Не заспивай

Пролог

Тя стоеше и трепереше под лунната светлина между две огромни ели на брега на замръзналото езеро. Не помнеше друг път да ѝ е било толкова студено и да е изпитвала толкова силен страх. При самия вид на пълната месечина над назъбените силуети на дърветата я побиваха тръпки. Провисналите клони приличаха на разкривени ръце, които всеки момент можеха да се пресегнат и…

„Не! Стига!“ — помисли си и тръсна глава. Сегашният ѝ проблем бе достатъчно ужасяващ и без развихрената ѝ фантазия.

В далечината чу бръмчене от приближаващ се мотоциклет — първо по стария черен път, после по криволичещата алея надолу към езерото. Колкото повече се усилваше звукът, толкова повече се засилваше зловещото чувство, стегнало гърдите ѝ.

Най-сетне през дърветата тя зърна светлината на фаровете и чувството се усили почти до паника. Машината излезе на открития участък между боровете и извисяващите се черни ели.

Спря пред нея и изгаси двигателя. Стъпи стабилно, разкрачен, за да задържи тежкия мотоциклет — на големия му брат, от когото го беше взел без разрешение.

Тя различи няколко снежинки в разрошената му коса. Не беше сигурна дали забеляза на лицето му реална тревога, или само си въобразява, защото очакваше да види такова изражение. По-рано, когато му се обади, не спомена, че е спешно, но знаеше, че гласът ѝ звучи уплашено и нетърпеливо. Луната се извисяваше зад него и макар тя да не виждаше лицето му, беше сигурна, че той я гледа напрегнато и чака с трепет да чуе причината за тази неочаквана среща.

Чуваше дишането му, дори ѝ се стори, че чува тупкането на сърцето му. Но това бе невъзможно. Навярно нейното сърце — собственият ѝ пулс, отчаяно кънтеше в ушите ѝ.

Беше подготвила онова, което искаше да му каже, репетирала го бе сто пъти по-рано вечерта, но сега, на това зловещо място, гласът ѝ изневери.

— Какво? — попита той. — Какво има?

Гласът му бе рязък — досега не го беше чувала такъв.

Тя прехапа устни, пое си плахо въздух и изрече думите с едва доловим шепот.

Момчето си пое дълбоко дъх, но не каза нищо.

Тя се запита дали я е чул — почти се надяваше да не е.

Един облак бавно започна да закрива луната.

След малко… или много (тя съвсем изгуби чувство за време) той пак запали мотоциклета, рязко даде газ и с бясна скорост се понесе по заледеното езеро. Ревът на двигателя разцепи мразовития въздух. Хромираният ауспух, лъщящ на лунната светлина, бе единственото, което се виждаше в мрака.

Изведнъж в далечината, насред езерото, затихващото бръмчене на мотора бе заглушено от ужасяващ трясък; после втори, трети — пропукването на леда под тежката машина звучеше като бърза поредица от изстрели. Чу се смразяващ кръвта плисък… съскане от потъването на нагорещения мотор… и накрая — тишина.

Облакът бе заличил всяка следа от луната.

Настъпи пълен мрак. Абсолютна тишина. Нямаше светлина. Нямаше мисъл. Нямаше надежда. Нямаше чувство.

Внезапно — писък. Издигна се като пробуждащ се за живот звяр, неспиращ.

Миг по-късно тя осъзна, че писъкът се изтръгна от нейните гърди.

1.

Поведението на бодливото свинче изглеждаше нелогично.

Имаше нещо дълбоко смущаващо в безцелното му движение — смущаващо поне за Дейв Гърни.

В тази мразовита декемврийска утрин той седеше при големия прозорец на хола и зяпаше редицата голи дървета в северния край на старото пасище. Вниманието му беше съсредоточено върху едно конкретно дърво. Едно необичайно дебело бодливо свинче сновеше напред-назад върху един от долните клони — бавно, без да спира, привидно безцелно.

— Кои ще вземеш? — попита Мадлин, застанала на входа на хола.

В едната си ръка държеше чифт снегоходки традиционна изработка, от сурова кожа и дърво, а в другата — съвременен модел от метал и пластмаса. Късата ѝ тъмна коса имаше онзи хаотичен вид, който придобиваше, когато тя решеше да тършува в ниското таванско помещение или в килера.

— По-късно ще реша.

Планираха неколкодневна екскурзия в една планинска хижа в Грийн Маунтинс, щата Вермонт, където мислеха да правят преходи със снегоходки и ски. В масива Катскил, където живееха, тази година още не беше навалял сняг, а Мадлин обожаваше зимните спортове.

Тя кимна към прозореца:

— Още ли зяпаш нашия малък гостенин?

На Дейв му хрумнаха няколко възможни отговора. Реши да не споделя приликата, която намираше между бодливото свинче и един флегматичен, полуизкуфял гангстер, когото бе познавал в Ню Йорк. Три години след пенсионирането му от полицията двамата с Мадлин бяха достигнали един вид негласно споразумение. Въпреки че вече не разследваше убийства, каквото бе правил в продължение на повече от двайсет години, той нямаше намерение да се превърне в каращ колело и каяк любител на природата, какъвто жена му би искала да има за съпруг. Всеки от двамата направи някакви отстъпки. От негова страна той се съгласи да престане да споделя асоциациите, които сегашните му изживявания в планините на щата Ню Йорк му навяваха с минали криминални разследвания. От нейна, тя прие да се откаже от опитите да го превърне в нещо, което той не е. Всичко това, разбира се, водеше от време на време до такива неловки мълчания.

Дейв отново погледна през прозореца.

— Опитвам се да разбера какво прави.

Мадлин остави снегоходките до стената, дойде при него и се загледа за няколко секунди в бодливия гризач, щуращ се върху клона.

— Може би прави някакво нормално нещо за бодливо свинче — предположи. — Същото, което правеше вчера. Какъв е проблемът?

— В това, което прави, няма никаква логика.

— Може би за него има логика.

— Освен ако не е лудо. Или се преструва на лудо, а това е малко вероятно. Гледай само. Много бавно отива до края на клона. После, много колебливо, се обръща. И се връща по пътя, по който е дошло. Само хаби енергия… За какво?

— Всяко нещо ли трябва да има обяснение?

— Всяко нещо в крайна сметка има обяснение. И в този случай бих искал това обяснение да е нещо различно от бяс.

— Бяс? Защо мислиш така?

— Бесът причинява смущения в поведението.

— Сигурен ли си, че бодливите свинчета боледуват от бяс?

— Да. Проверих. Ще сложа няколко камери за следене на дивеч, за да разбера къде отива и какво прави, когато не се щура върху онзи клон.

Тя направи гримаса — дали смутена, дали скептична, Дейв не можа да определи.

— Камери за следене на дивеч — обясни. — Външни камери за наблюдение. С датчици за движение.

— Камери за наблюдение? Бога ми, Дейвид, най-вероятно животинчето просто си живее обичайния живот на бодливо свинче. А ти го третираш, сякаш… извършва престъпление. — Тя замълча за миг. — Чакай, откъде ще вземеш такива камери?

— От Джак Хардуик. Той има купища.

Дейв реши да не ѝ напомня, че камерите бяха останали от един негов неосъществен план с Хардуик, който бяха замислили във връзка с едно скорошно убийство — случая „Питър Пан“. Но съдейки по мрачното ѝ изражение, нямаше нужда да ѝ припомня. В опит да извади разговора от пропастта на мрачните спомени той добави:

— Щом видя как се държи животното, когато е на земята, ще получа по-добра представа какво се случва.

— Не мислиш ли, че малко пресилваш нещата?

— Освен ако проклетата причина не е бяс.

Тя го изгледа с един от онези продължителни погледи, които Дейв никога не знаеше как да разтълкува, и заяви:

— Заминаваме за Вермонт вдругиден.

— И какво?

— Кога мислиш да направиш това нещо с камерите?

— Колкото може по-скоро. Веднага щом ги взема от Хардуик. Дори ще му се обадя още сега.

Непроницаемият поглед се смени със загрижено изражение.

— А кога ще си събираш багажа?

— За бога, заминаваме само за три дни.

— Четири.

— Каква е разликата?

Когато Дейв излизаше от хола, за да вземе телефона, Мадлин извика след него:

— Не ти ли хрумна, че бодливото свинче може да е съвсем безобидно и че причината да снове напред-назад върху клона изобщо не ти влиза в работата?

2.

Половин час по-късно утринното слънце се беше издигнало доста високо над източния хребет. Лъчите му преминаваха косо през кристалчетата скреж в сухия, мразовит въздух и ги караха да блестят като микроскопични искри.

Равнодушен към това явление, Гърни стоеше до плъзгащия се прозорец на къта за хранене в кухнята. Гледаше към долната ливада и червената плевня — мястото, където тесният селски път задънваше в двайсетдекаровото им имение (бивша планинска ферма, но изоставена след краха на млечната промишленост в тази част на щата).

Когато се пенсионираха и решиха да напуснат големия град, двамата с Мадлин се преместиха в тази пасторална част на планините Катскил, защото красивите гледки тук спираха дъха въпреки икономическата депресия. Ентусиазмът на Мадлин бе очевиден от самото начало. Енергична и влюбена в природата, съпругата му се чувстваше като у дома си далеч от цивилизацията и това личеше по неподправената ѝ радост от самото пребиваване на открито — независимо дали кара кану, бере боровинки или просто се разхожда по стари горски пътеки. Нагаждането към новата ѝ среда за нея бе лесен и безгрижен процес.

Близо три години по-късно Дейв все още се опитваше да се адаптира.

Но не този проблемен понякога въпрос го тревожеше в момента. Дейв размишляваше върху обезпокоителния разговор, който бе провел с Джак Хардуик.

Когато се обади, Джак звучеше доста любезно, без обичайните заядливи шеги. Тонът му беше толкова добронамерен, че Гърни очакваше тази пародия на сърдечност всеки момент да бъде прекъсната от някоя цинична забележка. Това обаче не стана. Хардуик веднага се съгласи да му даде две от камерите за наблюдение — и не само да му даде, а лично да му ги докара. И не само да ги докара, а да го направи незабавно.

Докато Гърни размишляваше върху тази неочаквана готовност на стария си познат да му услужи, от горния етаж слезе Мадлин. Носеше два сака — син и зелен. Остави ги на пода пред него.

— Някакво предпочитание?

Той ги погледна и поклати глава:

— Който ми дадеш.

— Какво е станало?

Той ѝ каза за телефонния разговор.

Мадлин присви очи:

— Предложил е да дойде… тук? Веднага?

— Да.

— За какво толкова се е разбързал?

— Основателен въпрос. Предполагам, че ще узнаем, когато се появи.

Като по сигнал някъде от пътя под плевнята се чу гърленият рев на мощен двигател. След трийсет секунди класическата спортна кола на Хардуик, червен понтиак GTO, модел 1970 година, излезе на заснежената алея, пресичаща буренясалата поляна.

— С него има някой — отбеляза Мадлин.

Гърни не обичаше изненадите. Излезе в антрето, отвори страничната врата и изчака гостенинът да паркира ъглестия понтиак до неговото прашно, невзрачно субару „Аутбак“.

Хардуик слезе първи, с характерната си усмивчица, изразяваща повече решителност, отколкото добронамереност. Същото настроение личеше в леденосините му очи и агресивно безцветните му дрехи: черни дънки, черен пуловер, черно яке.

Вниманието на Гърни обаче бе привлечено от другия пътник в колата. Първото му впечатление беше за друг вид безцветност — анонимност и безличие. От дясната врата слезе пълна, невзрачна жена около четирийсетте, с ватенка и безформена плетена шапка.

Когато тя дойде до вратата, Гърни се усмихна любезно и погледна въпросително Хардиук (чиято усмивка като че ли стана по-лъчезарна).

— Сигурно се питаш „Къде са камерите, които трябваше да ми донесе?“. Нали?

Гърни не каза нищо, само се усмихна търпеливо.

— Като твой доверен ангел пазител… — Хардуик направи театрална пауза, после добави самодоволно: — … реших да ти докарам нещо много по-ценно от някаква скапана камера за наблюдение. Може ли да влезем?

Гърни ги покани в кухненската част на дългото отворено помещение, включващо също трапезария и дневна с каменна камина в ъгъла.

Хладната усмивка, с която Мадлин посрещна гостите, отразяваше дългогодишните отношения на мъжа ѝ с бившия му колега — труден човек, с когото бе имал поредица от почти фатални начинания.

Хардуик се ухили още по-широко:

— Мадлин. Изглеждаш невероятно.

— Да ви взема ли палтата?

— Разбира се.

Хардуик помогна на спътничката си да съблече ватенката, после свали якето си с театрален жест, сякаш беше царска пелерина.

— Дейв, Мадлин, това е Джейн Хамънд.

Мадлин се усмихна и поздрави гостенката. Гърни подаде ръка, но жената поклати глава:

— Много ми е драго да се запозная с вас, но няма да се ръкуваме. Пълна съм с микроби.

Свали плетената шапка и отдолу се показа безформена, неподдържана коса.

След като осъзна, че името не им говори нищо, Хардуик добави:

— Джейн е сестра на Ричард Хамънд.

Лицето на Гърни изразяваше само любезно любопитство.

— Ричард Хамънд — повтори Хардуик. — Известният Ричард Хамънд, за когото не спират да говорят по новините през последния месец.

На лицето на Мадлин се изписа леко безпокойство:

— Хипнотизаторът ли?

— Не „хипнотизатор“, а хипнотерапевт — енергично я поправи Джейн. — Всеки шарлатанин може да се нарече хипнотизатор, да размахва махало и да се преструва, че прави нещо задълбочено. Моят брат е квалифициран психолог, завършил „Харвард“, който използва много прецизни методи.

Мадлин кимна съчувствено, сякаш говореше с докачлива пациентка на психиатричната клиника, в която бе работила.

— Но нали в медиите все пак го наричат „хипнотизатор“?

— И не само това го наричат. Съвременните така наречени новинарски програми са пълен боклук! Не се интересуват колко са несправедливи, какви лъжи разпространяват… — Джейн се закашля. — Обвинения — измислят все нови и нови всеки месец.

— Хайде да седнем — намеси се Хардуик.

Преди Гърни да възрази, Мадлин ги покани на кръглата чамова маса в къта за хранене. После Хардуик, след като бе подканен с кимване от Джейн, заразказва странния случай на Ричард Хамънд.

3.

— Нали знаете за Големите имения от Адирондакс? Земя по няколко хиляди декара, грамадни дворци, десетки стаи за гости и прислуга, строени преди сто години от по-богати от Господ престъпни барони — Рокфелер, Вандербилт и така нататък. Един от по-дребните играчи, създал такова имение, се казва Долтън Гол, гадно копеле, натрупало състояние от добив на калай. Около преждевременната му смърт има една интересна легенда, на която ще се върна след малко.

Хардуик замълча, сякаш да наблегне допълнително на „преждевременна смърт“.

— Някои от Големите имения, с огромните им разходи за поддръжка, фалират след борсовия крах. Някои са превърнати в музеи, посветени на живота на алчните гадове, които са ги строили. Други са преустроени в образователни центрове, където вманиачени природолюбители изучават екологията на къдравата папрат.

Шегата с природолюбителите провокира суровия поглед на Мадлин, която тъкмо приготвяше кафе на мивката.

Хардуик продължи:

— Някои от именията продължават да се поддържат от потомците на създателите им, обикновено под формата на конгресни центрове или луксозни хотели. Итън Гол, правнук на Долтън, харесал концепцията за скъп комплекс за настаняване и решил да добави още примамки за отегчените и нямащи какво да правят богаташи. Учи, докато се глезиш в лукс — такива глупости. Тайни на френско-виетнамската кухня. Тайни на непалската невъзмутимост. Тайни, каквито си поискаш. И понеже даже най-привилегированите имат лоши навици, които предпочитат да нямат, Итън наел световноизвестния психолог Ричард Хамънд да прилага уникални хипнотични решения. Така имението станало не просто поредния стар адирондакски хотел за хиляда долара на нощ, а място, където можеш да проведеш терапевтична беседа не с друг, а със самия Ричард Хамънд — беседа, която можеш да споделиш с приятелите си на следващото вечерно парти.

През цялото време Джейн Хамънд все по-силно и по-силно мачкаше кърпичката си.

— Трябва да добавя нещо — каза тя. — Не искам господин Гърни да остане с погрешно впечатление за брат ми. Не мога да коментирам мотивите на Итън Гол. Но мога да ви уверя, че тези на Ричард бяха чисти. Работата е неговият живот и той я приема МНОГО сериозно. Това е още една причина, поради която тези обвинения са толкова… толкова оскърбителни!

Погледна ги възмутено и стисна още по-ясно кърпичката.

Хардуик продължи:

— И така, каквито и да са били мотивите на Итън Гол, той предложил на доктор Хамънд щедър двугодишен договор, който, наред с други екстри, включвал безплатно използване на частно бунгало на територията на имението. Всичко вървяло добре, докато една вечер, преди около два месеца, доктор Хамънд получил обаждане от един доктор от Палм Бийч.

— Флорида — уточни Джейн.

— Точно така. Двайсет и седем годишният Кристъфър Уензъл се бил самоубил няколко дни по-рано. Прерязал си вените в апартамент за милион долара. На пръв поглед няма нищо подозрително, което да заслужава вниманието на полицията. Обаче, след като новината за самоубийството била съобщена в местните новини, в полицията на Палм Бийч се появил някакъв свещеник, който разказал интересна история. Уензъл ходил при него два дни преди да си тегли ножа и се оплакал, че не може да спи от цяла седмица. Всеки път, когато задрямвал, му се присънвал ужасен кошмар — всеки път същият кошмар. Казал, че сънят го подтиква да се самоубие.

Хардуик замълча за момент, за да даде на слушателите си възможност да осмислят чутото.

Гърни имаше чувството, че пропуска нещо — даже да не смяташе най-важния въпрос защо изобщо води този разговор с Джак Хардуик и Джейн Хамънд.

— И информацията за самоубийството е била съобщена по телефона на доктор Хамънд от детектива от Палм Бийч?

— Точно така.

— Защо?

— Защото Уензъл казал на свещеника, че кошмарите му започнали, след като е бил хипнотизиран от доктор Ричард Хамънд, който искал да му помогне да откаже цигарите. Затова детективът се обадил на Хамънд и го попитал дали наистина е лекувал покойния. Ричард казал, че това е поверителна информация, пациентско-лекарска тайна и дрън-дрън, но какъв бил проблемът? Детективът го попитал дали след хипноза като странични ефекти се стига до самоубийства или сънуване на кошмари. Ричард отговорил, че никога не е чувал за такава реакция. И така приключил разговорът им… докато седмица по-късно не получил друго обаждане — този път от детектив от Тийнек, Ню Джърси.

Гърни слушаше мълчаливо.

Очите на Мадлин бяха широко отворени в очакване.

Хардуик продължи:

— Второ убийство с прерязани вени. Лио Балзак, на двайсет и осем. Когато детективът от Тийнек взел смартфона на жертвата и проверил календара му, установил, че имал час при местен терапевт два дни преди да се самоубие. Отишъл при въпросния психолог, изслушал куп увъртания около пациентско-лекарската тайна, но в крайна сметка научил, че Балзак е потърсил помощ, защото постоянно сънувал кошмари, откакто доктор Хамънд го хипнотизирал, за да го откаже от тютюнопушенето.

Това заинтригува Гърни:

— И вторият детектив също като първия се е обадил на Хамънд, за да го пита за хипнотичните сеанси?

— Точно така. И Хамънд му дал същия отговор.

— Не същия — уточни Джейн, като го погледна. — Освен че го уверил, че хипнотичните му сеанси не могат да причиняват кошмари, Ричард му казал за обаждането от първия детектив. Осъзнал, че се случва нещо странно, и искал двамата детективи да получат представа за цялостната картина. Разбирате ли колко е важно?

След като нито Гърни, нито Хардуик отговориха, тя обясни:

— Ако Ричард не го беше направил, ако не беше проявил тази готовност да съдейства, полицията във Флорида и в Ню Джърси никога нямаше да свърже двете самоубийства. Ричард по своя инициатива е споделил информацията. И това доказва, че няма нищо, което да крие.

Двамата мъже се спогледаха скептично.

— Обаче — намеси се Мадлин, — ако си спомням добре новините, има още.

— Има още цял куп лайна — потвърди Хардуик. — Най-голямото мазало тепърва предстои.

Преди той да продължи, Мадлин отиде до умивалника и донесе четири чаши кафе, лъжички, мляко и захар на един поднос.

Джейн взе най-близката чаша и благодари. После погледна внимателно Мадлин, сякаш оценяваше стройната ѝ, спортна фигура — все още елегантна и сексапилна на четирийсет и седем.

— Изглеждате много по-млада, отколкото си представях, докато идвахме насам — заключи с усмивка.

— По-млада?

— Джак ми каза, че Дейв се е пенсионирал от полицията. Думата „пенсионер“ ме кара да си представям съпрузи с прошарени коси, чоплещи нещо из градината. А вие се оказвате… такива. Изглеждате на трийсет и пет, а мъжът ви е като Даниел Крейг.

Мадлин се изкиска:

— Той може да прилича на Даниел Крейг, но аз отдавна не съм на трийсет и пет. Много сте любезна.

Гърни обясни:

— Повечето полицаи имат право да се пенсионират след двайсет и пет години трудов стаж. Затова е естествено да се махнеш и да се захванеш със… нещо ново.

Гласът му бавно затихна и думите му издадоха малко повече неувереност, отколкото му се искаше.

— Така — каза Хардуик и бързо ги върна към темата. — След като детективът от Тийнек се обадил на колегата си от Палм Бийч, логичната стъпка била да уведомят Нюйоркската щатска полиция, тъй като общият фактор между двете самоубийства, а именно Ричард Хамънд, пребивава на територията на щата Ню Йорк. И така този странен случай достига до бюрото на главен следовател Гилбърт Фентън.

— Един отвратителен мръсник — добави Джейн.

Хардуик кимна в знак на съгласие.

— Познаваш ли го? — попита Гърни.

— Да, познавам го. Веднага щом получил разследването, Фентън отишъл в имението на Гол да разпита доктор Хамънд, да проучи каквото може за хипнозата и да провери дали двете самоубийства могат да бъдат от някакъв интерес за полицията.

Хардуик се наведе и опря мускулестите си ръце на масата.

— Фентън е организиран човек, много добре ориентиран в йерархията. Затова, преди да приказва с Хамънд, потърсил главното отговорно лице — а именно Итън Гол. Обаче никой не знаел къде е Гол. Никой не го бил виждал от два дни. Досещаш се накъде вървят нещата, нали?

Гърни сви рамене:

— Май да, но все пак кажи.

— Четири дни след посещението на Фентън трупът на Итън бил намерен в една от бараките в имението на около километър и половина от главната постройка. Бараката не била много добре затворена. Били влизали животни… — Хардуик замълча, за да даде възможност на слушателите си да си представят сцената. — Не било лесно да потвърдят самоличността му. Зъбни отпечатъци, ДНК. Но запазената част от трупа била достатъчно, за да се установи, че поне на едната китка вените са прерязани. Имало също нож с кървави отпечатъци по него.

— Откъде знаеш всички тези подробности?

— Имам някои познати, които имат други познати.

— Какви са заключенията на криминалистите?

— Докладът на патолога не казва нищо съществено, освен че уликите сочат към самоубийство. Голяма част от трупа е изядена или разкъсана и отнесена. Но прерязаната китка и връзката с Ричард Хамънд убедили Гил Фентън, че това е трето от серия съмнителни самоубийства.

— Под „съмнителни“ имаш предвид подозрения за убийство?

Хардуик го погледна, сякаш имаше киселини в стомаха:

— Заради сходствата между тях трите самоубийства се разглеждат като „съмнителни“ в смисъл на това, че може да са предизвикани от фактори, различни от независимата воля на решили да сложат край на живота си лица.

Гърни се намръщи:

— Тоест?

— В официалното си изявление Фентън намеква, че самоубийствата не са просто подбудени от Ричард Хамънд, а може би са били организирани от него — не се изключва възможността да е принудил хората да сложат край на живота си.

— Да ги е принудил? — Гърни скептично поклати глава. — Как? Чрез хипнотично внушение?

— Хипнотично внушение и кошмари.

— Сериозно? Хамънд е накарал тези хора да сънуват кошмари, които са ги подтикнали да се самоубият?

— Това е теорията на Фентън и той я прокламира при всяко свое изявление пред медиите. — Хардуик погледна Гърни изпитателно: — Ти какво мислиш?

— Мисля, че е абсурдно.

Джейн Хамънд удари с ръка по масата:

— Благодаря, че го казахте! Това и аз повтарям от самото начало — абсурдно е дори да си помислиш, че Ричард би могъл да направи нещо такова.

— Брат ви правил ли е хипнотични сеанси на Итън Гол? — попита Гърни.

— Да. Даже му помогна да откаже пушенето.

— И сеансът е бил… кога?

— Преди три… най-малко два месеца.

— Знаете ли дали Итън се е оплаквал от кошмари?

Джейн примигна неспокойно:

— В тази връзка нещата не са много ясни. Фентън има писмен документ, в който Итън уж описва кошмар, който е сънувал. Но Гол никога не е споменавал такова нещо пред Ричард.

— Ами кошмарите на другите двама души? Някой знае ли тяхното съдържание?

Хардуик поклати глава:

— Другите полицейски управления пазят детайлите в тайна. И тук стигаме до последната част от пъзела. След като пиарът на Бюрото за криминални разследвания огласи подробностите около смъртта на Гол, някакъв детектив от Флорал Парк, Лонг Айлънд, се обадил да съобщи, че има случай на самоубийство от преди две седмици при същите условия: сеанс по хипнотерапия при доктор Хамънд, последван от кошмари и прерязани вени. Не се бил свързал с Хамънд, защото явно не е отдавал особено значение на хипнозата. Изглежда странно да пренебрегне такъв факт, но постоянно стават странни неща. Както и да е, четвъртата жертва е двайсет и шест годишният Стивън Пардоза. Тогава Фентън разпространи публично теорията си за предизвиканите чрез хипноза и кошмари самоубийства. На практика обвини Хамънд в убийство и всички хиени от медиите хукнаха след доктора.

— Един момент, откъде детективът от Лонг Айлънд е разбрал, че Пардоза е ходил при Хамънд и е сънувал кошмари?

— Пардоза разказал на физиотерапевта си и той, след като видял некролога му в „Нюздей“, позвънил в полицията.

— Значи имаме трима мъже на около двайсет и пет плюс Итън Гол. Той на колко е бил?

Хардуик погледна Джейн.

Тя сви рамене:

— На трийсет и няколко. По-малкият му брат, Пейтън, е на двайсет и седем-осем, а имат пет години разлика.

Нещо в тона ѝ, когато спомена брата, направи впечатление на Гърни. Той тъкмо се канеше да попита, но Хардуик заговори преди него:

— След като научил за смъртта на Пардоза, всичко се наредило в главата на Фентън. Имало четири „жертви“, както започна да ги нарича, и четиримата са сънували кошмари и са били лекувани от Ричард Хамънд — известен с експериментите си в областта на хипнозата. Ако слушаш Фентън, Хамънд е нещо като нацистките доктори.

— Като стана дума — намеси се Джейн, — нося копия от всички ужасни статии, които излязоха след скандалната му пресконференция. — Стана и тръгна към вратата. — В колата са.

Гърни я спря с въпрос, който дори в неговите уши прозвуча прекалено грубо:

— Какво казва адвокатът на Ричард за това?

— Ричард няма адвокат.

— Дори след всичко, което се е случило?

— Да. — Тя направи малка пауза. — Дълга история. Не знам дали ще мога да я разкажа достатъчно добре. — Поклати глава. — Ще донеса папките.

— Идвам с вас — каза Мадлин. — Трябва да глътна малко чист въздух.

Стана и тръгна след Джейн, но преди това погледна съпруга си. В очите ѝ ясно се четеше посланието:

„Това е шансът ти да разбереш от Хардуик какво, по дяволите, става тук.“

4.

Задната врата се затвори със силно изтропване.

Хардуик погледна Гърни през масата. Бледите му очи като на ескимоско куче, които рядко излъчваха топли чувства, изразяваха известно развеселение.

— Е, какво ще кажеш, Шерлок? Случаят повдига някои интересни въпроси, не мислиш ли?

— В момента се сещам за поне шест.

— Например?

— Защо, по дяволите, Хамънд не е наел адвокат?

— Настоява, че не иска адвокат, защото нямал нужда от такъв. Бил толкова невинен, че безумните обвинения срещу него ще се сринат под тежестта на собствената си абсурдност.

— Той ли ти го каза?

— Каза го пред целия свят в първата си и единствена пресконференция. Джейн я има на файл.

— Какво предчувствие имаш за него?

— Арогантен, сприхав, потаен, с особено излъчване, от което ти се приисква да го сриташ в топките. Освен това ми прилича на уплашен човек, който се опитва да се покаже спокоен. Но нямам никаква представа защо не иска адвокат.

— Ти как се свърза със сестра му?

— Опитала се да наеме адвокат, който да представлява Ричард, без той да разбере. От кантората ѝ отказали, защото такава сделка попада някъде между неетичното и невъзможното. Но ѝ препоръчали да наеме частен детектив, който да разследва случая по нейна поръчка, и после да прави с информацията каквото сметне за добре. Естествено, препоръчали са мен.

— Защо точно теб?

— Очевидно заради заслужената ми репутация на човек, който разваля плановете на полицейските служби, осигурява правосъдие за несправедливо обвинените и по принцип ядосва властите.

Усмивката на Хардуик блесна за част от секундата като ледени кристалчета на слънцето.

— Защо ми доведе тази жена…?

— Защо съм довел отчаяната Джейн Хамънд при теб? Жена, в чиито очи се четат натрупвани с десетилетия грижи и тревоги? Жена, чийто малък брат винаги е бил розата и бодила в живота ѝ и който сега е загазил яко? Жена, която, подозирам, няма сексуален живот, няма собствени интереси? Това ли ме питаш?

— Да.

Хардуик замълча за момент и замислено сви устни.

— Има нещо много странно в този случай и нещо смущаващо объркано в самия доктор. Ситуацията ми изглежда доста… мъглява. Почти зловеща. А ти си по-добър в зловещите неща от мен. Затова мисля, че можеш да попроучиш нещата, да се ориентираш в обстановката, да намериш каквото успееш — особено във връзка с тази миризма на вина, която се носи като воня на снощен чесън — и да ми кажеш какво мислиш. Знаеш, че в девет от десет пъти откривам това, което искам. Но едно на десет не успявам.

— Искаш да ми кажеш, че е въпрос на разследваща компетентност? Че искаш да прехвърлиш щафетата на човек с по-добри умения от твоите? Какви са тия глупости?

— Това е истината. Честно. Но… за да съм напълно честен… това не е единствената причина.

— Така си и мислех.

— Вярваш ли в Божественото провидение?

— В какво?

— В предопределеността.

— Какви ги приказваш?

— Едно невероятно съвпадение. Джейн Хамънд тъкмо бе влязла в скромния ми офис и описваше отчаяното положение на брат си, когато ти се обади.

Гърни не каза нищо.

— Абсурдна ситуация. Дейвид Гърни, детектив първи ранг в отдел „Убийства“ на Нюйоркската полиция, тръгнал да разследва някакъв гризач. Мозък, способен да се бори срещу най-великите престъпни умове на света, да съсредоточи енергията си върху една топка с бодли. Кажи ми това нормално ли е?

Гърни не каза нищо.

— Ето как излиза възможност, която може да бъде в полза на всички. Аз получавам помощта ти, за да разсееш мъглата около този случай. Джейн получава професионалната помощ, от която толкова отчаяно се нуждае за брат си. А ти използваш дадения ти от Бога талант за едно достойно предизвикателство.

