Не казвай сбогом

Ейми Елиът Дън

На самия ден

Толкова по-щастлива съм като мъртва.

Водя се изчезнала, но скоро ще решат, че съм мъртва. За краткост ще казваме, че съм мъртва. Въпрос на часове е, но вече се чувствам по-добре: отпуснати стави, отпочинали мускули. В даден момент днес сутринта си дадох сметка, че лицето ми е странно, различно. Огледах се в огледалото за обратно виждане — ужасният Картидж остана на седемдесет километра зад гърба ми, самодоволният ми съпруг безделничеше в противния си бар, а в същото време на тънка жичка точно над противната му и нищо неподозираща глава висеше същински хаос — и установих, че се усмихвам! Ха! Това е нещо ново!

Списъкът със задачите ми за днес — един от многото такива списъци, които изготвих през последната година — е до мен на предната седалка и точно до номер 22 има петънце кръв: порязах се. Но Ейми се страхува от кръв, ще си кажат читателите на дневника. (Да, дневникът, ще стигнем и до него.) Не, изобщо не се страхувам, ни най-малко, но през последната година все това повтарям. Повторих на Ник вероятно пет-шест пъти колко ме е страх от кръв, а когато той каза: „Не помня да те е било страх от кръв“, отговорих: „Казах ти, толкова пъти ти повтарям!“. Ник не помни проблемите на другите, затова просто допусна, че е вярно. Припадъка в центъра по кръводаряване си го биваше. Наистина го направих, не просто написах, че съм го направила. (Не се тревожете, ще подредим всичко: истина, неистина и почти истина.)

Номер 22: Да се порежа е отдавна в списъка ми. Но вече е истина и ръката ме боли. Много. Нужна е много специална дисциплина човек да се пореже, и то надълбоко, чак до мускула. Ако искаш много кръв, но не чак толкова, че да припаднеш, да те намерят в локва кръв часове по-късно и да се налага да даваш обяснения. Отначало допрях до китката си макетен нож, но като видях всички онези пресечени вени, се почувствах като сапьор от екшън филм: срежеш ли неправилната жичка, умираш. В крайна сметка резнах вътрешната страна на ръката си над лакътя, стиснала със зъби една кърпа, за да не изпищя. Дълъг и дълбок срез. Десет минути поседях с кръстосани крака на пода в кухнята и оставих кръвта да се стича, докато не образува хубава дълбока локва. После почистих толкова зле, колкото би почистил Ник, след като ми разбие главата в някоя стена. Искам къщата да разкаже историята на конфликт между истината и лъжата: дневната изглежда инсценирана, но кръвта е избърсана, така че не може да е Ейми!

Затова самонараняването си струваше. Въпреки това часове по-късно раната пари под ръкава ми, под турникета. (Номер 30: Старателно превържи раната, за да не капе кръв, където не трябва. Увий макетния нож и го прибери в джоба си, за да го изхвърлиш по-късно.)

Номер 18: Подготви дневната. Събори отоманката. Отметнато.

Номер 12: Увий първата следа и я постави на не съвсем видно място, така че полицията да я намери още преди зашеметения съпруг да се досети да я потърси. Трябва да влезе в полицейския доклад: искам той да бъде принуден да започне търсенето на съкровища (егото му ще го накара да довърши). Отметнато.

Номер 32: Преоблечи се в най-обикновени дрехи, прибери си косата в шапка, спусни се по брега на реката и избягай по него, на сантиметри от водата, докато стигнеш до края на комплекса. Направи го, макар да знаеш, че семейство Тевърър, единствените съседи с гледка към реката, ще бъдат на църква. Постъпи така, понеже никога не се знае. Ти винаги правиш една крачка повече от другите, такава си.

Номер 29: Сбогувай се с Блийкър. Помириши за последен път смрадливия му котешки дъх. Напълни му голяма купичка, в случай че другите забравят да го нахранят, когато започне историята.

Номер 33: Излез от доджа.

Мога да ви разказвам още за това как направих всичко, но искам най-напред да ме опознаете. Не Ейми от дневника, която е фиктивна (Ник казваше, че не съм истински писател, но пък защо ли изобщо го слушам?), а мен, действителната Ейми. Каква жена е способна да направи подобно нещо? Нека ви разкажа една история, истинска история, за да разберете.

Първо — изобщо не е трябвало да се раждам.

Преди мен майка ми е имала пет спонтанни аборта и две мъртвородени бебета. По едно на година, през есента, като сезонно задължение, като смяната на посевните култури. Всички били момичета, всички били наричани Хоуп7. Сигурна съм, че по предложение на баща ми — неговия оптимистичен импулс, неговата ведра добросъвестност: „Не можем да се откажем от надеждата, Мерибет!“. Но всъщност точно това са направили — разделяли са се с Хоуп отново и отново.

Лекарите казали на родителите ми да престанат да опитват, но те не ги послушали. Двамата не се отказват. Опитвали, опитвали и най-накрая съм се появила аз. Майка ми не очаквала, че ще оживея, не можела да мисли за мен като за истинско бебе, живо дете, момиченце, което ще си дойде у дома. Щяла съм да бъда Хоуп номер осем, ако нещата се бяха развили както преди. Обаче аз съм дошла на този свят с ярък, оглушителен рев. Родителите ми били толкова изненадани, дали си сметка, че не са обсъждали име, не и истинско име, не за истинско дете. И през първите ми дни в болницата не ме кръстили никак. Всяка сутрин майка ми чувала как вратата се отваря и медицинската сестра застава на прага (винаги съм си я представяла старомодна, с разлюлени бели поли и една от онези шапчици като кутия с храна за вкъщи от китайски ресторант). Медицинската сестра заставала на прага, а майка ми питала, без дори да се обърне:

— Тя още ли е жива?

Когато съм останала жива, ме кръстили Ейми, понеже това е обикновено момичешко име, популярно момичешко име, име, които още хиляда други бебета са получили през онази година, затова боговете може би нямало да забележат, че и това мъничко бебенце се е сгушило между другите. Мерибет твърдеше, че сега би ме кръстила Лидия.

Отраснах, чувствайки се специална, горда. Аз бях момиченцето, което се бе сражавало със забвението и беше спечелило. Шансът бил около един процент, но аз съм успяла. Междувременно съм съсипала утробата на мама — моят личен предродилен поход на Шърман8. Мерибет не можеше да има повече бебета. Като дете изпитвах трепетно удоволствие от това — само аз, само аз, само аз.

Майка ми пиеше горещ чай в дните, в които всички нейни Хоуп се бяха родили и едновременно умрели, седеше в люлеещ се стол, увита с одеяло, и казваше, че „просто отделя десет минути за себе си“. Нищо драматично, тя е твърде чувствителна, за да пее погребални песни, но ставаше умислена, откъсваше се, а аз не исках да го позволя. Покатервах се в скута й, навирах в лицето й рисунка с пастели или пък внезапно се сещах за писмено разрешение, което тя трябва да ми подпише. Баща ми се опитваше да ми отвлече вниманието, да ме заведе на кино или да ме подкупи със сладкиши. Колкото и да хитруваше, никога не успяваше. Аз отказвах да дам на майка си въпросните десет минути.

Винаги съм била по-добра от всичките Надежди, аз съм онази, която успя. Но и винаги съм завиждала, винаги — седем мъртви танцуващи принцеси. Тях ги смятат за съвършени, без изобщо да се стараят, без да са съществували дори един-единствен миг, а аз съм закотвена тук, на земята, и всеки ден трябва да се старая и всеки ден е риск да бъда не съвсем съвършена.

Изтощително е да живееш така. Живях по този начин до трийсет и две.

И после, за около две години, всичко беше наред. Благодарение на Ник.

Ник ме обичаше. С шест о-та: ооооообичаше. Обаче не обичаше мен, истинската мен. Ник обичаше момиче, което не съществува. Аз често се преструвах, че имам някаква самоличност. Нищо не мога да направя, винаги съм била такава: както някои жени редовно сменят стила си на обличане, така аз сменям самоличностите. Коя самоличност ми е приятна сега, за коя копнея, коя е модерна? Мисля, че всички го правят, но просто не си го признават или пък се задоволяват с една самоличност, понеже са твърде мързеливи или глупави да осъществят промяната.

Онази вечер на партито в Бруклин играех ролята на момичето със стил, момиче, което мъже като Ник желаят: готиното момиче. За мъжете това винаги е основният комплимент, нали? Тя е готино момиче. Щом съм готина, значи съм секси, умна, забавна жена, която обожава футбол, покер, неприлични шеги и оригването, която играе видеоигри, пие евтина бира, обича тройките и аналния секс и се тъпче с хамбургери и хотдог, все едно участва в световно по надяждане, като същевременно някак чудодейно съумява да не пълнее, понеже готините момичета са преди всичко сексапилни. Сексапилни и изпълнени с разбиране. Готините момичета никога не се ядосват, те само се усмихват разочаровано и с обич и оставят мъжете си да правят каквото искат. Давай, прави с мен каквото искаш, нямам нищо пролив, аз съм готино момиче.

Мъжете наистина вярват, че такова момиче съществува. Може би се заблуждават, понеже много жени са склонни да се преструват, че са такива. Дълго се обиждах, когато ме наричаха така. Виждах как мъжете — приятели, колеги, непознати — се прехласват по преструвките на такива ужасни жени и ми се искаше да седна да поговоря с тези мъже на спокойствие и да им кажа: излизате на среща с една обикновена жена, излизате на среща с жена, която е гледала твърде много филми, написани от мъже със странно социално поведение, склонни да вярват, че такава жена съществува и току-виж дори ги целунала. Иде ми да стисна горкичкия човечец за реверите или за чантата и да му кажа: всъщност кучката не обича хотдог с чили чак толкова — никой не обича! А готините момичета са още по-жалки: те дори не се преструват, че са жената, която искат да бъдат, преструват се на жената, която мъжът иска от тях да бъдат. О, ако не сте готина, моля ви, не си мислете, че вашият мъж не желае да си има готина жена. Може да е малко по-различна версия — може той да е вегетарианец, така че неговото готино момиче трябва да харесва сейтан и да обича кучета, или пък може да е авангарден художник, така че неговото готино момиче да е татуирана повлекана с очилца, която обича комикси. Витрината е различна, но повярвайте ми, мъжът иска готино момиче, което в основни линии харесва всяко проклето нещо, което харесва и той, и никога не се оплаква. (Как да разберете, че не сте готиното момиче? Понеже той казва неща като: „Харесвам силните жени“. Ако ви го каже, значи се чука с друга. Понеже „аз харесвам силните жени“ е кодова фраза за „мразя силните жени“.)

Чаках търпеливо, с години, махалото да се отмести в другата посока, мъжете да започнат да четат Джейн Остин, да се научат да плетат, да се престорят, че обичат космоса, да организират партита за четене на албуми с изрезки и да се натискат един с друг, а ние да ги гледаме похотливо. Тогава бихме казали: да, той е готин тип.

Обаче не се случва. Вместо това жените в цялата страна заговорничат за собственото ни общо падение! Много скоро готиното момиче ще се превърне в обичайно явление. Мъжете вярват, че то съществува, а не е някаква мечта, едно на милион. Всяко момиче би трябвало да бъде такова, а ако не сте, значи нещо не ви е наред.

Изкусително е да бъдеш готиното момиче. Човек като мен, който обича да печели, е подмамен от желанието да бъде момичето, което всеки мъж желае. Когато се запознах с Ник, веднага разбрах, че той точно това иска, и бях готова заради него да опитам. Поемам своята част от вината. Работата е там, че отначало бях луда по него. Намирах го за перверзно екзотичен, доброто старо момче от Мисури. Освен това с него беше адски приятно. Той извикваше у мен неща, които не подозирах, че съществуват: лекота, хумор, непринуденост. Сякаш ме изпразваше и ме пълнеше с пера. Помогна ми да стана готиното момиче — с никого другиго не бих могла да бъда такава. Не бих поискала. Не мога да кажа, че поне отчасти не ми хареса: ядях сухи пасти, ходех боса, престанах да се тревожа. Гледах тъпи филми и се тъпчех с пълни с химикали храни. Просто не му мислех много, това беше разковничето. Пиех кока-кола и не се тревожех за рециклирането на кутийката, нито за киселинния пудинг в стомаха ми — толкова силен, че може да излъска монета. Когато ходехме на глупав филм, не се притеснявах от оскърбителния сексизъм, нито от отсъствието на изпълнители на главни роли от малцинствата. Дори не се интересувах дали филмът има някакъв смисъл. Не се притеснявах какво следва. Нищо нямаше значение, живеех за момента и усещах как ставам по-плитка и по-глупава. Но бях и щастлива.

Преди Ник никога не се бях чувствала като човек, защото винаги съм била продукт. Невероятната Ейми трябва да бъде блестяща, креативна, мила, грижовна, остроумна и щастлива. „Искаме само да си щастлива.“ Ранд и Мерибет го повтаряха непрекъснато, но така и не обясниха как. Толкова много поуки, възможности и предимства, а така и не ме научиха как да бъда щастлива. Помня, че другите деца винаги ме озадачаваха. Отивах на рожден ден, гледах ги как се кискат и правят физиономии и се мъчех да правя същото, но не проумявах защо е нужно. Седях, ластикът на стегнатата картонена веселяшка шапчица се врязваше в брадичката ми, зъбите ми посиняваха от зърнистата глазура на тортата и се мъчех да проумея какво му е забавното.

С Ник най-сетне проумях. Понеже той наистина беше забавен. Все едно излизаш с видра. Той беше първият естествено щастлив човек, когато познавах и който ми беше равен. Беше блестящ, превъзходен, забавен и очарователен. Хората го харесваха. Жените го обожаваха. Мислех, че ще бъдем съвършената двойка, най-щастливата двойка. Не че любовта е съревнование. Но не разбирам защо двама души трябва да са заедно, ако това не ги прави щастливи.

Може би бях най-щастлива през онези няколко години, докато се преструвах на друга. Нито преди, нито после съм се чувствала така и не мога да реша какво значи това.

А после трябваше да сложа край, защото не беше истинско, не бях аз. Не бях аз, Ник! Мислех, че го знаеш. Мислех, че е част от играта. Мислех, че сме се споразумели: не питай и не казвай! Толкова се стараех да се държа естествено и леко, но не можех да продължавам. Оказа се, че и той не може: остроумното бърборене, умните игри, романтиката и ухажването. Всичко започна да се срива. Мразех Ник, задето се изненада, когато си станах аз. Мразех го, задето не разбираше, че това трябва да приключи, задето наистина вярваше, че се е оженил за онова същество, за онова творение на въображението на милиони мастурбиращи мъже с изцапани със сперма пръсти, самозадоволени. Наистина изглеждаше смаян, когато го помолих да се вслуша в мен. Не можеше да повярва, че не ми е приятно да му духам, когато ме помоли, и да се обезкосмявам цялата отдолу. Че всъщност не ми е приятно, когато не се появява да пийнем с приятели. И онова налудничаво нещо, което написах в дневника си? Не ми трябват жалки сценарии, свързани с танцуващи маймунки, които да повтарям пред приятелите си, стига ми да го оставя да бъде такъв, какъвто е. Това бяха чисти глупости, идиотщините на готиното момиче. Не разбирам: ако позволиш на един мъж да отмени плановете ви или да откаже да прави неща за теб, губиш. Не получаваш каквото искаш. Съвсем ясно е. Да, той може и да е щастлив, може да ти казва, че си най-готиното момиче на света, но ти го казва, понеже нещата са станали така, както ги иска той. Твърди, че си готина, за да те заблуди! Така постъпват мъжете — опитват се да те убедят, че си готиното момиче, за да се подчиниш на желанията им. Както продавачът на коли казва: „Колко ще платиш за тази красавица?“, при положение че ти дори още не си се съгласил да я купиш. И онази ужасна фраза на мъжете: „Знам, че не би имала нищо против, ако аз…“. Напротив, имам против. Просто го кажи. Не отстъпвай, глупачке.

Ето защо трябваше да спре. Всеотдайността към Ник, усещането за безопасност с Ник, щастието с Ник ме накараха да проумея, че има една Истинска Ейми, че тя е много по-добра, по-интересна и по-сложна и предизвикателна от Готината Ейми. Обаче Ник искаше Готината Ейми. Можете ли да си представите — най-накрая разкривате своята истинска същност пред съпруга си, пред сродната си душа, а той не ви харесва? Ето така се появи омразата. Много съм размишлявала над това и според мен оттук се започна.

Ник Дън

Изчезнала от седем дни

Направих няколко крачки в бараката, преди да се облегна на стената, за да опитам да си поема дъх.

Знаех, че ще е лошо. Разбрах го още щом разгадах следата — бараката. Слънчевото пладне, коктейлите. Понеже това не беше описание на мен и Ейми, а на мен и Анди. Бараката беше едно от многото странни места, където бях правил секс с Анди. Не можехме да се срещаме на много места. В оживения й жилищен блок не беше възможно. Мотелите се появяват на сметките на кредитните карти, а съпругата ми не беше нито лековерна, нито глупава. (Анди имаше „Мастеркард“, но извлечението отиваше при майка й. Не ми е лесно да го призная.) Затова бараката в дъното на двора на сестрината ми къща беше сигурно място, когато Го беше на работа. Както и изоставената къща на баща ми. (Може би се чувстваш виновен, че ме доведе тук,/признавам — странно ми беше./Но нямахме избор голям,/решение взехме, това ще е нашият дом) и само няколко пъти моят кабинет в колежа (Представи си, че съм твоя студентка,/а ти — красив и умен мой преподавател./Съзнанието ми се разтваря (бедрата също!), веднъж в колата на Анди, паркирана на един черен път в Ханибал, след като я бях завел там веднъж, много по-приятно прекарване от онова банално посещение заедно с Ейми (Отвеждаш ме там, разказваш ми за момчешките си приключения,/облечен с оръфани джинси и шапка с козирка).

Всяка следа беше скрита на място, където бях изневерявал на Ейми. Тя използваше търсенето на съкровища, за да ме разходи из местата на моите прегрешения. Догади ми се, когато си я представих да ме следи, без нищо да подозирам, с колата си — до къщата на татко, до къщата на Го, до скапания Ханибал — да ме гледа как се чукам с това сладко момиче, стиснала отвратено и победоносно устни.

Защото е знаела, че хубавичко ще ме накаже. И сега — последната спирка — щеше да ми покаже колко е умна. Защото бараката беше пълна с всички джунджурии и неща, които се кълнях пред Бони и Гилпин, че не съм купувал с кредитните карти, за които лъжех, че нищо не знам. Тук бяха налудничаво скъпите стикове за голф, часовниците и плейстейшъните, дизайнерските дрехи, всички бяха тук, в имота на сестра ми. В очите на всички щеше да изглежда, че съм ги скрил тук, докато жена ми умре и най-сетне ще имам възможност да се позабавлявам.

Почуках на вратата на Го и когато тя ми отвори с цигара в ръка, й съобщих, че трябва да й покажа нещо, завъртях се и без да продумам, я поведох към бараката.

— Погледни — казах и я поведох към отворената врата.

— Тези неща… това ли… кредитните карти? — високо и вбесено попита тя. Закри устата си с ръка, отдръпна се от мен и аз разбрах: за секунда си беше помислила, че си признавам пред нея.

Никога нямаше да заличим този момент. Дори само за това мразех жена си.

— Ейми ме топи — казах. — Го, Ейми е купила тези неща и ме топи.

Тя се сепна — клепачите й примигнаха веднъж, два пъти, поклати лекичко глава, сякаш да се отърси от образа — Ник, убиеца на съпругата си.

— Ейми се опитва да ме натопи за убийството си. Разбираш ли? Последната следа, която ми беше оставила, ме доведе тук. Не знам нищо за тези вещи. Това е грандиозното й твърдение: Ник отива в затвора. — В гърлото ми се образува огромен въздушен мехур — щях или да се разрева, или да се засмея. Засмях се. — Така е, нали? Мамка му, така ли е?

бяха последните думи от първата бележка на Ейми. Как не го бях проумял?

— Ако ще те топи, защо ти го казва? — Го все още се взираше като омагьосана в съдържанието на бараката си.

— Защото го е направила съвършено. Винаги е искала това признание, наградата, през цялото време. Иска да разбера, че съм прецакан. Не може да се сдържи. Няма да й бъде забавно.

— Не — задъвка нокътя си Го. — Има нещо друго. Нещо повече. Докосвал ли си нещо тук?

— Не.

— Добре. Тогава въпросът е…

— Какво според нея ще направя, когато намеря тези неща, тези уличаващи ме предмети в бараката на сестра си — казах. — Това е въпросът, понеже каквото и да смята, че ще направя, каквото и да иска да направя, трябва да постъпя точно по обратния начин. Ако тя мисли, че ще откача и ще опитам да се отърва от всички тези неща, гарантирам ти, че е измислила как да ме тикнат в ареста.

— Е, не можеш да ги оставиш тук — отбеляза Го. — Така със сигурност ще те тикнат в ареста. Сигурен ли си, че това е последната следа? А къде ти е подаръкът?

— О, по дяволите! Не. Трябва да е някъде вътре.

— Не влизай — предупреди ме Го.

— Трябва. Бог знае какво още е пъхнала вътре.

Влязох внимателно в тъмната барака, прилепил ръце към тялото си и пристъпвайки предпазливо на пръсти, за да не оставям следи. Точно до телевизора с плосък екран видях синия плик върху една подаръчна кутия, увита с красивата сребриста хартия на Ейми. Изнесох плика и кутията навън, на топлия въздух. Предметът вътре беше тежък, около петнайсетина килограма, и се състоеше от няколко парчета, които се плъзнаха вътре със странно дрънчене, когато оставих кутията на земята. Го неволно побърза да отстъпи назад. Отворих плика.

— Какво има предвид с това „приключи“? — попита Го, а аз изстенах.

— Изпраща ме в затвора.

— Дяволите да я вземат. Отвори кутията.

Приклекнах и дръпнах внимателно капака с върховете на пръстите си, все едно очаквах експлозия. Тишина. Надникнах вътре. На дъното на кутията имаше две дървени марионетки. Приличаха на съпруг и съпруга. Мъжката беше облечена в пъстър костюм на шут и се хилеше диво, стиснала в ръка нещо като пръчка или бастун. Извадих я и крайниците й се разклатиха развълнувано — като на танцьор, който се раздвижва. Съпругата беше по-красива, по-деликатна и по-скована. Лицето й изглеждаше слисано, като че ли е видяла нещо тревожно. Под нея имаше миниатюрно бебенце, което можеше да се привърже за тялото й с панделка. Куклите бяха старинни, тежки и големи, големи почти колкото онези, шито използват вентролозите. Взех мъжката кукла, стиснах дебелата дръжка, с която се задвижваше, и крайниците й се разтресоха маниакално.

— Зловещо — отбеляза Го. — Престани.

Отдолу имаше синьо листче, прегънато само веднъж. Почеркът на Ейми, подобен на счупено ветрило, само триъгълници и точици. Пишеше:

Върху кухненската маса на мама разгърнахме всички писма на Ейми, сложихме и кутията с марионетките. Взряхме се в предметите, все едно сглобяваме пъзел.

— Защо ще си прави труда с това търсене на съкровища, ако планира… каквото планира — попита Го.

„Планът й“ тутакси се превърна в кодово название на „ако ще инсценира изчезването си и ще се опитва да натопи теб“. Звучеше по-малко налудничаво.

— Ами първо, за да ме разсее. Да ме заблуди, че все още ме обича. Търча по следите, които ми оставя из целия християнски свят, убеден, че съпругата ми се опитва да се сдобрим, очаквам ново начало за брака ни…

Бележките й бяха предизвикали у мен момичешка замечтаност — доповръща ми се. Почувствах се неловко. Неловко до мозъка на костите си, все едно е от моята ДНК и ме променя. След всичките тези години Ейми все още беше способна да си играе с мен. В състояние беше само с няколко бележки да ме върне при себе си, изцяло. Аз бях нейната кукла на конци.

Ще те намеря, Ейми. Любовни думи, вгорчени от лоши намерения.

— За да нямам време да спра и да се замисля: ей, изглежда така, все едно съм убил жена си, защо ли?

— Полицията би се озадачила — ти би се озадачил — ако тя не организира търсенето на съкровища, ако не спази традицията — разсъди Го. — Все едно е знаела, че ще изчезне.

— Това ме притеснява обаче — казах и посочих към марионетките. — Толкова са необикновени, че трябва да означават нещо. Искам да кажа, ако намерението й е било просто да ме разсее за малко, подаръкът можеше да бъде… каквото и да е от дърво.

Го плъзна пръст по костюма на мъжката марионетка.

— Много са стари, антики. — Вдигна дрехата на куклата и отдолу се показа дръжката на мъжа. Женската имаше само квадратна дупка в главата. — Би трябвало да е нещо сексуално ли? Мъжката има огромна дървена дръжка като член. А дръжката на женската липсва. Останала е само дупка.

— Внушението е доста очевидно — мъжете имат пениси, жените — вагини.

Го пъхна пръст в дупката на женската марионетка и го завъртя, за да се увери, че няма нищо скрито.

— И какво ни казва Ейми? — попита сестра ми.

— Когато ги видях, си помислих: купила е детски играчки. Мама, татко и детето. Понеже е била бременна.

— Всъщност бременна ли е наистина?

Заля ме отчаяние. Или по-скоро, обратното. Не беше вълна, която ме залива, връхлита, а отлив, усещането, че нещо се отдръпва и ме повлича със себе си. Вече не можех да се надявам, че жена ми е бременна, но не можех и да се надявам, че не е.

Го извади мъжката кукла, щипна я по носа и оповести:

— Ти си кукла на конци.

Засмях се.

— Точно същото си помислих и аз. Но защо куклите са мъжка и женска? Тя очевидно не е марионетка, а кукловод.

— И какво означава „Така се прави“? Кое се прави така?

— Че ме прецаква?

— Тя не би се изразила така. Или е цитат от някоя от книжките за Ейми, или…

Го забързано се приближи до компютъра си и пусна фразата в търсачката. Попаднахме на песента „Така се прави“ на група „Маднес“.

— А, помня ги — каза Го. — Страхотна ска банда.

— Ска — повторих и у мен се надигна неистов кикот. — Страхотно.

Текстът на песента беше за момче за всичко, способно да ремонтира всякакви неща у дома — включително водопровода и електрическата инсталация — което предпочитало да му плащат в брой.

— Боже, колко мразя осемдесетте — казах. — Текстовете на песните нямат никакъв смисъл.

— Отражението е самотно дете, което чака пред парка — кимна Го.

— Благодарение на отражението намираме съкровища в тъмното — промърморих в отговор механично.

— Ако е така, какво означава? — попита Го и ме изгледа изпитателно. — Това е песен за някакъв майстор. За някой, който може да влиза в дома ти, да поправя неща. Или да приспособява неща. И предпочита да му плащат в брой, за да не оставя следи.

— Някой, който е инсталирал видеокамери? — попитах. — Ейми няколко пъти излиза извън града по време на… връзката ми. Може да е искала да ни запише на лента.

Го ме стрелна с въпросителен поглед.

— Не, никога в нашата къща — побързах да я уверя.

— Да не би да е някаква тайна врата? — предположи Го. — Допълнително фалшиво дъно, където е скрила нещо, което… не знам, ще те оневини?

— Мисля, че е това. Да, Ейми използва песента на „Маднес“, за да ми подскаже пътя към собствената ми свобода… Само да можех да разгадая техните лукави ска шифри!

Го също се засмя:

— Боже, може би всъщност ние сме пълните откачалки. Не сме ли? Това не е ли пълна лудост?

— Лудост е. Тя ме топи. Няма друго обяснение за склада от вещи в бараката ти. Освен това е напълно в стила й да въвлече и теб, да изцапа и теб с мръсотията ми. Не, Ейми е такава. Подаръкът, откачената и лукава бележка, която би трябвало да разбера. А със сигурност е свързано и с куклите. Пусни в търсачката цитата заедно с думата марионетка.

Отпуснах се тежко на дивана, усещайки някакво тъпо пулсиране в тялото си. Го изпълни ролята на моята секретарка.

— О, боже! Става дума за куклите Пънч и Джуди. Ник! Ние сме идиоти! Тази реплика е запазеният знак на Пънч: „Така се прави!“.

— Добре. Старо куклено представление — има насилие, нали? — попитах.

— Толкова е откачено.

— Има насилие, нали, Го?

— Да. Има. Боже, тя е луда!

— Той я бие, нали?

— Чета… Добре. Пънч убива бебето им.

Тя ме погледна.

— И после, когато Джуди му се противопоставя, той я пребива. До смърт.

Гърлото ми се навлажни от слюнка.

— И всеки път когато направи нещо ужасно и му се размине, той казва: „Ето така се прави!“. — Тя грабна Пънч, сложи го в скута си и пръстите й стиснаха дървените ръце, все едно беше прегърнала бебе. — Измисля си извинения дори когато убива съпругата и детето си.

Погледнах куклите.

— Значи тя ми разказва как ме е натопила.

— Не мога да проумея тази история. Адски шантаво е.

— Го?

— Да, точно така: не си искал тя да забременява, ядосал си се и си я убил.

— Някак разваля кулминацията — казах.

— Е, кулминацията е, когато ти научаваш поуката, която Пънч така и не е проумял, когато те залавят и те обвиняват в убийство.

— А в Мисури има смъртно наказание — отбелязах. — Забавна игричка.

Ейми Елиът Дън

Онази сутрин

Знаете ли как разбрах? Видях ги. Мъжът ми е такъв глупак. Една снежна априлска сутрин се почувствах много самотна. Пиех топло амарето, бях у дома с Блийкър и четях, легнала на пода, валеше сняг и слушах стари надраскани плочи, както правехме двамата с Ник (това поне е вярно). И изведнъж ме обзе романтична веселост: можех да го изненадам в бара, да пийнем по няколко питиета и да поскитаме из празните улици, хванати за ръка. Можехме да се разходим из притихналия център на града, който приличаше на захарни облаци под снега. Ник щеше да ме притисне до някоя стена и да ме целуне. Точно така, толкова силно го пожелах, че ми се прииска да пресъздам този момент. Отново ме обзе желание да бъда някой друг. Помня, че си казах: все още можем да намерим начин да ни се получи. Вяра! Последвах го чак в Мисури, понеже вярвах, че отново ще ме обикне, че ще ме заобича по онзи свой силен и страстен начин, който правеше всичко останало толкова хубаво. Вяра!

Пристигнах тъкмо навреме, за да видя, че си тръгва с нея. Бях на проклетия паркинг, на пет-шест метра зад него, а той дори не ме забеляза, все едно бях привидение. Не я беше прегърнал, още не, но аз разбрах. Личеше си, понеже нея прекрасно я забелязваше. Последвах ги и после изведнъж той я притисна към едно дърво — насред града — и я целуна. Ник ми изневерява, помислих си сковано и преди да успея да кажа нещо, двамата вече се качваха към апартамента й. Чаках цял час, седнала на стълбите, после ми стана твърде студено — ноктите ми посиняха, зъбите ми затракаха — и се прибрах. Той не разбра, че знам.

И изведнъж се сдобих с нова самоличност, но не по мой избор. Бях средностатистическата глупачка, омъжена за средностатистическия подлец. Той собственоръчно беше направил Невероятната Ейми съвсем вероятна.

Познавам жени, чиято личност е изтъкана от блага посредственост. Животът им е списък от неприятности — гадже, което не ги цени, излишни пет килограма, презрителен началник, лукава сестра, изневеряващ съпруг. Винаги съм се издигала над техните истории, кимала съм състрадателно и съм си казвала колко са глупави, че позволяват да им се случват такива неща, колко са недисциплинирани. А сега съм една от тях! Една от жените с безкрайни истории, които карат хората да кимат състрадателно и да си мислят: горката тъпа кучка.

Представям си как хората биха разказвали историята: как Невероятната Ейми, непогрешимото момиче, допуснала да я замъкнат без пукната пара някъде насред страната, където съпругът й я отхвърлил и предпочел по-млада жена. Колко предсказуемо, колко посредствено, колко жалко. Ами мъжът й? Той бил по-щастлив от всякога. Не. Не можех да го допусна. Не. Никога. Никога. Няма да му позволя да ми причинява такива неща и въпреки това да печели. Не.

Затова започнах да съчинявам различна история, по-хубава история, която щеше да съсипе Ник заради онова, което ми причини. История, която ще възстанови съвършенството ми. Ще ме превърне в героиня — безукорна и обожавана.

Понеже всички харесват Мъртвото момиче.

Да натопиш съпруга си за убийство е доста крайно, разбира се. Да знаете, че го съзнавам. Всички съдници ще кажат: трябвало е просто да напусне, да си тръгне с онова, което е останало от достойнството й. Да прояви великодушие! Две злини не правят добрина! Всякакви такива неща, които дрънкат безгръбначните жени, които бъркат слабостта си с морала.

Няма да се разведа с него, понеже той точно това иска. Няма и да му простя, защото не възнамерявам да обръщам другата буза. Колко по-ясно да го кажа? Този финал няма да ме задоволи. Лошият да спечели? Майната му.

Вече повече от година усещам мириса на онази й работа по върховете на пръстите му, когато се вмъква в леглото до мен. Виждала съм го как се оглежда доволно в огледалото като тийнейджър, как се приготвя като надървен бабуин за срещите им. Наслушала съм се на лъжите му — от семпли детински измислици до сложни фантасмагории като машинариите на Руб Голдбърг9. Усещала съм вкуса на карамелени бонбони по сухите му устни — лепкав вкус, непознат преди. Усещам наболата му брада — той знае, че не я обичам, но явно на онази й харесва. Усещах изневярата с петте си сетива. Повече от година. Така че може и да съм полудяла. Знам, че да натопиш съпруга си за убийство, е нещо прекомерно за повечето нормални жени.

Но на мен ми е необходимо. Някой трябва да натрие носа на Ник. Досега не му се е случвало. Живее си живота с онази своя очарователна усмивка на любимото мамино детенце, с лъжите и увъртанията си, с недостатъците и себичността си и никой не го държи отговорен за нищо. Мисля, че това преживяване ще го направи по-добър човек. Или ще го накара да съжалява повече. Скапаняк.

Винаги съм мислила, че съм способна да извърша съвършеното убийство. Залавят престъпниците, които нямат търпение, които не планират. Отново се усмихвам, когато давам на пета скапаната кола, с която бягам (Картидж вече е на сто двайсет и пет километра назад в прахта), и се приготвям за един камион, който се движи с висока скорост — колата като че ли иска да хукне да бяга всеки път, когато покрай мен мине камион с ремарке. Обаче се усмихвам, понеже тази кола показва колко съм умна: купих я в брой за хиляда и двеста долара по обява в интернет от Арканзас. Преди пет месеца, така че никой да не помни ясно. Форд „Фиеста“ от 1992 година, най-малката и най-невзрачната кола на света. Срещнах се с продавачите през нощта, на паркинга на един „Уол Март“ в Джоунсбъро. Отидох дотам с влак и пари в брой в чантата си — осем часа в едната и после в другата посока, докато Ник беше на пътуване с „момчетата“ (тоест докато се чукаше с пачаврата). Хапнах във вагон-ресторанта на влака — купчина маруля и две чери доматчета, които менюто описваше като салата. Настаниха ме на една маса с меланхоличен фермер, който се връщаше у дома, след като за пръв път беше ходил да види внучката си.

Двойката, която продаваше колата, искаше не по-малко от мен всичко да стане дискретно. Жената остана във форда през цялото време с бебе с биберон в ръцете и наблюдаваше как с мъжа й си разменяме ключовете срещу парите. После тя слезе и аз се качих. Бързо и лесно. В огледалото за обратно виждане видях как двамата влизат в „Уол Март“ с парите. Държах колата на паркингите за дълъг престой в Сейнт Луис. Отивах там два пъти в месеца да я местя. Плащах в брой. Носех бейзболна шапка. Лесна работа.

Това е само един пример. За търпение, планиране и изобретателност. Доволна съм от себе си, имам още три часа, докато стигна в сърцето на планините Озарк и целта си — малък архипелаг от хижи в гората, където можеш да платиш в брой седмичния наем и има кабелна, задължително условие. Възнамерявам да се затворя там за седмица-две — не искам да съм на път, когато новината се разчуе, а това е последното място, където Ник би допуснал, че ще се скрия, щом разбере, че се крия.

Този отрязък от магистралата е особено грозен. Унилостта на Средните щати. След трийсетина километра забелязвам силуета на самотна семейна бензиностанция — празна, но не със заковани с дъски прозорци, и когато спирам отстрани, виждам широко отворената врата на женската тоалетна. Влизам — няма електричество, но виси разкривено метално огледало и водата все още тече. На следобедното слънце и в палещата жега изваждам от чантата си метална ножица и кестенява боя за коса. Отрязвам дълги кичури от русата си коса и те отиват в един плик. Усещам въздуха с тила си и главата ми става съвсем лека, като балон — завъртам я няколко пъти, за да се насладя на усещането. Намазвам боята, поглеждам си часовника и заставам на вратата, зареяла поглед към ширналата се на километри равнина, осеяна с мотелчета и заведения за бързо хранене. Сякаш чувам индиански плач. (Тази шега изобщо не би харесала на Ник. Плоско! А после би добавил: „Макар че да използваш думата «плосък» като критика е плоско“. Трябва да го прогоня от мислите си — той навлиза в моята територия и от сто и петдесет километра разстояние.) Измивам си косата над мивката, изпотявам се от топлата вода, после се връщам в колата с торбата косми и отпадъци. Слагам си чифт стари очила с телени рамки, поглеждам се в огледалото и отново се усмихвам. С Ник никога нямаше да се оженим, ако изглеждах така, когато се запознахме. Всичко това щеше да бъде избегнато, ако не бях толкова красива.

Номер 35: промени външността си. Отметнато.

Не съм съвсем сигурна как да бъда Мъртвата Ейми. Опитвам се да разбера какво означава това за мен, каква ще бъда през следващите няколко месеца. Допускам, че всичко друго освен личностите, които вече съм била. Невероятната Ейми. Богата ученичка от осемдесетте. Изключителната любителка на фризби и изчервяващата се наивница. Умното иронично момиче и бохемката (най-новото повторение на любителката на фризби). Готиното момиче и Обичната съпруга, Необичаната съпруга и Отмъстителната и надменна съпруга. Ейми, която пише дневник.

