Не казвай сбогом

Ник Дън

Изчезнала от седем дни

Замисля ли се за жена си, винаги си представям главата й. Формата, оттам тръгвам. Когато я зърнах за пръв път, най-напред забелязах тила й и в извивките му открих нещо прелестно. Приличаше на лъскав твърд царевичен кочан или на речна вкаменелост. Тя имаше изящна глава, както би се изразил някой от викторианско време. Човек лесно си представяше формата на черепа.

Навсякъде бих познал главата й.

И онова, което е вътре. За него също си мисля — за ума й. За мозъка, за всички онези гънки, за мислите й, които се стрелкат напред-назад през гънките като обезумели пъргави гъсенички. Детински си представям, че отварям черепа й, развивам масурите на мозъка и го проучвам, опитвайки се да уловя и да стисна мислите й. За какво си мислиш, Ейми? Въпросът, който съм задавал многократно по време на брака ни, макар и негласно, макар и не на човека, който би могъл да отговори. Допускам, че подобни въпроси надвисват като буреносни облаци над всеки брак. За какво си мислиш? Как се чувстваш? Кой си ти? Какво си причинихме взаимно? Какво ще правим?

Очите ми се отвориха точно в шест сутринта. Не беше птиче потрепване на клепачите, не беше нежно примигване към пълната осъзнатост. Събудих се механично. С призрачно потракване сякаш от клепачите на кукла на вентролог — светът беше черен, а после изведнъж: време е за шоу! Часовникът показваше 6:00 — точно срещу лицето ми, първото нещо пред погледа ми. Почувствах се различно. Рядко се събуждах на кръгъл час. Обикновено ставам в по-нащърбени часове: 8:43, 11:51, 9:26. В живота ми нямаше будилници.

Точно в този момент, 6:00, слънцето се изкатери над короните на дъбовете и прояви пълната си лятна същност на разгневено божество. Отражението му проблесна по реката към къщата ни — дълъг и сияен пръст, който сочеше към мен през рехавите пердета на спалнята. Обвинително: Забелязан си. Ще бъдеш забелязан. Повъртях се в леглото, нюйоркското ни легло в новата ни къща, която все още наричахме „новата къща“, макар че живеехме там вече две години. Къща под наем на брега на река Мисисипи, типична за новобогаташко предградие, къща, за каквато си мечтаех като дете от квартала с домовете на различни нива и овехтели килими. Къща, която тутакси ти се струва позната: най-общо внушителна, непредизвикателна, нова, нова, нова къща, която съпругата ми би възненавидяла — и наистина ненавиждаше.

Да си извадя ли душата, преди да вляза вътре? Първата й реплика, щом пристигна. Беше компромисно решение: Ейми настояваше да живеем под наем, не да купуваме в родното ми градче в Мисури, понеже твърдо се надяваше, че няма да се задържим там дълго. Само че единствените къщи под наем бяха струпани в този провалил се строителен комплекс: миниатюрен призрак на градче от къщи, собственост на банката, съсипани от рецесията и обезценени, квартал, който бе затворил врати още преди да ги отвори. Беше компромис, обаче Ейми не го възприемаше така, ни най-малко. За нея това бе наказателен каприз от моя страна, злобно и себично завъртане на ножа. Да я замъкна като пещерен човек в град, който агресивно е отбягвала, и да я принудя да живее в къща, която преди би превърнала в обект на присмеха си. Е, може би не е компромисно решение, ако само единият от двамата го смята за такова, но нашите компромиси си бяха такива. Един от нас винаги се сърдеше. Обикновено Ейми.

Не винете мен за това недоволство. Недоволството Мисури. Обвинявайте икономиката, лошия късмет, моите родители, вашите родители, интернет, хората, които използват интернет. Преди бях писател. Пишех за телевизията и киното, пишех книги. Навремето, когато хората четяха неща на хартия, когато всички се интересуваха какво мисля. Пристигнах в Ню Йорк в края на 90-те години, последното издихание на славните дни, макар че тогава още никой не го знаеше. Ню Йорк гъмжеше от писатели, от истински писатели, защото там имаше списания, истински списания, безброй. Това беше във времето, когато интернет все още беше като екзотичен домашен любимец, когото държиш в ъгъла на издателския свят — подхвърляш му нещо за ядене, гледаш го как танцува на късичката си каишка: о, какъв сладур, със сигурност няма да ни убие през нощта. Помислете само: беше времето, когато току-що завършили колежа младежи идваха в Ню Йорк и им плащаха, за да пишат. Нямахме представа, че се захващаме с професия, която след едно десетилетие ще изчезне.

Единайсет години имах работа, после изведнъж вече нямах. Из цялата страна започнаха да затварят списания, повалени от внезапно плъзналата зараза на икономическия провал. Свършено беше с писателите (такива като мен: амбициозни романисти, вглъбени мислители, хора, чийто мозък не щрака достатъчно бързо, за да водят блогове, да дават линкове или да пишат в туитър, в основни линии стари и упорити самохвалци). Приличахме на дамски шапкари или на производители на камшици за кочияши: минало ни беше времето. Три месеца след като ме уволниха, Ейми също изгуби работата си. (Сега усещам как тя наднича над рамото ми, как се усмихва насмешливо на времето, когато обсъждах кариерата и личното си нещастие, а нейните преживявания отхвърлях само с едно изречение. Типично за мен, така би казала тя. Такъв си е Ник… Все това повтаряше. Такъв си е Ник… и каквото и да следваше, какъвто и точно да бях, все беше лошо.) Ние бяхме двама безработни зрели хора: седмици наред се мотаехме по чорапи и пижами из хола, не обръщахме внимание на бъдещето, разхвърляхме неотворени писма по масите и канапетата, ядяхме сладолед в десет сутринта и дремвахме продължително следобед.

Не щеш ли, един ден звънна телефонът. Обаждаше се близначката ми. Марго се върна у дома след уволнението си година по-рано — винаги беше една крачка пред мен, дори в злополучието. Обаждаше се от добрия стар Норт Картидж, Мисури, от къщата, в която бяхме отраснали, и докато слушах гласа й, си я представях десетгодишна, с коса като тъмно кепе и гащеризон с къси крачоли, седнала на верандата на баба и дядо с отпуснато като стара възглавница тяло и потопила във водата кльощавите си крачета — наблюдаваше как реката тече над белите й като риби стъпала невероятно съсредоточено, напълно вглъбена в себе си още от малка.

Гласът на Го беше топъл и къдрав, въпреки че новините бяха студени. Нашата несломима майка умираше. Баща ни почти си беше отишъл — неговият (зъл) ум и неговото (нещастно) сърце бяха помътени и криволичеха към зейналата сива бездна на отвъдното. Изглежда обаче майка ни щеше да го изпревари. С около шест месеца, може би година. Го беше ходила сама да се види с лекаря, старателно си беше водила бележки с немарлив почерк и хълцайки, се мъчеше да разчете какво е записала. Дати и дози.

— По дяволите, нямам представа какво пише тук, дали не е деветка? Смислено ли ти се струва? — попита тя и аз я прекъснах. Предоставяше ми се задача — като плод върху протегнатата длан на сестра ми. Едва не се разплаках от облекчение.

— Ще се върна, Го. Ще се преместим у дома. Не трябва да се справяш с всичко сама.

Тя не ми повярва. Чувах дишането й отсреща.

— Сериозно говоря, Го. Защо не? Тук нямам нищо.

Дълга въздишка.

— Ами Ейми?

Не се замислих много-много по този въпрос. Просто си представях, че ще опаковам нюйоркската си съпруга с нейните нюйоркски интереси и нюйоркска гордост и ще я откъсна от нюйоркските й родители, че ще оставим зад гърба си забързания и вълнуващо футуристичен Манхатън, ще я пренеса в малко градче на брега на Мисури и всичко ще бъде наред.

Тогава още не разбирах колко глупаво, колко оптимистично и, да, колко себично разсъждавах. И до какво нещастие ще доведе това.

— Ейми ще бъде добре. Ейми… — Тук трябваше да кажа: „Ейми обича мама“, но не можех да кажа на Го, че Ейми обича нашата майка, понеже след толкова много време Ейми почти не я познаваше. Няколкото техни срещи бяха озадачили и двете. Дни наред след тях Ейми анализираше разговорите — „и какво искаше да каже с…“ — като че ли майка ми беше някаква примитивна селянка, пристигнала от племето си в тундрата с няколко къса сурово месо и шепа копчета, за да ги размени за нещо, което Ейми дори не предлагаше за продан.

Ейми не искаше да опознае семейството ми, не искаше да види родното ми място, а аз, кой знае защо, реших, че е добра идея да се преместим там.

Сутрешният ми дъх затопли възглавницата и аз мислено смених темата. Не беше време за съмнения или съжаления, а за действия. Долу чувах излязъл от дълго забвение шум — Ейми приготвяше закуска. Хлопането на дървени шкафове (бум-бум), тракането на стъклени и метални съдове (трак-трак), разместването и подреждането на метални тенджери и тигани (дрън-дрън)! Свиреше цял кулинарен оркестър, вихрено и шумно устремен към финала, а тиганът за палачинки се удари в пода, търкулна се и се блъсна в стената с цимбален трясък. Твореше се нещо чутовно, вероятно френски палачинки, защото те са специални, а днес Ейми би искала да сготви нещо специално.

Беше петата ни годишнина.

Отидох бос до стълбите и се ослушах, заровил палци в плюшения мокет (който тя принципно ненавиждаше), опитвайки се да преценя дали съм готов да отида при жена си. Ейми беше в кухнята и не подозираше за колебанията ми. Тананикаше си нещо меланхолично и познато. Наострих уши — някаква фолк песен, приспивна мелодия? — и в този миг осъзнах, че е темата от филма „Военнополева болница“. Самоубийството е безболезнено. Заслизах по стълбите.

Застанах на прага, наблюдавайки жена си. Русата й коса с цвят на жълто масло беше вдигната, конската й опашка се полюшваше весело като въженце за скачане, а тя разсеяно смучеше изгореното връхче на пръста си и си тананикаше. Тихичко, понеже притежаваше несравнимо умение да обърква текстовете на песните. Веднъж, още докато бяхме гаджета, по радиото пуснаха песен на Фил Колинс: „Невидимо докосва тя“, а вместо това Ейми пееше: „Навреме му подава шапката“. Когато я попитах никога ли не се усъмнява — поне мъничко, евентуално, смътно — дали текстът й е верен, тя отговори, че според нея жената от песента обича истински мъжа, защото нежно му подава шапката. Знам, че в този момент я харесах, истински я харесах — момичето, което имаше обяснение за всичко.

Има нещо притеснително в това да си припомниш мил спомен, а сърцето ти да остане студено. Ейми погледна към цвърчащата в тигана палачинка и близна нещо от китката си. Изглеждаше победоносна, така присъщо на една съпруга. Ако я притиснех в обятията си, щеше да ухае на горски плодове и на пудра захар. Когато ме забеляза да я наблюдавам по мърляви боксерки и с чорлава коса, тя се облегна на кухненския плот и каза:

— Здравей, красавецо.

В гърлото ми се надигна жлъчен ужас. „Добре, давай“, казах си.

Много закъснях за работа. Двамата със сестра ми направихме голяма глупост, когато се върнах у дома. Осъществихме нещо, за което открай време говорехме. Отворихме бар. Заехме пари от Ейми, осемдесет хиляди долара, които някога бяха нищо за нея, но после станаха всичко. Заклех се да й ги върна с лихвите. Нямаше да се превръщам в съпруг, който взема пари назаем от жена си — усещах как татко свива устни само при мисълта за такова нещо. Е, хора всякакви — гласеше най-осъдителната му фраза, чиято втора част оставаше недоизречена: — А ти си от онези, които не харесвам.

Решението обаче наистина беше практично, умен делови ход. Двамата с Ейми се нуждаехме от нова работа — тази щеше да е моята. И тя щеше да си избере нещо някой ден — или пък не — а междувременно щяхме да имаме доходи, осигурени с последните остатъци от попечителския й фонд. Подобно на грамадната къща, която бях наел, барът имаше символична роля в детските ми спомени — беше място, където ходят само възрастни и правят там каквото правят възрастните. Може би затова толкова настоявах да го купя, след като ми бе отнета прехраната. Като напомняне, че аз в крайна сметка съм възрастен и зрял човек, полезно човешко същество, нищо че съм изгубил работата, която ме превърна в такъв. Нямаше отново да допусна същата грешка: многобройните някога орди от автори за списанията щяха да си останат бракувани: от интернет, рецесията, американската читателска публика, която предпочита да гледа телевизия, да играе видеоигри или да осведомява електронно приятелите си за неща като „Дъждът е гаден!“. Само че никое електронно устройство не може да ти поднесе чаша бърбън в топъл ден в прохладен полутъмен бар. Светът винаги ще се нуждае от питие.

Барът ни е ъглов и се отличава с хаотична и разпокъсана естетика. Най-хубавото в него е масивният викториански бар в дъното с гравирани в дървото драконови глави и ангелски лица — пищна дърворезба в тази скапана епоха на пластмасата. Останалата част от помещението всъщност е жалка и е нещо като изложение на най-долнопробните представители на дизайна от всяко десетилетие: покрит с линолеум под от времето на Айзенхауер с извити нагоре ъгълчета като изгоряла препечена филийка, съмнителна дървена ламперия по стените като декор на домашно порно от 70-те години, халогенни лампи на пода — случайна лепта към спалното в пансиона ми от 90-те години. Цялостното впечатление е учудващо уютно — прилича не толкова на бар, колкото на нечия приятно занемарена съборетина. И приветлива: имаме общ паркинг с местната зала за боулинг и когато някой отвори широко нашата врата, тракането на кеглите аплодира влизането на клиента.

Кръстихме бара „Бар“.

— Хората ще решат, че е плод на ирония, а не на творческа немощ — разсъди сестра ми.

Да, мислехме се за умни нюйоркчани — въобразяваме си, че името е шега, която никой всъщност няма да схване, не и като нас. Не в смисъл на метапроумяване. Представяхме си как местните бърчат нос: „Защо сте го кръстили «Бар»?“. Обаче първият ни клиент, жена с прошарена коса, очила с бифокални стъкла и розов анцуг, заяви:

— Името ми харесва. Като в „Закуска в Тифани“, където котката на Одри Хепбърн се казваше Котка.

След този случай чувството ни за превъзходство намаля, което беше добре.

Спрях на паркинга и изчаках от залата за боулинг да се разнесе тракането на кеглите — благодаря ви, благодаря ви, приятели — после излязох от колата. Полюбувах се на околността, все още не ми беше омръзнала питомната гледка: четвъртитата поща от светли тухли от отсрещната страна на улицата (вече затворена в събота), непретенциозната бежова офис сграда по-надолу (вече затворена и точка). Изобщо не лъхаше на благоденствие. По дяволите, не беше дори оригинално, понеже имаше два града Картидж — нашият формално е Северен Картидж, все едно е град близнак, а всъщност е на стотици километри от другия и е по-малък от него: чудато градче от 50-те години, раздуло се до средно голямо предградие и кръстило това прогрес. Тук обаче беше отраснала майка ми, тук беше отгледала мен и Го. Не беше което и да е скучно предградие, имаше си история. Поне моята история.

Докато вървях към бара по обраслия с плевели паркинг, погледнах надолу по пътя и видях реката. Ето това ми харесваше в градчето открай време — не сме безопасно построени на някой склон, който гледа към Мисисипи, ние сме на самия бряг на реката. Можех да изляза на улицата, да се спусна около метър и да се озова на път за Тенеси. По всяка сграда в центъра на града има черти, отбелязващи нивото на реката по време на наводненията през шейсет и първа, седемдесет и пета, осемдесет и четвърта, деветдесет и трета, две и седма, две и осма, две и единайсета година. И така нататък.

В момента реката не беше придошла, но се движеше напрегнато, на силни и провлечени течения. Покрай нея се движеше дълга колона мъже, заболи поглед в краката си, с напрегнати рамене, упорито запътили се наникъде. Както ги зяпах, един ненадейно вдигна поглед, но лицето му остана в сянка — черен овал. Извърна се.

Обзе ме внезапна и силна нужда да вляза вътре. Не бях извървял и двайсет крачки, а по шията ми бяха избили капки пот — слънцето все още беше гневно око на небето. Забелязан си.

Коремът ми се сви и ускорих ход. Нуждаех се от питие.

Ейми Елиът

5 януари 2005 г.

Тра и ла! Ухилила съм се до ушите като осиновен сирак, докато пиша. Неудобно ми е, че съм толкова щастлива — като момиче от цветен комикс с вдигната на конска опашка коса, което говори по телефона и над главата си има балон с текст: „Запознах се с едно момче!“.

Но е точно така. Това е фактическата, емпирична истина. Запознах се с едно момче, със страхотен и великолепен мъж, забавен и готин тип. Нека да опиша сцената, понеже си заслужава за поколенията (не, моля ви, не съм стигнала чак дотам — поколенията! Пфу!). Но все пак. Още не е Нова година, но е почти новата година. Зима е — стъмва се рано, мразовито е.

Кармен, една нова приятелка — почти приятелка, едва приятелка, приятелка, на която не можеш да откажеш — ме убеди да отидем в Бруклин на едно от нейните писателски партита. Аз харесвам писателските партита, харесвам и писателите, аз съм дете на писатели, самата аз съм писателка. Още ми харесва да пиша думата — ПИСАТЕЛ — във всеки формуляр, въпросник и документ, където ме питат за професията ми. Добре де, съставям личностни тестове, не пиша за основните актуални проблеми, но въпреки това ми се струва основателно да твърдя, че съм писателка. Пиша в този дневник, за да се усъвършенствам: да изостря перото си, да натрупам подробности и наблюдения. Да покажа, не да кажа… и всякакви подобни писателски щуротии. („Усмихната като осиновен сирак“, така де, не е лошо.) Но всъщност тестовете ми не са достатъчно основание да се нарека писателка, поне не и напълно почтено. Нали? На парти сте и се оказвате заобиколени от истински, талантливи писатели, които работят в уважавани и добри вестници и списания. А вие просто съставяте тестове за женски списания. Когато някой ви попита какво работите, вие:

а) се смущавате и казвате: „Аз съм просто писателка, глупава работа“;

б) заемате отбранителна поза: „Сега съм писателка, но смятам да се заема с нещо по-предизвикателно и стойностно — защо, а вие какво работите?“;

в) изразявате гордост от постиженията си: „Пиша личностни тестове въз основа на познанията от магистърската си степен по психология — а, и нещо забавно: аз съм вдъхновила една обичана поредица детски книжки, сигурна съм, че я знаете — «Невероятната Ейми»“? Да, така че духай супата, снобар такъв!

(Отговор: В. Абсолютно!)

Както и да е, партито е у един от добрите приятели на Кармен, който пише за филми за някакво филмово списание и според Кармен е много забавен. За кратко се притеснявам, че тя иска да ни сватоса — определено не искам някой да ме урежда. Искам да попадна в засада, да ме хванат неподготвена като див чакал. Иначе много се смущавам. Усещам, че се старая да се държа чаровно, после си давам сметка, че го правя съвсем очевидно, а накрая толкова се пъна да бъда още по-чаровна, че на практика се превръщам в Лайза Минели: танцувам по чорапи и дрехи с пайети и те умолявам да ме обичаш. Имам си бастунче, потраквам степ и усмивката ми показва доста зъби.

Обаче докато Кармен ми хвали приятеля си, разбирам, че не става дума за това — всъщност тя го харесва. Добре.

Изкачваме три етажа изкорубени стълби и попадаме насред вихър от телесна топлина и писателство: многобройни очила с черни рамки и чорлави коси, спортни ризи и поло блузи меланж, черни вълнени къси палта, нахвърляни върху кушетката и провесени до пода, германски плакат за филма „Бягството“ (Ihre Chance war gleich Null), който покрива една стена с напукана боя. От уредбата се носи Франц Фердинанд: „Изведи ме навън“.

Група мъже се навъртат край масичката, на която е всичкият алкохол, и си наливат още само след няколко глътки, понеже прекрасно виждат колко малко остава в шишетата. Проправям си път, прицелвам пластмасовата си чаша към центъра, сякаш съм странстваща актриса, и чувам как изтракват няколко кубчета лед, а един тип с мило лице и фланелка на видеоиграта „Пришълци от Космоса“ ми налива малко водка.

Смъртоносна на вид бутилка с ликьор от зелена ябълка, иронична покупка на домакина, скоро ще се превърне в наша съдба, освен ако някой не изприпка да купи пиене, което ми се струва малко вероятно, понеже явно всеки смята, че го е направил предния път. Купонът определено е януарски, всички са преситени и им е писнало от сладко след празниците, чувстват се едновременно лениви и раздразнителни. Купон, на който хората пият прекалено, подемат умно премерени словесни двубои и издухват цигарен дим през отворения прозорец дори след като домакинът ги е помолил да излизат да пушат навън. Всички вече са разговаряли един с друг на хиляди празнични партита, не е останало нищо за казване, колективно сме отегчени, но не ни се излиза на януарския студ — костите още ни болят от стълбите на метрото.

Кармен ме изоставя и отива при своя обожател, домакина — двамата водят оживен разговор в ъгъла на кухнята, привели рамене, извърнали лице един към друг, с тела под формата на сърце. Добре. Смятам да хапна нещо, за да има какво да правя, а не само да стърча в средата на стаята и да се усмихвам като новия ученик в столовата. Но почти всичко вече е ометено. На дъното на грамадна пластмасова купа са останали натрошени парченца чипс. На ниската масичка има непокътнат поднос от деликатесния щанд на супермаркета със стари моркови, спаружена целина и някакъв сос на бучки — целия осеян с фасове като зеленчукови пръчици, отпуснати като бонус. Правя моето си нещо, импулсивното си занимание: ами ако си представя, че скачам от балкона на театъра? Ако наругая бездомника, застанал срещу мен в метрото? Ако седна на пода тук, на купона, сам-самичка и изям всичко от този поднос, дори цигарите?

— Моля те, не яж нищо по тези места — казва той. Това е той (дум, дум, ДУМ!), обаче още не знам, че е той (дум-дум-думмм). Знам, че е тип, който ще разговаря с мен — носи напереността си като иронична фланелка, но му стои по-добре. От онези типове е, които се държат така, все едно често им се отваря парашутът с жените, тип, който харесва жените, който наистина ще ме изчука както трябва. Искам някой да ме изчука както трябва! Срещите ми се въртят около три вида мъже: неопитни студентчета от Бръшляновата лига, които си мислят, че са в роман на Фицджералд; мазни типове от Уолстрийт с парични знаци в очите, ушите и устата; чувствителни умни момчета, които се стесняват от всичко, което наподобява шега. Фицджералдовите типове обикновено имат неефективно порно поведение в леглото — много звуци и акробатика с почти нулев резултат. Финансистите стават унили и отпуснати. Умниците се чукат, все едно композират математически рок: тази ръка дрънка ето тук, после ето този пръст хваща хубав басов ритъм… Звуча доста мръснишки, нали? Спирам за малко и броя до колко… до единайсет. Не е зле. Винаги съм смятала, че дванайсет е стабилно разумно число, с което да завършиш.

— Сериозно — продължава номер 12 (ха!), — дръпни се от подноса. Джеймс има поне още три неща за ядене в хладилника си. Мога да ти направя маслина с горчица. Само една маслина обаче.

Само една маслина обаче. Репликата е съвсем мъничко смешна, но вече ми звучи като наша си шега, като нещо, което ще става по-смешно след носталгичните повторения. Мисля си: след година ще минаваме по Бруклинския мост по залез, един от нас ще прошепне: „Само една маслина обаче“, и ще се разсмеем. (Но се спирам. Ужас. Ако знае, че вече си представям какво ще е след година, той тутакси ще избяга и аз ще трябва да го насърчавам.)

Признавам, че се усмихвах най-вече защото той беше превъзходен. Разсейващо превъзходен, с външност, от която очите ти започват да мятат искри и ти се иска да му подхвърлиш очевидното: „Знаеш, че си превъзходен, нали?“, а после да продължиш разговора. Обзалагам се, че другите типове го мразят — изглежда като богат негодник от юношеските филми от 80-те години, който тормози чувствителните особняци и накрая се оказва с торта в мутрата, а разбитата сметана се стича по вдигнатата му яка, докато всички в кафенето надават доволни възгласи.

Обаче той не се държи така. Казва се Ник. Харесва ми. Името му придава приятен и обикновен вид и той е точно такъв. Когато ми казва името си, заявявам:

— Ето това е истинско име.

А той грейва и отвръща на един дъх:

— Ник е тип, с когото може да пиеш бира и който няма да се ядоса, ако повърнеш в колата му. Ник!

И после прави поредица от ужасни каламбури. Улавям три четвърти от филмовите препратки. Може би две трети. (Бележка за мен: да си взема от видеотеката „Твоя е“.) Той ми долива, без да се налага да го моля, като някак успява да намери последната чаша хубав алкохол. Заплюл си ме е, отбелязал ме е със знаменце: аз пристигнах пръв, тя е моя, моя. Всъщност е доста приятно да съм нечия територия след последните ми истории с нервни и уважителни мъже от епохата на постфеминизма. Ник има страхотна усмивка, котешка. Като нищо ей сега ще изкашля жълтите пера на някое птиче. Не ме пита какво работя и това е добре, различно е. (Споменах ли, че съм писателка?) Говори ми с лъкатушния си мисурски акцент — роден е и е отраснал край Ханибал, града от детството на Марк Твен, мястото, където се развива действието в „Том Сойер“. Разказва ми, че като тийнейджър работил на параход с вечеря и джаз за туристите. Когато се засмивам (невъзпитана, невъзпитана нюйоркчанка, която така и не се е осмелила да посети тези мъчни Средни щати, където живеят много други хора), той ме осведомява, че Мисури е вълшебно място, най-красивото на света, че няма по-прекрасен щат. Очите му са палави, миглите — дълги. Представям си как е изглеждал като малък.

Поделяме си таксито до вкъщи, уличните лампи хвърлят шеметни сенки и колата препуска, все едно някой ни преследва. Един през нощта е, когато се озоваваме в едно от необяснимите нюйоркски задръствания на дванайсет пресечки от апартамента ми, затова излизаме от таксито на студа, в огромното Ами сега?, и Ник тръгва да ме изпраща, придържайки с ръка кръста ми. Лицата ни са изтръпнали от студ.

Тъкмо завиваме зад ъгъла, когато кварталната пекарна получава доставката си от пудра захар — изсипват я в мазето й в огромно количество, все едно е цимент, и ние виждаме само силуетите на работниците в белия сладък облак. Улицата се превръща в огромна вълна, Ник ме придърпва към себе си и се усмихва, и се усмихва отново, стисва кичур коса между два от пръстите си и ги плъзга до края, подръпвайки два пъти, все едно дрънка със звънче. По миглите му е полепнал захарен прашец и преди да се наведе към мен, той изтрива захарта от устните ми, за да ме вкуси.

Ник Дън

Денят, когато…

Отворих със замах вратата на бара си, хлътнах в тъмното и за пръв път този ден си поех дълбоко въздух, вдъхнах мириса на цигари и бира, приятното ухание на разлят бърбън, характерната миризма на стари пуканки. В заведението имаше само една клиентка, седнала сама в далечния край на бара: възрастна жена, която се казваше Сю и идваше всеки вторник заедно със съпруга си до смъртта му преди три месеца. Сега тя идваше сама всеки вторник, не говореше много, просто си седеше на чаша бира и кръстословица, поддържайки ритуала.

Сестра ми работеше зад бара, прибрала косата си с малки шноли, а ръцете й бяха порозовели, докато слагаше и вадеше бирените халби в горещата сапунена вода. Го е слабичка и има необикновено лице, с което не искам да кажа, че е непривлекателно. Просто човек се нуждае от мъничко време, за да възприеме чертите й: широката челюст, красивото прищипано носле, тъмните кръгли очи. Ако бяхме в исторически филм, мъжът би килнал назад шапката си, би подсвирнал, щом я зърне, и би казал: „Ето това е страхотна жена!“. Лицето на ексцентрична филмова звезда от трийсетте години невинаги се възприема в нашите времена на нимфетки, но от годините ни заедно знам, че мъжете харесват сестра ми много, което ме поставя в странната братска позиция едновременно да се гордея и да се тревожа.

— Още ли правят руло с бахар и туршия? — попита тя вместо поздрав, без да вдига поглед, понеже знаеше, че съм аз, и веднага изпитах облекчение като всеки път, когато я видех: положението може и да не беше страхотно, но щеше да се оправи.

Моята близначка Го. Произнасял съм тази фраза толкова много пъти, че отделните думи губят смисъл и се получава по-скоро утешителна мантра: моятаблизначкаго. Родени сме през 70-те години, когато близнаците все още бяха рядкост, нещо магично: близнаци на еднорога, братя и сестри на елфите. Дори притежаваме близнашката телепатия. Го буквално е единственият човек в целия свят, с когото съм самият себе си. Не се налага да й обяснявам постъпките си. Не пояснявам, не се съмнявам, не се тревожа. Не й казвам всичко, вече не, но й казвам повече, отколкото на всеки друг, много повече. Казвам й толкова, колкото мога. Прекарали сме девет месеца гръб в гръб, предпазвайки се взаимно. И това ни остана навик за цял живот. За мен никога не е било от значение, че тя е момиче — странно за едно много стеснително дете. Какво да кажа? Тя просто винаги е готина.

— Това е вид колбас, нали? Да, мисля, че правят.

— Трябва да вземем — заяви тя и ме погледна с извита вежда. — Заинтригувана съм.

Без да ме пита, ми сипа наливна бира в една халба със съмнителна чистота.

— По-добре ли си, принце?

Го е категорично убедена, че аз съм взел най-доброто от родителите ни, че аз съм момчето, което са планирали да имат, единственото дете, което са можели да си позволят, а тя просто се е промъкнала на този свят, вкопчена в глезена ми, като нежелана непозната. (За баща ми — твърде нежелана непозната.) Убедена е, че през цялото си детство е била зарязана на самотек, жалко същество, оставено на случайни подаяния и забравени разрешителни бележки от родителите, пестелива издръжка и всеобщо съжаление. Тази представа вероятно бе донякъде вярна, но аз просто не съм в състояние да го призная.

— Да, мой презрени жалки робе — отговорих и махнах с ръка с царствено пренебрежение.

Приведох се над халбата си. Имах нужда да седна и да изпия две-три бири. Нервите ми още бяха обтегнати след днес сутринта.

— Какво ти става? — попита тя. — Много си напрегнат. — Пръсна ме със сапунената вода: повече пяна, отколкото сапун.

Климатикът се включи и разроши косата на темето ми.

Прекарвахме в „Бар“ повече време от необходимото. Заведението се превърна в наш клуб, какъвто не бяхме имали като деца. Предната година след една пиянска нощ бяхме отворили кашоните в мазето на майка и отново се върнахме при играчките и игрите с много „ох“ и „ах“ между глътките бира от кутийка. Коледа през август. След смъртта на мама Го се премести в старата ни къща и ние постепенно прехвърлихме играчките си една по една в бара: кукла „Строубъри Шорткейк“, вече изгубила ягодовото си ухание, ненадейно един ден кацна на високото столче (подарък от мен за Го). Мъничък шевролет „Ел Камино“ с едно липсващо колело изведнъж се появи на полицата в ъгъла (подарък от Го за мен).

Мислехме да въведем вечер на настолните игри, макар че повечето ни клиенти бяха твърде възрастни, за да изпитват носталгия по нашите „Гладни хипопотами“, „Игра на живота“ с мъничките пластмасови колички, които да напълниш с миниатюрни пластмасови съпрузи и миниатюрни пластмасови бебета.

Го отново ми напълни чашата, наля и на себе си. Левият й клепач беше съвсем лекичко увиснал. Беше точно по обед, дванайсет нула нула, и аз се запитах откога ли пие. Последните десет години бяха трудни за нея. Моята умозрителна сестра, с мозък бръснач и дух за родео, която напусна колежа и се премести в Манхатън в края на 90-те години. Тя е едно от истинските явления от епохата на електронните компании — направи луди пари за две години, после пи една студена вода, когато интернет балонът се спука през 2000 г. Но остана невъзмутима. Още нямаше трийсет, беше добре. Второ действие: завърши колежа и се присъедини към издокарания в сиви костюми свят на инвестиционните банкери. Беше на средното ниво, нищо лъскаво, нищо осъдително, но изгуби работата си — бързо — по време на финансовата криза през 2008 година. Дори не знаех, че е напуснала Ню Йорк, докато не ми се обади от къщата на мама: Предавам се. Умолявах я, придумвах я, но отсреща ми отговаряше само раздразнено мълчание. След като затворих, направих тревожно поклонение до апартамента й в Бауъри и видях Гари, любимия й фикус, мъртвешки жълт на пожарната стълба, от което отсъдих, че Го повече няма да се върне.

Барът като че я ободри. Тя се грижеше за счетоводството, тя наливаше бирата. Крадеше от буркана с бакшишите относително редовно, но пък и работеше повече от мен. Никога не говорехме за предишния си живот. Само ние бяхме останали от семейство Дън, бяхме приключили и изпитвахме необичайно задоволство от това.

— И какво? — Обичайното за Го начало на разговора.

— Аха.

— Какво аха? Аха зле ли? Понеже изглеждаш зле.

Свих рамене и тя се вгледа в лицето ми.

— Ейми ли?

Въпросът беше лесен. Пак свих рамене — този път за потвърждение, свиване в духа на „какво да се прави“.

Тя си лепна развеселено изражение, облегна лакти върху бара, обхвана с длани брадичката си и се приготви за прозорлив анализ на брака ми. Давай, експертна комисийо с един-единствен член.

— Какво за нея?

— Лош ден. Просто имам лош ден.

— Не допускай тя да те тревожи. — Го запали цигара. Пушеше само по една дневно. — Жените са луди. — Сестра ми не се смяташе за част от общата категория „жени“ и използваше тази дума подигравателно.

Духнах дима й обратно към притежателката му.

— Днес е годишнината ни. Пет години.

— Аууу! — отметна глава назад Го. Беше ни шаферка, цялата в лилаво — „великолепната дама с гарвановочерна коса и загърната в аметист“, както я описа майката на Ейми — но тя не следи годишнините. — Боже. Мамка му. Пич. Бързичко минаха. — Издуха още дим към мен в ленива игра на „да видим кой ще се разболее от рак“. — Тя ще предприеме някое от нейните… хм… как ги наричаше ти… глупащини…

— Търсене на съкровище — поправих я.

Жена ми обичаше игрите, предимно мисловните, но също така и истинските развлекателни игри, а за годишнината ни винаги организира търсене на съкровище, при което всеки ключ води до скривалището на следващата следа и така най-накрая стигах до подаръка си. Така винаги правел баща й за годишнините им с майка й и не си мислете, че не забелязвам ролята на половете и не схващам намека. Обаче не съм отраснал в семейството на Ейми, а в своето, а последният подарък, който помня, че татко направи на мама, беше ютия, оставена просто така върху кухненския плот, без никаква опаковка.

— Да се обзаложим ли колко точно ще ти се вбеси тази година? — попита Го и се ухили над ръба на халбата си.

Ето какъв е проблемът със съкровищата на Ейми: аз никога не разгадавам следите. На първата ни годишнина още в Ню Йорк отгатнах две от седемте. Най-доброто ми постижение. Първата загадка:

Като дете ходили ли сте на състезания по правопис? През онази нежна секунда след като оповестят думата, докато пресявате всичко през мозъка си, за да видите дали можете да я напишете правилно? Ето така се чувствах — същата сляпа паника.

— Ирландска кръчма на не съвсем ирландско място — подсказа ми тя.

Захапах устната си отстрани и понечих да свия рамене, оглеждайки хола ни, сякаш отговорът ще изникне отнякъде. Ейми ми отпусна още една много дълга минута.

— Бяхме се изгубили в дъжда — каза тя умолително, но на крачка от раздразнението.

Аз довърших свиването на рамене.

— „Макман“, Ник. Помниш ли, когато се изгубихме в дъжда в китайския квартал, докато се опитвахме да намерим онова място, където сервират димсум, уж близо до статуята на Конфуций, обаче се оказа, че има две статуи на Конфуций, а после случайно се озовахме целите вир-вода в онази ирландска кръчма, обърнахме по няколко уискита, а ти ме сграбчи и ме целуна, и беше…

— Да! Трябваше да ми подскажеш с Конфуций, така щях да се сетя.

— Не статуята беше важна, а мястото. Моментът. Просто си мислех, че е специален. — Тя изрече последните думи с детинска напевност, която навремето намирах за пленителна.

— Наистина беше специален. — Придърпах я към себе си и я целунах. — Онази целувка там беше специалното ми изпълнение за годишнината. Хайде пак да го направим в „Макман“.

В заведението барманът — едър като мечок брадат здравеняк — се ухили, като ни видя да влизаме, сипа ни две уискита и побутна към мен следващата гатанка.

Това се оказа статуята на Алиса в Страната на чудесата в Сентръл Парк, за която Ейми ми беше разказвала — сигурна беше, че ми е разказвала много пъти — как оправяла настроението й като малка. Не помня нито един такъв разговор. Казвам го съвсем честно, не помня. Страдам от лек дефицит на вниманието, а и винаги съм намирал жена си за донякъде ослепителна в най-чистия смисъл на думата: както зрението на човек се замъглява, когато погледне към ярка светлина. Стигаше ми да съм близо до нея и да я чувам, че говори — невинаги имаше значение какво точно казва. Би трябвало, но нямаше.

Докато стигнем до края на този ден, до действителната размяна на подаръците — традиционните хартиени подаръци за първата година от брака, Ейми вече не ми говореше.

— Обичам те, Ейми. Знаеш, че те обичам — уверявах я аз, следвайки я сред смаяните семейства от туристи насред тротоара, които ни зяпаха открито и със зяпнала уста. Ейми се провираше из навалицата в Сентръл Парк, маневрираше между бегачи с очи лазери и кънкьори с крака ножици, коленичили родители и клатушкащи се като пияници дечица, все пред мен, стиснала устни, забързана неясно накъде. И аз подире й, опитвам се да я настигна, да я хвана за ръката. Най-накрая тя спря и ме загледа непреклонно, докато аз се обяснявах и мислено притисках раздразнението си с един прът:

— Не разбирам защо трябва да ти доказвам любовта си, като помня точно какво си казала, дума по дума. Това, че не помня, не означава, че не харесвам съвместния ни живот.

Клоунът до нас духна нагоре един балон с формата на животно, някакъв мъж купи роза, дете ближеше сладолед от фунийка и се роди истинска традиция, която никога няма да забравя: Ейми винаги се възторгваше, аз никога не се извисявах на нужната висота. Честита годишнина, задник.

— Допускам, че за петата годишнина… тя здравата ще се вбеси — продължи Го. — Затова се надявам да си й купил много хубав подарък.

— Имам го в списъка.

— Какъв е символът за пет години? Хартия?

— Хартия е за първата година — поправих я, понеже знаех. В края на неочаквано мъчителното търсене на съкровище за първата ни годишнина Ейми ми подари комплект шикозни канцеларски принадлежности с инициалите ми в релеф в горния край, а хартията беше толкова мекичка, сякаш щеше да навлажни пръстите ми. Аз от своя страна подарих на жена си яркочервено евтино хартиено хвърчило, като си представях парка, пикници, топли летни пориви. Нито един от двама ни не хареса подаръка си, всеки предпочиташе подаръка на другия. Точно обратното на разказа на О’Хенри.

— Сребро? — опита се да отгатне Го. — Бронз? Резбована раковина? Помогни ми де.

— Дърво — казах. — Няма романтични подаръци от дърво.

В другия край на бара Сю прилежно сгъна вестника и го остави върху бара до празната халба и петдоларова банкнота. Разменихме си безмълвни усмивки и тя излезе.

— Сетих се — каза Го. — Прибери се у дома, спукай я от чукане, а после я напляскай с пениса си, крещейки: „Ето ти дръвце, кучко!“.

Засмяхме се. После бузите ни порозовяха на едно и също място. Беше една от мръснишките и съвсем не сестрински шеги, които Го обичаше да ми мята като гранати. Освен това точно заради тези неща в гимназията плъзнаха слухове, че двамата сме интимни. Близнакосмешение. Бяхме прекалено близки: имахме си наши шеги, шушукахме си наши неща. Сигурен съм, че не се налага да го казвам, но понеже вие не сте Го и може да ме разберете погрешно, ще го кажа: сестра ми и аз никога не сме се чукали, нито ни е минавало през ума. Ние просто наистина се харесваме.

Го ми показваше нагледно как да нашляпам жена си с онази си работа.

Трябва недвусмислено да отбележа, че Ейми и Го никога няма да се сприятелят. И двете зорко си пазеха територията. Го беше свикнала да бъде най-важната жена в живота ми, а Ейми — най-важната жена в живота на всеки. Макар да живееха в един и същи град вече два пъти — в Ню Йорк и тук сега — те двете почти не се познаваха. Прелитаха през живота ми като актриси в идеален синхрон: едната излизаше през вратата, докато другата влизаше, а в редките случаи, когато обитаваха една и съща стая, бяха някак объркани от създалото се положение.

Преди с Ейми да започнем сериозна връзка, да се сгодим и после да се оженим, аз долавях откъслеци от притеснението на Го в едно или друго нейно изказване. „Странно, не мога да я проумея, не схващам каква е всъщност.“ И: „Има разлика между това наистина да обичаш някого и да обичаш представата за него“. И накрая: „Важното е, че тя наистина те прави щастлив“.

Тогава Ейми наистина ме правеше щастлив.

Ейми също изказваше мнението си за Го: „Тя е много… мисурска, нали?“. И: „Човек просто трябва да е в подходящото настроение за нея“. И: „Малко е прилепчива по отношение на теб, но нали си няма никого другиго“.

Надявах се, че когато всички се озовем в Мисури, двете ще приемат различията си, ще се почувстват свободни всяка да бъде каквато е. Нищо подобно. Го беше по-забавна от Ейми обаче, така че битката не беше равна. Ейми беше умна, унищожителна, саркастична. Ейми беше в състояние да ме извади от кожата, можеше да изтъкне превъзходен язвителен довод, обаче Го винаги ме разсмиваше. Опасно е да се смееш на съпругата си.

— Нали се бяхме разбрали да не споменаваш повече гениталиите ми — изтъкнах. — Че в границите на братско-сестринските ни взаимоотношения аз гениталии нямам.

Иззвъня телефонът. Го отпи още глътка от бирата си и вдигна, завъртя очи и се усмихна.

— Разбира се, че е тук. Един момент, моля. — На мен само с устни поясни: — Карл.

Карл Пели живееше срещу нас с Ейми. От три години беше пенсионер. От две беше разведен. Веднага след това се беше преместил в нашия комплекс. Преди работел като търговски пътник — продавал всичко необходимо за организирането на детски празненства — и аз усещах, че след като четири десетилетия бе живял по мотели, той не се чувстваше съвсем у дома в дома си. Почти всеки ден се появяваше в бара с плик пикантна храна от „Хардис“ и се оплакваше от ограничените си средства, докато не получеше първото си питие от заведението. (Още нещо научих за Карл от времето, което прекарваше в „Бар“ — че успява да функционира, но въпреки това е сериозен алкохолик.) Беше така добър да приема всичко, от което се опитвахме да се отървем, при това искрено: цял месец се наливаше само със зими1 в прашни бутилки от около 1992 година, които намерихме в мазето. Когато махмурлукът го задържеше у дома, той си намираше повод да се обади: „Пощенската ти кутия изглежда адски пълна днес, Ники, може би е пристигнал колет“. Или: „Очаква се да вали, дали не искаш да затвориш прозорците?“. Всичките му поводи бяха измислици. Карл просто имаше нуждата да чуе подрънкването на чашите, бълбукането на питието, докато го наливаш. Взех слушалката и разклатих една чаша с лед до слушалката, та да си представи своя джин.

— Здрасти, Ники — долетя сълзливият му глас, — извинявай, че те притеснявам. Но реших, че трябва да знаеш… вратата ти е широко отворена и котката ви е навън. Не би трябвало да е така, нали?

Погледнах часовника. Беше два часът. Два нула нула.

— Бих отишъл да проверя, но нещо не ми е добре — тежко изпъшка Карл.

— Не се тревожи, бездруго ми е време да се прибирам.

С кола беше на петнайсет минути — право на север по пътя край реката. Понякога потръпвам, когато навляза в нашия комплекс, просто заради броя на зейналите празни къщи — къщи, които никога няма да имат обитатели или които са имали собственици, но те са били изгонени, а домовете са останали победоносно опразнени, безчовечни.

Когато се нанесохме, единствените ни съседи буквално ни нападнаха: една самотна майка на средна възраст, която ни донесе гювеч, млад баща на трима близнаци, който донесе половин дузина бири, възрастно християнско семейство, което живееше през няколко къщи, и разбира се, Карл отсреща. Седяхме на задната веранда и се любувахме на реката, а те всички говореха печално за нула процента лихва, за нулево авансово плащане и отбелязваха, че само ние с Ейми имаме пряк достъп до реката и само ние нямаме деца.

— Само двамата ли сте? В тази огромна къща? — попита самотната майка, разсипвайки по чиниите нещо като бъркани яйца.

— Само двамата сме — потвърдих усмихнат и закимах одобрително, налапвайки някакво тресящо се яйце.

— Струва ми се самотно.

За това имаше право.

Четири месеца по-късно жената, която говореше за „огромната къща“, изгуби битката с ипотеката и изчезна някъде една нощ заедно с трите си деца. Къщата й сега е празна. На прозореца на хола още е залепена детска рисунка на пеперуда, а ярките цветове от флумастерите са избледнели до кафеникаво от слънцето. Една вечер неотдавна минавах оттам и видях някакъв мъж — брадясал, раздърпан — да наднича иззад рисунката, да се носи в тъмното като печална риба в аквариум. На следващия ден оставих кафяв хартиен плик със сандвичи на предните стълби — седя си там недокоснат цяла седмица и влажно прогни, докато не го вдигнах и не го изхвърлих.

Тихо е. В комплекса винаги е притеснително тихо. Докато наближавах към нашата къща, чувайки ясно боботенето на автомобилния двигател, виждах котака на стълбите. Все още си беше на стълбите двайсет минути по-късно. Карл сигурно го беше забелязал. Ейми обичаше котарака, той беше с изрязани нокти, никога не го пускахме навън, ама никога, понеже Блийкър беше сладичък, но извънредно глупав и въпреки че имаше проследяващо устройство, поставено някъде в пухкавата му козина, Ейми знаеше, че никога повече няма да види животното, ако се изсули навън. То щеше да нагази право в река Мисисипи — тра-ла-ла-ла — и да се понесе по водите й чак до Мексиканския залив и до пастта на някоя гладна акула.

Оказваше се обаче, че котакът няма достатъчно ум дори да слезе по стълбите. Блийкър се беше настанил в края на верандата като дундест, но горд страж — наш личен охранител. Докато спирах на алеята, Карл излезе и застана на предните стълби на своята къща. Старецът и котката ме наблюдаваха как излизам от колата и тръгвам към къщата, а червените божури по края изглеждаха сочни и бухнали, сякаш молеха да ги погълнеш.

Тъкмо да препреча пътя и да хвана котката, когато забелязах, че предната врата е отворена. Карл го бе споменал, но аз реших, че е било само за малко, колкото да се изнесе боклукът. Тя обаче зееше зловещо.

Карл стърчеше колебливо отсреща в очакване на реакцията ми и като в някакво нелепо сценично изпълнение аз усетих как влизам в ролята на разтревожения съпруг. Застанах на средното стъпало и се намръщих, после бързо се качих по стълбите, вземайки ги по две наведнъж и викайки жена си.

Мълчание.

— Ейми, вкъщи ли си?

Хукнах право нагоре. Нямаше и следа от Ейми. Дъската за гладене беше разпъната, ютията все още беше върху нея заедно с една рокля в очакване да бъде изгладена.

— Ейми!

Хукнах обратно надолу, свърнах към хола и се заковах на място. По килима лъщяха парченца стъкло, ниската масичка беше разбита. Другите масички бяха прекатурени, а по пода бяха пръснати книги като карти от някакъв номер. Дори тежката отоманка беше катурната с търбуха нагоре, а четирите й крачета стърчаха във въздуха като на мъртво животно. Насред цялата тази бъркотия имаше една хубава остра ножица.

— Ейми!

Хукнах, крещейки името й. Прекосих кухнята, където някакъв чайник вече загаряше, втурнах се към мазето, където беше празната стая за гости, после излетях през задната врата. Тежко минах през двора и се качих на малкия пристан на реката. Надникнах оттам да проверя дали Ейми не се е качила на лодката ни с гребла, където я намерих един ден, завързана за пристана да се поклаща във водата, изложила лицето си на слънце, затворила очи, и докато се взирах към ослепителните отражения във водата, в красивото й спокойно лице, тя внезапно отвори сините си очи, но не ми каза нищо, аз също не казах нищо и тя се върна в къщата самичка.

— Ейми!

Не беше във водата, не беше и в къщата. Ейми я нямаше.

Ейми беше изчезнала.

Ейми Елиът

18 септември 2005 г.

Така, така, така. Познай кой се е върнал. Ник Дън, момчето от онова парти в Бруклин, майсторът на целувката в захарен облак, майсторът на изчезването. Осем месеца, две седмици и няколко дни — нито думичка — и после изведнъж изниква, сякаш всичко е част от плана. Оказва се, че ми изгубил телефона. Мобилният му нямал батерия, затова си го бил записал на залепващо се листче. Пъхнал листчето в джоба на джинсите си, а джинсите — в пералнята, където листчето се превърнало във вихър от пулпа. Помъчил се да го развие, но видял само 3 и 8. (Така твърдеше.)

После работата го смазала и преди да се усети, вече било март, адски неудобно късно, за да се опитва да ме намери. (Така твърдеше.)

Разбира се, че бях сърдита. Преди. Вече не съм. Нека ви опиша сцената. (Каза тя.) Днес. Ветровит септември. Вървя сама по Седмо авеню и разглеждам обедно бакалските контейнери — безкрайни пластмасови контейнери с пъпеши „Медена роса“, дини, тикви, поставени върху лед като дневния улов риба — и усещах натрапчивото присъствие на някакъв мъж отстрани до мен, докато крачех по тротоара. С ъгълчето на очите си погледнах натрапника и разбрах кой е. Беше той. „Момчето“ от „Запознах се с едно момче“.

Не забавих ход, само се обърнах към него и казах:

а) Познаваме ли се (манипулативно, предизвикателно)?

б) О, много се радвам да те видя (нетърпеливо, слабохарактерно)!

в) Я се разкарай (агресивно, огорчено).

г) Е, ти определено не обичаш да прибързваш, нали, Ник (лековато, игриво).

Отговор: Г.

И сега сме заедно. Съвсем заедно. Оказа се съвсем лесно.

Моментът е интересен. Благоприятен, може да се каже. (А аз мога.) Снощи беше премиерата на книгата на родителите ми. „Невероятната Ейми и Големият ден“. Да, Ранд и Мерибет не издържаха. Дадоха на съименницата на дъщеря си онова, което не можеха да дадат на дъщеря си: съпруг! Да, в двайсетата книжка от поредицата „Невероятната Ейми се жени“. Ухааааааа. Никой не дава и пет пари. Никой не е искал Невероятната Ейми да порасне, най-малко пък аз. Оставете я по три четвърти чорапи и панделки в косите и нека да порасна аз, необременена от литературното си алтер его, от своята по-добра половинка, съществуваща на хартия, от онази, каквато би трябвало да бъда.

Само че Ейми осигурява прехраната на семейство Елиът, и то доста добре, затова май не бива да й завиждам за идеалния партньор. Тя се жени за добрия стар Способен Анди, разбира се. И двамата ще бъдат точно като родителите ми: от щастливи по-щастливи.

Въпреки това е смущаващо колко малък тираж пуска издателят. А преди, през седемдесетте години, всяка нова книжка от поредицата „Невероятната Ейми“ излизаше в тираж 100 000. И премиерата беше също толкова невзрачна. Без настроение. Как се прави тържество в чест на измислен герой, започнал живота си като шестгодишен вундеркинд, а вече е трийсетгодишна бъдеща булка, която все още говори като дете? („Божичко — мислеше си Ейми, — скъпият ми годеник много се чумери, когато не стане на неговата…“ Това е действителен цитат. Цялата книга събужда у мен желание да цапардосам Ейми по тъпата й безукорна вагина.) Книгата е носталгична, целта е да я купуват жени, отраснали с Невероятната Ейми, но не съм сигурна кой наистина ще я прочете. Аз я прочетох, естествено. Дадох благословията си на книгата — три пъти. Ранд и Мерибет се опасяваха, че може да приема брака на Ейми като укор към постоянно неомъженото си положение. („Аз лично не смятам, че жените трябва да се женят преди трийсет и пет“, казваше майка ми, която се бе омъжила за баща ми на двайсет и три.)

Родителите ми винаги са се притеснявали, че приемам Ейми прекалено лично — все ми повтарят да не се зачитам прекалено. Но въпреки това няма как да не забележа, че щом аз оплескам нещо, Ейми винаги го прави както трябва: когато на дванайсет години престанах да свиря на цигулка, Ейми се оказа виртуоз на този инструмент. („Божичко, цигулката иска много труд, но само с труд можеш да се усъвършенстваш.“) Когато шестнайсетгодишна не се явих на младежкия шампионат по тенис, понеже отидох на плажа с приятели, Ейми се посвети на играта. („Божичко, знам, че ще е хубаво да се позабавлявам с приятели, но да не се явя на турнира означава да подведа себе си и всички останали.“) Преди такива неща ме влудяваха, но след като заминах да уча в Харвард (а Ейми правилно избра университета, който бяха завършили моите родители), реших, че е нелепо изобщо да се замислям. Фактът, че родителите ми, двама детски психолози, са избрали тази конкретна и публична разновидност на пасивно-агресивно отношение към собственото си дете, беше извратен, но освен това глупав, нелеп и някак адски смехотворен. Толкоз по въпроса.

Премиерата на книгата беше шизофренна като самата книга. В „Блунайт“ до Юниън Скуеър, в един от онези полутъмни салони с кресла с високи облегалки и огледала в стил ар деко, в които би трябвало да се чувстваш като голям умник. Мартинита с джин, които се поклащат върху подноси, разнасяни от широко ухилени келнери. Ненаситни журналисти с многозначителни и подигравателни усмивки и кухи крака, дошли за безплатно питие, преди да се отправят към по-хубаво място.

Родителите ми обикалят залата, хванати за ръка — любовната им история неизменно е част от сюжета на „Невероятната Ейми“: съпруг и съпруга, които творят заедно вече три десетилетия. Сродни души. Наистина се наричат така и звучи смислено, понеже според мен са точно такива. Уверявам ви, тъй като аз, самотното единствено детенце, съм ги изучавала много години. Никога не са резки един с друг, нямат остри конфликти, носят се през живота като две слепени медузи — разширяват се и се свиват инстинктивно, течно и плавно изпълват пространствата си. При тях тази работа със сродните души изглежда лесна. Говори се, че на децата на разведени родители им е трудно, обаче децата от щастливи семейства също са изправени пред свои си трудности.

Разбира се, налага се да седя на някакво плюшено канапе в ъгъла на стаята, далеч от шумотевицата, за да дам няколко интервюта на печална група стажанти в различни издания, на които редакторите са наредили „да измъкнат няколко думи“.

Как се чувствате, след като Ейми най-сетне се омъжи за Анди? Защото вие не сте омъжена, нали?

