Не заспивай

25.

Гърни спря колата под навеса. Мислите му бяха раздвоени между Хамънд и Мадлин. Прецизният дребен мъж с обезпокоителен интерес към убийствените практики на вуду и очи, светли и хладни като сапфири. Мадлин, застанала сама на пустия черен път и втренчена в развалините на къщата, където е прекарвала коледните ваканции преди повече от три десетилетия.

Искаше да говори с Пейтън Гол, но подозираше, че за да научи полезна информация от него, ще е необходимо да положи малко повече усилия от едно просто нахълтване у дома му. Да измисли най-добрия подход, се очертаваше трудна задача.

Когато влезе в апартамента, почти очакваше Мадлин да е още във ваната, но за негова изненада тя стоеше облечена до прозореца и гледаше езерото. Също толкова изненадващ бе огънят, пламтящ в камината.

Тя го погледна.

— Стекъл идва.

— Да запали огъня?

— Да, и да попита какво искаме за обяд и кога тръгваме за Вермонт.

— Спомена ли конкретен час, когато би искал да си тръгнем?

— Не. Но останах с впечатлението, че предпочита да е по-скоро.

— Какво му каза за обяда?

— Имаше две възможности: студена сьомга или салата с яйца и пушено пиле. Поръчах по едно от двете. Вземи което ти харесва, аз не съм гладна.

— Ще ги донесе в стаята ли?

Сякаш в отговор на въпроса му, на вратата се почука.

Гърни отиде да отвори.

Остин Стекъл стоеше отпред с напрегната усмивка на лицето и поднос със сребърен похлупак в ръце.

— Малко е късно за обяд, но по-добре късно, отколкото никога, нали?

— Благодаря — каза Гърни и посегна за подноса.

— Не, не, оставете на мен. — Стекъл влезе, без да чака покана, пресече стаята и остави подноса на масичката пред камината. — Огънят гори добре, нали?

— Да.

— Жалко, че случихте на такова време. Очаква се още да се влошава. Откъм Канада се задава снежна буря.

Мадлин го погледна разтревожено:

— Кога?

— Трудно е да се каже. Това е проблемът на тези планини. Имат своята красота, дивата си прелест, но също и един недостатък — неизвестността, ако разбирате какво имам предвид.

— Не съм сигурен — призна Гърни.

— Когато става дума за времето, тук, в района на Вълчето езеро, нищо не е сигурно. Знам, че планирате да ходите и на друго място. Очевидно не искате да останете блокирани от снега тук цяла седмица.

За Гърни беше очевидно, че Стекъл иска да ги разкара. И причината вероятно нямаше никаква връзка с времето.

— Имам чувството, че Фентън иска да се махна час по-скоро оттук — отбеляза детективът. — Вие как мислите?

Интересното в реакцията на Стекъл бе, че няколко секунди нямаше никаква реакция. Когато най-сетне заговори, прозвуча почти като признание:

— Не исках да ви казвам, понеже предполагах, че ще си тръгнете днес, най-късно утре. Но предполагам, че трябва да знаете. Детектив Фентън каза, че ако хотелът удължи гостоприемството си към вас в период, когато е затворен за други гости, това би могло да създаде погрешно впечатление.

— Какво погрешно впечатление?

— Че фамилията Гол подкрепя усилията ви за подкопаване на разследването.

— Интересно.

— Каза да внимавам, когато помагам на човек, който може да бъде обвинен за възпрепятстване на правосъдието. Също, че сближаването с вас би могло да навреди на хотела.

От огъня се чу изтропване — една от цепениците се изтърколи настрани от другите. Гърни се приближи до камината, взе един ръжен и започна да пренарежда дървата. Трябваше му време да обмисли хода, който се налагаше да направи.

Обърна се пак към Стекъл:

— Явно положението е доста деликатно за вас.

Стекъл кимна мрачно.

— Истината е, че нямам никакво намерение да подривам разследването. Колкото повече неща научавам, толкова повече се убеждавам, че Фентън е на правилна следа.

Това предизвика поглед от Мадлин и изненадано намръщване от Стекъл.

— Доста рязка промяна — отбеляза той. — Доколкото бях разбрал, Джейн искаше да ви наеме, за да докажете, че Фентън греши.

— Такъв е методът ми на работа. Следвам единствено фактите.

— Където и да водят те?

— Точно така.

Стекъл кимна бавно:

— И не мислите, че фактите говорят в полза на Хамънд?

— Честно казано, не. Но да се върнем на натиска, на който сте подложен от страна на Фентън. Искате да си тръгнем и да прекратя разследването?

Стекъл вдигна ръце:

— В никакъв случай. Просто исках да бъда честен с вас и да ви кажа за натиска. Искам с тази гадост вече да се свършва.

— Напълно съм съгласен с вас.

— Добре. — Стекъл погледна Мадлин. — Разбирате какво искам да кажа, нали?

— О, да, отлично разбирам. Всички искаме това да свърши.

— Добре. Чудесно. — Стекъл показа зъбите си в някакво подобие на усмивка и посочи сребърния похлупак върху подноса. — Приятен апетит.

След като управителят на имението излезе, Гърни отиде до вратата и заключи. Мадлин стоеше пред огъня и гледаше тревожно.

— Може ли да проверим прогнозата?

— Стекъл вероятно преувеличава, за да ни накара да си тръгнем.

— Все пак да проверим прогнозата.

— Добре.

Гърни взе телефона си, отвори един метеорологичен сайт в интернет и написа „Вълчето езеро“. Когато се появиха данните за прогнозата, се намръщи и измърмори:

— Безполезна е.

— Защо, какво пише?

— Пише, че времето може да е ужасно, но може и да не е.

— Не може да пише това. Прочети…

— „Трийсет процента вероятност за силна снежна буря вечерта, с натрупване на суграшица между пет и седем сантиметра, с предпоставки за опасна пътна обстановка.“

— А за утре?

— „Трийсет процента вероятност за силен снеговалеж и снежна покривка до петдесет сантиметра. Възможно е образуване на еднометрови преспи и ветрове със скорост до шейсет километра в час.“

— Значи след днес следобед ще е невъзможно да се шофира?

— Пише само трийсет процента вероятност, което означава седемдесет процента вероятност да не е вярно.

Тя пак се обърна към прозореца. Загледа се към Дяволския зъб и Гърни чу шум от нервното човъркане на кожичките на пръстите ѝ с нокът.

Той въздъхна:

— Ако кажеш, може още сега да тръгнем за Вермонт.

Тя не отговори.

— Имам предвид, ако се притесняваш, че лошото време може…

— Дай ми минутка — прекъсна го тя. — Опитвам се да… да взема правилното решение.

Правилното решение? За какво?

Той взе ръжена и пак почна да пренарежда дървата. След малко се отказа и седна на дивана. Няколко минути минаха, преди тя пак да заговори — този път толкова тихо, че трябваше да се напрегне, за да я чуе:

— Ще дойдеш ли с мен?

— Къде?

— Искам да се върна там, където ходих тази сутрин… но трябва да дойдеш с мен… ако искаш.

Гърни усети, че е много важно да каже „да“. Както и направи. И се отказа от всички въпроси, които му дойдоха наум в този момент.

Тръгнаха в мъгла, която изтъня постепенно с приближаването им към хребета, образуващ котловината, в която се намираше Вълчето езеро. От другата страна нямаше никаква мъгла, но пътят бе хлъзгав и не можеше да се кара бързо.

Когато излязоха от ловния резерват „Гол“, джипиесът ги изкара на обществен път, водещ нагоре в планината.

След двайсет и пет минути навигацията ги уведоми, че следва разклон за Блекторн Роуд. Кръстовището, което стигнаха след малко повече от километър, представляваше центърът на изоставено селце, състоящо се от няколко дървени сгради в различна степен на разпад.

— Почти стигнахме — изрече нервно Мадлин.

След минута джипиесът ги уведоми, че трябва да завият надясно по Хемлок Лейн.

— Не завивай вдясно — спря го навреме Мадлин. — Пътят е изровен и обрасъл. Спри тук.

Гърни я послуша. Слязоха от колата в режещия вятър. Той вдигна яката на якето си и нахлупи вълнената шапка за ски върху ушите си. Каквото и да е била някога, сега Хемлок Лейн бе само едва очертана пътечка сред тъмния лес.

Мадлин хвана студената му ръка и го поведе по пустата уличка.

Стъпваха внимателно по заледената повърхност, прескочиха няколко паднали дървета; вятърът духаше в лицата им. Първата постройка, до която стигнаха, беше изоставена барака, покрита с петна от черна плесен. Скрити зад нея в гората имаше две по-малки, съвсем разнебитени.

Мадлин спря.

— Близнаците Кери, Майкъл и Джозеф живееха тук с майка си. През лятото тя даваше под наем по-малките бараки отзад, но през зимата бяха сами.

Загледа се в постройките, сякаш се опитваше да види онова, което е било едно време.

— Ела — каза след малко и пак го поведе по пътя.

Крехки остатъци от избуяли през лятото диви къпини висяха от всички страни и се закачваха в панталоните и якетата им. След неколкостотин метра стигнаха до друга къща, в по-лошо състояние от първата. Огромна паднала ела закриваше една трета от сградата. Отстрани се виждаха останки от три по-малки бараки, покрити с натрупвали се десетки години борови иглички.

— Това е — каза Мадлин.

— Тук ли си прекарвала Коледите?

— Не беше само Коледа — обясни тя, като стисна по-силно ръката му. — Последния път, когато дойдох, останах шест седмици.

— Толкова ли беше дълга зимната ваканция?

— През онази година, да. Нашите ме пратиха в частно училище, което имаше по-дълги зимни ваканции от обикновените училища и по-къси летни.

— Ами сестра ти?

— Когато бях на петнайсет, Кристин вече бе на двайсет и две. Наричаха ме „неочакваното бебе“. Всъщност имаха предвид „нежеланото бебе“. Сигурна съм, че им се е искало да се събудят една сутрин и да открият, че съм била само лош сън.

Смутен от това откровение, Гърни не каза нищо. Мадлин почти не говореше за родителите си дори когато бяха живи, а след смъртта им — изобщо. До този момент.

Тя се притисна по-силно до него и двамата продължиха по стесняващата се пътека. Скоро всяка прилика с нормален път изчезна. Вятърът стана по-суров. Дори лицето го заболя. Точно когато мислеше да попита къде отиват, излязоха на полянка. Отвъд нея се простираше абсолютно гладка бяла площ — замръзнало езеро.

Мадлин поведе мъжа си през поляната.

Спря на границата на бялата площ и заговори с напрегнат, равен глас:

— Това е езерото Грейсън.

Отначало името не му говореше нищо, но после си спомни:

— Това ли е езерото, където се е удавило онова момче?

— Казваше се Колин Бантри.

Мъката и отчаянието в гласа ѝ го стъписаха.

Тя замълча, сякаш вземаше мъчително решение, после си пое дълбоко въздух и добави:

— Бях влюбена в него.

— Била си влюбена в момчето, което се е удавило? За бога, Мади, какво се е случило?!

Тя посочи две огромни ели на брега на замръзналото езеро.

— Една вечер го извиках да се видим… ето там. Беше адски студ. Най-студената нощ за годината.

Замълча и се втренчи в дърветата.

— Казах му, че съм бременна.

Гърни не каза нищо, чакаше я да продължи. Единственото, което виждаше, което можеше да гледа, бе изражението ѝ — изражение, което до този момент не беше виждал.

Тя повтори бавно, сякаш се наказваше с думите:

— Казах му, че съм бременна.

Той отново не каза нищо.

— Излезе на леда с мотоциклета си. Насред самото езеро. Луната го огряваше. Ето там. — Посочи с трепереща ръка. — Ледът се счупи.

— Така ли се удави?

Тя кимна.

— Какво стана с… бременността ти?

— Не бях бременна.

— Как така?

— Не беше лъжа. Наистина мислех, че съм бременна. Цикълът ми закъсняваше. Може би съм искала да съм бременна, искала съм да се свържа с Колин, искала съм нов живот — живот, в който някой да ме обича повече, отколкото родителите ми. 0, боже, толкова бях отчаяна! Толкова много го обичах!

— Защо мислиш, че е реагирал така?

— Най-ужасното е, че нямам представа. Нямам никаква представа, но мисълта, която ме измъчва, е, че е искал да избяга, че не ме е понасял, че не е искал да бъде повече с мен. Не каза нито дума, само… само подкара мотоциклета по леда.

След малко Гърни попита:

— Имаше ли разследване?

— Разбира се. Бащата на Колин беше шериф.

— Ти разказа ли му какво се е случило?

— Не му казах, че съм казала на Колин, че съм бременна. Казах му, че не знам защо излезе в мотора на леда… че може би е решил да се изфука или просто така му се е приискало. Той ми повярва. Колин си беше такъв. Всички знаеха, че е луда глава.

Мадлин пак замълча. Стисна ръката му още по-силно, почти болезнено.

Той я погледна в очите:

— Защо ми разказваш всичко това?

— Не знам. Може би защото сме тук.

— Реши да споделиш тази тайна, която си пазила всичките тези години само защото сме тук?

— Не го възприемах като пазене на тайна от теб. Гледах на него като на нещо, което не трябва да те нарани.

— На кого си казала? На приятели? На психолог? Сигурно си казала на някого.

— На психолог, разбира се. Приблизително по времето, когато се запознахме с теб. Когато карах обучението за медицинския си сертификат. Реших, че терапията би била идеален начин да се справя с проблема, защото позволяваше, в известен смисъл, да го запазя за себе си.

— Помогна ли?

— За известно време, да.

— Но…?

— Но сега мисля, че е било само илюзия. Залъгвала съм се, че съм се справила и повече няма нужда да говоря с никого за това. Затова казах, че не го възприемах като пазене на тайна. Просто мислех, че е останало в миналото и няма смисъл да говоря за него в настоящето.

— Какво те накара да си промениш мнението?

— Не знам. Знам само, че когато Джак показа онази карта на Адирондакс на смартфона си, когато беше у нас, осъзнах колко е близо до езерото Грейсън.

— Изпитала си някакво привличане към мястото?

— По дяволите, не! Точно обратното. Изпитах отвращение. Едва се сдържах да не изляза от стаята.

— Но сама изяви желание да дойдем. Каза „да“ още преди мен.

— Защото в този момент осъзнах, че не съм се справила с проблема. Колкото и ужасно да се почувствах, осъзнах, че това е шанс.

Двамата се загледаха мълчаливо към покритото със сняг езеро и постояха така известно време.

Мадлин въздъхна:

— Случи се преди трийсет и две години. Но така и не остана в миналото. Може би защото така и не можах да си обясня защо го направи. Може би защото никога не се примирих с вината си. Може би защото не намериха тялото му. Може би…

— Не са открили тялото? — прекъсна я Гърни.

— Да. Това събуди старите приказки за злото, което дебне в езерото. Хората, които посещаваха района през лятото, спряха да идват. Така градчето постепенно умря — това е причината за сегашното положение.

За първи път, откакто бяха слезли от колата, Мадлин пусна ръката му и разтърка длани.

— Зло, което дебне в езерото?

— Спомняш ли си историята, която Норис Ландън ни разказа за момичетата с кануто, което се обърнало преди години — как едната се удавила и не открили тялото.

— Да… докато пет години по-късно не намерили останките ѝ във Вълчето езеро.

— Момичето се е удавило тук, в езерото Грейсън. После Колин също се удави и не можаха да открият тялото му. Това съживи старата легенда и хората почнаха да го наричат Гробищното езеро.

— Затова ли хората са изоставили домовете си?

— Не, не веднага. Грейсънвил беше забутано градче. Тук винаги е било немотия. Повечето местни жители разчитаха на парите от даване под наем на стаи и вили през лятната ваканция. Предполагам, че идеята как децата им се удавят и никой повече не намира телата им, е разбунила въображението на хората и те са престанали да идват. Градчето, което и без това не процъфтяваше, постепенно западна.

— Дяволските близнаци. Не нарече ли така Ландън двете езера, като твърдеше, че са свързани чрез лабиринт от подземни канали?

— Да.

Ято дребни птици излетяха подплашени от гората и се завъртяха над езерото като есенни листа във вихрушка. Мадлин отново хвана ръката му.

— Какво мислиш? — попита.

— Не знам. Объркан съм.

— Съжаляваш ли, че ти казах?

— Мади, искам да знам всичко, което пожелаеш да ми кажеш. Каквото и да е то. Всичко. Обичам те.

— Абсолютно всичко?

— Абсолютно всичко.

Тя кимна, без да отмества очи от неговите, без да пуска ръката му.

— Хайде да тръгваме към хотела — каза след малко. — Задава се снежна буря. Усещам я във въздуха.

Той погледна небето. Облаците се сгъстяваха и ставаха потъмни. Над езерото кръжеше ястреб.

26.

Когато превалиха последното било преди Вълчето езеро, сигналът за получени съобщения на телефона на Гърни се включи. Той погледна дисплея. Имаше две: от Джак Хардуик и от скрит номер.

— Внимавай! — извика Мадлин.

Пред колата изскочи елен. Гърни натисна рязко спирачките и за няколко сантиметра не блъсна животното.

— Гледай пътя и дай това на мен — каза Мадлин и посегна към телефона. — Искаш ли да ти пусна съобщенията?

Той кимна и тя отвори гласовата поща.

Както обикновено, Хардуик не си беше дал труда да се представи, но прегракналият му глас нямаше как да се сбърка:

— Хей, тарикат, къде си, бе? Имаме да обсъдим няколко сериозни въпросчета. Първо, занесох писмото в къщата в Статън Айлънд, пъхнах го под вратата, с всички телефони и адреси, както се разбрахме. Второ, разбира се, че нямах представа за двайсет и деветте милиона на Хамънд. Но сигурно има обяснение, нали? Трето, имам нещо за теб, хубав практичен подарък. Планирам да мина през Адирондакс утре, затова дай да решим къде ще се видим. Спешно е. Във връзка с това знаеш ли за какво си мисля в момента? За случая „Баришански“. Помисли за това.

Случаят „Баришански“? За момент Гърни не разбра какво общо има голямото разследване на руската мафия преди едно десетилетие. Изведнъж обаче в ума му се включи аларма. При въпросното разследване мафията бе успяла да проникне в мобилните телефони на двама водещи детективи от Отдела за борба с организираната престъпност. Очевидно Хардуик подозираше, че някой подслушва разговорите им.

— Какво има? — попита Мадлин.

— Джак явно се опасява от засичане.

— Какво означава това?

Трябваше му време, за да обмисли възможните последствия.

— Ще ти обясня по-късно. Сега нека да внимавам в пътя. Не искам повече срещи с елени.

— Искаш ли да чуеш и другото съобщение?

— Не сега.

След малко пристигнаха в хотела и спряха под навеса. Мадлин му даде телефона.

— Ще ми кажеш ли какво става? — настоя.

— Останах с впечатлението, че Джак подозира, че някой подслушва телефона му.

— Неговия телефон? Или телефоните и на двамата?

— Не даде да се разбере. Но съм почти сигурен, че моят е безопасен.

Той го погледна разтревожено:

— Ами стаята ни тук в хотела?

— Възможно е, но не вярвам.

— Има ли начин да разбереш със сигурност?

— Има уреди за засичане. Ще го обсъдя с Джак.

— Кой може да ни следи?

— Вероятно Фентън, но едва ли.

— Тогава кой?

— Добър въпрос. Хардуик знае повече, отколкото каза по телефона. Ще си уредим среща, за да изясним нещата.

— Какво ще правим сега? — неспокойно попита Мадлин. — Да се качим в апартамента, който може би се подслушва? Да се преструваме, че нищо не подозираме?

— Да, точно това трябва да направим.

— За какво се очаква да си приказваме? Или да не си приказваме?

— Най-важното е да не издаваме, че подозираме, че някой ни наблюдава. Ако стаята или телефонът се подслушват…

Гърни спря на средата на изречението, защото си спомни, че има още едно съобщение, което още не е чул. Намери го в гласовата поща и го отвори.

Гласът беше на млада жена, звучеше уплашено:

— Здравейте. Надявах се да вдигнете. В писмото пишеше, че ще чакате обаждането ми. Там ли сте? Може ли да ви дам номера си? Може би ще е по-безопасно, ако вие се обадите. Добре, ето какво ще направя. Ще ви се обадя… точно във… ъъъ… четири часа. Става ли?