Надявам се Ейми от дневника да ви е харесала. Целта й беше да се хареса. Да се хареса на хора като вас. Лесно е да я харесаш. Никога не съм разбирала защо това се смята за комплимент — че някой те харесва. Няма значение. Мисля, че написаното в дневника се получи добре, а и не беше просто. Трябваше да се представям като приятна, макар и понякога наивна личност, като жена, която обича съпруга си и вижда недостатъците му (иначе би била твърде голяма глупачка), но му е искрено предана — като същевременно непрекъснато води читателя (в този случай ченгетата, толкова ми се иска да го намерят) към заключението, че Ник наистина е планирал да ме убие. Толкова много следи има да се откриват, толкова много изненади предстоят!

Ник винаги се е подигравал на безкрайните ми списъци. („Като че ли на всяка цена държиш никога да не си доволна, винаги да има какво още да се изпипва, вместо просто да се наслаждаваш на момента“.) Но кой печели? Аз печеля, понеже моят списък, главният ми списък, озаглавен „Да разкажем играта на Ник Дън“, беше взискателен — това беше най-пълният и прецизен списък, създаван някога. В него фигурираше задачата да направя дневник за периода от 2007 до 2012 година. Седем години, вписани в дневник — не всеки ден, но поне два пъти месечно. Знаете ли каква дисциплина е нужна за такова нещо? Дали Готината Ейми е способна да го направи? Да проучва събитията всяка седмица, да се консултира с предишните ми планове за деня, за да е сигурна, че няма да пропусне нищо важно, а после да пресъздаде реакцията на Ейми, която пише дневник, към всяко събитие? В повечето случаи беше забавно. Чаках Ник да тръгне за бара, да отиде при любовницата си, при своята непрестанно тракаща есемеси, дъвчеща дъвка банална любовница с нейните изкуствени нокти и анцузи с надпис на задника (не е точно такава, но може да бъде), наливах си кафе или отварях бутилка вино, вземах една от трийсет и двете си различни писалки и по малко пренаписвах живота си.

Вярно е, че понякога, докато правех всичко това, не мразех Ник чак толкова. Лекомислената гледна точка на Готиното момиче има подобно въздействие. Понякога Ник се прибираше у дома, вонящ на бира или на течния сапун, с който измива тялото си след съвкупление с любовницата си (макар че вонята никога не изчезва докрай — явно е доста миризлива), усмихва ми се виновно, държи се мило и угоднически и аз почти си казвам: няма да го направя. А после си го представям с нея, с нейните прашки, как му позволява да я унижава, понеже е решена да се преструва на Готиното момиче, преструва се, че й харесва да прави свирки, че обича футбол и да се натаралянква. Имам чувството, че съм се омъжила за кретен, за мъж, който винаги ще предпочита това. А когато тази глупава повлекана му омръзне, ще си намери друго момиче, което ще се преструва, че е онова момиче, а на него никога няма да му се налага да прави в живота си нищо трудно.

Решимостта ми се засили.

Общо сто петдесет и две вписвания в дневника. Мисля, че никога няма да изгубя нейния глас. Много старателно създадох Ейми от дневника. Измислена е така, че да се хареса на полицаите, да се хареса и на обществото, ако част от него стане обществено достояние. Трябва да четат дневника като че ли е готическа трагедия. Прекрасна и добросърдечна жена — пред която е целият й живот, на която всичко предстои и каквото там казват за умрелите — избира неподходящ партньор и плаща най-високата цена.

Трябва да я харесат. Нея.

Разбира се, родителите ми са притеснени, но как да ми стане мъчно за тях, след като те ме направиха такава, а после ме изоставиха? Така и не оцениха изцяло факта, че печелят пари от моето съществуване, че аз би трябвало да получавам авторските хонорари. А после, след като пропиляха моите пари, моите „феминистични“ родители позволиха на Ник да ме отведе в Мисури, все едно съм торба с лични вещи, булка по поръчка, имотна замяна. И ми подариха скапан часовник с кукувичка за спомен. Благодарим ти за трийсет и осемте години служба! Заслужават да ме мислят за мъртва, понеже на практика ме обрекоха на това състояние: без пари, без дом, без приятели. Затова и те заслужават да страдат. Ако не можете да се грижите за мен, докато съм жива, бездруго вече сте ме убили. Точно като Ник, който унищожаваше и отблъскваше истинската ми същност късче по късче — твърде си сериозна, Ейми, твърде си напрегната, Ейми, много премисляш нещата, прекалено анализираш, вече не си забавна, караш ме да се чувствам безполезен, Ейми, караш ме да се чувствам зле. Той отрязваше късове от мен с доволен замах — независимостта ми, гордостта ми, самоуважението ми. Аз давах, а той вземаше ли, вземаше. Изсмука ме, като че бях Щедрото дърво.

Тази курва, предпочете тази курва пред мен. Уби душата ми, а това би трябвало да е престъпление. Всъщност е престъпление. Поне според мен.

Ник Дън

Изчезнала от осем дни

Трябваше да се обадя на Танър, на своя чисто нов адвокат, да го събудя и да изрека думите, които ще го накарат да съжали, че е взел парите ми: „Мисля, че съпругата ми ме топи“. Не виждах лицето му, но си го представях — как завърта очи, гримасата, изтощението на човек, който не чува нищо, но си изкарва прехраната с лъжи.

— Е — каза той най-накрая след продължителна пауза, — пристигам там утре сутринта и ще оправим нещата… всичко на масата… А междувременно ти се дръж, ясно? Легни да се наспиш и се дръж.

Го изпи две хапчета за сън и ме остави малко след един през нощта, а аз буквално се държах — гневна топка на дивана. Будувах цяла нощ, ставах от време на време да изляза навън и да вперя гневен поглед в бараката, вдигнал ръце на кръста, все едно имам насреща си хищник, когото да уплаша. Не съм сигурен какво си въобразявах, че ще постигна, но просто не можех да се спра. Успявах да поседя най-много десет минути, после излизах навън и впервах поглед в бараката.

Тъкмо влизах вътре в три през нощта, когато почукване разтърси задната врата. Мили боже! Ченгетата щяха да минат отпред, нали така, а репортерите още не бяха надушили къщата на Го (това щеше да се промени след броени дни, дори часове). Стоях притеснен и нерешителен в дневната, когато тропотът се поднови, този път по-силен, и аз изругах тихо и се помъчих да се ядосам, а не да се плаша. Оправи тази работа, Дън!

Отворих вратата със замах. Беше Анди. Проклетата Анди, красива като картинка, издокарана специално за повода, все още непроумяваща, че ще надене примката право на шията ми.

Дръпнах я вътре и тя впери поглед в ръката ми, вкопчена в нейната.

— Ще наденеш примката на шията ми, Анди.

— Дойдох на задната врата — отговори тя. Когато я измерих с гневен поглед, не се извини, остана непоколебима. Буквално видях как чертите й се втвърдиха. — Трябва да говоря с теб, Ник. Казах ти. Казах ти, че трябва да те виждам, да говоря с теб всеки ден, а ти изчезна. Телефонът ме препраща направо към гласовата поща.

— Не ти се обаждам, понеже не мога да говоря, Анди. Боже, бях в Ню Йорк да си наема адвокат. Ще пристигне след броени часове.

— Наел си си адвокат. С това ли беше толкова зает, че не можа да ми отделиш десет секунди?

Идеше ми да я зашлевя. Поех си въздух. Трябваше да прекъсна всичко с Анди. Не само заради предупреждението на Танър. Съпругата ми ме познаваше: знаеше, че съм готов почти на всичко, само и само да избегна сблъсък. Ейми разчиташе да проявя глупост, да продължа още малко връзката си и накрая да бъда заловен. Това трябваше да свърши. Само че трябваше да го направя идеално. Да убедя Анди, че така е редно.

— Всъщност той ми даде много важен съвет — подех. — Съвет, който не мога да пренебрегна.

— Добре. Дали не е да престанеш да се държиш с мен като такъв задник?

Усетих как гневът ми се надига, че разговорът ни се превръща в подобие на караница между гимназисти. Трийсет и пет годишен мъж в най-тежката нощ от живота си, а се джафка с някакво ядосано момиченце. Разтърсих я силно и миниатюрна капчица пот капна на долната й устна.

— Аз… Проумей го, Анди. Това не е шега. Това е животът ми.

— Аз просто… се нуждая от теб — каза тя и сведе очи към ръцете си. — Знам, че постоянно го повтарям, но е така. Не мога да го направя, Ник. Не мога да продължавам така. Разпадам се. Непрекъснато съм ужасно уплашена.

Тя била уплашена. Представих си, че полицията пристига в този момент и ме заварва с момичето, с което съм бил през проклетата сутрин, когато е изчезнала жена ми. Аз я потърсих онзи ден — не бях ходил в апартамента й след първата нощ, но онази сутрин отидох право там, понеже сърцето ми от часове туптеше в ушите, докато се опитвах да изрека пред Ейми думите: „Искам развод. Влюбен съм в друга. Трябва да сложим точка. Не мога да се преструвам, че те обичам, не мога да направя тази история с годишнината — би било много по-нередно, отколкото самата изневяра“. (Да, знам — спорно е.) Но докато все още събирах смелост, Ейми ме изпревари с речта си, че още ме обича (лъжлива кучка!), и аз не събрах смелост. Почувствах се като върховен лъжец и страхливец и по силата на прословутия омагьосан кръг изпитах нужда от Анди, за да се почувствам по-добре.

Само че Анди вече не можеше да успокоява нервите ми. Тъкмо обратното.

Тя и в момента се прилепваше към мен, все едно нищо не се е случило.

— Виж, Анди — казах, въздъхнах дълбоко и не я поканих да седне, а я задържах на вратата. — Ти си много специален човек за мен. Справяш се удивително с цялата история.

Направи така, че да събудиш у нея загриженост за безопасността си.

— Аз… — поде тя с треперещ глас, — много ми е мъчно за Ейми. Това е чиста лудост. Не знам изобщо дали имам право да тъгувам за нея или да се притеснявам. А освен че ми е мъчно, се чувствам и виновна. — Тя облегна глава на гърдите ми. Аз се отдръпнах, задържах я на една ръка разстояние, за да я накарам да ме погледне.

— Е, това поне можем да оправим. Трябва да го оправим — казах, използвайки точните думи на Танър.

— Трябва да отидем в полицията — каза тя. — Аз съм твоето алиби за онази сутрин, трябва само да им кажем.

— Ти си моето алиби за около един час през онази сутрин. Никой не е виждал, нито е чувал Ейми след един часа на обяд. Полицаите могат да твърдят, че съм я убил, преди да се видя с теб.

— Това е отвратително.

Свих рамене. За секунда се зачудих дали да не й разкажа за Ейми — съпругата ми ме е натопила — но бързо прогоних тази мисъл. Анди не беше способна да играе играта на нивото на Ейми. Щеше да ми тежи на шията като воденичен камък. Отново положих ръце върху нейните и подех речта си:

— Виж, Анди, и двамата се намираме под огромен стрес, който до голяма степен се дължи на чувството ни за вина. Освен това, Анди, ние с теб сме свестни хора. Изпитваме влечение един към друг, струва ми се, понеже споделяме еднакви ценности. Да се отнасяме правилно с хората, да постъпваме правилно. А в момента и двамата знаем, че не постъпваме правилно.

Изражението й се промени — съкрушената обнадежденост, мокрите очи, нежното докосване изчезнаха и по лицето й потрепна нещо странно, сякаш някой спусна сенник, сякаш падна тъмна сянка.

— Трябва да сложим точка, Анди. Мисля, че и двамата го осъзнаваме. Много е трудно, но така е редно. Мисля, че точно този съвет бихме си дали, ако разсъждавахме трезво. Колкото и да те обичам, още съм женен за Ейми. Трябва да постъпя правилно.

— И ако я намерят? — Не каза жива или мъртва.

— Тогава ще го обсъждаме.

— Тогава ли! Ами дотогава?

Безпомощно свих рамене — дотогава нищо.

— Какво, Ник? Дотогава трябва да се разкарам, така ли?

— Много грозно казано.

— Но това имаше предвид — подсмихна се тя.

— Съжалявам, Анди. Не мисля, че в момента е редно да съм с теб. Опасно е за теб, опасно е и за мен. Тормози съвестта ми. Просто така се чувствам.

— Нима? А знаеш ли как се чувствам аз? — От очите й рукнаха сълзи. — Чувствам се като тъпа колежанка, която си започнал да чукаш, понеже си отегчен от жена си, и това ти е било невероятно удобно. Прибираше се у дома при Ейми, вечеряше с нея, играеше си с малкия си бар, купен с нейните пари, а после се отбиваше при мен и се изпразваше между гърдите ми, горкичкият, понеже злобната ти жена никога не би ти позволила да го направиш.

— Анди, знаеш, че не е…

— Ти си задник. Що за човек си ти?

— Анди, моля те. — Овладей положението, Ник. — Мисля, че тъй като не си имала възможност да поговориш за тези неща, в съзнанието ти всичко се е пораздуло, станало е малко по-…

— Майната ти. Мислиш ме за тъпо хлапе, за жалка студентка, с която можеш да се разпореждаш? Останах до теб в цялата тази история, докато всички повтаряха, че може да си убиец, а щом ти припари под задника… Не, не. Не ми говори за съвест, за приличие, за вина и за това, че искаш да постъпиш правилно. Разбираш ли? Понеже си един страхлив и себичен боклук.

Тя се запъти към вратата, ридаейки, вдишвайки големи глътки влажен въздух и издишвайки стенания, а аз се помъчих да я спра, да я стисна за ръцете.

— Анди, не исках да…

— Не ме докосвай! Не ме докосвай!

Тръгна към задната врата и аз си представих какво ще се случи, понеже омразата и объркването струяха от нея като топла вълна… Знаех, че ще отвори бутилка вино, може би две, после ще разкаже на приятелка или на майка си и накрая новината щеше да се разпространи като инфекция.

Застанах пред нея и й препречих пътя към вратата — Анди, моля те — тя се пресегна да ме зашлеви, аз стиснах ръката й за секунда, колкото да се предпазя, а после ръцете ни заедно започнаха да се вдигат нагоре-надолу като побъркани партньори в танц.

— Пусни ме, Ник, иначе кълна се…

— Остани само още минутка, послушай ме…

— Пусни ме!

Приближи лице към моето, като че ли се канеше да ме целуне. Ухапа ме. Дръпнах се назад, а тя се стрелна към вратата.

Ейми Елиът Дън

Изчезнала от пет дни

Наричайте ме Армията от Озарк. Скрила съм се на сигурно място в хижи „Укритие“ (може ли да има по-подходящо име?) и си седя кротичко, докато всички лостове и капанчета, които съм заложила, си вършат работата. Отърсих се от Ник, но въпреки това мисля за него повече от всякога. Снощи в единайсет и четири минути звънна мобилният ми телефон с предплатена карта. (Точно така, Ник, не си единственият, който знае стария номер с тайния мобилен!) Бяха от охранителната фирма. Не отговорих, разбира се, но разбрах, че Ник е стигнал до къщата на баща си. Следа номер три. Промених кода две седмици преди да изчезна, и записах „тайния си мобилен“ като първи номер за контакт. Представям си Ник с моята следа в ръка, влиза в прашната и застояла къща на баща си, бори се безрезултатно с кода на алармата… а после времето му изтича. Уууааау, уууааууу! Неговият мобилен е вписан като резервен, ако не могат да се свържат с мен (а те очевидно не могат).

Значи е активирал алармата и е говорил с някого от охранителната фирма, така че сега присъствието му в къщата на баща му след моето изчезване е регистрирано. Което е добре за плана. Не е съвсем очевидно, но не е и нужно. Вече съм оставила достатъчно за полицията, за да имат улики срещу Ник: инсценираното местопрестъпление, избърсаната кръв, сметките от кредитните карти, увеличената застраховка живот. Всички тези следи ще привлекат вниманието дори на най-некомпетентния полицай. Скоро Ноел ще съобщи новината за бременността ми (ако вече не го е направила). Достатъчно е, особено след като полицията открие Посредствената Анди. Така че всички тези екстри са само бонуси, допълнителни номера. Забавни капанчета. Харесва ми, че съм жена, която поставя клопки.

Елън Абът също е част от плана ми. Най-гледаното криминално предаване в страната. Обожавам Елън Абът: харесва ми колко закрилническо и майчинско е отношението й към всички изчезнали жени и как като бясно куче злобно напада в предаването си онзи, когото смята за заподозрян — обикновено съпруга. Тя е американският глас на женската справедливост. И точно затова искам да отразява моя случай. Обществеността трябва да се настрои против Ник. Това е част от наказанието му освен затвора, за да може скъпият Ник — който много се тревожи какво мислят хората за него — да проумее, че всички го ненавиждат. Имам нужда от Елън да ме държи в течение на разследването. Дали полицията е намерила дневника ми? Дали са разбрали за Анди? Дали са открили бараката, пълна с разни мъжки джунджурии? Това е най-трудното — да чакаш глупавите хора да се досещат за нещата.

Включвам телевизора в малката си стая точно в седем вечерта, както винаги нетърпелива да узная, че Елън вече се е заела с моята история. Трябва да го направи, не знам как би могла да устои. Аз съм красива, Ник е красив, пък и въдичката с „Невероятната Ейми“.

Взирам се ядосано в екрана: побързай, Елън. И побързай, Елън. Това е общото помежду ни — и двете сме едновременно хора и институции. Ейми и Ейми, Елън и Елън.

Реклама за тампони, реклама за прах за пране, реклама за дамски превръзки, реклама на препарат за стъкла. Човек ще си каже, че единственото, което правят жените, е да чистят и да кървят.

И най-накрая! Ето ме! Това е моят дебют!

От мига, в който се появява Елън, намръщена заплашително като Елвис, разбирам, че ще бъде страхотно. Нови прекрасни мои снимки, снимка на Ник с неговата налудничава усмивка „обичай ме“ от първата пресконференция. Новините: все още се провежда безплодно издирване на много места на „красивата млада жена в разцвета на живота си“. Новина: Ник вече се е прецакал. Снимал се е с някаква местна жена по време на едно от организираните претърсвания. Ясно е, че това в крайна сметка е зарибило Елън, понеже е бясна. Ето го и Ник, прави се на сладурче, държи се като любимеца на всички жени, притиснал лице до лицето на непознатата, като че ли са приятелчета от часа на безплатните коктейли в бара.

Ама че идиот! Много ми харесва.

Елън Абът придава голямо значение на факта, че задният ни двор излиза право на брега на Мисисипи. Питам се дали вече е публично достояние историята на това какво е търсил Ник в интернет. Постарах се тя да включва проучване на язовирите и бентовете по реката, както и проучване в Гугъл на горите — тяло плава по река Мисисипи. Не исках да прекалявам с насочването. Би могло — евентуално, невероятно, но пък има прецедент — реката да отнесе тялото ми чак до залива. Всъщност дори ми домъчня за самата мен, като си представих своето слабичко, голо и бяло тяло да плава по течението, колония от охлюви се е залепила за голия ми крак, косата ми се стеле като водорасли подире ми, докато стигна до океана и се понеса надолу, надолу, надолу към дъното, докато подгизналата ми плът не започне да се откъсва бавно на ивици и аз не изтека бавно по течението като акварел и от мен не останат само костите ми.

Но аз съм романтичка. В действителност, ако Ник наистина ме беше убил, най-вероятно щеше да увие тялото ми в чувал за смет и да ме откара до някое сметище в радиус от сто километра. И просто да ме изхвърли. Щеше дори да вземе някои неща със себе си — счупения тостер, който не си струва да поправяме, купчина видеокасети, които отдавна се кани да изхвърли — просто от прагматични съображения.

Самата аз се уча да живея доста прагматично. Човек трябва да внимава с разходите, когато умре. Имах време да планирам, да понатрупам малко пари в брой: дадох си почти дванайсет месеца между решението да изчезна и действителното си изчезване. Точно това е причината повечето убийци да бъдат залавяни: нямат дисциплината да чакат. Имам 11 000 долара в брой. Ако бях изтеглила 11 000 за един месец, щяха да забележат. Само че аз събирах пари от кредитни карти, които извадих на името на Ник — картите, благодарение на които той ще изглежда като алчен дребен мошеник — и източих още 4400 долара от банковата ни сметка с течение на времето: тегления от по 200 или 300 долара, нищо, което да привлича вниманието. Крадях от Ник, от джобовете му, веднъж двайсет долара, друг път десет, бавно и методично — като спестовен план, при който всеки ден събираш в буркан парите, които харчиш всяка сутрин в „Старбъкс“, и в края на годината имаш 1500 долара. И винаги крадях от буркана, когато ходех в „Бар“. Сигурна съм, че Ник е обвинявал Го, а Го е обвинявала Ник, но никой не е казал нито дума от съжаление за другия.

Искам да кажа, че съм внимателна с парите. Имам достатъчно, за да карам, докато се самоубия. Ще се крия колкото е нужно, за да наблюдавам как Ланс Никълъс Дън се превръща в световна отрепка, да видя как го арестуват и отвеждат в затвора слисан, с оранжев гащеризон и с белезници. Да гледам как се гърчи и поти, как се кълне, че е невинен, но въпреки това затъва. После ще отпътувам на юг по реката, където ще се срещна с тялото си, фалшивата Плаваща Ейми в Мексиканския залив. Ще се запиша на круиз с цел здрава пиячка, за да отида на дълбокото, но без да се налага да се легитимирам. Ще изпия огромен шейкър с джин и ще глътна приспивателните, а когато никой не гледа, ще цопна тихичко от кораба с джобове, пълни с камъни, като Вирджиния Улф. Нужна е дисциплина, за да се удавиш, обаче дисциплината е единственото, което имам. Никога няма да открият тялото ми или пък то ще се появи месеци, седмици по-късно, толкова разложено, че да не може да се определи времето на смъртта ми, и ще дам последното доказателство, за да съм сигурна, че ще отведат Ник до тапицирания кръст — масата в затвора, върху която ще го напомпат с отрова и той ще умре.

Бих искала да изчакам и всъщност да го видя мъртъв, но предвид състоянието на правосъдната система това може да отнеме години, а аз не разполагам нито с парите, нито с издръжливостта. Готова съм да отида при всичките седем Хоуп.

Веднъж вече се отклоних от бюджета си. Похарчих 500 долара за неща, с които да поукрася хижата си — хубави чаршафи, прилична лампа, хавлии, които не стоят изправени след дългогодишното избелване. Но се опитвам да приемам каквото ми предлага съдбата. През няколко хижи живее някакъв мъж, мълчаливец, хипар, който изглежда като местния укротител на мечки — гъста брада, тюркоазени пръстени и китара, на която свири на верандата си понякога нощем. Твърди, че се казва Джеф, точно както аз твърдя, че се казвам Лидия. Просто се усмихваме един на друг, когато се срещаме, но той ми носи риба от време на време. Вече няколко пъти ми дава прясна риба, но почистена и без глава, в огромна хладилна чанта. „Прясна риба“, оповестява и чука на вратата, а ако не отворя веднага, изчезва и оставя чантата на стълбите. Готвя рибата в свестен тиган, който купих от някакъв „Уол Март“, става вкусна и е безплатна.

— Къде ловиш рибата? — питам го.

— Където има риба — отговаря.

Дороти, която работи на рецепцията и ме харесва, ми носи домати от градината си. Ям домати, които миришат на пръст, и риба, която мирише на езеро. Мисля, че догодина Ник ще бъде заключен на място, което мирише само на измислени миризми: дезодорант и стари обувки, храни с нишесте, мръсни матраци. Най-големият му страх, личният му панически кошмар: да се озове в затвора, съзнавайки, че не е направил нищо нередно, но е неспособен да го докаже. Кошмарите на Ник винаги са свързани с това, че е несправедливо обвинен в нещо, че попада в капан, че става жертва на сили, които са извън неговия контрол.

След такъв сън винаги става, крачи из къщата, облича се и излиза навън, скита по пътищата наоколо, в парка — в Мисури или в Ню Йорк — тръгва накъдето му видят очите. Той обича да е на открито, макар и не фанатично. Не обича да ходи на походи, на къмпинг, не умее да пали огньове. Надали знае как да лови риба и да ми я подарява. Обаче обича да има избор, да има вариант. Иска да знае, че може да излезе навън, ако предпочита, вместо да седи на дивана и с часове да гледа борба.

Питам се какво ли прави малката уличница. Анди. Предполагам, че ще издържи ден до пладне. Че няма да е по силите й да не споделя. Знам, че обича да споделя, понеже съм сред приятелите й във фейсбук — профилът ми е измислен (Маделин Елстър, моля ви се!), снимката ми е открадната от реклама за ипотеки (руса, усмихната, извличаща полза от невероятно ниските лихвени проценти). Преди четири месеца Маделин от време на време молеше да бъде приета като приятелка на Анди и тя като безобидно кутре се съгласи. Познавам доста добре девойчето и неговите очаровани от дреболиите приятелки, които спят по много, обичат гръцко кисело мляко и пино гриджо и да споделят. Анди е добро момиче, което означава, че не публикува снимки как се „весели“, и никога не поства похотливи съобщения. Което е жалко. Когато излезе на показ като гаджето на Ник, бих предпочела медиите да намерят нейни снимки как се налива, как се целува с момичета, или как се размотава по прашки — така по-лесно ще я заклеймят като разрушителката на домове, каквато наистина е.

Разрушителка на домове. Моят дом беше поразтурен, но още не беше разрушен, когато тя започна да се целува със съпруга ми, да бърка в панталона му, да се пъха в леглото с него. Да лапа члена му чак до основата, за да се почувства той свръхголям, щом тя се задави. Да го поема със задника си, дълбоко. Да му позволява да се празни в лицето и върху гърдите й, после да го облизва. Да поема, определено да поема. Такива като нея го правят. Заедно са повече от година. На всеки празник. Прегледах извлеченията от кредитните му карти (истинските), за да проверя какво й е купил за Коледа, но той се оказа смайващо предпазлив. Питам се какво ли е да си жена, чиито коледни подаръци са купени в брой. Освобождаващо. Да си недокументираното момиче, което не трябва да звъни на водопроводчика или да слуша оплакванията на съпруга си от работата или постоянно да му напомня да даде храна на котката.

Нуждая се от почивка. Имам нужда: 1) Ноел да съобщи на някого за бременността ми, 2) полицията да намери дневника и 3) Анди да разкаже на някого за любовната връзка. Допускам, че съм схванала стереотипа й — момиче, което пет пъти дневно обновява личната информация за живота си пред очите на всички, не разбира истински какво означава да пазиш тайна. И друг път е споменавала случайно и мимоходом съпруга ми онлайн:

Обаче тя е учудващо дискретна за момиче от нейното поколение. Добро момиче е (за уличница). Представям си я с това сърцевидно лице, наклонено на една страна, с леко сбърченото чело. Искам само да знаеш, че съм на твоя страна, Ник. До теб съм. Сигурно му пече сладки. В момента камерите от шоуто на Елън Абът показват панорама на кризисния щаб, който ми се струва позанемарен. Някаква репортерка обяснява как изчезването ми е разтърсило „този мъничък свят“, а зад нея виждам маса със съдове с домашно печено и торти за горкия Ники. Дори сега жените се грижат за този нещастник. Отчаяни жени, съзрели своята възможност. Хубав и уязвим мъж — добре де, може и да е убил жена си, обаче не сме сигурни. Не напълно. Засега е истинско облекчение, че има мъж, на когото да готвят — както когато като малки са минавали покрай къщата на момчето, което им е харесвало.

Отново показват ухилената снимка на Ник, направена с мобилния телефон. Представям си онази пачавра в самотната й лъсната кухня — кухня трофей, купена с пари от издръжката от бившия й — как готви и си води въображаем разговор с Ник: „Не, всъщност съм на четирийсет и две. Не, наистина! Не, мъжете не ми се лепят, сериозно, мъжете в града изобщо не са толкова интересни, повечето от тях…“.

Пробожда ме ревност към тази жена, долепила бузата си към бузата на съпруга ми. По-красива е от мен, каквато съм сега. Ям шоколадови десертчета и с часове се излежавам върху дюшека в басейна под горещото слънце, а от хлора кожата ми загрубява като на тюлен. Имам тен, какъвто не съм имала досега. Не и такъв тъмен, горд, дълбок тен. Загарът поврежда кожата, а никой не обича сбръчкана жена — цял живот се мажа със слънцезащитни кремове. Обаче позагорях малко още преди да изчезна, а сега, пет дни по-късно, съм почти кафява. Кафява като боровинка. Така казва старата Дороти, управителката. „Кафява си като боровинка, момиче!“, отбелязва доволно, когато отивам да платя наема за следващата седмица в брой.

Имам тъмна кожа, мишокафява прическа като купичка, очилца като на умно момиче. Напълнях с шест килограма през дванайсетте месеца преди изчезването си — старателно прикривах този факт с широки летни рокли, не че небрежният ми съпруг би забелязал — и с още един килограм оттогава. Обаче много внимавах никой да не ме снима преди изчезването ми, така че хората познават само слабичката и бледа Ейми. А аз определено вече не съм такава. Понякога усещам как задникът ми мърда, докато се движа. Поклаща се и се полюшва, а никога преди не ми се е случвало. Тялото ми беше красиво, съвършено сложено, всяка черта бе идеално премерена, всичко беше в равновесие. Не ми липсва. Не ми липсва, че мъжете не ме заглеждат. Облекчение е да вляза в някой магазин и да изляза, без непознат лентяй по потник да точи лиги подире ми и без от устата му да изхвърчи някоя мръсотия като оригване след начос със сирене. Не, никой не се държи грубо с мен, но и никой не е мил. Никой не се старае да ми хареса — не прекалено, не като преди.

Аз съм противоположното на Ейми.

Ник Дън

Изчезнала от осем дни

Бузата ми гореше от ухапването. Усещах го: две малки извити вдлъбнатинки. Не можех да хукна след Анди — шумът, конфликтът — затова й се обадих. Гласова поща.

Овладей положението, трябва да го овладееш.

— Анди, съжалявам, не знам какво да правя, не знам какво се случва. Прости ми, моля те.

Не биваше да оставям съобщение на гласовата поща, но после си казах: може да има стотици запазени гласови съобщения. Мили боже, ако пусне избрани откъси от най-нецензурните, от най-похотливите… всяка жена съдебен заседател ще ме тикне в затвора дори само заради това. Едно е да знаят, че изневерявам, друго е да чуят плътния ми преподавателски глас да описва на млада студентка огромната ми ерекция… Изчервих се в тъмното.

Седях на стълбите на Го и звънях на Анди през десет минути часове наред, но нищо. Не можах да заспя, нервите ми бяха обтегнати, когато Бони спря на алеята в шест и дванайсет сутринта.

— Здрасти, Ник, нося ви кафе. Минавам само да видя как сте.

— Сигурно.

— Знам, че сигурно още се съвземате от новината за бременността. Свързахте ли се с онзи адвокат?

— Да. Пристига днес.

— Онзи от Ню Йорк ли?

— Танър Болт.

— О! — Изглеждаше разочарована. Бавно и старателно изсипа две сметанки в кафето ми, точно както го обичам, и ми го подаде.

— Какво е това? — посочи бузата ми.

— Кое?

— Какво ви е на лицето, Ник? Имате огромна розова… — Тя се приведе по-близо и стисна брадичката ми. — Прилича на следа от ухапано.

— Сигурно е обрив. Получавам обриви, когато съм под стрес.

— Ммммм — сръбна тя от кафето си. — Нали знаете, че съм на ваша страна, Ник?

— Аха.

— Наистина съм. Иска ми се да ми имате доверие. Аз просто… — наближаваме момент, когато няма да мога да ви помагам, ако не ми се доверите. Знам, че звучи като полицейска реплика, но е истина.

Седяхме в странно, почти дружелюбно мълчание и пиехме кафе.

— Ей, искам да ви го кажа, преди да го научите от друг — каза тя бодро. — Намерихме чантата на Ейми.

— Моля?

— Да, нямаше пари, но там беше личната й карта, мобилният й телефон. В Ханибал, представете си. На брега на реката, южно от пристана на парахода. Според нас някой е искал да изглежда, че чантата е била подхвърлена в реката от извършителя, докато е излизал от града и е влизал по моста в Илинойс.

— Искал е да изглежда ли?

— Чантата изобщо не е потъвала изцяло. По горната повърхност, близо до ципа все още има отпечатъци. Понякога отпечатъците се съхраняват и под водата, но… Ще ти спестя научните подробности, само ще ти кажа, че според теорията ни чантата просто е била оставена на брега, за да я намерим.

— Май не ми го съобщавате просто ей така.

— Отпечатъците, които открихме, са вашите, Ник. Което не е налудничаво — мъжете постоянно бъркат в чантите на съпругите си. Но въпреки това… — Тя се засмя, сякаш й беше хрумнало нещо страхотно. — Трябва да ви попитам: скоро да сте ходили в Ханибал?

Попита с такава небрежна увереност, че тутакси ми просветна: проследяващо устройство, скрито някъде на шасито на колата ми, което е било там онази сутрин, когато ходих до Ханибал.

— Защо трябва да ходя до Ханибал, за да изхвърля чантата на жена си?

— Да кажем, че сте я убили и сте инсценирали местопрестъпление в дома си, за да ни накарате да си помислим, че е била нападната от външен човек. Но когато сте разбрали, че отново започваме да ви подозираме, сте решили да ни подхвърлите нещо, за да насочите отново подозренията ни навън. Такава е теорията ни. Но на този етап някои от хората ни са дотолкова сигурни, че вие сте извършителят, че всяка теория им се струва подходяща. Затова нека ви помогна: ходили ли сте скоро до Ханибал?

Поклатих глава:

— Адвокатът ми каза да не разговарям с вас, преди той да пристигне.

— Танър Болт? Сигурен ли сте, че искате това, Ник? Мисля, че бяхме напълно почтени с вас, напълно открити. Болт е… той е последният отчаян избор. Към него се обръщат виновните.

— Ами ясно е, че аз съм основният ви заподозрян, Ронда. Трябва да се погрижа за себе си.

— Нека да се срещнем, когато той пристигне, става ли? Да обсъдим нещата.

— Определено, такъв е и нашият план.

— Човек с план — отбеляза Бони. — Очаквам го с нетърпение. — Тя се изправи и докато се отдалечаваше, се провикна: — Мехлемът от хамамелис помага при обрив.

Двайсет минути по-късно на входната врата се звънна. На прага стоеше Танър Болт със светлосин костюм и нещо ми подсказа, че той се издокарва така, когато пътува на юг. Оглеждаше околността, колите по алеите пред къщите, самите къщи. В известен смисъл ми напомняше на семейство Елиът — изучаваше и анализираше непрекъснато. Мозък, който никога не изключва.

— Покажи ми — каза Танър, преди да успея да го поздравя. — Покажи ми къде е бараката, но не идвай с мен и не я доближавай повече. После ще ми разкажеш всичко.

Седнахме на масата в кухнята — аз, Танър и току-що събудилата се Го, приведена над първата си чаша кафе. Аз извадих всички насочващи следи от Ейми като някакъв ужасен гадател на Таро. Танър се приведе към мен, мускулите на врата му се напрегнаха.

— Добре, Ник, да те чуем — каза той. — Съпругата ти е режисирала всичко. Трябва да ни убедиш! — Бодна с показалец масата. — Защото нямам намерение да продължавам напред с оная си работа в едната ръка и с някаква нелепа история за натопяване в другата. Трябва да ме убедиш. Трябва да проработи.

Поех си дълбоко дъх и си събрах мислите. Винаги ме е бивало повече в писането, отколкото в говоренето.

— Преди да започнем — казах, — трябва да разбереш едно нещо за Ейми — тя е невероятно умна. Мозъкът й работи на страшно бързи обороти, никога на едно-единствено ниво. Тя е като безкрайни археологически разкопки: тъкмо си мислиш, че си достигнал последния пласт, но после замахваш с кирката отново и попадаш на нова шахта отдолу. С лабиринт от тунели и бездънни ями.

— Добре — каза Танър. — И така…

— Второто нещо, което трябва да знаеш за Ейми, е, че се мисли за всезнаеща. Тя е от хората, които никога не грешат, обича да дава уроци, да наказва.

— Добре, и така…

— Нека ти разкажа една история, съвсем набързо. Преди около три години пътувахме за Масачузетс. Движението беше ужасно натоварено и един камион леко перна Ейми — тя не искаше да го пропусне, после той се приближи и й препречи пътя. Не беше опасно, но за секунда наистина си беше плашещо. Нали знаеш онези стикери отзад на камионите: „Как шофирам?“. Ейми ме накара да се обадя на службата и да им продиктувам регистрационния номер. Мислех, че с това нещата приключват. Два месеца по-късно — цели два месеца — влизам в спалнята и я заварвам да говори по телефона — да повтаря регистрационния номер на камиона. И да разказва цяла история: как пътувала с двегодишния си син и шофьорът на камиона едва не я избутал от пътя. Каза, че това е четвъртото й обаждане. Дори проучила маршрутите на компанията, за да подбере подходящите магистрали за измислените произшествия, за които съобщавала. Беше обмислила всичко. И наистина се гордееше.

— Боже! — промърмори Го.

— Това е много… поучителна история, Ник — каза Танър.

— Просто пример.

— Е, помогни ми да сглобя нещата — побутна ме той. — Ейми узнава, че й изневеряваш. Инсценира смъртта си. Прави „местопрестъплението“ достатъчно подозрително, че да предизвика съмнение. Прецаква те с кредитните карти и застраховката живот и с малката пещера с мъжки съкровища отзад…

— Започна спор с мен през нощта, преди да изчезне, и нарочно стоеше до отворения прозорец, за да чуят съседите ни.

— Какъв спор?