Въпросът е зададен от:

а) стеснително хлапе с огромни очи, подпряло бележника си върху куриерската си чанта;

б) прекалено официално облечена млада жена с лъскава коса и съблазнителни обувки на висок ток;

в) сериозна и татуирана почитателка на рокабили, която, изглежда, проявява много по-голям интерес към Ейми, отколкото човек би предположил за татуирана почитателка на рокабили;

г) всички изредени по-горе.

Отговор: Г.

Аз: О, много се радвам за Ейми и Анди, пожелавам им всичко най-хубаво. Ха-ха.

Ето отговорите ми на всички въпроси, но не подред:

Някои части на Ейми са вдъхновени от мен, а други са художествена измислица.

В момента съм щастливо неомъжена, в живота ми няма Способен Анди!

Не, не смятам, че Ейми опростява динамиката на взаимоотношенията между мъжа и жената.

Не, не бих казала, че Ейми е отживелица — според мен поредицата е класика.

Да, не съм омъжена. В момента в живота ми няма Способен Анди.

Защо Ейми е невероятна, а Анди е само способен? Ами не познавате ли много забележителни и способни жени, които се омъжват за по-обикновени мъже, за някой способен Джо или способен Анди. Не, шегувам се, не го пишете.

Да, неомъжена съм.

Да, родителите ми определено са сродни души.

Да, бих искала същото за себе си някой ден.

Да, неомъжена съм, тъпако.

Едни и същи въпроси отново и отново, а аз се старая да се преструвам, че предизвикват размисъл. И те се опитват да се преструват, че предизвикват размисъл. Слава богу, че барът е отворен.

После вече няма желаещи да разговарят с мен — толкова бързо — и момичето, отговарящо за връзките с обществеността, се преструва, че това е нещо хубаво: „Вече можеш да се върнеш към своите занимания!“. Аз си проправям път обратно през малцината присъстващи, сред които родителите ми все още са във вихъра си като домакини: с поруменели лица, Ранд си е лепнал своята озъбена усмивка, с която прилича на праисторическа чудовищна риба, Мерибет с нейното бодро кокоше клатене на глава, ръцете им са сплетени, разсмиват се взаимно, радват се един на друг, вълнуват се един от друг. А аз си мисля: „Толкова съм самотна, мамка му!“.

Прибирам се у дома и си поплаквам. На трийсет и две съм. Не съм стара, особено за Ню Йорк, но истината е, че от години дори не ми е харесвал някой. Така че каква е вероятността да срещна мъж, когото да обикна, камо ли да го обикна толкова, че да се омъжа за него? Омръзна ми да не знам с кого ще бъда и дали изобщо ще бъда с някого.

Имам много женени приятели — не са много щастливо женените, но семейните ми приятели наистина са много. Малцината щастливи приличат на родителите ми: фактът, че не съм омъжена, ги озадачава. Умно и красиво момиче като мен, момиче с толкова много интереси и ентусиазъм, с готина работа, с любящо семейство. И нека да си го кажем: с пари. Сключват вежди и се преструват, че се опитват да се сетят за мъже, с които да ме съберат, обаче всички знаем, че не е останал никой, никой свестен. А аз, освен това, знам колко искрено убедени са всички, че нещо не ми е наред, че има нещо скрито, което ме прави незадоволима, незадоволителна. Онези, които не са си намерили сродна душа — а просто са се установили — се отнасят още по-пренебрежително към положението ми: не е толкова трудно да намериш някого, за когото да се ожениш, казват. Няма идеални връзки, казват — те, които се примиряват със секса по задължение и пръдливите ритуали в леглото, които заменят разговорите с телевизия, които бъркат съпружеската капитулация — да, скъпа, добре, скъпи — със съгласието. Той прави каквото му казваш, понеже не те обича достатъчно, за да спори, мисля си. Дребнавите ти изисквания просто го карат да изпитва превъзходство или го обиждат и някой ден ще си легне с красивата си колежка, която няма никакви изисквания към него, а ти ще се шокираш. Аз търся мъж, който иска да се бори, мъж, който няма да търпи глупостите ми. (Но и който харесва глупостите ми.) Но въпреки това: не ме поставяйте в някои от онези взаимоотношения, в които хората постоянно се заяждат, маскират оскърбленията като шеги, въртят очи и „игриво“ се счепкват пред приятелите си с надеждата да ги подмамят на своя страна в спор, за който не дават и пет пари. Тези ужасни взаимоотношения от типа „само ако“: Бракът ни щеше да е страхотен, само ако… И човек усеща, че списъкът на „само ако“ е много по-дълъг, отколкото двамата си дават сметка.

Така че съм права да не правя компромис, обаче не се чувствам по-добре, когато приятелите ми се чифтосват, а аз си стоя у дома в петък вечер на бутилка вино, приготвям си разточителна вечеря и се уверявам, че всичко е страхотно, все едно съм излязла на среща със себе си.

Обикалям безброй купони и барове, парфюмирана, с прическа и изпълнена с надежда, въртя се из стаята като някакъв съмнителен десерт. Излизам по срещи с мъже, които са свестни, хубави и умни — идеални са на теория, обаче ме карат да се чувствам като в чужбина, все се налага да се обяснявам, да се представям. Защото нима това не е целта на всяко взаимоотношение: някой друг да те опознае, някой друг да те проумее. Той ме разбира. Тя ме разбира. Нали това е вълшебната фраза?

Затова страдаш нощем до идеалния на теория мъж — пелтеченето на неразбраните шеги, подметнатите остроумни забележки, непопаднали в целта. Или пък той може би разбира, че си казала нещо остроумно, но не знае как да реагира и стисва репликата ти в ръка като някаква разговорна храчка, която по-късно ще изтрие. Още един час се мъчите да се намерите, да се разпознаете, а ти пиеш малко повече и се стараеш прекалено. После се прибираш у дома в студеното легло и си мислиш: „Мина не зле“. И целият ти живот е дълга поредица от „не зле“.

И после налиташ на Ник Дън на Седмо авеню, докато купуваш нарязана тиква, и хоп — вече си познат, вече си разбран. И двамата имате един и същ безценен спомен. („Само една маслина обаче.“) Имате един и същ ритъм. Щрак. Просто се познавате. Изведнъж ти се случва четене в леглото, вафли в неделя, безпричинен смях и неговите устни върху твоите. И е много повече от не зле, затова съзнаваш, че повече няма да можеш да се задоволиш с „не зле“. Толкова бързо. Казваш си: „О, ето това е остатъкът от живота ми. Най-сетне дойде“.

Ник Дън

Денят, когато…

Отначало чаках полицията в кухнята, обаче острата миризма на изгорелия чайник се кълбеше някъде в гърлото ми и засилваше нуждата да повърна, затова излязох на задната веранда, седнах на най-горното стъпало и си наредих да остана спокоен. Постоянно звънях на мобилния на Ейми и постоянно ми се включваше гласова поща, онази забързана каденца, която уверяваше, че тя ще звънне при първа възможност. Ейми винаги отговаряше при първа възможност. Минаха два часа, бях оставил пет съобщения, но тя още не ми се беше обадила.

А и не очаквах да го направи. Ето какво щях да кажа на полицията: Ейми никога няма да излезе от вкъщи и да остави чайника включен. Или вратата отворена. Или нещо неизгладено върху дъската. Тази жена довежда всичко докрай, тя не зарязва нищо по средата, дори да реши, че не й допада. (Дори недодялания си съпруг.) Беше печална фигура на плажа във Фиджи през двете седмици от медения ни месец, докато се бореше геройски с милионите мистични страници на „Хроника на птицата с пружина“2 и ми хвърляше ядосани погледи, понеже поглъщах трилър след трилър. След като се преместихме в Мисури, щом тя изгуби работата си, животът й се завъртя (или по-скоро се търкулна?) около изпълнението на безброй дребни, несъществени задачи. Роклята щеше да е изгладена.

А и следите в дневната, които говореха за борба. Вече знаех, че Ейми няма да отговори на обажданията ми. Чаках да започне следващата част.

Беше най-хубавото време от деня, юлското небе вече бе станало пурпурно, залязващото слънце беше като прожектор на запад и багреше всичко в златисто и зелено като във фламандска картина. Пристигна полицейската кола. Беше някак съвсем небрежно — аз седях на стълбите, вечерна птица пееше на дървото, двамата полицаи слязоха от колата и закрачиха лениво, като че ли просто се отбиваха на пикник в квартала. Млади полицаи, на двайсет и няколко, самоуверени и суховати, свикнали да успокояват притеснени родители на нарушили вечерния си час младежи. Латиноамериканско момиче със сплетена на плитка тъмна коса и чернокож тип със стойка на морски пехотинец. Градчето ни беше позагубило превеса на бялото си население (съвсем мъничко), докато ме е нямало, но сегрегацията все още беше толкова силна, че единствените цветнокожи, които виждах в ежедневието си, бяха навън по работа: доставчици, продавачи, пощенски служители. („Това място е толкова бяло, че чак е тревожно“, отбеляза Ейми, която в етнически пъстрия Манхатън имаше една-единствена афроамериканка сред приятелите си. Обвиних я, че си мечтае за колоритни етнически витрини, че гледа на малцинствата като на фон. Не се получи добре.)

— Господин Дън? Аз съм полицай Веласкес — представи се жената, — а това е полицай Риърдан. Разбрахме, че се тревожите за съпругата си.

Риърдан погледна надолу по пътя, смучейки бонбон. Забелязах как проследи с поглед една птица, която се стрелна над реката. После рязко завъртя очи отново към мен, а по извитите му устни разбрах, че е видял каквото виждаха всички. Имам лице, което на човек му се иска да фрасне: аз съм ирландско хлапе от работническата класа в тялото на неприятник с попечителски фонд. Често се усмихвам, за да компенсирам заради физиономията си, но само понякога върши работа. В колежа дори за известно време носех очила, фалшиви очила със стъкла без диоптри, понеже смятах, че ще ми придадат приятен и незаплашителен вид.

— Нали съзнаваш, че с тях си още по-голям тъпак? — обясни ми Го. Изхвърлих очилата и започнах да се усмихвам още по-усърдно.

— Влезте в къщата и погледнете.

Двамата изкачиха стълбите, придружени от скърцането и шумоленето на коланите и на оръжията си. Застанах на входа на дневната и посочих опустошенията:

— О! — възкликна полицай Риърдан и отривисто изпука с кокалчетата си. И изведнъж вече не изглеждаше толкова отегчен.

Риърдан и Веласкес се приведоха напред на столовете си край масата в трапезарията и ми зададоха първите няколко въпроса: кой, къде, откога. Буквално бяха наострили уши. Проведоха телефонен разговор, който не чух, и ме осведомиха, че вече са изпратени детективи. Имах печалната чест да ме вземат на сериозно.

Риърдан ме питаше за втори път дали напоследък съм мяркал непознати в района и за трети път ми напомняше за скитащите шайки от бездомници из града, когато звънна телефонът. Хвърлих се през стаята и вдигнах насред звъненето.

Кисел женски глас каза:

— Господин Дън, обаждам се от дома за възрастни хора „Камфърт Хил“.

Там беше болният ми от алцхаймер баща.

— В момента не мога да говоря, ще ви звънна по-късно — срязах я аз и затворих. Презирам жените, които работят в „Камфърт Хил“: неспособни да се усмихват, неспособни да вдъхват утеха. Зле платени, адски зле платени, което може би беше причината да не се усмихват и да не предлагат утеха. Съзнавах, че неправилно насочвам гнева си към тях — всъщност бях бесен, че баща ми още живурка, а мама е в гроба.

Беше ред на Го да изпрати чека. Почти бях сигурен, че през юли е ред на Го. Както съм сигурен, че според нея беше мой ред. И преди го бяхме правили. Го заяви, че явно и двамата подсъзнателно забравяме да изпратим чековете и че онова, което искаме да забравим, всъщност е баща ни.

Разказвах на Риърдан за непознатия мъж, когото бях забелязал в празната къща на съседите, когато някой звънна на входната врата. Прозвуча съвсем нормално, все едно очаквах да ми доставят пица.

Влязоха двама детективи, излъчващи типична за края на дежурството умора. Мъжът беше слаб и длъгнест, а лицето му се изостряше до невероятно тънка брадичка. Жената беше учудващо грозна, безобразно, отвъд обичайното грозна: мънички кръгли очета, положени близо едно до друго като копчета, дълъг крив нос, осеяна с малки подутини кожа, дълга провиснала коса с цвета на сиво валмо прахоляк. Имам слабост към грозните жени. Отгледан съм от три създания от женски пол, които никак не хващат окото — баба ми, майка ми и нейната сестра — и те до една бяха мили, забавни, енергични, добри, много добри жени. Ейми е първото красиво момиче, с което съм излизал, ама истински.

Грозната жена се обади първа — точно като госпожица полицайката Веласкес.

— Господин Дън? Аз съм детектив Ронда Бони. Това е партньорът ми, детектив Джим Гилпин. Доколкото разбираме, тревожите се за съпругата си.

Коремът ми изръмжа толкова високо, че всички го чухме, но се престорихме, че не сме.

— Може ли да огледаме, господине? — попита Гилпин.

Под очите му имаше месести торбички, а от мустаците му стърчаха бели косъмчета. Ризата му не беше смачкана, но на него му седеше, все едно е. Имаше вид на човек, който би трябвало да мирише на цигари и на възкисело кафе, макар да не миришеше. Всъщност ухаеше на сапун. Въведох ги в дневната, отново посочих неразборията, до която двамата млади полицаи бяха коленичили предпазливо, като в очакване да ги сварят как вършат нещо полезно. Бони ме поведе към един стол в трапезарията, далеч, но така, че да се виждат признаците за борба.

Вперила бдителните си птичи очи в мен, тя ме преведе през същите основни неща, които бях съобщил на Веласкес и на Риърдан. Гилпин беше приклекнал на едно коляно и оглеждаше дневната.

— Позвънихте ли на приятели на семейството, на хора, при които може да е отишла съпругата ви? — попита детектив Ронда Бони.

— Амиии… не. Още не. Мисля, че чаках вас.

— А! — усмихна се тя. — Нека позная: вие сте малкото дете в семейството.

— Моля?

— Вие сте по-малкият.

— Имам сестра близначка. — Усетих как тя мислено ме преценява. — Защо питате?

Любимата ваза на Ейми лежеше на пода непокътната, захвърлена до стената. Беше ни сватбен подарък, японски шедьовър, който тя прибираше всяка седмица, преди да дойде чистачката, за да е сигурна, че няма да я счупи.

— Просто предположих защо сте ни изчакали — понеже сте свикнали винаги някой друг да поема водещата роля — поясни Бони. — По-малкият ми брат е такъв. Свързано е с реда на раждането.

Записа си нещо в бележника.

— Добре — свих сърдито рамене. — Интересува ли ви и коя зодия съм, или можем да започваме?

Бони ми се усмихна мило и изчака.

— Почаках, преди да предприема нещо, понеже е ясно, че тя не е при приятели — посочих неразборията в дневната.

— Живеете тук от колко, от две години ли, господин Дън? — попита тя.

— От две години.

— Откъде се преместихте?

— От Ню Йорк.

— От града?

— Да.

Тя посочи към горния етаж, безмълвно искайки разрешение, а аз кимнах и я последвах. Гилпин последва мен.

— Там бях писател — изломотих, преди да успея да се сдържа. Дори сега, вече две години по-късно, не исках хората да си мислят, че това е единственият ми живот.

— Звучи впечатляващо — каза Бони.

— За какво? — попита Гилпин.

Съгласувах отговора си с изкачването на стълбите: пишех за едно списание (стъпало), пишех за попкултурата (стъпало) в едно мъжко списание (стъпало). Най-горе на стълбите се обърнах към Гилпин, който все още оглеждаше дневната. Той се сепна:

— За попкултура ли? — провикна се и се заизкачва. — Какво точно покрива това?

— Популярна култура — поясних. Горе ни очакваше Бони. — Филми, телевизия, музика, но без високото изкуство, нищо маниерно. — Маниерно ли, смръщих се. Ама че надменно! За вас двамата, дръвници такива, май трябва да преведа образования си английски от Източното крайбрежие на простонародния от Средния запад. — Пописвах за неща, които ми хващаха окото, след като ги гледах на кино.

— Тя си пада по филмите — посочи Гилпин към Бони, която кимна утвърдително.

— А сега съм собственик на „Бар“ в центъра — добавих.

Бони надничаше в банята, поради което двамата с Гилпин се спряхме в коридора.

— Така ли? — попита тя. — Знам го. Все се каня да се отбия. Името ми харесва. Много е мета.

— Умен ход, струва ми се — отбеляза Гилпин. Бони се запъти към дневната и ние я последвахме. — Не е зле човек да живее, заобиколен от бира.

— Понякога отговорът се крие на дъното на бутилката — казах и се намръщих от неуместната си забележка.

Влязохме в спалнята.

Гилпин се засмя.

— Познавам чувството.

— Нали виждате, че ютията не е прибрана? — подех.

Бони кимна, отвори вратата на просторния ни дрешник, влезе вътре, светна лампата и ръцете й с латексови ръкавици пробягаха по ризите и роклите, преди да се запъти към бюрото. Неочаквано издаде някакъв звук, наведе си, обърна се — държеше квадратна кутийка, опакована пищно със сребриста хартия. Стомахът ми се сви.

— Някой има рожден ден ли? — попита тя.

— Годишнината от сватбата ни.

Бони и Гилпин потръпнаха като паяци, но се престориха, че не са.

Когато се върнахме в хола, младите полицайчета си бяха тръгнали. Гилпин коленичи и огледа преобърнатата отоманка.

— Мммм, явно не съм съвсем на себе си — отбелязах.

— Не ви виня, Ник — сериозно отговори Гилпин. Имаше светлосини очи, които някак трептяха в ямките си — много смущаващ тик.

— Можем ли да предприемем нещо? Искам да кажа, за да намерим жена ми. Тя явно не е тук.

Бони посочи към сватбената ни снимка на стената: аз със смокинг, със застинали на лицето ми два реда зъби, официално обгърнал с ръка талията на Ейми, и тя — с прибрана на стегнат кок коса, с развято от морския вятър на Кейп Код було и с ококорени очи, понеже винаги примигваше в последния момент и сега се бе постарала да не го направи. Беше след Деня на независимостта и сярата от фойерверките се беше примесила с океанската сол — лято.

Кейп ни се отрази добре. Помня как няколко месеца след началото на връзката ни открих, че приятелката ми Ейми е и доста заможна, обичано единствено дете на родители писатели. Дори беше своеобразна икона заради едноименната поредица книги, които май помнех от детството си. „Невероятната Ейми“. Ейми ми обясни всичко това спокойно и премерено, все едно съм пациент, който излиза от кома. Сякаш го беше правила много пъти досега и винаги се бе получавало зле — признание за заможност, посрещано твърде въодушевено, разкриването на тайна самоличност, която не бе създадена от самата нея.

Ейми ми каза коя е и каква е, после отидохме заедно в дома на семейство Елиът, историческа къща, паметник на културата, на Нантъкет Саунд, ходихме да плаваме с яхта и си помислих: „Аз съм обикновено момче от Мисури, което се носи из океана с хора, видели много повече от мен. Дори да започна да виждам тези неща сега, да живея активно, пак няма да мога да ги настигна“. Това не предизвика завистта ми. Породи у мен задоволство. Никога не съм се стремил към слава или към богатство. Не съм отгледан от родители мечтатели, които си фантазират, че детето им ще стане президент. Възпитан съм от прагматични хора, които си представяха, че синът им ще работи в офис и ще си изкарва някак прехраната. За мен беше достатъчно опияняващо да бъда в обкръжението на семейство Елиът, да се нося по водите на Атлантика и да се върна в пищно реставрирания им дом, построен през 1822 година от капитан на китоловен кораб, където се готвеха и ядяха здравословни ястия от биопродукти, чиито имена дори не знаех как се произнасят. Киноа. Помня, че взех това чудо за вид риба.

Оженихме се на брега в един яркосин четвъртък, хапнахме и пийнахме под снежнобяла тента, която се издуваше като платно на кораб, и няколко часа по-късно отмъкнах Ейми тайно в мрака, към вълните, понеже се чувствах съвсем нереално и си мислех, че съм се превърнал в трептяща светлинка. Студената мъгла по кожата ми ме върна в действителността, Ейми ме върна в действителността, към златистото сияние на тентата, където боговете пируваха с амброзия. Целият период на ухажването ни беше такъв.

— Съпругата ви е много красива — изтъкна Бони.

— Така е, красавица е — отвърнах и стомахът ми се сви.

— Коя годишнина празнувате? — попита тя.

— Петата.

Пристъпвах от крак на крак и ми се искаше да правя нещо. Не желаех да обсъждат колко прекрасна е жена ми, исках да излязат и да започнат да я търсят, мамка му. Не го казах на глас обаче, често не изричам гласно някои неща, макар да трябва. Признавам, че правя разграничения в тревожно голяма степен: в мазето на съзнанието ми има стотици бутилки с гняв, отчаяние и страх, но както ме гледате, никога не бихте предположили.

— Пет години, голяма работа. Нека позная — резервация в „Хаустънс“? — попита Гилпин. Това беше единственият изискан ресторант в града. „Наистина трябва да опитате «Хаустънс»“ — каза майка ми, когато се върнахме в града, понеже си мислеше, че това е уникалната малка тайна на Картидж, и се надяваше да достави удоволствие на жена ми.

— Разбира се.

Това беше седмата ми лъжа пред полицията. А всичко едва започваше.

Ейми Елиът Дън

5 юли 2008 г.

Дебела съм от любов! Прегракнала съм от плам. Отвратително пълна съм от обожание! Щастлива и заета пчеличка, обзета от брачно въодушевление. Наистина жужа край него, суетя се и все правя нещо. Превърнала съм се в нещо странно. Превърнала съм се в съпруга. Улавям се как направлявам кораба на разговорите — тромаво, неестествено — само за да произнеса името му гласно. Станала съм съпруга, превърнала съм се в досадница, помолиха ме да върна членската си карта като млада и независима феминистка. Не ми пука. Правя баланса на чековата му книжка, подстригвам го. Станала съм толкова ретро, че в един момент сигурно ще започна да казвам „тефтер“, ще излизам облечена с провиснало сако от туид и с начервени устни на път за „козметичката“. Нищо не ме притеснява. Струва ми се, че всичко ще се подреди прекрасно, всяка тревога ще се превърне в забавна история, която да си разказваме на вечеря. Днес убих един скитник, скъпи… ха-ха-ха! Ох, голям смях!

Ник е като хубаво силно питие: дава правилен поглед към всичко. Не различен, а правилен поглед. С Ник осъзнах, че наистина няма значение дали ще закъснея с няколко дни да платя тока, ако последният ми тест не се е получил както трябва (най-последният, не се шегувам: „Какво дърво бихте искали да бъдете?“. Аз, ябълково дърво! Това нищо не означава!). Няма значение, че последната книжка от поредицата „Невероятната Ейми“ е здравата и основателно оплюта, че рецензиите са люти, че след слабото начало продажбите главоломно паднаха. Няма значение в какъв цвят ще боядисам стаята ни, колко ще закъснея заради движението и дали разделно събраните ни отпадъци наистина се преработват разделно. (Мери се с мен, Ню Йорк, нали така?) Няма значение, защото съм намерила своята половинка. Това е Ник, спокоен и хладнокръвен, умен, забавен и непретенциозен. Неразтерзан, щастлив. Мил. С голям пенис.

Онова, което не харесвам у себе си, е изтласкано някъде назад в съзнанието ми. Може би това ми харесва най-много у него — начина, по който ме създава. Не чувствата, които създава, а самата мен. Забавна съм. Закачлива съм. Смела съм. Чувствам се естествено щастлива и напълно задоволена. Аз съм съпруга! Странно ми е да изговарям тези думи. (Сериозно, относно разделното събиране на отпадъците, Ню Йорк — стига де, това е само намигване.)

Вършим глупости, като например миналия уикенд, когато отидохме с колата до Делауер, понеже никой от нас не беше правил секс в Делауер. Нека да ви опиша какво стана, понеже е достойно за поколенията. Прекосихме границата на щата — „Добре дошли в Делауер!“, пишеше на една табела, а също: „Малко чудо“, а също: „Първият щат“, а също: „Домът на пазаруването без данъци“.

Делауер, щат с много самоличност.

Посочих на Ник първия черен път, който забелязах, и трополихме по него пет минути, докато не се озовахме отвсякъде заобиколени с борове. Не говорехме. Той избута седалката си назад. Аз си вдигнах полата. Не носех бельо, видях как устата и лицето му се отпуснаха и той доби отнесеното и решително изражение, както когато е възбуден. Покатерих се върху него с лице към предното стъкло. Притисната бях към волана, докато се движехме заедно, клаксонът тихичко се обаждаше, имитирайки ме, а ръката му шумно мажеше по стъклото. С Ник можем да свършим навсякъде — никой не страда от сценична треска и двамата доста се гордеем с това. После се прибрахме обратно вкъщи. Ядох телешка пастърма, вдигнала боси стъпала върху таблото. Обичаме къщата си. Къщата, построена от „Невероятната Ейми“. Бруклинска постройка от кафяв пясъчник, която моите родители ни купиха, точно на крайбрежната улица с оформен широкоекранен изглед към Манхатън. Екстравагантна е и ме кара да се чувствам виновна, но е идеална. Боря се с навиците си на богато и разглезено момиче, когато мога. Много от работата свършихме сами. Току-що бяхме боядисали стените — само за два уикенда: пролетно зелено, бледожълто и кадифеносиньо. На теория. Никой от цветовете не се оказа какъвто предполагахме, но въпреки това се престорихме, че ни харесват. Напълнихме къщата с джунджурии от битпазарите, купихме плочи за грамофона на Ник. Една вечер седяхме на стария персийски килим, пиехме вино и слушахме надрасканите грамофонни плочи. После небето притъмня, Манхатън светна и Ник каза: „Винаги съм си го представял така. Точно така си го представях“.

През уикендите си говорим под четири пласта завивки и със затоплени лица под огрения от слънцето жълт юрган. Дори дюшемето изглежда весело: има две стари скърцащи дъски, които се провикват, когато влезем през вратата. Обожавам я, обожавам това, че е наша, че имаме страхотна история, свързана със старата лапа на стойка или с разкривената глинена кана до кафеника, в която има една-единствена хартиена изрезка. По цял ден си мисля за приятните неща, които да направя за него — да купя ментов сапун, който той ще усеща в дланта си като топъл камък, или пък тънко филе от пъстърва, което да сготвя и да му поднеса — ода за дните, които е прекарал на речния параход. Знам, че се държа нелепо. Но ми харесва — никога не съм подозирала, че съм способна на това заради мъж. Носи ми облекчение. Примирам дори по чорапите му, които той успява да захвърли очарователно усукани, като че ли кутре ги е разнасяло от стая в стая.

Първата годишнина от сватбата ни е и аз съм дебела от любов, макар хората да ни повтарят, че първата година ще бъде много трудна, като че ли сме наивни хлапета, тръгнали на война. Не беше трудно. Създадени сме да бъдем съпрузи. Сега е първата ни годишнина и Ник ще си тръгне от работа на обяд. Очаква го моето търсене на съкровища. Всичките загадки са свързани с нас, с годината, която прекарахме заедно.

Отговор: Супата „Том Ям“ от тайландския ресторант на Президънт стрийт. Управителят ще е там днес следобед с една купичка супа и следващата загадка.

Също и „Макман“ в китайския квартал, статуята на Алиса в Сентръл Парк, панорамна обиколка на Манхатън. Накрая ще се озовем на рибния пазар на Фултън стрийт, откъдето ще си купим два прекрасни омара, аз ще държа кутията в скута си, а Ник нервно ще мърда в таксито до мен. Ще се втурнем към вкъщи и аз ще ги пусна в новата тенджера върху старата ни печка с целия финес, на който е способно момиче, прекарало много лета на Кейп, а Ник ще се киска и ще преструва, че се крие от страх зад кухненската врата.

Предложих просто да си вземем бургери. Ник искаше да излезем — някъде петзвездно, изискано, някъде с часовников механизъм от блюда и келнери, които току подхвърлят името на някоя важна клечка. Затова омарите са прекрасно средно решение, омарите са точно това, което всички ни повтарят (и повтарят, и повтарят), че представлява бракът: компромис!

Ядем омари с масло и правим секс на пода, докато някаква жена от старите ни джазови записи пее с глас, който сякаш идва от другия край на тунел. Бавничко и лениво ще се напием с хубав скоч, любимия на Ник. Ще му направя подарък — листовете за писма, които толкова искаше от „Крейн и Ко“. Хартия за писател и съпруга на писател, която може би няма нищо против едно-две любовни писма.

А после може би пак ще правим секс. И ще хапнем по един бургер късно през нощта. И ще пием още скоч. Ето я най-щастливата двойка в квартала! А разправят, че бракът искал много работа.

Ник Дън

Нощта, когато…

Бони и Гилпин пренесоха разпита в полицейския участък, който прилича на пропадаща общинска банка. Оставиха ме сам в малка стая за четирийсет минути, където се заставих да не мърдам. Да се престоря, че съм спокоен, спокоен… в известен смисъл. Приведох се над масата, облегнах брадичка на ръката си. Чаках.

— Искате ли да се обадите на родителите на Ейми? — попита Бони.

— Не искам да изпадат в паника — отговорих. — Ако нямаме новини от нея след час, ще се обадя.

Вече трети път водехме този разговор.

Накрая ченгетата влязоха и седнаха срещу мен на масата. Овладях се и не се разсмях — беше като сцена от телевизионен сериал. Същата стая виждах, докато обикалях каналите на кабелната през последните десет години, а двете ченгета — напрегнати и изморени — се държаха като филмови звезди. Абсолютно превзето. В полицейския участък на Епкот. Бони дори държеше картонена кафена чашка и кафеникава папка, която приличаше на част от реквизита. Полицейски реквизит. Свят ми се зави, за миг всички бяхме измислени герои: хайде да си поиграем на „Изчезналата съпруга“!

— Добре ли сте, Ник? — попита Бони.

— Добре съм, защо?

— Усмихвате се.

Световъртежът се смъкна към плочките на пода.

— Съжалявам, просто всичко е…

— Знам — изгледа ме Бони така, все едно ме потупваше по рамото. — Много е странно, знам. — Тя се прокашля. — Най-напред искаме да се уверим, че е и удобно. Ако се нуждаете от нещо, само ни кажете. Колкото повече информация можете да ни дадете в момента, толкова по-добре, но ако искате да си тръгнете, също няма да е проблем.

— Каквото трябва.

— Добре, страхотно, благодаря ви — каза тя. — Хммм, така. Най-напред искам да изясним досадните неща. Глупостите. Ако съпругата ви наистина е била отвлечена — а ние не го знаем — но ако се окаже така, искаме да заловим този тип, а когато го пипнем, здравата ще го притиснем. Няма да има измъкване. Никакво увъртане.

— Добре.

— Затова трябва да ви изключим бързо и лесно. За да не може извършителят да ни обвинява, че не сме изключили вас, нали ме разбирате?

Кимнах механично. Всъщност не разбирах какво говори, но исках да изглеждам максимално склонен да им сътруднича.

— Каквото ви трябва.

— Не искаме да ви плашим — додаде Гилпин. — Просто неотдавна в Сейнт Луис имаше един случай. Брайън Лори-младши. Домашен майстор, изнасилил и убил една жена, чийто водопровод поправял. Отива на процес и противният му адвокат заявява, че всъщност съпругът е убил жената и понеже ченгетата не го разследвали сериозно, не го изключили напълно като евентуален извършител — ето ти достоверна алтернативна теория. И Брайън Лори-младши се измъкна.

— Не че това има нещо общо с нашия случай — додаде Гилпин. — Но искаме да обхванем всички варианти.

— Нямам нищо против.

Винаги е съпругът, помислих си. Всички знаят, че винаги е съпругът, така че защо просто не кажат: подозираме те, понеже си съпругът, а винаги е съпругът. Просто гледай „Криминална хроника“.

— Добре, Ник, страхотно — каза Бони. — Първо, ще вземем проба от вътрешността на устата ви, за да изключим всички ДНК улики от къщата, които не са ваши. Нещо против?

— Не, разбира се.

— Освен това искам бързо да проверим ръцете ви за барутен нагар, за всеки случай…

— Чакайте, чакайте. Открихте ли нещо, което да ви кара да мислите, че жена ми е…

— Нееее, Ник — внезапно ме прекъсна Гилпин. Придърпа стола си до масата и наистина седна на него на обратно. Винаги съм се чудел дали ченгетата го правят. Или е хрумнало на някой съобразителен актьор, а после и ченгетата са започнали да го правят, понеже са видели от актьорите, които изпълняват роли на ченгета, и са решили, че е готино?

— Процедурата го изисква — продължи Гилпин. — Стараем се да покрием всичко: да проверим ръцете ви, да вземем ДНК проба, а ако може, да погледнем и колата ви…

— Разбира се. Както ви казах, каквото е необходимо.

— Благодаря ви, Ник. Оценяваме го. Понякога хората ни затрудняват просто ей така.

Аз правех точно обратното. Баща ми беше изпълнил детството ми с неизречен срам — беше човек, който все търси нещо, на което да се ядоса. Това накара Го да заеме отбранителна позиция и крайно неохотно да приема неоснователни обвинения. А аз инстинктивно започнах да се подчинявам на всеки авторитет. На мама, на татко, на учителите: Готов съм на всичко, което ще улесни работата ви, госпожо или господине. Мечтаех за несекващо одобрение. „Готов си буквално да лъжеш, да мамиш и да крадеш — дори да убиваш, по дяволите — само и само да убедиш хората, че си свестен тип“, каза ми Го веднъж. Бяхме на опашка за книшове3 в магазинчето на Йона Шимел, недалеч от стария апартамент на Го в Ню Йорк — затова толкова ясно го помня — и аз изгубих апетит, понеже беше съвсем вярно, а досега не го бях осъзнал. Още докато Го ми го казваше, си помислих: „Никога няма да го забравя, това е един от миговете, които завинаги ще останат запечатани в съзнанието ми“.

Тримата си побъбрихме за фойерверките на 4 юли и за времето, докато проверяваха ръцете ми за барутен нагар и взеха проба с памучен тампон от гладката вътрешна страна на бузата. Преструвахме се, че е съвсем нормално, преглед при зъболекар.

Когато приключиха, Бони сложи пред мен още една чаша кафе и ме стисна за рамото.

— Съжалявам за това. Най-неприятната част от работата. Готов ли сте сега да отговорите на няколко въпроса? Наистина ще ни е от помощ.

— Разбира се, питайте.

Тя постави тънък дигитален диктофон пред мен на масата.

— Нещо против? Така няма да се налага да отговаряте на едни и същи въпроси отново и отново…

Искаше да ме запише, за да ме обвърже с една-единствена история. Трябва да повикам адвокат, помислих си, но понеже реших, че само виновните се нуждаят от адвокати, само кимнах: няма проблем.

— И така — поде Бони, — откога двамата живеете тук?

— Около две години.

— Тя е от Ню Йорк. От града.

— Да.

— Работи ли? — попита Гилпин.

— Не. Преди пишеше личностни тестове.

Детективите се спогледаха — тестове ли?

— За женски списания, за младежки списания — поясних. — Сещате се: Ревнив ли сте? Направете теста, за да разберете! Плашат ли се мъжете от вас? Направете теста и ще узнаете!

— Много гот, много ги обичам — каза Бони. — Не знаех, че това е професия. Да пишеш тестове. Истинска професия.

— Е, не е. Вече не. Интернет е пълен с безплатни тестове. Тези на Ейми бяха по-умни — тя беше магистър по психология… е магистър по психология. — Засмях се неловко на грешката си. — Обаче хората предпочитат безплатното пред умното.

— И после какво?

Свих рамене.

— После се преместихме тук. В момента тя си стои у дома.

— О! Имате ли деца? — бодро попита Бони, все едно беше напипала някаква добра новина.

— Не.

— Аха. В такъв случай с какво се занимава Ейми през деня?

И аз това искам да попитам. Преди време Ейми беше жена, която прави по малко от всичко през цялото време. Когато заживяхме заедно, тя проучи основно френската кухня, прояви извънредно бързо умения и направи едно вдъхновено бургундско говеждо. За трийсет и четвъртия й рожден ден летяхме до Барселона и тя ме смая, понеже чуруликаше разговорен испански, който беше учила тайно месеци преди това. Съпругата ми имаше бляскав и пъргав ум, ненаситна любознателност. Само че маниите й бяха подхранвани от конкурентен дух: тя имаше нужда да заслепява мъжете и да кара жените да й завиждат. Разбира се, че умееше да готви френски ястия и да говори гладко испански, да плете и да шие, да бяга маратони, да търгува с акции и да пилотира самолет. Тя трябваше непрекъснато да бъде невероятната Ейми. Тук, в Мисури, жените пазаруват в „Таргет“, прилежно приготвят питателни ястия и със смях признават колко малко испански помнят от училище. Съревнованието не ги вълнува. Безмилостните постижения на Ейми посрещат без завист, дори може би с малко съжаление. Това беше може би най-неприятното стечение на обстоятелствата за моята състезателно настроена съпруга.

— Има много хобита — отговорих.

— Нещо да ви притеснява? — попита Бони с притеснен вид. — Да не би да се тревожите за наркотици или за пиене? Не искам да говоря лоши неща за съпругата ви. Много домакини, много повече, отколкото предполагате, прекарват дните си по този начин. Когато човек е сам, денят му се проточва безкрайно. А ако пиенето се превърне в наркотици — дори не говоря за хероин, а за болкоуспокояващи с рецепта — е, наоколо се навъртат доста неприятни типове, които ги продават.

— Търговията с наркотици се влоши — каза Гилпин. — В полицията имаше няколко вълни на уволнения и хората не достигат. Положението наистина е лошо, онези са повече.

— Миналия месец една домакиня, свястна жена, остана без един зъб за доза оксиконтин — вметна Бони.

— Не, Ейми понякога изпива чаша вино, но не взема наркотици — заявих.

Бони ме изгледа — явно не такъв отговор искаше.

— Тя има ли добри приятели тук? Бихме искали да повикаме някои от тях само за да се уверим. Не се обиждайте. Понякога съпругът последен разбира, ако става дума за наркотици. Хората се срамуват, особено жените.

Приятели. В Ню Йорк Ейми всяка седмица се сприятеляваше и се разделяше с някакви хора, гледаше на тях като на лични проекти. И много се вълнуваше: Кармен, която й даваше уроци по пеене и имаше зловещо хубав глас (Ейми е учила в пансион в Масачузетс и на мен ми харесваха изключително редките случаи, когато се изразяваше по типичния за Ню Ингланд начин: зловещо хубав), Джеси от курса по моден дизайн. Но когато я попитах за Джеси или за Кармен месец по-късно, тя ме погледна така, все едно си съчинявам.

Освен това имаше мъже, които неизменно се мъкнеха след Ейми, изгарящи от нетърпение да изпълнят съпружеските задължения, които съпругът й не успяваше. Да поправят крака на стола, да намерят къде се продава любимият й азиатски чай. Мъже, които се кълняха, че са й приятели, само добри приятели. Ейми ги държеше на една ръка разстояние — достатъчно далеч, за да не се дразня аз, и достатъчно близо, за да може да ги повика с пръст и те тутакси да дотърчат.

В Мисури… мили боже, наистина не знам. Едва сега ми хрумва. Ама ти си наистина си задник, помислих си. Живеем тук от две години, но след първоначалните запознанства и оживените първи няколко месеца Ейми не се срещаше редовно с никого. Имаше майка ми, но тя почина, и мен — а разговорите ни преминаваха най-често под формата на нападки и опровержения. Близо година след като се преместихме, я попитах с престорена галантност: „Как ви се струва Северен Картидж, госпожо Дън?“. „Искаш да кажеш Ню Картидж, нали?“, отговори тя.

Не попитах какво има предвид, но знаех, че това е оскърбление.

— Има няколко добри приятели, но повечето са на изток.

— Роднините й?

— Те живеят в Ню Йорк. В града.

— И вие още не сте им се обадили? — попита Бони с озадачена усмивка.

— Правех всичко останало, което поискахте, не ми остана време.

Бях подписал разрешение да проследят кредитните карти, дебитните карти и мобилния телефон на Ейми, дадох им номера на мобилния на Го и името на Сю, вдовицата от „Бар“, която вероятно можеше да свидетелства кога съм отишъл там.

— Малкото дете в семейството — поклати глава Бони. — Наистина ми приличате на малкото ми братче. — Кратка пауза. — Това е комплимент, кълна се.

— Душа дава за него — поясни Гилпин, дращейки в бележника си. — Добре, значи сте излезли от вкъщи към седем и половина и сте се появили в бара към обяд, а междувременно сте били на брега.

На около петнайсет километра северно от къщата ни има нещо като плаж — не особено приятно местенце с пясък, тиня и парченца от бирени бутилки. Кофи за смет, препълнени със стиропорени чашки и с мръсни памперси. Обаче има маса за пикник, добре огряна от слънцето, и ако човек гледа право към реката, може да забрави за другите гадости.

— Понякога отивам там с кафе и с вестник и просто си седя. Човек трябва да се възползва максимално от лятото.

Не, не съм говорил с никого на брега. Не, никой не ме видя.

— Там е тихо през седмицата — призна Гилпин.

Ако полицията разговаряше с някого, който ме познава, бързо щяха да разберат, че рядко ходя на брега и че никога не отивам да си пия там кафето и да се наслаждавам на утрото. Имам бяла кожа на ирландец и никакво търпение за умозрение: не съм плажен тип. Разказах тази история на полицията, понеже на Ейми й хрумна да отида да поседя някъде сам и да се полюбувам на реката, която обичам, за да поразмишлявам над съвместния ни живот. Каза ми го едва днес сутринта, след като изядохме палачинките. Наведе се над масата и каза: „Знам, че ти е трудно. Все още много те обичам, Ник, и знам, че трябва да поработя над доста неща. Но искам да ти бъда добра съпруга, искам ти да бъдеш моят съпруг и да си щастлив. Трябва обаче да решиш какво искаш“.

Явно беше репетирала речта си, понеже се усмихна гордо, след като я произнесе. Но докато съпругата ми казваше тези мили думи, аз си мислех: „Разбира се, че е постановка. Тя иска просто да си представи как стоя до мощното течение на реката и вятърът роши косата ми, а аз се взирам към хоризонта и размишлявам над съвместния ни живот. Не може да отида просто в някое заведение на «Дънкин Донатс»“.

Трябва да решиш какво искаш. За жалост, Ейми, вече бях решил.

Бони издаде някакъв йогийски звук.

— Добре, Ник, ето какво правим, за да помогнем.

И ги изреди: следяха мобилния телефон на Ейми, бяха разпространили снимката й, следяха кредитните й карти. Бяха разпитали местните сексуални маниаци. Бяха огледали рехаво населените ни съседни къщи. Домашният ни телефон се подслушваше, в случай на някое случайно обаждане.

Не знаех какво да кажа. Зарових в паметта си за нужните думи: какво казва съпругът в този момент във филма? Зависи дали е невинен, или виновен.

— Не бих казал, че това ме успокоява. Според вас за какво става дума — за отвличане или за изчезнал човек? Какво точно се случва?

Беше ми известна статистиката, знаех я от същото телевизионно предаване, в което участвах в момента: ако през първите четирийсет и осем часа не се появеше нещо по случая, той надали щеше да бъде разрешен. Първите четирийсет и осем часа бяха най-важни.

— Жена ми изчезна. Жена ми изчезна! — Съзнавах, че за пръв път го изричам както трябва — гневно и с паника. Баща ми владееше безкрайно много степени на горчивина, ярост и антипатия. През целия си живот се стремях да не заприличам на него и поради това бях развил неспособност изобщо да демонстрирам отрицателни емоции. Това бе друга моя особеност, заради която изглеждах като задник — в стомаха ми може и да гъмжеше от змиорки, обаче лицето ми не издаваше нищо, а думите ми — още по-малко. Този проблем постоянно ме съпътстваше: или се контролирах прекалено, или никак.

— Ник, приемаме това изключително сериозно — увери ме Бони. — В момента криминалистите са в къщата ти и ще ни дадат още информация, за да продължим с разследването. На този етап колкото повече неща ни кажеш за съпругата си, толкова по-добре. Що за човек е тя?

Хрумнаха ми обичайните съпружески фрази: тя е мила, тя е страхотна, тя е добра, тя ме подкрепя.

— В какъв смисъл? — попитах.

— Опишете характера й — настоя Бони. — Например какво й купихте за годишнината? Някакво бижу?

— Още нищо не бях й купил — отговорих. — Щях да го направя днес следобед.

Очаквах да се засмее или отново да каже нещо за „по-малкото дете“, но тя не го направи.

— Добре. Разкажете ми още за нея. Общителна ли е? Тя… не знам как да се изразя… държи ли се като нюйоркчанка? Например дали някой не би казал, че е груба? Може ли да подразни хората?

— Не знам, не е дръпната, обаче не е и достатъчно остра, че да предизвика някого да я нарани.

Това беше единайсетата ми лъжа. Сегашната Ейми беше достатъчно остра да наранява, понякога. Говоря конкретно за сегашната Ейми, понеже тя само смътно прилича на жената, в която се влюбих. Беше ужасно преобразяване, точно обратното на онова, което става във вълшебните приказки. Само за няколко години предишната Ейми, момичето със сърдечния смях и непосредственото поведение, буквално смени кожата си — на пода до краката й лежеше старата, от която се показа новата, по-избухлива и изпълнена с повече горчивина Ейми. Съпругата ми вече не ми беше съпруга, а бодлива тел, която ме предизвикваше да я развия, а аз не можех да се справя със своите дебели, нервни, безчувствени пръсти. Пръсти на провинциалист. Прелитащи пръсти, неподготвени за сложната и опасна задача да разгадаят Ейми. Когато вдигах окървавените чуканчета, тя въздишаше и се обръщаше към тайния си бележник някъде в мислите, в който си записваше всичките ми грешки, неизменно забелязаните разочарования, слабости, недостатъци. Скъпата стара Ейми, мамка му, забавна беше. Беше смешна. Разсмиваше ме. Бях го забравил. Тя също се смееше. Дълбоко от гърлото си, зад малката вдлъбнатинка с формата на пръст, която е най-хубавото място, от което да извира смехът. Тя хвърляше всички поводи за недоволство като шепа храна за птици: сега са тук, след миг ги няма.

Тя не беше онова, в което се бе превърнала, онова, от което най-много се страхувах: гневна жена. Не умеех да се справям с гневни жени. У мен те изваждаха на повърхността нещо противно.

— Властна ли е? — попита Гилпин. — Обича ли да държи юздите?

Тогава си помислих за календара на Ейми, който планираше три години напред, и ако човек разгледаше следващата година, намираше действителни ангажименти: прегледи при дерматолог, при зъболекар, при ветеринар.

— Обича да планира — не прави нищо прибързано. Обича да изготвя списъци и да отмята нещата. Да ги върши. Затова не ми се връзва…

— Това може да подлуди човек — състрадателно отбеляза Бони. — Ако самият той не е такъв. А вие не ми изглеждате властен човек.

— Аз май съм по-спокоен — казах. После добавих онова, което се очакваше от мен: — Допълваме се.

Погледнах към стенния часовник, а Бони докосна ръката ми.

— Защо не отидете да се обадите на родителите на Ейми? Сигурна съм, че ще го оценят.

Минаваше полунощ. Родителите на Ейми си лягаха в девет часа и кой знае защо обичаха да се хвалят с този ранен час. Най-вероятно вече спяха, така че за тях това щеше да е спешно среднощно обаждане. Мобилните си изключваха в девет без петнайсет, неизменно, така че щеше да се наложи Ранд Елиът да отиде от леглото си до другия край на коридора и да вдигне тежката стара слушалка, щеше да се суети с очилата си, несръчно да опитва да светне нощната лампа. Щеше да си повтаря всякакви доводи да не се тревожи заради това късно обаждане, да си изрежда всякакви безобидни причини защо може да звъни телефонът.

Набрах два пъти, преди да оставя телефона да звънне. А когато го направих, вдигна Мерибет, а не Ранд, и дълбокият й глас отекна в ушите ми. Успях да кажа само:

— Мерибет, Ник се обажда… — и рухнах.

— Какво има, Ник?

Поех си дълбоко въздух.

— Нещо с Ейми ли? Кажи ми.

— Аз… много съжалявам… трябваше да се обадя…

— Казвай, по дяволите!

— Не можем да намерим Ейми — изломотих.

— Не можете да я намерите?

— Не знам…

— Ейми е изчезнала?

— Не сме сигурни. Днес сутринта излязох малко след седем…

— Сега е един през нощта, Ник.

— Съжалявам, не исках да се обаждам, докато не…

— Мили боже! Тази вечер играхме тенис. Тенис! А можехме да бъдем… Боже! Полицията знае ли? Съобщи ли им?

— В момента съм в участъка.

— Дай ми да говоря с ръководещия разследването, Ник. Моля те.

И аз като послушно хлапе отидох да доведа Гилпин. „Тъща ми иска да говори с вас.“

След обаждането до семейство Елиът всичко вече стана официално. Нещастието — Ейми е изчезнала — плъзна и в света навън.

Докато вървях обратно към стаята за разпити, чух гласа на баща си. Понякога, в особено срамни мигове, той звучеше в главата ми. Но това сега наистина беше гласът на баща ми, тук. Думите изникнаха като влажни мехурчета, като нещо от зловонно мочурище. Кучка кучка кучка. Побърканият ми баща беше започнал да запраща тази дума към всяка жена, която дори леко го подразнеше: кучка кучка кучка. Някога е бил красив мъж, сериозен, с трапчинка на брадичката. Разтърсващо прекрасен, така го описваше леля ми. Сега седеше на пода и ломотеше нещо неразбираемо, русата му коса беше сплъстена, панталоните му изцапани, а ръцете му — надраскани, все едно е минал през трънак. На брадичката му лъщеше струйка слюнка като охлювена опашка и той стягаше и отпускаше мускулите си, които все още бяха запазени. До него седеше напрегната полицайка, сърдито нацупила устни, и се мъчеше да не му обръща внимание: кучка кучка кучка казах ти кучка.

— Какво става? — попитах я. — Това е баща ми.

— Не ви ли се обадиха?

— Кой да ми се обади?

— Да вземете баща си — поясни тя прекалено натъртено, все едно съм десетгодишен.

— Аз… съпругата ми изчезна. Тук съм почти цяла нощ.

Тя ме гледаше и изобщо не проумяваше какво й говоря. Виждах как се чуди дали да не се откаже от стратегическото си преимущество и да се извини, да ме разпита. Тогава баща ми отново поде: кучка кучка кучка — и тя предпочете да не се отказва от преимуществото си:

— Господине, от „Камфърт Хил“ се опитват да се свържат с вас цял ден. Днес сутринта баща ви избягал през пожарната стълба. Поодраскал се и се понатъртил, както виждате, нищо сериозно. Прибрахме го преди няколко часа по случайност — вървеше по Ривър Роуд напълно дезориентиран. И оттогава се мъчим да се свържем с вас.

— Аз съм тук — казах. — Ето зад тази врата, никой ли не се досети, по дяволите?

— Кучка кучка кучка — повтаряше баща ми.

— Господине, моля да не ми говорите с такъв тон.

— Кучка кучка кучка.

Бони разпореди на един полицай — мъж — да заведе баща ми обратно в дома, за да приключа ангажимента си с тях. Стояхме на стълбите пред полицейския участък и наблюдавахме как баща ми се настанява в колата и не спира да мърмори. През цялото време той нито за секунда не даде признак, че забелязва присъствието ми. Когато потеглиха, дори не погледна назад.

— Не сте ли близки? — попита детектив Бони.

— Ние сме самото въплъщение на липсата на близост.

Полицаите приключиха с въпросите и ме отпратиха към два през нощта, като ме посъветваха да се наспя добре и да се върна към единайсет за обедната пресконференция.

Не ги попитах дали мога да се прибра у дома. Отидох у Го, понеже знаех, че ще остане с мен, ще ми налее питие, ще ми направи сандвич. Печалното беше, че само от това се нуждаех в онзи момент: жена, която да ми направи сандвич, а не да ми задава въпроси.

— Не искаш ли да отидем да я потърсим? — предложи Го. — Мога да карам.

— Струва ми се безсмислено — отвърнах мрачно. — Къде да я търсим?

— Ник, това е адски сериозно, мамка му.

— Знам, Го.

— Ами тогава се дръж подобаващо, ясно, Ланс? Недей да ми мрънкаш.

Издаде звук като че ли с набъбнал език, както правеше винаги, когато искаше да предаде моята нерешителност, и го придружаваше с въртене на очите и с промяна на законното ми собствено име. Човек с моето лице не може да бъде наричан Ланс. Го ми подаде чаша с бърбън.

— И изпий това, но само това. Няма нужда да си махмурлия утре. Къде може да е, по дяволите? Боже, направо ми се повръща! — Тя си наля чаша скоч, отпи жадно, после се постара да пие на малки глътки. — Не се ли тревожиш, Ник? Че някой тип може да я е забелязал на улицата и просто да е решил да я отвлече? Да я цапардоса по главата и…

Вперих поглед в нея.

— Защо каза „да я цапардоса по главата“? Какво е това, мамка му?

— Съжалявам, не исках да рисувам някаква картина, просто… Не знам, просто размишлявах на глас. За някакъв луд.

Тя си капна още малко скоч.

— Като стана дума за луди, татко отново избягал днес, намерили го да се скита по Ривър Роуд. Върнаха го в „Камфърт“.

Тя сви рамене: добре. Татко бягаше за трети път през последните шест месеца. Го си запали цигара, все още размишлявайки за Ейми.

— Няма ли с кого да поговорим? — попита тя. — Не можем ли да направим нещо?

— Боже! Наистина ли искаш да се почувствам още по-безпомощен? — срязах я. — Нямам представа какво трябва да правя. Няма наръчник за това какво да предприеме човек, когато жена му изчезне. От полицията ме пуснаха да си ходя. И си тръгнах. Правя каквото ми кажат.

— Разбира се — промърмори Го, която открай време се бе нагърбила с трудната мисия да ме превърне в бунтовник. Не се получаваше. Аз бях гимназистът, който спазва вечерния час, писателят, който предава текстовете си в срок, дори несериозните. Уважавам правилата, понеже ако следваш правилата, нещата протичат гладко. Обикновено.

— Мамка му, Го, след няколко часа трябва да се върна в участъка, ясно? Не може ли поне за мъничко да си мила с мен? Адски ме е страх.

Измервахме се взаимно с поглед около пет секунди, после Го отново напълни чашата ми за извинение. Седна до мен и сложи ръка върху рамото ми:

— Горката Ейми — каза.

Ейми Елиът Дън

22 април 2009 г.

Горката аз. Нека ви опиша сцената: Камбъл, Инзли и аз вечеряме в „Табльо“. Много тарталети с козе сирене, агнешки кюфтенца и зелена салата, не съм сигурна за какво е всичко това. Но действаме отзад напред: първо вечерята, после питиета в едно малко заведение, резервирано от Камбъл, нещо като минидрешник, където можеш да побезделничиш срещу сериозна сума, макар че мястото не се различава особено от дневната ти, да кажем. Добре де, понякога е забавно да правиш такива глупави модерни неща. Всички сме прекалено издокарани с лъскавите си къси роклички и остри обувки на висок ток и всички се храним от малки чинии с хапки, които са точно толкова декоративни и несъществени като самите нас.

