Навън към себе си

— Наистина, драги приятелю — подшушна Хайсенбютел, — това е ужасно неприятно.

— За кого? — попитах.

Ако исках да си спестя каквато и да било неприятност, просто нямаше да дойда на това събиране. Интересно ми беше само дали ще си позволи подобна наглост и ей Богу, тя не ме разочарова. Робер Лафит не се чувства много комфортно. Избягва погледа ми, но се старае да не ми обръща гръб.

Нощта е изключително мека. Апартаментът на Хайсенбютел има обширна тераса, стаила се между покривите на „Сен-Венсан“. Мястото е приятно, оттук можеш да наблюдаваш града и да стоиш на балкона като на носа на адмиралски кораб с доволна усмивка на устните. Събирането е чисто парижко, с куп красиви жени, които не свеждат очи. Презрението ми към този град не се отнася до жените. Нито до улиците в ранните часове. Нито до падането на нощта.

Приближих се до Едит. Робер Лафит се вцепени до бюфета.

— Смяташ ли, че го плаша?

— Не знам. Защо не го попиташ?

— Имам усещането, че ни гледа.

— Да, така е, не ни изпуска от очи.

— Съжалявам, че си ми жена и че си имаш кавалер. Защото мисля, че иначе щях да си опитам късмета.

— Не ме ухажвай, Анри-Джон. Никога не те е бивало да ми сваляш звезди от небето.

— Фин постоянно ми повтаряше: „Омарите няма да паднат сами в чинията ти.“

Не се задържах при нея. Отстъпих мястото си на нейния жиголо.

— Чуйте, скъпи приятелю… Това наистина е ужасно неприятно. Искрено съжалявам — продължава да се пъне Хайсенбютел.

— Няма нищо — свивам рамене.

Не съм съсипан. Не съм бесен. Не съм в настроение да се заяждам с литературния агент на Едит, защото онези, които владеят изкуството на войната, побеждават вражеската армия без битка (Сун Цзъ, III, 10). Достатъчно е от време на време да ме поглежда и ще бъда доволен като пустинно растение, попило капка вода. Ако една жена не те остави да хвърлиш топа, можеш да излезеш от дома си и да се търкаляш по земята от радост (анонимен автор).

Не ядох, но изпих две-три чаши. Някои от жените, които не ме познаваха и ме смятаха за ерген — повечето от тях предпочитаха да не си създават неприятности, — идваха да видят отблизо за какво по-точно става въпрос и ме принуждаваха да си размърдам мозъка, докато ми говореха за щяло и нещяло. Питам се докъде ли може да стигне човешко то безочие. И не само по отношение на секса. Жалко, че досега на никого не е хрумнало да осчетоводява лошите постъпки, които човек не извършва.

Каня се да си тръгвам и Хайсенбютел ме хваща за лакътя, за да ме изпрати до вратата. Възползва се от това, че сме сами и свива вежди.

— Хайде, приятелю, сега е моментът да реагирате!

— Бъдете така добър да ме пуснете.

Пуска ме, но вече е набрал обороти.

— Я стига! Вземете се в ръце, по дяволите!

— Вижте… Имате ли нещо против да не засягаме тази тема?

— Опитвам се просто да ви помогна, Анри-Джон.

— По-добре не се опитвайте. И докато не съм забравил, ако видите съдията Колинс, предайте му същото.

— Слушайте, момчето ми, не бъдете толкова неблагодарен! Огледайте се. „Сен Венсан“ живее благодарение на половината от тук присъстващите. Сред тях са най-щедрите дарители, най-влиятелните родители на ученици от нашия колеж. И вие сте единственият преподавател, когото поканих на това соаре… от приятелски чувства към вас и жена ви. Нека за миг забравим онова, което не одобрявам от чисто човешка гледна точка, но дайте си сметка в какво положение ме поставяте като директор на училището. Не ме принуждавайте да взема мерки, от които ще пострадате не само вие, но и аз.

Разсмях се.

— Не приемайте думите ми несериозно — добави той.

Ръката ми се стрелна като змия и се вкопчи в бицепса му.

