво-розова, заоблена като камбана. Не се надявах на чудо. След онова, което й бях казал, не можех и да се надявам, че ще си побъбрим на прозореца, преди да се качи в стаята си. Гледах светлините на партера. Нямаше да съм й особено полезен, ако бях вътре, но поне щях да я пазя от света. И най-вече от Робер Лафит. Ако трябваше, щях да я затворя в бараката, да поставя бариера между нея и тоя глупак, между нея и всички, които си въобразяваха, че разбират от литература.

Не обръщай внимание какво пишат за теб, независимо дали е добро или лошо. Избягвай местата, където се говори за книги. Не слушай никого. Ако някой вземе да надзърта през рамото ти, скочи и му забий едно кроше. Не говори за работата си, няма нищо за казване. Не се питай за какво и за кого пишеш, а мисли, че всяко твое изречение би могло да бъде последното. Остави ме да се погрижа за Робер Лафит!

Така й говорех в мрака под глога, подръпвайки от една пурета, чието огънче на моменти осветяваше лицето ми в червено. И за миг се отразявах в един от прозорците на хола, сияещ, тържествуващ и неподвижен, сякаш тя ме слушаше. Но не я виждах, не знаех къде е. Цялата тази светлина долу бе напълно безполезна.

Пред входа спря кола. Чух захлопването на вратата, после изскърцването на градинската портичка. Едит отиде да отвори. Превит одве се приближих до прозореца, гледащ към преддверието. Той я целуна по устата, държейки едната й ръка. После влязоха в хола. Последвах ги, преместих се на друг прозорец. Той съсипа целия ти труд, той не разбира абсолютно нищо. Не можех да доловя нито една дума, но не се притеснявах. Сетне отново се наложи да се преместя и да надзъртам като сиукс изпод едно перде. Не знам дали тя го бе поканила да седне в моето кресло, но оня най-безочливо се беше настанил в него. Той олицетворява всичко, което трябва да избягваш, той е човекът, който те задушава. Поднесе му някакво питие. Панталонът ми се бе закачил за тръните на един розов храст и аз се опитвах да се откопча, без да поглеждам натам. Едит бе облечена за излизане. Започнах да се промъквам покрай стената от прозорец на прозорец, докато прекосяваха хола в обратна посока. Онова недоразумение най-кавалерски й помогна да облече жакета. Той пробуди твоята суетност, след което си послужи с нея, за да те подчини. Притаих се зад поредния храст. Беше се обърнал в моята посока и се усмихваше, докато тя заключваше вратата. Нощта беше изключително приятна и съзнанието ми просто отказваше да възприеме абсурдността на тази сцена. Прегърна я през кръста и я поведе към колата.

Искаш да знаеш дали книгата ти струва нещо? Той е отговорът на въпроса ти, той е онзи, който говори за литература, докато дъвче, който живее единствено от интриги, който прави света непоносим и на всичко отгоре те чука. Едит, остави ме да се погрижа за Робер Лафит!

Мерил пристигна в края на зимата. Беше ученичка на Робинс и той горещо я препоръчваше на Жорж — семейните й истории я принуждаваха да прекарва месеци наред във Франция и се нуждаеше от добър учител. Когато я видяхме за пръв път, двамата с Оли се ровехме в двигателя на колата ми. Спогледахме се и зарязахме инструментите.

Дотогава двамата винаги бяхме смятали, че вкусовете ни по отношение на момичетата се различават, но Мерил успя да ни накара за първи път да постигнем единодушие. Достатъчно беше да те погледне малко по-настойчиво, за да се почувстваш пълен идиот, за да те омагьоса, или да те направи нещастен до края на дните ти. Имаше прелестен акцент, а и още куп други достойнства, разбира се, които направо ни подлудиха.