Разсъжденията на Хардуик звучаха почти убедително.

Проблемът бе, че Гърни много добре познаваше приятеля си.

— Много убедителна реклама, Джак. Почти се навих. Само едно нещо липсва.

— Какво липсва?

— Истината. Кажи ми истинската причина и ще ти кажа дали имам интерес.

След няколко секунди пълно мълчание Хардуик избухна в гръмогласен смях.

— Само те пробвах, Дейви. За да се уверя, че все още не си изгубил нюха си. Не ме разбирай погрешно. Всичко, което казах, е истина. Но има още един фактор в уравнението. — Наведе се напред, протегна ръце и показа дланите си като знак, че повече не крие нищо. — Ето какъв е проблемът. Имал съм вземане-даване с Гил Фентън. Преди седем години ми направи една услуга. Голяма услуга заради една моя грешка. Сериозна грешка. — Хардуик замълча и направи гримаса. — И сега Гил има на разположение определени факти. При нормални обстоятелства Това не би ме притеснило особено. Има причини, поради които би предпочел да запази фактите за себе си. Обаче, ако стигнем ДО челен сблъсък… ако той разбере, че аз съм движещата сила в атаката срещу случая „Хамънд“…

Гърни се усмихна хладно:

— Искаш да стоиш тихо отзад, а аз да поема челния сблъсък, така ли?

— На теб не може да навреди, както може на мен.

— Можеш да се откажеш от случая и да препоръчаш на жената друг частен детектив.

— Е, да. — Хардуик кимна, неубедително имитирайки съгласие. — Бих могъл да го направя. Може би трябва да го направя. Това вероятно е най-умното решение. Със сигурност е най-безопасното. — Замълча за момент. — Разбира се, ако пратим Джейн на друг, той може да оплеска работата. И ако я оплеска, вероятно никога няма да узнаем защо всички тези бивши клиенти на Ричард Хамънд са се самоубили.

5.

Гърни чу отварянето на задната врата и скоро след това — гласовете на Мадлин и Джейн, докато заканваха палтата си в антрето.

Когато двете влязоха в кухнята, Мадлин се усмихваше и изтръскваше главата си от ледени кристалчета. Джейн носеше дебел хартиен плик. Сложи го на масата пред Гърни.

— Тук има доста пълна информация. Би трябвало да придобиете представа за какво става дума. Направила съм копия на всичко, което намерих в интернет. Статии от местните вестници за четирите самоубийства. Некролози. Транскрипти от коментари по телевизията. Интервюта с експерти в областта на хипнозата.

— Ричард получи ли някаква подкрепа от академичните среди?

— Шегувате се! Така наречените академични среди са пълни С гадняри, които завиждат за успеха на Ричард и сигурно с удоволствие ще го видят уязвен.

Гърни погледна дебелия плик.

— Тук ли са прес-изявленията на Гил Фентън?

— Всяка лъжлива дума от тях.

— Тази информация по молба на брат си ли я събрахте?

— Не точно. Той е… убеден, че проблемът ще изчезне сам.

— А вие — не?

— Не… да… тоест, разбира се, знам, че в крайна сметка всичко ще се реши. Трябва да се реши. Имам вяра. Но нали знаете онази стара поговорка „Бог ще помести планината, но ти трябва да донесеш лопатата.“? Това правя аз. — Очите ѝ проблеснаха гневно. — Не е честно! Вие не го познавате.

— Тогава помогнете ми да разбера. Защо брат ви отказва да наеме адвокат? Защо трябва вие да го защитавате?

Тя изгледа Гърни хладно, после се обърна и погледна през прозореца.

— Ричард не е като другите. Знам, че всеки говори така за хората, които обича, но Ричард наистина е уникален човек. Винаги е бил. Не казвам, че е непогрешим. Не е. Но има дарба.

В това твърдение имаше някаква отдавна изтъркана почтителност, сякаш Джейн го беше повтаряла цял живот — сякаш всичко зависеше от това.

Загледан в профила ѝ, в бръчиците на тревога около очите ѝ, в стиснатите устни, Гърни осъзна, че цялата психика на тази жена е изградено около убеждението, че нещата ще потръгнат добре за брат ѝ, защото противоположното би било непоносимо.

Мадлин попита тихо:

— Дарбата на Ричард с работата му като психотерапевт ли е свързана?

— Да. Той е… невероятен. Това прави тази ужасна атака срещу него още по-жестока. Той прави неща, които никой друг терапевт не може.

Мадлин погледна кратко Гърни — подканване той да поеме водещата роля в разговора.

— Дайте пример — каза той.

— Ричард има невероятното умение да променя поведението на хората буквално за една нощ. Има силно чувство за емпатия. То е връзка, която му помага да мотивира пациентите си на най-дълбоко ниво. Често успява само с един сеанс да освободи пациента от някой навик или зависимост, с които напразно се е борил години наред. Ричард трансформира погледа на хората за нещата. Звучи като магия, но е реалност.

Гърни си помисли, че ако представите на Джейн за уменията на брат ѝ дори малко отговарят на действителността, последствията може да са катастрофални. Ако Ричард Хамънд умееше толкова лесно да убеждава хората да правят неща, които преди това не са били в състояние или не са искали да направят…

Джейн може би усети загрижеността му и добави:

— Ричард използва дарбата си единствено в полза на хората. Никога не би си помислил да навреди на някого. Никога!

На лицето на Хардуик отново се изписа старото кисело изражение.

Гърни насочи разговора към един въпрос, на който не беше получил отговор:

— Джейн, още не мога да разбера защо вие единствена сте се нагърбили с всички усилия да оправдаете Ричард. Имам чувството, че той не проявява никакъв интерес към проблема. Пропускам ли нещо?

На лицето ѝ се изписа мъчително изражение. Тя погледна към прозореца и бавно поклати глава.

— Не обичам да говоря за това — заговори, като извади кърпичка. — Обикновените хора не разбират… заради уникалността на Ричард. — Издуха носа си няколко пъти, после внимателно го избърса. — Той има периоди на колосална психическа енергия и прозорливост… и периоди на пълно изтощение. В тези силни периоди, когато върши най-големите си постижения, естествено, има нужда от някого да се занимава с практическите подробности, за които той няма време. А когато е в застой, когато трябва да почива… тогава има нужда от някого да… да се грижи за нещата, за които няма енергия.

На Гърни започваше да му се струва, че Джейн Хамънд е попаднала в нездравословна връзка на зависимост от някакъв маниакално-депресивен егоист.

Преди да каже нещо, Мадлин се намеси с един вид усмивка на разбиране, която вероятно използваше като стандартен инструмент в психиатричната клиника.

— Значи в тези случаи вие идвате на помощ и се заемате с нещата, за които е необходимо да се вземат мерки?

— Да, точно така. — Джейн се обърна към нея и заговори пламенно като на човек, който най-сетне я е разбрал. — Ричард е гений. Това е най-важното. Разбира се, има неща, с които просто не може… и не би трябвало… да се занимава.

Мадлин кимна:

— А сега е попаднал в затруднена ситуация и в същото време в един от своите… своите периоди на слабост… и вие трябва да направите всичко, което трябва, за да решите проблема.

— Да! Разбира се! Защото е нечестно, адски нечестно точно Ричард да бъде подложен на този ужас! — Джейн обърна умолителното си лице от Мадлин към двамата мъже. — Не разбирате ли? Нещо трябва да се направи! Затова съм тук. Имам нужда от помощта ви!

Гърни не каза нищо.

Тя разтревожено погледна Хардуик, после — пак Гърни:

— Джак ми разказа всичко за вас. Как сте разкрили повече убийства от всеки друг полицай в Ню Йорк. И за онзи случай, когато сте спасили една жена, обвинена в убийство, което не е извършила. Вие сте най-подходящият човек, който да помогне на Ричард!

— Все още не разбирам нещо. Казвате, че брат ви не би се съгласил да наемете…

Прекъсна го писклива мелодийка на мобилен телефон.

Джейн веднага тръгна към антрето:

— Моят е. Забравила съм го в джоба на якето.

Звъненето спря, преди тя да стигне до антрето.

Когато се върна, държеше телефона и намръщено гледаше дисплея.

— Сигнал ли изгуби? — попита Мадлин.

— Мисля, че да.

— Тук няма добро покритие. Трябва да налучкате подходящото място.

Джейн кимна, изглеждаше разтревожена. Остави телефона на перваза на прозореца. Постоя втренчена очакващо в него няколко секунди, после пак се обърна към Гърни:

— Извинявайте. Какво казвахте?

— Казвах, че съм озадачен. Ричард не е съгласен да наемате адвокат, но не би имал нищо против да използвате частен детектив.

— Напротив. Идеята изобщо няма да му хареса. Но трябва да се направи и той не може да ми попречи. Няма как да наема законно адвокат, който да го представя, но мога да наема някого, който да разследва случая за мен.

— Все още не разбирам. Не ми звучи да е просто прекалено уморен или потиснат, за да се справи със ситуацията. Той активно се противопоставя на опитите да му се помогне отвън и това ме кара да подозирам, че има още нещо.

Джейн се върна при масата и седна.

— Не съм сигурна, че трябва да ви разказвам това. Но не знам какво друго да направя.

Сведе очи към ръцете си, сключени в скута ѝ.

— В началото на кариерата си, което не беше много отдавна, Ричард публикува информация за един случай, който привлече голям интерес. Става дума за един пациент, страдащ от нереални страхове. Тези страхове понякога напълно го обземали, въпреки че в моменти на прояснение разбирал, че нямат никакво фактическо основание.

Тя замълча за момент, прехапа устни и нервно погледна хората около масата, преди да продължи:

— Един ден този човек открил проблем с колата си. Бил я оставил на летище „Кенеди“ за три дни, докато бил в командировка, а когато се върнал, не могъл да отвори багажника с ключа. Опитал се, но само счупил ключалката. Затова сложил куфара си в купето и се прибрал вкъщи. През нощта обаче друга идея се загнездила в ума му, много налудничава идея — че някой може да е скрил труп в багажника му. Давал си сметка, че не е много вероятно някой да закара убит човек до летището, да разбие нечий чужд багажник и да прехвърли тялото вътре. Изглеждало абсурден начин да се отървеш от труп. Но това не му помогнало се отърси от идеята и тя все повече го измъчвала. Колкото повече мислел за това, толкова по-реално му изглеждало. Например местоположението на самото летище „Кенеди“ е район, където в миналото многократно са намирани тела на жертви на мафията. Спомнил си също статии от новините за мафиотски убийства, при които жертвите били открити в изоставени коли.

— Не е съвсем същият случай, нали? — попита Хардуик.

— Не, но почакайте, има още. Не можел да отвори багажника, без да го счупи с лост, но се страхувал да закара колата на ключар. Страхувал се, че някой друг ще види онова, което е в багажника. Тази фикс идея се засилвала и отслабвала като прилив и отлив. След две години, когато решил да продаде колата, манията му не само че не била изчезнала, но и напълно го парализирала. Постоянно си представял как търговецът или новият собственик на колата ще отвори багажника и ще намери трупа или нещо не по-малко ужасяващо.

Джейн замълча, бавно си пое въздух и застина, сключила ръце в скута си.

След малко Хардуик попита:

— Добре, как, по дяволите, свършва тази драма?

— Един ден човекът дал на задна и блъснал леко друга кола на паркинга. Багажникът се отворил. Разбира се, вътре нямало нищо. Той продал колата и си купил нова. Това е. Докато не го обзел следващият безпредметен страх.

Хардуик се размърда нетърпеливо на стола.

— И ни разказвате тази история с цел…?

— Разказвам ви я, защото човекът от историята, която Ричард публикува, е самият той. Мъжът, парализиран от неоснователни страхове, е самият Ричард.

Отначало никой не реагира. И не защото бяха поразени от някакво прозрение, помисли си Гърни. Всъщност той от самото начало очакваше такава развръзка.

Хардуик се намръщи:

— Искате да ни кажете, че брат ви е наполовина психологически гений, наполовина откачен?

Джейн го погледна засегнато:

— Искам да ви кажа, че има огромни скокове и спадове. Жестоката ирония е, че може да помогне практически на всеки, който потърси помощ от него, но когато бъде завладян от собствените си демони, е безпомощен. Вярвам, че това е моята мисия на този свят — да се грижа за човек, който не може да се грижи за себе си, за да може той да помага на всички други хора.

Гърни веднага се запита по какъв точно начин Хамънд е помогнал на четиримата пациенти, които сега бяха мъртви. Преди това обаче искаше да изясни още един въпрос:

— В момента страда ли от друг страх? Например, че ако полицията започне да разследва смъртта на пациентите му, би могла да намери уличаващи доказателства срещу него?

— Мисля, че точно такъв е случаят. Но ви уверявам, че този страх е абсолютно безпочвен. Точно като онзи въображаем труп в багажника.

— Само дето в този случай има четири трупа и всичките са реални — намеси се Хардуик.

— Искам да кажа…

Телефонът ѝ пак запиука от перваза, където го беше оставила. Тя изтича при него, погледна дисплея, обади се.

— Ето ме. Какво… Чакай, нещо прекъсва… Кой какво прави… Не чувам половината от това, което казваш… Секунда. — Обърна се към Мадлин: — Ричард е. Къде има най-добро покритие?

— Елате тук. — Мадлин стана и посочи плъзгащата се врата. — Навън, между пясъчника за птички и ябълката.

Мадлин отвори едното крило на вратата и Джейн бързо излезе в заснежения двор, като държеше телефона на ухото си. Сякаш не усещаше студа. Мадлин затвори вратата, като леко Потрепери. Отиде в антрето и след няколко секунди беше до Ябълката и подаваше якето на Джейн.

Хардуик се ухили широко:

— Хареса ми този случай с багажника. Какво мислиш, Шерлок? Дали нашият доктор е маниакално-депресивен светец с параноични халюцинации? Или всичко, което току-що чухме, една голяма машинация?

6.

Джейн още стоеше под ябълката и водеше видимо напрегнат разговор, когато Мадлин се върна при двамата мъже. Изглеждаше загрижена.

— Какво, по дяволите, става? — попита Хардуик.

— Не съм сигурна. Може да не съм чула правилно, но останах с впечатлението, че братът на Джейн ѝ каза, че някой го следи.

На лицето на Гърни се изписа безпокойство. Той измърмори, сякаш говореше повече на себе си, отколкото на жена си и на Хардуик:

— И неговото решение в тази ситуация не е да наеме адвокат или частен детектив, а да прехвърли всичко на голямата си сестра?

Бяха излезли облаци. Поривистият вятър бе залепил широките крачоли на Джейн плътно върху краката ѝ, но тя сякаш не усещаше студа.

— Какво очаква от мен? — обърна се Гърни към Хардуик.

Гърни очакваше Мадлин веднага да възрази срещу това отклоняване на вермонтската им ваканция към Адирондак, но тя не каза нищо. Гледаше втренчено навън, с тревожни очи, но не конкретно към Джейн Хамънд, а изглеждаше вглъбена в собствените си мисли. Гърни не разпозна веднага значението на този поглед — поглед, който сам по себе си не насърчаваше въпроси.

— Проблемът, Джак, е, че вдругиден с Мади заминаваме за Вермонт. В хотел „Високите борове“. Не бихме искали да отменяме или отлагаме тази екскурзия.

— Не съм си и помислял да отменяш нещо толкова жизненоважно за здравето и щастието на брака ви.

Хардуик намигна на Мадлин, която все още изглеждаше вглъбена в своя свят. Той говореше по онзи шеговит начин, който винаги дразнеше Гърни — напомняше му за начина, по който баща му гледаше на всичко, след като пийнеше няколко чашки.

— Сигурен съм, че има и друго решение, шампионе — добави Хардуик. — Мисли позитивно и то само ще се покаже.

Гърни тъкмо се канеше да му каже да си завре този надут тон в задника, когато чу задната врата. Джейн влезе в кухнята, все още с яке, с разрошена от вятър коса. Видимата тревога в изражението ѝ привлече вниманието на Мадлин.

— Джейн? Добре ли е брат ви?

— Твърди, че някой го следи, проникнали са в компютъра му. Мисля, че ченгетата се опитват да го подлудят, да го доведат до душевен срив.

На пръв поглед, активизирана от проблемите на брат си, Гърни виждаше в поведението ѝ типичен случай на взаимна зависимост. Иронията в такива взаимоотношения бе, че ако успее да реши трайно проблемите, „обгрижващият“ става непотребен. Единствено ако поддържа дългосрочно слабостта на зависимия, може да запази значимостта си. Той се почуди доколко Джейн Хамънд се вписва в този модел.

— Мислите ли, че тези подозрения на брат ви са… реалистични?

— Реалистични?

— Споделихте, че брат ви страда от преувеличени страхове.

— Това е друго. Онова е свързано с неща, които понякога си Въобразява. Това сега са неща, които реално вижда. Той не е луд, за бога! Не вижда неща, които не съществуват!

— Разбира се — намеси се Мадлин. — Дейвид има предвид какво значение Ричард придава на нещата, които вижда.

Джейн погледна Гърни:

— Какво значение?

— Ако видите непозната кола да кара след вас по улицата, може някой да ви следи. От друга страна, може просто някой да кара след вас по улицата. Сигурен съм, че брат ви вижда нещата, за които говори. Питам се как ги тълкува.

— Не мога да отговоря на въпроса ви. Нямам достатъчно информация за това, което се случва. Но точно това е проблемът, не разбирате ли? Точно затова имам нужда от помощта ви. От вас и Джак. Нямам представа защо онези четирима души са се самоубили. Нямам представа какви са фактите. Знам само, че те не са такива, каквито твърди полицията. Но вие сте най-способен точно в това — да разкривате истината.

Гърни погледна крадешком Мадлин, за да провери как ще реагира тя към молбата за помощ на другата жена, но лицето ѝ беше безизразно. Джейн продължи:

— Ако дойдете във „Вълчето езеро“ да се видите с Ричард и да му зададете подходящите въпроси, сигурно ще разберете кое е реално и кое — не. Това е работата на добрия детектив, нали? А според Джак вие сте най-добрият. Ще го направите ли?

Гърни се облегна назад и се вгледа в лицето ѝ, в оживените ѝ от надежда очи. Вместо отговор попита:

— Кой реално управлява имението?

— Остин Стекъл е генерален директор. Той отговаря за всичко там, особено след смъртта на Итън, но и преди това. Итън му имаше стопроцентово доверие. — Джейн замълча за момент. — Остин е малко труден характер, но трябва да призная, че беше много лоялен към Ричард. Той го защити срещу лешоядите от медиите. Веднага щом Фентън обяви безумните си обвинения, имението бе обсадено от репортери. Остин нае частна охрана за първата седмица и арестува няколко нахалници за незаконно влизане в частна собственост и тормоз. Щом това се разчу, спряха да се промъкват в комплекса.

— Споменахте, че Итън има брат. Той участва ли активно в бизнеса?

— Пейтън ли? Живее в имението, но само толкова. Не върши нищо полезно.

— Какъв му е проблемът?

— Кой знае? Всяко стадо си има мърша.

Гърни кимна леко.

— Споменахте, че Пейтън е около трийсетте.

— На двайсет и осем или двайсет и девет, струва ми се. Около възрастта на Остин. Но като енергия, амбиция и интелект са на различни планети.

— Други братя или сестри?

— Няма други живи. По принцип Итън и Пейтън са най-голямото и най-малкото от пет деца. Трите средни обаче са загинали е баща им в катастрофа с частния му самолет по време на буря. Две години по-късно майка им получава нервна криза и се самоубива. Тогава Итън е бил на двайсет и една, а Пейтън — тийнейджър. Нещастието само е задълбочило пропастта между двамата. Това, че Итън е определен за настойник на брат си, също не е подобрило нещата.

— Като споменахте, че всяко стадо си има мърша…

— Пейтън винаги е създавал проблеми. Като дете крадял, лъжел, бил побойник. После се заредила безкрайна серия от пропаднали приятелки — проститутки, извинете за откровеността — скандално поведение, хазарт, наркотици, каквото се сетите.

— И живее във „Вълчето езеро“?

— За съжаление.

Гърни погледна Хардуик, за да провери реакцията му, но той ровеше нещо в смартфона си.

Джейн погледна умолително Гърни:

— Ще дойдете ли поне да поговорите с Ричард? Може би да огледате?

— Ако не иска външна помощ, няма ли да откаже да говори с мен?

— Може би ако го питаме предварително… Но ако вече сте дошли, ще се почувства задължен да ви види.

— Звучите убедена в това.

— То е част от характера му. Когато имаше кабинет в Мил Вали, ако някой дойдеше без предварително записан час, Дейвид никога не го отпращаше, колкото и да е зает. Щом някой е дошъл, той винаги го приемаше. Ще уточня, за да не останете с погрешна представа — не го правеше заради парите, не му беше целта да изстиска поредния платежоспособен клиент. Ричард никога не се е интересувал от парите, само от хората.

На Гърни му прозвуча странно човек, който не се интересува от парите, да направи психиатричен кабинет точно в Мил Вали, Калифорния, едно от най-богатите населени места в Америка.

Джейн може би почувства скептицизма му и добави:

— Много богати компании са му се обаждали с предложения за сътрудничество — изгодни предложения — ако работи само за тях. Но той винаги отказваше.

— Защо?

— Защото Ричард винаги е държал на прозрачността. Винаги искаше да знае всичко за която и да е организация, искаща изключителни права върху изследванията му. Не всички институции в областта на психологията са толкова независими, колкото се представят. Никаква сума на земята не можеше да накара Ричард да работи за организация, чиито цели и финансиране не са сто процента видими и подлежащи на проверка. Такъв човек е той. — Джейн се наведе към Гърни: — Ще помогнете… нали?

— Моментът не е много подходящ. От доста време планираме една кратка екскурзия.

Тя го изгледа засегнато:

— Кога?

— Вдругиден. Няма какво да направя…

— За колко време?

— Накратко — да дойдеш с нас във „Вълчето езеро“ и да разкриеш защо тези хора са се самоубили, след като са гостували в имението. Разбира се, очаква да откриеш причина, нямаща нищо общо с факта, че брат ѝ е хипнотизирал и четиримата.

— Колко време няма да ни има ли? Четири-пет дни. Може би и още след това…

— Нещата се случват много бързо. Няма ли начин…?

— Всъщност има! — прекъсна я Хардуик триумфално, като показа дисплея на смартфона си, на който бе извадена пътна карта. — Лилавият маршрут отива от къщата ти до хотел „Високия бор“ в Североизточен Вермонт. Между тези две точки в продължение на триста километра се простира масивът Адирондак. Намерих два маршрута, заобикалящи планината, и два, които я пресичат. Единият от тях минава на трийсетина километра от резервата „Гол Уилдърнес“. Достатъчно е да започнете екскурзията си един ден преди заплануваното и да Прекарате първата нощ в луксозното имение „Вълчето езеро“.

Джейн погледна Мадлин и сключи ръце като молещо се дете:

— Можете да го направите, нали? Нали можете да се отбиете на път за Вермонт?

Гърни не знаеше какво да отговори, без да има представа какво мисли Мадлин.

Нейното колебание накара Джейн да бъде още по-настоятелна:

— Ще ви осигуря прекрасна стая и няма да дадете нито цент.

Мадлин гледаше изпитателно картата на смартфона на Хардуик.

След малко, за изненада на Гърни, тя кимна:

— Добре, така ще направим.

7.

След като се разбраха да се видят в имението следобеда на следващия ден, Джейн Хамънд и Джак Хардуик си тръгнаха.

Мадлин тръгна по коридора, водещ към спалнята, като заяви, че ще си вземе душ.

Гърни усети, че жена му иска, поне за момента, да избегне по-нататъшното обсъждане на въпроса за Вълчето езеро. Не знаеше как да тълкува това, но с годините се беше научил, че няма смисъл да настоява за тема, по която тя не е готова да говори. Затова реши да погледне съдържанието на плика, който му бе оставила Джейн Хамънд.

Взе го в хола и седна на бюрото си.

В плика имаше две папки, надписани на ръка. Първата бе озаглавена „Първоначални доклади за четирите смъртни случая“.

Гърни я отвори и намери първоначалните съобщения, които са били публикувани на уебсайтовете на различни местни медии. Странно беше да чете доклади, писани преди разкриването на всички факти, но искаше да види как са били тълкувани инцидентите в началото.

Преди да прочете статиите за смъртта на Итън Гол, Гърни си записа някои факти, които привлякоха вниманието му.

Както вече бе споменал Хардуик, близката възраст на покойните изглеждаше важна. Можеше да е свързана например с познанство от училище или други социални контакти.

Друго сходство бяха прерязаните вени на китките. Въпреки честото споменаване на този метод за самоубийство в романите и огромния брой младежи, постъпващи в спешните отделения с такъв вид собственоръчно нанесени наранявания, броят на успешните случаи е изненадващо малък. Мъжете много повече предпочитат да се застрелят или обесят. Ако дори само един от тези хора беше решил да се самоубие, като си пререже китките, това вече би било доста необичайно. Това, че трима са взели такова решение, бе изключително странно.

Освен това имаше икономически проблем. Напълно възможно беше Кристъфър Уензъл, с луксозния апартамент в Палм Бийч, да си позволи екскурзия за 1000 долара на ден до планински курорт, където да се подложи на терапия за отказване от тютюнопушене. Но управител на магазинче за цигари? И озеленителят, живеещ в мазето на баща си? На пръв поглед не изглеждаха идеалните клиенти за скъпото лечение в комплекса „Вълчето езеро“.

И накрая, оставаше леката неяснота около изчезналата приятелка на Стивън Пардоза. Можеше да не означава нищо. А можеше да означава всичко. От личен опит Гърни знаеше, че обикновено има основателна причина, ако някой изчезне.

След като си записа някои неща, той взе една по-подробна статия за Итън Гол.

Имаше разпечатки от още няколко по-кратки статии с подобно съдържание от „Бърлингтън Фри Прес“, „Ню Йорк Таймс“ и „Уошингтън Поуст“.

Гърни взе телефона от бюрото си и се обади на Хардуик, който вдигна веднага.

— Какво има, Дейви?

— Две неща. В една от статиите Остин Стекъл е определен като „говорител на семейството“. Колко още живи членове на рода Гол има освен Пейтън?

— Николко.

— Цялото семейство се състои от Пейтън?

— Джейн така каза. Вече я питах.

— Добре. Още един въпрос. Какво знаеш за фондация „Нов живот“ на Гол?

— Изглежда законна. Осигурява обучение за реинтеграция, образование и психологически съвети на затворници, освободени условно. Даже изглежда, че намалява вероятността от връщане към престъпния живот. Основана е от Итън с доста сериозно лично финансиране.

Гърни си записа да проучи повече.

— Тази сутрин спомена, че Долтън Гол е умрял при странни обстоятелства. Прочетох подобно нещо и във вестникарските статии. За какво става дума?

— Кой, по дяволите, знае? Историята се разказва от години, може да е преувеличена. Говори се, че старецът сънувал кошмар как бива разкъсан и изяден от глутница вълци. Няколко дни по-късно му се случило почти същото. Може да е куп измислици.

— Интересно съвпадение е, че нашите четирима наскоро поминали се също са сънували кошмари, преди да умрат.

— Съгласен съм. Но какво от това?

Гърни не отговори на въпроса. Вместо това попита:

— Не ти ли се струва странно, че човек, който си изкарва хляба, като коси морави…

— … отива на терапия в луксозно имение за хиляда долара на ден? — довърши Хардуик.

— И какво мислиш за толкова много случаи на прерязани китки?

Хардуик се изсмя гръмогласно:

— Изобщо не знам какво да мисля. Виж, Дейви, точно заради тези неизяснени въпроси имаме нужда от твоя висш интелект.

Гърни затвори и взе втората папка, оставена от Джейн. Тази бе надписана: „Прес-изявления на полицията. Изявление на Хамънд. Коментари в медиите“.

Първият документ бе разпечатка на две страници от медиен уебсайт. Отгоре Джейн беше написала: „Серж. Плант, Бюро за криминални разследвания, изявление пред репортери, 8 ноември“. Състоеше се от уводни изказвания на полицая и последващи въпроси от страна на неназовани журналисти.

Гърни реши да премине на следващия транскрипт от пресконференция.

Този бе няколко страници по-дълъг от първия. Имаше също препратка към видео — предпочитан вариант за Гърни. Изражението на лицата и тонът на гласовете на хората бяха много по-информативни от думите им на хартия. Той пусна лаптопа си и отвори сайта.

Докато чакаше видеото да тръгне, Мадлин влезе в хола по хавлия и с мокра коса.

— Реши ли кой чифт искаш да вземеш?

— Моля?

— Снегоходките.

Той погледна към мястото до вратата, където си спомняше, че ги бе сложила сутринта — кожено-дървените и пластмасовите с метални зъбци отдолу.

— Май по-добре онези със зъбците?

Тя се усмихна сдържано, сякаш криеше мрачни мисли.

— Какво има? — попита той.

Усмивката ѝ стана по-лъчезарна, но все така неубедителна.

— Мислех да сложим лампа на птиците.

— Какво?

— За курника. В този период се стъмва много рано.

— За това ли наистина си мислеше?

— Просто си помислих, че на кокошките ще им се отрази добре.

Гърни знаеше, че жена му се тревожи за друго и че най-добрият подход е да бъде търпелив.

— Трябва само да прокараме кабел и да монтираме фасонка. Можем да повикаме електротехник или пък сам ще го направя.

— Ще бъде добре, ако им стане малко по-светло — заключи тя.

Взе снегоходките и излезе от стаята.

Гърни остана прав до прозореца. Питаше се каква е тази тема, за която жена му не бе готова да говори. Загледа се към дърветата до пасището.

Глухият шум от гласове и тътрене на столове привлече вниманието му към компютъра. Втората пресконференция на полицията започваше.

Мястото на провеждане бе една от онези потискащи конферентни зали, които Гърни до болка познаваше от дългогодишната служба в нюйоркската полиция. Перспективата на записа беше също толкова позната — от една камера, монтирана в задната част на помещението и насочена към хората отпред.

Имаше десетина пластмасови стола и слушателите бяха поравно мъже и жени, ако се съдеше по главите им, гледани отзад. Срещу тях на тесния подиум стоеше набит мъж, а зад него на стената бе закачена празна бяла дъска за писане.

Тялото му беше с яйцевидна форма и много масивно. Носеше стандартна униформа на детектив, минал четирийсетте: тъмен панталон, риза в убити пастелни цветове и сиво спортно сако с един номер по-малко. Тъмната му коса беше сресана право назад и широкото чело, дебелите бузи и строгите устни му придаваха удивителна прилика с Джими Хофа на някои стари снимки.

Погледна часовника си и отвори папката пред себе си.

— Така, да започваме. Аз съм старши следовател Гилбърт Фентън от Бюрото за криминални разследвания. През последните няколко дни бяха направени някои важни разкрития за смъртта на Итън Гол. Това е официално изявление.

Замълча, за да обърне една страница в папката и един от репортерите използва момента, за да попита:

— Използвахте думата „смърт“. Да не би да намеквате, че не с било самоубийство?

— Не намеквам нищо. Казвам само, че фактите, които вече са ни известни, навеждат на вероятността този смъртен случай да не е „самоубийство“ в нормалния смисъл на думата. Но изчакайте минутка. — Фентън вдигна длан като регулировчик, спиращ движението. — Нека да завърша официалното изявление.

Погледна листата.