Гърни погледна часовника си. Беше 15.53. Слънцето, скрито зад гъстите облаци, сигурно вече се спускаше зад Гробищния рид.

— Това ли е момичето, с което искаше да говориш? — попита Мадлин.

— Предполагам.

— Какво ще правим сега?

— Ще изчакам тук да се обади. На теб може би ще ти е по-удобно в стаята.

Тя се намръщи:

— Наистина ли мислиш, че се подслушва?

— Възможно е. Но мисля, че основните усилия за следене би трябвало да са съсредоточени към брат и сестра Хамънд, не към нас.

— Защо?

— Ричард е центърът на разследването. А Джейн се опитва да го предпази. Освен това тя е тази, които нае Хардуик, а сега той подозира, че някой го наблюдава. Мисля, че първоначално нейният телефон е бил подслушван и така са научили за неговото участие.

— Ами за твоето участие?

— Само ако са говорили за това по телефона и са споменали името ми. Но това е гадаене. Трябват ми факти.

След дълго замисляне тя стисна ръката му по същия начин, както го беше направила на пустата улица в Грейсънвил.

— Сигурен ли си, че няма проблем? Заради онова, което ти казах по-рано?

— Разбира се, че няма проблем…

Преди да успее да добави още нещо, телефонът му иззвъня. Както преди, номерът беше скрит. Гърни предположи, че е Анджела. Погледна виновно Мадлин и понечи да се извини.

— Хайде, вдигни — прекъсна го тя.

Той въздъхна и натисна зелената слушалка.

— Дейв Гърни.

— Оставих ви съобщение — каза тих, плах глас.

— Да, получих го — отговори той колкото можеше по-внимателно. Най-важното сега бе да не я уплаши. — Благодаря за готовността да говорите с мен.

— Какво искате от мен?

— Много бихте ми помогнали, ако ми разкажете за Стивън.

— Стиви.

— Добре. Стиви. Виждате колко малко знам. Затова всичко, което успеете да ми кажете, ще бъде от голяма полза. Някой друг освен вас наричаше ли го Стиви?

— Родителите му го наричаха Стивън и той много мразеше това име.

Гласът ѝ звучеше малко детски и Гърни предположи, че е на половината на годините, на които беше очаквал да бъде. Реши да провери тази теория:

— Родителите могат да бъдат проблем.

— И още как. Особено неговите…

— А вашите родители?

— Не им говоря.

— И аз не говоря много с моите. Кажете, вас Анджи ли ви наричат, или Анджела?

— Всички ми викат Анджела. Никой не ме нарича Анджи.

— Добре, Анджела, искам да ви попитам нещо. Има ли място, където можем да се видим и да поговорим за Стиви. Място, където се чувствате в безопасност.

— Защо трябва да се виждаме? — попита тя разтревожено.

— Не трябва. Просто мисля, че така ще е по-безопасно. Но от вас зависи.

— В какъв смисъл „безопасно“?

— Не искам да ви плаша, Анджела, но нали разбирате, че ситуацията е опасна?

Тя не отговори веднага и Гърни се притесни да не би да я е уплашил. Когато тя все пак заговори, в гласа ѝ звучеше истински страх:

— Мисля, че да. Но защо да е по-безопасно, ако се срещнем?

— Защото по телефона може да не е сигурно. Ако лошите имат подходяща екипировка, могат да следят почти всичко — обаждания, есемеси, имейли. Постоянно научаваме за такива случаи в новините, нали?

— Вероятно.

— Знаете ли най-безопасния начин двама души да поговорят насаме?

— В тоалетната?

— Всъщност тоалетните са доста лесни за подслушване.

— Къде тогава?

— На някое шумно обществено място или когато наоколо има други хора, които говорят. Така трудно ще ни подслушат. В такава обстановка ще бъде най-безопасно и за двамата.

— Примерно в някой голям магазин?

— В голям магазин би било идеално. Добра идея.

— Знам много магазини. Вие къде сте?

— В планината Адирондакс.

— На мястото, където Стиви се срещна с оня хипнотизатор ли?

— Точно там. Опитвам се да разбера какво се е случило със Стиви тук, за да си обясня случилото се с него по-късно, в апартамента ви във Флорал Парк.

Последва тишина. Гърни изчака, искаше да даде инициативата на нея.

— Вие не вярвате, че се е самоубил, нали? — попита след малко тя.

— Не. А вие?

— Не е възможно да го е направил.

— Защо сте толкова сигурна?

— Не би го направил, особено след обещанията, които ми направи. Щяхме да се оженим, да имаме собствена къща. За нищо на света не би се самоубил. Невъзможно е!

Гърни имаше десетки въпроси, но си напомни, че само един грешен би могъл да я уплаши. Целта му бе да я убеди да се видят лично — тогава той щеше да има повече контрол, а също възможност да наблюдава мимиките и жестовете ѝ.

— Разбирам какво искате да кажете, Анджела. Наистина. Точно затова искам да разбера какво се е случило в действителност. Иначе никога няма да сте в безопасност.

— Не говорете така. Плашите ме.

— Понякога страхът е хубаво нещо. Страхът от нещо добро може да ни помогне да преодолеем страха от нещо лошо.

— Какво имате предвид?

— В момента вие се страхувате от онзи, който е причинил случилото се със Стиви. Прав ли съм?

— Да.

— Но освен това се страхувате от мен. Защото съм детектив, а не искате да говорите с детективи, нали?

Мълчанието ѝ бе красноречиво.

— Няма проблем, Анджела. Разбирам ви. Но си задайте един въпрос. От кого трябва да се страхувате повече? От човека, който е виновен за смъртта на Стиви? Или от някого, който се опитва да открие истината за това, за да не пострадат други хора?

Тя въздъхна отчаяно:

— Много мразя така. Защо ме карате да вземам тези ужасни решения?

Гърни не каза нищо. Чакаше.

Тя пак въздъхна:

— Добре. Ще се видим утре. Знам едно място.

— Само кажете къде и в колко часа искате да бъда там.

— Познавате ли Лейк Джордж Вилидж?

— Да.

— Можете ли да бъдете там в десет утре сутринта?

— Да. Къде в Лейк Джордж Вилидж?

— В „Куклената къщичка на Табита“. Ще ви чакам на втория етаж при куклите „Барби“.

Все още с Мадлин пред главния вход на хотела, Гърни влезе в интернет през телефона си и написа „Куклената къщичка на Табита“.

Магазинът веднага излезе — на Удпекър Роуд в Лейк Джордж Вилидж. На уебсайта се виждаше постройка с вид на приказна къщичка. Над нея под формата на дъга в чистото синьо небе бяха изписани думите: „Домът на прекрасните, приказни колекционерски кукли“.

Мадлин погледна дисплея и се намръщи:

— Магазин за кукли? Там ли иска да говорите за смъртта на приятеля ѝ?

— Наистина изглежда странен избор.

— Попита ли я защо?

— Не исках да я питам нищо, което би могло да я смути. Важното е, че прие да се срещнем.

— Имаш ли нещо против да дойда с теб?

— Защо искаш да дойдеш?

— Предпочитам да не стоя тук сама.

— Нали знаеш, че пътят е минимум два часа в едната посока?

— По-добре от другата възможност.

Гърни сви рамене:

— Ще се обадя на Джак, разговорът може да се проточи. — Посочи към хотела. — От главния комин излиза дим, значи Е Големия салон камината гори. Защо не влезеш да се стоплиш?

— Ще вляза с теб.

— Както искаш.

Гърни пак погледна сайта на магазина за кукли и копира адреса в „Гугъл Мапс“. Намери една бензиностанция в близост и копира и нейния адрес в празна бланка за имейл. После се обади на Хардуик, който вдигна още на първото позвъняване.

— Нали разбра връзката със случая „Баришански“? — бях; първите му думи.

— Мисля, че да.

— Добре. Важното е да го имаш предвид. Така. Кога искаш д; ти дам специалния подарък?

— Зависи кога и колко далеч можеш да пътуваш.

— Навсякъде по всяко време. Колкото по-скоро, толкова по добре.

— Мисля да се видя утре с онази девойка, с която исках да се срещна. Може да се засечем в същия район.

— Съгласен.

— Ще ти пратя адреса.

— Добре, чакам.

Гърни стартира електронната си поща на телефона и отвори неизпратеното писмо, в което бе копирал адреса на бензиностанцията в Лейк Джордж. Отдолу написа: „Тук в 9.00.“ Адресира имейла до Хардуик и го изпрати.

Мадлин стоеше с притиснати до тялото ръце в студа.

— Хайде да влезем и да се размразим до огъня — предложи той.

Влязоха в Големия салон. Само след няколко минути пред буйните пламъци Мадлин бавно отпусна ръцете си.

Застанал до нея, поемащ лъчистата топлина с цялото си тяло, Гърни затвори очи и остави светът му да се свие единствено до това сгряващо оранжево сияние, прозиращо през клепачите му, гъделичкащо кожата му и прогонващо студа.

Този момент на спокойствие бе прекъснат от грубия глас на Остин Стекъл:

— Радвам се, че най-сетне решихте да влезете. Голям студ е навън. Гаден ден, а се очертава още по-лоша нощ. — Бе застанал по средата на широкия сводест вход на салона с тъмна бархетна риза и камуфлажен панталон. — Чухте ли вълците?

— Не — отговори Гърни. — Кога?

— Преди малко. В гората зад хотела. Ужасяващ звук.

— Колко често ги виждате?

— Никога. Така е още по-лошо. Само ги чуваме. Невидими чудовища, които се промъкват в гората!

Сравнението на Стекъл предизвика неловко мълчание, което след малко бе нарушено от Мадлин:

— Споменахте, че тази нощ времето ще бъде още по-лошо.

— Ще бъдем засегнати от периферията на силна снежна буря. Адски ветрове, спадане на температурата. Но това е само за вкус. Времето тук се мята от една крайност в друга като животно в предсмъртна агония. През нощта ще е отвратително, а утре сутринта ще грее слънце, можете ли да повярвате? После, през деня, ще се изсипе целият ад — голямата буря идва от север.

— Голямата буря? — попита Мадлин и очите ѝ се разшириха.

— Полярен фронт. Снежни виелици, намаляващи видимостта до нула. Със сигурност ще затвори всички пътища.

За Гърни беше очевидно, че Стекъл използва предупрежденията за екстремално време, за да ги подтикне да се махат по-бързо. Но ако управителят на имението действаше под натиск от Фентън, за да ги изгони от Вълчето езеро, обещанието, че ще си заминат, можеше да им отвори друга врата.

Детективът се намръщи угрижено:

— Може би е добра идея да си тръгнем, преди да е дошла голямата буря. Иначе никога няма да стигнем до Вермонт.

Стекъл веднага кимна одобрително.

— Обаче има проблем — добави Гърни. — Искам да поговоря с още един човек, преди да си тръгнем.

— С кого?

— Пейтън Гол.

— За какво, по дяволите, ви е потрябвало да говорите с него?

— Завещанието на Итън и следователно неговата смърт пряко облагодетелстват двама души: Пейтън Гол и Ричард Хамънд, за чийто дял от наследството Фентън беше така добър да ми съобщи. Но тъй като делът на Пейтън е толкова голям, колкото и на Ричард, той би имал същия мотив да убие брат си. Даже по-голям, защото…

— Да — прекъсна го Стекъл, — разбирам как изглежда отстрани. Но това е на светлинни години от действителността. Вие очевидно не познавате Пейтън.

— Точно този пропуск искам да запълня.

— Нека аз да го запълня, преди да бъдете блокирани тук от бурята на века за нищо. — Стекъл се приближи до тях пред камината. — Вижте, ето какъв е проблемът с Пейтън. Много е просто. Ако мозъкът, стоящ зад четирите смъртни случая — убийства, самоубийства, както искате ги наречете — не е Хамънд, значи трябва да е някой друг. Самата идея, че това може да е Пейтън, е нелепа.

— Защо?

Стекъл понижи глас почти до шепот:

— Защото Пейтън Гол е невменяем наркоман, чиито приоритети се свеждат до кокаин, курви, още кокаин и още курви. — Погледна Мадлин. — Извинете за циничния език, госпожо Гърни, но трябва да наричаме нещата е истинските им имена. Говорим за наркоман с изветрял мозък, чийто единствен социален кръг се състои от проститутките, които води от къде ли не: Русия, Тайланд, Вегас, вертепите в Нюбърг — стигнал е до етап, в който няма значение.

Гърни забеляза лъскаво петно от избила пот върху бръснатата глава на Стекъл.

— Като последен оцелял член на рода Гол този невменяем е ваш шеф — изтъкна.

— Ха! Нямам никакви илюзии относно бъдещето си тук. Никога не съм имал официален договор. Всичко бе въпрос на взаимно доверие между мен и Итън и общи бизнес цели. А какво общо имаме с Пейтън? Нищо. Бих се изненадал дори, ако остана още три месеца, като гледам с каква скорост пропада този тип.

— Казаха ми, че наскоро се е взел в ръце. Поне за кратко.

— Така е, но и преди е имал периоди на вразумяване. И винаги завършват по един и същи начин — става още по-разюздан.

— Искате да кажете, че не само е прекалено луд, за да замисли сложно престъпление, а и едва функционира?

— Правилно сте ме разбрали.

— В такъв случай разговорът ни ще бъде много кратък.

— Няма да се съгласи да говори с вас — изтъкна Стекъл. Раздразнението му се усещаше ясно.

— Надявам се вие да ми помогнете. Професионалната етика не ми позволява да си тръгна, докато не поговоря с него, за да си изградя мнение на какво е способен. Ако това, което казвате за него, е вярно, не би трябвало срещата ни да продължи дълго. Кажете му, че петнайсет-двайсет минути са ми достатъчно.

— Ами ако откаже?

— Може да го убедите да ме приеме, ако му кажете, че ще остана, докато не разговарям с него — че ще го наблюдавам, може да се поинтересувам и от забавленията му.

Стекъл си пое дълбоко дъх и издиша бавно:

— Добре. Както искате. Ще му предам желанието ви.

— Би било супер, ако го видя утре — преди голямата буря да ни засипе.

— Ще се опитам — отговори Стекъл. Усмихна се машинално и излезе.

Мадлин гледаше изпитателно лицето на мъжа си.

— Какво си мислиш? — попита.

— Мисля, че управител на планински хотел е странна длъжност за човек, който мрази планинското време.

Качиха се в апартамента. Гърни имаше чувството, че е попаднал на място, където сигналите от две различни радиостанции се припокриват. Ролите му на детектив и съпруг изпращаха конкуриращи се сигнали и смущенията в ефира ставаха все по-силни. Не можеше да отрече, че със странните факти около него случаят го привличаше. Освен това изпитваше силна необходимост да подкрепя Мадлин, особено сега; но не знаеше как най-добре да ѝ осигури тази подкрепа. Хрумна му, не за първи път, че по-лесно му се удава да води разследване на убийство, отколкото да решава проблемите в брака си. Обхванат от колебание, реши да остави на нея да определи бъдещите му действия.

— Ако искаш да се откажа от тази работа с Хамънд, ще го направя. Можем да тръгнем утре сутринта, да се видим с Хардуик и Анджела в Лейк Джордж, както се уговорихме, после да заминем за Вермонт.

— Ами Пейтън Гол?

— Хардуик може да говори с него — ако реши. Ще оставя той да се оправя. Единственото, което обещах на Джейн, беше да мина през Вълчето езеро за ден-два и да огледам обстановката. Аз огледах.

— И какво видя?

— Нищо, което да не влиза в противоречие с нещо друго.

— Например?

— Имаме заподозрян за престъпление, което дори не е възможно да е извършил. Имаме пропаднал брат на най-богатата от жертвите, който има огромен мотив за убийство, но никой дори не си помисля, че може да го е извършил. Имаме семейна легенда, включваща кошмар с вълци, която звучи като пълна измислица — обаче подобен кошмар е свързан със смъртта на още четирима души през последния месец. Имаме общ работник, когото всички мислят за луд — обаче той изглежда е единственият, който вярва, че във „Вълчето езеро“ има някакво зло.

— Ами Джейн?

— Какво за нея?

— Любящата сестра, търсеща истината, на практика те излъга, когато скри, че Ричард е облагодетелстван от завещанието на Итън — а това е може би най-важният факт в целия казус.

— Права си. И това е още едно доказателство, че целият случай е една голяма плетеница. Повечето факти звучат странно, даже невъзможно.

Мадлин се усмихна дяволито:

— Значи се хвана на въдицата.

Гърни примигна, смаян от хитрия начин, по който тя го отклони от първоначалното му предложение — да се откаже от разследването.

— Хвана се на въдицата — повтори тя. — Няма нищо, което да те привлича повече от странното и невъзможното. Може да си мислиш, че си в състояние да се откажеш, но не си. А дори да беше… аз трябва да остана.

— Защо?

— За да довърша това, заради което дойдох.

В този момент телефонът му иззвъня.

Името на дисплея бе Ребека Холдънфийлд. Гърни погледна Мадлин и тя сви рамене. Той вдигна.

— Ребека?

— Здравей, Дейвид. Не знам дали това, което открих, ще ти бъде полезно, но реших да ти се обадя веднага щом мога.

— Благодаря.

Мадлин влезе в банята и затвори доста шумно вратата.

— Прегледах статиите, които Хамънд е публикувал в различни научни списания — продължи Ребека, — а също неща, които са излизали за него в медиите. Повечето материали в пресата са свързани с противоречията около неговата „терапия за осъзнаване“ при хомосексуалисти. В наши дни хомофобите не са толкова много, колкото в миналото, но са все така кресливи.

При тези думи Гърни си спомни изпълнените с омраза очи на Боуман Кокс.

— Някакви други проблемни изяви?

— В професионалната област, да. Хамънд не се колебае да обвинява фармацевтичните компании, че разпространяват психотропни отрови. В същото време твърди, че хипнотерапията е абсолютно безопасна и че неговите методи постигат резултати, които досега са смятани за невъзможни.

— Описва ли някои от тези методи?

— Точно това е проблемът. Клиничната му успеваемост е документирана и изглежда удивително. При компулсивните разстройства, фобиите и посттравматичния стрес процентът на пациентите с пълно възстановяване е пет пъти по-голям от средния за Американската психиатрична асоциация.

— Но…?

— Но когато други терапевти се опитват да прилагат методите, описани от него, не постигат дори близък до неговия успех.

— Означава ли това, че историите за успехите му са фалшифицирани?

— Не, проверени са и са потвърдени. Хамънд дори подценява успехите си, което само по себе си е удивително.

— Какво е обяснението тогава?

— Според мен има уникално допълване на метод и терапевт.

— Тоест?

— Хамънд има невероятно силно клинично присъствие.

— Искаш да кажеш, че това му дава възможност да прави неща, които не се удават на други терапевти?

— Бих казала, че има необикновен лечителски талант. Подозирам, че други хора биха могли да научат методите му, но само ако наблюдават внимателно как работи.

Гърни се замисли за няколко секунди.

— Изглежда, че доктор Хамънд може да си лепне етикет с доста висока цена, ако рече.

— Меко казано. — Ребека замълча за момент. — Странното е, че очевидно не се интересува нито от пари, нито от престижна позиция в професионалните среди, каквато може да има.

— Още един въпрос, преди да затвориш. Говори ли ти нещо терминът „хипнотично индуцирано самоубийство“?

— Звучи ми познато. Ще ти кажа, когато се сетя откъде. Нещо друго?

— Хамънд коментирал ли е някъде тази нова област на изследвания, която ти спомена — отделянето на мислите от емоциите, предизвикани от тях?

— Да. В една от последните си статии споменава, че това може да се постигне чрез хипноза. Дори намеква, че може би вече го е правил.

27.

В 6.45 на другия ден, още при първите лъчи на зората, Гърни и жена му се качиха в субаруто и с увеличено на максимум парно потеглиха към Лейк Джордж. Мадлин заспа още преди да минат първия хребет.

Второстепенните пътища бяха заледени от среднощните превалявания и не можеше да се шофира бързо. Северната магистрала обаче беше суха и нямаше движение; така Гърни успя да навакса забавянето.

Пристигнаха в Лейк Джордж Вилидж в 8.56 и след няколко секунди той видя самото езеро — сиво под студеното небе. Минаха покрай пусто пристанище за яхти, затворен ресторант и разположен на самия бряг хотел с почти празен паркинг.

