Не заспивай

36.

Когато се приближи до ваната и погледна вътре, Гърни видя само вода и малко пара. Първо огледа на светлината от газената лампа, после запали електрическата, за да е сигурен. Нямаше нищо необичайно.

Пак погледна Мадлин, свита на пода и притиснала коленете в гърдите си.

— Във ваната няма нищо, Мади. Само вода.

— Под водата! Погледни!

— Погледнах. Там няма нищо.

Очите ѝ бяха разширени от страх.

— Ще успееш ли да се изправиш, ако ти помогна?

Тя като че ли не разбираше какво ѝ говори.

— Мога да те вдигна и да те занеса в стаята, а? Ще те махна от тук.

— Виж под водата!

Той се върна при ваната и демонстративно огледа отвсякъде. Потопи цялата си ръка във водата и това предизвика възклицание на страх от Мадлин.

— Виждаш ли, Мади? Само вода.

Върна се при нея и коленичи. Пъхна ръце под тялото ѝ. Позицията му бе неудобна и така за малко не падна, върху нея, докато я вдигаше. С усилие успя да я занесе на леглото.

Запали нощните лампи и провери тялото ѝ за счупвания, натъртвания и други видими наранявания. Само единият ѝ хълбок леко се беше зачервил от падането.

Гърни клекна до леглото и приближи лицето си до нейното.

— Мади, можеш ли да ми разкажеш какво се случи?

— Колин. Беше във водата. Подут. — Тя извъртя глава към стената, разделяща спалнята от банята. — Видях го!

Едно мускулче на бузата ѝ потрепваше.

— Успокой се, Мади. Там няма нищо. Било е някаква оптична илюзия. Водата, парата, слабата светлина…

— Тялото му беше във ваната — никаква пара, никаква слаба светлина! Подутото лице, белегът на челото! Белегът от един футболен мач! Не чуваш ли какво ти говоря?

Тя затрепери цялата.

— Чувам те, Мади. Много добре те чувам.

Гърни се изправи, хвана чаршафа и одеялото в основата на леглото и я зави.

Разбираше, че е безсмислено да я убеждава сега, когато бе смразена от страх и разтреперана. Въображението, спомените и може би отровата на вината бяха създали ужасна илюзия. Тя нямаше да го послуша.

Гърни остана прав до леглото, докато Мадлин затвори очи. В подходящ момент, каза си той, трябваше да анализират проблема рационално, може би терапевтично. Но сега…

Мислите му бяха прекъснати от някакъв шум от банята. Едва доловимо поскръцване.

Косъмчетата на гърба му настръхнаха.

Той обу дънките, облече пуловера, взе пистолета от джоба на якето си и тихо освободи предпазителя. Погледна загрижено Мадлин, после безшумно, бос, тръгна към банята.

Когато стигна до вратата, пак чу скърцане, но сега като че ли идваше от външния коридор. Чуваше се, сякаш някой се приближава към входа на апартамента. Гърни стигна до вратата с няколко дълги крачки. Резето беше дръпнато. Беше забравил да заключи, когато се прибра.

Изчака, като затаи дъх. Намираше се в същата позиция както в нощта, когато бе спрял токът и когато лицето на Барлоу Тар толкова го стресна.

Стисна силно дръжката, изчака секунда и рязко дръпна вратата.

Самото присъствие на Барлоу Тар за втори път в коридора не го изненада толкова много. Нещо във втренчения поглед на мъжа обаче го смрази.

— Какво искаш?

— Пазете се — дрезгаво прошепна Тар.

— Постоянно ме предупреждаваш да се пазя, но не разбирам каква е опасността. Би ли ми казал?

— Пазете се от ястреба, който е кръвожаден като вълк. Пазете се от злото, което витае тук и ги уби всичките.

— Злото ли уби Итън Гол?

— Да, а вълците го изядоха, както неговия старец преди това.

— Как умря Итън?

— Ястребът знае. Под слънцето, под луната…

— Достатъчно! Стига с тези глупости! — прогърмя гневен глас от тъмния край на коридора.

Тар извърна рязко глава, сякаш му удариха плесница и се отдръпна от вратата на апартамента. Огледа се като уплашено животно и хукна към главното стълбище.

Източникът на заповедта излезе на светло. Норис Ландън се приближи с бързи крачки, като гледаше гневно в посоката, накъдето се оттегли Тар. Спря пред вратата и се обърна към Гърни:

— Добре ли сте?

— Да, благодаря.

— Проклетият глупак няма работа в хотела. Може би глупаво постъпих, като го изгоних така. Бог знае на какво е способен, особено с тази наближаваща буря.

— Бурите ли го възбуждат?

— О, да. Добре познато явление в психиатричните клиники. Има доказан резонанс между първичната природа и небалансирания ум. Свързано е с разрушение, предполагам. Гръм и ужас. Емоционални крайности. Но не бръщолевенето му в коридора беше това, което ме накара да тръгна към стаята ви. Стори ми се, че чух писък.

— Жена ми малко се уплаши. Сега е добре.

Ландън се поколеба, забеляза пистолета, който Гърни държеше полускрит до крака си.

— Виждам, че сте въоръжен.

— Да.

— Това да не би да е реакция към… това, което уплаши жена ви?

— Предпазна мярка. Стар професионален рефлекс.

— Аха. И жена ви? Добре е, нали?

— Да, добре е.

— Ясно. Може въпросът да ви прозвучи налудничаво, но…

— Но какво?

— Питах се… жена ви случайно да не би… да видя нещо?

— Какво имате предвид?

— Дали не видя нещо… което може да не е реално?

— Какво ви кара да мислите така?

Ландън се замисли за миг, сякаш търсеше правилните думи.

— Имението има… странна история… с което може да наречете „нелицеприятни проявления“.

— Проявления?

— Видения. Призрачни появи. Халюцинации. Звучи безумно, признавам, но съм чувал, че потърпевшите от тези… инциденти… са били разумни хора, не от онези, които обикновено говорят за този тип неща.

— Кога са станали тези инциденти?

— При различни обстоятелства през годините.

— Всички тези хора все едни и същи неща ли са виждали?

— Не. Доколкото съм чул, всеки…

— „Чул“? — прекъсна го Гърни. — От кого?

— От Итън. Не беше нещо, което искаше да се разчува. Както той ми разказа, на всяка жена — защото, между другото, се случвало само с жени — на всяка жена ѝ се привиждал близък човек, който е починал. Или, за да бъда по-точен, близък човек, който се е удавил.

Гърни се постара да не показва друга реакция освен обичайното любопитство.

— Тези видения тук ли са се появявали, в хотела?

— Е, казах хотела, но също и в околността. Веднъж една жена видяла лице под водата в езерото. Друга твърдяла, че видяла покойния си брат под леда близо до едно от бунгалата. Най-лошият инцидент се случил с една възрастна дама, която получила тежка нервна криза, след като видяла първия си съпруг — загинал по време на плаване с яхта преди трийсет години — докато се къпела под душа. Според Итън не могла да се възстанови.

— Вода.

— А?

— Всички случаи са свързани с вода. Хора, които са се удавили. Удавници, които се „връщат“ при обстоятелства, пак свързани с вода.

Ландън кимна замислено:

— Така е. Винаги има вода. — Замълча за момент. — Е, извинявайте, че ви загубих времето с тези истории за призраци. Сигурен съм, че има някакво логично обяснение. Когато чух писъците, си спомних за тях. Реших да проверя какво става.

— Благодаря за загрижеността. Но се питам нещо. Защо сте още тук?

Ландън го погледна неразбиращо.

— Имам предвид в хотела. След всичко, което се случи. След смъртта на Итън. Смъртта на другите гости. Имението на практика е затворено. Трагичните събития, зловещата атмосфера — има цял куп основателни причини да не сте тук.

— Всичко е относително, нали? — усмихна се Ландън. — Което може да накара някого да избяга, за друг може да е причина да остане. За мен липсата на други гости е плюс, а не минус.

— А четирите неизяснени смъртни случая?

— Истината е, че мистериите ме привличат, а тези четири Смъртни случая са ми изключително интересни. И имам да се Тревожа само за себе си. Вашето положение обаче е по-сложно. Замесен е животът на още един човек. Не излагате само себе СИ на проблемите, които току-що изброихте. И ако те важат за мен, несъмнено важат и за вас. Така истинският въпрос е какво вие правите тук?

— Помолиха ме да свърша една работа. Чувствам, че трябва да остана, докато не я доведа докрай.

Ландън вдигна скептично вежди:

— Ако имах съпруга, нямаше да разсъждавам по този начин.

— Разбирам гледната ви точка — усмихна се учтиво Гърни. — Впрочем, ако имате някакви идеи относно четирите смъртни случая, ще ви бъда много благодарен, ако ги споделите с мен. — Отдръпна се в стаята, с ръка на вратата, готов да я затвори.

— Какви идеи?

— Идеи за вероятния виновник.

Ландън сви рамене:

— Предполагам, че винаги остава вероятността Ричард да стои зад всичко. Не е ли той човек, известен със склонността да преминава границите на хипнотичното убеждаване?

Имаше нещо дяволито в светлия, интелигентен поглед на Ландън. И нещо провокативно в самодоволния му тон. Да не говорим за разминаването между последния му коментар и очевидно топлите му отношения с Джейн Хамънд.

Гърни обаче не се поддаде на изкушението да се задълбочи в този въпрос. Имаше по-належащи грижи.

37.

След като заключи вратата с резето, Гърни отиде в спалнята да види Мадлин.

За негова изненада завивките бяха хвърлени настрани, а леглото — празно.

Първата му реакция бе да погледне към балкона, но вратата очевидно беше заключена. На стъклото се беше събрал фин слой сняг.

— Мади.

Погледна от двете страни на леглото, после, разтревожен вече, излезе в дневната и почна да търси навсякъде.

Китарата, която свиреше на таблета, изведнъж се смени с драматични испански ритми.

Гърни погледна в банята, въпреки че бе почти сигурен, че няма да я намери там.

Тя обаче беше там — застанала в един тъмен ъгъл встрани от полезрението му, когато бе проверил първия път. Стоеше увита с бяло одеяло, с разрошена коса и отново втренчена във ваната.

Бавно поклати глава:

— Не разбирам.

Той се приближи до ваната и надникна вътре.

— Какво не разбираш?

— Как може да е станало.

— Може би обяснението е по-просто, отколкото си мислиш — предположи той.

Разтълкува обърканото ѝ изражение за добър знак, че е готова да приеме разумно обяснение, и почна да разправя надълго и нашироко как понякога човешкият ум „вижда“ неща, които всъщност ги няма.

Тя не проявяваше голям интерес, но той продължи:

— Двама очевидци на едно и също събитие често дават противоречиви свидетелства. И двамата са абсолютно сигурни, че са видели това, което твърдят. Проблемът е, че това „виждане“ е настъпило главно в мозъка им, а не във външния свят.

— Тялото на Колин беше във ваната.

— Мади, всичко, което „виждаме“, е комбинация от нови данни, постъпващи от очите, и стара информация, запаметена в мозъка. Също както става в интернет, когато напишеш първите няколко букви на някоя дума и тя изскача от паметта. Но когато сме под стрес и мозъкът ни се опитва да работи по-бързо, той понякога си прави грешно заключение. Създава грешен образ. Ние сме сигурни, че сме видели нещото. Но то реално не е там. Готови сме да се закълнем, че го е имало, но то съществува само в мозъка ни.

Тя бавно заоглежда стените на банята.

— Искаш да кажеш, че имам халюцинации?

— Искам да кажа, че си настроена да „виждаш“ повече неща, отколкото очите ни реално виждат. И понякога фабриката за образи на мозъка избързва пред оптичните данни и превръща въжето на пода в гърмяща змия.

Тя се уви плътно с одеялото.

— Това, което видях, не беше въже. Как е възможно тялото на Колин… да дойде от езерото Грейсън… в тази вана?

— Мади, хайде да се облечеш, а?

— Тогава така и не намериха тялото. Казах ли ти?

— Да. Каза ми.

— Не намериха тялото му — бавно повтори тя, сякаш този смущаващ факт можеше да обясни случилото се току-що.

— Мади. Миличка. Ти падна и се удари лошо. Хайде да си легнеш.

— Така и не откриха тялото му. И изведнъж се появява тук — каза тя и посочи ваната.

Одеялото се изхлузи и се свлече около тялото ѝ на земята.

Гърни я притисна до себе си. Цялата трепереше. Като вторични трусове след земетресение.

Останаха прегърнати дълго време.

По-късно, след като Мадлин най-сетне заспа неспокоен сън, Гърни седна пред угасналата камина и се опита да реши какво да прави по-нататък.

Вятърът стенеше тихо в комина, нещата около Вълчето езеро изглеждаха все по-объркани, а душевното състояние на Мадлин подкопаваше способността му да мисли трезво.

Хрумна му, че може би има нужда от психиатрична помощ, но прогони тази мисъл с неприятно чувство. Не хранеше илюзии за мрачната слава на този занаят и специалистите, нетърпеливи да експериментират с разбъркващи ума на хората химикали.

Той просто искаше жена му да се оправи.

Отново да бъде себе си.

Мислите му бяха прекъснати от звъна на телефона му — и името, което видя на дисплея, го изненада. Морис Блумбърг, бивш собственик на ученическия лагер „Брайтуотър“.

— Господин Гърни?

— Не летите ли вече за Тел Авив?

— Седим в самолета и чакаме все още на „Кенеди“. Някакъв луд от Хамас се взривил на летище „Бен Гурион“. Затова седим. Никой не знае нищо.

— Съжалявам да го чуя.

— Аз също, както и още триста сардини на борда. Но в такъв свят живеем. Трябва да свикваме, нали?

— Предполагам. С какво мога да ви бъда полезен?

— С нищо. Просто ми хрумна нещо. По вашия въпрос. Дали не си спомням някое от имената.

Това привлече вниманието на Гърни и възбуди предпазливостта му. Искаше да се отдалечи на безопасно разстояние от подслушвателните устройства в стаята.

— Една секунда. Жена ми спи. Ще вляза в банята, за да не я събудя.

Гърни затвори вратата на банята след себе си.

— Добре. Какво казвахте?

— Понякога нещо просветва в някое тъмно ъгълче на мозъка ми, където съм го забравил за известно време. Сещам се разни неща точно когато най-малко се старая да си ги спомня.

— Спомнили сте си някои от имената, които споменах?

— Не. Тези не ми говорят нищо. Но мога да ви кажа какво си спомних. През онова лято няколко момчета си направиха банда. Бяха четирима. Лъва, Паяка, Вълка и Невестулката.

— Не схванах.

— Лъва, Паяка, Вълка, Невестулката. Това им бяха прякорите. Пишеха със спрей четирите проклети думи — с червена боя — по бараки, палатки, дървета. Дори на проклетото ми кану.

— Установихте ли кои са?

— Не. Хитри копеленца. Може би някои от другите момчета знаеха, но мисля, че ги беше страх от тях. Никой не искаше да каже нищо.

— Мислите ли, че има връзка между тези четири момчета с прякорите и момчето, което изчезна?

— Кой знае? Вашето посещение ме накара да разчегъртам мозъка си и това излезе — тия животински имена. Реших, че трябва да знаете.

— Разследващите изчезването на Скот Фалън провериха ли тази следа с бандата?

— Доколкото знам, не. Както казах по-рано, за тях изчезването на Фалън беше поредният случай на избягал тийнейджър. А пък момчетата постоянно си правят банди и такива глупости. Затова може би са били прави и сега само си губите времето.

— В никакъв случай, господин Блумбърг. Това може много да ни помогне. След като така или иначе се обадихте, нека да ви попитам още нещо. Спомняте ли си нещо за родителите на Скот Фалън? Имена, къде живееха.

— Ха! Как бих могъл да забравя? Майката — нямаше баща, само майка — идваше в лагера всеки уикенд. Да търси. Обикаляше из гората. Викаше го, даже седмици по-късно.

— Спомняте ли си името ѝ?

— Кимбърли. Кимбърли Фалън.

— Случайно да имате адреса ѝ?

— О, да. Адрес, имейл, телефонен номер, всичко. След като престана да идва в „Брайтуотър“, продължи да ми се обажда веднъж седмично, после веднъж месечно, а сега може би веднъж на година. Но какво мога да направя? Говоря си с нея.

Благодарение на редовните обаждания на жената, Блумбърг имаше информацията на телефона си. Гърни си записа номера, благодари на другия мъж и му пожела безопасно пътуване. Освен това си записа четирите прякора.

Лъва. Паяка. Вълка. Невестулката.

Дали природата на всяко от тези животни отразяваше някаква характеристика на момчето, което си го бе избрало? Хрумна му също, че броят на момчетата в бандата също може да е важен.

Четири.

Четирима калпазани в лагера по времето, когато е изчезнал Скот Фалън.

Сега, в този странен случай, имаше четирима мъртви мъже.

И последният от тях, Стивън Пардоза, беше ходил на лагер в „Брайтуотър“.

Гърни още държеше телефона, когато той иззвъня повторно.

Този път беше Джак Хардуик.

— Добра новина. Оказа се, че моят приятел от Тийнек е по-ядосан, отколкото предполагах.

— Заради заповедта да не се занимава със случая „Балзак“?

— Заради това, че заповедите идват някъде от горе и не му дават да разбере откъде. Това страшно го вбесява.

— И ние можем да извлечем полза от този факт?

— Бих казал, че да. След като се видяхме сутринта, той е ходил при психоложката, пред която Балзак е споделил шантавия си сън, и я питал за хомосексуалната връзка.

— И?

— Отначало повторила това, което вече знаехме — че сънят бил пълен с хомосексуални образи. После добавила, че това особено тревожело Балзак, защото много мразел гейовете.

