Не казвай сбогом

Ник Дън

Изчезнала от четирийсет дни

Пуснаха ме под гаранция в очакване на процеса. Обработиха ме и ме освободиха — формално влизане и излизане от затвора. Изслушването за гаранцията, снемането на отпечатъците и снимките, въртенето, тътрузенето и обискирането — всичко това ме накара да се почувствам като животно, като продукт, като нещо, създадено на конвейерна лента. Създаваха Ник Дън убиеца. След три месеца щеше да започне процесът ми (моят процес: думата все още заплашваше да ме срине напълно, да ме превърне в ненормалник с пронизителен кикот). Би трябвало да се чувствам привилегирован, задето ме пуснаха под гаранция — кротувах си дори когато стана ясно, че ще ме арестуват, затова прецениха, че няма опасност да избягам. Мисля, че Бони също бе казала добра дума за мен. Затова ще остана у дома през няколкото месеца, преди да ме отведат в затвора и щатът да ме умъртви.

Да, провървя ми, адски ми провървя.

Беше средата на август, което не спираше да ме озадачава: все още е лято, мислех си. Как е възможно да се случат толкова много неща, а дори да не е дошла есента? Беше безмилостно горещо. Време за риза, така го описваше мама, както винаги загрижена повече за удобството на децата си, отколкото за действителните температури. Време за риза, яке, палто, пухенка — годината според връхната дреха. За мен тази година щеше да е за белезници, после за съдебна зала, после евентуално за затворнически гащеризон. Или пък за траурен костюм, понеже всъщност не възнамерявах да ходя в затвора. Щях да се самоубия преди това.

Танър разполагаше с екип от петима детективи, които се опитваха да намерят Ейми, но досега нищо. Все едно да ловиш вода с решето. Всеки ден в продължение на три седмици изпълнявах противната си роля: записвах видеопослание за Ейми и го поствах в блога на младата Джули (тя поне остана лоялна). На тези записи обличах дрехи, които Ейми ми беше купила, решех косата си, както на нея й харесваше, и се опитвах да отгатна какви мисли се въртят в главата й. Гневът ми към Ейми беше като нагорещена жичка.

Новинарските екипи продължаваха да се паркират на моравата ми почти всяка сутрин. Бяхме като съперници в дуел — стояхме на разстояние месеци наред, измервахме се с поглед през ничията земя и помежду ни се възцари някакво извратено братство. Имаше един тип с глас на бияч от анимационен филм, към когото се привързах, макар да не знаех как изглежда. Излизаше с момиче, което много, ама много харесваше. Всяка сутрин гласът му отекваше през прозорците ми, докато анализираше срещите си с нея, но явно всичко се развиваше прекрасно. Исках да разбера как ще завърши историята.

Приключих със следобедния запис за Ейми. Носех зелената риза, която тя харесваше как ми стои, и разказвах историята на запознанството ни на онова парти в Бруклин, за ужасната си първа реплика, само една маслинка, която ме засрамваше всеки път, когато Ейми я споменаваше. Разказах как сме излезли от задушния апартамент на мразовития студ, хванати за ръце, за целувката с вкус на захар. Беше една от малкото истории, които разказвахме еднакво. Избъбрих всичко в ритъма на приспивна приказка: успокоително, познато, повтарящо се. И винаги завършвах с: „Прибери се у дома при мен, Ейми“.

Изключих камерата и се облегнах на дивана (винаги правех записа, седнал на дивана под нейния отвратителен часовник с кукувичката, защото знаех, че ако не й покажа часовника, тя ще се чуди дали най-сетне не съм го изхвърлил, щеше да повярва, че е така, и тогава каквито и думи да излизаха от устата ми, тихо щеше да възразява: „… обаче той е изхвърлил часовника ми с кукувичката“). Всъщност кукувицата скоро щеше да изскочи, пружината започваше да се навива над главата ми — звук, от който челюстите ми неизбежно се стягаха, когато новинарските екипи отвън нададоха силен и колективен рев като от океански вълни. Отпред имаше някого. Чух крясъка на гларусите и гласовете на няколко новинарски водещи.

Нещо не е наред, помислих си.

Звънецът на входната врата звънна три пъти подред: Ник-ник! Ник-ник! Ник-ник!

Не се поколебах. През последния месец бях престанал да се колебая: нека ме връхлита каквото и да е.

Отворих вратата.

Беше жена ми.

Върнала се беше.

Ейми Елиът Дън стоеше босонога на прага, облечена с тънка розова рокля, прилепнала към тялото й, все едно е мокра. Глезените й имаха тъмновиолетови пръстени. От едната й отпусната китка висеше въже. Косата й беше къса, неравна по краищата, все едно е била немарливо подстригана с ножица. Лицето й беше насинено, устните — подути. Опита да каже нещо, отвори уста — веднъж, два пъти — безмълвно, като изхвърлена на брега русалка.

— Ник! — проплака най-накрая — воят й отекна в празната къща — и се строполи в прегръдките ми.

Идеше ми да я убия.

Ако бяхме сами, ръцете ми сигурно щяха да обхванат шията й, пръстите ми щяха да намерят най-съвършените вдлъбнатинки в плътта й. Да усетят силния й пулс… Обаче не бяхме сами, намирахме се пред камерите и репортерите знаеха коя е тази странна жена и се разбуждаха за живот точно като кукувичката в часовника — няколко щраквания, няколко въпроса, после лавина от шумове и светлина. Камерите ни осветяваха, репортерите ни обграждаха с микрофоните си, всички повтаряха името на Ейми, крещяха, буквално крещяха. Затова направих каквото трябваше. Притиснах я до себе си и също изкрещях името й:

— Ейми! Мили боже! Мили боже! Скъпа! — зарових лице в шията й, ръцете ми я обгърнаха силно и оставих камерите да поснимат петнайсетина секунди, после прошепнах в ухото й: — Проклета кучка! — Погалих косата й, обгърнах лицето й с любящите си ръце и я дръпнах вътре.

Пред вратата звучеше бисът на нещо като рок концерт: Ейми! Ейми! Ейми! Някой хвърли шепа камъчета по стъклото. Ейми! Ейми! Ейми!

Жена ми прие всичко в реда на нещата и махна презрително към врявата навън. Обърна се към мен с изтощена, но победоносна усмивка — усмивката на жертвата на изнасилване, на оцелялата от нападение, на знойната мадама от стар телевизионен филм, усмивката, когато негодникът най-сетне е получил заслуженото възмездие и ние разбираме, че главната героиня ще може да продължи живота си. Стоп кадър.

Посочих към въжетата, накълцаната коса, засъхналата кръв.

— Е, каква е историята, съпруго моя?

— Върнах се — проплака тя. — Успях да си дойда при теб. — Понечи да ме прегърне. Аз се дръпнах.

— Каква е историята, Ейми?

— Деси — прошепна тя с трепереща долна устна. — Деси Колингс ме отвлече. Сутринта на нашата годишнина. Звънецът звънна и аз си помислих… не знам, че може би са цветя от теб.

Потръпнах. Разбира се, че ще измисли поредната гадост: аз почти никога не й изпращах цветя, а баща й изпращаше цветя на майка й всяка седмица, откакто се бяха оженили. Това са 2288 букета срещу 4.

— Цветя… или нещо — продължи тя. — Затова отворих, без да се замислям. Деси с онова негово изражение. Решително. Сякаш през цялото време се е готвел. А аз стисках дръжката на куклата Джуди. Намери ли марионетките? — усмихна ми се през сълзи. Изглеждаше толкова сладка.

— О, намерих всичко, което си оставила за мен, Ейми.

— Току-що бях намерила дръжката на куклата Джуди — беше паднала, без да забележа — затова я държах, когато отворих вратата. Опитах да го ударя, сборичкахме се и той ме удари силно. Силно. Следващото, което си спомням…

— Натопи ме за убийство и изчезна.

— Всичко мога да ти обясня, Ник.

Взрях се в нея за дълго. Видях ни под горещото слънце, проснати на пясъчния плаж с преплетени крака, видях семейните вечери в къщата на родителите й, когато Ранд все ми доливаше и ме потупваше по рамото, видях ни излегнали се на килима в тесния ми апартамент в Ню Йорк, говорим си и се взираме в ленивия вентилатор на тавана, видях и майката на детето си, и невероятния живот, който планирах за нас някога. Преживях един миг, който трая колкото два удара на сърцето ми, едно, две, после неистово ми се прииска тя да казва истината.

— Всъщност се съмнявам, че можеш да обясниш всичко — казах. — Но адски ще ми е приятно да те гледам как се мъчиш.

— Изпитай ме.

Тя се опита да хване ръката ми, а аз я отблъснах. Отдръпнах се от нея, поех си дъх и после се обърнах с лице. Човек винаги трябва да е с лице към съпругата ми.

— Хайде, Ник, изпитай ме.

— Разбира се. Защо всяка следа от търсенето на съкровища беше скрита на място, където съм имал… отношения с Анди?

Тя въздъхна и забоде поглед в пода. Глезените й бяха разранени.

— Дори не знаех за Анди, докато не разбрах от телевизията… докато бях завързана за леглото на Деси, скрита в къщата му край езерото.

— Значи е… съвпадение?

— Тези места бяха важни за нас — каза тя. Една сълза се плъзна по лицето й. — Твоят кабинет, където се възроди страстта ти към журналистиката.

Изсумтях.

— Ханибал, където най-сетне разбрах колко много означава за теб този район. Къщата на баща ти — да се изправиш пред човека, който толкова силно те е наранил. Къщата на майка ти, където сега живее Го, двете жени, които са те превърнали в толкова свестен човек. Но… не се учудвам, че ти се е приискало да споделиш тези места с някого… — наведе глава тя, — в когото си се влюбил. Винаги ти е харесвало да повтаряш.

— Добре, защо на всяко от тези места имаше дребни следи, които ме уличаваха в убийството ти? Бикини, чантата ти, дневникът ти. Обясни ми дневника, Ейми, с всички лъжи в него.

Тя само се усмихна и поклати глава, сякаш й е мъчно за мен.

— Всичко мога да обясня — каза.

Вгледах се в мокрото от сълзи лице и после сведох очи към кръвта.

— Ейми, къде е Деси?

Тя отново поклати гласа с тъжна усмивка.

Запътих се да звънна в полицията, но почукването на вратата ми показа, че ченгетата вече са тук.

Ейми Елиът Дън

Нощта на завръщането

Спермата на Деси все още е в мен след последния път, когато ме изнасили, затова медицинският преглед минава добре. Следите от въжета по китките ми, наранената ми вагина, синините ми — тялото, което им предоставих, са като по учебник. По-възрастен лекар с влажен дъх и дебели пръсти осъществява мануалния преглед — стърже и хрипти, а детектив Ронда Бони държи ръката ми. Все едно са ме стиснали студените нокти на птица. Изобщо не ми въздейства утешително. Веднъж, когато си мисли, че не я гледам, тя дори се усмихва. Адски се радва, че в крайна сметка Ник не е лошият. Да, всички жени в Америка могат да въздъхнат облекчено.

Изпратиха полицаи в дома на Деси, където го намериха гол и изтощен, със слисано изражение, все още с няколко мои кичура коса между пръстите и в подгизнало от кръв легло. Ножът, който използвах за него и за моите въжета, ще бъде наблизо на пода, където го хвърлих, когато тръгнах боса, без да взема нищо от къщата освен ключовете — за колата, за портата, качих се, цялата омазана с кръвта му, в неговия ретро „Ягуар“ и се върнах като избягал домашен любимец обратно у дома при съпруга си. Бях се превърнала в животно — не мислех за нищо друго, освен да се върна при Ник.