— Че съм себичен негодник. В основни линии същото както винаги. Онова, което съседката ни не е чула, са извиненията й впоследствие — понеже Ейми не е искала онази да ги чуе. Помня, че бях слисан, това беше най-бързото помиряване, което сме имали. А на сутринта тя ми приготвяше палачинки, за бога!

Отново си я представих на печката, как близва пудра захар от пръста си, как си тананика, и си представих как се приближавам към нея и я разтърсвам, докато…

— Добре, разкажи ми за търсенето на съкровища — помоли Танър. — Каква е теорията там?

Всяка от следите беше разгърната върху масата. Танър взе няколко и ги върна по местата им.

— Това са само допълнителни гадории — казах. — Познавам жена си, повярвай ми. Знаела е, че трябва да организира търсене на съкровище, иначе е щяла да предизвика подозрения. Затова го е направила и естествено, всичко има осемнайсет различни значения. Погледни първата следа.

— Квинтесенцията на Ейми. Ето как го разбирам аз: съпругата ми флиртува с мен. Нищо подобно. Всъщност описва изневярата ми с Анди. Отивам в кабинета си с Гилпин и какво ме чака там? Дамски бикини. Дори не са размерът на Ейми — ченгетата постоянно ме питаха кой номер носи тя, а аз не се сещах защо.

— Но откъде Ейми ще знае, че Гилпин ще бъде с теб? — намръщи се Танър.

— Основателно е да го предположи — прекъсна го Го. — Първата следа е на местопрестъплението — така че ченгетата разбират за нея. Освен това Ейми вметва много уместно за „приемното време“ и е логично полицаите да отидат да проверят със или без Ник.

— Чии са гащите? — попита Танър и Го сбърчи нос, като чу тази дума.

— Откъде да знам? — отговорих. — Допусках, че са на Анди, но… Ейми най-вероятно просто ги е купила. Важното е, че не са с нейния размер. Внушават, че в кабинета ми се е случило нещо неприлично, и то не с жена ми. Второ прецакване.

— А ако ченгетата не бяха с теб, когато си отишъл в кабинета си? — попита Танър. — Или ако не беше забелязал гащите?

— На нея не й пука, Танър! Това търсене на съкровища е просто забавление за нея. Не й е нужно. Направила е всичко само за да е сигурна, че навсякъде са пръснати милиони дребни следи. Повтарям ти, че познавам жена си: тя носи колан с жартиери.

— Добре, втората следа — каза Танър.

— Става дума за Ханибал — обясних му. — С Ейми ходихме в града веднъж, затова разчитам така бележката, но освен това там съм имал… и взаимоотношения с Анди.

— И не схвана предупредителния сигнал? — попита Танър.

— Не, още не, бях се разчувствал от бележките, които ми беше написала Ейми. Боже, тя ме познава адски добре. Знае точно какво искам да чуя. Ти си БЛЕСТЯЩ. Ти си ОСТРОУМЕН. Колко ли се е забавлявала, че все още може да бърника в мозъка ми. Дори от разстояние. Искам да кажа… Боже, аз всъщност отново започнах да се влюбвам в нея.

Гърлото ми се стегна само за миг. Глупавата история за отвратителното бебе на приятелката й Инзли. Ейми знаеше какво най-много ми харесва в нашите взаимоотношения: не големите мигове, не романтичните моменти с главно „Р“, а нашите тайни интимни шеги. И сега ги използваше срещу мен.

— И знаеш ли какво? Току-що са намерили чантата на Ейми в Ханибал. Сигурен съм, че някой ме е видял там. Тогава вече бях публично известен, навсякъде щъкаха репортери. По дяволите, платих билета за обиколката с кредитната си карта. Ето го поредното доказателство и Ейми се е постарала да ме свържат с него.

— А ако никой не беше намерил чантата? — попита Танър.

— Няма значение — каза Го. — Тя просто държи Ник на къса каишка, забавлява се — сигурна съм, че й е приятна дори мисълта за вината му, докато е четял всички тези мили бележки, а е знаел, че изневерява и че съпругата му е изчезнала.

Постарах се да не реагирам на отвращението, с което произнесе думата „изневерява“.

— Ами ако Гилпин беше придружил Ник и в Ханибал? — настоя Танър. — Ако бе останал с Ник през цялото време, щеше да знае, че не Ник е подхвърлил чантата?

— Ейми ме познава достатъчно добре, за да е наясно, че ще се отърва от Гилпин. Знае, че не бих искал непознат да ме наблюдава как чета тези бележки и да преценява реакцията ми.

— Нима? Откъде си сигурен?

— Просто знам — свих рамене. Знаех, просто знаех.

— Третата следа — оповестих и я бутнах в ръката на Танър.

— Виждаш ли, тази бележка разчетох неправилно, понеже помислих, че под „тук“ тя има предвид Картидж, а всъщност говори за къщата на баща ми…

— Поредното място, на което си чукал онова момиче Анди — отбеляза Танър. Обърна се към сестра ми. — Извинете за вулгарността.

Го кимна, че няма проблем.

— И така, Ник — продължи Танър, — в кабинета ти, където си се чукал с Анди, са намерени уличаващи женски бикини, уличаващата чанта на Ейми е открита в Ханибал, където си се чукал с Анди, уличаващо съкровище от закупени с кредитна карта вещи е намерено в бараката, където си се чукал с Анди.

— Да, точно така.

— А какво има в къщата на баща ти?

Ейми Елиът Дън

Изчезнала от седем дни

Бременна съм! Благодаря ти, Ноел Хоторн, вече целият свят знае, че си идиотка. От деня, в който изигра номера си на моето бдение (все пак ми се иска да не беше ми открадвала бдението — грозните момичета много обичат да крадат аплодисментите), омразата към Ник се разду като балон. Питам се дали изобщо е способен да диша с цялата тази омраза край себе си.

Знаех, че ключът към мащабното отразяване на новината, непрекъснато, кръвожадно и в стила на Елън Абът, ще бъде бременността. Невероятната Ейми е изкушаваща. Невероятната Ейми бременна е неустоима. Американците обичат лесните неща, а лесното е да харесваш една бременна — тя е като патенце, като зайче, като кукла. Въпреки това се озадачавам, че тези самодоволни и самовлюбени патки се радват на такова специално отношение. Като че ли е много трудно да си разтвориш краката и да оставиш някой мъж да еякулира между тях.

Знаете ли кое е трудно? Да се преструваш на бременна.

Обърнете внимание, защото това е впечатляващо. Започна с празноглавата ми приятелка Ноел. Средният запад е пълен с такива хора — доста симпатични. Доста симпатични, но с душа от пластилин — лесно се моделира, лесно се заличава. Цялата музикална сбирка на тази жена се състои от готови компилации. В библиотеката й има всякакви глупости: „Ирландците в Америка“, „Футболът в университета в Мисури: история в картинки“, „Ние помним 11 септември“. Знаех, че имам нужда от податлива на влияние приятелка за плана си, от някого, чиято глава да напълня с ужасни истории за Ник, от някого, който силно ще се привърже към мен, когото лесно ще мога да манипулирам и който няма да се замисля много-много над думите ми, понеже ще се чувства привилегирован дори само да ги слуша. Ноел беше очевидният избор и когато ми каза, че отново е бременна — явно трите близначета не й стигаха — си дадох сметка, че и аз може да бъда бременна.

Проучване онлайн: как да източите тоалетната си за ремонт.

Поканих Ноел на лимонада. На много лимонада.

Ноел се изпишка в източената ми тоалетна — и двете бяхме толкова ужасно смутени!

Аз бях приготвила малък стъклен буркан, в който да се събира урината от тоалетната.

Старателно изградената история за моята фобия от кръв.

Скритото в чантата ми стъклено бурканче, час при лекаря (о, не мога да направя кръвно изследване, имам фобия от игли… изследване на урината е достатъчно, благодаря ви).

Вписването на бременността в медицинския ми картон.

Припкам при Ноел с добрата новина.

Идеално. Ник получава още един мотив, аз съм сладката изчезнала бременна жена, родителите ми страдат още повече, Елън Абът не може да устои. Наистина беше вълнуващо най-сетне да ме изберат за шоуто на Елън Абът сред стотици други случаи. Прилича малко на състезание между талантливи деца: правиш най-доброто, на което си способен, после всичко е в ръцете на съдиите.

О, тя ужасно мрази Ник и харесва мен. Иска ми се обаче родителите ми да не се радваха на толкова специално отношение. Гледам ги по новините, майка ми е отслабнала и съвсем се е смалила, сухожилията по врата й са като преплетени вейки. Баща ми умира от страх, очите му се твърде ококорени, усмивката му е някак четвъртита. Обикновено е красив мъж, но сега заприличва на карикатура, на маниакална кукла клоун. Знам, че трябва да ми е мъчно за тях, но не ми е. Всъщност никога не съм означавала за тях нещо повече от един символ, от ходещ идеал. Невероятната Ейми от плът и кръв. Не оплитай конците, ти си Невероятната Ейми. Единствената ни. Има една несправедлива отговорност, която идва заедно с това да си единствено дете — растеш със съзнанието, че нямаш право да разочароваш никого, че нямаш право дори да умреш. Нямаш заместител, ти си единствен. Което събужда у теб отчаяното желание да си безукорен, но освен това се опияняваш от властта. Така се раждат тираните.

Днес сутринта отивам до кабинета на Дороти, за да си платя седмичния наем. Мъничка стая с дървена ламперия. Бюрото, изглежда, няма друго предназначение освен като поставка за колекцията на Дороти от преспапиета от места, които не си струва да помниш: Гълф Шорс в Алабама и Хайло в Арканзас. Като гледам преспапиетата, не си представям райски кътчета, а разгорещени селяндури, изгорели от слънцето, които мъкнат зад себе си тромави ревящи деца, пляскат ги с едната ръка, а в другата стискат огромни стиропорени чаши, замърсяващи околната среда и пълни с топли сладникави напитки. Дороти има един от онези популярни през седемдесетте години плакати с котенце, увиснало от клона на едно дърво, и с надпис: „Дръж се!“. И тя наистина вярва в това. Обичам да си представям как Дороти среща някоя самовлюбена кучка от Уилямсбърг с бретон като на Бети Пейдж и с очилца, която по ирония на съдбата има същия плакат. Опитвам се да си представя как разговарят двете. Интересно е как хората винаги се разтапят, когато се окажат изправени пред настойчивост и сериозност. Това е техният криптонит, слабото им място. Дороти има и друго бижу, залепено на стената зад гърба й — плакат с детенце, заспало на тоалетната — „Твърде изморен, за да звънне!“. Представях си как открадвам този плакат, пъхвайки нокът под старото жълто тиксо, докато разсейвам Дороти с приказки. По интернет мога да припечеля прилично, ако го продам — трябва да имам приходи — но не мога да го направя, понеже ще оставя електронна следа, а съм научила доста по въпроса от многобройните прочетени кримки. Електронните следи са лошо нещо: не използвай мобилния си телефон, понеже местоположението ти може да бъде определено по клетките. Не използвай дебитна или кредитна карта. Използвай само обществени компютри с много трафик. Внимавай с камерите по улиците, особено близо до банки, натоварени кръстовища или кръчми. В комплекса с хижите няма камери. Знам, понеже попитах Дороти, уж съм загрижена за безопасността ни.

— Клиентите ни не си падат по Биг Брадър — отговори ми тя. — Не че са престъпници, но обикновено не обичат да се набиват на очи.

Да, надали обичат. Моят приятел Джеф например, който изчезва за известно време и се връща с подозрително количество риба, която съхранява в огромни фризери. Съмнителен тип. В другия край на комплекса живее една двойка, сигурно са към четирийсетте, но явно са наркомани и изглеждат на шейсет. През повечето време са вътре, освен когато не притичват с обезумял поглед до пералните — стрелкат се през паркинга, натъпкали дрехите си в торби за смет, като че правят пролетно чистене. Здрасти-здрасти, така поздравяват, винаги по два пъти, кимат и отминават. Понякога около шията на мъжа има навита боа, но нито той, нито аз показваме с нещо, че забелязваме змията. Освен тези редовни обитатели се появяват доста самотни жени, обикновено с насинени тела. Някои са смутени, други са ужасно тъжни.

Една от тях се нанесе вчера — русо момиче, много младо, с кафяви очи и сцепена устна. Седеше на предната веранда на хижата си — съседната на моята, пушеше и когато погледите ни се срещнаха, изпъна тяло и вирна брадичка. Никакви извинения. Трябва да съм като нея, помислих си. Ще я проуча: мога да вляза в нейния образ за известно време — в образа на жената, станала жертва на насилие, но притежаваща сила на характера и предпочела да се скрие, докато отмине бурята.

След като гледах телевизия няколко часа сутринта — търсех дали има новини по случая на Ейми Елиът Дън — навличам влажните си бикини. Ще отида на басейна. Ще поплувам малко, ще дам почивка на хищния си мозък. Новината за бременността ми донесе удовлетворение, но това беше преди два дни, а има още толкова много неща, които не знам. Планирах усърдно, но има подробности, които са извън моя контрол и развалят представата ми за развитието на нещата. Анди още не е изпълнила ролята си. Може да се наложи да подпомогна някак намирането на дневника. А и полицията не арестува Ник. Не знам какво са открили и това не ми харесва. Изкушавам се да звънна на горещия телефон и да ги насоча в правилната посока. Ще изчакам още няколко дни. На стената ми виси календар и маркирам датата три дни след днес с надпис „Да се обадя“. Толкова решавам да чакам. След като открият дневника, всичко ще се развие бързо.

Навън отново е горещо като в джунглата, цикадите цвърчат. Надуваемият ми дюшек е розов, с русалки и е твърде малък за мен — прасците ми са във водата — но се нося по повърхността близо час. Установила съм, че това ми харесва.

Виждам главата на русото момиче с разцепената устна да прекосява паркинга, после то минава през вратата от метална мрежа, понесло една хавлия от хижата, съвсем малка, пакет цигари, книга и слънцезащитен крем. Ракът на белите дробове не я плаши, но ракът на кожата — да. Настанява се и старателно се маже с крема — другите съсипани жени, които идват тук, не правят така, те се цапотят небрежно с бебешко олио и оставят мазни петна по шезлонгите.

Момичето ми кима, както си кимат мъжете, когато сядат в бар. Чете „Марсиански хроники“ от Рей Бредбъри. Обича фантастика. Разбира се, жените, жертви на насилие, са склонни да бягат от действителността.

— Хубава книга — подхвърлям й топката на безобидния разговор на плажа.

— Някой я е оставил в бунгалото ми. Трябваше да избирам между това и „Черният красавец“10 — слага си тя евтини слънчеви очила.

— И това не е лошо. Но „Черният жребец“11 е по-хубава.

Тя най-сетне ме поглежда иззад слънчевите си очила. Два черни диска като очи на насекомо.

— Аха.

Насочва вниманието си към книгата, сякаш да ми покаже: „Сега чета“ — жест, който обикновено виждаш в претъпканите самолети. А аз съм дразнещата досадница до нея, която окупира подлакътника и я замерва с въпроси като:

— По работа или на почивка?

— Казвам се Нанси — представям се. Ново име, не Лидия, което не е много разумно за това малко местенце, но просто ми се изплъзва. Мозъкът ми понякога работи на твърде бързи обороти. Мислех си за сцепената устна на момичето, за тъжното й излъчване, познато ми от други, и се замислих за насилие, проституция и… за „Оливър!“12, любимия ми мюзикъл като дете, и за обречената проститутка Нанси, която обича своя насилник, докато накрая той не я убива. А после се запитах защо с моята майка феминистка изобщо гледахме „Оливър!“, като се има предвид, че „Докато той се нуждае от мен“ е в основни линии весела хвалебствена песенчица за битовото насилие. А после си помислих, че Ейми от дневника също е убита от мъжа си, че всъщност тя много прилича на…

— Аз съм Нанси — представям се.

— Грета.

Измислени звуци.

— Приятно ми е да се запознаем, Грета.

После отплавам. Чувам зад себе си щракването на запалката на Грета и после пушекът се понася нагоре като облаците.

Пет минути по-късно Грета присяда на ръба на басейна и провесва крака във водата.

— Топла е… водата. — Гласът й е дрезгав и грубоват от цигарите и прерийния прах.

— Като във вана.

— Не е много освежаващо.

— Езерото не е много по-прохладно.

— Бездруго не умея да плувам — отбелязва тя.

— Аз съвсем малко — лъжа. — Кучешката.

Тя размърдва крака и вълничките леко разклащат дюшека ми.

— Как е тук? — пита.

— Приятно. Спокойно.

— Добре, точно от това имам нужда.

Обръщам се да я погледна. Има две златни верижки, идеално кръгла синина с големината на слива до лявата си гърда и татуировка на детелина над ластика на бикините. Банският й е чисто нов, червен, евтин. От магазина на пристана, откъдето си купих дюшека.

— Сама ли си? — питам.

— Съвсем.

Не знам как да продължа, дали има някакъв таен език, на който разговарят жените, жертва на насилие, език, който не знам?

— Проблеми с мъж?

Тя повдига вежда като потвърждение.

— И аз.

— Е, не че не са ни предупреждавали — казва. Загребва вода с шепа и се полива отпред. — Едно от първите неща, които ми каза майка ми в първия ми учебен ден беше: стой далече от момчетата. Или ще те замерват с камъни, или ще ти бъркат под полата.

— Трябва да си направиш фланелка с този надпис.

Тя се смее.

— Вярно е. Винаги е било вярно. Майка ми живее в селище на лесбийки в Тексас и аз си мисля дали да не отида при нея. Никакви мъже. На мен ми звучи прекрасно — свят без мъже. — Загребва още една шепа вода, сваля очилата и намокря лицето си. — Жалко, че не харесвам жени.

Засмива се — сърдит смях на старица.

— Тук има ли някой гадняр, с когото да започна да излизам? — пита. — Явно такъв ми е моделът. Бягам от един, попадам на друг.

— През повечето време е почти празно. Джеф е тук, онзи с брадата, всъщност е свестен — отговарям. — Тук е по-отдавна от мен.

— Ти колко ще останеш? — пита тя.

Мълчание. Странно, но не знам точно колко време ще остана. Мислех да остана до ареста на Ник, но нямам представа дали ще стане скоро.

— Докато той престане да те търси, нали? — досеща се Грета.

— Нещо такова.

Тя се взира в мен, намръщва се. Стомахът ми се свива. Чакам я да каже: изглеждаш ми позната.

— Никога не се връщай при мъж, докато синините ти са още пресни. Не им доставяй това удоволствие — съветва ме Грета.

Изправя се и си събира нещата. Подсушава крака с малката кърпа.

— Шест часът — казва. — Мина и този ден.

По някаква причина й правя знак с вдигнат палец — никога досега не съм го правила.

— Ела в бунгалото ми, като излезеш. Ако искаш де — кани ме тя. — Може да погледаме телевизия.

Нося пресен домат от Дороти, държа го в дланта си като лъскав подарък за добре дошла. Грета приближава до вратата и почти не ми обръща внимание, все едно я навестявам от години. Взема домата от дланта ми.

— Идеално, тъкмо приготвях сандвичи, настанявай се.

Посочва ми леглото — нямаме кътове за сядане — и отива в кухненския бокс, където има същата пластмасова дъска и същия тъп нож като при мен. Нарязва домата. Върху плота има някакъв колбас, чиято сладникава миризма изпълва стаята. Грета слага два хлъзгави сандвича в две картонени чинии, добавя шепа солени бисквити и ги понася към спалнята, после веднага посяга към дистанционното и започва да сменя различни шумове. Седим в крайчеца на леглото една до друга и гледаме телевизия.

— Спри ме, ако нещо ти хване окото — казва Грета.

Отхапвам от сандвича си — доматът ми пада върху бедрото.

„Армагедон“, „Палавата Сюзан“.

Шоуто на Елън Абът. Моя снимка изпълва целия екран. Отново съм водещата новина. И отново изглеждам страхотно.

— Виждаш ли това? — пита Грета, без да ме поглежда. Говори така, все едно изчезването ми е повторение на някакво нелошо телевизионно предаване. — Тази жена е изчезнала на петата годишнина от брака си. Съпругът й още от самото начало се държи странно. Оказва се, че е увеличил застраховката й живот, освен това току-що се разбра, че жената била бременна. А той не искал.

На екран се появява друга моя снимка, редом до „невероятната Ейми“.

— Помниш ли тези книжки?

— Разбира се!

— Харесваха ли ти?

— Всички ги харесват, толкова са сладки — казвам.

— Фалшиви са — изсумтява Грета.

Лицето ми в близък план.

Чакам я да каже колко съм красива.

— Не изглежда зле… за възрастта си — отбелязва тя. — Дано и аз да изглеждам така, като стана на четирийсет.

Елън разказва на публиката историята ми на фона на моята снимка на екрана.

— Струва ми се разглезено богато момиченце — отбелязва Грета. — Свикнало на скъпи неща. Гадно.

Просто не е честно. Не съм давала никакво основание за такъв извод. Откакто се преместихме в Мисури — е, откакто ми хрумна онзи план — много се старая да живея скромно, да се държа непосредствено и весело, както се очаква от жената тук. Махам на съседите, изпълнявам поръчки на приятелките на Мо, веднъж занесох лимонада на мърлявия Стъкс Бъкли. Посещавам бащата на Ник, за да може сестрите да разказват колко съм свястна и за да внушавам на объркания мозък на Бил Дън: обичам те, ела да живееш с нас, обичам те, ела да живееш с нас. Колкото да видя дали ще се хване. Бащата на Ник е така нареченият от служителите в „Камфърт Хил“ скитник — все изчезва. Допада ми, че Бил Дън, въплъщението на всичко, в което Ник се бои да не се превърне, причината за най-дълбокото му отчаяние, току-виж започнал често да изниква пред къщата ни.

— Защо ти изглежда гадна? — питам.

Тя свива рамене. Започва реклама на освежител на въздух. Някаква жена пръска освежител, за да бъде семейството й щастливо. После следва реклама за много тънки дамски превръзки, с които можеш да танцуваш и да са запознаеш с мъжа, за когото по-късно ще пръскаш въздуха с освежител. Чистиш и кървиш. Кървиш и чистиш.

— Просто се вижда — отговаря Грета. — Изглежда като богата и отегчена кучка. Като онези богати кучки, които използват парите на съпрузите си или на родителите си, за да основат сладкарници, магазини за пощенски картички или други гадости. Бутици.

В Ню Йорк имах приятелки с такъв бизнес — обичаха да казват, че работят, макар да вършеха само забавната част: кръщаваха сладкишите, поръчваха канцеларските материали, носеха прекрасни рокли от „собствения си магазин“.

— Определено е такава — каза Грета. — Богата кучка, която си придава важност.

Грета отива в тоалетната, аз влизам на пръсти в кухнята й, приближавам се до хладилника и плюя в млякото й, в портокаловия сок и в кутията с картофената й салата, после се връщам обратно до леглото.

Тя пуска водата. Връща се.

— Това не значи, че той има право да я убива. Тя просто е поредната жена, избрала неподходящ мъж.

Грета вперва поглед право в мен и сигурно всеки момент ще каже: „Ей, чакай малко…“.

Обаче тя пак се обръща към телевизора, ляга по корем като дете, обляга брадичка на ръцете си и обръща лице към моя образ на екрана.

— О, по дяволите, започна се — казва. — Хората ненавиждат този тип.

Предаването започва и аз се чувствам малко по-добре. Това е апотеозът на Ейми.

Камбъл Макинтош, приятелка от детството: „Ейми е грижовна, майчински настроена жена. Обожаваше да бъде съпруга. Сигурна съм, че би била страхотна майка. Обаче Ник — веднага се усещаше, че с него нещо не е наред. Студен, дръпнат, пресметлив — оставаш с чувството, че прекрасно съзнава колко пари има Ейми“.

(Камбъл лъже: лигите й течаха, когато беше близо до Ник, тя го обожаваше. Обаче със сигурност й допада мисълта, че той се е оженил за мен само заради парите.)

Шона Кели, жителка на Картидж: „Озадачаваше ме пълната му незаинтересуваност към издирването на жена му. Просто си бъбреше с хората, колкото да минава времето. Флиртуваше с мен, без изобщо да ме познава. А когато се опитвах да насоча разговора към Ейми, не проявяваше интерес“.

(Сигурна съм, че тази отчаяна бяла повлекана изобщо не е опитвала да насочва разговора към мен.)

Стивън Бъкли — Стъкс, стар приятел на Ник Дън: „Беше много мила. Душичка. А Ник? Той не ми се струваше много разтревожен, че Ейми е изчезнала. Такъв си е: егоцентричен, малко надут. Като че ли много се е издигнал в Ню Йорк и сега ние трябва да му се кланяме“.

(Презирам Стъкс Бъкли. Що за име е това?)

Ноел Хоторн, която май току-що си е направила нови кичури: „Мисля, че той я е убил. Никой освен мен няма да се осмели да го каже. Насилваше я, унижаваше я и най-накрая я е убил“.

(Вярно куче.)

Грета ме стрелва с кос поглед, притиснала с ръце бузите си и с просветващо на светлината на телевизора лице:

— Дано не е вярно — казва. — Че я е убил. Предпочитам да мисля, че може да се е измъкнала, да е избягала от него и да се крие някъде на сигурно място.

Размърда крака напред-назад като ленив плувец. Не мога да разбера дали не си играе с мен.

Ник Дън

Изчезнала от осем дни

Претърсихме всяко кътче от къщата на баща ми, което не ни отне много време, защото мястото беше печално пусто. Шкафовете, килерите. Надникнах в пералнята и сушилнята, пъхнах ръка в комина. Надникнах дори зад казанчетата на тоалетните.

— Досущ като в „Кръстника“ — подигра ме Го.

— Ако беше така, щях да намеря каквото търсим и да изляза навън с пистолет в ръка.

Танър застана в средата на бащината ми дневна и подръпна върха на резедавата си вратовръзка. Двамата с Го бяхме целите прашни и мръсни, а неговата бяла риза определено грееше, сякаш беше попила някакво нюйоркско сияние. Той се взираше в ъгъла на шкафа, дъвчеше устната си, подръпваше вратовръзката си, мислеше. Сигурно от години усъвършенства това изражение: млъкни, опитвам се да мисля.

— Това не ми харесва — отбеляза накрая. — Имаме много неразрешени въпроси, а не искам да отивам при ченгетата, преди да сме изчистили всичко. Първоначалната ми реакция беше да изпреварим събитията — да съобщим за вещите в бараката, преди те да ги открият. Обаче ако не знаем какво Ейми очаква да открием тук, ако не знаем как е настроена Анди… Ник, имаш ли представа какво се върти в главата на Анди?

— Бясна е — отговорих.

— Това адски ме притеснява. Намираме се в доста опасно положение. Трябва да съобщим на ченгетата за бараката. Трябва да се възползваме от това откритие. Но искам да ти обясня какво ще се случи, ако го направим. Следното: те ще погнат Го. Ще решат едно от двете: първо, Го е твоя съучастничка, помагала ти е да криеш вещите в имота си и най-вероятно знае, че си убил Ейми.

— Стига, не говориш сериозно!

— Ник, ще имаме късмет с тази версия — каза Танър. — Могат да тълкуват историята както си поискат. Какво ще кажеш за това: Го е откраднала самоличността ти, взела е кредитните карти. И през цялото време тя е купувала тези неща. Ейми разбрала, двете се скарали, Го убила Ейми.

— В такъв случай трябва да изпреварим събитията — отбелязах. — Ще им кажем за бараката, ще им кажем и че Ейми се опитва да ме натопи.

— Мисля, че тази идея не е добра по принцип, а в момента е невъзможно да я осъществим, ако Анди не е на наша страна, понеже трябва да им кажем и за Анди.

— Защо?

— Защото ако отидем при ченгетата с твоята версия, че Ейми те топи…

— Защо все повтаряш твоята версия, все едно си го измислям?

— Ха. Основателен въпрос. Ако обясним на ченгетата как те топи Ейми, ще трябва да им обясним и защо. Защото е разбрала за връзката ти с много красива и много млада жена.

— Наистина ли трябва да им го казваме? — попитах.

— Ейми се опитва да ти навлече обвинение в убийство, защото… е била… отегчена?

Засмуках устните си.

— Трябва да им разкрием мотива й, иначе няма да стане. Проблемът обаче е, че ако им поднесем Анди като подарък, може и да не се вържат на историята с натопяването… и току-виж се оказало, че сме им подсказали твой мотив за убийство. Парични проблеми — налице. Бременна съпруга — налице. Приятелка — налице. Това е триумвиратът на убиеца. И ти потъваш. Жените ще се редят на опашка жив да те одерат. — Той закрачи. — Но ако не предприемем нищо и Анди отиде при тях по своя инициатива…

— Какво ще правим? — попитах.

— Мисля, че ако в момента опитаме да убедим ченгетата, че Ейми те е натопила, те ще ни се изсмеят. Неубедително е. Вярвам ти, но е неубедително.

— А насочващите писма за търсенето на съкровища? — попитах.

— Ник, дори аз не разбирам тези следи — каза Го. — Те са ваша лична игра, между теб и Ейми. Може да се разчита само на твоята дума, че писмата те въвличат в… инкриминиращо положение. Сериозно — джинси плюс шапка с козирка е равно на Ханибал?

— Трябва ни нещо повече — съгласи се с нея Танър. — Да вникнем по-дълбоко в характера на Ейми, да им покажем, че това е тенденция в поведението й. Лъжите й, отмъстителността й, уреждането на сметки. Трябват ни още истории като тази с камиона, като… случващото се сега. Не може да си само ти. Намери хора, които ще те подкрепят — че Ейми не е Невероятната Ейми, а Отмъстителната Ейми. Всъщност обади се на Боби О’Хара — човека от горещата линия — още днес, Ник, става ли? Накарах хората си да му се обадят, но нямаха късмет. Искам да чуя какво има да ни каже.

— Това не е ли също рисковано? — попита Го.

Танър кимна.

— Рисковано е. Трябва да действаме бързо. Ако се появи ново доказателство, ако полицията извади заповед за обиск на бараката, ако Анди отиде при полицията…

— Няма — казах.

— Ухапала те е, Ник.

— Няма да отиде. В момента е бясна, но тя е… Не мога да повярвам, че би ми причинила такова нещо. Знае, че съм невинен.

Танър положи ръка върху моята:

— Дано да си прав за това момиче, приятелю.

Прибрах се у дома следобед и ме посрещна пълна с новинарски бусове улица и навалица от репортери на моравата. Не можех да стигна до алеята и по принуда паркирах пред къщата. Поех си дълбоко дъх и излязох от колата. Нападнаха ме като изгладнели птици, кълвяха и размахваха криле, накъсваха информацията и отново я събираха. „Ник, знаехте ли, че Ейми е бременна?“ „Ник, какво е алибито ви?“ „Ник, вие ли убихте Ейми?“

Влязох вътре и се облегнах на вратата. От двете страни на входа имаше прозорци, така че бързо смъкнах щорите, докато апаратите продължаваха да щракат и репортерите не спираха да се провикват с въпроси. „Ник, вие ли убихте Ейми?“ След като дръпнах щорите, се почувствах като канарче, чиято клетка са покрили за вечерта — шумът отвън секна.

Качих се горе и за пръв път от два дни си взех душ. Затворих очи и оставих тялото си да порозовее под струята. Когато отново ги отворих, видях розовата самобръсначка на Ейми в сапунерката. Беше заплашителна, зловеща. Жена ми е луда. Бях женен за откачена кучка. Това е мантрата на всеки скапаняк: женен съм за откачена кучка. Обаче усетих и мъничко противно задоволство: наистина се бях оженил за неподправено откачена, психясала кучка. Бях съпруг на най-противната манипулаторка на света. Не бях толкова голям тъпак, колкото си мислех. Да, бях задник, но не чак огромен. Изневярата беше изпреварваща подсъзнателна реакция на петте години робство с тази луда: разбира се, че ще изпитам влечение към простодушно и добро момиче от родния си град. Както хората с недостиг на желязо изпитват нужда от червено месо.

Бършех се, когато на входа се звънна. Облегнах се на вратата на банята и чух репортерите пак да надигат глас: „Вярвате ли на зет си, Мерибет?“, „Как се чувствате като дядо, Ранд?“, „Смятате ли, че Ник е убил дъщеря ви, Мерибет?“.

Двамата стояха един до друг на прага ми със сериозни лица и сковани гърбове. Имаше десетина журналисти и папараци, но вдигаха шум, сякаш бяха два пъти повече. „Вярвате ли на зет си, Мерибет?“ „Как се чувствате като дядо, Ранд?“ Семейство Елиът промърмориха нещо за поздрав и влязоха със сведен поглед, а аз затръшнах вратата пред камерите. Ранд положи ръка върху моята, но веднага я дръпна под погледа на Мерибет.

— Извинявайте, бях под душа. — От косата ми още капеше вода и мокреше раменете на фланелката ми. Косата на Мерибет беше мазна, дрехите й — смачкани. Погледна ме, все едно съм луд.

— Танър Болт? Ти сериозно ли? — попита тя.

— Какво искаш да кажеш?

— Искам да кажа: Танър Болт? Ти сериозно ли? Той представлява само виновни. — Тя се приведе към мен и ме стисна за брадичката. — Какво е това на бузата ти?

— Обрив. От стреса. — Извърнах се настрани. — Това за Танър не е вярно, Мерибет. Не е. Той е най-добрият. В момента имам нужда от него. Полицията… те просто не откъсват поглед от мен.

— Така изглежда — каза тя. — Прилича ми на следа от ухапване.

— Обрив е.

Мерибет изпусна вбесена въздишка и зави към дневната.

— Тук ли се е случило? — попита тя. Лицето й се беше превърнало в поредица от месести издатини — торбички под очите, хлътнали бузи, провесени устни.

— Така мислим. Имало е някаква препирня… някакъв сблъсък и в кухнята.

— Заради кръвта. — Мерибет докосна отоманката, повдигна я на няколко сантиметра и я пусна на пода. — Иска ми се да не беше оправял. Все едно нищо не се е случило.

— Мерибет, той живее тук — обади се Ранд.

— Все още не разбирам как… искам да кажа, ами ако полицията не намери нищо? Ако… не знам. Имам чувството, че са се отказали. Че просто са изоставили къщата. Отворена за всички.

— Сигурен съм, че са прибрали всичко необходимо — каза Ранд и стисна ръката й. — Защо не помолим да разгледаме нещата на Ейми и да си избереш нещо специално, става ли? — Ранд се обърна към мен: — Имаш ли нещо против, Ник? За нас ще бъде утеха да имаме нещо нейно. — После отново се извърна към жена си: — Онзи син пуловер, който баба й изплете.

— Не искам проклетия пуловер, Ранд!

Тя отблъсна ръката му, закрачи из стаята и започна да докосва различни неща. Побутна отоманката с крак.

— Това ли е отоманката, Ник? — попита. — Дето била преобърната, а не трябвало?

— Това е.

Тя спря да крачи, подритна я отново и я наблюдаваше как не се катурва.

— Мерибет, сигурен съм, че Ник е изтощен… — Ранд ме погледна с многозначителна усмивка. — Всички сме изморени. Мисля, че трябва да направим онова, за което дойдохме, и…

— Аз дойдох за това, Ранд, не за някакъв глупав пуловер. Не ми трябва пуловер на Ейми, в който да се гушкам, като че ли съм тригодишна. Искам дъщеря си. Не са ми нужни вещите й. Те не означават нищо за мен. Искам Ник да ни обясни какво става, по дяволите, защото цялата история започва да намирисва. Никога, никога не съм се чувствала толкова глупаво през живота си. — Тя се разплака и изтри сълзите, бясна на себе си, че е допуснала да се разреве. — Поверихме ти дъщеря си. Имахме ти доверие, Ник. Просто ни кажи истината! — Мерибет вдигна треперещия си показалец пред носа ми. — Вярно ли е, Ник? Не си ли искал бебето? Вече не обичаше ли Ейми? Нарани ли я?

Идеше ми да я зашлевя. Мерибет и Ранд бяха отгледали Ейми. Тя буквално беше тяхно творение. Те я бяха създали. Исках да им кажа: дъщеря ви е чудовището в тази история, но не можех — не и преди да съобщим на полицията — затова продължих да мълча, опитвайки се да измисля какво да кажа. Все едно протаках.

— Мерибет, никога не бих…

— Никога не бих, не бих могъл… все това повтаряш, по дяволите. Вече дори не мога да те гледам. Наистина. Нещо с теб не е наред. Нещо липсва вътре в теб, ако съдя по поведението ти. Дори да се окаже, че си напълно невинен, никога няма да ти простя за нехайното ти отношение. Все едно си изгубил най-обикновен чадър! След всичко, от което Ейми се отказа заради теб, това ли й даваш в замяна. Аз… не ти вярвам, Ник. И дойдох да ти го кажа. Не ти вярвам, вече не.

Тя се разрида, извърна се и изхвръкна през вратата, а развълнуваните репортери я снимаха. Влезе в колата, двама журналисти се притиснаха до стъклото и започнаха да тропат по него, мъчейки се да я накарат да каже нещо. От дневната ги чувахме да повтарят името й: Мерибет… Мерибет…

Ранд остана с ръце в джобовете, мъчейки се да реши каква роля да изиграе. Гласът на Танър — трябва да задържим семейство Елиът на своя страна — звучеше като рефрен в ушите ми.

Той понечи да каже нещо, но аз го изпреварих:

— Ранд, какво мога да направя.

— Просто го кажи, Ник.

— Какво да кажа?

— Аз не искам да питам, ти не искаш да отговаряш. Това го разбирам. Но трябва да те чуя да го казваш. Да кажеш, че не си убил дъщеря ни. — Той се засмя и разплака едновременно. — Мили боже, главата ми не е наред — възкликна. Беше порозовял, страните му горяха като от миниатюрно слънчево изгаряне. — Не мога да проумея как е възможно да се случва това. Не мога да проумея. — Все още се усмихваше. По брадичката му се стече сълза и капна на яката на ризата му. — Просто го кажи, Ник.

— Ранд, не съм убил Ейми, нито съм я наранил. — Беше приковал поглед в мен. — Вярваш ли, че не съм я наранил физически?