Решили сме съпрузите ни да се присъединят към нас за питиетата. И ето ни сега, след вечеря, натъпкани в малкото сепаре, а една келнерка, която спокойно би могла да се яви на прослушване за второстепенна роля за „Момичето от провинцията, което току-що слиза от автобуса“, ни поднася нашите мохито, мартини и бърбън. Вече поизчерпваме темите за разговор, вторник е и на никого не му се говори, но… Предпазливо пием питиетата си: Инзли и Камбъл имат някакви неуточнени срещи на следващата сутрин, аз имам работа, така че не се готвим за дълга нощ, а намаляваме темпото отегчени и не особено остроумни. Щяхме да си тръгнем, ако не очаквахме евентуално да се появят мъжете. Камбъл постоянно поглежда блекбърито си, Инзли оглежда извивките на прасците си от различни ъгли. Джон идва пръв — огромни извинения за Камбъл, широки усмивки и целувки за всички нас, мъж, който адски се радва, че е тук, направо е на седмото небе, че идва от другия край на града и е хванал последните минути от часа за коктейли, за да гаврътне една чашка и да се прибере вкъщи с жена си. Джордж се появява около двайсет минути по-късно — стеснителен, напрегнат, тръсва кратко извинение, че имал работа, Инзли го срязва: „Закъсня с четирийсет минути“, той й отговаря: „Да, извинявай, че изкарвам парите ни“. Двамата почти не си говорят, но разговарят с останалите.

Ник нито идва, нито се обажда. Чакаме още четирийсет и пет минути, Камбъл се мъчи да ми помогне („Сигурно в последния момент са го сюрпризирали с някакъв краен срок“, казва тя и се усмихва на добрия стар Джон, който никога не допуска крайните срокове да смутят плановете на жена му); Инзли поомеква към съпруга си, щом си дава сметка, че той не е най-големият задник в компанията („Сигурна ли си, че дори не ти е изпратил есемес, скъпа?“). Аз само се усмихвам: „Кой знае къде е — ще се видим направо у дома“. Сега е ред на мъжете от групата да се слисат: да не искате да кажете, че е имало и такъв вариант? Да пропуснем бара без катастрофални последици? Без вина, гняв или цупене?

Е, може би не за вас, момчета.

Понякога с Ник се смеем на глас на страхотиите, които жените карат мъжете си да правят само за да им докажат любовта си. Безсмислените задачи, многобройните жертви, безкрайните дребни отстъпления. Наричаме такива мъже танцуващи маймунки.

Например Ник се връща у дома потен и солен, след като е ритал на стадиона, аз се сгушвам в скута му, разпитвам го за мача и дали приятелят му Джак е прекарал добре, а той казва: „О, Джак се разболя от болестта на танцуващите маймунки — горката Дженифър имала «истински напрегната седмица» и наистина се нуждаела от него у дома“.

Или споменава за приятеля си от службата, който не може да излиза на питие, понеже гаджето му много настоява той да се отбие в някакво бистро, където тя вечеря с приятелка от друг град. Та най-сетне да се запознаят. И тя да се похвали с послушната си маймунка: „Пристига, когато му звънна, и виж колко е спретнат!“.

Облечи това, не обличай онова. Свърши това и това, когато имаш възможност, тоест веднага. И на всяка цена, ама на всяка цена се откажи от нещата, които обичаш, заради мен, за да ми докажеш, че мен обичаш най-много. Това е отвратителното женско съревнование — докато се шляем из литературните си клубове и часовете си за коктейли, едно от най-любимите ни неща е да разказваме за жертвите, които мъжете ни правят за нас. В очакване на ответната реакция, а тя е: „Оооо, колко мило!“.

Радвам се, че не съм в този клуб. Не участвам, не се вълнувам от емоционалното изнудване, от това да принуждавам Ник да играе ролята на щастливия съпруг — на покорния, ведър, прилежен Скъпи, изхвърли боклука! Съпругът мечта на всяка жена, пълната противоположност на мъжката мечта за мила, съблазнителна и лежерна жена, която обича секса и силното питие.

Иска ми се да вярвам, че съм достатъчно самоуверена, сигурна и зряла, за да съзнавам, че Ник ме обича и без постоянно да се налага да го доказва. Не са ми нужни жалките маймунски сценарии, за да го доказвам пред приятелите си, достатъчно ми е да го оставя да бъде какъвто си е.

Не знам защо на жените това им е толкова трудно.

Когато се прибирам вечерта, таксито ми пристига точно когато той слиза от своето, застава на улицата, протегнал ръце към мен и с огромна усмивка на лицето — „Миличка!“ — а аз хуквам, хвърлям се в прегръдката му и той притиска брадясалата си буза към мен.

— Какво прави тази вечер? — питам.

— Едни момчета играха покер след работа и аз останах да погледам. Нали нямаш нищо против?

— Не, разбира се. Забавлявал си се повече от мен.

— Всички ли дойдоха?

— Камбъл и Инзли и танцуващите им маймунки. Скука. Ти се спаси. От наистина противна вечер.

Той ме притиска към себе си — ах, тези силни ръце — и ме понася нагоре по стълбите.

— Боже, колко те обичам — казва.

После е ред на секса, на силното питие и на спокойния сън с преплетени тела в огромното ни меко легло. Горката аз.

Ник Дън

Изчезнала от един ден

Не се вслушах в предупрежденията на Го за пиячката, изпих половин бутилка, седнал сам на дивана, и за осемнайсети път усетих прилив на адреналин точно когато си мислех, че най-сетне ще заспя: клепачите ми натежаха, наместих възглавницата си, очите ми се затвориха и тогава видях жена си — в русата й коса имаше съсирена кръв, плачеше, ослепена от болка, влачеше се по пода на кухнята ни. Викаше ме. Ник, Ник, Ник!

Току надигах бутилката, за да се упоя и да заспя, но напразно. Сънят е като котка — идва само ако не му обръщаш внимание. Продължих да пия и да повтарям мантрата си: Спри да мислиш, глътка, изпразни главата си, глътка, хайде, сериозно, прочисти си главата веднага, глътка. Утре трябва да си с бистър ум, трябва да поспиш! Глътка. Успях само да дремна надве-натри на зазоряване и се събудих един час по-късно с махмурлук. Не такъв, че да ме извади от строя, но все пак. Всичко ме болеше, сетивата ми бяха притъпени. Задръстени. Дали да не пийна още малко. Заклатушках се към колата на Го и движението ми се стори неприсъщо, като че ли краката ми се движеха на обратно. Временно разполагах с колата, понеже полицията взе за оглед моята грижливо използвана джета.

На пресечката пред къщи имаше три полицейски коли и малцината ни съседи се бяха скупчили наблизо. Карл не се виждаше, обаче там беше Джан Тевърър — християнката, и Майк, бащата на трите близначета, които се казваха Тейлър, Тофър и Талула. („Мразя ги всичките, дори само заради имената“, бе заявила Ейми, строг съдник на всякаква мода. Когато споменах, че навремето Ейми е било модерно име, тя ми заяви: „Ник, знаеш историята на името ми“. Нямах никаква представа за какво ми говори.)

Джан ми кимна отдалеч, без да ме поглежда в очите, но Майк се приближи, докато излизах от колата.

— Съжалявам, човече, ако мога да помогна с нещо, само кажи. Каквото и да е. Сутринта окосих тревата, така че не се притеснявай за това.

С Майк се редуваме кой да коси около изоставените и затворени къщи в комплекса — обилните дъждове превръщат дворовете в същинска джунгла, която привлича миещи мечки. Беше пълно с тях навсякъде: гризяха в боклука ни нощем, промъкваха се в мазетата, излежаваха се по верандите като лениви домашни любимци. Косенето не ги прогони, но така поне ги виждахме.

— Благодаря, човече, благодаря — отговорих.

— Жена ми е в истерия, откакто научи, направо в истерия.

— Съжалявам. Трябва да… — посочих вратата.

— Седи и рони сълзи над снимките на Ейми.

За една нощ в интернет се появиха хиляди снимки, сякаш точно за да подхранват жалките нужди на жени като съпругата на Майк. Не симпатизирах на склонните към излишен драматизъм.

— Ей, трябва да те попитам… — поде Майк.

Потупах го по ръката и отново посочих вратата, все едно имам спешна работа. Обърнах се, преди да успее да ми зададе някакъв въпрос, и потропах на вратата на собствения си дом.

Полицай Веласкес ме придружи до горния етаж, до собствената ми спалня, до собствения ми дрешник — покрай сребристата идеално квадратна кутийка с подаръка — и ме остави да ровя из нещата си. Напрегнах се, че трябва да си избирам дрехи пред погледа на тази млада жена с дълга кестенява коса, от която се очакваше да ме преценява, да си състави мнение. В крайна сметка взех няколко неща на сляпо: крайният резултат беше небрежно делови — спортен панталон и риза с къси ръкави, като че ли отивах на някакво събрание. Интересна статия би се получила, помислих си — как избираме подходящо облекло, когато любимият ни човек е изчезнал. Ненаситният и жаден за гледни точки писател у мен се обади — не можех да го изключа. Натъпках всичко в една чанта, обърнах се и погледнах към кутийката с подаръка на пода.

— Може ли да погледна какво има вътре? — попитах.

Полицайката се поколеба, после реши да не рискува.

— Не, съжалявам, господине, по-добре да не е сега.

Забелязах, че опаковъчната хартия е разрязана внимателно по ръбчето.

— Някой поглеждал ли е вътре?

Тя кимна. Някой полицай беше прочел първата загадка за мен от търсенето на съкровища.

Заобиколих Веласкес и се запътих към кутийката.

— След като вече е отворена…

Тя ми препречи пътя.

— Не мога да ви позволя да го направите.

— Нелепо е. Подаръкът е за мен от моята съпруга…

Заобиколих я, наведох се и вече докосвах ъгълчето на кутийката, когато ръката й връхлетя гърдите ми изотзад. В тях бликна гняв, че тази жена си позволява да ми нарежда какво да правя в собствения ми дом. Колкото и да се старая да бъда син на майка си, в главата ми току се обажда гласът на баща ми: неканен, нарежда отвратителни думи, наслагва ужасни мисли.

— Господине, това е местопрестъпление, не…

Глупава кучка.

Изведнъж партньорът й Риърдан се появи в стаята и се метна да ме обуздава, а аз се мъчех да се освободя от тях — добре де, добре, мамка му — докато те ме блъскаха надолу по стълбите. Някаква жена беше коленичила близо до входната врата, пълзеше по дъските на пода и търсеше — вероятно кървави пръски. Изгледа ме равнодушно и отново сведе поглед.

Опитах да се отпусна, докато карах към къщата на Го, за да се преоблека. Това беше само едно от дългата и дразнеща поредица глупашки неща, които полицаите щяха да направят в хода на разследването си (привърженик съм на смислените правила, не на лишените от логика), така че трябваше да се успокоя: Не се дръж враждебно с ченгетата, работещи по този случай, казах си. Повтори, ако се налага: Не се дръж враждебно с ченгетата.

Още с влизането си в полицейския участък се натъкнах на Бони, която ми съобщи:

— Родителите на съпругата ви са тук, Ник. — Каза го насърчаващо, все едно ми предлагаше топло кексче.

Мерибет и Ранд Елиът стояха прегърнати. Насред полицейския участък, все едно позираха за снимка. Когато и да ги видех, все това правеха: потупваха се по ръцете, търкаха си брадичките, притискаха си бузите. Когато и да отидех у семейство Елиът, започвах маниакално да се прокашлям — внимание, влизам! — понеже те двамата можеше да се спотайват влюбено зад всеки ъгъл. Целуваха се истински по устата при всяка раздяла, а Ранд обхващаше с ръка задника на жена си, когато минаваше покрай нея. Всичко това ми беше непознато. Моите родители се разведоха, когато бях на дванайсет, и ми се струва, че съвсем малък може и да съм ги мярвал да се целуват целомъдрено, когато е невъзможно да го избегнат. На Коледа, на рождени дни. Със сухи устни. В най-хубавите дни от брака си общуваха съвсем делово: Пак ни е свършило млякото. (Днес ще купя.) Това ми трябва добре изгладено. (Ще го направя днес.) Толкова ли е трудно да купиш мляко? (Мълчание.) Забравила си да се обадиш на водопроводчика. (Въздишка) По дяволите, обличай се и отивай да купиш проклетото мляко. Веднага! Това бяха послания и заповеди, отправяни от баща ми, началник от средно ниво в телефонна компания, който се отнасяше с майка ми в най-добрия случай като с некомпетентен служител. А в най-лошия? Никога не й е посягал, но чистата му неизречена ярост изпълваше къщата с дни, понякога дори със седмици, и от нея въздухът ставаше влажен и тежък за дишане. Баща ми се цупеше с издадена напред долна челюст, което му придаваше вид на наранен отмъстителен боксер, и скърцаше със зъби толкова силно, че се чуваше в другия край на стаята. Хвърляше неща — не точно по нея, но съвсем наблизо. Сигурен съм, че си е мислел: никога не съм я удрял. И най-вероятно по този причина никога не е възприемал себе си като насилник. Обаче превърна семейния ни живот в безкрайно пътуване с лоши ориентири и скован от гняв шофьор във ваканция, която така и не стана забавна. Не ме карай да обръщам колата. Ама моля те, обръщай и да се връщаме.

Струва ми се, че татко нямаше проблем конкретно с мама. Той просто не харесваше жените. Смяташе, че са глупави, незначителни, дразнещи. Тази тъпа кучка. Любимите му думи за всяка жена, която го подразнеше: някоя шофьорка, келнерка, наша учителка, макар че не се беше срещал с нито една, понеже смяташе родителските срещи за женско царство. Още помня, когато номинираха Джералдин Фераро за вицепрезидент през 1984 г. и ние всички заедно гледахме новините преди вечеря. Майка ми, дребничката ми мила майка, обхвана с ръка тила на Го и каза: „Е, според мен това е чудесно“. Баща ми изключи телевизора и заяви: „Нелепо е. Нали съзнавате, че е нелепо? Все едно маймуна да кара колело“.

Минаха пет години, преди майка ми най-сетне да реши да сложи точка. Един ден се върнах от училище и баща ми го нямаше. Сутринта беше вкъщи, следобед вече го нямаше. Мама ни каза да седнем на масата в трапезарията и ни съобщи: „С баща ви решихме, че за всички ще е най-добре да живеем отделно“, а Го избухна в сълзи: „Страхотно, мразя ви и двамата!“, а после, вместо да избяга в стаята си, както обикновено става по сценарий, тя се приближи до мама и я прегърна. И така, баща ми си замина, а моята слабичка и изтерзана майка стана пълничка и щастлива — относително пълна и изключително щастлива — каквато по принцип трябваше да си бъде: един спаружен балон, който отново се напълни с въздух. Само за година мама се превърна в ангажираната, сърдечна и весела жена, каквато остана до смъртта си, а сестра й казваше: „Слава богу, че предишната Морийн се върна“, като че ли жената, която ни отгледа, беше някаква самозванка.

Що се отнася до баща ми, години наред говорех с него по телефона веднъж месечно, а разговорът ни беше учтив и информативен, изреждане на нещата, които са се случили. Единственото нещо, което той ме попита за Ейми, беше „Как е Ейми?“, а в отговор не очакваше нищо повече от: „Добре е“. Остана си упорито дистанциран дори докато потъваше в деменция след шейсетата си година. Ако винаги отиваш по-рано, никога няма да закъснееш. Това повтаряше баща ми дори когато се разболя от алцхаймер — бавно спускане към внезапното пропадане в пропастта, което ни принуди да преместим своя независим баща женомразец в огромен дом, където миришеше на пилешка каша и на пикня и където той непрекъснато беше заобиколен от жени, които да му помагат. Ха.

Баща ни си имаше недостатъци. Това все ни повтаряше моята добродушна майка. Но не искал да вреди. Мило беше от нейна страна, че го казва, но той всъщност вредеше. Съмнявам се, че сестра ми ще се омъжи някога: когато е тъжна, разстроена или гневна, има нужда да остане сама — страхува се, че някой мъж ще се отнесе с презрение към женските й сълзи. Аз съм същият. Доброто у себе си съм взел от мама. Мога да се шегувам, мога да се смея, мога да подкачам, мога да подкрепям и да възхвалявам — в общи линии, мога да функционирам на светло — но не мога да се справям с разплакани или разгневени жени. Усещам в мен да се надига бащината ми ярост по най-грозен начин. Ейми може да ви разказва за това. И определено би ви разказала, ако беше тук.

Наблюдавах Ранд и Мерибет известно време, преди те да ме забележат, и се чудех колко ли са ми бесни. Бях извършил нещо непростимо, като не им бях звъннал толкова дълго. Заради страха ми партията тенис от онази вечер щеше завинаги да остане запечатана в мислите им: топлата вечер, ленивите жълти топки, които подскачат по корта, скърцането на обувките за тенис, най-обикновена вторник вечер за тях, а в същото време дъщеря им вече била изчезнала.

— Ник — възкликна Ранд Елиът, като ме забеляза. Направи три широки крачки към мен и макар да се готвех да ме фрасне с юмрук, той ме прегърна отчаяно и силно. — Държиш ли се? — прошепна в шията ми и ме залюля. Накрая се задави шумно, преглътна риданието си и стисна ръцете ми. — Ще намерим Ейми, Ник. Няма друга възможност. Убеден си, нали?

Ранд Елиът ме прикова със сините си очи за още няколко секунди, после отново се разстрои и от гърлото му се изтръгнаха три момичешки стенания, все едно изхълца. Мерибет се присъедини към прегръдката и зарови лице в мишницата на съпруга си. Когато се откъснахме един от друг, тя ме изгледа с огромните си смаяни очи.

— Това е просто кошмар! — каза тя. — Как си, Ник?

Когато Мерибет ме попита как съм, това не беше любезност, това беше екзистенциален въпрос. Тя ме изгледа изпитателно и аз бях сигурен, че ще продължи да изучава всяка моя мисъл и действие. Семейство Елиът бяха убедени, че всяка особеност трябва да бъде взета под внимание, преценена, категоризирана. Че всичко означава нещо и може да бъде използвано. Мама, татко и детето бяха три висши създания с висши степени по психология и още преди девет сутринта през главата им минаваха повече мисли, отколкото на повечето хора за цял месец. Помня, че веднъж отказах парче черешов пай на вечеря, а Ранд наклони глава и каза: „Ах! Борец срещу отживелиците! Презира лековатия символичен патриотизъм“. А когато опитах да подмина забележката му със смях и казах, че не обичам и черешов чийзкейк, Мерибет докосна ръката на Ранд и поясни: „Заради развода. Всички приятни и питателни храни, десертите, които членовете на едно семейство ядат заедно, за Ник са само лоши спомени“. Старанието на тези хора да ме разберат беше глупаво, но невероятно мило. А отговорът беше, че просто не обичам череши.

В единайсет и половина полицейският участък вреше и кипеше. Звъняха телефони, хора се провикваха през стаята. Една жена, чието име така и не разбрах и която възприемах само като бърбореща и кимаща чорлава глава, изведнъж се оказа до мен. Нямах представа от колко време е там.

— … главната цел на това, Ник, е да накараме хората да търсят Ейми и да разберат, че тя има близки, които я обичат и искат да се върне при тях. Всичко ще бъде строго контролирано. Ник, ти трябва да… Ник?

— Аха.

— Хората искат да чуят кратко изявление от съпруга й.

В този момент от другия край на стаята към мен се втурна Го. Беше ходила до бара за половин час, за да се погрижи за нещата там, и вече се бе върнала и се държеше така, все едно ме е изоставила за цяла седмица, криволичеше между бюрата, пренебрегвайки младия полицай, който явно би трябвало да я доведе, но го правеше умело, без да се натрапва и с достойнство.

— Всичко наред ли е засега? — попита Го и ме стисна с една ръка — момчешката прегръдка. Децата в семейство Дън не се и прегръщат — палецът на Го се озова върху дясното ми зърно. — Иска ми се мама да беше тук — прошепна тя, а аз точно това си мислех. — Някакви новини? — попита ме и се отдръпна.

— Нищо, абсолютно нищо, мамка му.

— Съдейки по вида ти, явно се чувстваш ужасно.

— Чувствам се адски скапано.

Точно щях да й призная колко глупаво е било от моя страна да не я послушам за алкохола, когато Го каза:

— И аз щях да допия шишето. — И ме потупа по гърба.

— Почти е време — оповести пиарката, която отново се беше появила чудодейно. Подбра всички ни към малка и неприветлива зала за пресконференции — с алуминиеви щори, сгъваеми столове и отегчени репортери — и ни качи на подиума. Почувствах се като треторазреден говорител на посредствена конференция: аз, с деловия си костюм, срещу пленена публика от изморени от полета си хора, които мечтаят какво ще обядват. Забелязах обаче как журналистите се оживиха, когато ме видяха — да си го кажем — млад и свестен на вид мъж, а после пиарката сложи един картонен плакат на статива — увеличена снимка на Ейми в най-зашеметяващия й вид, онова лице, което постоянно те кара да се питаш: не може да е толкова красива, нали? Всъщност можеше и беше, и аз се взрях в снимката на жена си, а фотоапаратите защракаха и ме заснеха как се взирам. Мислех за онзи ден в Ню Йорк, когато отново я бях открил: виждах само русата коса, тила й, но знаех, че е тя, и го възприемах като знак. Бях виждал милиони глави през живота си, но бях сигурен, че пред мен на Седмо авеню е красивият череп на Ейми. Знаех, че е тя и че двамата ще бъдем заедно.

Заблестяха светкавици. Извърнах се, понеже пред очите ми се появиха черни петна. Беше сюрреалистично. Така обикновено хората описват необикновени моменти, а аз си мислех: и представа си нямате какво означава сюрреалистично. Махмурлукът ми беше наистина кошмарен и лявото ми око пулсираше като сърце.

Фотоапаратите щракаха и двете семейства стояха заедно пред тях със стиснати устни — единствено Го имаше някаква прилика с истинско човешко същество. Другите приличахме на заместители, на тела, които са били облечени и изправени на подиума. На статива си Ейми присъстваше по-осезаемо. Всички бяхме гледали такива пресконференции за други изчезнали жени. Принудени бяхме да изиграем сцената, която телевизионните зрители очакваха: разтревоженото, но обнадеждено семейство. Зашеметени от кофеина очи и ръце като на парцалени кукли.

Някой произнесе името ми и залата хлъцна в очакване. Време беше за шоу. По-късно, когато гледах пресконференцията, не разпознах гласа си. И почти не познах лицето си. Алкохолът, който се носеше като мътилка точно под кожата, ми придаваше вид на пълен пройдоха, който все пак е достатъчно на себе си, за да се злепостави. Притеснявах се, че гласът ми ще трепери, затова се стараех прекалено и изяждах думите, все едно четях инвентарен списък. „Искаме само Ейми да се прибере у дома жива и здрава…“ Абсолютно неубедително, несвързано. Все едно изреждах наслуки някакви числа. Ранд Елиът се намеси и се помъчи да ме спаси:

— Дъщеря ни Ейми е мило момиче, изпълнено с живот. Тя е единственото ни дете и е умна, красива и мила. Наистина е Невероятната Ейми. Искаме да се върне при нас. Ник иска тя да се върне при него.

Той сложи ръка върху рамото ми, избърса очите си и аз неволно се вкамених. Отново се намеси баща ми: мъжете не плачат.

Ранд продължи:

— Всички искаме тя да се върне където й е мястото, при семейството й. Устроили сме импровизиран кризисен център в хотел „Дейс Ин“…

По новините щяха да покажат как Ник Дън, съпругът на изчезналата жена, стои сковано до тъста си, със скръстени ръце, с изцъклен поглед и с едва ли не отегчен вид, докато родителите на Ейми плачат. А после по-лошото: моята реакция, нуждата да напомня на хората, че не съм някакъв негодник, че съм свестен тип въпреки безизразния поглед и надменната неприятна физиономия.

И така, докато Ранд умоляваше дъщеря му да се върне, изневиделица се появи тя — моята убийствена усмивка.

Ейми Елиът Дън

5 юли 2010 г.

Няма да обвинявам Ник. Не обвинявам Ник. Отказвам — отказвам! — да се превърна в устата и язвителна гневна жена. Когато се омъжих за Ник, си обещах две неща: първо, никакви изисквания в духа на танцуващите маймунки; второ, никога да не казвам: Разбира се, нямам нищо против… (… да закъснееш, да заминеш на уикенд по мъжки, да направиш нещо, което искаш да направиш), а после да го накажа, задето е направил онова, което съм го уверявала, че нямам нищо против да направи. Притеснявам се, че съм опасно близо до това да наруша и двете си обещания.

Но все пак. Третата годишнина от сватбата ни е и аз съм сама в апартамента, а лицето ми е изопнато от пролетите сълзи — днес следобед получавам гласова поща от Ник и вече знам, че ще бъде зле, разбирам го още от първата секунда, защото се обажда от мобилния си телефон, отзад чувам мъжки гласове и той прави огромна, просторна пауза, като че ли се опитва да реши какво да каже, а после гласът му звучи неясно от таксито, вече влажен и ленив от алкохола, и аз знам, че ще се ядосам — онова бързо поемане на въздух, стиснатите устни, вдигнатите рамене, чувството „не искам да се ядосвам, обаче знам, че точно така ще стане“. Мъжете познават ли това чувство? Не искаш да се ядосваш, обаче някак си длъжен да се ядосаш. Защото едно правило, едно хубаво правило, е нарушено. Или пък „правило“ не е точната дума? Етикет? Финес? Обаче правилото или етикетът или финесът — нашата годишнина — не са спазени поради основателна причина. Разбирам го, наистина. Слуховете се оказват верни: шестнайсет автори от списанието на Ник са уволнени. Една трета от служителите. Ник засега е пощаден, но той, разбира се, се чувства длъжен да изведе останалите да се напият. Всички мъже са се накачулили в такси и пътуват по Второ авеню, преструвайки се на смели. Неколцина са се прибрали у дома при жените си, но учудващо голям брой са останали. През нощта на нашата годишнина Ник ще купува питиета на тези хора, ще обикаля стриптийз клубове и долнопробни барове, ще флиртува с двайсет и две годишни девойчета. („Току-що уволниха приятеля ми, една прегръдка ще му се отрази добре…“) Тези безработни мъже ще обявят Ник за голяма работа, докато той плаща за питиетата им с кредитна карта, свързана с моята банкова сметка. Той ще си прекара страхотно на годишнината ни, а дори не го спомена в съобщението си. Каза само: „Знам, че имахме планове, но…“.

Държа се като малко момиче. Просто си въобразявах, че ще се превърне в традиция: из целия град съм пръснала любовни послания, спомени от изминалата година заедно, организираното от мен търсене на съкровища. Представям си третата загадка, която потрепва на вятъра, залепена с тиксо в извивката на Б от скулптурата ЛЮБОВ на Робърт Индиана в Сентръл Парк. Утре някой отегчен дванайсетгодишен турист, който се мъкне подир родителите си, ще дръпне листчето, ще го прочете, ще свие рамене и ще го захвърли като опаковка от дъвка.

Финалът на организираното от мен търсене на съкровища беше съвършен, но вече не е. Едно абсолютно превъзходно старинно куфарче. Кожено. За третата годишнина се подарява кожа. Подарък, свързан с работата, може и да не е добра идея, като се има предвид, че в момента положението в службата не е розово. В кухнята ни имам два живи омара както винаги. Трябва да звънна на мама да я попитам дали ще издържат един ден, мотаейки се замаяни в клетката, или трябва да се намеся със замъглени от виното очи, да се преборя с тях и да ги сваря без основателна причина. Ще убия два омара, които дори няма да изям.

Татко се обади да ни честити годишнината, аз вдигнах с намерението да запазя самообладание, но се разплаках, когато заговорих — разциврих се по онзи ужасен женски начин — и му разказах какво се е случило, а той ме посъветва да си отворя бутилка вино и за малко да си потъгувам. Татко е голям любител на обилното хубаво мусене. Въпреки това Ник щеше да се разсърди, че съм споделила с Ранд, който в даден момент ще постъпи бащински, ще го потупа по рамото и ще каже: „Чух, че се е наложило да отидеш на спешен запой на годишнината от сватбата си, Ники“. И да се засмее. Ник ще разбере и ще ми се ядоса, понеже иска родителите ми да го мислят за идеален — целият грейва, когато им разказвам какъв безукорен зет е. Освен тази вечер. Знам, знам, държа се като малко момиченце.

Пет сутринта е. Слънцето тъкмо изгрява, почти толкова ярко, колкото уличните лампи навън, които току-що угаснаха. Открай време харесвам тази промяна, когато съм будна, за да я наблюдавам. Понякога, когато не мога да заспя, се измъквам от леглото и тръгвам по улиците на зазоряване, а когато лампите угаснат всички едновременно, винаги оставам с усещането, че съм видяла нещо специално. Иде ми да оповестя: О, ето, уличните лампи угаснаха! В Ню Йорк е най-тихо не в три-четири през нощта — тогава твърде много хора излизат от баровете, провикват се един на друг, докато се стоварват в такситата, крещят по мобилните си телефони, пушейки неистово последната си цигара преди лягане. Най-хубавото време е пет сутринта, когато потракването на обувките ти по тротоара звучи някак непозволено. Всички хора са се прибрали в кутийките си и целият град е на твое разположение.

Ник се прибра малко след четири в облак от мирис на бира, цигари и пържени яйца — плацента от воня. Още бях будна и го чаках, а мозъкът ми се беше разкашкал след маратон от „Закон и ред“. Той седна на отоманката, погледна към подаръка върху масичката и нищо не каза. Аз също го гледах. Явно изобщо не възнамерява да се извини — извинявай, нещата днес наистина се оплескаха — а аз само това искам, да ме забележи за малко.

— Честит ден след годишнината — казах.

Той въздъхна дълбоко и вбесено.

— Ейми, имах наистина ужасен ден. Моля те, не ме карай отгоре на всичко да се чувствам и виновен.

Ник е отраснал с баща, който никога за нищо не се е извинявал, затова когато има чувството, че е оплел конците, минава в настъпление. Знам го и изчаквах да му мине. Обикновено правя така.

— Просто ти честитя годишнината.

Честита годишнина, мой скапан съпруже, който ме пренебрегна на този специален ден.

Седяхме мълчаливи известно време, а стомахът ми се бе свил на топка. Не исках да съм лошата. Не го заслужавах. Ник се изправи.

— Е, как беше? — попитах равнодушно.

— Как беше ли? Ужасно, мамка му. Шестнайсет мои приятели останаха без работа, беше потискащо. Сигурно и мен ще изритат след няколко месеца.

Приятели. Той дори не харесва половината от типовете, с които е бил, но си замълчавам.

— Знам, че в момента е отвратително, Ник, но…

— За теб не е отвратително, Ейми. За теб никога няма да бъде отвратително. Но за нас, останалите? Съвсем различно е.

Същата стара история. Ник негодува, че никога не ми се е налагало да се тревожа за пари и че никога няма да ми се наложи. Според него това ме прави по-разглезена от останалите и аз не му възразявам. Обаче аз работя. На работно време. Някои от приятелките ми никога не са работили, те обсъждат хората и техните служби със същото съжаление, с което човек би казал за някое дебело момиче: „… а има толкова хубаво лице“. Навеждат се напред и казват: „Но разбира се, Елън работи“, като реплика от пиеса на Ноъл Кауърд. Мен не ме броят, понеже ако искам, винаги мога да напусна работа. Мога да си прекарвам времето по комитети за благотворителни мероприятия, в обзавеждане на дома, градинарство и доброволен труд и не виждам нищо нередно в тези занимания: много красиви и добри неща са дело на жени, които хората презират. Но аз работя.

— Ник, на твоя страна съм. Каквото и да се случи, ние ще се оправим. Моите пари са и твои.

— Не и според предбрачния договор.

Той беше пиян — споменава предбрачния договор само когато е пиян. Тогава се връща цялото му негодувание. Казвала съм му стотици пъти, буквално стотици пъти съм изричала думите: „Предбрачният договор е просто делово решение“. Не е за мен, не е дори за родителите ми, а за адвокатите на родителите ми. Той не показва нищо за нас, за мен и за теб.

Ник тръгна към кухнята и хвърли върху масата портфейла си с няколко сгънати долара, смачка някакво листче и го хвърли в кошчето заедно с няколко бележки за кредитната карта.

— Много е гадно, че го казваш, Ник.

— Много гадно се чувствам, Ейми.

Запъти се към барчето ни — с предпазливата и клатушкаща се походка на пияница — и си наля още едно питие.

— Ще ти прилошее — отбелязах.

Той вдигна чаша уж за мое здраве.

— Ти не разбираш, Ейми. Просто не схващаш. Работя от четиринайсетгодишен. Не съм ходил на скапан лагер по тенис, на лагер по творческо писане или за подготовка за CAT, на нищо такова, макар че явно цял Ню Йорк е ходил, понеже бършех маси в мола, косях морави, карах до Ханибал и се обличах като Хък Фин за туристите, а нощем търках тиганите.

Идеше ми да прихна, направо да се разкикотя. Силно и дълбоко, така че и Ник да се зарази, двамата да се разхилим и всичко да приключи. Тази литания на отвратителни занимания. Бракът ни неизменно ми напомня, че на хората им се налага да вършат отвратителни неща за пари. Откакто съм омъжена за Ник, винаги махам с ръка на хората, костюмирани като някакви храни.

— Бях принуден да работя много по-усърдно от всеки друг дори за да ме назначат в списанието. Всъщност се бъхтя двайсет години, за да стана това, което съм, а сега всичко ще свърши и аз не знам какво друго ще правя, освен да се прибера вкъщи и отново да стана речен плъх.

— Май вече си твърде голям за ролята на Хък Фин — отбелязах.

— Майната ти, Ейми.

И после той отиде в спалнята. Никога не ми е говорил така, но го изрече толкова гладко, че вероятно — а дотогава не ми беше хрумвало — си го е мислел. Много пъти. Никога не съм предполагала, че ще бъда жена, която съпругът й ще ругае. А си бяхме обещали никога да не си лягаме ядосани. Компромиси, разговори и никакво лягане ядосани — трите съвета, повтаряни отново и отново на всички новобрачни. Напоследък обаче ми се струва, че само аз правя компромиси, разговорите ни не водят до никакви решения, а Ник адски го бива да си ляга ядосан. Умее да спира емоциите си като с кранче. Вече хърка.

След това просто не можах да се сдържа, макар да не ми беше работа, макар че Ник щеше да побеснее, ако разбере: приближих до кошчето и извадих касовите бележки, за да разбера къде е бил цяла нощ. Два бара и два стриптийз клуба. Представих си го на всяко място, как говори за мен с приятелите си, понеже явно е говорил за мен, след като цялата тази дребнава злоба излиза на повърхността толкова лесно. Представих си ги в един от по-скъпите стриптийз клубове, онези шикозните, които внушават на мъжете, че все още им е отредено да господстват, че жените трябва да им служат, клубове с преднамерено лоша акустика и оглушителна музика, за да не могат хората да си говорят, представих си полуголата жена, настанила се в скута на мъжа ми (който се кълне, че било само за забавление), със спускаща се по гърба дълга коса, с влажни от гланца устни, обаче не бива да се чувствам застрашена, защото нали всичко е само за развлечение, не, забавно е, би трябвало да се смея, би трябвало да не развалям купона.

После развих смачканото листче и видях женски почерк — Хана — и телефонен номер. И ми се прииска да е като във филмите, името да е някакво глупаво — Канди или Бамби, нещо, на което да можеш отчаяно да завъртиш очи. Мисти с нарисувани две сърца над двете „и“-та. Обаче името е Хана, а жената е истинска, вероятно като мен. Ник не ми е изневерявал, кълне ми се, че е така, но аз знам също, че е имал предостатъчно възможности. Мога да го попитам за Хана и той ще отговори, че няма никаква представа кой му е дал номера, но не е искал да бъде груб, затова го е взел. Което може и да е истина. Или пък не. Може да ми изневерява и изобщо да не ми каже, както и да престане да ме уважава, понеже не се сещам какво се случва. Може да ме гледа срещу себе си на закуска как невинно си сърбам зърнената закуска, напълно убеден, че съм глупачка, а кой уважава глупаците?

Пак плача, с Хана в ръката си.

Типично по женски, нали, лавинообразно да превърнеш една мъжка вечер в изневяра, която ще разруши брака ни?

Не знам какво да правя. Чувствам се като гръмогласна продавачка на риба или като глупава отрепка, а не желая да е така. Не искам да съм гневна, не мога дори да преценя дали трябва да съм гневна. Чудя се дали да не отида на хотел и да го оставя този път той да се позамисли.

Оставам на мястото си още малко, после си поемам дъх и влизам във вонящата ни на алкохол спалня, а когато лягам, той се обръща към мен, обгръща ме с ръце, заравя лице в шията ми и двамата едновременно казваме „извинявай“.

Ник Дън

Изчезнала от един ден

Избухнаха светкавици и аз изтрих усмивката, но не достатъчно бързо. Усетих по шията ми нагоре да плъзва вълна от топлина и капки пот да избиват по носа ми. Глупаво, Ник, глупаво! И после, тъкмо се овладях, пресконференцията приключи и вече беше твърде късно да създам друго впечатление.

Излязох заедно със семейство Елиът навел ниско глава, а светкавиците продължаваха да щракат. Почти бях стигнал до изхода, когато Гилпин притича през стаята към мен и ми махна да спра:

— Имаш ли минутка, Ник?

Докато вървяхме към стаята отзад, той ме осведоми за последните новости:

— Проверихме онази къща в комплекса ви, в която е влизано, явно там са живели хора, така че взехме проби за лабораторията. Установихме, че и в друга къща в края на комплекса ви е имало самонастанили се.

— Точно това ме притеснява: навсякъде лагеруват хора. Целият град е завзет от гневни безработни.

Допреди година Картидж беше градче, свързано с една компания, а компанията беше „Ривъруей Мол“, градче сама по себе си, в която някога работеха 3000 местни жители, една пета от населението. Беше построен през 1985 година — мол, който целеше да привлича клиенти от целия Среден запад. Още си спомням откриването: отидохме с мама, татко и Го, наблюдавахме празненството най-отзад в тълпата на огромния, покрит с катран паркинг, понеже баща ни винаги искаше да може да си тръгне бързо откъдето и да било. Дори на бейзболните мачове паркирахме до изхода и си тръгвахме в осмия ининг, а двамата с Го, както може да се предположи, мрънкахме с изцапани с горчица лица, раздразнителни и напечени от слънцето: „Никога не оставаме до края“. Онзи път обаче това, че бяхме толкова назад, беше добре, понеже така можехме да наблюдаваме цялостния развой на събитията: нетърпеливите зрители, които едновременно пристъпваха от крак на крак, кмета върху подиум на червени, бели и сини ивици, отекващите над нас рекламни думи — гордост, развитие, благоденствие, успех, воините от бойното поле на консуматорството, въоръжени с подвързани в пластмасови обложки чекови книжки и платнени пазарски чанти. Отварянето на вратите. Щурмът в климатизираната вътрешност, музиката около ескалаторите, усмихнатите продавачи, които ни бяха съседи. Баща ми дори ни пусна да влезем тогава, нареди се на опашка и ни купи нещо: влажни картонени чашки с оранжада.

Почти три десетилетия „Ривъруей Мол“ цъфтеше. После връхлетя рецесията, помете магазините в мола един след друг и накрая целият мол фалира. Сега са останали сто и осемдесет хиляди квадратни метра ехо. Нито една компания не дойде да го поеме, нямаше предприемчиви хора, които да обещаят възраждане, никой не знаеше какво да прави с мола, нито какво ще стане с всички хора, които работеха там, включително майка ми, която изгуби работата си в магазина за обувки — двайсет и четири години коленичене, пробване на обувки, подреждане на кутии отлетяха ей така. Фалитът на мола на практика съсипа Картидж. Хората изгубиха работата си, изгубиха домовете си. Никой не виждаше нищо хубаво да се задава на хоризонта. Няма да дочакаме края. Само че май този път Го и аз щяхме. Всички щяхме.

Гилпин отвори вратата на същата стая, в която ме разпитваха предната вечер. В средата на масата се намираше сребристата кутийка с подаръка от Ейми.

Вперих поглед в кутийката в средата на масата, която изведнъж ми се стори зловеща в новата обстановка. Ужасих се. Защо не я открих по-рано? Трябваше да я намеря по-рано.

— Хайде, искаме да погледнете това — подкани ме Гилпин.

Отворих кутийката колебливо, като че ли очаквах вътре да има отрязана глава. Намерих само син плик с надпис „Първа следа“. Гилпин се подсмихна.

— Представи си объркването ни: разследваме случай с изчезнал човек, а намираме плик с надпис „Първа следа“.

— Това е от търсенето на съкровища, което жена ми…

— Ясно. За годишнината ви, тъстът ви спомена.

Отворих плика и извадих плътно небесносиньо листче — любимата хартия на Ейми — сгънато на две. Жлъчка се надигна в гърлото ми. Тези търсения на съкровища винаги се свеждаха до един въпрос: коя е Ейми. (Какво си мисли жена ми? Какво е било важно за нея през изминалата година? Кои мигове са я направили щастлива? Ейми, Ейми, Ейми, да помислим за Ейми.)

Прочетох първата следа със стиснати зъби. Като имах предвид състоянието на брака ни през последната година, това щеше да ме представи в ужасна светлина. Предостатъчно беше.

Беше пътеводител за един друг живот. Ако нещата се бяха развили според представите на жена ми, вчера тя щеше да стои край мен, докато чета листчето, и щеше да ме наблюдава очаквателно, излъчвайки гореща надежда: Моля те, разгадай го. Разгадай ме.

Накрая щеше да попита: „Е?“. А аз щях да кажа:

— О, всъщност това го знам! Сигурно има предвид кабинета ми. В общинския колеж. Преподавам там на хонорар. Хм. Това трябва да е, нали? — Присвих очи и препрочетох написаното. — Тази година Ейми е снизходителна.

— Искате ли да ви закарам? — попита Гилпин.

— Не, ще се отбия на път за Ранд и Мерибет.

— Идвам с вас.

— Мислите ли, че е важно?

— Ами показва къде е ходила ден-два преди да изчезне. Така че не е маловажно. — Той разгледа хартията и плика. — Знаете ли, мило е. Като във филм: търсене на съкровища. Ние със съпругата ми си разменяме картички и понякога излизаме да хапнем. Вие явно го правите както трябва. Пазите романтиката.

После Гилпин сведе поглед към обувките си, смути се и издрънча с ключовете да тръгваме.

Колежът великодушно ми беше предоставил един тесен като кутийка кабинет, колкото да се поберат бюро, два стола и няколко етажерки. Двамата с Гилпин си проправихме път сред студентите от летните школи: комбинация от невероятно млади хлапета (отегчени, но и заети, пръстите им тракаха есемеси или избираха музика) и сериозни по-възрастни хора, вероятно бивши служители от мола, които се опитваха да се преквалифицират.

— Какво преподавате? — попита Гилпин.

— Журналистика.

Едно момиче, което изпращаше есемес, вървейки, едва не се блъсна в мен. Дръпна се настрани, без дори да вдигне поглед. А това ме накара да се почувствам странно, отвратително стар.

— Мислех, че вече не се занимавате с това.

— Който не може да го прави, преподава — усмихна се аз.

Отключих кабинета си и влязох в прашното помещение с мирис на застояло. Бях си взел отпуск за лятото, от седмици не бях идвал тук. На бюрото ми имаше плик с надпис „Втора загадка“.

— Ключът ви винаги ли е на ключодържателя? — попита Гилпин.

— Да.

— Значи Ейми трябва да го е взела, за да влезе?

Разкъсах плика.

— Имаме още един у дома. — Ейми правеше дубликати на всичко, понеже аз все губех ключове, кредитни карти, мобилни телефони, но не исках да го казвам на Гилпин и да си навлека поредната подигравка за по-малкото братче. — Защо питате?

— Просто исках да се уверя, че не се е налагало да се обръща към портиер или някой друг.

— Тук не съм забелязал типове като Фреди Крюгер.

— Не съм гледал тези филми — отговори Гилпин.

В плика този път имаше две сгънати листчета. На едното беше нарисувано сърце, а на другото пишеше „Втора следа“.

Две бележки. Различно. Коремът ми се сви. Един бог знае какво беше написала Ейми. Искаше ми се да не бях позволил на Гилпин да дойде, но после се зачетох в първите думи:

Устата ми се напълни със слюнка. Гилпин четеше над рамото ми и въздъхна.

— Мила жена — прокашля се той. — Хммм, тези ваши ли са?

С гумичката на един молив той вдигна чифт дамско бельо (всъщност бяха гащички — дантелени, оскъдни, червени — но познавам жени, които се ужасяват от тази дума… потърсете в Гугъл „мразя думата гащички“). Висяха на копчето на климатика.

— Боже! Много неловко!

Гилпин чакаше обяснението ми.

— Веднъж двамата с Ейми… Е, нали прочетохте бележката й. Ние, нали се сещате, понякога трябва да поосвежиш нещата.

Гилпин се ухили.

— А, разбирам: похотливият професор и палавата студентка. Разбирам. Вие двамата наистина вършите нещата както трябва.

Посегнах да взема бикините, но Гилпин беше извадил плик за улики от джоба си и ги пъхна вътре.

— За всеки случай — необяснимо каза той.

— О, моля ви, недейте… Ейми ще умре от… — Спрях се навреме.

— Не се тревожете, Ник, просто спазвам процедурата. Няма да повярвате какви неща ни се налага да вършим. За всеки случай, за всеки случай. Нелепо е. Какво пише за следващата следа?

Оставих го отново да прочете бележката през рамото ми, леко разсеян от невероятно свежото му ухание.

— И какво означава? — попита той.

— Нямам представа — излъгах.

Шофирах двайсет минути по магистралата, за да отида да се видя със семейство Елиът в „Дейс Ин“. Влязох във фоайето, пълно с членове на Асоциацията на счетоводителите от Средния запад — навсякъде имаше пътни чанти на колелца, а притежателите им посръбваха безплатни напитки от пластмасови чашки и общуваха: насилен гърлен смях и бъркане в джобовете за визитни картички. В асансьора пътувах заедно с четирима мъже, всичките оплешивяващи, с панталони в цвят каки и ризи за голф, а над големите женени шкембета се полюшваха ланци.

Мерибет отвори вратата, разговаряйки по мобилния си телефон, посочи към телевизора и ми прошепна:

— Имаме студено плато, ако искаш, скъпи — после влезе в банята, затвори вратата и продължи да говори.

Появи се няколко минути по-късно, точно навреме за местните новини в пет часа от Сейнт Луис, които започнаха с изчезването на жена му.

— Идеална снимка — промърмори Мерибет към екрана, откъдето ни гледаше Ейми. — Хората ще разберат как наистина изглежда.

Аз намирах снимката — с фокус на лицето й от периода на краткия й флирт с актьорската игра — красива, но объркана. Снимките на Ейми създават впечатлението, че тя те гледа като от едновремешните портрети на обитавани от духове къщи, че очите се движат наляво-надясно.

— Трябва да им дадем и няколко естествени снимки — казах. — Ежедневни.

Двамата Елиът кимнаха едновременно, но не казаха нищо, само гледаха. Когато новината приключи, Ранд наруши тишината:

— Повдига ми се.

— Разбирам — увери го Мерибет.

— Ти как си, Ник? — попита той приведен, сложил ръце върху коленете си, сякаш се канеше да стане от дивана, но не можеше.

— Честно казано, съм пълна развалина. Чувствам се напълно безполезен.

— Надявам се разбираш, че трябва да те попитам — какво ще кажеш за служителите си? — най-сетне се изправи Ранд. Приближи се до минибара, наля си джинджифилова лимонада, после се обърна към двама ни с Мерибет. — Някой? Нещо? Каквото и да е.

Аз поклатих глава, а Мерибет помоли за газирана вода.

— С малко джин, скъпа? — попита Ранд, извисявайки плътния си тембър на последната дума.

— Да, с удоволствие. — Мерибет затвори очи, наведе лицето си между коленете, пое си дълбоко дъх, после се изправи точно в предишната си поза, все едно прави йогистко упражнение.

— Дадох им списъци на всички — отговорих. — Но това е безполезно, Ранд. Не смятам, че там трябва да търсят.

Ранд прокара ръка през устата си и потърка нагоре, при което кожата около очите му се набръчка.

— Разбира се, ние правим същото със своя бизнес, Ник.

Ранд и Мерибет винаги наричаха поредицата книги „Невероятната Ейми“ бизнес, което неизменно ми се струваше глупаво: ставаше дума за детски книжки за едно идеално момиченце, изобразено на корицата на всяка книжка, нещо като комиксова версия на моята Ейми. Но според тях това, разбира се, беше бизнес, голям бизнес. Почти две десетилетия книжките бяха част от програмата в началното училище най-вече заради тестовете в края на всяка глава.

В трети клас например Невероятната Ейми разбира, че приятелят й Брайън дава твърде много храна на костенурката на класа. Опитва се да му обясни, но Брайън продължава да тъпче животинчето и на Ейми не й остава друг избор, освен да се обърне към учителката: „Госпожо Тибълс, неприятно ми е да доноснича, но не съм сигурна как да постъпя. Опитах се да поговоря с Брайън, но сега… мисля, че ми е нужна помощта на възрастен човек…“. В крайна сметка:

1) Брайън казва на Ейми, че е неблагонадеждна приятелка и престава да й говори.

2) Кротката й приятелка Сузи казва на Ейми, че не е трябвало да го издава, а тайно от Брайън да извади излишната храна.

3) Най-голямата съперница на Ейми, Джоана, заявява, че Ейми просто завижда, понеже иска тя да храни костенурката.

4) Ейми не отстъпва — смята, че е постъпила правилно.

Кой е прав?

Е, не е трудно, понеже Ейми винаги е права, във всяка история. (Не мислете, че не съм повдигал този въпрос в споровете си с истинската Ейми, понеже съм го правил, и то неведнъж.)

Тестовете — написани от двама психолози, които са и родители като вас! — дават възможност да бъдат очертани личностните качества на детето: дали детето ви е намусено хлапе като Брайън, което не търпи критика? Или е безхарактерен нагаждач като Сузи? Или е интригант като Джоана? Или е безукорно като Ейми? Книгите станали невероятно популярни сред оформящата се прослойка на юпитата: превърнали се в колекционерска страст на младите родители. Кубчето на Рубик в детското възпитание. Семейство Елиът забогатели. Според статистиката в даден момент във всяка училищна библиотека в Америка имало книжка от поредицата „Невероятната Ейми“.

— Да не би да се опасявате, че може да има връзка с бизнеса ви? — попитах.

— Има няколко човека, които наистина не е зле да бъдат проверени — поде Ранд.

Засмях се:

— Да не мислите, че Джудит Виърст е отвлякла Ейми заради Алегзандър, за да няма той повече „ужасни кошмарни неприятни отвратителни дни“?

Ранд и Мерибет извърнаха към мен еднакво изненаданите си лица. Беше адски безвкусно твърдение от моя страна — мозъкът ми постоянно бълваше неуместни мисли в неподходящия момент. Мисловни газове, които не можех да контролирам. Както когато мислено започвам да си тананикам „Бони Марони“ всеки път, когато видя полицайката Бони. „Тя е слаба като макарон…“ — започваше да тананика мозъкът ми, докато детектив Ронда Бони ме осведомяваше, че претърсват дъното на реката за изчезналата ми съпруга. Защитен механизъм, повтарях си, просто странен защитен механизъм. Много ми се искаше да престане.

Деликатно размърдах крака и деликатно заговорих, сякаш думите ми са тежка купчина порцеланови съдове:

— Извинете, не знам защо го казах.

— Всички сме изморени — каза Ранд.

— Ще накараме ченгетата да издирят Виърст — опита да се пошегува Мерибет. — И онази кучка Бевърли Клиъри. — Не беше толкова шега, колкото прошка.

— Може би трябва да ви кажа — подех, — ченгетата… обичайно е в такива случаи…

— Най-напред да разследват съпруга, знаем — прекъсна го Ранд. — Казах им, че си губят времето. Въпросите, които ни задаваха…

— … бяха оскърбителни — довърши Мерибет.

— Значи са говорили с вас за мен? — Приближих се до минибара и небрежно си налях джин. Изгълтах три яки глътки, но още ми се гадеше. — За какво ви разпитваха?

— Дали някога си наранявал Ейми, дали тя е споменавала да си я заплашвал — заизрежда Мерибет. — Дали си женкар, дали Ейми е споменавала, че си й изневерявал. Като че ли би направила такова нещо. Казах му, че не се ровим в живота на хората.

Ранд положи ръка на рамото ми.

— Ник, преди всичко искаме да ти кажем следното: знаем, че ти никога не би наранил Ейми. Дори разказах на полицията как спаси онази мишка от капана в къщата на брега. — Той погледна към Мерибет, като че ли жена му не знаеше историята, и тя му отвърна с прехласнатото си внимание. — Цял час се мъчи да приклещиш проклетото животно в ъгъла, а после буквално го изгони от града. Това да ти прилича на човек, който би посегнал на жена си?

Усетих прилив на силна вина, на самоненавист. За миг ми се стори, че най-сетне ще се разплача.

— Обичаме те, Ник — увери ме Ранд и ме стисна за пореден път.

— Така е, Ник — повтори Мерибет. — Ти си ни като син. Ужасно съжаляваме, че трябва да се справяш не само с изчезването на Ейми, но и с този… облак от подозрение.

Не ми хареса фразата „облак от подозрение“. Предпочитах „рутинно разследване“ или „просто формалност“, но никой не се изрази така.

— Озадачи ги резервацията ти за ресторанта вчера — каза Мерибет подчертано небрежно.

— Каква резервация?

— Казал си им, че си направил резервация за „Хаустънс“, но те проверили и се оказало, че няма никаква резервация. Това истински ги е заинтригувало.

Не бях направил резервация и не бях купил подарък. Понеже ако планирах да убия Ейми онзи ден, нямаше да се нуждая от никаква резервация, нито от подарък, който да й връча. Все решения на крайно прагматичен убиец.

Аз съм прагматичен до крайност — приятелите ми несъмнено биха могли да уверят в това полицията.

— А, не, не, не съм направил резервация. Не са ме разбрали. Ще им кажа.

Тежко се отпуснах на канапето срещу Мерибет — не исках Ранд отново да ме докосва.

— А, добре тогава — каза Мерибет. — Тя организира ли ти… търсене на съкровища тази година? — попита и очите й отново се зачервиха. — Преди да…

— Да, днес ми дадоха първата следа. Двамата с Гилпин намерихме втората следа в кабинета ми в колежа. Все още се опитвам да отгатна следващата.

— Може ли да погледнем? — попита тъща ми.

— Не е у мен — излъгах.

— Ти ще… ще се опиташ ли да я отгатнеш, Ник? — попита Мерибет.

— Да, Мерибет, ще я отгатна.

— Просто ми е неприятна мисълта, че неща, които тя е докосвала, си стоят някъде ей така…

Телефонът ми звънна, еднодневката, погледнах екранчето и после го изключих. Трябваше да се отърва от това чудо, но още не можех.

— Трябва да отговаряш на всяко обаждане, Ник — каза Мерибет.

— Знам кой беше — от сдружението на завършилите колежа, събират пари.

Ранд седна до мен на канапето. Старите и твърде употребявани възглавници потънаха под тежестта ни, така че в крайна сметка се наклонихме един към друг и ръцете ни се докоснаха, което устройваше Ранд. Той беше от хората, които биха ти налетели с обяснението „обичам да прегръщам“, без да се интересува дали е взаимно.

Мерибет отново подхвана делово:

— Ние смятаме, че е възможно да е отвлечена от някой вманиачен почитател на „Невероятната Ейми“ — Тя се извърна към мен като пледиращ адвокат. — Имали сме много такива през годините.