Възрастният лекар ми съобщава добрата новина, че не ми е нанесена трайна вреда и няма нужда от кюртаж — пометнала съм много рано. Бони продължава да стиска ръката ми и да мърмори: „Мили боже, преживели сте ужасно много, но бихте ли могли да отговорите на няколко въпроса?“. Светкавично мина от съболезнованията към деловите задачи. Според мен грозните жени обикновено са или прекалено почтителни, или невероятно груби.

Вие сте Невероятната Ейми и сте оцелели след жестоко отвличане и многократно изнасилване. Убили сте насилника си и сте се върнали при съпруга си, за когото сте разбрали, че ви изневерява. Вие:

а) поставяте себе си на първо място и настоявате да ви дадат малко време да се съвземете;

б) държите се още малко, за да помогнете на полицията;

в) решавате на кого да дадете интервю най-напред — все пак не е зле нещо хубаво да излезе от цялото изпитание, например договор за книга.

Отговор Б. Невероятната Ейми винаги поставя другите на първо място.

Позволиха ми да се измия в една частна стая в болницата, преоблякох се с дрехи, които Ник ми донесе от вкъщи — джинси с гънки от прекомерно дългото стоене сгънати и красива блуза, която мирише на прах. Двете с Бони пътуваме мълчаливо от болницата към полицейския участък. Немощно питам за родителите си.

— Чакат ви в участъка — казва Бони. — Плакаха, когато им съобщих. От радост. Абсолютна радост и облекчение. Ще ги оставим да ви напрегръщат, преди да ви засипем с въпросите си, не се тревожете.

Камерите вече са в участъка. Паркингът изглежда някак обнадежден и прекомерно осветен като стадион. Няма подземен паркинг, затова се налага да спрем отпред, а обезумялата тълпа тръгва да ни обгражда: виждам устните и слюнката, докато всички крещят въпросите си, чувам пукането на светкавиците. Хората от тълпата се бутат и дърпат, поместват се няколко сантиметра вдясно, после вляво, докато всички се мъчат да ме достигнат.

— Не мога — казвам на Бони. Мъжка длан се залепва в прозореца на колата, докато фотографът се мъчи да запази равновесие. Стисвам студената й ръка. — Идва ми в повече.

Тя ме потупва и чака. Всички полицаи в сградата слизат по стълбите и се подреждат в редица от двете ми страни, удържат пресата, правят ми почетна стража, а двете с Ронда минаваме между тях, хванати за ръце като новобрачна хомо двойка, и се втурваме към родителите ми, които чакат на входа, докато всички ни снимат как се вкопчваме един в друг, майка ми шепне сладкотомимомичесладкотомимомиче, а баща ми хълца толкова силно, че едва не се задавя.

После отново ме дръпват, като че не са ме дърпали достатъчно. Оставят ме в една тясна стаичка с удобни, но евтини офисни столове, в чиято тапицерия като че ли винаги има набита малко храна. В ъгъла мига камера, няма прозорци. Не е каквото съм си представяла. Не се чувствам в безопасност в това помещение. Заобиколена съм от Бони, партньора й Гилпин и двама федерални агенти от Сейнт Луис, които почти не говорят. Дават ми вода, после Бони започва:

Въпрос: Добре, Ейми, най-напред трябва да ви благодарим съвсем искрено, че се съгласихте да разговаряте с нас след всичко, което сте преживели. В такива случаи е много важно да запишем всичко, докато споменът е още свеж. Не можете да си представите колко е важно. Когато жертвата вече е в безопасност, споменът избледнява много бързо, ще се изненадате — паметта ти прави услуга и потиска подробностите. Затова е добре да поговорим сега. Ако запишем всички подробности сега, ще приключим случая и двамата с Ник ще се върнете към живота си.

Отговор: Това определено би ми харесало.

В.: Вие го заслужавате. Ако сте готова да започваме, ще тръгнем от хронологията. Кога се появи Деси на прага? Помните ли?

О.: Около десет сутринта. Малко след десет, понеже помня, че чух семейство Тевърър да отиват към колата си за църква.

В.: Какво се случи, когато отворихте вратата?

О.: Веднага усетих, че нещо не е наред. Първо, Деси цял живот ми пишеше писма. Обаче с годините манията му като че ли отслабна. Изглежда започна да се възприема само като стар приятел и понеже полицията не беше в състояние да предприеме нищо по въпроса, аз се примирих. Не съм имала усещането, че действително иска да ми навреди, макар наистина да не ми беше приятно да съм чак толкова близо до него. Географски. Мисля, че в крайна сметка това го е подтикнало. Мисълта, че съм толкова близо. Влезе в къщата ми… беше потен и малко нервен, но изглеждаше решителен. Тъкмо бях опаковала горе подаръка за Ник с първата следа и се канех да си изгладя роклята. Изпуснах роклята на пода, после забелязах дървената дръжка на куклата Джуди под покривката на леглото — а вече бях скрила подаръците. Грабнах я, държах и ножица, която трябваше да върна долу, и така отворих вратата.

В.: Много добра памет.

О.: Благодаря.

В.: Значи държахте ножица и дръжката на Джуди, когато слязохте долу. Защо и двете?

О.: Кой знае? Не разсъждавах, просто отидох да отворя вратата. Аз… по някаква причини си помислих, че може да са цветя, а не исках доставчикът да си тръгне, понеже у дома няма кой да подпише, че ги е получил.

В.: Какво стана после?

О.: Деси закрачи из къщата зачервен и не на себе си, и каза: „Какво ще правиш на годишнината си?“. Това ме уплаши — че знае датата на годишнината ми, че изглежда ядосан по този повод, а после тревогата му изригна, той ме стисна за китките, изви ръцете ми зад гъба, ножицата изхвръкна и аз се опитах да се вкопча в първото нещо пред погледа си.

В.: После?

О.: Ритнах го и се измъкнах за секунда, изтичах в кухнята, сборичкахме се и той ме удари веднъж с дървената дръжка на Джуди, аз политнах и той ме удари още два-три пъти. Помня, че за секунда нищо не виждах, всичко ми беше размазано, главата ми пулсираше и се помъчих да взема дръжката, но той прободе ръката ми с джобното ножче, което носеше. Още имам белег, нали виждате?

В.: Да, беше отбелязано по време на медицинския преглед. Имате късмет, че раната е само повърхностна.

О.: Не я усещам повърхностна, повярвайте ми.

В.: Значи той ви намушка. Ъгълът е…

О.: Не съм сигурна под какъв ъгъл се намирах, нито дали го направи нарочно, нито дали случайно не съм се натъкнала на острието — изгубих равновесие. Помня, че дървената дръжка падна на пода и аз погледнах надолу и видях кръвта от прободната рана да се стича на локва край пръчката… Струва ми се, че тогава съм припаднала.

В.: Имате късмет, че не са останали трайни контузии на местата, където ви е ударил.

О.: Мисля, че не нарани кожата. Но наистина ме зашемети.

В.: Къде бяхте, когато се свестихте?

О.: Свестих се с вързани ръце и крака в дневната у дома.

В.: Изпищяхте ли, опитахте ли да привлечете вниманието на съседите?

О.: Бях уплашена до смърт. Буквално до смърт. Не ме ли чухте? Мъж, който ме преследваше маниакално от десетилетия, ме преби, прониза ме с нож, върза ме. Мъж, който преди време опита да се самоубие в спалнята ми в общежитието.

В.: Добре, добре, Ейми, извинете, не исках да прозвучи, все едно ви обвинявам, просто трябва да схванем цялата картинка, за да приключим с разследването и да продължите живота си. Искате ли още вода, кафе или нещо друго?

О.: Нещо топло ще ми дойде добре. Студено ми е.

В: Няма проблем. Ще й донесете ли кафе? Какво стана после?

О.: Мисля, че първоначалният му план е бил да ме усмири и после да ме отвлече, като направи така, че да изглежда сякаш съм избягала, понеже щом се свестих, той току-що бе избърсал кръвта в кухнята и беше изправил масичката с античните орнаменти, която бе паднала, докато тичах към кухнята. Дръжката на куклата също я нямаше — сигурно я е хвърлил в реката. Ножът вероятно също е някъде там. Само че времето го притискаше и според мен се е случило следното: видял е неразборията в дневната, зачудил се е колко ли време ще му трябва да я оправи, затова е решил да зареже всичко така. Да личи, че там се е случило нещо лошо. Отворил е входната врата и е съборил няколко неща в дневната. Катурнал е отоманката. Затова местопрестъплението е изглеждало странно — наполовина е истина, наполовина е инсценирано.

В.: Опитвал се е да натопи Ник, така ли?

О.: Не конкретно Ник, не мисля. Според мен тогава изобщо не му е пукало — просто е решил, че ще му е по-лесно да се възползва от обстановката, отколкото да отделя време да оправи всичко. Аз се съпротивлявах по-ожесточено, отколкото е очаквал. Дадох доста сериозен отпор.

В.: Не се съмнявам. Деси не е оставил никакви отпечатъци…

О.: Носеше гумени ръкавици. Отначало не забелязах, понеже винаги криеше ръцете си в джобовете.

В.: Значи Деси е оставил уличаващи следи на всички основни спирки от търсенето на съкровища: в кабинета на Ник, в Ханибал, в къщата на баща му, в бараката на Го?

О.: Не разбирам какво имате предвид.

В.: В кабинета на Ник имаше бикини — не вашият размер.

О.: Сигурно са на момичето, с което той… излизаше.

В.: И нейни не са.

О.: Не мога да ви помогна с това. Може да не се е виждал само с едно момиче.

В.: Намерихме дневника ви в къщата на баща му. Частично изгорен във фурната.

О.: Прочетохте ли дневника? Ужасен е. Сигурна съм, че Ник е искал да се отърве от него — не го виня, след като толкова бързо сте заподозрели него.

В.: Защо ще ходи в къщата на баща си, за да го изгори?

О.: Не би могъл да го направи у дома, понеже е местопрестъпление, кой знае кога ще се върнете и ще намерите нещо в пепелта. В къщата на баща си той контролира нещата и е донякъде скрит. Всъщност Ник често ходеше там. За да остава сам. Обича да остава сам. Сигурна съм, че за него това не е странно. Всъщност смятам, че е умен ход, като се има предвид, че вие, както казах, на практика сте го взели на мушка.

В.: Дневникът е много, много тревожен. В него има обвинения в насилие, там са страховете ви, че Ник не иска бебето, че Ник иска да ви убие.

О.: Наистина ми се иска този дневник да беше изгорял. (Пауза.) Ще бъде откровена: в дневника са описани сблъсъците между мен и Ник през последните години. Там не е нарисувана най-хубавата картина на брака ни, нито най-хубавият портрет на Ник, но признавам, че съм писала в дневника само когато съм била изключително щастлива, или изключително нещастна и съм търсела отдушник… А в такива случаи ставам твърде драматична и започвам да си съчинявам разни неща. Голяма част от написаното е грозната истина — той наистина ме блъсна веднъж и не искаше бебето… и имаше проблеми с парите. Но да се страхувам от него? Да, не ми е лесно да го призная, но тук малко преигравам. Според мен проблемът се дължи на факта, че няколко пъти съм била преследвана — този проблем ме съпътства цял живот, все някой се вманиачава по мен — затова ставам малко параноична. Оказа се, че страховете ми са основателни — просто е трябвало да бъдат насочени към Деси, а не към горкия ми съпруг.