В 8.59 Гърни спря на бензиностанцията „Суноко“ на Удпекър Роуд. Забеляза червения „Понтиак GTO“ до магазина зад колонките. Хардуик крачеше напред-назад в края на паркинга и пушеше. Изглеждаше мрачен. Стиснатите зъби, напрегнатото мускулесто тяло и тези студено сини очи като на ескимоско куче можеха да накарат всеки разумен човек, който не го познава, да стои на разстояние.

Мадлин се размърда на седалката.

— Пристигнахме — каза Гърни, докато спираше до понтиака. — Искаш ли да се разходиш наоколо?

Тя измърмори нещо и поклати глава.

Гърни слезе. Вятърът от езерото веднага го преряза и той закопча якето си. Когато го видя, Хардуик хвърли цигарата на земята и я смачка, сякаш беше оса, която току-що го е ужилила. Намръщената му гримаса се смени с широка усмивка и той протегна ръка.

— Дейви! Как се радвам да те видя!

Жизнерадостният му тон бе престорен като фалшивата усмивка.

Гърни стисна ръката му.

Хардуик добави шепнешком, без да сваля усмивката от лицето си:

— Никога не знаеш кой наблюдава. Исках сценарият с подаръка да изглежда правдоподобно. — Отвори вратата на понтиака, извади кутия с цветна опаковка и я подаде на Гърни. — Разопаковай го и се престори, че се радваш.

Предметът в кутията приличаше на луксозен нов смартфон.

— Съвременен скенер за бръмбари — обясни Хардуик. — Пълни инструкции на стартовия екран. Паролата ти е „Шерлок“. Нагласяш на „сканиране“ и го оставяш в джоба си. Автоматично картира помещението, в което се намираш. Открива и идентифицира аудио- и видеопроследяващи устройства, джипиес засичащи устройства, записващи устройства, предаватели. Запазва картата, локацията и данните за честотния спектър на всяко устройство. Въпроси?

— Откъде го взе?

— Спомняш ли си онази корава дребна червенокоса техничка от случая „Мелъри“?

— Сержант Робин Уиг?

— Вече лейтенант Уиг. Командва техническата секция на Службата за борба с тероризма. Поддържаме връзка. Споменах ѝ за притесненията си, че ме следят. Тя си пада по такива интриги. Каза, че мога да го ползвам три дни. Неофициален полеви тест.

— Какво възбуди подозренията ти?

— Една странна туристическа брошурка. — Хардуик се огледа, после посочи магазина на бензиностанцията. — Хайде да влезем.

Вътре, освен татуираното момиче с боядисана в зелено къса коса на касата, нямаше никого. Хардуик тръгна към хладилната витрина с напитките.

— Искаш ли нещо?

— Разкажи ми за брошурата.

Хардуик отвори хладилника и взе бутилка изворна вода.

— Брошура в стила на Търговската камара. За Харпърс Глен. Чувал ли си за това място?

— Предлагат полети с балон.

— Да, и други подобни тъпотии. Популярно туристическо място на едно от Пръстовите езера.

— И… получил си рекламна брошура за Харпърс Глен? После?

— Получи се по пощата. Някой беше написал отпред думата „Незабравимо“. И го беше подчертал дебело.

— Какво означава според теб?

— Може да означава куп неприятности. Спомняш ли си как те въвлякох в случая „Хамънд“? Имам предвид, освен че ти помогнах да не хабиш мозъка си за някакво шибано бодливо свинче.

— Трябваше ти подставено лице — за да не разбере Гил Фентън, че си се заел лично да прецакаш разследването му.

— Спомняш ли си защо не искам да разбере?

— Защото има някакъв компромат срещу теб за нещо, което се е случило много отдавна. И ако го ядосаш достатъчно, може да го пусне.

— Въпросното нещо се случи в Харпърс Глен.

В този момент към тях се приближи тийнейджър с развлечени дънки, прекалено голяма червена спортна шапка, кожено яке и лъскави ониксови обеци с дисковидна форма, цъкащ с език някакъв хип-хоп ритъм. Отвори вратата на хладилната витрина до Гърни и взе Четири кутии богата на кофеин напитка, наречена БАМ.

— Да се омитаме — изръмжа Хардуик.

Плати изворната вода на зеленокосото момиче и двамата излязоха.

Навън Хардуик запали цигара и дръпна жадно няколко пъти.

— Предполагам, че брошурата няма как да е съвпадение, а? — попита Гърни.

— Няма причина друг да ми праща такава брошура. Пък и това „незабравимо“ няма начин да е съвпадение. Това е заплаха, мамка му. Фентън знае, че работя за Хамънд. А това означава, че някъде има бръмбар.

— В бунгалото?

— Най-вероятно.

— Добре. Какво да правим?

Хардуик направи гримаса, сякаш имаше киселини.

— Исках да го избегна, но трябва да приемем фактите такива, каквито са. Накратко, няма никакво значение какво знае или не знае Фентън. Няма да се откажа. Ако реши да изиграе картата с Харпърс Глен, негова работа. Но кълна се, ако потъна, ще повлека и този негодник с мен.

Дръпна още веднъж от цигарата.

Гърни сви рамене:

— Изглежда, че Фентън знае, но не е сигурно.

Хардуик се изхрачи на земята и изръмжа:

— Нищо не е сигурно, но това е добро работно предположение.

— Искам да кажа, че ако той не знае и брошурата е дошла по друг начин при теб, не е необходимо да издаваш участието си. Не е като да се е подписал под заплахата. Ако отидеш да го разпитваш, може да отрече, че той я е пратил. Така само ще му направиш удоволствието да знае, че те е засегнал.

— Какво казваш, да не му пъхам средния си пръст в окото?

— На твое място бих устоял на това изкушение. — Гърни потупа по джоба, където бе прибрал засичащото устройство. — Предполагам, че искаш да отида в бунгалото с тази играчка и да проверя подозренията ти?

— Точно така. Може да сканираш и Президентския си апартамент.

Гърни кимна и погледна към субаруто си.

— Може ли да засича джипиес проследяващи устройства?

— Според Уиг може да засече всичко.

— Провери ли твоята кола?

— Да. Чиста е.

— Дали да не проверя и моята сега, преди да се видя с Анджела?

Хардуик дръпна замислено от цигарата и кимна:

— Не е лоша идея.

Мадлин съвсем се беше разсънила. Погледна екранчето на смартфона със същото любопитство и загриженост, както Гърни и Хардуик.

Устройството беше по-напреднало от всичко друго, което Гърни бе виждал. На скенера се виждаха очертанията на автомобила, в който се намираха.

Хардуик обясни, че е задал „основен периметър на сканиране“ — една от новоразработените функции, позволяваща да се ограничат само във вътрешността на субаруто.

Гърни го изгледа въпросително.

Хардуик сви рамене:

— Само повтарям това, което ми каза Уиг. Според нея това нещо обединява две технологии. Едната засича и показва честоти на предаване. Другата е някакъв нов вид радар — БОК, или близкообхватно картиране. Той засича и показва контурите на всяко затворено пространство. В комбинация двете дават точното местоположение на всяко предавателно устройство.

На дисплея в графичните очертания на автомобила имаше две мигащи червени светлинки: една близо до двигателния блок отпред и една близо до мястото на резервната гума отзад. До всяка от тях бяха изписани три серии от числа и буквите СГП.

Мадлин погледна Хардуик:

— Какво означава това?

— Буквите указват вида устройство СГП означава „сателитно геопозициониране“. Големите цифри до всяка точка показват честотата на предаване. Другите две числа определят местоположението му като височина над земята и хоризонтално разстояние от очертанията на колата в сантиметри.

— Като има две мигащи светлини, означава ли, че имаме две проследяващи устройства? — скептично попита Гърни.

— Малката джаджа не лъже.

— Тези неща показват на някого къде се намираме в момента? — попита разтревожено Мадлин.

— Точно така.

— Можем ли да се отървем от тях?

— Можем, но трябва да помислим кога, къде и как е най-добре. — Хардуик погледна Гърни. — Някакви идеи?

— Зависи кого подозираме, че ги е сложил, и защо са две.

— Презастраховка? Или различни функции при различни условия?

— Колко пъти си слагал две проследяващи устройства на един автомобил? — скептично попита Гърни.

— Никога.

— Може би двете устройства са от два различни източника.

Сега Хардуик на свой ред изгледа скептично приятеля си:

— Да са поставени поотделно от двама души? И никой от двамата да не разчита на информацията, която ще получи от другия?

— Може да са поставени от две различни разследващи служби. И никоя от двете да не подозира, че другата ме следи.

— За кои две служби говорим?

— Нямам представа, само размишлявам. Например кой е разрешил електронно следене на личния автомобил на частен детектив? Не би трябвало да съм заподозрян в престъпление. Ако разрешението е по достатъчно основание, с какви аргументи? Ако устройствата са поставени без съдебна заповед, кой е прибягнал до тази незаконна стъпка? Кой иска толкова много да знае къде ходя?

— Трябва да си зададем и въпроса какво правят с данните от следенето.

— Какво искаш да кажеш? — попита Мадлин, като се втренчи в Хардуик.

— Данните за местоположение може да се използват по много начини. Може да се въведат директно в автоматичен дрон с чувствителна камера. Или да се предават на навигационен екран, на който можеш да следиш целта и в същото време да останеш незабелязан.

Гърни погледна часовника си и каза:

— Нямам много време. Сега е почти девет и двайсет и пет, а в десет трябва да съм на около километър по-нататък по улицата, за да се видя с Анджела Кастро, и в никакъв случай не искам някой да засича местоположението на срещата. Проблемът е, че ако демонтираме проследяващите устройства тук, ще издадем, че сме ги открили, което ще ни отреже възможността да ги използваме по-късно. Затова трябва да измислим друго решение.

— Лесна работа — каза Хардуик. — Остави колата тук и отиди пеша на срещата. Няма проблем.

— Няма проблем, освен ако този, който е програмирал дроновете, не ни снима. Нали знаеш, че в наши дни във въздуха летят хиляди от тези проклети неща.

— Боже! — възкликна Мадлин. — Да не би да казваш, че някой ни наблюдава от небето?

— Казвам, че трябва да действаме, сякаш ни наблюдава.

Хардуик пак направи кисела физиономия:

— И какво тогава?

— Не е сложно. Просто ако правим нещо, трябва да го правим на закрито.

След кратко замисляне, Мадлин отбеляза:

— Онзи хотел, покрай който минахме, нямаше ли от ония големи навеси отпред? Като „Вълчето езеро“? Почти съм сигурна, че видях такова нещо.

Гърни кимна бавно:

— Мисля, че си права. И че това може да реши проблема.

Десет минути по-късно съгласно набързо измисления план понтиакът спря на паркинга за гости на хотела, а субаруто — под навеса пред главния вход. Хардуик бързо разкара пиколото, като показа лиценза си на частен детектив, с авторитетен тон обясни, че трябва да направи спешна проверка на автомобила, и го увери, че няма да отнеме много време.

Планът беше Хардуик да намери и анализира проследяващите устройства на субаруто на скрито място от вероятни средства за въздушно наблюдение, а Гърни да мине през хотела, да излезе от задния вход и да отиде пеша до „Куклената къщичка на Табита“.

Мадлин влезе във фоайето е мъжа си. Намериха сувенирния магазин на хотела, където Гърни си купи нелепо скъп пуловер и спортна шапка. Върнаха се във фоайето, където той си сложи новите придобивки и остави якето си на Мадлин.

— Ще се върна до час. Стой така, че да виждаш главния вход, в случай че Джак има нужда от теб.

Тя кимна. Напрегнато притисна якето му до тялото си.

— Всичко ще бъде наред — увери я той с пресилено ведър тон. — Мисля, че тази среща с Анджела Кастро ще ни покаже най-сетне вярната следа. — Прегърна я силно.

— Добре, тръгвай — каза тя, като се усмихна нервно.

Гърни пресече фоайето към врата с червен надпис ИЗХОД.

Влезе в коридор, водещ до друга, стъклена врата. Отвори я и излезе на павирана пътека, криволичеща между туфи декоративни растения, увехнали и пожълтели. Тя го заведе до по-широка алея по брега на езерото, вървяща успоредно на Удпекър Роуд и осигуряваща почти непрекъсната гледка към магазините и ресторантите на главната улица.

Поддържайки постоянно темпо, той притича покрай няколко души, разхождащи кучета и плътно опаковани с топли дрехи, за да се предпазят от мразовития вятър, духащ на пориви от езерото. След няколко минути видя сградата, която бе видял на снимка в интернет. „Куклената къщичка“ изглеждаше още по-чудато в делничната обстановка, отколкото в приказния декор на уебсайта.

Гърни пресече зелената площ покрай алеята и Удпекър Роуд. Извади телефона си и активира приложението за звукозапис, после пак го прибра в джоба си. Входът за паркинга на магазина за кукли беше увенчан с декоративна арка, носеща надписа, който той си спомняше от сайта: „Домът на прекрасните, приказни, колекционерски кукли“. Отпред имаше четири коли. Едната беше с номер от Ню Йорк Сити. От двете страни на вратата на магазина имаше по едно високо до кръста градинско джудже.

Гърни отвори вратата и веднага го лъхна приятен аромат, напомнящ му за дъвките, които не беше виждал и помирисвал от началното училище. Десетки куклени лица го гледаха от свят в пастелно розово, синьо и жълто.

Зад една от централните витрини стоеше млада жена. Гледаше с толкова неподвижни приветливи очи, че той отначало я помисли за кукла с човешки размер — докато не я чу да говори:

— Добре дошли в „Куклената къщичка на Табита“. С какво мога да ви бъда полезна?

Гърни се огледа сред множеството от кукли, по плотове, по рафтове, в стъклени витрини — всякакви форми, размери и стилове, от невинни бебета до чудати създания, излезли от приказките. Или от кошмарите.

— Стълбите за втория етаж? — попита той.

Жената го погледна с нарастващо любопитство:

— Вие ли имате среща с госпожица Кастро?

Гърни очакваше да се срещнат в по-потайна обстановка, затова се изненада да чуе името.

— Да, аз.

— Тя е с Табита — каза жената, като понижи глас, сякаш говореше за нещо много специално. — Сега ще ви покажа. — Преведе Гърни през лабиринт от кукленски витрини до стълби с розов парапет. — Качете се оттук, господине.

Вторият етаж изглеждаше почти като първия с тази разлика, че тук куклите бяха доста по-еднообразни и подредени на групички като приятелски компании. Недалеч от горния край на стълбите имаше малък кът за сядане с жълта маса и два лъскави бели стола. На единия от тях седеше бледа хилава млада жена с руса коса, оформена в голяма, безупречна прическа. Поразителен бе контрастът със скромното ѝ, слабо лице, а също невероятната прилика с русата прическа на една кукла в една стъклена витрина в ъгъла.

От другата страна на масата стоеше жена, отличаваща се по всякакъв възможен начин от седналото до нея недохранено същество. Пищното ѝ тяло бе загърнато в обилно плисирана дълга виолетова рокля с бродерии на деколтето. Пръстите ѝ бяха покрити с лъскави пръстени. Лицето ѝ беше ярко, почти театрално гримирано. И капакът на всичко, буквално и метафорично, беше прическата ѝ. Ако косата на седналата жена хващаше окото, тази те караше да занемееш. Сресаните нагоре черни и изпъстрени със сребристо вълни се срещаха под драматични ъгли, навявайки асоциации с бурно море от пейзаж на Търнър.

Това беше жена, помисли си Гърни, обожаваща зрелищните изпълнения.

— Господин Гърни, предполагам?

— Да. А вие сте…?

— Табита — изрече тя с напевен глас, сякаш казваше заклинание. — Тъкмо ставах да донеса на госпожица Кастро чаша хубава изворна вода. Вие ще искате ли нещо? Билков чай може би?

— Не, благодаря.

— Ако размислите или имате нужда от нещо друго, ако искате да питате нещо, просто позвънете. — Тя посочи един звънец с формата на купол по средата на масата. — От чисто сребро е. Издава най-чистия звън.

— Благодаря ви.

С шумолене на копринен плат и полъх на цветен аромат тя се завъртя покрай него и слезе по стълбите с розовия парапет.

Когато се окопити от удивлението, Гърни насочи вниманието си към младата жена на масата.

— Анджела?

Тя само кимна.

— Може ли да седна?

— Разбира се.

— Първо искам да ви благодаря, че се съгласихте да поговорим.

— Не знаех какво друго да направя — отговори тя, като го погледна с разширени от тревога очи. — Писмото, което другият детектив остави в къщата на брат ми, много ме уплаши. Това, което казахте по телефона, ме уплаши.

— Опитваме се единствено да бъдем честни с вас и да научим повече за тази ситуация.

— Добре.

Гърни се огледа между витрините с кукли.

— Странно място за среща сте избрали.

— Нали казахте, че в магазин е подходящо? — разтревожи се тя.

— Наистина е подходящо — увери я той, като се усмихна окуражително. — Имах предвид, че никога не съм бил в такъв магазин.

— О, със сигурност. Този е уникален.

— Табита изглежда много… приветлива — отбеляза Гърни със същия окуражителен тон.

Анджела кимна — първо ентусиазирано, после като че ли малко засрамено. Наклони се към Гърни и прошепна поверително:

— Мисли си, че ще купим още една „Барби“.

— Още една „Барби“?

— Когато със Стиви бяхме отседнали тук, той ми купи една „Барби“. — Младата жена се усмихна детински невинно. — Една специална, която винаги съм искала да имам.

— Със Стиви… сте отседнали тук?

— Е, не точно тук в магазина. В „Куклен свят“. По-натам по улицата. Това е нещо като мотел, но не като другите мотели. Всичко е като от приказките. Стаите са тематични. — Очите ѝ грейнаха при тази дума.

— Кога беше това?

— Когато дойде при оня зловещ хипнотизатор, за да се откаже от пушенето.

— Вие срещнахте ли се с хипнотизатора?

— Не, това си беше работа на Стиви. Аз го чаках тук, в мотела.

— Казахте, че хипнотизаторът е зловещ. Откъде знаете?

— Така каза Стиви — че е много зловещ тип.

— Каза ли още нещо за него?

Тя поклати глава:

— Не, само това. Че е зловещ и гнусен.

— Спомена ли нещо за кошмари?

— Да, но по-късно. Сънувал, че грамаден вълк забива нож в сърцето му. Такива неща. Вълк с пламтящи червени очи, надвесен над него. — Анджела потрепери. — Боже, отвратително е!

— Повече от веднъж ли ви разказва за кошмара?

— Много пъти. Мисля, че всяка нощ след срещата с хипнотизатора. Казваше, че е гнусен.

— Кошмарът е бил гнусен като хипнотизатора?

— Да, предполагам.

— Стиви често ли използваше тази дума?

Въпросът явно я смути.

— Не, не много често. Само от време на време.

— Спомняте ли си в какви други ситуации я е употребявал?

— Не.

Отговорът дойде твърде бързо, но Гърни усещаше, че ако продължи да задълбава в тази тема, ще сгреши. Трябваше да почака и пак да я засегне малко по-късно.

За момента искаше да намали напрежението, а не да го засилва. Затова трябваше бавно да заобикаля всички препятствия, а не да се опитва да ги преодолява. Този криволичещ стил на разпит бе несвойствен за праволинейния му начин на мислене, но беше най-добрият подход засега.

— Колко сериозен беше проблемът с цигарите на Стиви?

— Какво искате да кажете?

— Беше ли се опитвал да ги откаже и преди?

— Предполагам. — Тя сви рамене. — Не знам със сигурност.

— Казвал ли ви е често, че иска да ги спре?

— Никога не сме приказвали за пушенето.

Гърни кимна, усмихна се:

— Предполагам, че повечето хора не говорят за това.

— Да. Тъй де, за какво да приказват за това? Ега си тъпата тема.

— След сеанса по хипноза при доктор Хамънд, след като се прибра вкъщи, Стиви успя ли да откаже цигарите?

— Не.

— Това дразнеше ли го?

Тя го погледна объркано:

— Може би. Не съм сигурна. Може би не е искал да откаже цигарите наистина. През повечето време говореше за ужасния сън и колко гнусен човек е Хамънд.

— Изглеждаше ли ядосан заради разкарването дотук, заради загубата на толкова време и пари?

— Загуба ли?

— Ами, мислех си, ако сеансът с Хамънд не му е помогнал да откаже цигарите… това не го ли ядоса?

На лицето ѝ отново се изписа недоумение, въпреки че явно бе размишлявала върху този въпрос.

— Да, той каза, че е ядосан, когато го попитах.