Ранд отново се засмя:

— Знаеш ли какво щях да кажа? Щях да кажа: вече не знам на какво да вярвам. После си помислих, че това е реплика на друг човек. Реплика от филм, не нещо, което трябва аз да произнасям, затова се зачудих за секунда дали не съм в някакъв филм? Но не е възможно. Само за секунда човек си казва: сега ще кажа нещо различно и всичко ще се промени. Обаче няма, нали?

После кимна с глава бързо като териер, завъртя се и отиде при жена си в колата.

Не се натъжих, разтревожих се. Още преди семейство Елиът да потеглят от алеята пред дома ми, си казах: трябва да отидем при ченгетата скоро, веднага. Преди двамата Елиът да започнат да обсъждат загубата си публично. Танър каза, че ни трябват още доказателства. Модел на поведение. Отмъстителната Ейми. Спомних си за Боби О’Хара — онзи тип, който три пъти беше звънял на горещата линия и когото Ейми обвиняваше, че я бил изнасилил. Танър го беше проучил: не беше ирландецът мъжкар, както си го представях по името, нито пък пожарникар или ченге. Водеше хумористичен уебсайт, доста приличен, а на снимката се виждаше мършав тип с очила с тъмни рамки и неудобно гъста черна коса, с крива усмивка и фланелка с емблемата на някаква група „Бингос“.

Вдигна още след първото позвъняване.

— Да?

— Обажда се Ник Дън. Вие сте звънили във връзка с жена ми. Ейми Дън. Ейми Елиът. Трябва да поговорим.

Той замълча и аз очаквах да затвори като Хилари Ханди.

— Обадете ми се отново след десет минути.

Направих го. Чувах шума от бар, прекрасно го познавах: пиянското мърморене, потракването на ледените кубчета, провикванията на хора, които си поръчват питиета или поздравяват приятели. Изпитах носталгия по своя бар.

— Добре, благодаря — каза той. — Трябваше да отида в някой бар. Разговорът май изисква скоч. — Гласът му ставаше все по-плътен, по-затворен. Представях си го предпазливо надвесен над питието си, закрил с ръка устата си и телефона.

— И така, получих съобщението ви — казах.

— Добре. Ейми е изчезнала, нали така?

— Да.

— Може ли да ви попитам какво се е случило според вас? С Ейми?

Майната му, и аз имах нужда от питие. Отидох в кухнята — като не можех в бара — и си налях. Трябваше да внимавам с алкохола, но ми беше толкова приятно: уханието на скоча, затъмнената стая и ослепителното слънце навън.

— Може ли да ви попитам защо се обадихте? — отговорих с въпрос.

— Гледах новините. Спукана ви е работата.

— Така е. Исках да поговорим, понеже ми се стори… интересно, че се опитахте да се свържете. Като имам предвид… обвиненията в изнасилване.

— А, знаете за това — каза той.

— Знам, че е имало обвинение, но не съм напълно убеден, че сте изнасилвач. Искам да чуя и вашата версия.

— Дааа. — Чух го да преглъща глътка скоч и после да разклаща кубчетата лед в чашата си. — Гледах репортажа по новините. Вашата история. Историята на Ейми. Бях в леглото и хапвах тайландска храна. Направо се слисах. Ейми след толкова години. — Поръча си още едно на бармана. — Адвокатът ми каза в никакъв случай да не говоря с вас, но… какво да ви кажа? Твърде свестен съм. Не мога просто да ви оставя да се гърчите. Боже, как ми се иска да можеше да се пуши в баровете. Това е разговор за уиски и за цигара.

— Разкажете ми за обвинението в нападение. За изнасилването.

— Както ви казах, гледах новините и как медиите ви оплюват. Е, вие сте човекът, знам го. Така че би трябвало да не се меся — не искам това момиче обратно в живота си. Дори периферно. Но мамка му! Иска ми се навремето някой на мен да ми беше направил тази услуга.

— Ами направете ми услугата тогава.

— Първо, тя оттегли обвиненията, нали знаете?

— Знам. Направихте ли го?

— Майната ви! Не, разбира се. Ами вие?

— Не.

— Хубаво.

Боби отново се провикна за скоч.

— Нека ви попитам — хубав ли беше бракът ви? Ейми беше ли щастлива?

Мълчах.

— Не е нужно да отговаряте, ще се опитам да отгатна. Ейми не е била щастлива. По някаква си причина. Няма дори да питам. Допускам, но няма да питам. Знам обаче, че трябва да научите следното: Ейми обича да се прави на бог, когато не е щастлива. На Бог от Стария завет.

— Какво искате да кажете?

— Тя налага наказания — отговори Боби. — Сурови. — Засмя се по телефона. — Да бяхте видели мен. Нямам вид на някакъв мъжкар изнасилвач. Изглеждам тъпо. Аз съм тъпак. Когато ходя на караоке, пея „Систър Крисчън“13 за бога! Плача, когато гледам „Кръстникът 2“. Всеки път.

Задави се и се закашля. Май сега беше моментът да му помогна да се поотпусне.

— Фредо? — попитах.

— Да, човече, Фредо. Горкият Фредо.

— Отиде си.

Езикът, на който общуват повечето мъже, е свързан със спорта. Това беше филмовото му съответствие: и двамата знаехме репликата и този факт елиминира нуждата от целодневни дребни разговори.

Той си поръча още едно питие.

— Пълен абсурд.

— На мен ли го казвате.

— Нали не записвате разговора? И никой не ни слуша? Понеже трябва да ме предупредите, нали знаете?

— Само между нас е. На ваша страна съм.

— Запознах се с Ейми на един купон, мисля, че беше преди седем години. Беше адски готина. Невероятно забавна и странна… и готина. Просто си допаднахме, нали ме разбирате, а аз не си допадам с много момичета, поне не с момичета, които изглеждат като Ейми. Затова предположих… че ме будалка. Запитах се къде е уловката. Обаче започнахме да излизаме и след няколко месеца, три-четири, разбрах къде е уловката. Тя не е момичето, с което си мислех, че излизам! Ейми може да цитира смешни неща, но всъщност не обича смешни неща… предпочита изобщо да не се смее. Всъщност би предпочела и аз да не се смея, нито да бъда забавен, което е странно, като се има предвид какво работя, но според нея това си беше загуба на време. Дори не мога да си представя защо изобщо започна да излиза с мен, понеже беше ясно, че не ме харесва. Звучи ли ти смислено?

Кимнах и преглътнах глътка скоч.

— Да, звучи.

— И така, започнах да си търся извинения, за да не се виждаме толкова често. Не прекратих връзката, понеже съм идиот, а тя е превъзходна. Надявах се нещата да се променят. Но, нали се сещате, започнах често да шикалкавя: затрупан съм с работа, приятел ми е дошъл на гости, маймунката ми е болна, каквото ми хрумнеше. После започнах да излизам с още едно момиче, просто ей така, нищо особено. Поне аз си мислех така. Обаче Ейми разбрала, още не знам как, и държала апартамента ми под око. Но… мамка му…

— Пийнете си.

И двамата отпиваме.

— Една вечер тя дойде у дома — виждах се с другото момиче от около месец — а Ейми дойде и си беше същата като преди. Носеше някакъв пиратски диск с любима моя комедия, нелегално изпълнение от Япония, купила бургери, гледахме диска, тя преметна крак върху мен, после се гушна в скута ми и… извинявайте. Сега ви е съпруга. Искам да кажа — знаеше как да ме обработи. И накрая…

— Правихте секс.

— По взаимно съгласие. Тя си тръгна и всичко беше наред. Целувка за довиждане на вратата, всички екстри.

— И после?

— После две ченгета цъфнаха на вратата ми, Ейми се била подложила на преглед и били открили „наранявания, дължащи се на принудително проникване“. Имала и следи от връзване по китките, а когато претърсиха апартамента ми, на таблата на леглото намериха две вратовръзки, пъхнати под матрака, и установиха, че „отговарят на белезите“, цитирам.

— Бяхте ли я вързали?

— Не, сексът дори не беше толкова… така де, сещате се. Обвинението ме свари напълно неподготвен. Сигурно ги е вързала, когато съм отишъл до тоалетната или нещо такова. Здравата бях загазил. Положението изглеждаше лошо. А после тя оттегли обвиненията. Няколко дни по-късно получих бележка, анонимна, напечатана: „Може би следващия път ще внимаваш!“.

— И повече ни вест, ни кост от нея?

— Да.

— И не сте опитвали да повдигнете обвинения срещу нея или нещо такова?

— О, не, по дяволите. Зарадвах се, че се разкара. И после преди около седмица, както си ям тайландска храна в леглото и гледам новините, ето ти я Ейми. И вие. Необясними сметки по кредитните карти, повишена застраховка живот, наглед инсценирано местопрестъпление. Кълна се, пот ме изби. Казах си: това е работа на Ейми, усъвършенствала се е до убийство. Мамичката му. Сериозно ти казвам, човече, каквото и да ти е спретнала, примката е здраво стегната. Има от какво да се страхуваш.

Ейми Елиът Дън

Изчезнала от осем дни

Цялата съм мокра от блъскащите се лодки — возихме се повече, отколкото ни се полага за пет долара, понеже двете девойчета предпочитаха да си разлистват лъскавите клюкарски списания и да пушат цигари, вместо да ни извадят от водата, така че прекарахме половин час на лодките с мотори от косачки, блъскахме се, правехме дивашки завои, а после ни омръзна и сами си тръгнахме.

Аз, Грета и Джеф, странно трио на странно място. Грета и Джеф станаха дори приятели само за един ден, така постъпват хората тук, където няма какво друго да вършиш. Според мен тя обмисля дали да направи Джеф поредния си катастрофален избор. Той би искал. Предпочита нея. В момента, на това място тя е много по-красива от мен. Евтино хубава. Носи горнище на бански и къси дънкови панталонки, а в задния си джоб е пъхнала карирана риза, когато иска да влезе в магазин (за фланелки, дърворезби, декоративни камъни) или в ресторант (бургери, барбекю, сладкарници). Иска всички да си направим снимки като едно време на Запад, но това няма да стане, и то не само защото не искам да пипна въшки от шапката на някой селяндур.

Накрая решаваме да поиграем малко на скапано игрище за миниголф. Изкуствената трева е разкъсана на места, алигаторите и вятърните мелници, които някога са се движели механично, сега стоят неподвижно. Вместо това Джеф им оказва честта, задвижва мелницата, затваря и отваря челюстите на алигаторите. Номерата на игрището са разбъркани, някои дупки не могат да се изиграят — тревата е нагъната като килим, фермата с мъничката миша дупка е порутена. Затова просто се скитаме из игрището безредно. Никой дори не следи резултата.

Това би подразнило неимоверно предишната Ейми: безсмислието, безцелността. Обаче сега се уча да се оставям на течението и се справям доста добре. Имам превъзходни постижения в мотаенето, превърнала съм се във великолепна мързеливка, в главатарка на група хлапета с разбити сърца, които беснеят из тази самотна поредица от забавления и всеки се възстановява от предателството на свое любимо същество. Виждам как Джеф се смръщва, когато минаваме покрай Теста за любов: стиснете металната дръжка и гледайте как температурата се покачва от „само флирт“ до „истинска любов“. Странно уравнение — мощно стискане означава дълбока любов, напомня ми за пребитата, която често поставя палец върху синината на гърдите си, като че ли е копче, което може да натисне. „Твой ред е“, казва Грета. Бърше топката си в шортите — вече два пъти улучва локвата с мръсна вода.

Заемам позиция, замахвам един-два пъти и запращам червената си топка право в отвора на къщичката за птички. Тя изчезва за секунда, после отново се появява на един улей и влиза в дупката. Изчезва, появява се. Залива ме тревожна вълна — всичко се появява отново в даден момент, дори аз. Притеснявам се, понеже плановете ми са се променили.

Досега само два пъти съм променяла плановете си. Най-напред с пистолета. Щях да си взема и после, сутринта, когато изчезнах, да се прострелям. Не на опасно място — в китката или в прасеца. Щях да оставя куршум с моята плът и кръв по него. Все едно е имало борба! Ейми е била простреляна. После обаче не успях да се сдобия с оръжие и си дадох сметка, че това е страхотно — щеше да е прекалено дори за мен. Щеше да ме боли седмици наред, а аз не обичам болката (ръката ми вече е по-добре, благодаря, че попитахте). Промених написаното в дневника, в случай че някой говори с момчетата от мола. Получи се ефектен сюжетен ход. Не Ейми простреляната, а Ейми уплашената.

Не беше бог знае каква промяна на плана. Другото беше много по-крайно. Бях решила, че няма да умирам.

Достатъчно съм дисциплинирана, за да се самоубия, обаче вече не ми е интересно. Наистина не е честно да умирам. Не в действителност. Не искам. Не съм направила нищо нередно. Обаче сега проблемът са парите. Нелепо е точно парите да се окажат проблем за мен, но разполагам само с ограничена сума — 8732 долара в момента. Ще ми трябват още. Днес сутринта си побъбрих с Дороти, както винаги с кърпичка в ръка, за да не оставям отпечатъци (казах й, че е на баба ми — опитвам се да създам у нея смътното впечатление за южняшко богатство, което е било пропиляно, нещо в духа на Бланш Дюбоа). Приведох се над бюрото й, докато тя подробно ми разказваше с огромни бюрократични подробности за разредител на кръвта, който не може да си позволи — тази жена е същинска енциклопедия на лекарствата — и после казах, колкото да опипам почвата:

— Разбирам какво имаш предвид, не знам дали ще намеря пари за наема на бунгалото си за още една седмица.

Тя само примигна срещу мен и отмести поглед към телевизора — някаква телевизионна игра, в която хората пищяха и плачеха. Проявяваше бабешки интерес към мен и със сигурност щеше да ми позволи да остана колкото си искам: половината бунгала бяха празни, какво толкова.

— В такъв случай си намери работа — каза Дороти, без да отмества поглед от телевизора. Една от състезателките направи лош избор, изгуби наградата си и звуков ефект оповести мъката й.

— Каква работа например?

— Като чистачка, като бавачка.

Значи в основни линии трябваше да съм домакиня срещу заплащане. Ирония на съдбата колкото за хиляда плаката „Дръж се!“.

Дори в нашия скромен щат Мисури не ми се налагаше да икономисвам. Не можех да отида да си купя нова кола просто защото така ми се иска, но не ми се налагаше да се притеснявам за всекидневните неща, да изрязвам талони за намаления, да купувам на едро и да знам цената на млякото. Родителите ми не си бяха правили труда да ме научат на тези работи, затова не бях подготвена за действителността. Грета например се оплакваше, че в малкия магазин на пристана продавали четири литра мляко за пет долара, а на мен хлапето там винаги ми взимаше десет. Струваше ми се много, но не ми беше хрумвало, че пъпчивият тийнейджър просто ми подхвърля някаква сума, за да види дали ще я платя. Затова икономисвах, обаче бюджетът ми — според интернет щеше да ми стигне за шест до девет месеца — явно беше на изчерпване. Така че и аз трябва да предприема нещо.

Когато приключихме с голфа — разбира се, аз печеля, знам го, понеже мислено следя резултата — отиваме до будката за хотдог да обядваме, а аз се скривам зад ъгъла, за да бръкна в колана с парите си, който държа под ризата, и когато вдигам поглед, установявам, че Грета ме е последвала и ме хваща точно преди да успея да прибера тази чудесия.

— Да си чувала за портмоне? — шегува се тя. Това ще е постоянен проблем — беглецът се нуждае от много пари, обаче по дефиниция няма къде да ги държи. За щастие Грета не ме притиска повече. Знае, че и двете сме жертви. Седим на слънце на метална пейка за пикник и ядем хотдог — бели кифлички около натъпкани с фосфат колбаси и с толкова яркозелен сос, че изглежда отровен, но това сигурно е най-страхотното нещо, което съм яла, понеже аз съм Мъртвата Ейми и пет пари не давам.

— Знаеш ли какво намери Джеф в бунгалото си? — пита Грета.

— Още една книга от автора на „Марсиански хроники“.

— Рей Брадбъроу — пояснява Джеф. Бредбъри, мисля си аз.

— Да, точно така. „Чувствам, че идва нещо зло“ — казва Грета. — Хубаво е — изчуруликва тя, все едно това е всичко, което може да се каже за една книга: хубава е, лоша е, хареса ми или не ми хареса. Като че ли е хотдог.

— Прочетох я, когато се нанесох тук — казва Джеф. — Хубава е. Страшничка.

Улавя ме, че го гледам, и прави вампирско лице — плези език и блещи очи. Не е мой тип — козината по лицето му е твърде щръкнала, прави подозрителни неща с рибата — но е приятен на вид. Привлекателен. Очите му са много сърдечни, не като леденостудените сини очи на Ник. Питам се дали бих спала с него — прелестно бавно чукане, тялото му се притиска до моето, дъхът му е в ушите ми, космите му дращят бузата ми, съвсем различно от самотния начин, по който се чука Ник, когато телата ни почти не се докосват: под прав ъгъл отзад, под формата на обърнато Г отпред, а после той почти веднага става от леглото и се пъхва под душа, а аз още пулсирам на мокрото му място.

— Котка ли ти отхапа езика? — пита Джеф. Никога не ме нарича по име, като че ли за да покаже, че и двамата лъжем. Казва „тази дама“, „красавицата“ или „ти“. Как ли ще ме нарича в леглото? Може би „скъпа“.

— Бях се замислила.

— Охо — възкликва той и се усмихва.

— Мислеше си за някое момче, личи си — казва Грета.

— Може би.

— Нали уж известно време нямаше да се занимаваме със задници — казва тя. — Ще мислим за кокошките си.

Снощи след Шоуто на Елън Абът бях твърде превъзбудена, за да се прибера в бунгалото си, затова двете пихме бира и си представяхме живота си в уединение като хетеро момичета в лесбийската общност на майката на Грета, които се грижат за кокошките и простират прането на слънце. Как по-възрастните жени с разкривени кокалчета на пръстите и угоднически смях ще ни ухажват нежно и платонично. Как ще носим джинси и сабо и няма да се занимаваме с грим, прически или маникюр, с големината на бюста или на задника, нито ще се преструваме на изпълнената с разбиране съпруга или на подкрепящата приятелка, която харесва всичко, което прави мъжът й.

— Не всички мъже са задници — казва Джеф.

Грета издава някакъв неопределен звук.

Връщаме се в бунгалата си с омекнали крайници. Чувствам се като балон с вода, оставен на слънце. Единственото ми желание е да седна под тракащия си климатик и да го оставя морно да охлади кожата ми, докато гледам телевизия. Открила съм един канал, по който повтарят стари програми от седемдесетте и осемдесетте години: „Куинси“, „Любовни лодки“ и „Осем е достатъчно“, но преди това е Шоуто на Елън Абът, любимото ми предаване.

Нищо ново, нищо ново. Елън няма нищо против да поспекулира, повярвайте ми, поканила е най-различни хора от миналото ми, които се кълнат, че са ми приятели, и говорят прекрасни неща за мен, дори онези от тях, които никога не са ме харесвали особено. Посмъртна обич.

Почукване на вратата ми — Грета и Джеф. Изключвам телевизора и наистина заварвам двамата на прага, стърчат безцелно.

— Какво правиш? — пита Джеф.

— Чета — лъжа.

Той минава покрай мен, оставя пакет от шест бири върху плота ми, а Грета влиза подире му.

— О, стори ми се, че чухме телевизора.

Трима са наистина твърде много за тесните бунгала. Двамата запречват входа за минутка, което малко ме напряга — защо ми запречват входа? — но после пък запречват пътя към нощното ми шкафче. Вътре е коланът с парите, в който има 8000 долара в брой. На банкноти по сто, петдесет и двайсет. Коланът е отвратителен — бежов на цвят и обемист. Не мога да нося всичките си пари наведнъж — част от тях съм пръснала на различни места из бунгалото — но се старая да нося повечето, а когато го правя, се чувствам като момиче на плажа с дебела дамска превръзка. Някаква перверзна моя част харчи с удоволствие парите, понеже всеки път, когато извадя няколко двайсетачки, това означава, че ще нося по-малко пари и по-малко ще се притеснявам да не ми ги откраднат или да не ги изгубя.

Джеф пуска телевизора и на фокус застават Елън Абът и Ейми. Той кима и се усмихва.

— Искаш ли да гледаме… Ейми? — пита Грета.

Не мога да разбера дали използва запетая, или не: Искаш ли да гледаме, Ейми? Или: Искаш ли да гледаме Ейми?

— Не. Джеф, защо не си донесеш китарата и да седнем на верандата?

Джеф и Грета се споглеждат.

— Амиии… Но това гледаше, нали? — пита тя.

Сочи към екрана, където сме двамата с Ник на една благотворителна вечеря — косата ми е прибрана на кок и изглеждам почти като сега, с къса коса.

— Скучно е — отговарям.

— О, според мен изобщо не е скучно — казва Грета и се стоварва на леглото ми.

Казвам си: каква глупачка съм, че пуснах тези двамата вътре. Задето си въобразявам, че мога да ги контролирам, при положение че те са диваци, хора, свикнали да намират нужния ъгъл, да се възползват от слабостите, винаги в нужда, докато за мен това е ново. Да съм в нужда. Тези хора държат пуми в задния си двор и имат шимпанзета за домашни любимци — сигурно така се чувстват, когато любимият им звяр ги разпори.

— Знаете ли какво, нали нямате нищо против… просто ми е малко задушно. Май много съм стояла на слънце.

Изглеждат изненадани и малко оскърбени и аз се питам дали не съм сбъркала — дали не са съвсем безобидни, а аз просто съм параноична. Дано да е така.

— Разбира се, разбира се — казва Джеф. Изсулват се от бунгалото ми, а Джеф пътьом си взема бирата. След минутка чувам Елън Абът от бунгалото на Грета. Обвинителните въпроси. Защо… Защо не… Как ще обясните…

Защо изобщо се сприятелих с някого тук? Защо не си останах самичка? Как ще обясня действията си, ако ме намерят?

Не може да ме намерят. Ако някога ме открият, ще бъда най-силно мразената жена на планетата. Вместо да съм красивата, мила, обречена и бременна жертва на себично и невярно копеле, ще се превърна в огорчената кучка, измамила доброто сърце на американските граждани. Елън Абът ще ми посвещава предаване след предаване, а гневни хора ще се обаждат да изливат гнева си: „Това е поредният пример за разглезено богато момиче, което прави каквото си поиска, когато си поиска и без да се съобразява с чувствата на другите, Елън. Според мен трябва да я тикнат в затвора — до живот!“. И така до безкрай. В интернет има противоречива информация за хората, които инсценират смъртта си или натопяват съпруг за инсценирана смърт, но знам, че общественото мнение ще бъде безмилостно. Каквото и да направя след това — да храня сираци, да прегръщам прокажени — ще умра като Жената, която инсценира смъртта си и натопи съпруга си, нали помните?

Не мога да го допусна.

Три часа по-късно, в един през нощта, на вратата ми се чука, лекичко, както чука Джеф. Обмислям дали да отворя, готова да се извиня за грубото си поведение преди. Той подръпва брадата си, забол поглед в изтривалката, после ме поглежда с кехлибарените си очи.

— Дороти ми каза, че си търсиш работа.

— Да. Май си търся.

— Тази вечер мога да ти предложа нещо. Петдесет долара.

На Ейми Елиът Дън не би й се наложило да излезе от бунгалото си за петдесет долара, обаче Лидия тире Нанси се нуждае от работа. Трябва да се съглася.

— Няколко часа, петдесет долара — свива рамене той. — На мен ми е все едно, но реших да ти предложа.

— Каква е работата?

— Риболов.

Сигурна бях, че Джеф кара пикап, обаче той всъщност ме отвежда до лъскав форд хеджбек, трогателна кола, каквато би карал току-що завършил колежанин с огромни планове и скромен бюджет, а не зрял мъж. Под лятната си рокля нося бански, както ме е инструктирал („Не половинки, а цял бански, та наистина да можеш да плуваш“, каза ми Джеф. Не бях го забелязвала близо до басейна, но той прекрасно знаеше какъв бански нося, което беше едновременно ласкателно и тревожно.)

Отваря прозорците, докато се движим по гористите възвишения, а прахът от чакъла покрива късата ми коса. Чувствам се като във видеоклип на кънтри песен: момичето с лятната рокля, показало се навън, за да улови вятъра на лятната нощ в Средните щати. Няма радио — дори прозорците се отварят ръчно. Джеф тананика от време на време.

Паркира встрани от ресторант, който стои на колове над езерото и е известен със своето барбекю и с огромните си чаши с алкохолни напитки с отвратителни имена: „Алигаторски сок“ и „Блиц костур“. Разбирам го от изхвърлените чаши, които се носят покрай бреговете на езерото, напукани и нашарени в неонови цветове с логото на ресторанта: „Котешките сомове на Карл“. Верандата на заведението е над езерото — клиентите могат да си вземат шепи котешка храна от автоматите и да ги хвърлят на стотиците огромни есетри, които чакат долу.

— Какво точно ще правим, Джеф?

— Ти ги хващаш, аз ги убивам. — Излиза от колата и аз отивам с него до багажника, пълен с хладилни чанти. — Слагаме ги тук, върху леда, после ги препродаваме.

— Препродаваме ли ги? Че кой ще купува крадена риба?

Джеф ми се усмихва лениво като котарак.

— Имам си клиентела.

И тогава разбирам: той не е укротител на мечки, който свири на китара и обича мира. Той е най-обикновен крадец, който иска да вярва, че е нещо повече.

Изважда мрежа, кутия с котешка храна и лекьосана пластмасова кофа.

Нямам никакво намерение да участвам в тази незаконна рибна икономика, но съм донякъде заинтересувана. Колко жени могат да се похвалят, че са били част от контрабанден риболов? Навита съм. Откакто съм умряла, все съм навита. Всички неща, от които съм се страхувала или които не са ми харесвали, всички ограничения, които съм имала, са отпаднали. Способна съм почти на всичко. Призрак, който има тази свобода.

Спускаме се по склона, под верандата на ресторанта на Карл и отиваме към пристаните, които се блъскат шумно по вълните след една моторница. От тонколоните — Джими Бъфет14.

Джеф ми подава едно кепче.

— Трябва да сме бързи — скачаш във водата, загребваш с кепчето, хващаш рибата и после навеждаш кепчето към мен. Много ще е тежко и ще мърда, така че бъди готова. И да не вземеш да пищиш.

— Няма да пищя. Обаче не искам да влизам във водата. Мога да го правя и от пристана.

— Трябва поне да си свалиш роклята, ще я съсипеш.

— Добре съм.

За момент добива раздразнено изражение — той е шефът, аз съм наемникът, така че трябва да го слушам — но после се обръща скромно, сваля си ризата и ми подава кутия с котешка храна, без да се обръща изцяло към мен, сякаш се срамува. Навеждам отвора на консервата над водата и тутакси стотици лъскави гръбчета се понасят към мен, цяло стадо змиевидни тела, чиито опашки неистово прорязват повърхността на водата, после устите им са точно под мен, рибите се тълпят една върху друга, за да налапат късчетата, а после като тренирани домашни любимци се обръщат към мен за още.

Загребвам с кепчето насред пасажа и сядам стабилно на пристана, за да имам опора, докато го вадя. Когато го издърпвам, то е пълно с половин дузина мустакати и хлъзгави котешки сомове, които неистово се мъчат да скочат обратно във водата, устите им се отварят и затварят между найлоновите квадратчета, а от колективното гърчене кепчето се клатушка нагоре-надолу.

— Вдигни го, вдигни го, момиче!

Пъхвам коляното си под дръжката на кепчето и го оставям да виси така, Джеф се пресяга, грабва една риба с две ръце, пъхнати в хавлиени ръкавици, за да стиска по-добре. Плъзга ръцете си към опашката, после замахва с рибата като с тояга и разбива главата й отстрани в пристана. Плисва кръв. Една струя опръсква краката ми, твърдо парче месо се забива в косата ми. Джеф хвърля рибата в кофата и грабва следващата с плавността на конвейерна лента.

Работим, ръмжейки и пуфтейки половин час, четири пълни кепчета, докато ръцете ми омекват и хладилните чанти се напълват. Джеф взема празното ведро и го пълни с вода от езерото, излива го върху купчините вътрешности и оградените рибарници. Рибите в езерото поглъщат червата на загиналите си събратя. Пристанът е чист. Джеф излива още една кофа вода върху окървавените ни крака.

— Защо трябва да ги блъскаш така? — питам го.

— Не мога да понасям някой да страда — отговаря ми. — Едно бързо топване?

— Не, добре съм.

— Не и за моята кола. Ела, съвсем бързо топване. По теб има повече мръсотия, отколкото предполагаш.

Хукваме от пристана към скалистия бряг наблизо. Нагазвам във водата, Джеф тича с грамадни стъпки, от които се разлитат пръски, размахал ръце. Щом се отдалечава достатъчно, откопчавам колана с парите си и го увивам с лятната си рокля, но оставям всичко съвсем наблизо. Навеждам се, докато усещам топлата вода с бедрата си, с корема, с шията, а после притаявам дъх и се потапям цялата.

Плувам бързо и навътре, оставам под водата по-дълго, отколкото трябва, за да си напомня какво е да се удавиш — знам, че мога да го направя, ако се наложи — после излизам с едно-единствено дисциплинирано поемане на дъх, виждам как Джеф бързо гребе към брега и се налага да плувам колкото може по-бързо, за да го изпреваря, да сложа колана си с парите и да изляза на скалите преди него.

Ник Дън

Изчезнала от осем дни

Веднага след разговора си с Боби набирам номера на Хилари Ханди. Ако е лъжа, че съм убил Ейми, ако е лъжа, че Боби О’Хара я е изнасилил, защо да не е лъжа и че Хилари е преследвала Ейми?

Когато тя вдигна, аз избъбрих:

— Обажда се Ник Дън, съпругът на Ейми Елиът. Наистина трябва да говоря с вас.

— Защо?

— Много ми е нужна информация. За вашето…

— Не казвайте приятелство — долових гневната нотка в гласа й.

— Не, няма. Просто исках да чуя вашата версия. Не се обаждам, понеже смятам, че имате нещо — каквото и да е — общо със съпругата ми, със сегашното положение. Обаче наистина бих искал да разбера какво се е случило. Истината. Защото мисля, че може би ще хвърлите светлина върху… модела на поведение на Ейми.

— Какъв модел на поведение?

— Заради който се случват лоши неща на хората, които я ядосат.

Тя дишаше тежко в слушалката.

— Преди два дни не бих разговаряла с вас — поде тя. — Но после, бях на питие с приятели, телевизорът работеше и обсъждаха факта, че Ейми е бременна. Всички, с които бях, толкова ви се ядосаха. Мразеха ви. И аз се замислих, че знам как се чувствате. Понеже тя не е мъртва, нали? Още я смятат за изчезнала, ако не греша. Не са намерили тяло?

— Точно така.

— Нека ви кажа нещо. За Ейми. И за гимназията. Какво се случи тогава. Почакайте малко. — Чувах анимационните филмчета някъде край нея — гумени гласчета и сладкозвучна музика, а после изведнъж спря. Чуха се мрънкащи гласчета. — Вървете да гледате долу… И така, първи курс. Аз съм от Мемфис. Всички останали са от Източното крайбрежие, кълна се. Чувствах се странна, различна, разбирате ли? Всички момичета в академия „Уикшър“ все едно бяха отгледани на едно място — дрехите им, езикът, прическите. Не че съм се чувствала като парий, просто бях… неуверена. Ейми вече беше момичето с главно „М“. Помня, че още първия ден всички я познаваха, всички говореха за нея. Тя беше Невероятната Ейми — бяхме чели тези книжки като малки, освен това беше превъзходна. Нали разбирате, тя беше…

— Да, знам.

— Така. Скоро Ейми започна да проявява интерес към мен, искаше да ме вземе под крилото си. Шегуваше се, че тя е Невероятната Ейми, а аз съм приятелката й Сузи, дори започна да ми казва Сузи, а след нея — и всички останали. Нямах нищо против. Бях й като слугинче: носех й питие, ако беше жадна, перях й дрехите, ако се нуждаеше от чисто бельо. Един момент.

Пак чух как косата й се плъзга по слушалката. Мерибет беше донесла със себе си всички семейни албуми на Елиът, в случай че ни потрябват още снимки. Беше ми показала снимка на Ейми и на Хилари, опрели бузите си и широко усмихнати. Затова сега си представих Хилари, със същата руса коса като тази на жена ми, но с по-обикновено лице, с мътни лешникови очи.

— Джейсън, говоря по телефона, дай им сладолед, не е чак толкова трудно… Извинете. Децата не са на училище, а съпругът ми рядко се грижи за тях, затова е малко объркан и не знае какво да прави през десетте минути, докато говоря с вас. Извинете. Така… така… аз бях малката Сузи, играехме тази игра месеци наред — август, септември, октомври, беше страхотно. Като близко приятелство, бяхме заедно през цялото време. После се случиха едновременно няколко странни неща, които бях сигурна, че я притесниха.

— Какви?

— Един тип от мъжкото училище, с което бяхме побратимени, се запозна с нас на танците през есента, а на следващия ден се обади на мен, а не на Ейми. Сигурна съм, че той постъпи така, понеже Ейми всяваше страх, но все пак… А после, няколко дни по-късно, оповестиха оценките ни в средата на срока и се оказа, че моите са малко по-добри, 4,1 срещу нейното 4,0. Малко след това една от приятелките ни ме покани да прекарам Деня на благодарността със семейството й. Мен, не Ейми. И в този случай съм сигурна, че беше заради… понеже Ейми плашеше хората. С нея не се общуваше лесно, човек имаше чувството, че непрекъснато трябва да я впечатлява. Обаче аз усещах, че нещата се променяха по мъничко. Личеше си, че наистина се дразни, макар да не го признаваше.

Вместо това започна да ме кара да правя разни неща. Тогава не си давах сметка, но започна да ми устройва капани. Пита ме дали може да боядиса косата ми в същия цвят като своята, понеже моята била невзрачна и щяла да изглежда много по-добре по-светла. Започна да се оплаква от родителите си. Винаги се оплакваше от тях, но вече отиде твърде далеч: как я обичали само като представа, а не каквато била наистина, поради което искала да им го върне. Караше ме да се обаждам в дома й и да казвам на родителите й, че аз съм Невероятната Ейми. Отивахме с влак до Ню Йорк през някои уикенди, а тя ме принуждаваше да стоя пред къщата им — веднъж ме накара да изтичам към майка й и да й кажа, че ще премахна Невероятната Ейми, че ще стана нейната нова Ейми и други подобни глупости.

— И вие просто изпълнявахте?

— Бяха просто момичешки глупости. Преди да се появят мобилните телефони и киберпрестъпленията. Начин да убиваме времето. Непрекъснато правехме подобни пакости, глупави неща. Състезавахме се коя ще е по-дръзка и по-плашеща.

— И после?

— След това тя започна да се отдръпва. Стана студена. И аз си помислих, че вече не ме харесва. Момичетата в училище започнаха да ме гледат странно. Изключиха ме от кръга на готините. Дотук добре. Обаче един ден ме извикаха в кабинета на директора. Ейми претърпяла ужасна злополука — изкълчен глезен, фрактура на ръката, цялата била в синини. Паднала по дълго стълбище и твърдяла, че аз съм я бутнала. Един момент… Слизайте долу. Вървете долу. Вървете долуууу!… Извинете, ето ме пак. Не ви трябват деца.

— И така, Ейми твърдеше, че вие сте я бутнали.

— Да, понеже съм била луда. Била съм обсебена от нея и съм искала да бъда Сузи, а после това вече не ми било достатъчно и на всяка цена съм искала да стана Ейми. И разполагаше с всички доказателства, които самата тя ме накара да създам. Родителите й ме бяха виждали да се навъртам край къщата. На теория аз заговорих майка й. Косата ми беше боядисана руса, дрехите ми бяха като дрехите на Ейми — дрехи, които бяхме купили заедно, но не можех да го докажа. Всичките й приятелки се намесиха и обясниха как през последните месеци Ейми се страхувала от мен. Всякакви подобни глупости. Представиха ме като напълно откачена. Родителите й извадиха ограничителна заповед срещу мен. Кълнях се, че не съм аз, но после се почувствах толкова нещастна, че бездруго исках да напусна училището. Затова дори не оспорихме изключването. Вече копнеех да се отскубна от нея. Бях уплашена, че това петнайсетгодишно момиче е способно да скрои такъв номер. Да измами приятелите си, родителите си, учителите.

— И всичко това заради някакво момче, оценките и поканата за Деня на благодарността?

— Около месец след като се върнах в Мемфис, получих писмо. Не беше подписано, а напечатано, но явно беше от Ейми. Беше списък на всичко, за което съм я подвела. Шантава история: „Забрави да ме изчакаш след часа по английски, два пъти. Забрави, че съм алергична към ягоди, два пъти“.

— Боже!

— Обаче според мен истинската причина изобщо не беше в онзи списък.

— И каква е истинската причина?

— Имам чувството, че Ейми искаше хората да вярват, че тя наистина е съвършена. А когато се сприятелихме, аз я опознах. Не беше съвършена. Нали разбирате? Беше блестяща, очарователна и всичко, обаче освен това беше властна, обсесивно-компулсивна, падаше си по драмите и послъгваше. Но аз нямах нищо против. Тя имаше. Освободи се от мен, понеже знаех, че не е съвършена. Това ме накара да се замисля… за вас.

— Защо?

— Приятелите виждат повечето свои недостатъци. Съпрузите виждат всички. Ако тя беше способна да накаже приятел само след няколко месеца, като се хвърли от стълбите, какво ли е способна да причини на мъжа, имал глупостта да се ожени за нея?

Затворих, когато едно от децата на Хилари вдигна дуплекса и запя приспивна песен. Веднага звъннах на Танър и му преразказах разговора си с Хилари и с Боби.

— Значи имаме два разказа, страхотно — каза Танър. — Наистина страхотно! — Обаче тонът му подсказваше, че не е страхотно. — Чувал ли си се с Анди?

Не бях.

— Един от хората ми я чака в блока — осведоми ме той. — Дискретно.