В.: В дневника пише за един нощен запой, където, изглежда, показвате всички симптоми на отравяне с антифриз — като по учебник е.

О.: (Продължително мълчание.) Е, това е странно. Не знам какво искате да кажа по въпроса.

В.: Добре, да се върнем на търсенето на съкровището. Вие ли скрихте куклите Пънч и Джуди в бараката?

О.: Да.

В.: Голяма част от уликите ни са свързани с дълговете на Ник, със скъпи покупки с кредитни карти и всички открити вещи в бараката. Какво си помислихте, когато отворихте вратата и видяхте всички онези предмети?

О.: Ами това е имотът на Го, а двете с нея не сме много близки, така че просто реших да не си вра носа в чуждите работи. Всъщност не разгледах какво има там. Помня, че си помислих, че вероятно това са част от нещата й от Ню Йорк. А когато чух по новините — Деси ме караше да гледам всичко — че покупките отговарят на кредитните карти на Ник, а аз… знаех, че Ник има проблеми с парите, обичаше да харчи. Мисля, че просто му е било неудобно. Импулсивни покупки, които не е можел да върне, затова ги е скрил от мен, докато не продаде вещите онлайн.

В.: Куклите Пънч и Джуди са доста зловещ подарък за годишнина от сватба, не мислите ли?

О.: Знам, знам! Вече знам. Не помнех цялата история на Пънч и Джуди. Виждах в тях само съпруг, съпруга и бебе, освен това бяха дървени, а аз бях бременна. Потърсих в интернет и попаднах на репликата на Пънч: „Така се прави!“. И реших, че е сладко — не знаех какво означава.

В.: Значи Деси ви е вързал? А как ви отнесе до колата?

О.: Вкара колата в гаража, затвори вратата, замъкна ме вътре, хвърли ме в багажника, запуши ми устата и после потегли.

В.: И вие продължавахте да не викате?

О.: Съжалявам, съжалявам, страхливка съм. Абсолютна страхливка. Ако знаех, че ще ме изнасилва всяка нощ през следващия месец, а после ще се пъхва в леглото до мен с мартини и хапче за сън, за да не го буди хлипането ми, че полицията ще го разпита, но пак няма да се досети и ще бездейства, може би щях да крещя. Да, сигурно щях. Абсолютно сте прави.

В.: Не, не, постъпили сте правилно. Може ли да донесете салфетки на госпожа Дън? И къде е кафето… Благодаря. Добре, къде отидохте после, Ейми?

О.: Тръгнахме към Сейнт Луис и помня, че пътьом той хвърли чантата ми — май се е оказало в Ханибал. Това беше другото нещо, което той инсценира, за да изглежда като мръсна игра.

В.: Много интересно, в този случай има много странни съвпадения. Например че Деси е изхвърлил чантата ви точно в Ханибал, където сте насочили и Ник да отиде — така ние на свой ред помислихме, че Ник е изхвърлил чантата там. Или че сте решили да скриете подаръка точно там, където Ник е скрил купените вещи с тайните кредитни карти.

О.: Наистина ли? Трябва да ви кажа, че на мен тези неща не ми звучат като съвпадение. Според мен няколко ченгета са се вкопчили в представата, че съпругът ми е виновен, и сега, когато се върнах жива, е съвсем ясно, че виновникът не е той, а те ще изглеждат като пълни глупаци, затова се мъчат да си покрият задниците. Вместо просто да поемете отговорност за факта, че ако този случай беше останал в ужасно некомпетентните ви ръце, Ник щеше да получи смъртна присъда, а аз щях да съм прикована към едно легло и изнасилвана всекидневно, докато умра.

В.: Извинете, това е…

О.: Спасих се, спасих Ник и така спасих и жалките ви задници.

В.: Доводът ви е изключително основателен, Ейми. Съжалявам, ние бяхме толкова… Отделихме толкова много време на този случай, искахме да изясним всяка подробност, която сме пропуснали, затова няма да повтаряме грешките си. Но вие сте абсолютно права, пропускаме главното, а то е: вие сте героиня. Безусловно сте героиня.

О.: Благодаря ви. Оценявам, че го казвате.

Ник Дън

Нощта на завръщането

Отидох в участъка да взема жена си и пресата ме посрещна като рок звезда. Като носител на „Оскар“, победител в президентските избори и първия човек, стъпил на Луната — всичко в едно. Едва се сдържах да не вдигна над главата си сключените си длани в универсалния знак за победа. Да, сега всички ми се правите на приятели, казах си.

Влязох насред сцена, която ми заприлича на объркало се парти — няколко бутилки шампанско върху бюрото, а край тях малки картонени чаши. Потупване по гърбовете и наздравици, после още наздравици за мен, като че ли същите тези хора не бяха моите обвинители предния ден. Трябваше обаче да играя играта. Да си дам гърба да ме потупват. О, да, вече бяхме приятелчета.

Важното е, че Ейми е в безопасност. Упражнявах репликата отново и отново. Трябваше да изглеждам като загрижен и изпълнен с облекчение съпруг, докато не разбера как ще се развият нещата. Докато не се уверя, че полицията не е разобличила всичките й противни и преплетени като паяжина лъжи. Докато не я арестуват — дотам бях готов да стигна, докато не я арестуват, и после щях да усетя как мозъкът ми едновременно се раздува и свива — собствените ми вариации в стил Хичкок — и щях да си кажа: съпругата ми е убила човек.

— Пронизала го е — каза младият полицай, прикрепен като семейна свръзка. (Надявах се повече с никого и по никакъв повод да не се свързвам.) Беше същото хлапе, което се оплакваше у Го от коня си, от скъсания си лабрум и от алергията си към фъстъци. — Пронизала го точно през югуларната вена. При такава рана кръвта ти изтича за около шейсет секунди.

Шейсет секунди са достатъчно време, за да разбереш, че умираш. Представях си Деси как посяга към Ейми, как стисва с ръка шията си, как усеща собствената си кръв да струи между пръстите с всеки удар на сърцето, как се плаши все повече и повече, а пулсирането се ускорява… и после се забавя и той осъзнава, че забавянето е още по-лошо. И през цялото време Ейми стои достатъчно далече, наблюдава го с осъдителния си и презрителен поглед на ученичка по биология пред окървавен зародиш на прасе. Все още с ножа в ръка.

— Накълцала го с огромен касапски нож — нареждаше хлапето. — Онзи тип си седял до нея в леглото, режел й парченца месо и я хранел. — Това май го отвращаваше повече от намушкването. — Един ден ножът паднал от чинията и той изобщо не забелязал…

— Как ще използва ножа, ако вече е била вързана? — попитах.

Хлапето ме погледна, все едно съм се пошегувал мръснишки с майка му.

— Не знам, господин Дън, сигурен съм, че в момента уточняват подробностите. Важното е, че жена ви е в безопасност.

Ура. Хлапето ми открадна репликата.

Забелязах Ранд и Мерибет през отворената врата на стаята, където бяхме дали първата си пресконференция преди шест седмици. Бяха се облегнали един на друг, както винаги, Ранд целуваше темето на Мерибет, а тя се гушеше в него. Обзе ме толкова силно възмущение, че едва не ги замерих с нещо. Вие двамата обожаващи се задници сте създали онова чудовище в другия край на коридора и сте го пуснали на воля в света: радвайте се, съвършеното чудовище! А някой да ги наказва за стореното? Не, никой не поставя под съмнение техните личности, те не са изпитали нищо друго освен прилив на обич и на подкрепа, сега и Ейми ще им бъде върната и всички ще я обичат още повече.

Преди жена ми беше ненаситен социопат. А какво щеше да стане сега?

Пристъпвай предпазливо, Ник, пристъпвай много предпазливо.

Ранд ме забеляза и ми махна да отида при тях, където ме накара да се здрависам с неколцина специални репортери, на които беше обещана аудиенция. Мерибет се държеше хладно: за нея все още бях мъжът, изневерил на дъщеря й. Кимна ми кратко и се извърна.

Ранд се приведе към мен и аз усетих ментовия дъх на дъвката му:

— Казвам ти, Ник, за нас е такова облекчение, че тя се върна. Дължим ти извинение, огромно извинение. Ще оставим Ейми да реши какво да направи с брака ви, но аз искам поне да ти се извиня, че стигнахме толкова далече. Трябва да разбереш…

— Да, всичко разбирам.

И преди Ранд да продължи да се извинява, Танър и Бетси пристигнаха заедно като от корица на „Вог“ — изгладени панталони, светли ризи и лъскави златни часовници и пръстени. Танър се наведе към ухото ми и прошепна: „Нека да видя къде се намираме“, после влетя Го, следвана от младото полицайче. Очите й бяха притеснени, въпросите също: „Какво означава това? Какво се е случило с Деси? Тя просто цъфна пред вратата? Какво означава това? Добре ли си? Сега какво?“.

Странно сборище от хора — не точно семейна среща, не точно като в болнична чакалня, празнично, но и тревожно, като салонна игра, чиито правила никой не знае.

А междувременно двамата репортери, които семейство Елиът бяха допуснали във вътрешното светилище, ме обстрелваха с въпроси. Как се чувствам сега, когато Ейми се е върнала? Колко ли прекрасно е усещането? „Ник, изпитвате ли облекчение от завръщането на Ейми?“

Изпитвам огромно облекчение и съм много щастлив, повтарях тъпото си твърдение за пред медиите, когато вратите се отвориха и влезе Жаклин Колингс: устните й бяха като тънък червен белег, лицето й беше набраздено от сълзи.

— Къде е тя? — попита ме. — Лъжливата малка кучка. Къде е? Убила е сина ми. Моя син. — Разплака се, а репортерите направиха няколко снимки.

— Как приемате обвиненията към сина си в отвличане и изнасилване? — попита един от тях напрегнато.

— Как ги приемам ли? — сряза го тя. — Вие сериозно ли говорите? Хората наистина ли отговарят на такива въпроси? Това противно бездушно момиче манипулира сина ми през целия му живот — запишете си го — тя го манипулира, лъга и накрая го уби, а сега, след смъртта му, продължава да го използва…

— Госпожо Колингс, ние сме родителите на Ейми — поде Мерибет. Понечи да докосне Жаклин по рамото, но тя я отблъсна. — Съжалявам за болката ви.

— Но не и за загубата ми. — Жаклин се извисяваше с цяла глава над Мерибет и я измерваше с гневен поглед. — Не и за загубата ми — повтори тя.

— Съжалявам за… всичко — каза Мерибет, а после до нея застана Ранд, с една глава по-висок от Жаклин.

— Какво ще предприемете вие двамата за дъщеря си? — попита Жаклин. Обърна се към младия полицай, който се стараеше да удържа позицията си. — Какво се предприема по отношение на Ейми? Защото тя лъже, като твърди, че синът ми я е отвлякъл. Лъже. Тя го е убила, докато е спял, а изглежда никой не приема това сериозно.

— Всичко се приема много, много сериозно, госпожо — отговори хлапето.

— Ще направите ли изявление, госпожо Колингс? — попита репортерът.

— Ето го изявлението ми: Ейми Елиът Дън уби сина ми. Не е било самозащита. Тя го е убила.

— Имате ли доказателство?

Разбира се, че нямаше.

Статията на репортера описваше съпружеското ми изтощение („бледото му лице говореше за много нощи, прекарани в страх“) и за облекчението на семейство Елиът („родителите се притискаха един към друг в очакване дъщеря им официално да се завърне при тях“). Обсъждаше некомпетентността на полицаите („случаят беше предубеден, изпълнен с погрешни ходове, които стигат до задънена улица, а полицията упорито се бе вкопчила в неправилния извършител“). И накрая статията пренебрежително щеше да отреже Жаклин Колингс само с един ред: „След неловка среща с родителите на Елиът огорчената Жаклин Колингс беше изведена от стаята, твърдейки, че синът й е невинен“.

