Най-страхотното шоу в космоса

12

— Тъй — каза Реймънд. Наля си една водка, гаврътна я и си наля още една. — Тъй, тъй, тъй. — Вдигна чашата си за наздравица с професора. — Тъй.

— Защо непрекъснато повтаря това „тъй“? — обърна се професор Мерлин към Зефир.

Красивата жена сви раменете, които бе заела от Шърли, продавачката в магазина за обувки. Така й беше по-лесно, отколкото да му отговори.

— Тъй — професор Мерлин се ухили на Реймънд. — Значи тъй, а?

— Искам да кажа: тъй де, ще го направя. О’кей. Значи имате само мен. Нямам големи шансове срещу цяла една планета, за която не знам абсолютно нищо. Всъщност, нямам никакви шансове. Но това все пак е някакво начало.

— Браво, мон Армани. — Професорът засука мустаците си. — Това наистина е начало. За съжаление, също така е и край. Обаче аз винаги съм казвал, че добре сапунисаната брада е наполовина избръсната.

— Какво искаш да кажеш с това „край“?

— Боя се, че времето ни изтича. Остават ни представления единствено на Сатурн. Оттам трябва бързешката да се върнем на Земята. Безотлагателно, на пълна пара, с абракадабра и без да се мотаем по пътя.

— Така е — каза Зефир и хвърли такава усмивка на Реймънд, че направо му се разтрепериха краката. — „Горните“ възнамеряват да започнат запечатването на полярните отвори до края на тази седмица. Ако искаме да ги спрем, трябва да се върнем на Земята най-късно до два дни.

— Да изминем разстоянието от Сатурн до Земята за два дни? — Реймънд вдигна вежди заедно с чашата си. — Е, това вече са абсолютни глупости. За какъв ме вземате, за някакъв де…

— Дегенерат? — попита професорът. — ДеДеТе? Девисил?

— Дебил. Не можете да изминете разстоянието от Сатурн до Земята за два дни.

— Нима? — Професор Мерлин си взе едно зърно грозде от подноса, пъхна го в лявата си ноздра и го изкара през дясното си ухо. — Да не намекваш, че е невъзможно като това да се плава с параход из Космоса?

— Да, нещо подобно. Между другото, номерът, който направи току-що, е доста отблъскващ.

— Значи мислиш, че щеше да бъде по-малко отблъскващо, ако го бях вкарал в ухото и го бях изкарал през носа? — Професор Мерлин лапна зърното.

Реймънд гаврътна още една водка.

— Най-добре ще е да се размърдаме, а? Пълен напред към Земята!

— Всяко нещо с времето си, скъпо момче. Преди това трябва да изнесем представление на Сатурн.

— Майната му на Сатурн — каза Реймънд.

— Какво, предлагаш ми да разочаровам моята публика, така ли?

— Майната й и на публиката ти.

— Значи мислиш, че не е нужно да играем на Сатурн, така ли?

— Да, така мисля.

— Колко жалко. Но предполагам, че ти си знаеш най-добре.

— Да, в този случай знам. Трябва веднага да тръгнем към Земята.

— Значи мислиш, че не е нужно първо да избавим двеста отвлечени човешки същества, които са затворени в сфери на Сатурн?

— Какво? — извика Реймънд. — Какво! Какво! Какво!

— Затуй сме тук, мое юначе с калпаче. Това е последната пратка хора, преди да запечатат отворите. Пристигнаха снощи. Помислих си, че няма да е зле да ги качим на кораба и да ги откараме у дома. И без това ни е на път.

— Двеста души? — Реймънд подсвирна.

— Това е доста дразнещо подсвирване — отбеляза професорът. — Ала те наистина са двеста и ни един по-малко. Все още са живи и не са се озовали зад витрините на щандовете за месни разфасовки. Стоят си в сферите и чакат да ги разпределят. Срамота е да ги изоставим. Но ако ти си на друго мнение…

— Не, не съм — каза Реймънд. — Двеста души. Разбира се, че трябва да ги спасим. Колко души според теб има в един полк?

Професорът нямаше представа, но каза:

— Точно двеста. Двеста и един, като броиш и себе си. Ти, разбира се, ще бъдеш генералът.

— Добре тогава. — Реймънд потри ръце. — Трябва да се изработи оперативен план. Да си сверим часовниците. Ей такива неща. Имате ли карти?

— Не — отвърна професорът. — Предпочитаме да играем на табла.