— Не знаех, че си довел свои хора.

— Всъщност онова, което трябва да направим, е да намерим Ейми — заяви той, пренебрегвайки думите ми. — Не мога да си представя, че момиче като нея може да остане скрито много дълго. Нещо да ти хрумва?

Непрекъснато си я представях в скъпарски хотел с тераса към океана, загърната в бяла хавлия, дебела като килим, пийва си прекрасно „Монтраше“, докато следи падението ми по интернет, по кабелните телевизии и по таблоидите. И се наслаждава на безкрайните репортажи и хвалебствия за Ейми Елиът Дън. Как присъства на собственото си погребение. Запитах се дали осъзнава достатъчно добре една истина — че е откраднала цяла страница от Марк Твен.

— Представям си я близо до океана — отговорих. После замълчах и се почувствах като евтин медиум. — Не, всъщност нищо не ми хрумва. Може да е буквално навсякъде. Съмнявам се, че ще я видим, освен ако сама не реши да се върне.

— Е, това не ми се струва вероятно — тихо и раздразнено каза Танър. — Да опитаме да намерим Анди и да проверим какво става в главата й. Не ни остава много място за действие.

После дойде време за вечеря, слънцето залезе и отново останах сам, в обитаваната си от привидения къща. Мислех за всички лъжи на Ейми и за това дали бременността е една от тях.

Ако беше лъжа, целта й бе да ме унищожи.

Винаги бях смятал, че с Ейми ще имаме деца. Това беше една от причините да се оженя за нея, понеже си представях, че ще имаме деца. Помня първия път, когато си го представих, два месеца след като започнахме да излизаме: вървях от апартамента си на Кипс Бей към един любим малък парк на Ийст Ривър по път, който минаваше покрай огромната, сякаш построена от детски конструктор сграда на Обединените нации, над която се развяваха държавните флагове на най-различни държави. Това много би харесало на едно дете, помислих си. Толкова много цветове и напрегнатата игра да свържеш всяко знаме с конкретна държава. Ето Финландия, ето Нова Зеландия. Еднооката усмивка е на Мавритания. И после осъзнах, че нямам предвид някое дете, а нашето дете, моето и на Ейми. Нашето дете, излегнало се на пода със стара енциклопедия, точно както правех аз, само че то нямаше да е само, аз щях да лежа до него. Щях да му помагам да направи първите стъпки във вексилологията — звучи не толкова като наука за знамената, колкото като наука на раздразнението, тоест отношението към мен на собствения ми баща. Но не и на моето към сина ми. Представях си и как Ейми се присъединява към нас на пода, ляга по корем, вдига крака във въздуха и посочва знамето на Република Палау — жълтата точка вляво от центъра на яркосин фон, което не се съмнявах, че ще й бъде любимото.

Оттогава това момче стана реално (понякога беше момиченце, но в повечето случаи беше момче). Беше неизбежно. Изпитвах редовни и упорити бащински трепети. Месеци след сватбата преживях нещо странно пред шкафчето в банята, докато почиствах зъбите си с конец и си мислех: „Тя иска деца, нали? Трябваше да я попитам“. Разбира се, че трябваше да попитам. Когато поставих въпроса — заобиколно, смътно — Ейми отговори: разбира се, разбира се, някой ден, но всяка сутрин заставаше пред мивката и си изпиваше хапчето. В продължение на три години го правеше всеки ден, а аз кръжах около темата, но не успявах да изрека думите искам да имаме бебе.

След уволненията ни ми се стори, че би могло да се случи. Изведнъж Ейми вече разполагаше с времето, което преди изяждаше работата й, и един ден на закуска тя вдигна поглед от препечената си филийка и каза: „Спрях хапчетата“. Просто така. Не ги пи пет месеца, но нищо не се случи, а скоро след като се преместихме в Мисури, уговори час за преглед за двама ни, за да предприемем медицинска интервенция.

— Ще трябва да направиш своето — каза тя на път за Сейнт Луис. — Знаеш, че трябва да дадеш сперма.

— Знам. Защо го казваш така?

— Мислех, че ще си прекалено горд. Горд и стеснителен.

Аз наистина представлявах доста неприятна смесица от тези черти, но в клиниката добросъвестно влязох в странната стаичка за онанизъм: място, където стотици мъже бяха влизали с единствената цел да лъснат бастуна, да изпразнят пушката, да ръкоблудстват, да изжулят пръчката, да изцедят адамовия сок, да врътнат една бейрутка, да ударят яка чекия, да се отдадат на ръкопашна.

(Понякога прибягвам до хумора като самозащита.)

В стаята имаше покрит с мушама стол, телевизор и масичка с порно списания и кутия със салфетки. Списанията бяха от началото на деветдесетте, ако се съди по прическите на жените (и горе, и долу), и бяха умерена работа. (Друга хубава тема: Кой избира порно списанията в клиниките по фертилитет? Кой преценява какво ще помогне на мъжете да се изпразнят, без да е твърде унизително за всички жени извън стаичката: медицинските сестри, лекарките и обнадеждените напрегнати съпруги?)

Влизах в тази стаичка три пъти — обичат да се презапасяват — а Ейми не правеше нищо. Би трябвало да започне да пие хапчета, но не го направи, доста време. Тя трябваше да забременее, тя трябваше да предостави тялото си на бебето, затова няколко месеца не я притисках, а само държах под око шишенцето с хапчетата, за да видя дали намаляват. Най-накрая, след няколко бири през една зимна нощ се качих по стълбите към дома ни, свалих посипаните си със сняг дрехи, свих се до нея на леглото, заровил лице в рамото й, вдъхнах мириса й и затоплих върха на носа си в кожата й. Прошепнах думите — хайде да го направим, Ейми, хайде да си направим бебе — и тя каза „не“. Очаквах нервност, предпазливост, тревога — Ник, дали ще бъда добра майка? — а получих едно кратко и остро „не“. Без никакви пробойни. Нищо драматично, никакви превземки, просто нещо, което бе престанало да я интересува. „Понеже разбрах, че всъщност аз ще върша всички трудни неща — обясни тя. — Смяната на пелените, прегледите при лекаря, дисциплината, а ти само ще се правиш на добрия татко. Аз ще върша цялата работа, за да направя децата ни добри хора, а ти ще ми пречиш, обаче те ще обичат теб, а мен ще мразят.“

Отговорих на Ейми, че това не е вярно, но тя не ми повярва. Казах й, че не просто искам дете, че се нуждая от дете. Трябваше да знам, че съм способен да обичам някого безусловно, че мога да накарам това мъничко същество да се чувства постоянно желано, независимо от обстоятелствата. Че мога да бъда различен баща, не като своя. Че мога да възпитам момче, което не прилича на мен.

Умолявах я. Тя остана непреклонна.

Месеци по-късно получих съобщение по пощата: клиниката щеше да изхвърли моя материал, ако не се свържем с тях. Оставих писмото върху масата в трапезарията — отворен укор. Три дни по-късно го видях в кофата. Тогава за последен път засегнахме темата.

Тогава вече тайно излизах с Анди от половин година, така че нямах право да се разстройвам. Обаче все пак ме заболя и не престанах да мечтая за нашето момченце, моето и на Ейми. Бях се привързал към него. Истината е, че двамата с нея щяхме да създадем прекрасно дете.

Марионетките ме гледаха с тревожните си черни очи. Надникнах от прозореца, видях, че новинарските бусове са си тръгнали, и излязох в топлата нощ. Време беше за разходка. Може някой самотен репортер от таблоид да ме следеше, но не давах и пет пари. Запътих се извън комплекса, после повървях четирийсет и пет минути покрай реката, после по магистралата, която минаваше през центъра на Картидж. Трийсет шумни и жежки минути — покрай автокъщи с примамливо изложени на показ пикапи, покрай заведения за бързо хранене и магазини за алкохол, магазини и бензиностанции — докато не стигнах до отклонението за центъра. Не срещнах никого, покрай мен в колите прелитаха само размазани силуети без лица.

Беше точно преди полунощ. Подминах „Бар“ и се изкуших да вляза, но навалицата ме спря. Сигурно сред хората дебнеше и някой репортер. Аз така бих направил. Обаче имах нужда да вляза в някой бар. Исках да бъда заобиколен с хора, да се забавлявам, да изпусна парата. Повървях още петнайсет минути до другия край на централната част, до по-шумен бар с по-млада и буйна клиентела, където в тоалетните винаги имаше следи от повръщано в събота вечер. Сигурно на такива места ходеше компанията на Анди и кой знае, може да я бяха домъкнали със себе си. Хубаво щеше да е да извадя малко късмет и да я заваря там. А ако я нямаше, щях да пийна нещо.

Влязох възможно най-навътре в бара — Анди я нямаше. Лицето ми беше частично скрито под бейзболна шапка. Въпреки това на няколко пъти се сепвах, докато минавах покрай пияниците: глави, които рязко се завъртаха към мен, ококорено разпознаване. Този тип? Сериозно?

Средата на юли. Чудех се дали през октомври вече няма да съм станал толкова противен, че да се превърна в безвкусен костюм за Вси светии: руса перука, книжка „Невероятната Ейми“ под мишница. Го ми каза, че няколко човека звънели да питат дали „Бар“ има рекламна фланелка, която се продава.

Седнах и си поръчах скоч от бармана — тип на моята възраст, който се взира в мен твърде дълго, преди да реши дали да ми сервира. Накрая неохотно постави пред мен малка чаша и ноздрите му потръпнаха. Когато извадих портфейла си, той притеснено вдигна длан срещу мен:

— Не ти искам парите.

Въпреки това оставих сумата. Задник.

Когато опитах да привлека вниманието му за още едно питие, той се извърна, поклати глава и се наведе към жената, с която си бъбреше. След няколко секунди тя дискретно погледна към мен, уж се протягаше. Ъгълчетата на устните й провиснаха, когато кимна: „Това е той, Ник Дън“. Барманът не дойде повече при мен.

А не можеш да извикаш, не можеш да прибегнеш до сила: ей задник, ще ми донесеш ли проклетото питие или какво? Не можеш да се държиш като негодника, за когото те мислят. Просто трябва да седиш и да ги изтърпиш. Аз обаче не смятах да си ходя. Седях пред празната чаша и се преструвах, че размишлявам усилено. После извадих телефона си и наредих един пасианс, уж потънал в играта. Съпругата ми ме беше превърнала в мъж, който не може да си поръча питие в родния си град. Боже, колко я ненавиждах!

— Скоч ли беше?

Пред мен стоеше момиче на възрастта на Анди. Азиатка, с дълга до раменете черна коса, симпатична.

— Моля?

— Скоч ли пиехте?

— Да. Не мога да си поръчам…

Тя отиде в края на бара, навря се точно под носа на бармана с широка усмивка на лице — момиче, свикнало да забелязват присъствието му, после се върна със скоч в голяма чаша, като за мъж.

— Заповядайте — побутна ме и аз поех чашата. — Наздраве — вдигна тя прозрачно газирано питие. Чукнахме се. — Може ли да седна?

— Няма да остана дълго.

Огледах се, за да се уверя, че никой не ни снима с фотоапарат или с телефон.

— Е, добре — каза тя с небрежна усмивка. — Можех да се престоря, че не съм разбрала, че сте Ник Дън, но няма да ви обиждам. Между другото, стискам ви палци. Според мен адски кофти опирате пешкира.

— Благодаря. В момента не ми е лесно.

— Сериозно говоря. Нали сте чували в съда да говорят за влиянието на сериала „От местопрестъплението“ — всички съдебни заседатели са го гледали и са убедени, че науката може да докаже всичко.

— Аха.

— Е, според мен е налице и въздействието на документалните програми като „Дейтлайн“. Всички са ги гледали, а в тях винаги съпругът е убиецът, затова хората механично заключават, че той е лошият.

— Точно така е — съгласих се. — Благодаря ти. Точно така е. И Елън Абът…

— Майната й на Елън Абът — каза приятелката ми. — Тя е просто ходещо и дърдорещо, мразещо мъжете женско извращение на правосъдната система.

Момичето отново вдигна чашата си.

— Как се казвате? — попитах.

— Още един скоч?

— Прекрасно име.

Оказа се, че тя се казва Джули. Имаше кредитна карта и здрава глътка. (Още едно? Още едно?) Беше от Мускатайн, Айова (друг град на брега на Мисисипи), и се беше преместила в Ню Йорк след колежа, за да стане писателка (като мен). Била помощник-редактор в три различни списания — за булки, за работещи майки и за тийнейджърки — но и трите били закрити през последните години и сега тя работела в криминалния блог „Кой е извършителят“ и всъщност била в града (изкиска се), за да ме интервюира. Боже, как да не харесам ненаситната й младежка дързост: Просто ме изпратете там — големите телевизии може и да не се доберат до него, обаче аз ще успея!

— Чаках ви пред дома ви заедно с всички останали, после пред къщата на сестра ви, а после реших, че искам да пийна. И вие влязохте. Твърде идеално. Твърде странно, не мислите ли? — На ушите си имаше малки златни халки, с които постоянно си играеше, прибрала косата зад ушите си.

— Трябва да тръгвам — казах. Думите ми бяха лепкави по краищата, започвах да ги завалям.

— Така и не ми казахте защо сте тук — поде Джули. — Трябва да призная, че според мен се изисква голяма смелост да излезете навън сам, без приятел, без подкрепление. Обзалагам се, че сте привлекли доста гадни погледи.

Свих рамене — голяма работа.

— Хората преценяват всяка ваша постъпка, без изобщо да ви познават. Като онази снимка с мобилния телефон в парка. Сигурно сте постъпили точно като мен — просто сте искали да бъдете учтив. Обаче никой не се интересува от истинската история. Те искат само… пипнах те! Нали разбирате?

— До гуша ми дойде хората да ме преценяват според някакво клише.

Тя изви вежди, обеците й потрепнаха.

Замислих се за Ейми, седнала в скапания си контролен щаб, където и да се намираше — как ме преценява от всевъзможни ъгли, как дори от разстояние ми намира недостатъци. Можеше ли да забележи нещо, която да я накара да прекрати цялата тази лудост?

— Искам да кажа, хората мислят, че бракът ни е бил „разклатен“, но точно преди да изчезне, тя организира търсене на съкровище за мен.

Ейми би желала едно от двете: да си взема поука и да се измъча, понеже съм лошо момче, или да си взема поука и да я обичам както заслужава, да стана покорно, добро, разкаяно и безполово момченце.

— Прекрасното търсене на съкровища — усмихнах се. Джули поклати глава леко невярващо. — Съпругата ми винаги организира търсене на съкровища за годишнината ни. Една от следите води към специално място, където намирам другата, и така нататък. Ейми… — постарах се в очите ми да бликнат сълзи, готов да ги изтрия. Часовникът над вратата показваше 1 часа и 12 минути. — Преди да изчезне, тя беше скрила всички следи. За тази година.

— Преди да изчезне точно за годишнината ви.

— Само това ме крепи. Така се чувствам по-близо до нея.

Джули извади малка видеокамера.

— Позволете да ви интервюирам. На запис.

— Лоша идея.

— Ще поставя интервюто в контекст — каза Джули. — Точно от това имате нужда, Ник, кълна се. От контекст. Отчаяно се нуждаете от това. Хайде, само няколко думи.

— Твърде опасно е — поклатих глава.

— Просто повторете това, което казахте току-що. Сериозно ви казвам, Ник, аз съм пълна противоположност на Елън Абът. Неин антипод. Нужна съм ви. — Тя вдигна камерата и малката червена лампичка се впери в мен като око.

— Сериозно, изключете я.

— Помогнете на едно момиче в беда. Получа ли интервю от Ник Дън, кариерата ми е в кърпа вързана, а вие ще сте направили добрината си за тази година. Мооооля ви? Какво толкова, Ник, само една минутка. Кълна се, че ще ви представя в добра светлина.

Тя махна с ръка към съседното сепаре, където щяхме да бъдем скрити от зяпачите. Кимнах и двамата се преместихме, като малката червена лампичка не ме изпускаше нито за секунда.

— Какво искате да узнаете? — попитах.

— Разкажете ми за търсенето на съкровища. Звучи романтично. Странно и страхотно романтично.

Дръж историята под контрол, Ник. И заради публиката, и заради съпругата си. В момента, казах си, съм мъж, който обича съпругата си и иска да я намери. Аз съм мъж, който обича жена си, аз съм добрият. Трябва да бъдете на моя страна. Не съм съвършен, но жена ми е съвършена и отсега нататък ще бъда много-много покорен.

Можех да го направя по-лесно, отколкото да се преструвам на тъжен: както казах, аз действам открито. Въпреки това усетих как гърлото ми се стяга, когато се приготвих да изрека думите.

— Съпругата ми е най-готината жена, която познавам. Колко мъже могат да се похвалят с това? Ожених се за най-готиното момиче, което познавам.

Скапанакучкаскапанакучкаскапанакучка. Върни се, за да те убия.

Ейми Елиът Дън

Изчезнала от девет дни

Събудих се нервна, съсипана. Не бива да ме намерят тук, това си помислих — експлозия от думи като светкавица в съзнанието ми. Разследването не напредва достатъчно бързо, парите ми пък точно обратното — свършват бързо, а пеленгаторите на алчността на Джеф и Грета са щръкнали в готовност. И воня на риба. Има нещо у Джеф и онова наше надбягване до брега към увития в роклята ми колан с парите. Има и нещо в начина, по който Грета постоянно следи Шоуто на Елън Абът. Неспокойна съм. Или ме гони параноя? Звуча като Ейми от дневника: ще ме убие ли съпругът ми, или си въобразявам!? За пръв път наистина ми дожалява за нея.

Два пъти се обаждам на горещата линия, отворена за Ейми Дън, говоря с двама различни човека и давам различни сведения. Трудно ми е да преценя колко бързо ще се свържат с полицията — доброволците ми се сториха съвсем незаинтересувани. Отивам до библиотеката в мрачно настроение. Трябва просто да си събера нещата и да замина. Да почистя всичко с белина, да избърша отпечатъците от пръстите си отвсякъде, да изсмуча с прахосмукачката космите си. Да залича Ейми и да замина. Направя ли го, ще бъда в безопасност. Дори ако Грета и Джеф подозират коя съм, нищо не ме застрашава, докато не бъда физически заловена. Ейми Елиът Дън е като Йети — желана и митологична, а те двамата са озаркски мошеници, чийто несвързан разказ ще бъде тутакси отхвърлен като неблагонадежден. Ще замина още днес. Това решение вземам, докато влизам със сведена глава в студената и почти празна библиотека с трите незаети компютъра и влизам в Мрежата, за да проверя какво прави Ник напоследък. След бдението непрекъснато се въртят новини за него — едни и същи факти отново и отново, все по-шумно, но без никаква нова информация. Днес обаче има нещо различно. Написвам името на Ник в търсачката и блоговете направо полудяват, защото съпругът ми се е напил и е дал едно безумно интервю в някакъв бар на непознато момиче с малка портативна видеокамера. Боже, този глупак никога няма да се научи.

Сърцето ми подскача толкова високо, че мъжецът ми затреперва. Съпругът ми отново се е прецакал. Видеоматериалът се зарежда и ето го Ник. Очите му са сънени, каквито стават, когато е пиян, клепачите му са натежали, усмивката му е крива: той говори за мен и изглежда почти като човешко същество. Изглежда щастлив.

— Съпругата ми е най-готината жена, която познавам — казва. — Колко мъже могат да се похвалят с това? Ожених се за най-готиното момиче, което познавам.

Нещо трепва в корема ми. Не съм очаквала това. Едва не се усмихвам.

— Какво толкова й е готиното? — пита момичето извън кадър. Гласът й е писклив, по младежки ентусиазиран.

Ник се впуска да разказва за търсенето на съкровища — че ни било традиция, че аз винаги съм помнела смешните шеги, споделени само между нас двамата, че в момента търсенето на съкровища било единственото, което му останало от мен, затова трябвало да го довърши. Такава била мисията му.

— Днес сутринта стигнах до края — казва. Гласът му звучи прегракнало. Нали говори пред тълпата. Когато се прибере у дома, ще си направи гаргара с топла солена вода, както все го кара майка му. Ако аз си бях у дома, щеше да ме помоли да затопля малко вода и аз да му я приготвя, защото той никога не улучва нужното количество сол. — И осъзнах много неща. Знаете ли, тя е единственият човек на света, способен да ме изненада. Винаги знам какво ще кажат всички останали, понеже повтарят едно и също. Ние гледаме едни и същи телевизионни предавания, четем едни и същи неща, рециклираме всичко. Обаче Ейми… Тя е съвършена сама по себе си. Има огромна власт над мен.

— Къде е тя сега според теб, Ник?

Съпругът ми свежда очи към брачната си халка и я завърта два пъти.

— Добре ли си, Ник?

— Честно ли? Не. Разочаровах жена си във всичко. Толкова много неща сбърках. Просто се надявам да не е прекалено късно. За мен. За нас.

— Ти си на края на силите си. В емоционално отношение.

Ник поглежда право в камерата.

— Искам съпругата си. Иска ми се да беше тук сега. — Поема си дълбоко въздух. — Не ме бива много да изразявам чувствата си, знам го. Но я обичам. Горещо се надявам да е добре. Трябва да е добре. За толкова много неща имам да й се реванширам.

— За какво например?

Той се засмива — леко раздразнителен смях, който дори аз намирам за привлекателен. В по-добри времена го наричах „смях като от токшоу“: мимолетното свеждане на очите, почесването на ъгълчето на устната с палец, поемането на дъх през смях, до което всяка обаятелна филмова звезда прибягва непосредствено преди да разкаже някоя убийствена история.

— Не е ваша работа. — Усмихва се. — Просто имам да й се реванширам за много неща. Не бях съпругът, който трябваше да бъда. Преживяхме няколко трудни години и аз… просто не издържах. Престанах да се старая. Чувал съм да го повтарят хиляди пъти: ние просто престанахме да се стараем. Всеки знае, че това означава край на брака — така е по учебник. Аз обаче наистина спрях да се старая. Вината беше моя. Не бях мъжът, който трябваше да бъда.

Клепачите на Ник натежават, а дикцията му е толкова лоша, че носовият му изговор си проличава силно. Не просто си е пийнал — още едно питие, и ще се отреже напълно. Бузите му са порозовели от погълнатия алкохол. Връхчетата на пръстите ми пламват, припомняйки си колко топла ставаше кожата му след няколко питиета.

— Как бихте й се реванширали? — Камерата се заклаща за кратко, докато момичето взема питието си.

— Как ще й се реванширам. Най-напред ще я намеря и ще я доведа у дома. Главата си залагам. А после? Ще й осигурявам всичко, от което се нуждае. Отсега нататък. Защото стигнах до края в търсенето на съкровища и паднах на колене. Смирих се. Съпругата ми за пръв път ми показва нещата толкова ясно. Никога не съм бил толкова сигурен какво трябва да сторя.

— Ако в момента можехте да говорите с Ейми, какво щяхте да й кажете?

— Обичам те. Ще те намеря. Ще…

Познавам репликата на Даниъл Дей Луис от филма „Последният мохикан“: „Остани жива. Аз ще те намеря“. Ник не може да не опорочи искреността с кратко вметване от филмов диалог. Усещам го как едва се задържа на ръба. Но се възпира.

— Ще те обичам завинаги, Ейми.

Колко прочувствено. Колко нетипично за съпруга ми.

Трима ужасно дебели планинци на скутери ме делят от сутрешното ми кафе. Задниците им са провиснали отстрани на седалките, но въпреки това трябва да се натъпчат с поредния „Ег Макмъфин“. Има точно трима човека пред мен в „Макдоналдс“

Всъщност пет пари не давам. Проявявам ведро любопитство въпреки промяната в плана. Видеозаписът вече е плъзнал по мрежата и реакциите са учудващо положителни. Предпазливо оптимистични: Може би в крайна сметка този тип не е убил жена си. Това е буквално повсеместният рефрен. Защото когато Ник зареже предпазливостта и даде воля на някакви чувства, всичко е налице. Който гледа това видео, никога не би заподозрял, че той се преструва. Не става дума за стоически аматьорски театър. Съпругът ми ме обича: или поне ме е обичал снощи. Докато аз съм правела разни кроежи за съдбата му в тясното си бунгало, вонящо на мокри хавлии, той ме е обичал. Не е достатъчно. Съзнавам го, разбира се. Не мога да променя плана си. Обаче ме кара да се замисля.

Когато спирам колата пред бунгалото си, заварвам Дороти да чука на вратата. Косата й е мокра от пот и е зализана назад като на мошеник от Уолстрийт. Има навика да трие с пръст горната си устна и после да облизва потта, затова, когато се обръща към мен, е засмукала показалеца си като маслен кочан.

— Ето я и кръшкачката — казва.

Закъсняла съм с наема на бунгалото. С два дни. Направо ми иде да прихна: да закъснея с наема.

— Много съжалявам, Дороти. След десет минути ще ти донеса парите.

— Ще почакам, ако не възразяваш.

— Не съм сигурна дали ще остана. Може да се наложи веднага да тръгна.

— Въпреки това ми дължиш за два дни. Осемдесет долара, ако обичаш.

Влизам в бунгалото и свалям изтънелия колан с парите. Преброих ги сутринта върху леглото си, бавничко отделях всяка банкнота като на възбуждащ финансов стриптийз и изненадващият финал беше, че кой знае как, вече са ми останали само седем хиляди двеста четирийсет и девет долара. Много е скъпо да си жив.

Когато отварям вратата и подавам парите на Дороти (останали са ми седем хиляди сто петдесет и девет долара), забелязвам Грета и Джеф на верандата на Грета, откъдето наблюдават паричната трансакция. Като че ли стоят на верандата само и само да могат да ме следят по-добре. И двамата ми махват, здрасти миличка, и аз им махвам вяло в отговор. Затварям вратата и започвам да си събирам багажа. Странно е колко малко притежавам на този свят и колко много притежавах преди. Нямам бъркалка за яйца, нито супник. Имам чаршафи и кърпи, но нямам свястно одеяло. Имам и ножица, за да си подрязвам косата. Усмихвам се, понеже Ник нямаше ножица, когато заживяхме заедно. Нямаше ножица, нямаше ютия, нямаше телбод и си спомням, че го попитах как изобщо се смята за цивилизован човек, след като не притежава ножица, а той отговори, че не е цивилизован, естествено, вдигна ме на ръце, метна ме върху леглото и ми се нахвърли, а аз се засмях, понеже все още бях Готиното момиче. Засмях се, вместо да се замисля какво означава това.

Не бива да се жените за мъж, който няма хубава ножица. Така ви съветвам. Иначе ще се случат лоши неща.

Сгъвам и прибирам дрехите си в малка раничка — същите три комплекта дрехи, които купих и държах в подготвената за бягството кола преди един месец, за да не ми се налага да вземам нещо от вкъщи. Хвърлям вътре четката си за зъби, гребена, лосиона и така нататък. Отнема ми съвсем малко време.

Слагам си гумени ръкавици и избърсвам всичко. Вдигам сифоните, за да проверя отдолу за косми. Съмнявам се, че Джеф и Грета знаят коя съм, но ако е така, не желая да оставям доказателство и не спирам да си повтарям: Така ти се пада, задето се отпусна, така ти се пада, задето не мислиш непрекъснато, непрекъснато. Заслужаваш да те заловят, щом постъпваш толкова глупаво. А ако има твои косми на рецепцията, тогава какво… ако има твои отпечатъци в колата на Джеф или в кухнята на Грета, тогава какво… Как изобщо ти хрумна, че можеш да престанеш да се тревожиш! Представям си как полицията претърсва всички бунгала, не намира нищо, а после като на филм се появява кадър в близък план на един мой мишокестеняв косъм, плавал по бетонното дъно на басейна, докато чака подходящия момент да ме заклейми.

После мислите ми се насочват в друга посока: разбира се, че никой няма да ме потърси тук. Единственото, с което разполага полицията, е твърдението на няколко местни планинци, че са видели Ейми Елиът Дън в комплекс от евтини порутени бунгала насред пустошта. Дребни човечета, които искат да се почувстват по-значими, така ще решат полицаите.

Настойчиво почукване на вратата. Както чукат родителите, преди да отворят широко: аз командвам тук. Стоя насред стаята и се питам дали да отварям. Чук-чук-чук. Вече разбирам защо толкова много филми на ужасите прибягват до този похват — загадъчното почукване на вратата. Защото то има тежестта на кошмар. Не знаеш какво има отвън, но знаеш, че ще отвориш. Човек си мисли, каквото си помислих аз: лошите никога не чукат. Здрасти, скъпа, знаем, че си у дома, отвори!

Свалям гумените си ръкавици, отварям вратата и разбира се, се изправям срещу Джеф и Грета в сумрака, а оранжевата светлина от паркинга хвърля сенки по лицата им.

— Здравей, хубавице, може ли да влезем? — пита Джеф.

— Тъкмо идвах при вас — казвам, мъчейки се да звуча забързана, притеснена. — Заминавам довечера или през нощта. Обадиха ми се от вкъщи и трябва да се прибера.

— В Луизиана или в Савана? — пита Грета. С Джеф са си говорили за мен.

— Луизи…

— Няма значение — прекъсва ме Джеф. — Пусни ни да влезем за секунда да се сбогуваме.

Пристъпва към мен и аз се чудя дали да закрещя, или да затръшна вратата, но и двете няма да свършат работа. По-добре да се престоря, че всичко е наред, и да се надявам наистина да е така.

Грета затваря вратата и се обляга на нея, а Джеф отива в спалнята ми, после в кухничката и дърдори за времето. Отваря врати и шкафчета.

— Трябва да почистиш всичко, иначе Дороти ще ти задържи депозита — осведомява ме той. — Много е педантична. — Отваря хладилника и надниква в него и в камерата. — Не можеш да оставиш дори шише кетчуп. Това не го разбирам. Кетчупът не се разваля. — Отваря дрешника и повдига сгънатите там чаршафи от бунгалото, после ги разклаща. — Винаги, ама винаги разклащам чаршафите — осведомява ме той. — За да съм сигурен, че нещо не е останало между тях: чорап, бельо, каквото и да е.

Отворя чекмеджето на нощното ми шкафче, коленичи и се взира чак до дъното.

— Май си се справила добре — отбелязва, изправя се усмихнат и изтрива ръце в джинсите си. — Всичко си прибрала. — Оглежда ме от глава до пети и обратно: — Къде са, миличка?

— Кое?

— Парите ти — свива рамене той. — Не ме затруднявай. На нас двамата наистина ни трябват.

Зад мен Грета мълчи.

— Имам около двайсет долара.

— Лъжеш — срязва ме Джеф. — Плащаш за всичко в брой, дори наема. Когато играхме миниголф, плати в брой, а купчината пари, които криеш, изобщо не намалява. Така че дай ми ги, после изчезни и повече никога няма да се видим.

— Ще се обадя на полицията.

— Ами добре, обади се.

Джеф чака, скръстил ръце с палци върху мишниците.

— Очилата ти са фалшиви — отбелязва Грета. — Пробвах ги онзи ден на басейна, нямат диоптри.

Нищо не казвам, само я гледам и се надявам да се откаже. Двамата ми се струват достатъчно неспокойни, за да променят намерението си внезапно, да кажат, че само ме поднасят, после тримата да се засмеем с ясното съзнание, че това не е вярно, но единодушно да се преструваме.

— И косата ти — корените вече прораснаха и са руси, много по-красиви са от този цвят като на хамстер, дето си избрала. А прическата ти е ужасна, между другото — казва Грета. — Ти се криеш. Не знам дали от мъж или от нещо друго, но няма да се обадиш на полицията. Така че просто ни дай парите.

— Джеф ли те накара? — питам я.

— Аз го накарах.

Тръгвам към вратата, която Грета е препречила.

— Пусни ме да изляза.

— Дай ни парите.

Посягам към бравата, а Грета замахва, избутва ме до стената с ръка върху лицето ми, а с другата вдига роклята ми и дръпва колана с парите.

— Недей, Грета, сериозно ти говоря. Престани!

Горещата й потна длан е върху лицето и притиска носа ми, един от ноктите й дращи окото ми. После тя отново ме блъсва към стената, главата ми се удря, зъбете ми прехапват връхчето на езика. Цялата схватка е много безшумна.

Държа токата на колана си, но не виждам и не мога да се боря с Грета, окото ми сълзи силно и след малко тя успява да изтръгне колана, издран от ноктите ми. Блъска ме отново, дръпва ципа и мушва пръсти вътре.

— Мили боже! — възкликва. — Ама тук има… — брои — … повече от хиляда, две или три. Мили боже! Мамка му, момиче, банка ли си ограбила?

— Като нищо — обажда се Джеф. — Незаконно присвояване.

Ако беше на филм, на някой от филмите на Ник, щях да цапардосам Грета по носа, да я поваля окървавена и в несвяст на пода, после да фрасна със замах и Джеф, но истината е, че не умея да се бия, освен това те са двама и не си струва. Ще ги нападна, а те ще ме стискат за китките, докато се съпротивлявам като дете, или здравата ще се ядосат и ще ме спукат от бой. Досега никой не ме е удрял. Страх ме е да не ме наранят.

— Нали щеше да звъниш в полицията? Хайде де, обади се — подканя ме Джеф.

— Майната ти — прошепвам.

— Съжалявам — казва Грета. — Отсега нататък да внимаваш повече, ясно? Не бива да си личи, че си момиче, което пътува самичко и се крие.

— Ще се оправиш — уверява ме Джеф и ме потупва по ръката на излизане.

Върху нощното шкафче имам две монети: от двайсет и пет и от десет цента. Всичките ми пари на този свят.

Ник Дън

Изчезнала от девет дни

Седях на леглото с лаптопа си и се наслаждавах на мненията онлайн за импровизираното ми интервю. Лявото ми око леко пулсира, малко съм махмурлия от евтиния скоч, но иначе съм доста доволен. Снощи метнах първата стръв, за да подмамя жена си да се върне. Съжалявам, ще ти се реванширам, отсега нататък ще правя каквото поискаш от мен, ще покажа на целия свят колко си специална за мен.

Защото, ако Ейми не се върне, ще съм прецакан. Детективът на Танър (жилав и спретнат тип, не алкохолизирано ченге, както си представях) досега не бе открил нищо — жена ми беше успяла да изчезне съвършено. Затова трябваше да я убедя да се върне при мен, да я отрупам с комплименти и да я накарам да капитулира.

Ако съдя по мненията в Мрежата, явно съм постъпил правилно, понеже отзивите са добри. Много добри:

И са престанали да ме наричат Ланс.

Пред вкъщи операторите и журналистите вече губят търпение, искат изявление от човека, който „в крайна сметка може и да не я е убил“. Буквално крещяха срещу спуснатите ми щори: Ей, Ник, излез, разкажи ни за Ейми. Ей, Ник, разкажи ни за търсенето на съкровища. За тях това е само ново покачване на рейтинга, но все пак е много по-добре от: Ник, ти ли уби жена си?

После изведнъж започнаха да скандират името на Го — много харесваха Го, на нея всичко й е изписано на лицето, веднага разбираш кога е тъжна, сърдита, притеснена, слагаш един надпис под снимката, и ето ти цяла история. „Марго, невинен ли е брат ви? Марго, кажете ни за…“ „Танър, невинен ли е клиентът ви? Танър…“

После звънецът звънна и аз отворих вратата, без да се показвам, защото още не се бях оправил — чорлавата ми коса и смачканите ми боксерки разказваха друга история. Снощи пред камерата бях очарователно подпийнал, съвсем мъничко, in vino veritas. Сега обаче изглеждах чисто и просто пиян. Затворих вратата и зачаках още две ласкави рецензии за изпълнението си.

— Никога, ама никога повече не прави така — поде Танър. — Какво ти става, Ник? Имам чувството, че трябва да ти сложа от онези детски каишки. Как може да си толкова глупав?

— Прочете ли коментарите онлайн? На хората адски им харесва. Успях да обърна общественото мнение, както ти ме посъветва.

— Това не се прави в неконтролирана среда — сряза ме адвокатът. — Ами ако тя работеше за Елън Абът? Ако беше започнала да ти задава по-трудни въпроси от „Какво би желал да кажеш на съпругата си, сладурче“? — изчурулика той по момичешки. Под изкуствения му тен лицето му беше почервеняло в радиоактивен колорит.

— Вслушах се в инстинктите си. Аз съм журналист, Танър, довери ми се, надушвам кога ме пързалят. Момичето наистина беше симпатично.

Той седна на канапето и вдигна крака на отоманката, която не можеше да се катурне самичка.

— Да, и жена ти е била такава някога — каза. — Анди също. Как ти е бузата?

Още ме болеше и ухапаното сякаш запулсира, когато той ми напомни за него. Обърнах се за помощ към Го.

— Не беше умен ход, Ник — каза тя, седнала срещу Танър. — Наистина си извадил голям късмет, че нещата се получиха добре, обаче можеше да стане обратното.

— Преигравате. Не може ли да се порадваме на една мъничка добра новина? Само трийсет секунди с добри новини за последните девет дни? Моля ви.

Танър демонстративно погледна часовника си и каза:

— Добре, говори.

Понечих да кажа нещо, но той изпъна показалец и изсумтя предупредително, както правят възрастните, когато децата ги прекъсват. Показалецът му бавно се спусна към часовника и спря върху циферблата.

— Трийсетте секунди изтекоха. Хареса ли ти? — Замълча, за да чуе дали ще кажа нещо — многозначителното мълчание на учител, който е попитал непокорен ученик: „Приключи ли с приказките?“.

— А сега трябва да поговорим. На такъв етап сме, че е изключително важно да улучим подходящия момент.

— Съгласен съм.

— Боже, благодаря ти — погледна ме той с извити вежди. — Искам скоро да съобщим на полицията какво си намерил в бараката. Докато масата отново те харесва.

„Масите“, поправих го мислено. Ейми ме беше научила на това.

— О, извинявай, „не отново“, а „най-сетне“. Репортерите вече откриха къде живее Го и аз се притеснявам, че крием твърде дълго бараката и съдържанието й. А семейство Елиът…?