Гърни се усмихна. Едно ъгълче от пъзела започваше да се подрежда.

— Има и още — добави Хардуик.

— От психоложката ли?

— От моя приятел, който изяви желание да помага по начини, които не съм очаквал от него. Каза ми, че Балзак подал заявление за напускане на работа няколко часа преди да си пререже вените. Изпратил на собственика на магазина за цигари, в който работел, следния имейл: „Напускам поста като управител. С уважение, Лио Балзак.“ Кратко и любезно, а?

— Странно.

— Така смята и моят приятел детективът.

— Потърсил ли е повече информация?

— Каза, че подробностите по случая вече не са негова грижа.

— Защото по-умни и по-висшестоящи от него са поели разследването?

— Нещо в този смисъл.

— Когато човек е тръгнал да си реже вените, обикновено не се занимава да пише предизвестия за напускане.

— Със сигурност.

— Въпросът е защо е напуснал. Хората обикновено го правят по две причини: не издържат повече на тази работа или някой им е предложил по-привлекателна.

— Къде ни довежда това?

— Може би никъде. — Гърни се замисли за момент. — Предполагам, че ако искаше да спре да пуши, би могъл да напусне работата в магазина за цигари. От друга страна, родителите на Пардоза са ти казали, че синът им е бил на път да промени коренно живота си, че го чакало велико бъдеще, нещо такова, нали?

— Така казаха, но взех приказките им за вайкане, след като трагедията вече е настъпила. Но представи си, че Лио Балзак също е очаквал нещо по-добро. Интересно дали и Кристъфър Уензъл в Калифорния не е имал същите оптимистични очаквания за бъдещето си. Защо не се обадиш на Боби Бекър в Палм Бийч да го питаш дали имат такива сведения?

— Какво се опитваш да докажеш? Че всички жертви са били вманиачени хомофоби с розови очаквания за бъдещето?

— Опитвам се да сглобя картинката. И като казах „сглобяване“, преди малко имах интересен разговор с Мо Блумбърг.

— Нещо полезно?

— Спомни си четири прякора на момчета, които си направили банда в „Брайтуотър“ през лятото на изчезването на Скот Фалън. Кръстили се Лъва, Паяка, Вълка и Невестулката.

— Какво ти говори това?

— Конкретните животински имена не ми говорят много, ако не броим, че и четирите са хищници. Разбира се, има я тази асоциация с „вълк“, но може да е съвпадение. Ако някое хлапе е искало да си измисли страховит прякор, това е логичен избор. Изглежда ми показателен броят на момчетата — четири. И това, че другите лагерници са се страхували от тях. Останах с впечатлението, че Мо не би се изненадал, ако имат връзка с изчезването на Скот Фалън. Вече знаем, че Стивън Пардоза е бил в лагера през онова лято. Трябва да разберем дали и другите три жертви на „самоубийство“ са били там по същото време. Предвид възрастта им това е възможно.

— Итън не е ли малко по-възрастен от другите трима?

— Няколко години. Може да е бил възпитател.

— Питай Пейтън. Той трябва да знае.

— Ще пробвам, но му нямам много вяра. Освен това Блумбърг ми даде адреса и телефона на майката на Скот. Ако е съгласна да говори с мен, може да разбера дали съм на вярна следа.

— Късмет, Дейви, моето момче. Имам чувството, че ще ТЕ трябва.

38.

Гърни говореше с Блумбърг и Хардуик и крачеше напред-назад из банята. Докато вратата бе затворена и той приказваше тихо, не се притесняваше от подслушвателните устройства в другата стая. Реши, че мястото е добро, за да се обади на Кимбърли Фалън.

Преди това обаче реши да види какво прави Мадлин.

На светлината на нощната лампа тя изглеждаше заспала, но не спокойно. Ъгълчетата на устата и очите ѝ потрепваха леко. От време на време издаваше тихи, жални звуци.

Гърни се върна в банята и набра номера на Кимбърли Фалън.

Обади се жизнерадостен женски глас:

— Таши делек.

— Казвам се Дейв Гърни. Търся Кимбърли Фалън.

— Аз съм Кимбърли.

— Извинявайте, Кимбърли, не разбрах какво казахте в началото.

— Таши делек. Мир и късмет. Тибетски поздрав.

— Ясно. Ами… пожелавам ви същото.

— Благодаря.

В тона ѝ имаше нещо странно, някакво разсеяно звучене, което той свързваше с наркомани.

— Кимбърли, аз съм детектив. Обаждам се за сина ви Скот.

Тя не каза нищо.

— Обаждам се във връзка със събитията в лагера „Брайтуотър“ през онова лято, когато той изчезна. Питах се дали бихте ми помогнали, ако отговорите на няколко въпроса.

Пак мълчание.

— Кимбърли?

— Трябва да ви видя.

— Моля?

— Не мога да говоря с вас за Скот, ако не ви видя.

— Искате да дойда до вас?

— Искам само да видя очите ви.

— Очите ми?

— Очите са прозорците на душата. Имате ли скайп?

Няколко минути бяха достатъчни, за да извади лаптопа от сака, да премести няколко кърпи от масичката в банята, да се включи в скайп и да се покаже пред вградената камера.

Беше дал вече скайп-адреса си на Кимбърли. Тя държеше да стартира видеообаждане от своя компютър.

Така Гърни подготви всичко и зачака.

Тъкмо си мислеше, че нищо няма да се получи, когато тя се свърза.

На екрана Гърни видя слаба жена около четирийсетте или петдесетте, с разсеяна усмивка и големи сини очи. Косата ѝ беше сивкаво руса. Широката ѝ бяла блуза и герданът с големи мъниста на врата ѝ придаваха ретро хипарски вид. По-голямата част от стената зад нея бе закрита от огромна картина, импресионистична мацаница с бели и жълти звезди на фона на виолетово небе.

Държеше главата си наклонена на една страна и като че ли изучаваше лицето му.

— Имате удивителни очи — каза след малко.

След като не се сети какво да отговори, той предпочете да замълчи.

— В душата ви има много тъга.

Собствените ѝ очи имаха онзи полузамечтан поглед на човек, гледащ света през лещата на някакво тайно знание, може би вдъхновено от психотропни вещества.

— Защо искате да говорим за Скот?

Това бе логичен въпрос и Гърни би трябвало да подготви предпазлив отговор, но нямаше време за това.

— Мисля… че случилото се през онова лято… може би е свързано е определени събития сега. Има четири подозрителни смъртни случая… с хора, които може да са били в „Брайтуотър“ преди тринайсет години, по същото време, когато и Скот. Може би има връзка между случилото се сега и тогава. Знам, че събуждам мъчителни спомени. Моля да ме извините за това.

Тя не реагира и Гърни се запита дали изобщо го е чула.

— Кимбърли?

— Няма нужда да се извинявате.

Въпреки странния ѝ коментар той продължи:

— Мо Блумбърг ми каза, че след изчезването на Скот сте ходили многократно в „Брайтуотър“ да го търсите. Така ли е?

Тя кимна едва забележимо:

— Много глупава постъпка.

— Успяхте ли да откриете някаква следа от него?

— Разбира се, че не.

— Защо казвате това?

— Не съм търсила на правилното място, нали? Той вече си е бил отишъл.

— Искате да кажете, че сте достигнали до заключението, че… че синът ви вече не е жив?

— Не, не това. Животът никога не свършва. Скот просто е отишъл на друго, по-спокойно и щастливо място.

Нещо в тона ѝ го накара да зададе следващия въпрос:

— По-щастливо място от „Брайтуотър“ ли?

Усмивката ѝ помръкна.

— „Брайтуотър“ беше мъчение. Скот мразеше всяка минута, прекарана там.

— Защо го пратихте тогава?

— Идеята беше на баща му. Тренировките, необходимостта да се справя с трудности — така щял да стане истински мъж.

Скот не го биваше в спортовете. И как, ако те бият, унижават и наричат с мръсни имена, ще станеш мъж? Можех да го убия.

— Бащата на Скот ли?

— Исках да го убия. Но ме напусна. Знаете ли защо? Защото ходех всяка седмица в „Брайтуотър“ да търся Скот. Това не можа да изтърпи. Знаеше, че вината е само негова.

— Момчетата в лагера, които тормозеха Скот — имаше ли някой, от когото най-много да се е оплаквал?

Тя кимна бавно:

— Онези с животинските имена.

— Паяка, Лъва, Вълка и Невестулката ли?

— Да.

— Той знаеше ли истинските им имена?

Кимбърли поклати глава:

— Не беше сигурен. Носели черни качулки.

— Имал ли е някакви предположения?

— Каза ми само едно име, веднъж, когато се обади вкъщи. Грозно име. Но не си го спомням сега. Опитвам се да стоя колкото мога по-надалеч от цялата тази тъмнина. Духовният ми учител казва, че трябва да оставя мрака в миналото и да се движа към светлината.

— Разбирам ви, Кимбърли. Но моля ви, опитайте се да си спомните. Много ще помогнете.

Тя въздъхна неохотно и вдигна лице към една лампа, сякаш някой стоеше над нея. На ярката светлина косата ѝ изглеждаше снежнобяла.

— Мисля, че започваше с П… или с Б…

Вдигна длани към лампата, сякаш се надяваше, че така ще получи просветление. Гърни губеше търпение и тъкмо мислеше да ѝ подскаже името на един от четиримата мъртви мъже, когато тя изрече с неочаквано суров, изпълнен с омраза глас:

— Балзак.

39.

След края на видеоразговора с Кимбърли Фалън Гърни погледна телефона си и видя, че има гласови съобщения от Джак Хардуик и Джейн Хамънд.

Щом видя това на Джейн, изпита раздразнение, защото се досети за повода на обаждането ѝ.

— Дейв? Мадлин? Наред ли е всичко? Останах с впечатлението, че ще дойдете на вечеря. Обадете се.

Още едно усложнение след стреса и объркването тази вечер. Щеше да се наложи да се извини, да обяснява. Тъкмо се канеше да пусне съобщението на Хардуик, когато чу необичаен шум от тавана на банята.

Едва доловимо поскърцване.

Погледна нагоре и видя, или му се стори, че вижда, около лампата над ваната да се посипват няколко прашинки от мазилката. Вгледа се в мястото и изчака да види дали ще се случи пак.

След като минаха няколко секунди и не стана нищо, Гърни се качи на ръба на ваната, като се подпря на стената.

Забеляза, че декоративният пръстен около плафона не приляга достатъчно добре в дупката за жиците. Отстрани имаше пролука от около милиметър-два. Погледната от пода, тя приличаше просто на сянка.

Първата му мисъл бе, че отворът осигурява достъп за аудио- или видеоустройство. Скенерът обаче щеше да засече всякаква електронна активност, а не беше. И със сигурност това не беше първият зле монтиран плафон на лампа, който Гърни виждаше. При други обстоятелства нямаше да му обърне внимание — ако не беше тихото скърцане, което бе чул, и почти невидимите прашинки, които се бяха посипали.

Върна се в спалнята и си сложи обувките. Закопча глезенния си кобур и пъхна пистолета в него. Вслуша се в дишането на Мадлин и се успокои, че е по-равномерно. Но мускулчетата на бузата ѝ още потрепваха. Тъкмо се питаше дали може да направи нещо повече за нея, когато телефонът му пак иззвъня.

Беше Хардуик.

Гърни реши, че в банята вече не е безопасно да говори. Затова взе ключа от апартамента, излезе в коридора и заключи вратата след себе си.

— Какво има? — обади се с тих глас.

— Получих информация от Палм Бийч. Нали питаше дали Кристъфър Уензъл е имал оптимистични планове за бъдещето. Според Боби Бекър малко преди да тръгне за Вълчето езеро Уензъл е взел ново ауди на изплащане.

— Как Бекър обяснява този факт във връзка със самоубийството на Уензъл седмица по-късно?

— Бекър не е първият детектив, поел случая, затова всичко е информация от втора ръка. Изглежда, че първият разследващ е бил отстранен почти веднага. Затова никой там не е разсъждавал за противоречието между покупката и самоубийството.

— Някакво обяснение защо водещият детектив е бил отстранен от разследването?

— Казали му, че случаят е важен за националната сигурност. И точка.

— Значи имаме повторение.

— Хора с оптимистични планове за бъдещето, които умират?

— И това, че местните детективи са отстранени от разследването. Бекър каза ли още нещо?

— Нещо много важно. Ти питаше дали и някой друг освен Пардоза е получил странно телефонно обаждане, преди да отиде във „Вълчето езеро“. Според Бекър от телефонната разпечатка на Уензъл се вижда, че е имал обаждане от телефон с предплатена карта една седмица преди да отиде там. Освен това обаждането му, за да направи резервация в хотела, е направено същия ден.

— Откъде знаем, че между двете обаждания има причинно-следствена връзка?

— Чакай да довърша. Получил е две обаждания от предплатения номер. Едното в деня, когато е направил резервацията, другото — в деня, когато си е прерязал вените. Мобилната клетка, от чийто район са направени двете обаждания, е тази на „Вълчето езеро“. Готов съм да се обзаложа, че и Балзак, и Пардоза са получили едни и същи обаждания от един и същи неподлежащ на засичане телефон.

Гърни замълча за няколко секунди.

— Не знам какво означава това съвпадение — измърмори след малко. — Изглежда, че някой в хотела — или поне в обхвата на частния ретранслатор — е убедил три от жертвите да дойдат и да се срещнат с Хамънд.

— Да. И после се е обадил на всеки от тях в деня на смъртта му.

— Това сигурно е обаждането, което Фентън нарича „постхипнотичен задействащ стимул“ — каквото и да означава това.

Докато говореше, Гърни крачеше напред-назад по коридора пред вратата на апартамента. Лампите на стената бяха изгасени и в полумрака червеният килим изглеждаше тъмен като засъхнала кръв.

— Тази връзка с телефонния разговор може да е важна, Джак, но трябва да помисля малко. Нека да ти кажа какво научих от майката на Скот Фалън.

— Съгласи ли се да говори с теб?

— Да. Изглежда доста завеяна, но ми каза някои факти и потвърди някои предположения. Синът ѝ е бил гей, постоянно подложен на тормоз и уплашен. Обаче слушай голямата новина. Имало едно момче, от което синът ѝ особено много се страхувал. Казвал се Балзак.

— Мамка му!

— Тъй че сега знаем, че поне две от жертвите са били в „Брайтуотър“ по едно и също време. Стивън Пардоза и Лио Балзак.

— Ако двамата са били там, обзалагам се, че и другите двама са били. Може това да е връзката, която търсим. И хомофобската връзка също излиза.

— Така е. И нещата започват да изглеждат все по-грозни.

— Приемаме ли, че четиримата може да стоят зад изчезването на Скот Фалън?

— Валидна хипотеза.

— За да изясним нещата, можем ли да приемем, че изчезването в този случай означава смърт — въпреки че трупът на момчето не е намерен?

Въпросът напомни на Гърни нервната криза на Мадлин в банята — травмиращото видение на друго тяло, което никой не е успял да открие.

Хардуик се покашля.

— Там ли си още?

— Да.

— Като казваме, че Скот Фалън е изчезнал, това означава, че е бил убит, нали?

— Това е най-вероятният сценарий.

— Ти добре ли си, шампионе? Звучиш умърлушено.

Докато Гърни се колебаеше дали да сподели за случката с Мадлин, мислите му бяха прекъснати от шум на тавана.

Едва доловимо скърцане.

— Извинявай, Джак, трябва да прекъсваме. Ще ти се обадя, щом мога.

Затвори и тръгна да търси задно стълбище или друг вход към таванското помещение. Мина покрай осем раздалечени една от друга врати, вероятно за други стаи, по четири от всяка страна. Под последната от тях вдясно се виждаше ивица светлина, а отвътре се чуваше музика — нещо бароково.

Понеже в хотела нямаше други гости, това вероятно бе стаята на Норис Ландън.

В дъното коридорът завиваше надясно и задънваше. Това мрачно продължение завършваше с метална врата като на килер.

За изненада на Гърни вратата беше отключена. Той я отвори и видя тясно стълбище нагоре към тавана.

Подуши прах, мухъл и лека миризма на нещо разложено. Намери ключ за лампа и го натисна. В горната част на стълбата светна слаба крушка в порцеланова фасонка.

Горе имаше друга врата.

Беше леко открехната.

— Има ли някой там? — извика силно Гърни.

Може да беше плод на въображението му, но му се стори, че зад вратата стана още по-тихо.

Той отново извика със заповедния полицейски тон, който бе дълбоко запечатан в мозъка му:

— Ако има някой там, обади се и кажи как се казваш.

Никой не отговори.

Той бутна вратата с крак.

Миризмата на влага се засили. Слабата крушка осветяваше много малко от таванското помещение. Гърни опипа стената, докато намери ключ. Крушката, която светна, висеше от масивна греда високо под скосения таван. Помещението приличаше на голям склад. Виждаха се няколко големи ъглести предмета, опаковани с плат, вероятно неизползвани мебели. Под една греда, лъщяща от влага, бе поставена кофа за събиране на вода. Въздухът бе студен и влажен.

Гърни спря, за да се ориентира. Опита се да си представи как разположението в таванското помещение отговаря на стаите от долния етаж. Имаше добро чувство за пространствена ориентация и беше уверен, че скоро ще открие участъка, разположен над банята на апартамента му.

След като прецени ъглите и разстоянията, предпазливо се насочи към една врата в другия край на голямото складово помещение.

Както предишната, тази също бе леко открехната. Повърхността ѝ беше покрита с дебел слой прах, но дръжката бе чиста.

— Има ли някой?

Тишината от другата страна бе толкова абсолютна, че го побиха тръпки — и лекото скърцане на пантите, когато отвори вратата, засили това чувство.