Ейми обичаше да разказва за маниаци, обсебени от мисълта за нея. Описваше ми преследвачите на чаша вино и снижила глас в различни периоди от брака ни — мъже, които все още бяха някъде там, постоянно мислеха за нея и я желаеха. Подозирах, че тези истории са раздути: мъжете винаги се оказваха опасни само до определена степен — колкото да се разтревожа, но не достатъчно, че да въвлека полицията. С две думи, игра, в която можех да бъда героят, изпъчил гърди и бранещ честта на любимата си. Ейми беше твърде независима, твърде модерна, за да признае истината — искаше й се да изпълнява ролята на крехка девица.

— Скоро ли?

— Не, напоследък не — отговори Мерибет и задъвка устната си. — Обаче имаше едно емоционално, много неуравновесено момиче в гимназията.

— В какъв смисъл неуравновесено?

— Беше обсебена от Ейми. От Невероятната Ейми. Казваше се Хилари Ханди и беше възприела ролята на най-добрата приятелка на Ейми от книжката. Сузи. Отначало ни се стори мило. Обаче после на нея вече не й беше достатъчно и искаше да бъде Невероятната Ейми, а не обикновената Сузи. Затова започна да имитира нашата Ейми. Обличаше се като нея, изруси си косата, висеше пред къщата ни в Ню Йорк. Веднъж вървях по улицата, а това странно същество дотича при мен, хвана ме под ръка и каза: „Сега аз ще ти бъда дъщеря. Ще убия Ейми и ще стана твоята нова Ейми. Защото за теб всъщност няма значение, нали? Стига да си имаш една Ейми“. Като че ли дъщеря ни е някакво разказче, което тя може да пренапише.

— В крайна сметка извадихме ограничителна заповед, понеже тя беше бутнала Ейми по някакви стълби в училище — каза Ранд. — Много неуравновесено момиче. Това не се оправя.

— След нея беше Деси — продължи Мерибет.

— Да, и Деси — потвърди Ранд.

Дори аз знаех за Деси. Ейми учела в Уикшър Академи в Масачузетс — виждал съм снимките: Ейми със спортни поли и ленти за коса, винаги на есенен фон, като че ли училището не се намира в град, а в месец. Октомври. Деси Колингс живеел в момчешкия пансион, свързан с „Уикшър“. Ейми го описваше като блед романтичен тип, а помежду им имало типичен ученически флирт: хладни игри на топка и твърде разгорещени танци, лилави корсажи и разходки с ретро „Ягуар“. Малко в духа на средата на миналия век.

Ейми излизала с Деси доста сериозно цяла година. Обаче той започнал да я плаши: говорел така, все едно са сгодени, знаел точно колко деца ще имат и от какъв пол. Щели да бъдат четири, все момчета. Което подозрително приличало на семейството на самия Деси, а когато той довел и майка си да се запознае с годеницата му, Ейми ужасно се притеснила от огромната си прилика с тази жена. Тя я целунала хладно по бузата и спокойно й прошепнала: „Късмет“. Ейми така и не разбрала дали това е предупреждение, или заплаха.

След като скъсала с Деси, той продължил да се навърта край кампуса на Уикшър — призрачна фигура с тъмен блейзър, облегната на някой гол зимен дъб. Една февруарска вечер Ейми се върнала от танци и го заварила в леглото си гол, проснат върху завивките и замаян от съвсем лека свръхдоза хапчета. Малко след това Деси напуснал училището.

Обаче продължил да й се обажда от време на време и няколко пъти годишно й изпращаше дебели пликове, които тя изхвърляше неотворени, след като ми ги покаже. Пощенското клеймо беше от Сейнт Луис. На четирийсет минути път. „Това е просто ужасно и нещастно съвпадение“ — каза ми тя. Деси имаше роднини по майчина линия в Сейнт Луис — толкова знаеше Ейми и не искаше да разбира нищо повече. Веднъж разрових боклука, извадих едно омазано с някакъв сос писмо и го прочетох. То се оказа съвсем банално: приказки за тенис, за пътуване и за други детински неща. За шпаньоли. Опитах да си представя този слабичък денди с папийонка и с очила с костени рамки да нахлува в къщата ни и да грабва Ейми с меките си пръсти с маникюр. Да я мята в багажника на своя ретро спортен автомобил и да я откарва да пазаруват антики във Вермонт. Деси. Дали изобщо някой би го заподозрял?

— Всъщност Деси живее недалеч оттук — отбелязах. — В Сейнт Луис.

— Ето, виждаш ли? — възкликна Ранд. — Защо ченгетата не тръгнат по тази следа?

— Някой трябва да го направи. Аз ще опитам. Но най-напред трябва да претърсим Картидж.

— Полицаите определено смятат, че е някой… близо до вкъщи — отбеляза Мерибет. Задържа погледа си върху мен малко по-дълго, после потръпна, сякаш за да се отърси от някаква мисъл.

Ейми Елиът Дън

23 август 2010 г.

Пролет. Нарциси. Птички. Днес цял ден скитам из Проспект Парк с чувствителна кожа и крехки кости. Боря се с нещастието. Крачка напред, понеже предишните три дни прекарах вкъщи с една и съща мръсна пижама, броейки времето до пет следобед, когато ще мога да пийна нещо. Мъчейки се да си напомня за човешкото страдание в Дарфур. Да поставя нещата в различна перспектива. Но това май също си е възползване от хората от Дарфур.

Толкова много неща се случиха през изминалата седмица. Според мен това е причината — че всичко се случи наведнъж, и затова емоциите ми криволичат. Ник изгуби работата си преди един месец. Рецесията би трябвало да утихва, но явно никой не го знае. И така, Ник изгуби работата си. Втора порция уволнения, точно както той предрече — три седмици след първата. По дяволите, не уволнихме достатъчно хора. Идиоти.

Отначало мислех, че Ник ще се оправи. Изготви огромен списък с неща, които открай време иска да направи. Някои са маловажни: смени батериите и нави часовниците, смени тръба под мивката ни и пребоядиса всички стаи, които бяхме боядисали преди, но не харесвахме. В основни линии, поправи много неща. Приятно е да поправиш нещо, когато всичко в живота ти се разваля. После се зае с по-значими неща: прочете „Война и мир“. Подмяташе, че ще започне да взема уроци по арабски. Отделяше много време на това да гадае какви умения ще се търсят на пазара през следващите десетилетия. Сърцето ми се късаше, но заради него се преструвах, че всичко е наред. И все го питах:

— Сигурен ли си, че си добре?

Отначало опитвах сериозно, на кафе, гледайки го в очите, положила длан върху неговата. После уж безгрижно, лековато, мимоходом. Накрая нежно, в леглото, галейки го по косата.

Винаги ми отговаряше по един и същи начин:

— Добре съм. Не ми се говори за това.

Написах тест, който е идеален за момента. Как се справяте с уволнението си?

а) Седя по пижама и се тъпча със сладолед — мусенето е лечебно!

б) Пиша гадории за бившия си шеф онлайн, където ми падне — отмъщението е страхотно!

в) Преди да си намеря нова работа, се опитвам да оползотворя свободното си време, например да науча полезен чужд език или най-накрая да прочета „Война и мир“.

Тестът беше комплимент към Ник, беше правилният отговор, обаче той само се усмихна кисело, когато му го показах.

Няколко седмици по-късно оживлението секна, полезните занимания спряха, сякаш една сутрин той просто се събуди под прашна и очукана табела „Защо да си правя труда, мамка му!“. Очите му помръкнаха. Сега гледа телевизия, зяпа порно по интернет, обикаля телевизионните канали за порно. Тъпче се с храна, която доставят у дома, а кутиите от стиропор обляга до препълненото кошче. Не говори с мен, държи се, все едно говоренето му причинява физическа болка и аз съм зла жена, задето го принуждавам.

Едва-едва свива рамене, когато му съобщавам, че съм уволнена.

— Това е ужасно, съжалявам — казва. — Ти поне имаш пари.

— Ние имаме пари. Обаче си харесвах работата.

Той запява „Не можеш винаги да имаш каквото искаш“ фалшиво, пронизително, олюлява се, танцувайки, и аз разбирам, че е пиян. Късно следобед е, денят е красив, с ясно синьо небе, а в нашата къща е усойно, навсякъде се усеща сладникавият мирис на стара китайска храна, завесите са дръпнати и аз започвам да обикалям стаите и да проветрявам, да дърпам завесите, да плаша прахоляка, а когато стигам до сумрачния хол, се препъвам в една чанта на пода, после в още една и още една като котката от анимационния филм, която попада в стая, пълна с миши капани. После запалвам осветлението и виждам десетки торбички от магазини, от каквито не пазаруват хора без работа. Скъпарски мъжки магазини за поръчкови костюми, където продавачите показват вратовръзките една по една, преметнати през ръката си, на клиенти, настанени в кожени кресла. Боже, все поръчкови неща.

— Какво е това, Ник?

— За интервюта за работа. Ако отново започнат да наемат хора.

— Толкова много ли ти трябваха?

— Имаме пари — усмихва ми се той мрачно, със скръстени ръце.

— Няма ли поне да ги закачиш?

Блийкър е разкъсал няколко пластмасови опаковки. До костюм за три хиляди долара виждам малка купчинка котешко повърнато, по поръчкова бяла риза е полепнала оранжева козина, където е спал котаракът.

— Не, няма — ухилва ми се Ник.

Никога не съм му натяквала, всъщност доста се гордея, че никога не натяквам. Затова се вбесявам, че Ник ме принуждава да натяквам. Склонна съм да приема известна немарливост, мързел, вялост. Съзнавам, че съм по-подреден човек от него и се старая да не му натрапвам чистофайната си и организирана страна. Ник не е мъж, който ще се сети да пусне прахосмукачка или да почисти хладилника. Той просто не забелязва такива неща. Добре де, нямам нищо против. Но държа на определен стандарт на живот — според мен е нормално боклукът да не прелива извън кофата, чиниите да не стоят неизмити в мивката с петна засъхнало бурито по тях. Това се очаква от свестния и зрял съквартирант. А Ник вече нищо не прави, затова се налага да натяквам, което ме вбесява: „Превръщаш ме в нещо, което никога не съм била и не съм искала да бъда — досадница, понеже не спазваш своята част от съвсем елементарна уговорка. Не го прави, не ми харесва“.

Знам, знам, че е изключително стресиращо да изгубиш работата си, особено за един мъж. Говори се, че е като смърт на близък роднина, особено за мъж като Ник, който винаги е работил. Затова си поемам дълбоко дъх, правя гнева си на червена гумена топка и мислено го запращам в Космоса.

— Имаш ли нещо против аз да ги окача? Просто за да не ти се мачкат.

— Както искаш.

И двамата сме уволнени, не е ли сладко? Знам, че имаме повече късмет от редица други хора — когато се притесня, отивам да проверя попечителския си фонд. Никога не съм го наричала така, преди Ник да използва тези думи: всъщност не е нищо толкова грамадно. Искам да кажа, хубаво е, страхотно е — имам 784 404 долара благодарение на родителите ми. Но това не са пари, които ти позволяват да престанеш да работиш, особено в Ню Йорк. Целта на родителите ми беше да ме подсигурят дотолкова, че да не се налага парите да бъдат съображение при избора ми — на училище, на кариера — но не са чак толкова, че да се изкуша и да престана да работя. Ник се подиграва, но според мен жестът на родителите ми е страхотен. (И напълно уместен, като имам предвид, че са изплагиатствали моето детство за книгите си.)

Въпреки това обаче уволнението — и на двама ни — много ме тревожи, но в този момент се обажда татко и пита дали може да се отбият с мама. Искали да поговорят с нас. Днес следобед, всъщност веднага, ако е удобно. Разбира се, че е удобно, казвам, а в главата ми се завърта една-единствена мисъл: рак, рак, рак…

Родителите ми цъфват на прага с вид на хора, които доста са се постарали. Баща ми е огладен, спретнат и излъскан, безупречен, с изключение на торбичките под очите. Майка ми е облечена в светлопурпурно — виолетова рокля — както се облича обикновено за речи и церемонии, когато все още получаваше такива покани. Твърди, че цветът изисква самоувереност от този, който го носи.

Изглеждат страхотно, но сякаш се срамуват.

— Деца, двамата с майка ви май сме… — подема баща ми, после млъква, за да се изкашля. Слага ръце върху коленете си, а кокалчетата му са побелели. — Забъркали сме се в огромна финансова бъркотия.

Не знам как точно се очаква да реагирам: да се шокирам, да ги утеша, да се разочаровам? Родителите ми никога не са признавали пред мен да имат неприятности. А и мисля, че никога не са имали бог знае какви неприятности.

— Всъщност сме постъпили безотговорно — продължава Мерибет. — През последното десетилетие живеем така, все едно печелим колкото през предишните две десетилетия, а не е вярно. Не печелим и половината, но… отричахме проблемите. Може да се каже, че… гледахме оптимистично на нещата. Все си повтаряхме, че следващата книжка от поредицата ще ни оправи. Но не се случи. А ние продължихме да вземаме лоши решения. Инвестирахме глупаво. Харчехме глупаво. И сега…

— На практика сме разорени — казва Ранд. — Къщата ни, а също и тази къща, всичко заминава.

Мислех… допусках… че са ни купили тази къща изцяло, не подозирах, че я изплащат. И изведнъж ужасно се засрамих, че съм така закриляна, както се изразява Ник.

— Както ви казах, допуснахме сериозни грешки в преценката — казва Мерибет. — Би трябвало да напишем книга „Невероятната Ейми и променливите вноски по ипотеката“ и ще се проваляме на всеки тест. Ние сме предупредителната история, приятелката на Ейми — Уенди, която иска всичко веднага.

— Хари, заровил глава в пясъка — добавя Ранд.

— И сега какво? — питам.

— Ами зависи изцяло от вас — казва баща ми.

Мама изважда от чантата си някаква самоделна брошура и я слага на масата пред нас — графики и схеми, направени на домашния им компютър. Сърцето ми се свива, като си представям как родителите ми четат с присвити очи ръководството за употреба, за да придадат примамлив вид на предложението си.

Мерибет започва речта си:

— Искахме да ви попитаме дали може да вземем малко пари назаем от фонда, докато решим какво да правим през остатъка от живота си.

Родителите ми седят пред нас като две нетърпеливи колежанчета, изпълнени с надежда да ги изпратят на първия им стаж. Коляното на баща ми подскача и мама лекичко го докосва с върха на пръста си.

— Парите в попечителския фонд са ваши, разбира се, че може да вземете назаем — казвам. Просто искам всичко това да свърши — не издържам обнадеждените им изражения повече. — Колко смятате, че ще ви трябват, за да изплатите всичко и известно време да живеете спокойно?

Баща ми забожда очи в обувките си, майка ми си поема дълбоко дъх.

— Шестстотин и петдесет хиляди — казва тя.

— О! — Само това успявам да кажа. Това е почти всичко, което имаме.

— Ейми, може би двамата трябва да обсъдим… — подема Ник.

— Не, не, ще се справим — казвам. — Само да отида да си взема чековата книжка.

— Всъщност ще е най-добре да ги преведеш на сметката ни утре — казва Мерибет. — Иначе ще трябва да чакаме десет дни.

Така разбирам, че здравата са закъсали.

Ник Дън

Изчезнала от два дни

Събудих се на разтегателния диван на семейство Елиът изтощен. Те настояха да остана да пренощувам, понеже домът ми още не беше отворен за мен. Със същата настойчивост дръпнаха и сметката за вечеря: гостоприемството им беше свирепо като природна стихия. Трябва да ни позволиш да го направим за теб. И аз им позволих. Цяла нощ ги слушах как хъркат в съседната стая, той и тя — единият ритмично и дълбоко като здравеняк дървар, а другият задъхано и неритмично като човек, който сънува, че се дави.

Открай време умея да се изключвам като лампа — казвам си: „Заспивам!“, пъхвам долепените си длани под бузата и заспивам дълбоко като бебе, а страдащата ми от безсъние жена се върти в леглото до мен.

Снощи обаче се почувствах като Ейми — умът ми не спираше да работи, тялото ми беше напрегнато. През повечето време се чувствам удобно в кожата си. Когато двамата с Ейми седим на дивана и гледаме телевизия, аз се превръщам в разтопен восък, а жена ми постоянно мърда и шава до мен. Веднъж я попитах дали не страда от синдрома на нервния крак — вървеше реклама на заболяването, в която лицата на актьорите бяха сгърчени от напрежение, докато клатеха прасци и разтриваха бедра — и Ейми отговори: „Имам синдром на нервното всичко.“

Наблюдавах как таванът на хотелската стая стана сив, после розов, после жълт и накрая се надигнах и видях, че слънцето блести ярко срещу мен от другия бряг на реката. После в главата ми започнаха да никнат имена — хоп! — Хилари Ханди. Толкова хубаво име, а я обвиняват в такива притеснителни неща! Деси Колингс, някогашен маниак, който живееше на един час от нас. И двамата бяха моя идея. Живеем във времето на „направи си сам“: здравеопазване, недвижими имоти, полицейски разследвания. Влизаш в интернет и сам се оправяш, понеже всички са претоварени с работа и нямат достатъчно служители. Аз бях журналист. Десет години си изкарвах прехраната, като интервюирах хора и ги карах да разкриват себе си. Бях способен да се справя със задачата, Мерибет и Ранд също го вярваха. Признателен им бях, задето все още ми гласуват доверие — на мен, съпруга, поставен под тънкия облак на подозрението. Или се заблуждавах, като използвах думата „тънък“?

Хотел „Дейс Ин“ беше отпуснал един от неизползваните си салони за щаб на издирването на Ейми Дън. Мястото беше неуютно — с кафяви петна и консервни миризми — но точно след зазоряване Мерибет се зае да го преобрази, почисти с прахосмукачката, мина с мокра кърпа, подреди табла за бюлетини и бюра за телефони, окачи голям плакат на Ейми на едната стена. Плакатът — с хладния й уверен поглед, с очите й, които те следват навсякъде — беше като от президентска кампания. Всъщност, когато Мерибет излезе, помещението пулсираше от ефикасност, от настойчивата обнадежденост на сериозно онеправдан политик, но с многобройни истински почитатели, които отказват да се предадат.

Малко след десет часа пристигна Бони, говорейки по мобилния си телефон. Потупа ме по рамото и започна да ръчка някакъв принтер. Доброволците пристигаха на тълпи: Го и половин дузина приятелки на покойната ни майка. Пет жени на четирийсет и няколко, всички по бермуди, все едно репетират за танцов рецитал: две от тях — слабички, руси и с тен — си съперничеха за ръководната роля, другите ведро се задоволиха да свирят втора цигулка. Група шумни белокоси възрастни дами, всяка от които се опитваше да надвика другата, а няколко изпращаха есемеси — възрастни жени със смайваща енергия, толкова младежка сила, че се питаш дали не ти го натякват. Появи се само един мъж — хубав мъж на моята възраст, добре облечен, сам, който явно не проумяваше, че присъствието му се нуждае от известно обяснение. Наблюдавах самотника, докато душеше край сладкишите и тайничко мяташе погледи към плаката на Ейми.

Бони приключи с инсталирането на принтера, грабна едно пълнозърнесто кексче и застана до мен.

— Държите ли под око всички, които се явяват за доброволци? — попитах. — Искам да кажа, в случай че някой…

— Някой с подозрително голям интерес ли? Абсолютно. — Тя отчупи парченце от кексчето и го лапна. После снижи глас: — Честно казано обаче, серийните убийци гледат същите сериали като нас и знаят, че ние знаем, че те обичат да…

— Да се намърдват в разследването.

— Аха, точно така — кимна тя. — Затова сега внимават повече за такива неща. Но, да, оглеждаме се за всякакви откачалки, за да сме сигурни, че са… само откачалки.

Извих вежда.

— Например с Гилпин водехме разследването по случая на Кайла Холман преди няколко години. Името говори ли ви нещо?

Поклатих глава — нищичко.

— Както и да е, някои любители на страхотии просто си падат по такива неща. Внимавайте с тези двете — посочи Бони две красиви жени на четирийсет и няколко години. — Защото ми приличат на такива. На твърде ентусиазирани да утешават разтревожения съпруг.

— О, хайде стига…

— Ще се изненадате. Красив мъж като вас. Случва се.

В този момент една от жените, по-русата и с по-силния тен, погледна към нас, срещна погледа ми и ми се усмихна с нежна и стеснителна усмивка, а после сведе глава като котка, която иска да я погалиш.

— Тя обаче здравата ще се постарае, ще бъде самата ангажираност — поясни Бони. — Така че няма лошо.

— Как завърши случаят на Кайла Холман? — попитах.

Тя поклати глава — отрицателно.

Влязоха още четири жени, предавайки си шишенце слънцезащитен лосион една на друга и размазвайки крема по голите си ръце, рамене и носове. В стаята замириса на кокос.

— Ей, помните ли, че ви попитах дали Ейми има приятелки в града? Да ми кажете нещо за Ноел Хоторн? Не я споменахте — настоя Бони.

Погледнах я неразбиращо.

— Ноел, от вашия жилищен комплекс. Майката на тризнаците?

— Не, не бяха приятелки.

— О, интересно, тя определено смята, че са били.

— На Ейми това често й се случва. Веднъж говори с някого и после няма отърване. Зловещо е.

— Същото казаха и родителите й.

Зачудих се дали да не я попитам направо за Хилари Ханди и Деси Колингс. После реших да не го правя — щеше да изглежда по-добре, ако аз водех нападението. Исках Ранд и Мерибет да ме видят как се справям като екшън герой. Не можех да се отърся от онзи поглед на Мерибет към мен: полицията определено смята, че е… някой близо до вкъщи.

— Хората си въобразяват, че я познават, понеже са чели книжките като малки — поясних.

— Разбирам — кимна Бони. — Хората обичат да вярват, че познават други хора: родителите искат да вярват, че познават децата си. Съпругите искат да вярват, че познават мъжете си.

След още час доброволческият център ми заприлича на семеен пикник. Няколко мои бивши гаджета се отбиха да кажат „здрасти“ и да ми покажат децата си. Една от най-добрите приятелки на мама, Вики, дойде с трите си внучки — стеснителни момичета в розово.

Внучета. Майка ми често говореше за внуци, като че ли щеше да се случи скоро — когато купеше нова мебел, обясняваше, че е предпочела точно този стил, понеже „ще свърши работа, когато се появят внуци“. Искаше да доживее да види внуците си. Всичките й приятелки имаха по няколко. Когато с Ейми поканихме нея и Го на вечеря, за да отбележим шест месеца от отварянето на „Бар“, аз оповестих, че имаме причина да празнуваме — а мама скокна от мястото си, избухна в сълзи и прегърна Ейми, която също се разплака и промърмори в задушаващите обятия на майка ми: „Той има предвид бара, говори за бара“. После мама се постара да се престори, че е развълнувана за бара. „Има предостатъчно време за бебета“ — каза тя възможно най-утешително и Ейми отново се разплака. Което беше странно, понеже тя не искаше деца и няколко пъти повтори този факт, обаче сълзите й събудиха у мен извратена искрица надежда, че може пък да е променила мнението си.

Понеже наистина нямаше много време. Беше на трийсет и седем, когато купих „Бар“. През октомври щеше да навърши трийсет и девет.

И тогава си помислих: ако това продължава, ще трябва да организираме мнимо празненство на рождения й ден или нещо подобно. Щеше да се наложи да го отбележим някак, с някакво празненство за доброволците, за медиите — нещо, което да възроди вниманието. И щеше да се наложи аз да се преструвам на обнадежден.

— Будният син се завръща — каза носов глас, обърнах се и видях кльощав мъж с изопната фланелка да се чеше по извитите нагоре дълги мустаци. Старият ми приятел Стъкс Бъкли, който ме наричаше блудния син, макар да не знаеше нито как се произнася, нито какво означава. Вероятно смяташе, че е модерен синоним на „тъпак“. Стъкс Бъкли звучи като име на бейзболен играч и точно такъв би трябвало да бъде Стъкс, обаче никога не бе имал нужния талант, а само огромно желание. Като малък беше най-добрият в града, но това не беше достатъчно. В колежа преживя най-силния шок в живота си, когато го отстраниха от отбора, и после всичко отиде по дяволите. Сега беше наркоман с непостоянна работа и променливи настроения. Няколко пъти се беше отбивал в бара, за да пита за работа, но клатеше глава при всяко мое непривлекателно предложение за пълен работен ден и раздразнено дъвчеше вътрешността на бузата си: „Стига, човече, какво друго имаш, не може да няма още нещо“.

— Стъкс — поздравих го аз и изчаках да проверя дали е в приятелско настроение, или не.

— Чувам, че полицията здравата е оплела конците — каза той и пъхна длани под мишниците си.

— Малко е раничко да се твърди.

— Стига, човече, тези несериозни педалски обиски? Повече се постараха, докато търсеха кучето на кмета. — Лицето му беше изгоряло от слънцето — усещах как излъчва топлина, когато се приведе към мен и ме лъхна на вода за уста. — Защо не са набелязали някого? В града има толкова хора, измежду които да избират, а не са прибрали нито един? Нито един? Ами Сините тетрадки? Това попитах онази дама детектив: ами Сините тетрадки? А тя изобщо не ми отговори.

— Кои са те? Някаква банда ли?

— Уволнените от завода за сини тетрадки миналата зима. Никакво обезщетение, нищичко. Нали си виждал онези бездомници, които обикалят града на глутници и имат адски вбесен вид? Най-вероятно са Сините тетрадки.

— Още не разбирам — какви Сини тетрадки?

— Нали си сещаш, печатницата „Ривър Вали“. В края на града? Печатаха онези сини тетрадки, в които си писал есета и други подобни глупости в колежа.

— О, не знаех.

— Сега колежите използват компютри и какво ли още не, така че — пфу! — чао-чао, сини тетрадки!

— Боже, всичко в този град затваря — промърморих.

— Сините тетрадки пият, друсат се, тормозят хората. Правили са го и преди, но винаги се е налагало да спрат, за да се върнат на работа в понеделник. А сега направо са побеснели.

Стъкс ми се ухили с изпочупените си зъби. В косата му имаше пръски боя — това работеше през лятото още като ученик: боядисваше къщи. „Специализирам в издокарването“, казваше и чакаше да схванеш шегата. Ако не се засмееш, ти обясняваше.

— Ченгетата ходили ли са в мола? — попита той. Аз опитах да свия объркано рамене. — Мамка му, човече, нали си бил репортер? — Стъкс все се ядосваше на предишната ми професия, като че ли е била лъжа, издържала твърде дълго. — Сините тетрадки са си устроили цяло градче в мола. Незаконно са се настанили. Въртят търговия с наркотици. Полицията ги гони от време на време, но те се връщат още на другия ден. Както и да е, така казах на онази дама детектив: претърсете проклетия мол. Понеже някои от бандата там изнасилиха едно момиче миналия месец. Съберат ли се на едно място ядосани мъже, нещата не стоят добре за жена, която им се изпречи на пътя.

Докато карах към мястото, където щяха да претърсват следобед, се обадих на Бони и започнах веднага щом тя вдигна:

— Защо не претърсвате мола?

— Ще го претърсим, Ник. В момента полицаи отиват натам.

— А, добре. Понеже един мой приятел…

— Стъкс, знам, знам го.

— Той говореше за…

— Сините тетрадки. Знам. Имай ни доверие, Ник, държим нещата под контрол. Искаме да намерим Ейми не по-малко от теб.

— Да, благодаря.

След този удар по праведния ми гняв аз изгълтах огромното си кафе в стиропорена чашка и потеглих към района, който ми беше определен. Днес следобед щяхме да претърсим три места: дерето за спускане на лодките (сега известно като „мястото, където Ник прекара въпросната сутрин, без никой да го види“), горите Милър Крийк (които не заслужаваха името си — между дърветата се виждаха ресторантите за бързо хранене) и парка „Уолки“, дива природа с туристически пътеки и маршрути за езда. Когато пристигнах, местен полицай говореше на група от дванайсетина човека със здрави крака в шорти, намазани с цинков оксид носове, слънчеви очила и шапки. Приличаше на първия ден на лагер. Два различни телевизионни екипа бяха дошли да заснемат кадри за местните телевизионни канали, един неопитен вестникарски репортер постоянно кръжеше около мен с преметнат през рамо фотоапарат и ме подготвяше с безцелни въпроси, а тялото ми тутакси се стегна, изгуби човешки облик от оказаното ми внимание и „загриженото“ ми лице заизглежда фалшиво. Във въздуха се усещаше мирис на конска тор.

След малко репортерите тръгнаха след доброволците по пътеките. (Кой журналист ще има на разположение заподозрения съпруг, но ще го зареже? Един лош и зле платен журналист остана, след като всички свестни бяха отпратени.) Млад униформен полицай ми каза да застана — точно тук — в началото на различните пътеки, близо до едно информационно табло, на което имаше разни стари брошури, както и съобщение за изчезването на Ейми, от което ме гледаше тя — днес беше навсякъде, следваше ме.

— Какво да правя? — попитах полицая. — Тук се чувствам като пълен глупак, трябва да върша нещо.

Някъде в гората кон изцвили печално.

— Наистина сте ни нужен тук, Ник. Просто се дръжте приятелски, насърчително — каза той и посочи яркооранжев термос до мен. — Предлагайте вода. Просто насочвайте всеки, който дойде.

После полицаят се извърна и се запъти към конюшните. Помислих си, че нарочно ме отклоняват от евентуалното местопрестъпление.

Докато стоях безцелно и се преструвах, че се занимавам с хладилника, спря едни закъснял джип — лъскав и червен като лак за нокти. От него излязоха четирийсетинагодишните жени от щаба. Най-красивата от тях, която Бони прецени като моя фенка, беше вдигнала косата си нагоре на конска опашка, за да може една от приятелките й да напръска тила й с репелент против насекоми. Жената доста пресилено размаха ръце, за да прогони изпаренията от препарата. Погледна ме с ъгълчето на очите си. После се отдалечи от приятелките си, пусна косата си върху раменете и се запъти към мен с тъжната си и състрадателна усмивка, която казваше „Толкова съжалявам!“. Големи кафяви очи като на пони, розова риза, която свършваше точно над колосаните бели шорти. Сандали на висок ток, накъдрена на златисти масури коса. Човек не се облича така за хайка в гората, помислих си.

„Моля те, не ми говори“, помислих си.

— Здрасти, Ник, аз съм Шона Кели. — Имаше ненужно висок глас, малко остър, като на някаква замаяна разгорещена магарица. Протегна ръка и аз усетих как ме пронизва тревога, когато приятелките на Шона тръгнаха надолу по пътеката, мятайки затворнически погледи към нас двамата. Предложих й каквото имах: благодарността си, вода, неловкостта, от която си глътнах езика. Шона изобщо не се канеше да тръгва, макар че самият аз се запътих към пътеката, по която бяха поели приятелките й.

— Надявам се, че приятелите и роднините ти се грижат за теб, докато трае всичко това, Ник — каза тя и прогони с ръка една конска муха. — Мъжете забравят да се грижат за себе си. Трябва ти утешителна храна, това ти трябва.

— Хапваме предимно суха храна — лесно и бързо е. — Още усещах вкуса на салама в гърлото си, а мирисът му се надигаше от стомаха ми. Дадох си сметка, че не съм си мил зъбите от сутринта.

— О, горкичкият! Е, със сухоежбина няма да стане — поклати глава тя и къдриците й проблеснаха на слънцето. — Трябва да си пазиш силите. Имаш късмет, понеже правя страхотен картофен пай. Знаеш ли какво? Ще приготвя всичко и утре ще го донеса в доброволческия център. Можеш просто да си го претоплиш и да си имаш вкусна топла вечеря.

— Това е твърде много, наистина. Добре съм. Наистина.

— Ще бъдеш още по-добре, след като хапнеш нещо вкусно — каза тя и ме потупа по ръката.

Мълчание. Тя опита друг подход:

— Наистина се надявам, че тази история няма да има нищо общо… с проблема с бездомните — каза тя. — Подавам оплакване след оплакване. Един влезе в градината ми миналия месец. Сензорът за движение писна, надникнах навън и ето ти го него, тъпче се с домати. Лицето и ризата му бяха целите омазани със… сок и семена. Опитах да го уплаша, но той откъсна поне двайсет, преди да избяга. Тези момчета, Сините тетрадки, те бездруго бяха на ръба. Нищо друго не умеят.

Изведнъж изпитах симпатия към Сините тетрадки, представих си как влизам в техния огорчен лагер, размахвайки бяло знаме: аз съм ваш събрат, и аз работех в печата. Компютрите откраднаха работата ми.

— Не ми казвай, че си твърде млад, за да помниш сините тетрадки, Ник — продължаваше Шона. Смушка ме в ребрата и аз се сепнах по-силно, отколкото би трябвало.

— Толкова съм стар, че бях забравил за сините тетрадки, докато ти не ми припомни.

Тя се засмя:

— На колко си? На трийсет и две, трийсет и три?

— По-скоро на трийсет и пет.

— Момченце.

В този момент пристигнаха трите енергични възрастни жени, понесоха се решително към нас, като едната натискаше копчетата на мобилния си телефон. Всички бяха облечени с платнени градински поли, гуменки и потници, от които се подаваше треперещата плът на ръцете им. Кимнаха ми с уважение, после стрелнаха Шона с неодобрителен поглед. Изглеждахме като двойка домакини на барбекю в задния двор. Неуместно. „Моля те, махни се“, помислих си.

— Както и да е, бездомниците понякога са много агресивни, държат се заплашително с жените — отбеляза Шона. — Споменах го на детектив Бони… но имам усещането, че тя не ме харесва много.

— Защо го казвате? — Вече знаех какво ще ми отговори — мантрата на всички привлекателни жени.

— Жените не ме харесват особено — сви рамене тя. — Просто е така. Ейми имаше ли много приятели в града?

Няколко жени — приятелки на майка ми, приятелки на Го — я бяха канили в литературни клубове, на женски събирания в „Чилис“, на търговски демонстрации на различни продукти. Както може да се очаква, Ейми отхвърли почти всички предложения, а малкото, на които отиде, намрази от дън душа: „Поръчахме един милион дреболии и пихме коктейли от сладолед!“.

Шона ме наблюдаваше, искаше да узнае за Ейми, искаше да попадне в една среда със съпругата ми, която щеше да я възненавиди.

— Мисля, че и тя би имала същия проблем — изломотих.

Тя се усмихна.

„Махай се“, Шона.

— Трудно е да се преместиш на ново място — отбеляза тя. — Колкото по-възрастен ставаш, толкова по-трудно се сприятеляваш. Тя на твоите години ли е?

— На трийсет и осем е.

Това явно също й хареса.

„Разкарай се“, мамка ти.

— Умен мъж, харесва по-възрастни жени.

Извади мобилния си телефон от огромната резедава чанта, като се смееше.

— Ела тук — нареди ми и метна ръка през рамото ми. — Дай една голяма усмивка!

Идеше ми да я цапардосам на момента заради детинското й поведение, заради несъобразителността й: да се опитва да задоволи егото си, възползвайки се от съпруга на изчезнала жена. Преглътнах яростта си, помъчих се да дам на заден, да компенсирам и да се държа мило, затова се усмихнах като робот, а тя притисна лице към моето и ни снима с телефона си. Фалшивото щракване на камерата ме събуди.

Тя обърна телефона и аз видях двете ни загорели от слънцето лица, притиснати едно до друго, усмихнати, все едно сме на среща и сме отишли на бейзболен мач. Взирайки се в угодническата си усмивка, в скритите под надвисналите клепачи очи, си казах: „Мразя този тип“.

Ейми Елиът Дън

15 септември 2010 г.

Пиша някъде в Пенсилвания. Югозападният край. Мотел до магистралата. Стаята ни гледа към паркинг и ако надникна зад твърдите бежови завеси, ще видя как хората се тълпят под флуоресцентното осветление. Мястото е такова, че тук винаги се тълпят хора. Емоциите ми отново се колебаят. Случи се твърде много и твърде бързо и сега съм в Югозападна Пенсилвания, а съпругът ми предизвикателно спи насред пакетчета чипс и бонбони, които купи от автомата в коридора. Вечерта. Сърди ми се, че не се включих в забавлението. Мислех, че съм се преструвала убедително — ура, ново приключение! — но явно не е така.

Сега, като се замисля, сякаш чакахме нещо да се случи. Като че ли двамата с Ник седяхме в огромен звукоизолиран буркан, а после капакът падна — и хоп — вече имаше какво да правим.

Преди две седмици се намирахме в обичайното си за безработни хора състояние: полуоблечени и ужасно отегчени, се готвехме да закусим мълчаливо и да прочетем целия вестник — сега четем дори притурката за автомобили.

В десет часа мобилният телефон на Ник звънна и по гласа му познах, че е Го. Когато говори с нея, звучи въодушевен, момчешки. С мен никога не говори така. Отиде в спалнята, затвори вратата и ме остави с две току-що приготвени яйца по бенедиктински в чиниите. Оставих неговото на масата и седнах отсреща, чудейки се дали да го чакам, за да се нахраня. На негово място щях да му дам знак да яде или да вдигна пръст — почакай ме минутка. Щях да забележа, че другият човек, съпругът ми, е излязъл от кухнята с чинии с яйца. Неприятно ми беше да си мисля това. Защото скоро зад вратата щях да чуя притеснено мърморене, разстроени възклицания и нежни уверения и да започна да се питам дали Го няма някакви проблеми с момче у дома. Го е късала много пъти. Дори при разделите, които са предизвикани от самата нея, се налага Ник дълго да й гука и да й държи ръката.

Затова си лепнах обичайното изражение „горката Го“, когато Ник се появи, а яйцата вече бяха твърди в чиниите, но в мига, в който го погледнах, разбрах, че не става дума за обичайните проблеми на Го.

— Майка ми — каза той и седна. — По дяволите! Майка ми има рак. Четвърти стадий, разпространил се е в костите и черния дроб. А това е лошо, това е…

Зарови лице в ръцете си, а аз се приближих и обгърнах раменете му с ръка. Когато вдига поглед, очите му бяха сухи. Спокойни. Никога не бях виждала съпруга си да плаче.

— Това е твърде много за Го след баща ми и неговия алцхаймер.

— Алцхаймер ли? Откога?

— Ами… от известно време. Отначало мислеха, че е някаква ранна деменция. Но е нещо повече, по-зле е.

Веднага си казах, че явно нещо не е наред с нас, нещо непоправимо може би, след като съпругът ми не ми е казал. Понякога ми се струва, че това е някаква негова лична игра — че провежда необявено съревнование по непроницаемост.

— Защо не си ми казал?

— Не обичам много да говоря за баща си.

— Но все пак…

— Ейми, моля те. — Изражението му показа, че се държа неразумно, при това беше толкова сигурен, че започнах да се чудя дали наистина не съм неразумна. — И сега това. Го казва, че мама се нуждае от химиотерапия, че после ще бъде много-много зле. Ще й трябва помощ.

— Не трябва ли да започнем да търсим човек, който да се грижи за нея у дома? Медицинска сестра?

— Застраховката й не го позволява.

Гледаше ме, скръстил ръце, и знаех какво ме предизвиква да направя — да предложа да платим, а ние не можехме да платим, понеже бях дала парите на родителите си.

— Добре тогава, скъпи, какво искаш да направим? — попитах.

Стояхме един срещу друг — като в сблъсък, за който не сме осведомени. Протегнах се да го докосна, а той само погледна ръката ми.

— Трябва да се пренесем там — впери в мен гневните си широко отворени очи. Махна с пръсти, като че иска да се отърве от нещо лепкаво. — Ще поживеем там година-две и ще постъпим както трябва. Нямаме работа, нямаме пари, нищо не ни задържа тук. Дори ти трябва да го признаеш.

— Дори аз трябва? — Вече се съпротивлявах. Усетих прилив на гняв, но го преглътнах.

— Така ще постъпим. Ще постъпим правилно. Поне веднъж ще помогнем на моите родители.

Разбира се, че така трябваше да направим, и разбира се, че ако не ми беше представил проблема толкова враждебно, и аз щях да кажа същото. Той обаче дойде при мен едва ли не вече настроен, че самата аз съм проблемът, който трябва да бъде решен. Че аз съм неприятното гласче, което трябва да бъде заглушено.

Съпругът ми беше най-лоялният човек на планетата, докато… вече не е. Виждала съм как очите му буквално потъмняват, когато се почувства предаден от приятел, дори да е скъп и отдавнашен приятел. И никога повече не споменава този приятел. После той ме изгледа като ненужен товар. Смразих се от този поглед.

И така, решено е, бързо и без почти никакво обсъждане: напускаме Ню Йорк. Заминаваме за Мисури. За някаква къща в Мисури, до реката, където ще живеем. Направо е сюрреалистично, а аз не злоупотребявам с тази дума.

Знам, че всичко ще бъде наред. Просто не съм си го представяла така. Когато си представях живота си. Не че е лошо, просто… Ако ми дадете един милион възможности да отгатна как би се стекъл животът ми, пак нямаше да позная. Намирам това за плашещо.

Събирането на багажа е минитрагедия: Ник, решителен и виновен, със стиснати устни, приготвя всичко, без да ме поглежда. Камионът стои часове наред, задръства движението на тясната ни уличка и мига с аварийните си светлини — опасност, опасност, опасност — докато Ник снове нагоре-надолу по стълбите, конвейер от един човек, и пренася кашони с книги и кухненски принадлежности, столове, масички. Ще вземем старинния си диван — широкия ни стар „Честърфийлд“, който татко нарича домашния ни любимец, понеже много си го обичаме. Него опаковаме последен — потна и неудобна задача за двама човека. Свалянето на тази огромна чудесия долу (Чакай, трябва да си почина. Повдигни отдясно. Чакай, много бързаш. Внимавай, пръстите ми, пръстите ми!) ще бъде нещо като твърде необходимо упражнение по тийм билдинг. След дивана отиваме да си вземем нещо за обяд от деликатесния магазин зад ъгъла, сандвичи с бейгъл4 за из път. Студена сода.

Ник ми позволява да взема дивана, но другите ни обемисти вещи остават тук. Един негов приятел ще наследи леглото, ще дойде по-късно в празния ни дом, където ще са останали само кабели и прах — и ще вземе леглото ни, а после ще си живее нюйоркския живот в нашето нюйоркско легло, ще яде китайска храна посред нощ и ще прави мързелив секс с презерватив с момичета с мръснишки речник от пиар отдела. (В дома ни ще се настани шумна двойка, съпрузи адвокати, които са безсрамно и нагло възторжени от превъзходната сделка, която правят. Мразя ги.)

Пренасям по едно нещо на всеки четири, които Ник смъква с пуфтене. Движа се бавно, тътрузя крака, все едно ме болят костите и ме е обзело трескаво слабосилие. Всичко ме боли. Той хвърчи покрай мен, качва се и слиза, поглежда ме намусено, пита рязко „Добре ли си?“ и отминава, преди да съм отговорила, а аз оставам със зяпнала уста анимационна героиня с черна дупка вместо уста. Не съм добре. Ще бъда добре, но в момента не съм добре. Искам съпругът ми да ме прегърне, да ме утеши, да ме поглези поне мъничко. Само за секунда.

Ник се суети с кашоните отзад в камиона. Гордее се колко хубаво пакетира. Той зарежда (зареждаше) миялната машина, той подреждаше куфарите ни за почивките. Но към три часа става ясно, че сме подарили или продали твърде много свои вещи. Огромната каросерия на камиона е само наполовина пълна. Това е единственият ми повод за задоволство през този ден — онова горещо и подло задоволство в стомаха, което усещаш като топче живак. „Добре — мисля си — добре.“

— Можем да вземем леглото, ако наистина искаш — казва Ник, зареял поглед покрай мен надолу по улицата. — Има достатъчно място.

— Не, ти го обеща на Уоли, той трябва да го вземе — отговарям превзето.

Сбърках. Просто кажи: Сбърках, съжалявам, хайде да вземем леглото. Твоето старо легло, което ти носи утеха, трябва да е с теб на новото място. Усмихни ми се и бъди мил с мен. Днес. Бъди мил с мен.

Ник въздъхва.

— Добре, щом така искаш. Ейми? Така ли е?

Стои леко задъхан, облегнал се е на купчина кашони, най-горната от които е надписана с флумастер: „Ейми, зимни дрехи“.

— Това ли е последната ти дума за леглото, Ейми? Понеже ти предлагам в момента. Ще се радвам да ти го опаковам.

— Колко великодушно от твоя страна — отговарям едва чуто, както подмятам повечето забележки: като кълбенце парфюм от старо шише. Аз съм страхливка. Не обичам конфронтацията. Вземам един кашон и го понасям към камиона.

— Какво каза?

Клатя глава. Не искам да ме види, че плача, защото само ще се ядоса още повече. Десет минути по-късно по стълбите се чува трополене — дум! дум! дум! Ник мъкне дивана самичък.

Не можех дори да погледна назад, докато напускаме Ню Йорк, понеже камионът нямаше заден прозорец. В страничното огледало проследих с поглед силуета на града (отдалечаващия се силует на града — нали така пишат във викторианските романи, когато обречената героиня е принудена да напусне семейството си), но нито една от хубавите сгради — нито Крайслър, нито Емпайър Стейт, нито Флатайрън се появиха в малкия светещ правоъгълник.

Родителите ми се отбиха предната вечер, подариха ни семейния часовник с кукувичката, който толкова обичах като дете, тримата се разплакахме прегърнати, а Ник пъхна ръце в джобовете си и обеща да се грижи за мен.

Обеща да се грижи за мен, но въпреки това се страхувам. Имам усещането, че нещо ще се обърка, много ще се обърка и че нещата ще се влошат още повече. Не се чувствам като съпруга на Ник. Изобщо не се чувствам като човек: аз съм нещо, което товариш и разтоварваш, нещо като диван или часовник с кукувичка. Предмет, при това дори не полезен. Аз съм нещо, което можеш да хвърлиш на сметището, да пуснеш в реката, ако се наложи. Вече не се чувствам реална. Сякаш мога да изчезна.

Ник Дън

Изчезнала от три дни

Полицаите нямаше да намерят Ейми, освен ако някой не пожелаеше тя да бъде намерена. Това вече се изясни. Претърсихме всичко синьо и кафяво, километри от калната река Мисисипи, всички пътеки и туристически маршрути, печалните ни разпокъсани гори. Ако беше жива, някой трябваше да я върне. Ако бе мъртва, природата щеше да се откаже от нея. Такава беше осезаемата истина, като кисел вкус на върха на езика. Пристигнах в доброволческия център и разбрах, че всички останали са осъзнали същото като мен: над цялото място беше надвиснала апатия, усещане за поражение. Приближих се безцелно до масата със сладкишите и се опитах да се накарам да хапна нещо. Датска бисквита. Убеден съм, че няма по-потискаща храна от датските маслени бисквити — сладкиши, които ми изглеждат стари още с отварянето на кутията.

— Продължавам да твърдя, че е в реката — казваше един доброволец на приятелчето си, докато двамата си избираха бисквити с мръсни пръсти. — Точно зад къщата на този тип, има ли по-лесен начин?

— Досега трябваше да се е появила в някой водовъртеж, край някой шлюз или нещо такова.

— Не и ако е накълцана. Отрежеш ли краката и ръцете, тялото ще отплава чак до Залива. Е, поне до Тюника.

Извърнах се, преди да ме забележат.

Мой бивш учител, господин Колман, седеше на една маса, приведен над телефона, и записваше някаква информация. Когато погледите ни се срещнаха, той направи знак, че човекът е откачен — завъртя пръсти край ухото си, после посочи телефона. Предния ден ме поздрави с думите: „Внучката ми беше убита от пиян шофьор, така че…“, промърморихме си по нещо и се потупахме неловко по раменете.

Мобилният ми звънна — не можех да реша къде да го държа, затова го носех със себе си. Бях звънил и сега ми връщаха обаждането, но не можех да вдигна. Изключих телефона, огледах стаята, за да се уверя, че семейство Елиът не са ме видели какво правя. Мерибет тракаше на блекбърито си, после протегна ръка да го отдалечи от очите си и да прочете съобщението. Когато ме видя, се стрелна към мен с отривистите си стегнати стъпки, понесла блекбърито пред себе си като талисман.

— На колко часа път е Мемфис? — попита тя.

— Малко по-малко от пет часа с кола. Какво има в Мемфис?

— Хилари Ханди живее в Мемфис. Преследвачката на Ейми от гимназията. Дали е съвпадение?

Не знаех как да отговоря — „не е“?

— Да, Гилпин също ме отпрати. „Не можем да одобрим разходи за нещо, случило се преди двайсетина години.“ Задник. Този тип се държи с мен, все едно ей сега ще изпадна в истерия — говори с Ранд в мое присъствие, но мен ме пренебрегва, сякаш се налага Ранд да ми обяснява на мен, тъпачката. Задник.

— Градът е напълно банкрутирал, Мерибет. Сигурен съм, че наистина нямат средства.

— Е, ние имаме. Сериозно ти казвам, Ник, онова момиче беше врътнало. Освен това знам, че през годините се е опитвала да се свърже с Ейми, тя ми каза.

— На мен не ми е казвала.

— Колко струва да се отиде дотам с кола? Петдесет долара? Добре. Ще отидеш ли? Кажи „да“, моля те. Просто няма да престана да мисля за това, докато не разбера, че някой е говорил с нея.

Вярвах го, понеже дъщеря й беше податлива на същите натрапчиви тревоги: Ейми можеше цяла вечер да се притеснява, че е забравила печката включена, макар този ден да не сме готвили. Или че не е заключила вратата. Ама сигурен ли съм? Тя винаги предвиждаше най-лошия сценарий в крупни размери. Затова нещата не свършваха до отключената врата, ами си представяше, че вътре са влезли хора, които дебнат да я изнасилят и да я убият.

Усещах, че върху кожата ми лъщи пот, понеже страховете на жена ми в крайна сметка се бяха оправдали. Представете си такова ужасно удовлетворение след всичките години на неоснователни тревоги.

— Разбира се, че ще отида. И ще се отбия в Сейнт Луис да видя онзи другия, Деси. Смятай го за направено.

Обърнах се и театрално се запътих към изхода, но след двайсет крачки изведнъж се натъкнах на Стъкс с отпуснато и сънливо лице.

— Чух, че ченгетата вчера са претърсили мола — каза той и се почеса по брадата. В другата си ръка държеше поничка с глазура, от която още не беше отхапал. В предния джоб на работните му панталони имаше издутина с формата на бейгъл. За малко да се пошегувам: Това в джоба ти тестено изделие ли е, или ти…

— Да. Нищо.

— Вчера. Отишли през деня, тъпаците. — Той се приведе, озърна се, сякаш се притесняваше, че са го чули. Приведе се по-близо към мен. — Трябва да отидеш през нощта, тогава са там. Денем слизат до реката или размахват знаме.

— Размахват знаме ли?

— Нали се сещаш, седят до изходите от магистралата с онези табели: „Безработен съм, моля помогнете! Трябват ми пари за бира, каквото и да е“ — обясни ми той и огледа стаята. — Все едно размахват знаме, човече.

— Разбрах.

— А през нощта са в мола.

— Да отидем довечера — предложих. — Ти, аз, който още иска.

— Джо и Майк Хилсам — каза Стъкс. — Те ще се навият.

Братята Хилсам бяха три-четири години по-големи от мен, хулиганите на града. Типове, които по рождение са лишени от гена на страха и са недосегаеми за болката. Атлетични момчета, които цяло лято търчаха на късите си мускулести крачета, играеха бейзбол, пиеха бира и си поставяха странни предизвикателства: караха скейтборд в канализационните шахти, катереха се голи по водонапорни кули. Типове, които току се надрусат в събота вечерта и тогава разбираш, че нещо ще се случи, може би няма да е хубаво, но със сигурност нещо ще се случи. Разбира се, че братята Хилсам ще са навити.

— Добре — казах, — довечера отиваме.

Телефонът звънна в джоба ми. Това нещо не се беше изключило както трябва. Отново звънна.

— Няма ли да се обадиш? — попита Стъкс.

— Не…

— Трябва да отговаряш на всяко обаждане, човече. Наистина трябва.

Нямаше какво да се прави до края на деня. Не бяха планирани групи за издирване, нямаше нужда от още листовки, имаше достатъчно хора на телефоните. Мерибет дори започна да изпраща част от доброволците да се прибират — само седяха отегчени и ядяха. Подозирах, че Стъкс ще си тръгне с половината закуски от масата по джобовете си.

— Някакви новини от детективите? — попита Ранд.

— Нищо — отговорихме с Мерибет.

— Това може да е добър знак, нали? — попита той с обнадежден поглед и ние с Мерибет се съгласихме с него. Да, разбира се.

— Кога заминаваш за Мемфис? — попита ме тя.

— Утре. Довечера с приятелите ми ще претърсим мола. Съмняваме се, че вчера са го претърсили както трябва.

— Отлично — поздрави ме Мерибет. — Трябват ни действия. Щом подозираме, че нещо не е направено както трябва, правим го сами. Понеже аз просто… не съм впечатлена от това, което се предприема досега.

Ранд положи ръка върху рамото на жена си — знак, че този рефрен е изречен и възприет многократно.

— Искам да дойда с теб, Ник — каза Ранд. — Довечера. Бих искал да дойда.

Беше облечен със светлосиня риза и маслиненозелени панталони, а косата му приличаше на лъскав тъмен шлем. Представих си как се опитва да поздрави дружески братята Хилсам и донякъде отчаяно изпълнява ролята на един от момчетата — здрасти, и аз обичам хубавата бира, какво всъщност става с отбора ви? — и усетих как ме залива вълна от неловкост.

— Разбира се, Ранд, разбира се.

Разполагах с дванайсет свободни часа, в които да се вместя. Върнаха ми колата — след като я бяха обработили за отпечатъци и почистили основно, допускам — затова една от по-възрастните доброволки ме откара до полицейския участък, оживена и грижовна като баба жена, която ми се стори малко притеснена насаме с мен.

— Само ще закарам господин Дън до полицията, но ще се върна след по-малко от половин час — каза тя на приятелките си. — Не повече от половин час.

Гилпин не беше взел като улика втората бележка на Ейми — твърде много се развълнува от бельото, за да го направи. Качих се в колата, отворих вратата и седях, докато горещото купе се проветри, препрочитайки втората следа, която ми беше оставила жена ми:

Ставаше дума за Ханибал, Мисури, града от детството на Марк Твен, където работех през лятото като малък, където се скитах, облечен като Хък Фин със стара сламена шапка и нарочно оръфани джинси и се усмихвах бегло на хората, подканяйки ги да си купят сладолед. Това е една от историите, които те превръщат в център на вниманието, когато вечеряш в Ню Йорк, понеже никой друг не може да се мери с нея. Никой не може да каже: Да, аз също.

Шапката с козирка си беше наша шега: когато за пръв път разказах на Ейми, че съм се правел на Хък, бяхме на вечеря, пиехме втора бутилка вино и тя беше приятно пияна. С огромна усмивка и розови бузи. Беше се навела над масата, все едно бях магнит. И непрекъснато ме питаше дали още пазя шапката с козирката, дали ще си я сложа да ме види, а когато я попитах защо, за бога, смята, че Хък Фин е носел шапка с козирка, тя преглътна веднъж и каза: „О, имах предвид сламена шапка!“. Като че ли това са две напълно еднакви неща. След това винаги когато гледахме тенис, хвалехме спортните сламени шапки на играчите.