Жаклин наистина беше изведена от стаята и отведена в друга, където щяха да запишат показанията й и да я държат настрани от много по-сензационната история: победоносното завръщане на Невероятната Ейми.

Когато ни върнаха Ейми, всичко отново започна. Снимките и сълзите, прегръдките и смехът, всичко, което хората искаха да видят и да узнаят: „Какво е усещането, Ейми?“, „Какво е усещането да избягате от похитителя си и да се върнете при съпруга си?“, „Ник, как се чувствате сега, когато съпругата ви отново е при вас и вие пак сте свободен?“.

Аз мълчах почти през цялото време. Обмислях своите въпроси, същите въпроси, над които размишлявах от години, зловещия рефрен на брака ни: Какво мислиш, Ейми? Как се чувстваш? Коя си ти? Какво си причинихме един на друг? Какво ще правим?

Беше благосклонен и царствен жест от страна на Ейми да се върне у дома с мен, в брачното ни ложе, при неверния си съпруг. Всички бяха на това мнение. Медиите ни следваха, като че ли бяхме кралска сватбена процесия, докато двамата прекосявахме улиците на Картидж под неоновите светлини покрай заведенията за бързо хранене на път за дома си край реката. Каква изисканост притежаваше Ейми, каква дързост. Като принцеса от приказките. Аз, разбира се, бях невзрачният подлизурко, съпругът, който до края на дните си щеше да навежда глава и да угодничи. Докато не я арестуват. Ако изобщо някога я арестуват.

Фактът, че изобщо я пуснаха, беше тревожен. Не просто тревожен, пълен шок. Видях ги как излизат от стаята, където я разпитваха пет часа, и как я пускат: двамата агенти от ФБР с тревожно къса коса и безизразни лица, Гилпин, който сякаш току-що беше погълнал най-прекрасната пържола в живота си, и Бони, единствената със стиснати устни и леко смръщено лице. Погледна ме, докато минаваше покрай мен, изви вежди и отмина.

А после, твърде бързо, двамата с Ейми се озовахме у дома, сами в дневната. Блийкър ни гледаше с лъскавите си очички. Зад завесите ни още светеха телевизионните камери и стаята беше окъпана в пищно оранжево сияние. Изглеждахме като осветени от свещи, романтични. Ейми беше абсолютно красива. Мразех я. Страхувах се от нея.

— Не можем да спим в една къща — казах.

— Искам да остана тук, с теб. — Тя взе ръката ми. — Искам да бъда със съпруга си. Искам да ти дам шанса да бъдеш съпругът, който искаш да бъдеш. Прощавам ти.

— Ти прощаваш на мен? Ейми, защо се върна? Заради онова, което казах в интервютата ли? Заради видеозаписите ли?

— Нали това искаше? Нали това беше целта на онези записи? Бяха идеални — припомниха ми какво имахме, колко специално беше всичко.

— Казах онова, което ти искаше да чуеш.

— Знам — прекрасно ме познаваш! — грейна Ейми. Блийкър започна да описва осморки между краката й. Тя го взе и го погали. Той замърка оглушително. — Помисли си, Ник, ние се познаваме. По-добре от всеки друг на света.

Вярно беше, и аз имах това усещане през последния месец, когато не желаех на Ейми нищо лошо. Връхлиташе ме в неочаквани моменти — посред нощ, когато ставах до тоалетната или седях на масата в кухнята и ядях препечена филийка, изпитвах леко възхищение и дори нещо повече, нежност към жена си, някъде дълбоко в себе си, някъде отвътре. Тази жена ме познаваше до мозъка на костите — знаеше точно какво искам да прочета в онези бележки, успяваше да ме подмами обратно към себе си, дори да предскаже погрешните ми ходове. Познаваше ме по-добре от всеки друг на света. През цялото време мислех, че сме двама непознати, а се оказа, че се познаваме интуитивно до мозъка на костите.

Беше посвоему романтично. Катастрофално романтично.

— Не можем просто да продължим, откъдето спряхме, Ейми.

— Не, не оттам. Сега сме тук. Сега ме обичаш и повече никога няма да сбъркаш.

— Ти си луда, наистина си луда, ако смяташ, че ще остана. Ти си убила човек — заявих. Обърнах й гръб и си я представих с нож в ръка и със стиснати устни, понеже не й се подчинявам. Да, човек винаги трябва да е с лице към съпругата ми.

— За да избягам от него.

— Убила си Деси, понеже си съчинила нова история, за да се върнеш и отново да станеш любимата Ейми, без да поемаш вината за стореното. Не схващаш ли иронията, Ейми? Нали винаги си мразела това у мен — че не се изправям пред последиците от действията си? Е, сега последиците ме връхлетяха здравата. Ами ти? Ти си убила човек, който, допускам, те е обичал и ти е помагал, а сега искаш да заема мястото му, да те обичам и да ти помагам… Не мога. Не мога да го направя. Няма да го направя.

— Ник, мисля, че информацията ти не е вярна — каза тя. — Не се учудвам при толкова слухове, които са плъзнали. Но вече трябва да забравим всичко, ако искаме да вървим напред. А ние ще вървим напред. Цяла Америка иска да продължим напред. В момента светът се нуждае от тази история. От нас. Деси е злосторникът. Никой не иска злосторниците. Искат хора като теб, Ник. Единственият начин отново да бъдеш обичан е да останеш с мен. Единственият начин.

— Разкажи ми какво се случи, Ейми. Деси от самото начало ли ти помагаше?

Това я вбеси: не се нуждаеше от помощта на никой мъж, макар да беше ясно, че се нуждае от помощ.

— Не, разбира се — сряза ме тя.

— Кажи ми. Какво толкова, разкажи ми всичко, понеже двамата с теб не можем да продължим с тази съчинена история. Ще се боря с теб за всичко. Знам, че си обмислила всяка подробност. Не се опитвам да те подведа, полицията може да го направи — изморих се да те надхитрявам, не го мога. Просто искам да разбера какво се случи. Бях на крачка от смъртната присъда, Ейми. Ти се върна и ме спаси и аз съм ти благодарен — чуваш ли ме? Благодаря ти, да не кажеш после, че не съм го казал. Но трябва да знам. Знаеш го.

— Съблечи се — нареди ми тя.

Искаше да се увери, че не нося подслушвател. Съблякох се пред нея, свалих всичко, после тя плъзна ръка по гърдите и по брадичката ми, по гърба ми. Опипа задника ми, пъхна ръка между краката ми, обхвана тестисите ми и стисна отпуснатия ми член, задържа го в ръка, за да види дали няма да се случи нещо. Нищо не стана.

— Чист си — установи. Беше опит за шега, за остроумие, реплика от филм, на която и двамата бихме се засмели. Не отговорих и тя продължи: — Винаги ми е харесвало да те гледам гол. Правеше ме щастлива.

— Нищо не те прави щастлива. Вече може ли да се облека?

— Не искам да се тревожа за скрити жици в подгъва или в маншетите. Освен това трябва да отидем в банята и да пуснем водата. В случай че си сложил подслушватели в къщата.

— Много филми си гледала.

— Ха! Не съм допускала, че ще го кажеш.

Застанахме във ваната и пуснахме душа. Водата опръска голия ми гръб и намокри предницата на ризата на Ейми. Тя се съблече — ликуващ стриптийз — и хвърли дрехите си върху стената на душкабината усмихната и весела, каквато беше, когато се запознахме — готова съм на всичко! — после се извърна към мен и аз зачаках да заметне коса край раменете си, както правеше, когато флиртуваше с мен, но косата й беше прекалено къса.

— Сега сме квит — каза. — Не беше учтиво само аз да съм с дрехи.

— Мисля, че етикетът отдавна не важи за нас, Ейми.

Гледай я в очите, не я докосвай, не й позволявай да те докосва.

Тя пристъпи към мен, положи длан върху гърдите ми и остави водата да се стича между нейните гърди. Близна капчица от душа от горната си устна и се усмихна. Мразеше пръските на душа. Не обичаше да си мокри лицето, не й харесваше как водата обстрелва плътта й. Знаех го, понеже бях женен за нея, много пъти я опипвах и я тормозех под душа, но тя винаги отказваше. (Знам, че изглежда секси, Ник, но всъщност не е, правят го само по филмите.) Сега тя правеше точно обратното, преструваше се, като че не я познавах. Отдръпнах се.

— Разкажи ми всичко, Ейми. Но най-напред — имаше ли изобщо бебе?

Бебето беше лъжа. За мен това беше най-отчайващата подробност. Съпругата ми беше плашеща и отблъскваща като убийца, но най-непоносима беше лъжата с бебето. Бебето беше лъжа, страхът й от кръвта беше лъжа — през последната година почти всичко, свързано с жена ми, беше лъжа.

— Как натопи Деси? — попитах.

— Намерих някаква връв в мазето му. С касапския нож я разрязах на четири.

— Оставил ти е нож?

— Бяхме приятели. Забравяш.

Имаше право. Мислех за историята, която беше разказала на полицията — че Деси я е държал като пленница. Наистина бях забравил. Тя умееше да разказва.

— Когато Деси го нямаше, затягах връзките около глезените и китките си, за да оставят белези. — Показа ми отвратителните белези по китките си, като гривни. — Всеки ден пъхах в тялото си гърлото на винена бутилка, за да може вагината ми да изглежда… както трябва. За жертва на насилие. После вчера най-накрая му позволих да правим секс, за да има в тялото ми негова сперма, и накрая сложих сънотворни в мартинито му.

— Оставил ти е сънотворно?

Тя въздъхна — не следях нишката.

— Да, да, бяхте приятели.

— После… — Показа с жест как е прерязала югуларната му вена.

— Лесна работа, а?

— Трябва само да решиш да го направиш и после го правиш — обясни ми тя. — Дисциплина. Изпълняваш решението. Така е и с всичко останало. Никога не си го разбирал.

Усещах, че настроението й се разваля — не й се възхищавах достатъчно.

— Разкажи ми още — настоях. — Разкажи ми за деня, когато замина.

След час водата изстина и Ейми сложи край на разговора.

— Трябва да признаеш, че е направо блестящо — каза.

Аз само се взирах в нея.

— Е, би трябвало поне малко да се възхищаваш — настоя тя.

— Колко време кървя Деси, преди умре?

— Време е да си лягаме — отсече тя. — Можем да поговорим утре, ако искаш. В момента се нуждаем от сън. Заедно. Според мен е важно. За финал. Всъщност точно обратното на финал.

— Ейми, ще остана тази вечер, защото не ми се занимава с всички въпроси на медиите, ако не остана. Но ще спя долу.

— Ник, все още мога да ти причиня много лоши неща, не забравяй.

— Ха! По-лоши, отколкото вече ми причини?

По лицето й се изписа изненада.

— О, определено.

— Наистина се съмнявам, Ейми.

Запътих се към вратата.

— Опит за убийство — обади се тя.

Спрях.

— Такъв беше първоначалният ми план — да бъда горката болна съпруга, която получава чести кризи, внезапни пристъпи на болест, а после се оказва, че коктейлите, които съпругът й приготвя…

— Като в дневника.