Пируващите избухнаха във весел смях.

— Извънредно смешно — каза Реймънд. — Имам предвид карти на Сатурн, разбира се. Планове на улици и други подобни, на които може да се види къде ще играете и къде държат отвлечените. Имате ли такива карти?

— Купища — каза професорът и сръга Реймънд в ребрата.

— Внимавай с костюма ми, ако обичаш.

— Пардон, моля, извинявай. Прати ми сметката от химическото чистене. Имаме карти, Реймънд, и то колкото ти душа иска.

— Ами оръжие?

— Аз имам верния си меч. — Професор Мерлин измъкна сабята си от лъскавата ножница и ловко я развъртя, като ту сечеше, ту мушкаше купчините с пасти и пудинги. — Всички, изправили се срещу него, са намерили своята гибел.

Реймънд се сниши, за да избегне острието, което мина на косъм от главата му и за малко не му отряза ухото.

— Обзалагам се, че са я намерили — каза той.

— Няма майтап, няма измама. — Професор Мерлин огледа различните видове сирена, които бе нанизал на сабята си. — Някой да иска ордьоври?

— Имате ли пушкала? — попита Реймънд. — Имам предвид големи пушкала.

— Големи пушкала? Топове ли имаш предвид? — Професорът задъвка бисквити със сирене.

— По-скоро имах предвид нещо като автомати.

— А-а — каза професорът. — Имаш предвид онези наистина изумителни картечници… като оръжието на Блейн във филма „Хищник“.

Реймънд закима ентусиазирано.

— Не, нямаме.

— Напротив, имаме — каза Зефир.

— Така ли? — професорът се задави с бисквитата.

— Ако те са това, което Реймънд иска, значи ще ги получи.

— Да, разбира се, че трябва да ги получи. Значи вече всичко е тип-топ.

— Пардон — каза Реймънд. — Да не би да пропуснах нещо? Какво е тип-топ?

— Оперативният план.

— Май наистина съм пропуснал нещо. — Реймънд се почеса по главата. — Какъв оперативен план?

— Хайде сега, тинтири-минтири. — Професорът почисти трохите от бисквити, полепнали по брадата му. — Планът, за който ти бяха нужни карти. Предполагам, че възнамеряваш, докато играем в претъпкания салон под нестихващите овации на възторжената публика, да спасиш всички онези хора и да ги прехвърлиш незабелязано на парахода.

— А, значи за този оперативен план ставало дума — Реймънд бавно закима.

— Аз не бих постъпил точно така — каза професорът. — Но съм сигурен, че ти най-добре си разбираш от работата. Винаги съм казвал, че джуджето, качено върху плещите на гиганта, вижда по-надалеч от него.

— А стига бе. Винаги ли си го казвал?

— Винаги. С изключение на случаите, когато казвам нещо друго. Е, добре, след като вече всичко е уговорено, може ли да те запозная с моите артисти?

Реймънд погледна към усмихнатите лица, на които бе изписано нетърпение запознаването да стане час по-скоро.

— Защо не — отговори той. — След като вече всичко е уговорено.

— Удари час за истинско веселие. — Професор Мерлин взе бутилката с водка, за да си налее едно питие. Тя обаче се оказа празна. — Истинско веселие — каза той отново.

Истинско веселие!

Думата „веселие“ напомни на Реймънд за една кръчма в Бремфийлд. И на него наистина, ама наистина много му се прииска да е там в момента.

По една случайност точно в този момент…

Вратата на бара „Веселите градинари“ се открехна и най-добрият приятел на Реймънд, Саймън, се вмъкна вътре.

Беше прекарал един наистина тежък ден и имаше належаща нужда да удари едно, преди да напусне страната. Всеки би постъпил като него.

Пол, който работеше като барман на половин ден, седеше на другия край на ненадзиравания в момента барплот. Решаваше кръстословицата в „Таймс“. Не вдигна глава.

— Добър вечер, Саймън — каза той. — Нова шапка, а?

— Не! — Саймън се замъкна до любимия си стол, възкачи се отгоре му и хвърли гневен поглед към другия край на барплота. — И дума не може да става за нова шапка, защото изобщо не нося шапки. Никога не съм носил и няма да нося.

— Не се впрягай — каза Пол, без да откъсне поглед от кръстословицата.

— Това дори не е смешно. Направо е жалко.

— Лош ден, а? Девет отвесно, „ужасен“, дванадесет букви.