Ханибал обаче беше странен избор за Ейми, понеже не помня там да сме прекарали особено добре или особено зле, просто бяхме там. Помня, че се мотаехме преди почти цяла година, сочехме си разни неща, четяхме табелите и единият казваше „А, интересно!“, а другият се съгласяваше. След това ходих пак, без Ейми (заради непреодолимата ми носталгия) и прекарах превъзходно — широко усмихнат ден, в хармония със света. С Ейми обаче беше вяло, механично. Малко неловко. Помня, че започнах да разказвам някаква глупава история за един детски излет до тук и забелязах как погледът й стана безучастен, а аз тайно се вбесих и цели десет минути се навивах допълнително — понеже на онзи етап от брака ни толкова бях свикнал да й бъда ядосан, че ми беше почти приятно. Все едно хапеш кожичката около нокътя си: знаеш, че трябва да престанеш, че не е толкова приятно, колкото ти се струва, но не спираш да гризеш. Разбира се, тя нищо не забеляза. Продължихме да вървим, да четем табелите и да сочим. Фактът, че този път съпругата ми беше избрала Ханибал за търсенето на съкровища, бе неприятно напомняне за оскъдните хубави спомени, които имахме, откакто се преместихме тук.

Пристигнах в Ханибал след двайсет минути, подминах огромната сграда на съда от времето на Златния век, в която сега има само ресторант за пилешки крилца в сутерена, и поех покрай редица затворени магазини — фалирали банки и затворени кина към реката. Спрях на един паркинг отдясно на Мисисипи, точно пред лодката на Марк Твен. Паркингът беше безплатен. (Винаги се радвам на новото за мен и щедро усещане от безплатното паркиране.) Знаменца с изображение на мъж с бяла грива висяха бездушно от уличните лампи, плакатите се бяха накъдрили от жегата. Беше работен ден, сух и горещ, но въпреки това положението в Ханибал явно не беше много по-добро, отколкото в Картидж. Докато вървях покрай магазинчетата за сувенири — покривки за легла, антики и бонбони — видях още табели „Продава се“. Къщата на Беки Тачър беше затворена за ремонт, но парите, с които щеше да бъде платен той, още не бяха събрани. Срещу десет долара човек можеше да изпише името си с графити на варосаната от Том Сойер ограда, но малцина бяха пожелали.

Седнах на стълбите пред един празен магазин. Хрумна ми, че съм довел Ейми до края на всичко. Ние буквално преживявахме края на един начин на живот — фраза, която бях използвал само за племената от Нова Гвинея и за духачите на стъкло от Апалачите. Рецесията унищожи мола. Компютрите унищожиха завода за сини тетрадки. Картидж банкрутира, а подобният на него Ханибал губеше туристите си, които отиваха на по-пъстри, по-шумни и по-забавни туристически атракции. Река Мисисипи беше нападната от азиатския шаран, който настъпваше нагоре към езерото Мичиган. С „Невероятната Ейми“ беше свършено. Беше дошъл краят на кариерата ми, краят на нейната, краят на баща ми, краят на майка ми. Краят на брака ни. Краят на Ейми.

Откъм реката се разнесе хрипливата свирка на параход. Гърбът на ризата ми беше мокър от пот. Изправих се някак. Тръгнах по маршрута, по който бяхме вървели с Ейми, като си представях, че тя крачи до мен. През онзи ден също беше горещо. Ти си блестящ. Представих си, че тя върви до мен и този път се усмихва. Стомахът ми се сви.

Мислено я преведох по главния туристически маршрут. Двама съпрузи с прошарени коси спряха да надникнат в класната стая на съдия Тачър, но не си направиха труда да влязат. В края на уличката един мъж, облечен като Твен — с бяла коса и бял костюм — слезе от един форд „Фокус“, протегна се, огледа пустата улица и влезе в една пицария. И после стигнахме до сградата с дървена обшивка, където се е намирал съдът на бащата на Самюъл Клемънс. На табелата отпред пишеше: „Мирови съд на Дж. М. Клемънс“.

Да си откраднем целувка… сякаш току-що сме се венчали.

Много ме улесняваш, Ейми. Като че ли всъщност искаш да намирам следите, да съм доволен от себе си. Ако продължаваш така, ще счупя собствения си рекорд.

Вътре нямаше никого. Коленичих на прашните дъски и надникнах под първата банка. Ако оставяше следа на публично място, Ейми винаги я залепваше от долната страна на нещо, в прахоляка, и винаги се оказваше възнаградена за това, понеже на никого не му е приятно да наднича под нещата. Под първата банка нямаше нищо, но от втората висеше листче хартия. Приближих се и дръпнах синия плик, от който се проточи парче тиксо.

Сърцето ми се сви. Ейми използваше търсенето на съкровища като възможност отново да се сближим. А беше твърде късно. Докато е пишела тези послания, не е имала никаква представа за моето състояние.

Защо, Ейми, защо не го направи по-рано?

Никога не сме улучвали момента.

Отворих следващата следа, прочетох я и я пъхнах в джоба си, после се запътих обратно към вкъщи. Знаех къде да отида, но още не бях готов. Не можех да поема поредния комплимент, поредната мила дума от жена си, поредната почерпка с маслини. Чувствата ми към нея твърде бързо се променяха от горчиви към сладки.

Върнах се у Го и през следващите няколко часа се наливах с кафе, за да остана буден в очакване на колата, която щеше да ме вземе в един през нощта за мола. Крачех ядосан и притеснен.

— Трябва да има нещо, което мога да направя — казах, обикаляйки хола.

— След няколко часа ще претърсиш мола — напомни ми Го. Това й беше насърчението. Редеше пасианс на масичката за карти на майка ми.

— Май смяташ, че е загуба на време.

— О, не. Ей, всичко си струва да се провери. Пипнаха сина на Сам благодарение на глоба за паркиране, нали?

Го беше третият човек, който ми споменаваше този факт: явно беше като заклинание за случаи на вече изстинала следа.

— Не съм достатъчно притеснен за Ейми — казах.

— Може би не си — погледна ме тя най-сетне. — Държиш се странно.

— Мисля, че вместо да се паникьосам, аз се втренчих в яда си към нея. Понеже нещата помежду ни бяха много лоши, когато се случи всичко. Сякаш не е редно да се притеснявам твърде много, понеже нямам това право.

— Няма да те лъжа, държиш се странно — каза Го. — Но и положението е странно. Пет пари не давам какъв си с мен. Но с другите внимавай. Хората оценяват. Много бързо.

Тя отново се зае с пасианса си, но аз се нуждаех от вниманието й, затова продължих да говоря:

— Може би не е зле по някое време да проверя как е татко. Не знам дали да му казвам за Ейми.

— Не — каза Го. — Недей. Той се държеше с нея още по-странно от теб.

— Винаги ми се е струвало, че тя му напомня за предишно гадже — онази, която се махнала, след като той… — направих въртеливо движение с ръка надолу, за да покажа болестта на Алцхаймер. — Беше груб и ужасен, но…

— Да, но и сякаш искаше да я впечатли — каза Го. — Като дванайсетгодишен нервак в тялото на шейсет и осем годишен негодник.

— А нима жените не смятат, че по сърце всички мъже са дванайсетгодишни нерваци?

— Е, ако сърцето пасва.

В един и три минути Ранд ни чакаше пред автоматичната плъзгаща се врата на хотела и се взираше примижал в тъмното, за да ни види. Караха братята Хилсам, а аз и Стъкс се возехме в каросерията. Ранд дотича при нас по къси панталонки в цвят каки и чиста фланелка с емблемата на колежа „Мидълбъри“, метна се с учудваща лекота върху джантата на резервната гума и докато се изнасяхме от паркинга ненужно бързо, се запозна с всички, все едно беше водещ на собствено токшоу на колела.

— Наистина ми е мъчно за Ейми, Ранд — каза Стъкс на фона на свистенето по магистралата. — Тя е толкова мила. Веднъж ме видя да боядисвам една къща, целият плувнал в пот, отиде с колата до денонощния магазин, купи ми огромна газирана лимонада и ми я донесе на стълбата.

Лъжеше. Ейми не даваше пет пари за Стъкс и за това дали има нужда да пийне нещо освежително, надали би си направила труда дори да се изпишка в чашка за него.

— Такава е тя — каза Ранд и аз усетих как ме обзема неприятно и лишено от благородство раздразнение. Може би се обаждаше журналистът у мен, но фактите си бяха факти и нищо не налагаше хората да превръщат Ейми във всеобща любимка само защото така е емоционално целесъобразно.

— Мидълбъри, значи? — продължи Стъкс и посочи фланелката на Ранд. — Имат страхотен отбор по ръгби.

— Така е, имаме — потвърди Ранд, отново ухилен до ушите, и двамата със Стъкс подеха невероятна дискусия за ръгбито в хуманитарните колежи насред шума в колата, на открито в нощта чак до мола.

Джо Хилсам паркира пикапа точно пред огромния крайъгълен камък — магазина „Мървинс“. Всички наскачахме долу, изпънахме крака, поразсънихме се. Нощта беше задушна и лунният сърп беше съвсем тъничък. Забелязах, че Стъкс дали подигравателно, дали не — носи фланелка с надпис „Съхранявайте газовете си в буркан“.

— Така, това място и каквото сме намислили да правим са адски опасни, не искам да ви лъжа — поде Майк Хилсам. С годините беше понаедрял, брат му също — не само бицепсите им бяха големи, всичко им беше голямо. Застанали един до друг, бяха около двеста и петдесет килограма живо мъжко тегло.

— Веднъж с Майк идвахме тук само за да… не знам, може би за да видим какво е станало, и едва не ни съдраха задниците, затова тази вечер сме подготвени — каза Джо. Извади от каросерията дълъг платнен сак, дръпна ципа и отвътре се показаха половин дузина бейзболни бухалки. Раздаде ни ги — съвсем сериозно. Когато стигна до Ранд, се поколеба.

— Хммм… ти искаш ли?

— Разбира се, че искам, мамка му — отговори Ранд, всички се усмихнаха и закимаха одобрително, а енергията на кръга ни се изрази в приятелско тупане по рамото — браво на теб, старче!

— Хайде — поведе ни Майк покрай сградата. — По-надолу, близо до магазина на „Спенсър“, има една врата с разбита ключалка.

Точно в този момент минавахме покрай витрината на магазина за обувки, където майка ми работи цели двайсет и четири години. Още помня с какво вълнение отиде да кандидатства за работа в новия мол една съботна утрин, издокарана с яркия си прасковен костюм — четирийсетгодишна жена, която за пръв път през живота си търси работа. И как се прибра зачервена и усмихната: не сме можели да си представим колко е пълен молът, колко много и различни магазини има! Кой знае в кой от тях ще я вземат? Кандидатствала в девет! Магазини за дрехи и стереоуредби, дори в един специализиран — за пуканки. Когато седмица по-късно оповести, че официално вече е продавачка на обувки, децата й провесиха нос.

— Ще трябва да пипаш миризливи крака — оплака се Го.

— Ще се срещам с всякакви интересни хора — поправи я мама.

Надникнах през тъмната витрина. Магазинът беше съвсем тъмен, само един шаблон с размерите беше останал безцелно облегнат на стената.

— Майка ми работеше тук — казах на Ранд, с което го принудих да поизостане с мен.

— Какво е било това място?

— Беше хубаво, отнасяха се добре с нея.

— Имам предвид какво продаваха?

— А, обувки. Продаваха обувки.

— Обувки. Харесва ми. Нещо наистина необходимо. В края на деня знаеш какво си направил — продал си обувки на пет човека. Не е като писането.

— Идвай, Дън! — Стъкс се беше облегнал на отворената врата пред нас, останалите бяха вече вътре. Докато влизахме, очаквах миризмата на мола — кухина с контролирана температура. Вместо това ме лъхна на газ и на мръсотия, миризмите отвън бяха влезли вътре, където не им беше мястото. В сградата беше тежко и задушно, някак мъхесто като вътрешността на матрак. Трима от нас носеха огромни туристически фенерчета, чиито лъчи осветяваха шокиращи сцени: беше апокалиптично, следкометно, следзомбено, следчовешко. Няколко кални пазарски колички бяха пръснати странно разкривени по белия под. Миеща мечка дъвчеше кучешка храна на входа на една от женските тоалетни и очите й проблясваха като монети.

Целият мол беше притихнал, гласът на Майк кънтеше, стъпките ни кънтяха, пиянският смях на Стъкс кънтеше. Нямаше да можем да осъществим изненадващо нападение, ако това ни беше целта.

Когато стигнахме централното фоайе на мола, пред погледа ни се ширна цялото пространство: четири етажа с ескалатори и асансьори, които се пресичаха отзад.

Събрахме се край един неработещ фонтан в очакване някой да поеме водачеството.

— Е, момчета — каза Ранд несигурно, — какъв е планът? Вие всички познавате това място, а аз — не. Трябва да решим как системно…

Зад нас се разнесе силен трясък от метал.

— Ето един! — провикна се Стъкс. Насочи фенерчето си към мъж с издут дъждобран, който се стрелна от входа на магазин „Клеър“ и с всички сили търти далеч от нас.

— Спрете го! — кресна Джо и хукна след него, а плътните подметки на маратонките му зашляпаха по мраморния под. Майк търчеше зад него и двамата братя се провикваха дрезгаво: „Спри веднага, ще те питаме нещо!“. Мъжът дори не погледна назад. „Казах ти да спреш, тъпако!“ Мъжът продължи да мълчи, докато те му викаха, но хукна още по-бързо, стрелна се по главния коридор, дъждобранът му се развя подире му като наметка, а типът се превърна направо в акробат: прескочи преобърнат кош за боклук, заобиколи един фонтан и накрая се плъзна под метална защитна решетка, вмъкна се в магазина на „Гап“ и изчезна.

— Скапаняк!

Лицата на братята Хилсам бяха толкова зачервени, сякаш ей сега ще получат инфаркт, вратовете и дори пръстите им бяха пламнали. Един след друг ръмжаха срещу решетката и се опитваха да я повдигнат.

Пресегнах се да им помогна, но не можахме да я поместим на повече от десетина сантиметра. Легнах на пода и се помъчих да се пъхна под нея: пръстите на краката, прасците и после само до кръста.

— Не! — изсумтях. — По дяволите!

Станах и осветих магазина с фенерчето си. Основното помещение беше празно, имаше само купчина етажерки, които някой беше довлякъл в средата, може би за да накладе огън.

— Всички магазини имат връзка с проходи в задната част за отпадъците, канализацията — казах. — Сигурно вече е стигнал в другия край на мола.

— Покажете се, тъпаци! — провикна се Джо, навел глава назад и присвил очи, а гласът му кънтеше в цялата сграда.

Тръгнахме заедно като банда, влачейки бухалките си, с изключение на братята Хилсам, които със своите блъскаха по охранителните решетки и по вратите, като че ли са военен патрул в опасна военна зона.

— По-добре вие елате при нас, да не дойдем ние! — провикна се Майк. — А, здрасти!

На входа на магазин за домашни любимци мъж и жена се бяха сгушили върху няколко армейски одеяла с мокри от пот коси. Майк се надвеси над тях, дишайки тежко и бършейки потта си. Като сцена от военен филм, когато отчаяните войници се натъкват на невинни жители и се случват лоши неща.

— Какво искате, по дяволите? — попита мъжът на пода. Беше мършав — лицето му беше толкова слабо и измъчено, все едно се топеше. Сплъстената му коса стигаше до раменете, очите му бяха тъжни и обърнати нагоре — същински ограбен Исус. Жената беше в по-добра форма, имаше чисти пълни ръце и крака, а провисналата й коса беше мазна, но вчесана.

— Ти от момчетата на Сините тетрадки ли си? — попита Стъкс.

— Вече не съм момче — изломоти мъжът и скръсти ръце.

— Прояви малко уважение, да ти се не види — остро се обади жената. А после сякаш за малко да се разплаче. Извърна се от нас и се престори, че гледа нещо в далечината. — До гуша ми дойде никой да няма уважение.

— Попитахме те нещо, приятел — каза Майк, приближи се до човека и го ритна по обувката.

— Не съм Синя тетрадка — каза мъжът. — Просто късметът ми изневери.

— Глупости.

— Тук има най-различни хора, не само Сини тетрадки. Ама ако търсите тях…

— Вървете, вървете да ги намерите — каза жената с провиснали ъгълчета на устата. — Вървете да им подосаждате.

— Долу в Дупката са — каза мъжът. И понеже го изгледахме неразбиращо, посочи: — В „Мървинс“, в дъното, дето преди беше въртележката.

— И вървете на майната си — промърмори жената.

На мястото на някогашната въртележка сега имаше следа, подобна на житен кръг. Двамата с Ейми се бяхме возили точно преди молът да затвори. Двама възрастни върху левитиращи зайчета, понеже жена ми искаше да разгледа мола, където съм прекарал голяма част от детството си. Искаше да чуе разказите ми. Не всичко беше лошо.

Бариерата на входа на „Мървинс“ беше разбита и магазинът зееше широко отворен и приканващ като в дните на големите разпродажби. Вътре всичко беше разчистено, с изключение на островчетата, където преди бяха касите, а сега там лежаха десетина човека в различна степен на алкохолно опиянение под указателни табели „Бижута“, „Парфюми“ и „Детски дрехи“. Осветяваха ги газени туристически лампи, които примигваха като факли. Неколцина едва-едва отвориха очи, докато минавахме, други бяха в несвяст. В далечния ъгъл двама младежи, още момчета, маниакално рецитираха Гетисбъргското обръщение5. „Сега ние водим велика гражданска война…“ На някакво одеяло се беше проснал мъж с безукорни къси джинси и бели гуменки, все едно отиваше на мач на детски отбори по бейзбол. В Картидж върлуваше по-силна наркотична епидемия, отколкото предполагах: ченгетата бяха идвали едва предния ден, а наркоманите вече се бяха върнали като упорити конски мухи. Докато си проправяхме път покрай камарите човешки тела, някаква пълна жена ни приближи на електрически скутер. Лицето й беше пълно и мокро от пот, зъбите й бяха като на котка.

— Купувате или си тръгвате, понеже това тук не е театър — каза тя.

Стъкс освети лицето й с фенерчето си.

— Разкарай проклетото нещо от мен!

И той го направи.

— Търся жена си — подех. — Ейми Дън. Изчезна преди три дни.

— Ще се появи. Ще се събуди и ще се домъкне вкъщи.

— Не ни тревожат наркотиците — казах, — притесняват ни повече някои от хората тук. Носят се слухове.

— Всичко е наред, Мелани — разнесе се глас отзад.

До сектора за детски дрехи слаб и висок мъж се беше облегнал на торса на един гол манекен и ни наблюдаваше с крива усмивка.

Мелани сви рамене с досада и раздразнение и се отдалечи на скутера си.

Мъжът не откъсваше поглед от нас, но се провикна към дъното на секцията за детски дрехи, където четири чифта крака стърчаха от пробната — мъже, лагеруващи всеки в отделна кабинка.

— Ей, Лони! Всички! Задниците пак са тук! Петима — оповести мъжът. Подритна към нас празна кутийка от бира. Зад него три чифта крака се размърдаха, мъжете се изправяха. Два крака останаха неподвижни — собственикът им или беше адски дрогиран, или спеше.

— Да, ненормалници, върнахме се — каза Майк Хилсам. Вдигна бухалката си като щека за билярд и бодна манекена между гърдите. Куклата политна към пода, а непознатият тип изискано дръпна ръка, докато манекенът падаше, сякаш беше репетирал всичко това.

— Трябва ни информация за една изчезнала жена.

Тримата мъже от съблекалните се присъединиха към приятелите си. Всички бяха облечени с фланелки като за гръцко парти: ръчно боядисани, с надпис — пи, фи, ми и така нататък. През лятото магазините за дрехи втора употреба се наводниха с тях — завършващите университета се освобождаваха от новите стари сувенири.

Всички мъже бяха много жилави — имаха силни мускулести ръце, набраздени със сини вени. Зад тях някакъв тип с дълги увиснали мустаци и прибрана на конска опашка коса, Лони, излезе от най-голямата пробна в ъгъла, помъкнал дълга тръба и облечен с риза на братството „Гама Фи“. Този беше охраната на мола.

— Какво става? — попита Лони.

„… Ние не можем да посветим, ние не можем да осветим, ние не можем да превърнем в светиня това място…“ — рецитираха хлапетата, почти пищейки.

— Търсим Ейми Дън. Сигурно сте гледали новините — няма я вече трети ден — каза Джо Хилсам. — Мила, хубава, любезна дама, отмъкната от дома й.

— Чух за това. Е, и? — попита Лони.

— Тя ми е съпруга — казах.

— Знаем какви ги вършите тук — продължи Джо, обръщайки се само към Лони, който преметна конската си опашка отзад и издаде напред челюстта си. Пръстите му бяха покрити с избелели зеленикави татуировки. — Знаем за груповото изнасилване.

— Групово изнасилване ли? — отметна назад глава Лони. — Какви ги говорите, мамка му?

— За вас, момчета — каза Джо. — Вие сте Сините тетрадки, нали?

— Сините тетрадки… да не сме някаква шайка? — изсумтя Лони. — Не сме животни, задник такъв. Не крадем жени. Хората си търсят оправдание за това, че не ни помагат — виждате ли ги, те не го заслужават, те са просто банда изнасилвачи. Глупости! Веднага ще се разкарам от града, ако заводът ми плати компенсация. Обаче нямам нищо. Никой от нас няма нищо. Затова сме тук.

— Ще ви дадем пари, добри пари, ако ни кажете нещо за изчезването на Ейми — обещах. — Познавате много хора. Може да сте чули нещо.

Извадих снимката й. Хилсам и Стъкс се изненадаха и аз разбрах, че за тях това е просто мъжкарско развлечение. Тикнах снимката пред лицето на Лони, като очаквах да хвърли само бегъл поглед. Той обаче се вгледа внимателно.

— О, мамка му! — възкликна. — Тя ли?

— Познаваш ли я?

Всъщност беше слисан.

— Искаше да си купи пистолет.

Ейми Елиът Дън

16 октомври 2010 г.

Честит ми юбилей от един месец! Цял един месец като местна и ето че се превръщам в истински жител на Средния запад. Да, вече съм нов човек и съм си заслужила наградата (тук това ще бъде картофен чипс). Водя си бележки, спазвам традициите. Аз съм Маргарет Мийд на скапаното Мисисипи.

Да видим, какви са новостите? В момента двамата с Ник сме въвлечени в нещо, което започнах да наричам (мислено) главоблъсканица с часовник с кукувица. Безценният часовник на родителите ми изглежда нелепо в новата къща. Всъщност това важи за всичките ни нюйоркски вещи. Внушителният ни мамут „Честърфийлд“ — диванът с неговите бебенца отоманки, стои в дневната някак слисан, сякаш докато е спял, са го отмъкнали от естествената му среда и се е събудил на това странно място в плен, заобиколен от синтетични килими, изкуствено дърво и грапави стени. Липсва ми предишната ни къща — с всички неравности, тънички пукнатини и ръбчета, образували се с десетилетия. (Спирам, за да се пренастроя.) Новото също е хубаво! Просто е различно. Часовникът не би се съгласил. Кукувицата също трудно привиква с новото място: птичето изхвърча навън като пияно десет минути след точния час, седемнайсет минути по-рано, четирийсет и една по-късно. И вие на умиране, а Блийкър всеки път дотърчава от скривалището си делово, с обезумял поглед и с настръхнала опашка, вдигнал глава към перата и птичето скриптене.

— Боже, родителите ти трябва наистина да ме мразят — казва Ник, когато и двамата чуваме шума, но е достатъчно умен, за да не настоява веднага да се освободим от тази чудесия.

Всъщност и на мен ми се иска да го изхвърля. Аз съм по цял ден вкъщи (нали съм безработна) и само го чакам да ми изквичи — като напрегнат кинолюбител, който се подготвя за следващото избухване на лудия зрител отзад — а после и двамата сме доволни (ето го!) и гневни (ето го!) всеки път, когато го чуем.

Голяма врява цареше вкъщи денонощно заради партито по повод настаняването ни (о, погледни това, старинен часовник с кукувичка), за което настояваше мама Морийн Дън. Тя превръща нещата в реалност само като ги приеме за такива: още от първата сутрин, след като се преместихме, когато се появи на стълбите с бъркани яйца и с голяма опаковка тоалетна хартия (която пък не говореше добре за бърканите яйца), тя заразказва за въпросното парти, все едно вече е факт. Кога да организираме партито? Мислили ли сте кого да поканя на партито? Парти ли искате, или нещо по-забавно, например купон „да заредим бара“? Все пак традиционното парти винаги е приятно. После изведнъж вече беше определена дата и тя беше вчера, а семейство Дън и приятелите им изтърсваха чадърите си от октомврийския дъжд и съвестно триеха обувките си в изтривалката, която Морийн ни беше купила сутринта. На изтривалката пише: „Който влезе тук, е приятел“. От магазин „Костко“ е. Научих за пазаруването на едро през двата месеца, откакто живея край Мисисипи. Републиканците пазаруват в „Самс Клъб“, демократите — в „Костко“. Но всички пазаруват на едро — за разлика от жителите на Манхатън — понеже всички имат място да съхраняват 24 буркана с туршия. (Нито едно събиране не струва без туршиите „Лейзи Сюзан“ и испански маслини направо от буркана. И бучка сол.)

Ще ви опиша сцената: днес е от онези дни, които обещават големи неща, когато хората вкарват мириса на дъжд отвън вътре — с ръкавите си, в косата си. По-възрастните жени — приятелките на Морийн — ни носят ястия, опаковани с алуминиево фолио и в подходящи за съдомиялна съдове, които после ще искат да им върнем. И разпитват, разпитват. Сега знам, че би трябвало да измия съдовете и да върна всеки в съответната къща, обаче тогава не знаех каква е процедурата. Най-съвестно рециклирах пластмасовите кутии, затова се наложи да отида да купя нови и да ги разнеса по къщите на жените. Най-добрата приятелка на Морийн, Вики, веднага забеляза, че кутията й е чисто нова, току-що купена, заместител, а когато й обясних объркването, тя се ококори: „Значи така постъпват в Ню Йорк!“.

А самото парти: по-възрастните жени са приятелки на Морийн отдавна, от родителските срещи, от литературните клубове, от магазина за обувки в мола, където тя е работила почти двайсет и пет години, помагайки на жените на определена възраст да пробват практични обувки с платформи. (Може да прецени кой номер обувки носиш само с поглед — 36, тясно краче — демонстрира го като номер.) Всички обичат Ник, всички имат да разказват мили истории за нещата, които е правил за тях през годините.

По-младите жени, които евентуално ще се сприятелят с мен, до една са с еднакво боядисани къси руси коси, до една с чехли. Дъщери са на приятелките на Морийн, всички обичат Ник и имат да разказват мили истории за нещата, които е правил за тях през годините. Повечето са останали без работа след затварянето на мола или пък съпрузите им са останали без работа зарази затварянето на мола, затова всички ми предлагат рецепти за „евтини и лесни ястия“, които обикновено включват задушено, приготвено от супа в консерва, масло и чипс.

Мъжете са приятни и свестни, събират се в кръг, говорят за спорт и ми се усмихват доброжелателно.

Всички са мили. По-мили от това няма накъде. Морийн, най-сърдечната пациентка на химиотерапията в трите околни щата, ме представя на всичките си приятели, както човек показва малко опасен домашен любимец: „Това е съпругата на Ник, Ейми, родена и отраснала в Ню Йорк“. А приятелките й, пълнички и сърдечни, тутакси получават пристъп на някакъв говорен дефект: повтарят „Ню Йорк, Ню Йорк“, стиснали ръце, и още нещо, на което просто няма какво да отговориш: „Там сигурно е хубаво“. Или пък дрезгаво пеят „Ню Йорк, Ню Йорк“ и се олюляват настрани, размахвайки ръчички. Приятелката на Морийн от магазина за обувки, Барб, казва провлечено: „Нююю Йооорк! Дай въже“, а когато присвивам неразбиращо очи срещу нея, добавя: „О, това е от стара реклама на салса!“, и понеже продължавам да не разбирам, тя се изчервява, слага ръка върху моята и ме уверява: „Нямаше да те обеся наистина“.

Накрая всички избухват в смях и признават, че никога не са ходили в Ню Йорк. Или пък са били — веднъж — и не им е харесало особено. После аз казвам нещо като „Ще ви хареса“ или „Определено не е за всеки“ или „Хммм“, понеже вече не знам какво да кажа.

— Дръж се дружелюбно, Ейми — изсъсква в ухото ми Ник, докато налива напитки в кухнята, (жителите на Средния запад обичат двулитрови бутилки с газирана вода. Винаги двулитрови бутилки, а си наливат в големи червени пластмасови чаши. Винаги.)

— Държа се — простенвам. Наистина ме обижда, понеже ако попиташ някого в стаята дали съм се държала любезно, ще каже „да“, сигурна съм.

Понякога ми се струва, че Ник си е втълпил някаква моя версия, която не съществува. Откакто сме се преместили тук, съм излизала вечер по женски, участвала съм в благотворителни походи, готвила съм задушено за баща му и съм помагала в продажбата на билети за лотария. Изтеглих и последните си пари, за да ги дам на него и на Го да купят бара, който винаги са искали, и дори сложих чека в картичка с формата на бирена халба — Наздраве! — а той само ми благодари неохотно. Не знам какво да правя. Старая се.

Поднасяме газирани безалкохолни, усмихваме се и се смеем още по-силно — самото въплъщение на благосклонност и добро настроение, питаме всички дали имат нужда от още нещо, досипваме на жените плодова салата, салата от раци и резенчета туршия със сирене крема в ролце от парче салам.

Бащата на Ник пристига с Го. Застават мълчаливо на входа — същинска готика от Средния запад: Бил Дън е длъгнест и все още красив, на челюстта му има мъничко парче лейкопласт, до него Го със сериозно изражение, прибрана с шноли коса и извърнат от баща си поглед.

— Ник — казва Бил Дън, ръкувайки се със сина си, влиза вътре и ме поглежда намусено.

Го влиза след него, дръпва Ник зад вратата и шепти:

— Нямам представа как е сега с главата. Не знам дали има лош ден, или просто се държи като тъпак. Нямам представа.

— Добре, добре, не се тревожи. Ще го наглеждам.

Го раздразнително свива рамене.

— Сериозно ти казвам, Го. Върви си вземи бира и се отпусни.

А аз си мисля: ако бях аз, той щеше да се оплаче, че съм прекалено чувствителна.

По-възрастните жени продължават да кръжат около мен, уверяват ме, че Морийн винаги ни е описвала като чудесна двойка и явно е имала право — ние сме създадени един за друг.

Предпочитам тези добронамерени клишета пред приказките, които слушахме, преди да се оженим. Бракът е компромис и сериозна работа, после още сериозна работа, разговори и компромиси. И отново работа. Надежда всяка тука оставете.

На празненството за годежа ни в Ню Йорк беше най-зле — всички гости бяха разгорещени от изпитото вино и от възмущение, като че ли всяка съпружеска двойка беше водила спор на път за клуба. Или си бяха спомнили някакъв спор. Като Бинкс. Бинкс Мориарти, осемдесет и осем годишната приятелка на най-добрата приятелка на майка ми, която ме спря на бара и изрева: „Ейми, трябва да говоря с теб!“, с тон на абсолютна наложителност. Въртеше скъпоценните си пръстени на пръстите си с изпъкнали кокалчета — завъртане, после на обратно, изпукване — и стисна ръката ми (по онзи старчески начин, със студени пръсти, които жадно се вкопчват в твоята хубава, мека, топла и млада кожа), после ми довери как покойният й съпруг цели шейсет и три години не можел „да си го държи в гащите“. Бинкс го каза с една от онези усмивки „Вече мириша на пръст, така че ми е позволено да говоря такива неща“ и със замъглени от катаракта очи. „Просто не можеше да си го държи в гащите — повтори настойчиво, стиснала в смъртоносна и смразяваща хватка ръката ми. — Обаче мен обичаше повече от другите. Сигурна съм, и ти бъди сигурна.“ Поуката от тази история беше: „Господин Бинкс може и да е бил неверен тъпанар, но да знаеш, че бракът е компромис“.

Побързах да се отдръпна и започнах да обикалям из тълпата, да се усмихвам на цялата редица сбръчкани лица с онези изтормозени и разочаровани изражения, които имат хората на средна възраст, а там всички лица бяха такива. Освен това повечето бяха пияни и танцуваха със стъпки от своята младост — поклащаха се на нещо като фънк от кънтри клубовете — което изглеждаше още по-зле. Тъкмо отивах към френските прозорци за глътка въздух, когато нечия ръка стисна моята. Майката на Ник, мама Морийн, с нейните черни пронизващи очи и нетърпеливото й като на мопс лице. Тя пъхна в уста няколко крекера и парче козе сирене и успя да каже: „Не е лесно да се свържеш с някого завинаги. Възхитително е и аз много се радвам, че и двамата сте се решили, но да знаете, че понякога ще ви се иска никога да не го бяхте правили. И това ще са хубавите дни, когато съжалявате само за няколко дни, не за месеци“. Явно съм изглеждала шокирана — определено бях шокирана — понеже Морийн побърза да добави: „Но ще има и хубави моменти. Сигурна съм. Между вас двамата. Много хубави моменти. Затова, скъпа, не обръщай внимание на онова, което ти казах преди малко. Дрънкам като глупава стара разведена жена. О, майчице, май виното ми дойде повечко“. После ми махна с ръка за сбогом и се изниза между всички останали разочаровани двойки.

— Не знам какво търсиш тук — чух внезапно да казва Бил Дън, при това на мен. — Защо си тук? Не може да идваш.

— Аз съм Ейми — обясних и докоснах ръката му, сякаш се опитвах да го събудя. Бил винаги ме е харесвал, дори когато не се сещаше какво да ми каже, усещах, че ме харесва — гледаше ме, като че ли съм рядка птичка. Сега обаче бе начумерен, изпъчил беше гърди към мен — карикатура на млад моряк, който си търси сбиване. Няколко метра встрани Го се изправя и се приготвя да тръгне към нас безшумно, сякаш се опитва да улови муха.

— Защо си в къщата ни? — попита Бил Дън, кривейки уста. — Бива си те, госпожичке.

— Ник? — провикна се Го зад него, не силно, но настойчиво.

— Ще се погрижа — появи се внезапно Ник. — Татко, това е жена ми Ейми. Помниш ли Ейми? Върнахме се да живеем тук, за да те виждаме по-често. Това е новата ни къща.

Ник ме измери с гневен поглед — аз настоях да поканим баща му.

— Само казвам, Ник — заяви Бил Дън, навирайки показалеца си почти в лицето ми. Всички бяха притихнали, няколко мъже се приближиха бавно и предпазливо откъм другата стая, ръцете им потрепваха, готови за действие. — Не й е тук мястото. Малката кучка си въобразява, че може да прави каквото си поиска.

В този момент към нас се спусна мама Мо, прегърна бившия си съпруг — както винаги на висотата на положението.

— Разбира се, че й е тук мястото, Бил. Това е нейната къща. Тя е съпругата на сина ти. Помниш ли?

— Искам тя да се махне оттук, ясно ли е, Морийн? — Избута ръката й и отново тръгна към мен. — Тъпа кучка. Тъпа кучка.

Не знам дали имаше предвид мен или Морийн, но после Бил ме огледа и стисна устни.

— Не й е тук мястото.

— Тръгвам си — казах, обърнах се, излязох през вратата навън на дъжда. Просто е болен от алцхаймер, мислех си, опитвайки да омаловажа случилото се. Обиколих квартала в очакване Ник да се появи, да ме отведе обратно в дома ни. Обърнах се към къщата и видях само затворената врата.

Ник Дън

Изчезнала от четири дни

В четири сутринта двамата с Ранд седим в празния щаб на доброволците, издирващи Ейми Дън, и пием кафе, а Ейми ни гледа от плаката, окачен на стената. Снимката й изведнъж ми се струва отчаяна.

— Просто не разбирам защо не ти е казала нищо, ако се е страхувала — казва Ранд. — Защо не е казала на теб?

Ейми е идвала в мола да си купи пистолет преди около месец, така ни каза приятелчето Лони. Била малко сконфузена, малко нервна. „Може и да е глупаво от моя страна… но наистина мисля, че ми трябва пистолет.“ Казала на Лони, че някой я уплашил. Не му разкрила подробности, но когато Лони я попитал какъв пистолет иска, отговорила: „Който спира нападателя бързо“. Той не й намерил („Не ми е работа, човече“), но сега му се искало да го бе сторил. Държеше снимката й внимателно, сякаш не искаше да я изцапа, и изглеждаше искрено разстроен.

— От кого може да се е страхувала? — попита Ранд.

— Разкажи ми пак за Деси, Ранд — подканих го. — Виждал ли си го?

— Идвал е в къщата няколко пъти — намръщено си припомни Ранд. — Изглеждаше мило хлапе, много грижлив беше с Ейми — все едно е принцеса. Обаче никога не съм го харесвал. Дори когато нещата помежду им бяха добре — млада любов, първата любов на Ейми — дори тогава не съм го харесвал. С мен се държеше много грубо, не мога да си обясня защо. Много собственически прегръщаше Ейми през цялото време. Това ми се струваше странно, много странно — как така няма да се опита да бъде мил с нас! Повечето млади мъже се стараят да се държат добре с родителите.

— Аз се стараех.

— И успяваше — усмихна се той. — Беше малко нервен, но това е нормално. Много мило. Деси винаги се е държал неприятно.

— Деси живее на по-малко час път от нашия град.

— Така е. А Хилари Ханди? — попита Ранд, триейки очи. — Не искам да звуча като сексист, обаче тя ме плаши повече от Деси. Понеже този тип в мола, Лони, той не каза, че тя се е страхувала от мъж.

— Не, каза само, че се е страхувала — потвърдих. — А и онова момиче Ноел Хоторн — онази, която ни е съседка. Казала на полицията, че с Ейми са близки приятелки, а не са. Изобщо не бяха приятелки. Съпругът й твърди, че тя е в истерия. Че гледа снимките на Ейми и плаче. Тогава си помислих, че гледа снимките в интернет, обаче… ако наистина се е снимала с Ейми? Ако преследва Ейми?

— Опита се да говори с мен, когато бях малко зает вчера — каза Ранд. — Цитира ми някакви неща от „Невероятната Ейми“. По-точно от „Невероятната Ейми и най-добрата й приятелка“. „Най-добрият приятел е онзи, който ни помага, когато сме в най-голяма нужда.“

— Звучи ми като Хилари — признах. — Много зряло.

Срещнахме ченгетата малко след шест сутринта в едно заведение на магистралата за брифинг: нелепо беше ние да им вършим работата. Шантава работа: ние намирахме следите. Време беше да се обадим на ФБР, да видим дали те ще се справят.

Пълничка келнерка с кехлибарени очи взе поръчките ни, сипа ни кафе и понеже явно ме позна, се позадържа наблизо, докато Гилпин не я изгони. Тя обаче беше упорита като конска муха — докато ни доливаше кафе, раздигаше съдовете и магически бързо ни поднасяше храната, чу всичките ни приказки: Това е неприемливо… не искам повече кафе, благодаря… невероятно е, че… да, добре, ръжен става…

Преди да приключим, Бони ни прекъсна:

— Момчета, разбирам, че е естествено да ви се иска да участвате. Но това, което сте направили, е опасно. Трябва да оставите на нас да вършим тези неща.

— Точно там е работата обаче — вие не нищо не правите — казах. — Никога нямаше да получите тази информация за пистолета, ако снощи ние не бяхме отишли там. Какво ви каза Лони, когато говорихте с него?

— Същото, което е казал и на вас — отговори Гилпин. — Ейми искала да си купи пистолет, била уплашена.

— Явно не сте впечатлени от тази информация — срязах я. — Да не мислите, че той лъже?

— Не мислим, че лъже — отговори Бони. — Няма причина този тип да привлича вниманието на полицията към себе си. Всъщност ми се стори силно впечатлен от съпругата ви. Много. Не знам, беше съсипан, че й се е случило такова нещо. Ник, той каза, че онзи ден тя носела зелен шал. Не зимен шал, а модерен аксесоар. — Тя размърда пръсти, за да покаже, че намира тази мода за детинска, недостойна за вниманието й. — Смарагдовозелен. Нещо да ви говори?

Кимнах:

— Има един, който често носи с джинси.

Е, значи е ясно — свиха рамене те.

— Да не мислите, че е бил толкова впечатлен от нея, че да я отвлече? — попитах.

— Той има алиби. Желязно — отговори Бони и ме изгледа многозначително. — Честно казано, започнахме да търсим… различен мотив — каза тя.

— Нещо по-лично — додаде Гилпин. Изгледа палачинките си подозрително — с ябълково сладко и топки бита сметана. Зае се да обира сметаната и да я слага в края на чинията.

— По-лично — повторих. — Това означава ли, че най-накрая ще говорите с Деси Колингс или с Хилари Ханди? Или трябва аз да го направя?

— Разбира се, че ще говорим — увери ме Бони. Говореше помирително, като момиченце, което обещава на досадната си майка, че ще се храни по-добре. — Съмняваме се, че е следа, но ще говорим с тях.

— Ами страхотно, благодаря ви, че си вършите работата — казах. — А Ноел Хоторн? Ако търсите някого по-близо до вкъщи — тя е в комплекса и май е обсебена от Ейми.

— Знам, тя ни се обади и е в списъка ни — кимна Гилпин. — Днес.

— Добре. Какво още правите?

— Ник, всъщност искаме да ни отделите време да се поровим още малко в мозъка ви — каза Бони. — Съпрузите често знаят повече, отколкото подозират. Бихме искали да си помислите още малко за спора, който онзи досадница, вашата съседка, госпожа Тевърър, е чул между вас и Ейми през нощта преди изчезването й.

Ранд завъртя глава към мен.

Джан Тевърър, онази дама с печеното, която вече не ме поглеждаше в очите.

— Възможно ли е да е било, понеже — знам, че не ви е лесно да чуете това, господин Елиът — защото тя е била под въздействието на нещо? — попита Бони. Невинно. — Искам да кажа, дали не е влязла във връзка с не съвсем приятни субекти в града? Има колкото искаш наркопласьори. Може би не е била на себе си и затова е решила, че й трябва пистолет. Трябва да има основателна причина да иска пистолет за закрила и да не каже на съпруга си. Освен това, Ник, искаме да си помислите по-сериозно къде сте били тогава — във времето на спора, около един през нощта, когато някой за последен път е чул гласа на Ейми…

— Освен мен.

— Да, освен вас — и по обяд на следващия ден, когато сте отишли в бара. Дали сте обикаляли града, дали сте отишли с колата в парка, дали сте се навъртали край пристаните… някой трябва да ви е видял. Дори да е бил просто човек, който си разхожда кучето. Ако ни помогнете с това, мисля, че ще е наистина…

— Полезно — довърши вместо нея Гилпин. Намаза си сладко от ягоди.

И двамата ме гледаха съсредоточено, бдително.

— Ще ни бъде от огромна полза, Ник — повтори Гилпин по-любезно. За пръв път чувах за спора — че знаят за него — и бяха избрали да ме осведомят точно пред Ранд и да се преструват, че е случайно.

— Разбира се — казах.

— Нещо против да ни разкажеш за какво се скарахте? — попита Бони.

— За какво ви каза, че сме се скарали госпожа Тевърър?

— Не ми е приятно да се вслушвам в нейните думи, когато ти можеш да ми кажеш. — Бони си сипа сметана в кафето.

— Беше незначителен спор — подех. — Затова не съм го споменал. Просто се дърлехме, както правят понякога съпрузите.

Ранд ме изгледа така, все едно нямаше понятие за какво говоря. Дърлят ли се? За какво дърлене става дума?

— Беше просто за вечерята — излъгах. — Какво да сготвим на годишнината си. Ейми беше традиционалистка за тези неща.

— Омарите! — прекъсна ме Ранд. Извърна се към ченгетата. — Ейми всяка година готви омар за Ник.

— Точно така. Обаче в този град няма откъде да купиш омар, не и жив, от басейн, затова тя беше ядосана. Бях направил резервация в „Хаустънс“…

— Нали каза, че не си направил резервация там? — намръщи се Ранд.

— Да, съжалявам, обърквам се. Бях намислил да направя резервацията. Но всъщност просто трябваше да уредя да ни докарат отнякъде омар.

Двете ченгета извиха вежди. Колко изискано.

— Не е много скъпо. Както и да е… скарахме се, но спорът просто се разгорещи излишно. — Хапнах залък от палачинките си. Усещах как топлината напира под яката ми. — След час вече си го припомняхме през смях.

— Аха — изсумтя само Бони.

— Докъде стигнахте с търсенето на съкровища? — попита Гилпин.

Изправих се и оставих малко пари, готов да тръгвам. Не аз бях човекът, който трябва да се държи отбранително.

— Доникъде в момента — трудно ми е да мисля ясно, докато се случват толкова много неща.

— Добре — съгласи се Гилпин. — Малко вероятно е търсенето на съкровища да е съществено за случая, понеже вече знаем, че тя се е чувствала застрашена повече от месец. Но ме дръжте в течение, става ли?

Всички излязохме навън в жегата. Докато двамата с Ранд се качвахме в колата си, Бони се провикна:

— Ник, Ейми още ли е трийсет и шести?

Навъсих се неразбиращо.

— Трийсет и шести размер ли носи?

— Да, струва ми се. Да.

Бони направи физиономия, която казваше „Аха!“ и влезе в колата.

— За какво беше това според теб? — попита Ранд.

— Тези двамата ли? Кой знае?

Двамата с него мълчахме през по-голямата част от обратния път до хотела, той гледаше през прозореца към заведенията за бързо хранене, покрай които прелитахме, а аз размишлявах над живота си — над лъжите си. Трябваше да обиколим, за да намерим място в „Дейс Ин“ — явно сборището на счетоводителите беше много посещавано.

— Знаеш ли, интересно е какъв провинциалист съм всъщност, а цял живот съм прекарал в Ню Йорк — каза Ранд с ръка на дръжката. — Когато Ейми каза, че ще се местите тук, на брега на старата Мисисипи, аз си представях… зеленина, ферми, ябълкови дървета и онези огромни стари червени хамбари. Трябва да ти кажа, че тук наистина е много грозно — засмя се той. — Не се сещам за нищо красиво в целия град. Освен дъщеря ми.

Излезе от колата и бързо се запъти към хотела, а аз не се помъчих да го настигна. Почаках малко, влязох в щаба и седнах на уединена маса в дъното на помещението. Скоро трябваше да довърша търсенето на съкровището, за да разбера къде ме води Ейми. Щях да поседя тук няколко часа и после да потърся третата следа. А междувременно… набрах номер на телефона си.

— Да — разнесе се нетърпелив глас. Някъде отзад се чуваше бебешки плач. Чух как жената духна, за да отметне коса от лицето си.

— Здравейте, търся Хилари Ханди?

Тя затвори. Аз набрах отново.

— Ало?

— Здравейте, мисля, че преди малко ни прекъснаха.

— Включете този номер в списъка на онези, на които не трябва да звъните…

— Хилари, не продавам нищо, обаждам се заради Ейми Дън… Ейми Елиът.

Мълчание. Бебето отново вресна — нещо средно между смях и гневен изблик.

— Какво за нея?

— Не знам дали сте видели по телевизията, но тя изчезна. Няма я вече четири дни и вероятно е похитена.

— О! Съжалявам.

— Аз съм Ник Дън, съпругът й. Звъня на нейни стари приятели.

— Така ли?

— Да сте влизали в контакт с нея наскоро?

Тя дишаше в слушалката — три пъти дълбоко.

— Заради онази глупост в училище ли питате? — Още по-отдалеч се разнесе детско гласче: „Мамо, трябваш ми“.

— След минутка, Джак — провикна се тя някъде зад себе си. После отново заговори на мен с яркочервен глас: — Затова ли ми звъните? Та онова беше преди двайсет години, за бога!

— Знам, знам. Вижте, длъжен съм да попитам. Ще бъда негодник, ако не го сторя.

— Мили боже! Сега съм майка на две деца. Не съм говорила с Ейми от гимназията. Научих си урока. Ако я срещна на улицата, ще хукна на другата страна. — Бебето нададе вой. — Трябва да вървя.

— Само нещо набързо, Хилари…

Тя затвори и веднага след това звънна мобилният ми за еднократна употреба. Не му обърнах внимание. Трябваше да намеря къде да пъхна проклетото нещо.

Усещах край себе си нечие присъствие, на жена, но не вдигнах поглед с надеждата тя да се махне.

— Няма още обяд, а все едно си изкарал цял тежък ден, горкичкият.

Шона Кели. Беше си вдигнала косата на висока момичешка опашка. Лъсналите й от гланца устни бяха щръкнали състрадателно към мен.

— Готов ли си да опиташ картофения ми пай? — Носеше гювеч, държеше го точно под гърдите си, а найлоновото фолио беше на петна от парата. Произнесе думите като звезда от видеоклип от осемдесетте години.

— Закусих обилно. Благодаря все пак. Много мило от твоя страна.

Вместо да се махне обаче, тя седна. Под тюркоазената й спортна пола краката й бяха намазани с лосион и лъщяха. Побутна ме с върха на безукорните си спортни обувки.

— Спиш ли, миличък?

— Държа се.

— Трябва да спиш, Ник. На никого няма да си полезен, ако си изтощен.

— След малко може да си тръгна и да опитам да поспя.

— Мисля, че трябва да го направиш, наистина.

Внезапно изпитах силна признателност към нея. Почувствах се като момчето на мама. Опасна работа. Потуши го, Ник.

Чаках я да си тръгне. Трябваше да си тръгне — хората започваха да ни гледат.

— Ако искаш, още сега ще те откарам у вас — предложи тя. — Една дрямка ще ти се отрази добре.

Тя посегна да ме докосне по коляното и аз усетих изблик на ярост, задето не осъзнава, че трябва да си тръгва. Остави печеното, досадна прилепчива уличнице, и се махай! Сега пък станах момчето на татко. Също толкова зле.

— Защо не се обадиш на Мерибет? — попитах рязко и посочих към тъща си до ксерокса, където правеше безброй копия на снимката на Ейми.

— Добре. — Тя се позадържа още малко и аз вече открито я пренебрегнах. — Оставям те тогава. Дано паят да ти хареса.

Пренебрежението ми явно я бе наранило, понеже не ме погледна, докато се отдалечаваше, а само се извърна и се махна. Почувствах се зле, зачудих се дали да не се извиня, да се сдобря с нея. Недей да търчиш след жена, наредих си.

— Някакви новини? — Беше Ноел Хоторн, която се настани на току-що освободеното от Шона място. Беше по-млада от Шона, но изглеждаше по-възрастна — пълно тяло с грозновати и раздалечени издутини вместо гърди. И с начумерено лице.

— Засега не.

— Очевидно ти се справяш добре.

Завъртях глава към нея, но не знаех какво да отговоря.

— Знаеш ли изобщо коя съм? — попита тя.

— Разбира се. Ноел Хоторн.

— Аз съм най-добрата приятелка на Ейми тук.

Трябваше да напомня на полицията: вариантите за Ноел бяха само два. Тя или отчаяно търсеше популярност — допадаше й ролята на приятелка на изчезнала жена — или беше луда. Преследвачка, твърдо решена да се сприятели с Ейми, а когато Ейми я е отблъснала…

— Имаш ли някаква информация за Ейми, Ноел? — попитах.

— Разбира се, че имам, Ник. Тя беше най-добрата ми приятелка.

Взирахме се един в друг няколко дълги секунди.

— Ще я споделиш ли?

— Полицията знае къде да ме намери. Ако изобщо се сетят.

— Много полезно, Ноел, няма що. Ще се погрижа да говорят с теб.

Бузите й пламнаха — две безизразни цветни петна.

Тя се отдалечи. Хрумна ми неласкава мисъл, от онези, които изникват най-неочаквано. Помислих си: жените са ненормални, мамка му. Никаква относителност: не някои жени, не много жени. Жените са ненормални.

Когато се стъмни, отидох с колата до празната къща на баща ми, а следата, която ми беше оставила Ейми, беше на седалката до мен.

Това послание беше по-загадъчно от другите, но все пак бях сигурен, че съм го разчел правилно. Ейми ми даваше Картидж, най-сетне ми беше простила, че се преместихме тук: Може би се чувстваш виновен, че ме доведе тук… това ще е нашият дом. Малката кафява къща беше домът на баща ми, която всъщност беше синя, но Ейми се позоваваше на друга наша шега. Всъщност тези наши шеги ми харесваха най-много — караха ме да се чувствам по-свързан с нея, отколкото бих се почувствал след изпълнени с признания и изповеди разговори, страстно любене или приказки до зори. Историята за малката кафява къща беше за баща ми, бях я разказвал единствено на Ейми — че след развода го виждах толкова рядко, че си го представях като герой от книжка с приказки. Той не беше истинският ми баща, а добронамерена и смътно значима личност, казваше се господин Браун и беше много зает да върши важни работи за Съединените щати. От време на време този човек ме използваше като прикритие, за да се движи свободно из града. Ейми се просълзи, когато й разказах тази история, а не бях целил това, исках да й покажа само колко странни са децата понякога. Тя ме увери, че е моето семейство, че ме обича достатъчно, за да компенсира за десетима скапани бащи, и че сега ние сме семейство Дън, ние двамата. После ми прошепна в ухото: „Имам една задача, за която може да си подходящ“.

Споменаването на добрата воля беше още едно помиряване. След като болестта изцяло отне разсъдъка на баща ми, решихме да продадем къщата му, затова двамата с Ейми я огледахме и събрахме в кашони вещи за благотворителната организация „Добра воля“. Ейми, разбира се, беше като въртящ се дервиш, докато опаковаше вещите — пакетираше, прибираше, подхвърляше, а аз преглеждах нещата му с ледено спокойствие. За мен всичко беше следа. Чашата с по-големи петна от останалите може би е била любимата му — подарък ли му е? От кого? Или си я е купил сам? Допусках, че според баща ми самото пазаруване е женска работа. Въпреки това в гардероба му намерих пет чифта обувки, чисто нови, още в кутиите. Сам си ги беше купил, може би представяйки си един различен, по-общителен Бил Дън, а не човека, който бавно и самотно губеше разсъдъка си. Дали е ходил в магазина на мама, за да му помогне — поредната й дребна добрина? Разбира се, не споделих с Ейми тези разсъждения.

— Ето един кашон за „Добра воля“ — каза тя, заварвайки ме на пода, облегнат на стената и забол поглед в една обувка. — Прибери обувките в кутия, нали?

Почувствах се неловко, срязах я, тя ми отвърна със същото и… както обикновено.

В защита на Ейми трябва да добавя, че тя два пъти ме е питала дали не искам да го обсъдим, дали съм сигурен, че искам да го направим. Понякога пропускам такива подробности. По-удобно ми е. Честно казано, искаше ми се тя да прочете мислите ми, за да не ми се налага да прибягвам до женското умение да изговаряш всичко. Понякога самият аз исках Ейми да ме разгадава, точно както правеше тя. И тази информация пропуснах.

Голям привърженик съм на лъжата с премълчаване.

Спрях пред къщата на баща си точно след единайсет. Беше спретнато къще, добро за начало (или за край). Две спални, две бани, трапезария, старичка, но прилична кухня. В предния двор ръждясваше една табела „Продава се“. Цяла година и нито един желаещ.

Влязох в задушната къща и топлината ме заля. Евтината алармена система, която бяхме поставили след третото влизане с взлом, започна да писука като часовник на бомба. Въведох кода, който влудяваше Ейми, понеже беше против всякакви правила за кодовете: рожденият ми ден. 81577. Системата го отхвърли. Пак го въведох. Пак го отхвърли. По гърба ми се проточи струйка пот. Ейми открай време заплашваше, че ще смени кода — било безсмислено да има код, който се отгатва толкова лесно, но аз знаех, че истинската причина е друга. Неприятно й беше, че е рожденият ми ден, а не годишнината ни: отново бях избрал себе си пред нас.