След решението ми от 62-ра поведението ми не се бе променило нито на йота. Не че ми беше лесно, но поне не ми се налагаше да разрешавам деликатни проблеми, не бях попадал отново в болница, нито пък нечия кръв ми тежеше на съвестта. Някои истории дори бяха укрепили позициите ми, като мъчителното заминаване на Давид за Исландия например, където той се надяваше да започне от нулата след месеци на отчаяние и безнадеждни опити да покори отново сърцето на Едит. Или, да речем, като невероятния тормоз, на който едно бившо гадже на Оли го беше подложило, заплашвайки да се самоубие под прозорците му, след като той, доколкото знам, й се бе клел във вечна любов. Съзнаваш ли колко много рискуваш с твоето лигавене? — сопнах му се аз, докато обезоръжавахме истеричката.

Но трудно им увираше главата — и на него, и на Едит. Въпреки уроците, които животът им даваше, те продължаваха да сантименталничат под път и над път и неизменно идваха да ми плачат на рамото, когато положението се сговнеше. Но как иначе да постъпим? — хленчеха те. — Как да станем безчувствени? Вече не си губех времето да ги съветвам. Използвах го, за да чета, докато те се мъчеха да се измъкнат от поредната каша, която бяха забъркали. Дори не ми беше забавно.

Едит упорито твърдеше, че съм ненормален. Щом това й доставяше удоволствие, бях готов на драго сърце да призная, че нещо ми липсва. Но един ден ми бяха махнали сливиците и сега се чувствах чудесно. Изрязваха се тумори, жлези и апендикси, които причиняваха страдания на хората. Защо да не се отърва от нещо, което ми причиняваше само неприятности и заради което всичко вървеше наопаки? Да си играеш с чувствата е все едно сам да си нахлузиш въжето. Или да заплетеш гвоздеи в ремъците на бича и да заголиш гръб. И не от книгите го бях научил. Не бях човек, който отказва дадено ястие, без първо да го опита. Не знаех дали е забравила какви мъки бях изстрадал навремето и дали изобщо им е обърнала внимание. На кой от двама ни му се беше отелил вола, когато бях още крехък, уязвим и невинен? Кой беше глупакът, когото кълцаха на парченца, докато някакъв дръвник я мачкаше в прегръдките си и й джвакаше устните? Кой от двама ни беше преглъщал тъгата и сополите си, докато тя се опитваше да стане жена, но само за да я опипват други? Кой се давеше от мъка и яд, докато тя се затваряше с оня тъпанар Боб? Ако поисках, можех да й напомня още много-много неща. Дребни случки, като пердаха, който бях изял в Ленинград от говедото Юри на кея на Червенознаменния флот, или онзи път, когато бях решил, че между нас най-сетне ще се получи, и я бях галил, прималял от нежност, а тя ме бе зарязала най-неочаквано без никакво обяснение. Или бях луд за връзване, или, както ми се струваше, предостатъчно се бях напатил в това отношение. Не й се сърдех, всички тези истории бяха забравени, освен това не ставаше въпрос само за нея, а и за нас, за опасността, която дебнеше всеки, имал нещастието да повярва, че двамцата ще се качат в позлатена ладия и ще плават по спокойните води на приказно езеро, без никога да достигнат другия бряг, като всеки път приказната му ладия се разбива в скалите, и то така, че дълго след това не може да си стъпи на краката. Около себе си виждах единствено дребни сакати душици, негодници, безсъвестни гадове, мекотели, мръсници от типа „не знаех“ и „много съжалявам“, пиромани, които се посипваха с пепелта на жертвите си. И ми липсвало нещо, така ли? С удоволствие бих позволил да ми откъснат ръката, ако има опасност да се протегне. Мнозина сами са се осакатявали, за да не отидат на война. Какво означават два-три дни нервност или лек махмурлук в сравнение с онова, което ви чака? В момента, когато някое момиче започваше да ми харесва малко повече, изчезвах като мъгла под лъчите на слънцето. Само магаретата налитат повторно на едно и също препятствие.