Беше мек като преварен кренвирш. И собственият ми глас долетя до слуха ми сякаш отдалеч.

— Да си останем приятели, драги. Чуйте добре какво ще ви кажа. Не знам колко сте тези, които действате зад гърба ми, и не съм в състояние да се преборя с всички ви. Мълчете и ме слушайте! Сега пък аз се опитвам да ви помогна. Може и да се огъна под числеността ви, както казах, ала не и преди да ви видя сметката, на вас и на Колинс!

— Но… Но вие сте луд!

— Усмихнете се, гледат ни.

— За Бога, откъде ви хрумна…

— Не знам. Може и да греша. Но не се опитвайте да оказвате какъвто и да било натиск върху мен, защото ще превърна живота ви в ад! Само косъм да докоснете от главата на Едит и ще ви удавя в собствената ви кръв! Как да се изразя… Не се опитвайте да влезете в схватка с мен, защото още сега ще ви изкормя!

Случи се вечерта след погребението на Ъруин. Сякаш ме блъсна право в гърдите. Едва не се изтъркалях надолу по урвата. Ръката ми се вкопчи в перилото на стълбата.

Заради горещината Колинсови бяха ускорили формалностите. Целият бях в пот. Връщах се от болницата, където превързаха кутрето ми. Бях го счупил, удряйки Оли, и нямаше и час, откакто го бяха наместили. Цялата ръка ме болеше. Около гроба имаше толкова цветя, че направо вонеше.

Доколкото разбрахме, Ъруин се беше обесил след страхотен скандал с баща си. Двете му сестри ни разказаха всичко най-подробно, и то без капка емоция, сякаш ставаше дума за блъснат от кола непознат. За пореден път — и за последен — подхванали темата за развода и Колинс ударил плесница на сина си, след което заплашил да го постави под ключ.

В църквата Мерил се сдържаше, бидейки прекалено заета да бърше сълзите си. Но когато погребалното шествие потегли, тя започна да жестикулира и да подвиква предизвикателно към съдията, който крачеше начело. Виковете й внесоха известен смут в редиците, хората започнаха да обръщат глава и движението преля назад, към техния източник. Оли я дръпна настрана и се опита да заглуши проклятията й в прегръдките си.

Докато спускаха ковчега в гроба, съдията вдигна глава и за миг спря погледа си върху мен и Едит. Познавахме го слабо, колкото да си кажем добър ден и довиждане, когато се разминавахме на пътя или прекосявахме имението му заедно с Ъруин. Но погледът му беше ужасяващ и нямах и представа какво си мисли, докато се взира в нас. Нищо кой знае колко мило според мен. Може би сега, когато синът му вече го нямаше, търсеше нова плячка за злобата си.

В къщата ни очакваше дълъг, тъжен и безмълвен следобед. Оли и Мерил се притискаха един към друг. За мен гледката бе мъчителна. Преди всичко, защото от близостта им се излъчваше такава нежност, че се чувствах адски неудобно, а след това и защото лицето на Оли беше толкова подпухнало, че ме избиваше студена пот.

Така или иначе, гневът ми се беше стопил и аз се залових да измия натрупалите се от два дни съдове. Бях изслушал, без да ми мигне окото, всички епитети, с които ме окачествиха след изпълнението ми. Това дори ми донесе известно облекчение. През целия вчерашен ден изобщо не ми обърнаха внимание. Пръстът ужасно ме болеше, но не смеех да гъкна. Оли цял се бе жлътнал от арниковата тинктура и нямах никакво желание отново да разлайвам кучетата. До тази сутрин никой не се бе поинтересувал защо съм си увил ръката с това шалче. Може би смятаха, че си търся повод да се оплаквам и да се мръщя, докато се боря с чиниите.

Ако Мерил го остави за малко, на драго сърце бих поседял пет минути с него, мислех си, докато изцеждах спагетите. Бяха отвън. На светлината на залеза главата на Оли приличаше на осветена отвътре и леко раирана на места целулоидна играчка.