Гърни посегна през отвора и опипа за електрически ключ, но не намери. Чу обаче нещо, което го накара да застине. Съвсем тих шум. Шума от леко издишане.

Гърни бързо влезе в тъмната стая и се дръпна няколко метра встрани покрай вътрешната стена. Клекна и подпря коляно в пода, извади пистолета от глезенния кобур и смъкна предпазителя.

Докато се взираше безрезултатно в непрогледния мрак, чу второ издишане, този път не толкова близо.

Гърни остана напълно неподвижно и изчака.

Мярна съвсем леко раздвижване, почти незабележимо. После усети течение и чу тих шум от затваряне на врата на известно разстояние от него.

Бавно се изправи, като държеше пистолета насочен нагоре. Ослуша се още около минута, после тръгна предпазливо в посоката, откъдето бе чул шума.

Едва направи три-четири крачки, когато нещо докосна лицето му. Стреснат, той отскочи назад и инстинктивно вдигна свободната си ръка в защитна позиция.

След няколко секунди, когато разумът надделя над рефлекса, осъзна, че това, което бе докоснало лицето му, може би е точно ключът, който търсеше, но друг вид.

Протегна ръка и напипа връвчица.

Дръпна я леко. Високо на една греда светна бледа крушка. Тя привлече вниманието му нагоре и така забави с няколко секунди смразяващия ефект от онова, което го чакаше в сумрака на пода.

40.

С блестящи бели зъби и втренчени жълти очи, с настръхнала груба сива козина и крака, свити за скок, пред Гърни стоеше голям вълк. Беше на по-малко от три метра — разстояние, което можеше да преодолее с един скок.

Все още втренчен в звяра и стиснал пистолета, Гърни осъзна, че вълкът не е сам.

Имаше още четири, разположени в широк полукръг около първия, всичките — озъбени и със зловещи очи, неподвижни, сякаш чакаха сигнал да нападнат.

Гърни бавно смъкна пистолета и се приготви за стрелба.

Така, прицелил се в главата на свирепото чудовище главатар на глутницата, опрял пръст в спусъка, той изведнъж разбра защо вълците стоят неподвижно.

Всички те бяха мъртви.

Мъртви, изкормени и препарирани.

Телата им бяха нагласени в смайващо правдоподобни нападателни пози.

Странно, но смъртта изобщо не намаляваше свирепия им вид.

Авторът на тази дивашка композиция определено беше майстор в това чудато изкуство. Но каква беше целта на композицията? За кого беше подредена?

Не бяха ли вълците защитени в тази част на света? Преди колко време бяха отстреляни? Кой ги беше убил? И защо се намираха тук, в хотела?

Вглъбен в тези въпроси, повдигнати от присъствието на тези… натъпкани с памук трупове… Гърни за момент забрави за какво се беше качил на тавана, но бързо си спомни, когато видя втора врата в другия край на помещението. Това явно бе вратата, чието отваряне и затваряне бе чул, преди да дръпне връвчицата на лампата.

Без да прибира пистолета, но след като заключи предпазителя, той предпазливо заобиколи вълчата глутница, която продължаваше да го държи на нокти със суровия си реализъм, и се насочи към вратата.

Преди да я достигне, чу шум от приближаващи се тежки стъпки.

След секунди вратата се отвори и в стаята влезе Остин Стекъл, въоръжен със силен фенер.

Ослепителният лъч на фенера обиколи стаята, като проектира сенките на вълците върху стената, и най-накрая спря върху пистолета в ръката на Гърни.

— Боже! — Той насочи фенера към лицето на Гърни. — Какво, по дяволите, става тук?

Гърни премигна.

— Махнете тази светлина от очите ми!

Стекъл задържа фенера, докато Гърни не тръгна бавно него, после бързо го свали.

— Извинявайте. Какъв е проблемът?

— Срещнахте ли някого?

— Моля? — На лицето на Стекъл се изписа искрена изненада.

— Някой, който беше в стаята преди по-малко от минута, излезе през тази врата. Да сте видели или чули нещо?

— Не, докато се качвах.

— Тоест?

— Когато бях долу, чух някой да вика: „Има ли някой?“ няколко пъти. Силно. Реших, че става нещо. Тук е забранено за външни лица. Не е място със свободен достъп. Никой няма работа горе.

— Затова ми се стори странно, когато чух стъпки от тавана.

— Какви стъпки?

— Стъпки от тавана над банята ни. И над спалнята. Бавни, тихи, сякаш някой се старае да не вдига шум. Имате ли представа защо му е на някого да се промъква наоколо?

Стекъл поклати глава, като че ли самата идея беше налудничава.

— Който и да е бил, преди малко беше в тази стая. Чух вратата по-малко от минута преди да влезете. Сигурен ли сте, че не видяхте и не чухте никого?

— Никого не видях и нищо не чух. Абсолютно нищо.

— Тази част на тавана се намира точно над Президентския апартамент, нали?

Стекъл прокара ръка върху бръснатата си глава, която бе потна както винаги въпреки студа.

— Възможно е.

— Не сте ли сигурен?

— Не съм длъжен да знам кое над кое се намира.

— Ами вратата, през която влязохте, тя накъде води?

— Към задното стълбище, аварийния изход, долния етаж, главния вход, мазето. На много места… Ако някой е излязъл оттам, нормално е да не го видя.

Гърни прибра пистолета в задния джоб на дънките си и посочи приклекналите вълци, чиито сенки все още се мърдаха зловещо върху стената при всяко движение на фенера на Стекъл.

— Каква е историята на този частен зоопарк?

Стекъл издаде рязък гърлен звук — един от най-неприятните смехове, които Гърни беше чувал.

— Това е една шега, ето какво е. — Стекъл насочи фенера към вълците един по един по странно преднамерен начин. — Нали сте чували смахнатата семейна легенда на Гол?

— Имате предвид историята, че Долтън Гол бил убит от вълци, след като ги сънувал?

— След това синът на Долтън наследява имението. Елиман Гол. Голям ловец. Алпинист. Всякакви такива занимания. Вълците убили баща му и Елиман вижда в това възможност да докаже нещо. Убива цяла камара вълци.

Очите на Стекъл проблеснаха, подсказвайки, че и той не би имал нищо против да убие една камара вълци.

— Поръчва няколко да бъдат препарирани и ги слага в Големия салон, та всички да се възхищават на постижението му. Елиман Гол. Големият герой.

— Имам усещането, че тази история не завършва с щастлив край.

Стекъл пак издаде експлозивния, насечен звук, минаващ за смях:

— По едно време му идва гениалната идея да забоде семейния герб на Гол на върха на Дяволския зъб. Големият алпинист Елиман решава да го направи насред зима, в ужасен ден като този, подхлъзва се, пада двеста метра отвесна скала, като се удря в издатините. Така и не намерили главата му. Станал на парченца, докато стигне долу. — Ухили се лъчезарно. — Стават такива неща, нали?

— Изглежда, че този тип е копнеел за чуждото възхищение.

— Направо е умирал за него — съгласи се Стекъл и отново се изсмя ужасяващо.

— Как вълците се озоваха тук, на тавана?

— Това беше първото ми предложение към Итън, когато започнах работа тук — да махне проклетите гадове от Големия салон. Навън има достатъчно диви зверове, няма нужда да ги гледаме и вътре.

— Не изглежда да сте голям любител на природата.

— Аз съм човек на числата. Хубави, предсказуеми числа. Природата, по скромното ми мнение, е един шибан филм на ужасите.

— Планински хотел в Адирондакс изглежда странно работно място за човек като вас.

— Важно е да си отдаден на работата, а не къде я вършиш.

Гърни осъзна, че философията на Стекъл не се различава много от неговия поглед над нещата. Дългогодишната кариера на нюйоркско ченге го беше поставяла на ужасяващи места. Мисълта за това го накара да смени темата.

— Споменахте семейния герб. Как изглежда?

— Вижте сам.

Стекъл насочи студения бял лъч към другия край на дългото помещение. Високо на стената от груби чамови дъски имаше триъгълен участък, ограден с тъмни греди. Там бе закачена плоскост с форма на щит. На нея имаше релеф на мъжки юмрук, вдигнат в символ на сила, непокорство или може би и двете. Отдолу бяха изписани три думи на латински:

Virtus. Perseverentia. Dominatus.

След като изрови от паметта си спомените от уроците по латински в гимназията, Гърни се замисли за момент над качествата, избрани за девиз на фамилията Гол:

Мъжественост. Решителност. Надмощие.

Обърна се към Стекъл:

— Интересен девиз.

— Щом така мислите.

— Тези идеали май не ви впечатляват?

— Това са само думи.

— И думите нямат голямо значение?

— Думите не означават нищо.

Гневният, непримирим тон изглежда се коренеше в някакво дълбоко, мрачно кътче на душата на Стекъл — място, което не беше препоръчително да изследваш, докато сте сами в тъмно таванско помещение.

— Каквото и да казват хората, човек има само себе си. — Отново погледна семейния герб на Гол високо на отсрещната стена. — Всичко друго са глупости.

— Като Елиман Гол, търсещ възхищение?

Стекъл кимна:

— Да търси възхищение е най-глупавото нещо, което човек може да направи.

41.

Стекъл заведе Гърни по задното стълбище до врата, водеща в широк коридор.

— Оттук се отива до рецепцията. За да стигнете до вашия апартамент, трябва да минете по главното стълбище.

Гърни отговори с хладния тон, който Мадлин наричаше „ченгеджийски“ глас:

— Може да огледам тавана още веднъж, преди да се прибера в стаята. Да се успокоя заради стъпките, които чух.

— Не го ли направихте вече?

— Проблем ли е, ако пак огледам?

Стекъл се подвоуми.

— Аз лично нямам нищо против. Но има юридическа отговорност.

— Отговорност за какво?

— Проблеми с правилника на сградата. Това е район, забранен за външни лица. Може да има разклатени дъски. Голи жици. Лошо осветление. Не трябва да се качвате там.

— Не ми берете грижа. Вече за втори път казвате, че не е за външни лица. Ако си изкълча глезена, ще е мой проблем, защото не съм спазил правилника ви, а не ваш.

Стекъл направи кисела физиономия, но не каза нищо повече. Когато стигнаха до рецепцията, той влезе в офиса си и затвори вратата.

Гърни излезе навън.

Студеният вятър навяваше сняг под навеса. Гърни изтича до колата, извади от жабката мощния си диоден фенер „Маглайт“ и един по-малък и пак се върна в хотела тичешком.

За негова изненада Мадлин седеше на дивана пред камината, в която гореше малък огън. От таблета ѝ звучеше класическа китара. Тя носеше една от огромните бели хавлии на хотела и дебели вълнени чорапи. Косата ѝ беше малко пооправена. На масичката между дивана и камината имаше две чинии, покрити с алуминиево фолио.

Тя го погледна разтревожено:

— Къде беше?

— Изненадвам се, че си станала. Как си?

— Забравихме за Джейн и Ричард. Трябваше да отидем на вечеря у тях. Джейн се отби да провери дали всичко е наред. Донесе храна и запали огъня.

— Грижовната Джейн идва на помощ.

Гърни веднага съжали за ироничната си забележка.

— Жената се постара да ни помогне. — Мадлин видя фенерчетата в ръката му. — За какво са ти тези?

— В мазилката в банята има малка пукнатина. Искам да се уверя, че няма друго подслушвателно устройство.

На лицето ѝ се изписа скептицизъм, после — загриженост.

— Къде в банята?

— На тавана. Има пукнатина точно до плафона на лампата.

Очите ѝ се разшириха тревожно.

— Провери цялата баня! Трябва да има обяснение.

Гърни осъзна, че тя има предвид тялото на Колин във ваната. Знаеше обаче, че в сегашното си състояние на духа не би приела никое разумно обяснение, позоваващо се на въображението ѝ.

— Мади, защо не се махнем от това място?

Тя не каза нищо, само се втренчи в него.

Гърни настоя:

— Ако аз бях видял призрак, това щеше да е последното място, където бих искал да съм. Не е добре за теб. Защо не се приберем у дома?

— Не е вярно.

— Кое не е вярно?

— Не е вярно, че ще избягаш така, ако ти се случи подобно нещо.

Той пак пробва:

— Виж, възможно е да си представиш нещо, което всъщност…

— Видях тялото тук — прекъсна го тя. — Обяснението е тук. Гърни седна до нея на дивана. Втренчи се в двете покрити с алуминиево фолио чинии на масичката. Музиката на таблета достигна кресчендо. Той премести поглед върху огъня.

— Искаш ли да сложа още малко дърва?

— Не. Ще си лягам пак. Тази музика трябва ли още да свири?

— Ще я спра. После ще се кача на тавана над банята да проверя нещо.

Мадлин загърна плътно хавлията около тялото си и затвори очи.

На тавана вече не изглеждаше толкова страшно. Навярно бе резултат от съсредоточаването в една проста задача. Дори тук, в едно помещение с приклекналите вълци, целеустремеността му като че ли пропъждаше всички зловещи фантазии.

Преди да се качи на тавана, Гърни бе закрепил по-мощния фенер прав върху плоския ръб на ваната и насочен към пукнатината в мазилката до лампата.

Сега изключи по-слабото фенерче, с което си светеше. Няколко секунди мракът беше абсолютен. Долови воя на вятъра покрай стръмния покрив отвън, скърцането на стогодишните греди под напора.

Когато очите му привикнаха, забеляза онова, което се надяваше да види — тънка линия светлина между две дъски на три-четири метра от мястото, където бе застанал. Гърни пак включи фенерчето, заобиколи вълците и се насочи към мястото.

Подът беше от широки чамови дъски, някои от които се местеха под краката му, особено около източника на светлина. Като закрепи края на фенерчето между зъбите си, Гърни коленичи, пъхна ноктите си в цепнатината между дъските и бавно повдигна едната. Извади я и я остави настрани. Другата излезе също толкова лесно.

Отдолу се откри грубо скована конструкция, разделяща пода на таванското помещение от мазилката на тавана на долния етаж. Гърни видя металния пръстен, предназначен да закрива отвора в мазилката, където бе монтиран плафонът. Тънкият процеп отстрани беше само няколко милиметра широк. През него отдолу проникваше ивица светлина.

Гърни разгледа горната част на плафона и летвата, на която бе монтиран. Не видя подслушвателни устройства. Имаше обаче ясни следи от две устройства, които са били там, но после са били премахнати, вероятно набързо, може би по-рано същата вечер.

Едното почти със сигурност бе микрокамера с прилежащ към нея предавател. Близо до отвора се виждаха няколко къси, все още лепкави парчета тиксо. Точно над отвора бе залепена малка щипка. Гърни предположи, че на нея е бил закрепен краят на оптичния кабел с миниатюрната му леща. Парчетата тиксо сигурно са крепили останалата част на кабела, за да не се извърти в щипката. Отпечатъците от тънък кабел върху тиксото потвърдиха предположението му. Две по-големи парчета в другия край на кабела явно бяха придържали камерата и предавателя.

Това повдигна един въпрос. Защо скенерът за електронни устройства не беше засякъл предавателя, когато Гърни провери апартамента предишния ден? Дали камерата вече е била демонтирана? Или все още не са я били монтирали? Ако беше второто, защо я бяха махнали толкова бързо?

Следите от присъствието на второ устройство бяха ясни, но не толкова лесни за тълкуване. На гредата над отвора в мазилката имаше две по-малки щипки, но нямаше начин да разбере какво устройство е било закрепено на тях.

Гърни премери разстоянието между двете, за да прецени приблизително размера на устройството. Установи, че е било с диаметър горе-долу колкото червило, но неизвестно колко дълго.

Доволен, че е открил максималното, което можеше, той върна дъските на място. Изправи се и отново огледа огромното помещение. Сенките на вълците заскачаха в светлината на фенерчето.

Гърни се убеди, че в грамадната зловеща стая няма нищо друго освен препарираните зверове и герба на фамилията Гол.

Насочи фенерчето към хералдическия символ на стената.

Virtus. Perseverentia. Dominatus.

Направи му впечатление съвпадението на тези сурови качества с присъствието на свирепите хищници на пода. Вниманието му бе привлечено най-вече от кулминацията на поредицата: Dominatus.

Думата можеше да се преведе по много начини. Най-разпространеният от тези преводи беше контрол.

Като се замисли за това във връзка със случая, започна да го вижда като мотив, появяващ се многократно в историята на семейството: от манията на Елиман Гол да избива вълци, през фиксидеята на Итън да поправи света, като превъзпитава престъпници, до неозаптеното своеволие на Пейтън.

То се простираше извън границите на фамилията Гол. Според Гилбърт Фентън в основата на престъплението стоеше пълният контрол на Ричард Хамънд над четирите жертви.

Медийната стратегия на самия Фентън, разбира се, бе насочена към установяване на контрол над общественото мнение, контрол върху действията на прокуратурата, контрол върху съдбата на Ричард Хамънд.

Тъмните сили високо над Фентън контролираха разследванията в четири различни юрисдикции.

Гърни се замисли за тайнствената четворка преди трийсет години, през онова злополучно лято в лагера „Брайтуотър“ — Лъва, Паяка, Вълка и Невестулката. Мо Блумбърг бе казал, че другите лагерници се бояли от тях. Какъв вид контрол бяха упражнявали върху другите деца? Какъв контрол бяха упражнили върху Скот Фалън?

Нишката на мисълта го върна към четирите убийства от последните седмици. Беше убеден, че „убийство“ е единствената дума, с която реалистично би могло да се опише случилото се с четиримата мъже, издъхнали от кръвозагуба заради прерязаните артерии на китките си. Каквито и неизвестни все още стъпки да бяха довели до смъртта им, тя очевидно е била крайната цел на целия процес. И това според неговите представи си беше чисто убийство.