— Обаче реших, че опит за убийство не стига. Трябваше да е нещо по-голямо. Въпреки това не можех да си избия от главата мисълта за отравянето. Харесваше ми идеята да се постараеш за убийството. Първо да опиташ по страхливия начин. Затова се заех и доведох нещата докрай.

— И очакваш да ти повярвам?

— Толкова често повръщах, шокиращо. Една невинна и уплашена съпруга би запазила малко от повърнатото за всеки случай. Човек не може да я вини, че е малко параноична — усмихна се доволно Ейми. — Винаги имам резервен план за резервния план.

— Наистина си се тровила.

— Ник, моля те, шокиран ли си? Аз се убих!

— Трябва да пийна — заявих и излязох, преди да успее да каже нещо.

Налях си скоч и седнах на дивана в дневната. Зад завесите прожекторите на камерите все още осветяваха двора. Скоро щеше да съмне. Развиделяването ми се струваше потискащо — нова сутрин, после още една…

Танър вдигна след първото позвъняване.

— Тя го е убила. Убила е Деси, защото в основни линии… я е дразнел, опитвал да й се налага и тя осъзнала, че може да го убие и така да се върне към стария си живот, като го обвини за всичко. Тя го е убила, Танър, току-що ми разказа. Призна си.

— Надали си успял да… запишеш нещо по някакъв начин? С мобилен телефон или…

— Бяхме голи под душа и тя шептеше.

— Дори не искам да питам — каза той. — Вие двамата сте най-големите откачалки, които познавам, а аз съм специалист по откачалките.

— Какво става с полицията?

Той въздъхна.

— Успяла е да заблуди всички. Историята й е налудничава, но не по-налудничава от нашата. Ейми се възползва от най-благонадеждната максима на социопата.

— Коя е тя?

— Колкото по-голяма е лъжата, толкова е по-достоверна.

— Стига, Танър, трябва да има нещо.

Отидох до стълбите, за да се уверя, че Ейми не е наблизо. Шепнехме, но все пак. Трябваше да внимавам.

— Засега трябва да се придържаме към правилата, Ник, понеже те е поставила в много лоша позиция: твърди, че всичко в дневника е истина. Че вещите в бараката са твои. Че ти си ги купил с кредитните карти и още се срамуваш да го признаеш. Погледни го така — тя е едно глезено богато момиче, откъде ще знае как да се сдобие с тайни кредитни карти на името на съпруга си? И, мили боже, онази порнография!

— Каза ми, че не е имало бебе, че е използвала урината на Ноел Хоторн.

— Защо не каза — това е голямо! Ще натиснем Ноел Хоторн.

— Ноел не е знаела.

Чух дълбока въздишка от другата страна. Той дори не си направи труда да попита как.

— Е, ще продължим да мислим и ще продължим да търсим — каза. — Все нещо ще изникне.

— Не мога да остана в тази къща с това чудо. Сега ме заплашва с…

— Опит за убийство… антифризът. Да, чух, че и това изведнъж изникна.

— Не могат да ме арестуват за това, нали? Тя твърди, че още пази някъде повръщаното. Улики. Но могат ли наистина…

— Хайде засега да не пресилваме нещата, Ник, а? Просто се дръж добре. Ужасно ми е неприятно да ти го кажа, наистина ужасно, но това е най-добрият правен съвет, който мога да ти дам — дръж се добре.

— Да се държа добре ли? Това ли ме съветваш? Звездният ми адвокат — дръж се добре. Майната ти.

Затворих вбесен.

Ще я убия, казах си. Ще убия проклетата кучка.

Потопих се в мрачното мечтание, на което се отдавах през последните няколко години, когато Ейми ме караше да се чувствам крайно незначителен: мечтаех да я цапардосам с чук, да й строша главата, докато престане да говори, докато престане да ме обстрелва с онези думи: посредствен, скучен, незадоволителен, невзрачен. В основни линии — нищожество. Мислено размахвах ли, размахвах чука, докато тя не заприличаше на счупена играчка и най-накрая не млъкнеше. Но после това не се оказваше достатъчно, затова я съживявах и отново започвах да я убивам: стисках шията й с пръсти — тя открай време държеше на интимността — и стисках, стисках, докато пулсът й…

— Ник?

Обърнах се — Ейми стоеше на най-долното стъпало по нощница, наклонила глава на една страна.

— Дръж се добре, Ник.

Ейми Елиът Дън

Нощта на завръщането

Той се обръща и се стряска, като ме вижда да стоя там. Изглежда уплашен. Това е полезно. Понеже аз няма да го пусна. Той може и да си мисли, че лъже, когато е говорил всички онези хубави неща, за да ме подмами у дома, но аз знам, че не е така. Знам, че Ник не умее да лъже така. Знам, че тогава е говорил истината. Защото не може да си бил толкова влюбен, колкото бяхме ние, и това чувство да не нахлуе до мозъка на костите ти. Любов като нашата може да изпадне в ремисия, но винаги чака да се завърне. Като най-приятния рак на света.

Не ви се вярва? Какво ще кажете за това, че той излъга. Нищо от онова, което каза, не беше истина. Майната му тогава, справи се прекрасно, понеже аз го искам точно такъв. Този мъж, на когото се преструваше — жените обожават такива мъже. Аз обожавам. Такъв искам да е съпругът ми. В това се бях прицелила. Това заслужавам.

Така че той може да избира дали да ме обича истински като някога, или да го заставя да се подчини и да го превърна в мъжа, за когото се ожених. До гуша ми дойде да се разправям с глупостите му.

— Дръж се добре — казвам.

Има вид на дете, на ядосано дете. Дори свива юмруци.

— Не, Ейми.

— Мога да те съсипя, Ник.

— Вече ме съсипа, Ейми. — Виждам как гневът го завладява, как потреперва. — Защо изобщо искаш да си с мен, за бога? Аз съм досаден, невзрачен, безинтересен. Не съм ти равен. Непрекъснато ми го повтаряш през последните години.

— Само защото престана да се стараеш — казвам му. — Беше съвършен отначало, а после престана да се стараеш. Защо го направи?

— Престанах да те обичам.

— Защо?

— И ти престана да ме обичаш. Ние сме откачена, отровна и извратена лента на Мьобиус, Ейми. Не бяхме себе си, когато се влюбихме, а после — изненада! — оказахме се отрова. Допълваме се по най-грозния и най-противен начин. Ти всъщност не обичаш мен, Ейми. Дори не ме харесваш. Разведи се с мен. Разведи се с мен и нека да се опитаме да бъдем щастливи.

— Няма да се разведа с теб, Ник. Няма. И се кълна, че ако се опиташ да ме напуснеш, ще посветя живота си на това да направя твоя живот ужасен. Знаеш, че съм способна на това.

Той закрачи като животно в клетка.

— Помисли си колко сме вредни един за друг, Ейми. Двете най-нещастни човешки същества на света, които не могат да се откопчат едно от друго. Змия, която яде опашката си. Ще се разведа с теб, ако ти не се разведеш с мен.

— Нима?

— Ще се разведа с теб. Но всъщност ти трябва да се разведеш с мен. Защото вече знам какво си мислиш, Ейми: че историята не е хубава. Невероятната Ейми най-накрая убива своя обезумял насилнически похитител и се връща у дома… за скучен старомоден развод. Не го намираш за победоносно.

То не е победоносно.

— Погледни на нещата така обаче. Историята ти не е някаква сълзлива история за оцеляване от около 1994 година. Ти си силна, жизнена и независима жена, Ейми. Убила си похитителя си… и после си продължила да разчистваш край себе си. Освободила си се от идиотския си съпруг. Жените ще те приветстват. Не си уплашено момиченце. Ти си силна и безмилостна жена. Помисли си. Знаеш, че съм прав — епохата на прошката отмина. Това вече е старомодно. Помисли си за всички жени — съпругите на политиците, актрисите — за всяка жена в общественото внимание, която е била измамена. Не го търпят дълго. — Няма да остана до него, ще се разведа с копелето.

Залива ме омраза към него, задето продължаваше да се опитва да се измъкне от брака ни, макар да му казах вече три пъти, че не може. Още си въобразява, че има власт.

— И ако не се разведа с теб, ти ще се разведеш с мен, така ли? — питам го.

— Не искам да съм женен за жена като теб. Искам да се оженя за нормален човек.

Гадно лайно.

— Разбирам. Искаш отново да станеш предишния скапаняк и мухльо. Искаш просто да се махнеш? Не! Няма да бъдеш скучният тип от Средния запад, който се чифтосва със скучната и безлична съседка. Това вече го опита, забрави ли, скъпи? Дори да искаш, не можеш да го направиш сега. Всички ще те знаят като неверника, изоставил своята отвлечена и изнасилена съпруга. Да не мислиш, че някоя свястна жена ще те погледне? Ще ти обръщат внимание само някакви…

— Откачалки? Смахнати кучки? — сочи той към мен, разсича въздуха.

— Не ме наричай така.

— Смахната кучка?

Много е лесно да ме отпише така. Много би му се искало да може да ме отреже толкова лесно.

— Има си причина за всяко нещо, което правя, Ник — казвам. — Всяко мое действие изисква планировка, прецизност и дисциплина.

— Ти си красива, себична, манипулативна и дисциплинирана смахната кучка…

— Ти си мъж — отговарям. — Ти си обикновен, мързелив, досаден и страхлив мъж, който се бои от жените. Без мен винаги ще бъдеш това, винаги. Само че аз те превърнах в нещо. С мен беше най-доброто, което някога ще бъдеш. И го знаеш. Единственият път през живота си, когато си се харесвал, е докато се преструваше на човека, когото аз бих харесала. Без мен ще станеш като баща си.

— Не го казвай, Ейми.

Свива юмруци.

— Да не мислиш, че не е бил наранен от жена точно като теб? — питам го покровителствено, все едно е кученце. — Въобразяваш си, че не е заслужавал нищо по-добро, точно както и ти? Наистина ли мислиш, че майка ти е била първият му избор? Защо според теб те мразеше толкова?

Той тръгва към мен.

— Млъкни, Ейми.

— Помисли, Ник, знаеш, че съм права: дори да си намериш свястно и обикновено момиче, ще си мислиш за мен всеки ден. Кажи ми, че няма да е така.

— Няма.

— Колко бързо забрави посредствената малка Анди, която преди си мислеше, че обичаш? — питам го състрадателно. Дори издавам напред долната си устна. — Една любовна бележка, скъпи? Постигнах го с една любовна бележка, нали? Или с две? Две бележки, в които се кълна, че те обичам и че те искам обратно, че в крайна сметка те мисля за страхотен — и това ти беше достатъчно, нали? Ти си ОСТРОУМЕН, ти си ТОПЪЛ, ти си БЛЕСТЯЩ. Толкова си жалък. Да не си въобразяваш, че отново ще станеш нормален мъж? Ще си намериш добро момиче, но ще продължаваш да си мислиш за мен и ще бъдеш толкова недоволен от нормалния си живот с обикновената си съпруга и с двете си невзрачни деца. Ще си мислиш за мен, ще гледаш жена си и ще си казваш: тъпа кучка.

— Млъквай, Ейми, сериозно ти говоря.

— Същият си като баща си. В крайна сметка всички се оказваме кучки, така ли, Ник? Тъпа кучка, смахната кучка.

Той ме стисва за ръцете и ме разтърсва силно.

— Аз съм кучката, която те прави по-добър, Ник.

Тогава той млъква. С всички сили удържа ръцете си отстрани на тялото. Очите му се насълзяват. Целият трепери.

— Аз съм кучката, която те прави мъж.

После ръцете му стисват гърлото ми.