— Разследването на смъртта на Гол разкри определени факти. Факта, че наскоро е бил хипнотизиран от доктор Ричард Хамънд… факта, че е сънувал повтарящи се кошмари през седмицата, предшестващата смъртта му… факта, че смъртоносното оръжие, което бе намерено до трупа му, е подобно на оръжието, за което е разказвал, че вижда в кошмара си… и факта, че подробностите от кошмара, които е описал на хартия, изглежда са изиграли роля при отнемането на живота му. Тези факти сами по себе си са достатъчни, за да оправдаят провеждането на по-пълно разследване. Но сега стана ясно, че случаят е дори по-сложен.

Обърна страницата, прочисти гърлото си и продължи:

— Научихме, че три други лица са сложили край на живота си по същия начин като Итън Гол и при сходни съпътстващи обстоятелства. И тримата са били хипнотизирани от Ричард Хамънд, страдали са от мъчителни кошмари и са се самоубили по начин, напомнящ съдържанието на въпросните кошмари.

Затвори папката и се обърна към слушателите си:

— Сега съм готов да отговарям на въпросите ви.

Няколко души заговориха едновременно. Фентън отново вдигна ръка:

— Един по един, моля. Вие там, на първия ред.

— В какво обвинявате доктор Хамънд? — попита една жена.

— Още нямаме обвинения. Очакваме съдействие от страна на доктор Хамънд.

Фентън посочи друг репортер.

— Смятате ли да преквалифицирате смъртта на Гол от самоубийство на убийство?

— Квалифицирана е просто като смърт при съмнителни обстоятелства.

Същият мъж:

— Какви други версии освен самоубийство проверявате?

— За момента не работим върху други версии освен самоубийство. Само искаме да изясним как и защо е станало то.

Женски глас:

— Какво имахте предвид, като казахте, че може да не е самоубийство в „нормалния“ смисъл на тази дума?

— Ами, нека да кажем, чисто хипотетично, че е възможно някой чрез силно хипнотично внушение да накара друг човек да направи нещо, което не би сторил по своя собствена инициатива. Това не би било нормално поведение. Не би било самоубийство в „нормалния“ смисъл.

Няколко души заговориха едновременно, опитвайки се да се надвикат един друг. Един мъж надделя над другите:

— Твърдите ли, че Ричард Хамънд е използвал хипноза, за да подтикне Гол и другите трима пациенти към самоубийство?

В залата се чуха възгласи на изненада и скептицизъм. Фентън вдигна ръка:

— Моля за малко ред. Не твърдя нищо. Само споделям пред вас една хипотеза. Възможни са и други.

Същият репортер продължи:

— Смятате ли да арестувате доктор Хамънд за… за някакво престъпление?

— Нека да не изпреварваме събитията. На този етап се надяваме да получим доброволно съдействие от страна на доктор Хамънд. Трябва да разберем дали по време на хипнотичните сеанси се е случило нещо, което би могло да обясни кошмарите, които тези хора по-късно са сънували, и ритуалните самоубийства, които са извършили.

Две жени се обадиха едновременно:

— Ритуални ли?

Мъж:

— Какви ритуални елементи има? За сатанистки ритуал ли говорим?

Друг мъж:

— Можете ли да разкриете самоличността на другите три жертви?

Жена:

— Правилно ли е да се наричат „жертви“, ако става дума за самоубийства?

Фентън повиши глас:

— Ред, моля ви. Относно термина „жертви“, мисля, че е основателен при тези обстоятелства. Имаме четирима души, които са се самоубили по почти еднакъв начин, с оръжие, което са сънували, след като са били хипнотизирани. Това очевидно не е просто съвпадение. Колкото до ритуалната страна, мога само да разкрия, че използваното оръжие е необичайно и според експертите, с които се посъветвахме, това е съществен фактор.

— Ако теорията ви е правилна — заговори мъжки глас, — ако тези жертви са били подложени на някакво хипнотично внушение, което ги е подтикнало да се самоубият, какви обвинения бихте могли да повдигнете? Да не би да говорим за някакъв нов вид убийство?

— Отговорът ще стане ясен в хода на разследването.

Въпросите продължиха още половин час. Фентън не проявяваше нетърпение. Даже насърчаваше репортерите да питат още — необичайно поведение за стабилен, консервативен на вид полицай, помисли си Гърни.

Най-сетне детективът обяви край на пресконференцията.

— Това беше, дами и господа. Благодаря за вниманието. На излизане можете да получите копия от изявлението ми.

Настана тътрене на столове, хората започнаха да стават и записът свърши.

Гърни поседя няколко минути неподвижно, беше озадачен.

Взе химикалка и започна да записва въпросите, които на него му хрумваха. Когато изписа половин страница, се сети, че в папките на Джейн има още материали — пресконференцията на Ричард Хамънд и примери за отразяването на случая в медиите след изявлението на Фентън.

Пак отвори папката, извади няколко разпечатки от статии и ги прегледа. Нямаше нужда да чете пълния текст на тези доскорошни материали. Заглавията бяха красноречиви:

Гърни се отказа на средата на купчината. Остави разпечатките и се облегна назад. Новите факти бяха изключително интересни, а агресивният публичен подход на Гил Фентън го озадачаваше — и не само с прекалено смелата хипотеза, а и с отклонението от обичайната медийна практика на нюйоркската полиция.

В папката остана само още един материал — написана на машина страница с дългото заглавие „Медийно съобщение. Изявление на Ричард Хамънд относно разследването на смъртта на Кристъфър Уензъл, Лио Балзак, Стивън Пардоза и Итън Гол“. Гърни започна да чете с нарастващ интерес:

Гърни остана впечатлен от смелия тон на изявлението — още повече че авторът бе същият човек, който преди време е живял в парализиращ страх от въображаемата възможност в багажника му да има труп.

8.

От гледна точка на Гърни полицията в Палм Бийч бе с точно подходящата численост — достатъчно голяма, за да има собствен следствен отдел, и достатъчно малка, за да е сигурно, че неговият човек там ще има достъп до информацията за всяко текущо разследване. И най-хубавото бе, че лейтенант Боби Бекър му беше задължен. Преди по-малко от две години Бекър беше заловил един особено опасен сериен убиец именно благодарение на Гърни.

Бекър вдигна веднага.

— Детектив Гърни. Каква изненада! — изрече с провлачен южняшки акцент. Тонът му обаче не изразяваше изненада. — Радвам се да те чуя. Всичко наред ли е при вас?

— Тук сме добре. А ти?

— Не се оплаквам. Или по-добре да кажа: предпочитам да не се оплаквам. Ако се оплаква, човек само си губи времето, което може да оползотвори по-добре, за да премахне причината за оплакването.

— Бога ми, Бекър, звучиш като истински южняшки мъдрец.

— Радвам се да го чуя от твоята уста. В крайна сметка аз съм точно такъв. Типичен кореняк флоридец. Сега сме почти изчезващ вид. Редки птици на собственото си дърво. Та какво мога да направя за теб?

Гърни замълча за момент, докато намери подходящите думи:

— Помолиха ме да се заема с един случай, който попада в няколко юрисдикции. Едната от тях е Палм Бийч.

— Чакай да позная. Дали случайно не говориш за Смъртоносния доктор? Така го наричат тук. Също и Смъртоносни сънища.

— Същия. Ти да не би да си разследващ детектив по случая „Уензъл“?

— Не съм. Дадоха го на един младок на съседното бюро. Когато съдебният лекар го обяви за самоубийство, нещата изглеждаха ясни. И така, докато не цъфна преподобният Боуман Кокс, за да ни каже, че е убийство и извършителят е самият Сатана.

— Моля?

— Не знаеш ли за това?

— Казаха ми, че Уензъл споделил пред местен свещеник, че сънува кошмари, откакто е имал сеанс при доктор Хамънд в имението „Вълчето езеро“. След като младежът бил намерен мъртъв, свещеникът разказал на вашите хора за разговора им. После някой се обадил на Хамънд, но не изяснили нищо. Седмица по-късно Хамънд чул за второ самоубийство от детектив в Ню Джърси и пак се обадил при вас. Така ми казаха, не са споменавали нищо за Сатаната.

— Откъде получаваш тази информация?

— По обиколни пътища.

— Значи не си довереник на главен следовател Гилбърт Фентън?

— Може и така да се каже. Разкажи ми повече за Сатаната.

— Това… няма да ми е лесно. Началникът помоли да не разгласяваме подробности, които все още не са станали достояние на медиите. Аз обещах, че няма, и дадох честната си дума. Преподобният Кокс обаче не се е ангажирал с такова обещание. Доколкото знам, можеш да го намериш в Църквата на християнската победа в Корал Дюнс. Той е човек с твърди убеждения и голямо желание да ги споделя.

— Благодаря, Боби.

— Няма защо. Сега ти отговори на един мой въпрос. Всъщност въпрос, който се върти в ума на доста хора тук.

— Казвай.

— Какво, в името на светата магнолия, е решил да прави тоя свински задник Фентън?

Това ги подтикна към дълго обсъждане на необичайния подход на Фентън към медиите. Бекър бе особено недоволен от държането му като официален говорител на полицията по всички страни на разследването и надутото му поведение пред националните медии, заради което разследващите в другите юрисдикции бяха изгубили контрол над потока от информация и се оказваха в неловко положение пред местните репортери.

Друг проблем беше хипотезата, изказана от Фентън, която Бекър считаше за „несъстоятелна пред съда и със сигурност недоказуема“. Това наведе Гърни на друг въпрос, който го смущаваше повече дори от поведението на Фентън:

Кой в Бюрото за криминални разследвания — или другаде в йерархията на Нюйоркската щатска полиция — се беше подписал, за да одобри такъв подход? И защо?

Нямаше как това да се случва без благословията на някого отгоре. Все пак Фентън приличаше на типичен полицай от кариерата. Закостенял и близо до пенсиониране, той не би могъл да направи нищо, без да спази установения ред на подчинение.

Чия беше тази игра?

И каква беше наградата за победителя?

Засега Гърни и Бекър нямаха отговори. Но фактът, че им хрумват едни и същи въпроси, вдъхваше увереност.

Преди да затвори, Бекър се сети още нещо за преподобния Кокс:

— За да си готов за разговора с добрия пастор, ще ти кажа, че поразително напомня на едра граблива птица.

Гърни телефонира на номера, който взе от уебсайта на Църквата на християнската победа в Корал Дюнс. Попадна на автоматичен оператор, който го препрати в крайна сметка на гласовата поща на самия Боуман Кокс.

Той се представи и продиктува мобилния си номер, като обясни, че е един от детективите, разследващи случая с четирите самоубийства, и се надява свещеникът да хвърли още малко светлина върху душевното състояние на Кристъфър Уензъл и може би да сподели с него своята версия за случая.

По-малко от пет минути след като затвори, телефонът му иззвъня. Гласът бе със сладникав южняшки акцент.

— Детектив Гърни, Боуман Кокс се обажда. Току-що получих съобщението ви. Ако съдя по телефонния ви код, намирате се някъде в щата Ню Йорк. Прав ли съм?

— Да, напълно сте прав. Благодаря, че се обадихте толкова бързо.

— Вярвам, че всяко нещо се случва с определена причина. Получих съобщението ви секунди след като сте го оставили, защото се канех да тръгвам от хотела, където съм отседнал сега, и реших преди това да проверя гласовата си поща. Освен това къде мислите, че се намира хотелът?

— Нямам представа.

— Точно където най-малко очаквате. В търбуха на звяра.

— Моля?

— В търбуха на звяра — в Ню Йорк Сити. Дойдохме да защитим Коледата срещу онези, които ненавиждат самата идея за нея, които възразяват срещу самото ѝ съществуване.

— Аха, ясно.

— Християнин ли сте, господине?

Това не беше въпрос, на който Гърни би отговорил при нормални обстоятелства. Но ситуацията не беше нормална.

— Да, християнин съм.

Всъщност изповядваше своя форма на „християнство“, толкова далечна от вярата на Боуман Кокс, колкото Уолнът Кросинг беше от Корал Дюнс. Но спести тази информация на свещеника.

— Това е радостна новина. Сега с какво мога да ви бъда полезен?

— Бих искал да поговорим за Кристъфър Уензъл.

— И неговия кошмар?

— Да.

— И как са изгубили живота си всички тези хора?

— Да.

— Къде точно се намирате, детективе?

— У дома в Уолнът Кросинг, във вътрешността на щата Ню Йорк.

Кокс замълча за няколко секунди. Единственото, което Гърни чуваше по телефона, бе тихо тракане на клавиатура. Той изчака.

— Аха, ето къде е. Много удобно нещо са тези електронни карти. Добре, ето какво ще ви предложа. Имам усещането, че този разговор е прекалено важен, за да го водим по телефона. Какво ще кажете да се срещнем лично?

— Кога и къде?

Пак мълчание, този път по-дълго. Още тракане на клавиши.

— Изглежда, че Мидълтаун е точно по средата между нас. На шосе 17 има някакво ресторантче. Имам усещането, че Бог сам ни сочи пътя. Какво мислите, да приемем ли напътствията му?

Гърни погледна дисплея на телефона за часа. Беше 12.13. Ако стигнеше в ресторантчето до 13.45 и прекараше един час с Кокс, можеше да се прибере у дома до 16.15. Така щеше да му остане достатъчно време, за да организира пътуването до „Вълчето езеро“ на следващия ден.

— Добре, отче, мога да ви чакам там в 13.45.

9.

Пътуването през Катскил до Мидълтаун му беше познато и мина гладко. Големият паркинг на „По средата на пътя“ също му бе познат. С Мадлин се бяха отбивали много пъти на кафе през годината, докато търсеха къща в района.

В салона бяха заети по-малко от една трета от масите и докато Гърни оглеждаше, към него се приближи сервитьорка с меню в ръка и прекалено много червило по устните.

— Мисля, че видях човека, с когото имам среща — каза той.

На един от четирите стола около една ъглова маса седеше мъж с надут вид.

Жената сви рамене, даде му менюто и се отдалечи.

Още преди Гърни да стигне до масата, другият мъж се изправи. Беше доста висок, над метър и осемдесет. Веднага протегна ръка и стисна енергично тази на Гърни. С другата показа айпада си.

— Проведох малко проучване, детективе — каза, като се усмихна лукаво, показвайки зъби с множество коронки. — И трябва да призная, че съм силно впечатлен.

На таблета Гърни успя да мерне своя стара снимка и думата „суперченге“ — гръмкото заглавие на една статия в списание „Ню Йорк“, излязла преди няколко години и описваща поредицата от арести и осъдителни присъди, която според някои статистики го правеше най-успешния детектив, разследващ убийства, в историята на Нюйоркското полицейско управление.

Навремето статията го накара да се почувства неловко, но от време на време му носеше полза. Сега можеше да е един от тези моменти.

Свещеникът вероятно бе около шейсетте, но полагаше всички усилия да изглежда на четирийсет.

— За мен е голяма чест да се запозная с вас, детектив Гърни. Заповядайте, седнете.

Седнаха един срещу друг. Сервитьорката с отегчената усмивка се приближи.

— Готови ли сте да поръчате, господа? Или да изчакам?

— Може би да почакате още малко, докато се запозная с този забележителен мъж. После ще изберем. Съгласен ли сте, Дейвид? Ако позволите да се обръщам на малко име.

— Няма проблем.

Кокс носеше тъмносин анцуг и „Ролекс“ от неръждаема стомана — модел, който Гърни бе видял да се продава някъде за 12 000 долара. Кожата на свещеника бе с жълтеникав тен, неестествено изпъната и без нито една бръчка; косата му — неестествено кестенява и без нито един бял косъм. Гърбавият нос като клюн на граблива птица и очите с хладен блясък бяха в силен контраст с широката усмивка.

След като сервитьорката се отдалечи, той се наведе към Гърни:

— Благодарен съм на Господ за тази възможност да обменим мисли относно този случай, за който вярвам, че е проявление на невъобразимо зло. Мога ли да попитам докъде се простира вашето разбиране по случая?

— Ами, преподобни Кокс, както…

— Моля ви, Дейвид, без официалности. Наричайте ме Боуман.

— Добре, Боуман. Доколкото съм запознат, проблемът с изясняването на случая е в това, че той попада в различни юрисдикции заради различните места, на които са открити самоубилите се мъже. Гилбърт Фентън в района Адирондак на щата Ню Йорк изглежда има най-широк поглед върху разследването.

Гърни наблюдаваше изражението на пастора за реакция, която да му подскаже как да спечели благоразположението му. Реши да смени изразните средства:

— Но повече ме интересува пръстът на злото, присъствието на определени необясними сили.

— Точно така!

— Кошмарите например.

— Точно така!

— Това е тема, Боуман, по която бих искал да чуя професионалното ви мнение. Поради разпокъсания начин на водене на разследването, аз знам за кошмарите, но не и тяхното съдържание. Обменът на информация между отделните полицейски служби е проблем, по който има още много да работим.

Кокс се ококори смаяно:

— Ама кошмарът е отговорът на всичко! Казах им го от самото начало. Казах им, че кошмарът е разковничето! Те имат очи, но не искат да видят!

— Можете да обясните на мен.

— Разбира се.

Свещеникът пак се облегна назад и продължи да говори разпалено. Безупречните му зъби и хирургически опънатата кожа на лицето му придаваха не много човешки вид.

— Чували ли сте, Дейвид, за явлението, когато хората, чули веднъж някаква мелодия, след това са в състояние да я изсвирят с точност нота по нота? Е, аз имам подобна способност по отношение на думите, особено ако са свързани с Божието или човешкото слово. Разбирате ли какво искам да кажа?

— Не съм много сигурен.

Кокс се наведе напред и змийските му очи се втренчиха в Гърни.

— Всичко свързано с Бога или дявола се запечатва в паметта ми — нота по нота. Приемам това като дарба. Затова, когато ви казвам, че ще ви повторя разказа на Кристъфър Уензъл за кошмара му, това означава, че ще чуете неговата точна версия. Нота по нота. Дума по дума.

— Имате ли нещо против да записвам?

В очите на преподобния проблесна нещо, но прекалено бързо, за да може Гърни да разтълкува реакцията му.

— Полицията ме предупреди да не споделям тази информация пред медиите или обществеността. Но вие очевидно като детектив спадате в друга категория.

Гърни извади телефона си, активира приложението за звукозапис и го остави на масата. Кокс се вгледа в апарата за няколко секунди, сякаш преценяваше рисковете и ползите. После кимна едва забележимо (като комарджия, даващ знак, че ще участва в следващото раздаване), затвори очи и заговори. Гласът му звучеше по-остро, вероятно като имитация на тона на Кристъфър Уензъл.

— Лежа в леглото. Почвам да се унасям. Но не ми става толкова хубаво. Няма го онова спокойно, отпуснато чувство, когато заспиваш. Отчасти съм буден, но не мога да се движа или да говоря. Знам, че има някой или нещо в стаята при мен. Чувам дълбоко, хрипливо дишане — като някакво животно. Като тихо ръмжене. Не го виждам, но се приближава. Промъква се към мен. Почва да ме притиска към леглото. Опитвам се да закрещя, но не мога. Изведнъж виждам святкащи червени очи. Виждам зъбите на звяра, големи и остри.

Кокс също оголи ослепително белите си зъби.

— От зъбите капе слюнка. Разбирам, че това е вълк. Голям колкото човек. Святкащите червени очи са на сантиметри от мен. Слюнката от зъбите капе върху устата ми. Искам да крещя, но не мога да издам звук. Тялото на вълка е над мен, снишава се, източва се във формата на кинжал. Усещам как кинжалът се забива в мен, изгаря ме, пронизва ме, пак и пак, и пак. Целият съм в кръв. Ръмженето на вълка преминава в мъжки глас. Виждам, че вълкът има човешки ръце. Изведнъж разбирам, че това е мъж, но виждам само ръцете му. В едната му ръка има кинжал със сребърна вълча глава на дръжката, вълча глава с червени очи. В другата ръка държи разноцветни хапчета. Казва: „Седни и изпий тези хапчета. Не се бой, нищо няма да си спомняш.“ Събуждам се изпотен и разтреперан. Тялото ме боли. Сядам на ръба на леглото; прекалено съм изтощен, за да стана. Превивам се надве и повръщам. Така свършва. Това се случва всяка нощ. Самата мисъл, че пак ще го преживея, ме кара да искам да умра.

Кокс отвори очи, облегна се назад и огледа стаята с малко странно изражение — сякаш не просто е повторил думите на мъртвия, а е послужил като говорител на духа му.

— Ето това е, Дейвид, отвратителното изживяване, което ми разказа клетият младеж в самото навечерие на гибелта си. Замълча за момент, явно чакайки реакция от Гърни. — Не намирате ли преживяното от Кристъфър за смразяващо?

— Странно е, наистина. Но кажете ми, освен този сън какво друго знаете за него?

Кокс го погледна удивено:

— Извинете ме, Дейвид, но е повече от ясно, че кошмарът на Кристъфър е основното, върху което трябва да се съсредоточим. Сънят му е подсказал как ще умре. Сънят разкрива ролята на онзи дявол Хамънд. „И вижте, рече Господ, Истината, която ви се показва в тези събития. Истината за злото, изложена пред очите ви.“

— Когато наричате доктор Хамънд дявол…

— Не го правя случайно. Знам всичко за доктор Хамънд и неговата висока квалификация като психолог.

Гърни се почуди дали озлобеността на Кокс срещу Хамънд е обичайната религиозна ненавист, или има и друга причина. Но преди това имаше друг въпрос:

— Познавахте ли Уензъл в друг контекст извън разговора за кошмарите му?

Кокс нервно поклати глава:

— Не.

— Вашата енория се намира в Корал Дюнс, нали?

— Да. Но проповедите ни по радиото и в интернет нямат граници.

— И Корал Дюнс е на един час с кола от Палм Бийч?

— Какво намеквате?

— Чудя се защо…

— Защо Кристъфър е дошъл чак до Корал Дюнс, за да облекчи изтерзаната си душа? Не ви ли хрумна най-простият отговор? Бог го е пратил при мен.

Пасторът отново се усмихна лъчезарно и показа безупречните си бели зъби.

— Не ви ли хрумва друга причина?

— Може би е чул някоя от проповедите ни по интернет. Нашата енория си е поставила като мисия да подкрепя Бог във великата война, раздираща нашия свят.

— И тази война е…?

Кокс отговори с тон, сякаш се изненадваше, че на някого изобщо може да му хрумне такъв въпрос.

— Това е война срещу божествения ред на нещата. Война срещу самата същност на мъжа, жената, брака и семейството. Война, която се води с цялата лукавост на дявола от хомосексуалните войски на Сатаната.

— Искате да кажете, че Кристъфър Уензъл е дошъл до Корал Дюнс да ви разкаже за кошмара си само защото се противопоставяте на гей браковете?

Кокс се втренчи в Гърни. Очите му горяха от емоция, която би могла да бъде ярост или просто силно вълнение. Но в тях имаше и нещо друго — онзи особен блясък, издаващ непоклатимата вяра в някакво абсурдно заблуждение. Той повиши глас:

— Искам да ви кажа, че той дойде при мен, защото беше хипнотизиран, духовно насилен и предстоеше да бъде убит от доктор Ричард Хамънд — този агент на упадъка и покварата.

След като още петнайсет минути слуша Боуман Кокс (без никакво желание да яде каквото и да било), Гърни си тръгна от ресторантчето с повече въпроси, отколкото когато бе дошъл. Въпроси за миналото на Ричард Хамънд, за честността и откровеността на Джейн Хамънд, за значението на странния сън на Уензъл и за причините за ожесточената омраза на самия Кокс към Хамънд.

Докато пътуваше по шосе 17 обратно към дома, той се опита да подреди в ума си съдържанието и последователността на телефонните разговори, които смяташе да проведе: с Хардуик, с Джейн и с Ребека Холдънфийлд — гениална криминална психоложка, с която имаха сложни отношения на привличане, сътрудничество и съперничество.

Преди да се обади на когото и да било от тях обаче, реши да им изпрати копия от аудиозаписа. Освен това искаше да го изслуша още веднъж — не толкова заради подробностите около кошмара, които помнеше ясно, колкото за онази част от разговора, в която Кокс говореше за убийство. Искаше да се увери, че е запомнил правилно всичко, преди да обсъди нещата с Ребека.

На едно място отби от пътя и изпрати имейлите — с кратки пояснения за Хардуик и Джейн и по-подробни за Ребека. После отвори аудиофайла, намери мястото, което го интересуваше, и го пусна.

Пак потегли и като се вслушваше във всяка дума на Кокс, продължи към живописните планини.

Гърни спря записа точно когато излизаше от главното шосе на пътя, който след няколко възвишения и долини щеше да го заведе до Уолнът Кросинг.

Освен че си спомни точните думи на Кокс, повторното изслушване на разговора не му помогна с нищо. Представата на пастора за самоубийството на Уензъл бе повече като гръмотевична буря, отколкото източник на просветление.

Възможно ли бе Кокс да е толкова луд, колкото изглеждаше? Или, ако хомофобските му брътвежи бяха само представление, каква бе целта му?

Въпреки обяснението на Кокс за причината Уензъл да отиде при него, Гърни не спираше да се пита дали има друга причина за дългото пътуване на нещастния младеж до Корал Дюнс.

10.

В западния край на язовира Пепактън Гърни спря на постлано с чакъл уширение. В този район с лошо покритие имаше едно място, където телефонът му винаги имаше връзка.

Надяваше се да внесе някакъв логичен ред в обърканите картини от случая, които бе получил от Гилбърг Фентън, Боуман Кокс и Джейн Хамънд.

Най-напред се обади на Джейн.

— Имам един въпрос. Ричард работил ли е някога в областта на сексуалната ориентация?

— За кратко. В самото начало на кариерата си. Защо питате?

— Току-що говорих с един свещеник, който се е срещал с един от самоубилите се младежи. Той ми каза, че брат ви е провеждал терапия за промяна на сексуалната ориентация.

— Това е нелепо! Никога не се е опитвал да променя нищо.

Тя замълча, сякаш се сдържа да не каже още нещо. Гърни изчака.

Джейн въздъхна и продължи:

— Когато започваше, Ричард имаше пациенти, които не можеха да приемат факта, че са гейове, и се бояха да кажат на близките си. Той им помагаше да приемат действителността и същността си. Само толкова.

— Само?

— Да. Е… имаше известни усложнения — група фанатизирани свещеници подеха атака със заплашителни писма, които му изпращаха по пощата. Но това беше преди близо десет години. Защо повдигате въпроса сега?

— Някои хора имат дълга памет.

— Някои хора са фанатици, търсещи кого да мразят.

Гърни нямаше как да не се съгласи. От друга страна, все още не беше готов да припише демоничната теория на преподобния Кокс на обикновен фанатизъм.

Второто обаждане беше до Хардуик, но се включи гласова поща. Остави съобщение на приятеля си да отвори имейла и да изслуша прикачения аудиофайл. Също да се опита да намери изчезналата приятелка на Стивън Пардоза от Флорал Парк.

Накрая се обади на Ребека Холдънфийлд и тя вдигна на третото иззвъняване.

— Здравей, Дейвид. Отдавна не сме се чували. С какво мога да ти помогна?

Гласът ѝ, дори по телефона, му напомняше за финия сексапил, който открай време го привличаше и в същото време плашеше.

— Кажи ми за Ричард Хамънд.

— За Ричард Хамънд, който в момента е в центъра на торнадото?

— Същият.

— Изключително умен. Капризен. Находчив. Обича винаги да е на гребена на вълната. Някакви по-конкретни въпроси?

— Какво точно знаеш за торнадото?

— Колкото всеки, който слуша новините по пътя си за работа. Петима самоубили се пациенти за един месец.

— Чу ли теорията на полицията, че ги е подтикнал към самоубийство чрез хипнотично внушение?

— Да, чух.

— Мислиш ли, че е възможно?

Тя се изсмя:

— Хамънд е изключително способен, но има граници.

— Кажи ми повече за границите.

— Хипнозата не може да подтиква поведение, което не е съвместимо с основните ценности на индивида.

— Тоест не е възможно да подтикнеш някого към самоубийство чрез хипноза?

Тя се поколеба, преди да отговори:

— Хипнотерапевтът може да активизира някого, който вече има склонност към самоубийство, с некомпетентност или безотговорни действия. Но не може да създаде непреодолимо желание да умреш у някого, който иска да живее. Нищо подобно не е документирано.

Сега Гърни замълча на свой ред, за да осмисли чутото.

— Отвсякъде чувам, че Хамънд бил уникален в своята област. Преди малко спомена, че обичал винаги да е на гребена на вълната. Какво имаше предвид?

— Движи се по границата на възможното. Четох резюме на една негова статия, която е представил на среща на Американската психиатрична асоциация, за заличаването на границата между невропсихология и мотивационна хипнотерапия. Твърди, че интензивната хипнотерапия може да формира нови невронни пътища и така да отключва ново поведение, което преди това е било трудно или невъзможно.

Гърни не каза нищо. Изчака Ребека сама да усети противоречието между това, което току-що каза, и предишното си твърдение за границите на хипнотерапията.

— Обаче не ме разбирай погрешно побърза да добави тя. — Няма доказателства, че дори най-интензивната хипнотерапия е в състояние да промени желанието да живееш в желание да умреш. И между другото, има един цял друг аспект на въпроса какво хората са способни или не да направят.

Гърни отново изчака, без да каже нищо.

— Аспектът на характера. От това, което съм видяла и чула за Хамънд, не прилича на човек, който ще тръгне да подтиква хората към самоубийство. Той е вундеркинд, невротик, може би нещо като побъркан гений. Но чудовище? Не.

— Като каза „чудовище“… получи ли имейла ми?

— Не, ако си го изпратил през последния час. Бях заета и не съм си проверявала пощата. Защо?

— Преди малко говорих с един флоридски пастор, който е уверен, че Хамънд е чудовище. Изпратих ти записа на разговора ни.

— Звучи забавно. Обаче не мога да го чуя в момента. Имам клиент, който чака. Но ще го чуя по-късно и ще ти се обадя. Става ли?

Колебливият ѝ тон подсказваше, че иска да каже още нещо. Гърни отново изчака.

— Знаеш ли — добави Ребека, — само теоретично… ако някой измисли как да го прави…

— Да измисли как да кара хората да се самоубиват?

— Да. Ако някой… ако някой наистина може…

Мисълта за възможните последствия я остави без думи.

Гърни остана загледан в язовира. Колкото повече мислеше за недовършената мисъл на Ребека Холдънфийлд, толкова повече се убеждаваше, че е доловил нотка на страх в гласа ѝ.

Погледна часовника на таблото. Беше 15.23. В тази сенчеста планинска долина през декември, близо до най-късия ден в годината, нощта почти бе настъпила.

Гърни разсеяно си спомни серия от образи. Образи, едновременно познати и обезпокояващи. Познати, защото от време на време го спохождаха — вече десетина пъти може би, винаги неочаквано — откакто бе сънувал онзи сън, в който за първи път се бяха появили, наскоро след като с Мадлин се заселиха в Западен Катскил и научиха за опразването и наводняването на няколко села за построяването на язовира.

Местните жители бяха принудени да напуснат домовете си, отчуждени заради нуждата на Ню Йорк от вода. Всички къщи и плевни, църквите, училищата и магазините бяха изгорени, после овъглените греди и каменни основи — изравнени с булдозери, а всички мъртъвци — ексхумирани от гробищата. Сякаш долината никога не е била населена, сякаш общността, съществувала близо век тук, никога не я е имало. Сега големият язовир бе главният обитател на долината; на дъното му останките от човешки жилища отдавна бяха покрити с тиня.