— Обаче…?

— Обаче, когато Стиви наистина се ядоса… тоест, когато се ядосаше… очите му ставаха… не знам как да го опиша, но… но дори яки мъже не го закачаха.

— А когато го попитахте за времето и парите, не ви се стори ядосан, така ли?

— Да.

Тя замълча. Изглеждаше тъжна и объркана.

Гърни тъкмо се чудеше как най-добре да зададе следващия си въпрос, когато чу шумолене на плат и с периферното си зрение забеляза корпулентната Табита да се качва по стълбите с удивителна за габаритите си пъргавина.

Тя се приближи ухилена и остави на масичката между тях черен лакиран поднос с маркова минерална вода, луксозна кофичка с лед и две чаши. Намигна дяволито на Гърни:

— Донесох чаша и за вас, ако случайно размислите.

— Благодаря.

Задържа се секунда-две, после се завъртя и се оттегли към стълбите с апломб, който навярно беше обичайният ѝ стил.

Анджела наблюдаваше отдалечаването на Табита със смесица от тревога и страхопочитание. Гърни изчака собственичката на магазина да се скрие от поглед, преди да коментира:

— Интересна жена.

— Може би не трябваше да ѝ казвам, че има вероятност да купим кукла.

— Защо ѝ казахте така?

— Ами, не можех да ѝ кажа истината, нали? Не можех да ѝ кажа, че имам среща с някого, за да му разкажа за ужасната смърт на приятеля си.

— А с кого ѝ казахте, че имате среща?

— С вас.

— Добре, но за какъв ме представихте.

— О… просто казах името ви и че сте приятел — не детектив или нещо подобно. Надявам се, че нямате нищо против да ви представя като приятел.

— Разбира се, че не. Много добра идея… Има ли конкретна причина да искате да се видим тук?

Анджела кимна енергично:

— Тук страшно ми харесва.

Гърни се огледа. Опита се да се постави на мястото на човек, който би се почувствал уютно в такава екзотична, натрапчива за въображението обстановка.

— Заради куклите ли?

— Да, разбира се. Но най-вече защото тук Стиви ми купи най-любимата кукла „Барби“.

— По някакъв специален повод ли го направи?

— Не. Просто ми я купи. А това я прави още по-ценна, ако разбирате какво искам да кажа.

— Изглежда, че е искал да ви зарадва.

Очите ѝ се насълзиха.

— Значи това място е много важно за вас — продължи Гърни.

— Освен това не можех да остана повече у брат си. Щом детектив Хардуик ме е открил там, значи и други хора могат. Затова взех от брат си пари назаем и една кола от употребяваните, които продава, и снощи дойдох тук. Той ми каза, че ако не искам никой да ме намери, трябва да плащам на ръка, защото ченгетата и други хора могат да те засекат по кредитната карта. Вярно ли е, или става само във филмите?

— Вярно е.

— Леле, като че ли някой постоянно ни следи. Е, аз направих, както каза брат ми — плащам навсякъде в брой. Взех същата стая, в която бяхме отседнали със Стиви.

— Тук ли мислите да останете известно време?

— Да, освен ако кажете, че не е добра идея.

Гърни не се сещаше за по-добра. Сега беше двойно по-доволен, че остави колата с проследяващите устройства в хотела. Той увери Анджела, че това е може би най-доброто място за нея при сегашните обстоятелства.

— Когато съм тук, имам чувството, че Стиви е с мен — каза тя и попи с кърпичка сълзите си, при което катастрофално размаза грима си.

Гърни се върна на въпроса, който го тревожеше през цялото време.

— Питам се, Анджела, не ви ли се стори странно, че Стиви е бил готов да се разкарва чак до Вълчето езеро само за един сеанс с хипноза?

— Да — отговори тя, като помръкна.

— Сигурно и по-близо до Флорал Парк има места, където правят такива сеанси.

— Предполагам.

— Питахте ли го какво му е толкова специалното на доктор Хамънд?

— Мисля, че някой му го препоръча.

— Кой?

Очите ѝ се разшириха. Изглеждаше, сякаш търси начин да се измъкне от стая, в която е попаднала по погрешка.

— Не знам.

— Ситуацията изглежда доста опасна за вас, нали?

Тя кимна и прехапа устни.

— Сигурен съм, че Стиви би искал да сте на сигурно място.

Тя продължи да кима.

— Страх ли ви е заради това, което се случи с него?

— Моля ви, не говорете за това — прошепна тя и затвори очи.

— Добре, разбирам ви. — Гърни я изчака да отвори очи, преди да продължи. — Мисля, че сте много смела.

— Не, не съм.

— Смела сте. Дойдохте тук. Говорите с мен. Опитвате се да отговаряте честно на въпросите ми.

Тя премигна при последните му думи.

— Правя го, защото ме е страх, а не защото съм смела.

— Постъпвате правилно. Така ми помагате да открия истината.

Тя го погледна обнадеждено.

Гърни се усмихна добронамерено.

— Човекът, който препоръча доктор Хамънд…

— Не знам кой го препоръча! — прекъсна го тя. — Наистина не знам. Нямам представа изобщо за какво беше онова обаждане!

Замълча и се втренчи в сребърния звънец по средата на масата.

Обаждане ли? Какво обаждане? Гърни се облегна назад и зачака. Имаше усещането, че тя се опитва да събере кураж, за да му каже, и че търпението му в крайна сметка ще бъде възнаградено.

След дълго колебание тя продължи:

— Знам само, че Стиви получи обаждане от някого, а когато го попитах кой беше, само се сопна и каза, че никой не е. Което пък е глупаво, защото разговорът продължи много дълго. Казах му, че не може да е бил никой, а и защо ми говори така? Тогава замълча. Но по-късно почна да приказва за някакъв специален доктор, който щял да му помогне да откаже цигарите.

— Тогава направихте връзката и се досетихте, че онзи, който му се е обадил, му е казал за Хамънд?

— Да. Точно така. Изглеждаше очевидно. Затова го попитах. Попитах го направо: „Онзи ли ти каза?“

— Какво отговори?

— Само поклати глава, като че ли искаше да отрече. После се изнерви — не да се ядоса, просто стана нервен — и каза, че няма значение кой му е казал за доктора, просто трябвало да отиде. И че не съм имала право да го питам такива неща.

По погледа на Анджела личеше, че се опитва да прецени още колко подробности да му сподели.

— И тогава вие какво казахте? — настоя той.

— Казах му поне да ми каже кой се обади.

— Какво отговори?

— Отначало нищо. Стиви можеше да бъде голям инат, когато реши. Но аз настоявах, защото се държеше адски странно. Накрая каза, че е бил някакъв негов познат от далечното минало, че името му нищо нямало да ми говори, че било някакво хлапе, с което навремето заедно ходили на лагер.

— Изобщо нищо друго ли не каза за него? Опитайте се да си спомните.

— Не, нищо…

Анджела хапеше още по-силно устните си и седеше втренчена в звънеца е изражение, което предвещаваше пристъп на паника.

— Успокойте се, Анджела, всичко е наред. Няма да позволя да ви се случи нищо лошо. Спомнете си какво говорихме по телефона.

Тя премигна озадачено.

— Спомнете си какво ви казах за страха. Понякога се налага да направим нещо, което ни е страх да направим, за да се предпазим от по-голяма опасност. Виждам, че ви е страх да говорите за това, но ако ми кажете всичко, което знаете, всичко, което Стиви е казал, така ще се предпазите по-добре. Защото колкото повече неща знам, толкова по-качествено ще мога да ви защитя.

Тя затвори очи и каза, сякаш насила изричаше думите:

— Добре, работата е там, че после се случи нещо много странно. Вечерта, когато приказвахме за телефонното обаждане, той се преструваше, че не е важно, просто един обикновен разговор и няма смисъл да се интересувам.

Анджела замълча и си пое дълбоко дъх.

— Обаче после, в пет сутринта, ме събуди. Изглежда, че не беше мигнал цяла нощ. Пита ме три пъти дали наистина съм будна и дали слушам внимателно. После с много сериозен тон ми каза да забравя за онова обаждане. Каза никога да не споменавам за него и за нищо на света да не казвам на никого — че ако някой научи за обаждането, има опасност и двамата да умрем!

Отвори очи и по страните ѝ потекоха сълзи.

— И аз мълчах. Кълна се. Не съм казала на никого. Нито дума.

28.

Докато тичаше обратно към хотела, Гърни се опитваше да анализира разговора с Анджела Кастро, да отдели фактите от разсейващите фактори около тях.

Не беше сигурен в коя категория да сложи самата Табита. Имаше нещо странно в уважението, което тази доминираща с физическото си присъствие жена демонстрираше към плахата дребна Анджела.

Излъчването на самата Анджела, със скована руса прическа и болезнено слаба фигура, също бе необичайно. Изглеждаше уплашена, детински романтична и склонна да се изолира в свой въображаем свят. В същото време беше достатъчно прагматична, за да вземе пари и кола назаем от брат си.

Друго интересно бе сънят на Стивън Пардоза с познатите му елементи — вълка, ножа. И отвращението на Пардоза към Ричард Хамънд, изразено с емоционално заредени думи като „зловещ“ и „гнусен“.

Гърни имаше усещането, че тъмният фокус на срещата бе разказът на Анджела за тайнственото телефонно обаждане — реакцията на Пардоза, вероятната връзка с Хамънд и настояването за запазване на разговора в пълна тайна. Детективът се питаше дали страхът от фатален изход бе породен от конкретна заплаха, направена от обаждащия се, или от заключение, до което Пардоза е стигнал, докато е размишлявал за възможните последствия от обаждането в малките часове. Второто изглеждаше по-вероятно, съдейки по разказа на Анджела.

Имаше и още нещо — елемент, който Гърни не можеше да посочи ясно. Струваше му се, че нещо от казаното от Анджела не се вписва в общата картина. Опита се да проиграе целия им разговор наум, но тази момент му се губеше.

Върна се в хотела и завари жена си и Хардуик в двата противоположни края на дивана във фоайето. Очите на Мадлин бяха затворени, но изправеното положение на главата ѝ подсказваше, че не спи, а размишлява съсредоточено върху нещо. Хардуик говореше тихо по телефона.

Гърни се настани на едно кресло срещу тях, от другата страна на стъклената масичка.

— Появи ли се младата дама? — попита Мадлин, като отвори очи.

— Точно както беше обещала.

— Как ти се стори?

— Странно малко създание. Вманиачена по куклите. Самата тя прилича на кукла. Някакви проблеми, докато ме нямаше?

Тя кимна към Хардуик, който вече приключваше разговора:

— Той ще ти каже.

Хардуик затвори. Чукна по няколко иконки на смартфона, прегледа няколко снимки, направи някакви промени на последната и плъзна телефона по масичката към Гърни.

— Погледни това.

На снимката Гърни разпозна долната част на предницата на автомобила си.

— Това моето субару ли е?

Хардуик кимна:

— Увеличи.

Гърни увеличи снимката и централната ѝ част зае целия дисплей.

— Още — каза Хардуик.

Гърни повтори. Сега на екранчето се виждаше само предният мост и мъжка ръка, навлизаща във видимото поле от единия ъгъл и сочеща с палец малка издатина върху един от болтовете.

— Пак увеличи.

На последната степен на увеличение се виждаха само палецът и изпъкналият предмет. При този мащаб личеше, че нещото е с размер приблизително на наредени една върху друга четири петцентови монети.

Гърни погледна удивено приятеля си. Не знаеше дали да вярва на очите си.

— Вярвай — каза Хардуик.

— Боже мой. — Гърни се вгледа по-внимателно в снимката. — Това е може би една десета от размера на най-малкото проследяващо устройство, което съм виждал.

— Съгласен.

— Там ли го остави?

— Да. Не е необходимо да афишираме, че сме го открили, докато не разберем с кого си имаме работа.

— Устройството на задната броня същото ли е?

— Изобщо не. Точно тук става интересно. Онова на задната броня е съвсем обикновено, каквото можеш да си купиш навсякъде. Дори не заслужава да го снимам. От ония стари боклуци, които се използват в Криминалното бюро. От ония стари боклуци, които всеки може да си поръча за сто долара от интернет. Тъй че какво се случва тук? Някакви идеи, Шерлок?

— Бих искал да изпратим снимката на по-малкото устройство на Уиг.

— Вече го направих.

— Чудесно. Тя е специалист. И новата ѝ позиция също ще е от полза.

— Съгласен. Някакви идеи междувременно?

— Да, но само толкова — идеи. Фактът, че двете устройства са различни, навежда на мисълта, че са поставени от различни субекти.

— Субекти? — хвана се за думата Мадлин, като го изгледа.

— Не знам как иначе да ги нарека на този етап. Може да са две различни полицейски служби, може да са различни отдели в една и съща служба, официални или неофициални разследващи и така нататък. Единственото, което е ясно на този етап, е, че са на много различно технологично ниво.

— Впрочем — каза Хардуик — ще бъдеш ли така добър да ни разкажеш какво си говорихте с гаджето на Пардоза.

През следващите петнайсет минути Гърни ги запозна с подробностите от разговора.

Хардуик веднага се съсредоточи върху обаждането, което е получил Пардоза:

— Изглежда, че то е задействало цялата работа, или поне е задействало Пардоза.

— Трябва да проверим следата „някой, с когото са ходили на лагер“. Родителите му би трябвало да могат да ни кажат в кой ученически лагер е ходил и кога. Дори може да знаят с кои деца е бил приятел. Можеш ли да провериш това?

Хардуик се закашля и се изхрачи в кърпичката си.

— Голяма разправия ще е и вероятно нищо няма да излезе. Но какво друго, по дяволите, да правя със…?

Не довърши, защото телефонът му иззвъня. Той погледна дисплея и на лицето му се изписа изненада:

— Леле, много бързо. Уиг е.

Веднага ѝ благодари за бързата реакция, послуша около минута, после пак заговори:

— Чакай малко, Робин. Гърни е при мен. Чакай да отидем на по-уединено място, за да пусна на високоговорител. — Обърна се към Гърни и Мадлин. — Хайде да се преместим в колата ви.

Мадлин го погледна скептично:

— В нашата следена кола?

Хардуик я увери, че скенерът не е засякъл устройства за подслушване, а само за проследяване. Отидоха при колата, все още спряна под навеса, и седнаха на същите места, които бяха заели по-рано. Хардуик включи телефона си на високоговорител.

— Добре, Робин. Би ли повторила онова, което започна да казваш преди минута?

— Питах дали сте сигурни, че устройството от снимката събира информация за местоположението ви и после я предава.

Въпреки че Гърни не беше виждал Робин Уиг повече от години, характерният ѝ нисък глас извика много ясно образа ѝ в съзнанието му. Беше жилава червенокоса с малко мъжка спортна фигура, някъде между трийсетте и четирийсетте. Изключително умна, държанието ѝ бе лаконично и професионално.

— Според скенера, който ми изпрати, няма съмнение — отговори на въпроса ѝ Хардуик.

— Дейв, устройството още ли е закрепено на автомобила ти?

— Да. Не искаме все още да го махаме.

— Искате ли да научите повече за него?

— Да. Колко напреднала технология е и така нататък.

— И какво може да ви подскаже за хората, които са го поставили?

— Точно така. Освен това ми е интересно дали си виждала такова досега.

Въпросът предизвика напрегнато мълчание. Гърни усети, че е преминал тънка граница, и добави:

— Всичко, което можеш да ни кажеш за него, ще е от полза.

— Колко подробности ви интересуват относно техническите и икономическите проблеми, свързани с такова ниво на миниатюризация?

— Толкова, че да ни помогнат да разберем с какво си имаме работа.

— Добре. Това устройство е с две поколения по-напред от онова, което повечето полицейски служби считат за последен писък на технологията. Деветдесет и девет процента от специалистите по електронно следене в света дори не подозират за съществуването на такива устройства. Изяснява ли ти се картината?

— Леле! Какво прави такова нещо закрепено на колата ми?

— Не искам да драматизирам, но очевидно си попаднал в полезрението на противник със сериозни възможности.

— Колко струват тези джунджурийки? — попита Хардуик.

— Много — отговори Уиг. — Но основната пречка не са парите. Проблемът е достъпът.

— Значи говорим за шпионска играчка от доста високо ниво?

Отново настъпи напрегнато мълчание. Гърни усети, че Уиг им е казала всичко, което е готова да им каже, и няма да постигнат нищо, ако настояват още.

— Благодаря, Робин. Много ни помогна. Задължен съм ти.

— Ще ви кажа още нещо. Бъдете изключително внимателни. Който използва такава техника, играе с доста по-високи залози, отколкото ти си свикнал.

Последните думи на Уиг върнаха Гърни към един въпрос, който смяташе за основен, ако искаше да разбере защо Бюрото за криминални разследвания толкова се е фиксирало върху Ричард Хамънд — и разчиташе Хардуик да го изясни.

— Питах се, Джак… имаш ли вече някаква яснота кой от големите клечки насочва ръката на Фентън в хода на разследването?

— Удивително навременен въпрос — отбеляза Хардуик и леко се приведе. — Йерархията, стояща над Фентън, бе темата на разговора, който водех, когато ти влезе във фоайето.

— Какво откри?

— Открих, че командната стълбица, в чиято основа е Гилбърт Фентън, е скрита в гъста мъгла. Той е на „специално назначение“ още от откриването на връзката на Хамънд с привидните самоубийства.

— И това „специално назначение“ е извън обичайното му подразделение или изцяло извън Криминалното бюро?

— Никой не знае какво точно става, дори хората, които винаги знаят всичко.

— Обаче…?

— Носят се слухове, че е под крилото на междуведомственото звено по въпросите на националната сигурност.

Мадлин се обърна на седалката и погледна изненадано Хардуик:

— Национална сигурност? Какво означава това?

— След атентатите от 11 септември това понятие стана много разтегливо и може да означава всичко, което гадните малки щурмоваци от специалните служби си харесат.

— В този случай…?

— В този случай кой, по дяволите, може да знае?

Мадлин се намръщи:

— Да не би да казваш, че някой от службите за национална сигурност подозира Ричард Хамънд като терорист? Или шпионин? Няма логика!

Хардуик се изсмя мрачно:

— Нищо в мисленето или действията на тези хора няма логика… докато не го погледнеш в светлината на собственото им его. Тогава има перфектна логика.

— Шегуваш се, нали?

— Не ме карай да започвам тази тема. Познавам мнозина от тези надути настървени за власт тъпаци и егоистичните им интриги. Така нареченият Патриотичен закон, Агенцията за вътрешна сигурност и всички корпоративни свине, бозаещи от държавното виме, са нанесли на тази държава по-голяма вреда, отколкото Осама бен Ладен би могъл да сънува. Накратко, Америка се преебава сама, отпред и отзад. Сега играта е в ръцете на шпиони и мошеници — с неограничен достъп до личния ни живот.

Гърни изчака гневът на Хардуик да се уталожи, преди да зададе следващия си въпрос:

— Освен за промяната в йерархията на подчинение на Фентън успя ли да откриеш друго?

Хардуик шумно издуха носа си в мръсната кърпичка, преди да отговори:

— Научих някои дребни подробности, които могат да бъдат полезни. Например, преди да постъпи на служба в щатската полиция, Фентън изкарал три тура в армията. Последният — в разузнаването.

— Това да не се окаже някаква шпионска драма? — смая се Мадлин.

Хардуик сви рамене:

— С всички тия хипнози и контрол на поведението почва да прилича на „Манджурският кандидат“.

— Това е филм — напомни Гърни, — не е истински случай.

— Няма причина да смятаме, че не може да се случи — изтъкна Хардуик, като се наведе още напред. — Обзалагам се, че в разузнавателните служби е пълно с тарикатчета, които постоянно търсят как да постигнат такъв контрол върху съзнанието.

Гърни реши да върне разговора към главната тема:

— Службата на Фентън в разузнаването може да е свързана със смяната на началниците му. Но в момента още не знаем достатъчно, за да си правим изводи. Други открития?

— Това е засега.

— Нещо в гейската връзка?

— Какво например?

— Не знам. Но тя толкова се набива на очи, че няма как да я пренебрегнем — терапията за осъзнаване на хомосексуалността на Хамънд, демонизирането от страна на Боуман Кокс. Бих искал да знам дали в миналото на Уензъл и Балзак има нещо, свързано с хомосексуалност или хомофобия.