— Вече не можем да разчитаме на подкрепата на семейство Елиът — казах. — Изобщо.

Поредната пауза. Танър реши да не ми държи конско и дори да не пита какво се е случило.

— Значи трябва да минем в настъпление — заявих, понеже се чувствах недосегаем, гневен, готов.

— Ник, не допускай един хубав обрат да ти създаде усещане за неуязвимост — предупреди ме Го. Извади от чантата си допълнителен извор на сили и го пъхна в ръката ми: — Избави се от махмурлука. Днес трябва да си във форма.

— Ще бъда във форма — уверих я. Глътнах хапчетата и се извърнах към Танър. — Какво ще правим? Хайде да начертаем план.

— Чудесно, ето какво. Много е необичайно, но аз съм си такъв. Утре вечер имаме интервю с Шарън Шийбър.

— Какво? Сигурно ли е?

Не можех да мечтая за нищо по-добро от Шарън Шийбър: тя беше най-рейтинговата (на възраст между 30 и 55 години) телевизионна (не само по кабеларките) новинарка (за да докажа, че съм способен да имам почтени отношения с човешко същество с вагина) в момента. Известно бе, че Шарън много рядко нагазва в нечистите води на криминалната журналистика, но направеше ли го, действаше с безкомпромисна справедливост. Преди две години беше взела под коприненото си крило една млада майка, тикната в затвора, защото разтърсила бебето си толкова силно, че го убила. Шарън Шийбър представи в няколко поредни вечери правна и много прочувствена защита по случая. Сега жената отново си е у дома в Небраска, омъжена е повторно и очаква дете.

— Сигурно е. Тя се свърза с мен снощи, след като видеото ти стана адски популярно.

— Значи все пак видеото помогна — не се сдържах да отбележа.

— Видеото отвори интересна възможност: преди него беше ясно, че ти си извършителят. Сега има мъничка вероятност да не си. Не знам как така най-сетне изглеждаше искрен…

— Защото случилото се снощи има конкретна цел: връщането на Ейми — отбеляза Го. — Това беше ход в настъпление. А преди щеше да е само угодническа, неискрена и незаслужена емоция.

Усмихнах й се признателно.

— Е, не забравяй, че и в този случай имаме конкретна цел — каза Танър. — Ник, не се шегувам: подходът ми е изключително нестандартен. Повечето адвокати биха те принудили да си затваряш устата. Аз обаче искам да опитаме. Медиите са пренаситили правната среда. Заради интернет, фейсбук и Ютюб вече няма непредубедени съдебни заседатели. Няма табула раза. Осемдесет-деветдесет процента от всеки случай се решава още преди да влезе в съда. Така че защо да не се възползваме и да контролираме историята. Все пак е рисковано. Искам всяка дума, всеки жест, всяко сведение да е планирано предварително. Но същевременно трябва да си естествен, да те харесват, иначе ще има обратен ефект.

— О, фасулска работа! — възкликнах. — Сто процента отрепетирано, обаче абсолютно неподправено.

— Трябва много да внимаваш какво казваш и ще предупредим Шарън, че няма да отговаряш на определени въпроси. Тя въпреки това ще ги зададе, но ние ще те научим да казваш: За съжаление поради определени потенциално вредни действия на полицията, ангажирана със случая, не мога да отговоря на този въпрос както би ми се искало…

— Като говорещо кученце.

— Да, като говорещо кученце, което не иска да влезе в затвора. Искаме да се превърнеш в кауза за Шарън Шийбър, Ник, и имаме златна възможност. Много е нестандартно, но аз съм си такъв — повтори Танър. Репликата му харесваше, беше му като рефрен.

Замълча, набърчи чело и направи онзи жест, с който уж демонстрираше размисъл. Канеше се да добави нещо, което нямаше да ми допадне.

— Какво? — попитах.

— Трябва да кажеш на Шарън Шийбър за Анди, защото връзката ти ще излезе на бял свят, със сигурност ще се разчуе.

— Точно когато хората най-накрая започват да ме харесват. И ти искаш да разваля това?

— Довери ми се, Ник — знаеш ли колко случая съм водил? По един или друг начин винаги успявам. Това е начинът да контролираме нещата. Ще й разкажеш за Анди и ще се извиниш. Ама така, все едно животът ти зависи от това. Имал си връзка, ти си мъж, слаб и глупав мъж. Обаче ще се сдобриш с жена си. Обичаш я и ще й се реваншираш. Дадеш ли интервюто, Шарън ще го излъчи още на следващата вечер. Цялото му съдържание е под възбрана, така че няма да могат да използват връзката с Анди за реклама, могат само да използват думата „сензация“.

— Значи вече си им съобщил за Анди?

— Боже, не! Казах им: приготвил съм ви хубава сензация. Така че даваш интервюто и разполагаме с двайсет и четири часа. Точно преди да се излъчи по телевизията, казваме на Бони и Гилпин за Анди и за това какво сме намерили в бараката. О, боже, току-що ви сглобихме цялата история: Ейми е жива и се опитва да натопи Ник! Тя е луда, ревнува и върти номер на Ник! Ама какво им става на хората!

— Тогава защо да не кажа на Шарън Шийбър, че Ейми се опитва да ме натопи?

— Първата причина е мантрата на всички гадости: тежест има не толкова престъплението, колкото укриването му. Ако си признаеш открито за Анди, ако помолиш за прошка, цялата страна ще ти прости и хората дори ще започнат да те съжаляват — американците обожават да гледат как прегрешилите поднасят извиненията си. Обаче не бива да разкриваш нищо, което ще представи жена ти в лоша светлина — на никого не му харесва неверен съпруг да обвинява жена си. Нека го направи някой друг на следващия ден: Близки до полицията източници разкриват, че съпругата на Ник, която той се закле, че обича с цялото си сърце, се опитва да го натопи! Ето това е страхотна телевизия.

— А втората причина?

— Много е сложно да обясняваш замисъла на Ейми. Не може да се направи кратко и ясно. Значи е лоша телевизия.

— Гади ми се — признах му.

— Ник, това е… — поде Го.

— Знам, знам, трябва да го направя. Но само си представи, че се налага да разкриеш пред света най-голямата си тайна. Съзнавам, че трябва. И сигурно в крайна сметка ще проработи в наша полза. Това може би е единственият начин Ейми да се върне. Тя иска да се унижа публично…

— Да проявиш смирение — прекъсна ме Танър. — Иначе ще излезе, че се самосъжаляваш.

— … и да й се извиня публично — продължих. — Обаче ще бъде ужасно.

— Преди да излезем в публичното пространство, трябва откровено да те предупредя за нещо — каза Танър. — Рисковано е да разкажем на полицията цялата история — Ейми се опитва да натопи Ник. Повечето ченгета си набелязват заподозрян и не обичат да се отклоняват. Не са склонни да обмислят други варианти. Затова е опасно да им кажем — може да ни натирят с подигравки от участъка и да те арестуват, а така само ще издадем стратегията на защитата си и ще им дадем възможност да планират как да ни смажат на процеса.

— Чакай, това звучи наистина много зле, Танър — каза Го. — Адски нежелателно.

— Нека да довърша — каза той. — Първо, смятам, че си прав, Ник. По мое мнение Бони също не вярва, че си замесен, и би приела алтернативна теория. Тя се ползва с добра репутация на честно ченге. На ченге с добри инстинкти. Говорих с нея и останах с хубаво усещане. Според мен уликите я насочват към теб, но инстинктът й подсказва, че нещо не е наред. И нещо още по-важно — ако стигнем до процес, аз бездруго не бих използвал в твоя защита опита на Ейми да те натопи.

— Как така?

— Както вече ти казах, твърде сложно е, съдебните заседатели няма да могат да проследят теорията ни. Ще постъпим в духа на О Джей, ще изложим простичка история: ченгетата са некомпетентни и на всяка цена искат да те пипнат, но имат само косвени улики и така нататък, дрън-дрън…

— Това „дрън-дрън“ адски ме успокои — подметнах.

— Съдебните заседатели ме обожават, Ник — усмихна се лъчезарно Танър. — Аз съм като тях.

— Ти си точно обратното на тях, Танър.

— Обърни го тогава: харесва им да мислят, че те са като мен.

Каквото и да правехме по-нататък, то се случваше пред храсталак от щракащи с апаратите си папараци, затова Го, Танър и аз излязохме от къщата насред светкавици и вихър от всякакви шумове („Не свеждай поглед — посъветва ме Танър, — не се усмихвай, но и не изглеждай смутен. Не бързай, просто си ходи, остави ги да те снимат и затвори вратата, преди да започнеш да ги ругаеш. После прави каквото си искаш.“) Бяхме тръгнали за Сейнт Луис, където щеше да се проведе интервюто, за да ме подготви Бетси, съпругата на Танър, бивша телевизионна водеща, впоследствие станала адвокат. Тя беше другата Болт от „Болт и Болт“.

Няколко новинарски микробуса ни последваха извън града, но когато Арката на мемориала на Джеферсън се показа на хоризонта, вече бях престанал да мисля за папараците.

Когато пристигнахме в хотелския апартамент на Танър, бях готов да ме инструктират, за да се представя превъзходно на интервюто. Отново ми се прииска да си имам собствена музикална тема: за кадрите как се подготвям за голямата битка. Кой е мисловният еквивалент на боксова круша?

Вратата отвори превъзходна, висока към метър и осемдесет чернокожа жена.

— Здрасти, Ник, аз съм Бетси Болт.

В моето съзнание Бетси Болт е умалително за бяло момиче, тип южняшка красавица.

— Не се притеснявай, всички се изненадват, когато се запознават с мен — засмя се Бетси, улови погледа ми и се ръкува с мен. — Танър и Бетси, звучи като от корицата на „Официалният гид за препи“, нали?

— „Официалният наръчник за препи“15 — поправи я Танър и я целуна по бузата.

— Виждате ли? Той наистина знае.

Въведе ни в скъпия мезонет — голям хол, облян от слънце през високите от пода до тавана прозорци, и с две спални от двете страни. Танър заяви, че не може да отседне в „Дейс Ин“ в Картидж от уважение към родителите на Ейми, но с Го подозирахме, че всъщност не може да отседне в Картидж, тъй като най-близкият петзвезден хотел се намира в Сейнт Луис. Заговорихме се за семейството на Бетси, за колежа и кариерата й (все страхотни, първокласни), поднесоха питиета за всички (сода и доматен сок, към които Танър имаше подчертано предпочитание, както се бяхме убедили с Го; особеност, която според него му придаваше собствен облик, точно както си мислех аз за очилата си без диоптър в колежа). После с Го потънахме в кожения диван, Бетси седна срещу нас, извила настрани долепените си крака като наклонената черта на компютърната клавиатура. Красиво/професионално. Танър крачеше зад нас и слушаше.

— Добре. И така, Ник, ще бъда честна, може ли?

— Да.

— Ти и телевизията. Представяш се ужасно, като изключим снощното ти изпълнение от бара за онзи блог.

— Има причина да се захвана с печатните медии — отговорих. — Видя ли камера, замръзвам.

— Вече го забелязах на пресконференцията — каза Бетси. — Приличаш на собственик на погребално бюро, толкова си скован.

— Алкохол? — предложих. — Снощи това ми свърши работа за онзи блог.

— Сега няма да помогне — отговори Бетси.

Зае се да наглася една видеокамера.

— Помислих си, че няма да е зле да направим малка тренировка. Аз ще бъда Шарън, ще задавам въпроси, каквито вероятно ще задава тя, а ти ще отговаряш както би отговарял на нея. Така ще видим колко далеч си от целта — отново се засмя тя. — Чакай малко.

Беше облечена със синя тясна рокля, а сега извади перлено колие от една възголяма кожена чанта. Униформата на Шарън Шийбър.

— Танър?

Съпругът й закопча перлите и Бетси се усмихна широко.

— Ще се постарая да бъда максимално автентична. С изключение на акцента си от Джорджия. И фактът, че съм чернокожа.

— Пред себе си виждам единствено Шарън Шийбър — казах.

Бетси включи камерата, седна срещу мен, въздъхна, сведе поглед, после отново погледна нагоре.

— Ник, има много несъответствия по отношение на този случай — каза тя със звучния телевизионен глас на Шарън. — Най-напред би ли разказал на публиката за деня, в който изчезна съпругата ти.

— И така, Ник, в отговор ще говориш само за закуската по повод годишнината ви — прекъсна я Танър. — Понеже това вече е известно. Но без да се спираш на никаква хронология, не говориш какво е станало преди и след нея. Поставяш акцента само на прекрасната закуска, която сте си направили двамата. Хайде, давай.

— Добре — прокашлях се аз. Червената лампичка на камерата премигваше, Бетси си беше лепнала любопитно журналистическо изражение. — Ами, както знаете, беше петата годишнина от сватбата ни, затова Ейми стана рано да приготви палачинки…

Ръката на Бетси се стрелна напред и нещо парна бузата ми.

— Какво, по дяволите…? — попитах недоумяващо. В скута ми имаше едно твърдо бонбонче. Вдигнах го.

— Всеки път, когато се напрегнеш, всеки път, когато красивото ти лице се превърне в траурна маска, ще те замервам с бонбон — обясни Бетси, като че ли е нещо напълно разумно.

— И това трябва да ми помогне да не се напрягам, така ли?

— Върши работа — увери ме Танър. — Мен така ме научи. Но имах чувството, че ме замерва с камъни.

Двамата се спогледаха с усмивки, които казваха „ах, ти“. Вече ми се изясни: бяха от двойките, които неизменно се държат като водещи на сутрешно токшоу.

— Хайде отначало, но този път разкажи по-подробно за палачинките — подкани ме Бетси. — Кои са ти любимите, кои тя обича най-много и какво ти си правил онази сутрин за жена си, докато тя ти е приготвяла палачинки…

— Спях.

— Какъв подарък й беше купил?

— Още нищо не бях купил.

— Мили боже! — отчаяно завъртя Бетси очи към съпруга си. — В такъв случай адски, ама адски много трябва да похвалиш въпросните палачинки, ясно? И да разкажеш какъв подарък си се канел да й купиш за празника. Понеже и през ум не ти е минавало да се прибереш у дома без подарък.

Започнахме отначало, аз описах традицията с палачинките, каквато всъщност нямаше, най-старателно разказах за прекрасните неща, които Ейми ми подаряваше (на това място още едно бонбонче ме улучи вдясно от носа и тутакси отпуснах челюсти), и как аз, глупакът („определено трябва да изиграеш ролята на нескопосания съпруг“, посъветва ме Бетси), още се мъчех да измисля какъв зашеметяващ подарък да й взема.

— Ейми не харесваше скъпи или луксозни подаръци — подех и този път Танър ме замери с книжно топче.

— Какво?

— Минало време. Престани да говориш за жена си в минало време, по дяволите.

— Доколкото разбрах, със съпругата ти сте имали някои проблеми — продължи Бетси.

— Последните няколко години бяха трудни. И двамата останахме без работа.

— Да, това е добре! — провикна се Танър. — И двамата…

— И се преместихме тук, за да се погрижим за баща ми, който е болен от алцхаймер, и за покойната ми майка, която имаше рак, а отгоре на всичко здравата работех в бара.

— Добре, Ник, добре — похвали ме Танър.

— Постарай се да споменеш колко близък си бил с майка си — каза Бетси, макар на нея специално да не й бях говорил за майка си. — Няма кой да се появи, за да опровергае тази история, нали? Няма да изникнат компрометиращи неща за милото мамче и милото синче, нали?

— Не, с майка ми бяхме много близки.

— Добре. Тогава я споменавай често. И кажи, че със сестра ти заедно държите бара — винаги споменавай сестра си, когато говориш за бара. Ако имаш бар, значи си падаш по игричките, обаче ако го държиш заедно с обичната си близначка, значи си…

— Ирландец.

— Продължавай.

— И така се трупаше… — подех.

— Не — прекъсна ме Танър. — Звучи взривоопасно.

— И така, нещата малко се бяха объркали, но смятах да използвам петата ни годишнина, за да възродя връзката ни…

— Да укрепя връзката — провикна се Танър. — Възражда се нещо мъртво.

— Да укрепя връзката ни…

— И с какво се освежава картинката, когато чукаш двайсет и три годишна мадама? — попита Бетси.

Танър я замери с бонбонче.

— Излизаш от образа, Бетс.

— Извинявайте, момчета, обаче аз съм жена и тази история ми вони отдалеч. Да укрепя връзката ни! Моля ви се! Момичето още е било в картинката, когато Ейми е изчезнала. Жените ще те намразят, Ник, освен ако не поемеш вината. Бъди прям, не увъртай. Можеш да добавиш: изгубихме работата си, преместихме се, родителите ми умираха. После аз сгафих. Здравата сгафих. Вече не знаех кой съм и го осъзнах едва когато изгубих Ейми. Трябва да признаеш, че си се държал като кретен и че всичко се е случило по твоя вина.

— Всъщност по принцип точно това се очаква от мъжете — отбелязах.

Бетси раздразнено вдигна очи към тавана и каза:

— Трябва много да внимаваш с проявите на подобно отношение, Ник — предупреди ме тя.

Работихме до три през нощта. Три сутринта, поправи ме Бетси, после ме освободи.

— Вземи половин сънотворно — посъветва ме тя. — Ще те събудя в десет. Искам да се наспиш, за да си мобилизиран, но не прекалено, че да изглеждаш отпочинал.

В деня на интервюто подготвяхме репликите ми и оправяхме външността ми. Бетси се зае с дрехите ми, после Го подряза косъмчетата над ушите ми с ножичка, а Бетси се помъчи да ме убеди да си сложа грим, по-точно пудра, за да не ми лъщи лицето. Говорехме тихо, защото екипът на Шарън се настаняваше отвън — интервюто щеше да се проведе в хола на апартамента с изглед към Арката на Сейнт Луис. Портата към Запада. Не съм сигурен какво беше предназначението на тази забележителност, освен да послужи като най-общ символ за средната част на страната: ето къде се намирате.

— Трябва ти поне мъничко пудра, Ник — заяви Бетси най-накрая и се приближи към мен с пухчето. — Носът ти се поти, когато се притесниш.

Танър надзираваше целия процес като диригент. „Не много от тази страна, Го… Бетс, внимавай с пудрата, по-добре не прекалявай…“

— Трябваше да му сложим ботокс — каза тя. Явно ботоксът се бореше не само с бръчките, а и с изпотяването — някои от клиентите им получавали сериозни дози преди процес и съпрузите вече предлагаха да постъпят така и с мен. Предлагаха го предпазливо, внимателно. Ако се стигне до процес.

— Да, само това ми липсва — пресата да надуши, че съм си инжектирал ботокс, след като жена ми си отиде — отбелязах и веднага се поправих: — Изчезна.

Знаех, че Ейми не е мъртва, но също така знаех, че е възможно най-далеч от мен. За мен действително беше съпруга в минало време.

— Браво на теб, но следващия път се постарай изобщо да не го изричаш.

В пет следобед телефонът на Танър звънна и той погледна екранчето.

— Бони. — И остави гласовата поща да поеме разговора. — Ще й се обадя после.

Не искаше никаква нова информация, разпит или клюки да ни принудят да променяме посланието си.

— Сигурен ли сте, че не трябва просто да видим какво иска? — попита Го.

— Иска да ме прецака още повече — казах. — Ние ще й се обадим. След няколко часа. Да почака.

Всички се уверихме взаимно, че не си струва да се тревожим за обаждането. Стаята притихна за половин минута.

— Трябва да призная, че всъщност се вълнувам да се запозная с Шарън Шийбър — каза Го най-накрая. — Дама от класа. Не е като онази Кони Чънг.

Засмях се и точно това целеше сестра ми. Майка ми харесваше Шарън Шийбър и не можеше да понася Кони Чънг — така и не й прости, че е злепоставила майката на Нют Гингрич16 по телевизията — нещо свързано с факта, че Нют беше нарекъл Хилари Клинтън „кучка“. Не помня точно интервюто, но майка ми беше вбесена.

В шест следобед влязохме в стаята, където две кресла бяха поставени едно срещу друго на фона на Арката. Моментът беше идеално подбран, за да бъде осветена Арката, но залезът да не блести в стъклата. Продуцентка, чието име не запомних, затрака към нас върху опасно високите си токчета и ми обясни „какво да очаквам“. Възможно било въпросите да бъдат задавани няколко пъти, та интервюто да се получи възможно най-гладко и за да имаме хубави кадри с реакциите на Шарън. Не било разрешено да разговарям с адвоката си, преди да отговоря. Можело да перифразирам отговор, но да не променям същността му. Ето вода, а сега да ти поставим микрофона.

Вече вървяхме към стола, когато Бетси ме смушка по ръката. Сведох поглед и тя ми показа, че джобът й е пълен с бонбончета.

— Да не забравиш… — размаха ми заканително пръст.

Внезапно вратата на апартамента се отвори рязко и влезе Шарън Шийбър — плавно и грациозно, все едно е родена от лебеди. Беше красива жена, която сигурно никога не е изглеждала момичешки. Жена, чийто нос вероятно никога не се поти. Имаше гъста тъмна коса и огромни кафяви очи, които можеха да изглеждат благи като на кошута, но и много зли.

— Това е Шарън! — прошепна развълнувано Го, имитирайки майка ни.

Шарън се извърна към нея и величествено кимна, после се приближи да ни поздрави.

— Аз съм Шарън — успя да се представи сърдечно тя. Извърна се към мен и тъкмо щеше да ме заговори, когато продуцентката се приближи, потропвайки с токчетата си, и прошепна нещо в ухото й. Изчака реакцията на Шарън и й прошепна още нещо.

— О! О, боже! — възкликна Шарън. А когато отново се обърна към мен, вече изобщо не се усмихваше.

Ейми Елиът Дън

Изчезнала от десет дни

Случилото се снощи едва не ме тласна отново към мисълта за самоубийство. Цяла нощ дремах на шофьорското място в колата си в далечния край на паркинга пред грамаден комплекс от заведения за бързо хранене на брега на река Мисисипи, а топлият вятър носеше мирис на сол и на месо от животновъдна ферма. Колата ми се струваше все по-тясна с всеки изминал час — трябваше да се свия в ембрионална поза, за да се помъча да поспя. Всъщност така и не мигнах: вратата беше заключена, но все чаках някой да потропа на прозореца и знаех, че вдигна ли поглед, ще видя или кривите зъби на някой сладкодумен сериен убиец (нямаше ли да е ирония на съдбата наистина да ме убият?), или строго ченге, което ще настоява да му покажа документ за самоличност (щеше да е още по-лошо да ме намерят на паркинг като някаква скитница). Неоновите табели на ресторантите тук никога не гаснат и паркингът е осветен като футболно игрище — което пак ми навява мисли за самоубийство, за това, че затворниците, които може да посегнат на живота си, денонощно стоят на включени лампи, въобще — ужасна мисъл. Резервоарът ми е под минимума, което е още по-ужасна мисъл: мога да шофирам само около час в която и да е посока, затова трябва внимателно да избера накъде да тръгна. На юг е Арканзас, на север е Айова, на запад се връщам обратно в Озаркските планини. Или можех да поема ни изток, да пресека реката и да вляза в Илинойс. Накъдето и да тръгна, се натъквам на реката. Или тя ме следи, или аз — нея.

Обадих се. Не можах да издържа дори двайсет и четири часа без помощ, след като изгубих парите си (не ги изгубих, откраднаха ми ги). Благодарение на родителите ми, които непрекъснато ме глезеха, не съм способна да живея без пари. Не съм виновна. Все едно отново да пуснеш на воля в Бутан снежен леопард, който си хранил от ръка. Затова избрах: да се обадя. Не искам да се самоубивам, не и след като Ник ще влезе в затвора. Вече съм напълно сигурна в това. Новата аз не иска да умира — много е палава. Новата ми същност се опитва да овладее историята, някои от последните обрати й харесват и иска да види какво предстои да се случи. Ник обича ли истински Ейми? Искрено ли е желанието му да се реваншира? Ще му прости ли светът? Ще бъде ли намерена Ейми? Не сменяйте канала!

Измивам се в тоалетната на „Макдоналдс“ — със зелен гел и влажни кърпички — и се преобличам с евтина лятна рокля. Време е да тръгвам. Всъщност изпитвам учудващо нетърпение. Животът в онази дупка започваше да ме измъчва: общата пералня, в чийто барабан винаги залепваше нечие бельо, което колебливо отлепвах с два пръста като с пинсети; неизменно и необяснимо мокрият ъгъл на килима в стаята ми; капещата чешма в банята.

Шофирам четирийсет минути на север до мястото на срещата — крайречно казино, което се казваше „Хорсшу Али“. Появява се изневиделица — мигаща неонова грамада посред рядка горичка. Пристигам вече на изпарения — клише, което досега не съм използвала — паркирам колата и оглеждам мястото: същинска миграция на старци, плъпнали като ранени насекоми с патерици и бастуни, помъкнали бутилки с кислород към ротативките. Сред групите старчоци сноват издокарани младежи, които са гледали прекалено много филми за Лас Вегас и нямат представа колко са жалки в опита си да имитират елегантността на бандата на Оушън с евтините си костюми насред горите в Мисури. Много биха искали да вечерят с пържола, но могат да си позволят единствено бюфет с мазни зеленчуци, които ще оставят тъмни петна по крачолите на панталоните им.

Влизам под светещ билборд, който рекламира — само за две нощи — повторното събиране на някаква ду-уоп група от петдесетте години. Вътре казиното е тясно и безлично. Ротативките дрънчат и тракат с весели електронни мелодийки, абсолютно неподходящи за тъпите и навъсени лица на хората, които седят пред машините и пушат цигари над увисналите на шиите им кислородни маски. Пени след пени, след пени, след пени, дрън-дрън-дрън! Парите, които харчат, отиват за бедното общинско училище, в което учат отегчените им внуци. Пени след пени. Група провалени младежи ме подминават, клатушкайки се бавно — явно след ергенско парти, защото устните им още са влажни от шотовете. Дори не ме забелязват, пресипнали и светлокестеняви като Марк Хамил17. Говорят за момичета: дайте ни момичета… обаче освен мен другите струват пари. Младежите давят разочарованието си в алкохол и се стараят да не убият някой колега моторист на път за къщи.

Съгласно плана чакам в един страничен бар вляво от входа на казиното и наблюдавам как групата от застаряващи момчета свири пред голяма публика от белокоси старци, които пляскат силно и ровят с разкривените си пръсти в купичките с безплатни фъстъци. Кльощавите певци с лъскави смокинги се въртят бавно и предпазливо на изкуствените си стави — танц на умиращите.

Отначало казиното ми се струваше добра идея — непосредствено до магистралата, пълно с пияници и възрастни хора, които не се славят с остро зрение. Сега обаче чувствам мястото пренаселено и ставам неспокойна, усещам камерите във всеки ъгъл, вратите, които могат тутакси да се затворят.

Тъкмо се каня да си вървя, когато той се доближава с бавна крачка.

— Ейми.

Обадих се на предания Деси да ми се притече на помощ (и да ми съдейства). Деси, с когото всъщност никога не съм губила връзка — независимо какво казвах на Ник и на родителите си — изобщо не ме притеснява. Винаги съм знаела, че някой ден ще ми потрябва. Добре е да имаш подръка поне един мъж, когото можеш да използваш за нещо. Деси е истински рицар на бял кон. Той обича жени в беда. През годините след „Уикшър“, когато си говорехме и аз го разпитвах за приятелката му в момента, което и да беше момичето, той отговаряше: „О, за съжаление не е много добре“. Аз обаче знам, че Деси обича това — хранителните разстройства, пристрастеността към болкоуспокояващи, мъчителната депресия. Той е най-щастлив, когато бди край нечие болнично легло. Седнал отстрани с овесена каша, портокалов сок и нежно прегракнал гласец. Горкичката.

И ето го тук, ослепителен с белия си летен костюм. (Деси подменя гардероба си всеки месец — подходящото за юни не върши работа през юли. Винаги съм се възхищавала на дисциплината и прецизността в облеклото на Колингс.) Изглежда добре. Аз не. Давам си болезнено ясна сметка за влажните си очила и за излишната тлъстинка в кръста.

— Ейми. — Той докосва бузата ми и ме придърпва в обятията си. Не в прегръдките, Деси не прегръща, по-скоро те обвива в нещо, предназначено специално за теб. — Миличка. Не можеш да си представиш. Това обаждане. Мислех, че ще полудея. Подозирах, че си измисляш! Мечтаех си да си жива и после ти се обади. Добре ли си?

— Вече съм добре — отговарям. — Сега се чувствам в безопасност. Беше ужасно.

После избухвам в сълзи, което не е съгласно плана, но изпитвам огромно облекчение, освен това плачът е напълно подходящ за момента и аз оставям сълзите да текат на воля. Стресът постепенно ме напуска: напрежението от осъществяването на плана, страхът да не ме хванат, загубата на парите, предателството, грубостта, дивашкото усещане, че за пръв път от години съм сама.

Изглеждам много хубава след двуминутен плач — ако е по-дълъг, носът ми потича и подпухвам, обаче до тази граница устните ми стават по-пухкави, очите ми — по-големи, бузите ми поруменяват. Броя, докато плача върху лененото рамо на Деси: едно, Мисисипи, две, Мисисипи… пак тази река — и овладявам сълзите след минута и четирийсет и осем.

— Изглеждаш много… различно — отбелязва Деси най-накрая. — Лицето ти е доста напълняло. И горката ти коса е… — Все пак се овладява. — Ейми, не съм предполагал, че ще изпитвам такава признателност. Разкажи ми какво се случи.

Поднасям му същинска готическа история за обсебеност и ярост, за типичната за Средния запад просташка жестокост, босонога бременност и животинско господство. За изнасилване, хапчета, алкохол и юмруци. За острите върхове на каубойски ботуши в ребрата, страх и предателства, родителска апатия, изолация и за последните показателни думи на Ник: „Никога няма да ме напуснеш. Ще те убия. Ще те намеря където и да си. Ти си моя“. Разказвам, че на всяка цена е трябвало да изчезна в името на собствената си безопасност и безопасността на нероденото си дете и че се нуждая от помощта на Деси. Моят спасител. Историята ми трябва да задоволи копнежа му по съсипани жени — в момента бях по-нещастна от всички. Преди време в пансиона му разказах за нощните посещения на баща си в моята стая и как, облечена с розовата си нощничка с волани, съм впервала поглед в тавана, докато той приключи. Деси се влюби в мен след тази лъжа, знам, че и сега си представя как ме люби, как нежно и деликатно прониква в мен и гали косата ми. Знам, че си представя как тихо ще плача, докато му се отдавам.

— Не мога да се върна към предишния си живот, Деси. Ник ще ме убие. Никога няма да се чувствам в безопасност. Бебето няма да е в безопасност. Но не мога да допусна и той да влезе в затвора. Исках само да изчезна. Не си дадох сметка, че полицията ще заподозре него.

Поглеждам изискано към групата на сцената, където подобен на скелет седемдесетгодишен старчок пее за любов. Недалеч от нашата маса един тип с изпънат гръб и подстригани мустаци мята чашата си в кошчето за боклук до нас и бележи (научих тази дума от Ник). Иска ми се да бях избрала по-приятно място. Типът вече открито ме зяпа, наклонил глава на една страна и преувеличено озадачен. Ако беше герой от анимационно филмче, щеше да се почеше по главата и да издаде гумен звук, подобен на стържене. По някаква причина си казвам: прилича на ченге. И му обръщам гръб.

— За Ник не трябва да се безпокоиш — напътства ме Деси. — Остави това на мен, аз ще се погрижа — протяга той ръка, стар жест. Деси е пазителят на моите тревоги — ритуална игра, която играехме като малки. Аз се преструвам, че слагам нещо в ръката му, той го обхваща с пръсти и на мен наистина ми става по-добре. — Всъщност няма да се погрижа. Надявам се Ник да умре заради онова, което ти е сторил. В едно разумно общество точно така би станало.

— Е, ние сме безумно общество, затова трябва да продължа да се крия. Трябва да защитя детето си. — Полагам длан върху корема си. — Мислиш ли, че е ужасно от моя страна?

Вече знам отговора.

— Не, разбира се, миличка. Правиш каквото си била принудена да сториш. Би било лудост да постъпиш другояче.

Не ме пита нищо за бременността. Знаех си, че няма да попита.

— Само ти знаеш — казвам му.

— Ще се погрижа за теб. Какво мога да направя?

Сепвам се престорено, дъвча устна, отмествам поглед, после отново поглеждам към Деси.

— Нуждая се от пари за известно време. Мислех да започна някаква работа, но…

— О, не, не, не го прави. Ти си навсякъде, Ейми — по всички новини, по списанията. Някой ще те познае. Дори с тази… — докосва той косата ми… — нова спортна прическа. Ти си красива жена, а красивите жени не изчезват лесно.

— За съжаление май си прав. Просто не искам да смятам, че се възползвам от теб. Нямах къде другаде да отида…

Келнерката, невзрачна брюнетка, маскирана като красива брюнетка, идва и оставя напитките ни на масата. Извръщам се от нея и установявам, че мустакатият любопитко е застанал до бара и ме наблюдава с полуусмивка. Не знам какво да правя. Предишната Ейми за нищо на света не би стъпила тук. Мисълта ми е помътена от диетичната кола и от собствената ми телесна миризма.

— Поръчах ти джин с тоник — казвам.

Той леко се смръщва.

— Какво? — питам, но вече знам.

— Това е пролетното ми питие. Сега пия „Джак Даниълс“ с джинджър ейл.

— Тогава ще ти поръчаме такъв коктейл, а аз ще изпия джина ти.

— Не, всичко е наред, не се тревожи.

Натрапникът отново се появява в периферното ми зрение.

— Този тип с мустаците… не ме ли зяпа?

Деси го стрелва с поглед и поклаща глава.

— Гледа… певците — произнася той думата двусмислено. — Нуждаеш се не само от малко пари. Цялото това хитруване ще ти омръзне. Да не можеш да погледнеш хората в очите. Да живееш сред… — той разпери ръце, за да обхване в жеста цялото казино — хора, с които, допускам, нямаш нищо общо. Да живееш под стандарта си.

— Това ме очаква през следващите десет години. Докато не остарея достатъчно, историята не се забрави и аз не се почувствам спокойна.

— Ха! Склонна си да го правиш цели десет години, така ли, Ейми?

— Шшшт, не произнасяй името ми!

— Кейти, Джени, Меган или каквото е там… Говориш безумия!

Келнерката се връща, Деси й подава банкнота от двайсет долара и я отпраща. Тя си тръгва ухилена. Държи двайсетачката като чудо невиждано. Отпивам от питието си. Бебето няма да има нищо против.

— Според мен Ник няма да предяви обвинение, ако се върнеш.

— Моля?

— Дойде вкъщи. Мисля, че разбира вината си…

— Дошъл е при теб? Кога?

— Преди няколко дни. Преди да говоря с теб, слава богу.

През последната седмица Ник проявява към мен повече интерес, отколкото през последните няколко години. Винаги ми се е искало някой мъж да се сбие заради мен — в истинска кървава битка — така че това е добро начало: Ник да отиде да разпитва Деси.

— Какво каза? Как ти се стори?

— Като задник от висш порядък. Искаше да го лепне на мен. Разказа ми някаква откачена история как аз…

Винаги ми е харесвала лъжата как Деси се е опитал да се самоубие заради мен. Той наистина беше съсипан от раздялата ни, стана досаден и плашещ и постоянно висеше из кампуса с надеждата да го приема обратно. Като нищо би могъл да посегне на живота си.

— Какво каза Ник за мен?

— Изглежда съзнава, че вече не може да ти навреди, понеже светът е осведомен и загрижен за Ейми. Трябва да ти позволи да се върнеш жива и здрава, а ти можеш да се разведеш и да се ожениш за подходящия мъж. — Отпива от питието си. — Най-накрая.

— Не мога да се прибера у дома, Деси. Дори ако хората повярват на всичко за грубостите на Ник. Пак ще мразят мен — аз ги измамих. Ще бъда най-големият аутсайдер на света.

— Ще бъдеш моят аутсайдер и аз ще те обичам въпреки всичко и ще те пазя от всичко. Край на тревогите ти.

— Няма да можем да общуваме с никого.

— Ще напуснем страната, ако искаш. Ще живеем в Испания, Италия или където пожелаеш, ще ядем манго на слънце. Ще спим до късно, ще играем скрабъл, ще разлистваме книги безцелно и ще плуваме в океана.

— А когато умра, все още ще бъда нелепа бележка под линия, изрод. Не. Имам си гордост, Деси.

— Е, няма да допусна да живееш на паркинг за каравани. Няма. Ще дойдеш с мен и ще те настаним в къщичката край езерото. Там е много уединено. Ще ти нося продукти и всичко необходимо, по всяко време. Можеш да се криеш самичка, докато решим какво да правим.

Къщичката край езерото на Деси всъщност беше огромна, а да ми „носи продукти“ означаваше да ми стане любовник. Усещах нуждата, излъчваше я като телесна топлина. Гърчеше се неспокойно под костюма и адски му се искаше това да се случи. Деси беше колекционер: имаше четири коли, три къщи, множество дрешници с костюми и обувки. Щеше да му е приятно да знае, че съм на сигурно място, под стъклен похлупак. Върховната фантазия на белия рицар: измъква обруганата принцеса от окаяното й положение и я поставя под своя закрила в златния замък, до който единствен той има достъп.

— Не мога да го направя. Ами ако полицията някак разбере и дойде да ме търси?

— Ейми, полицията те мисли за мъртва.

— Не, засега трябва да съм сама. Можеш ли само да ми дадеш малко пари?

— А ако откажа?

— Тогава ще разбера, че предложението ти за помощ не е било искрено. Че си като Ник и искаш само да ме контролираш, независимо по какъв начин.

Деси мълчеше и преглътна напитката си със стиснати челюсти.

— Това е чудовищно обвинение.

— Това е чудовищна постъпка.

— Не те контролирам, притеснявам се за теб. Поживей в къщата край езерото. Ако смяташ, че те притискам, ако се почувстваш неудобно, си тръгни. Най-лошото, което може да се случи, е да си починеш и да се отпуснеш няколко дни.