Почти сладостната ми носталгия по нея изчезна. Отново натраках с пръст числата и все повече изпадах в паника, докато алармата продължаваше да звъни… а накрая направо зави: ууууаууу, ууууаууу!

Мобилният ми телефон трябваше да звънне, за да кажа, че съм аз: „Аз съм, идиотът!“. Но не звънна. Почаках цяла минута, а алармата ми напомни за един филм, когато торпедо улучи подводница. Консервираната топлина на затворена къща през юли ме обля целия. Гърбът на ризата ми вече беше мокър. По дяволите, Ейми. Огледах алармата за номера на компанията, но не намерих нищо. Дръпнах един стол и започнах да дърпам алармата — изтръгнах я от стената и тя увисна на кабелите си, когато най-накрая телефонът ми звънна. Гаден глас отсреща поиска да разбере името на първия домашен любимец на Ейми. Ууууаууу, уууаууу!

Беше най-неприятният възможен тон — самодоволен, заядлив, напълно безразличен — и зададе неправилния въпрос, понеже не знаех отговора, и това ме вбеси. Колкото и загадки да разрешах, винаги щях да се изправя пред някоя Еймина дреболия, която да ме извади от нерви.

— Вижте, обажда се Ник Дън, това е къщата на баща ми, сметката е на мое име — срязах жената отсреща. — Така че няма никакво значение как се е казвал първият домашен любимец на жена ми.

Ууууаууу, уууаууу!

— Моля, не ми дръжте такъв тон, сър!

— Исках само да взема нещо от къщата на баща си и сега си тръгвам, ясно?

— Трябва незабавно да уведомя полицията.

— Можете ли да изключите проклетото нещо, за да помисля?

Ууууаууу, уууаууу!

— Алармата е изключена.

— Не е изключена.

— Господине, вече ви предупредих, не ми дръжте такъв тон.

Проклета кучка.

— Знаете ли какво? Майната му, майната му.

Затворих и точно в този момент си спомних името на първата котка на Ейми — Стюарт.

Отново се обадих, свързаха ме с друг оператор, по-разумен човек, който изключи алармата и Бог да го благослови, отмени повикването до полицията. Наистина не бях в настроение да се обяснявам.

Седнах на тънкия евтин килим и се заставих да дишам, но сърцето ми продължаваше да тупти шумно. След минутка раменете ми се отпуснаха, челюстите ми също, разтворих юмруци и сърцето ми възстанови нормалния си ритъм. Изправих се и за миг се зачудих дали просто да не си тръгна, като че ли така щях да дам урок на Ейми. Но когато се изправих, видях синия плик на кухненската маса като писмо за край на любовна връзка.

Поех си дълбоко въздух, издишах — нова нагласа — и отворих плика, а после прочетох писмото в жегата на бащината си къща.

Ако Ейми беше с мен, както планираше, щеше да се гушне в мен както преди, да пъхне лице в свивката на врата ми и да ме целуне, да се усмихне и да ми каже: „Наистина, ти си моето слънце“. Гърлото ми се стегна, огледах за последен път къщата на баща си и излязох, като затворих горещината вътре. В колата отворих следващата следа. Би трябвало да сме близо до края.

Стомахът ми се сви — нямах представа какво означава това. Обзе ме тревога: Бони искаше да ме спипа, Ноел беше луда, Шона ми беше ядосана, Хилари беше възмутена, жената от охранителната компания беше кучка, а жена ми ме бе затруднила, най-накрая. Беше време да сложа край на този проклет ден. В момента можех да изтърпя компанията на една-единствена жена.

Го само ме погледна — стъписан, със стиснати устни и изтощен от жегата в дома на баща си — и ме сложи да седна на дивана, а после оповести, че ще приготви среднощна вечеря. Пет минути по-късно предпазливо пристъпваше към мен, понесла вечерята ми на стар поднос. От старите вечери в стил Дън: печено сирене и чипс, пластмасова чашка с…

— Не е безалкохолно — увери ме Го. — Бира е. Безалкохолното ми се стори твърде упадъчно.

— Много възпитателно и странно от твоя страна, Го.

— Утре ти ще готвиш.

— Дано да обичаш супа от консерва.

Тя седна на дивана до мен, открадна си чипс от чинията ми и попита твърде небрежно:

— Някакви предположения защо ченгетата ще ме питат дали Ейми все още е 36 размер?

— Боже, няма да се откажат и това си е!

— Това не те ли плаши? Сякаш са намерили дрехите й, или какво?

— Щяха да ме помоля да ги идентифицирам, нали така?

Тя се позамисли за момент с измъчено лице.

— Има смисъл — каза. Лицето й остана измъчено, докато не ме спипа, че я гледам, после се усмихна: — Да си намерим някой мач, съгласен ли си? Добре ли си?

— Добре съм. — Чувствах се ужасно, коремът ме болеше, психиката ми се сриваше. Може би беше някакъв ключ, който не можех да разбера, но изведнъж ме осени чувството, че пропускам нещо. Бях допуснал огромна грешка и тя щеше да бъде катастрофална. Може би се обаждаше съвестта ми, която дращеше по повърхността, измъкнала се от тайния си затвор.

Го намери някакъв мач по телевизията и през следващите десет минути говореше единствено за него, и то само когато не отпиваше от бирата си. Тя не обичаше печено сирене, затова си загребваше фъстъчено масло от буркана със солени бисквити. По време на рекламите каза:

— Ако имах член, щях да го начукам на фъстъченото масло. — И ме замери с трохички от крекерите.

— Мисля, че ако ти имаше член, щяха да се случват всякакви лоши неща.

После мачът продължи, нашите изоставаха с пет точки. При следващата реклама Го каза:

— Днес се обадих да променя абонаментния си план и песента, която пускат, докато изчакват да вдигна. Беше на Лайънъл Ричи… слушаш ли Лайънъл Ричи? Аз харесвам „Пени Лавър“, но песента не беше тази, а после се обади някаква жена и каза, че всички услуги за клиенти са в Батън Руж, което е странно, понеже тя нямаше акцент, обаче била отраснала в Ню Орлиънс, а малко известен факт е… как се казват хората от Орлиънс?… Орлеанци? Както и да е, те почти нямат акцент. Каза ми, че за моя пакет от услуги, пакет А…

Двамата с Го играехме тази игра, вдъхновена от майка ни, която имаше навика да разказва толкова безобразно скучни и безкрайни истории, че според сестра ми тайничко се е майтапела с нас. И вече почти десет години, когато двамата с Го стигнехме до затишие в разговора, един от нас подемаше разказ за ремонт на някакъв кухненски уред или за покупка на вещ на промоция. Го обаче беше по-упорита от мен. Нейните истории се точеха плавно до безкрай — толкова дълго, че бяха истински досадни, а после изведнъж ставаха безумно смешни.

Сега беше подела някакъв разказ за лампичката в хладилника си и не даваше никакви признаци на колебание. Изпълни ме огромна признателност, наведох се над дивана и я целунах по бузата.

— Това за какво беше?

— Просто за благодарност.

Усетих как очите ми се пълнят със сълзи. Отместих поглед и примигнах, а тя каза:

— Та така, трябваше ми батерия ААА, която се оказа различна от транзисторна батерия, та се наложи да търся касовата бележка на транзисторната батерия…

Мачът приключи. Нашите изгубиха. След това Го изключи звука на телевизора.

— Искаш ли да поговорим, или предпочиташ да се поразсееш още? Каквото кажеш.

— Лягай си, Го. Аз ще се повъртя. Може и да поспя, трябва да поспя.

— Искаш ли приспивателно? — Близначката ми упорито вярва в най-лесния начин. Никаква релаксираща музика, никакви природни звуци — вземаш хапче и се трупясваш.

— Не.

— В шкафчето са, ако си промениш намерението. Ако има подходящ момент за хапче за сън…

Повъртя се още малко край мен, после в стил Го изприпка по коридора — явно изобщо не й се спеше, и затвори вратата на стаята си, понеже знаеше, че ще е най-добре да ме остави сам. Много хора не притежават тази дарба — да знаеш кога да се разкараш. Хората обичат да говорят, а аз никога не съм си падал по това. Водя вътрешен монолог, но думите рядко достигат устните ми. Днес изглежда добре, казвам си, обаче, кой знае защо, не ми хрумва да го изрека на глас. Майка ми говореше, сестра ми говори. Свикнал съм да слушам. Затова се почувствах някак неловко да седя на дивана сам и да не говоря. Разлистих едно от списанията на Го, разходих се по каналите на телевизията и накрая се спрях на стар черно-бял филм — мъже с широкополи шапки си записваха нещо, докато красива домакиня обясняваше, че мъжът й е във Фресно, което накара ченгетата да се спогледат многозначително и да кимнат. Помислих си за Бони и Гилпин и коремът ми се сви. В джоба ми мобилният ми за еднократна употреба издаде звук — имах съобщение: „Навън съм, отвори вратата“.

Ейми Елиът Дън

20 февруари 2010 г.

Трябва просто да продължаваш напред, така казва мама Мо, а когато го казва — уверено, подчертавайки всяка дума, като че ли това наистина е осъществима житейска стратегия — клишето престава да бъде просто думи и се превръща в нещо истинско. Безценно. Да продължаваш напред — именно! Мисля. Много ми харесва това в Средния запад: хората тук не превръщат нищо в огромен проблем. Дори смъртта. Мама Мо просто ще продължи напред, докато ракът не я победи, и тогава просто ще умре.

Така че си кротувам и се възползвам, доколкото мога, от една неприятна ситуация, и го казвам в буквалния смисъл, както правеше мама Мо. Кротувам си и си върша работата — карам Мо на прегледи и на химиотерапия. Сменям миризливата вода във вазата в стаята на бащата на Ник и нося бисквити на медицинските сестри, за да се грижат добре за него.

Опитвам се да извлека най-доброто от едно наистина неприятно положение, а то е неприятно най-вече защото моят съпруг, който ме доведе тук, който ме домъкна да сме близо до болните му родители, явно е изгубил всякакъв интерес и към мен, и към болните си родители.

Ник напълно е отписал баща си — дори не споменава името му. Знам, че при всяко обаждане от „Камфърт Хил“ се надява да му съобщят, че баща му е мъртъв. Колкото до Мо, Ник остана с нея само на едно вливане от химиотерапията и заяви, че не може да го понесе. Заяви, че мразел болниците, мразел болни хора, мразел бавното тиктакане на часовника, торбичката на системата, която капела бавно като гъста меласа. Просто не можел да го направи. А когато се опитах да го убедя, когато се помъчих да му вдъхна сили с нещо от сорта на „човек трябва да направи нужното“, той ми каза аз да го направя. И аз го направих. Разбира се, мама Мо поема вината заради него. Един ден седнахме, уж за да гледаме някаква романтична комедия на компютъра ми, но най-вече да си бъбрим, докато се изтече системата… съвсем бавно… а когато храбрата героиня се спъна в някакъв диван, Мо се обърна към мен и каза:

— Не съди Ник твърде строго. Че не иска да прави това. Аз го разглезих — и как иначе… С това негово лице. Затова не умее да върши трудни неща. Но аз наистина нямам нищо против, Ейми.

— А би трябвало.

— Не е нужно Ник да доказва, че ме обича — каза тя и ме потупа по ръката. — Знам, че ме обича.

Възхищавам се на безусловната обич на Мо, наистина. Затова не й казвам какво съм намерила в компютъра на Ник — предложението за книгата, за мемоарите на автор от манхатънско списание, който се връща към корените си в Мисури, за да се грижи за двамата си болни родители. Ник има всякакви странни неща в компютъра си и понякога не се сдържам и надниквам — подсказва ми какво се върти в главата на съпруга ми. Последно проверих какво е разглеждал в интернет: черни комедии, сайта на списанието, в което работеше, и едно проучване на река Мисисипи — дали е възможно човек да стигне с лодка от тук до Залива. Знам какво си представя — да плава по Мисисипи като Хък Фин и да напише статия за това. Ник винаги търси гледни точки.

Разглеждах всичко това, когато открих предложението за книга.

„Двоен живот: мемоари за края и началото“ много ще се хареса на поколението след бейби бума, което точно сега започва да усеща стреса и трудностите, свързани с грижите за болни родители. В „Двоен живот“ ще опиша:

— все по-задълбочаващото се разбиране към болната психика на отчуждения си в миналото баща,

— болезненото си и принудително превръщане от безгрижен млад човек в глава на семейство, който трябва да се справи с предстоящата смърт на любимата си майка,

— негодуванието на манхатънската ми съпруга от това отклонение от предишния й вълшебен живот. Трябва да спомена, че съпругата ми е Ейми Елиът Дън, вдъхновила известната поредица бестселъри „Невероятната Ейми“.

Предложението е останало недовършено, понеже Ник е проумял, че никога няма да разбере отчуждения си баща (който наистина е болен, но не толкова, че да си струва да го опишеш в книга; а и понеже Ник страни от всякакви задължения като „глава на семейство“; а и понеже аз не давам воля на гнева си от новия живот. Да, малко съм разстроена, обаче това не е яростта, подходяща за книга. Съпругът ми години наред възхвалява емоционалната стабилност на хората от Средния запад: стоици, скромни, без никакви преструвки! Но те не са хора, подходящи за герои на мемоари. Представете си обложката: „Хората се държаха изключително добре и после умряха“. Въпреки това малко ме жегна: „негодуванието на манхатънската ми съпруга“. Наистина негодувам. Мисля си колко последователно прелестна е Морийн и се тревожа, че всъщност с Ник явно не сме един за друг. Че той ще е по-щастлив с жена, която би обожавала да се грижи за съпруга си и за дома. Не омаловажавам това умение — иска ми се да го притежавах. Иска ми се да се грижех повече за него, винаги да купувам любимата му паста за зъби, да знам кой номер ризи носи, да съм безусловно обичащата жена, чието най-голямо щастие е да направи мъжа си щастлив.

Известно време бях такава с Ник. Но това не можеше да продължи. Не съм самоотвержена. Единствено дете съм, както редовно изтъква Ник.

Но се старая. Продължавам, не спирам, а Ник пак търчи напред-назад като дете. Щастлив е, че отново се е върнал в своя полагащ му се по право палат от детството — свалил е пет килограма, има нова прическа, купил си е нови джинси, изглежда адски готино. Но аз го виждам само когато се прибира или излиза, все се прави, че бърза. Няма да ти хареса, все така ми отговаря, когато предлагам да отида с него, независимо накъде се е запътил. Точно както заряза родителите си, когато вече нямаше нужда от тях, зарязва и мен, понеже не се вписвам в новия му живот. Ще трябва да се постарае, за да се почувствам удобно тук, а той не иска. Иска да си живее приятно.

Престани, престани, казвам си. Трябва да гледам на нещата от светлата им страна. Буквално. Трябва да извадя съпруга си от своите тъмни мисли и да хвърля върху него малко златиста весела светлина. Трябва да го обожавам, както правех преди. Просто ми се иска да бяхме по-равнопоставени. Толкова много мисли за Ник гъмжат в главата ми, че не се издържа: никникник! А когато си представя неговото съзнание, чувам името му като стеснително кристално издрънчаване веднъж, може би два пъти дневно, а после бързо утихва. Просто ми се иска той да мислеше за мен толкова, колкото аз за него.

Толкова ли е лошо? Вече дори не знам.

Ник Дън

Изчезнала от четири дни

Тя стоеше там, в оранжевата светлина на уличната лампа, по тънка лятна рокля и вълниста от влагата коса. Анди. Втурна се във входа, протегнала ръце към мен за прегръдка, а аз изсъсках: „Чакай, чакай!“, и затворих вратата, преди тя да се притисне до мен. Долепи буза към гърдите ми, а аз сложих дланта си върху голия й гръб и затворих очи. Изпитах странна смесица от облекчение и ужас — когато най-накрая преставаш да се чешеш и установяваш, че си пробил дупка в кожата си.

Имам любовница. Вече дойде моментът да ви кажа, че имам любовница, и вие да спрете да ме харесвате. Ако изобщо някога сте ме харесвали. Имам красива и млада, много млада любовница, която се казва Анди.

Знам. Лошо е.

— Скъпи, защо не ми се обади, мамка му? — попита тя, притиснала лицето си към мен.

— Знам, миличка, знам. Просто не можеш да си представиш. Беше кошмар. Как ме намери?

Тя продължи да се притиска към мен.

— Къщата ти беше тъмна, затова реших, че си у Го.

Анди познава навиците ми, познава любимите ми места. Заедно сме от известно време. Имам красива и много млада любовница и двамата сме заедно от известно време.

— Тревожех се за теб, Ник. Адски се тревожех. Седях в къщата на Мади, телевизорът беше пуснат и изведнъж виждам някакъв мъж, който изглежда като теб и говори за изчезналата си съпруга. И после си дадох сметка, че това наистина си ти. Представяш ли си колко се ужасих? А ти дори не се опита да се свържеш с мен.

— Обадих ти се.

— „Не казвай нищо, просто чакай, не казвай нищо, докато не поговорим.“ Това е заповед, не е обаждане.

— Почти не оставам сам, край мен винаги има хора. Родителите на Ейми, Го, полицията.

Вдъхнах мириса на косите й.

— Ейми просто изчезна, така ли? — попита тя.

— Просто изчезна. — Дръпнах се от нея, седнах на дивана, а тя се настани до мен и притисна крак към моя. — Всъщност, изглежда, е отвлечена.

— Ник? Добре ли си?

Шоколадената й коса се спускаше на вълни над брадичката, ключицата, гърдите и аз наблюдавах как един кичур потрепва в ритъм с дишането й.

— Не, всъщност не съм. — Дадох й знак да мълчи и посочих към коридора. — Сестра ми.

Седнахме един до друг пред работещия телевизор, на чийто екран мъжете с шапки извършваха арест. Усетих как тя пъхва ръка в моята. Наведе се към мен, все едно се готвехме да гледаме филм като двама безгрижни ленивци, после придърпа лицето ми и ме целуна.

— Анди, не — прошепнах.

— Да. Нуждая се от теб. — Отново ме целуна, настани се в скута ми, памучната й рокля се вдигна до коленете й, един от чехлите й падна на пода. — Ник, толкова се тревожех за теб. Трябва да почувствам ръцете ти по тялото си, само за това си мислех. Страх ме е.

Анди е телесно момиче, което не означава „всичко е свързано със секс“. Тя обича да прегръща, да докосва, да прокарва пръсти през косата ми или надолу по гърба и лекичко да ме одраска. Докосването й носи утеха, вдъхва й увереност. Да, добре, обича и секса. С едно бързо движение смъкна предницата на роклята си и постави дланите ми върху гърдите си. Животинската ми похот се разбуди.

Искам да те чукам — едва не го изрекох на глас. Ти си ТОПЪЛ — прошепна жена ми в ухото ми. Дръпнах се.

— Ник? — Долната й устна беше влажна от слюнката ми. — Какво има? Не е ли наред всичко помежду ни? Заради Ейми ли?

Анди винаги ми се е струвала страшно млада — беше на двайсет и три, естествено, че е млада, но точно в този момент си дадох сметка колко абсурдно млада е, колко безотговорно, катастрофално млада е. Разрушително млада. Винаги се разтърсвах, когато чувах името на жена си от нейната уста. А тя го произнасяше често. Обичаше да говорим за Ейми, като че ли Ейми е героиня от някакъв вечерен сериал. Анди никога не говореше за Ейми като за враг, представяше я като героиня. Задаваше въпроси, непрекъснато задаваше въпроси за съвместния ни живот, за Ейми: какво правехте заедно в Ню Йорк, какво правехте през уикендите? Устните й изписаха смаяно „О“, когато й казах, че сме ходили на опера. Ходили сте на опера? Тя как беше облечена? С дълга рокля ли? С наметка или с кожа? Ами бижутата, прическата? А също: Какви са приятелките на Ейми? За какво си говорехте? Каква беше Ейми, каква беше всъщност? Като момичето от книжките ли е — съвършена? Това беше любимата приказка за лека нощ на Анди — Ейми.

— Сестра ми е в съседната стая, скъпа. Не бива дори да си тук. Боже, адски искам да си тук, но наистина не биваше да идваш, скъпа. Докато не разберем с какво си имаме работа.

ТИ СИ БЛЕСТЯЩ, ТИ СИ ОСТРОУМЕН, ТИ СИ ТОПЪЛ. А сега ме целуни!

— Скъпи, в момента трябва да се погрижим да сме добре. Само от това имам нужда. — Тя отново се притисна към мен, топла и пищна. — Само от това имам нужда. Моля те, Ник, умирам от страх. Познавам те — знам, че в момента не искаш да говориш, и нямам нищо против. Но имам нужда… да бъдеш с мен.

И аз исках да я целуна, както я бях целунал онзи първи път — зъбите ни се докосваха, лицето й беше наклонено към моето, косата й гъделичкаше ръцете ми, мокра целувка с език, и аз мислех единствено за целувката, защото беше опасно да мисля за каквото и да било друго, освен за това колко е хубаво. Единственото нещо, което ме възпираше да я дръпна в спалнята сега, беше фактът, че съзнавах колко е нередно — още от самото начало беше нередно по най-различни начини, а сега беше станало и опасно.

А и заради Ейми. И заради Ейми, глас, който вече пет години превръщаше ухото ми в свой дом, гласът на съпругата ми, който не ме укоряваше, а отново звучеше мило. Никак не ми беше приятно, че три кратички бележки от нея са в състояние да ме накарат да се почувствам така, сантиментално и тежко.

Нямах абсолютно никакво право да съм сантиментален.

Анди се беше сгушила в мен и аз се зачудих дали полицията наблюдава къщата на Го, дали трябва да се ослушвам за почукване на вратата. Имам много млада, много красива любовница.

Майка ми винаги ни повтаряше: ако се каните да направите нещо и се чудите дали е правилно, представете си го отпечатано във вестника, та всички да могат да го видят.

Ник Дън, работил преди като автор в списание, с все още наранена гордост заради уволнението си през 2010 година, се съгласява да преподава журналистика в общинския колеж на Картидж. Трийсет и пет годишният женен мъж тутакси се възползва от поста си, като започва знойна сексуална връзка със своя двайсет и три годишна студентка.

Беше въплъщение на най-лошите страхове на всеки писател: клише.

А сега нека ви развеселя с още клишета: случи се постепенно. Никога не съм искал да нараня някого. Хлътнах повече, отколкото допусках. Но не беше само флирт. Беше нещо повече от тласък за егото ми. Наистина обичам Анди. Обичам я.

Курсът, който преподавам — „Как да започнем кариера в списание“ — се посещаваше от четиринайсет студенти с различни умения. Всичките момичета. Бих казал жени, но всъщност ми се струва, че момичета е фактически по-точно. Всички искаха да работят в списания. Не бяха смотани вестникарки, бяха лъскави момичета. Всички бяха гледали филми — представяха си как се вихрят из Манхатън с лате в едната ръка и с мобилен телефон в другата и очарователно счупват тока на дизайнерските си обувки, докато си спират такси, и падат в обятията на своята очарователна и обезоръжаваща сродна душа с обезоръжаващо небрежна прическа. Нямаха никаква представа колко глупав и невеж избор на специалност са направили. Възнамерявах да им го покажа, като използвам собственото си уволнение като нагледен пример. Но не исках да се превръщам в трагичен герой — представях си, че поднасям историята небрежно, шеговито, все едно е дреболия. Все едно така просто имам повече време да работя над романа си.

Но през първия учебен час се наложи да отговоря на толкова много уплашени въпроси и се превърнах в такъв надут дърдорко, че просто не бях в състояние да им разкажа истинската история: как ме повикаха в кабинета на редактора за втората вълна уволнения, как изминах този обречен път покрай редиците тесни кабинки и под вперените в мен погледи като в осъден на смърт, а аз все още се надявах, че ще ми кажат нещо различно — например че списанието се нуждае от мен повече от всякога… Да, мислех, че ще бъде насърчителна реч, призоваваща реч, обаче не, вместо това шефът ми каза: „Допускам, че за жалост се досещаш защо те повиках“, триейки очите си под очилата, за да ми покаже колко изморен и потиснат е.

Исках да се чувствам като готин и лъскав писател, затова не разказах на студентите си за своя провал. Казах им, че болест в семейството е наложила да насоча вниманието си насам, което си беше истина, убеждавах сам себе си, чистата истина, героичната истина. А красивата Анди с луничките седеше на няколко метра пред мен, с раздалечените си сини очи под шоколадовата вълниста коса, с леко разтворени плътни устни, невероятно големи, с истински гърди и дълги тънки крака и ръце — непознато сексапилно момиче като кукла, съвсем различно от моята елегантна и аристократична съпруга — и излъчваше телесна топлина и ухание на лавандула, тракаше бележки на лаптопа си и задаваше с дрезгавия си глас въпроси като: „Как убеждавате източника си да ви се довери, да се отвори пред вас?“. А аз се запитах: Откъде се взе това момиче, по дяволите? Някаква шега ли е?

Сигурно се питате защо. Седем години бях верен на Ейми. Тръгвах си от бара по-рано, ако някоя жена започване да флиртува прекалено, ако докосването й започнеше да ми харесва прекалено. Не бях склонен да изневерявам. Не харесвам хората, които мамят — безчестни, лишени от уважение, разглезени. Никога не съм се поддавал на такова нещо. Но това беше навремето, когато бях щастлив. Не ми се иска да вярвам, че отговорът е толкова лесен, но аз бях щастлив, цял живот, после вече не бях. И се появи Анди, която оставаше след часовете и ми задаваше въпроси за мен самия, които Ейми не задаваше, поне напоследък. Караше ме да се чувствам като човек със стойност, а не като идиота, изгубил работата си, като тъпака, който забравя да свали седалката на тоалетната чиния, като непохватника, който никога нищо не прави както трябва. Един ден Анди ми купи ябълка. „Червена превъзходна“ (така бих озаглавил романа за връзката ни, ако го напишех някога). Помоли ме да хвърля поглед на статията й. Беше очерк за стриптийзьорка от Сейнт Луис и звучеше като история от форума на „Пентхаус“, а докато аз четях, Анди започна да яде ябълка, привела се над рамото ми с влажни от плодов сок устни, а аз си помислих: „Мили боже, това момиче се опитва да ме съблазни“, глупашки шокиран като някакъв застаряващ Бенджамин Брадок.

И успя. Започнах да мисля за нея като за бягство, като за възможност. Като за вариант. Прибирах се у дома, намирах Ейми, свита на кълбо на дивана, вперила поглед в стената, мълчалива, никога не ме заговаряше първа, винаги чакаше и водеше някаква постоянна игра на разчупване на леда, на несекващо интелектуално предизвикателство — какво ще направи Ейми щастлива днес? А аз си мислех: Анди не би постъпила така. Като че ли я познавах. Анди би се засмяла на тази шега, на Анди би й харесала тази история. Анди беше мила, красива, едрогърда ирландка от родния ми град, непретенциозна и весела. Анди седеше на първия ред в часовете ми и изглеждаше мека, заинтересувана.

Когато мислех за Анди, не ме болеше коремът, както когато се замислех за жена си — постоянния ужас от прибирането у дома, където не бях добре дошъл.

Започнах да си представям как може да се случи. Закопнях за нейното докосване — да, така стана, като в сантиментална песен от осемдесетте години, копнеех за нейното докосване, всъщност копнеех за каквото и да е докосване, понеже жена ми избягваше моето: у дома се стрелкаше край мен като риба, бягаше някъде далеч в кухнята или на стълбите. Гледахме заедно телевизия мълчаливо на двуместния си диван, самотни, все едно сме на два отделни сала. В леглото тя се обръщаше с гръб към мен и избутваше завивките и чаршафите между нас. Веднъж се събудих през нощта и понеже знаех, че спи, смъкнах съвсем мъничко презрамката й и притиснах буза към голото й рамо. Тази нощ не можах да заспя повече, затова просто се отвратих от себе си. Станах от леглото и мастурбирах под душа, като си представях Ейми, страстния й поглед някога, полупритворените й лунни очи, които ме караха да се чувствам видян. След това седнах на ваната и погледнах към сифона през капчиците вода. Пенисът ми лежеше жалък върху лявото ми бедро като дребно животинче, изхвърлено от водата на сушата. Седнах на дъното на ваната унижен и се помъчих да не се разплача.

Така стана. Като странен и внезапен снеговалеж през април. Не през април тази година, а миналата. Работех в бара сам, понеже Го беше с мама, редувахме се да не работим, да оставаме у дома при мама и да гледаме отвратителни предавания по телевизията. Майка ни гаснеше бързо, нямаше да издържи дори година.

Всъщност в момента се чувствах добре — мама и Го бяха у дома и гледаха филм с Анет Фуничело, в бара имаше приятна оживена вечер, една от онези, когато всички сякаш са имали приятен ден. Красивите момичета се държаха добре с грозните момчета. Хората черпеха непознати просто ей така. Беше празнично. Вечерта приключи неусетно, време беше да затварям и всички да си тръгват. Точно се канех да заключа вратата, когато Анди я отвори с размах, влезе вътре и едва не ме събори, а аз усетих леко сладникавия й дъх на бира и мириса на дървесен пушек от косата й. Спрях за онзи смайващ миг, когато се опитваш да възприемеш някого, когото си виждал само в една обстановка, а сега го поставяш в нов контекст. Анди в бара. Добре. Тя се засмя и ме бутна обратно вътре.

— Идвам от най-отвратителната среща в живота си, така че трябва да пийнеш с мен.

Снежинки се събираха в тъмните вълни на косата й, сладките й лунички блещукаха, бузите й бяха силно порозовели, все едно някой я беше шамаросал. Има страхотен глас, като на пухкаво пате, който зазвучава нелепо мило, а накрая е адски секси.

— Моля те, Ник, трябва да прогоня от устата си вкуса от отвратителната среща.

Пошегува се, не помня точно как, но си спомням, че двамата се засмяхме и аз си помислих какво огромно облекчение е да бъда с жена и да чувам смеха й. Беше облечена с джинси и кашмирен пуловер с остро деколте — тя е от жените, които изглеждат по-добре с джинси, отколкото с рокля. Лицето й, тялото й са приятно непретенциозни. Заех мястото си зад бара, а тя се настани на едно високо столче и очите й се плъзнаха по бутилките с алкохол зад мен.

— Какво да бъде, госпожице?

— Изненадай ме — каза тя.

— Бууу! — излетя от издадените ми напред като за целувка устни.

— Сега ме изненадай с питие. — Тя се приведе напред, опря гърди върху бара и те се повдигнаха нагоре. Носеше медальон на тънка златна верижка и висулката се плъзна между гърдите й под пуловера. Не бъди такъв, помислих си. Не се превръщай в някой от онези типове, които се чудят къде точно се намира висулката.

— Какво обичаш? — попитах.

— Каквото и да ми дадеш, ще ми хареса.

Точно тази реплика ме спечели — беше толкова простичко. Мисълта, че мога да направя нещо, което ще достави радост на тази жена, и всичко ще бъде лесно. „Каквото и да ми дадеш, ще ми хареса.“ Заля ме мощна вълна от облекчение. В този момент осъзнах, че вече не обичам Ейми.

Вече не обичам жена си, помислих си, обърнах се и взех две чаши. Нито дори мъничко, цялата ми любов е изтрита, аз съм безукорно чист. Приготвих любимия си коктейл — „Коледна сутрин“ с горещо кафе и студен ментов шнапс. Изпих един с Анди, а когато тя потръпна и се засмя — с онзи свой открит и шумен смях — отново напълних чашите. Пихме около час след края на работното време и аз споменах думата „съпруга“ три пъти, понеже гледах Анди и си представях как сваля дрехите си. Като предупреждение за нея, поне това — имам съпруга. Прави с тази информация каквото искаш.

Тя седеше пред мен, облегнала брадичка върху ръцете си, и се усмихваше.

— Ще ме изпратиш ли? — попита. Беше споменавала, че живее близо до центъра на града, че трябва някоя вечер да се отбие в бара да каже здрасти. Мислено бях подготвен. Много пъти бях прекосявал няколкото пресечки до обикновените тухлени блокове, където беше апартаментът й. Затова, когато тръгнах да я изпращам, не ми се стори необичайно — не чух предупредителното звънче, че така не бива, че ние не правим така.

Изпратих я до вкъщи срещу вятъра, навсякъде хвърчеше сняг, помогнах й веднъж да нагласи плетения си червен шал, после й помогнах още веднъж и на третия път вече я загръщах с шала както трябва и лицата ни бяха съвсем близо, бузите й бяха порозовели като след коледно спускане с шейна. Беше нещо, което не би могло да се случи през сто други нощи, но онази нощ се оказа напълно възможно. Разговорът, алкохолът, бурята, шалът.

Награбихме се едновременно, аз я притиснах до едно дърво за опора, тънките клони стовариха върху нас сняг — смайващо комичен момент, който събуди в мен още по-силно желание да я докосна, да докосна всичко наведнъж, да плъзна едната си ръка нагоре под пуловера й, а другата — между краката й. И тя да ми позволи.

Анди се дръпна от мен, зъбите й тракаха.

— Качи се горе.

Спрях.

— Качи се горе с мен — повтори тя. — Искам да бъда с теб.

Сексът не беше чак страхотен, не и първия път. Телата ни бяха привикнали с различен ритъм, не успяхме да се усетим напълно, а и понеже отдавна не бях прониквал в жена, свърших пръв, бързо, и продължих да се движа в нея още трийсет изключително важни секунди, колкото да се погрижа и за нея, преди съвсем да омекна.

Беше хубаво, но разочароващо, неоргазмено — сигурно така се чувстват момичетата, когато най-сетне се разделят с девствеността си — Е, това ли е цялата дандания? Обаче ми хареса как тя се уви около мен, хареса ми и това, че е точно толкова мека, колкото си представях. Нова кожа. Млада, помислих си позорно и си представих Ейми, която все се мажеше с лосиони, седеше в леглото и сърдито се цапотеше.

Отидох в банята й, изпиках се, огледах се в огледалото и се накарах да го кажа: „Ти изневери. Не издържа едно от най-основните изпитания за един мъж“. А когато това не ме обезпокои, си казах: „Ти наистина не си свестен човек“.

Ужасяващото беше, че ако сексът беше шеметен, това може би щеше да си остане единствената ми изневяра. Но той беше просто приличен, аз вече бях изневерил, не можех да допусна да се превърна в неверник заради нещо посредствено. Затова бях сигурен, че ще има и друг път. Не си обещах повече никога да не го правя. А следващия път беше много-много хубаво, а по-следващия беше страхотно. Скоро Анди се превърна във физическия контрапункт на всичко, което представляваше Ейми. Тя се смееше и разсмиваше и мен, не бързаше да ми противоречи или да се съмнява в мен. Никога не ми се караше. С нея беше лесно. Беше адски лесно. И аз си казах: любовта събужда желанието да бъдеш по-добър човек, така е. Но може би истинската любов ти позволява и просто да бъдеш такъв, какъвто си.

Щях да кажа на Ейми. Знаех, че трябва да го направя. А продължавах да не й казвам месеци наред. А после още месеци. Най-вече от страх. Не можех да понеса разговора, обясненията, които трябваше да дам. Не можех да си представя, че ще се наложи да обсъждам развода с Ранд и с Мерибет, понеже те несъмнено щяха да се намесят в цялата история. Но всъщност отчасти се дължеше на силния ми прагматизъм — беше нелепо до каква степен мога да бъда практичен (за свое удобство). Не поисках развод отчасти защото барът, който отворихме с Го, беше финансиран с парите на Ейми. На практика тя беше собственикът и със сигурност щеше да си го вземе. А аз не можех да понеса да гледам как близначката ми се опитва храбро да посрещне факта, че е изгубила още няколко години от живота си. Затова продължавах просто да се нося по течението на това нещастно положение, допускайки, че в даден момент Ейми ще поеме инициативата, че ще поиска развод и аз ще се измъкна като свестен тип.

Желанието ми да се измъкна от това положение без никаква вина беше достойно за презрение. А колкото по-презряно същество ставах, толкова по-силно копнеех за Анди, която знаеше, че не съм толкова лош, колкото би изглеждало, ако историята ми бъде публикувана във вестника, за да я прочетат хората. Ейми ще се разведе с теб, повтарях си. Няма да допусне още дълго да продължава така. Но когато пролетта отмина, дойде лятото, после есента, после зимата и аз се превърнах в мъж, който изневерява през всеки сезон — измамник с приятно нетърпелива любовница. Стана ясно, че нещо трябва да се предприеме.

— Аз те обичам, Ник — каза Анди сега, някак сюрреалистично, на канапето на сестра ми. — Каквото и да се случи. Наистина не знам какво друго да кажа, чувствам се много… — безпомощно вдигна тя ръце. — Глупаво.

— Недей да се чувстваш глупаво. И аз не знам какво да кажа. Няма нищо за казване.

— Можеш да кажеш, че ще ме обичаш каквото и да се случи.

А аз си помислих: вече не мога да изрека тези думи на глас. Казвал ги бях един-два пъти, промърморени тихичко във врата й, обзет от носталгия по нещо. Но думите си бяха там, на показ беше и много повече. Тогава се замислих за следата, която бяхме оставили, за напрегнатата ни полутайна любовна история, за която не се бях притеснявал достатъчно. Ако в сградата й имаше охранителни камери, бяха ме записали. Бях купил телефон за еднократна употреба само за да говоря с нея, но съобщенията на гласовата поща и есемесите бяха в паметта на нейния съвсем редовен мобилен телефон. Бях й написал мръснишка валентинка, която вече си представях по новините. И още нещо: Анди беше на двайсет и три. Допусках, че моите думи, гласът ми и дори снимките ми са запечатани на всякакви нейни електронни устройства. Една вечер прегледах снимките в телефона й — ревнив, любопитен, обсебващ — и видях много снимки на нейни бивши гаджета, гордо усмихнати в леглото, затова реших, че в даден момент сигурно ще се присъединя към клуба — дори ми се искаше да се присъединя към клуба — и по някаква причина това не ме притесни, макар че такава снимка можеше да бъде изпратена на един милион души само за няколко броени отмъстителни секунди.

— Положението е адски странно, Анди. Просто те моля да бъдеш търпелива.

Тя се дръпна от мен.

— Не можеш да кажеш, че ще ме обичаш каквото и да се случи, така ли?

— Обичам те, Анди, наистина. — Погледнах я в очите. Сега беше опасно да кажа „обичам те“, но беше опасно и да не го кажа.

— Тогава ме чукай — прошепна тя. И дръпна колана ми.

— В момента трябва много да внимаваме… За мен ще е адски зле, ако полицията научи за нас. Повече от зле.

— За това ли се тревожиш?

— Аз съм съпругът на изчезнала жена и имам тайна… приятелка. Да, изглежда престъпно.

— Както го представяш, изглежда гнусно. — Гърдите й още бяха голи.

— Хората не ни познават, Анди. На тях наистина ще им се стори гнусно.

— Добре, като в лош филм ноар.

Усмихна се. Аз бях обяснил на Анди какво представлява жанрът ноар — „Големият сън“ с Богарт, „Двойна застраховка“, всички класики. Това беше едно от нещата, които най-много ми харесваха във връзката ни — можех да я уча на разни работи.

— Защо просто не кажем на полицията? — попита тя. — Няма ли да е по-добре…

— Не, Анди, дори не си го помисляй. Не.

— Но те ще разберат…

— Откъде? Откъде ще разберат? Казвала ли си на някого за нас, скъпа?

Тя ме погледна неспокойно. Вдигна лятната си рокля. Почувствах се зле: не си беше представяла, че нощта ще мине така. Радваше се, че ме вижда, представяла си беше страстна среща, физически ренесанс, а аз гледах само как да си спася задника.

— Скъпа, извинявай, но наистина трябва да знам — настоях.

— Не по име.

— Как така не по име?

— Искам да кажа — дръпна тя роклята си догоре, — приятелите ми и майка ми знаят, че се срещам с някого, но не знаят как се казва.

— Не си ме описвала, нали? — попитах по-настойчиво, отколкото ми се искаше, но имах усещането, че крепя таван, който се срутва. — Двама знаят за нас, Анди — ти и аз. Ако искаш да ми помогнеш, ако ме обичаш, ще останем да си знаем само ние двамата и полицията никога няма да разбере.

Тя плъзна пръст по ластика на боксерките ми.

— Ами ако никога не намерят Ейми?

— Ти и аз ще бъдем заедно, Анди, каквото и да се случи. Но само ако внимаваме. Ако не внимаваме, има вероятност… Положението е толкова сериозно, че може и да отида в затвора.

— Може да е избягала с някого — каза тя и облегна буза на рамото ми. — Може би…

Усещах как момичешкият й мозък работи усилено, как превръща Ейми и нейното изчезване в повърхностен безсъдържателен роман, пренебрегвайки всяка реалност, която не се връзва с фабулата.

— Не е избягала. Много по-сериозно е от това. — Повдигнах с пръст брадичката й, за да ме погледне. — Анди? Искам да приемеш тази история много сериозно, ясно?

— Разбира се, че я приемам сериозно. Но искам да мога по-често да говоря с теб. Да те виждам. Откачам, Ник.

— Засега трябва да се сдържаме. — Стиснах раменете й, за да ме погледне. — Съпругата ми е изчезнала, Анди.

— Но ти дори не…

Знаех какво ще каже — дори не я обичаш — но беше достатъчно умна да спре дотук.

Прегърна ме.

— Виж, не искам да се караме. Знам, че те е грижа за Ейми и че сигурно си много притеснен. Аз също се тревожа. Знам, че си под голямо… неописуемо напрежение. Нямам нищо против да съм още по-дискретна от преди — ако изобщо е възможно. Но помни, това засяга и мен. Трябва да те чувам. Веднъж на ден. Просто ми се обаждай, когато можеш, дори да е за две секунди, за да чуя гласа ти. Веднъж на ден, Ник. Всеки ден. Иначе ще полудея. Ще откача.

Тя се изправи и ме дръпна към вратата.

— Дори няма да те помоля да ме изпратиш до колата — каза. — Само ме целуни.

— Отпред ли си паркирала? — попитах със свито сърце.

— По-надолу по улицата.

Целунах я, много нежно.

— Обичам те — каза тя, а аз целунах шията й, промърморих нещо в отговор и се шмугнах зад вратата, щом тя я отвори да си ходи.

Когато се обърнах, Го стоеше в дневната. Със зяпнала уста, слисана, но всяка друга част от тялото й изразяваше ярост: ръце на кръста, извити вежди.

— Ник. Проклет идиот!

Ейми Елиът Дън

26 май 2011 г.

Голяма идиотка съм. Понякога се гледам и си казвам: нищо чудно, че Ник ме смята за нелепа, фриволна и разглезена в сравнение с майка си. Морийн умира. Тя крие болестта си зад широки усмивки и широки бродирани спортни горнища и на всеки въпрос за здравето си отговаря: „О, аз съм добре, но ти как си, скъпа?“. Мо умира, но не го признава, още не. Вчера ми се обади сутринта и ме попита дали искам да отида на излет с нея и приятелките й — когато е добре, гледа да стои колкото може по-дълго навън — и аз се съгласявам веднага, макар да знам, че няма да правят нищо интересно за мен: ще играят карти, ще свършат нещо в църквата, най-често подреждат.

— Ще те вземем след петнайсет минути — казва ми. — Облечи нещо с къси ръкави.

Чистене. Сигурно ще е свързано с чистене. Нещо, което ще ме омаже до лактите. Обличам риза с къси ръкави и точно след петнайсет минути отварям вратата на Морийн, плешива под плетената си шапка — киска се за нещо с трите си приятелки. Всички носят еднакви фланелки с апликация, звънчета и панделки — на гърдите им се мъдри надпис „ПлазМамас“.

Решавам, че са основали вокална група. Но после всички се качваме в стария крайслер на Джойс — много стар, с една цяла предна седалка, бабешка кола, която мирише на женски цигари — и весело подкарваме към центъра за кръводаряване.

— Ние сме във вторник и петък — обяснява Джойс, гледайки към мен в огледалото за обратно виждане.

— А! — казвам. Как иначе да отговоря? О, това са страхотни дни за кръвна плазма!

— Можеш да даваш два пъти седмично — пояснява Морийн и звънчетата на ризата й издрънчават. — Първия път получаваш двайсет долара, втория — трийсет. Затова всички днес са в толкова хубаво настроение.

— Много ще ти хареса — уверява ме Джойс. — Всички седят и си говорят като в козметичен салон.

Морийн ме стисва за ръката и тихо казва:

— Аз вече не мога да давам, но си помислих, че ти ще ме заместиш. Не е лош начин да припечелиш нещичко — жената трябва да си има малко свои пари.

Преглъщам един пристъп на гняв: някога си имах немалко свои пари, но ги дадох на сина ти.

Мършав мъж с възтясно джинсово яке се навърта из паркинга като улично куче. Вътре обаче е чисто. Добре осветено, мирише на бор, с християнски плакати по стените — гълъби и лека мъгла. Обаче аз знам, че не мога да го направя. Игли. Кръв. И двете ни ги понасям. Нямам други фобии, но тези са страшно силни — припадам дори когато се порежа на хартия.

Не понасям никакво нараняване на кожата: ожулване, пробиване, рязане. Когато ходя с Морийн на химиотерапията, никога не гледам, докато пъхват иглата.

— Здравей, Кейлийс! — провиква се Морийн, когато влизаме, и една пълна чернокожа жена с някакво подобие на медицинска униформа отговаря:

— Здрасти, Морийн? Как се чувстваш?

— О, аз съм добре, а ти как си?

— Откога го правите? — питам я.

— Почти година — отговаря Морийн. — Кейлийс е любимка на всички, изобщо не усещаш как те боцка. Което за мен е много добре, понеже вените ми на нищо не приличат. — Навива ръкавите си и ми показва сините си вени като въжета. Когато се запознах с Мо, тя беше дебела, но вече не е. Странно, но всъщност изглеждаше по-добре пълна. — Пипни някоя да видиш.

Озъртам се с надеждата Кейлийс да ни въведе вътре.

— Хайде, пипни.

Докосвам вената с върха на пръста си и усещам как тя ми се изплъзва отдолу. Залива ме топлина.

— Значи това е новото ни попълнение? — пита Кейлийс, внезапно озовала се до мен. — Морийн постоянно се хвали с теб. Такаааа, ще трябва да попълниш някои документи…

— Съжалявам, не мога. Не понасям игли и кръв. Имам сериозна фобия. Буквално не мога да го направя.

Давам си сметка, че днес не съм хапвала нищо, и ми се завива свят. Вратът ми отмалява.

— Всичко тук е много хигиенично, в добри ръце си — уверява ме Кейлийс.

— Не е там работата, честна дума. Никога не съм давала кръв. Лекарят ми се сърди, понеже не мога да си направя дори годишните кръвни изследвания, за да провери холестерола ми.

Затова после чакам. Минават два часа, през които Вики и Джойс са свързани с някакви боботещи машини. Сякаш изпразват телата им. Дори са им маркирали пръстите, за да не дават кръв повече от два пъти седмично — знаците се виждат под една лилава лампа.

— Като във филм за Джеймс Бонд — отбелязва Вики и всички се кискат. Морийн тананика темата от филма (струва ми се), а Джойс свива пръстите на ръката си като пистолет.

— Ей, бабушкери, не може ли поне веднъж да сте тихички — обажда се белокоса жена през четири стола. Надвесва се над полегналите тела на трима мазни мъже — със синьо-зелени татуировки, поникнала брада, точно такива мъже си представям като кръводарители — и размахва пръста на свободната си ръка.

— Мери! Мислех, че ще идваш утре!

— Така смятах, обаче помощите ми за безработни ще пристигнат чак другата седмица, а ми беше останала само кутия зърнена закуска и една консерва царевица.

Всички се смеят, все едно е забавно да умираш от глад — този град понякога е нетърпим, толкова отчаян и в пълно отрицание на случващото се. Прилошава ми от пенещата се кръв, от дългите пластмасови тръбички между апаратите и телата, от това обработване на хората. Където и погледна, пред очите ми има кръв. Тъмна, почти пурпурна.

Отивам в тоалетната и плискам лицето си със студена вода. Правя две крачки и ушите ми оглушават, очите ми виждат като през две дупчици, чувам ударите на сърцето си, бушуването на собствената си кръв, и докато падам, казвам:

— О, съжалявам!

Почти не помня как сме се върнали. Морийн ме настанява в леглото, носи ми чаша ябълков сок и купа със супа. Опитваме да звъннем на Ник. Го казва, че той не е в бара, а не вдига мобилния си.

Този човек просто изчезва.

— И като момче си беше такъв — обича да скита — казва Морийн. — Нямаше по-неприятно нещо за него от наказанието да не напуска стаята си. — Тя ми слага студен компрес на челото, а дъхът й мирише остро на аспирин. — Сега си почивай. Аз ще продължа да му звъня, докато не го намеря и не му кажа да се прибира.

Когато Ник се прибира, вече спя. Събуждам се и го чувам да си взема душ, поглеждам часовника и установявам, че е един и четири. Явно все пак е отишъл в бара — обича да си взема душ след работа, да отмие от кожата си миризмата на бира и на солени пуканки. (Така казва.)

Пъхва се в леглото и когато се обръщам към него с отворени очи, се смайва, че съм будна.

— От часове се опитваме да се свържем с теб.

— Батерията ми беше паднала. Припаднала си?

— Нали батерията ти беше паднала?

Замълчава и аз разбирам, че ще ме излъже. Най-ужасното чувство: когато трябва просто да чакаш и да се приготвиш за лъжата. Ник е старомоден, нуждае се от свободата си, не обича да дава обяснения. Ако е планирал нещо с момчетата, ще изчака и едва час преди играта на покер ще ми подметне нехайно: „Ей, тази вечер мисля да поиграя покер с момчетата, нали нямаш нищо против?“, а ако аз съм направила други планове, ще бъда лошата.

Не е хубаво да си жената, която не пуска мъжа си да играе покер — надали ти се иска да си заядливката с ролки в косата и точилка в ръка. Затова преглъщаш разочарованието си и се съгласяваш. Той не го прави нарочно, за да се държи зле, просто така е възпитан. Баща му винаги е правил каквото му скимне, а майка му го е търпяла. Докато не се развела с него. Ник започва да ми пробутва лъжливото си обяснение, а аз дори не го слушам.

Ник Дън

Изчезнала от пет дни

Облегнах се на вратата. Още долавях уханието на Анди и исках да задържа този миг, за да мога сега, след като тя си тръгна, да се насладя още мъничко на мисълта за нея. На лавандуловия й шампоан, на лавандуловия й лосион. Лавандула за късмет, обясни ми тя веднъж. Имам нужда от късмет.

— На колко години е? — пита Го с ръце на кръста.

— Това ли е най-важното?

— На колко години е, Ник?

— На двайсет и три.

— На двайсет и три. Блестящо.

— Го, недей…

— Ник, даваш ли си сметка колко си откачен? — пита тя с ръце на кръста. — Откачен и тъп? — Последната дума — детинска дума — ме удря силно, все едно отново съм десетгодишен.

— Положението не е идеално — признавам тихо.

— Идеално положение ли! Ти си… ти изневеряваш, Ник! Какво става с теб? Винаги си бил от добрите. Или аз открай време съм идиотка?

— Не — погледнах към вратата, към същото място, където гледах като малък, когато ме караше да седна на дивана и ми казваше, че съм способен да се държа по-добре, не както току-що се бях държал.

— Ти си мъж, който изневерява на жена си — това не можеш да го поправиш — каза Го. — Боже, дори татко не изневеряваше. Ти си толкова… жена ти е изчезнала, Ейми е бог знае къде, а ти се забавляваш с тази малка…

— Го, много ми е забавна тази нова версия на историята, в която ти си на страната на Ейми. Никога не си я харесвала, още от самото начало, а откакто се случи всичко това, сякаш…

— Съчувствам на изчезналата ти съпруга, Ник. Загрижена съм. Да, така е. Помниш ли, когато ти казах, че се държиш странно? Поведението ти… е налудничаво.

Тя закрачи из стаята, дъвчейки нокътя си.

— Полицията ще научи за това, а аз дори не знам… — каза тя. — Ужасно съм уплашена, Ник. За пръв път наистина съм уплашена за теб. Не мога да повярвам, че още не са научили. Сигурно ще извадят разпечатки на разговорите ти.

— Говоря от телефон за еднократна употреба.

Тя се стъписа.

— Още по-зле. Това е като… умисъл.

— Умишлена изневяра, Го. Да, виновен съм в това.

Тя замълча за секунда, отпусна се тежко на дивана, за да осмисли всичко. Честно казано, изпитах облекчение, че го научи.

— От колко време? — попита тя.

— Малко повече от година. — Накарах се да вдигна очи от пода и да погледна право в нея.

— Повече от година? И не си ми казал.

— Страхувах се, че ще ми кажеш да престана. Че ще си помислиш лоши неща за мен и тогава ще трябва да спра. А не исках. Нещата с Ейми…

— Повече от година — повтори Го. — А аз нищо не заподозрях. Осем хиляди пиянски разговора, а ти не ми се довери достатъчно, за да ми кажеш… Не знаех, че си способен на това — да скриеш изцяло нещо от мен.

— Само това.

Го сви рамене — как да ти вярвам сега?

— Обичаш ли я? — Помъчи се въпросът да прозвучи шеговито, за да ми покаже колко слабо вероятно е да е вярно.

— Да. Наистина ми се струва, че я обичам. Обичам я.

— Съзнаваш ли, че ако наистина излизаш с нея, ако се виждате редовно, ако живееш с нея, тя ще открие у теб същите недостатъци? Ще забележи неща, които ще я подлудяват. Ще има изисквания, които няма да ти харесват. Ще ти се ядосва?

— Не съм на десет, Го. Знам как се развиват връзките.

Тя отново сви рамене — нима?

— Трябва ни адвокат — заяви Го. — Добър адвокат с пиар умения, понеже… телевизиите, някои кабелни програми, душат наоколо. Трябва да се погрижим медиите да не те превърнат в противен любовчия, защото ако това се случи… Тогава край.

— Това е малко крайно. — Обикновено се съгласявам с нея, но не можех да понеса да слушам тези думи от Го. Трябваше да ги опровергая.

— Ник, положението е сериозно. Ще се обадя тук-там.

— Както искаш, ако така ще се почувстваш по-добре.

Тя бучна два твърди пръста в гърдите ми.

— Не се дръж така с мен, Ланс. „О, момичетата все преувеличават.“ Това са глупости. Загазил си, приятел. Извади си главата от пясъка и започни да ми помагаш да оправим нещата.

Под ризата усещах мястото, където ме мушна с пръст, дълго след като хапчето я унесе и тя, слава богу, си легна.

Сънувах Ейми: пълзеше по пода на кухнята на четири крака и се опитваше да се добере до задната врата, но не виждаше нищо заради кръвта и се движеше много бавно, твърде бавно. Красивата й глава беше странно обезобразена, вдлъбната отдясно. От един дълъг кичур капеше кръв, Ейми стенеше моето име.

Събудих се и осъзнах, че е време да се прибера у дома. Трябваше да огледам мястото — местопрестъплението — трябваше да се изправя пред него.

Го беше тръгнала, колата й я нямаше. Озърнах се за бележка някъде на открито, та тъпият й брат да я прочете: „Днес колата ми трябва, вземи колата на мама!“, с ключ до нея и стрелка към ключа, обаче не намерих нищо такова — явно още ми беше бясна. Сам намерих ключовете от колата на мама на кукичка до стария телефон на стената и подкарах нейната тойота „Камри“ към вкъщи.