— Боби Бекър от Палм Бийч може да даде някаква информация за Уензъл. Нямам пряка връзка с полицията на Тийнек, затова за Балзак ще е по-трудно да научим. Познавам все пак хора, които познават други хора… Но по тази линия ще трябва време. Други въпроси?

— Същите като миналия път. Излезе ли нещо интересно за Норис Ландън? Или за Остин Стекъл — освен че е поправил се крадец, наркоман и мошеник? Имам и един нов въпрос. Ако Пардоза е имал странно обаждане, което го е накарало да отиде в имението „Вълчето езеро“, дали и Уензъл и Балзак не са получили такива?

Хардуик въздъхна:

— По-лесно щяхме да получим отговори, ако можехме да показваме полицейски значки. Авторитетът на закона е много полезен.

Гърни се усмихна, за да скрие нетърпението си:

— Мисля, че се разбрахме, че следващата ти задача ще е да посетиш родителите на Пардоза.

— Да. И да се надяваме, че ще си спомнят писмата на малкия Стиви от летните лагери, включително имената на другите деца, които е срещнал там.

— Ако не те познавах добре, Джак, бих си помислил, че мразиш да ходиш по задачи.

— Майната ти, Шерлок.

29.

След като Хардуик потегли с пълна газ на юг за необещаващата голям успех мисия във Флорал Парк, Гърни и Мадлин поседяха известно време мълчаливо в паркираното субару.

— Добре ли си? — попита той.

— Не.

— Какъв е проблемът?

— Всичко става все по-зловещо и по-сложно.

Един порив на вятъра духна кристалчета суграшица под навеса и те забарабаниха по предното стъкло. Мадлин примигна, сякаш шумът я върна към действителността.

— Хайде да тръгваме към Вълчето езеро, преди времето да се влоши.

Гърни кимна, запали и потегли по Удпекър Роуд към Северната магистрала.

— Маги, сигурна ли си, че не искаш да зарежем всичко?

— Сигурна съм. Но не защото харесвам Хамънд. Точно обратното. Той е разглезен гений с извратена зависимост от грижовната си до вманиаченост сестра. Ако съдим по историята за трупа в багажника, освен това е малко луд. Но не вярвам, че е убиец, контролиращ мислите на жертвите си. И знам, че ако се скрием от проблема, той няма да се реши.

Гърни имаше чувството, че един от стълбовете на живота му се разклаща. От момента на пенсионирането му като полицай Мадлин беше предвидима в едно отношение: постоянно го караше да престане да мисли за убийства и хаос и да съсредоточи вниманието си върху новия си живот на село. Никога не би го посъветвала да продължава разследване.

Промяната беше коренна и обезпокоителна.

Отбиха се да обядват на спокойствие в един тайландски ресторант в Лейк Плесид, макар че никой от двамата нямаше много апетит, и пристигнаха във „Вълчето езеро“ малко след четири. Вече се смрачаваше и температурата падаше.

Когато влязоха във фоайето на хотела, Остин Стекъл тъкмо излизаше от Големия салон. Зад него Гърни видя плахото блещукане на току-що запален огън.

Стекъл се усмихна напрегнато; голата &у глава бе запотена.

— Здравейте, тъкмо вас очаквах. — Кимна на Мадлин и се обърна към Гърни: — Уредих това, което искахте. Обаче Пейтън имал планове за вечерта. За утре също. И след това кой знае, ако разбирате какво искам да кажа. — Дръпна ръкава си и погледна лъскавия „Ролекс“. — Затова, ако искате да говорите с него… най-добре да отидете веднага.

Гърни погледна жена си и тя сви рамене. Пак се обърна към Стекъл:

— Няма проблем да е сега. Всъщност по-добре след петнайсет минути. Трябва да мина първо през стаята. Той очаква ли ме?

— Да, може да се каже. Ще му се обадя да го предупредя. Ще му кажа, че ще сте там след петнайсет минути. Знаете пътя, нали?

— Да. — С Пейтън понякога се говори трудно. Да не кажете, че не съм ви предупредил.

— Свикнал съм с трудни разговори.

Стекъл се прибра в офиса си.

Гърни и жена му се качиха в апартамента.

В главната стая беше тъмно. Вятърът стенеше покрай балконската врата. Гърни светна при вратата, после пресече стаята и запали лампата до дивана. Помисли дали да не запали и газената в другия край на помещението, онази с гравюрата на вълк в основата, но реши да не го прави. По-добре да я запази за резерва, в случай че пак спре токът.

Извади от джоба си широкообхватния скенер за електронни устройства, който му беше дал Хардуик, и го включи. Стартовият екран имитираше смартфон.

Мадлин, все още с яке, шал и плетена шапка, го гледаше.

— Стаята ли ще провериш?

Той я погледна предупредително — напомняне, че ако някой подслушва, не трябва да разбира за подозренията им.

В съответствие с инструкциите на Хардуик Гърни нагласи настройките. След по-малко от минута устройството беше в работен режим и на дисплея се появиха очертанията на стаята, в която се намираха.

Докато Гърни обикаляше помещението, на екранчето се появи червена точка, после — втора. Местоположението им се виждаше ясно в очертанията на стените. Отстрани бяха изписани разстоянието на всяко от устройствата от най-близката хоризонтална и вертикална повърхност (в този случай — от пода и стените), видът им, честотата и силата на сигнала. Най-отдолу данните бяха обобщени в един ред: УСТРОЙСТВА В РАЙОНА НА СКАНИРАНЕ: 2 АУДИО, 0 ВИДЕО.

Гърни направи още едно измерване, за да потвърди данните. Освен това искаше да види дали ще се появят други устройства, но скенерът показваше само тези две. Той го изгаси и прибра в джоба си. Обърна се към Мадлин, която го бе наблюдавала загрижено, и посочи мълчаливо двете места.

Първото беше големият портрет на Уорън Хардинг над барчето. Второто бе мобилният ѝ телефон на масичката до дивана.

Изражението ѝ се смени от недоумение на гняв.

Гърни искаше да огледа внимателно двете места, за да провери откритията на скенера. И понеже параметрите на излъчване бяха много различни, живо се интересуваше дали между двете подслушвателни устройства има същата разлика в технологиите, както между проследяващите в колата му. За да извърши проверката, без да издаде какво прави, трябваше да заглуши характерните шумове от манипулацията с предавателите.

И преди беше попадал в ситуации, когато се е налагало тайно да направи оглед на подслушвателно устройство. Основното правило бе, че звуковият камуфлаж трябва да е адекватен за обстановката. Бръмченето на блендер или кухненски робот можеше да заглуши почти всеки шум, но имаше малко ситуации, в които бе възможно да се използва, без да събуди подозрения. Обикновеният разговор не беше достатъчно силен. Перкусионна музика, гръмогласен смях, течаща вода — всички те можеха да свършат работа в подходяща обстановка, но нямаше да прозвучат на място сега.

Гърни огледа стаята за вдъхновение и в този момент решението му се представи само, когато Мадлин внезапно кихна.

След кратко замисляне той отиде при сака си, извади малък бележник и го отвори на бяла страница. Показа я на Мадлин и започна да пише: „Прави каквото ти напиша. Дръж се естествено. Когато кимна, престори се, че кихаш, прочисти гърлото си или се покашляй няколко пъти. Сега започни да подсмърчаш и се покашляй.“

Тя подсмръкна силно и прочисти гърлото си.

Гърни се престори на загрижен:

— Ох, още в колата си го помислих. Май се разболяваш. Или алергията ти пак се обажда.

— Може би е алергията. Такова чувство имам.

— Имаш ли представа от какво може да е предизвикана?

— Не знам. Нещо в стаята? В колата? Във въздуха? Знам само, че адски ми дращи в носа и гърлото.

Мадлин говореше толкова убедително, че Гърни почти ѝ повярва.

— Носиш ли нещо, което може да я облекчи?

— Мисля, че не.

— Може утре да се отбием да купим.

Той ѝ даде знак да дойде при него и се приближи до портрета. Пресегна се над бутилките върху бара и точно когато хвана рамката, кимна.

Мадлин изведнъж се разкиха, а Гърни повдигна картината, като внимаваше за кабела, на който бе закачена, и надникна отзад. Веднага забеляза, че краищата на въженцето са пъхнати в пластмасови маркучета, всяко от които можеше да побере подслушвателно устройство с размера на запалка. Самият кабел можеше да е замаскирана антена. Естеството на скривалището подсказваше стандартно аудиоустройство, достъпно за всеки, който иска да си го купи. На фона на още кихане от страна на Мадлин Гърни върна картината в предишното ѝ положение на стената.

Огледът на мобилния ѝ телефон бе по-голямо предизвикателство.

Гърни посочи на Мадлин края на дивана откъм масичката. Опита се да симулира загриженост:

— Мила, защо не си легнеш и не се опиташ да си починеш? Може би да се стоплиш с одеяло?

— Не съм уморена. Само това дращене в гърлото ми… Като че ли е възпалено. Може би все пак съм настинала.

— Поне седни малко. Качи си краката на табуретката. Няма да навреди, ако малко се отпуснеш.

— Добре. Поне няма да ми навреди.

Това звучеше пресипнало и автентично. От опит Гърни знаеше, че с раздразнен тон разговорът звучи по-истински.

Тя седна на дивана и пак започна да подсмърча и да прочиства гърлото си.

Гърни отиде до масичката и постави ръка върху телефона ѝ, за да провери температурата му. Беше съвсем студен, а не загрят както очакваше.

Най-често срещаният начин за проникване в чужд телефон, е като се модифицира софтуерът, тъй че хакерът да може да управлява дистанционно функциите на апарата — например микрофона и предавателя, като по този начин го превърне в устройство за подслушване.

Този подход обаче оставя следи — най-лесна за забелязване е топлината, генерирана от батерията. Тъй като скенерът показваше излъчване на сигнал от телефона, Гърни очакваше да е загрят. Това, че не беше, означаваше, че има нещо странно.

За да научи повече, трябваше да разглоби самия апарат.

С Мадлин имаха един и същи модел. Гърни извади своя, за да направи предварителен оглед. За да свали задния капак, явно имаше нужда от много малка отвертка.

За щастие, между нещата, които Мадлин машинално вземаше, когато тръгваха нанякъде, имаше комплект за поправка на очилата ѝ — а той съдържаше миниатюрни винтчета за рамките и съответната миниатюрна отвертка за завиването им.

Изглеждаше подходящ размер.

За да поддържа естествен разговор, той каза:

— Би трябвало да има разлика между чувството при настинка и при алергия. Можеш ли да определиш какво имаш?

Тя отговори точно както се очакваше: с несвързано, примесено с много подсмърчане описание на неприятните усещания свързани с всеки от двата проблема. През това време Гърнг разглоби телефона си, за да има модел, с който да сравни нейния и да забележи евентуални аномалии.

Остави частите на масата и внимателно взе телефона на Мадлин. Даде ѝ знак да подсмърча и да кашля, после демонтира задния капак и извади всички части до своя. На пръв поглед изглеждаха еднакви. Когато се вгледа по-внимателно обаче, забеляза малка разлика в ъгълчето, където се намираше микрофонът.

Направи няколко снимки от различни ъгли. Докато Мадлин ту кихаше, ту пресипнало се оплакваше от дращене в гърлото, Гърни пак сглоби телефоните и затегна винтчетата.

— Може би ще ти стане по-добре, ако подремнеш — предложи.

— Ако заспя сега, няма да мога да спя през нощта. — Прозвуча толкова измъчено, че Гърни с усилие си припомни, че е само представление. — Трябва ли да ходиш някъде?

Гърни погледна часа. Трябваше да бъде при Пейтън след по-малко от пет минути. Бързо написа имейл на Робин Уиг и прикачи снимките от разглобения телефон на Мадлин. Включи данни за марката, модела и серийния номер, а също честотата на предаване, която бе засякъл. Накрая добави: „Скенерът показва активно излъчване, но няма забележимо нагряване на батерията или изтичане на заряд. Възможно вградено устройство при микрофона? Дай съвет.“ И го изпрати.

30.

В края на крайбрежния път портата на внушителната резиденция „Гол“ бе отворена. Намусеният пазач, едва видим в сумрака, посочи криволичещата алея, водеща към грамадната сива сграда.

Когато Гърни се качи до входната врата, тя се отвори автоматично, за да го пусне в просторен вестибюл с висок таван и облицовка от полиран чам. Дизайнът беше просто по-величествена версия на повсеместно разпространения адирондакски стил. Осветлението бе осигурено от три огромни полилея от колела на каруца.

От мястото, където бе застанал на входа, високо на отсрещната стена се виждаше портрет на достолепен мъж с тъмен костюм — вероятно злополучният герой от семейната легенда на Гол. Високото чело и раздалечените очи излъчваха хладина. Масивната брадичка издаваше силна воля и създаваше впечатление за човек, свикнал да получава своето.

— Заповядайте вътре — каза женски глас с изразен чужд акцент.

Гърни влезе.

Вратата се затвори бавно зад него, разкривайки пред смаяния му поглед блондинка, носеща единствено прашки. Тя държеше малко дистанционно устройство, вероятно за масивната врата. Тялото ѝ, твърде съблазнително, за да бъде изцяло продукт на природата, беше мокро. Сивите ѝ очи бяха по-студени от всичко, което Гърни бе виждал досега.

— Елате с мен.

Тя се усмихна подканващо, обърна лъщящия си гол гръб към него и тръгна по един коридор. В края на коридора отвори стъклена врата, водеща към помещение, което очевидно бе част от пристройка към оригиналната къща.

Съдейки по облеклото на водачката си, или по-скоро по липсата на такова, Гърни не би се изненадал, ако влязат в зала с басейн. Вместо това попадна в ароматната топлина на тропическа оранжерия. Тихата ритмична, примитивно звучаща музика, която се чуваше, създаваше атмосфера, толкова далечна от Адирондакс, колкото човек може да си представи.

Към високия стъклен таван се издигаха дървета с буйни корони. Една кръгла платформа от полиран махагон бе заобиколена с туфи папрат и покрити с мъх дънери, върху които растяха орхидеи. От нея в различни посоки тръгваха пътеки със същото махагоново покритие и се скриваха в тропическата растителност. Сред свежите листа Гърни чу ромон на фонтан или малък водопад.

По средата на платформата имаше две плетени кресла от ротанг, обърнати едно срещу друго, и масичка от същия материал между тях. Едното бе заето от тъмнокос мъж със скъп на вид бял халат.

Полуголата жена се приближи до него и му каза нещо, което Гърни не чу от ритмичната фонова музика.

В отговор мъжът се усмихна вяло и бавно плъзна ръка между бедрата ѝ.

Гърни почти очакваше да стане свидетел на порно представление. Но след малко, след като реагира на нещо, казано от мъжа, с полусмях полуизмъркване, жената небрежно се отдалечи по една от махагоновите пътеки между растителността. Точно преди да се скрие в миниджунглата, тя погледна Гърни и бавно завъртя език между сочните си устни — жест, колкото съблазнителен, толкова и напомнящ за някакво влечуго.

След като тя изчезна, мъжът с халата махна на Гърни към празното кресло:

— Седнете. Вземете нещо за пиене.

Гласът му беше звучен баритон, изговаряше думите бавно и лениво, като че ли беше пиян или упоен е наркотици. Посочи подканващо масичката, на която Гърни забеляза бутилка водка „Грей Гус“, кофичка с лед и две чаши.

Той остана прав.

— Господин Гол?

Мъжът се усмихна бавно, после се засмя:

— Остин ми каза, че някой си детектив Гърни иска да говори с мен. Каза, че сте частен детектив на Джейн Хамънд.

— Може и така да се каже.

— Значи работата ви е да докажете, че нейният скапан брат не е убил моя скапан брат?

— Не точно.

— Ако това е тайната ви мисия, няма нужда да отричате, защото не ми дреме дали е вярно, или не. Хайде, седнете и пийнете нещо.

Гърни седна и столът му бе достатъчно близо до упоеното, самодоволно лице, за да разпознае същата костна структура, която бе забелязал в пламенната, решителна физиономия на портрета във вестибюла. Това свидетелстваше както за мощта, така и за ограниченията на общите гени.

Детективът се облегна назад и огледа просторното стъклено помещение. Навън се беше стъмнило и вътрешната светлина — идваща от насочени под ъгъл нагоре халогенни прожектори, скрити между растенията — образуваше чудати сенки навсякъде. Когато отново погледна Пейтън Гол, тъмните очи на младежа бяха втренчени в него.

Гърни се наведе напред:

— Ще ви кажа защо съм тук. Искам да разбера защо четирима души са умрели, след като са имали сеанс при Ричард Хамънд.

— Нима се съмнявате в официалната версия на полицията? — попита Гол с тон, сякаш казваше някакво нелепо клише.

— Разбира се, че се съмнявам. А вие?

Гол се прозина, сипа си още водка и отпи глътка. Задържа чашата пред лицето си и погледна над нея.

— Значи не мислите, че тоя шарлатанин ги е убил?

— Ако имате предвид доктор Хамънд, не, не мисля. Поне не по начина, подсказан в полицейската хипотеза. И честно казано, господин Гол, вие също май не мислите така.

Гол се вгледа в Гърни над ръба на чашата си, като затвори едното си око, сякаш се прицелваше.

— Наричайте ме Пейтън. Моят пресвети брат беше господин Гол. Аз нямам амбиция да поема тази титла.

Тонът му бе надменен, злобен и нелеп. Тон на егоистичен, властен пияница — опасно дете в тялото на възрастен. Това не беше човек, с когото Гърни би искал да дели една стая, ако имаше избор, но сега имаше въпроси, които трябваше да зададе.

— Кажете ми, Пейтън, ако Ричард Хамънд не е отговорен за смъртта на Итън, кой според вас е?

Гол смъкна чашата си няколко сантиметра и се вгледа в нея, сякаш съдържаше списък с евентуални извършители.

— Бих ви посъветвал да се съсредоточите върху хора, които го познаваха добре.

— Защо?

— Защото нямаше как да опознаеш Итън, без да го намразиш.

Въпреки театралното звучене на това изказване, Гърни усети истинска емоция в него.

— Кое беше най-омразното в него? — попита той.

На пиянското лице се изписа гняв:

— Илюзията, която създаваше.

— Не беше ли такъв, какъвто изглеждаше?

Гол се изсмя мрачно:

— Отдалеч беше като ангел. Отблизо — не толкова. Толкова беше влюбен в себе си, по най-лошия начин — стилът на абсолютния праведник, на всезнайко, който разбира от всичко. Шибано властно копеле!

— Сигурно много сте се ядосали, когато е променил завещанието си във ваш ущърб.

Пейтън замълча за момент.

— Такава ли била работата?

— Какво искате да кажете?

— Искам да кажа — затова ли сте дошли? Мислите, че полицията греши… че Ричард, педерастът хипнотизатор, е невинен… и че аз съм накарал тия шибаняци да се самоубият? Това ли мислите?

— Не мисля, че сте накарали някого да се самоубие. Това изглежда невъзможно.

— Тогава какво намеквате, по дяволите?

— Просто се питах дали сте се ядосали, след като Итън промени завещанието си.

— Разбира се, че се ядосах. Свети Итън беше гаден пуритан, който мразеше начина, по който се наслаждавах на живота, и винаги търсеше как да ме накаже. „Прави каквото ти казвам, иначе нищо няма да получиш. Прави каквото ти казвам, иначе ще ти отнема всичко. Прави каквото ти казвам, иначе наследството ще отиде при първия тъпак, който се появи.“ Скапано властно копеле, което иска да командва всички! Кой го е упълномощил да оправя света?

Гърни кимна:

— Сигурно сега, след като вече е мъртъв, ви е по-лесно.

— О, да — усмихна се Пейтън.

— Дори след промяната на завещанието ще получите цял тон пари. И ако полицията докаже, че Хамънд е замесен в смъртта на Итън, всичко, приписано на него, ще се върне при вас. Ще получите петдесет и осем милиона накуп.

Гол отново се прозина.

Прозявката, знаеше Гърни, е двусмислена реакция, която може да означава както отегчение, така и изнервеност. Почуди се кое от двете е валидно в момента.

— Имате ли планове за всички тези пари?

— Плановете ме отегчават. Парите ме отегчават. Парите трябва да се гледат, управляват, кътат. Трябва да се инвестират, балансират, манипулират. Трябва да мислиш за тях, да говориш за тях, да се притесняваш за тях. Страшна досада. Животът е прекалено кратък за всички тези глупости. За всичкото това планиране.