Тези сухи факти обаче, въпреки че бяха станали причина за появата им, не бяха цялата същност на тези повтарящи се във въображението му сцени. Представяше си как стои в мрачните, синьо-зелени, мъртвешки тихи дълбини на язовира. Навсякъде около него имаше изоставени домове с избити врати и прозорци. Непокътнат сред наводнените селски къщи се издигаше жилищният блок в Бронкс, където бе прекарал детството си. Той също беше призрачно пуст с прозорци — просто едни правоъгълни дупки в мрачната тухлена фасада. През тези отвори влизаха и излизаха същества, подобни на змиорки. Вътре в мрака дебнеха морски змии. Бавно ледено течение, преминаващо над самото тинесто дъно, теглеше краката му към заплашително стърчащата сграда и зловещото ѝ съдържание.

Образите бяха толкова реалистични, че Гърни направи гримаса на погнуса. Той тръсна глава, пое си дълбоко въздух, запали колата и пак излезе на шосето. Потегли към къщи, решен никога повече да не се фиксира върху този сън.

В продължение на десетина километра възвишенията и долчинките между язовира и Уолнът Кросинг създаваха комуникационна дупка. Но когато зави по тесния път към къщата си, Гърни влезе в обхвата на местната предавателна антена и телефонът му иззвъня.

Беше Джейн Хамънд.

— Чухте ли? — Гласът ѝ трепереше от гняв.

— Какво да чуя?

— За последната пресконференция на Фентън.

— Какво се е случило?

— Той още повече влошава нещата.

— Какво е направил.

— Заявил е, че сега Ричард е „главен заподозрян“ в разследване на „умишлено убийство“, както го нарича.

— „Умишлено убийство“? Точно тези думи ли е използвал?

— Да. И когато репортерите го попитаха дали това означава, че Ричард ще бъде арестуван и съден за предумишлено убийство, той не каза „не“.

— А какво каза?

— Че се мисли по този въпрос и че следствените действия продължават.

— Спомена ли какви нови доказателства са дали основание за такова решение?

— Същите безумни твърдения. Отказа на Ричард да съдейства за разследването. Разбира се, че ще откаже да съдейства! Кой ще съдейства на тълпата, която е тръгнала да го линчува?

— Отказът да съдейства не е ново доказателство. Споменаха ли нещо друго?

— Още нелепости за сънищата. Фентън от самото начало твърдеше, че след като са имали сеанс при Ричард, всяка от жертвите е започнала да сънува кошмари. Но сега твърди, че са имали един и същи кошмар. Пълна глупост.

Гърни отби встрани от пътя. Ако един човек сънува един и същи сън няколко нощи подред, това е странно. Но четирима души да сънуват същия сън, това беше изключително странно.

— Сигурна ли сте, че сте разбрали добре?

— О, разбрах го отлично. Фентън каза, че всички жертви са разказали на някого за кошмарите, които са ги измъчвали. Уензън казал на свещеника си. Балзак казал на психолога си. Пардоза казал на физиотерапевта си. Итън го описал в писмо до някого. Според Фентън четирите разказа са еднакви в същността си.

— Каква е неговата теория?

— Каза, че понеже всичките са сънували един и същи сън, след като са били хипнотизирани от Ричард, това доказвало, че Ричард е виновен — и не само за кошмарите, а и за самоубийствата. После добави: „четирите самоубийства, които са ни известни засега“ — като че ли Ричард е някакъв сериен убиец.

— Обаче Фентън не го е обвинил официално в нищо, нали?

— Да го обвини официално? Не. Подложи го на злобни нападки? Да. Унищожи репутацията му? Да. Провали кариерата му? Да. Преобърна живота му надолу с главата? Да.

Джейн продължи още известно време да излива гнева и тревогата си. Гърни по принцип се чувстваше неловко, когато ставаше свидетел на такива разгорещени емоции, но много добре разбираше реакцията ѝ към този случай, ставащ все по-заплетен с всяко следващо разкритие.

Четирима души да сънуват един и същи сън?

Как беше възможно?

Гърни отново подкара колата, мина покрай плевнята, покрай езерцето, покрай пасището. Когато спря зад къщата, забеляза един червеноопашат ястреб. Птицата кръжеше над ливадата, разположена между къщата и плевнята. Центърът на бавните кръгове изглежда беше ограждението до кокошарника. Гърни слезе от колата и погледа няколко секунди. Ястребът се повъртя още малко, после продължи по права линия и се изгуби от поглед зад кленовата горичка, граничеща с пасището.

Гърни влезе в къщата и извика Мадлин, но никой не се обади. Беше едва четири. Той със задоволство установи, че се е прибрал точно както бе предвидил, и малко се разочарова, че жена му не е там да стане свидетел на тази рядка за него точност.

Къде ли беше?

Днес нямаше насрочено дежурство в психиатричната клиника. Освен това колата ѝ беше на обичайното си място до къщата. Едва ли бе отишла далече. Беше студено и до час щеше да се стъмни, затова едва ли бе тръгнала да се разхожда по някой от изоставените каменарски пътища между скалистите била. Студът нямаше да я спре толкова, колкото задаващата се нощ.

Гърни набра мобилния ѝ телефон и го чу да звъни на една полица само на няколко крачки от себе си — дали го използваше като тежест за затискане на неотворени писма?

Нямаше бележка.

Лампичката на телефонния секретар премигваше. Той натисна копчето.

— Здравей, Дейвид. Ребека Холдънфийлд. Изслушах записа на разговора ти с Кокс и мога да го определя като, меко казано, странен. Имаш ли време да се видим? Може би да се срещнем някъде по средата между Уолнът Кросинг и моя кабинет в Олбани? Обади се да се разберем.

Гърни се обади. Включи се телефонен секретар и той остави съобщение.

Тъкмо затвори и телефонът иззвъня още преди да го остави. Хардуик вече говореше, когато Гърни вдигна апарата на ухото си:

— … по дяволите, става?

— Много добър въпрос, Джак.

— Да не би Кокс и Фентън да се състезават за „Най-лудия човек на планетата“?

— Чу ли разказа на Кокс за съня на Уензъл?

— Чух го. А сега Фентън твърди, че и другите самоубийци са сънували същото.

— Здравей, Ребека. Дейв Гърни. В момента ще е трудно да се видим. Утре рано сутринта заминавам за „Вълчето езеро“ в Адирондакс, за да говоря с Хамънд, ако успея. После заминаваме за Северен Вермонт за снежни преходи и други подобни. Ще се върна най-рано след пет-шест дни. Много ми е интересно обаче да чуя мнението ти за съня. Между другото, следователят от Криминалното бюро току-що добави един невъзможен обрат по въпроса за сънищата на последната си пресконференция. Потърси в интернет последната информация и ми се обади, когато можеш. Благодаря.

— И това твърдение ти идва в повече?

— Такава камара лайна на всеки ще му дойде в повече.

— Ако тръгнем да разсъждаваме в тази посока, Джак, трябва да приемем, че или Фентън лъже със знанието и одобрението на цялото виеше ръководство на Криминалното бюро като част от някакъв грандиозен конспиративен план, или тези хора наистина са сънували един и същи кошмар, който ги е подтикнал към убийство.

— Нали не мислиш, че е възможно?

— Нищо, което съм чул досега за този случай, не ми звучи възможно.

— Какво ще правим сега?

— Трябва да потърсим възможни връзки. Места, където пътищата на четирите жертви може да са се пресекли. Освен това всички предишни контакти, които може да са имали с Ричард Хамънд. Или с Джейн Хамънд. Или с Пейтън Гол, за когото Джейн спомена, че е на около двайсет и пет, точно като самоубийците. Може да няма значение, но може да е важно.

— Голямо ровене ще падне. Веднага започвам.

След като затвори, Гърни остана няколко минути загледан през прозореца — докато сгъстяващият се мрак му напомни за Мадлин. Помисли си, че трябва да излезе да я потърси, преди съвсем да се е стъмнило. Но откъде да започне? Тя нямаше навик да…

— Бях при езерцето.

Гласът ѝ го накара да подскочи, толкова тихо беше влязла в къщата и се бе показала на вратата на хола. В миналото тази нейна поява като че ли в отговор на мислите му щеше да го разтревожи, но сега беше свикнал с това явление.

— При езерцето ли? Не е ли прекалено студено за такива разходки?

— Не. Чистият въздух ми дойде добре. Видя ли ястреба?

— Мислиш ли, че трябва да направим нещо в тази връзка?

— Друго, освен да му се възхищаваме ли?

Гърни сви рамене и двамата се умълчаха. Мадлин първа заговори:

— Ще отидеш ли да се видите?

Очевидно говореше за Ребека, беше чула съобщението. Въпросът, зададен със съвсем небрежен тон, го накара да настръхне.

— Не виждам как ще стане. Поне не преди да се върнем от Вермонт, пък дори и тогава…

— Тя ще намери как.

— Какво искаш да кажеш?

— Трябва да признаеш, че тя проявява интерес към теб.

— Ребека има интерес да развива кариерата си и да запази всички познанства, които някой ден могат да ѝ бъдат полезни.

Тази полуистина предизвика ново мълчание, което този път Гърни наруши първи:

— Нещо не е наред ли?

— Какво да не е наред?

— Откакто дойдоха Джак и Джейн, сякаш си на друг свят.

— Извинявай. Умът ми е зает с прекалено много неща.

Тя се обърна и отиде в кухнята.

Вечерята беше кратка и се състоеше от варени картофи, грах на микровълнова, риба и само откъслечни разговори. Докато раздигаха масата, Гърни попита:

— Каза ли на Сара, че утре рано заминаваме?

— Не.

— Ще ѝ кажеш ли?

— Да.

— Ако отворим кокошарника и пуснем кокошките сутринта, някой трябва да ги затвори вечерта.

— Прав си. Ще ѝ се обадя.

Отново настъпи продължителна тишина. Мадлин изми чиниите, приборите, тигана от рибата, тенджерата от картофите и подреди всичко на Стойката за сушене. От години бе запазила този ритуал пред мивката само за себе си.

Второстепенната роля на Гърни бе да седи и да гледа.

Когато свърши, Мадлин избърса ръцете си, но вместо да вземе някоя книга и да седне както обикновено на креслото до печката на дърва в дъното на стаята, тя остана пред умивалника, втренчена в някаква въображаема картина.

— Мади, какво, по дяволите, става?

Още докато задаваше този въпрос, подтикнат повече от раздразнение, отколкото от загриженост, Гърни осъзна, че допуска грешка.

— Казах ти. Просто много неща са ми се струпали на ума. В колко трябва да тръгнем утре?

— Сутринта ли? В осем? Осем и половина? Добре ли е?

— Предполагам. Събра ли си багажа?

— Няма да вземам много неща.

Тя се вгледа в лицето му за няколко секунди, после изгаси лампата над умивалника и излезе от кухнята през коридорчето, водещо към спалнята им.

Гърни погледна през плъзгащия се прозорец и не видя нищо. Сумракът отдавна бе преминал в тъмна нощ — нощ без луна и звезди.

11.

По някое време след полунощ настъпи рязка промяна на времето. Излезе силен вятър, който издуха облаците, и луната озари кленовата горичка пред прозореца на спалнята.

Гърни се събуди от воя на вятъра, отиде до тоалетната, изпи чаша вода и постоя известно време на прозореца. Лунната светлина, която озаряваше увехналата от студа трева на пасището, приличаше на слана.

Той пак си легна, затвори очи и се опита да прочисти ума си, като се надяваше, че пак ще заспи блажено. В съзнанието му обаче се заредиха една след друга смущаващи картини, моменти от деня, озадачаващи въпроси и полуоформени хипотези — игла, забутана някъде в купа сено.

Мислите му бяха прекъснати от някакъв звук — пронизителен, надделяващ над воя на вятъра. После рязко спря. Гърни зачака. Звукът отново се чу, сега по-ясно. Пискливият лай на койоти. Той си ги представи като малки вълци, обкръжили плячката си на осветения от луната скалист хребет над горното пасище.

На заранта Гърни се събуди изтощен. Стана с мъка и се пъхна под душа. Горещата вода постигна обичайния си магически ефект — прочисти ума му и го съживи.

В спалнята намери двата сака, кои го Мадлин му бе показала предишната сутрин. Този на жена му — пълен и закопчан с ципа; неговият отворен и чакащ вещите му.

Гърни не обичаше да стяга багаж за пътуване — може би защото не харесваше самите пътувания, особено онези, в които се очакваше да се забавлява. Успя все пак да събере и опакова нещата, които биха могли да му потрябват. Занесе двата сака до задната врата на кухнята, където Мадлин бе стоварила скиорските им екипи, снегоходките и ските. Когато ги видя, той се почувства още по-неловко, защото осъзна, че единствената част от екскурзията им, която го интересува, е краткото посещение във „Вълчето езеро“.

Изнесе всичко и го качи в колата. Докато наместваше нещата в багажника, видя Мадлин, увита с дебело палто, да идва през пасището откъм езерото.

Гърни се върна в кухнята и сложи кафе. След малко тя влезе. Когато я чу в антрето, той извика:

— Кафето е готово. Искаш ли?

Не успя да разбере смотолевения отговор. Повтори въпроса, когато тя влезе в кухнята.

Мадлин поклати глава.

— Добре ли си?

— Да. Качи ли всичко в колата?

— Доколкото мога да преценя, да. Саковете, ските…

— Джипиеса?

— Разбира се. Защо?

— Заради обиколката, която ще правим. Не искам да се изгубим.

— Пътищата не са чак толкова много, че да се изгубим.

Тя кимна. Изглеждаше все така умислена като миналата вечер. Преди да излезе от стаята, добави с малко хладен тон:

— Докато беше в банята, се получи съобщение. На телефонния секретар.

Гърни отиде в хола. По тона на жена си подозираше, че го е търсила Ребека. Оказа се прав.

— Здравей, Дейв. Четирима души, които са сънували един и същи сън? Какво означава един и същи? По принцип сходни елементи? Или абсолютно еднакви картини? Ако е първото, изглежда преувеличено. Ако е второто, звучи като пълна лудост. С удоволствие бих се разровила по-дълбоко в този случай. Слушай, всеки петък имам лекция в департамента по психология в СЛЪНЧЕВ Платсбърг. Утре също ще съм там. Според гугъл това е само на четирийсет и три километра от „Вълчето езеро“. Ще ти бъде ли удобно? Можем да се срещнем в моя хотел, „Колд Брук“. Ако идваш откъм „Вълчето езеро“, хотелът е точно преди студентския комплекс. Обадѝ ми се.

Гърни се замисли за времето и мястото на предложената среща и как, ако приеме, това щеше да го постави в деликатно положение с Мадлин. Преди да се обади на Ребека, трябваше да обмисли добре тези въпроси.

През петчасовото пътуване от Уолнът Кросинг до северните склонове на Адирондакс навън се редуваха ту красиви, ту неприветливи пейзажи от провинциалната част на щата Ню Йорк. Много градчета бяха мъртви или западащи — последните оцеляващи магазинчета се бяха вкопчили в главните шосета като паразитни лиани в ствола на дърво. Имаше цели долини, в които упадъкът бе толкова повсеместен, че изглеждаше причинен от отровно замърсяване, просмукващо се от земята.

На север белите петна от нестопил се сняг върху тъмносивите разорани ниви ставаха все по-големи, облачността се уплътни и температурата падна.

Стигнаха селце е повече признаци на живот и Гърни отби в една бензиностанция срещу закусвалня, наречена „Кафене и вкусни хапки — Рай“. След като зареди, той премести колата от колонката на първото свободно паркомясто.

Попита Мадлин дали иска кафе. Или нещо за хапване?

— Искам само да сляза от колата, да си опъна краката и да глътна чист въздух.

Гърни пресече улицата сам, влезе в закусвалнята и установи, че етикетът не отговаря на съдържанието.

„Вкусните хапки“ бяха в хладилен шкаф, осветен от слаба крушка, и напомняха за мизерните му закуски от детските му години в Бронкс: евтин салам, варена шунка и американски кашкавал с гаден оранжев цвят, наред с табли варени картофи С майонеза и салата с макарони. „Кафенето“ се състоеше от две Постлани с мушама маси, всяка с четири сгъваеми столчета наоколо.

На едната маса седяха две сбръчкани бабички, наведени мълчаливо една срещу друга, сякаш са водили разговор и някой е натиснал копчето за пауза.

Имаше малка еспресо машина, която не даваше признаци на живот. Някъде от подземието се чуваше постоянно тракане на Тръби и свистене. Една флуоресцентна лампа на тавана бръмчеше.

Едната бабичка погледна Гърни:

— Знаете ли какво искате?

— Имате ли обикновено кафе?

— Кафе имаме. Не знам колко е обикновено. Искате ли нещо в него?

— Не, предпочитам да е чисто.

— Един момент.

Тя бавно се изправи, отиде зад хладилния шкаф и се скри от поглед.

След няколко минути се показа пак и постави върху плота изпускаща пара пластмасова чашка.

— Долар за кафето, осем цента за губернатора, който не струва и толкова. Глупакът прокара закон за защита на вълците в парка. Вълци! Представяте ли си каква глупост? Паркът е за семейства, деца. Глупак с глупак! Искате ли капаче за чашата?

Гърни каза, че не иска, остави долар и петдесет на плота, благодари и си излезе.

Забеляза Мадлин на около две пресечки по главната улица, идваше към него. Той отпи две глътки от кафето, за да не се разплиска, и тръгна срещу нея. Докато отиваха към колата си, от една двуетажна офис сграда на десетина метра от тях излезе млада двойка. Жената държеше бебе, увито в одеяло. Мъжът обиколи от лявата страна на кола, спряна пред сградата, но изведнъж спря. Погледна над тавана на колата към жената. Тръгна пак към нея с несигурни крачки.

Гърни се приближи достатъчно, за да види лицето на жената — устните ѝ бяха стиснати в гримаса на ужасно отчаяние, по бузите ѝ течаха сълзи. Мъжът спря пред нея, погледна я с изражение на пълна безпомощност, после я прегърна заедно с детето.

Гърни и Мадлин забелязаха табелата над вратата на сградата и в този момент и двамата бяха осенени от ужасяващо прозрение. Пишеше имената на трима лекари, специалисти по педиатрия.

— О, боже… — Думите излязоха от устата на Мадлин като тих стон.

Гърни първи бе готов да се обяви за инвалид по отношение на съчувствието към другите хора; чуждото нещастие не го трогваше. Но понякога, като сега, съвсем ненадейно го заливаше такова всеобхващащо чувство на състрадание, че очите му се напълваха със сълзи и буквално болка пронизваше сърцето му.

Той хвана Мадлин за ръката и двамата мълчаливо извървяха последните няколко метра до колата си.

12.

На малко повече от километър след селото един крайпътен знак ги информира, че влизат в парка „Адирондак“. На Гърни „парк“ му изглеждаше твърде скромно определение за огромните простори, покрити с гори, езера, тресавища и девствена природа, надвишаващи по площ целия щат Вермонт.

Пейзажът около тях се смени от поредицата бедни земеделски селища в нещо далеч по-диво. Вместо буренясали ливади и разпокъсани горички по върховете на хълмовете, тук властваше тъмен боров лес.

Пътят се катереше стръмно нагоре и не след дълго високите борове отстъпиха място на осакатени ели, принудени сякаш насила да се кланят в знак на подчинение от свирепите зимни ветрове. Дори откритите участъци всяваха отчаяние и страх.

Гърни забеляза, че Мадлин наблюдава зорко всичко наоколо.

— Къде сме? — попита тя.

— В какъв смисъл?

— До какво сме близо?

— Не сме близо до нищо. Предполагам, че сме на стотина километра от Хай Пийкс. Може би на около сто и петдесет от „Вълчето езеро“.

Въздухът бе изпълнен със замръзнала мъгла, толкова фина, че се носеше странично, вместо да пада на земята. През този филтър от микроскопични ледени кристалчета прегърбените дървета и мрачните гранитни стени изглеждаха обвити в сгъстяващ се сумрак.

След още два часа, през които срещнаха само няколко други автомобила, пътуващи все в противоположната посока, джипиесът им обяви, че са достигнали целта. Никъде наоколо обаче не се виждаше хотел. Имаше само черен път, отклоняващ се от главното шосе под прав ъгъл и маркиран със скромен бронзов знак на железен стълб:

Гърни отби натам. След неколкостотин метра усети, че наклонът се увеличава. В ледената мъгла разкривените дървета изглеждаха все по-зловещо, изникваха сякаш от нищото и в следващия миг пак изчезваха.

Мадлин рязко завъртя глава към нещо от нейната страна на колата.

Гърни погледна.

— Какво има?

— Стори ми се, че видях някого.

— Къде.

— Там отзад. — Тя посочи. — До дърветата.

— Сигурна ли си?

— Да. Видях някого да стои до едно от онези дървета с разкривените клони.

Гърни намали и спря.

Тя го погледна уплашено:

— Какво правиш?

Той бавно даде на задна по стръмния път.

— Кажи ми, когато стигнем мястото.

Мадлин пак погледна през прозореца.

— Ето там, онова дърво. И точно до него, гледай, има… о… онзи пречупен дънер до него ми е заприличал на приведен човек. Извинявай.

Откритието, че е видяла само дънер, а не човек, дебнещ на това враждебно място, не я успокои много и гласът ѝ още звучеше напрегнато.

Продължиха и скоро стигнаха до пролука между наредените като траурно шествие разкривени ели. Между тях видяха грубо скована дървена барака, мрачна и негостоприемна като обледенената гранитна канара, върху която бе построена. След миг бараката изчезна зад армия безформени дървета, спускащи се до самия път.

Телефонът на Гърни, на поставката между тях, иззвъня и Мадлин инстинктивно дръпна ръката си далеч от източника на звука.

Гърни погледна дисплея и видя, че се обажда Хардуик.

— Да, Джак?

— Добрутро, детектив Гърни — заговори провлачено Хардуик. — Викам да звънна да видя как я карате в този прекрасен ден, който Господ ни е дарил.

— Има ли причина да говориш с този южняшки акцент?

— Току-що приказвах по телефона с нашия приятел лейтенанта от Палм Бийч и тоя начин на говорене — сякаш дъвчеш локум — е заразителен.

— Боби Бекър?

Хардуик заговори нормално:

— Същият. Реших да проверя какво знаят там за Кристъфър Уензъл, откъде е дошъл, как си е купил апартамента.

— И?

— Не знаят много. Единствено това, че преди да се регистрира във Флорида, е имал друга шофьорска книжка на адрес във Форд Лий, Ню Джърси.

— А това означава, че в недалечното минало и трите жертви са живели в един и същи район.

— Точно така.

— Ако съдим по това, което Джейн ни каза за Пейтън, не изглежда човек, който би предпочел да живее в планината, ако има жилище в големия град… освен ако не се крие от някого.

— Повдигнах тази тема, след като си тръгнахме от вас онзи ден. Джейн мисли, че в провинцията по-лесно може да купува хора, отколкото в града.

— Има ли представа кого е купил и защо?

— Не знае имена. Но Пейтън има навика да прави бели. И ако иска да си купи необходимото влияние, за да сведе неприятните последствия до минимум, по-лесно да живее скромно и уединено, отколкото в голям град. Джейн подозира, че разпространява порочните си удоволствия в района, за да може да си осигури сравнително безопасен терен, на който да им се отдава.

— Пейтън отрепката.

— Може да се каже.

— Отрепка, която може би е на път да наследи цяло състояние.

— Да.

— От брат си, наскоро загинал при подозрителни обстоятелства.

— Точно.

— Но доколкото знаем, Пейтън не е на мушката на Фентън.

— Даже изобщо не е в полезрението му.

Гласът на Хардуик се изгуби в неразбираеми срички, докато съвсем изчезна.

Гърни погледна дисплея и установи, че е изгубил покритие.

Мадлин го гледаше.

— Сигналът ли се изгуби?

— Да.

Той отново насочи цялото си внимание напред. Фин скреж покриваше земята и замаскираше очертанията на пътя.

— Колко още има?

— Нямам представа.

Гърни я погледна. Ръцете ѝ бяха свити в юмруци, палците — подвити под другите пръсти.

Той забеляза дере на два-три метра отляво, където по негова преценка би трябвало да е краят на пътя. Точно тогава, в най-неподходящия момент, наклонът изведнъж се увеличи. Гумите изпуснаха.

Гърни премина на първа и се опита да овладее колата, но тя занесе странично към дерето. Той отпусна газта и леко натисна спирачка. След смразяващо дъха странично приплъзване колата спря. Гърни превключи на задна и се върна на пътя, встрани от дерето. Когато стигна под мястото с големия наклон, съвсем леко натисна спирачките. Колата бавно спря.

Мадлин заоглежда гората наоколо.

— Какво ще правим сега?

— Мисля, че най-високата точка е на стотина метра. — Гърни се вгледа напред, докъдето можеше да види пътя. — Ако набера инерция…

Тръгна бавно. Опита се да ускори, но точно на мястото, където бе станал предишният проблем, колата рязко поднесе и предницата се обърна към дерето. Той завъртя рязко волана в другата посока — и в резултат десните гуми хлътнаха с издумкване в канавката отстрани на пътя.

Моторът се задави и спря. В настъпилата тишина Гърни чу само засилващия се вятър и бързото барабанене на суграшица върху предното стъкло.

13.

Единственият резултат от опитите му да изкара колата от канавката бе, че тя затъна още по-дълбоко. Гърни реши да се качи на най-високата точка на пътя с надеждата да улови сигнал или да прецени колко още има до хотела.

Сложи си шапката за ски, вдигна яката си и тръгна. Едва бе направил няколко крачки, когато един звук го накара да се закове неподвижно — зловещ вой, идващ сякаш едновременно отвсякъде и отникъде. Гърни беше свикнал с джафкането и с воя на койотите из възвишенията около Уолнът Кросинг, но това беше друго — по-дълбок вой с трептящ тон, от който веднага те побиваха тръпки. Сетне спря внезапно, както бе започнал.

Гърни понечи да премести пистолета си от глезенния кобур в джоба на якето, но не искаше да засилва тревогата на Мадлин, затова просто продължи нагоре по пътя.

След още десетина метра пак се наложи да спре — този път заради крясъка на жена му от колата:

— Дейвид!

Завъртя се рязко, подхлъзна се и падна на една страна.

Когато отново се изправи, видя причината за уплахата ѝ.

На няколко метра от колата в ледената мъгла стърчеше тъмен силует.

Гърни бавно направи няколко крачки натам и успя да различи висок хилав мъж с дълго брезентово палто. На главата си носеше мръсна шапка, направена, изглежда, от съшити една за друга различни животински кожи. На кръста му висеше брадва в кожен калъф.

Скрит частично от колата, Гърни успя да премести пистолета от глезенния си кобур в джоба на якето; стисна здраво ръкохватката и това му даде увереност.

Имаше нещо дивашко в кехлибарените очи на мъжа. Пожълтелите му зъби бяха или счупени, или изпилени и изглеждаха остри като на звяр.

— Внимавай — изсъска с пресипнал глас като скърцане на ръждясала панта.

— За какво? — спокойно попита Гърни.

— Тук дебне зло.

— Тук ли? На Вълчето езеро?

— Да. Езерото няма дъно.

— Няма дъно?

— Не, никакво, никога не е имало.

— Какво е това зло, което дебне тук?

— Ястребът знае.

— Ястреб ли?

— Ястребът познава злото. Соколарят знае какво знае ястребът. Той пуска ястреба. Под слънцето, под луната.

— Ти каква работа вършиш тук?

— Поправям каквото се счупи.

— В имението?

— Да.

Макар че не изпускаше от очи брадвичката, Гърни реши да продължи, сякаш водеше съвсем нормален разговор. Можеше пък да улови някаква разумна мисъл.

— Аз съм Дейв Гърни. Ти как се казваш?

Нещо проблесна в онези странни очи, искра на интерес и внимание.

Гърни си помисли, че името му може би е прозвучало познато на другия мъж. Оня обаче се обърна и се взря по пътя; очевидно нещо друго бе привлякло вниманието му. След няколко секунди Гърни също чу — бръмчене на бавно приближаваща се кола. След малко видя фаровете: две размазани светли петна в мъглата се появиха иззад хребета и започнаха да се спускат.

Детективът погледна да види как ще реагира другият мъж, но от него нямаше и следа.

Мадлин слезе от колата и посочи:

— Избяга към онези дървета.

Гърни се ослуша за стъпки, за пращене на сухи клонки, но чу само вятъра.

Мадлин погледна към приближаващия се автомобил:

— Слава богу, който и да е това.

Колата бе ретро ландровер, като от стар филм за сафари. Спря малко по-нагоре по склона и отвътре слезе строен мъж с елегантен дъждобран „Барбър“ и гумени ботуши до коляното, придаващи му вид на английски благородник, излязъл на лов за фазани в дъждовен ден. Той вдигна качулката на якето върху късата си прошарена коса.

— Проклето време, а?

Гърни се съгласи.

Мадлин трепереше, пъхнала ръце в джобовете на якето си.

— От хотела ли сте? — попита.

— Идвам от хотела. Но не съм от хотела.

— Моля?

— Дойдох от хотела. Но не съм служител. Само съм отседнал там. Норис Ландън, приятно ми с.

Гърни не направи жеста да се приближи по заледения път към мъжа, за да се ръкува, а просто каза името си. Понечи да представи и Мадлин, но Ландън го изпревари:

— А това сигурно е жена ви, Мадлин… нали?

Тя се усмихна изненадано:

— Вие да не сте от комитета по посрещане?

— Не точно. Но имам лебедка и тя, мисля, ще ви бъде от по-голяма полза.

Мадлин го погледна обнадеждено:

— Мислите ли, че ще можете да ни издърпате от канавката?

— Случвало се е и преди. Хубаво е да си подготвен за такива случаи. По-рано говорих с Джейн Хамънд. Много се тревожеше как ще се оправите в това отвратително време. В момента хотелът изпитва недостиг на персонал, затова предложих услугите си да успокоя духа на Джейн — да проверя състоянието на пътя, дали няма паднали дървета и така нататък. Тук нещата се променят бързо. Поточета се превръщат в буйни реки, пътища се срутват в деретата, падат скали, стават поледици — не липсват опасности и в най-хубавия ден.

Макар и не точно британски, акцентът му бе от атлантическото крайбрежие, култивиран сред висшата класа на Североизтока и ошлайфан в някой реномиран университет — още преди тези институции да се напълнят с бъдещи финансисти, на които не им пука колко интелигентно ще звучат, стига да забогатеят бързо.

— Знаете ли къде е скобата ви за теглене и дали може да се достигне при това неудобно положение на колата?

Гърни погледна под наклонената предница и отговори:

— Да, мисля, че мога да отговоря и на двата ви въпроса.

— В такъв случай, за нула време ще сте отново на пътя.

— Преди да дойдете, от гората излезе някакъв мъж — обезпокоено отбеляза Мадлин.

Ландън не изглеждаше много притеснен.

— Странен тип с брадвичка на кръста — добави тя.

— С шантави приказки и кехлибарен пламък в очите?

— Познавате ли го? — поинтересува се Гърни.

— Барлоу Тар. Живее в една барака наблизо. Само проблеми създава, ако питате мен.

— Опасен ли е? — попита Мадлин, все още разтреперана.

— Според някои е безобиден. Аз не съм сигурен. Виждал съм доста безумен пламък в очите му, докато остри брадвата си. Освен това ходи на лов с нея. От десет метра улучва заек.

На лицето на Мадлин се изписа възмущение.

— Какво още знаете за него? — попита Гърни.

— Работи това-онова в хотела, нещо като майстор за всичко. Баща му също е работил в имението. И дядо му преди това. Цялото семейство са малко неуравновесени, ако може да се изкажа така деликатно. Живеят в планината от Дядово Адамово време. Имат малко особени роднински връзки, ако ме разбирате — добави Ландън и направи гримаса на отвращение. — Каза ли нещо смислено?

— Зависи какъв смисъл търсите. — Гърни изтръска суграшицата от раменете си. — Хайде да заканваме куката и да оставим разговора за семейство Тар за по-късно.