Никой не беше излязъл на жегата. Кварталът ни беше пуст и самотен като в деня, когато изчезна Ейми. Пристъпих през прага и се накарах да си поема въздух. Странно, че толкова нова къща може да изглежда като обитавана от привидения, и то не по романтичния начин от викторианските романи, а наистина зловещо, отвратително. Къща с история, а е само на три години. Криминалистите бяха огледали всичко — всички повърхности бяха поръсени с нещо, лепкави и изцапани. Седнах на дивана и ме лъхна непознат мирис — на пикантен афтършейв. Макар да беше топло, отворих прозорците, за да влезе малко въздух. Блийкър изтича надолу по стълбите, взех го и го погалих, докато не замърка. Някой полицай му беше напълнил купичката. Мил жест, след като бяха преобърнали къщата наопаки. Внимателно оставих котарака на долното стъпало, после се качих до спалнята и разкопчах ризата си. Легнах напряко на леглото и зарових лице във възглавницата си — същата тъмносиня възглавница, в която се бях взирал в деня на годишнината ни.

Телефонът ми звънна. Го. Вдигнах.

— Ще повтарят шоуто на Елън Абът от снощи. За Ейми е. И за теб. Изглежда зле. Искаш ли да дойда?

— Не, ще го гледам сам, благодаря.

И двамата замълчахме и зачакахме другия да се извини.

— Добре, ще говорим после.

Шоуто на Елън Абът е предаване по кабела, което се занимава с изчезнали или убити жени, а звездата му е неизменно гневната водеща — бивш прокурор и защитник на гражданските права. Предаването започна с Елън, с прическа и гланц за устни, вперила гневен поглед към камерата, докато описваше Ейми: „Тази вечер: изчезването на красива млада жена, вдъхновила написването на поредицата книги «Невероятната Ейми». Домът й е в безпорядък. Съпругът й е Ланс Никълъс Дън, безработен писател, в момента собственик на бар, който е купил с парите на жена си. Искате ли да разберете колко беше притеснен той? Следващите кадри са направени след изчезването на жена му на 5 юли — в деня на петата годишнина от сватбата им“.

На екрана се появи моя снимка от пресконференцията, с тъпашката усмивка. И още една, как махам с ръка и се усмихвам като кралица на красотата (всъщност махах на Мерибет, а се усмихвах, понеже винаги се усмихвам, когато махам с ръка).

После показаха направена с мобилния телефон снимка на двама ни с Шона Кели, майсторката на картофен пай. Буза до буза, с перленобели усмивки. После на екрана се появи самата Шона, с тен, сериозна и изваяна, а Елън я представи на Америка. Целият плувнах в пот.

Елън: И така, Ланс Никълъс Дън — можете ли да опишете поведението му, Шона? Видели сте го, докато всички са търсели изчезналата му съпруга, и Ланс Никълъс Дън е бил… какъв?

Шона: Беше много спокоен, много дружелюбен.

Елън: Извинете, извинете. Спокоен и дружелюбен ли? Съпругата му е изчезнала, Шона. Що за човек може да бъде дружелюбен и спокоен?

Нелепата снимка отново се появи на екрана. Кой знае защо изглеждахме още по-ведри.

Шона: Той дори малко пофлиртува…

Трябваше да се държиш по-мило с нея, Ник. Трябваше да опиташ проклетия пай.

Елън: Пофлиртува ли? Докато съпругата му е била бог знае къде, а Ланс Дън е… Е, много съжалявам, Шона, но тази снимка е просто… Не се сещам за по-подходяща дума от отвратителна. Невинен мъж не изглежда така…

След това Елън Абът, превърнала разпалването на омраза в професия, заповтаря, че нямам алиби: „Защо Ланс Никълъс Дън няма алиби до обяд? Къде е ходил онази сутрин?“ — провлече тя с акцента си на тексаски шериф. Гостите в студиото й се съгласиха, че нещата не изглеждат добре.

Обадих се на Го и тя каза:

— Е, мина почти седмица, преди да се настроят срещу теб. — После двамата поругахме малко. Проклетата Шона, скапана кучка.

— Направи нещо наистина полезно днес, действай — посъветва ме Го. — Сега хората ще те наблюдават.

— Не бих могъл да стоя на едно място, дори да исках.

Отидох с колата до Сейнт Луис, почти изпаднал в ярост, превъртайки в главата си откъса от телевизионното предаване, отговаряйки на всички въпроси на Елън, за да й затворя устата. Елън Абът, скапана кучко, днес издирих един от преследвачите на Ейми. Деси Колингс. Намерих го, за да науча истината. Аз, съпругът герой. Ако имах запис на въздействаща музика, щях да го пусна. Аз, свестният работещ тип, оженил се за разглезеното богато момиче. Медиите трябва да захапят това: маниакалните преследвачи са по-интригуващи от обикновените убийци на съпруги.

Докато прекосявах квартала с колата си, се наложи да променя мнението си за Деси от заможен на изключително, отвратително богат. Този тип живееше в къща в Ладю, която струваше сигурно най-малко пет милиона. Варосана тухлена постройка, черни лакирани капаци на прозорците, газени лампи и бръшлян. Бях се облякъл специално за срещата с приличен костюм и вратовръзка, но сега си дадох сметка, че костюм за четиристотин долара в този квартал се набива на очи повече, отколкото ако бях по джинси. От задната част на къщата се чу потракване на официални обувки, а вратата се отвори с мек всмукващ звук като врата на хладилник. Към мен навън се търкулна кълбо от студен въздух.

Деси изглеждаше така, както винаги ми се бе искало да изглеждам аз: красив и много свестен тип. Заради нещо в очите му или в челюстта. Имаше хлътнали бадемови очи като на мече и трапчинки на двете бузи. Ако ни видите един до друг, ще решите, че той е добрият.

— О! — възкликна той, взирайки се в лицето ми. — Вие сте Ник. Ник Дън. Слава богу, толкова се притеснявах за Ейми. Влизайте, влизайте.

Въведе ме в строга дневна — така декораторът си беше представял мъжественото внушение. Много тъмни и неудобни кожени мебели. Деси ме покани с жест да седна на един стол с много твърда облегалка. Помъчих се да се почувствам удобно, както ме подкани домакинът, но установих, че единствената поза, която позволява столът, е на провинил се ученик — внимавай и седни с изправен гръб.

Деси не ме попита какво търся в дневната му. Нито обясни как така веднага ме е познал. Макар че ми се случваше все по-често — косите погледи и приглушеният шепот.

— Да ви предложа нещо за пиене? — попита Деси, притиснал длани. Направо на въпроса.

— Не, благодаря.

Той седна срещу мен. Беше облечен безукорно в тъмносиньо и кремаво. Дори връзките на обувките му сякаш бяха изгладени. На него всичко му стоеше добре. Не беше незначителното конте, което се надявах да видя. Беше самото въплъщение на джентълмен: човек, който може да цитира велик поет, да поръча рядък скоч, да купи на жената най-подходящото старинно бижу. Всъщност изглеждаше като човек, който интуитивно знае какво искат жените — седнал срещу него, имах чувството, че костюмът ми е смачкан, че обноските ми стават нескопосани. У мен се надигна неустоимо желание да говорим за футбол и за пръдни. Типове като него винаги ме вбесяват.

— Ейми. Някакви следи? — попита Деси.

Изглеждаше ми познат, може би приличаше на някой актьор.

— Нищо сериозно.

— Отвлечена е… от вкъщи, така ли?

— Да, от дома ни.

И в този момент се сетих кой е той: беше се появил сам на първия ден от издирването, онзи тип, който постоянно крадешком поглеждаше към снимката на Ейми.

— Вие идвахте в доброволческия център, нали? През първия ден.

— Да, така е — отвърна Деси сдържано. — Тъкмо щях да ви го кажа. Иска ми се да се бяхме запознали тогава, да изкажа съчувствието си.

— Дошли сте отдалеч.

— Мога да кажа същото за вас — усмихна се той. — Вижте, наистина харесвам Ейми. Когато научих какво се е случило, трябваше да предприема нещо. Просто… ужасно е, че го казвам, Ник, но когато узнах от новините, си помислих: ама разбира се.

— Разбира се ли?

— Разбира се, че някой ще я поиска — отговори той. Имаше дълбок глас, интимен. — Знаете ли, тя открай време е такава. Кара хората да я пожелават. Винаги. Сещате се за онова клише, нали — „мъжете я искат, а жените искат да са като нея“. За Ейми важеше напълно.

Деси скръсти големите си ръце в скута на панталона. Не можех да разбера дали не ме манипулира. Казах си, че трябва да внимавам. Това е правило за всички интервюта, които се очертават като трудни: не минавай в настъпление, докато не се наложи, най-напред виж дали сами няма да се обесят.

— Имали сте доста напрегната връзка с Ейми, нали така? — попитах.

— Не беше само заради външността й — отговори Деси. Облегна се на коляно с отнесен поглед. — Разбира се, много съм мислил за това — първата любов. Определено съм мислил за това. Умозрителната ми природа. Прекалената ми склонност към философстване. — Усмихна се прекалено скромно. Показаха се трапчинките му. — Нали знаете, когато Ейми те обича, когато се интересува от теб… вниманието й е толкова топло, вдъхва ти увереност… напълно те обгръща. Като гореща вана.

Извих вежди.

— Имайте малко търпение — каза той. — Човек се чувства добре в кожата си. Много добре, може би за пръв път. А после тя забелязва недостатъците ти, разбира, че ти си поредният обикновен човек, с когото трябва да се оправя — и ти наистина си Способния Анди, обаче в реалността Способния Анди никога не би могъл да бъде с Невероятната Ейми. И интересът й угасва, а ти преставаш да се чувстваш добре, отново усещаш предишната студенина, все едно си гол на пода в банята, а единственото ти желание е отново да се пъхнеш в топлата вана.

Познавах чувството — бях на пода на банята вече три години — отвратих се, че съм изпитвал същото чувство като този човек.

— Е, сигурен съм, че разбирате какво имам предвид — каза Деси и ми се усмихна с намигване.

Ама че странен човек, помислих си. Кой сравнява съпругата на друг мъж с вана, в която иска да се потопи? Изчезналата съпруга на друг мъж?

Зад него имаше дълга масичка от полирано дърво, върху която се мъдреха няколко снимки със сребърни рамки. В средата видях доста голяма ученическа снимка на Деси и Ейми по тенис екипи — двамата бяха толкова абсурдно стилни, толкова богати и излъскани, все едно гледах кадър от филм на Хичкок. Представих си го като юноша, как се шмугва в стаята на Ейми в общежитието, как пуска дрехите си на пода, пъхва се в хладните чаршафи и поглъща хапчетата в пластмасови капсули. И чака някой да го намери. Беше някакво наказание, ярост — но не като случилото се в моята къща преди пет дни. Разбирах защо полицията не се интересува толкова от случая. Деси проследи погледа ми.

— О, не можете да ме вините! — усмихна се той. — Кой би изхвърлил толкова съвършена снимка?

— На момиче, с което не се е виждал двайсет години? — попитах, преди да успея да се овладея. Давах си сметка, че тонът ми е по-агресивен от необходимото.

— Познавам Ейми — рязко отговори Деси. Седна на ръкохватката на дивана и си пое дълбоко въздух. — Познавах я. Познавах я много добре. Няма ли никакви следи? Трябва да попитам… дали баща й… той… тук ли е?

— Разбира се, че е тук.

— И сигурно е бил в Ню Йорк… когато се е случило?

— Бил е в Ню Йорк. Защо питате?

Деси сви рамене — просто от любопитство, без конкретна причина. Помълча половин минута, вперил поглед в очите ми, предизвиквайки ме да отместя своя. Никой от двама ни не примигна.

— Всъщност, Деси, дойдох тук, за да видя какво можете да ми кажете вие.

Опитах да си представя, че Деси отвлича Ейми. Дали нямаше някоя къща край езеро недалеч? Обикновено такива типове имат. Не беше ли възможно този изискан мъж наистина да държи Ейми в удобното приземие на някоя от своите вили — тя да крачи по килима, да спи на някое прашно канапе в някакъв ярък, популярен за шейсетте години цвят — лимоново или коралово. Искаше ми се Бони и Гилпин да бяха тук, да бяха чули собственическия му тон, когато каза: „Познавам Ейми“.

— Аз ли? — засмя се богато Деси. Идеалното описание за звука. — Нищо не мога да ви кажа. Както изтъкнахте… не я познавам.

— Но вие току-що казахте, че я познавате.

— Е, със сигурност не колкото вас.

— Преследвали сте я в гимназията.

— Преследвал ли съм я? Ник. Тя ми беше гадже.

— Но после ви е зарязала. А вие не сте искали да се откажете.

— Е, може да съм й звъннал няколко пъти. Но нищо необичайно.

— А обичайно ли е да опитате да се самоубиете в спалнята й в общежитието?

Той отметна глава и присви очи. Отвори уста и понечи да каже нещо, после забоде поглед в ръцете си.

— Не съм сигурен, че разбирам за какво говорите, Ник — каза най-накрая.

— Говоря за това, че сте преследвали жена ми. В гимназията. Ето това е.

— За това ли става дума наистина? — засмя се той. — Мили боже, а аз си помислих, че събирате пари, за да обявите награда или нещо подобно. И с радост бих помогнал, между другото. Както ви казах, винаги съм желал доброто на Ейми. Дали я обичам? Не. Всъщност вече не я познавам. От време на време си пишем. Но идването ви тук е интересно. Бъркате проблема. Защото, честно да ви кажа, Ник, по телевизията, а и тук, по дяволите, изобщо не ми приличате на скърбящ и разтревожен съпруг. Изглеждате ми… самодоволен. Между другото, полицаите вече говориха с мен, вероятно благодарение на вас. Или на родителите й. Странно, че не знаехте — човек би допуснал, че споделят всичко със съпруга, ако е извън подозрение.

Стомахът ми се сви.

— Тук съм, защото исках лично да видя изражението ви, докато говорите за Ейми. И трябва да ви кажа, че то ме притеснява. Ставате малко… печален.

— Е, един от двама ни би трябвало — отговори Деси, отново съвсем разумно.

— Скъпи? — долетя глас от задната част на къщата и отново се чу потропване на скъпи обувки към дневната. — Как беше заглавието на онази книга…

Жената беше смътно подобие на Ейми, Ейми в замъглено от пара огледало — същият тен, много сходни черги, но с четвърт век по-възрастна, а плътта и чертите се бяха поотпуснали като фин плат. Все още беше прекрасна, жена, която превъзходно носи бремето на годините. Изглеждаше като фигурка от оригами — заострени лакти, щръкнала ключица. Носеше светлозелена рокля и притежаваше същото въздействие като Ейми — влезе ли в стаята, просто обръщаш глава към нея. Усмихна ми се доста хищно.

— Здравейте, аз съм Жаклин Колингс.

— Майко, това е съпругът на Ейми, Ник — представи ме Деси.

— Ейми — отново се усмихна жената. Имаше дълбок глас, който сякаш идваше от дъното на кладенец и беше необикновено еклив. — Историята много ни заинтригува. Да, много. — Извърна се хладно към сина си. — Ние просто не преставаме да мислим за изключителната Ейми Елиът, нали?

— Сега е Ейми Дън — поправих я.

— Разбира се — съгласи се Жаклин. — Извинете, Ник, много съжалявам за нещата, които преживявате. — Вгледа се в мен за миг. — Извинете, аз… Не си представях Ейми с такова… американско момче. — Сякаш не говореше нито на мен, нито на Деси. — Мили боже, той дори има вдлъбната брадичка.

— Дойдох само да проверя дали нямате някаква информация — казах. — Знам, че той е писал доста писма на съпругата ми през годините.

— А, писмата! — гневно се усмихна Жаклин. — Много интересен начин да си прекарваш времето, не мислите ли?

— Ейми е споделила с вас за тях, така ли? — попита Деси. — Учуден съм.

— Не — извърнах се към него. — Тя винаги ги изхвърляше, без да ги отваря.

— Всичките ли? Винаги? Сигурен ли сте? — попита Деси, все още усмихнат.

— Веднъж извадих едно от кофата и го прочетох. — Отново се обърнах към Жаклин. — За да видя какво точно става.

— Браво на вас — измърка тя към мен. — Точно същото бих очаквала от съпруга си.

— Двамата с Ейми си пишем открай време — каза Деси с тона на майка си, който подсказва, че каквото и да ти каже, няма да искаш да го чуеш. — Беше си нашето нещо. Имейлите ми се струват толкова… евтини. Пък и никой не ги пази. Много са безлични. А аз съм загрижен за поколенията по принцип. Всички велики любовни писма — от Сартър до Симон дьо Бовоар, от Самюъл Клемънс до жена му Оливия… Не знам, винаги съм смятал, че ще е огромна загуба, ако…

— Пазиш ли моите писма? — попита Жаклин. Стоеше до камината, гледаше ни отвисоко и плъзгаше дългата си слаба ръка по полицата.

— Разбира се.

Тя се извърна към мен и изискано сви рамене.

— Просто съм любопитна.

Потръпнах и понечих да се протегна към камината, за да се стопля, но си спомних, че е юли.

— Тази всеотдайност през годините ми се струва доста необикновена — отбелязах. — При положение че тя не ви отговаря.

Очите на Деси проблеснаха при тези мои думи.

— О! — каза само той като човек, изненадващо забелязал фойерверк.

— Ник, струва ми се странно, че идвате тук и разпитвате Деси за взаимоотношенията му или за липсата на такива взаимоотношения със съпругата ви — отбеляза Жаклин Колингс. — С Ейми не сте ли близки? Гарантирам ви, че Деси не е имал истинска връзка с нея от десетилетия. От десетилетия.

— Просто проверявам лично, Жаклин. Понякога се налага човек да го направи.

Тя се запъти към вратата, обърна се и съвсем леко ми кимна с глава веднъж, за да ми даде да разбера, че е време да си вървя.

— Колко предприемчиво от ваша страна, Ник. Направи си сам. И верандата ли си сковахте сам? — Тя се засмя и ми отвори вратата. Погледнах към шията й и се запитах защо не носи перлена огърлица. Жени като нея винаги имат дебели перлени нанизи на шията си. Обаче усетих мириса й — женски мирис, вагинален и странно похотлив.

— Интересно ми беше да се запознаем, Ник — каза тя. — Дано Ейми се прибере у дома жива и здрава. А дотогава, ако отново ви се прииска да влезете във връзка с Деси… — тикна тя в ръката ми дебела кремава визитна картичка — свържете се с адвоката ни, ако обичате.

Ейми Елиът

17 септември 2011 г.

Съзнавам, че звуча като заплесната тийнейджърка, но следя настроенията на Ник. Към мен. Просто за да съм сигурна, че не съм луда. Имам календар и слагам сърчица за всеки ден, когато той като че ли отново ме обича, и черни квадратчета, когато не ме обича. Миналата година почти цялата беше в черни квадратчета.

А сега? Девет дни сърчица. Последователни. Може би просто е имал нужда да разбере колко много го обичам и колко съм нещастна. Може би сърцето му се е обърнало. Много ми харесва тази фраза.

Въпрос: След повече от година студенина съпругът ви внезапно изглежда отново влюбен във вас. Вие:

а) се държите с него студено още известно време — за да му натриете носа;

б) подробно обяснявате колко ви е наранил, за да продължи да ви се извинява;

в) не го притискате за новото му отношение — знаете, че ще ви се довери, когато му дойде времето, а дотогава го обграждате с обич, за да се чувства обичан и сигурен, понеже така трябва да става в брака;

г) настоявате да разберете какво се е объркало, карате го да говори и да говори, за да успокоите собствените си нерви.

Отговор: В.

Септември е, циганско лято, толкова пищно, че не мога да понеса повече черни квадратчета, но не се и налага — сега слагам само сърчица, Ник отново се държи като мой съпруг, мил, влюбен и шантав. Поръчва ми шоколад от любимия ми магазин в Ню Йорк и ми пише глупаво стихотворение, с което придружава подаръка. Всъщност е хумористично петостишие:

Щеше да е по-забавно, ако сексуалният ни живот беше също толкова безгрижен като стихотворението. Но миналата седмица ние наистина… се чукахме? Направихме го. Беше нещо по-романтично от това да правим секс, но и не толкова лигаво като да се любим. Той се прибра от работа, целуна ме по устните и ме докосна, сякаш наистина ме забеляза. Едва не се разплаках, толкова бях самотна. Няма нищо по-упадъчно от това съпругът ти да те целуне по устните.

Какво друго? Заведе ме да поплуваме в същото езеро, където ходи от дете, и аз си го представих как неистово шляпа из водата с изгорели от слънцето рамене и лице, понеже (както и сега) не се маже с крем, принуждавайки мама Мо да търчи след него с лосиона и да го цапоти, когато успее да го докопа.

Всъщност направихме пълна обиколка на местата от детството му, за което го моля от цяла вечност. Заведе ме до реката и ме целуна, докато вятърът шептеше в косите ми. („Двете ми най-любими неща на света“, прошепна ми той в ухото.) Два дни преди молът да затвори окончателно, се возихме на въртележката един до друг и смехът ни отекваше в празното пространство.

Заведе ме на мелба в любимия си сладоледен салон, където насред сладостното ухание през онази сутрин се оказахме само двамата. Ник ме целуна и каза, че това е мястото, където е заеквал и се е мъчил на много срещи с момичета, че му се иска да е можел да каже на гимназиста, който е бил навремето, че един ден ще се върне тук с момичето на мечтите си. Ядохме сладолед, после се прибрахме у дома и се пъхнахме под завивките. Ръката му върху корема ми, подремваме. Разбира се, невротичната ми страна се пита: къде е уловката? Промяната у Ник е толкова внезапна и грандиозна, че той сякаш… сякаш ще поиска нещо от мен. Или вече е направил нещо и просто се държи мило, преди да съм разбрала какви ги е забъркал. Тревожа се. Миналата седмица го хванах да рови из дебелата ми картотека с надпис „Семейство Дън“ (надписана с най-красивия ми почерк от щастливите дни) — кутия, пълна с всички странни документи, които са част от един брак, от общия живот. Притеснявам се да не би да поиска втора ипотека за бара или да вземем заем срещу застраховките си живот, или да продадем акциите си, които уж не трябва да докосваме трийсет години. Обясни, че просто иска да се увери дали всичко е наред, но го каза притеснено. Сърцето ми ще се пръсне, наистина, ако както си хапваме сладолед, той се обърне и ми каже: „Знаеш ли, интересното във връзка с втората ипотека е, че…“.

Трябва да го напиша, трябва да го изкарам от себе си. Щом го виждам на хартия, тутакси съзнавам, че е налудничаво. Невротично, несигурно и подозрително.

Няма да допусна най-лошото у мен да съсипе брака ми. Съпругът ми ме обича. Обича ме, върна се и затова се отнася с мен толкова добре. Това е единствената причина.

Ето как стоят нещата: Животът ми е тук. Ник най-сетне се върна.

Ник Дън

Изчезнала от пет дни

Седнах в горещата си кола пред къщата на Деси, отворих прозорците и проверих телефона си. Съобщение от Гилпин: „Здрасти, Ник. Днес трябва да се видим, да ти съобщим някои неща, да уточним някои въпроси. Среща в четири у вас? И… благодаря“.

За пръв път ми нареждаха. Никакво „ако може, бихме искали…“. Трябва.

Погледнах часовника си. Три часът. По-добре да не закъснявам.

Лятното въздушно шоу — парад на реактивни и на пропелерни самолети, които описват лупинги нагоре-надолу по Мисисипи, бръмчат над пътническите параходи, тракат със зъби — щеше да се проведе след два дни и репетициите се вихреха с пълна сила, когато пристигнаха Гилпин и Ронда. Седнахме в хола за пръв път след онзи първи ден.

Къщата ми беше точно под въздушното трасе, а шумът е нещо средно между пневматичен чук и лавина. С приятелите ми ченгета се опитахме да проведем разговор в затишията между рева на двигателите. Ронда приличаше на птица повече от друг път — непрекъснато мърдаше крака, главата й се въртеше и погледът й се спираше на различни предмети, оглеждаше — като сврака, която търси какво да открадне за гнездото си. Гилпин се мотаеше край нея, дъвчеше устната си, пъхнал ръце в джобовете. Дори стаята изглежда някак неспокойна — следобедното слънце осветяваше вихър от миниатюрни прашинки, над къщата прелиташе реактивен самолет — онзи ужасен, раздиращ небето звук.

— Добре, има някои неща — каза Ронда, когато отново настана мълчание. Тя и Гилпин сядат, като че ли изведнъж са решили да поостанат. — Трябва да изясним някои неща, преди да продължим, трябва да ти кажем това-онова. Съвсем рутинно. Както винаги, ако искаш адвокат…

Обаче аз знаех от телевизионните сериали, че само виновните типове си викат адвокат. Истински скърбящият, разтревожен и невинен съпруг не би го направил.

— Не, благодаря — отговорих. — Всъщност аз искам да споделя нещо с вас. За предишния преследвач на Ейми, онзи от гимназията.

— Деси… Колинс — поде Гилпин.

— Колингс. Знам, че сте говорили с него, знам, че по някаква причина не се интересувате от него, затова днес го навестих лично. За да се уверя, че с него… всичко е наред. И не мисля, че е. Според мен трябва да го проучите. Ама наистина. Сериозно. Преместил се е в Сейнт Луис…

— Установил се е в Сейнт Луис три години преди вие да се преместите — поясни Гилпин.

— Добре де, но е в Сейнт Луис. С кола е съвсем близо. Ейми си е купила пистолет, понеже се е страхувала…

— С Деси всичко е наред, Ник. Свестен тип — каза Ронда. — Не си ли съгласен? Всъщност ми напомня на теб. Истинско златно момче, малкият в семейството.

— Аз съм близнак, не съм по-малкият. Всъщност съм по-голям с три минути.

Явно Ронда само се опитваше да ме подразни, да провери дали ще се ядосам, но макар да го знаех, всеки път, когато ме обвиняваше, че се държа като бебе, в корема ми се надигаше топъл прилив на гняв.

— Както и да е — прекъсна ме Гилпин. — И двамата с майка му отричат, че той някога е преследвал Ейми, както и че е бил във връзка с нея през годините, с изключение на някое писмо от време на време.

— Съпругата ми би ви представила нещата различно. Той пишеше на Ейми от години — от години — а после се появи тук по време на издирването, Ронда. Знаеше ли това? Беше тук в онзи първи ден. Ти ме предупреди да се оглеждам за хора, които искат да се намърдат в разследването…

— Деси Колингс не е заподозрян — прекъсна ме тя и вдигна ръка. — Той дори има алиби.

— Какво?

— Бил е с майка си цяла сутрин. Били са с агент за недвижими имоти и са разглеждали къщи от седем сутринта до два следобед. Агентът потвърди.

— Значи няма начин… — подех.

— Алибито му е много солидно.

Новината ме жегна, но не ме отказа от мнението ми — тия бяха скапани детективи.

— Добре, ами всички онези типове, които задръстиха телефоните? — приближих и грабнах купчината листове с имена и номера, които небрежно бях подхвърлил върху масата в трапезарията. — И които искат да се намърдат в разследването: Дейвид Самсън, Мърфи Кларк — стари гаджета на Ейми — Боби О’Хара, Боби О’Хара, Боби О’Хара — три обаждания, Тито Пуенте — е, това е само тъпа шега.

— Ти обади ли им се? — попита Бони.

— Не. Това не е ли ваша работа? Не знам на кои си струва да звънна и кои са откачалки. Нямам време да звъня на някакъв тъпак, който се преструва на Тито Пуенте.

— Не отдавам голямо значение на откритата телефонна линия — каза Ронда. — Това е задънена улица. Обадиха се и много твои бивши приятелки. Просто да кажат здрасти. Да проверят как си. Хората са странни.

— Хайде да започваме с въпросите — подкани я Гилпин.

— Да, добре. Мисля, че трябва да започнем със следното: къде си бил сутринта, когато съпругата ти е изчезнала — каза Бони изведнъж извинително-почтително. Играеше ролята на доброто ченге и двамата прекрасно го съзнавахме. Освен ако наистина не беше на моя страна. Струваше ми се възможно понякога ченгетата просто да са на твоя страна. Нали така?

— Бях на брега.

— И не помниш някой да те е виждал? — попита Бони. — Ще ни бъде от огромна полза, ако можем да отметнем тази дреболия от списъка си. — И замълча съчувствено. Ронда не просто умееше да мълчи, тя изпълваше стаята с избраното от нея настроение като октопод с багрилото, което изпуска.

— Повярвайте ми, искам го не по-малко от вас. Но не. Не помня да съм видял някого.

Бони се усмихна притеснено.

— Странно е… споменахме мимоходом, че си бил на брега пред няколко човека, и те всички казаха… ами да кажем, че се учудиха. Казаха, че не било в твой стил. Че не си човек, който ще виси на брега.

Свих рамене.

— Ако ме питате дали ходя на брега да се излежавам по цял ден? Не. Но колкото да си изпия кафето сутрин? Разбира се.

— Е, това ни е от помощ — бодро каза Бони. — Откъде си купи кафе онази сутрин? — Тя се обърна към Гилпин, сякаш търсеше одобрението му. — Можем поне да уточним времевата рамка, нали?

— Приготвих си го тук — отговорих.

— О — намръщи се тя. — Странно, понеже тук няма кафе. Никъде в къщата. Помня, че ми се стори странно. Човек, пристрастен към кофеина като мен, забелязва такива неща.

Добре, забелязала си го, помислих си. Познавах ченге, което се казваше Бони Марони. Капанчетата й са толкова очевидни, толкова фалшиви…

— Имах останало в една чаша в хладилника и го претоплих. — Отново свих рамене: голяма работа.

— Аха. Трябва да е било там от доста време — забелязах, че в боклука няма кутия от кафе.

— От няколко дни. Но още беше вкусно.

Усмихнахме се един срещу друг. Ти знаеш и аз знам, играта започна. Всъщност наистина си помислих тези идиотски думи: играта започна. Но в известен смисъл бях много доволен — започваше следващата част.

Бони се обърна към Гилпин с ръце на кръста и му кимна кратичко. Той подъвка бузата си за секунда и после посочи към отоманката, масичката, вече оправената дневна.

— Виж, ето какъв ни е проблемът, Ник — каза той. — Виждал съм десетки нахлувания с взлом…

— Десетки по десетки по десетки — прекъсна го Бони.

— Много нахлувания с взлом. Това — цялото това място тук, в дневната — помниш ли го? Преобърнатата отоманка, катурнатата масичка, вазата на пода… — Той шляпна снимката от местопрестъплението върху масичката пред мен. — Цялото това място би трябвало да подсказва борба, нали?

Главата ми се разду и после отново се сви. Запази спокойствие.

— Би трябвало ли?

— Не изглеждаше както трябва — продължи Гилпин. — Още от първата секунда. Честно казано, изглеждаше постановка. Първо, всичко беше съсредоточено само на това място. Защо никъде другаде нямаше нищо нередно, а само в тази стая? Странно е.

Той извади друга снимка, в близък план.

— Погледни тук, тази купчина книги. Би трябвало да са пред масичката — нали стоят върху нея?

Кимнах.

— Когато масичката е била преобърната, книгите следва да се разпилеят отпред, следвайки траекторията на падане на масичката. Обаче вместо това те се оказват зад нея, като че ли някой ги е съборил, преди да катурне масичката.

Взирах се тъпо в снимката.

— Погледни и това, за мен е много любопитно — продължи Гилпин. Посочи ми трите тънки старинни рамки върху полицата на камината. Той тупна силно с крак и те всички тутакси се катурнаха напред. — Те обаче въпреки всичко тогава са останали изправени.

Показа ми снимки с изправени рамки. Надявах се — дори след като ме спипаха за фала с вечерята в „Хаустънс“ — че ще бъдат тъпи ченгета, ченгета от филмите, местни селяндури, които се опитват да ти угодят, които се доверяват на другия местен: Каквото кажеш, приятел. Но не ми се паднаха тъпи ченгета.

— Не знам какво искате да кажа — промърморих. — Това е съвсем… не знам какво да мисля. Искам само да намеря жена си.

— Ние също, Ник, ние също — увери ме Ронда. — Но още нещо. Отоманката… нали помниш как се беше прекатурила? — Тя потупа ниската отоманка и посочи към четирите й крачета, високи само около два сантиметра и половина. — Виждаш ли, тя е тежка отдолу заради ниските крачета. Възглавниците на практика са почти на пода. Опитай да я събориш.

Поколебах се.

— Хайде, опитай — подкани ме пак.

Побутнах отоманката, но тя се плъзна по килима, вместо да се преобърне. Кимнах. Съгласих се. Наистина имаше тежко дъно.

— Не, сериозно, ела тук ако трябва, и опитай да катурнеш това чудо — нареди ми Бони.

Коленичих, бутах от все по-ниско и по-ниско, накрая пъхнах ръка под отоманката и я катурнах. Но дори тогава тя се повдигна нагоре, едната й страна се понаведе, но после отново се върна на мястото си. Накрая се наложи буквално да я вдигна и да я преобърна с двете си ръце.

— Странно, нали? — попита Бони, но не звучеше никак изненадана.

— Ник, чистил ли си къщата в деня, когато съпругата ти изчезна? — попита Гилпин.

— Не.

— Добре, понеже криминалистите провериха пода на кухнята с луминол и той светна. Доста кръв се е изляла там, Ник. Не става дума за нищожно порязване, а за много кръв.

— Боже! — В средата на гърдите ми се появи горещо кълбо. — Но…

— Да, значи жена ти е успяла да излезе от тази стая — каза той. — Някак на теория тя се е добрала до кухнята — без да събори дреболиите върху масата точно отпред — и после е паднала в кухнята, където е изгубила много кръв.

— И после някой старателно е избърсал кръвта — каза Ронда, наблюдавайки ме.

— Чакайте, чакайте. Защо някой ще се опитва да бърше кръвта, но после ще създава бъркотия в дневната…

— Ще разберем защо, не се тревожи, Ник — тихо ме увери Ронда.

— Не разбирам, просто не разбирам…

— Да седнем — подкани ме Бони. Посочи ми един стол в трапезарията. — Ял ли си нещо? Искаш ли сандвич?

Поклатих глава. Тя изпълняваше ролята на различни женски героини: на силната жена, на грижовната жена, за да види коя ще даде най-добър резултат.

— Как вървеше бракът ти, Ник? — попита Ронда. — Пет години… наближавал е кризисният момент през седмата година.

— Бракът ми си беше наред — повторих. — Не беше идеален, но беше хубав.

Тя сбърчи нос: лъжеш!

— Смятате ли, че е възможно да е избягала, Ник? — попита твърде обнадеждено. — Да се е постарала да заприлича на местопрестъпление и да е избягала. Съпругата беглец?

Бони започна да изрежда причините да не е станало така:

— Не е използвала мобилния си телефон, не е използвала кредитните карти, нито дебитните карти. Не е теглила сериозни суми предишните седмици.

— И кръвта — додаде Гилпин. — Не искам да звуча безсърдечно, но толкова много кръв? За това е нужна сериозна… Не бих могъл да си го причиня сам. Става дума за наистина дълбоки рани. Съпругата ти железни нерви ли има?

— Да, така е. — Освен това има фобия от кръв, но щях да почакам и да оставя блестящите детективи сами да го установят.

— Е, струва ми се много невероятно — каза Гилпин. — Ако се е наранила толкова сериозно, защо й е да бърше кръвта?

— Не, наистина, да си говорим честно, Ник — каза Бони и се приведе над коленете си, за да ме погледне както седях, вперил поглед в пода. — Как вървеше бракът ви напоследък? Ние сме на твоя страна, но искаме да ни кажеш истината. Единственото нещо, което може да те постави в лоша светлина, е да криеш нещо от нас.

— Имахме и трудни моменти. — Представих си Ейми в спалнята ни последната нощ с лице на червени петна, както ставаше, когато се ядоса. Ядно редеше думите — злобни, зверски думи — а аз я слушах и се опитах да приема това, което ми казва, понеже беше истина, на практика всичко, което говореше, беше истина.

— Опиши ни тези трудни моменти — подкани ме Бони.

— Нищо конкретно, просто неразбирателства. Ейми беше избухлива. Тя трупаше у себе си разни дреболии, а после изведнъж — бум! Избухваше и всичко приключваше. Никога не сме си лягали скарани.

— Дори във вторник вечерта? — попита Бони.

— Никога — излъгах.

— За пари ли спорехте най-вече?

— Не помня за какво спорехме. За най-различни неща.

— За какво се скарахте в нощта, преди тя да изчезне? — попита Гилпин с крива усмивка, все едно е изрекъл най-невероятното остроумие.

— Ами, както ви казах, по въпроса за омара.

— За друго? Сигурен съм, че не сте си крещели за омара цял час.

В този момент Блийкър слезе до средата на стълбището и надникна през перилата.

— Е, и за други битови неща. Семейни работи. За котешката тоалетна. Кой ще чисти котешката тоалетна.

— Крещели сте си заради котешката тоалетна? — попита Бони.

— Нали знаете как става по принцип. Аз работя много, Ейми не работи, затова мисля, че няма да е зле да се занимава с някаква основна къщна работа. Най-обикновената поддръжка.

Гилпин се сепна като инвалид, който се стряска от следобедна дрямка.

— Ти си старомоден тип, нали така? И аз съм такъв. Непрекъснато повтарям на жена си: „Не мога да гладя, не мога да мия съдове, не мога да готвя. Затова, скъпа, аз ще хващам лошите, това го мога, а ти от време на време пускай пералнята“. Ронда, ти беше омъжена, вършеше ли домакинска работа?

Ронда си лепна убедително гневно изражение.

— И аз хващам лошите, идиот такъв.

Гилпин завъртя безпомощно очи към мен и аз почти очаквах да се пошегува — май някой не е в настроение — толкова се стараеше да влезе в образ.

Той потърка лисичата си челюст.

— Значи просто си имал нужда от домакиня — каза и от неговата уста предположението звучеше разумно.

— Исках… Исках каквото искаше и Ейми. Наистина не ми пукаше. — Обърнах се към Бони, детектив Ронда Бони със състрадателното поведение, което ми се струваше поне отчасти неподправено. (Не е, напомних си.) — Ейми не можеше да реши какво да прави тук. Не можеше да си намери работа и не се интересуваше от бара. И в това няма нищо лошо — ако иска да си стои у дома, аз нямах нищо против. Обаче тя не беше щастлива вкъщи. И очакваше от мен да оправя нещата. Като че ли аз отговарях за нейното щастие.

Бони не каза нищо, изгледа ме с безизразно като водна повърхност лице.

— За известно време е забавно да бъдеш герой, да бъдеш рицар, обаче не се получава за дълго. Не можех да я накарам да бъде щастлива. Тя не искаше да е щастлива. Затова реших, че ако започне да се грижи за някои прагматични неща…

— Например за котешката тоалетна — помогна ми Бони.

— Да, да чисти тоалетната, да пазарува, да повика водопроводчика, за да поправи капещата чешма, която я влудяваше.

— Боже, това е страхотен план за щастие! Много забавно.

— Целта ми беше да прави нещо. Каквото и да е, нещо. Да се възползва максимално от положението. Не само да седи и да чака някой друг да върши всичко. — Съзнавах, че говоря високо и че звуча едва ли не гневно, със сигурност възмутено, но изпитах огромно облекчение. Започнах с лъжа — котешката тоалетна — която после се превърна в удивителен изблик на чиста истина, след който разбрах защо престъпниците говорят толкова — понеже е приятно да разкажеш историята си на някой непознат, на някого, който няма да я вземе за глупост, който е принуден да чуе и твоята страна. (Някой, който се преструва, че е на твоя страна, поправих се.)

— И така, преместването обратно в Мисури — каза Бони. — Довел си Ейми противно на желанията й?

— Противно на желанията й ли? Не. Направихме каквото трябва. Нямах работа, Ейми нямаше работа, майка ми беше болна. Бих направил същото за Ейми.

— Мило е, че го казваш — промърмори Бони и изведнъж ми напомни точно за Ейми: за осъдителните, едва чути упреци, които тя изричаше точно толкова силно, че да ги чуя, но да не съм сигурен дали е така. И ако попитах каквото трябваше да попитам: — „Какво каза?“, отговорът й винаги гласеше едно и също: „Нищо!“. Изгледах гневно Бони, стиснах устни и си помислих: „Може би това е част от плана, за да те видят как се държиш с гневни и недоволни жени“. Опитах да се накарам да се усмихна, но това, изглежда, само я отврати още повече.

— Значи можеш да си го позволиш — независимо дали Ейми работи или не, се оправяте финансово? — попита Гилпин.

— Е, напоследък имахме проблеми с парите — казах. — Когато се оженихме, Ейми беше заможна, доста заможна.

— Да, заради онези книжки „Невероятната Ейми“.

— Да, доста пари са им донесли през седемдесетте и осемдесетте. Обаче преди няколко години издателят се отдръпна. Каза, че „Ейми“ е изживяла времето си, и всичко отиде по дяволите. Наложи се родителите на Ейми да вземат от нас пари назаем, за да не потънат.

— Искаш да кажеш, от жена ти?

— Да, добре. После използвахме по-голямата част от останалите пари в тръста на Ейми, за да купим бара, с който преживяваме оттогава.

— Значи когато се ожени за Ейми, тя е била много богата — заключи Гилпин.

Аз кимнах. И си помислих как ли изглежда описанието на героя: съпруг, който остава до жена си по време на мъчителния упадък на семейството й.

— Значи сте водили доста приятен живот.

— Да, беше страхотно, беше прекрасно.

— А сега тя е почти разорена и начинът ви на живот е съвсем различен от онзи в началото на брака ви. От онова, с което сте започнали.

В този момент си дадох сметка, че разказът ми е напълно погрешен.

— Защото… добре де, прегледахме финансите ти, Ник, и нещата не изглеждат никак добре — поде Гилпин, успявайки да превърне обвинението почти в загриженост, в тревога.

— Барът се справя прилично — казах. — Обикновено нов бизнес излиза от червената зона за три-четири години.

— Всъщност кредитните карти привлякоха вниманието ми — каза Бони. — Двеста и дванайсет хиляди долара дългове по кредитните карти. Това направо ме слиса — размаха Бони към мен банкови извлечения с червено мастило.

Родителите ми се отнасяха фанатично към кредитните карти — използваха ги само при специални поводи. „Не купуваме нищо, което не можем да си позволим“, гласеше мотото на семейство Дън.

— Ние не… поне аз не… но надали и Ейми би… Може ли да видя това? — заекнах точно когато ниско прелитащ бомбардировач разтресе стъклата на прозорците. Едно растение на полицата над камината тутакси изгуби пет красиви пурпурни листа. Принудени да замълчим за десетина разтърсващи секунди, всички наблюдавахме как те политат към пода.

— Да, опитват се да ни убедят, че тук е имало голяма борба, а нито едно листенце не е паднало на пода тогава — отвратено изломоти Гилпин.

Взех документите от Бони и видях името си, само своето име, изписано по най-различен начин — Ник Дън, Ланс Дън, Ланс Н. Дън, Ланс Никълъс Дън на десетина различни кредитни карти с баланси от 62,78 до 45 602,33 долара, с различно големи закъснения по плащанията и с лаконични заплахи, изпратени със зловещи писма, най-отгоре на които пишеше: „Платете веднага!“.

— Мили боже! Ама това е кражба на самоличност или нещо такова! — казах. — Не са мои. Ама моля ви се, погледнете ги — аз дори не играя голф! — Някой беше платил повече от 7000 долара за стикове за голф. — Всеки ще ви каже — наистина не играя голф.

— Постарах се да прозвуча скромно — поредното нещо, в което не ме бива, обаче детективите не захапваха въдицата.

— Познаваш ли Ноел Хоторн? — попита Бони. — Приятелката на Ейми, която ни каза да проверим?

— Чакайте, искам да поговорим за сметките, понеже не са мои. Ама сериозно, трябва да проследим тази история.

— Ще я проследим, няма проблем — безизразно ме увери Бони. — Ноел Хоторн?

— Да. Казах ви да я проверите, понеже обикаля целия град и реве за Ейми.

Бони изви вежда:

— И това те ядосва?

— Не, както ви казах, на мен тя ми се стори доста сломена, ама превзето сломена. Привидно. Опитва се да привлече внимание. Маниакална е.

— Говорихме с Ноел — каза Бони. — Каза ни, че жена ти била изключително притеснена от брака си, че се тревожела във връзка с финансовите ви проблеми и мислела, че си се оженил за нея за пари. Твърди също, че характерът ти тревожел жена ти.

— Не знам защо Ноел ще говори такива неща. Според мен двете с Ейми надали са разменили повече от няколко думи.

— Интересно, понеже в дневната на семейство Хоторн е пълно със снимки на Ноел и на жена ти — намръщи се Бони. Аз също се намръщих: истински снимки на тях двете с Ейми ли? — В Сейнт Луис миналия октомври, на пикник с близнаците, на плаване през уикенда през юни. Миналия месец.

— Ейми не е изричала името на Ноел, откакто живеем тук. Сериозно ви казвам. — Напрегнах си мозъка за случилото се през юни и си спомних един уикенд, когато бях заминал с Анди, а казах на Ейми, че с момчетата отивам до Сейнт Луис. Когато се прибрах, я заварих с порозовели бузи и ядосана, твърдеше, че е прекарала уикенда с лоши предавания по кабелната и отегчено четене на пристана. Да е ходила на плаване? Не. Не се сещам за нищо, което би й се сторило по-непривлекателно от типичното за Средния запад плаване по Мисисипи — бутилки бира в съдове за охлаждане, вързани за лодките, силна музика, пияни момчета, осеяни с повръщано места за лагеруване.

— Сигурни ли сте, че съпругата ми е на тези снимки?

Двамата се спогледаха — ама той сериозно ли?

— Ник — каза Бони, — нямаме причина да се съмняваме, че жената на снимката, която изглежда точно като съпругата ти и за която Ноел Хоторн, майка на три деца и най-добрата приятелка на жена ти в града, твърди, че е твоята съпруга, не е твоята съпруга.

— Твоята съпруга, за която, длъжен съм да отбележа, според Ноел си се оженил за пари — додаде Гилпин.

— Не се шегувам — казах. — В наше време всеки може да скалъпи някакви снимки на лаптопа си.

— Добре, преди минутка беше сигурен, че Деси Колингс е замесен, а сега се насочи към Ноел Хоторн — отбеляза Гилпин. — Струва ми се, че наистина търсиш кого да обвиниш.

— Освен мен? Да, търся. Вижте, не съм се оженил за Ейми за пари. Наистина трябва да поговорите повече с родителите й. Те ме познават, знаят какъв съм. — Не знаят всичко, помислих си и стомахът ми се сви.

Бони ме наблюдаваше и изглежда ме съжаляваше. Гилпин май дори не ме слушаше.

— Вдигнал си застрахователната сума на жена си на милион и двеста хиляди — отбеляза Гилпин с престорена досада. Дори насочи ръка към издълженото си лице с крехки челюсти.

— Ейми го направи сама! — побързах да обясня. Ченгетата само ме гледаха и чакаха. — Аз подадох документите, но идеята беше нейна. Тя настояваше. Кълна се, пет пари не давах, но Ейми каза — каза, че предвид промяната в доходите ни така ще се чувства по-сигурна, че това било разумно делово решение. Майната му, не знам, не знам защо го искаше, не съм я молил.

Поех си два пъти дълбоко въздух, девет секунди, за да се стегна.

— Ето какво се случва според мен — подех. — Според мен много хора гледат новините, които винаги представят съпруга като злодея, убил жена си, и ме възприемат през тази призма, поради което някои съвсем невинни и нормални неща се изопачават. Това се превръща в лов на вещици.

— Такова ли е обяснението ти за сметките по кредитните карти? — попита Гилпин.

— Казах ви, не мога да обясня сметките по кредитните карти, защото нямам нищо общо с тях. Ваша работа е да разберете откъде са се взели, по дяволите?

Двамата мълчаха, седяха един до друг и чакаха.

— Какво правите в момента, за да намерите жена ми? — попитах. — Какви други следи разследвате, освен мен?

Къщата се разтресе, небето се раздра и през задния прозорец видяхме един реактивен самолет, който се стрелна наблизо, точно над реката, с оглушителен рев.

— Еф-10 — отбеляза Ронда.

— Не, много е малък — поправи я Гилпин. — Трябва да е…

— Еф-10 е.

Бони се приведе към мен, сключила ръце.

— Нашата работа е да се уверим, че си сто процента чист, Ник — каза тя. — Знам, че и ти го искаш. Само ако ни помогнеш с някои заплетени възли — понеже за това става въпрос, за няколко възела, които все ни препъват.

— Може би е време да си наема адвокат.

Ченгетата отново се спогледаха, все едно се бяха обзаложили.

Ейми Елиът Дън

13 октомври 2011 г.

Майката на Ник е мъртва. Мисля, че това му развърза ръцете. Милата Морийн. Милата силна Морийн. Беше на крак само седмица преди да умре и отказваше всякакво забавяне на темпото.

— Искам да живея до последния миг — каза тя. Беше започнала да плете шапки за други болни на химиотерапия (самата тя беше адски съсипана след единствения курс, не искаше да удължава живота си, ако това означава още тръбички), така че завинаги ще я запомня заобиколена от ярки кълбета прежда: червени, жълти и зелени, пръстите й се движат, иглите тракат, а тя бърбори с тихия си глас и мърка като доволно котенце.

И не щеш ли, една сутрин през август тя се събудила, ама не съвсем, вече не беше Морийн. Неочаквано се беше смалила като птиченце, за една нощ, толкова бързо, превърна се в бръчки и една гола черупка, очите й се стрелкаха из стаята, неспособни да разпознаят нищо, дори самата нея. След това дойде редът на един хоспис, място с мека светлина, ведро, с картини на жени с бонета и пищни зелени хълмове, машини за закуски и малки кафенца. Не се очакваше хосписът да я излекува, нито дори да й помогне, а само да й даде възможност да издъхне спокойно. Мо наистина си отиде три дни по-късно. Съвсем делово, както винаги бе желала (макар да съм сигурна, че сигурно би завъртяла очи с досада на тази фраза: както винаги бе желала Морийн).

Бдението беше скромно, но хубаво — със стотици хора, със сестра й от Омаха, която страшно приличаше на нея, наливаше кафе и ликьор „Бейлис“, поднасяше бисквити и разказваше забавни истории за Мо. Погребахме я в една красива и слънчева сутрин. Го и Ник стояха прегърнати, а аз висях до тях и се чувствах като натрапница. Същата нощ в леглото Ник ми позволи да го прегърна, обърнал гръб към мен, но след няколко минути стана, прошепна: „Имам нужда от глътка въздух“, и излезе от стаята.

Майка му винаги го обсипваше с майчински грижи — държеше да се отбива у дома веднъж седмично и да ни глади дрехите, а след като приключеше с гладенето, казваше: „Ще ти помогна да разтребиш“. След като си тръгнеше, поглеждах в хладилника и установявах, че е обелила и нарязала грейпфрута му, сложила е резенчетата в кутия с капак, а после отварях кутията с хляба и установявах, че всички филийки са с отрязани корички и са върнати обратно полуголи. Женена съм за трийсет и пет годишен мъж, който все още не обича коричката на хляба. През първите седмици след смъртта на майка му се мъчех да правя същото. Изрязвах коричките на хляба, гладех му фланелките, печах му пай с боровинки по рецептата на майка му.

— Не съм бебе, Ейми, наистина — казваше той, вперил поглед във франзелата с изрязана коричка. — Оставях мама да го прави, защото това й доставяше радост, но знам, че на теб тези домакински неща не ти допадат.

Така че отново се върнахме на черните квадратчета. Милият, грижовен и обичлив Ник изчезна. Върна се грубият, раздразненият и сърдит Ник. Би трябвало в трудни времена да се облегнеш на съпруга си, обаче Ник явно се е отчуждил още повече. Той е маминото детенце, чиято майка е починала. Не иска да има нищо общо с мен.

Използва ме за секс, когато има нужда. Притиска ме към някоя маса или до таблата на леглото и ме чука, докато свърши с няколко бързи изсумтявания, после ме пуска, поставя длан на кръста ми — единственият интимен жест, и казва нещо, което би трябвало да превърне всичко в игра: „Толкова си секси, че понякога просто не се контролирам“. Но го казва безизразно.

Въпрос: Съпругът ви, с когото сте имали прекрасен сексуален живот, сега е изморен, дистанциран и студен — иска секс само по своя начин, когато му скимне. Вие:

а) не откликвате — той няма да спечели тази игра;

б) плачете и изисквате отговори, които той не е готов да ви даде, и с това още повече го отблъсквате;

в) вярвате, че това е просто дребен проблем в дългия ви брачен живот — той преживява труден момент, затова се стараете да проявите разбиране и изчаквате.

Отговор: В. Нали?

Притеснявам се, че бракът ми се разпада, и не знам какво да направя. Човек би допуснал, че е най-естествено да поговоря със своите родители психолози, но съм прекалено горда. Те надали ще ми дадат полезен брачен съвет: двамата са сродни души, нали помните? При тях има само върхове, никакви спадове — същински взрив на брачен екстаз. Не мога да им кажа, че провалям единственото, което ми е останало — брака си. Биха написали още една книга, въображаем укор, в който Невероятната Ейми преживява най-фантастичните, удовлетворяващи и безоблачни пет години от брака си… понеже влага цялото си старание.

Но се тревожа. Непрекъснато. Вече съм твърде възрастна за вкусовете на съпруга си. Понеже съм свикнала да бъда неговият идеал, преди седем години, и съм чувала безмилостните му коментари за жените, които наближават четирийсет: колко жалки ги намира, прекалено натруфени, обикалящи баровете, без да съзнават колко се непривлекателни. Прибираше се, след като е пил до късно, а когато го питах как е било в бара, в който и да е бар, той често казваше: „Пълно с изгубени каузи“ — така наричаше кодирано жените на моята възраст. Тогава бях на около трийсет и се подсмихвах заедно с него, като че ли това никога няма да ми се случи. Сега и аз съм изгубена кауза, а той е вързан за мен и може би точно затова е толкова сърдит.

Започнала съм терапия с малчугани. Всеки ден отивам у Ноел и оставям близнаците й да ме пипат. Пълната ръчичка е в косата ми, усещам сладникавия дъх на врата си. Вече разбирам защо жените непрекъснато заплашват, че ще изядат децата: Толкова е сладък, да го изядеш! Докато гледам как трите й деца се клатушкат край нея, целите в петна, след дрямката си и трият очички, докато отиват при мама, докосват с малките си ръчички коляното или ръката й, все едно са заветната цел, сякаш съзнават, че са в безопасност… понякога ме пронизва болка.

Вчера прекарах наистина мъчителен следобед у Ноел, затова може би направих нещо глупаво.

Ник се прибра у дома и ме завари в спалнята, тъкмо си бях взела душ, затова след малко ме избута до стената и проникна в мен. След като свърши и ме пусна, видях влажната си целувка, отпечатана на синята стена. Той седна на ръба на леглото задъхан и каза:

— Извинявай, просто имах нужда от теб.

Не ме погледна.

Отидох до него и го прегърнах, преструвайки се, че е направил нещо съвсем нормално, приятен брачен ритуал, и му казах:

— Мислех си за нещо.

— Да, за какво?

— Ами може би сега е моментът. Да си направим истинско семейство. Да опитаме да забременея. — Още докато го изричах, съзнавах, че е налудничаво, но не можах да се овладея — превърнала съм се в една луда жена, която иска да забременее, понеже така ще спаси брака си.

Носи смирение да се превърнеш в онова, на което някога си се подигравал.

Той се дръпна от мен.

— Сега ли? Сега е най-неподходящият момент за това, Ейми. Нямаш работа…

— Знам, но искам отначало да си остана у дома с бебето…

— Току-що почина майка ми, Ейми.