А убийството беше най-висшата форма на контрол.

42.

— Какво искаш да кажеш? — попита Хардуик. — Че е било борба за надмощие? И четиримата мъртъвци са загубили? Кой, по дяволите, е спечелил?

Гърни седеше в Големия салон. След огледа в таванското помещение не се беше върнал направо в апартамента, а бе спрял тук, за да се обади на Хардуик да го запознае с последното развитие по случая и подозренията си, че елементът на контрол може да се окаже ключов.

Хардуик постави под съмнение тази теория. Той обичаше фактите, мразеше предположенията и реагира по предсказуем начин:

— Каквато и да е интригата, Шерлок, имам ти пълно доверие, че ще я разгадаеш и ще я разкриеш на нас, обикновените смъртни, когато си готов. Искаш ли да чуеш моите гениални хрумвания за лагера „Брайтуотър“?

— Целият съм в слух.

— Добре, ето. Лио е Лъва.

Гърни се замисли за секунда.

— Искаш да кажеш, че Лио Балзак е единият от тайнствената четворка? Защото лео означава лъв?

— Има пряка връзка, нали? Мисля, че Вълка е Итън Гол.

— Заради семейното имение при Вълчето езеро?

— Има логика, нали?

— С изключение на това, че нямаме доказателства Итън да е бил в „Брайтуотър“. Имаш ли други предположения?

— Какво ще кажеш Уензъл да е Невестулката1.

— Звучи приемливо. Остават още една жертва и един прякор. Пардоза и Паяка. Виждаш ли нещо, което да ги свързва?

— Още не. Но три от четири е добър резултат.

— Може би така ни се струва, защото сме отчаяни да търсим връзки. Но в името на спора, нека да предположим, че четирите жертви са били четиримата хулигани от „Брайтуотър“. И че са отговорни за смъртта на Скот Фалън. Натам ли биеш?

— Защо не? Има логика. — Хардуик прозвуча ентусиазирано.

— Добре, но ако е вярно, това е станало преди тринайсет години. Каква е връзката със сегашните събития?

— Може би някой друг е знаел какво се е случило. Или е научил по-късно. Представи си, че Ричард Хамънд е разбрал какво е станало в „Брайтуотър“. Че Гол, Балзак, Уензъл и Пардоза са пребили до смърт друго момче, гейче. Представи си, че е решил да предприеме нещо.

— А не просто да уведоми полицията?

— Като е видял колко безполезни са били силите на реда първия път, може би е решил сам да отмъсти за смъртта на Фалън. Хамънд е посветил първите години от кариерата си да помага на хомосексуални мъже и момчета. Как би реагирал, ако е разкрил самоличността на четирима души, които са убили някого само защото е гей? Може би Хамънд е приел работата във „Вълчето езеро“, за да бъде близо до Итън. Може би той лично се е обадил на другите три жертви и ги е подлъгал да дойдат в имението. Може би е измислил дори някаква финансова примамка, за да ги примами в капана.

Това звучеше правдоподобно. Съвпадаше със сведенията, че Уензъл, Балзак и Пардоза са очаквали подобряване на финансовото си състояние по времето, когато са дошли за сеанса с Хамънд. Но Гърни не беше убеден.

Хардуик като че ли усети скептицизма му:

— Слушай, не се опитвам да ти пробутам моя сценарий. В интерес на истината, надявам се да греша.

— Защо?

— Защото, ако съм прав, Фентън е прав. А самата мисъл за това ме отвращава.

— Все пак ти не развихряш фантазията си колкото него. Не вярваш в теорията му, че човек може да бъде принуден чрез хипноза да се самоубие, нали?

Хардуик не отговори.

Като звуков ефект от филм на ужасите от празната камина в другия край на помещението се чу стон. Гърни си каза, че сигурно е от вятъра, свирещ в комина.

43.

Мадлин беше в леглото и една от нощните лампи светеше. Гърни се опита да види дали мускулчетата на бузата ѝ още потрепват, но тя лежеше с лице, заровено във възглавницата.

За да прогони чувството си на безпомощност, той се опита да обмисли теорията на Хардуик, че Хамънд е убедил Уензъл, Балзак и Пардоза да дойдат в имението. Имаше сведения, че финансовото им положение се е подобрило около периода на посещението им, но изглеждаше твърде прибързано да се подозира, че Хамънд има пръст в това.

В тази връзка Гърни си спомни думите на Анджела Кастро в магазина за кукли, че прекомерната любезност на Табита вероятно се дължи на факта, че жената очаква да купят още една кукла. Тогава му се беше сторило логично, но не се замисли по-внимателно.

Сега взе телефона в банята, където силният фенер все още стоеше прав на ръба на ваната и осветяваше тавана. Гърни го изгаси и безшумно затвори вратата.

Набра номера на Анджела.

Когато тя вдигна, първото, което се чу, беше шум от телевизор — същата комбинация от говор, смях и аплодисменти, които бе чул като фон на първия им разговор. Запита се дали изобщо го е изключвала.

— Детектив Гърни?

Звучеше сънливо.

— Здравейте, Анджела. Извинявайте, ако съм ви събудил.

— Станало ли е нещо?

— Няма нищо ново. Още ли сте на същото място?

— Какво? А, да, на същото място.

— Когато се видяхме, споменахте, че Табита може би си мисли, че ще купим още една кукла „Барби“. Спомняте ли си?

— Разбира се.

— Защото Стиви ви е купил една?

— Да, нали ви казах.

— Питах се… колко плати за нея?

— Как бих могла да забравя? Осем хиляди долара. Без ДДС.

— За една кукла „Барби“?

— Оригинална кукла „Барби“. От първата година, когато са почнали да ги правят. В безупречно състояние и с оригинални дрехи.

— Това са много пари.

— Така и аз казах на Стиви. Обаче той знаеше, че винаги съм си мечтаела за такава кукла и просто трябва да я имам. Освен това каза, че можем да имаме още много хубави неща.

— Спомена ли откъде са парите?

— Каза да не се тревожа за това и че не ми трябва да знам.

— Както не е било необходимо да знаете за телефонния разговор, преди да замине за „Вълчето езеро“?

— Нещо такова.

— Не ви ли спомена нищо за източника на парите?

— Не. Но каза, че „Барби“ е само началото.

Прекъсна го силно тропане на вратата.

— Анджела, трябва да затварям, но скоро ще ви се обадя пак.

Когато излезе от банята, чукането се повтори, този път по-агресивно.

Гърни намести пистолета в задния си джоб така, че да може лесно да го извади, и отиде да отвори.

— Кой е?

— Полиция!

Позна гласа на Фентън и отвори вратата.

Едрият мъж с плоско лице приличаше на износено и намачкано копие на онзи Фентън, който го бе посетил само преди четирийсет и осем часа. Сакото му бе разкопчано и под него се виждаше ръкохватката на пистолет „Глок“ в раменен кобур. Погледна хладно Гърни.

— Трябва да поговорим.

— Искате ли да влезете?

— Не. Елате долу.

— Защо?

— Слезте с мен или ще ви арестувам още тук за възпрепятстване на правосъдието.

— Момент.

Гърни остави Фентън на вратата и влезе в спалнята. Мадлин лежеше с отворени очи.

— Мади, трябва да сляза долу.

— Чух. Внимавай.

Той се усмихна насила:

— Няма да се бавя.

Седнаха на предните седалки на очукан джип „Тойота Крузър“, спрян под навеса на хотела. Фаровете бяха запалени и пронизваха мрака във виелицата. Моторът работеше и парното бе включено.

Гърни предположи, че това е личният автомобил на Фентън, значи вероятно бе дошъл неофициално.

След кратко тягостно мълчание, през което време Фентън се взираше в снежинките пред светлината от фаровете, полицаят се обърна към Гърни:

— Телефонът у вас ли е?

— Да.

— Изключете го. Извадете батерията. И го поставете на таблото така, че да го виждам.

Гърни направи както му казаха. На бледата светлина от таблото видя лицето на Фентън, гневно стиснал зъби.

— Не разбирам. — Думите на полицая прозвучаха като обвинение. — Онзи ден толкова добре си приказвахме. Мисля, че ви обясних, че от присъствието ви тук няма полза. Даже доста вредите. Мисля, че бях пределно ясен.

Замълча, търсейки подходящи думи.

— Вашата намеса създава у заподозрения лъжливи надежди. Така удължавате в съзнанието му периода на илюзията, че има друг начин да се измъкне от проблема, освен да направи пълни и подробни самопризнания. Поддържането на тази илюзия нанася голяма вреда на разследването. Изключително голяма вреда. Може би не ви го обясних достатъчно ясно при последния ни разговор. Надявам се, че сега съм ясен.

— Много ясен.

— Добре. Радвам се, че го казахте. — Фентън пак се загледа в снеговалежа. — В това разследване залозите са големи. Не е нещо, което бихте искали да провалите.

Гърни знаеше, че е опасно да провокира този тип, но и че ако го направи, може да получи повече информация.

— Заповедите как да водите разследването идват от толкова висока инстанция, че не допускате, че са грешни, така ли? Хората, които искат Хамънд да бъде обявен за виновен, са толкова високопоставени, че сте решили, че задължително трябва да е виновен.

— Ричард Хамънд е убиец и лъжец. Това е факт, а не заповед от когото и да било.

— Чух, че се е явил на детектора на лъжата. И е издържал теста.

— Това не означава абсолютно нищо.

— На мен ми изглежда като малък плюс в негова полза.

— Вие не познавате добре клиента си, нали?

Фентън бръкна зад седалката и взе някакво куфарче. Извади няколко листа, защипани един за друг, и ги хвърли в скута на Гърни.

— Ето малко материал за четене.

На бледата светлина от таблото Гърни успя да различи само напечатаното с едър шрифт заглавие на научна статия: „Невропсихология и полиграфия. Практически параметри“.

Фентън посочи листата:

— Тестовете с детектора на лъжата са безполезни, когато субектът има достатъчно познания, за да използва слабостите им.

Гърни осъзна, че Хамънд има всички познания, които го правят да изглежда виновен.

Като адвокат, излагащ заключителния си аргумент, Фентън пак бръкна в куфарчето и извади един лист.

— Това е копие от собственоръчното описание, което Итън Гол е направил на съня си; на кошмара, който всички други жертви са започнали да сънуват веднага след сеанса при Хамънд. — Подаде листа на Гърни. — Вземете го. Четете го всяка сутрин, за да си спомняте за най-лошия клиент, който някога сте имали.

Гърни взе листа.

— Има ли вероятност да е фалшификат?

— Не по-голяма вероятност, отколкото снежна топка да оцелее в огъня на ада. Точките на натиск, ускоряване и забавяне на ръката при писане съвпадат. Това са неща, които никой фалшификатор не би могъл да имитира. — Погледна строго Гърни. — Свърших с обясненията. Предупреждавам ви, че сте на милиметър от обвинение за възпрепятстване. Разбрахте ли?

— Приключихме ли тук?

— Постарайте се вие да приключите тук. — Фентън се загледа мълчаливо в усилващата се буря, после бавно поклати глава. — Не ви разбирам, Гърни. Какъв сте вие? Някакъв егоцентрик, който винаги си мисли, че е прав, а останалите от екипа грешат?

— Зависи колко кадърен е екипът.

Фентън остана втренчен в завихрящите се снежинки. Стискаше кормилото с две ръце.

— Нека да ви попитам нещо. Къде бяхте на единайсети септември?

Гърни премигна, изненадан от тази рязка смяна на темата.

— С жена ми не бяхме в града, когато кулите се сринаха, но същата вечер бях на мястото на трагедията. Защо питате?

— Бях в Манхатън в онзи ден. На съвместно обучение на градската и щатската полиция. Пратиха ни при кулите още след сблъсъка на първия самолет. — Пръстите на Фентън побеляха от стискане. — Минаха толкова много години, а още сънувам кошмари оттогава. Още чувам онзи звук.

Гърни знаеше за кой „звук“ става дума. Беше чувал разкази от първо лице от други полицаи и пожарникари. С разпространяването на огъня по етажите хората панически започнали да скачат през прозорците.

„Звукът“ беше от падането на човешки тела на земята.

Гърни не каза нищо.

След малко Фентън пак заговори:

— Разбирате ли какво искам да ви кажа, Гърни? Такъв е сега светът. Такава е новата действителност. Вече никой не може да гледа отстрани. Залогът е оцеляването на Америка. Това е война, не игра. Човек застава или на едната, или на другата страна.

Гърни кимна бавно в знак на съгласие.

— Кажете ми нещо, Гилбърт. Тези важни, могъщи и тайнствени хора, проявяващи такъв специален интерес към случая „Хамънд“, сигурен ли сте, че са на страната на доброто?

Фентън се завъртя на седалката и го погледна със смаяни, гневни очи.

44.

На връщане към стаята Гърни мина през Големия салон, за да се обади на Хардуик.

— Работата загрубява. Пак имах посещение от Фентън. Голям зор му е да ме разкара.

— Имаш ли представа какво толкова ги притеснява?

— Нямат търпение да накарат Хамънд да признае и мислят, че аз му преча.

— Тези тъпаци наистина ли вярват, че е хипнотизирал четирима мъже и така ги е накарал да се самоубият?

— Явно.

— Добре, какво искаш от мен?

— Стой наблизо, в случай че стане напечено.

— Нещо друго, което трябва да знам?

Гърни си помисли за душевното състояние на Мадлин, но не беше готов да говори за това с когото и да било.

— Засега не.

Затвори и се върна в апартамента. Носеше статията на Хамънд за полиграфията и описанието на Гол за кошмара му.

Мадлин спеше на светната лампа. В хола покритите с фолио чинии на Джейн Хамънд стояха все още неотворени на масичката. Той седна на дивана. Статията беше единайсет страници. Описанието на кошмара — само половин, затова започна с него.

Гърни обърна листа и видя бележка, написана с друга химикалка и по-недодялан почерк, вероятно от Фентън:

Гърни пак обърна листа и прочете описанието повторно. Толкова красноречиви подробности — образни косвени улики за лоша практика, или по-зле.

Възможно ли беше Хамънд да е внушил този кошмар на четирима души?

Възможно ли беше сънят буквално да ги е убил?

Идеята бе невероятна.

Толкова невероятна, че Гърни не можеше да я приеме.

Той остави описанието на съня и взе статията на Хамънд за детекторите на лъжата.

Отначало четеше внимателно, но след като не видя нищо съществено, започна да прехвърля отгоре-отгоре. Статията бе писана преди години, когато Хамънд е бил още докторант, и разглеждаше факторите за грешки при полиграфа — случайни или умишлени. Един от простите трикове бе да държиш скрито под дрехите кабърче, с което да си причиняваш болка в избрани моменти, за да смутиш калибровката на машината, когато отчита физиологичните реакции. Към по-сложните фактори спадаха различни душевни състояния, медитативни или дължащи се на заболяване, които заличаваха разликата между честни и лъжливи отговори.

— Колко е часът?

Гласът на Мадлин го стресна. Гърни погледна и я видя застанала до дивана, втренчена в него и с изражение, сякаш се е събудила от кошмар.

Той погледна телефона си.

— Малко след девет.

Тя се поколеба за момент.

— Дейвид?

— Да?

— Мислиш ли, че полудявам?

— Разбира се, че не — отговори той, въпреки че му се искаше да прозвучи по-уверено.

— Видях Колин във ваната. Сигурна съм. Но това противоречи на всякаква логика.

— Просто още не сме намерили обяснение. Но ще го намерим.

— Мислиш, че всичко подлежи на обяснение?

— Не мисля. Сигурен съм.

— Появата на призрак също ли може да се обясни логично?

— Сега мислиш, че си видяла призрак, така ли? Не истински труп?

— Не знам. Знам само, че беше Колин. Но в него имаше нещо призрачно. Нещо като сияние, сякаш виждах не само тялото, но и душата му. Ти вярваш ли, че продължаваме да съществуваме, след като тялото ни умре?

— Не мога да ти отговоря, Мади. Дори не съм сигурен какво означава този въпрос.

— Нищо такова не ти се е случвало, нали? — попита тя. Погледът ѝ бе отчаян.

— Не.

Телефонът му иззвъня.

Той го остави да звъни още три пъти, преди да погледне дисплея.

Беше Ребека Холдънфийлд.

Колкото и да му се искаше да научи повече факти, които да придвижат напред разследването, Гърни просто не можеше да обърне гръб на Мадлин в този момент. Той остави обаждането да бъде пренасочено към гласовата поща.

Мадлин потрепери.

— Студено ми е. Пак ще си легна. — Понечи да тръгне, но спря и пак го погледна. — А, забравих да ти кажа. Джейн ни кани на закуска.

След срещата с Фентън посещението при Хамънд не беше добра идея. От друга страна, на Гърни му се струваше, че ще е добре за Мадлин да се махне от хотела, ако ще и само за час.

— Добре — отговори той.

Тя кимна и се прибра в спалнята.

Гърни остана на дивана. Опита се да успокои препускащите си мисли. После си спомни, че действието често има успокояващ ефект, и реши да запали камината.

Точно когато се наведе над нея, от вратата на балкона се чу изтропване.

Първата му мисъл бе, че някоя птица се е блъснала в стъклото. Втората — че птиците не летят посред нощ в снежна буря.

Отиде при вратата и погледна през стъклото. Имаше тънък слой скреж и нищо не се виждаше. Гърни внимателно отвори вратата.

Видя някакъв предмет на балкона.

Излезе, за да го погледне.

Беше пакет с неправилна форма, около педя дълъг и три пръста в диаметър, непохватно увит с вестник и тиксо.