Мустакатият неочаквано се озовава на нашата маса с несигурна усмивка на лицето.

— Госпожо, дали имате някаква връзка със семейство Енлоу? — пита той.

— Не — отговарям и се извръщам.

— Извинете, но приличате на…

— Ние сме от Канада, а сега ни извинете — срязва го Деси, а типът завърта очи, промърморва „божичко“ и се отправя обратно към бара. Но не спира да ме поглежда.

— Трябва да тръгваме — отбелязва Деси. — Ела в къщата на езерото, още сега мога да те заведа там. — Изправя се.

В къщата на Деси сигурно има превъзходна кухня, стаи, в които мога да се шляя и да танцувам като в „Звукът на музиката“ — сигурно са адски просторни. Най-вероятно има безжичен интернет и кабелна телевизия — за нуждите на командния ми център — и огромна вана, плюшени халати и легло, което не заплашва да се разпадне всеки момент.

Е, щях да имам и Деси, обаче той беше управляем.

Онзи тип на бара още ме зяпа, но вече не толкова добронамерено.

Навеждам се и нежно целувам Деси по устните. Май съм взела решение.

— Ти си прекрасен човек, съжалявам, че те поставям в такова положение.

— Аз искам да бъда в това положение, Ейми.

Докато излизаме и минаваме покрай един адски потискащ бар, където във всеки ъгъл бръмчат телевизори, виждам на екрана Пачаврата.

Пачаврата дава пресконференция.

С Деси спираме и вперваме поглед в един телевизор в ъгъла.

Анди изглежда дребничка и безвредна. Прилича на детегледачка, при това не на сексапилна детегледачка, а на момиче от квартала, което си играе с децата. Знам, че не е истинската Анди, защото съм я следила. В действителност тя носи прилепнали потници, които подчертават гърдите й, и прилепнали джинси, а косата й е дълга и чуплива. На живо изглежда като покана за чукане.

Сега е облечена с измачкана лятна рокля, косата й е прибрана зад ушите и явно е плакала — личи по розовите торбички под очите. Изглежда изтощена, напрегната и всъщност е много красива. По-хубава, отколкото смятах преди. Не съм я виждала толкова отблизо. Има лунички.

— О, мамка му! — възкликва една жена пред приятелката си с коса като евтино каберне.

— О, нееее, наистина бях започнала да съчувствам на този тип! — отговаря приятелката.

— В хладилника ми има гадости, които са по-стари от това девойче. Ама че задник!

Анди застава зад микрофона и свежда поглед към листа с изявлението си, който трепери в ръката й. Горната й устна е влажна и лъщи на светлината на прожекторите. Изтрива потта с показалеца си.

— Хмм… Ето какво искам да кажа: имах връзка с Ник Дън от април 2011 година до 5 юли тази година, когато съпругата му Ейми Дън изчезна. Ник ми беше преподавател в колежа в Картидж, сближихме се и започнахме връзка.

Млъква и се прокашля. Тъмнокоса жена зад нея, не много по-възрастна от мен, й дава вода, която Анди изпива бързо, а чашата трепери в ръката й.

— Много се срамувам, че имах връзка с женен мъж. Това противоречи на моите ценности. Наистина бях убедена, че съм влюбена… — разплаква се тя и гласът й потрепва — … в Ник Дън и че той е влюбен в мен. Той ми каза, че връзката със съпругата му е приключила и двамата скоро ще се разведат. Не знаех, че Ейми Дън е бременна. Ще сътруднича на полицията в разследването относно изчезването на Ейми Дън и ще направя всичко по силите си да помогна.

Гласчето й е тънко, детинско. Тя вдига поглед към камерите отпред, видимо се стряска и отново свежда очи. Две ябълки почервеняват на кръглите й бузи.

— Аз… аз… — разридава се тя и майка й — жената сигурно е майка й, имат еднакви твърде големи очи — слага ръка върху рамото й Анди продължава да чете: — Много съжалявам и се срамувам от стореното. Искам да се извиня на семейството на Ейми за болката, която им причиних. Съдействам на полицията в разследването… О, това вече го казах.

Анди се усмихва стеснително, а представителите на пресата се смеят насърчаващо.

— Горкичката! — възкликва червенокоската.

Тя е малка уличница и не заслужава състрадание. Не мога да повярвам, че някой съжалява Анди. Буквално отказвам да го повярвам.

— Аз съм студентка на двайсет и три години — продължава тя. — Моля ви само за малко уединение, за да преодолея този труден момент.

— Късмет — промърморвам, докато Анди отстъпва назад, някакъв полицай отказва да отговаря на въпроси и всички се отдръпват от камерите. Улавям се, че съм се наклонила наляво, сякаш за да ги последвам.

— Горкичкото агънце — съжалява я по-възрастната жена. — Изглеждаше ужасена.

— Май в крайна сметка той го е направил.

— Бил е с нея повече от година.

— Боклук!

Деси ме побутва и се ококорва въпросително: знаеше ли за връзката? Добре ли си? Вероятно изражението ми е бясно — горкото агънце, как пък не! — но се преструвам, че е заради изневярата. Кимам и се усмихвам неохотно. Добре съм. Точно преди да си тръгнем, виждам родителите си, хванати за ръце както винаги, пристъпват заедно към микрофона. Майка ми, изглежда, се е подстригала. Трябва ли да се подразня, че насред драмата около моето изчезване тя се е погрижила за външния си вид? Когато някой умре и роднините му продължат напред, винаги казват: еди-кой си би искал така. Аз не искам.

Майка ми заговаря:

— Нашето изявление е кратко и след него няма да отговаряме на въпроси. Първо, искам да ви благодаря за огромната подкрепа за семейството ни. Явно светът обича Ейми не по-малко от нас. Ейми, липсват ни сърдечният ти глас и веселостта ти, бързият ти ум и доброто ти сърце. Ти наистина си невероятна. Ще те върнем обратно в семейството. Сигурна съм. И второ, до тази сутрин не знаехме, че зет ни Ник Дън е имал извънбрачна връзка. Още от самото начало на този кошмар той не беше толкова разтревожен, ангажиран и загрижен, колкото би трябвало. Отдавахме го на шока, но сега, в светлината на новите разкрития, не смятаме така. Ето защо оттеглихме подкрепата си за Ник. Той не беше искрен пред полицията, не беше искрен и с нас. Разследването продължава и ние се надяваме Ейми да се върне при нас. Историята й трябва да продължи. Светът е готов за следващата глава.

Амин, казва някой.

Ник Дън

Изчезнала от десет дни

Представлението приключи и родителите на Ейми се скриха от поглед. Продуцентката на Шарън изключи телевизора с върха на обувката си. Всички в стаята бяха вперили поглед в мен и чакаха обяснение — госта на празненството, който току-що се е изсрал на пода. Шарън ми се усмихна твърде лъчезарно — гневна усмивка, която изопна ботокса й и лицето й се набръчка не където трябва.

— Е? — попита тя със спокойния си звучен глас. — Какво беше това, по дяволите?

— Това беше сензацията — намеси се Танър. — Ник беше и все още е готов да разкрие действията си и да ги обсъжда. Съжалявам, че ни изпревариха, но в известен смисъл така е по-добре за теб, Шарън. Ти ще получиш първата реакция на Ник.

— Дано да имаш интересни неща за разказване, Ник — каза тя и се отдалечи високомерно, подмятайки неясно на кого: — Сложете му микрофон и да започваме.

Оказа се, че Шарън Шийбър направо се влюби в мен. В Ню Йорк бях чувал слухове, че тя е изневерила на съпруга си и после се е върнала при него, но това беше история, която се разпространяваше само сред журналистическите среди под сурдинка. Случилото се бе отпреди десет години, но сигурно желанието за прошка още тлееше у нея. И наистина. Шарън грееше, глезеше ме, ласкаеше ме и ме предизвикваше. Цупеше сочните си лъскави устни насреща ми невероятно искрено — подпряла брадичка върху кокалестата си ръка — и ми задаваше трудни въпроси, а този път аз им отговарях добре. Не съм лъжец от невероятния калибър на Ейми, но ме бива, когато се налага. Имах вид на мъж, който е обичал жена си, който се срамува от изневярата си и е готов да се поправи. Предната нощ, неспокоен и в плен на безсънието, бях гледал онлайн как през 1995 година в Шоуто на Джей Лено Хю Грант се извинява пред цялата страна, че някаква проститутка му е правила свирка. Заекваше, сучеше и се гърчеше, като че ли кожата му е с два размера по-тясна, но не се извиняваше: „Мисля, че човек знае какво е редно и какво е нередно в живота, а това беше нередно. Направих нещо нередно… това е“. Мамка му, този тип си го биваше — изглеждаше притеснен, неспокоен и толкова дълбоко разтърсен, че ти идваше да го хванеш за ръка и да му кажеш: Приятел, не е бог знае какво, не се тормози. Точно този ефект целях и аз. Толкова пъти гледах клипчето, че за малко да придобия британски акцент.

Аз бях самата неискреност: съпругът, за когото Ейми винаги бе твърдяла, че не умее да се извинява, най-накрая го стори — и то с думи и емоции, които бе заел от един актьор.

Но се получи.

— Шарън, направих нещо лошо, нещо непростимо. Не мога да намеря извинение. Унизих се — не съм допускал, че мога да изневеря. И което е по-важно, нараних съпругата си, нараних семейството й и нараних младата жена, с която имах връзка. Постъпката ми е непростима, нямам извинение и единственото ми желание е Ейми да си дойде у дома, за да й се реванширам до края на живота и да се отнасям с нея така, както заслужава.

О, определено ще се отнасям с нея както заслужава.

— Но знаеш ли какво, Шарън, не съм убил Ейми. Никога не бих я наранил. Мисля, че случващото се сега е нещо, което мислено наричам (засмивам се) ефекта на Елън Абът. Злепоставяща и безотговорна журналистика. Свикнали сме да ни поднасят тези убийства на жени, пакетирани като развлечение, а това е отвратително. Кой е виновен в тези предавания? Винаги съпругът. Затова според мен зрителите, и в известен смисъл дори полицията, се оказват принудени да вярват, че случаят неизменно е такъв. Още от самото начало всички допуснаха, че съм убил съпругата си — заради историите, които им натякват отново и отново, а това беше неправилно, беше морално погрешно. Не съм убил съпругата си. Искам тя да си дойде у дома.

Знаех, че Шарън ще се възползва от възможността да обрисува Елън Абът като състезателка за сензационно висок рейтинг. Познавах величествената Шарън с двайсетгодишен журналистически опит и с нейните интервюта с Арафаг, Саркози и Обама и знаех, че самата мисъл за Елън Абът я оскърбява. Аз съм (бях) журналист, знам как стоят нещата, затова когато изрекох тези думи — ефектът на Елън Абът — забелязах как устата на Шарън потрепна, как веждите й съвсем лекичко се извиха, как цялото й изражение се проясни. Видиш ли това изражение, разбираш — улучил си право в целта.

В края на интервюто тя пое и двете ми ръце в своите — хладни и малко мазолести, бях чел, че е запалена по голфа — и ми пожела всичко най-хубаво.

— Ще те държа под око, приятел — обеща, после целуна Го по бузата и се отдалечи с апломб. Гърбът на роклята й се оказа бойно поле на безопасни игли, които придържаха материята да не се смъква.

— Справи се чудесно, мамка му — оповести Го и се запъти към вратата. — Беше съвсем различен от преди. Владееше положението, но без да си наперен. Дори челюстта ти не беше толкова… скапандурска.

— Махнах вдлъбнатината на брадичката си.

— Да, почти.

След интервюто с Шарън Шийбър дадох още три интервюта — за две кабеларки и за една национална мрежа. Интервюто с Шийбър щеше да се излъчи на следващия ден, а после щяха да тръгнат останалите материали — домино от извинения и угризения. Поемах нещата в свои ръце. Вече нямаше да се примирявам да бъда евентуално виновният съпруг или емоционално студеният съпруг или безсърдечният съпруг неверник. Мен ме познаваха всички, много мъже (и жени) бяха като мен: аз изневерявах, чувствах се гадно и бях готов на всичко необходимо, за да оправя нещата, защото бях истински мъж.

— В прилична форма сме — оповести Танър, докато се прибирахме малко преди полунощ. — Това с Анди… няма да е толкова ужасно, колкото можеше да бъде, благодарение на интервюто с Шарън. Просто от сега нататък трябва да сме с една крачка напред.

Го ми звънна и аз вдигнах. Гласът й беше писклив и тънък.

— Ченгетата са тук със заповед за обиск на бараката… Влезли са и в къщата на татко. Те са… Страх ме е…

Го беше в кухнята и пушеше, когато пристигнахме, а съдейки по препълнения кичозен пепелник от 70-те, явно бе подкарала втория пакет. Тромаво хлапе без рамене, с къса подстрижка и полицейска униформа седеше до нея на едно от високите столчета.

— Това е Тейлър — представи го тя. — Отраснал е в Тенеси, има кон, който се казва Кастърд…

— Кастър — поправи я Тейлър.

— Кастър. И е алергичен към фъстъци. Не конят. Тейлър. А освен това си е сцепил устната. Същото се случва и с бейзболните играчи, обаче Тейлър не е сигурен как се е случило при него. — Го си дръпна от цигарата и очите й се насълзиха. — Тук е от доста време.

Тейлър се помъчи да ме изгледа сурово, но в крайна сметка забоде поглед в лъснатите си обувки. Бони се показа през плъзгащата се врата в задната част на къщата.

— Голям ден, момчета — оповести тя. — Ще ми се да си беше направил труда да ни кажеш, че имаш гадже, Ник. Щеше да ни спестиш доста време.

— С радост ще обсъдим това и съдържанието на бараката — и за двете възнамерявахме да ви съобщи — каза Танър. — Честно казано, ако бяхте проявили любезността да ни предупредите за Анди, щяхме да спестим доста болка. Но вие се нуждаехте от пресконференцията, трябваше ви публичността. Отвратително, да изправите момичето пред всички.

— Добре — сряза го Бони. — И така, бараката.

Бони ни обърна гръб и ни поведе към бараката през оредялата в края на лятото трева. От косата й като булчински воал се ветрееше една паяжина. Махна нетърпеливо, когато видя, че не я следвам.

— Хайде, няма да те ухапя — подкани ме.

Бараката беше осветена с няколко портативни лампи, които й придаваха още по-зловещ вид.

— Кога си идвал тук за последен път, Ник?

— Съвсем наскоро, понеже тук ме доведе търсенето на съкровища, организирано от жена ми. Но тези вещи не са мои, затова нищо не съм пипал.

— Двамата с клиента ми имаме сензационна нова теория — поде Танър, но се овладя. Фалшивата му телевизионна дикция беше толкова ужасна и неуместна, че всички се сепнахме.

— Сензационна значи? Колко вълнуващо! — каза Бони.

— Всъщност се канехме да ви информираме…

— Наистина ли? Много подходящ момент. Останете тук, ако обичате.

Вратата висеше на пантите си и отстрани се поклащаше строшеният катинар. Гилпин беше вътре и описваше предметите.

— Това ли са стиковете за голф, с които не играеш? — попита той и побутна лъскавите метални пръчки.

— Нищо вътре не е мое, нито съм го сложил тук.

— Интересно, понеже всички вещи отговарят на покупките с кредитните карти, които също не са твои — рязко отбеляза Бони. — Тук е като, как се казва… мъжка бърлога. Мъжка бърлога, която още се изгражда, само съпругата да се разкара завинаги. Хубави хобита си имаш, Ник. — Тя извади три големи кашона и ги стовари пред краката ми.

— Какво е това?

Отвори ги с връхчетата на пръстите си отвратено, нищо че носеше ръкавици. Вътре имаше стотици дивидита с порно, с всякаква плът по обложките.

— Признавам, Ник — изкиска се Гилпин, — мъжът наистина си има нужди…

— Мъжете много държат на зрителните усещания — така казваше бившият ми съпруг, когато го спипах — отбеляза Бони.

— Може и да държат на зрителните усещания, но Ник, дори аз се изчервих от тези неща — призна Гилпин. — И малко ми се доповръща от някои, а пък не съм от гнусливите.

Той разпери няколко дивидита като грозно тесте карти. Повечето заглавия говореха за насилие: „Брутално и анално“, „Брутални свирки“, „Унижени курви“, „Садистична пачавра“, „Групово изнасилване на пачаври“ и поредица от осемнайсет серии, озаглавена „Размажи кучката“, а на всяка обложка имаше жени, които се гърчат от болка, докато ухилени похотливо мъже пъхат в тях най-различни предмети.

Извърнах се.

— О, сега пък се смущава! — ухили се Гилпин.

Срещнахме се половин час по-късно в полицейския участък.

Гилпин ни посрещна на стълбите на полицията с кока-кола в ръка — късна вечеря. Когато се обърна и ни поведе, забелязах потния му гръб. Слънцето отдавна беше залязло, но въздухът още беше влажен. Гилпин размаха ръце, ризата се отлепи и веднага отново се залепи за кожата му.

— Още е горещо — оплака се той. — Утре се очаква още по-голяма жега.

Бони ни чакаше в заседателната зала, същата като първата нощ. Нощта на изчезването. Беше сплела на френска плитка тънката си коса и я бе вдигнала на тила си доста предизвикателно, освен това си беше сложила червило. Изведнъж се запитах дали няма среща. Среднощна среща.

— Имаш ли деца? — попитах изненадващо, докато си дърпах един стол.

Тя се сепна от въпроса и изпъна пръст:

— Едно.

Не каза име, възраст или каквото и да е друго. Беше настроена делово. Опита да ни принуди да започнем първи.

— Най-напред вие — каза Танър. — Кажете ни с какво разполагате, а ние ще ви обясним защо е безполезно.

— Не се съмнявам — отговори Бони. — Добре.

Включи диктофона и направи нужното въведение.

— Ник, вие твърдите, че никога не сте купували вещите в бараката, собственост на сестра ви.

— Точно така.

— Отпечатъците ви са по почти всички вещи в бараката.

— Моля? Това е лъжа! Не съм докосвал нищо, нищичко вътре! С изключение на бележката от Ейми и подаръка ми за годишнината, който тя е оставила вътре.

— И който донесохме днес тук — поясни Танър.

— Отпечатъците ви са по порното, стиковете за голф, кутиите на часовниците и дори по телевизора.

И тогава си дадох сметка с какво удоволствие е осъществила всичко това Ейми: моят дълбок и самодоволен сън (с който се фуках пред нея и твърдях, че ако е по-спокойна и лежерна като мен, безсънието й ще изчезне) се обърна против мен. Представях си всичко: Ейми е на колене, топлото ми хъркане гали бузите й, докато тя притиска един от пръстите ми тук, друг — там, и то месеци наред. Можела е дори да ме дрогира, без да се усетя. Помня как се взираше в мен една сутрин, като се събудих със залепнали от съня устни, и каза:

— Знаеш ли, спиш като прокълнат. Или като дрогиран.

Бил съм и двете, но не съм го знаел.

— Искате ли да обясните отпечатъците? — попита Гилпин.

— Разкажете ни и останалото — подкани го Танър.

Бони остави малък кожен класьор с три халки върху масата пред нас, овъглен по ръбовете.

— Това познато ли ви е?

Свих рамене и поклатих глава.

— Дневникът на съпругата ви.

— А, не, Ейми не си водеше дневник.

— Всъщност си е водела, Ник. Около седем години — осведоми ме Бони.

— Добре.

Предстоеше да се случи нещо лошо. Жена ми отново се правеше на умна.

Ейми Елиът Дън

Изчезнала от десет дни

Откарваме моята кола по щатските пътища към Илинойс, към един ужасен квартал в някакво смотано крайречно градче, отделяме половин час, за да я избършем отвътре, а после оставяме ключовете на таблото. Наречете го кръговрат на живота: арканзаското семейство, което я караше преди това, беше доста потайно, Ейми от Озаркските планини беше видимо съмнителна, да се надяваме, че някой дрипльо от Илинойс също ще се порадва малко на колата.

После се връщаме обратно в Мисури през планинските възвишения, докато най-сетне между дърветата не се показва блещукащото езеро Ханафан. Семейството на Деси е от Сейнт Луис, затова на него му се иска да смята, че районът е стар колкото Източното крайбрежие, обаче греши. Езерото Ханафан не е кръстено на политик от деветнайсети век, нито на герой от Гражданската война. Това е частно езеро, издълбано машинно през 2002 година от нефтен предприемач на име Майк Ханафан, който, както се оказва, имал и второ занимание — изхвърлял незаконно опасни отпадъци. Смутената общност отчаяно се мъчи да намери ново име за езерото. Не се съмнявам, че „езеро Колингс“ вече е пуснато в обращение.

Затова въпреки добре планираното езеро, по което неколцина избрани жители имат правото да ветроходстват, но не и да карат моторна лодка, и построената с вкус величествена къща на Деси — швейцарски замък в американски мащаби, аз все още не съм очарована. Това му е проблемът на Деси. Независимо дали си от Мисури, или не, не се преструвай, че езерото Колингс е езерото Комо.

Той се обляга на ягуара си и отправя поглед към къщата, за да ме принуди и аз да й се възхитя.

— Построихме я по модела на прекрасното малко шале18, в което с майка ми отседнахме на Бринцзее — осведомява ме той. — Липсва ни само планината.

Доста сериозна липса, казвам си, но вместо това полагам длан върху ръката му и казвам:

— Да я видим отвътре, сигурно е приказно.

Той ме „развежда“ и се смее на двусмислицата. Огромна кухня — цялата от гранит и хром — хол с камини за нея и за него, който преминава в открито пространство (така наречената от жителите на Средния запад веранда) с изглед към горите и езерото. Сутеренна зала за игри с билярд, дартс, съраунд музикална уредба, мокър бар и собствено открито пространство (така наречената от жителите на Средния запад втора веранда). До залата за забавления има сауна, а до нея е винарната. Горе има пет спални, а втората по големина Деси предоставя на мен.

— Пребоядисах я — казва ми. — Знам, че обичаш пепеляворозово.

Вече не обичам пепеляворозово, обичах в гимназията.

— Прекрасен си, Деси, благодаря ти — казвам прочувствено. Открай време ми е трудно да благодаря. И често изобщо не го правя: хората правят каквото трябва и после чакат да ги засипеш с благодарности — като продавачи на сладоледено кисело мляко, които са сложили стиропорена чашка за бакшишите.

Деси обаче приема признателността ми като котарак, когото си почесал — почти извива гръб от удоволствие. Засега жестът си струва.

Оставям чантата си в своята стая, опитвайки се така да покажа, че се оттеглям за вечерта — трябва да проверя как хората реагират на изповедта на Анди и дали Ник е арестуван — но явно още не съм приключила с благодарностите. Деси се е постарал да му бъда вечно задължена. Усмихва се, за да ми покаже, че предстои изненада, хваща ме за ръка (трябва да ти покажа още нещо) и ме повежда надолу (наистина се надявам да ти хареса), към коридора до кухнята (много труд е вложен, но си струваше).

— Наистина се надявам да ти хареса — повтаря Деси и отваря вратата със замах.

Стъклена стая, оранжерия. Вътре растат лалета, стотици лалета във всякакви цветове. В езерната къща на Деси през юли цъфтят лалета. В своя собствена оранжерия за едно много специално момиче.

— Знам, че лалетата са любимите ти цветя, но сезонът им е твърде кратък — казва Деси. — Затова построих оранжерията за теб. Тук цъфтят целогодишно.

Обхваща кръста ми с ръка и ме повежда към лалетата, за да им се насладя изцяло.

— Лалета по всяко време на годината — повтарям и се постаравам очите ми да заблестят. Лалетата бяха любимите ми цветя в гимназията. Те бяха любими на всички, герберите от началото на деветдесетте. Сега харесвам орхидеи, които в основни линии са точно противоположното на лалетата.

— Ник би ли се сетил някога да ти построи нещо подобно? — прошепва Деси в ухото ми, докато лалетата се полюшват под механичната струя вода отгоре.

— Ник дори не помни, че харесвам лалета — давам аз правилния отговор.

Жестът е мил, дори повече от мил. Имам си собствена оранжерия като в приказките. Но въпреки това неочаквано нервите ми се обтягат: обадих се на Деси само преди двайсет и четири часа, а лалетата не са засадени току-що и в спалнята не мирише на прясна боя. Започвам да се чудя: за по-честите му писма през последните години, за печалния тон на някои от тях… Колко ли дълго е чакал да ме доведе тук? И колко смята, че ще остана? Достатъчно, за да се наслаждавам на цъфналите лалета всеки ден през годината.

— Божичко, Деси, като във вълшебна приказка е!

— Твоята приказка — уверява ме той. — Искам да видиш какъв може да бъде животът.

Разбира се, в приказките винаги има злато. Чакам да ми даде пачка банкноти, тъничка кредитна карта или нещо полезно. Разходката ни се завърта обратно през всички стаи, за да ахкам и охкам на подробности, които съм пропуснала предния път, и накрая се връщам в спалнята си, обзаведена със сатен и коприна, розов плюш и бял памук, бонбонена стая на бонбонено момиченце.

Той чака. Аз гукам, ахкам и охкам и най-накрая го питам малко стеснително:

— Деси, ще имаш ли възможност да ми оставиш малко пари?

Той се преструва на изненадан:

— Нали не ти трябват в момента? Вече няма да плащаш наем, къщата е заредена с храна. Ще ти донеса нови дрехи. Не че не ми харесва евтиният ти шик…

— Мисля, че ще се чувствам по-комфортно с малко пари в брой. В случай на нещо непредвидено. Ако се наложи бързо да замина оттук.

Той отваря портфейла си и изважда две банкноти по двайсет долара, които нежно притиска към дланта ми.

— Заповядай — казва любезно.

В този миг се питам дали не съм допуснала огромна грешка.

Ник Дън

Изчезнала от единайсет дни

Не биваше да се репча толкова. Какъвто и да беше този дневник, той щеше да ме съсипе. Вече си представях корицата на един истински криминален роман: черно-бялата снимка от сватбата ни, кървавочервения фон и обложката: „Включително 16 страници с непубликувани снимки и дневника на Ейми Елиът Дън — глас от гроба…“! Стори ми се необичайно и дори сладко — лятното четиво на Ейми, онези долнопробни кримки, които намирах на разни места из къщата. Мислех си, че така просто се отпуска, почива си с несериозно четиво.

Но не, тя ги е изучавала.

Гилпин си дръпна стол, обкрачи го с лице към облегалката и се наведе към мен, скръстил ръце — филмовата му поза на ченге. Беше два през нощта и аз го усещах мъчително.

— Разкажи ни за болестта на жена си през последните няколко месеца — каза той.

— Каква болест? Ейми не е боледувала. Е, веднъж годишно може и да настине…

Бони взе книгата и отгърна на една отбелязана страница:

— Миналия месец си приготвил питиета за себе си и за Ейми и двамата сте седнали на задната веранда. Тя пише тук, че питиетата били ужасно сладки и описва нещо, което според нея е алергична реакция: „Сърцето ми заби лудо, езикът ми беше обложен и залепна за устата ми. Краката ми омекнаха и Ник ми помогна да се кача по стълбите“. — Бони слага пръст, за да отбележи мястото, докъдето е стигнала, и вдига глава, като че ли е възможно да не съм внимавал. — Когато Ейми се събужда на следващата сутрин: „Главата ме болеше и усещах корема си мазен, но най-лошото беше, че ноктите ми бяха посинели, а когато се погледнах в огледалото — устните ми също“.

— Нищо подобно не се е случвало — заявих пренебрежително. — Нищичко. — Бони ми допадаше, не очаквах това от нея.

— Това почеркът на жена ти ли е? — попита полицайката, наклони книгата към мен, и аз видях стегнатия и назъбен като кривата на графика почерк на Ейми.

— Да, така мисля.

— Графологът ни също.

Бони изрече думите с известна гордост и аз се досетих: това е първият случай на тези двамата, който изисква намесата на външни експерти и ги задължава да се свържат с професионалисти, занимаващи се с екзотични неща като анализ на почерци.

— Знаеш ли какво още научихме, Ник, когато показахме този текст на медицинския си експерт?

— Отравяне.

Двамата се стъписаха за миг, понеже не очакваха да им дам тази информация.

— Да, Ник, благодаря ти: отравяне с антифриз — уточни Бони.

— Като по учебник. Имала е късмет, че не е умряла.

— Не е умряла, защото никога не се е случвало — заявих. — Както сама каза, като по учебник — написано е след проучване в интернет.

Бони се намръщи, но не захапа въдицата.

— Дневникът не те описва в добра светлина, Ник — продължи тя и плъзна пръст по плитката си. — Насилие — бутнал си я. Стрес — бил си много избухлив. Сексуални отношения на границата на изнасилването. Накрая тя ужасно се е страхувала от теб. Болезнено е да го чете човек. И относно пистолета, който е обмисляла да си купи — твърди, че се е страхувала от теб. Ето последното написано в дневника: „Този мъж ще ме убие. Този мъж ще ме убие“. Собствените й думи.

Гърлото ми се стегна. Имах чувството, че ще повърна. Най-вече от страх, но и от прилив на гняв. Скапана кучка, скапана кучка, боклук, боклук, боклук.

— Е, много умна и удобна бележка за край — отбелязах.

Танър сложи длан върху ръката ми, за да ме накара да замълча.

— Съдейки по вида ти в момента, май ти се иска да я убиеш — отбеляза Бони.

— От самото начало ни лъжеш, Ник — обади се Гилпин. — Каза, че онази сутрин си бил на плажа. Всички, с които разговаряхме, твърдят, че ти мразиш да ходиш на плажа. Твърдиш, че не знаеш нищо за покупките с онези кредитни карти с надвишен лимит. А сега се натъкнахме на барака, пълна точно с тези вещи — и твоите отпечатъци по тях. Разбираме, че жена ти е претърпяла нещо, което, изглежда, е било отравяне с антифриз, броени седмици преди да изчезне. Хайде стига!

Гилпин замълча, за да подсили ефекта от думите си.

— Ще отбележите ли още нещо? — попита Танър.

— Можем да докажем, че си бил в Ханибал, където се появи чантата на жена ти само няколко дни по-късно — отбеляза Бони.

— Съсед ви е чул да спорите предишната вечер. Нежелана от теб бременност. Бар, направен с парите на жена ти, който остава за нея, ако се разведете. И разбира се, разбира се — тайна любовница повече от година.

— Половината от изредените неща са измислица. Искам да кажа…

— Все още можем да ти помогнем, Ник — прекъсна ме Бони. — Но арестуваме ли те, край…

— Къде намерихте дневника? В къщата на бащата на Ник ли? — попита Танър.

— Да — отговори Бони.

Танър ми кимна: ето това не сме успели да открием.

— Анонимно обаждане ли ви накара да отидете там днес? — попита Танър.

Ченгетата не отговориха.

— Може ли да попитам къде в къщата го намерихте? — попитах.

— В печката. Не е изгорял. Когато си го хвърлил, е паднал върху подпалките и ги е угасил, затова са обгорели само краищата — отбеляза Гилпин. — Голям късмет за нас.

— Не е късмет, целта е била да го намерите — заявих.

Бони си позволи ъгълчето на устата й да се разтегли в усмивка. Облегна се назад и зачака като звезда от реклама на студен чай. Танър отново ми кимна — давай.

— Жена ми е жива и се опитва да ме натопи за убийство — казах, стиснах ръце и изпънах гръб в старанието си да добия възможно най-благонадежден вид. Трябваше ми лула, очила, които можех бързо да свалям за по-силен ефект, и няколко енциклопедии отстрани на масата. Виеше ми се свят. Не се смей!

— Моля? — намръщи се Бони.

— Ейми е жива, добре е и се опитва да ме натопи за убийство.

Двамата се спогледаха приведени над масата: можете ли да повярвате?

— Защо ще го прави? — попита Гилпин и разтърка очи.

— Защото ме мрази. Очевидно. Бях лош съпруг.

Бони сведе поглед към пода и въздъхна:

— В това отношение ще се съглася с теб.

В същото време Гилпин възкликна:

— О, за бога!

— Тя луда ли е, Ник? — попита Бони и се наведе напред. — Това, за което ни говориш, е откачено. Чуваш ли ме? Нужни са колко… шест месеца или може би година, за да се подготви всичко. Трябва тя да те мрази и да иска да ти навреди — ама много сериозно, окончателно, ужасяващо — цяла година! Имаш ли представа колко е трудно да мразиш толкова дълго?

— Тя е способна. Ейми е способна на това. Наистина ме мрази толкова.

— А защо просто да не се разведе с жалката ти персона? — сряза ме Бони.

— Това не удовлетворява… чувството й за справедливост.

— Боже, Ник, не ти ли омръзна всичко това? — попита Гилпин. — Жена ти го е написала собственоръчно: „Този мъж ще ме убие“.

Някога някой ги беше посъветвал да използват често името на заподозрения, защото така той ще се почувства удобно познат. Същото важи за продажбите.

— Ходил ли си наскоро в къщата на баща си, Ник? — попита Бони.

— Да, знам, задействах алармата на… четиринайсети юли, после вие сте намерили дневника, след като сте получили обаждането кога… на петнайсети? Точно както с посещението ми в Ханибал и намерената чанта. Това е търсенето на съкровища — подхвърлих, съзнавайки колко невероятно звучи. Помъчих се да преодолея нов прилив на себененавист: жена ми ме беше измамила два пъти. Не само ме накара да повярвам, че все още ме обича, но в действителност ме принуди сам да се улича. Лошо момиче. За малко да прихна. Мили боже, адски я мразех, но как да не се възхитиш на кучката!

— Ейми го е сложила там — казах. — И ми е написала насочваща следа, за да може като пълен кретен да отида в къщата на баща си и да се улича.

— С клиента ми носим насочващите писма — съобщи Танър. — Като проява на добра воля.

Извадих следите от търсенето на съкровища и любовните писма на Ейми и ги разперих пред ченгетата, все едно правя номер с карти. Поизпотих се, докато те ги четяха. Адски ми се искаше полицаите да вдигнат поглед и да заявят, че вече всичко им е ясно.

— Добре. Твърдиш, че Ейми те е ненавиждала толкова силно, че месеци наред е кроила как да те натопи за убийство, така ли? — попита Бони тихо и сдържано с тона на разочарован родител.

— Да.

— Това не ми прилича много на сърдита жена, Ник — отбеляза тя. — Ейми влага цялото си старание да ти се извини, да предложи да започнете отначало, да ти покаже колко те обича: ти си блестящ, ти си умен.

— О, по дяволите!

— Ето, Ник, поредната ти невероятно странна реакция за невинен човек — отбеляза Бони. — Четем милите писма на съпругата ти, може би последните й думи, а ти всъщност се ядосваш. Още помня първата нощ: Ейми беше изчезнала, ти дойде тук, държахме те в тази стая четирийсет и пет минути, а ти изглеждаше… отегчен. Наблюдавахме те, а ти заспа.

— Това няма нищо общо — поде Танър.

— Опитвах се да запазя спокойствие.

— Наистина изглеждаше много спокоен — увери ме Бони. — През цялото време се държиш… неуместно. Без никаква проява на чувства, лекомислено.

— Просто съм такъв, не разбирате ли, студен. Каквото и да ми струва. Ейми го знае… Непрекъснато се оплакваше, че не проявявам достатъчно съпричастност, че се затварям в себе си, че не умея да се справям с трудните чувства — печал, вина. Знаела е, че ще изглеждам адски виновен… било е част от плана й. Не се тревожа за жена си, защото съм сигурен, че е жива! Мили боже! Говорете с Хилари Ханди! Говорете с Боби О’Хара. Аз се свързах с тях. Те ще ви кажат каква е.

— Говорихме с тях — осведоми ме Гилпин.

— И?

— Хилари Ханди е правила два опита за самоубийство в гимназията. Боби О’Хара два пъти е влизал в рехабилитационна клиника.

— Вероятно заради Ейми.

— Или защото и двамата са много неуравновесени и изтерзани от вина човешки същества — каза Бони. — Да се върнем на търсенето на съкровища.

— Целта на тези мили писъмца е да притъпят бдителността ми за известно време… — Усещах, че гласът ми секва. — Искала е да бъде сигурна, че ще отида на тези места, за да имате данни за присъствието ми навсякъде, където е подхвърлила фалшиви улики. Сериозно ви говоря — тази жена е драматизирала историята на собственото си убийство и се е наслаждавала на всяка проклета секунда.

Гилбърт преднамерено монотонно прочете на глас втората насочваща следа:

— Ти ме отвеждаш на онова място, разказваш ми за момчешките си приключения, облечен с оръфани джинси и шапка с козирка. Да си откраднем целувка… сякаш току-що сме се венчали.

— И твърдиш, че това е написано, за да те накара да отидеш в Ханибал, така ли? — попита Бони.

Кимнах.

— Никъде не се споменава Ханибал — отбеляза тя. — Дори не се намеква за града.

— Шапката с козирка, това е стара шега помежду ни за…

— О, ваша шега! — възкликна Гилпин.

— Ами следващата следа за малката кафява къща? — попита Бони.

— Става дума за къщата на баща ми.

Лицето на Бони отново стана строго. Обърна се към Танър и завъртя отчаяно очи: това ли ми поднасяш?

— И това е наша шега. Не разбирате ли? Знаела е, че в крайна сметка ще разгадая всичко, искала е да го направя! Знаела е, че ще ви покажа писмата, и е направила следите колкото може по-неясни, за да не мога нищо да докажа.

— На мен ми се струва, че ти просто си измисляш тези ваши шеги — отбеляза Бони. — Просто така ти е удобно: ние разбрахме, че си ходил в Ханибал, и изведнъж се оказва, че тази следа означава това — тайничко Ейми ти казва: върви в Ханибал!

— Вижте последния подарък — обади се Танър и сложи кутията на масата. — Не е толкова трудно да се изтълкува намекът. Куклите Пънч и Джуди. Сигурно знаете, че Пънч е убил Джуди и бебето й. Клиентът ми го е установил. На всяка цена държахме да го знаете.

Бони дръпна кутията, сложи си ръкавици и извади куклите.

— Тежки — отбеляза. — Масивни.