С Мерил нещата стояха малко по-различно. Една от причините, които можеха да ме накарат да кривна от правия път, беше разпределението на времето й през деня. Тя не идваше на уроци веднъж или два пъти седмично, както повечето ученици, а всеки ден, като често оставаше и следобед. Веднага надуших опасността и трудностите, с които щях да се сблъскам при разрушаването на мостовете, когато му дойдеше времето. Бяхме попаднали на истинска бомба.

Тутакси се заех да обясня на Оли, че трябва да се държим на разстояние. Но той явно бе на друго мнение и веднага започна да се усуква около нея, като ме убеждаваше, че не можел да се пребори със себе си и че тя наистина била ужасно такава и страхотно онакава, като че ли бях сляп. Отначало не казах нищо, но за първи път в живота си му се разсърдих.

Междувременно, сякаш по силата на някакво проклятие, обитателите на къщата един подир друг попадаха под влияние на чара на Мерил. Много скоро от всички етажи започнаха да се обръщат към нея с „миличка“ и тя се чувстваше сред нас като риба във вода.

Не ми беше никак лесно да стоя настрана. И въпреки съпротивата ми, не след дълго тя и мен сложи в джоба си. Помогна ми да открия — някои колети от Щатите бяха предназначени само за мен — редица млади автори като Карвър и Харисън, докато аз бях още на Керуак и Сароян, да не говорим, че пушех вносни уинстън, които получавах на стекове. За съжаление не само аз се ползвах с благосклонността й. И двамата с Оли много бързо хлътнахме в непроницаема мъгла.

С него никога досега не се бяхме карали за момиче. Дори нерядко имах чувството, че ми отстъпва първенството, така да се каже, когато на някой купон се случеше да проявим интерес към един и същи обект. От време на време и аз правех подобни жестове в знак на признателност. И никога нищо не помрачаваше приятелството ни. За това допринасяше несъмнено и фактът, че аз ги предпочитах високи и стройни, а той дребни, от кукленски тип, както и че си разменяхме подобни любезности единствено по отношение на мацките, които не влизаха в тези две категории.

В случая с Мерил проблемът с ръста изобщо не възникна. Тя покори и двама ни, без да се налага да я мерим. И за първи път Оли категорично отказа да ми даде предимство. Имах дори усещането, че най-непочтено се опитва да ме елиминира. Поведението му ме огорчи и същевременно ужасно ме нервира. В началото се въздържах да повдигам въпроса за Мерил, но така или иначе застанах на пътя му, а тя се обзаведе с втори ухажьор.

Пречехме си взаимно. Приличахме на двама бегачи, които дебнат и най-незначителния пропуск на съперника, но не смеят да излязат начело от страх да не направят грешка. Още повече, че Мерил никак не ни помагаше. Колкото и внимателно да я наблюдавах и да сравнявах погледите и вниманието, което засвидетелстваше на всеки от нас, не можех да определя на чия страна се накланят везните. А спомнех ли си, че от двама ни аз съм по-възрастният, започвах да се ядосвам на себе си, че не вземам преднина. Питах се дали бих могъл да понеса поражението, ако в последния момент Оли ме изпревари. В известен смисъл на карта бе заложена честта ми. И парчетата връв, които премятах в ръцете си, се заплитаха в чудовищни възли, които не успявах да развържа.

Оли почти откачи. Питах се дали съзнава, че двамата с него се състезаваме, дали ме наблюдава, дали дебне моите действия и жестове в тази надпревара. Още нищо не се знаеше, а той бе вече влюбен до уши. И когато го виждах в това състояние, още повече се нервирах.