След петнайсетина минути най-сетне нагласиха ландровъра в подходяща позиция и закачиха въжето. После лебедката сама си свърши работата и затъналата кола постепенно бе изтеглена от канавката в положение, от което пак можеше да тръгне, вече над участъка, където се беше подхлъзнала. Ландън нави металното въже на лебедката, обърна ландровера и потегли нагоре; Гърни тръгна след него.

Когато превалиха билото, видимостта се подобри значително и част от напрежението изчезна от лицето на Мадлин.

— Голям образ — отбеляза тя.

— Кого имаш предвид? Галантния рицар или зловещия майстор?

— Галантния рицар. Изглежда, че знае доста неща.

Вниманието на Мадлин бе привлечено от суровия пейзаж, който се откри пред тях.

Цяла редица остри върхове и хребети с цвят на винена утайка се простираше до мъгливия хоризонт. Разстоянието създаваше илюзия за остри ръбове — сякаш върховете бяха изрязани от ламарина с ножица за метал.

Най-близкият, може би на около три километра, беше толкова характерен, че Гърни веднага си го спомни от краткото търсене в интернет, което бе направил, преди да тръгнат насам. Наричаше се Дяволският зъб, несъмнено защото приличаше на чудовищен кучешки зъб, щръкнал към небето. От него започваше Гробищният хребет. Огромни гранитни канари, стърчащи там от милиони години, напомняха силуети на надгробни плочи на фона на небето.

Стръмната, дълга около три километра стена на Гробищния хребет оформяше западната страна на Вълчето езеро. В неговия северен край, под дългата сянка на Дяволския зъб, се намираше старото адирондакско богаташко имение, известно сега като курортен комплекс „Вълчето езеро“.

14.

Със спускането към езерото боровете в гората станаха по-гъсти и по-високи и временно закриха гледката към околните планини. Така, когато след последния завой пътят ги изведе на самия бряг на езерото, право пред тях се показа внушителна сграда от камък и дърво с извисяващи се над нея върхове — Гробищният хребет и Дяволският зъб. Праисторическата атмосфера на мястото отново порази Гърни с удивителна сила.

Пред хотела стърчеше грамаден навес от дебели греди с покрив от дървени плочки. Ландън вече бе спрял джипа си отдолу и махна на Гърни да паркира до него.

— Тъкмо казах на Остин, че сте тук — каза той, като посочи към стъклената входна врата.

В същия момент тя се отвори и през нея излезе мъж с бръсната глава, малки живи очи и излъчване на суров, енергичен човек.

Стисна ръката на бившия полицай със сила на професионален спортист. Ноктите му, забеляза Гърни, бяха изгризани до живеца. Грубият глас и хъшлашкият му акцент бяха диаметрална противоположност на мекия говор на Ландън, издаващ по-висша класа.

— Да ви помогна с багажа?

— Детектив Гърни, госпожо Гърни, добре дошли в хотел „Вълчето езеро“. Аз съм Остин Стекъл.

— Благодаря, но нямаме много. — Гърни отиде от другата страна на колата и извади два сака. — Може ли да оставя колата тук?

— Разбира се, няма проблем. Имам също два хубави нови джипа на разположение на клиентите ни. Отлични за офроуд, ако си падате по това забавление. Ако искате да ги ползвате, само кажете.

— Добре, Дейв — намеси се Ландън, — изглежда, че сте в добри ръце. — Погледна бързо часовника си. — Сега е два и четирийсет и две. Предлагам да се съберем в Салона с камината в три за по питие. Какво ще кажете?

— Добре. Хайде до после.

Ландън влезе лениво през голямата двойна врата. Стекъл го последва необичайно бързо и пъргаво за толкова едър мъж. Гърни и Мадлин влязоха последни.

Фоайето бе с чамова облицовка и висок, величествен таван, осветено от грамаден полилей от еленови рога. Навсякъде по стените имаше закачени рога, стари пушки, ножове, животински кожи и индиански щитове с пера.

В един тъмен ъгъл стърчеше изправена препарирана мечка, озъбена и с големи нокти.

Когато Гърни застана пред рецепцията, Стекъл извади голям старомоден ключ.

— За вас, детективе. Президентският апартамент. За сметка на фирмата. — Гърни го погледна въпросително и той обясни: — Джейн ми каза за какво сте тук — за услугата, която ни правите да погледнете случая и така нататък. Затова поне можем да ви осигурим комфорт. Президентският апартамент е бил лично на собственика, основателя на имението Долтън Гол. Много богат човек. Имал е мини, добивал е минерали. Правил е пари, както дърветата правят листа. Няколко години след отварянето на хотела, дошъл президентът Уорън Хардинг. Разбира се, настанили го в апартамента на собственика. На президента толкова много му харесало, че останал цял месец. Оттам Президентският апартамент. Надявам се да ви хареса. Сега да се качим?

— Добре.

Гърни взе двата сака и Стекъл ги поведе през фоайето, нагоре по широкото чамово стълбище и после по коридор, постлан с червен килим на сложни шарки. На Гърни му напомни за килима в коридора на хотела в „Сиянието“.

Стекъл спря пред голяма дървена врата и пъхна дебелия метален ключ в старомодна ключалка. Завъртя потъмнялата метална топка и отвори вратата. Влезе първи и след няколко секунди лампите светнаха. Стаята бе просторна, обзаведена в мъжкарски кънтри стил с кожени дивани и кресла, индиански одеяла, под от груби дъски и настолни лампи.

Мадлин пусна Гърни да влезе преди нея.

— Нали вътре няма умрели животни като онова чудовище във фоайето?

— Не, тук няма.

Тя надникна предпазливо вътре.

— Мразя тези неща.

Стекъл дръпна завесите, зад които се разкри цяла редица прозорци, гледащи към езерото. Остъклена врата извеждаше на балкон. Отляво на Гърни имаше сводест вход към спалня, обзаведена с голямо двойно легло, и врата към баня, по-голяма от хола му у дома — с отделна тоалетна, ъглова душкабина, грамадна вана с метални крака и масичка с наредени отгоре кърпи.

На стената отдясно висеше голям портрет на Уорън Хардинг, по време на чието президентство Америка затъва в беззаконието на сухия режим. Под портрета имаше добре зареден бар, а отстрани — каменна камина и желязна стойка за дърва.

Стекъл посочи прозорците:

— Добре дошли сред дивата природа.

Големият салон на хотела съдържаше грамадна каменна камина и бе обзаведен в същия изчистен и същевременно луксозен стил като апартамента на Гърни — с кожени мебели, индианско изкуство и оръжия и бар, зареден с всякакви видове уиски, бърбън, портвайн, шери, вермут, кристални чаши и сребърни кофички за лед от едно минало поколение.

Когато Гърни и Мадлин влязоха, Норис Ландън им помаха приятелски от едно кожено кресло.

— Сипете си нещо силно и елате да седнете до камината.

Гърни отиде до бара и си сипа само газирана вода. За негова изненада Мадлин си наля джин с портокалов сок.

Взеха напитките си при камината и седнаха на един диван срещу Ландън, който изглеждаше като у дома си в дрехите, с които се бе преоблякъл: жълт кашмирен пуловер, тъмносив кадифен панталон и мокасини с подплата от агнешка кожа. Той се усмихна вяло и вдигна чашата си с уиски и лед.

— Наздраве за успеха на вашето посещение.

— Благодаря — отговори Гърни.

Мадлин само се усмихна и кимна.

Ландън отпи глътка уиски и отбеляза:

— Винаги е приятно да поседиш до огъня, нали?

— Да, много е хубаво — съгласи се Гърни. — Има ли други гости?

— За момента сме само ние. Не мога да кажа дали е хубаво, или не, защото персоналът е в намален състав. Джейн и Ричард Хамънд, разбира се, все още са в имението, макар и малко изолирани в бунгалото на Ричард. След трагедията Остин отмени всички резервации за зимата. Разбираемо решение, имайки предвид целия шум по медиите. Разумно е да затворят хотела, докато случаят се изясни. Поне аз така тълкувам решението на Остин. На Остин и Пейтън, по-точно казано.

Гърни кимна. Отпи глътка газирана вода и отбеляза:

— След като всички резервации са отменени, вашата роля тук сигурно не е на обикновен гост.

Ландън се засмя срамежливо:

— Не бих твърдял, че съм нещо необикновено. Но идвам доста често. И понеже бях вече тук, когато се случи… Предполагам, че Остин сметна за уместно да ми позволи да остана.

— От колко време идвате? — поинтересува се Мадлин.

— Не много отдавна. Открих мястото само преди две години. Но след като веднъж дойдох… има сезон за дребен пернат дивеч, пролетен сезон за пуйки, есенен сезон за пуйки, сезон за елени, сезон за мечки, сезон за дребен дивеч, риболовен сезон. И за да съм съвсем честен, влюбих се в мястото. Стискам палци сегашната каша да не развали всичко. — Ландън пак вдигна чашата си. — Наздраве за бързото решаване на случая. За доброто на всички.

— Всички тези ловни сезони, които споменахте, сигурно изискват добър арсенал — отбеляза Гърни след кратко мълчание.

— Признавам, че имам добра колекция от спортни оръжия.

— Споменахте, че в момента персоналът е в намален състав. В хотела има ли други служители освен Остин?

— Има един готвач, който идва от Платсбърг. Кухненски помощник. Камериерка, която поддържа чистотата. Ако е необходимо, Остин извиква и други работници. — Ландън сви виновно рамене. — И разбира се, Барлоу Тар.

— Той май не е типичен служител на хотел със стаи за хиляда долара.

— Определено не е. Вижте, Итън имаше това убеждение, че всеки човек може да се поправи. Абсолютни глупости, мен ако питате. Целият род Тар не са стока. Дори Итън с непоправимия си оптимизъм беше на път да се откаже от Барлоу. Много трудно бе да признае, че е безсилен да помогне на някого. Барлоу е непостоянен като времето в планината. Обърни му гръб и не знаеш какво ще го прихване. Итън му позволи да остане, да живее в колибата си в гората — при условие че не се мярка пред гостите. Но очевидно днес се показа пред вас, а това със сигурност е нарушение на споразумението.

Ландън пак замълча, намеквайки за възможните последствия.

— Итан имаше ли такъв обичай да наема… хора с проблеми?

— Със сигурност. Това беше най-голямото му достойнство и най-големият му недостатък.

Гърни се замисли за момент над тази особеност. После леко смени темата:

— Какво знаете за фондация „Нов живот“ на Гол?

— Само това, че изглежда точно типът организация, каквато би създал Итън. Той беше сложен характер. Целеустремен, упорит, властен. Човек с желязна воля. Имаше абсолютна вяра, че неговият начин е най-правилният. Бизнесмен като булдозер. Съвсем сам е възродил това място, превърнал го е в това, което е сега. При това е бил едва на двайсет и няколко.

— Казвате го, сякаш виждате някакъв проблем в това.

— Ами… освен това по сърце беше мисионер. Фанатик. Вярваше безрезервно, че всеки човек може да бъде облагороден. Затова е създал фондацията „Нов живот“ — за превъзпитание и адаптиране на престъпници в обществото.

— Доколкото разбрах, има известни успехи.

— Вярно е. Големи успехи. Най-красноречивият пример е самият Остин.

— Остин Стекъл е престъпник с условна присъда?

Ландън се намръщи смутено:

— Може би казах повече, отколкото трябваше, макар че той никога не го е крил… Все пак беше нетактично. Редно е той да ви разкаже за себе си.

Всички замълчаха. След малко Ландън добави:

— Ако имате още въпроси за „Вълчето езеро“, с удоволствие ще споделя с вас скромните си знания.

— По-рано, на пътя, Тар спомена, че езерото няма дъно — отбеляза Мадлин с тревожен глас. — Имате ли представа какво имаше предвид?

— А, да. Бездънно езеро. Един от Дяволските близнаци.

— Какво?

— Дяволските близнаци. Местен геологически феномен, силно преувеличен от тукашните суеверия. Става дума за две езера, разположени на доста километри едно от друго от двете страни на главната планинска верига, които са свързани помежду си с множество подземни канали и пещери. Едното е Вълчето езеро.

— Това ли означава, че „няма дъно“?

— И да, и не. Има още една особеност — начинът, по който е открита връзката между двете езера. Някъде около средата на двайсети век две момичета отишли да гребат с кану в другото езеро. Лодката се преобърнала. Едното момиче доплувало до брега, но другото се удавило. Пускали сонди в езерото, повикали водолази, търсили дни наред, седмици, но не могли да открият тялото. Било голяма мистерия за онова време. Разпространявали се всякакви шантави теории. Криминални конспирации, свръхестествени обяснения. Пълен цирк. Журналистическата глупост не е от вчера.

— И какво станало в крайна сметка? — нетърпеливо попита Мадлин.

— Ами… пет години по-късно рибар случайно измъкнал останките на изчезналата — предимно кости, но и част от дрехите. Интересното е, че ловил риба тук, във Вълчето езеро, а не в онова, където се е удавило момичето.

— Освен това има ли други доказателства за подземната връзка между езерата? — скептично попита Гърни.

— Да. Правени са редица измервания на повърхността на двете езера и е доказано, че нивото им винаги се вдига и спада еднакво, дори когато само над едното се изсипе проливен дъжд. Затова няма съмнение, че между тях има връзка, макар да не е изследвана и картирана. — Ландън отпи глътка уиски и се усмихна. — Такива ситуации могат да възбудят въображението на невежите, винаги готови да измислят абсурдни обяснения, особено ако са свързани със зли сили.

Въпреки че Гърни споделяше това мнение, маниерът на Ландън го дразнеше. Реши да смени темата:

— Изглежда, че имате възможност да идвате когато поискате. Сигурно сте или пенсионер, или имате доста свободна професия.

— Може да се каже, че съм пенсионер, но още работя като консултант тук-там. Обичам да съм свободен. Обожавам природата. Животът ми е мечта за любителя на спортовете на открито. Времето минава. Човек живее само веднъж. И нали знаете поговорката „На смъртния си одър никой не е съжалил, че е прекарвал по-малко време в офиса.“ Ами вие, Дейв? Джейн ми каза, че се водите пенсионер, но не съвсем.

На Гърни все още му беше трудно да определи статута си. Мадлин често изтъкваше, че „пенсионер“ едва ли подхожда на човек, който е участвал в разследването на четири тежки убийства след официалното си напускане на полицията.

— От време на време ме питат за мнение — отговори той сега. — И от време на време това налага да се ангажирам по-тясно с някой проблем.

Ландън се усмихна на може би умишлено уклончивия отговор.

— Моето мнение за професиите, особено за свързаните с риск, е, че идва време, когато човек трябва да се оттегли. Нека младите да работят, да растат в кариерата. Трагично е да изгубиш живота си без друга причина, освен желанието да продължаваш да го излагаш на опасност.

— Може да има и други причини да не се откажеш.

— Е, да. Тогава нещата стават по-сложни. — Ландън се вгледа в чашата си. — Самолюбие, гордост, убеждения, удовлетворението, че сме намерили смисъл в живота…

След кратко мълчание Гърни попита непринудено:

— Вие е каква консултантска дейност се занимавате?

— Съветвам клиенти по въпроси на международния бизнес. Юридически проблеми, местна култура, сигурност. — Ландън погледна Мадлин: — Ами вие? Обичате ли да прекарвате времето си сред природата? Мога да се обзаложа, че да.

Въпросът явно прекъсна досегашния ход на мислите ѝ.

— Да, обичам дейностите на открито. Ако не съм навън, почвам да се чувствам…

Не можа да довърши, защото в този момент във фоайето влезе Джейн Хамънд с изражение едновременно на облекчение и тревога. Късата ѝ, нескопосано боядисана коса стърчеше във всички посоки.

— Дейв! Мадлин! Дошли сте! Опасявах се заради ужасното време… но ето ви тук! Радвам се да ви видя! — възкликна с пресипнал глас.

— Норис дойде да ни спаси — каза Мадлин.

— Да ви спаси? О, боже! Какво е станало?

Мадлин погледна Гърни и той сви рамене:

— Лош участък на пътя, грешна маневра от моя страна, хлъзгава канавка…

— О, не! Точно от такова нещо се страхувах, затова помолих Норис да провери пътя. Добре, че го направих!

— Всичко е наред.

— Все пак имахме и една малко плашеща среща — добави Мадлин.

Джейн се ококори изненадано:

— Каква среща?

— От гората се появи един странен тип.

— Тар — обясни Ландън.

— О, Барлоу. Може да те стресне. Да не би да е казал нещо… заплашително?

— Каза, че злото витае около Вълчето езеро.

— Боже мой! — Джейн погледна Ландън, лицето ѝ бе истинска маска на тревогата.

— Е, да не забравяме историята на семейство Тар. Не е много приятна. Да отидеш в местната лудница, им е нещо като традиция.

Мадлин го погледна удивено:

— Като казвате „местната лудница“, какво точно…

— Щатската психиатрична болница за криминално проявени — отговори Ландън, без да я изчака да довърши. — Не е далеч оттук, но не е атракция, която управата на хотела би искала да рекламира. Когато научат за нея, клиентите стават нервни. Чували ли сте някога адирондакски присмехулник? Дори да знаеш, че е просто една птица, от жалния му писък те побиват тръпки. А пък ако си внушите, че всъщност чувате воплите на луд, скитащ из гората, тогава… е, не помага за добрия сън.

Джейн остана загледана в него за момент, после се обърна пак към Гърни и Мадлин, които бяха седнали в единия край на дивана.

— Казах на Ричард, че съм ви поканила на вечеря. Не беше много въодушевен, но и не обяви, че има друга работа. Значи първото препятствие е преодоляно. Реших, че вечерята ще е…

Кратък, тих музикален сигнал я прекъсна на средата на изречението.

Ландън се помести в креслото, извади мобилния си телефон от джоба и погледна дисплея.

— Извинете ме — каза и стана. Вдигна телефона на ухото си и излезе от стаята.

Джейн продължи, откъдето бе спряла:

— Реших, че вечерята ще бъде естествен, непринуден начин да получите представа за положението… и да опознаете Ричард… за да се убедите лично каква лудост, каква пълна лудост е дори да си представите, че той би могъл…

Поклати глава и очите ѝ се напълниха със сълзи.

Гърни обикновено се отнасяше към такива демонстрации на емоция с подозрение, търсеше прекалено театрален жест, вслушваше се за фалшива нота. Сега обаче заключи, че ако Джейн Хамънд симулира загриженост за брат си, явно е дяволски добра в това.

— И какво, май променихте плана за действие? Първоначалната идея не беше ли просто да се появя без предупреждение и брат ви да бъде принуден да ме приеме, защото съм бил целия този път, за да говоря с него?

— Да, но реших, че една вечеря ще е още по-добре — по-непринудено, особено в присъствието на Мадлин. Добър начин да опознаете истински Ричард.

— Той не възрази ли?

— Ами… — Джейн избърса носа си с кърпичка. — Малко го излъгах.

— Колко малко?

Тя направи крачка към дивана, наведе се и прошепна съзаклятнически:

— Казах му, че съм ви помолила за помощ, но имате сериозни резерви към случая и не искате да се замесвате. Тъй като Ричард не иска никой — нито вие, нито друг — да се забърква, ще бъде по-спокоен, ако си мисли, че сте се отказали.

— Добре, но защо тогава ще идвам?

— Казах му, че с жена ви минавате през Адирондакс на няколко километра от Вълчето езеро на път за ски ваканция във Вермонт и съм ви поканила да вечеряте с нас.

— Значи брат ви ще ме посрещне на драго сърце у дома си, стига да не проявявам интерес към случая?

— Ако не участвате в случая. Би било нормално да проявите известен интерес, нали?

— А тези сериозни резерви, които уж имам и ме спират да участвам, той поинтересува ли се какви са?

— Казах му, че не знам. Ако ви попита, просто измислете нещо.

Тази жена не просто обичаше да се грижи за хората и да оправя живота им, помисли си Гърни. Тя обожаваше да манипулира. Да подрежда живота на другите така, че винаги да се проявява като всеотдайна помощничка.

— Вечеря значи… къде, в колко часа?

— В бунгалото на Ричард. В пет и половина, добре ли е? През зимата вечеряме рано.

Гърни погледна Мадлин и тя кимна:

— Добре.

Очите на Джейн грейнаха:

— Веднага ще кажа на готвача. В последно време менюто е ограничено, но съм сигурна, че ще измисли нещо вкусно. — Кихна и притисна кърпичката до носа си. — Лесно ще намерите бунгалото на Ричард. Следвайте пътя покрай езерото. Бунгалото е на петстотин-шестстотин метра след извивката на брега, откъм страната на гората. Има три къщички. В първите две няма никой. Ричард е в третата. Ако стигнете до хангара за лодки или до резиденция „Гол“, значи сте го подминали.

— Резиденция „Гол“?

— Това е семейната къща на Гол. Разбира се, сега там живее само Пейтън. Пейтън и… неговите гости.

— Какви гости?

— Приятелките му… макар че не са му точно приятелки. Както и да е. Не ми е работа. — Джейн изсумтя. — Резиденцията е грамадна, потискаща каменна постройка, стърчаща зловещо от гората точно в подножието на Дяволския зъб — с висока грозна ограда наоколо. Но не мисля, че ще стигнете чак дотам. Няма как да пропуснете бунгалото. Ще запаля външните лампи.

— Добре — каза Гърни.

Започваше да става неспокоен. В ума му изникваха въпроси, които още не му беше комфортно да зададе.

15.

Бледата зимна светлина, влизаща през прозореца на апартамента, не толкова осветяваше помещението, колкото придаваше бледопепеляв оттенък на всичко вътре. Мадлин стоеше скръстила ръце върху гърдите си, докато Гърни обикаляше лампите и една по една ги светваше.

— Тази камина работи ли? — попита тя.

— Предполагам, че да. Искаш ли да я запаля?

— Няма да е зле.

До камината Гърни намери добре подредена купчина дърва, подпалки, пет-шест смолисти блокчета за разпалване и дълга бутанова запалка. Започна да подрежда нещата върху желязната решетка вътре. Тази монотонна дейност малко го разсея от проблемите, занимаващи ума му.

Тъкмо поднасяше запалката към подпалките, когато телефонът му иззвъня. На дисплея се изписа името на Ребека Холдънфийлд.

Да вдигне или да не вдигне — това беше въпросът.

Все още не беше взел решение относно предложението ѝ да се срещнат в мотела „Колд Брук“, но може би сега тя имаше новини, които щяха да наклонят везните в една или в друга посока.

Той вдигна.

Ребека му каза, че възнамерява да остане в Платсбърг поне два дни през тази седмица — от следващата сутрин до вечерта на другия ден.

Той обеща да ѝ се обади веднага щом има яснота за плановете си — което би могло да стане по-късно вечерта след срещата с Хамънд — и затвори.

Мадлин се намръщи:

— Какво иска тази жена?

Тонът ѝ го стъписа. Даже леко го подразни.

— Какво означава това?

Мадлин не каза нищо, само поклати глава.

— От вчера сутринта нещо те мъчи — отбеляза той. — Искаш ли да ми кажеш какво?

Тя потърка длани.

— Трябва да се стопля някак. — Обърна се и се насочи към банята. — Ще измия студа от кокалите си с гореща вода.

Влезе и затвори вратата.

След няколко дълги секунди Гърни запали камината. Постоя в очакване, докато пламъците се разгоряха.

Когато огънят пламна хубаво, отиде до вратата на банята, почука и се ослуша, но чу само силното шуртене на вода. Пак почука и пак никой не отговори. Отвори вратата и видя Мадлин легнала в грамадната вана. Водата се изливаше върху краката ѝ от два големи сребърни крана. От повърхността се издигаше пара. Върху плочките на стената отзад се бе образувал слой кондензирана влага.

— Чу ли, че почуках?

— Да.

— Но не отговори.

— Не.

— Защо?

Тя затвори очи.

— Излез и затвори вратата, моля те. Влиза студен въздух.

Гърни се поколеба, но затвори вратата, може би малко по-шумно от необходимото.

Облече якето си за ски, сложи си шапката, взе големия ключ за апартамента, слезе във фоайето и излезе на студа под навеса.

Пъхна ръце в джобовете си и тръгна по тесния път покрай езерото без цел и посока, воден единствено от желанието да бъде далеч от хотела. Вълчето езеро, сега с цвета на силно потъмняло сребро в спускащия се мрак, се простираше надалеч от лявата му страна. Смърчовият лес отдясно изглеждаше непроходим. Пространството между стволовете бе изпълнено е преплетени бодливи клони.

Гърни вдишваше дълбоко студения въздух, сякаш така можеше да се пречисти от токсичното объркване. Не ставаше. Имаше прекалено много детайли, прекалено много чудати персонажи, прекалено много объркани емоции. Само преди трийсет и два часа главната му тревога бе странното поведение на едно бодливо свинче. Сега се опитваше да разплете загадка, скрита зад куп невероятни съвпадения.

Гърни никога не се беше чувствал толкова озадачен от основните въпроси в някое разследване. И не можеше да забрави Боуман Кокс — мъжа, който бе стоял надвесен над пластмасовата маса в ресторантчето, пръскайки слюнки, като твърдеше, че Хамънд е виновен за смъртта на Кристъфър Уензъл.

Гърни мина покрай голяма поляна с три впечатляващи бунгала от дърво и стъкло, разположени на комфортно разстояние едно от друго. Продължи и не след дълго стигна до голяма постройка, издигаща се отляво между пътя и езерото. Няколко секунди му бяха необходими в сумрака, за да установи, че е хангар за лодки, покрит с кедрови плочки. Предвид славната история на имението, нищо чудно в нея да бе приютена цяла флотилия малки моторници „Крие крафт“.

После насочи вниманието си към стърчащия остър Дяволски зъб, очертаващ се като черен силует на фона на барутносивите облаци. Леко движение улови погледа му, само една точица в небето. Някаква птица бавно кръжеше над самотния връх — може би ястреб, но на това разстояние и при тази оскъдна светлина можеше със същата вероятност да е орел или лешояд. Гърни съжали, че е оставил бинокъла си в сака.

Като се замисли за нещата, които му се искаше да беше взел, фенерчето в жабката…

Бръмченето на приближаваща кола прекъсна мислите му. Чуваше се някъде зад него и се движеше бързо, твърде бързо за такъв тесен черен път. Гърни бързо се дръпна между смърчовете.

Броени секунди по-късно покрай него профуча черен мерцедес. Намали след стотина метра и фаровете му осветиха висока телена ограда. Дистанционно задействаната врата на оградата вече се отваряше.

Някой прозорец на колата сигурно бе отворен, защото Гърни чу писъци и женски смях. От кабинката за охрана на вратата излезе як мъжага и даде знак на мерцедеса да минава. Върна се в кабинката и вратата се затвори. От отдалечаващата се кола се чу още един вик и после — нищо.

Абсолютна тишина погълна леса.

16.

Когато Гърни се върна в хотела, грамадният часовник във фоайето показваше пет и петнайсет. Той се качи в апартамента и почти очакваше Мадлин още да кисне във ваната, потопена в тревогите, които не искаше да сподели с него, но завари банята празна, с мокра кърпа, преметната на ръба на ваната.

Лампите в дневната светеха, както ги беше оставил. Огънят още гореше. Уорън Хардинг още гледаше намръщено от стената.

Гърни погледна в спалнята, но голямото легло не беше пипнато. Сакът на Мадлин стоеше отворен на една табуретка, но Мадлин не се виждаше никаква.

Изведнъж стъклената врата на балкона се отвори и тя влезе. Носеше черни дънки, кремава копринена близа и якето си за ски. Дори се беше гримирала едва забележимо, което бе рядкост за нея.

— Време ли е да тръгваме? — попита.

— Какво правеше навън?

Тя не отговори. Слязоха мълчаливо и се качиха в колата. Все така без да продумат, стигнаха до бунгалото.

Джейн Хамънд ги посрещна на вратата и ги покани вътре.

Антрето на бунгалото бе оформено от три лакирани меденожълти панела. Освен за стени те служеха като експозиционни пана за каменни томахавки, торбички от еленска кожа и първобитни сечива. При вида на томахавките Гърни неволно си спомни за брадвата на Барлоу Тар.

Джейн се наведе към него и прошепна:

— Обърнахте ли внимание дали някой не ви следи?

— Не. Но не съм проверявал. Защо питате?

— Понякога се появява голям джип, който спира отстрани на крайбрежния път. Ричард е сигурен, че го следят всеки път когато излиза от къщата. Мисля, че искат да го сринат психически. Като го подлагат на постоянно напрежение. Мислите ли, че това е целта им?

— Възможно е. Но на този етап няма начин да се…

Телефонът му иззвъня и го прекъсна. Той погледна дисплея и видя, че обаждането е от Ребека Холдънфийлд. Колкото и да му се искаше да говори с нея, остави да се включи гласовата поща.

— Елате — каза неспокойно Джейн. — Можем да говорим за това по-късно. Хайде да ви запозная с брат ми.

Влязоха в просторния хол на бунгалото. Дребен, слаб мъж, застанал с гръб към тях, ръчкаше цепениците в грамадна каменна камина. Деликатното му телосложение беше изненада. Гърни си бе представял по-едър човек.

— Ричард — каза Джейн. — Ето хората, за които ти говорих.

Хамънд се обърна към тях. Усмихна се вяло, което би могло да бъде както израз на хладно посрещане, така и чиста подозрителност, и подаде ръка първо на Мадлин, после на Гърни. Дланта му бе малка и гладка, но хладна и отпусната.

Фината му светла коса, почти платинено руса, бе заресана на една страна. Отпред се спускаше на тънък бретон над челото като на малко момченце. Но нищо детско нямаше в очите му. Те бяха в обезпокоително светъл аквамарин, с почти смущаващ пронизващ поглед.

В контраст с тях гласът му бе мек и безхарактерен. Гърни се запита дали това не е един вид компенсация за удивителните очи. Начин да се подчертае още повече силата им.

— Сестра ми ми говори много за вас.

— Нищо обезпокоително, надявам се.

— Каза ми, че вие сте детективът, който залови Питър Пигърт — онзи тип, дето беше изнасилил майка си и после я разрязал надве. И Джордж Кунцман, който пазеше главите на жертвите си в хладилника. И Дядо Сатана, който изпращаше части от разчленени трупове по пощата като коледни подаръци. И лудия психиатър, който изпращаше пациентите си на един садист, а той ги изнасилваше, одираше и после ги изхвърляше от яхтата си в океана. Доста успешна кариера. Хванали сте доста откачени. И ето ви сега във „Вълчето езеро“. Само минавате. На път за романтична ваканция. Нали?

— Да, натам сме тръгнали.

— Обаче в момента сте тук. Насред дивата природа. На километри от най-близката цивилизация. Кажете… как ви се вижда тук?

— Можеше времето да е по-хубаво.

Хамънд се изсмя кратко, но остана изпитателно втренчен в госта.

— По-вероятно е да се влоши, преди да се оправи.

— Да се влоши ли? — попита Мадлин.

— Силни ветрове, падане на температурите, снежни бури, поледица.

— Кога се очаква това?

— Утре по някое време. Или вдругиден. Прогнозите постоянно се променят. Планината е непредсказуема. Времето тук е като ума на пациент с маниакална депресия. — Хамънд се усмихна леко на шегата си. — Познавате ли Адирондакс, госпожо Гърни?

— По-скоро не.

— Тези планини са доста различни от вашите Катскилс. Много по-примитивни.

— Единствено се тревожа да не завали сняг.

Той я погледна изненадано:

— Това ви тревожи?

— А не трябва ли?

— Джейн ми каза, че отивате във Вермонт да търсите сняг. Да правите преходи, да карате ски. Но може би снегът първи ще ви намери.