Ник Дън

Нощта на завръщането

Пулсът й най-сетне тупти под пръстите ми, както съм си представял. Стискам още по-силно и я повалям на земята. Тя издава влажни, давещи се звуци и драска китките ми. И двамата коленичим като за молитва един срещу друг за десетина секунди.

Скапана откачена кучка.

На пода капва сълза.

Манипулативна убийца.

Светлите сини очи на Ейми са вперени в моите, не мигват.

После някъде от дъното на съзнанието ми една странна мисъл се появява с пиянско полюшване, излиза напред и ме заслепява: ако убия Ейми, какъв ще стана аз?

Пред погледа ми просветва ярка светкавица. Пускам жена си, все едно е нагорещено желязо.

Стовари се на земята, задави се, закашля се. Когато накрая възстанови дишането си, то беше накъсано и със странен почти еротичен писък накрая.

Какъв ще стана аз тогава? Въпросът не беше укорителен. Не че отговорът беше лицемерно набожното: Тогава и ти ще станеш убиец, Ник. Ще бъдеш не по-добър от Ейми. Ще бъдеш такъв, за какъвто всички те мислеха. Не. Въпросът беше плашещо буквален и сантиментален: Какъв щях да бъда без Ейми, на която да реагирам? Понеже тя имаше право: като мъж бях най-впечатляващ, докато я обичах; а после — докато я мразех. Познавах Ейми от седем години, но не можех да живея без нея. Тя имаше право: не можех да се върна към посредствения живот. Знаех го още преди тя да каже и дума. Вече си се представях с обикновена жена — със симпатичната мила съседка — и се виждах как разказвам на тази жена историята на Ейми, докъде беше стигнала тя, за да ме накаже и да се върне при мен, и вече си представях как това симпатично и посредствено момиче казва нещо като: „Ооооо, мили боже!“, и знаех, че част от мен ще я гледа и ще си мисли: „Ти никога не си убивала заради мен. Ти никога не си ме натопявала. Дори нямаш представа как да направиш онова, което направи Ейми. Никога не би могла да ме обичаш толкова“. Глезеното мамино детенце в мен нямаше да намери покой с нормална жена и много скоро вече нищо нямаше да е нормално, тя нямаше да ме задоволява и тогава гласът на баща ми — проклета кучка — щеше да се надигне и да поеме нещата.

Ейми имаше право.

Така че за мен, изглежда, нямаше добър финал.

Ейми е отровна, но въпреки това не мога да си представя света без нея. Кой ще бъда, когато Ейми я няма? Нищо друго не ме интересува колкото нея. Но трябва да я поставя под контрол. Ейми в затвора — ето това е хубав финал за нея. Напъхана в килия, където не може да ми се натрапва постоянно, но където аз ще мога да я посещавам от време на време. Или поне да си я представям. Пулс, моят пулс, някъде там.

Аз трябваше да я напъхам там. Моя е отговорността. Точно както тя си приписва заслугата, че е извлякла най-доброто у мен, аз трябва да поема отговорността, че съм допринесъл лудостта да разцъфне в нея. Милиони са мъжете, които биха обичали и почитали Ейми и които биха й се подчинявали, при това смятайки себе си за късметлии. Самоуверени, сигурни, истински мъже, които не биха я принуждавали да се преструва, че е нещо различно от своята истинска съвършена природа на строга, взискателна, блестяща, креативна, очарователна, ненаситна мегаломанка.

Мъже, способни да бъдат послушни.

Мъже, способни да овладяват лудостта й.

Историята на Ейми можеше да се развие по милион други начини, но тя срещна мен и се случиха лоши неща.

Така че от мен зависи да я спра.

Не да я убия, а да я спра.

Да я прибера в една от нейните кутии.

Ейми Елиът Дън

Пет дни след завръщането

Да, вече знам със сигурност, че трябва да внимавам повече с Ник. Не е толкова кротък като преди. У него има някакво електричество, нещо се е включило. Харесва ми. Но трябва да взема предпазни мерки.

Нужна ми е още една огромна предпазна мярка.

Ще отнеме известно време да я приложа. Обаче съм го правила преди, вече съм планирала. Междувременно ще се погрижим да възстановим връзката си. Ще започнем с фасадата. Ще имаме щастлив брак, ако ще това да го убие.

— Ще трябва отново да опиташ да ме обичаш — казвам му. На сутринта, след като едва не ме уби. Новинарските екипи бяха навън. Мъж с глас на тенор разказваше, че ходи с някакво момиче от три месеца и че го завел в „Хаустънс“, колко романтично. С Ник се престорихме, че не чуваме.

— Прощавам ти за снощи — казвам. — И двамата бяхме под огромен стрес. Но сега ще трябва отново да се постараеш.

— Знам.

— Нещата трябва да се променят.

— Знам.

Всъщност не знае. Но ще разбере.

Родителите ми ни посещават всеки ден — Ранд, Мерибет и Ник ме отрупват с внимание. С възглавници. Всички ми предлагат възглавници: всички действаме под масовата психоза, че изнасилванията и помятането завинаги са ме направили деликатна и многострадална. Че костите ми са станали трошливи — че трябва нежно да ме носят в дланта си, иначе ще се счупя. Затова вдигам крака на прословутата отоманка и пристъпвам внимателно по пода на кухнята, където преди време изтече кръвта ми. Всички трябва добре да се грижат за мен.

Но ми е странно напрегнато да гледам Ник с други хора. Той като че ли всеки момент ще се изпусне — сякаш в дробовете му напират думи за мен, обвинителни думи. Съзнавам, че се нуждая от Ник. Наистина се нуждая от него да потвърди историята ми. Да престане да отрича и да признае, че е бил той: кредитните карти, стоките в бараката, увеличаването на застраховката. Иначе несигурността завинаги ще остане в мен. Имам само няколко слаби места и те все са хора. Полицията, ФБР продължават да ровят в историята ми. Сигурна съм, че на Бони адски ще й хареса да ме арестува. Обаче те толкова здраво се оплетоха преди, направиха се на такива глупаци, че не могат да ме пипнат, освен ако нямат доказателства. А те нямат. Имат Ник, който продължава да се кълне, че не е направил нещата, които аз се кълна, че е направил, а това не е много, обаче е повече, отколкото ми се иска.

Подготвена съм дори какво ще правя, ако евентуално приятелчетата ми от планината, Джеф и Грета, се появят и потърсят заслуги или пари. Вече съм казала на полицията: Деси не ме закара направо в къщата си. Няколко дни ме държа вързана и със запушена уста — мисля, че бяха няколко дни — в стая в някакъв мотел. Или пък апартамент? Не съм сигурна, всичко ми е като мътилка. Освен това бях уплашена и натъпкана със сънотворни. Ако Грета и Джеф покажат низките си смотани физиономии и някак убедят ченгетата да отидат да претърсят убежището ми, където ще намерят мои отпечатъци или коса, е тогава част от загадката ще бъде разрешена. А останалото ще бъде просто техни лъжи.

Така че Ник наистина е единственият проблем и аз скоро ще го върна на своя страна. Постъпих умно, не оставих никакви следи. Полицията може и да не ми повярва изцяло, но нищо няма да предприеме. Знам го от сприхавия тон на Бони — отсега нататък тя няма да може да се отърси от раздразнението си, а колкото повече се дразни, толкова по-малко внимание ще й обръщат хората. Бездруго все повтаря безумната си версия за някакъв откачен замисъл. Всички я смятат за параноичка.

Да, разследването приключва. Обаче Невероятната Ейми изобщо не е приключила. Издателят на родителите ми сконфузен ги е помолил за още една книжка от поредицата и те са се договорили за хубавичка тлъста сума. Отново окупират моето съзнание и печелят пари за себе си. Днес сутринта си заминаха от Картидж. Твърдят, че било важно двамата с Ник да останем малко самички, за да заздравеят раните ни. Но аз знам истината. Искат да се залавят за работа. Казаха ми, че опитвали да напипат „верния тон“. Тонът, който казва: дъщеря ни беше отвлечена и многократно изнасилвана от едно чудовище, което накрая намушкала с нож… но това за нас е просто начин да спечелим малко пари.

Пет пари не давам дали ще успеят да възстановят жалката си империйка, защото всеки ден някой ми се обажда с предложение да разкажа своята история. Моята история — моята, моята, моята. Просто трябва да избера най-добрата оферта и да започна да пиша. Просто Ник трябва да е на същата вълна, та и двамата да сме на едно мнение за финала на историята. Щастлив край.

Знам, че в момента той не ме обича, но ще ме обикне. Трябва да вярвам в това. Преструвай се, докато успееш, нали така казват. Засега се държи като предишния Ник, аз се държа като предишната Ейми. От времето, когато бяхме щастливи. Когато не се познавахме толкова добре като сега. Вчера стоях на задната веранда и наблюдавах как слънцето изгрява над реката, обгърнала тялото си с ръце на лекия септемврийски хлад, а когато се обърнах, Ник ме изучаваше с поглед от прозореца на кухнята и въпросително вдигна към мен чаша кафе: искаш ли? Кимнах и след малко той застана до мен, въздухът миришеше на влажни листа, двамата пиехме кафе заедно, съзерцавахме водата и отново се чувствахме нормално и добре. Той още не иска да спи с мен. Ляга си долу в стаята за гости и заключва вратата. Но някой ден ще го победя, ще го хвана неподготвен, няма да има сили да се бори и ще дойде в леглото с мен. А посред нощ ще се обърна с лице към него и ще се притисна към тялото му. Ще се вкопча в него като виеща се лиана, докато не нахлуя във всяка негова част и не я направя своя.

Ник Дън

Шестнайсет дни след завръщането

Ейми си въобразява, че контролира нещата, но много греши. Или по-скоро — много ще сгреши.

Бони, Го и аз действаме съвместно. Ченгетата, ФБР — никой друг вече не се интересува от мен. Вчера обаче Бони най-неочаквано ми се обади. Дори не се представи, когато вдигнах, а започна като стар приятел: „Да те изведа на кафе?“. Взех Го и отидохме да се видим с нея в сладкарницата за палачинки, седнали до редиците с конфитюри: червени, сини, кехлибарени, розови, преструващи се на естествени природни цветове. Бони поръча вафли с боровинки и ги заля с електриковосин сироп.

Тя вече беше в сепарето, когато пристигнахме, стана и се усмихна колебливо. Пресата страшно я мачкаше. Поколебахме се дали да се ръкуваме, или да се прегърнем неловко. Накрая Бони просто кимна.

Първото, което ми каза, беше:

— Имам една дъщеря. На тринайсет години. Казва се Миа. Кръстена е на Миа Хам. Роди се в деня, когато спечелихме Световната купа. Затова се казва така.

Извих вежди — колко интересно, разказвай още.

— Ти ме попита един ден, а аз не ти отговорих… държах се грубо. Бях сигурна, че си невинен, а после… всичко сочеше, че не си, и аз се ядосах. Че съм се заблудила. Затова изобщо не исках да споменавам името на дъщеря си пред теб.

Тя отхапа от вафлата си и я поля с още сироп.

— Казва се Миа.

— Ами благодаря ти — казах.

— Не, това са… глупости. — Тя въздъхна силно нагоре и бретонът й се размърда. — Искам да кажа: знаех, че Ейми те е натопила. Знам, че е убила Деси Колингс. Сигурна съм. Просто не мога да го докажа.

— Какво правят всички останали, докато ти работиш по случая? — попита Го.

— Няма случай. Те продължиха напред. Гилпин съвсем го изостави. На мен ми наредиха от високо: затвори това дело. Приключи го. Националните медии ни представиха като невероятни наивници и глупаци. Безсилна съм, ако не ми дадеш нещо, Ник. Имаш ли нещо?