На мястото на Мерил сигурно бих заключил, че си имам работа с двама нещастни малоумници. Дребните хитрини, до които прибягвахме, бяха жалки и дори не комични, а смехотворни. Понякога се виждах принуден да дам леко предимство на Оли, за да не стана смешен. Припряността ни, а оттам и нашата почти катастрофална непохватност се изразяваха ту в разливането на всевъзможни течности, ту в истинско меле на влизане или излизане през някоя врата. Затова най-често предпочитах да сядам, когато го видех да скача от мястото си, да се отдръпвам, напъхаше ли се между нас, както и да го изчаквам да приключи словоизлиянията си, за да мога на свой ред да взема думата.

Нищо не го спираше. Нямаше да се изненадам, ако се окажеше, че вече не спи, а обикаля в кръг стаята си до разсъмване. Сутрин, когато слизах, Оли беше вече долу. Уроците започваха чак в девет, но той бе вече на крак, за да не пропусне появата на съответното лице. Поздравяваше ме с отсъстващо изражение на лицето, не хапваше нищо и се наливаше с литри кафе. А, и ми се усмихваше. Накратко, беше напълно психясал. Случеше ли се да му изръмжа няколко думи по повод на неадекватното му поведение, той като че ли не разбираше за какво става дума, не отговаряше, а ако имах нещастието да се изпреча между него и прозореца, откъдето можеше да наблюдава градинската портичка, ме прострелваше с убийствен поглед.

Това, неговото, започваше да намирисва все повече на олигофрения. Надявах се, че накрая на Мерил ще й писне от дебилните му изпълнения, още повече че от страх да не би да му се отвори парашутът — знае ли човек! — бях принуден да давам от себе си поне необходимия минимум. Общо взето, чувствах се много по-комфортно в ролята на безразличен тип и искрено казано, нямаше от какво да се оплаквам. Макар че иначе съществуваха куп причини, които ме караха постоянно да се изправям на нокти, а и му имах зъб за толкова много неща, че понякога се улавях неволно да стискам юмруци.

После Мерил ни покани в Щатите.

Това определено намали напрежението, поне моето. Достатъчно бе да се спусна по една стълба, за да отида да се изкъпя и да сложа ред в мислите си. Мястото се оказа малко безлюдничко за моя вкус, но недалеч имаше градче, до което човек можеше да прескочи вечер, ако иска да се поразтуши. Тъй че въпреки обстоятелствата, очертаващите се перспективи бяха по-скоро приятни.

Ние, разбира се, винаги бяхме мечтали за такова пътешествие. Мисълта да продължим да скитосваме из Европа, все така вързани за полите на Sinn Fein Ballet, отдавна бе престанала да предизвиква у нас някогашния ентусиазъм. Вече чувахме единствено зова на Новия свят, с чиято литература и музика си тъпчехме главите от години. И сега такава треска ни тресеше, че през целия полет двамата с Оли не спряхме да бъбрим като стари съзаклятници, които и с топ не можеш да разделиш.

В продължение на няколко дни бяхме под въздействието на блажена еуфория, която ни предпазваше от задълбаване в нашите истории. Разполагахме с един пикап додж, на който аз и приятелят ми се мятахме при първия удобен случай и отпрашвахме за града. Винаги имаше какво да се види на пристанището, винаги имаше какво да се чуе и разгледа на главната улица. Увлечението ми по Мерил и страстта му към нея се размиваха в неистовия ни интерес към всичко, което ни заобикаляше. Да не говорим за безкрайното къпане, за експедициите до съседните плажове и за нощните ни разходки, които биха изтощили мнозина здравеняци. Така де, откъде да намерим сили, за да се хванем гуша за гуша, та дори и само да помислим за това, когато съзнанието ни е заето с толкова други неща?

А и Мерил имаше доста приятели в околностите. Тъй че скоро на плажа лумнаха буйни огньове и ту тук, ту там се завихряха страхотни купони, в резултат на което през повечето време се чудехме на кого или на какво да отдадем предпочитание. Това, естествено, не означаваше, че сме забравили Мерил, но рядко ни се случваше да й отделим повече от пет минути. Бих казал, че първите две седмици преминаха в атмосфера на временно примирие, точно като в навечерието на Коледните празници, когато и най-свирепите грубияни жадуват за минутка покой.