— Да, но това ще бъде нов живот, ново начало.

Той ме хвана за двете ръце и ме погледна право в очите за пръв път от седмица.

— Ейми, сигурно си мислиш, че сега, след като мама умря, ще се приберем весело в Ню Йорк, ще си направим бебета и ти ще си върнеш предишния живот. Не можеш да си представиш под какво напрежение се намирам всеки ден и в каква каша сме се забъркали. Как ще се издържаме? Едва смогвам за двама ни, камо ли за деца. Ти ще искаш да им осигуриш всичко, с което си разполагала като дете, а аз не мога. Няма да има частни училища за малките Дън, няма да има летни вили. Никак няма да ти хареса, че ще бъдем толкова бедни.

— Не съм толкова плитка, Ник…

— Наистина ли мислиш, че моментът е подходящ да имаме деца?

Отдавна не бяхме обсъждали брака си така и видях, че той вече съжалява, задето изобщо е казал нещо.

— Намираме се под огромно напрежение, скъпи — казах. — Не ни беше лесно и знам, че в много от случаите вината беше моя. Просто тук се чувствам адски безполезна…

— Значи ще се превърнем в едно от онези семейства, които си раждат деца, за да оправят брака си? Понеже това винаги дава страхотни резултати.

— Ще имаме бебе, понеже…

Очите му потъмняха и той ме стисна за ръцете.

— Просто… не, Ейми. Не сега. В момента не мога да понеса повече стрес. Не мога да се нагърбя с още една тревога. Напрежението ми е в повече. Ще рухна.

Поне този път каза истината.

Ник Дън

Изчезнала от шест дни

Първите четирийсет и осем часа са ключови за всяко разследване. Ейми я нямаше почти седмица. Вечерта щеше да има бдение на свещи в парка „Том Сойер“, който според пресата бил „любимото място на Ейми Елиът Дън“. (Не ми бе известно да е стъпвала в парка, който сигурно не познава, като изключим името. Най-обикновен, без много дървета, с пясъчник, който почти винаги е пълен с животински изпражнения, той всъщност е адски далеч от духа на Твен.) През последните двайсет и четири часа историята завладя националния ефир, изведнъж се появи навсякъде, просто така, и медиите (моите предишни колеги, моите хора!) моделираха историята и предпочитаха гледната точка на „невероятната Ейми“ и на дългия брак на семейство Елиът. Никакви злоби коментари за прекратяването на поредицата, за почти пълния финансов банкрут на авторите — в момента за семейство Елиът се говореха само хубави неща. Медиите ги обожаваха.

Мен не толкова. Вече изтъкваха някои причини за загриженост. Облягаха се не просто на изтекла информация — липсата на алиби, евентуално „инсценираното“ местопрестъпление — а на действителни лични особености. Съобщаваха, че преди не съм имал по-дълга връзка с жена от няколко месеца, което явно ме правеше женкар. Бяха научили, че съм настанил баща си в „Камфърт Хил“ и че рядко го посещавам, което пък означаваше, че съм го изоставил. „Това е напълно реален проблем, Ланс.“ Медиите бяха възродили собственото ми име, което ненавиждах още от средното училище и в началото на всяка учебна година се провиквах на учителите: „Ник, казвайте ми Ник!“. Всеки септември, като ритуал в началото на учебната година: „Ник, казвайте ми Ник!“. И винаги се намираше някой умник, който през междучасието се правеше на интересен, обикаляше превзето и повтаряше: „Здрасти, аз съм Ланс“. А после всичко се забравяше до следващата учебна година.

Сега обаче историята се появи в новините, ужасното споменаване на трите ми имена, както назовават само серийните убийци и престъпниците: Ланс Никълъс Дън. А аз не можех да спра това.

Ранд и Мерибет Елиът, Го и аз отидохме заедно на бдението. Не знаех колко информация получаваха семейство Дън, колко обвинителни сведения за своя зет. Знаех, че са им съобщили за „инсценираното“ местопрестъпление: „Ще изпратя някои от своите хора там и те ще им кажат точно обратното — че съвсем очевидно има признаци за борба — каза ми Ранд уверено. — Истината може да се моделира, просто трябва да избереш подходящия експерт“.

Той не знаеше за другите неща, за кредитните карти, за застраховката живот, за Ноел, най-добрата приятелка на жена ми, която говореше отвратителни неща: насилие, алчност, страх. Тази вечер, след бдението, щеше да участва в шоуто на Елън Абът. Ноел и Елън щяха да се отвращават от мен пред зрителите.

Не всички обаче бяха отвратени от мен. През последната седмица барът се пръскаше по шевовете: стотици клиенти идваха да пият бира и да дъвчат пуканки на мястото, чийто собственик беше Ланс Никълъс Дън, евентуалният убиец. Го нае четири нови хлапета да работят в бара, тя се отби веднъж, каза, че не може повече, не издържала да гледа колко е пълно, проклетите зяпачи, които се наливали с нашия алкохол и си разказвали истории за мен. Било отвратително. Въпреки това, разсъждаваше Го, парите щели да ни бъдат от полза, ако…

Ако. Ейми беше изчезнала преди шест дни, а ние всички разсъждавахме в разни „ако“…

Приближавахме парка смълчани, чуваше се само потракването с нокти на Мерибет по стъклото.

— Все едно отиваме на двойна среща — засмя се Ранд, но доста истерично: пронизително и кресливо. Ранд Елиът, гениалният психолог, авторът на бестселъри, приятелят на всички, сдаваше багажа. Мерибет беше започнала да се лекува сама: шотчета чист алкохол, които поглъщаше абсолютно прецизно, колкото да смекчи напрежението, но без да помъти разсъдъка си. Ранд, от друга страна, буквално си губеше главата — очаквах тя едва ли не да изхвръкне като на пружина от раменете му — ку-кууу! Лигавият му характер вече беше непоносим: той беше станал отчаяно сантиментален с всички, прегръщаше ченгета, репортери, доброволци. Много се беше сближил с нашата полицейска свръзка в „Дейс Ин“ — слабичко и стеснително хлапе, което се казваше Дони и което Ранд обичаше да информира какво смята да прави: „О, само те дразня, Дони“, казваше и грейваше в радостна усмивка.

— Това хлапе не може ли да се почувства значимо по друг начин? — прошепнах на Го предишната вечер.

Тя отговори, че завиждам, защото човекът, който замества баща ми, харесва някого повече от мен. И наистина беше така.

Мерибет потупа Ранд по гърба, докато вървяхме към парка, а аз си помислих колко много ми се иска да направя същото, едно бързо докосване, и неочаквано от устните ми се изтръгна стенание, бързо и сълзливо стенание. Имах нужда от някого, но не бях сигурен дали от Анди или от Ейми.

— Ник? — повика ме Го. Вдигна ръка към рамото ми, но аз я отблъснах.

— Извинявай. О, много съжалявам, беше нелеп изблик — казах. — Изобщо не беше в стила на семейство Дън.

— Няма проблем, и двамата сме разстроени — каза тя и отмести поглед. Откакто беше открила в какво положение се намирам, както беше започнала да нарича изневярата ми, беше се отдръпнала малко, погледът й бе дистанциран, а лицето й — постоянно безизразно. Много се стараех да не се ядосвам на това.

Когато влязохме в парка, телевизионните екипи бяха навсякъде — вече не бяха само местни мрежи. Семейство Дън и семейство Елиът обиколиха тълпата, Ранд се усмихваше и кимаше като някакъв гостуващ благородник. Бони и Гилпин се появиха почти незабавно, тръгнаха подире ни като дружелюбни кутрета — бяхме се превърнали в нещо познато, почти в мебели, и вероятно това беше идеята. Бони беше облечена със същите дрехи, които носеше на всяка публична проява — скромна черна пола и сива раирана блуза, отпуснатата й коса бе прибрана с шноли от двете страни. Познавам едно момиче, което се казва Бони Марони… Нощта беше гореща и под мишниците й имаше по едно тъмно и усмихнато лице от пот. Тя наистина ми се усмихна, като че ли следобедът, обвиненията — понеже това бяха обвинения, нали така? — изобщо не се бяха случвали.

Тръгнахме нагоре по стълбите по една импровизирана сцена. Обърнах се към близначката си, тя ми кимна, показа ми с пантомима дълбоко вдишване и аз си спомних, че трябва да дишам. Стотици лица бяха извърнати към нас заедно с камери, които щракаха и просветваха. Не се усмихвай, казах си. Не се усмихвай. Жена ми се взираше в мен от предниците на десетки фланелки с надпис „Намерете Ейми“.

Го каза, че трябва да държа реч („трябва спешно да си придадеш човешки облик“), и аз го направих, приближих се до микрофона. Беше твърде ниско, до средата на корема ми, затова се поборих с него няколко секунди, което иначе би ме вбесило, но вече не можех да си позволя да съм вбесен пред хора, така че си поех въздух, приведох се напред и прочетох думите, които сестра ми беше написала:

— Съпругата ми Ейми Дън изчезна преди седмица. Не мога да ви опиша с думи мъката на семействата ни, огромната празнина, която изчезването й остави в живота ни. Ейми е любовта на живота ми, тя е сърцевината на нашето семейство. За онези от вас, които още не я познават, ще кажа, че тя е забавна, очарователна и мила. Тя е умна и сърдечна. Тя ми помага и ме подкрепя във всичко.

Вдигнах поглед, като по чудо забелязах Анди и отвратеното й изражение и отново наведох поглед към бележките си.

— Ейми е жената, с която искам да посрещна старостта, и знам, че точно така ще стане…

ПАУЗА. ДИШАЙ. НЕ СЕ УСМИХВАЙ. Го наистина беше написала тези думи на картичката. Стане, стане, стане — отекна гласът ми по високоговорителите и се търкулна към реката.

— Моля да се свържете с нас, ако имате някакви информация. Тази вечер ще запалим свещи с надеждата тя скоро да се върне при нас жива и здрава. Обичам те, Ейми.

Опитвах се да гледам накъдето и да било другаде, само не към Анди. Паркът засия от запалените свещи. Трябваше да запазим минутка мълчание, но плачеха бебета, а един залитащ бездомник не спираше да пита на висок глас: „Ей, ама какво става тук? Защо е всичко това?“, а някой прошепна името на Ейми, след което мъжът попита още по-силно: „Какво? За това ли е всичко?“.

Някъде от средата на тълпата Ноел Хоторн започна да се придвижва напред, подпряла едното дете на бедрото си, а другите две се бяха вкопчили в полата й и на мен, като на мъж, който не е свикнал да е край деца, ми изглеждаха невероятно дребни. Ноел принуди тълпата да даде път на нея и на децата й, отправи се директно към подиума и вдигна поглед към мен. Аз я изгледах гневно — жената, която ме беше злепоставила — после за пръв път забелязах издутия й корем и си дадох сметка, че отново е бременна. За секунда зяпнах — четири деца под четири годинки, мили боже! По-късно този поглед щеше да бъде анализиран и обсъждан и повечето хора щяха да го преценят като изпълнен едновременно с гняв и със страх.

— Здравей, Ник. — Гласът й стигна до вдигнатия наполовина микрофон и отекна към публиката. Замотах се с микрофона, но не можах да намеря копчето. — Исках само да видя лицето ти — каза тя и избухна в сълзи. Стенанието заля публиката и всички се прехласнаха. — Къде е тя? Какво си направил с Ейми? Какво си направил със съпругата си!

Съпруга, съпруга — отекна гласът й. Децата й се стреснаха и ревнаха.

Ноел не можеше да говори, ревна неистово, беше бясна, не се владееше, грабна микрофона и го смъкна към себе си. Зачудих се дали да не го дръпна от ръцете й, но съзнавах, че не мога да предприема нищо срещу жена с рокля за бременни и с три невръстни дечица. Потърсих с поглед Майк — контролирай жена си! — но никъде го нямаше. Ноел се обърна към събралите се хора:

— Аз съм най-добрата приятелка на Ейми! — Приятелка, приятелка, приятелка, отекнаха думите над парка заедно с рева на децата й. — Въпреки усилията ми полицията явно не ме приема сериозно. Затова ще запозная с нашата кауза града, който Ейми толкова обичаше и който също й отвръщаше с обич! Този мъж, Ник Дън, трябва да отговори на някои въпроси. Той трябва да ни каже какво е направил с жена си!

Бони се спусна от едната страна на сцената към Ноел, обаче тя се извърна и двете се приковаха с поглед. Бони направи отчаяно режещо движение пред гърлото си: Млъкни!

— С бременната си жена!

Вече никой не виждаше свещите, понеже светкавиците на камерите направо откачиха. До мен Ранд издаде звук като скърцане на балон. Под мен Бони притисна пръсти към главата си, все едно се бори с главоболие. Виждах всички в неистовия ритъм на светкавиците, които примигваха в ритъм с пулса ми.

Потърсих Анди с поглед в тълпата, видях я вперила поглед в мен с поруменяло и разкривено лице, с влажни бузи, и когато погледите ни се срещнаха, устните й изговориха: „Задник!“ и тя се отдръпна назад в тълпата.

— Трябва да тръгваме. — Сестра ми шепнеше в ухото ми и ме дърпаше за ръката. Светкавиците на камерите светеха срещу мен, докато аз стоях като някакво чудовище, като Франкенщайн, уплашен и превъзбуден от факлите на селяните. Щрак, щрак. Тръгнахме и се разделихме на две групи: сестра ми и аз опитахме да избягаме към колата й, а семейство Елиът стояха със зяпнала уста на подиума и останаха след нас да се спасяват сами. Репортерите не спираха да ме замерват с въпроса: „Ник, Ейми беше ли бременна?“, „Ник, разстроен ли сте, че Ейми е била бременна?“. Опитах се да се измъкна от парка, все едно съм попаднал насред градушка: бременна, бременна, бременна. Думата пулсираше в лятната нощ в ритъма на цикадите.

Ейми Елиът Дън

1 януари 2012 г.

Още една Нова година тук, в Мисури. Колко странно време беше. Трябва да мисля по този начин, да се опитам да погледна отстрани: ха-ха, колко необикновен период ще бъде това, когато си го припомням, няма ли да ми е забавно, когато стана на осемдесет, облечена в избеляла лавандула, проницателна и развеселена персона, която гаврътва мартинита едно след друго? Няма ли тази история да си струва? Странна и страховита история за нещо, от което съм оцеляла.

Понеже нещо ужасно не е наред със съпруга ми, вече съм сигурна. Да, той все още скърби за майка си, но става дума за нещо повече. Струва ми се насочено към мен, не е тъга, но… Понякога го усещам как ме наблюдава, вдигам поглед и виждам лицето му разкривено от отвращение, все едно ме е спипал в отблъскващо деяние, а аз просто си ям зърнената закуска или си реша косата преди лягане. Толкова е гневен. Толкова е нестабилен, че се питам дали настроенията му не са свързани с някакво физическо страдание: например алергия към жито, която подлудява хората, или крайно силна реакция към полени, задръстила мозъка му.

Онази нощ слязох долу и го заварих на масата в трапезарията, обхванал главата си с ръце, да се взира в купчина сметки за кредитни карти. Наблюдавах съпруга си — сам под светлината от полилея. Искаше ми се да се приближа към него, да седнем заедно като партньори и да решим проблема. Но не го направих, понеже знаех, че това ще го вбеси. Понякога се питам дали антипатията му към мен не се корени точно там — позволил ми е да видя недостатъците му и сега ме мрази, че ги познавам. Той ме бутна. Силно. Преди три дни ме бутна, аз паднах и си ударих главата в кухненския плот и цели три секунди нищо не виждах. Наистина не знам какво да кажа. Беше по-скоро шокиращо, отколкото болезнено. Казвах му, че мога да започна работа, нещо на свободна практика, за да си направим истинско семейство, да започнем истински живот…

— А това как го наричаш? — попита той.

Чистилище, помислих си. Но замълчах.

— Това как го наричаш, Ейми? А? Как го наричаш? Това не е ли живот според госпожица Невероятната?

— Не е моята представа за живот — отговорих.

Той направи три големи крачки към мен и си помислих: „Изглежда така, като че ли ще…“, и после ръката му ме удари и аз паднах. И двамата се слисахме. Ник стисна юмрук с другата си ръка и сякаш всеки момент щеше да се разплаче. Не просто съжаляваше, беше втрещен. Но нека сме наясно за едно: аз знаех какво правя, манипулирах го по всевъзможни начини. Наблюдавах го как се свива все повече и повече — исках най-накрая да каже нещо, да предприеме нещо. Дори да е нещо лошо, дори да е най-лошото, направи нещо, Ник. Не ме оставяй така, все едно съм привидение.

Не знаех обаче, че той ще направи точно това.

Никога не съм се замисляла какво ще направя, ако съпругът ми ме нападне, понеже не съм се движила сред жени, жертви на насилие. (Да, гледала съм документални филми: насилието прекосява всички социално-икономически бариери, но все пак — Ник?) Звуча повърхностно. Просто ми се струва невероятно налудничаво: аз съм съпруга, жертва на побой. Невероятната Ейми и побойникът на съпруги.

Той прекали с извиненията. (С какво друго се прекалява? С алкохола, струва ми се.) Съгласи се да обмисли дали да не тръгнем на терапия, което никога не ми беше хрумвало като възможно. Но това е добре. Той е толкова добър човек в същината си, така че съм склонна да си затворя очите за случилото се, да повярвам, че наистина става дума за аномалия, предизвикана от напрежението, под което се намираме и двамата. Понякога забравям, че Ник е изложен на не по-малък стрес от мен — той носи вината, задето ме доведе тук, под напрежение е, защото иска да съм доволна, а за мъж като Ник — който вярва в самостоятелното изграждане на щастието — това може да се окаже изтощително.

Затова ударът — съвсем бърз и после край — не ме уплаши сам по себе си. Уплаши ме изражението му точно преди извинението, докато лежах на пода и примигвах, а главата ми бучеше. Изражението на лицето му, докато се въздържаше от това да посегне пак. Колко много искаше да ме удари отново!

Ето това е най-зловещата част. Вчера отидох в мола, откъдето половината град купува наркотици и е толкова лесно, колкото да си вземеш рецепта, знам го, понеже Ноел ми го каза: понякога мъжът й ходи там да си купува по някой джойнт. Аз обаче не исках джойнт, а исках пистолет, за всеки случай. Ако Ник наистина откачи. И си казах: бащата на Ник беше прав за теб. Ти си тъпа кучка. Понеже ако смяташ, че съпругът ти ще те нарани, трябва да си тръгнеш. Обаче ти не можеш да го изоставиш, докато още скърби за майка си. Не можеш. Трябва да си адски лоша жена, за да го направиш, освен ако действително нещо никак не е наред. Трябва наистина да вярваш, че съпругът ти ще те нарани.

Само че аз не вярвам Ник да ме нарани.

Просто ще се чувствам по-сигурна с пистолет.

Ник Дън

Изчезнала от шест дни

Го ме тикна в колата и потегли от парка. Прелетяхме покрай Ноел, която вървеше заедно с Бони и Гилпин към тяхната полицейска кола, а старателно издокараните й близнаци подтичваха подире й като опашката на хвърчило. Прелетяхме и покрай тълпата — стотици лица, поантилистична вълна от гняв, насочен право към мен. На практика избягахме. В основни линии.

— Ау, засада! — промърмори най-накрая Го.

— Засада ли? — повторих с парализиран мозък.

— Да не мислиш, че беше случайно, Ник? Кучката с близнаците вече е дала показания пред полицията. И не е споменала нито дума за бременност.

— Според мен от време на време хвърлят по някоя бомба.

Бони и Гилпин вече бяха научили, че жена ми е била бременна, и бяха измислили стратегия. Явно вярваха, че аз съм я убил.

— Ноел ще обиколи всички кабеларки през следващата седмица и ще повтаря, че си убиец и че тя е най-добрата приятелка на Ейми, тръгнала да търси справедливост. Жадна за публичност курва. Скапана курва.

Притиснах лице към прозореца и тежко се отпуснах на седалката. Няколко новинарски микробуса ни последваха. Пътувахме мълчаливо, дишането на Го постепенно се успокои. Наблюдавах реката, по която клон на дърво се носеше на юг.

— Ник? — обади се тя най-накрая. — Да не би… Ти…

— Не знам, Го. Ейми не ми е казала нищо. Ако е била бременна, защо ще казва на Ноел, а не на мен?

— Защо ще си купува пистолет, без да ти каже? — попита тя. — Просто не виждам никакъв смисъл.

Отидохме у Го — край моята къща щеше да е пълно с новинарски екипи — и още щом прекрачих прага, звънна мобилният ми. Номерът на семейство Елиът. Поех си дълбоко въздух и се обадих:

— Трябва да те попитам за това, Ник. — Ранд на фона на бръмченето на телевизора. — Просто ми кажи. Знаеше ли, че Ейми е бременна?

Замълчах, мъчейки се да намеря точните думи, за да отговоря, да обясня колко малко вероятна е такава бременност.

— Отговори ми, по дяволите!

Крясъкът на Ранд направи мен по-тих. Заговорих спокойно и тихо — с глас, облечен с жилетка:

— С Ейми не се опитвахме тя да забременее. Не е искала да забременява, Ранд, не знаех дали изобщо някога ще поиска. Дори не… дори нямахме контакт толкова често. Ще съм много… изненадан, ако наистина е била бременна.

— Ноел каза, че Ейми ходила на лекар, за да потвърди бременността. Искаме разрешението да ни позволиш да прегледаме тези документи. Можем и без твоето разрешение, но ще отнеме повече време.

— Разбира се, Ранд. И аз бих искал да разбера.

Заварих Го пред спалнята, седнала с чаша студено кафе на масичката, на която майка ми пишеше писма. Извърна се към мен, колкото да ми покаже, че е усетила присъствието ми, но не ми позволи да видя лицето й.

— Защо продължаваш да лъжеш, Ник? — попита тя. — Семейство Елиът не са ти врагове. Не трябва ли поне на тях да кажеш, че всъщност ти не си искал деца? Защо оставяш Ейми да изглежда лошата?

Отново преглътнах гнева си. Коремът ми гореше от него.

— Изтощен съм, Го. Трябва ли да го правим сега?

— Ще намерим ли по-подходящ момент?

— Аз не исках деца. Опитвахме известно време, но не успяхме. Дори започнахме да проучваме леченията на безплодие. А после Ейми реши, че не иска деца.

— Каза, че ти не си искал.

— Опитвах се представя нещата по-благовидно.

— О, още една лъжа. Не знаех, че си такъв… Думите ти нямат смисъл, Ник. Бях там онази вечер в бара, когато празнувахме отварянето му, а мама не разбра, помисли, че очаквате бебе, и Ейми се разплака.

— Е, не мога да обясня всяка постъпка на Ейми, Го. Не знам защо е плакала преди една година, ясно?

Го седеше мълчаливо, а оранжевата светлина от уличната лампа образуваше около профила й ореол като на рок звезда.

— Това ще бъде истинско изпитание за теб, Ник — промърмори тя, без да ме поглежда. — Винаги си имал проблем с истината. Открай време предпочиташ да послъгваш, ако смяташ, че така ще избегнеш истинския спор. Винаги си предпочитал лесния начин. Казваше на мама, че си на тренировка по бейзбол, а всъщност беше напуснал отбора, казваше, че си на църква, а всъщност ходеше на кино. Това е някаква странна болест.

— Това е различно от бейзбола, Го.

— Много по-различно е. Но ти продължаваш да лъжеш като момченце. Все така отчаяно искаш всички да те мислят за съвършен. Никога да не си лошият. Затова каза на родителите на Ейми, че тя не е искала деца. Не споделяш с мен, че изневеряваш на жена си. Кълнеш се, че кредитните карти не са твои, кълнеш се, че си бил на брега, а ти мразиш да ходиш там, кълнеш се, че бракът ти е бил щастлив. В момента просто не знам на какво да вярвам.

— Шегуваш се, нали?

— Откакто Ейми е изчезнала, ти само лъжеш. И това ме тревожи. Не знам какво се случва.

Стояхме в пълно мълчание.

— Го, да не би да казваш каквото мисля, че казваш? Защото ако е така, нещо помежду ни е умряло.

— Помниш ли онази игра, на която играеше с мама като малък: „Ще продължиш ли да ме обичаш…“? Ще продължиш ли да ме обичаш, ако ударя Го? Ще продължиш ли да ме обичаш, ако ограбя банка? Ще продължиш ли да ме обичаш, ако убия някого?

Не отговорих. Дишането ми се беше учестило.

— Е, ще продължа да те обичам — каза тя.

— Го, наистина ли трябва да го кажа?

Тя мълчеше.

— Не съм убил Ейми.

Продължи да мълчи.

— Вярваш ли ми?

— Обичам те.

Сложи ръка на рамото ми, влезе в спалнята и затвори вратата. Почаках вътре да светне, но остана тъмно.

Две секунди по-късно звънна мобилният ми. Онзи, от който трябваше да се отърва, а не можех, защото винаги, винаги трябва да вдигам на Анди. „Един път на ден, Ник. Трябва да говорим веднъж дневно.“

Усетих, че скърцам със зъби.

Поех си дълбоко дъх.

В далечния край на града се намират руините на стара крепост, поредният парк, в който не отидохме — от замъка беше запазена двуетажната дървена наблюдателна кула, заобиколена от ръждясали люлки и пързалки. С Анди се бяхме срещали там веднъж — опипвахме се в тъмната вътрешност на кулата.

Направих три дълги обиколки на града, за да се уверя, че не ме следят. „Трябва да те видя, Ник, тази вечер, веднага, иначе, кълна ти се, ще откача.“ Докато спирах пред крепостта, осъзнах по-дълбокото значение на случващото се: Анди все още беше готова да се срещне с мен, убиеца на съпруги, на самотно и неосветено място. Вървях към кулата през дращещата гъста трева и вече виждах силуета й в прозорчето на дървената наблюдателница.

Тя ще те оправи, Ник.

Изминах останалата част от пътя с бърза крачка.

На следващия ден подписах поредица от жълти и розови формуляри и полицията получи разрешение да разговаря с лекаря на Ейми.

Казаха, че ще знаят до един час. Чаках на дивана. Когато телефонът ми звънна, вдигнах веднага, но беше обаждане от „Камфърт Хил“. Баща ми отново беше изчезнал. Уведомили полицията. Както обикновено, накараха ме да се почувствам негодник. „Ако се случи отново, ще прекратим престоя на баща ви при нас.“ Побиха ме ледени тръпки: баща ми да се нанесе при мен — две жалки и гневни копелета — това ще е най-лошият ситком на света. На финала ще има убийство и самоубийство.

Тъкмо затворих и надникнах през задния прозорец към реката — спокойно, Ник — когато забелязах нечия приведена фигура долу до навеса за лодките. Взех го за репортер, но после разпознах свитите юмруци и напрегнатите рамене. „Камфърт Хил“ се намираше на трийсетина минути по Ривър Роуд. Един бог знае как си беше спомнил къде е къщата ни, след като не можеше да си спомни мен.

Излязох навън на жегата и го заварих да седи провесил крака от брега и загледан в реката. Не беше толкова мърляв като предния път, но миришеше на пот.

— Татко? Какво правиш тук? Всички се притесняват.

Той ме погледна с тъмнокафявите си проницателни очи — не бяха помътени като на някои старци. Нямаше да се сепна толкова, ако бяха помътени.

— Тя ми каза да дойда — остро отвърна той. — Тя ми каза да дойда. Това е моята къща, ще идвам, когато си поискам.

— Пеша ли дойде?

— Мога да идвам по всяко време. Ти може и да ме мразиш, но тя ме обича.

Едва не прихнах. Дори баща ми си измисляше взаимоотношенията си с Ейми.

Няколко репортери на моравата отпред направиха снимки. Трябваше да вкарам татко вътре. Представих си каква статия ще скалъпят към снимките: какъв баща е бил Бил Дън и какъв син е отгледал. Мили боже, ако баща ми започне да ругае срещу кучките… Обадих се в „Камфърт Хил“ и след като се подърлихме малко, казаха, че ще изпратят дежурен да прибере баща ми. Показно го заведох до колата и му говорех успокоително на ухото, докато фотографите снимаха.

„Баща ми“, усмихнах се, докато го отвеждаха. Постарах се да звуча като гордия син.

Пред къщата спря полицейска кола.

Бони беше дошла въпреки репортерите, за да ми съобщи. Направи го внимателно, с нежен глас, все едно пристъпваше на пръсти.

Ейми била бременна.

Жена ми беше изчезнала, а с нея — и бебето ми. Бони ме наблюдаваше в очакване на реакцията ми — за да я включи в полицейския доклад — и аз си наредих да постъпя правилно, да не развалям всичко, да се държа така, както трябва да се държи един мъж, когато получи такава новина. Зарових главата си в ръце и измърморих: „О, боже! О, боже!“, и докато го правех, си представих жена си на пода в кухнята, обгърнала корема си с ръце и с разбита глава.

Ейми Елиът Дън

26 юни 2012 г.

Никога не съм се чувствала по-жива. Небето е ясно и синьо, но птиците са полудели от жегата, навън реката тече покрай къщата и аз съм напълно жива. Уплашена и развълнувана, но жива. Тази сутрин, когато се събудих, Ник беше излязъл. Седях в леглото, вперила поглед в тавана, наблюдавах как слънцето постепенно го позлатява, как птиците пеят точно пред прозореца и ми се доповръща. Гърлото ми се стягаше и отпускаше като сърце. Наредих си да не повръщам, хукнах към банята и повърнах там: жлъчка и топла вода и едно мъничко грахче. Докато стомахът ми се свиваше в спазми, очите ми се пълнеха със сълзи и се мъчех да си поема дъх, започнах да пресмятам единственото, което една жена пресмята, наведена над тоалетната. Вземам противозачатъчни, но пък съм и пропускала ден-два — какво значение има, на трийсет и осем съм и пия хапчета почти две десетилетия. Няма как да забременея случайно.

Намерих тестовете зад една заключена стъклена витрина. Помолих една измъчена мустаката жена да отключи витрината и й посочих кой точно искам, докато тя чакаше нетърпеливо. Подаде ми кутийката с безпристрастен поглед и ми пожела късмет.

Не знаех кое ще е късмет: минусът или плюсът. Прибрах се у дома и прочетох инструкциите три пъти, държах пръчицата под нужния ъгъл, за да се навлажни колкото трябва, и после я сложих на ръба на мивката и избягах, все едно е бомба. Трябваше да чакам три минути, затова пуснах радиото и естествено, вървеше песен на Том Пети — можеш ли изобщо да пуснеш радиото и да няма песен на Том Пети? — затова изпях всяка дума на „Американско момиче“ и после се промъкнах обратно в банята, сякаш трябваше тайно да се приближа до теста. Сърцето ми туптеше по-лудешки, отколкото трябва, и установих, че съм бременна.

В следващия миг вече търчах по лятната морава и надолу по улицата, блъсках по вратата на Ноел, а когато тя отвори, избухнах в сълзи, показах й пръчицата и извиках:

— Бременна съм!

Вече знаеше още някой и това ме уплаши.

Когато се прибрах, си помислих две неща.

Първо: следващата седмица е годишнината ни. Ще използвам насочващите следи като любовни писма, а накрая ще сложа дървено кошче. Ще го убедя, че сме един за друг. Като семейство.

Второ: искаше ми се да бях успяла да си купя пистолет.

Понякога ме е страх, когато съпругът ми се прибира у дома. Преди няколко седмици Ник ме покани на сала с него, да поплаваме по течението под синьото небе. Когато ме покани, стиснах с ръце колоната на стълбището, притиснах се към нея. Защото веднага си представих как той разклаща сала — отначало за да ме подразни, смеейки се на уплахата ми, но после лицето му става напрегнато и решително и аз падам във водата, в онази кална кафеникава вода, пълна с драскащ пясък и пръчки, а той се мята отгоре ми, натиска ме под водата със силната си ръка, докато престана да се съпротивлявам.

Това е по-силно от мен. Ник се ожени за мен, когато бях млада, богата и красива жена, а сега съм бедна, безработна и наближавам четирийсетте, а не трийсетте. Вече не съм просто хубава, а хубава за възрастта си. Напоследък обаче погледът на Ник се промени. Не е поглед на мъж, дал честен обет, а на човек, който се чувства измамен.

Скоро ще стане мъж, който се чувства в капан. Преди бременността можеше да се разведе с мен. Но сега никога няма да го направи — свестният Ник. Няма да понесе всички в този почитащ семейните ценности град да го мислят за мъжа, напуснал съпругата и детето си. По-скоро ще остане с мен и ще страда. Ще страда, ще ме мрази и ще го изпълва ярост.

Но няма да направя аборт. Бебето е в корема ми вече шест седмици, голямо е колкото бобено зърно и му растат очички, дробове и уши. Преди няколко часа отидох в кухнята и намерих кутия със сух фасул, който Морийн ми беше дала за любимата супа на Ник. Извадих едно зрънце и го сложих на плота. Беше по-малко от розовия ми нокът, миниатюрно. Но не можех да понеса мисълта да го оставя върху студения плот, затова го взех, подържах го в ръка и го потупах с върха на пръста си. Сега е в джоба на фланелката ми, за да е близо до мен. Няма да направя аборт и да се разведа с Ник, още не, защото помня как той се гмурна в океана един летен ден и се изправи на ръце, размахал крака над водата, а после изскочи с най-красивата раковина за мен, как очите ми се замъглиха от слънцето, как ги затворих и оставих цветовете да трептят като дъждовни капки от вътрешната страна на клепачите ми, докато Ник ме целуваше със солени устни и аз си мислех: толкова съм щастлива, това е съпругът ми, този мъж ще бъде баща на децата ми. Ще бъдем толкова щастливи.

Възможно е обаче да съм сгрешила, много. Защото понякога той ме гледа твърде странно… Онзи мил мъж от брега, мъжът от мечтите ми, бащата на детето ми… Улавям го да ме наблюдава с бдителен поглед, с поглед на насекомо, преценяващ, и си мисля: този мъж е способен да ме убие.

Затова, ако намерите това, значи съм мъртва…

Съжалявам, не е смешно.

Ник Дън

Изчезнала от седем дни

Веднага щом Бони си тръгна, си наредих да не припадам. Направѝ нещо веднага. Вдигнах телефона и си уговорих среща. Трябваше да си наема адвокат, още днес, и той щеше да е точно адвокатът, когото не исках и от когото абсолютно се нуждаех.

Танър Болт. Категорична необходимост. Прегледайте правните канали, документалните предавания за престъпления и тутакси ще изникне физиономията с фалшив тен на Танър Болт — възмутен и загрижен от името на поредния откачен клиент, когото представлява. Станал е известен на 34, когато представлявал Коуди Олсън, чикагски ресторантьор, обвинен, че е удушил бременната си съпруга и захвърлил тялото й на сметище. Специално обучени да откриват мъртъвци кучета надушили мириса на мъртво тяло в багажника на мерцедеса на Коуди, след претърсване на лаптопа му установили, че е принтирал карта на най-близкото сметище на сутринта, когато жена му изчезнала. Тъпак. Когато Танър Болт приключил, всички — полицейското управление, чикагските банди от Уест Сайд, един недоволен клубен бияч — се оказаха обвиняеми освен Коуди Олсън, който излязъл от съдебната зала и купил на всички коктейли.

През следващите десет години Танър Болт се прочу като Съпружеския ястреб — негов специалитет беше да връхлита нашумели случаи и да представлява мъже, обвинени, че са убили съпругите си. Успяваше в малко повече от половината случаи, което не беше зле, като се има предвид, че случаите обикновено бяха много тежки, а обвиняемите — крайно неприятни — лъжци, нарцисисти, социопати. Другият прякор на Танър Болт беше Защитник на гаднярите.

Бройте и мен сред тях.

— Обажда се Мерибет Елиът. Моля, оставете съобщение и аз веднага ще се свържа с вас — каза тя с глас, много подобен на този на Ейми. На Ейми, която не се връщаше.

Карах бързо към летището, за да замина за Ню Йорк и да се срещна с Танър Болт. Когато поисках от Бони разрешение да напусна града, тя видимо се развесели: „Много филми си гледал“.

— Здрасти, Мерибет, отново е Ник. Много искам да говорим. Исках само да ти кажа, че… наистина не знаех за бременността. Шокиран съм не по-малко от теб. Освен това… ще си наема адвокат, искам да го знаете. Надявам се да ми звъннеш…

Кантората на Танър Болт се намираше в центъра на града, недалеч от предишната ми месторабота. Асансьорът ме изстреля двайсет и пет етажа нагоре, но се движеше толкова плавно, че не усещах нищо, докато ушите ми не изпукаха. На двайсет и петия етаж се качи блондинка с елегантен костюм и тънки устни. Нетърпеливо потропваше с крак, докато чакаше вратата да се затвори, после ми се сопна: „Защо не натиснете копчето?“. Удостоих я с усмивката си за кисели жени, слънчевата усмивка, която Ейми наричаше усмивка „Ник слънчицето“, и едва тогава жената ме позна.

— О! — възкликна тя. Доби вид, все едно й е замирисало на гнило.

Като че се почувства лично отмъстена, когато слязох на етажа на Танър.

Този тип беше най-добрият, аз имах нужда от най-добрия, но освен това не исках да ме свързват с него по никакъв начин — с този мазник, с този фукльо, с този защитник на виновните. Толкова силно ненавиждах Танър Болт, че очаквах кабинетът му да е като сцена от сериала „Маями Вайс“. Но той се оказа точно обратното — беше много адвокатски, изпълнен с достойнство. Зад безукорно чистите стъклени врати облечени с хубави костюми хора сновяха делово между кабинетите.

Красив млад мъж с вратовръзка с цвета на тропически плод ме посрещна и ме настани в една лъскава приемна с много стъкло и огледала, тържествено ми предложи вода (отказах), а после служителят се върна на лъскавото си бюро и вдигна лъскав телефон. Седях на дивана, наблюдавах силуета на града и товароподемните кранове, които ту се издигаха, ту се привеждаха като механични птици. После извадих от джоба си последната следа, която ми беше оставила Ейми. Символът на пет години брак е дървото. Какво щеше да ме очаква в края на търсенето на съкровища? Нещо за бебето — дървена дрънкалка, резбовано бебешко дъбово кошче? Нещо за нашето бебе и за нас, за новото ни начало, семейство Дън — презареждане.

Го ми звънна, докато още се взирах в следата.

— Наред ли е помежду ни? — попита тя веднага.

Сестра ми смяташе, че може да съм убил съпругата си.

— Наред е, доколкото може при дадените обстоятелства.

— Ник, съжалявам. Обаждам се да ти се извиня. Събудих се и се почувствах напълно откачила. И гадно. Не знам какво ми стана. За момент му изгубих края. Искрено те моля за извинение.

Мълчах.

— Не можеш да отречеш, Ник — изтощението и стресът, и… съжалявам. Наистина.

— Добре — излъгах.

— Радвам се, че изяснихме нещата.

— Била е бременна.

Стомахът ми се обърна. Отново изпитах усещането, че съм забравил изключително важна подробност. Бях пропуснал нещо и щях да си платя.

— Съжалявам — каза Го и изчака няколко секунди. — Всъщност…

— Не мога да говоря за това. Не мога.

— Добре.

— Всъщност съм в Ню Йорк. Имам среща с Танър Болт.

— Слава богу. Успя да си уговориш среща толкова бързо?

— Понеже случаят ми е много объркан. — Свързаха ме с Танър почти незабавно — изчаках на телефона няма и три секунди, след като се представих. А щом му разказах за разпита в дневната ми, той ми нареди да се кача още на следващия самолет.

— Доста съм изплашен — добавих.

— Постъпваш разумно. Сериозно.

Още една пауза.

— Не може истинското му име да е Танър Болт6, нали? — опитах се да разведря обстановката.

— Чувала съм, че е анаграма на Ратнър Толб.

— Сериозно?

— Не.

Засмях се — неуместно усещане, но приятно. После видях, че от дъното на стаята анаграмата вече идва към мен — черен костюм на райе, светлозелена вратовръзка, хищна усмивка. Приближи се с протегната ръка, делово.

— Ник Дън, аз съм Танър Болт. Елате с мен, да се залавяме за работа.

Кабинетът на Танър Болт беше обзаведен като мъжки клуб на много скъпо игрище за голф — удобни кожени кресла, полици с правна литература, газова камина, чиито пламъци потрепваха на струята на климатика. Седни, запали пура, оплачи се от жена си, пусни някоя съмнителна шега — тук сме само мъже.

Болт умишлено избра да не сяда зад бюрото си. Поведе ме към една малка маса, като че ли щяхме да играем шах.

— Това е разговор между партньори — поясни той, макар да не се налагаше. — Ще седнем на масата на войната и ще се заловим за работа. Господин Дън, хонорарът ми е 100 000 долара. Това несъмнено са много пари, затова съвсем ясно ще ви обясня какво предлагам и какво очаквам от вас, става ли?

Той насочи немигващия си поглед към мен, придружи го със съчувствена усмивка и зачака да кимна. Само на Танър Болт можеше да му се размине безнаказано да накара мен, клиента, да долетя при него и после да започне да ми нарежда как трябва да танцувам, за да му дам парите си.

— Аз печеля, господин Дън, печеля губещи случаи, а според мен делото, пред което не след дълго ще се изправите — и не го казвам покровителствено — е много трудно. Финансови проблеми, проблемен брак, бременна съпруга. Медиите са се настроили срещу вас, обществеността също.

Завъртя пръстена с печат на дясната си ръка и зачака да дам признаци, че го слушам. Отдавна съм чувал фразата: „на четирийсет лицето на мъжа е такова, каквото си го е спечелил“. Четирийсетинагодишното лице на Болт имаше хубав тен, почти никакви бръчки и беше приятно закръглено от егото му. Това беше самоуверен мъж, най-добрият в своята област, човек, който харесваше живота си.

— Повече никакви разпити с полицията в мое отсъствие — каза Болт. — Много съжалявам, че се е случило такова нещо. Но преди да стигнем до правните проблеми, ще се заемем с общественото мнение, понеже, както вървят нещата, трябва да допуснем, че всичко ще стигне до пресата: кредитните ви карти, застраховката живот, вероятно инсценираното местопрестъпление. Всичко изглежда много зле, приятелю. И е като параграф двайсет и две: ченгетата смятат, че вие сте извършителят, и съобщават на обществеността. Хората са възмутени и настояват за арест. Така че, първо: трябва да намерим друг заподозрян. Второ: трябва да спечелим подкрепата на родителите на Ейми, изключително важно е. Трето: трябва да оправите имиджа си, понеже ако отидем на процес, той ще повлияе на съдебните заседатели. Промяната на мястото, където се гледа делото, вече не е от значение — при денонощната кабелна телевизия и интернет целият свят е в съдебната зала. Затова е от огромно значение да обърнем всичко в своя полза.

— И аз бих искал, повярвайте ми.

— Как стоят нещата с родителите на Ейми? Можем ли да получим от тях изявление за подкрепа?

— Не съм говорил с тях, откакто се потвърди, че Ейми била бременна.

— Че е бременна — намръщено ме погледна Танър. — Тя е бременна. Никога не говорете за съпругата си в минало време.

— Мамка му! — За миг закрих лицето си с длан. Не си бях дал сметка какво казвам.

— Не се тревожете за това пред мен — успокои ме Болт и великодушно махна с ръка. — Но пред всеки друг внимавайте. Много внимавайте. Отсега нататък не искам да отваряте уста, преди много сериозно да сте помислили какво ще кажете. Значи не сте говорили с родителите на Ейми. Това не ми харесва — допускам, че сте опитали да влезете във връзка с тях?

— Оставих няколко съобщения.

Болт нахвърли нещо върху жълтите листове, каквито ползват всички адвокати.

— Добре, да допуснем, че тази новина не е добра за нас. Обаче трябва да ги намерите. Някъде на публично място, където някой глупак с камера да ви заснеме — не можем да допуснем още една случка като с Шона Кели. Или пък изпратете сестра си на разузнавателна мисия да провери какво се случва. Всъщност така постъпете, по-добре е.

— Добре.

— Наистина искам да изготвите списък, Ник. На всички хубави неща, които сте направили за Ейми през годините. Романтични неща, особено през последната година. Може да сте й готвили пилешка супа, докато е боледувала, или сте й изпращали любовни писма, докато е била в командировка. Да не е лъскаво. Не ме интересуват бижута, освен ако не сте ги избирали заедно на почивка или нещо такова. Трябват ни истински лични моменти, като от романтични филми.

— Ами ако не съм типът от романтичните филми?

Танър стисна устни, после отново ги отпусна.

— Измислете нещо, става ли, Ник? Изглеждате ми свестен човек, сигурен съм, че през изминалата година сте направили някакъв жест.

Не се сещах дори за едно свястно нещо, което да съм направил през изминалите две години. В Ню Йорк през първите години от брака ни с всички сили се стараех да доставя удоволствие на жена си, да се върна към онези непосредствени дни, когато тя прекосяваше тичешком паркинга на някоя аптека и се хвърляше в обятията ми — спонтанен израз на радост от покупката на лак за коса. Лицето й постоянно беше притиснато към моето, искрящите й сини очи бяха ококорени, русите й мигли докосваха моите, топлият й дъх точно под носа ми… покоят. Две години се старах, докато предишният ми живот се изплъзваше, много се старах — без гняв, без спорове, без постоянно сервилничене и капитулации, без да се държа като съпруг от телевизионна комедия: Да, скъпа. Разбира се, скъпа. Проклетата ми енергия изтичаше от тялото ми, докато мислите ми се стрелкаха като зайци, докато се питах как да я направя щастлива, а всяко действие, всеки опит тя посрещаше с отчаяно завъртане на очи и с тъжна въздишка. Ти просто не разбираш, ей такава въздишка.

Когато напускахме Мисури, бях ядосан, срамувах се от спомена за себе си — от дезертиралия обеднял и наведен скапаняк, в който се бях превърнал. Не бях романтичен, не бях дори мил.

— Освен това ще ми трябва списък на хора, които биха могли да наранят Ейми, които може да й имат зъб.

— Трябва да ви кажа, че тя явно е опитала да си купи оръжие през седмиците преди да изчезне.

— Ченгетата знаят ли?

— Да.

— Вие знаехте ли?

— Не, докато не ми каза типът, от когото тя се е опитала да го купи.

Танър Болт размисли точно две секунди.

— Обзалагам се, че според тяхната теория тя е искала оръжието, за да се предпази от вас — каза. — Била е откъсната от света и уплашена, не се е чувствала сигурна. Искала е да ви вярва, но е усещала, че нещо не е наред… Затова е трябвало да има пистолет, за всеки случай, ако страхът й се окаже основателен.

— Боже, бива си ви!

— Баща ми беше ченге — обясни ми той. — Но идеята с пистолета ми харесва — сега трябва само още някой освен вас да потвърди историята. Нищо не би било прекомерно. Дори ако непрекъснато се е карала с някой съсед заради лаещото му куче, ако е била принудена да отблъсква някой флиртаджия, каквото и да се сетите, казвайте. Споменахте за двама — Хилари Ханди и Деси Колингс — но те имат алиби. Идеята е такава обаче. Какво знаете за Боби О’Хара?

— Точно така! Знам, че той няколко пъти се обади на горещата телефонна линия.

— Бил е обвинен, че е изнасилил Ейми по време на среща през 2007 година.

Усетих се, че зяпвам, но не казах нищо.

— Била е неангажираща среща. Имали уговорка за вечеря в дома му, положението излязло от контрол и той я изнасилил — така е според полицейския доклад.

— Кога през 2007 година?

— През май.

Било е през осемте месеца, когато бях изгубил Ейми — времето между запознанството ни в Ню Йорк и когато я намерих отново на Седмо авеню.

Танър пристегна вратовръзката си, завъртя инкрустираната си с диаманти брачна халка и ме изгледа преценяващо.

— Тя не ви е казала.

— Не съм чувал нищичко за това — отговорих. — От никого. Най-малко от Ейми.

— Ще се чудите колко много жени смятат това за позорно. Срамуват се.

— Не мога да повярвам, че…

— Старая се да не се явявам на среща без нова информация за клиента си — каза той. — Искам да ви покажа колко сериозно гледам на случая ви. И колко много се нуждаете от мен.

— Този тип може ли да бъде заподозрян?

— Разбира се, защо не — отговори Танър твърде оживено. — В миналото му, свързано със съпругата ви, има насилие.

— Лежал ли е в затвора?

— Тя свалила обвиненията. Допускам, че не е искала да свидетелства. Ако решите двамата с вас да работим заедно, ще поръчам да го проверят. А междувременно помислете за някого, който се интересува от жена ви. По-добре, ако е човек от Картидж обаче. По-достоверно е. А сега…

Танър кръстоса крака и показа долните си зъби — някак сгъчкани и на петна в сравнение с безукорните му като варосана ограда горни зъби. Захапа горната устна с кривите си зъби.

— Сега идва трудната част, Ник. Искам да бъдете напълно откровен с мен, иначе няма да се получи. Разкажете ми всичко за брака си, дори най-лошото. Защото, ако знам кое е най-лошото, ще мога да планирам. Но ако ме учудят с нещо, ще бъдем прецакани. А ако ние сме прецакани, вие ще бъдете прецакан. Понеже ще се наложи аз да отлетя със своя частен „Гълфстрийм“.

Поех си дъх. Погледнах го в очите.

— Изневерих на Ейми. Още й изневерявам.

— Добре. С много жени или само с една?

— Не, не са много. Никога преди не съм й изневерявал.

— Значи с една жена? — попита Болт, отмести поглед и се загледа към един акварел с лодки, въртейки брачната си халка. Представях си как по-късно се обажда на жена си и казва: „Само веднъж, само веднъж ми се иска да ми се падне някой, който не е кретен“.

— Да, само с едно момиче, тя е много…

— Не казвайте „момиче“ — поправи ме Болт. — Жена. С жена, която е много специална за вас. Нали това щяхте да кажете?

Разбира се.

— Знаете ли, Ник, „специална“ всъщност е по-зле от просто… приятна. Колко време?

— Малко повече от година.

— Говорили ли сте с нея, откакто Ейми изчезна?

— Да, по мобилен телефон с предплатена карта. И веднъж на живо. Два пъти. Но…

— На живо?

— Никой не ни видя. Кълна ви се. Само сестра ми.

Той си пое дъх и отново погледна към платноходката.

— И как се отнася тази… как се казва?

— Анди.

— Как се отнася Анди към цялата история?

— Държи се страхотно… докато не оповестиха бременността. Сега ми се струва, че е малко… напрегната. Много е напрегната. Много е… ами… много е взискателна, но може би това не е точната дума.

— Говорете направо, Ник. След като ви се струва взискателна…

— Такава е. Вкопчва се. Има нужда да й вдъхвам увереност. Тя е наистина сладко момиче, но е млада и очевидно й е трудно.

Танър Болт отиде до минибара си и извади бутилка доматен сок. Целият му хладилник беше пълен с доматен сок. Отвори я, изпи я на три глътки и попи устни със салфетка от плат.

— Трябва изцяло и завинаги да прекъснете контакта си с Анди — каза той. Понечих да кажа нещо, но той вдигна ръка. — Незабавно.

— Не мога да скъсам с нея просто така. Най-неочаквано.

— Не подлежи на обсъждане. Ник, хайде, приятел! Моля ви, наистина ли трябва да го кажа? Не може да ходите по срещи, докато бременната ви жена е в неизвестност. Ще отидете в затвора. Важното е да го направите така, че да не я настроите срещу вас. Без да събудите у нея желание за отмъщение, за публични изяви — нищо такова, само мили спомени. Убедете я, че така е почтено, че така ще сте в безопасност. Как се справяте с разделите?

Понечих да отвърна, но Танър Болт не изчака:

— Ще ви подготвим за разговора, както ще ви подготвим и за клетвените показания, нали? А сега, ако искате, ще долетя в Мисури, ще си устроя лагер и ще се заловим за работа. Мога да пристигна още утре, ако ме искате за свой адвокат. Искате ли ме?

— Да.

Върнах се в Картидж преди вечеря. Беше странно, след като Танър извади Анди от картинката — след като стана ясно, че тя не може да остане — колко бързо приех този факт, колко малко тъгувах за нея. Бързо осъществих прехода от влюбен в Анди към невлюбен в Анди. Все едно минаваш през някаква врата. Връзката ни тутакси премина в тоналност сепия — превърна се в минало. Колко странно, че бях разрушил брака си заради едно момиче, с което нямах нищо общо, освен че и двамата обичахме да се посмеем и да пийнем студена бира след секс.

Разбира се, че бързо ще сложиш край, би казала Го. Нали стана трудно.

Обаче имаше и друга причина: Ейми заемаше огромно място в съзнанието ми. Нямаше я, но въпреки това присъстваше в мислите ми повече от всеки друг. Бях се влюбил в Ейми, защото с нея бях най-съвършеният Ник. Любовта към нея ме превръщаше в свръхчовек, караше ме да се чувствам жив. Дори когато беше най-непринудена, с Ейми беше трудно, понеже мозъкът й постоянно работеше, работеше, работеше — трябваше да се напрягам, за да бъда в крак с нея. По цял час съчинявах най-обикновен имейл до нея, заех се да изучавам тайно разни неща, за да задържа интереса й: поетите от Езерната школа, Кодекса на дуелите, Френската революция. Съзнанието й беше едновременно широко и дълбоко, а с нея самият аз станах по-умен. И по-грижовен, по-активен, по-жив и по-наелектризиран, понеже с Ейми любовта е като пиянство, като алкохол или порно — за да постигаш същия ефект, трябва да влагаш все повече и повече.

Ейми ме накара да повярвам, че съм изключителен, че съм на нейното ниво, и точно това ни създаде, но и ни съсипа. Защото аз не можех да се справям с изискванията за величие. Закопнях за непосредственост и простота и се намразих за това, а и тутакси осъзнах, че наказвам нея за това. Превърнах я в раздразнителното и крехко същество, което стана. Преструвах се на един, а се оказах съвсем друг. Още по-лошо, убедих сам себе си, че трагедията ни е предизвикана от нея. Години наред се бях превръщал в онова, което можех да се закълна, че представлява сега самата тя: кълбо от основателна омраза.

По време на обратния полет толкова дълго се взирах в четвъртата следа, че я наизустих. Исках да се измъчвам. Нищо чудно, че този път бележките й бяха толкова различни: съпругата ми е бременна, тя иска ново начало, връщане към нашата ослепителна, щастлива виталност. Представях си я как обикаля града и крие тези мили писъмца, нетърпелива като ученичка да стигне до края — когато ще ми съобщи, че е бременна, че носи нашето дете. Дърво. Сигурно беше старинна бебешка люлка. Познавах жена си — най-вероятно беше бебешко кошче. Макар че бележката не беше точно с тона на жена, която очаква бебе.

Почти бях стигнал до вкъщи, когато го разгадах. Нещата за петата ни годишнина — трябваше да е нещо дървено. Някога са наказвали децата в бараката за дърва. Ставаше дума за бараката зад къщата на сестра ми — държахме там резервни части за косачката и ръждясали инструменти — порутена стара постройка като от филм на ужасите, в която някой убива туристите един по един. Го никога не ходи там и откакто се е преместила в къщата, често се шегува, че ще изгори бараката. Вместо това обаче я остави да обрасне с бурени и да се покрие с паяжини. Винаги сме се шегували, че мястото е подходящо да заровиш труп.

Не може да бъде.

Прекосих града с изтръпнало лице и схванати ръце. Колата на Го беше на алеята, но аз минах покрай прозореца на дневната, спуснах се по стръмния склон и след малко се скрих от погледа й, скрих се от погледа на всички. Бях съвсем сам.

Бараката беше в дъното на двора, точно пред дърветата.

Отворих вратата. И разбрах какво съм пропуснал.