— Всичко, което имаш и ти — свих рамене. — Тя ми призна обаче…

— Признала ти е? По дяволите, Ник, ще ти сложим подслушвател.

— Няма да стане. Няма да стане. Тя предвижда всичко. Идеално познава полицейския подход. Тя проучва всичко, Ронда.

Бони си сипа още сироп — вафлите й плуваха в лепкаво синьо море. Боднах яйцето си с вилицата и завъртях, размазах слънцето.

— Подлудяваш ме, когато ме наричаш Ронда.

— Проучва, госпожо детектив Бони.

Тя отново духна нагоре — ядосаната въздишка, от която бретонът й мърдаше. Отхапа от палачинката.

— Сега бездруго не бих могла да взема подслушвател.

— Хайде стига, все нещо трябва да може да се направи — обади се Го. — Ник, защо стоиш в тази къща, по дяволите, ако не можеш да се докопаш до нещо?

— Нужно е време. Трябва отново да спечеля доверието й. Да започне отново да ми доверява разни неща, когато не сме чисто голи…

Бони разтри очи и се обърна към Го:

— Да питам ли изобщо?

— Винаги говорят чисто голи под душа и водата тече. Не може ли да подслушвате някак и душа? — попита Го.

— Тя ми шепти в ухото под струята — поясних.

— Наистина проучва всичко — съгласи се Бони. — Ама наистина. Претърсих колата, с която се появи, ягуара на Деси. Накарах ги да претърсят багажника, където според нея я е държал, когато я отвлякъл. Допусках, че няма да намерим нищо и ще я уличим в лъжа. Търкаляла се е в багажника, Ник. Кучетата надушиха миризмата й. И намерихме три дълги руси косъма. Дълги руси косъма. Нейни — отпреди да се подстриже. Как го е направила…

— Предвижда. Сигурна съм, че ги е държала в пликче, в случай че се наложи да ги остави някъде, за да ме уличи.

— Мили боже, представяш ли си тази жена да ти е майка? Никога няма да можеш да я излъжеш, винаги ще е няколко крачки пред теб.

— Бони, а представяш ли си да я имаш за съпруга?

— Ще се огъне — увери ме Бони. — На даден етап ще се огъне.

— Няма — казах. — Не може ли просто да се изправим пред голямото жури? Моята дума срещу нейната.

— Можеше да се получи, ако ти беше по-благонадежден — отговори Бони. — А твоята благонадеждност се дължи на Ейми. Тя лично те реабилитира. И пак тя може да промени това. Ако разгласи историята с антифриза…

— Трябва да намеря къде държи повърнатото — казах. — Ако се отърва от него и разобличим още нейни лъжи…

— Трябва да прегледаме дневника — намеси се Го. — Писала е седем години! Не може да няма несъответствия.

— Помолихме Ранд и Мерибет да го прегледат и да ни кажат дали нещо им прави впечатление — осведоми ни Бони. — Досещате се как го приеха. Мерибет щеше да ми избоде очите.

— Ами Жаклин Колингс, Боби О’Хара или Хилари Ханди? — попита Го. — Те всички познават истинската Ейми. Би трябвало от там да излезе нещо.

— Не е достатъчно — поклати глава Бони. — Те не са толкова благонадеждни като Ейми. Дължи се на общественото мнение, но в момента точно от това се интересува най-много полицията — от общественото мнение.

Имаше право. Жаклин Колингс се бе появила в няколко предавания по кабеларките, твърдеше, че синът й е невинен. Винаги започваше уверено, но майчината обич работеше против нея: скоро всички я възприемаха като скърбяща жена, която иска да вярва само най-хубави неща за сина си, и колкото повече я съжаляваха водещите, толкова по-остра и озлобена ставаше тя и губеше симпатиите на хората. Бързо я отписаха. Боби О’Хара и Хилари Ханди ми се обадиха бесни, че Ейми е останала ненаказана, и бяха твърдо решени да разкажат историята й, обаче никой не искаше да слуша някакви двама бивши. Имайте търпение, уверявах ги, работим по въпроса. Аз, Хилари, Боби и Жаклин рано или късно щяхме да постигнем своето. Внушавах си, че го вярвам.

— Ами ако използваме поне Анди? — попитах. — Ако я накараме да свидетелства, че там, където Ейми е скрила следите, са все места, където двамата с нея сме правили секс? Анди е благонадеждна, хората й вярват.

След завръщането на Ейми Анди отново беше станала предишното ведро същество. Знам го само от случайните снимки по таблоидите. От тях научих, че излиза с някакво момче на нейната възраст, симпатичен младеж с чорлава коса и неизменно висящи на шията му слушалки. Най-хубавото заглавие: „Любовта открива Анди Харди!“ — игра на думи с филм от 1938 година с Мики Руни, която малцина могат да уловят. Изпратих й есемес: „Съжалявам. За всичко“. Не ми отговори. Браво на нея. Казвам го искрено.

— Съвпадение — сви рамене Бони. — Странно съвпадение, но… не е достатъчно впечатляващо, за да продължим напред. Не и в тази обстановка. Трябва да измъкнеш нещо полезно от жена си, Ник. Ти си единственият ни шанс.

Го тръсна кафето си върху масата.

— Не мога да повярвам, че водим този разговор — каза тя. — Ник, не искам да продължаваш да живееш в тази къща. Ти не си ченге под прикритие. Не е твоя работа. Живееш с убийца! Махни се, по дяволите! Съжалявам, но на кого му пука, че тя е убила Деси? Не искам да убие теб. Някой ден току-виж си загорил сиренето й на скарата, а после телефонът ми ще звънне и ще ми съобщят, че си паднал от покрива или нещо подобно. Махни се оттам.

— Не мога. Още не. Тя никога няма да ме пусне, твърде много й харесва тази игра.

— Тогава престани да я играеш.

Не мога. Адски съм задобрял. Ще остана близо до нея, докато успея да я поваля. Единствен съм в състояние да го направя. Някой ден ще сбърка и ще ми каже нещо полезно. Преди няколко дни се върнах в спалнята ни. Не правим секс, дори не се докосваме, но сме съпрузи в брачното им ложе, което засега й е достатъчно. Галя я по косата. Хващам кичур между палеца и показалеца си, плъзвам пръсти до края и подръпвам, все едно разклащам звънче. И на двамата ни харесва. Което е проблем.

И двамата се преструваме на влюбени и правим неща, които обичахме да правим, когато наистина бяхме влюбени. И понякога наистина е почти като любов, понеже ние безукорно следваме стъпките. Възраждаме дремещите в мускулите спомени от началото на любовната ни връзка. Когато забравям — а понякога наистина забравям за малко коя е съпругата ми — дори ми е приятно да съм с нея. По-точно с нея, каквато се преструва, че е. Истината е, че жена ми е убийца, която понякога наистина е забавна. Да ви дам ли пример? Една вечер поръчах омар от Мейн и тя се престори, че ме гони с него, а аз се престорих, че се крия, а после и двамата едновременно пуснахме една шега на Ани Хол и беше толкова съвършено, както би трябвало да бъде, че се наложи да изляза от стаята за малко. Сърцето ми туптеше в ушите. Трябваше да си повторя мантрата си:

Ейми е убила човек, ще убие и теб, ако не внимаваш.

Жена ми, забавната красива убийца, ще ми навреди, ако предизвикам недоволството й. Неспокоен съм в собствения си дом: правя си сандвич посред бял ден в кухнята, облизвам фъстъченото масло от ножа, обръщам се, виждам я в стаята — влязла е с тихите си котешки стъпчици — и се стряскам. Аз, мъжът, който забравяше толкова много подробности преди, сега си припомням разговорите, за да се уверя, че не съм я засегнал, че не съм наранил чувствата й. Записвам си всичко за начина, по който тя прекарва деня си, за това какво обича и не обича, в случай че ме разпитва. Страхотен съпруг съм, понеже адски ме е страх, че тя ще ме убие.

Никога не сме говорили за това, понеже се преструваме на влюбени и аз се преструвам, че не ме е страх от нея. Обаче тя между другото споменава:

— Знаеш ли, Ник, може да спиш в леглото с мен, наистина да спиш. Всичко ще бъде наред. Обещавам ти. Случилото се преди с Деси е изолиран инцидент. Затвори очи и заспивай.

Аз обаче знам, че никога вече няма да заспя. Не мога да затворя очи до нея. Все едно да спиш с паяк.

Ейми Елиът Дън

Седем седмици след завръщането

Никой не ме е арестувал. Полицията престана да разпитва. Чувствам се в безопасност. Не след дълго ще се почувствам в още по-голяма безопасност.

Ето колко добре се чувствам: вчера слязох долу за закуска и бурканът с повърнатото ми стоеше върху кухненския плот празен. Ник — дребният крадец — беше изхвърлил този мой малък коз. Примигнах и изхвърлих буркана.

Вече почти няма значение.

Случват се хубави неща.

Сключих добра сделка: вече официално контролирам историята ни. Чувствам се прелестно символично. Нима всеки брак не е такъв? Продължителна игра на той каза, тя каза… Е, тя говори в момента и светът я слуша, а той трябва да се усмихва и да се съгласява. Ще го опиша такъв, какъвто искам да бъде: романтичен и грижовен, и много, много разкаян — за кредитните карти, за покупките и за бараката. Ако не успея да го накарам да признае гласно, ще го напиша в книгата си. А после той ще дойде с мен на обиколката за представянето й и ще се усмихва, усмихва…

Ще озаглавя книгата „Невероятно“. Ще предизвикам огромно учудване, смайване. Мисля, че това обобщава историята ми.

Ник Дън

Осем седмици след завръщането

Намерих повръщаното. Беше го скрила в един буркан в дъното на фризера, в кутия с кълнове. Кутията беше цялата заскрежена, сигурно е там от три месеца. Знам, че това е шегата й със самата нея — Ник няма да яде зеленчуци, Ник никога не чисти хладилника, Ник никога няма да потърси там.

Обаче Ник го направи.

Оказва се, че Ник умее да чисти хладилника и дори знае как да го размразява: излях цялата гадория в канала и оставих буркана, за да го види.

Тя го хвърли в боклука. Не обели нито дума.

Нещо не е наред. Не знам какво е, но нещо изобщо не е наред.

Животът ми заприличва на епилог. Танър е поел нов случай — певец от Нашвил открил, че жена му изневерява, на следващия ден тялото й било намерено в контейнер за смет близо до дома им, а до него — чук с неговите отпечатъци. Танър използва мен като защитна стратегия. „Знам, че положението изглежда зле, но същото важеше и за Ник Дън, а знаете какво се оказа.“ Едва ли не го усещам как ми намига през обектива на камерата. От време на време ми изпраща по някой есемес: „Добре ли си?“ или „Нещо?“.

Не, нищо.

Бони и Го тайно се срещат в кафенето с палачинките, където пресявахме мръсния пясък от историята на Ейми, опитвайки се да намерим нещо полезно. Прегледахме дневника — по възможно най-старомодния начин. Хващахме се дори за най-дребни подробности като: „Тук споменава за Дарфур, това беше ли изобщо на дневен ред през 2010?“. (Да, намерихме изрезка от вестник от 2006 година, в която Джордж Клуни го обсъжда.) Или собствената ми най-голяма глупост: „Ейми се шегува в написаното през 2008 година за това, че е убила някакъв скитник, обаче имам усещането, че шегите с мъртвите скитници не бяха на мода преди 2009-а“. На което Бони отговори само: „Подай ми сиропа, изрод такъв“.