Във всеки случай лично аз се поуспокоих. Вече не се страхувах да ги оставям насаме, тъй като винаги беше пълно с народ, или поне се уверявах, преди да ме помъкнат нанякъде, че няма да им се удаде такава възможност. Искрено се забавлявах и мислено потривах ръце, когато я видех да се мръщи, щом той се приближеше до нея, и когато в същия миг ги връхлиташе някоя весела банда, решена на никаква цена да не изпуска малкия французин, способен да им поднесе Париж на тепсия. Така че ако ми се стореше, че уединението им продължава прекалено дълго, незабавно им изпровождах няколко души, след което ги зарязвах с леко сърце.

Освен това имах под ръка две петнайсетгодишни грозотии, които бяха луди по Франция и по пристигналото оттам симпатично момче, чиито най-незначителни думи попиваха, предъвкваха и изплюваха обратно с обезпокоителна въздишка. Живееха съвсем наблизо и често се измъкваха от надзора на гувернантката си, за да прескочат до нас. Насърчавах ги в това им начинание, както и в интереса им към парижкия живот. И виждах как Оли пребледнява. Тия две кощрамби бяха наистина опасно оръжие.

Имаха брат, Ъруин, който беше малко по-голям от мен и страхотно къркаше. Той бе най-добрият приятел на Мерил. Беше толкова красив, че не бе необходимо да си пророк, за да се досетиш кое ще бъде следващото завоевание на Едит. Иначе бе наистина чаровно и същевременно почти свенливо момче, което познаваше Кейп Код като джоба си и изсмукваше една бира за отрицателно време. Застанеше ли до сестрите си, човек неволно се питаше как е възможно Природата да бъде толкова несправедлива: всички негови достойнства се бяха превърнали в техни недостатъци, като се започне от цвета на косата и се стигне до тембъра на гласа. А когато ме информираха, че учели пиано, направо ме изби студена пот.

Баща им се оказа съдията Уилям Сидни Колинс, доста строг човек, доколкото разбрах, един от онези типове, които са излезли сякаш направо от страниците на „Алената буква“49. Никога не го виждахме, но присъствието му се чувстваше и ни се струваше, че собственият му дом и околните дървета треперят от страх пред него. Според мен единствено дъщерите му се осмеляваха да се изложат на гнева му заради бягствата си от имението, но, както казваше Оли, той едва ли би могъл да им направи нещо. Толкова бяха ощетени във физическо отношение, горките, че човек трудно би могъл да си представи един баща да се нахвърли върху живото доказателство за провала си като родител и да вдигне ръка на лице, което всеки божи ден получава шамари от огледалата.

Така че пешкира опираше Ъруин. Съдията все трябваше да изкара яда си на някого. В началото, когато все още не бяхме наясно по въпроса, двамата с Оли подскачахме, когато Мерил го дръпваше настрана. Тогава не знаехме, че просто го утешава и буквално се изривахме отвътре, когато го прегръщаше. Във всеки случай лично аз бях на мнение, че има утеха и утеха. Съмнявах се, че би покрила със същите нежни целувки манерката и бузите на Квазимодо.

— Виждам, че има неща, които не разбираш — подхвърли Едит.

Гледахме как сладоледите ни се топят на върха на клечките. Останалите киснеха във водата. Бяхме се върнали на плажа, тъй като огънят догаряше.

— Защо не вземеш да смениш плочата? — попитах.

— Бих направила същото за теб или за Оли, и какво от това?

— Не те виждам да ни подсушаваш сълзите. Не ти е присъщо.

— Да, но не си спомням някога да сте ми дали възможност да го сторя. А и Ъруин изглежда толкова крехък…

— Ами тогава го подхванете двете едновременно.