Мадлин не отговори, само се втренчи в чашата си. Гърни забеляза, че леко потрепери.

Хамънд облиза бързо устни като змия и премести погледа си към детектива.

— Вълчето езеро стана доста интересно място в последно време, не мислите ли? Неустоимо, бих казал, за детектив.

Джейн, може би разтревожена от ироничната забележка на брат си, се намеси с бодър глас:

— Вечерята е сервирана — сандвичи със сьомга, салата, хляб, пиле с кайсиев сос, див ориз, аспержи и прекрасни тарти с черни боровинки за десерт. Чиниите са в отсамния край на плота; приборите и чашите са на масата заедно с бутилки шардоне, мерло и изворна вода. Да сядаме, а?

Веселият ѝ тон бе в пълен контраст с подозрителността на брат ѝ, но постигна целта си да привлече всички при храната и после на масата. Двамата с Ричард седнаха срещу Дейв и Мадлин.

Преди някой да успее да каже нещо, лампите изгаснаха. Във внезапно настъпилия полумрак единствената светлина бяха проблясъците от огъня.

— От генератора е — каза Джейн. — Сега ще дойде токът.

Когато пак светна, ръката ѝ бе върху тази на Ричард. Тя я дръпна и обясни на гостите:

— Намираме се на трийсет километра от най-близката цивилизация, затова хотелът има два генератора. Те се превключват през определено време и затова получаваме тези кратки прекъсвания. Остин твърди, че е абсолютно нормално, нищо тревожно.

— Все пак имате телефонна връзка, нали? — попита Мадлин.

— Имението има собствена антена. Но ако минете зад хребета, покритието изчезва и се появява чак в Платсбърг. Разбира се, антената зависи от генераторите и ако те изгаснат… Но разбира се, няма на практика никакъв риск и двата генератора да се развалят по едно и също време.

Гърни смени темата:

— Доколкото разбирам, Итън Гол е бил забележителна личност.

— Определено — потвърди Ричард. — Необикновен човек: динамичен, щедър, състрадателен. Негова беше идеята да дойда да работя тук.

— След като е мъртъв, ще се върнете ли в Калифорния? — поинтересува се Мадлин.

— Двугодишният ми договор изтече миналия месец, но малко преди това Итън ми предложи да го удължим с още една година и аз приех. — Хамънд замълча за момент, сякаш се колебаеше каква част от информацията да сподели. — Итън почина, преди да подпишем, но Остин знае за плановете му и ме увери, че ще спази условията.

Гърни видя повод за един въпрос, който отдавна искаше да зададе:

— Доколкото разбирам, Остин Стекъл въпреки миналото си се ползва с пълно доверие тук. Така ли е?

— Остин има трески за дялане, но не мога да се оплача.

— За какво е осъждан?

— Предпочитам да зададете този въпрос на него. Но нека аз да ви попитам нещо. Защо сте казали на Джейн, че предпочитате да не се замесвате с моя случай?

Гърни реши да се придържа максимално близко до истината:

— Джейн ми каза, че отказвате да наемете професионалист, за да ви помогне, но ме помоли да помогна за изясняване на фактите и какво стои зад тези самоубийства. Тя със сигурност има право да търси истината за собствено успокоение. Но честно казано, на мен не ми се стори уместно да се намесвам.

— Защо?

— Защото вие сте ключът за всичко. Вие сте в основата на всичко, което се случва. Може ролята ви да не е такава, каквато твърди Гилбърт Фентън. Но по някакъв начин вие сте в центъра на събитията. Би било глупаво да се опитвам да правя каквото и да било без вашето съдействие.

Джейн се ококори тревожно. Явно не беше очаквала такъв прям подход.

Настъпи тишина. Ричард седеше замислено, сякаш си представяше различни мрачни сценарии.

Гърни реши да рискува:

— Спомнете си, Ричард, в крайна сметка… в багажника нямаше труп.

Дори да се стъписа от факта, че Гърни знае за случката, Хамънд добре прикри изненадата си. Реагира със забавяне от няколко секунди, като просто кимна.

Споменаването на случката с багажника предизвика промяна в поведението на Хамънд. Напрегнатата до този момент атмосфера изведнъж се успокои.

По предложение на Джейн компанията се премести от масата на няколко подредени в полукръг кресла пред камината. Искрящите въглени действаха като успокоителна фокусираща точка, внасяща комфорт и непринуденост в разговора. Джейн сервира кафе и по парче от десерта с черни боровинки.

Непринуденото настроение обаче бе крехко.

Гърни усети ново напрежение, когато привършваха кафето и Хамънд го попита дали е чел изявлението му пред медиите.

— Да, четох го.

— В такъв случай знаете, че бях пределно ясен за определени неща.

— Да.

— Казах, че няма да наемам никакви защитници или други представители.

— Така беше.

— Не съм имал предвид, че аз самият няма да използвам услугите на адвокати, но сестра ми може да наеме. Не съм такъв мошеник. Бях искрен в изявлението си.

— Не се съмнявам в това.

— Сега обаче искате от мен да преобърна позицията си и да се съглася да работите за сестра ми.

— Ако се съгласите да поема случая, това не преобръща нищо. Нямам никакво намерение да бъда ваш защитник или представител — каза Гърни.

Хамънд го погледна изненадано, Джейн — разтревожено.

— Единствената цел, с която ще участвам в това разследване (ако изобщо реша да се включа), ще бъде да изясня как и защо са умрели всичките тези хора.

— А не да докажете невинността ми?

— Само ако истината я докаже. Моята работа е само да изясня фактите. Аз съм детектив, а не адвокат. Ако се ангажирам със случая, няма да представлявам вас или сестра ви. Ще съм представител на Итън Гол, Кристъфър Уензъл, Лио Балзак и Стивън Пардоза. Разкриването на истината за смъртта им ще бъде услуга за тях. Ако истината говори във ваша полза, не е проблем. Но ще защитавам техните интереси, а не вашия.

През цялото време, докато той говореше, Джейн изглеждаше като изпаднала в паника.

Единствената реакция на Ричард бе лека тъжна усмивка при споменаването на Итън Гол. Той остана продължително втренчен в Гърни. После попита:

— Какво искате от мен?

— Да споделите всички мисли или подозрения, които имате относно четирите смъртни случая. Всичко, което би могло да ми подскаже някаква логика в казус, в който не виждам никаква логика.

— Гилбърт Фентън вижда много добра логика.

— Също и отец Боуман Кокс — добави Гърни, като се питаше как ще се посрещне това име.

Съдейки по празния поглед на Хамънд, то явно не му говореше нищо. Гърни обясни:

— Боуман Кокс е флоридският свещеник, на когото Уензъл е разказал за кошмара си. Беше ми интересно какво е сънувал, затова се свързах с Кокс. Може да разкаже кошмара с най-малките подробности.

— За какво му е притрябвало да го помни?

— Твърди, че кошмарът е разковничето за смъртта на Уензъл и вашата роля в нея.

— И моята роля е…?

— Кокс каза, че терапевтичната ви специалност е да създавате хомосексуалисти.

— Ох, пак ли тези бабини деветини! И спомена ли как го постигам?

— Карате хората да изпаднат в дълбок транс. После им приказвате някакви врели-некипели, за да ги убедите, че са гейове. И когато излязат от транса, или се гмурват с главата надолу в света на порока, или самата мисъл за това ги кара да се самоубият.

— Това трябва да е някакъв дяволски дълбок транс.

— Да. Буквално. Дяволски транс. Кокс твърди, че сте получили властта да съсипвате живота на хората директно от Сатаната, с когото имате таен договор.

Хамънд въздъхна:

— Не е ли невероятно, че точно тук, в Америка, се отнасяме към душевно болните като към боклук — освен когато наричат лудостта и омразата си религия и я представят за християнство? Тогава хората се тълпят в църквите им.

Доста вярно наблюдение, помисли си Гърни, но не искаше да се отклонява от темата.

— Ще ви задам един клиничен въпрос. Възможно ли е хипнотерапевт да внуши подробности от даден сън в съзнанието на пациент и да го принуди да сънува този сън?

— Абсурд. Това е неврологично невъзможно.

— Добре. Може ли хипнотерапевтът да внуши на пациента да се самоубие?

— Не, освен ако пациентът вече не страда от депресия, достатъчно силна, за да го тласне към това.

— Забелязахте ли признаци на такава депресия у четиримата мъже, които по-късно се самоубиха?

— Не. Всичките имаха положителна настройка за бъдещето. Нямаха психика на самоубийци.

— Това навежда ли ви на някакви заключения?

— Заключението ми е, че са станали жертва на убийства, замаскирани като самоубийства.

— Обаче Фентън не разглежда тази възможност. Според него фактът, че не са били склонни към самоубийство, доказва, че вие сте им повлияли. Имате ли представа какво би могло да го накара да заеме такава странна позиция?

— Защото е долен лъжец! — възкликна Джейн.

Фината порцеланова чиния с недоядено парче сладкиш се изплъзна от скута ѝ и се разби на парченца на пода. Тя погледна надолу и прошепна нервно:

— По дяволите!

После се наведе да събере парчетата. Мадлин донесе гъба и салфетки от кухнята, за да ѝ помогне.

Хамънд отговори на въпроса на Гърни:

— В позицията на Фентън има две странни неща. Първо, основана е на нещо, което е клинично невъзможно. Второ, той си вярва.

— Откъде знаете това?

— За това ме бива. В девет от десет случая успявам да преценя по гласа на човека дали казва истината, или лъже. Методът ми се основава не толкова на техника, колкото на интуиция какво реално мислят и искат хората, независимо какво ми говорят.

— И сте убеден, че Фентън вярва в безумния сценарий, който сервира на медиите?

— Без всякакво съмнение. Личи в гласа му, в очите му, в жестовете му.

— Точно когато си мислех, че не може да стане по-объркано, вие още повече усложнихте нещата. Един детектив нормално би обмислил за кратко вероятността зад тази серия от самоубийства да стои хипноза. Но да го приеме като единствена възможност, това е лудост.

Гърни погледна Мадлин, за да види реакцията ѝ, но тя седеше втренчена в изтляващата жар и явно мислите ѝ бяха на съвсем друго място.

Хрумна му още един въпрос:

— Казахте, че умеете да отгатвате истинските желания на хората. Какво според вас иска Фентън?

— Иска да призная вината си за четирите смъртни случая. Каза ми, че това е единственият начин да се спася и че ако не го направя, с живота ми е свършено.

— А ако признаете за някакво, все още неназовано престъпление, тогава какво?

— Каза, че ако призная ролята си за причиняването на четирите самоубийства, всичко ще се нареди.

Това е методът, който някои следователи използват, за да убедят психично неустойчиви заподозрени да правят самопризнания — много често за престъпления, които не са извършили. „Ако продължаваш да отричаш, много ще се ядосаме и тогава наистина ще загазиш. Затова просто признай. Така всичко ще се нареди и ще можеш да се прибереш вкъщи.“

Така много престъпления се лепват на хора е ниска интелигентност.

Защо, по дяволите, Фентън използваше този подход към един блестящ психолог?

В какво умопомрачение му бе дошла тази идея?

17.

Докато седяха около камината и пийваха кафе, Гърни използва възможността да зададе един много основен въпрос:

— Ричард, по всяка вероятност познанията ми за хипнозата са твърде оскъдни. Бихте ли ми дали някакво просто определение?

Хамънд остави чашата си с кафе на страничната облегалка на креслото и обясни:

— Една кратка история ще изясни нещата по-успешно, отколкото някое сухо определение. Когато бях гимназист в Мил Вали, играех бейзбол. Не бях много добър, едва ме търпяха в отбора. Неочаквано един ден се случи да удрям с батата пет пъти и отбелязах пет хоумръна. Дотогава не бях отбелязвал хоумрън. Най-удивителното беше чувството. Лекотата, с която го постигнах. Дори не замахвах силно с бухалката. Не се стараех да се концентрирам. Не се опитвах да отбележа хоумрън. Не полагах усилие за нищо. Бях абсолютно отпуснат. Като че ли бухалката сама намираше топката и я улучваше под идеалния ъгъл. Пет пъти подред.

— И връзката с хипнозата е…?

— Постигането на определена цел зависи не толкова от преодоляването на външни препятствия, колкото от премахването на субективни пречки — заблуди, емоционална парализа. Хипнотерапията, както я практикувам, има за цел да се изчисти вътрешният път.

— Как? — Тази единствена, остро изречена дума дойде от Мадлин, която до този момент не беше казала почти нищо.

— Като разкривам спънките. Помагам ви да се освободите от тях и да вървите към онова, което желаете, без да ви пречат чувство за вина, объркване и задръжки.

— Не е ли твърде преувеличено?

— Не бих казал. Хората често затъват в собствените си вътрешни тресавища.

— Мислех, че основното в хипнозата е концентрацията.

— Концентрацията е крайната цел, но да се стараеш да се концентрираш, е възможно най-лошият начин да го постигнеш. То е все едно да се опитваш да левитираш, като се дърпаш за глезените. Или да преследваш щастието. Не можеш да го хванеш, ако го гониш.

По изражението ѝ личеше, че не е много убедена. Гърни продължи:

— Какви вътрешни спънки трябва да премахнете при хората, които се опитват да откажат пушенето?

Хамънд остана загледан в Мадлин още няколко секунди, преди да се обърне към мъжа ѝ и да отговори:

— Две големи спънки: спомените за тревоги, които пушенето е облекчило, и погрешна преценка за риска.

— Първото ми е ясно. Обяснете ми второто.

— Разумният човек обикновено избягва дейности, чиято цена надвишава удоволствието, което получава от тях. Страдащият от пристрастяване избягва дейности, чиято цена трябва да се плати, преди да е изпитал удоволствието. За трезво функциониращия ум решаваща роля играе крайният баланс. Преценяват се както непосредствените, така и бъдещите последствия. За ума, замъглен от зависимост, водещият фактор е последователността. Само непосредствените последствия се възприемат като реални, а бъдещите — като нещо въображаемо.

— И вие внасяте яснота по този въпрос?

— Аз не внасям нищо. Аз само помагам на човека да осъзнае онова, което подсъзнателно разбира. И да се фокусира върху онова, което наистина иска.

— Убеден сте, че имате достатъчно добра интуиция, за да разберете истинските желания на хората?

— Да.

— Всичките ли четири жертви искаха да откажат пушенето?

За първи път очите на Хамънд потрепнаха и в изражението му пролича смущение.

— Желанието бе силно при Итън, умерено при Уензъл, а при Балзак и Пардоза — слабо или почти не присъстваше.

— Защо решихте да правите терапия на такива хора?

— Истината за естеството и дълбочината на нечие желание ми се изяснява едва по време на сеанса. В началото всичките твърдяха, че много искат да спрат пушенето.

Гърни го погледна объркано и Хамънд обясни:

— Пациентите често идват по чуждо настояване. Реалното им желание е да се отърват от нечие натякване, като се съгласят на сеанс. Освен това някои си мислят, че хипнозата ще породи у тях желание да спрат, въпреки че самите те го нямат. Пардоза беше най-лошият случай. Тревожен, разконцентриран, без никаква мотивация. Очевидно го правеше по нечие чуждо настояване, но не го признаваше.

— Ами желанията им?

— В смисъл?

— Интуицията ви да усещате истинските желания на хората наведе ли ви на някакви изводи?

— На някои по-общи.

— Относно Итън?

Хамънд се поколеба за момент, сякаш обмисляше докъде се простира пациентската тайна.

— Итън искаше всички хора на света да бъдат по-добри. Искаше да намери подходяща роля за всеки човек и да му я осигури. Да намери място на всеки и всеки да постави на мястото му. Беше убеден в преценката си. Не искаше признание. Само подчинение.

— Предполагам, че невинаги е получавал подчинението, което е очаквал.

— Имаше и успехи, и провали.

— Кажете за Кристъфър Уензъл. Той какво искаше от живота?

— Кристъфър искаше да бъде победител. По най-лошия начин, буквално. Гледаше на живота като на футболен мач. И не просто искаше да победи, а и някой друг да загуби.

— А Лио Балзак?

— Гневният бог от Стария завет. Искаше всички грешници да бъдат наказани. Най-голямото му удоволствие би било да стои на някое прозорче на Ноевия ковчег и да гледа как се давят.

— Стивън Пардоза?

— Живееше в мазето на родителите си. Той отчаяно копнееше за уважение. Най-много от всичко друго искаше да гледат на него като на възрастен човек — което, разбира се, е универсалното желание на хората, които никога не порастват.

— Ами Пейтън Гол?

— А, Пейтън! Той иска да се чувства добре през цялото време, независимо от цената за него самия и за околните. Като повечето наркомани представите му за щастие са твърде инфантилни. Очаква да получава всичко, което му се прииска, когато му се прииска. Той е затворник на собствената си представа за свободата. Огромното наследство, което получава от Итън, вероятно ще го убие.

— Как?

— Неограниченият финансов ресурс ще премахне и малкото задръжки, които имаше досега. Безгрижието по отношение на последствията в бъдеще ще определя изцяло поведението му. Ако се изразя с терминологията на Фройд, Пейтън е стопроцентов необуздан характер.

Гърни си спомни колата, която бе профучала покрай него по черния път, и истеричния смях, който беше чул отвътре.

— Как се разбираха с брат си?

— Не беше „разбиране“. Живееха в различни части на къщата и се срещаха колкото се може по-рядко, ако не броим откъслечните усилия на Итън да упражнява някакво влияние върху брат си. Ако Остин беше най-големият успех на Итън, Пейтън бе най-големият му провал.

— Мислите ли, че Пейтън е способен да убие Итън?

— Морално, да. Емоционално, да. Практически, не. Не виждам Пейтън да се справи със задача, изискваща сложен замисъл, прецизно планиране или функциониране под постоянен стрес.

— А това са качества, необходими за… за организирането на смъртта на четирима души?

— Вероятно не са единствените, но със сигурност Пейтън не ги притежава.

Това наведе Гърни на друг въпрос, малко встрани от темата:

— Като говорим за способността ви да отгатвате истинските желания на хората… какво ще кажете за мен? Какво според вас искам реално?

Хамънд се усмихна хладно:

— Изпитвате ли ме?

— Просто съм любопитен докъде се разпростира интуицията ви.

— Добре. Какво наистина иска Дейв Гърни? Много интересен въпрос. — Хамънд погледна Мадлин, която го наблюдаваше изпитателно, после пак се обърна към детектива. — Вие имате една голяма цел в живота. Искате да разберете. Искате да сглобите пъзела. Характерът ви е изграден около това централно желание, което възприемате като необходимост. По-рано казахте, че искате да защитите интереса на жертвите, да бъдете представител на Итън Гол и другите и да постигнете справедливост за тях. Може да е вярно, може да не е, но очевидно си вярвате. Виждам, че се стараете да бъдете максимално искрен с мен. Но изглежда също, че мислите за много други неща — проблеми, за които не искате да говорите. — Погледна пак Мадлин. — Вие също имате доста тревоги.

— О? — сепна се тя и по рефлекс скръсти ръце.

— Има нещо, за което не спирате да мислите и което ви безпокои. В голяма степен това безпокойство се дължи на факта, че не искате да го споделите. Мъжът ви вижда, че нещо ви тревожи. Усеща, че ви е страх да му разкажете, и това засилва собствените му тревоги. Вие разбирате как му се отразява тайната ви, но не виждате лесен начин за излизане от ситуацията и това още повече я влошава.

— И как разбрахте това? Като ме наблюдавахте как ям сладкиш с боровинки?

Хамънд се усмихна леко:

— По-скоро като ви наблюдавах как не го ядете. Когато Джейн спомена боровинките, очите ви проблеснаха в очакване, но бързо потънахте в други мисли. Тревогите убиха апетита ви. Дори не сте докоснали десерта си.

— Удивително. Кой да предположи, че като не си изядеш сладкиша, ще издадеш толкова много за себе си.

Гневът ѝ не трогна видимо Хамънд, който продължаваше да се усмихва добродушно.

— Много неща личат по начина, по който двама съпрузи се гледат, особено по начина, по който единият гледа другия, когато той не го гледа. Толкова много неща се изписват на лицата им.

Мадлин също се усмихна, но хладно:

— Поглеждате ли се често в огледалото?

— Така не става, ако правилно разбирам какво имате предвид.

— Човек с вашите познания за мимиките би трябвало да може да научи всякаква информация от собственото си отражение.

— Де да беше така. Но в моя случай не е.

— Значи уменията ви да правите психологическа дисекция са приложими само към други хора?

Той кимна унило:

— Понякога си мисля за това като за моята сделка с дявола.

Мадлин замълча, може би изненадана от странния отговор.

— Какво искате да кажете? — намеси се Гърни.

— Искам да кажа, че съм получил нещо ценно, но в замяна ми е отнето друго.

— Ценното нещо е интуицията ви, така ли?

— Интуицията ми да преценявам другите хора. А цената е пълната неспособност да разбера себе си. Яснота, когато гледам навън, и слепота, когато гледам навътре. Виждам пределно ясно мотивите, които ви движат. Моите собствени са мистерия за мен. Колкото по-добре разбирам чуждите действия, толкова по-малко успявам да си обясня своите. Има въпроси, за чиито отговори мога само да гадая. Питате се защо не искам да наема адвокат, защо не съдя полицията за злепоставяне, защо не съдя жълтите вестници и блогърите за клевета, защо не наема частни детективи, които да дискредитират Гилбърт Фентън, защо не проведа агресивна медийна кампания в своя защита. Чудите се защо, по дяволите, не се изправя и не се боря, защо не започна война с всички средства и не погреба тези мръсници със собствените им лъжи?

— Отличен въпрос. И отговорът е…?

— Разбира се, има отговор. Но аз не го знам.

— Никаква идея ли нямате?

— О, мога да ви изброя цял списък с идеи. Например смазващ страх от всякаква конфронтация. Или страх, че ако се задълбочи, конфронтацията може да изкара наяве тъмни моменти от миналото ми. Или депресивно убеждение, че като се съпротивлявам, само ще затъна по-дълбоко в подвижните пясъци. Или чиста параноя, като фиксацията ми във въображаемия труп в багажника на колата ми. Може би ме е страх да наема адвокат, защото чувствам, че никога няма да мога да се освободя от него, че по някакъв начин ще установи контрол над живота ми и винаги ще завися от него. Може би подсъзнателен страх от майка ми, която ме е научила на едно нещо преди всички други — никога да не отричам това, в което ме обвинява. Да приемам наказанието, ако не искам върху мен да се излее безконтролният ѝ гняв.

Хамънд се изсмя рязко и мрачно — вероятно на собствените си смахнати предположения.

— Разбирате ли сега за какво говоря? Има толкова много безумни страхове, между които да избирам. От друга страна, може би съм мотивиран от маниакалното убеждение, че нищо, което Фентън каже, не би могло да ми навреди. Може би храня оптимистичното убеждение, че истината ще победи и невинността ми ще се докаже сама. Или глупавата гордост, която ме кара да не падам до нивото на обвинителите ми. Възможно ли е да предвкусвам удоволствието да видя как цялата теория на Фентън, целият му свят рухва, без да се наложи дори да си помръдна пръста?

Замълча и облиза устни с върха на езика си.

— Може би вече сте се досетили за част от тези възможности. Аз мисля за тях всеки ден. Но нямам представа коя от тях определя действията ми. Знам само, че искам да постъпя по този начин. — Каза това, като гледаше Мадлин. Сега се обърна към Гърни. — Ако искате да търсите справедливост за Итън и другите отделно от въпроса за моята защита, това си е ваша работа. Няма да ви преча. Но нека да повторя: вие не сте мой защитник. Ясно?

— Ясно.

Всички се умълчаха за известно време. Единственият шум бе от лекото тик-тик-тик на суграшицата по стъклата.

Изведнъж някъде от гората се чу вой. Същият вой, който Гърни бе чул, когато колата им заседна в канавката. Започна като тих стон, като свистене на вятър през притворена врата.

18.

Когато се качиха в колата, за да се връщат в хотела, воят, далечен и жален, идваше като че ли от всички посоки: от Гробищния рид, от гъстия лес зад бунгалото на Хамънд, дори сякаш от тъмния простор на самото езеро.

После изведнъж заглъхна във вятъра.

По пътя Гърни пак си спомни враждебния коментар на Мадлин във връзка с наблюденията на Хамънд. Изпитваше известно раздразнение от това, че тя смути разговора му с психолога. Наистина, подходът ѝ доведе до някои полезни отговори. Но можеше да няма такъв успех. Можеше да го предизвика да замълчи до края на вечерта.

— Държа се доста агресивно — отбеляза сега Гърни.

— Така ли?

— Малко оставаше да наречеш Хамънд лъжец.

— Малко ли? Значи не съм се изразила достатъчно ясно.

— Мислиш, че лъже?

— Убедена съм, колкото ти си убеден, че казва истината.

— Какво искаш да кажеш?

— Можел да чете мислите на другите като на рентген? Обаче в замяна на това бил напълно сляп за собствените си мотиви? Колко удобно! Какъв идеален начин да отклонява всички въпроси за решенията му. Въпрос: „Ричард, защо направи това?“ Отговор: „О, боже, не знам. Аз съм гений, но нямам представа защо правя това, което правя.“ Не разбираш ли, че те прави на глупак?

— Как?

— Като нахвърли всички тия „възможни“ причини да не наеме адвокат, за да те убеди, че няма представа коя от тях е истинската.

— Не ме е убедил в нищо. Казах ти, че съм отворен за всякакви теории.

— Като си толкова отворен, помисли ли за най-вероятната теория?

— Коя?

— Че ако се поразрови в случая, някой умен адвокат би могъл да открие неща, които Хамънд не иска да излизат наяве. Може би тези смъртни случаи са само върхът на айсберга.

— За бога, Мади, всичко е възможно. Но пак не виждам как ме прави на глупак.

— Защо заставаш на негова страна?

— Как заставам на негова страна?

— Каквото и да кажа, ти го защитаваш. Вярваш на всичко, което казва.

— Не вярвам на всичко. Аз съм детектив, а не наивник.

— Защо тогава смесваш находчивост с истинска интуиция?

Гърни замълча. Имаше чувството, че неприязънта на Мадлин към Хамънд произтича от някаква нейна вътрешна уязвимост, а не от трезва преценка на фактите.

Дали пък не беше права? Нима тя виждаше нещо, което той пропускаше? Навярно прехвалената му обективност не бе никаква обективност?

Прибраха се мълчаливо в апартамента. Мадлин отиде в банята и пусна водата във ваната.

Той влезе след нея.

— Не се ли къпа преди малко? Преди около три часа?

— Да не би да има ограничение колко пъти мога да се къпя?

— Мади, какво, по дяволите, става? Напрегната си от момента, в който се съгласих да дойда тук. Не трябва ли да поговорим за това, което те тревожи.

— Извинявай. Просто в момента… не ми е много добре.

Тя затвори вратата.

Всичко това бе ново и обезпокоително за Гърни. Мадлин да пази тайни. Мадлин да се крие зад затворена врата. Той седна на дивана. Няколко минути му трябваха, за да забележи, че огънят е изгаснал. Само няколко въгленчета искряха слабо в пепелта. Първата му мисъл беше отново да запали камината, да стопли малко стаята. Но после реши да си ляга. Денят бе напрегнат и утре се очертаваше да е същото.

Като се замисли за следващия ден, си спомни, че прехвърли обаждането на Холдънфийлд на гласовата си поща. Взе телефона и изслуша съобщението.

— Здравей, Дейвид, Ребека се обажда. Изникнаха ми ангажименти и утре ще съм доста заета. Но имам предложение. Закуска. Няма нужда да ми се обаждаш, защото така или иначе ще бъда в столовата на „Колд Брук Ин“ утре в осем. Ела, ако можеш. Може и по-рано, ако ти е по-удобно. Ставам в пет и ще работя в стаята си върху една статия, с която закъснявам. Става ли? Много ще ми е интересно да чуя повече за случая „Хамънд“. Карай внимателно. До скоро, надявам се.

От практическа гледна точка срещата, макар и в такъв необичаен час, беше възможна. Гърни си спомни предишното ѝ съобщение, в което тя казваше, че от Вълчето езеро до Платсбърг са само 115 километра. Би трябвало да му отнеме не повече от час, дори при лошо време, плюс още час с Ребека. Значи общо три часа максимум. Ако тръгнеше в седем, щеше да се върне най-късно до десет. Гърни затвори очи и почна да съставя мислен списък на въпросите, които можеше да зададе на Ребека относно хипнозата, противоречивата репутация на Хамънд и съня на Уензъл.

Умората го надви и той за няколко минути заспа.

Както винаги се случваше, когато задремеше седнал, физическото неудобство най-сетне го накара да се размърда и пробуди тревогите, които временно бе успял да приспи. Той отвори очи, погледна часа на телефона си и установи, че е спал близо час. Тъкмо мислеше да иде да провери дали Мадлин още кисне във ваната, когато я видя застанала на прозореца. Бе облякла един от плюшените халати на хотела.

— Изгаси лампите — каза тя, без да се обръща.

Той ги изгаси и отиде при нея на прозореца.

Бурята бе отминала и гъстата пелена се беше сменила с разкъсани облаци, преминаващи бързо пред пълната луна. Гърни проследи погледа на Мадлин, за да разбере защо го извика на прозореца. И видя.

Когато поредният облак бавно откри луната, пейзажът се откри пред тях като театрална сцена при постепенно засилване на осветлението. В този случай на сцената изпъкваше едно доминиращо присъствие — Дяволският зъб, страховит и грамаден, стърчеше в мрака с величествения си релеф. Дойде друг облак, лунната светлина намаля и Дяволският зъб изчезна в нощта.

Гърни обърна гръб на прозореца, но Мадлин продължи да гледа втренчено в мрака.

— Едно време идвах тук — каза толкова тихо, че той се усъмни дали е чул правилно.

— Идвала си тук? Кога?

— През коледните ваканции. Не знам дали съм ти казвала.

Той разрови паметта си. Наистина му бе споменавала нещо такова наскоро след като се ожениха. Че като ученичка прекарвала коледните ваканции при някакви възрастни роднини в щата Ню Йорк.

— При някакви далечни леля и чичо или нещо такова, нали?

— Чичо Джордж и леля Морийн — каза тя разсеяно, все още загледана по посока на Дяволския зъб.

Вторият облак, затулващ луната, почна да се изнизва и сребристата светлина отново очерта острата скала.

— Не си ми разказвала много за това.

Тя не каза нищо.

— Мади?

— Една зима се случи трагедия. Едно местно момче. Удави се.

— В това езеро?

— Не, в друго.

— А?

Тя поклати глава.

Гърни изчака с надеждата тя да продължи. Но след малко Мадлин каза:

— Трябва да поспя.

— Дейвид!

Уплашеният ѝ шепот го събуди моментално.

— Има нещо в хола.

— Къде? — прошепна той.

В същия момент се опита да си спомни колко крачки горе-долу го делят от сака, в който държеше пистолета си.

— Видях нещо да минава пред прозореца. Възможно ли е да е влязъл прилеп?

— Това ли видя? Нещо да прелита?

— Мисля, че да.

Той леко си отдъхна. Посегна към лампата на нощното шкафче. Натисна ключа. Нищо. Пак натисна. Пак нищо.

— Можеш ли да светнеш лампата от твоята страна на леглото?

Гърни чу безполезното изщракване, когато тя се опита да светне.

Опипа нощното шкафче за телефона си. Намери го и погледна иконките. Нямаше връзка, следователно частният ретранслатор на хотела бе изключен — значи токът беше спрял.

В нишата без прозорци, където се намираше спалнята, бе прекалено тъмно, за да се види нещо, но холът беше бледо осветен от луната и се виждаше през широкия сводест вход. Гърни остана да лежи неподвижно и се вгледа в мрака за признаци на движение. Не видя и не чу нищо. Минаха няколко минути, но токът не идваше.