Гърни излезе до парапета на балкона и огледа навън, докъдето можеше да види по крайбрежния път.

Не видя никого и единственият звук беше от вятъра.

Взе пакета. Доколкото можеше да прецени, тежеше по-малко от половин килограм.

Взе го вътре и го постави на масичката. Бутна настрани двете покрити с фолио чинии и махна тиксото, с което бе омотан пакетът. По-голямата част от вестника се скъса заедно с тиксото.

Вътре имаше две устройства.

Гърни веднага разпозна микрокамерата с оптично влакно.

Другото устройство не му беше познато. Представляваше матовочерен предмет с размер на купчинка десетцентови монети. Отстрани имаше цифри — вероятно сериен номер. От единия край имаше осем много малки дупчици, а във всяка от тях — лъскаво изпъкнало стъкълце.

Някакви лещи? Никога не беше виждал толкова малки лещи. Но какво друго можеше да бъдат?

Едно обаче беше сигурно — съдейки по размера на двете устройва, очевидно те бяха предметите, монтирани и след това премахнати от кухината под дъските на таванското помещение, която бе огледал — точно над лампата в банята.

Изведнъж забеляза нещо, което не беше забелязал, докато оглеждаше устройствата.

Две думи, написани с нескопосани печатни букви от вътрешната страна на един от вестниците.

45.

Изразните средства на посланието очевидно сочеха към Барлоу Тар.

Ако обаче пакетът беше изпратен от Тар, дали той се бе изложил на риск? И какво точно беше злото, от което за пореден път го предупреждаваше да се пази.

Ако пък не беше Тар, кой би искал Гърни да си помисли, че е бил той?

Тези въпроси го държаха буден до малките часове на нощта. После, малко преди зазоряване, пак се събуди. След като осъзна, че зацикля в същите голи предположения, необосновани с достатъчно факти, реши да стане, да се изкъпе и да се облече.

Отиде при вратата на балкона, за да види какво е времето. В светлия участък около лампите на хотела във въздуха блестяха ледени кристалчета. Термометърът, монтиран на парапета на балкона, бе наполовина заскрежен, но все пак се виждаше, че показва някъде около минус двайсет. Гърни се дръпна назад, за да се увери, че вижда правилно.

Когато се обръщаше да се прибира, нещо привлече вниманието му. Нещо на пътя, идващ от хребета към хотела.

Нещо проблесна.

Гърни напрегна очи в мрака и видя втори отблясък на няколко педи разстояние от първия. Двете светли петна се движеха в тандем, като фарове на кола, но по-малки и по-слаби.

Габарити, досети се Гърни.

Той остана да ги наблюдава, заслушан.

Светлините се приближиха. След малко дойдоха достатъчно близо, за да види, че са габарити на пикап.

Камиончето зави по крайбрежния път, бавно излезе от светлото петно около хотела и продължи към… към какво?

Хангара за лодки?

Някое от бунгалата?

Резиденцията на Гол?

Когато камиончето се скри от погледа му във виелицата, Гърни забеляза, че за бързото му изчезване допринесе и липсата на видими задни светлини.

Той влезе и затвори вратата.

Прекара следващия половин час на лаптопа, като прегледа няколко сайта за доставка на електронни разузнавателни средства или за тяхното засичане с надеждата да намери нещо, приличащо на странното малко тръбовидно устройство, което толкова го озадачаваше.

Откри една процъфтяваща индустрия. Стотици компании, много от които бяха сложили думата „шпионски“ в името си, предлагаха високотехнологично оборудване на приемливи цени. Продуктите попадаха в две основни категории. Устройства, позволяващи да наблюдаваш и записваш всичко, което някой прави или казва, почти на всяко възможно място. И устройства, предназначени да блокират работата на първата категория. Главното рекламно послание беше: „Шпионирай всички. Не позволявай никой да те шпионира.“

Печеливша индустрия в един обхванат от параноя свят.

Не намери обаче нищо, което да прилича на малката черна играчка с осем микроскопични лещи — ако изобщо бяха това.

Отново огледа устройството. Не личеше да има начин да го отвори. Не усети топлина от батерии. Номерът от едната страна не му говореше нищо. Все пак това му даде идея да пробва нещо, колкото и малка да беше вероятността да получи резултат. Гърни въведе серийния номер в интернет търсачката.

Излезе един резултат, странен интернет адрес: www.alz2b3y4c5x.net.

Той отвори сайта и на екрана се появи празна страница с четири кутийки за въвеждане на данни, искащи настояща регистрация, предишна регистрация, настояща парола и предишна парола.

В известен смисъл това бе задънена улица. Но мерките за защита бяха красноречиви. Най-малкото, те повтаряха предупреждението на Робин Уиг. И предупреждението на Гилбърт Фентън. Да не говорим за думите, надраскани на вестника и изпратени с пакета.

Като се сети за Уиг, Гърни взе телефона си, направи снимки на устройството и ги изпрати на имейла ѝ заедно със серийния номер и адреса на сайта.

Отговорът дойде след по-малко от две минути: „Снимките са неясни. Сайтът е заключен. Изпрати предмета.“ Макар интересът ѝ да го зарадва, той не виждаше реалистичен начин да изпълни искането ѝ скоро.

— Кога си станал? — сепна го гласът на Мадлин.

Гърни се обърна и я видя до вратата на банята по фланелка и долнище на пижама.

— Може би преди около час.

— Трябва да сме у Хамънд в осем.

Тя влезе в банята и остави вратата отворена. Отиде до душкабината в далечния ъгъл, като заобиколи доста отдалеч ваната.

Все пак се престраши да ползва помещението и това беше добър знак.

Докато Мадлин се къпеше, Гърни се замисли за предстоящата закуска при Ричард и Джейн и как въпреки неохотата, с която отиваше у тях, можеше да използва това посещение. Имаше въпроси, които искаше да зададе, реакции, които да наблюдава. Можеше да спомене теорията, че четирите смъртни случая може да са част от отмъщение за отдавна случила се трагедия. Трагедия, свързана с изчезването на един хомосексуален тийнейджър. Интересно беше какво ще каже Ричард.

На заснежения път вятърът само частично бе заличил следите от малкия камион, който беше минал преди малко. Любопитството на Гърни се засили, когато видя, че следите завиват по посока на бунгалото на Ричард и обикалят отзад. Пикапът трябваше още да е там. Изкушаваше се да провери на момента, но се отказа, когато видя премръзналия вид на Мадлин.

Джейн, както обикновено, ги посрещна на входната врата с тревожна усмивка. След като закачиха якетата си, тя ги покани в просторния хол.

— Поръчах на готвача на хотела да приготви няколко неща за закуска: бъркани яйца, наденички, бекон, препечени филийки, мюсли, плодове. Той лично ги достави. Днес кухненският помощник и камериерката си останаха вкъщи в Беарстън, а и самият той си тръгва малко по-късно, преди времето съвсем да се е влошило. Помолих го да сервира всичко долу, в игралния салон, по настояване на вашия приятел.

— Моля?

— Казах, че ще проявиш разбиране, защото си разбран човек — каза познат глас.

Джак Хардуик, широко ухилен, се надигна от креслото пред камината.

— Всъщност — добави, като погледна красноречиво лампата с орнамент от кръвен камък, в която Гърни му бе казал, че има подслушвател — реших, че ще бъде по-приятно долу. По-близо до пещта. По-топло е.

— Ричард влезе да си вземе душ — намеси се Джейн. — Сега ще ида да проверя дали е готов.

Щом тя излезе от стаята, Хардуик каза, като понижи глас:

— След като и двамата сме тук, може би ще удвоим напредъка си.

— Не се ли притесняваш, че Фентън може да разбере, че си тук?

— Достатъчно съм се притеснявал за Фентън. Колкото по-скоро разкрием истината, толкова по-скоро ще потопим кораба му. И ако се опита да плува, ще се изпикая в муцуната му.

— Да, ако нашата истина е различна от неговата.

— Няма как да не е…

Джейн извика от една врата от другата страна на каменната камина:

— Ричард идва. Хайде да слизаме, преди закуската да изстине.

Щом тя се скри от поглед, Мадлин погледна Хардуик и каза с тих, спокоен глас:

— Ричард Хамънд не е извършил никакво престъпление.

Той се вгледа в лицето ѝ за момент.

— Изглеждаш бледа — отбеляза. — Добре ли си?

— Не, не съм добре. Изобщо не съм добре. Но това няма нищо общо с Ричард.

— Болна ли си?

— Може би.

Държанието ѝ явно озадачи Хардуик.

— Какво те кара да твърдиш това за Хамънд? — поинтересува се той.

— Просто знам.

Той погледна Гърни, сякаш очакваше да му преведе.

Така нареченият игрален салон беше голямо квадратно помещение. Имаше обособен фитнес с уред за вдигане на тежести и две пътеки за бягане; домашно кино с плюшени седалки и голям екран пред тях; кът за сядане с диван и кресла и кът за хранене с бюфет, маса и шест стола.

Ричард и Джейн седнаха срещу Дейв и Мадлин, а Джак — в единия край на масата. Всеки си взе каквото му се ядеше от бюфета и няколко минути приказваха за времето и още по-свирепата снежна буря, която се задаваше. Много скоро стана ясно, че на никого не му е до общи приказки, и всички се умълчаха.

След известно време Джейн заговори с пресипнал глас, сякаш я болеше гърлото:

— Питах се… след като вече сте работили по случая… дали имате някаква добра новина за нас. — Погледна брат си.

— Имаме новини — каза Гърни. — Установихме, че четирите смъртни случая вероятно са свързани с изчезването на едно момче в провинцията на Ню Йорк преди тринайсет години.

Ричард го погледна любопитно; Джейн — озадачено.

Гърни разказа за събитията през трагичното лято в лагера „Брайтуотър“ — всички подробности, които бе научил от Мо Блумбърг и Кимбърли Фалън.

Когато той спомена, че Скот Фалън най-вероятно е мъртъв, Джейн постави ръка на сърцето си и възкликна:

— Ужасно!

— Искате да кажете, че Уензъл, Балзак и Пардоза са били в „Брайтуотър“ през онова лято? — попита Ричард. Изражението му бе трудно за разчитане.

Гърни кимна.

— А каква е връзката с Итън?

— Мислим, че и той е бил там.

— Шегувате ли се?

— Защо така мислите?

— От дванайсетата до двайсет и първата си година Итън е прекарвал летните ваканции в Швейцария. После, когато наследил „Вълчето езеро“ след смъртта на майка си, работил ден и нощ, без почивен ден, докато превърне имението в това, което е в момента.

— Какво е правил в Швейцария?

— Уроци по езда, френски и немски, стрелба, риболов и така нататък. Възможности да общува с други младежи с неговото добро потекло. Самата мисъл, че Итън Гол може да бъде изпратен в лагер за простосмъртни в Катскил, е нелепа. — Хамънд замълча и леката му усмивка помръкна. — Чакайте малко… да не би да мислите, че Итън може да е бил замесен с другите трима в нещо толкова ужасно, толкова противно?

— Беше вероятност, която трябваше да допусна.

Ричард погледна с укор Хардуик:

— И вие ли?

— От личен опит знам, че никога не можеш да бъдеш сигурен, че някой е такъв, за какъвто се представя — отговори Хардуик. Погледът му бе хладен и изпитателен.

Това накара Хамънд да смени тона:

— Съгласен съм, теоретично. Но самата идея, че може да е бил член на банда хулигани, издевателстващи над гейове, е толкова… толкова… — Замълча за момент, после пак започна: — Преди две години, около времето, когато Итън ме убеди да дойда във „Вълчето езеро“, той бе готов да се откаже от всичко, от цялото си имущество. Канеше се да прехвърли цялата собственост на фондация „Нов живот“ под формата на неотменим тръст — като запази само скромен годишен дивидент за себе си и Пейтън до края на живота им.

Хардуик вдигна вежди.

Гърни се усмихна насърчително:

— Звучи много щедро.

— Точно за това говоря. Това беше Итън. Богат човек, който не обичаше богатството, освен когато можеше го използваше, за да прави добро.

Хардуик се изкашля рязко:

— Казахте, че се е „канил“. Това означава, че не го е направил, нали?

— Убеди се, че ще е в състояние да направи повече добро, ако запази контрола върху състоянието на Гол.

— За какво „добро“ говорим? — намеси се Гърни.

— Ако всичко беше отишло в неотменим тръст за фондацията, Итън би изгубил влияние върху поведението на Пейтън.

— Ако нямаше нищо, не би могъл да го заплашва с лишаване от наследство, така ли?

— Точно така. И най-важният аргумент на Остин, който окончателно наклони везните, беше, че основните средства за фондацията не би трябвало да идват от щедростта на основателя ѝ. Успешно завършилите програмата за превъзпитание също би трябвало да допринасят финансово. Остин много убедително защити идеята за съпричастност.

— Защо трябваше Остин да има думата?

— Когато ставаше дума за пари, Остин винаги имаше думата. Разбира се, Итън сам вземаше решенията. Но се съобразяваше с мнението на Остин.

Джейн нервно мачкаше салфетката си.

— Онези трима мъже, които са били заедно в лагера… — започна плахо — … и дойдоха при Ричард? Научихте ли нещо повече за тях?

— Разни неща. И тримата са мразили гейовете. Поне един от тримата е знаел, че сте хомосексуален — преди да се уговорите за сеанса. Възможно е и тримата да са имали тази информация, защото всички те са получили обаждане от един и същи номер, преди да дойдат тук.

Хамънд и Джейн се спогледаха озадачено. Тя изрече логичния въпрос:

— Защо такъв човек ще реши да дойде на терапия при Ричард?

— Има сведения, че финансовото състояние и на тримата рязко се е подобрило около времето, когато са дошли за терапията.

— Нима намеквате, че някой им е платил, за да се видят с мен? — смая се Хамънд.

Хардуик го изгледа изпитателно:

— Да предположим, че сте научили самоличността на тримата мръсници, които са пребили до смърт онова момче заради единственото прегрешение, че е гей. Да предположим, че не сте имали никакво съмнение във вината им. Но доказателството, по някаква техническа причина, не би могло да послужи в съда и затова сте били убеден, че ще се измъкнат от правосъдието. Какво бихте направили?

— Задавате го като уловка — тъжно отговори Хардуик. — Но всъщност е много мъчителен въпрос.

— И отговорът е…?

— Нищо. Не бих направил нищо. Бих искал да ги убия, но не бих могъл.

— Защо?

Синьозелените очи на Хамънд се напълниха със сълзи.

— Защото нямаше да имам смелостта да го направя — призна той.

Всички се умълчаха.

Хардуик кимна замислено, сякаш видя логика и вече имаше малко повече доверие на Хамънд, отколкото преди.

Гърни изпита същото усещане. Почувства, че Хамънд може би е невинен.

А ако не беше невинен, значи бе най-добрият лъжец на света.

46.

Половин час по-късно, седнал в субаруто пред бунгалото с Мадлин и Хардуик, Гърни изрично подчерта необходимостта да бъдат обективни.

Хардуик бързо се съгласи:

— Останах с впечатление, че е честен с нас. Интуицията ти друго ли подсказва?

— Моята интуиция подсказва почти същото, което и твоята. Но мозъкът ми казва, че тя не трябва да бъде последна инстанция.

Гърни извади от жабката малкото цилиндрично устройство, което бе получил с пакета на балкона.

— Виждал ли си преди нещо такова?

Хардуик включи лампичката и разгледа устройството.

— Никога не съм виждал. Прати ли снимка на Уиг?

— Да. Обаче тя иска да види самото устройство.

Хардуик се намръщи:

— Да не би да предлагаш да ѝ го занеса лично?

— Само трябва да отскочиш до Олбани.

— Голяма разправия. — Хардуик прибра предмета в джоба си. — Осъзнаваш ли, че това противоречи на по-ранната ти молба да се навъртам наблизо?

— Да, това ме тревожи. Но като не знам какво е това чудо, още повече се притеснявам.

— Дано да не се окаже просто едно фенерче.

— Между другото, оня пикап зад бунгалото е твой, нали?

— На Ести Морено е. Моята голяма любов.

— Още ли живее с теб?

— Нима се съмняваш в способността ми да имам стабилна връзка?

— Да.

— Дадох ѝ списък на всички главни играчи, за които знаем. Ще се опита да намери всичко, което може, за тях. Всъщност тя е тази, която откри, че Стекъл е пласирал наркотици. Даде ми назаем пикапа си. Никак не ми се искаше да оставям понтиака вкъщи, но любимата ми кола е гола вода на сняг. А според прогнозата по тия краища в скоро време ще се изсипят тонове. Това ми напомня за Мо Блумбърг.

— Моля?

— Съвпадението във времето. Не трябва ли да се тревожим, че човекът от „Брайтуотър“, който вероятно знае повече, отколкото ни казва, точно сега е решил да напусне страната?

— Не ми беше хрумнало да се тревожа за това, но сега като споменаваш, вероятно ще започна.

— А какво ще кажеш за майката на починалото момче? Като търсим вероятен мотив, не е ли нейният най-силен от всички — да очисти мръсниците, които са убили сина и?

— От гледна точка чисто на мотива, предполагам, че не трябва да я изключваме от картинката. Проблемът е, че може да има мотив да убие тримата, които са били в „Брайтуотър“. Но защо ще убива Итън? И защо сега? Защо не преди тринайсет години?

— Този въпрос важи не само за Кимбърли Фалън, а и за всеки, който би могъл да реши да си отмъщава. Колкото повече си мисля за старата поговорка „Отмъщението е ястие, което е най-вкусно студено“, толкова по-безсмислено от практическа гледна точка ми се струва да отлагаш такова нещо толкова дълго. Това прави теорията за отмъщението като мотив доста невероятна.