Огледа дантелата от роклята на жената, костюма на шут на мъжа. Вдигна мъжката кукла и опипа дървената дръжка с вдлъбнатините за пръстите.

Застина, хванала мъжката кукла в ръка.

После обърна женската и полата й се смъкна.

— Тази няма дръжка. Имала ли е преди?

— Откъде да знам?

— Дебела и тежка дръжка с вдлъбнатини за здрав захват? — сряза ме тя. — Дръжка, която прилича на бухалка, по дяволите?

Впери поглед в мен и аз разбрах какво си мисли. Ти си играч. Ти си социопат. Ти си убиец.

Ейми Елиът Дън

Изчезнала от единайсет дни

Тази вечер ще излъчват прехваленото интервю на Ник с Шарън Шийбър. Ще го гледам на бутилка хубаво вино след гореща вана и ще го запиша, за да си водя бележки за лъжите му. Искам да запиша всяко преувеличаване, полуистина, измислица и нагла лъжа, които ще изрече, за да развихря цялата си ярост срещу него. Нещата ми се изплъзват след онова интервю в блога — само едно пиянско и случайно интервю! — а не мога да го допусна. Няма да се размекна. Не съм глупачка. Но въпреки това ми се иска да чуя какво ще каже той за Анди след нейното изявление. Неговата версия.

Искам да гледам сама, но Деси цял ден се върти край мен, изниква във всяка стая, в която се оттегля, като внезапно лошо време, неизбежен. Не мога да му кажа да си върви, защото къщата е негова. Вече опитах, не върши работа. Отговаря, че иска да повери тръбите в мазето или да надникне в хладилника, за да види какви продукти трябва да купи.

Така ще продължава, казвам си. Такъв ще бъде животът ти. Той ще се появява когато си поиска и ще стои колкото си поиска, ще се мотае и ще настоява да си бъбрите, после ще седне, ще накара и мен да седна, ще отвори бутилка вино и ще трябва да се храним заедно, а аз няма да мога да го предотвратя.

— Наистина съм изтощена — казвам му.

— Порадвай още мъничко своя благодетел — отговаря ми Деси и плъзва пръст по ръба на панталона си.

Знае, че довечера ще излъчват интервюто на Ник, затова излиза и се връща с всичките ми любими неща за ядене — сирене манчего, шоколадови трюфели и бутилка сансер, и с извити вежди измъква от торбата дори пакет царевичен чипс с чили, който много обичах, когато бях Другата Ейми. Налива вино: договорили сме се да не продължаваме лъжата с бебето, и двамата знаем за помятанията в семейството ми и колко ми е трудно да говоря за това.

— Интересно ми е да чуя как ще се оправдае тази свиня — казва Деси, който рядко употребява ругатни като „тъпак“ или „боклук“. Вместо това казва „свиня“, което от неговата уста звучи дори по-противно.

Час по-късно сме изяли леката вечеря, която е сготвил, и пием виното, което е донесъл. Дал ми е парченце сирене и си е разделил с мен един трюфел. Отпусна ми точно десет парченца чипс и скри пакета. Изчака ме да ги изям и вдигна купата. Не харесва миризмата, оскърбявала го, така казва, но всъщност не харесва теглото ми. Сега седим един до друг на дивана, завити с леко одеяло, понеже е надул климатика и макар да е юли, в стаята е като през октомври. Мисля, че го направи, за да има повод да напали огън и двамата да се сгушим под одеялото, защото си е фантазирал някакви октомврийски неща за нас. Дори ми е купил подарък — меланжирано виолетово поло, което, както забелязвам, е в тон и с одеялото, и с тъмнозеления пуловер на Деси.

— Знаеш ли, открай време жалки мъже тормозят велики жени, които представляват заплаха за тяхната мъжественост — казва той. — Имат толкова неустойчива психика, трябва да властват…

Аз обаче си мисля за друг вид контрол. Мисля си как архитектът Франк Лойд Райт е създавал моделите на роклите на съпругата си, за да бъдат допълнение към къщите, в които са живеели (по-точно — роклите на съпругите си), и си казвам, че е голяма рядкост някой мъж да не се опитва да доминира над жена дори под формата на грижи за нея: ето ти пуловер да не ти е студено, миличка, а сега го облечи, понеже така си го представям.

Ник поне не постъпваше така. Ник ме оставяше да правя каквото си искам.

Иска ми се Деси просто да стои мирно и да мълчи. Той е неспокоен и нервен, като че ли съперникът му е в стаята при нас.

— Шшшт — казвам, когато красивото ми лице се появява на екрана, после снимките следват една след друга като падащи листа, колаж от най-различни Ейми.

— Тя беше момичето, което всяко друго момиче мечтаеше да бъде — казва гласът на Шарън зад кадър. — Красива, умна, вдъхновяваща и много богата.

— Той беше мъжът, на когото мнозина се възхищаваха…

— Не и той… — промърмори Деси.

— … красив, забавен, умен и очарователен. Но на пети юли съвършеният им свят се срути, когато Ейми Елиът Дън изчезна точно в деня на петата годишнина от сватбата им.

Още обобщения на историята. Мои снимки на Ник и Анди. Стандартни снимки на тест за бременност и неплатени сметки. Наистина съм се справила прекрасно. Все едно да нарисуваш стенопис, а после да направиш крачка назад и да си кажеш: идеално.

— А сега ексклузивно, Ник Дън слага край на мълчанието си и ще ни разкаже не само за изчезването на жена си, но и за своята изневяра, за всички слухове.

Изпитвам неочакван прилив на топлота към Ник, защото е сложил любимата ми вратовръзка, която аз му купих и която той намира за твърде ярка. Тя е пауново пурпурна и прави очите му почти виолетови. През последния месец самодоволното му коремче се е стопило — няма го, изчезнала е и заоблеността на лицето, брадичката му не е толкова вдлъбната. Косата му е подкъсена, не подстригана — представям си как Го я кълца, преди той да застане пред камерата. Заема мястото на мама, суети се край него, изтрива с влажен от слюнка пръст някакво местенце на брадичката му. Сложил е моята връзка, а когато вдига ръка и прави някакъв жест, виждам, че е сложил и моя часовник, който му подарих за трийсет и третия рожден ден: класическия „Макс Хецъл Спейсвю“. Досега не го слагаше, понеже не бил в неговия стил, макар че е напълно в негов стил.

— Много е спретнат за мъж, който смята, че съпругата му е изчезнала — злобно отбелязва Деси. — Добре че не си е направил маникюр.

— Ник никога не си прави маникюр — казвам и поглеждам към полираните нокти на Деси.

— Да минем направо на въпроса, Ник — казва Шарън. — Имаш ли нещо общо с изчезването на жена си?

— Не. Не. Абсолютно не, сто процента не — отговаря Ник и тренирано я гледа в очите. — Но нека да кажа, Шарън, че все пак не съм невинен, не съм безукорен, не съм добър съпруг. Ако не се тревожех толкова за Ейми, бих казал, че в известен смисъл е добре, че тя изчезна…

— Извинявай, Ник, но мнозина трудно биха повярвали на думите ти, при положение че съпругата ти е изчезнала.

— Това е най-ужасното и нетърпимо чувство на света и аз повече от всичко искам тя да се върне. Казвам само, че случилото се ми отвори очите по жесток начин. Ужасно е да си помислиш, че си толкова лош човек, та е нужно нещо такова, за да те измъкне от омагьосания кръг на себичността ти и да те накара да осъзнаеш, че си бил най-щастливото копеле на света. Искам да кажа… тази жена ми беше равностойна, всъщност ме превъзхождаше във всичко, а аз допуснах собствената ми неувереност — заради уволнението ми, заради неспособността си да издържам семейството, заради факта че остарявам, по дяволите… да засенчи всичко останало.

— О, я стига… — казва Деси, но аз му шъткам да замълчи. За Ник публичното признание, че не е свестен тип, е равносилно на малка смърт, и то не в смисъла на petitte mort19.

— Освен това, Шарън, нека да кажа нещо. Нека да го кажа направо: аз й изневерих. Унижих съпругата си. Не исках да бъда мъжът, в когото съм се превърнал, но вместо да работя върху себе си, предпочетох лесното решение. Изневерих й с млада жена, която почти не ме познаваше. Затова пред нея можех да се преструвам на голямата работа. Можех да се преструвам, че съм такъв, какъвто исках да бъда — умен, уверен и успял, защото тази млада жена не ме познаваше. Това момиче не ме беше виждало да плача посред нощ, скрил лице с хавлиена кърпа в банята, защото съм изгубил работата си. Тя не познаваше всичките ми недостатъци и слаби места. Бях глупак, който смяташе, че ако не е съвършен, съпругата му няма да го обича. Исках да бъда нейният герой и когато ме уволниха, изгубих самоуважението си. Вече не можех да бъда този герой. Шарън, умея да различавам доброто от злото и прекрасно съзнавам, че това, което направих, е лошо.

— Какво би казал на съпругата си, ако тя е някъде там и може да те види и чуе тази вечер?

— Бих й казал: Ейми, обичам те. Ти си най-прекрасната жена, която познавам. Ти си повече, отколкото заслужавам, и ако се върнеш, ще ти се реванширам до края на живота си. Ще намерим начин да оставим целия този ужас зад гърба си и аз ще бъда най-добрият мъж за теб на света. Моля те, върни се у дома при мен, Ейми.

После само за миг Ник постави възглавничката на показалеца си във вдлъбнатината на брадичката си — наш стар таен знак от времето, когато се заклехме да не се лъжем един друг: тази рокля наистина е хубава, статията ти действително струваше. Вече съм абсолютно, стопроцентово искрен — ще успея да си те върна и няма повече да ти въртя номера.

Деси се навежда пред мен, за да ми закрие екрана, и се пресяга за виното.

— Още вино, скъпа?

— Шшшт.

Слага предаването на пауза.

— Ейми, ти си добра жена и знам, че откликваш на… молби. Но всичко, което той казва, са лъжи.

Ник казва точно каквото искам да чуя. Най-накрая.

Деси се завърта, застава с лице към мен и изцяло закрива екрана.

— Ник изнася представление. Иска да се представи като свестен разкаял се тип. И признавам, че се справя блестящо. Но това не е истина — дори не спомена, че ти е посягал, че те е насилвал. Ти не осъзнаваш какво влияние има над теб този мъж… сигурно е нещо като стокхолмски синдром.

— Знам — отговарям. Знам точно какво трябва да кажа на Деси. — Имаш право. Безусловно. Отдавна не съм се чувствала толкова защитена, Деси, но все още съм… Гледам го… и се боря с това усещане, но той ме е наранявал… с години.

— Може би не трябва да гледаме повече — казва Деси, отмята косата ми, привежда се към мен.

— Не, остави го — отговарям. — Трябва да се справя с това. С твоя помощ. С теб ще успея.

Пъхвам ръка в неговата. А сега млъквай, мамка му.

„Искам само Ейми да се върне, за да мога до края на живота си да й се реванширам, да се отнасям с нея така, както заслужава.“

Ник ми прощава — аз те прецаках, ти ме прецака, хайде да се сдобрим. Ами ако това послание е вярно? Ник иска да се върна. Ник иска да се върна, за да се отнася с мен както подобава. За да се отнася с мен до края на живота си по този начин. Звучи прекрасно. Трябва да се върнем в Ню Йорк. Откакто изчезнах, продажбите на „Невероятната Ейми“ са космически — три поколения читатели си спомниха колко ме обичат. Моите алчни, безотговорни и глупави родители най-накрая могат да ми върнат парите от попечителския фонд. С лихвите.

Защото аз искам да се върна към предишния си живот. Към предишния си живот, предишните си пари и моя нюйоркски Ник. Да я обичам и почитам, Ник. Може би вече си научил урока си. Може би ще станеш какъвто беше преди. Защото аз си мечтаех — затворена в онова бунгало в планината, затворена в огромната къща на Деси, много си мечтая, и все за Ник от онези най-първи дни. Очаквах, че ще си представям как изнасилват Ник в затвора, но не, поне напоследък. Мисля за първите ни дни заедно, когато лежахме един до друг, гола плът върху изгладен памук, и той просто ме гледаше, плъзгаше пръст по челюстта ми, от брадичката към ухото и аз се гърчех цялата, лекичко ме гъделичкаше по мекичкото на ухото, после по извивките на мидата, плъзгаше се към косата ми и хващаше един кичур, както когато се целунахме за пръв път, изтегляше пръсти чак до края му и подръпваше два пъти лекичко, все едно биеше камбанка. После казваше: „Ти си по-хубава от всяка книжка с разкази, ти си по-хубава от всичко, което може да се измисли“.

Ник ме приземи. Ник не беше като Деси, който ми купуваше нещата, които исках (лалета, вино), за да ме накара да направя нещата, които той иска (да го обичам). Ник искаше само да съм щастлива и това беше нещо много чисто. Вероятно погрешно съм го изтълкувала като леност. Искам само да си щастлива, Ейми. Колко пъти ми го е повтарял, а аз съм си мислела, че означава: Искам само да си щастлива, Ейми, защото това ще ми струва по-малко усилия. Може би съм била несправедлива. Е, не несправедлива, но объркана. Никой от хората, които съм обичала, не се е държал така. Откъде можех да знам?

Наистина е вярно. Наложи се да стигнем до това ужасно положение, за да го осъзнаем. Двамата с Ник си подхождаме. Аз съм малко повече, а той е малко по-малко. Аз съм бодлив храст, прораснал благодарение на прекалено голямото внимание на родителите ми, а той е мъж с милион рани, нанесени от баща му, идеални за моите тръни.

Трябва да се прибера у дома при него.

Ник Дън

Изчезнала от четиринайсет дни

Събудих се на канапето на сестра си с ужасен махмурлук и желание да убия жена си. Случваше ми се доста често след разпита в полицията относно дневника. Представям си как намирам Ейми в някой спа курорт на западното крайбрежие да пие сок от ананас, излегнала се на дивана, напълно безгрижна под синьото безоблачно небе, и аз, мръсен и вмирисан от пътуването от другия край на страната, заставам пред нея, скривам слънцето, докато тя най-сетне вдига поглед, и после ръцете ми стисват съвършеното й гърло с гласните му струни и всичките му кухини, усещам пулса й — отначало напрегнато, после все по-бавно, докато двамата се гледаме в очите, най-сетне постигнали някакво разбирателство.

Ще ме арестуват. Ако не днес, утре, ако не утре, вдругиден. Полицията ще изчака достатъчно, за да провери теорията ни, че Ейми е жива, но всъщност ще съберат всички доказателства, ще се уверят, че са стабилни, и ще ме арестуват. Бях си втълпил, че щом са ме пуснали да си тръгна от участъка, това е добър знак, но Танър ме скастри:

— Без труп трудно могат да отправят обвинение. Те просто се стараят да бъдат прецизни и изчерпателни. През следващите дни свърши каквото имаш за вършене, защото когато те арестуват, ще ни се струпа много работа.

Танър забрани на ченгетата да се свързват повече с мен, затова след излъчването на интервюто с Шарън Шийбър Бони се обадила на него.

— Ник е дал това интервю, след като намери вещите в бараката, но въпреки това се превъзнасяше колко много я обича, така ли? — попитала тя.

— Интервюто беше, след като е намерил вещите в бараката, но преди да си даде сметка какво означават те — отговорил Танър.

— Значи на практика идеята ви е хрумнала, докато сте се прибирали към вкъщи.

— На практика ни хрумна, докато се прибирахме към вкъщи — отговорил Танър.

— Аха — отронила Бони и затворила.

„Боже, как мразя всичките «аха» на тази жена“, каза ми Танър.

Той така и не се извини, че е оплел конците, че е подценил Ейми. Не му се сърдя: и аз бях направил същото.

Пред прозореца чувам шумотевицата от снимачните екипи — хората се поздравяват с добро утро, все едно пристигат на смяна в завода. Фотоапаратите щракат като неуморни скакалци, докато снимат пред къщата на Го. Някой им е пуснал новината за мъжката бърлога в бараката на сестра ми и за предстоящия ми арест. Никой от двама ни не дръзваше дори да отмести пердето.

Го влезе в стаята по фланелени боксерки и фланелката си от гимназията с емблемата на „Бътхоул Сърфърс“. Тракаше на лаптопа си.

— Всички отново те мразят — оповести.

— Непостоянни тъпаци.

— Снощи някой е изпял за бараката, за чантата на Ейми и за дневника. И сега всички тръбят: Ник е лъжец, Ник е убиец, Ник е лъжец и убиец. Шарън Шийбър преди малко е дала изявление, че е шокирана и разочарована от обрата по случая. А, да, освен това всички са разбрали и за порното — „Убий кучките“.

— „Размажи кучките“.

— О, извинявай! „Размажи кучките“. Така че Ник е лъжец, убиец и сексуален извратеняк. Елън Абът направо ще побеснее. Тя е върл противник на порното.

— Разбира се. И не се съмнявам, че Ейми прекрасно го е знаела.

— Ник, това е лошо! — заяви Го с тон „отвори си очите“.

— Го, няма значение какво си мислят хората, не бива да го забравяме — казах. — Важно е само какво си мисли в момента Ейми. Дали тя е омекнала към мен.

— Ник, наистина ли смяташ, че след като толкова силно те е ненавиждала, тя… отново ще се влюби в теб?

— Да, Го, така мисля. Ейми не е човек, който умее да усеща простотиите. Ако й кажеш, че е красива, тя го приема за чиста монета. Ако й кажеш, че е умна, тя не го приема за ласкателство, а като нещо, което й се полага. Затова наистина мисля, че тя до голяма степен е убедена, че ако схвана недостатъците си, несъмнено отново ще се влюбя в нея. Защото нима е възможно да не се влюбя, за бога?

— Ами ако се окаже, че е започнала да надушва простотиите?

— Познаваш Ейми, тя обича да печели. Ядосва се не толкова че съм й изневерил, колкото че съм предпочел друга жена пред нея. Иска да се върна при нея, само и само да докаже, че е победител. Не си ли съгласна? Трудно би устояла, като види как я умолявам да се върне при мен, за да я боготворя, както си му е редът. Не си ли съгласна?

— Идеята не е лоша — каза Го така, както пожелаваш на някого късмет на лотарията.

— Ей, ако ти хрумва нещо по-добро, заповядай.

Напоследък така се сопваме един на друг. Преди не го правехме. След като полицаите намериха бараката, въртяха Го на шиш точно както предрече Танър. Не я оневиниха официално. Очаквах онази вечер, като се прибере, да бъде бясна и да ругае, но тя само ми се усмихна засрамено и се изсули покрай мен в стаята си в къщата, която беше ипотекирала повторно, за да покрием хонорара на Танър.

Бях застрашил сестра си финансово и правно заради скапаните си решения. Създалото се положение предизвикваше негодуванието на Го, а мен ме караше да се чувствам виновен — смъртоносна комбинация за двама души, затворени в ограничено пространство.

Опитах да подхвана друга тема:

— Мислех си да звънна на Анди, след като вече…

— Да, гениален ход, Ник. За да може тя да се върне при Елън Абът…

— Не е ходила при Елън Абът. Просто даде пресконференция, която Елън Абът раздуха. Тя не е лоша, Го.

— Даде пресконференцията, защото ти е бясна. Донякъде ми се ще да беше продължил да я чукаш.

— Браво.

— Какво изобщо ще й кажеш?

— Че съжалявам.

— Съжаляваш и още как — измърмори сестра ми.

— Не ми е приятно, че всичко свърши така.

— При последната ви среща тя те ухапа — напомни ми свръхтърпеливо Го, сякаш учеше малко детенце да диша. — Съмнявам се, че двамата има какво още да си кажете. Ти си главният заподозрян в разследване за убийство. Лишил си се от правото на спокойна раздяла. За бога, Ник!

Започваше да ни писва един от друг, а никога не бях допускал, че е възможно да се случи. Не беше просто стрес, дължеше се по-скоро на опасността, която бях сервирал на Го. Онези десет секунди преди няколко вечери, когато отворих вратата на бараката и очаквах Го както винаги да ми прочете мислите, но вместо това тя реши, че съм убил жена си — не можах да го преглътна, тя също. Хванах я, че ме наблюдава със същата овладяна студенина, с която гледаше баща ни: поредния скапан мъж, който само заема място. Не се съмнявам, че понякога я възприемах през проклетия поглед на баща си: поредната красива жена, която ме презира.

Въздъхнах, станах и стиснах ръката й, тя ми отвърна със същото.

— Мисля, че трябва да си вървя — казах и усетих как ми се гади. — Не издържам повече. Не издържам да чакам ареста.

Преди тя да успее да ме спре, аз отворих вратата, камерите започнаха да щракат и репортерите се запровикваха: „Ник, ти ли уби жена си? Ей, Марго, ти ли помогна на брат си да укрие уликите?“.

— Проклети негодници — ядно процеди Го. Имаше и неколцина протестиращи с плакати. Една жена с твърда руса коса и тъмни очила размаха лозунг „АРЕСТУВАЙТЕ НИК ДЪН! Къде е ЕЙМИ?“. Виковете се засилиха, станаха неистови. „Марго, убиец ли е брат ти?“ „Ник ли е убил жена си и нероденото си дете?“ „Марго, ти заподозряна ли си?“ „Ник ли е убил съпругата си?“ „Ник ли е убил бебето си?“

Стоях и се мъчех да не отстъпвам, отказвах да се върна обратно в къщата. Изведнъж Го застана на прага зад мен и завъртя крана близо до стълбите. Пусна водата по маркуча — мощна и постоянна струя — и го насочи към операторите, протестиращите и красивите журналистки с техните телевизионни костюмчета. Напръска ги като животни.

Шмугнах се в колата и подкарах, като ги зарязах вир-вода на моравата пред къщата на Го, която се кискаше пронизително.

Цели десет минути ми трябваха да стигна с колата от алеята до гаража си, пълзейки бавно-бавно и разделяйки гневния океан от човешки същества — пред дома ми имаше най-малко двайсет протестиращи плюс снимачните екипи. Съседката ми Джан Тевърър беше една от тях. Погледите ни се срещнаха и тя вдигна към мен плаката си: КЪДЕ Е ЕЙМИ, НИК?

Най-накрая бях вътре и вратата на гаража се затваряше с бръмчене. Стоях насред горещото бетонно помещение и дишах.

Вече навсякъде се чувствах като в затвор — вратите се отваряха и затваряха, отваряха и затваряха, а аз никъде не се чувствах в безопасност.

До края на деня си представях как убивам Ейми. Само за това си мислех: да намеря начин да й видя сметката. Представях си как размазвам свръхангажирания мозък на Ейми. Трябваше да й дам да разбере: може и да съм дремал през последните години, но сега бях буден и още как. Отново бях действен като през първите години от брака ни.

Исках да предприема нещо, да предизвикам събитие, но нищо не можеше да се направи. Късно вечерта всички снимачни екипи вече си бяха отишли, но не можех да рискувам да изляза от къщата. Искаше ми се да се поразходя. Закрачих вътре. Бях напрегнат до опасен предел.

Анди ме беше прекарала, Мерибет се обърна срещу мен, Го изгуби сериозна част от вярата си в мен. Бони ми постави капан. Ейми ме съсипа. Най-накрая си налях питие. Отпих голяма глътка, стиснах здраво чашата и я запокитих към стената. Гледах как стъклото избухва като фойерверки, чух силния трясък, усетих мириса на бърбън. Ярост за всичките пет сетива. Проклети кучки.

Цял живот се старах да бъда свестен човек, мъж, който уважава и обича жените, мъж без комплекси. А ето ме сега, озлобен към близначката си, към тъща си, към любовницата си. Представях си как разбивам черепа на жена си.

На вратата се почука — силно и ядосано тропане, което отекна в цялото ми изтормозено съзнание.

Отворих вратата широко и посрещнах яростта с ярост.

Беше баща ми, стоеше на прага на дома ми като страховит призрак, призован от моята омраза. Дишаше тежко и се потеше. Ръкавът на ризата му беше скъсан, косата му чорлава, но очите му бяха възвърнали присъщата си тъмна бдителност, която го правеше зловещо разумен.

— Тя тук ли е? — остро попита той.

— Кой, татко, кого търсиш?

— Знаеш кого. — Избута ме, мина покрай мен и започна да обикаля стаите, оставяйки кални следи, стиснал юмруци, изместил тежестта на тялото си силно напред, поради което трябваше да се движи, за да не падне. На панталоните му забелязах зелено петно, явно беше минал през нечия градина.

— Малката кучка онази малка кучка — не спираше да мърмори той.

Последвах го и се опитах да го успокоя:

— Седни, татко, ще ти донеса чаша вода, татко…

Той отваряше килерите, трополеше по стълбите, преобръщаше къщата ми с главата надолу. Стиснах ръце в юмруци. Разбира се, че ще се появи копелето, и само ще влоши нещата още повече.

— Татко! По дяволите, татко!

Не исках да го докосвам, страхувах се да го ударя.

Препречих му пътя към стълбите за горния етаж. Думите му се изляха в злостен поток:

— Кажи й, кажи на грозната малка кучка, че това не е краят. Тя не е по-добра от мен, така й кажи. Не е прекалено добра за мен. Тя няма да има думата. Тази грозна кучка ще трябва да се научи…

Кълна се, че за миг видях бяла празнота, само за секунда, миг на пълна и смайваща яснота. Престанах да се мъча да заглуша гласа на баща си и го оставих да пулсира в ушите ми. Не бях такъв човек: не мразех всички жени и не се страхувах от тях. Аз ненавиждах една-единствена жена. Ако презирах само Ейми и насочвах цялата си ярост и бяс към единствената жена, която ги заслужаваше, това не ме превръщаше в баща ми. Това просто ме правеше човек със здрав разум.

Малката кучка малката кучка малката кучка.

Никога не бях ненавиждал баща си толкова силно, както в момента, защото думите му истински ми харесваха.

Скапана кучка скапана кучка.

Стиснах силно ръката му и го поведох към колата. Затръшнах вратата. Той продължи да повтаря заклинанието си чак до „Камфърт Хил“. Спрях пред клиниката на входа за линейките, отидох от неговата страна, отворих вратата със замах, издърпах го навън за ръката, после го вкарах вътре и го оставих в коридора.

Обърнах се и си тръгнах към вкъщи.

Скапана кучка скапана кучка.

Не можех да направя нищо друго, освен да се моля. Моята проклета съпруга ме беше оставила с пръст в уста, принуден да я умолявам да се върне у дома. В пресата, по интернет, по телевизията — можех само да се надявам жена ми да ме види, играех ролята на добрия съпруг, изричах думите, които тя искаше да изрека: пълна капитулация. Ти си права, аз греша. Винаги. Върни се у дома при мен (скапана кучка). Ела си у дома, за да те убия.

Ейми Елиът Дън

Изчезнала от двайсет и шест дни

Деси е тук отново. Идва вече почти всеки ден, обикаля къщата превзето усмихнат, застава в кухнята така, че залязващото слънце да освети профила му и да ми даде възможност да му се възхитя, води ме за ръка в стаята с лалетата, за да му благодаря отново, напомня ми, че съм в безопасност и съм обичана. Твърди, че съм в безопасност и съм обичана, макар да не смята да ме пусне да си тръгна, а от това не се чувствам в безопасност и обичана. Не ми оставя ключове за колата. Нито ключове за къщата, нито кодът на алармената система. Буквално съм затворник — портата е висока четири метра и половина, а в къщата няма стълби (проверих). Сигурно бих могла да замъкна мебели до стената, да ги натрупам и да се покатеря, за да се прехвърля от другата страна, а оттам да избягам, пълзейки или накуцвайки, но не е там работата. Важното е, че съм негова скъпа и любима гостенка, която би трябвало да може да си тръгне, когато си поиска. Повдигам въпроса след седмици.

— А ако се наложи да си тръгна веднага?

— Може би трябва и аз да се пренеса тук — възразява той. — Така ще съм при теб през цялото време и ти ще си в безопасност, така че ако нещо се случи, да заминем заедно.

— А ако майка ти заподозре нещо, дойде тук и види, че ме криеш? Би било ужасно.

Майка му. Ще умра, ако майка му дойде тук, понеже тя веднага ще ме издаде. Тази жена ме презира заради онзи случай в гимназията — беше толкова отдавна, а тя още ми има зъб. Раздрах си лицето и казах на Деси, че ме е нападнала (беше толкова обсебваща с него и толкова студена към мен, че наистина би могла). Двамата не си говориха един месец. Явно вече се бяха сдобрили.

— Жаклин не знае кода — казва той. — Това е моята къща на езерото. — Замълчава и се преструва, че мисли. — Наистина трябва да се пренеса тук. Не е добре за теб да оставаш толкова дълго сама.

Но аз всъщност не съм сама, не чак толкова. Само за две седмици вече си имаме режим. Определя го Деси — моят елегантен тъмничар, моят разглезен ухажор. Той идва малко след пладне и винаги донася уханието на някакъв скъп обяд, който е изгълтал заедно с Жаклин в ресторант с бели покривки. И мен щеше да ме води по такива места, ако се бяхме преместили в Гърция. (Това е другата възможност, която непрекъснато ми предлага: да се преместим в Гърция. По някаква причина смята, че никога няма да ме разпознаят в малкото рибарско селце, където многократно е ходил през лятото и където си представя как двамата с него ще пием вино и ще се любим лениво по залез, след като сме се натъпкали с октопод.) Мирише на обяда си, когато влиза. Сигурно си слага гъши пастет зад ушите (както майка му винаги излъчва смътен мирис на вагина — храна и секс, вонята на семейство Колингс. Не е лоша стратегия).

Той влиза и от миризмата устата ми се пълни със слюнка. Носи ми нещо вкусно за хапване, но не толкова вкусно, каквото е ял той: иска да отслабна, винаги е предпочитал кльощави жени. Затова ми носи прекрасна карамбола, остър артишок и бодлив морски рак — все неща, които искат сложна подготовка, а накрая не остава почти нищо за ядене. Почти съм възвърнала нормалното си тегло и косата ми расте. Прибирам я назад с лента за коса, която той ми донесе, отново я бях боядисала руса с боята, която пак той ми донесе.

— Мисля, че ще се почувстваш по-добре, когато отново заприличаш на себе си, миличка — казва ми Деси. Да, всичко е за да се чувствам по-добре, а не понеже той иска да изглеждам точно както преди. Ейми, около 1991 година.

Обядвам, а той се навърта край мен и очаква комплименти. (Дано никога отново не ми се налага да казвам „благодаря ти“. Не помня Ник някога да ми е давал възможност — да ме е принуждавал — да му благодаря.) Приключвам с обяда, а Деси разчиства доколкото може. Ние двамата не сме свикнали да почистваме подире си и къщата добива обитаван вид — петна по плотовете, прах по рамките на прозорците.

Следобед Деси си играе с мен: с косата ми, с кожата ми, с дрехите ми, със съзнанието ми.

— Погледни се — казва и прибира косата ми зад ушите, както му харесва, разкопчава ризата ми мъничко и я разтваря на шията, за да вижда цепката между гърдите ми. Пъхва пръста си там, във вдлъбнатинката, запълва я. Отвратително е. — Как Ник е могъл да те нарани, да те обича, а после да ти изневери?

Непрекъснато повтаря тези неща и с думите си ме наранява.

— Няма ли да е прекрасно просто да забравим за Ник, за ужасните пет години и да продължим напред? Ти имаш шанса да започнеш на чисто, с подходящия мъж. Колко жени могат да се похвалят с това?

Искам да започна на чисто с подходящия мъж. С новия Ник.

— Ако си тръгнеш оттук и не знам къде си, ще трябва да отида в полицията — предупреждава ме той. — Няма да имам избор, ще трябва да се уверя, че си в безопасност, че Ник не… те държи някъде против волята ти. Че не те насилва.

Заплаха, замаскирана като загриженост.

Поглеждам го с нескрита ненавист. Понякога усещам как кожата ми пламва от отвращение и от усилието да прикривам това отвращение. Бях забравила за него. За манипулациите, за мъркащото упорство, за деликатния тормоз. Мъж, който намира вината за еротична. И ако нещата не станат, както си ги представя, задвижва малките си механизми и налага наказанието. Ник поне е достатъчно мъж, че да си пъхне члена в нещо. Деси само бърника с меките си пръсти, докато му дам каквото иска.

Мислех, че мога да го контролирам, но не мога. Имам чувството, че ще се случи нещо лошо.

Ник Дън

Изчезнала от трийсет и три дни

Дните бяха разтеглени и безкрайни, а после се блъснаха в стена. Една августовска сутрин излязох да пазарувам, а когато се върнах, заварих в дневната Танър, Бони и Гилпин. На масата в найлонов плик за улики видях дълъг прът с вдлъбнатини за пръстите.

— Намерихме това на няма и осемстотин метра надолу по реката от дома ти още при първото търсене — каза Бони. — Тогава не ни се стори важно. Просто някакъв плавей, обаче пазим всичко, което намираме. След като ни показа марионетките Пънч и Джули… всичко си дойде по местата. Затова изследвахме пръта за ДНК.

— И? — попитах глухо.

Бони се изправи и ме погледна право в очите. Звучеше тъжно:

— Въпреки престоя във водата открихме кръв на Ейми. Случаят официално вече е убийство. И ние смятаме, че това е оръжието на престъплението.

— Стига, Ронда!

— Време е, Ник — каза тя. — Време е.

Започваше следващата част.

Ейми Елиът Дън

Изчезнала от четирийсет дни

Намерих стара връв и празна бутилка от вино и ги използвам за проекта си. И малко вермут. Готова съм.

Дисциплина. Нужна е дисциплина и концентрация. Готова съм за задачата.

Нагласям се както най-много ме харесва Деси — като нежно цвете. Косата ми се спуска на вълни и е парфюмирана. Кожата ми е изсветляла, след като от един месец живея все вътре. Нямам почти никакъв грим: съвсем малко очна линия, лека спирала, розови бузи и прозрачен гланц. Нося розова прилепнала рокля, която той ми купи. Без сутиен. Без бикини. Без обувки, нищо че е хладно. Запалвам огън, парфюмирах въздуха и когато той пристига следобед неканен, аз го посрещам с удоволствие. Обвивам го с ръце и заравям лице в шията му. Потривам бузата си в неговата. През последните две седмици се държа много мило с него, но това прилепване е ново.

— Какво има, миличка? — пита той учуден и толкова доволен, че се засрамвам.

— Снощи сънувах ужасен кошмар — прошепвам. — За Ник. Събудих се и единственото ми желание беше ти да си тук. А на сутринта… Цял ден копнея за теб.

— Мога да съм тук винаги, ако искаш.

— Искам — казвам и извръщам лице към него, за да ме целуне. Целувката му ме отвращава — просто ме гризе колебливо като риба. Така Деси изразява уважението си към тази насилена и нещастна жена. Отново ме гризка със студените си устни, а на мен ми се иска това просто да свърши, да приключи, затова го придърпвам към себе си разтварям устните му с език. Искам да го захапя или да го одера.

Той се дръпва.

— Ейми, преживяла си много. Твърде скоро е. Не искам да бързаш толкова, ако не го желаеш. Ако не си сигурна.

Знам, че ще трябва да докосне гърдите ми, че ще трябва да проникне в мен, и просто искам всичко да приключи. Едва се сдържам да не го одера, и то бавно.

— Сигурна съм — уверявам го. — Мисля, че съм сигурна още от шестнайсетгодишна. Просто се страхувах.

Това не означава нищо, но знам, че ще го възбуди.

Отново го целувам, после го питам дали ще ме отведе в спалнята ни.

В спалнята той бавно ме съблича и целува всички части на тялото ми, които нямат нищо общо със секса — рамото, ухото — а аз деликатно го насочвам далеч от китките и глезените си. Просто ме изчукай, за бога. Само след десет минути най-накрая грабвам ръката му и я пъхвам между краката си.

— Сигурна ли си? — пита той, дръпва се от мен зачервен и с паднал на челото му кичур коса като в училище. Все едно сме в стаята ми в общежитието, толкова е напреднал Деси.

— Да, скъпи — отговарям и скромно посягам към члена му.

След още десет минути той най-сетне е между краката ми, помпа нежно и бавно, бавно — люби ме. Спира за целувки и за ласки, докато най-накрая не го стисвам за задника и не го притискам към себе си. „Чукай ме — прошепвам, — чукай ме силно.“

Той спира.

— Не е нужно да бъде така, Ейми. Аз не съм Ник.

Напълно вярно.

— Знам, скъпи, просто искам… да ме изпълниш. Чувствам се толкова празна.

Това му въздейства. Мръщя се над рамото му, докато той прави още няколко тласъка и свършва, а аз го разбирам твърде късно — о, това ли означава този жалък звук! — издавам няколко престорени „ах“ и „ох“, тихо котешко мъркане, и се опитвам дори да пусна някоя сълза, понеже знам, че в представите му плача първия път.

— Скъпа, ти плачеш — забелязва, докато се измъква от мен. Целува сълзата ми.

— Просто съм щастлива — отговарям. Защото така отговарят такива жени.

Обявявам, че съм приготвила мартини — Деси обича упадъчното следобедно питие — а когато посяга да си облече ризата, за да донесе питиетата, настоявам да остане в леглото.

— Сега искам аз да направя нещо за теб — казвам.

Отивам в кухнята, вземам две големи чаши за мартини, сипвам в своята джин и пускам една маслинка. В неговата слагам три маслинки, джин, вермут и последните си пет сънотворни, стрити на прах.

Занасям мартинитата, започва едно гушкане и лигавене, а аз отпивам от питието си междувременно. Напрегната съм, трябва да се отпусна.

— Не ти ли харесва мартинито ми? — питам го, понеже отпива едва-едва. — Винаги съм си представяла, че съм твоя съпруга и ти приготвям мартини. Знам, че е глупаво.

Нацупвам се.

— О, скъпа, изобщо не е глупаво. Просто не бързам, наслаждавам се. Обаче… ако така ще се почувстваш по-добре… — И изгълтва всичко наведнъж.

Замаян е, победоносен. Членът му е отпуснат след завоеванието. В основни линии е като всички мъже. Скоро заспива и захърква.

И аз мога да започна.