Изведнъж тишината бе нарушена от бавно поскърцване на тавана.

Мадлин стисна ръката му.

Двамата се заслушаха за една дълга минута.

Малка сянка прелетя пред прозореца в хола и Мадлин изпищя тихо.

— Прилеп — каза Гърни, когато пръстите ѝ се впиха още по-силно в ръката му. — Ще отворя балконската врата, за да излети.

Думите му бяха прекъснати от ново скърцане на тавана, сякаш някой стъпваше предпазливо по разсъхнали се дъски.

— Горе има някой — прошепна Мадлин.

По спомените си от онова, което беше видял отвън, Гърни бе преценил, че хотелът има два нормални етажа, партера и този, на който се намираха те, плюс тавански. Не изглеждаше много вероятно на тавана да има стая за гости. Докато мислеше за това, точно над тях се чу леко постъргване.

После нищо. Останаха заслушани дълго време, но единственото, което се чуваше, бе шумоленето на вятъра покрай балконската врата.

Какво в имението „Вълчето езеро“, запита се Гърни, правеше шума от бавни стъпки, ако изобщо беше това, толкова обезпокоителен? Дали спирането на тока внушаваше чувство за опасност? Със сигурност през деня или дори на светлината на лампа същият шум не би имал този ефект.

Мадлин отново заговори шепнешком:

— Кой мислиш, че е горе?

— Може би няма никого. Може би дъските се свиват заради спадането на температурата.

Тя насочи вниманието си към прилепа:

— Ще излети ли наистина, ако отвориш вратата?

— Мисля, че да.

Тя леко отпусна ръката му. Гърни стана, ориентира се пипнешком от нишата до вратата на балкона и я отвори. Предполагаше, че студеният фронт, който докара бурята и суграшицата, е понижил температурата поне с петнайсет градуса. Ако прилепът не излетеше бързо, в целия апартамент скоро щеше да стане кучешки студ.

Хрумна му, че ще е добре, ако разпали огъня — за топлина, светлина и чувство на сигурност.

Отдръпна се от отворената врата и затърси пипнешком камината. Разтреперан, само по боксерки и фланелка, спря при стола, където бе оставил дрехите си, за да си сложи панталона и ризата. Когато пак се обърна към камината, някакъв шум от коридора го накара да спре. Застана неподвижно и се ослуша. След няколко секунди пак го чу.

Извади пистолета си от сака на стола. Помисли си, че може би реакцията му е прекалена, повлияна повече от страховитата атмосфера, отколкото от истинска опасност.

— Какво е това? — прошепна Мадлин от нишата.

— Има някой в коридора.

В този момент чу леко издумкване по вратата.

Освободи предпазителя на пистолета и тръгна бавно натам. Луната осветяваше само малък участък около прозорците. В тази част на помещението не се виждаше абсолютно нищо.

Чу второ издумкване, този път по-силно — сякаш някой блъсна с коляно или друг тъп предмет вратата.

Като се ориентираше пипнешком, Гърни зае позиция до входа, тихо дръпна резето и се ослуша. Чу шум, напомнящ човешко дишане, или може би просто шепот от въздушно течение през пролуката под вратата.

Хвана топката на бравата. Завъртя я бавно до крайно положение, застана в по-стабилна позиция, стисна пистолета… и дръпна рязко вратата.

19.

Гротескното видение, което се появи пред него, го накара да се вцепени.

Странно осветеното лице изглеждаше като увиснало в мрака, с черти, деформирани от дългите сенки, образувани от малък жълт пламък, мъждукащ под него.

Докато трескаво се опитваше да осмисли какво вижда, Гърни осъзна, че пламъкът е от газена лампа, държана от мръсна ръка с напукани нокти, и че жълтеникавото лице, осветено от нея, му е познато — от пътя, когато колата му бе заседнала в канавката. Мърлявата кожена шапка на главата на човека потвърди преценката му.

— Падна дърво — каза Барлоу Тар.

— Да… и…?

— Прекъсна тока.

— Генераторите са повредени?

— Да.

Гърни свали пистолета.

— Това ли дойдохте да ни кажете?

— Да ви предупредя.

— За какво?

— За злото, което е тук.

— Какво зло.

— Злото, което уби всички.

— Кажете ми повече за това зло.

— Ястребът знае. Ястребът под слънцето. Ястребът под луната.

— Какво знае ястребът?

Тар не отговори. Дръпна се от вратата и спусна фитила на лампата, докато изгасна.

След секунда изчезна в мрака на коридора.

Гърни извика:

— Барлоу? Барлоу?

Не получи отговор. Единственият шум, който чу, идваше от отворената балконска врата в другия край на стаята — усилващото се и отслабващо шумолене на вятъра в дърветата отвън.

След тази случка трудно щеше пак да заспи.

Щом се убеди, че прилепът е излетял, Гърни затвори балконската врата. Запали голям огън в камината и с Мадлин се настаниха на дивана отпред.

Поразсъждаваха върху посещението на Тар и стигнаха до извода, че единственото, което за момента изглежда сигурно, е, че той държи да ги убеди, че Вълчето езеро е опасно място. Иначе заплашителното му бръщолевене можеше да означава всичко.

После се умълчаха, хипнотизирани от играта на пламъците.

След известно време Гърни отново се замисли за връзката на Мадлин с района.

Погледна я и попита тихо:

— Будна ли си?

Тя седеше със затворени очи, но кимна.

— Когато си идвала в Адирондакс при леля ти и чичо ти, на колко години си била?

Тя отвори очи и се втренчи в огъня.

— Между десет и петнайсет. — Замълча за миг. — Странно е, като си помисля, че съм била аз.

— С какво беше по-различна… тогава?

— С всичко. — Тя примигна, огледа се и погледът ѝ спря върху газената лампа на масичката откъм страната на Гърни. — Какво е това?

— Лампата ли?

— Има нещо гравирано в основата.

Гърни се вгледа в лампата. По-рано, преди да запали огъня, я бе оставил на масичката, но не беше обърнал внимание. Сега върху стъклената ѝ основа видя гравирано с тънки линии животно, приклекнало, сякаш се готвеше за скок. Зъбите му бяха оголени.

— Прилича на вълк.

Мадлин потрепери.

— Прекалено много вълци.

— Те са лайтмотивът на това място.

— И лайтмотивът на кошмарите, от които са умрели всички тези хора.

— Не са умрели от кошмарите си. Такива неща не стават.

— Така ли? А какво е станало?

— Още не знам.

— Тогава не можеш да си сигурен, че кошмарите им не са ги убили.

Гърни беше убеден, че сънищата не могат да убият човек, но също толкова добре знаеше, че няма смисъл да спори с жена си. Единственото, което си помисли, бе: „Всичко това е пълно безумие.“

От стреса, страховитата обстановка и омайващия ефект на пламъците Гърни изгуби преценка колко време са седели така. Гласът на Мадлин го върна в действителността:

— В колко часа тръгваш за Платсбърг?

— Кой е казал, че ще ходя в Платсбърг?

— Нали за това беше съобщението на Ребека?

Той си спомня, че го беше изслушал, докато Мадлин бе във ваната.

— Чула си го?

— Трябва да намалиш звука, ако не искаш хората да слушат съобщенията ти.

— Тя предложи да се срещнем — каза Гърни след кратко колебание. — На някаква научна конференция е.

Въпросът, съдържащ се в мълчанието на Мадлин, бе толкова ясен, колкото ако го беше казала.

Гърни сви рамене:

— Не съм решил още.

— Кое? Дали да отидеш или кога да отидеш?

— И двете.

— Отидѝ.

— Защо?

— Защото искаш.

— Мисля, че ще бъде полезно да поговоря с нея… Но ми е притеснено да те оставям сама тук.

— Била съм сама и на по-лоши места.

— Може да дойдеш с мен.

— Не.

— Защо?

— Защо според теб се съгласих да дойда тук? — попита тя.

— Нямам представа. Честно казано, решението ти ме изненада. Между това да отидем направо на зимна ваканция и да се отбием да потърся информация за случай с няколко самоубийства не очаквах да избереш второто.

— Самоубийствата нямат никаква връзка. — Мадлин си пое дълбоко дъх. — Когато бях ученичка, идването в Адирондакс за коледната ваканция беше последното, което исках. Леля ми и чичо ми всъщност бяха братовчеди на мама. Бяха ограничени, невежи хора. Джордж бе в постоянна депресия. Морийн беше маниачка.

— Защо им е трябвало на родителите ти да те пращат при такива хора?

— Зимата ме пращаха в Адирондакс, а лятото — на музикални лагери. Това беше тяхната стратегия да се сближат. Само двамата. Без усложнения. Общуване. Решаване на проблемите в брака им. Разбира се, това не им помогна. Както повечето хора, те тайно обичаха проблемите си. И обичаха да се отървават от мен.

— Тези леля и чичо, или каквито ти се падат, живи ли са още?

— Джордж се застреля.

— Боже!

— Морийн се премести във Флорида. Нямам представа дали е жива, или е умряла.

— Къде живееха?

— В най-големия пущинак. Дяволският зъб всъщност се виждаше от края на пътя. Най-близкият истински град беше Данемора.

— Където е затворът?

— Да. Затворът, който преди е бил лудница.

— Още не разбирам защо…

— Защо поисках да дойда ли? Може би за да видя планината по друг начин… в друг период от живота си… да прогоня спомените.

— Кои спомени?

— Джордж беше малко сбъркан. Седеше на верандата с часове, неподвижно втренчен в гората, сякаш беше мъртъв. Морийн беше също толкова луда, но точно в обратната насока. Постоянно танцуваше. И имаше мания да събира камъни — триъгълни камъни. Твърдеше, че са върхове на стрели от ирокезите. Ирокоа — обожаваше френското произношение на думата. Постоянно говореше с френски акцент. Друг път искаше да си представяме, че сме ирокезки принцеси, изгубени в гората, чакащи да бъдат спасени от Хиауата. Когато дойдеше за нас, щяхме да му подарим колекцията си от върхове на стрели, а той щеше да ни даде кожи да се стоплим и след това всички щяхме да заживеем щастливо.

— На години беше?

— Морийн ли? Когато бях на петнайсет, ми се струваше адски стара.

— Имаше ли други деца наоколо?

Тя премигна и се вгледа настойчиво в него.

— Не ми отговори на въпроса.

— Кой въпрос?

— Кога тръгваш за Платсбърг?

20.

Гърни постави някои ограничения в колебливия си план да се срещне с Ребека в „Колд Брук Ин“.

Ако токът не дойде, няма да тръгне.

Ако мобилната връзка в хотела не се възстанови, няма да тръгне.

Ако снежната буря се възобнови, нямаше да тръгне.

Обаче електричеството бе възстановено в 6.22. Телефонното покритие — в 6.24. И небето преди зазоряване бе кристалночисто. Въздухът беше свеж и ухаеше на бор. Отоплението в хотела пак заработи. Всичко бе пълна противоположност на положението преди няколко часа.

В 6.55 Гърни беше измит, обръснат, облечен и готов да тръгва. Влезе във все още тъмната спалня. Усети, че Мадлин не спи.

— Внимавай — каза тя.

— Ще внимавам.

Да внимава, в неговите представи означаваше да стои на емоционална дистанция от Ребека, с която изглежда винаги имаше „възможности“. Питаше се дали и Мадлин влага същото значение.

— Кога ще се върнеш?

— Би трябвало да стигна в хотела около осем. Ако тръгна час по-късно, ще съм тук преди десет.

— Не бързай. Пътищата са лоши. И след снощната суграшица ще са хлъзгави.

— Сигурна ли си, че ще ти е добре сама?

— Ще се справя.

— Добре тогава. Тръгвам.

Той се наведе и я целуна.

Постланият с червен килим коридор сега бе ярко осветен — смайваща трансформация от снощния зловещ фон на осветеното от лампата лице на Барлоу Тар. На широкото стълбище към фоайето го лъхна аромат на прясно кафе и борови цепеници.

Остин Стекъл стоеше на вратата на офиса зад рецепцията и говореше разпалено по телефона. Носеше памучен панталон от марка, струваща пет пъти повече от подобни модели в „Уолмарт“. Карираната му бархетна риза толкова добре стоеше на якото му тяло, че явно бе шита по поръчка.

Когато видя Гърни, Стекъл прекъсна разговора с достатъчно силен глас, за да го чуе детективът:

— Ще ви се обадя по-късно. Имам важен гост. — Излезе зад рецепцията и се ухили, показвайки всичките си зъби. — Здравейте, детектив. Красива сутрин, а? Усещате ли аромата? Това е балсам. От балсамова ела. Ароматът на Адирондакс.

— Много приятно.

— Иначе наред ли е всичко? Харесва ли ви апартаментът?

— Не е зле. Но снощи стана доста студено, след като спря токът.

— А, да. Един от рисковете на живота сред природата.

— Освен това имахме среднощно посещение от Барлоу Тар.

Усмивката на Стекъл помръкна.

— Какво е искал посред нощ?

— Предупреди ни, че в хотела витае зло.

— Какво зло?

— „Злото, което уби всички.“

Стекъл направи гримаса на отвращение и гняв:

— Друго какво каза?

— Още неща в същия смисъл. Това ново ли е за вас?

— Какво имате предвид?

— Дали ви съобщавам нова информация. За Тар.

Стекъл потърка късо подстриганата си коса.

— Елате по-добре в офиса.

Гърни заобиколи рецепцията и влезе в стая, обзаведена в същия адирондакски стил като всяко друго помещение в хотела. Бюрото на Стекъл се състоеше от една лакирана дебела чамова дъска върху четири изправени дънера, оставени с кората. Столът бе груба изработка, с извити форми и подрязани клони за крака. Стекъл махна на Гърни към подобен стол от другата страна на бюрото. Когато и двамата седнаха, той опря дебелите си ръце на плота и каза:

— Надявам се, че нямате нищо против да поговорим насаме, защото можем да навлезем в теми, които не са за всяко ухо. Разбирате ли какво искам да кажа?

— Не съм сигурен.

— Намираме се в трудно положение. Питате за Барлоу. Между нас казано, той е луд за връзване. Привиждат му се неща. Плаши хората. Постоянно приказва за вълци, зло, смърт и други такива. Пълни глупости. Затова може би се питате защо го търпя? Защо не изритам негодника и не се отърва завинаги от него? Или можете да си зададете още по-основния въпрос — защо изобщо е бил допуснат тук?

— Казаха ми, че различни членове на фамилията Тар работят в имението от времето на построяването ѝ преди сто години от Долтън Гол.

— Вярно е. Но това не е причината да търпим това безумие. Истинският проблем беше Итън. Не ме разбирайте погрешно, Итън бе велик човек. Обаче точно това величие… и амбицията, която върви с него — ето това може да стане проблем.

— Амбицията му да превърне всеки негодяй в примерен гражданин?

Дори забележката да засегна Стекъл заради миналото му, той не го показа:

— Както се казва във Вечната книга, всяка добродетел има своя порок. Но кой съм аз да негодувам? Сигурно сте чули какво Итън стори за мен.

— Разкажете ми повече.

Бях крадец. Измамник. Лежах в затвора. Имах късмета да попадна в програмата на Итън за превъзпитание. Достатъчно е да кажа, че програмата проработи успешно. Станах друг човек. Дори си смених името. Старото, с което се подвизавах в миналия си, прецакан живот, беше Алфонс Волк. Така се е казвал мъжът, за когото майка ми се омъжила, след като забременяла. Обаче по-късно научих, че той не е истинският ми баща. Майка ми забременяла от друг мъж, който загинал в катастрофа. Казвал се Остин Стекъл. Тя излъгала Алфонс Волк, че детето е негово, за да се омъжи за него. Много шибана история. Името ми трябваше цял живот да бъде Стекъл. Това е записано в гените ми. Затова приех това име като идеално начало на новия ми живот. След като завърших програмата на Итън, той ме взе да водя счетоводството тук. Невероятно, а? Единственото, което мога да изпитвам към този човек до края на живота си, е благодарност.

— Счетоводител ли сте?

— Нямам диплома, нямам степен, просто обичам да работя с числа. Аз съм един от ония луди учени, само без лудата част.

— Изглежда, че сте нещо повече от обикновен счетоводител на хотела.

— Да, така се получи. Минаха години. Нещата се промениха. Итън видя, че може да използва уменията ми да боравя с числа и за много други неща. Така станах главен управител на хотел „Вълчето езеро“ и финансов съветник на семейство Гол. Доста удивителна кариера за един дребен крадец, не мислите ли?

— Впечатляващо.

— Така е. Затова как, по дяволите, мога да критикувам амбицията на Итън и вярата му в хората? Да, понякога това означава, че някой откачен като Барлоу Тар ще може да се мотае колкото си иска тук, докато изобщо не е трябвало да го допускат, но също означава, че един дребен крадец може да бъде измъкнат от калта и да му бъде поверено да управлява не само хотел с нощувки по хиляда долара, а и цялото фамилно състояние на Гол. Звучи като приказка.

— След като Итън го няма, какво ви пречи да изгоните Тар?

— И аз си задавам същия въпрос. Може би суеверие.

— Какво суеверие?

— Вижте, единствената причина да съм тук е, че Итън реши да ме вземе и да ме задържи. Тар е тук по същата причина.

Може би се боя, че ако го изгоня, някой ще изгони мен. Карма и такива глупости. Иначе от практична гледна точка няма никаква логика. А аз съм практичен човек. Затова си мисля, че съвсем скоро Лудия Барлоу може да изхвърчи.

— Като стана дума за това, предполагам, че решението да продължите договора на Ричард Хамънд за още две години е ваше.

— Така диктува справедливостта, не мислите ли?

— Значи се опитвате да бъдете непредубеден към него?

— Невинен до доказване на противното, нали?

— При цялата отрицателна медийна кампания?

— Голяма гадост, но понякога човек трябва да изтърпи и такива неща, не мислите ли?

— Въпреки лошата реклама решихте да подкрепите Хамънд заради юридическата презумпция за невинност и справедливостта?

Стекъл сви рамене:

— Също от уважение към Итън. Той се беше съгласил да продължи договора на Хамънд, преди да се изсипе тази помия. Реших да уважа решението му. Може би го правя пак от суеверие, но това е положението. Кого мога да уважавам, ако не Итън?

— От една страна, имате презумпция за невинност и устно обещание. От друга, е възможно Хамънд да има пръст в смъртта на Гол и другите трима гости на хотела. Ако го осъдят, рискът за вас е голям.

Стекъл пак присви очи:

— За какво да го осъдят?

— За някакво престъпление, свързано с четирите смъртни случая.

— Не използвахте думата „самоубийство“. Има ли причина за това?

Гърни се усмихна:

— Тази теория не ми изглежда логична. А на вас?

Стекъл не отговори. Облегна се назад и разтърка челото си, сякаш от тези мисли го болеше глава. Гърни продължи:

— Предвид големия риск и това, че сте практичен човек, си помислих, че може би има друга причина да задържите Хамънд. Прав ли съм?

Стекъл го погледна изпитателно и на лицето му бавно се изписа мрачна усмивка.

— Искате да чуете практична причина, така ли? Добре. Много е просто. Ако изгоним Хамънд сега… да, би излязло, сякаш изхвърляме боклук зад борда, бихме показали на медиите, че сме на страната на добрите. Обаче замислете се за другите последствия. Какво послание ще изпратим така на хората, които са идвали през последните две години, за да бъдат лекувани от този човек? Ако го изгоним сега, посланието към всичките тези гости ще бъде, че всички гадости, които се изливат в медиите, са верни и те са били оставени на произвола на един изверг. Повярвайте ми, това не е нещо, което бихте искали да си помислят платежоспособните ви клиенти. А някои от нашите са много богати хора. Ако задържим Хамънд тук, посланието е, че имаме доверие в него и медийните истории са пълни глупости. Това достатъчно практично ли ви звучи?

— Това обяснява до известна степен решението ви.

Стекъл явно се успокои и се настани по-удобно на стола.

— Може би звучи цинично. Но какво мога да кажа? Трябва да защитавам интересите на фамилията Гол. Итън ми повери тази задача. А аз всичко дължа на този човек.

Гърни имаше още въпроси към Остин Стекъл — въпроси за Итън и Пейтън, за фондацията „Нов живот“ на Гол, за тримата гости, които се бяха простили с живота.

Ако продължеше сега обаче, щеше да пропусне срещата с Ребека — а нейните познания за Хамънд, хипнозата и сънищата можеха да му бъдат много полезни.

Решението бе да се разбере с Остин да поговорят пак след завръщането му от Платсбърг.

Гърни благодари на управителя за отделеното време и търпението и бързо излезе при колата.

Въздухът беше свеж и имаше невероятна видимост. Повърхността на езерото бе покрита с гладък като стъкло слой лед, в който се отразяваше Гробищният хребет.

Докато Гърни изкарваше колата към крайбрежния път, телефонът му иззвъня. Той видя името на Джак Хардуик и вдигна.

— Ало, Шерлок, как е животът в баровското имение?

— Има някои интересни елементи.

— Къде си, по дяволите?

— На път за Платсбърг за среща с Холдънфийлд. Тя прояви интерес към случая.

Хардуик се изсмя дрезгаво:

— Интересът на Сладката Беки е главно към теб, жребецо. Къде иска да се срещнете?

— Нали ти казах, в Платсбърг.

— Това е името на града, но не него имах предвид.

— Джак — сряза го Гърни, — след малко излизам от обхвата на частния ретранслатор на хотела. Спести ми глупостите си и ми кажи за какво се обаждаш?

— Добре, може би открих Анджела Кастро, изчезналата приятелка на трупа от Флорал Парк. Има брат, който е женен и живее в Статън Айлънд. Телефонирах на номера му. Обади се млад, плах женски глас. Казах ѝ, че провеждам социологическо проучване от фирма за бяла техника относно употребата на домакински уреди. Отговори, че не може да ми каже нищо, защото къщата не била нейна, и да се обадя по-късно. Мисля да я посетя. Нещо ми подсказва, че е Анджела. Ако се окаже така, има ли нещо по-конкретно, което искаш да я питам?

— Освен логичните въпроси за смъртта на Стивън Пардоза — какво е видяла, какво е чула, какво мисли, защо се скри — искам да знам как се е държал преди и след екскурзията си до Вълчето езеро: настроения, коментари, кошмари. Защо е дошъл чак тук да се лекува от навика да пуши? И откъде е научил за Ричард Хамънд?

— Това ли е?

— И какво е било отношението на Пардоза към хомосексуалистите.

— Защо?

— Опитвам се да налучквам. Преди години Хамънд е работил в тази област. По онова време е имало някои спорове относно подхода му. И онзи свещеник, Боуман Кокс, е вманиачен на тази тема. Твърди, че Хамънд стои в основата на самоубийството на Кристъфър Уензъл. Като стана дума, бих искал да разбера дали самият Уензъл е изразявал мнение по темата. Може би това го е завело при Кокс, а после е решил да разкаже за кошмара си точно на него. Знам, че е доста отвлечена теория, но трябва да започнем отнякъде.

— Ще проверя.

— Имаш ли още нещо за мен?

— Малко информация за Остин Стекъл. Той е поправил се престъпник и преди се е подвизавал с името Алфонс Волк.

— Да, той ми каза. Бивш измамник, когото програмата на Итън като с магия е превърнала във финансов съветник на фамилията Гол и управител на хотела.

— Спомена ли за опита си като наркопласьор?

— Стекъл… или Волк е бил наркопласьор?

— Продавал е кокаин и други лайна на богаташи. Един клиент, имащ фирма за търговия с ценни книжа със съмнителна репутация, харесал стила му. Наел го да пласира фалшиви акции, както пласирал белия прах. Оказва се, че Волк имал талант за това. Натрупал повече пари от фалшиви ценни книжа, отколкото от кока. Обаче не му стигало. Тогава почнали злоупотребите — работник мошеник да краде от работодателя си мошеник. Федералните, които внимателно следели фирмата, натиснали друг мошеник да свидетелства срещу него. Закопчали Волк, тикнали го зад решетките, после подал молба за предсрочно освобождаване. Влязъл във фондация „Нов живот“. Там Волк магически се превръща в Остин Стекъл, останалото е история. Е, каква е преценката ти за него?

— Не съм много сигурен. Труден характер е и не го крие. Трябва да поприказвам още с него, може би да го попитам защо премълча за разпространението на наркотици, когато ми разказваше за себе си. — Гърни погледна телефона си. — Мисля, че след малко ще изляза от обхват, затова нека да ти кажа още няколко въпроса, които искам да изясниш.

— Хайде, затрупай ме с работа, шефе. Нали живея, за да служа.

— Има две неща, които живо ме интересуват. Тези трима типове, които са дошли при Хамънд, за да се отърват от тютюнопушенето — успели ли са? През седмицата — седмица и нещо, след като са се прибрали у дома и преди да си прережат вените, пушили ли са, или не?

— Предлагаш да обиколя Джърси, Куинс и Флорида, за да търся свидетели, които са проверявали пепелниците на жертвите?

— Нали успя да намериш Анджела. Имам безкрайна вяра в способностите ти.

— О, това страшно улеснява задачата ми.

— Като стана дума за Анджела, може би трябва да обмислим добре нещата, преди да ѝ направиш изненадващо посещение. Ако наистина си я намерил, не трябва да я изплашим. Може пак да избяга и никога повече да не я видим, а тя е най-близкото до очевидец, с което разполагаме.

— Добре, какво друго можем да направим?

— Изчакай малко. Дай ѝ въздух. Нека да си помисли, че е овладяла положението.

— За какво, по дяволите, говориш?

— Можеш да пуснеш в кутията на брат ѝ писмо, адресирано до нея. Обясни ѝ кои сме и че имаме клиент, който не вярва в официалната теория за самоубийствата, че ще бъде много полезно, ако ни помогне да открием истината — и така осигури собствената си безопасност — ако се съгласи да се срещнем или само да поговорим, както ѝ е най-удобно. Напиши телефонните ни номера, мобилни и стационарни, имейлите ни и домашните адреси. Последното е много важно. Домашният адрес означава не само че може да ни намери когато поиска, а и ни прави уязвими. Изрично подчертай, че само от нея зависи как и кога ще се свърже с нас и какво ще ни каже.

Хардуик замълча за момент.

— Звучи малко прекалено — каза след няколко секунди. — Всички тези номера и адреси.

— Това е тактика. Даваш на някого цял куп отворени врати, за да си помисли, че прави реален избор. А всъщност не осъзнава, че всички врати водят към една и съща стая.

— Или към една и съща помийна яма.

— И така може да се каже.

Последва нова пауза, но накрая Хардуик изръмжа примирено:

— Добре, ще направя както искаш. Но запомни, че ако нещата се прецакат, ще ти пикая на фасона. Други задачи?

— Много ми е любопитно да разбера кой от началството е одобрил медийната стратегия на Фентън. Трябва да е някой доста нависоко. Тази стъпка е толкова далеч от закостенялата система, в която живеят тези типове, че Фентън има нужда някой да му пази задника. Рано или късно искам да разбера защо са му дали зелена светлина, но за начало ще се радвам да узная кой. Искам освен това да проучиш всичко за един тип на име Норис Ландън. Един вид провинциален аристократ. Ходи на лов за яребици и така нататък. През последните две години е чест посетител на „Вълчето езеро“.

— Като Хамънд.

— Именно. Ще е хубаво да разберем дали двамата имат някаква връзка… И още един въпрос, ако случайно ти остане време. Големият — какво може да спечели Хамънд, ако наистина е предизвикал смъртта на тези четирима души?

Хардуик замълча за дълго време и Гърни си помисли, че може връзката да е прекъснала.

— Джак?

— Мисля си какво би могъл да спечели.

— И?

— Ами… ако някой мръсник е в състояние да направи това… да измисли и внуши в нечия глава смъртоносен кошмар… може да го направи… просто за да докаже, че може.

— Заради чувството за могъщество?

— Да. Заради чувството за абсолютно божествено могъщество.

21.

Когато Гърни стигна щатското шосе, криволичещо през планината към Платсбърг, слънцето се показа над хоризонта и цветът на небето премина от розово-сивкаво в ясносиньо.

Той се опитваше да подреди в главата си различните въпроси по случая в реда, по който считаше, че трябва да бъдат проучени и изяснени. Толкова се вглъби в този мисловен процес, че едва не пропусна табелата за „Колд Брук Ин“ четирийсет минути по-късно, когато мина покрай нея.

На рецепцията седеше пълничка жена с гостоприемна усмивка на едновремешна ханджийка. Тя го насочи към столовата на хотела, като грациозно махна с ръка по посока на един сводест вход от една страна на фоайето.

— Днес има кифли с касис и сметана — каза шепнешком, сякаш доверяваше някаква ценна информация.

Ребека седеше до един прозорец с изглед към езерото Шамплейн. До чашата ѝ с кафе бе поставен лаптоп и тя пишеше бързо на него. Кестенявата ѝ коса издаваше онзи вид небрежна красота, идваща с добрите гени и добрия вкус. Добрите гени освен това ѝ бяха дали остър, аналитичен ум — качество с опасно привличане за Гърни.

Тя затвори лаптопа и се усмихна делово. Устните ѝ изглеждаха подчертани съвсем леко с червило, но от предишни наблюдения Гърни знаеше, че Ребека никога не слага грим.

— Точно навреме — отбеляза тя с леко пресипнал глас.

Той кимна към компютъра:

— Прекъсвам ли нещо?

— Нищо важно. Само нахвърлям една унищожителна рецензия на статия за значението на чувството за вина като тактика за оцеляване. Самата структура на изследването е грешна, изводите са слаби, а тълкуването — смешно. — В очите ѝ проблесна конкурентна искра, която я правеше такова страховито присъствие в професионалното поле. — Значи работиш върху този невероятен случай. Всичко, което ми разказа досега, е пълна лудост. Седни и ми разкажи повече.

Той седна срещу нея. Заразителната ѝ енергичност го караше да се чувства, сякаш е изпил три кафета.

— Няма много за разказване. Говорих с двама местни луди, лика-прилика, един на пътя и един в хотела, които държаха да ме убедят в свръхестественото обяснение, включително страховитата легенда за първия собственик.

— Съня с вълците на Долтън Гол и осъществяването му след това?

— Казах ли ти вече за това?

— Намерих го в един исторически блог, „Странни планински легенди“. Пуснах в интернет търсене на „Гол“ и това излезе. От историите, които глупавите хора обичат. Дори и някои умни хора.

— Като стана дума за вълци…

— Какво мисля за съня на Уензъл в интерпретация на Кокс? — Тя се изсмя подигравателно. — Истинско съкровище, ако работиш по методите на Фройд. Обаче аз не съм фенка на Фройд. Сънищата са безполезни, ако търсиш пътя към истината. Те са прах, който мозъкът измита, докато сортира впечатленията от деня.

— Тогава защо…

— Защо сънищата приличат на шантави филмови сцени? Защото освен че сортира преживяванията, мозъкът търси прилики. Опитва се да свързва събитията, дори между тях да няма никаква естествена връзка. Мозъкът взема прашинки от паметта, които разбърква с дясната си ръка, и се опитва да ги подреди с лявата. Затова всички „тълкувания на сънища“ са такава глупост. Все едно да хвърлиш чиния гулаш на стената и да си мислиш, че е картата на Унгария.

До масата се приближи млада сервитьорка.

— Ще желаете ли нещо за закуска?

— Овесени ядки, кафе, препечена пълнозърнеста филия — отговори Ребека.

— Същото за мен — каза Гърни.

Сервитьорката си записа и се отдалечи.

Ребека продължи:

— Сънищата са случайно явление като дъждовните капки. Питаш как е възможно четирима души да сънуват едно и също? Отговорът е: нямам представа. Според всичко, което знам, това е невъзможно.