— Има логика, Джак. Но ако не е намесено отмъщение, какво значение има връзката с „Брайтуотър“?

— Да ме шибат, ако знам. В този случай има прекалено много въпроси. И сега ще ти подскажа още един. Как така описанието на съня на Итън, което е оформено като писмо, не е било изпратено?

— Може би е възнамерявал да го предаде лично на онзи, който му го е поискал.

— Имаш предвид някой психотерапевт, с когото тайно се е виждал в Платсбърг?

— Или Ричард — възможност, която и двамата явно не приемаме сериозно.

— Този разговор е пълен с въпросителни. Ако искам да стигна до Олбани и да се върна, преди да се изсипе големият сняг, трябва да потеглям. Ще кажа на Джейн и Ричард, че тръгвам.

— Обади се, ако има нещо ново.

Хардуик кимна, слезе от колата и се насочи към бунгалото.

Гърни потегли по крайбрежния път.

Когато се върнаха в хотела, големият часовник във фоайето отброяваше последния удар на 10.00. Сградата тънеше в дълбока тишина, създаваща усещане за празнота. Тръгнаха по стълбите. Мадлин бе притиснала ръце плътно до тялото си.

— Какво ще правиш с банята?

— Какво има да се прави?

— Каза, че имало отвор при лампата.

— Само тънък процеп по края на плафона.

— Можеш ли да го запушиш?

Това бе първата му работа, след като влязоха в стаята. Достатъчно бе да премести основата на плафона няколко милиметра настрани, като го почука с дръжката на четката си за зъби.

Когато излезе от банята, видя Мадлин застанала на един от прозорците, загледана към Дяволския зъб. Все още бе с яке и ръкавици.

— Би ли ми направил услуга да напишеш имейл на сестра ми.

— Защото не искаш да си сваляш ръкавиците ли?

— Пръстите ме болят от студа.

— Чакай да си взема лаптопа. Не обичам да чукам по виртуалната клавиатура на таблета ти.

След като Гърни се приготви, Мадлин продиктува писмото, без да извръща лице от прозореца:

— „Отдавна не сме си писали. Моля да ме извиниш за това. Може да ти се стори странно като начало на писмо след толкова дълго мълчание, но имам една огромна молба. Трябва да се върна назад в годините, когато бях тийнейджърка — на четиринайсет, петнайсет, шестнайсет. Какво си спомняш за мен от този период? Какъв човек бях? Тревожила ли си се за мен? Какво съм искала от теб, от мама и тате, от приятелите… от момчетата? Спомняш ли си какво ме разгневяваше? Какво ме правеше щастлива? Какво ме натъжаваше? Трябва да разбера. Моля те, помисли. Опиши ми колкото можеш повече неща. Трябва да разбера каква съм била тогава.“

Пое си дълбоко дъх и въздъхна леко. Избърса лицето си с ръкавицата, сякаш бършеше сълзи.

Гърни се почувства безпомощен. След известно време попита:

— Имаш ли предпочитание как да го подпиша?

— Не. Просто го запази. Аз ще го дооформя, преди да го изпратя. Трябваше да запиша тези въпроси, за да проясня ума си. — Най-сетне тя се обърна. — Сега ще си взема един горещ душ да се сгрея. Измръзнала съм до кости.

Влезе в банята, като остави вратата отворена, и пусна душа. Отиде в най-далечния от ваната ъгъл и започна да се съблича. Гърни запази писмото до сестра ѝ и изключи лаптопа. Спомни си, че миналата вечер Ребека се опитваше да се свърже с него, но той не вдигна, за да не прекъсва разговора си с Мадлин.

Сега взе телефона и активира гласовата поща.

Гърни отвори лаптопа и написа „Силван Маршалк“ в търсачката. Материалът в „Ню Йорк Таймс“ излезе на първо място. Втора статия от седмица по-късно описваше смъртта му от свръхдоза. Гърни внимателно прочета и двете, но не намери нищо, което Ребека вече да не е споменала. Прегледа и другите статии, които излязоха като резултат от търсенето, всичките по-кратки от оригиналните в „Таймс“. Нямаше продължения.

Случаят беше изключително интересен — и не само заради начина, по който свършваше, а и защото обвиненията на информатора относно „индуцирането самоубийство“ му придавала допълнителна правдоподобност.

Гърни още седеше на дивана и разсъждаваше върху тези въпроси, когато Мадлин излезе от банята, увита с кърпа.

— Би ли прехвърлил писмото до сестра ми на моя компютър?

Гърни отвори запазения документ, въведе адреса на електронната поща на жена си и го изпрати. Тъкмо се канеше да затвори прозореца, но изведнъж нещо го накара да спре.

Остана като вцепенен, почти без дъх няколко дълги секунди. Току-що му бяха хрумнали няколко неочаквани въпроса.

Ако някой намереше неадресирания документ в папката му за неизпратени имейли, дали нямаше да предположи, че е писал за себе си, за своята тревога, за своите проблеми?

Щеше ли да му хрумне, че някой друг може да му е продиктувал документа?

Възможно ли бе написаното с почерка на Итън Гол писмо всъщност да е описание на кошмара на друг човек — на някого, който по все още неизвестна причина е продиктувал разказа си с намерението по-късно да го изпрати на трето лице точно както възнамеряваше да направи Мадлин?

Този предполагаем сценарий завладя ума му. Не след дълго Гърни беше вече убеден, че точно така е станало: някой е отишъл при Итън и го е помолил да напише писмото вместо него — писмо до психотерапевта, при когото е имал сеанс, поставил началото на поредица от кошмари. Продиктувал е това, което е искал да каже, и Итън го е записал.

По ирония на съдбата Гърни повярва в този сценарий с такава убеденост, че сам започна да се съмнява в обективността си. От личен опит знаеше, че най-добрият начин да провери някоя идея, която прекалено много му харесва, е да я подложи на скептицизма на Хардуик.

Ако щеше да води такъв разговор обаче, имаше нужда от малко по-голямо уединение, отколкото позволяваше хотелският апартамент. Възможността да заглуши разговора с музика от таблета на Мадлин, докато тя го използва, за да редактира емоционалното писмо до сестра си, бе немислима. Колонките на твърде стария му лаптоп просто не даваха достатъчно силен звук.

Той отиде в спалнята.

Мадлин седеше на леглото, стиснала тревожно устни, и четеше имейла на екранчето на таблета си.

— Мади?

— Какво?

— Трябва да сляза долу за няколко минути.

Тя кимна вяло.

— Ще бъда в Големия салон.

— Добре.

— Връщам се след малко.

Тя не отговори. Гърни взе ключа, излезе и заключи.

Във фоайето и Големия салон все още цареше същата студена, пуста атмосфера като преди. Той се настани на едно кожено кресло в дъното, откъдето можеше да наблюдава рецепцията. С надеждата Хардуик да е някъде в обхват набра номера му.

Приятелят му вдигна веднага и явно нямаше търпение да се оплаче.

— Пътят на тръгване от Вълчето езеро беше ужасен. В момента пълзя по окръжното шосе зад грамаден снегорин. Не мога да го изпреваря.

— Искам да чуя мнението ти за една възможна теория по случая.

— Имаш предвид още някоя невъзможна теория в цялото безумие на случая?

— Само за собственоръчно записаното от Итън описание на кошмара.

Последва мълчание. От телефона Гърни чу тракането на лопатата на тежката машина. Хардуик пак заговори, но вече с доста по-тих глас:

— Странна находка. Каква ти е идеята?

Гърни обясни новата си теория за описанието на кошмара и как му беше хрумнало, след като Мадлин го помоли да му продиктува писмото си.

— Хм… — каза Хардуик след кратко мълчание. — Не е изключено.

Гърни не се смути от привидното равнодушие на приятеля си. Прие го като знак, че Хардуик сериозно размишлява над идеята.

— Не е изключено — повтори Хардуик. — Обаче, ако Итън не е записал собствения си сън, чий сън е записал? И защо подробностите по-късно се повтарят в начина, по който е умрял?

— Като кинжала с вълча глава, с който според Фентън е прерязал китките си? Не знам. Не твърдя, че хипотезата за диктовката е окончателният отговор, но тя подкрепя идеята, че Итън е различен случай от другите три жертви. Винаги ми е изглеждало, че той не се вписва в картинката.

— Казваш, че имаме трима души, които са сънували кошмари и после са умрели, и един, който е записал нечий чужд кошмар и е умрял. Обаче още не виждам отговор на основния въпрос. Възможно ли е хипнотизатор — Ричард или друг — да е причинил кошмарите и самоубийствата на тези мъже?

— Интересно, че повдигаш въпроса точно сега. Преди малко изслушах едно съобщение от Ребека Холдънфийлд. Разказа ми за бивш агент на ЦРУ, който изнесъл данни за провеждащи се тайни изследвания в тази насока — очевидно с убеждението, че е възможно.

— Разбира се, официално всичко са отрекли, нали?

— Разбира се. Но ми се струва, че всички приказки за национални интереси около разследването може да са свързани с такава програма.

— Проблемът за мен е, че тези неща със смъртоносната хипноза и така нататък пак изкарват Хамънд виновен, а Фентън — прав. И както вече казах, това не е приемлив изход. Я изчакай секунда, шампионе. Ще оставя за малко телефона. Може би имам възможност да изпреваря тоя снегорин.

Когато Хардуик пак взе телефона половин минута по-късно, шумът от машината вече се отдалечаваше.

— Е, какво мислиш, че знаем реално, Шерлок?

— Ако извадим за момент Итън от уравнението, знаем, че тримата мъже, мразещи гейовете, са получили някакъв финансов стимул, за да посетят хипнотерапевт гей. Знаем също, че по-късно и тримата са започнали да сънуват кошмари и скоро след това са умрели. И знаем, че главният разследващ се е концентрирал върху Ричард Хамънд като организатор на всичко това.

— Решение, в което ние се съмняваме.

— Точно така.

— Добре — каза Хардуик, вече леко раздразнено. — И отново се връщаме на основния въпрос. Ако Хамънд не им е дал тези кошмари, кой? Това е единственият въпрос, който има значение. Прав ли съм?

Ако Хамънд не им е дал тези кошмари, кой?

Ако Хамънд не им е дал…

По дяволите!

За втори път тази сутрин дъхът на Гърни почти секна. Той гледаше право напред, но не виждаше нищо. Беше се фокусирал изцяло върху значението на това, което току-що каза Хардуик. Повтори си пак наум.

Ако Хамънд не им е дал тези кошмари, кой?

— Ей, Шерлок, още ли си там?

Гърни се разсмя.

— Какво, по дяволите, е толкова смешно?

— Твоят въпрос. Само звучи като въпрос. Но всъщност е отговор. Всъщност е отговорът на цялата проклета загадка.

47.

Хардуик излезе от обхват, преди Гърни да успее да му сподели внезапната си идея. Така получи възможност да я обмисли от всички ъгли, за да е сигурен, че звучи солидно.

Двайсет минути по-късно Хардуик пак се обади.

— Радвам се, че ме мислиш за толкова гениален, но какъв точно ключ ти дадох?

— Начинът, по който формулира въпроса. Попита, ако не Хамънд, кой друг е дал на жертвите тези кошмари.

— Е, и?

— Това е решението на проблема, в който си бием главите от самото начало. Някой е дал на жертвите кошмара. Те буквално са го получили.

Гърни замълча, за да изчака реакцията на приятеля си.

— Продължавай.

— Добре. Да оставим за момент Итън, защото с него се е случило друго. Колкото до другите, мисля, че всеки от тях е получил описание на кошмара. Те никога не са имали кошмарите, от които са се оплаквали, никога не са сънували тези неща. Просто са запаметили подробностите, които някой им е дал, и по-късно са ги разказвали, сякаш наистина са ги преживели.

— Защо, по дяволите, ще го правят?

— Защото за това някой им е платил. Вече видяхме доказателства за финансовата изгода, свързана с идването им във „Вълчето езеро“ — положението и на тримата изведнъж се е подобрило. Нямахме представа защо. Но това е добро обяснение. Почти съм сигурен, че някой им е платил да дойдат в имението, да направят един сеанс с Хамънд и после да се оплачат, че сънуват странни сънища. И не само да се оплачат, а и да разкажат пикантни подробности на надежден свидетел: Уензъл на изтъкнат евангелистки свещеник, Балзак на психотерапевт, а Пардоза на физиотерапевта си.

— Звучи като голяма конспирация. Но каква е крайната цел?

— Може да са много неща. Може би поставят основата за започването на скалъпен съдебен процес срещу Хамънд. Дело за недобросъвестна практика? Обвинения за сексуален тормоз? Може би целта на конспирацията е да се унищожи професионалната му практика. Ако съдим по казаното от Боуман Кокс, Хамънд си е спечелил достатъчно врагове в определени кръгове, за да е възможен такъв сценарий. Дори, като се замисля, се питам дали преподобният Кокс не играе по-активна роля, отколкото признава.

— Бога ми, Дейви, трябва ми минутка да осмисля всичко това. Искам да кажа, ако никой не е сънувал нищо…

— Чакай… момент.

Във фоайето влезе Мадлин, със скиорски клин, яке, шал и шапка.

— Джак, ще ти се обадя пак след няколко минути.

Гърни я настигна при входната врата.

— Какво става, Мади?

— Искам да глътна свеж въздух. Снегът спря.

— Можеше да излезеш на балкона.

Тя поклати глава:

— Искам навън. Сигурна съм, че пак ще завали, тъй че сега е моят шанс да поизляза.

— Искаш ли да дойда с теб?

— Не. Върши си работата. Знам, че е важно. И стига си ме гледал така.

— Как?

— Сякаш ще се разпадна всеки момент. Не се безпокой, ще се справя.

Той кимна:

— Аз съм тук… ако имаш нужда от нещо.

— Добре.

Тя бутна тежката врата и излезе на студа.

С известна неохота Гърни се върна на коженото кресло при камината. Пак се обади на Хардуик.

— Извинявай за прекъсването. Кажи сега, какво мислиш за новата теория?

— Склонен съм да приема голяма част от нея. Особено ми харесва, че така отхвърляме идеята, че някой може да накара някого да сънува нещо и сънят да го накара да се самоубие.

— Коя част не ти харесва?

— Казваш, че е внимателно подготвен план, включващ трима хомофоби, вероятно същите, които са убили онова хлапе в „Брайтуотър“. И че са дошли във „Вълчето езеро“ при Хамънд, за да могат по-късно да твърдят, че е прецакал мозъците им, като им е внушил ужасни, непоносими сънища. И че тайната им цел е била да унищожат репутацията на Хамънд… или да го съдят… или да възбудят наказателно преследване срещу него… или може би да го изнудват да им плаща, за да мълчат. На вярна следа ли съм?

— Даже по-добре, Джак. Мисля, че удари десетката. Изнудване. Мисля, че това е в основата. Пасва много добре. Сигурно много им е допаднала идеята да изнудват за пари психиатър хомосексуалист, известен с това, че подпомага и подстрекава извратеняци. Дори биха могли да гледат на плана си за забогатяване като на мисия от Бог. Обзалагам се, че усещането за надмощие ги е възбуждало.

Хардуик запази мълчание няколко секунди.

— Обаче ето какво не ми се връзва — каза след малко. — Как се е случило така, че тези безскрупулни типове са мъртви, а жертвата им е жива и здрава?

— Интересен въпрос. Почти толкова интересен…

Гърни замълча.

През главния вход влезе Остин Стекъл с ушанка и дебела шуба. Дърпаше количка, пълна с цепеници. Прекара я през фоайето, влезе в Големия салон и спря до Стойката за дърва близо до креслото на Гърни.

Подсмръкна и избърса носа си с дебелата ръкавица, която носеше.

— Приятелю, трябва да вразумите жена си.

— Моля?

— Жена ви. Предупредих я да не ходи по леда.

Гърни не изчака повече обяснения. Без палто, изтича навън, от другата страна на пътя. Въпреки че в момента не валеше, вятърът вдигаше сняг от повърхността на езерото и не се виждаше много надалеч.

— Мади! — изкрещя той и се ослуша за отговор.

Единственото, което чу, бе вятърът.

Пак извика името ѝ.

И пак не получи отговор.

На ръба на паниката, понечи пак да я повика, но в този момент снегът се уталожи и той я видя — застанала неподвижно, с гръб към него, на стотина метра навътре върху покрития със сняг лед.

Гърни пак я извика, попита я какво прави.

Тя не помръдна и не отговори.

Гърни тръгна по леда.

Едва бе направил няколко крачки, когато мярна движещо се тъмно петно в небето.

Беше ястреб — вероятно същият, който на няколко пъти бе виждал да кръжи над езерото, над острия връх на Дяволския зъб или по продължение на Гробищния рид. Този път обаче се рееше по-ниско — на петдесетина метра над земята може би.

При следващия кръг птицата се сниши още.

При следващия — още.

Мадлин явно също го наблюдаваше.

Гърни се убеди, че ястребът се спуска в постепенно стесняваща се спирала — всеки кръг, който описваше, бе по-тесен от предишния. Беше наблюдавал такова поведение при грабливите птици над нивите около Уолнът Кросинг. Тогава целта им изглежда беше да набележат плячката си и да се подготвят за нападение. Заледеното езеро обаче не изглеждаше подходяща територия за лов. Всъщност освен Мадлин върху гладката бяла повърхност не се виждаше нищо.

Ястребът обаче продължаваше да се спуска.

Вече бе на не повече от трийсетина метра над езерото.

Гърни ускори ход.

Ястребът като че ли се поколеба в спускането си. Заклати се леко във въздуха, сякаш преценяваше значението на втората фигура, появила се на сцената.