Никой не беше гладен. Внесох таблата и чиниите обратно вътре. Чувствах се наистина опустошен. След закуска Едит се беше поинтересувала от пръста ми и ме бе откарала в болницата. Следобед отидохме да плуваме. Бяхме останали само двамата, когато видях Мерил и Оли да се спускат към плажа.

Но не им обърнах никакво внимание. Събитията през последните дни ме бяха разтърсили, обикалях в кръг около самия себе си и дори и най-баналната ми мисъл се израждаше в отрова, в зловещо леке, в безнадеждно скимтене.

Вече нищо не разбирах. Имах чувството, че съм болен от неизлечима болест. Ровех се в съзнанието ей, за да се опитам да разбера какво не е наред, ала съвършено безрезултатно, защото неизменно настъпваше момент, когато всичко потъваше в мрак.

По едно време ми хрумна мисълта, че именно аз гася светлината. И това бе едничкото прозрение, което благоволи за миг да ме осени. Но после, потапяйки се отново в сенките на съзнанието си, дойдох до заключението, че и то не ми е от особена полза.

Отидох да изпуша една цигара на ръба на урвата. Имаше вятър, но не ми се пикаеше. Долу забелязах Мерил и Оли, седнали на последното стъпало на стълбата, и ми хрумна, че за такава награда може би си заслужава да изядеш един пердах. А от моето счупено кутре нямах никаква полза.

Леко настръхнах, когато се зацелуваха. Наблюдавах ги и по едно време ми се стори, че не ми е много ясно какво правят. Знаех как се целува момиче. А това, тяхното, хем приличаше, хем не приличаше на целувка. Или наистина имаше още на какво да се уча. Ядно се изплюх на земята.

После пъхнах свитите си в юмрук ръце в джобовете. Долу ония се държаха за ръка и все така се притискаха един към друг. Не ми се драйфаше, но имах чувството, че нещо ми се надига в гърлото. Не ми се и плачеше, но като че ли всичко в мен се втечняваше, не усещах нищо твърдо. И което е още по-страшно: изтичах сякаш през цедка, зверски студ смазваше главата ми, минаваше през гърдите ми и се плъзгаше надолу, към слабините. Чувствах се пълен с празнота. Поемах си дъх и вятърът нахълтваше в ноздрите ми, виеше в тялото ми като в барака без мебели, без врати, без прозорци, без жива душа.

И тогава чух гласа на Едит зад гърба си. Обърнах се, колкото и зле да се чувствах.

— Извинявай — промълвих, — не разбрах какво каза.

— Тогава ще го повторя.

Кимнах. Ако искаше да ме кастрира, точно сега беше моментът — нямаше и пръста си да помръдна, за да се защитя. Тъй като се бавеше, вдигнах очи към нея.

И тя заяви:

— Няма да намериш нищо по-добро от мен, Анри-Джон. Не е зле поне веднъж да ми повярваш.

Ръката ми се вкопчи в перилото на стълбата.

— Е, добре… Бих искала да ми го върнеш.

Знаеше много добре, разбира се, че дневникът й е у мен. От своя страна нямах представа как щеше да реагира, когато засегнехме тази тема, това можеше да ми създаде неприятности. Но я бях хванал натясно в кухнята след събирането у Хайсенбютел и беше късно, и не бях предизвикал никакъв скандал, и не се бях опитал да се заяждам с нейния литературен агент, бях се представил идеално. Нима заслужавах дори най-малък упрек?

— Слушай… Може ли да го задържа още малко?

— Защо?

— Да речем, че си първото момиче, на което съм проговорил, а и някак свикнах с него. Ако случайно се събудя и взема дневника ти, малко след това отново заспивам.

— Е, благодаря!

Но се усмихваше.

— Знаеш ли — добавих, — след като отворихме дума… Това, което ме порази, е, че си могла да чакаш толкова време. Наистина бях голямо магаре.

— Но тогава бях млада.

— Мисля, че при мъжете е по-различно. Търпението им се притичва на помощ, едва когато остареят.

Причината да се върнем вкъщи бе наистина ужасно тъпа — Оли беше забравил брачното си свидетелство.