— Отвратителен.

— Благодаря. — Пол попълни квадратчетата.

— Къде е Анди? — попита Саймън.

— Тази вечер почива. За какво ти е?

— А, просто питам. Споменавал ли ти е, че може да намина?

Пол сви рамене, което трябваше да означава „не“, и отново се вторачи в кръстословицата, без да попита Саймън какво ще пие.

Саймън огледа празната кръчма. Много добре знаеше, че тази е почивната вечер на Анди. В противен случай не би посмял да се мерне тук. Той обаче не знаеше дали Анди беше споменавал нещо на Пол за показанията, които беше дал пред инспектор С’Мърт. По всичко личеше, че не беше. Може би за кратко време кръчмата щеше да се окаже спасително кътче за беглец като него.

— Ще мога ли да получа едно питие? — попита Саймън. — Имаш насреща си един отчаян човек.

Пол щракна бутончето на химикалката си, сгъна вестника и се затътри, без да бърза, към шубера.

— Халба от твойта, нали?

— Голямо уиски.

— Брей. — Пол взе една чаша и започна да отмерва бавно и съсредоточено уискито. Саймън го харесваше. Повечето от постоянните посетители на „Веселите градинари“ харесваха Пол с изключение, разбира се, на онези, които бяха на друго мнение. Те изобщо не го харесваха, но Саймън не беше от тях.

Пол беше момче на място. Висок, на тридесет и няколко години, с естествена коса, собствени зъби и тесен кръст. Имаше вече един брак зад гърба си, а приятелката му чакаше ново бебе. Караше стар „Лотос“, но не можеше да си позволи да го потегне. Беше спокоен. Не бързаше, не се тормозеше излишно. Не препускаше. Никой не го гонеше. Ритъмът на живота му беше съвсем различен.

— Лира и половина — каза Пол и остави чашата пред Саймън.

— Имам уговорка с Анди. Пиши го на сметката на Реймънд.

— Става. Ще запомня какво си изпил. Няма нужда да хабим хартията. Ще искаш ли нещо друго?

Саймън изпусна характерното и продължително „ъъъъъххххх“, което издава всеки, обърнал на екс двойно уиски, и каза:

— Още едно, моля.

— Така си и мислех. — Пол отново се върна при бутилките. — Каква е тази книга? — попита той през рамо.

— Книга ли?

— Тази, която си гушнал под мишница.

— Някаква фантастика, мисля.

— Да не е от онези дрисни, дето ги пише Драскачът?

— Той пише ли фантастика?

— Май пише. — Пол постави пред Саймън още едно двойно уиски. — Казва, че бил написал десетки книги, ама не съм ги виждал по книжарниците. Дай да й хвърля едно око.

— А, не. — Саймън притисна силно книгата с лакет. — Това е първо издание. Не искам да се мачкат страниците. Съжалявам.

— Твоя си работа. Ще поръчваш ли още, или да вървя да си решавам кръстословицата?

— Това ми стига. След минута трябва да тръгвам. Аз…

Изскърцването на външната врата го накара да замлъкне и да се извърти рязко на стола. Той наистина не трябваше да се намира тук. В селото имаше прекалено много потенциално опасни отварячи на кръчмарски врати. Мъжете в сиво. Момчетата в синьо. Онзи градинар от ада. Терористите от З. В. Я. Р., които пък бяха бог знае откъде. Саймън се приготви отново да си плюе на петите.

Но беше само Драскачът.

— Какво съвпадение — отбеляза Пол. — Тъкмо обсъждахме творчеството ти.

— Не се съмнявам, че оценките са били ласкави. — Драскачът се дотътри до тезгяха. Беше муден човек. В сравнение с него Пол беше направо като холерик.

Тази вечер се беше изтупал в пълно драскаческо облекло. Носеше костюм от груб туид, ботуши за езда, часовник на верижка и широка виолетова вратовръзка. По себе си имаше какви ли не позьорски финтифлюшки. Беше прехвърлил четиридесетака, плешивееше отпред, отзад си беше вързал опашчица. Малко широк в кръста, с леко закривен нос и страхотно стиснат.

Драскачът се прозя. По зъбите му се виждаха много пломби от прекалено ядене на сладкиши.

— Търсих те, Саймън — каза той. — Къде отиваш?

— До тоалетната — отговори Саймън и се отправи към вратата.

— Добре, но гледай да не се бавиш много. Исках да те почерпя едно питие.