— Слава богу, че го има Остин, нали?

— О, да. Самият Остин е един досаден негодник, но има талант да планира. Разбира от пари. Грижи се добре за тях. О, да, слава богу, че има гадни малки досадници като Остин.

— Мислите ли да го оставите като управител на състоянието на Гол?

— Защо не? Той може да поддържа нещата, докато аз живея, както ми изнася да живея. — Пейтън намигна на Гърни. Мързеливо, лукаво, похотливо намигване. — Така всички ще са доволни.

— Освен четиримата умрели.

— Това е ваша работа, детективе. Остин инвестира милионите на Гол. Аз шибам най-красивите жени на света. А вие си тровите живота, като се занимавате с мъртви хора. Всеки има нещо, за което го бива. Така е устроен светът.

Като по сигнал мократа блондинка отново се появи. Този път бе чисто гола.

31.

Гърни завари Мадлин в Големия салон, в кресло пред камината. Очите ѝ бяха затворени, но ги отвори, когато той седна до нея.

— Добре ли мина срещата?

— Не мога да реша дали Пейтън е най-самовлюбеният глупак на света, или само се преструва на такъв.

— Защо му е да го прави?

— Не знам. Но останах с впечатление, че играе роля.

— Човек, който може да прави каквото поиска?

— Каквото и когато поиска.

— Сам ли беше?

— Не точно.

Тя се загледа в огъня.

— Е, какво научи?

— Че е мразил Итън. Че го е смятал за нетърпим гадняр, искащ да контролира всички. Че изобщо не му дреме как е умрял и кой може да го е убил. Че парите го отегчават. Че разчита изцяло на Стекъл, за да го отърве от бремето да управлява състоянието на Гол. И че единственото, което иска от живота, е да се чука до несвяст със силиконова курва в сауна.

— Обаче не си сигурен?

— Не съм убеден, че е толкова разхайтен, колкото се представя — развей прах, който гледа само удоволствията. Мисля, че има и друга страна, която не виждам.

— И… какво ще правиш сега?

— Сега ли? Трябва да проверим къщата на Хамънд. Джак предположи, че и там има подслушвателни устройства. Мисли, че така Фентън е научил за неговото участие. Но иска да е сигурен.

— Имаш предвид в момента ли?

Гърни погледна часовника си:

— Моментът е подходящ колкото всеки друг, освен ако не искаш да направя нещо за осигуряване на вечерята преди това.

— Не съм гладна… Но искам да дойда с теб. Проблем ли е?

— Никакъв.

Гърни извади телефона си и набра номера на Джейн.

Двайсет минути по-късно двамата с Мадлин стояха в антрето на бунгалото и изтупваха дрехите си от ледени кристалчета.

Разтревожената Джейн взе якетата и шапките им и ги закачи до вратата.

— Нещо случило ли се е?

Гърни се усмихна. Нямаше нужда от тези думи — те бяха изписани на лицето на Джейн.

— Искам само да ви осведомя как върви разследването досега и да ви задам няколко въпроса, ако нямате нищо против.

Тя ги заведе в хола на бунгалото, където Ричард разпалваше скромен огън. Изражението му беше празно.

— Извинявайте, че идвам без предварителна уговорка, но реших, че е полезно да ви разкажа какво ново съм открил — каза Гърни.

Очевидно без никакъв ентусиазъм Хамънд им посочи дивана. Когато те седнаха, двамата с Джейн се настаниха срещу тях. На масата до креслото на Хамънд имаше два лаптопа, и двата — включени.

— Е? — попита психологът. Немигащите му очи бяха смущаващи както винаги.

Гърни посочи компютрите:

— Надявам се, че не ви прекъсвам.

— О, не. Само малко вуду.

— Моля?

— При последното ви идване попитахте за интереса ми към проклятията, използвани от шаманите. Това ми напомни за последната ми статия на тази тема, която така и остана недовършена. Реших да я довърша сега. При моята репутация на човек, убиващ с магия, интересът ще е голям.

— Любопитно ми е да чуя повече за нея, стига да не е на прекалено научен език.

— Представлява практическо описание на начините да се прекъсне силата на заклинанието.

Мадлин вдигна вежди:

— Да не би да казвате, че тези магии наистина убиват хора?

— Да. Всъщност вуду магията може би е най-елегантното оръжие на света.

— Как действа? — попита Гърни.

— Започва с вярата. Израснали сте в общество, където всички вярват в свръхестествените сили на шамана. Казали са ви, че магиите са смъртоносни и сте слушали истории, които го доказват. Вярвате на хората, които разказват тези истории. И накрая виждате доказателството със собствените си очи. Виждате човек, на когото са направили заклинание, и после как изтлява и умира.

Мадлин го изгледа уплашено:

— Как е възможно?

— Възможно е, защото жертвата вярва, че се случва.

— Не разбирам.

— Не е толкова сложно. Нашият ум постоянно търси причинно-следствени връзки. Това е необходимо за оцеляването ни. Но понякога грешим. Човек, който знае, че са му направили магия и вярва в силата ѝ, изпада в ужас, защото вярва, че е обречен. Страхът убива апетита му. Той почва да слабее. Вижда в тази загуба на тегло доказателство, че смъртта наближава. Това още повече го ужасява. Продължава да слабее, губи сили, разболява се. Вижда болестта — всъщност причинена от собствения му страх — като резултат от магията на шамана. Колкото повече се увеличава страхът му, толкова повече се задълбочават симптомите, подхранващи този страх. И след време тази порочна спирала го убива. Човекът умира, защото е повярвал, че умира. И смъртта му затвърждава вярата на племето в силата на магията.

— Впечатляващо — призна Гърни. — Убиецът не е докоснал жертвата, механизмът на убийството е психологически и смъртта на човека, на практика, е причинена от самия него.

— Да.

— Много прилича на теорията на Фентън за четирите самоубийства.

— Да.

Напрегнатата тишина, която последва, бе прекъсната от Мадлин, която попита:

— Не споменахте ли, че магията може да бъде развалена?

— Да, но не по начина, който може би си представяте. Някой с научно мислене може да се опита да убеди жертвата, че вуду е шарлатанство и действа само върху хора, вярващи в такива глупости. Този подход обикновено не действа и жертвата умира.

— Защо?

— Защото подценява силата на убежденията. Когато се сблъскат, фактите не могат да се мерят с убежденията. Може да си мислим, че убежденията ни се основават на факти, но истината е, че фактите, които възприемаме, се основават на убежденията ни. Голямата илюзия на аналитичния ум е, че фактите могат да убеждават. Хората не умират, за да защитават факти, а за да защитават убежденията си.

— Какъв тогава е отговорът? Ако видите жертва на проклятие, която страда и бавно си отива, какво ще направите?

Хамънд се втренчи в лицето ѝ с нечовешките си очи:

— Номерът е да приемеш силата на магията, а не да я отричаш.

— Да я приемеш… как?

— Когато бях в Африка, веднъж ме помолиха да говоря с един човек, който беше прокълнат от местния шаман и както може да се очаква, бе започнал да се стопява. Един западен психиатър беше пробвал логическия метод, но без резултат. Аз възприех друг подход към разума на човека. Накратко, казах му, че в миналото местният шаман толкова е злоупотребявал с мощта на вуду за собствено облагодетелстване, че духовете са му отнели силата. Обясних му, че за да запази позицията си, за да не научи племето, че е изгубил магическите си способности, е почнал да трови жертвите си. Измислих цяла история, включително подробности около смъртта на друга жертва наскоро — точно как става, как симптомите на отравянето имитират признаците на истинска магия. Докато говорех, виждах как разказът ми се запечатва в ума на човека. И в крайна сметка подейства. Подейства, защото той можеше да приеме обясненията ми, без да се откаже от изконната си вяра в силата на вуду.

Мадлин потъна в мълчание, явно ѝ беше трудно да осмисли всички следствия от това.

— Какво стана с шамана? — попита Гърни.

— Скоро след като слухът, че е изгубил силата си, се разпространи, в хамака му попадна смъртоносно отровна змия. — Хамънд сви рамене. — Шаманите си създават много врагове. В Африка има твърде много опасности. Твърде много възможности за отмъщение.

— Чувствате ли се виновен за смъртта му?

— Не по-виновен за смъртта му, отколкото за спасението на човека, когото се опитваше да убие.

Докато разсъждаваше над чутото, Гърни си даде сметка за страни от природата на Хамънд, които досега не беше забелязал — решителност, прагматизъм, готовност да изцапа ръцете си в опасна ситуация. Докато се опитваше да измисли как да проучи по-добре тези качества, телефонът му изпиука.

Погледна дисплея. Текстовото съобщение от непознат номер бе кратко, обезпокоително и за момент неразбираемо.

В следващия момент осъзна, че това е отговор на снимката, която бе изпратил на Уиг от вътрешността на телефона на Мадлин. Тя пак го предупреждаваше: видът на подслушвателното устройство подсказваше, че са замесени хора, с които не трябва да си има работа.

Искаше да говори с нея, даже се изкуши да ѝ се обади, но го спря тайнственият тон на съобщението. Хрумна му все пак, че може да използва получаването на есемеса като естествено прикритие на сканирането за електронни устройства, което беше истинската цел да дойде в бунгалото.

Гърни стана от дивана и си придаде смутено изражение.

— Извинявайте, но изникна нещо. Трябва да свърша малко работа.

Отдалечи се и незабелязано смени истинския си телефон със скенера от джоба си. Бавно отиде в другия край на стаята, като че ли искаше да се уедини. Включи скенера, нагласи настройките и започна да обикаля из помещението, като се взираше в дисплея, сякаш чакаше да се активира лоша интернет връзка.

Джейн стана и отиде да направи нещо в кухнята.

Гърни видя очертанията на стаята на дисплея и веднага след това се появиха три червени точки — три различни предавателни устройства, всяко с различна честота.

В същото време подслушваше разговора на Мадлин с Хамънд.

— Искате да кажете, че сте спасили живота на жертвата, като сте измислили лъжлива история?

— Като му дадох алтернативен начин да разбере болката си.

— Обаче е било лъжа.

— И това ви притеснява? Може би сте прекален идеалист.

— Защото ценя истината ли?

— Може би я цените прекалено високо.

— Каква е алтернативата? Да вярвам на лъжи ли?

— Ако бях казал на онзи заблуден човек истината — че вуду няма собствена магическа сила, а е само трик и собственият ум на жертвата я обрича на бавно самоубийство — нямаше да ми повярва. Предвид културата, в която е израсъл, няма как да ми повярва. Щеше да отхвърли истината като еретични брътвежи. И в резултат от това щеше да умре.

— Значи истината не е важна?

— Важна е. Но не е най-важното нещо. В най-добрия случай тя ни помага да живеем. В най-лошия ни погубва. — Хамънд, още седнал в креслото до огъня, се наведе към Мадлин. — Истината се надценява. Това, от което реално имаме нужда, е поглед върху нещата, който да прави живота ни годен за живеене.

Настъпи дълго мълчание. Когато Мадлин пак заговори, думите ѝ бяха все така предизвикателни, но вече не с предишния настъпателен тон:

— Това ли правите като терапевт? Измисляте правдоподобни лъжи, с които пациентите ви могат да живеят?

— Правдоподобни истории. Начини за разбиране на събитията в живота им, на особено травматизиращи събития. Не е ли по-добре приказка, която ти помага да живееш по-щастливо, отколкото истината, с която не можеш да се примириш?

След кратка пауза тя отговори тихо:

— Може би сте прав.

От една страна, Гърни се опитваше да осмисли току-що казаното от Хамънд и последвалата реакция на Мадлин, която го изненада и разтревожи. Същевременно се стараеше да се съсредоточи върху данните на скенера. Второто му усилие бе прекъснато от следващия коментар на Хамънд:

— Може би в живота ви има събитие, което не сте успели да наместите адекватно в история, с която можете да живеете спокойно. Това е често срещан източник на страдание. Но това страдание може да бъде облекчено.

Пак настъпи тишина и Гърни отново се фокусира върху скенера. Обиколи още веднъж помещението, за да засече точното местоположение на устройствата. Бяха на сравнително централни позиции — близо до места, където най-често се провеждат разговори: креслата и дивана до камината, масата за хранене, едно бюро със стационарен телефон на него.

Едната червена точка на схемата показваше подслушвателно устройство в основата на дървена подставка за саксии, пълна с филодендрони. Друго, с подобна честотна характеристика, беше на по-малко от три метра от първото, в един свещник от ковано желязо. Вниманието на Гърни обаче бе привлечено от третото. То беше с честота на предаване в свръхвисокия диапазон, подобно на микроскопичния предавател в мобилния телефон на Мадлин, и изглеждаше разположено в деликатния връх на една антикварна лама с подставка на пода.

Гърни изключи скенера и го прибра в джоба си. Приближи се до лампата и огледа малкия орнамент на върха на абажура с формата на миниатюрна ваза, изрязана от матов скъпоценен камък. Беше с наситено зелен цвят и изпъстрен с алени петна.

Джейн се върна от кухнята.

— Свършихте ли онова, което трябваше?

— Да. — Гърни се отдръпна от лампата. — Приключих. Извинявайте за прекъсването. Трябва обаче да ви информирам за някои неща и да ви задам няколко въпроса.

— Чу ли, Ричард?

Той я погледна и събра пръсти под брадичката си. Насочи вниманието си, с видима неохота, от Мадлин към Гърни.

— Слушам.

След като се увери, че помещението се подслушва, Гърни се колебаеше каква част от информацията да сподели. Едно беше сигурно — не искаше да застрашава Анджела Кастро. За другото щеше да импровизира. Хрумна му, че би било интересно да научи мнението на Хамънд за вероятността някой да го следи.

— Минавало ли ви е през ума, че в къщата и колата ви може да има подслушвателни устройства?

— Даже бих се изненадал, ако няма.

— Взели ли сте предпазни мерки?

— Не. Нямам какво да крия.

— Добре. Да сменим темата. Колко луд е Пейтън Гол?

Хамънд се усмихна вяло:

— Запознахте ли се вече с него?

— По-рано днес. В оранжерията му. В компанията на една гола жена.

— Само една?

— Това обичайно ли е?

— О, да, то е ежедневие за него.

— Значи не е било постановка за пред мен?

— Имате предвид, че не се е преструвал на глупак, за да го задраскате от списъка със заподозрени?

— Нещо такова.

— Бих казал, че сте видели истинската му същност.

— Твърдеше, че парите го отегчават и че не се интересува от тях. Истина ли е, или лъже?

— Истина е, доколкото управлението на пари изисква определено внимание и търпение, които той просто не притежава. Но е лъжа от гледна точка на огромния му интерес към това, което може да си купи с тях.

— Тоест Пейтън получава кокаина и курвите, а Остин — финансовите доклади.

— Нещо такова.

— Добре, друг въпрос. Научих от надежден източник, че поне един от загиналите е получил странно телефонно обаждане една-две седмици преди да дойде в имението „Вълчето езеро“. Възможно е онзи, който му се е обадил, да го е посъветвал да дойде при вас.

— Какво „странно“ има в това?

— Останал е с впечатлението, че трябва да запази обаждането в тайна — и че има опасност дори да бъде убит, ако разкаже на някого за него.

— Да бъде убит? — изненада се Хамънд. — Ако каже на някого за препоръката да дойде при мен?

— Така е казал тогава. Това говори ли ви нещо?

— Абсолютно нищо.

— Ходили ли сте на летен лагер?

— Моля?

— Летен лагер. Ходили ли сте някога? Като дете или възпитател? Или в някакво друго качество?

— Не. Защо питате?

— Дълго е за обяснение. Но ако не сте ходили никога на лагер, няма значение.

— Щом казвате. — Хамънд прозвуча раздразнено като човек, който е свикнал сам да решава дали нещо е важно, или не е. — Други въпроси?

— Ще споделя само едно наблюдение. Мисля, че нещата започват да се изясняват. Не казвам, че краят се вижда, но съм почти сигурен, че картината няма да е тази, която Тил Фентън иска да представи.

Джейн, която досега мълчаливо следеше разговора, се обади за първи път:

— Благодаря! Никога не съм се съмнявала в способността ви да разкриете истината, но е хубаво, когато го чувам от вашата уста.

— Имам един въпрос — обърна се Мадлин към Хамънд с тон, подсказващ, че въпросът ѝ е породен от нещо, което досега си е мислила. — Относно спомена ми за нещо, което се случи в далечното минало недалеч от тук. Мислех, че като дойда, това ще ми помогне да го преодолея. Но не стана. Дори стана още по-мъчително. Освободих спомена. Но не знам какво да правя с него. Не мога да се отърва от него. Но и не мога да се помиря с него. Не знам какво да правя.

— И въпросът ви е…? — попита с тих глас Хамънд и се усмихна.

— Помагали ли сте друг път на човек с подобен проблем?

— Да. Както казах по-рано, често помагам на хора да преодоляват травми от минали събития.

— Мислите ли, че можете да помогнете на мен?

Гърни едва сдържа подтика си да я прекъсне, да отклони молбата ѝ.

Не каза обаче нищо от страх да не прозвучи прекалено рязко. Запази каменно мълчание, смаян от готовността ѝ да разголи душата си пред човек, обвинен за четири убийства.

Мадлин и Хамънд се уговориха да се видят в бунгалото в 9.00 на следващия ден и след няколко минути всички си пожелаха лека нощ. Хамънд отиде до камината, взе един ръжен и почна да разравя разпадащите се въглени. Джейн изпрати гостите до верандата.

Суграшицата беше спряла и въздухът бе леден.

— Добре ли сте?

Гърни бе толкова вглъбен в мислите си, че му трябваха няколко секунди, докато осъзнае, че въпросът на Джейн е към него.

— О… да… добре съм.

По изражението ѝ личеше, че не му вярва, но тъй като не искаше да говори за онова, което наистина го тревожеше, а именно предложението на Мадлин да се срещне с Ричард, той потърси друго обяснение. И бързо намери.

— Може да ви прозвучи странно, Джейн, но ме заинтересува орнаментът на върха на една от лампите ви. Сещате ли се за какво говоря?

— Кървавият камък ли? Зеленият с червените петънца?

— Същият. Към лампата ли си е, или сте го купили отделно?

— Винаги е бил част от лампата, доколкото знам. Някои от вещите тук са на Ричард, но лампите и мебелировката са собственост на хотела. Има ли конкретна причина да се интересувате?

— Никога не бях виждал такъв камък.

— Да, наистина е необичаен. — Тя се поколеба за момент. — Странно е, че питате точно за него.

— Защо?

— Преди около година изчезна. И няколко дни по-късно пак се появи.

— Не разбрахте ли защо?

— Не. Разпитах, разбира се. Хората от поддръжката, чистачките, никой не знаеше нищо. Дори казах на Остин. Никой нямаше представа как и защо може да е станало.

Джейн погледна Гърни очакващо, сякаш той можеше да даде обяснение. След като той не каза нищо, тя добави:

— И сега пак се случи.

— Как така?

— Преди около месец. Направи ми впечатление, защото това е любимата ми лампа. Използвам я всяка вечер.

— Пак се е случило? По същия начин?

— Да. Една вечер забелязах, че е изчезнал. След два дни пак си беше на мястото.

— Било е приблизително по време на първото самоубийство, нали?

— Преди това. Преди целият ни свят да се преобърне надолу с главата.

— Сигурна ли сте? Че се е случило преди първото самоубийство?

— Абсолютно.

— Около началото на ноември?

— Да.

— А когато се случи първия път? Казахте преди около година. Пак ли беше в началото на ноември?

— Да. Там някъде. Спомням си, че Остин се пошегува, че духовете излизат да правят белѝ по Хелоуин.

32.

По пътя обратно за хотела, вместо веднага да подложи жена си на разпит за плана да се срещне с Хамънд, Гърни се опита да определи защо това толкова го разтревожи.

Може би чувството, че тя се променя. Или още по-обезпокоителната възможност изобщо да не се променя — може би онази Мадлин, която съществуваше в представите му, бе фикция и той едва сега виждаше истинската. Беше си я представял като силна, трезво мислеща жена. Сега изглеждаше уплашена и объркана, готова да се довери на психолог, който може да се окаже убиец.

Точно когато паркираше под навеса, мрачните му мисли бяха прекъснати от звъна на телефона му.

Джак Хардуик заговори веднага щом Гърни вдигна:

— Имам гореща следа за теб — трябва да се видиш с един тип утре сутринта. Съвсем близо до теб, в Отървил.