Хората се отдръпнаха, продължиха да си живеят живота. Бони остана, Го остана.

И тогава се случи нещо. Баща ми най-сетне умря. През нощта, в съня си. Някаква жена го нахранила за последен път с лъжичка в устата, седяла на леглото му до последния му дъх, измила го, след като издъхнал, и ми се обади да ми съобщи новината.

— Беше добър човек — каза тя апатично и със съвсем леко доловимо състрадание.

— Не, не беше — отговорих и тя се засмя така, все едно не го беше правила от месец.

Мислех, че ще се почувствам по-добре, когато този човек изчезне от земята, но всъщност в гърдите ми зейна огромна и плашеща празнина. През целия си живот се бях сравнявал с баща си, а сега него го нямаше и ми беше останала само Ейми. След скромната, прашна и самотна служба не останах у Го, а се прибрах с Ейми и я притиснах към себе си. Точно така, прибрах се у дома с жена си.

Трябва да се махна от тази къща, казах си. Трябва да приключа с Ейми веднъж завинаги. Да изгоря всички мостове, за да не мога повече да се върна.

Кой ще бъда без теб?

Трябваше да разбера. Трябваше да разкажа историята си. Беше съвсем ясно.

На следващата сутрин, докато Ейми беше в кабинета и тракаше по клавишите, аз свалих лаптопа си долу и се взрях в сияйната бяла страница.

Започнах първата страница от собствената си книга.

„Аз съм неверен, слабохарактерен и уплашен от жените страхливец и съм героят на тази история. Понеже жената, на която изневерих — съпругата ми Ейми Дън — е социопат и убийца.“

Да, това бих го прочел.

Ейми Елиът Дън

Девет седмици след завръщането

Ник още се преструва пред мен. Преструваме се, че сме заедно, че сме щастливи и безгрижни и влюбени. Обаче го чувам как нощем трака на компютъра си. Пише. Пише своята версия, сигурна съм. Знам го, личи по трескавия порой на думите, по клавишите, които трака-тракат като насекоми. Опитвам се да вляза, докато спи. (Макар че сега той спи като мен, неспокойно и нервно; и аз спя като него.) Обаче си е взел поука, вече знае, че не е любимият Ники, който не може да сбърка — вече не използва рождената си дата, нито рождената дата на майка си, нито рождения ден на Блийкър. Не мога да вляза в компютъра му.

Обаче го чувам как печата бързо и неспирно, и си го представям надвесен над клавиатурата, с щръкнали рамене, стиснал език между зъбите си, и знам, че съм имала право да се защитя. Да взема предпазните мерки.

Понеже той не пише любовна история.

Ник Дън

Четиринайсет седмици след завръщането

Не се изнесох. Исках всичко това да бъде изненада за жена ми, която никога не се изненадва. Исках да сключа договор за книгата и после да й дам ръкописа на излизане. За да усети сковаващия ужас, когато знаеш, че светът всеки момент ще се наклони и ще излее върху ти цялата си помия, а ти нищо не можеш да направиш. Не, тя може никога да не отиде в затвора и винаги ще бъде нейната дума срещу моята, обаче доводите ми са убедителни. Историята ми има емоционален отзвук, макар и да няма правен.

Така че нека всеки избере на чия страна да застане. На страната на Ник или на страната на Ейми. Нека да стане още по-голяма игра — какво ми пука. Да продадем малко фланелки.

Краката не ме държаха, когато отидох да съобщя на Ейми. Вече не бях част от историята й.

Показах й ръкописа, заглавието му: „Психарката“. Наша си шега. И двамата обичаме нашите си шеги. Очаквах да ми издере бузите, да ми скъса дрехите, да ме ухапе.

— О! Прекрасно улучваш момента — каза тя бодро и ме удостои с широка усмивка. — Да ти покажа ли нещо?

Накарах я да го направи отново, пред мен. Да се изпишка на лентата, докато клекнал на пода на банята, наблюдавах струята на урината й да мокри лентичката, която стана бременно синя.

После я заведох до колата и отидохме в лекарския кабинет, където гледах как й взимат кръв — понеже всъщност тя не се страхува от кръвта — и чакахме два часа да излязат резултатите.

Ейми беше бременна.

— Ясно е, че не е мое — казах.

— О, твое е — усмихна ми се тя и опита да се гушне в мен. — Поздравления, татенце!

— Ейми… — подех, понеже беше вярно, не бях докосвал жена си след завръщането й. И тогава проумях: кутията със салфетките, пластмасовият стол, телевизорът и порното, и моята сперма в някой фризер. Бях оставил онова предупреждение, че ще унищожат материала, на масата, за да предизвикам вината й, а после то изчезна, понеже жена ми както винаги беше предприела действия — не да се освободи от спермата, а да я запази. За всеки случай.

Усетих огромен балон от радост — не можах да се сдържа — а после радостта се превърна в металически ужас.

— Трябва да предприема някои неща за сигурността си, Ник — каза тя. — Понеже, трябва да призная, почти невъзможно е човек да ти има доверие. Като начало, очевидно е, че ще трябва да изтриеш книгата си. И за да приключим завинаги с този въпрос, ще ни трябват клетвени показания — да се закълнеш, че ти си купил вещите в бараката, че ти си ги скрил там и че ако някога си подозирал, че се опитвам да те натопя, сега вече ме обичаш, аз те обичам и всичко е наред.

— А ако откажа?

Тя сложи ръка на корема си и се намръщи.

— Мисля, че ще е ужасно.

Години наред се борехме кой ще получи контрол над брака ни, над любовната ни история, над житейската ни история. И тя ме надигра по всички показатели. Аз създадох ръкопис, а тя създаде живот.

Можех да се боря за попечителство, но знаех, че ще загубя. Битката щеше да хареса на Ейми — един бог знае какво беше приготвила вече. Щом приключеше, нямаше дори да бъда татко за уикендите. Щях да общувам с детето си в някаква стая под погледа на надзорник, който пие кафе наблизо и ме наблюдава. Или пък нямаше да е дори това: внезапно щях да се окажа обвинен в насилие и тормоз и може би никога нямаше да видя детето си, щях да знам, че го държат далеч от мен и че майка му шепне лъжи в малкото розово ушенце.

— Между другото, момче е — каза тя.

В крайна сметка се оказах затворник. Ейми ме държеше в ръцете си завинаги и докато иска, понеже трябваше да спася сина си, трябваше да опитам да отключа, разглобя и отстраня всичко, което правеше тя. Буквално щях да пожертвам живота си за своето дете и щях да го направя с радост. Щях да възпитам сина си като добър човек.

Изтрих историята си.

Бони вдигна след първото позвъняване.

— При палачинките? След двайсет минути? — попита тя.

— Не.

Осведомих Ронда, че ще ставам баща и затова не мога да участвам повече в разследването — че всъщност смятам да оттегля показанията си относно недоверието към съпругата си, която ме е натопила, и че освен това съм готов да призная участието в историята с кредитните карти.

Отсреща ми отговори дълга пауза.

— Аха — каза Бони. — Аха.

Представях си я как прокарва ръка през рядката си коса, как дъвче вътрешността на бузата си.

— Грижи се за себе си, Ник — каза тя най-накрая. — Грижи се добре и за малкото същество. — После се засмя. — За Ейми не давам пет пари.

После отидох в къщата на Го, за да й съобщя лично. Опитах се да го представя като радостна новина. Бебе, не може да се разстройваш за едно бебе. Положението може да не ти харесва, но не можеш да мразиш бебето.

Имах чувството, че Го ще ме цапардоса. Застана толкова близо, че усещах дъха й. Бодна ме с показалец.

— Просто си търсиш извинение да останеш — прошепна тя. — Вие двамата сте зависими един от друг. Заедно ще избухнете, ясно? Ще се взривите. Наистина ли смяташ, че можеш да правиш това през следващите, колко, да кажем осемнайсет години? Не мислиш ли, че тя ще те убие?

— Не и докато съм мъжът, за когото се е омъжила. Известно време не бях, но мога да бъда.

— А не се ли страхуваш, че ти ще я убиеш? В татко ли искаш да се превърнеш?

— Не разбираш ли, Го? Това е гаранцията, че няма да се превърна в татко. Трябва да бъда най-добрият съпруг и баща на света.

Тогава Го избухна в сълзи — за пръв плачеше, откакто бяхме деца. Седна на пода, все едно краката не я държаха. Аз седнах до нея и опрях глава до нейната. Тя най-сетне овладя и последното си ридание и ме погледна.

— Ник, помниш ли, когато ти казах, че дори ако… пак ще те обичам? Че ще те обичам, независимо какво следва след това ако?

— Да.

— Е, още те обичам. Но сърцето ми се къса. — Тя издаде ужасно ридание, детинско ридание. — Не биваше да става така.

— Странен обрат — признах, мъчейки се да представя нещата лековато.

— Тя няма да ни раздели, нали?

— Не — отговорих. — Не забравяй, че и тя се преструва на по-добър човек, отколкото е.

Да, аз най-сетне съм достоен партньор на Ейми. На следващата сутрин се събудих до нея и се вгледах в тила й. Помъчих се да отгатна мислите й. Поне този път не се чувствах така, все едно гледам към слънцето. Издигнах се до нивото на лудост на жена си. Понеже усещам, че тя отново ме променя: бях страхливо момче, после мъж, добър и лош — а сега най-накрая съм героят. Мога да живея с тази история. По дяволите, на този етап не мога да си представя своята история без Ейми. Аз съм нейният съперник, тя е моят антагонист.

Ние сме една продължителна и страховита кулминация.

Ейми Елиът Дън

Девет месеца, три седмици и два дни след завръщането

Казват, че любовта е безусловна. Такова е правилото, всички го твърдят. Но ако любовта няма граници, няма условия, защо всички винаги се стараят да постъпват правилно? Ако знам, че ще бъда обичана въпреки всичко, къде е предизвикателството? Ясно е обаче, че за никого от нас не е така. Което ме убеждава колко грешат всички останали, че в любовта би трябвало да има условия. Любовта би трябвало да изисква и двамата родители постоянно да бъдат в най-добрата си форма. Безусловната любов е недисциплинирана любов, а както всички видяхме, недисциплинираната любов е катастрофална.

Може да прочетете още мои размишления за любовта в „Невероятно“. Излиза скоро!

Но преди това: майчинството. Терминът ми е утре. През последните девет месеца Ник маже корема ми с кокосово масло, припка за кисели краставички и прави всякакви неща, които се очаква да правят добрите татковци. Глези ме. Учи се да ме обича по моите условия. Ще бъдем най-щастливото семейство на света. Наистина мисля, че най-накрая сме поели по пътя към щастието. Най-сетне разбрах за какво става дума.

На крачка сме да се превърнем в най-хубавото, най-блестящото семейство на света.

Просто трябва да издържим. Ник все още не е съвършен. Тази сутрин, докато ме галеше по косата и ме питаше какво още може да направи, му казах:

— Божичко, Ник, защо се държиш толкова прекрасно с мен?

Би трябвало да отговори: „Понеже го заслужаваш. Обичам те“.

А той каза:

— Понеже ми е мъчно за теб.

— Защо?

— Понеже трябва всяка сутрин да ставаш и да бъдеш себе си.

Наистина ми се иска да не го беше казвал. Не спирам да си мисля за думите му. Не мога да спра.

Нямам какво повече да добавя. Просто исках да се уверя, че ще имам последната дума. Мисля, че съм го заслужила.