— А-а, така ли? — възкликна Саймън. — Тогава тоалетната може да почака.

— За мен една халба „Смърт с кисело зеле“, Пол, а за Саймън — каквото той пие.

Саймън се върна на стола си и се втренчи в Драскача, който пък се беше вторачил как Пол сипва двойно уиски.

— Нали това пиеше? — осведоми се барманът. Долната устна на Драскача започна леко да потрепва.

— Не пиеш обичайното?

— Наздраве — каза Саймън.

Пол наточи бирата на Драскача.

— Наздраве — каза барманът и му я поднесе.

— Наздраве — отвърна Драскачът и неохотно извади портфейла си. — От здраве да се не отървеш.

Известна сума пари промени притежателя си и Драскачът внимателно преброи рестото. Пол се върна към кръстословицата си, а Саймън оголи зъби в усмивка.

— Така-а — каза Драскачът, като се настаняваше на високия стол.

— Какво „така“? — попита Саймън, без да откъсва поглед от вратата.

— Пиша една книга — отговори Драскачът. — Фантастична е, но за да има привкус на реализъм, избрах Бремфийлд за място на действието. Всъщност, идеята беше на издателите. Очевидно са правили някакви проучвания и решиха, че това е идеалното място. Дори ми дадоха списък на онези от местните хора, които искат да включа в книгата. Обикновено не работя така, но те ми плащат… ъъ… ами достатъчно, за да свързвам двата края, и трябва да се съобразявам с желанията им.

— Всичко това е наистина забележително — каза Саймън, който вече беше преполовил поредното си двойно уиски, — но наистина трябва да тръгвам.

— Няма да ти отнема много време. Просто искам да се посъветвам с теб.

— Защо с мен?

— Защото те има в книгата.

— Какво? — изуми се Саймън.

— Ти си един от главните герои.

— Какво?

— Не трябваше да ти го казвам. Всъщност, цялата тази работа се пази в голяма тайна. Нямам представа защо. В края на краищата, това е само литература. Обаче нещо го закърших със сюжета и не знам как да продължа по-нататък. Та си помислих, че ако те попитам какво би направил, ако събитията се случваха в действителност, това би придало допълнителна автентичност на повествованието.

— КАКВО?

— Тази дума я имам в кръстословицата — обади се Пол от другия край на барплота. — Беше три отвесно: „въпросително местоимение за питане относно качеството, характера или вида на лице, предмет, действие, събитие или явление“. Сега съм на три водоравно: „вид застраховка“.

— Какво? — попита отново Саймън.

— А-а, КАСКО. Сега разбирам, благодаря. — Пол се хвана за химикалката.

— За придаване на допълнителна автентичност — повтори Драскачът. — Ти какво, ти да не си започнал да оглушаваш?

— Не — отвърна Саймън. — Чакай обаче да си изясним едно нещо. Ти пишеш фантастичен роман, чието действие се развива в Бремфийлд, така ли?

— Отчасти в Бремфиилд.

— И в този роман аз съм главното действащо лице?

— Едно от двете главни действащи лица.

— А мога ли да попитам кой е другото?

— Никога не би познал.

— Нима?

— Реймънд — прошепна Драскачът.

— Реймънд, значи. Разбирам. — Саймън поглади брадичката си. Тук трябва да споменем, че по устните му заигра лека усмивка. И нищо чудно. — Мога ли да узная какво заглавие мислиш да й сложиш?

— Защо искаш да знаеш?

— Просто така — излъга Саймън. — И, разбира се, за да мога да я открия в книжарниците и да си купя много екземпляри.

— Ами — поколеба се Драскачът, — всъщност не трябва да споменавам на никого нищо за това.

— Да, но вече го направи. А и аз наистина имам голямо желание да ти помогна. За мен ще е голяма чест да знам, че и аз имам някакъв принос за… как да го кажа… за насочване на сюжета в правилната посока. Разбира се, при пълна дискретност от моя страна.

— Добре, но при условие че ще спазваш пълна дискретност.

— Заглавието? — Саймън се ухили насреща му с белите си зъби.

— „Най-страхотното шоу в Космоса“ — беше отговорът.

„Най-страхотното шоу в Космоса“. Професор Мерлин правеше поклон след поклон, докато представяше артистите си на своя гост.