Точно когато Гърни си мислеше, че присъствието му е уплашило птицата, тя рязко зави към Мадлин и се устреми надолу към нея със смайваща бързина.

Гърни понечи да хукне към жена си, но се хлъзна и падна. Надигна се на колене, извади пистолета и изкрещя:

— ЗАЛЕГНЍ!

Мадлин се завъртя към него. Ястребът извади напред острите си нокти и Гърни стреля.

Гърмежът накара Мадлин да помръдне и това бе достатъчно, за да се дръпне от ноктите на хищника, които безобидно префучаха над главата ѝ.

За негово удивление ястребът описа широк кръг, издигна се на десетина метра над нея и пак се стрелна надолу.

Този път Мадлин хукна, пързаляйки се и залитайки, към средата на езерото. Ястребът отново профуча на сантиметри от главата ѝ. Гърни се изправи и хукна след Мадлин, като ѝ крещеше да спре, да не навлиза по-навътре по леда.

Когато ястребът достигна крайната точка на поредния кръг и полетя обратно към Мадлин, Гърни зае стабилна поза за стрелба, разкрачен, и стисна оръжието с две ръце. Стреля точно когато птицата прелиташе покрай него. С периферното си зрение мерна едно перо, което се откъсна и се завъртя в един порив на вятъра, преди да се спусне на леда.

Ястребът мина на сантиметри над главата на Мадлин. После, вместо да направи нов кръг, бавно се издигна, отдалечи се и най-сетне се скри над върховете на дърветата в другия край на езерото.

Мадлин беше спряла. Стоеше на двайсетина метра пред Гърни. Изглеждаше задъхана, разплакана или и двете.

— Добре ли си? — извика ѝ той.

Тя се обърна към него и кимна.

— Ела. Да не стоим повече на леда.

Тя бавно тръгна към него. Когато беше на три-четири метра, Гърни чу звук, от който дъхът му секна.

48.

Когато Мадлин пренесе тежестта си на предния крак, точно под нея се чу шум от пропукване в леда.

— Стой! Не мърдай! — изкрещя Гърни.

Тя замръзна неподвижно като на спрян кадър на видеозапис.

— Всичко ще е наред. Само не мърдай.

Гърни се опита да измисли решение, но единственото, което се сещаше, беше сцена от един приключенски филм, който бе гледал като дете. Един канадски конен полицай преследваше банков обирджия върху замръзнала река. Ледът около беглеца почна да се пропуква. Полицаят му каза да легне на леда, за да разпредели тежестта си на по-голяма площ. После му хвърли въже и го издърпа.

Сцената беше глупава, но в трика с разпределянето на тежестта имаше логика. Гърни убеди Мадлин да се сниши върху леда, да легне внимателно и да разпери ръце и крака.

Понеже нямаше въже, Гърни се върна на брега да потърси клон, който би могъл да свърши работа. Взе най-дългия, който намери, довлече го на леда и го подаде на Мадлин.

— Хвани го с две ръце и не пускай.

Процесът бе мъчително бавен. Гърни седна на леда, за да си осигури повече сцепление и като се избутваше бавно назад с пети, сантиметър по сантиметър издърпа жена си от опасното място.

Когато най-сетне стъпиха на твърда земя, от хотела изскочиха Стекъл и Ландън и дотичаха при тях. Ландън държеше въже за теглене на автомобили.

— Живи и здрави сте. Слава богу! Съжалявам за забавянето, но проклетата врата на джипа беше замръзнала.

— Какво, по дяволите, стана? — мрачно попита Стекъл.

— Видяхте ли как проклетият ястреб нападна жена ми?

— Ястреб ли? — изненада се Ландън.

— Грамаден. Започна да я напада. Тя се опита да избяга и така навлезе по средата на езерото. Не бях чувал ястреб да напада хора.

— При нормални обстоятелства не нападат — каза Ландън.

— Нищо не е нормално във „Вълчето езеро“ — измърмори Стекъл. — Миналото лято една сова нападна едно момиченце, надра цялото ѝ лице. А пък предишното лято една черна мечка така хубаво подреди един турист…

— Чухме изстрели — отбеляза Ландън. — Вие ли стреляхте по ястреба?

— Това го изплаши.

Ландън се обърна към Мадлин:

— Сигурно много се уплашихте. Ледът ли се пропука под вас?

— Мислех, че ще умра.

Гърни я хвана за ръката. Присвили рамене заради вятъра, двамата пресякоха пътя, прибраха се в хотела и влязоха в Големия салон, където гореше буен огън. Едва когато застанаха пред камината, Гърни осъзна, че зъбите му тракат.

Ландън веднага отиде до барчето. След минута дойде при тях с три кристални чаши, пълни с кехлибареножълта течност.

— Коняк. Най-доброто средство за размразяване на кокалите.

С Гърни отпиха. Мадлин помириса чашата си, близна течността, присви очи от силния алкохол, после отпи по-голяма глътка.

Ландън допи питието си.

— Този коняк никак не е лош. — Вгледа се за момент в дъното на празната си чаша. — Има ли някакъв напредък в разследването?

— Нещата започват да се изясняват.

— Радвам се да го чуя. Ако мога да ви помогна с нещо…

— Благодаря. Ще ви кажа, ако имам нужда.

— Как изглежда положението за Ричард?

— По-добре, отколкото преди.

Ландън го изгледа изненадано.

— Още коняк? — предложи.

— Не, благодаря.

— Добре. Е, стоплете се добре.

Ландън вдигна ръка като за военен поздрав и излезе. Мадлин стоеше с длани, вдигнати към огъня. Гърни се приближи до нея. Опита се да си придаде по-мек тон:

— Мади, какво правеше на леда?

— Не мисля, че мога да обясня.

— Пробвай все пак.

— Бях изляза просто да глътна чист въздух, както ти казах.

— Но после излезе на леда.

— Да.

— Какво си мислеше?

— Мислех си, че в съзнанието си, в спомените винаги стоя на брега.

— На брега на езерото Грейсън?

— Да.

— И реши да излезеш на леда?

— Да.

— Това по идея на Хамънд ли беше?

— Не. Не го бях планирала. Стоях пред хотела. Погледнах езерото. И изведнъж ми се прииска да отида там.

— Като Колин?

— Може би. Може би ми се прииска да почувствам това, което е чувствал той.

49.

Въпреки буйния огън стенанията на вятъра в комина създаваха тъжна атмосфера в Големия салон. Така идеята да се приберат в апартамента им се стори по-привлекателна.

Когато минаваха през фоайето, Мадлин спря пред голямата стъклена врата.

Гърни се замисли за двата изстрела по ястреба и си спомни перото, което бе паднало на леда.

— Изчакай малко, искам да взема нещо.

Той отвори вратата и изтича през пътя към мястото, където си спомняше, че е видял перото. То още беше там, едва показващо се изпод новия сняг. Гърни го взе и бързо се прибра в хотела. Когато влезе, набързо разгледа перото — откъснато от опашката, с разкъсани пухчета. Пъхна го в джоба си и двамата с Мадлин се качиха по стълбите.

Преди да влязат в апартамента обаче, той я помоли да пусне някаква енергична музика на таблета — трябваше да се обади пак на Хардуик, за да довършат разговора, а му трябваше звуков камуфлаж, за да може да говори спокойно.

Тя избра един атонален концерт за пиано, чието забързано темпо можеше да заглуши дори престрелка. Гърни седна на дивана, включи настолната лампа в допълнение към бледата светлина, проникваща през прозореца, и набра.

Хардуик вдигна при първото позвъняване.

— Как са пътищата?

— Като омазани със свински лайна. Не каза ли, че ще се обадиш след няколко минути?

Гърни не обърна внимание на обичайното заяждане. Този вид общуване им беше станало като ритуал.

— Последното, за което си говорихме, бяха странните обстоятелства, при които лошите момчета са хвърлили топа, докато набелязаният за жертва е все още жив и здрав. Имаш ли някакво обяснение?

— Имам. Малко е шантаво, но звучи логично.

— Добре. Казвай.

— Мисля, че е възможно Джейн Хамънд да е пречукала четирите жертви. Или поне три от тях.

Гърни не каза нищо.

— Слушаш ли?

— Чакам да стигнеш до логичната част.

— Да си представим, че има конспиративен план за злепоставяне на Ричард с цел изнудване. И да си представим, че Джейн е научила. А може би изнудвачите са се свързали директно с нея. Казали са ѝ, че планират да започнат шумен процес за недобросъвестна практика. Намекнали са ѝ, че сключването на извънсъдебно споразумение срещу тлъста сума би било от полза за всички.

— И после?

— После добрата сладка Джейн се превръща в яростна закрилница като мама гризли и решава, че единствените добри изнудвани са мъртвите изнудвани. И никое престъпление, колкото и кърваво да е то, не е престъпление, ако ще спаси скъпоценния ѝ брат от хиените.

— Наистина ли си представяш Джейн да извърши тези убийства?

— Мама гризли не знае граници.

Гърни се опита да осмисли този сценарий.

— Теоретично виждам възможен мотив. Но ми липсват средствата и възможността. Да не би да казваш, че е решила, че Итън също участва в заговора, и затова е убила и него?

— Още не мога да кажа. Ролята на Итън не е ясна.

— Защо ѝ е да нагласи убийствата така, че да приличат на кошмарите, които тримата са твърдели, че сънуват? Ако е искала да защити Ричард, защо да го прави по начин, който още повече ще го злепостави?

— Може би просто е искала да създаде правдоподобни сцени на самоубийство. Може би си е мислила, след като тези типове са сънували кинжали, че е логично да си прережат вените с такива.

— Ти чуваш ли се какво говориш, Джак? Можеш ли наистина да си представиш Джейн Хамънд да тича из страната — Ню Джърси, Лонг Айлънд, Флорида — да дрогира хора и да прерязва китките им? И ако го е направила, защо толкова настоява двамата с теб да ровим наоколо и да се опитваме да решим случая?

— Отговорът на последния въпрос е лесен. Не е очаквала, че официалното разследване ще тръгне в тази посока. Кой, по дяволите, може да си представи, че детектив от щатската полиция ще се вманиачи по екзотичния сценарий за хипнотично индуцирано самоубийство? След като Фентън обърна всичко срещу Ричард с тази смахната теория, какво други ѝ оставаше на Джейн? Мисля, че се надява да го изкопаем от дупката, в която самата тя го е заровила. Приела е риска, че може даже да се наложи тя да плати цената. Би било по-добре, отколкото да гледа как съдят брат ѝ за нещо, което тя е направила. Това би сринало тотално целия ѝ свят.

— Доста ентусиазиран сценарий, Джак, но…

Гърни замълча на средата на изречението, защото чу друг шум, едва доловим на фона на музиката — шуртене на душ.

Отново? Боже! Безкрайна поредица от вани. А сега душове.

— Там ли си, шампионе?

— Какво? А, да. Нещо се замислих. Обмислям това, което ти каза.

— Знам, че не е съвсем издържано. Нещата още има да си идват на местата. Идеята ми дойде само преди двайсет минути. Трябва да я дообмисля. Но мисълта ми е, че Джейн, добрата грижовна сестра, не трябва да бъде изключена от подозрение. Това, че приказва като служителка от социалните служби, не означава, че не може да пререже вените на няколко души при определени обстоятелства.

Гърни имаше сериозни възражения срещу хипотезата за Джейн като убийца, но реши да ги премълчи. Докато Хардуик беше на телефона, искаше да обсъдят някои други насоки в разследването, които му изглеждаха по-обещаващи. Преди да спомене която и да е от тях, приятелят му го застреля с удивително уместния въпрос:

— Жена ти защо толкова се впряга в тая история?

Гърни не знаеше каква част от случващото се да разкрие пред Хардуик. И дали искаше изобщо да му споделя нещо. Погледна към отворената баня и видя, че Мадлин още е под душа.

— Мислиш ли, че изглежда разстроена?

— Изглежда, говори, действа. Държи се странно за жена на детектив, разследващ убийства, която би трябвало да е преминала през много такива гадости. Затова ми стана любопитно на какво се дължи това поведение на стреснат заек.

Гърни се поколеба. Не искаше да мисли за това. Огледа се — може би за изход, може би за прозрение. Накрая погледът му се спря върху портрета на президента Хардинг — човек, който никога не е имал куража да търси решение на проблемите.

— Дълга история — каза с въздишка.

Хардуик се изсмя:

— Всичко е дълга история. Но всяка дълга история има кратка версия, нали?

— Проблемът е, че не е моя работа да я разказвам.

— Значи какво ми казваш? Че не само е смахната, ами е смахната и има тайна?

— Нещо такова.

— Тази тайна има ли отношение към това, което се опитваме да правим тук?

Гърни реши да разкрие каквото може, без да влиза в излишни подробности:

— Идвала е за коледната ваканция при роднини в Адирондакс. При последното ѝ идване се е случила трагедия. Сега се опитва да се справя с трудни спомени.

— Може би трябва да я прибереш вкъщи, а?

— Иска първо да си изясни нещата тук. Освен това иска да спаси Хамънд.

— Защо?

— Мисля, че за да се реваншира за някого от миналото, когото не е успяла да спаси.

— Звучи смахнато.

Гърни се подвоуми, но реши да разкрие нещо, което досега смяташе да запази в тайна.

— Привиждат ѝ се разни неща.

— Какви неща?

— Труп. Може би призрак. Не знае със сигурност.

— Къде го е видяла?

— Във ваната.

— Бъзикаш ли ме?

— Не.

Настъпи кратко мълчание.

— Някой конкретен труп ли?

— Някой от миналото ѝ. От ваканциите в Адирондакс.

— Свързан с трагедията, която се е случила?

— Да.

— И си мисли, че ако спаси Хамънд, ще компенсира онова, което се е случило тогава?

— Така мисля.

— По дяволите, това не е Мадлин, която познавам.

— Да, изобщо не е типично за нея. Сякаш е в плен на… ох, не знам.

— Какво искаш да направиш?

— Искам да разбера какво става тук. Да разкрия истината. Да прибера Мадлин вкъщи.

Гърни погледна към банята, видя я застанала в душкабината зад запотената стъклена вратичка. Каза си, че това е добре. Първичната лечебна сила на топлата вода.

— И така… освен да предам черната тубичка на Уиг, каква е следващата задача, която си ми подготвил?

— Имам един въпрос.

— Вече имаме един тон въпроси.

— Може би не са верните въпроси. Изхабихме пет дни да се питаме как е възможно четирима души да сънуват един и същи сън. Грешен въпрос. Правилният въпрос би бил: „Защо четирима души твърдят, че са сънували един и същи сън, и защо четвърти човек е записал подробностите за същия сън?“ Защото освен техните собствени твърдения и тълкуването на Гилбърт Фентън за тези твърдения, никога не е имало доказателства, че са сънували нещо. Ние приехме, че разказите за кошмарите са истина, и понеже мъжете, които са твърдели, че са ги сънували, са мъртви, решихме, че са жертви, а не хищници. Не ни мина през ума, че може да са и двете. Не искам пак да допускам тази грешка.

— Разбирам какво искаш да кажеш. Прецакахме нещата. Сега какъв е твоят въпрос?

— Въпросът ми е… провал ли наблюдаваме, или успех?

От телефона Гърни чу свирене на клаксон, последвано от грубия, напомнящ ръмжене глас на Хардуик:

— Мърдай бе, кретен!

След малко пак се обади по телефона:

— Провал или успех? Какво означава това?

— Просто е. Твоята хипотеза за Джейн като убийца е хипотеза за провала. Според нея сеансите при Ричард и последвалите твърдения за кошмарите са планирани елементи в схема за изнудване — но смъртта на изнудваните не е била част от плана. Според тази хипотеза обвинението срещу Ричард за убийствата е нежелано последствие от ликвидирането на злосторниците от Джейн. Накратко, ти описваш една провалена схема, в която по ирония жертвата на изнудваните става жертва на полицията. Всички губят.

— И какво?

— Само за дискусията — нека да си представим, че вместо провал наблюдаваме успех. Че нагласените самоубийства са били част от плана още от самото начало.

— Чий план?

— Планът на човека, който се е обадил на Уензъл, Балзак и Пардоза и ги е убедил да отидат на терапия при Ричард.

— Като им е пробутал фалшивия план как ще забогатеят чрез изнудване?

— Да.

— А всъщност е организирал убийството им.

— Да.

— Обаче как се вписва в картинката намесата на супершпиони? Свръхмодерните устройства за следене? Предупрежденията на Уиг да не се замесваме? За какво, по дяволите, става дума?

— Трябва да изясня четирите убийства по-добре, преди да мисля за това.

— Имам нова идея за четирите убийства. Пак включва изнудване. Но изнудваните не са се свързали с Джейн, а директно с Ричард.

— И?

— И той ги е убил.

— И Итън ли?

— И Итън.

— Защо?

— За парите. За да гушне двайсет и деветте милиона, преди Итън да промени отново завещанието си в полза на Пейтън. В това отношение Фентън може би е прав.

— Наистина звучи малко по-правдоподобно от версията за Джейн като убийца.

— Обаче?

— Обаче противоречи на предчувствието, което и двамата имахме, че Ричард е невинен, и оставя няколко големи въпроса без отговор. Кой е измислил плана за изнудването? Как се вписва в картинката описанието на кошмара, направено 01 Итън? За кого го е записал и защо?

— Доколкото виждам, твоята версия също не отговаря на тези въпроси.

— Мисля, че ще им отговори, ако поразсъждаваме още малко.

— Давай смело, шампионе. Целият съм в слух.

— Първо, ако разгледаме случилото се като добре организирано начинание, което се е развило точно според плана, това означава, че Итън и другите трима са били набелязани за жертви от самото начало. Набелязани от един и същи убиец, но вероятно по различни причини.