На Гърни му трябваха няколко секунди да се окопити.

— Отървил е на три часа път, не е „съвсем близо“. Кой е този човек и защо е толкова важно да говоря с него?

— Мо Блумбърг. Бивш собственик и управител на лагера „Брайтуотър“, който вече не съществува. Преустроил го е в един вид ваканционно селище и го е нарекъл „Брайтуотър кабинс“. Там е ходил Стив Пардоза, докато още е било летен лагер. Мо заминава утре следобед за Израел, където живее през зимата, затова трябва да се срещнете утре сутринта, освен ако не искаш да се разходиш до Тел Авив.

— Защо не свършиш ти тази работа?

— Бих я свършил с удоволствие, но утре трябва да съм в Тийнек, Ню Джърси. Един приятел на мой приятел ме уреди да се видя с детектива, който първи е поел самоубийството на Лио Балзак. Не иска да приказваме по телефона, затова трябва да отида лично. Идеята ми е аз говоря с него, ти говориш с Мо. Справедливо разделяне на работата. Какво мислиш, Шерлок?

Преди Гърни да отговори, вниманието му бе разсеяно от Мадлин, която слезе от колата.

— Умирам от студ — заяви тя. — Ще вляза.

Въздухът, който проникна през отворената врата, беше смразяващ.

Тя затвори вратата и тръгна бързо към хотела.

Колкото и кратки да бяха думите ѝ, те отново възбудиха тревожните мисли, които го измъчваха, преди да се обади Хардуик. Гърни отново приближи телефона до ухото си и се опита да се съсредоточи върху настоящия проблем.

— Ти говори ли с този Блумбърг?

— За кратко. Но преди това ходих при семейство Пардоза. Лично в дома им във Флорал парк. Много скръб. Много фантазии. Убеждаваха ме, че Стивън най-сетне се бил взел в ръце. Започнал нов живот. Имал огромни перспективи. Умът не им го побира как може да се самоубие. Толкова много очаквания имал. И така нататък. Мисля, че като ми разказваха всичко това, сами се убеждаваха, че е истина. Колкото повече повтаряш нещо, толкова по-реално ти изглежда. Приказваха ли, приказваха, а аз кимах ли, кимах, поклащах главата и се усмихвах в подходящите моменти — типичните преструвки.

— Джак, ужасен си…

— Както и да е, аз кимах, те приказваха. Но по едно време стана интересно, когато попитах дали Стивън е ходил на летен лагер. Тогава изведнъж се спекоха. Явно не им е любимата тема. Изглежда, че е ходил само веднъж. Преди тринайсет години. През онова лято се е случило нещо неприятно, което отказаха да обсъждат. Но с малко сръчкване от моя страна — всъщност не чак толкова малко — успях да им изкопча номера и адреса на Мо Блумбърг, който се оказа, че държи вече ваканционно селище, а не ученически лагер. Следиш ли ми мисълта?

— Опитвам се. Продължавай.

— Обадих се на Блумбърг, който звучеше като някакъв грохнал дядка. Казах му, че разследвам смъртта на един от бившите му лагерници и имам нужда от информация за лятото, което е прекарал в „Брайтуотър“. Той ми каза, че преди време имало пожар, който унищожил кантората и всичките им документи — писани на ръка картончета, картотекирани в кутии от обувки. Когато споменах конкретната година обаче — преди тринайсет години — когато Пардоза е бил там, той реагира доста странно, точно като родителите на Стиви по-рано. Не искаше да говори за никого и нищо, свързано с въпросното лято, особено по телефона. Трябвало да е лично. Затова ти уредих среща в 11.00. Утре сутринта. Блумбърг тръгва точно в два за летище „Кенеди“.

— Какво му каза за мен?

— Че си нюйоркски детектив, работещ по случая.

— Частен нюйоркски детектив?

— Мисля, че не наблегнах изрично на първото определение.

— Казал си му, че съм от нюйоркската полиция?

— Май споменах тази връзка.

— В сегашно или в минало време?

— Това е сложен въпрос. Лесно бъркам времената.

— Ако ме попита, няма да го лъжа.

— Естествено. Истината е най-добрият ни приятел.

Гърни въздъхна:

— Добре, ще ми дадеш ли сега адреса?

— Брайтуотър Лейн 2799, Отървил. — Хардуик замълча, вероятно за да даде на Гърни време да запише, преди да продължи. — Чакай да те питам сега. Сигурен ли си, че си на място, където няма опасност да те подслушват?

— До голяма степен. Ако не броим устройствата за проследяване. В колата съм и телефонът ми е чист, доколкото можах да определя. Обаче бунгалото на Хамънд е съвсем друга работа.

— Какво откри там?

— Три аудиопредавателя.

— Леле! Знаех си!

Гърни извади скенера, отвори информацията от проверката на бунгалото и даде на Хардуик данните за местоположението, честотата и силата на сигнала на устройствата. После му разказа странната история на Джейн за ноемврийските изчезвания и появявания на орнамента от кървав камък, съдържащ едното от тях.

— Мамка му. — Хардуик подсвирна леко. — Някой е подслушвал Хамънд, преди нещата да се сговнят съвсем. Защо?

— Интересен въпрос. Ако намерим отговора, работата ни е наполовина свършена.

Гърни затвори. Слезе, заключи колата и се насочи към хотела.

Видя Мадлин свита пред камината в Големия салон.

Остин Стекъл излезе от офиса си.

— Господин Гърни, трябва да поговорим.

Огледа се, почти скришно, за да наблегне колко чувствителна е темата. Бръснатата му глава лъщеше от пот.

— Фентън дойде да ви търси. Трябва да отбележа, че не изглеждаше никак доволен. Всъщност изглеждаше доста ядосан. По-ядосан, отколкото бихте искали да бъде човек с неговото положение. Само ви казвам.

— Каза ли какъв е проблемът?

— Използваше юридически термини като „възпрепятстване на правосъдието“ и „намеса в криминално разследване“. Ако оставим това настрана, останах с впечатлението, че очакваше да сте си тръгнали и се ядоса, че още сте тук. Само ви казвам. Достатъчно сте разумен, за да си правите изводите. Този тип има власт да хвърли стършелово гнездо на главата ви.

Гърни примигна и за малко не се изсмя, когато си представи сцената.

— Благодаря за предупреждението. Впрочем Пейтън разказа ли ви какво си приказвахме по-рано?

— Да, преди малко. Каза, че е минало гладко. Нямало проблеми. Вярно ли е?

Гърни сви рамене:

— Всичко е относително. Знаете ли случайно коя беше голата жена с него?

— Коя гола жена? — ухили се Стекъл. — Пейтън има много голи жени.

— Аха. Значи няма значение.

Сега Стекъл на свой ред сви рамене:

— Значи, по принцип, разговорът е минал успешно?

— Може да се каже. Но забравих да му задам един въпрос.

— Така ли? Кой?

— Какво е отношението му към хомосексуалистите?

Стекъл се ухили още по-широко:

— На Пейтън изобщо не му пука за това.

— Ясно. Не знаех.

— Е, имате ли представа вече кога ще си тръгвате? Когато Фентън пак се появи, бих искал да мога да му кажа.

— Скоро. Кажете му, че заминаваме скоро.

Двамата останаха втренчени един в друг за няколко секунди. След малко Стекъл кимна и се прибра в офиса.

Гърни отиде при жена си в Големия салон.

Седна до нея с лице към огъня. Затвори очи и тъкмо търсеше най-подходящите думи да повдигне темата, която го глождеше, когато тя се изправи.

— Мислиш ли, че е лоша идея да говоря с Ричард?

— Ако не друго, със сигурност е съмнителна.

— В бунгалото изглеждаше, сякаш ще се пръснеш.

— Честно ли да ти кажа? Бях шокиран. Идеята да споделиш нещо толкова лично с човек в неговото положение е безумна. Не е ли това същият човек, на когото вчера беше бясна? Човекът, когото нарече лъжец, защото твърди, че не познава собствената си психика? Човекът, за когото ми каза, че се опитва да ни манипулира и ни прави на глупаци?

Мадлин въздъхна:

— Бях ядосана, защото засегна чувствителна за мен тема. Всъщност аз бях тази, която не познаваше себе си. Аз бях тази, която си мислеше, че съм се справили с проблемите от миналото. Не беше той нечестният, а аз. — Изсмя се иронично. — Нищо не те прави по-уязвим за миналото от илюзията, че си се преборил с него.

Това до голяма степен беше така, но Гърни все още не мислеше, че планът ѝ да разговаря за миналото си с Хамънд е добра идея.

Сякаш в отговор на безгласния му въпрос, Мадлин го погледна умолително в очите:

— Трябва да направя нещо. Спешно. Дойдох, за да съживя спомените. Сега не мога да спра да мисля за тях.

Гърни искаше да знае за кои спомени говори тя, но го беше страх да попита. Страхуваше се да не се окаже, че онази страна на Мадлин, която никога не е познавал, е най-важната.

Тя се обърна към него и стисна силно страничните облегалки на коженото кресло.

— Трябва да направя нещо. Ако не направя нещо, ще рухна. Чувствам го. Моля те, разбери. Нямам друг изход. Поне разговорът с Хамънд утре сутринта е нещо.

33.

Присъни му се звън. Звънът се материализира в образ на нещо блестящо. Блестящите синьо-зелени очи на Ричард Хамънд. Блясък. Звън.

— Дейвид, телефонът ти звъни.

Мадлин стоеше до леглото по бяла хавлия. Косата ѝ беше мокра. Подаваше му телефона.

Той го взе, премигна, за да проясни зрението си, и видя, че номерът е скрит. Часът на дисплея беше 6.46. Той седна на ръба на леглото.

— Гърни на телефона.

— Извинявай, че те събуждам, Дейв. Аз съм, Робин Уиг.

— Няма проблем. Тъй или иначе трябваше да ставам.

— Откакто ти пратих есемеса, не спирам да се колебая дали все пак да не ти се обадя.

— От съобщението ти разбрах, че положението е деликатно.

— Меко казано. Между другото, обаждам се неофициално от извън службата. Но по същество. Първо, за снимката на разглобения телефон. Предавателят, монтиран на мястото на микрофона, е устройство с много ограничен достъп. И нямам предвид ограничен в рамките на федералните служби. Имам предвид ограничен до тесен кръг от избрани в системата за национална сигурност. Разбираш ли какво искам да ти кажа?

— Попаднал съм в радара на много опасни хора?

— Пак меко казано. Ще бъда кратка и ясна. Това, което широката общественост знае за ФБР, ЦРУ, НСА и военното разузнаване, дори не се докосва до повърхността на това, което става реално. Хората, които проявяват интерес към теб, имат достъп до информацията за всеки уебсайт, който някога си отварял, всеки телефонен номер, на който си звънял, всяка покупка, която някога си правил с кредитна карта, всяка книга, която някога си вземал от библиотеката. Освен ако не си дезактивирал джипиеса на мобилния си телефон, знаят всеки маршрут, по който си пътувал, всеки адрес, на който си спирал, всеки приятел, всеки лекар, всеки адвокат, всеки психоаналитик, които си посещавал. И това е само ордьовърът. Ако решат, могат да възпрепятстват операция на ниво национална сигурност, да записват телефонните ти разговори, да подслушват дома ти. Имат достъп до банковите ти сметки, данъчните ти декларации, училищното и университетското ти досие, медицинския ти картон. И могат да направят така, че да изчезнеш за интензивни разпити без законово ограничение, като просто измислят фалшива връзка между теб и някоя терористична организация, която може изобщо да не съществува. „За защита на родината“ се превърна в празен чек в ръцете на някои много безскрупулни хора. Някакви въпроси?

— Около сто. Но се съмнявам, че искам да чуя отговорите.

— Късмет, Дейвид. И бъди много, много внимателен.

Той ѝ благодари, че е поела риска да говори с него, но тя вече бе затворила.

След картината, която бе обрисувала, на мрачните потайности на държавните служби, Гърни лесно можеше да си представи различни параноични сценарии. От друга страна, предвид постоянната намеса на държавните служби в личния живот на хората, кой сценарий би могъл да се отдаде на параноя? Технологията за събиране и манипулиране на информация препускаше далеч пред етичните норми за използването ѝ. Да сложиш такъв мощен инструмент в ръцете на амбициозни бюрократи с чувство за непогрешимост, бе като да дадеш оръжие за масово унищожение на училищни побойници.

Гърни осъзнаваше, че стихийните процеси в обществото са извън контрола му. Но от него зависеше да реши къде ще вложи времето и усилията си. Най-голямото предизвикателство в момента бе да остане фокусиран върху случая или да раздели вниманието си между разследването и проблемите с Мадлин (често, когато се вглъбеше в работата, забравяше, че не е само детектив, а и съпруг).

— Не трябва ли да се приготвяш за тръгване? — попита Мадлин. Беше се върнала в спалнята с айпада си, на който свиреше силна музика (един от методите за заглушаване на подслушването, който той бе предложил).

— Ще успея — успокои я той, като стана от леглото. — Ако тръгна от тук в осем, мога да съм в Отървил в единайсет. Между другото, как мислиш да отидеш до къщата на Хамънд?

— Мога да взема един от джиповете на хотела или даже да отида пеша, ако не вали сняг. Дотам е по-малко от километър.

— В девет ли ви е срещата?

— Ричард каза, че мога да отида по-рано и да закусим заедно. Всъщност покани и теб, но помислих, че няма да искаш.

Най-добрият отговор беше да стисне зъби и да кимне. Той смотолеви, че трябва да се изкъпе и обръсне, влезе в банята и затвори вратата.

Знаеше, че гневът му е нелеп. Но не можеше да отрече реалността.

Докато се приготвяше да тръгва за Отървил, обясни на Мадлин къде скенерът е засякъл трите подслушвателни устройства в бунгалото и къде трябва да седнат с Хамънд, за да сведат до минимум ефикасността им.

— Седни с гръб към устройствата и говори колкото можеш по-тихо. Можеш дори да вземеш айпада и да пуснеш музика. Кажи на Хамънд, че ти помага да се отпуснеш.

Тя протегна ръце към него и очите ѝ се напълниха със сълзи. Прегърна го силно — отчаяно дори.

— Какво има? — попита той.

— Голяма грешка беше да дойдем. Може би най-лошото решение, което съм вземала.

— Можем да си тръгнем когато поискаш.

— Не. Проблемът е вътре в мен. Бягството няма да помогне. Хайде, време е да тръгваш. Може би господин Блумбърг ще хвърли някаква светлина върху мистерията на Вълчето езеро.

Когато остана сам в колата, вече беше по-лесно да се съсредоточи върху разследването. Реши през първия етап от пътуването да се опита да идентифицира противоречието, което бе усетил някъде в отговорите на Анджела Кастро в „Куклената къщичка на Табита“. Когато изпиташе това усещане — че има някакво несъответствие, — обикновено попадаше на нещо интересно. Извади телефона си, намери файла със записа, който бе направил, и го пусна.

Аудиото веднага го пренесе в магазина за кукли. Когато чу гласа на Табита, отново го порази комбинацията от страховитост и любезност — а също обяснението на Анджела, че Табита вероятно се надява, че „ще купят още една Барби“.

Не успя обаче да открие несъответствието, което търсеше.

Затова пак пусна записа.

При второто прослушване най-сетне я чу. Само една случайно звучаща дума.

„По-късно“.

Странното не беше в самата дума, а в звученето, когато Анджела я изричаше.

Гърни бе попитал какво Пардоза е казал за Хамънд и тя отговори, че е казал, че психологът е гнусен човек.

После Гърни я попита дали Пардоза ѝ е разказал за кошмарите.

Отговорът ѝ беше:

— Да, но за тях ми разказа по-късно.

Това „по-късно“ звучеше, сякаш е минал доста дълъг интервал от време. Но Анджела му беше казала също, че Пардоза ѝ е разказал за кошмара си още първия път, когато го е сънувал, в нощта след срещата с Хамънд.

Можеше да се предполага, че най-ранният момент, в който Пардоза би могъл да ѝ каже, че Хамънд е „гнусен“, е бил следобедът след хипнотичния сеанс. А за кошмара би могъл да ѝ разкаже през нощта или на другата сутрин. Така между двата разговора можеше да са минали между дванайсет и осемнайсет часа — не особено дълъг интервал.

Гърни осъзна, че отива доста далеч в предположенията въз основа на една-единствена дума. Преди да продължи, трябваше да изясни какво по-точно е имала предвид Анджела под „по-късно“. Имаше само един начин да разбере. Той отби на едно уширение, намери номера на Анджела и набра.

Тя се обади с тих, плах глас:

— Ало?

Като фон се чуваха гласове от телевизор, смях, ръкопляскане.

— Дейвид Гърни се обажда. Добре ли сте, Анджела?

— Мисля, че да. Случило ли се е нещо?

— Не, нищо. Питах се за нещо, което казахте вчера, и мисля, че може да ми е от полза. Удобно ли е?

— В какъв смисъл?

— Можете ли да говорите? Сама ли сте?

— О, да, сама съм. С кого да бъда? В стаята съм.

— В „Куклен свят“ ли?

— Да.

— Добре. Нека да ви обясня какво ме интересува.

Гърни преразказа разговора между двамата, довел до думата „по-късно“ като определение за интервала между момента, когато Пардоза ѝ е казал, че Хамънд е гнусен, и когато ѝ е разказал за кошмара си.

— Питах се колко време мина между тези две неща, които ви е казал Стиви.

— Не разбирам.

— В един момент Стиви ви е казал, че хипнотизаторът е гнусен човек. После, по-късно, ви е разказал за кошмара. Колко по-късно стана това?

— Боже, де да знам. Не съм броила дните.

— След няколко дни ли стана това? Не след часове?

— О, не, не часове. Определено след няколко дни.

— Добре. Правилно ли си спомням, че Стиви ви е разказал за кошмара още след първия път, когато го е сънувал, в нощта веднага след сеанса си при Хамънд?

— Да. Сигурна съм. Защото бяхме тук, когато ми разказа.

— В „Куклен свят“ ли?

— Да.

— Това означава, че ви е казал, че Хамънд е гнусен, най-малко два-три дни преди това. Още преди да отиде във „Вълчето езеро“. Би трябвало да ви го е казал още във Флорал Парк. Прав ли съм?

Тя не каза нищо. От телефона се чуваше само шумът от телевизора.

— Анджела?

— Да, тук съм.

— Чухте ли въпроса ми?

— Чух го.

Тя пак замълча.

— Анджела, това е много важно. Откъде Стиви е знаел, че хипнотизаторът е гнусен човек, преди да се срещне с него?

— Сигурно някой му е казал.

— Човекът, който му се е обадил?

— Не мога да кажа.

— Защото Стиви ви е казал, че може да умрете, ако кажете на някого?

— Защо настоявате на това? — проплака тя.

— Защото има опасност всички да умрем, ако не ми се доверите и не ми разкажете всичко, което знаене.

Пак мълчание.

— Анджела, когато Стиви кажеше, че някой е „гнусен“, какво имаше предвид обикновено?

— Откъде мога да знам? — попита тя почти панически.

— Вие знаете, Анджела. Чувам го в гласа ви.

Тя не каза нищо и това потвърди предположенията му.

— Знаели сте какво е имал предвид с тази дума, но сте се разстроили, когато я е използвал, нали? — настоя той.

Мълчанието ѝ бе нарушено от подсмърчане. После Гърни чу шум от преглъщане. Той изчака. Още малко и думите щяха да потекат.

— Стиви… имаше предразсъдъци към някои неща. Към някои хора. Разберете, той беше добър човек. Но понякога… понякога имаше проблем с гейовете. Понякога казваше, че това, което правят, е гнусно.

— И че те са гнусни?

— Понякога така казваше.

— Благодаря, Анджела. Знам, че ви беше трудно да ми кажете това. И за да съм сигурен, че не правя грешка, искам да ми отговорите на още един въпрос. Човекът, който се обади на Стиви — онзи, когото подозирате, че го е накарал да отиде до „Вълчето езеро“ при Хамънд, — той ли му каза, че Хамънд е гей?

Последва дълго мълчание.

— Това е страшно важно, Анджела. Той ли каза на Стиви, че Хамънд е гей?

— Да. Той му каза.

— Попитахте ли Стиви защо се е съгласил да отиде при психотерапевт, за когото знае, че е гей?

— Да, питах го.

— Какво ви отговори?

— Каза ми да спра да разпитвам. Каза, че е опасно да задавам въпроси.