Реймънд се ръкуваше, усмихваше се и през цялото време се чудеше. Първото му впечатление от пируващите беше, че са предимно широкоплещести мъже и необуздани, екзотични жени. То обаче не се оказа трайно, когато ги огледа по-отблизо. Установи, че всички тези „артисти“ изглеждаха някак измъчени и със сенки под очите.

И всички бяха странни типове. Реймънд никога преди не беше срещал сиамски тризнаци. Нито пък беше чувал такова изумително описание като това на професора за г-н Аквафагоцит6 и неговия специален номер като човека аквариум. Това очевидно не беше обикновен цирк.

Обикновените циркове не пътуват между планетите с параходи от времето на кралица Виктория.

Реймънд се запозна с Дисекто Живата Бичкия, който можеше да си откача крайниците когато пожелае и да ги подрежда в произволни композиции; с Били Балона, който пък вършеше подвизи по издръжливост, като си завираше отзад тръба, през която вкарваха въздух под много високо налягане, и беше измислил нов начин за свирене на свирка, както и с Феникс Огнеупорната Танцьорка с Ветрило.

Размени любезности с акробати, които ходят по въже, и с гълтачи на саби. Учтиво отказа да се ръкува с укротителя на микроби д-р Бактерия, който твърдеше, че е в състояние да му покаже нагледно какви са външните признаци на всяка болест, която Реймънд му посочи. Получи целувка по бузата от лейди Алострел, която очевидно бе станала звезда със способността си да призовава духовете на мъртвите, докато кара велосипед с едно колело (или май беше, докато язди еднорог).

Всичко беше шашващо. Но за Реймънд, който досега бе станал ветеран в шашването, то не беше кой знае колко по-различно от онова, с което се беше сблъсквал напоследък.

— О, да, обезателно — каканижеше професорът. — И накрая, Реймънд, ето един човек, с когото непременно трябва да се запознаеш. Изпълнител, известен с неповторимата си прецизност. Ненадминатият пешеходец-илюзионист, единственият и неповторим мосю Ла Рош.

— Мосю Ла Рош? — Реймънд бе клъвнат и по двете бузи от едно дребно бледолико човече с малки, напомадени мустачки и прекомерно голяма за него перука.

— За моа е удоволствие — каза човечето и тракна токове за поздрав.

— А стига бе! — възкликна Реймънд. — Професоре, никога няма да се сетиш за какво…

— Напротив, сещам се за думата. Определението за „какво“ е „въпросително местоимение за питане относно качеството, характера или вида на лице, предмет, действие, събитие или явление“. Разбира се, ако това е, което имаш предвид.

— Да. Искам да кажа не. Имам предвид мосю Ла Рош. Когато бях на Венера, успях да избягам, защото си спомних, че моят приятел Саймън ми беше разказвал за един цирков изпълнител от викторианската епоха на име Ла Рош. Той измислил онзи номер, при който влизал в метална сфера и се изкачвал с нея по спираловидна релса. Какво ще кажете за това, а? — Реймънд пусна сияйна усмивка надолу към дребничкия французин и топло стисна ръката му. — Много се радвам да се запозная с вас — каза той. — Въпросният господин Ла Рош ваш роднина ли е? Някой предтеча, вашият пра-прадядо или нещо подобно?

Французинът го изгледа от главата до петите и каза:

— Аз Ла Рош. Аз същи Ла Рош, дето изобретил сфера с вътрешно задвижване. Мое амплоа — бъда тоз Сизиф на цирков свят.

— Искате да кажете, че семейството ви е съхранило традицията негови членове да изпълняват този номер? Гениално.

— Искам кажа, че аз тоз същи Ла Рош.

— Да, обаче не истинският. Истинският е играл преди повече от сто години.

— Не истински?

— Нека продължим нататък — каза професорът. — Мисля, че не се познаваш с…

— Не истински? — Французинът тропна с крак. — Той казва аз не истински Ла Рош.

— Ами така де. Не сте — каза Реймънд.

— Пфу — Ла Рош извади една детска ръкавица от джоба си и шляпна с нея Реймънд през лицето.

Чу се звучно „пляс!“.

— Казах само… — каза Реймънд.

— Ти казал? — викна Сизиф на цирковия свят. — Ти казал? Ти казал аз не истински Ла Рош. Това казал ти.

— Да — отговори Реймънд.

— Той не взима свои думи назад! — Французинът тропна с другия крак. — Той оплювал мое добро име. Той стъпкал моя репутация в кал.