Направихме обратен завой насред Сагаморския мост някъде призори. Навсякъде по света се намират страхотни глупаци. Рискувахме да си имаме проблеми с настаняването в хотела, а до Гранд Кениън имаше много път. Двамата с Оли се бяхме правили на идиоти с въпросните свидетелства, като накрая той закова своето на вратата на стаята си. Колкото до моето, първо го направих на шапка, после на фуния за наливане на бира, но Едит ми го конфискува, преди да го кръстя с будвайзер.

Жорж ни беше наел една открита кола. Бяла, с червени кожени седалки. Караше Оли, прегърнал Мерил през рамо. Слушахме Mother’s Little Helper. Пътувахме по Бей Вилидж Роуд, на север от Тръроу. Точно в момента, когато свивахме по пътя за къщата, току пред колата излетя ято чапли. Навирихме нос към небето.

Буикът мигом занесе и изскочи от пътя. Не беше ново за нас, най-малко сто пъти бяхме вземали същия завой, и то с пълна газ. Но тази сутрин насреща ни Ребека караше колело.

Колата я отхвърли в храстите. И тя загина на място, тъй като ги бяха подкастрили с машина. Един остър като шило клон прониза гърдите й и изскочи през гърба й.

В същия момент Оли рязко завъртя волана и колата се преобърна. Едит и аз изхвърчахме при първото премятане. Буикът продължи да се търкаля.

Мерил почина през нощта в болницата. Оли излезе от кома два дни по-късно. По чудо беше отървал ампутацията. Това е.

— И той какво ти отговори?

— Нищо. Заяви, че не разбира. И ме прегърна, защото пак чукам дъщеря му.

— Знаеш ли, според мен това е истината. Не мисля, че е кроял нещо заедно с Колинс. А Хайсенбютел е просто едно тъпо мекотело.

— Да… Всъщност не е много ясно… Мен ако питаш, в момента се водят куп кръстоносни походи, но войските не са много на ниво. Има прекалено много хора, които се опитват да те накарат да пресечеш улицата, и то точно когато нямаш такова желание. Но дори и да не е предприел нищо конкретно срещу Едит, в което не съм много сигурен, знам, че би предпочел да я види по-скоро мъртва, отколкото разведена. Каза ми го. Баща ти е опасен тип, Оли, и много добре знаеш това. Всеки, който си въобразява, че е месия на една истина, независимо каква, е опасен за останалите. А никой не иска от него нищо повече, освен да обича ближния си.

Току-що бяхме обядвали с адвоката на Джулета. С помощта на парче връв му доказах, че възелът, с който възнамерява да ни удуши — имам предвид Оли, — е само илюзия. Той потърка очилата си, след което размисли и явно си даде сметка, че делото далеч не му е в кърпа вързано и че след моите показания — разполагах с цял куфар вратовръзки, с които тази недоклатена истеричка се беше опитала да съблазни един любящ съпруг и баща — жалбата за злоупотреба с малолетна бързо ще бъде отхвърлена.

Оли му връчи скромен чек и след като се омете, двамата започнахме да си припомняме турнето на Балета в Ленинград. Оли искаше да отскочим дотам заедно. Само се усмихнах.

После му казах, че бях срещнал Жорж у майка ми. И че им бях съобщил, че аз и Едит сме възобновили сексуалните си отношения.

— Добро начало, Анри-Джон — бе прошепнал Жорж в ухото ми, докато майка ми и Рамона кимаха с глава.

— Естествено, че ще броят наречията и съюзите ти, че ще ти мерят елипсите… За това им плащат. Но ти не си кроиш вечерна рокля, а пишеш книга! Не обръщай внимание какво казват за теб, независимо дали е добро или лошо. Избягвай местата, където се говори за книги. Не слушай никого. Ако някой вземе да надзърта през рамото ти, скочи и му забий едно кроше. Не говори за работата си, няма нищо за казване. Не се питай за какво и за кого пишеш, а мисли, че всяко твое изречение би могло да бъде последното. Остави го да дращи по вратата, ще се умори, или може би предпочиташ да отида да си поговоря с него пет минутки?