Поръчката им дойде и двамата се умълчаха, докато се хранеха. По едно време се погледнаха и останаха достатъчно дълго така, за да се търси някакъв друг смисъл в погледите им. Гърни прекъсна този момент с въпрос:

— По телефона ми каза, че в работата си Хамънд обича да е „на гребена на вълната“ — че използва хипнотерапията, за да формира нови невронни връзки и така променя радикално поведението на хората.

— Честно казано, не знам много подробности. Но съм чела резюмета на специализирани статии, които публикува наскоро, и това ме навежда на подозрението, че изследва методи за модулиране на поведението, които излизат от общоприетите граници на хипнотерапията. Струва ми се, че не говори достатъчно открито за последните си постижения.

— Интересно. Виж, знам, че си затрупана с работа, но…

Тя се усмихна неочаквано:

— Ако искаш някой да ти свърши работа, потърси някого, който е затрупан от работа.

— Всъщност ще те помоля за една огромна услуга. Би ли проучила повече научните публикации на Хамънд и да ми кажеш кое ти прави най-голямо впечатление?

— Какво да търся?

— Всичко, което може да има връзка с теорията на полицията за четирите смъртни случая. Всичко, което… за бога, Ребека, дори не знам какви въпроси да задавам. Нямам представа какво може да изскочи.

— Обожавам безпомощни мъже. — Усмивката ѝ стана по-широка, после изведнъж помръкна. — В последно време се извършват редица потенциално опасни изследвания в областта на повлияването на спомените, особено на емоционалния заряд на някои спомени.

— Какво означава това?

— Означава, че чувствата, които човек изпитва при спомена за определени събития в миналото, може да се променят, като се променят неврохимичните компоненти на запаметените им емоции.

— Боже, това звучи…

— Като научна фантастика? Съгласна съм. Но се случва. Разбира се, рекламират го в доста по-позитивна светлина, отколкото можеш да си представиш. Идеален начин за лечение на посттравматичен стрес и така нататък. Просто да ти помогне да разграничиш самото събитие от емоциите, които поражда.

Гърни се умълча.

— За какво си мислиш? — попита Ребека след известно време.

— Ако емоциите, пораждани от спомена за минали събития могат да се променят, възможно ли е същият метод да се използва, за да се променя емоционалната настройка на човек към хипотетични бъдещи събития?

— Нямам представа. Защо?

— Питам се дали човек, който по принцип отхвърля всякаква мисъл за самоубийство… би могъл да бъде накаран да я приеме с по-голяма готовност.

22.

По обратния път към хотела сред пущинаците на Адирондакс идеята, че някой би могъл да променя нещо толкова основно, колкото стойността, която човек отдава на собствения си живот, му се струваше все по-невероятна, даже абсурдна. От друга страна, не изглеждаше по-невероятна и абсурдна от всички други така наречени „факти“ около този случай.

С навлизането в планината вълнението от срещата с Ребека отстъпи място на едно неопределено глождещо чувство, което той отчасти отдаде на облачността, постепенно завладяваща небесната синева, предвещавайки нова снежна буря.

Когато пристигна в хотела, Остин Стекъл пак говореше по телефона на рецепцията. Този път прекъсна разговора си по-тихо.

— Радвам се да ви видя пак. Излезе предупреждение за наближаваща буря. Знаете ли къде отиде госпожа Гърни?

— Моля?

— Жена ви — взе един от джиповете, които предоставяме на гостите си. Каза, че иска да разгледа местните забележителности.

— Забележителности?

— Да. Много хора го правят. Разходки в планината. Тръгна малко след вас.

— Спомена ли конкретно място? Пита ли ви да я ориентирате?

— Не. Нищо такова.

Гърни погледна часовника си.

— Каза ли кога ще се върне?

Стекъл поклати глава:

— Не каза почти нищо. Точно затова ви попитах.

— Джипът има ли джипиес?

— Разбира се. Значи няма нищо притеснително, нали?

— Няма.

Всъщност Гърни се сещаше за всякакви притеснителни неща. Но положи усилие да съсредоточи вниманието си върху нещо, което би могъл да прави. Като гледаше Стекъл, застанал пред него, му хрумна една възможност.

— Ако имате няколко минути, бих искал да продължим разговора, който започнахме тази сутрин.

Стекъл се огледа бързо.

— Добре.

Седнаха на същите столове в офиса на Стекъл от двете страни на грубото чамово бюро.

— Е, какво искате да знаете?

Гърни се усмихна:

— Има нещо, което не ми е ясно. Относно отношенията тук.

— Какви отношения?

— За начало, отношенията между Итън и Пейтън. Казаха ми, че между тях имало проблеми. Бихте ли ми обяснили какви по-точно?

Стекъл се обърна назад и замислено се почеса по главата.

— Проблеми, каквито може да очаквате, че ще възникнат между един преуспял човек и един безотговорен наркоман.

— Да разбирам ли, че Итън не одобряваше начина на живот на Пейтън?

— Разбира се, че не го одобряваше. Дори заплашваше да го лиши от наследство. Сурова възпитателна мярка.

— Итън ли контролираше фамилните финанси?

— По принцип, да. Итън имаше контрол над парите. Родителите им винаги са гледали на него като на по-отговорния от двамата, затова му бяха приписали основната част от състоянието с условието, че ще прави всичко за благото на Пейтън.

Преди известно време той реши, че най-доброто за Пейтън би било, ако използва заплахата за лишаване от наследство, за да овладее вредните му навици.

— Имаше ли намерение да изпълни заканата?

— Мисля, че да. Първата стъпка бе да покаже на Пейтън какво би могло да се случи. Според първоначалното завещание на Итън фондацията „Нов живот“ трябваше да получи една трета от имението, а Пейтън — две трети. После Итън го промени така, че Пейтън да получи само една трета. Каза му, че ако остане чист от наркотици деветдесет дни, пак ще върне старото завещание.

— Какво направи Пейтън?

— Престана да се дрогира за шейсет — шейсет и един дни.

— И после пак започна?

— Не. После Итън се самоуби, или както искате го наречете.

— Докато Пейтън беше още чист?

— Да. В крайна сметка Пейтън пак почна да взема наркотици, но това стана няколко дни след като Итън… след като почина.

— Значи въпреки че Пейтън е издържал да не се дрогира, Итън не е доживял, за да върне завещанието в първоначалния му вид в полза на брат си?

— Животът е несправедлив, нали?

— И кой трябва да получи оставащата третина? Фондацията?

— Не мисля, че имам право да ви казвам това.

— Защо?

— Ще кажа само, че предпочитам да не издавам тази информация. Би могла да се изтълкува погрешно. Не искам аз да ставам причината за такова грешно впечатление, нали разбирате?

— Но все пак сте запознат със съдържанието на промененото завещание?

— Фамилията Гол е разчитала и продължава да разчита на мен в много отношения. Благодарение на това доверие знам доста неща. Само това мога да ви кажа.

Гърни реши, че е по-добре да не се задълбава повече в тази тема. Имаше други начини да получи информацията. Междувременно имаше други въпроси.

— Уензъл, Балзак и Пардоза — доколко добре си ги спомняте.

— В какъв смисъл?

— Когато чуете името на всеки от тях, какво е първото, за което се сещате?

— Лице. Глас. Дрехи. Такива неща. Какво по-точно ви интересува?

— Някой от тримата беше ли идвал и друг път в хотела?

— Не.

— Сигурен ли сте?

— Това ми е работата.

— Откъде бяха научили за Ричард Хамънд?

— Той е известен. Хората знаят за него.

— Не ви ли се сториха различни от хората, които обикновено идват във „Вълчето езеро“?

— Тук идват всякакви хора.

— Малко хора с ограничени финансови възможности могат да си позволят нощувка за хиляда долара.

— Не мисля, че господин Уензъл е бил с ограничени финансови възможности.

— Откъде знаете?

— Четох във вестника за него, след смъртта му. Имал е апартамент за милион долара във Флорида.

— Ами другите двама?

— Личните финанси на гостите не ни интересуват. Някои хора имат пари, без да им личи. Не бих си позволил да питам такова нещо.

— Ами ако не могат да си платят?

— Проверяваме кредитните им карти, когато пристигнат. Уверяваме се, че плащането на цялата сума е одобрено. Ако не, изискваме да платят в брой при настаняването.

— Уензъл, Балзак и Пардоза с кредитна карта ли платиха, или в брой?

— Не си спомням такива подробности.

— Много лесно може да се провери.

— Сега ли?

— Бихте ми направили голяма услуга.

— Стекъл замълча — явно се колебаеше докъде да стигне със съдействието си. После се завъртя със стола към компютър, поставен на друго бюро до стената. След минута-две погледна Гърни с изражение, сякаш е лапнал нещо гадно.

— Уензъл е платил с „Амекс“. Балзак — с дебитна карта. Пардоза — в брой.

— Доколко необичайно е някой да плати в брой?

— Не се случва често, но не е необичайно. Някои хора не обичат пластмасовите пари.

„И следите, които те оставят“ — мислено довърши Гърни.

— Колко нощи са прекарали в хотела?

Стекъл пак погледна компютъра. На лицето му пролича нетърпение.

— Уензъл — две нощи. Балзак — една. Пардоза — също една.

— И лечението на Хамънд за отказване от цигарите се състои само от един сеанс?

— Да. Интензивен тричасов сеанс. — Стекъл дръпна безупречно изгладения ръкав на лявата си ръка и намръщено погледна часовника си „Ролекс“. — Свършихме ли?

— Да… освен ако не се сещате за нещо, което се е случило тук и би могло да е причина за смъртта на тези четирима души.

Стекъл бавно поклати глава и показа празните си длани.

— Бих искал да ви бъда по-полезен, но… — Замълча.

— Всъщност бяхте много полезен. — Гърни стана и тръгна да излиза. — А, и още нещо. Един малко странен въпрос. Спомняте ли си някой от тези хора да се е изказвал негативно за хомосексуалистите, за еднополовите бракове и други подобни теми?

Стекъл го изгледа смутено и раздразнено:

— Какво, по дяволите, намеквате?

— Просто една възможна версия. Вероятно нищо няма да излезе. Благодаря за отделеното време. Много ми помогнахте.

23.

Гърни се качи в апартамента, като се надяваше да намери бележка от Мадлин с обяснения за неочакваната ѝ разходка — може би къде е отишла и кога смята да се върне.

Нямаше.

Макар да предполагаше, че е излязла от зоната на покритие около хотела, все пак пробва да ѝ се обади.

За негова изненада секунди по-късно чу звъна на телефона ѝ от апартамента. Огледа се и го видя на масичката до дивана.

Не беше характерно за Мадлин да излиза без телефона си, особено когато шофираше. Толкова ли е бързала, или е била притеснена, та да го забрави? Но такова състояние на духа не подхождаше на човек, тръгнал да разглежда забележителности.

Гърни се опита да измисли теория, обясняваща тези факти, а също странното поведение на жена му през последните четирийсет и осем часа, но не можеше да приложи същия логически анализ към поведението на Мадлин, както би могъл към непознат човек.

Той бавно закрачи из стаята — движение, което често му помагаше да организира мислите си. Хрумна му да провери съобщенията и обажданията, които е получила, преди да излезе. Докато се опитваше да се ориентира в менюто на телефона ѝ, на вратата се почука.

Почукването бе по-силно от необходимото, в стил, добре познат на Гърни. Той отиде да отвори. Мъжът, застанал пред него — с плоско лице и широкоплещест — бе същият двойник на Джими Хофа, когото помнеше от записа от пресконференцията. На ревера на твърде широкото му сако имаше американско знаме, закачено с топлийка. Държеше документ от щатската полиция.

— Главен следовател Фентън, Бюро за криминални разследвания. Вие ли сте Дейвид Гърни?

— Да. — За момент на Гърни му мина ужасяващата мисъл, че нещо се е случило с Мадлин.

— Дошъл съм да обсъдим един деликатен въпрос. Може ли да вляза? — Тонът на Фентън бе възможно най-неподходящият за обсъждане на деликатни въпроси.

Гърни кимна. След облекчението, което прогони първоначалната му тревога, бързо го обхвана любопитство. Той се дръпна от вратата.

Фентън влезе предпазливо като типично ченге — огледа се, застана така, че да вижда едновременно спалната ниша и банята. Задържа поглед върху портрета на Уорън Хардинг.

— Много хубаво — изрече със странно кисел тон, подсказващ точно обратното. — Президентският апартамент.

— С какво мога да ви бъда полезен?

— Харесва ли ви пенсионерският живот?

— Откъде знаете, че съм пенсионер?

Фентън се усмихна враждебно:

— Ако някой проявява агресивен интерес към ваше важно разследване, ако се появи на ваша територия и се вижда с основен заподозрян, няма ли да го проучите?

Гърни отговори с контравъпрос:

— За да имате заподозрян, трябва да има конкретно престъпление, нали?

— Сто процента правилно. Конкретно престъпление. Добро определение. Освен това трябва да има средство, мотив и възможност. Точно като по учебник. — Фентън отиде при балконската врата и застана с гръб към Гърни. — Затова съм тук. Някак сте се замесили в тази работа. Затова бихме искали да ви обясним някои факти, от колегиалност, понеже явно не знаете в какво сте се забъркали.

— Звучи обнадеждаващо.

— Фактите са най-добрият начин за изясняване на нещата. От колегиалност.

— Съгласен съм. Но откога главните следователи от Криминалното бюро запознават външни лица с подробности по текущи разследвания от колегиалност?

Фентън се обърна и погледна Гърни изпитателно.

— Вие не сте просто едно външно лице, нали? Имате репутация. Доста впечатляваща при това. Блестяща кариера. Множество успехи. Затова решихме, че заслужавате да бъдете информиран. Ще ви спестим много време и неприятности. — Отново се усмихна хладно.

— Какви неприятности ще ми спестите?

— От онези неприятности, когато застанеш на грешната страна в определена ситуация.

— Откъде знаете на коя страна съм?

— Предположение.

— Въз основа на какво?

Тънките устни на Фентън потрепнаха леко.

— Въз основа на това, което знаем от различни източници. Искам да знаете, че положението е сериозно. И са замесени сериозни хора със сериозни възможности. — Замълча за момент. — Вижте, опитвам се да ви направя услуга. Да сложим картите на масата. Имате ли проблем с това?

— Нямам проблем. Просто ми е любопитно.

Фентън наклони скептично глава, сякаш търсеше правилните думи, за да обясни сложно понятие:

— Любопитството може да бъде проблем, когато нещото, което не знаете, е нещо, което не бива да научавате. — Поколеба се за момент, като стисна зъби. — Ако знаехте дори само половината от истината, нямаше да сте тук. Нямаше да се забърквате в нещо, което не ви влиза в работата. Нямаше да седнете на една маса с Ричард Хамънд. Дори нямаше да припарите в близост до Вълчето езеро.

— Обаче, след като вече съм тук, бихте ли ме запознали с фактите?

— Точно това казвам.

Нежеланието, с което Фентън изрече тези думи обаче, подсказваше някакъв вътрешен конфликт. Може би дългогодишната неохота да изнася информация извън границите на полицейското си подразделение противоречеше на заповедта, която изпълняваше сега.

— Целият съм в слух — каза Гърни. Настани се на едно от кожените кресла до камината и посочи другото. — Заповядайте, седнете.

Фентън се огледа. Видя един обикновен дървен стол и го премести пред Гърни, но не твърде близо. Седна на края като на барстолче и опря ръце на коленете си. Дъвкателните му мускули пак се раздвижиха. Сведе глава и още повече присви очите си, и без това твърде малки за подобното му на каменна плоча лице.

Най-сетне вдигна глава, срещна изпитателния поглед на Гърни и се покашля:

— Мотив, средство и възможност. Това ли искате да чуете?

— Добро начало.

— Хубаво. Мотив. Двайсет и девет милиона долара достатъчно ли ви звучи?

Гърни се намръщи, но не каза нищо.

Фентън се ухили злорадо:

— Това май са пропуснали да ви кажат, а? Малкият Ричард и кака Джейн. Не споменаха ли за завещанието на Итън Гол?

— Разкажете.

— Итън е направил доста просто завещание — продължи Фентън, като се ухили още по-широко. — Особено за човек, притежаващ осемдесет и седем милиона долара, плюс-минус няколко милиона в зависимост от колебанията на фондовия пазар. — Замълча за момент и се вгледа в лицето на Гърни. — Една трета отива за фондация „Нов живот“, една трета за братчето Пейтън и една трета — а именно двайсет и девет милиона долара — за доктор Ричард.

За това значи говореше Стекъл. Ричард беше бенефициентът на завещанието, чието име управителят на имението не искаше да каже.

— Защо Гол е избрал Хамънд за свой наследник? Толкова ли са били близки?

Фентън направи гримаса, средна между озъбване и усмивка:

— Може би по-близки, отколкото подозираме. Но основната причина е била, за да вбеси Пейтън. Братчето е ненавиждало факта, че докторчето е любимец на Итън. Идеята е била да сплашат Пейтън, за да бъде послушен.

— Кога е направена последната версия на завещанието на Итън?

Гърни сви рамене:

— Може би прекалено силен мотив и прекалено спешни действия.

— Какво искате да кажете?

— Изглежда прекалено очевидно и прекалено чисто. Но по-важният въпрос е какви действия твърдите, че са произтекли от този мотив. Ако твърдите, че Хамънд е убил Гол, за да вземе двайсет и деветте милиона, преди да му бъдат отнети, основният въпрос е: как го е извършил?

Фентън го погледна, сякаш устата му се напълни със стомашна киселина.

— Не съм упълномощен да издавам подробности. Само ще кажа, че Хамънд е разработил методи за мотивация, прехвърлящи всички граници на нормалността, медицината и етиката.

— Твърдите, че е убедил Итън Гол да се самоубие?

— Трудно ли е да си го представите?

— Много трудно.

— Неговата проклета „терапия за приемане на различната сексуална ориентация“ също е доста скандална! Помислете. — Очите на Фентън засвяткаха от гняв. — Същият този негодник е измислил така наречена „терапия“, която кара нормални мъже да повярват, че са педерасти!

— Тоест смятате, че ако Хамънд може да убеди един мъж, че е хомосексуален, със същия успех може да го накара да се самоубие? — За Гърни тази логика звучеше абсурдно.

— Научният термин за това, за което говорим, е хипнотично индуциране самоубийство.

— Чий е този термин?

Фентън премигна и потърка устата си с ръка. Явно се колебаеше каква част от информацията да сподели.

— На хората, с които се консултирах. Експерти. Най-добрите в света.

Ако Фентън искаше да назове експертите си, щеше да го направи. Ако не искаше, нямаше смисъл да го пита. Гърни се облегна назад и събра пръсти под брадичката си.

— „Хипнотично индуциране самоубийство“. Интересно. И това може да се постигне с един-единствен хипнотичен сеанс?

— Интензивен тричасов сеанс, последван от заключителен сеанс в последния ден.

— Последния ден?

— Съвсем наскоро. И последният гвоздей в ковчега на доктор Ричард е фактът, че той е знаел, че Итън смята пак да промени завещанието — да даде всичко на малкия си брат. Хипнотизаторчето е виждало как двайсет и девет милиона долара се изплъзват между пръстите му. Не мислите ли, че това е достатъчно силен мотив за спешни действия?

— Денят на самоубийството.

— Къде са се състояли тези заключителни сеанси?

— С господин Гол — тук, във „Вълчето езеро“. С другите трима е станало по телефона.

— И разбира се, имате доказателства, че Хамънд се е обаждал на всяка от жертвите в…

— В деня, когато са си прерязали вените. — Фентън замълча и се вгледа в лицето на Гърни. — Нито един от тези факти не ви беше известен, нали? Нямате ни най-малка представа къде нагазвате. Като слепец в минно поле сте. — Поклати глава. — Случайно имате ли представа на каква тема е дисертацията на доктор Хамънд?

— Кажете ми.

— Заглавието е дълго, но може би си струва да го запомните: „Хипнотични елементи в механизмите на смъртта при вуду. Как шаманите убиват жертвите си“. Доста интересна област на специализация, не мислите ли?

Лицето на Фентън излъчваше триумф като на покерджия с кент флош роял до асо.

— Помислете върху това, Гърни. Този тип е хипнотизирал четирима души. Всичките са сънували един и същи кошмар. Всичките са говорили с него в последния ден от живота си. И всичките са прерязали вените си по абсолютно един и същи начин.

Замълча, след което добави:

— Наистина ли бихте искали да вечеряте в компанията на такъв човек?

24.

Фактът, че някой е писал дисертация за психологическите лостове, използвани при практикуването на вуду, подсказваше най-малкото минал научен интерес. Би могъл да възбуди въображението на съдебните заседатели, но едва ли можеше да се нарече, както се изразяват юристите, релевантен факт.

Завещанието обаче беше друга работа. То осигуряваше първия елемент на троицата мотив — средство — възможност. Завещанието беше важен фактор. Толкова важен, че Гърни трябваше да стигне до основата на въпроса — истинската причина Итън да завещае двайсет и деветте милиона долара на Хамънд, както и защо нито Джейн, нито Ричард сметнаха за необходимо да му кажат за това. Трябваше да го изясни, преди да се занимае с каквото и да било друго.

Той взе телефона си, набра номера на Джак Хардуик и остави гласово съобщение:

— Кажи ми, че не си знаел за двайсет и деветте милиона мотива, стоящи в основата на този случай. Защото ако си знаел за тази малка подробност и си предпочел да не ми кажеш, имаме сериозен проблем. Обади ми се при първа възможност.

Помисли дали да не се обади на Джейн Хамънд, но реши да отиде лично в бунгалото, без предупреждение. Един разговор лице в лице с Джейн и Ричард щеше да изясни много повече неща. Извади от сака си бележник, откъсна листче и написа бележка на Мадлин:

„Сега е почти 11.00. Прибрах се от Платсбърг преди известно време. Имах посещение от Гилбърт Фентън. Сега отивам в бунгалото на Хамънд, за да изясним един проблем. Вземам си телефона — моля те, обади ми се, когато се прибереш.“

Остави листчето до телефона на жена си на масичката. После облече якето си за ски и точно когато тръгваше към вратата, чу завъртането на ключа в ключалката. Вратата се отвори и Мадлин влезе, с дебела вълнена шапка, нахлупена над ушите и челото, ѝ яке, закопчано до брадичката. Изглеждаше премръзнала и напрегната. Затвори рязко вратата след себе си и го поздрави с едно изнервено:

— Здравей.

— Къде беше? — контрира той и сам се изненада от резкия си тон.

— На разходка.

— Защо не ми остави бележка?

— Нямах план къде ще отида. И не очаквах, че ще се забавя толкова. В тази мъгла и в тоя студ… — Потрепери. — Имам нужда от една гореща вана.

— Къде ходи?

Тя го погледна, сякаш обмисляше отговор на сложен въпрос.

— Ходих до едно място, което вече не съществува.

Гърни я изгледа въпросително.

— Ходих до къщата, където живееха Джордж и Морийн. Ако не знаех, че е там, нямаше да я позная. Премазана е от паднало дърво. Сигурно е станало отдавна. Цялата е покрита с мъх и борови иглички, отвътре са израснали дръвчета.

— И… какво направи?

— Нищо. Всичко беше различно. Черният път… старата ограда… всичко изглеждаше много по-малко и по-мизерно.

— Как намери къщата?

— С джипиеса.

— Спомнила си си адреса след толкова години?

— Само името на улицата. Но имаше само четири-пет къщи. — Мадлин замълча и го погледна нещастно. — Сега почти нищо не е останало.

— Видя ли някого?

— Не. — Тя отново потрепери. Притисна ръце плътно около тялото си. — Умирам от студ. Трябва си взема гореща вана.

Нещастното ѝ изражение го накара да се почувства ужасно. То със сигурност отразяваше нещо дълбоко в душата ѝ, но бе крайно несвойствено за онази Мадлин, която той познаваше. Или си мислеше, че познава.

Тя чак сега като че ли забеляза, че Гърни е с яке.

— Къде отиваш?

— При Хамънд, за да изясним нещо.

— С колата ли?

— Да.

— Внимавай, заледено е…

— Знам.

— Трябва да се накисна вече в тази вана — каза тя със същия нещастен, разсеян тон.

Обърна се и влезе в банята. Гърни я последва до вратата.

— Мади, взела си един от джиповете, намерила си с джипиеса несъществуващ адрес насред пустошта, разгледала си една стара разрушена къща, не си видяла никого и накрая си се върнала в мъглата тук, премръзнала до смърт. Това ли е всичко? Това ли прави цяла сутрин?

— Разпитваш ли ме?

Точно това правеше, помисли си Гърни. Беше лош навик, възобновен от стреса.

Мадлин пак се опита да затвори вратата, но той я спря с въпрос:

— Всичко това има ли връзка с удавеното момче?

— Кое всичко?

— Всичко това. Странното ти поведение. „Разходката“. Черният път.

— Дейвид, наистина умирам за една гореща вана.

— Каква е голямата тайна? Какво не искаш да ми кажеш? Попитах те дали има връзка с удавеното момче. Как се удави?

— Пропадна през леда.

— Ти познаваше ли го?

— Да. В района нямаше много деца на моята възраст, особено през зимата.

— Някои от тях живеят ли все още там?

— Трийсет години по-късно? Нямам представа. Но дори да срещна някого от тях, едва ли ще го позная.

Гърни се усети, че неволно кима с разбиране — друг заучен метод на разпит, целящ да създаде впечатление за съгласие, дори съчувствие. Веднага спря, засрамен от изначалната неискреност на този жест. Постоянно се налагаше да полага усилия, за да разграничи поведението си на детектив от поведението си на съпруг. Пробва още един въпрос точно когато Мадлин затваряше банята.

— Как пропадна в леда?

Тя задържа вратата, открехната само на няколко пръста.

— Тръгна да кара мотоциклет по замръзналото езеро. И ледът се пропука.

— На колко години беше?

— Казваше на всички, че е на шестнайсет. Но по-късно чух, че тъкмо е бил навършил петнайсет.

— Кой е бил там, когато се е случило?

— Само момичето.

— Познавахте ли се добре?

— Не много добре.

На лицето ѝ за миг се появи тъжна усмивка, но бързо изчезна.

Историята ѝ остави у него неловко чувство и по пътя към бунгалото той бе разсеян. Изведнъж в мъглата пред автомобила изскочи голямо сиво животно. Гърни натисна спирачките, но звярът скочи в мрака между боровете и изчезна.

В бунгалото го посрещна Джейн. Поздрави го с тревожна усмивка.

— Дейвид? Проблем ли има?

— Може ли да вляза?

— Разбира се.

Тя се дръпна и му махна към антрето.

— Ричард тук ли е?

— Легна да поспи. Мога ли да ви помогна с нещо?

— По-добре да говоря и с двамата.

— Щом мислите, че е важно…

Тя се поколеба, после отиде да извика Ричард.

Върна се след минута и покани Гърни при камината. Самата тя седна на страничната облегалка на съседното кресло и подръпна нервно един кичур коса до ухото си.

— Ричард сега ще дойде. Станало ли е нещо?

— Имам няколко въпроса.

— Какви?

Преди Гърни да отговори, Ричард влезе в стаята и седна в едно кресло. Поздрави с изкуствена професионална усмивка.

Гърни реши да говори по същество:

— Тази сутрин ме посети детектив Фентън. Каза ми нещо, което ме изненада.

— Не бих вярвала на нищо, което каже този човек — намръщи се Джейн.

Гърни се обърна към Хамънд:

— Каза ми, че наследявате огромно състояние.

Това не предизвика реакция.

— Вярно ли е? — настоя Гърни.

— Вярно е.

Може би предусетила логичния въпрос, Джейн се намеси:

— Не ви казах, защото се боях, че ще останете с грешно впечатление.

— По какъв начин?

— Ами, вие сте свикнали да работите с престъпници — хора, които правят ужасни неща за финансова изгода. Страхувах се, че завещанието на Итън ще ви накара да си помислите точно обратното.

— Обратното на какво?

— Беше ме страх, че заради безумните обвинения на Фентън може да си помислите, че под влияние на хипнозата Ричард е накарал Итън да му завещае парите — въпреки че е невъзможно. Идеята беше изцяло на Итън — да убеди Пейтън да се стегне.

— Беше чиста заплаха, за да съм честен — тихо каза Хамънд. — Опит да го изнуди да поправи поведението си. Посланието беше ясно: „Стегни се, иначе няма да получиш нищо.“ Итън беше решен да поправи брат си по всеки възможен начин.

— В действителност парите не бяха предназначени за Ричард — добави Джейн. — Даже когато дойде време за изпълнение на завещанието, той смята да ги откаже.

Гърни погледна Хамънд:

— Двайсет и девет милиона са доста пари за отказване.

— През живота си съм имал достатъчно пари, за да разбирам какво са и какво не са — отговори психологът, без да отмества от него синьозелените си очи. — Когато ги нямаш, си мислиш, че ще донесат в живота ти много по-голяма промяна, отколкото в действителност се случва. Само когато ги притежаваш, можеш да осъзнаеш какво ти отнемат. Баща ми имаше много пари и винаги е бил нещастен.

Гърни се облегна на коженото кресло и се втренчи в студената камина.

— Има ли и други факти, които не сте ми споделили, защото сте се опасявали, че ще остана с грешно впечатление?

— Не — побърза да отрече Джейн. — Няма друго.

— Ами телефонните обаждания до жертвите?

— Имате предвид обажданията, които брат ми уж бил направил в деня, преди да умрат?

— Да.

Тя стисна гневно устни и изсъска:

— Машинация на Фентън.

— Какво искате да кажете?

— Твърди, че е намерил един от предплатените телефони в чекмеджето на нощното шкафче на Ричард. Но Ричард никога не е ползвал това чекмедже и никога не е виждал този телефон.

— Намеквате, че Фентън го е подхвърлил?

— Не излиза ли така?

— Възможно е.

— Сигурно не ви каза, че Ричард се подложи на детектора на лъжата и издържа.

— Не, не спомена за това.

— Разбира се, че няма да спомене! Виждате ли сега каква е тактиката му? Говори само за неща, които злепоставят Ричард, а премълчава тези, които доказват невинността му!

Хамънд имаше вид, сякаш вече е минал през това и му е писнало.

— Някакви други въпроси? — попита.

— Фентън спомена също дисертацията ви за вуду.

— О, боже. Какво каза за нея?

— Посочи я като доказателство за интереса ви към използването на психологически контрол за убиване на хора.

Джейн гневно разпери ръце.

Гърни погледна Хамънд:

— Вярно ли е, че в дисертацията си свързвате вуду проклятията с хипноза?

— Тя бе обективно изследване на саморазрушителните душевни състояния, които шаманите създават у жертвите си. Мога да ви дам един екземпляр, но не виждам как ще ви помогне.

— Нека да оставим тази възможност отворена, в случай че се окаже полезна.

— Добре. Нещо друго за момента?

— Само още един въпрос. Итън Гол гей ли беше?

— Какво отношение има това към проблема?

— Някъде във всички подробности около случая е намесен сексуален елемент. Все още не знам дали има пряко отношение.

— Не мога да кажа без допълнителни изследвания. Но Итън беше твърде зает, за да има любовни връзки. Цялата му енергия бе насочена към спасяването на блудните души.

В гласа на Хамънд детективът долови особена нотка, която естествено го наведе към следващия въпрос. Но преди да успее да го зададе, психологът отговори:

— Признавам, че имах интерес към Итън. Но той не се интересуваше от мен. Не по този начин.

Настъпи кратка пауза, която бе прекъсната от Джейн:

— Итън уважаваше Ричард като професионалист. Буквално го боготвореше.

— Като професионалист — подчерта Хамънд.