— Каза ли ви защо е опасно?

— Повтори онова, което ми беше казал през нощта след обаждането — че може и двамата да умрем.

34.

Когато Гърни стигна до табелата на Отървил, облаците бяха изтънели и бледото слънце прозираше през тях.

Той се поколеба дали да не използва тактиката от Лейк Джордж, за да скрие следите си, но реши, че не е необходимо. Нека онези, които го следяха, да видят, че отива във ваканционното селище. Имаше основателни причини да запази в тайна местопребиваването на Анджела Кастро, но те не важаха за Мо Блумбърг.

Мина през „градчето“ Отървил, състоящо се от един порутен автосервиз, затворена будка за хотдог и бензиностанция с две колонки. След километър и половина джипиесът го насочи към Брайтуотър Лейн — черен път, който го изведе през гората до открит участък с десетина бараки, разпръснати около малко езеро. По средата на поляната имаше каменни основи и няколко овъглени греди — останки от по-голяма постройка. До тях бе спряна очукана тойота „Камри“.

Гърни спря зад тойотата. Когато слезе, чу глас:

— Насам.

Няколко секунди му бяха необходими, за да открие откъде идва гласът — видя силует на прозореца на една от бараките.

— Обиколете от другата страна. Главната врата гледа към езерото.

Гърни заобиколи откъм езерото и когато се качи на покритата веранда, вратата се отвори и на входа се показа възрастен, но добре сложен белокос мъж с тъмносив панталон и синьо сако. Облеклото и двата куфара, оставени до самата врата, потвърждаваха предстоящото заминаване, за което бе казал Хардуик.

— Господин Блумбърг?

— Както виждате, езерото е основната атракция — каза мъжът, сякаш Гърни го бе попитал за ориентацията на верандата. — Затова е най-логично бараките да са обърнати натам. Вие сте детектив Гърни, нали? Влезте. Нали знаете, че нямам много време.

— Разбрах, че отлитате за топлите страни.

— Да, сега там е между двайсет и пет и трийсет градуса. Слънчево. Тук ще ми измръзне задникът. Едно време зимата не ме притесняваше, виждаше ми се глупаво, когато дъртаците се изнасяха за Флорида и други такива места. Обаче изкарайте няколко години артрит и ще разберете. Ако ставите ви болят тук, а не ви болят там, по дяволите, решението е лесно, нали? А в отговор на въпроса ви, да, аз съм Мо Блумбърг. Може някои неща вече да забравям, но за това съм почти сигурен.

Двамата мъже се ръкуваха. Гърни огледа набързо вътрешността на бараката. Главното помещение беше единственото, което се виждаше от мястото, където се намираше, и бе обзаведено отчасти като кабинет, отчасти като хол със стара чугунена печка на дърва по средата. Мебелите бяха малко овехтели.

— Седнете. Другият детектив не обясни ясно по телефона. За какво искате да говорим?

Блумбърг не седна, затова и Гърни остана прав.

— Един младеж на име Стивън Пардоза е починал наскоро при подозрителни обстоятелства. Може би сте гледали по телевизията.

— Да виждате телевизор наоколо?

Гърни се огледа.

— Нямате ли?

— Нищо, което може да се види по телевизията, не си струва вниманието на човек, ако има и половин мозък. Само шум и глупости.

— Значи детектив Хардуик беше първият, от когото чухте за смъртта на Стивън Пардоза?

— Той спомена името, но още не разбирам каква връзка има с мен.

— Каза ли ви, че Стивън Пардоза е бил във вашия лагер преди тринайсет години?

— Спомена нещо такова.

— Но не си спомняте името или човека?

— Държах лагера трийсет и осем години. По сто и двайсет момчета всяко лято. За последно преди дванайсет години. Нима очаквате да помня всеки лагерник? Знаете ли на колко съм години, детективе?

— Не, не знам.

— Ставам на осемдесет и две идния месец. Едва си спомням собственото си име. Или кой ден е днес. Или за какво съм влязъл в кухнята.

Гърни се усмихна съчувствено:

— Казахте, че последното лято на лагера като такъв е било преди дванайсет години.

— За това поне съм сигурен.

— Стивън Пардоза е бил тук преди тринайсет. Тоест годината, преди да затворите.

— Елементарна аритметика.

— Изглежда, че лагерът е бил печеливш години наред.

— Факт.

— Защо решихте да го закриете?

Блумбърг поклати глава:

— Много просто. Изгубихме клиентите си.

— Защо?

— Случи се трагедия. Ужасно нещастие. После нещата излязоха от контрол. Истории, слухове, лудост. Това беше. Една година ринехме чисто злато. На другата — лайна.

— Какво се случи?

Блумбърг се изсмя рязко, горчиво:

— Отговорете ми на този въпрос и ще вземете голямата награда.

— Не разбрах.

— Никой не знае какво се случи. Всичко, което можеше да се прецака, се прецака.

— Бихте ли ми разказали по-подробно? Може да се окаже важно.

— „Може да се окаже важно“? Беше достатъчно важно, за да унищожи лагера „Брайтуотър“, който функционираше, за ваше сведение, от петдесет години преди трийсет и осемте, през които аз бях управител. Институция. Традиция. Всичко пропадна.

Гърни запази мълчание. Просто изчака, защото знаеше, че Блумбърг ще разкаже цялата история.

— Винаги е имало колебания — по-добри или по-лоши години. Нямам предвид бизнеса, финансовата страна. Тя винаги е била стабилна. Говоря за сбора от характери. За емоционалната химия. За духа на групата. За това, как гнилите ябълки развалят и останалите в щайгата. Някои години атмосферата беше по-ведра, по чиста, по-добра от други. Очаквано, нали? Но преди тринайсет години този показател на графиката се срина главоломно. През онова лято във въздуха витаеше различно усещане. По-грозно. По-гадно. Усещах страх. Няколко възпитатели напуснаха. Няколко деца писаха на родителите си да дойдат да си ги вземат. Сега хората използват термина „токсична атмосфера“. Такава беше тогава. И всичко това преди случката.

Блумбърг пак поклати глава, изглеждаше, като че ли отново преживява онова лято.

— Каква случка?

— Едно от момчетата изчезна.

— Изчезна… завинаги ли?

— Беше на вечеря, но на закуска го нямаше. Не успяха да го намерят.

— Полицията разследва ли случая?

— Естествено, че разследва. За известно време. Изгубиха интерес, когато започна да изглежда, че хлапето просто е избягало. О, претърсиха гората, пуснаха обява за изчезнало лице, провериха автогарите, публикуваха снимката му в местните вестници. Но от това нищо не излезе.

— Защо решиха, че е избягал?

— Носталгия? Тук не му харесало? Може би другите момчета леко са го понатупали? Трябва да разберете нещо. Това беше преди тринайсет години — преди да се вдигне целият този шум около тормоза в училище. Не ме разбирайте погрешно. Не насърчавахме такова поведение. Но в онези години тормозът между децата се приемаше като част от процеса на израстване. Неразделна част от живота.

Неразделна част от живота, помисли си Гърни. И понякога част от смъртта.

— И какво? След като полицията прие хипотезата, че е избягал, всичко приключи?

Блумбърг пак се изсмя, този път по-мрачно:

— Де да беше приключило. Изобщо нищо не приключи. Изчезнало момче, вероятно избягало — това беше реалността. Лагерът можеше да преживее това. Но не можа да преживее всички глупотевини, които последваха.

— Тоест?

— Слуховете. Измислиците.

— Слухове за какво?

— За всякакви лоши неща, които можете да си представите. Казах ви, че атмосферата през онова лято беше тягостна още преди изчезването и стана още по-ужасна след това. Измислиците, които някои от момчетата и дори някои родители разпространяваха, бяха невъобразими.

— Какви например?

— Всичко, което можете да се сетите, колкото по-ужасно, това по-добре. Че изчезналото момче е било убито. Че било използвано като човешко жертвоприношение в сатанистки ритуал. Че се било удавило и тялото му било накълцано на парчета и дадено на койотите. Невъобразими неща от този род. Дори имаше слух, че някои от другите момчета, някои от гнилите ябълки, решили, че е малко педерастче, пребили го до смърт и го заровили в гората.

— Само защото е бил гей?

— Гей? — Блумбърг поклати глава. — Каква дума, а? По-правилно е да ги наричат „педали“, по-точно ще е.

На Гърни нямаше как да не му стане жал при мисълта за преживяванията на момчето в лагер, където най-висшата инстанция вижда нещата по този начин.

— Полицията провери ли някой от тези зловещи слухове?

— Нищо не излезе от това. Имаше толкова много безумни истории, че никоя от тях не звучеше правдоподобно. Тийнейджърите имат много развинтено въображение. Ако питате за моето мнение, съгласен съм с полицията — избягал е. Нямаше реални доказателства за нищо друго. Само смахнати приказки. За съжаление, смахнатите приказки са като електрическия ток. Заредени са с много опасна енергия.

— И тези смахнати приказки провалиха лагера?

— Направо го убиха. Следващото лято запълнихме по-малко от една трета от леглата, а половината от децата, които все пак дойдоха, си тръгнаха предсрочно. Измислиците се върнаха като зараза. Животът напусна това място. Адски жалко.

— А гнилите ябълки… спомняте ли си имената им?

Блумбърг поклати глава:

— Лица запомням. Но за имена нямам памет. Мисля, че някои имаха прякори, но и тях не си спомням.

— А спомняте ли си името на изчезналото момче?

— О, това е лесно. Повтаряха го хиляди пъти. Скот Фалън.

Гърни си записа.

— Пожарът е унищожил главната сграда и архива с имената и адресите на лагерниците. Имаше ли разследване?

— Имаше, но не откриха нищо.

— Обаче въпреки всичко вие останахте. Превърнахте лагера във ваканционно селище. Сигурно сте привързан към мястото.

— „Брайтуотър“ беше вълшебно място. Щастливо място. Опитвам се да си спомня това.

— Звучи добре. Как върви бизнесът с ваканционното селище?

— Пълна скръб. Но все пак покрива разходите.

Гърни се усмихна и даде на Блумбърг визитна картичка с мобилни си номер.

— Благодаря за отделеното време. Ако се сетите още нещо за лошата година, нещо, което се е случило, имена, прякори, обадете ми се.

Блумбърг погледна картичката и се намръщи:

— Добре.

35.

На връщане към Вълчето езеро Гърни се опита да свърже чутото от Мо Блумбърг с всичко друго, което знаеше по случая.

Хомофобията изглеждаше общ фактор и това възбуди любопитството му как е минала срещата на Хардуик с детектив Тийнек във връзка със самоубийството на Лио Балзак.

Спря на една отбивка, извади телефона си и се обади.

Хардуик вдигна при първото позвъняване — добър знак.

— Какво става, шампионе?

— Чудех се дали си успял да се видиш с оня тип от Тийнек.

— Видях се с него, седнахме, изслушах го. Накратко, човекът доста псува политическите игрички около случая.

— Какви политически игрички?

— Заповеди от най-високо без никакви обяснения. Заповеди, които достатъчно ясно са му дали да разбере, че трябва да изпълни, но достатъчно двусмислени, за да изглеждат съмнително. Единственото ясно нещо е, че са спуснати от стратосферата, където едно мръдване с пръст може да изпрати цялата ти кариера в тоалетната като размазана муха.

— Какво е трябвало да направи новият ни приятел детектив, за да избегне фаталното мръдване с пръст?

— Да стои настрана, да не нагазва в минното поле и да вярва, че нещата са в сигурни ръце.

— Пак това минно поле, значи.

— А?

— Фентън ми каза, че обикалям около минно поле.

— Хубаво е, когато всички са на една вълна.

— Каза ли ти в чии „добри ръце“ е сега разследването?

— Каза, че са му намекнали, че за имената на тези хора дори не може да се намеква.

— Подобно на предупреждението на Робин Уиг. Какво става според теб?

— Да ми го вкарат отзад, ако знам. Да ми го вкарат отзад, ако детективът от Тийнек знае. Единственото, което знае, е, че не трябва да знае нищо, да казва нищо и да прави нищо. И това адски го дразни.

— Раздразнението му може да го направи полезен за нас.

— И аз това си казах. Споменах, че бихме искали да знаем дали Лио Балзак е бил в лагера „Брайтуотър“, дали е имал изразено мнение за гейовете и дали е познавал Гол, Уензъл или Пардоза.

— И?

— Каза, че с удоволствие ще потърси каквато информация може, ако участието му остане в тайна. Аз му казах, че ще остане и че с най-голямо удоволствие ще си припиша всички заслуги, когато случаят гръмне и подпали задниците на момчетата в стратосферата.

— Това сигурно е сгряло сърцето му.

— Ще видим каква информация ще ни снесе. Впрочем как мина срещата с Мо?

— Каза ми, че лятото, когато Пардоза е бил в лагера, било ужасно. Едно от момчетата изчезнало. После тръгнали страховити слухове, че може да са го убили, защото е било гей. Проблемът е, че няма доказателства за това.

— Обаче този мотив пак излиза.

— Да, така е.

— Нещо друго?

— Приказваше за гнилите ябълки в щайгата. Не си спомни имена обаче. Името Пардоза не му говорело нищо. Може да му се обадя, преди да отлети за Тел Авив да видим дали Балзак, Уензъл и Гол ще събудят някакви спомени.

— Друго какво? Как е Мадлин?

— Доста е стресирана в момента. Като стана дума, трябва да тръгвам. Казаха ни, че се задава снежна буря.

Колкото по̀ на север караше Гърни, толкова по-тъмно ставаше. Когато стигна върха на последния хребет преди Вълчето езеро, спря отстрани на пътя. Най-сетне в обхвата на ретранслатора на хотела набра номера на Мо Блумбърг.

Обаждането му бе препратено на гласова поща. Той остави съобщение, като каза имената на жертвите, които не беше споменал при срещата им в Отървил, а също това на Ричард Хамънд за всеки случай, ако имената събудят някакви спомени от онова ужасно лято преди тринайсет години.

Пак потегли. Небето напред беше с цвета на тъмна синина; в светлината от фаровете прехвърчаха снежинки.

На средата на спускането към езерото по криволичещия път фаровете за момент осветиха група Дебели борове и той видя нещо да се движи. Гърни спря рязко и превключи дългите светлини, но точно в този момент животното, каквото и да беше то, се скри навътре в гората. Той смъкна прозореца няколко сантиметра и се ослуша. Тишината обаче беше дълбока и несмутима. Той продължи.

Докато стигне до мястото си за паркиране под навеса, Вълчето езеро и околните хълмове бяха погълнати от неестествен мрак и снегът заваля силно.

Според големия часовник във фоайето беше едва 16.30. Гърни погледна в Големия салон за Мадлин, после бързо се качи.

В апартамента дневната бе осветена единствено от газената лампа, поставена до дивана. Първата му мисъл беше, че пак има проблеми с тока, но в този момент Мадлин му извика:

— Не запалвай лампите.

Намери я в спалната ниша, застинала върху двойното легло, със затворени очи и кръстосани в поза лотос крака. Таблетът ѝ бе поставен на страничната облегалка на креслото до портрета на Хардинг с подслушвателното устройство и свиреше класическо парче на китара.

Тя вдигна три пръста — вероятно за да покаже колко още минути ѝ остава да се занимава с йогийските си упражнения, преди да му обърне внимание. Гърни седна в едно кресло между леглото и тоалетното шкафче и зачака. Най-сетне тя отвори очи.

— Можем ли да приказваме тук? — попита. Гласът ѝ най-после звучеше спокойно.

— Да, тук в нишата и докато свири музиката. — Гърни се вгледа изпитателно в лицето ѝ. — Изглеждаш… спокойна.

— Чувствам се спокойна.

— Защо газената лампа?

— Меката светлина успокоява.

— Как мина срещата с Хамънд?

— Много добре.

Той я погледна изпитателно:

— Тоест?

— Добър е.

— В какво?

— В успокояването на тревожността.

— Как го прави?

— Трудно е да го обясня.

— Звучиш, сякаш си на валиум.

Тя сви рамене.

— Нали не си пила валиум?

— Разбира се, че не.

— Е, за какво приказвахте?

— За лудостта около Колин Бантри.

Гърни я погледна приканващо:

— И?

— За лудостта да се обвинявам за онова, което той направи.

Настъпи неловко мълчание. Мадлин гледаше втренчено лампата.

— Какво си мислиш? — попита той.

— Мисля, че Ричард е невинен. Трябва да му помогнеш.

— Какво ще стане с екскурзията до Вермонт?

— Обадих се по-рано следобеда и отмених резервацията.

— Сериозно?

— Не се прави на възмутен. Ти така или иначе не искаше да ходим. — Мадлин бавно изпъна крака и стана от леглото. — Отивам да се изкъпя. После сме на вечеря при Джейн и Ричард.

Това бе последното, което му се правеше в момента.

— Ти, ако искаш, дремни, докато се къпя.

— Пак ли ще се къпеш?

— Действа отпускащо. Трябва да пробваш.

Мадлин взе четката и пастата за зъби от сака си, отиде в дневната, взе другата газена лампа от страничната маса и влезе в банята. След малко Гърни чу шуртенето на водата във ваната.

Той си пое дълбоко въздух и се опита да разтрие врата и раменете си, за да облекчи мускулите. Запита се откъде идва това напрежение. Първото възможно обяснение, за което се сети, не му хареса — че ревнува от друг мъж, помагащ на Мадлин по начин, по който той самият не можеше.

По едно време водата спря. След минута-две Мадлин дойде в нишата. На меката светлина от лампата на тоалетното шкафче, без да бърза, съблече пижамата си и я остави на леглото.

Както винаги, тялото ѝ оказа моментален ефект върху него.

Мадлин усети промяната в естеството на вниманието му.

Обърна се към тоалетното шкафче, отвори едно чекмедже и извади сутиен и бикини, които бе прехвърлила там от сака си. Остави ги на една табуретка до леглото. Отвори друго чекмедже и извади пуловер и дънки. Тях също остави на табуретката, като в същото време небрежно се приближи до него.

Той протегна ръка и докосна с пръсти гладката извивка на ханша ѝ.

Мадлин го погледна с предизвикателни, неустоими очи.

Никой не продума. Тя премести пижамата от леглото, дръпна завивките и се изтегна на чаршафа. Остана така, докато той се събличаше.

Любиха се страстно, като за кратко се изолираха в отделен свят, където нищо друго нямаше значение освен онова, което правеха в момента.

Когато той се отпусна замаян до нея, тя се наведе и още веднъж го целуна по устата. После стана и излезе от спалнята. След няколко секунди той чу затварянето на вратата на банята.

За първи път толкова спокоен от дни, Гърни затвори очи.

По-късно, когато внимателно анализираше случилото се, търсейки детайли, с които би могъл да си го обясни, не можа да си спомни колко време е минало между това затваряне на вратата, и ужаса, който промени всичко.

Пет секунди? Десет секунди? Може би дори половин минута.

Внезапно пронизителен звук, проникващ до самите кости, смразяващ, възбуди някаква примитивна струна в мозъка му, преди съзнанието му да го идентифицира като писък. Бе раздиращ вопъл на ужас и след него Гърни чу препъване и трясък от строполяването на човешко тяло на земята.

Той скочи от леглото и хукна към банята, като дори не усети, когато изрита един стол и той се катурна назад.

— Мадлин!

Хвана топката на вратата и я завъртя.

— Мадлин!

Вратата не се отваряше. Нещо я подпираше. Той се приведе и я натисна с все сила с рамо.

Тя бавно поддаде и Гърни успя да се промъкне вътре.

Трескаво се огледа в светлината от газената лампа. Мадлин бе просната гола на пода. Лежеше на една страна, обхванала коленете си с ръце.

— Какво стана? — изкрещя той, като коленичи до нея. — Какво стана?

Тя се опита да каже нещо, но от гърлото ѝ излезе само сподавен стон.

Гърни обхвана лицето ѝ с ръце.

— Мади. Кажи ми. Какво стана?

Тя не го гледаше. Ужасените ѝ очи бяха втренчени в другия край на помещението. Гърни проследи погледа ѝ до масивната старомодна вана. Ваната, която Мадлин току-що бе напълнила с вода.

— Какво има? Какво стана?

Отговорът ѝ бе повече стон, отколкото дума. Име.

— Колин.

— Колин ли? Колин Бантри? Какво за него?

— Тялото му! — проплака тя.

— Какво тялото му?

— Виж там.

— Къде?

— Във ваната.