— Е сега вече говориш глупости — каза Реймънд.

— Глупости! Сега той казва аз изкуфял.

„Пляс!“ — ръкавицата отново шляпна Реймънд през лицето.

— Я престани — предупреди го Реймънд. — Казах само, че…

— Аз чул какво ти казал. Казал, че моя сестра чук-чук с моряци за пари.

— Никога не съм казвал подобно нещо. „Пляс!“ — шляпна за трети път ръкавицата.

— Предупреждавам те — каза строго Реймънд.

— Нима? — изрепчи му се мосю Ла Рош.

— Господа, господа — професор Мерлин вметна своя принос в размяната на реплики. — Нека избегнем раздорите. Разногласията водят до разединение. Споровете водят до свади, а свадите — до нехармонични обстоятелства.

— Таз свиня пръв започнал — запротестира Ла Рош. — Той мен оскърбил. Изпикал се връз мои обувки и пребарал моя жена.

— Нищо подобно не съм правил.

„Пляс!“ — шляпна ръкавицата.

— Добре тогава, просеше си го — каза Реймънд, свали си сакото и го подаде на професор Мерлин. — Само да ме удариш още веднъж и от теб ще остане…

— Какво? — Ла Рош му показа среден пръст.

— От теб ще остане един мъртъв жабар — закани се Реймънд.

— Жабар! — Ла Рош размаха ръце. — Той нарекъл мен жабар. Псувал пред дами. Накърнил моя чест. Искам удовлетворение.

— Виж какво — повиши глас Реймънд, — съжалявам. Но не е възможно ти да си истинският Ла Рош. Той е роден през 1857 година, виждал съм негови снимки.

— Вие чули? — Дребният французин се обърна към своите колеги. — Сега пък казва, че има снимки на моя мама в момент, кога моя мама ражда мене. Гаден перверзник. Кой ми даде мои пистолети? На ти!

Без да си хаби времето в повече приказки, мосю Ла Рош ритна Реймънд в глезена.

— О-ох! — извика той, хвана се за крака и заподскача като бесен.

— О-ох! — изрева д-р Бактерия, когато Реймънд се стовари с все сила върху крака му.

— Айииии! — изписка лейди Алострел, когато д-р Бактерия падна назад от стола си, като повлече покривката на масата и обърна една купа с горещ пунш върху скута й.

— Оооооу! — изкрещя Били Балона, когато лейди Алострел заби лакет в лицето му в опита си да изрине от скута си лавината от ястия, последвала пунша.

— Костюмът ми! — извика Реймънд, когато усети, че по крачолите му се стичат бира и пасти.

— Ъргх — изпъшка професор Мерлин и се свлече на пода след удара на Реймънд, който уцели него вместо Ла Рош, към когото бе замахнал с все сила.

След това настъпи пълна бъркотия.

Циркаджиите са пасмина, в която всички се държат здраво един за друг. Така и трябва. Скитническият живот никак не е лек. Затова всеки се грижи за другия. Имат си свои норми на поведение, които за незапознатия се свеждат до следното — обидиш ли един, обиждаш и всички останали.

Но и те са просто хора. А в такъв тесен кръг често възникват съперничество и завист. Както и други страсти, които ферментират като бира „Смърт с кисело зеле“ в добре запечатано буре.

От време на време тези страсти кипват, преливат и оплескват всичко наоколо.

В хрониките не е отбелязано кой пръв запрати парче крем-пита. Нито пък към кого точно беше насочено. Но то удари едната от сиамските тризначки, при това точно тази, който имаше зъб на Феникс Огнеупорната Танцьорка с Ветрило. А тя хвърли чинията, която се заби в ухото на Дисекто. Докато той си търсеше главата, която бе отхвърчала след сблъсъка и се бе търкулнала някъде, някой обърна супника в скута на един от гълтачите на саби. А супата беше гореща.

Другият гълтач на саби удари един от акробатите на въже, а той се строполи върху Реймънд, който се опитваше да помогне на професора. Реймънд отърси акробата от себе си и по погрешка удари господин Аквафагоцит. Господин Аквафагоцит извади меча си. Срещу него незабавно се нахвърлиха три джуджета, двама клоуни, Херкулес — най-силният човек в цирка, Поли — дресьорката на пудели, Леонора — укротителката на лъвове, и Пуф — вълшебният дракон, които се чувстваха засегнати, че не ги бяха представили по-рано.

И точно в този миг нахлу полицията.