— Защо мислиш така?

— Уензъл, Балзак и Пардоза изглежда са били съучастници на убиеца, разпространявайки историята за кошмара, докато не са станали негови жертви. Итън, от друга страна, явно е бил подлъган от някого да напише собственоръчно описанието — вероятно за да изглежда, че има по-тясна връзка с другите двама, отколкото в действителност, и че е умрял по същата причина, по която и те.

— Мислех си за тая твоя версия за диктовката и виждам един проблем. Ти си дал на Мадлин имейла, който ти е продиктувала, за да го изпрати на сестра си, нали така? Това е нормално. Но защо Итън е запазил това, което е записал?

— И аз си задавах този въпрос. Сетих се за два възможни отговора.

— Колко типично за теб.

— Едната възможност е някой да му е продиктувал описанието по телефона — продължи Гърни, без да обръща внимание на заяждането. — Другата е, ако Итън е дал описанието на човека, който му го е продиктувал, а той по-късно е върнал листа в кабинета му, след като го е убил.

— Хм.

— Някакъв пропуск в логиката ми ли видя?

— Не виждам никакъв пропуск в логиката ти. Даже изглежда, че успя да подредиш една купчина невъзможни лайна в правдоподобна поредица от мотиви и действия. Много логична.

— Но не си сигурен, че е вярна?

— Всичко може да звучи логично, но това не означава, че е истина. Как предлагаш да стигнем от цялата тази логика до момента, когато ще разкрием мръсника, стоящ зад всичко това?

— Теоретично има два начина. Единият е дългият, безопасен, последователен начин. Другият е кратък и рискован.

— И ние ще го направим по втория начин. Прав ли съм?

— За съжаление, да. Нямаме достатъчно ресурси, за да го направим по правилния начин. Не можем да разпитаме всички гости и служители на хотела, които са били наоколо по време на убийството на Итън. Не можем да отидем до Палм Бийч, Тийнек и Флорал Парк, за да разпитаме всички, които са познавали Уензъл, Балзак и Пардоза. Не можем да намерим и да разпитаме всички, които са почивали или работили в лагера „Брайтуотър“. Не можем да анализираме всички…

— Добре, добре, схванах идеята.

— И най-голямото ни ограничение е недостигът на време. Фентън и онези, които му дърпат конците, се канят да вземат сериозни мерки, за да ме отстранят. И за Мадлин също не е хубаво да стоим повече. Всъщност е доста лошо.

Гърни пак погледна към банята. Мадлин още беше под душа. Той отново се опита да си внуши, че това е добре. Помагаше ѝ да се възстанови.

— Добре, Дейви, разбрах. Дългият и безопасен начин е невъзможен. Тогава какъв е краткият и рискован начин?

— Да хвърлим камък по гнездото на стършелите, за да видим какво ще излети.

— Какъв камък имаш наум?

Докато Хардуик задаваше въпроса, от телефона се чу пращене и връзката прекъсна.

Пак беше излязъл от обхват.

50.

Когато умът му беше пълен с въпроси без отговор, Гърни обикновено търсеше яснота в списъци.

Щом Мадлин най-сетне излезе изпод душа, той извади бележник от сака си. Седна на дивана и започна да записва нещата, които мислеше, че знае със сигурност за убийствата и за майстора манипулатор, стоящ зад тях.

Това включваше факти, научени от Анджела Кастро, родителите на Стивън Пардоза, Мо Блумбърг, Кимбърли Фалън, главен следовател Гилбърт Фентън, преподобния Боуман Кокс, лейтенант Боби Бекър от Палм Бийч и детектива от Тийнек, с когото бе говорил Хардуик, плюс изводите, до които смяташе, че водят тези факти. После състави списък на основните въпроси, за които нямаше отговор. Този списък стана по-дълъг от първия.

След като прегледа всичко, което бе написал, реши да го сподели с Хардуик. Отвори лаптопа си, преписа списъците в имейл и го изпрати.

Докато пак оглеждаше листата, за да се увери, че не е пропуснал нещо важно, Мадлин дойде увита с хавлиена кърпа.

Гърни реши да сподели с нея новите си прозрения за случая, основаващи се на новото му убеждение, че жертвите реално не са сънували кошмарите, за които са разказвали, а става дума за сложен план, и описанието, което Итън е направил на съня, може да му е било продиктувано от някого.

Постепенно скептично намръщената ѝ физиономия се смени с изражение на искрен интерес и накрая с отвращение.

— Мислиш ли, че греша? — попита той.

— Не. Мисля, че версията ти е правилна. Само се чудех какъв изверг би могъл да измисли нещо толкова ужасно. Толкова много лъжи. Такава жестокост.

— Съгласен съм.

За момент го стъписа разминаването между нейното възприятие за ситуацията като нещо ужасно, зло, отвратително, и неговия собствен поглед като на загадка, която трябва да бъде решена.

Мадлин погледна със същото изражение на отвращение двата списъка на масата.

— Какво е всичко това?

— Подготовка.

— За какво?

— Трябва да ускоря малко нещата. Систематизирам всички факти, които знам и които не знам за случая, като насоки за това, което мога да говоря, докато ме подслушват, за да създам у убиеца впечатление, че знам какво става. Но искам да съм абсолютно сигурен, че ще кажа правилното нещо. Ако сбъркам, ще създам у него чувство на сигурност. Искам да се почувства застрашен.

— Но все още нямаш представа кой може да е той или какви са мотивите му.

— Мотивът е сложен въпрос. От гледна точка на финансовата изгода единственото значимо състояние е това на Итън, а единствените значими бенефициенти са Пейтън и Ричард — и Джейн, разбира се, доколкото има влияние в живота на Ричард.

— Има абсолютно влияние, непреодолимо и вредно.

Гърни кимна и продължи:

— Финансовият мотив би могъл да обясни убийството на Итън, но не и останалите три. От друга страна, събитията в „Брайтуотър“ са възможен мотив за другите три, но не и за Итън.

— В такъв случай убиецът трябва да е имал повече мотиви.

Гърни пак кимна. Изводът беше логичен. Очевиден, в известен смисъл.

Различни мотиви за различните жертви.

С Хардуик бяха започнали да обсъждат този сценарий при последния си разговор. Сега си спомни едно масово мафиотско убийство, което бе разследвал скоро след постъпването си в отдел „Убийства“, и идеята му се стори още по-правдоподобна.

На пръв поглед — а беше доста кървав и шокиращ пръв поглед — приличаше на типично разчистване на територия между наркогрупировки. Една новосформирана банда бе завзела изоставена гранична постройка, контролирана от конкуренцията — провокативен ход.

Една вечер през юли в главната квартира на бандата в сградата имало четирима нейни членове с автомати. Трима души от конкурентната групировка, въоръжени по същия начин, бяха нахлули вътре, разбивайки входната врата. По-малко от трийсет секунди по-късно шестима от седемте участници в престрелката бяха мъртви. Един от членовете на конкурентната банда бе избягал пеша.

След като набързо огледа обезобразените тела, кървавите локви и стените, целите в дупки от куршуми, тогавашният партньор на Гърни, опитен детектив на име Уолтър Кулидж, реши, че е било обикновена хаотична престрелка, в която всички са загубили. Дори някой да е извадил късмет и да се е измъкнал, вероятно следващия път куршумът нямаше да му се размине.

Гърни водеше разпитите на хората от околните къщи като рутинна практика в началото на всяко разследване на убийство. Вечерта случайно позвъни на вратата на жилеста дребна негърка с живи очи и остър слух, която твърдеше, че знае много добре какво е чула и как го е чула.

Според нея имало автоматична стрелба, която продължила десетина секунди, от три сходни оръжия. Последвали десетина секунди затишие. И после пак имало стрелба за седем-осем секунди. Тя твърдеше, че втория път е стреляло само едно оръжие.

Гърни разказа всичко това на Мадлин, която се бе настанила на страничната облегалка на дивана. Тя го погледна недоумяващо:

— Как е успяла да ги различи?

— И аз това я попитах. Тя ме попита как според мен е изградила успешна кариера на джазбарабанист, ако не умее да направи разлика между звук от един и от три инструмента.

— Била е барабанист в джазгрупа?

— В младостта си. По онова време свиреше на орган в църква.

— Добре, но това какво общо има с…?

— С няколкото мотива за убийство ли? Ще стигна до това. Та така, последователността на изстрелите ме накара да се замисля. Първо три автомата. Тишина. После пак изстрели, но само от един автомат. И после от всички беше оцелял само един. Поръчах пълен анализ на местопрестъплението, анализ на траекториите, балистика и аутопсии. Отделих много часове, за да говоря с местни мафиоти. Накрая обаче се оформи друг сценарий.

— Мъжът, който е избягал, е застрелял всички, нали? — досети се тя и очите ѝ светнаха.

— В известен смисъл, да. Когато нахлули в апартамента, нападателите изненадали мъжете от конкурентната банда. Открили огън с три автомата „Узи“ и за нула време свършили работата, за която били изпратени. Единият от тях обаче, Девън Сантос, имал други грижи. Животът в бандите на определено ниво е постоянна борба за място на по-горното ниво в йерархията. И един от другарите му в щурмовия отряд се бил прицелил в същото място, в което и той. Затова, след като ликвидирали противниците, Девън отишъл при най-близко намиращия се от убитите, взел автомата му „Калашников“, обърнал се и застрелял съперника си заедно с другия член на бандата, станал свидетел на всичко. После върнал оръжието в ръцете на мъртвия му собственик и си плюл на петите.

— Как успя да докажеш, че точно така е станало?

— Балистичният анализ установи, че двамата нападатели са били убити с автомат, който бе намерен у човек, по чиито ръце нямаше следи от барут. Следователно нямаше как той да е стрелял. Другите доказателства дойдоха от анализа на изходните рани. Последното, което ме убеди, че е станало така, беше забавянето между изстрелите — десетте секунди, през които Девън се е уверил, че противниците са убити, и е отишъл да вземе автомата „Калашников“.

— Тоест искаш да кажеш, че Девън е имал повече от един мотив. Отишъл е в сградата, за да убие хората от вражеската банда, но също да елиминира съперника от своята.

— Точно така. И беше застрелял втория си другар, за да запази в тайна убийството на първия. Това прави три мотива за различните жертви. В представите на Девън това са били все основателни причини да убие.

— И щеше да се измъкне безнаказано, ако не си бил ти.

— Ако не беше наблюдателната свидетелка със слух за барабани.

— Обаче не всеки полицай би провел разследването като теб — настоя Мадлин.

Гърни стеснително сведе очи към бележника си.

Похвалите винаги го смущаваха. Увеличаваха страха му, че ще сбърка.

51.

— Здрасти, шампионе. Върнах се в света на мобилните оператори.

— Провери ли си имейла?

— Ако имаш предвид кратките ти списъци от полуфакти и неизяснени въпроси, получих ги. Освен това имам една новина, която можеш да добавиш към списъка с фактите.

— О?

— Една новина по радиото. Някакво хлапе умряло от ухапване на паяк в един увеселителен парк във Флорида. По принцип този вид паяци не са опасни, но точно това хлапе имало алергия. Още по-кофти, че паякът бил върху нещо, което хлапето ядяло, и го ухапал по езика. Устата на пича се подула и се задушил. Мамка му, дори не искам да си го представя.

— И аз, Джак. Но какво общо има това…

— Тази гадна скучна новина ни идва като отдавна закъснял дар от боговете.

— Тоест?

— Пардоза.

— Какво имаш предвид?

— Видът. Името на паяка. Паякът се казва пардоза.

— Аха… — Гърни се замисли за момент. — Искаш да кажеш, че Стивън е разбрал, че фамилията му е име на вид паяк, и затова си е измислил прякор Паяка?

— Или пък приятелите му от „Брайтуотър“ са разбрали и са му го лепнали. Или някой тъпак в училище е почнал да му вика Стиви Паяка. Кой знае? Във всеки случай, изглежда нещо повече от съвпадение.

— Лио Лъва, Уензъл Невестулката, Пардоза Паяка…

— Остана още един калпазанин. Вълка.

— Да.

— Жалко, че не е Итън. Така всичко щеше да си дойде на място.

— Да, така е.

— Ако имаме късмет, и Вълка може да изскочи отнякъде като Паяка.

— Може би.

— Добре, Шерлок, стискай палци. Може вече да ни провърви. Ще ти се обадя, след като се видя с Уиг.

Гърни остана доволен от откритието за Пардоза. Не беше свикнал обаче да стиска палци. Не харесваше идеята да разчита на късмет. Късметът все пак не беше нищо друго освен неразбиране на елементарните статистически закони. Глупава дума, която хората използваха за случайното стечение на желани събития. И дори за хората, които вярваха в него, късметът имаше едно неприятно качество.

Рано или късно свършваше.

Мадлин се беше облякла, докато той говореше с Хардуик. Сега пак дойде при него на дивана.

— Изглежда, че напредвате — отбеляза.

— Да, може би се приближаваме до развръзката.

— Не си ли доволен?

— Трябва да действаме по-бързо.

— Преди малко каза, че искаш да накараш убиеца да се почувства… как се изрази, застрашен?

— Да. Като му внуша идеята, че знам тайните му. Затова направих тези списъци — да ми помогнат да реша каква максимална част от информацията мога да кажа, без да допусна грешка — грешка, която би могла да го тласне в нежелана посока и да развали целия ефект.

Тя се намръщи:

— Не трябва ли да мислиш каква минимална част от информацията да кажеш?

— Защо?

— Страхът расте в мрака. Само открехни вратата. Остави го да си представя какво може да знаеш.

Гърни знаеше как се рояха съмненията, когато си поставен в неведение.

— Това ми харесва.

— Планът ти е да кажеш нещо, което да бъде записано от устройствата — нещо, което да го разтревожи, нали?

— Да. Ако човек чуе нещо, за което си мисли, че не си искал да чуе, това може да придаде невероятна убедителност на думите ти. Мозъкът инстинктивно знае, че ако някой се опитва да запази нещо в тайна от нас, то би трябвало да е вярно. Точно затова оставих устройствата на местата им. Те са възможно най-доброто оръжие срещу този, който ги е поставил.

— Кога мислиш да го направиш?

— При първа възможност. Имам усещането, че Фентън всеки момент ще реши да ме арестува за възпрепятстване на правосъдието.

Тикът на бузата ѝ се възобнови.

— Може ли да го направи?

— Може. Няма как да ме задържи за дълго, но ще бъде огромно неудобство. Единственият начин да го спра сега, е като докажа, че теорията му за „смъртоносния кошмар“ е пълна глупост. И единственият начин да го постигна е, като разкрия истинския убиец и истинския мотив. Или по-точно мотиви, в множествено число. Защото съм сигурен, че е повече от един.

— Като при Девън Сантос?

— Да, като при Девън Сантос.

52.

Гърни не обичаше прибързаните решения. Предпочиташе да преспи с идеите си и едва на другия ден да прецени дали са състоятелни.

Сега обаче нямаше време.

На фона на силната музика, свиреща от таблета на Мадлин, той ѝ разказа плана си, като го доразви в движение.

Петнайсет минути по-късно двамата седяха опаковани в ски екипите си на предните седалки на субаруто. Гърни пусна смартфона си на запис и го постави на таблото.

С уморен и стресиран глас (по идея на Гърни) Мадлин заговори първа:

— Искаш ли да запалим огън?

— Какво? — Гърни си придаде разсеян тон, раздразнен, че е прекъснала мислите му.

— Огън.

— Да. Защо не?

— Хубаво. Искаш ли да го запалиш?

— Да. Добре. Само не на секундата, става ли?

— А кога?

— Ох, стига, сега мисля за друго.

Замълчаха за момент. Мадлин пак заговори първа:

— Искаш ли аз да запаля камината?

— Аз ще я запаля. Само искам да обмисля нещо… да се уверя, че съм прав.

— Прав за какво?

— За мотива за убийството.

— Мислиш, че знаеш защо са били убити тези хора? И кой ги е убил?

— Убил ги е един и същи човек, но не по същата причина.

— Знаеш кой стои зад това?

— Почти със сигурност.

— Кой?

— Преди да кажа на теб или на когото и да е друг, трябва да направя още едно нещо.

— Не разбирам. Ако знаеш кой е убиецът, кажи ми.

— Искам да се посъветвам първо с Хардуик. Довечера. След като се върне от Олбани.

Пак настъпи мълчание.

— Дейвид, това е нелепо. Защо не ми казваш кой е?

— Трябва преди това да споделя теорията си с Джак. Искам да съм сигурен, че и на него ще му прозвучи логично. Изчакай още четири-пет часа.

— ТОВА Е ГЛУПАВО! АКО ЗНАЕШ КОЙ Е, КАЖИ МИ!

— За бога, Мади, имай търпение! Още няколко часа.

— Не трябва ли да се обадиш в полицията?

— Това е последното, което бих направил. Всичко свързано с убийството ще бъде изпратено директно на Фентън. А това много ще усложни ситуацията.

— Мразя, когато правиш така. — В гласа ѝ прозвуча сдържан гняв. — Не разбираш ли как се чувствам? И с какво „усложнява ситуацията“? Мисля, че трябва още сега да отидеш в централното управление на БКР в Олбани и да им кажеш всичко, което знаеш. Защо не направиш така? Защо винаги излизаш сам срещу престъпниците? Не се случва за първи път, Дейвид. Бог ми е свидетел, че и преди сме го преживявали. Прекалено често, по дяволите. Защо винаги превръщаш разследванията в личен дуел?

— Не искам Криминалното бюро да изсипе цяла армия коли и хеликоптери. Истината е, че искам сам да хвана този мръсник.

Гърни се запита дали не преигра малко с последното изказване, но после реши, че не е. Това бе точно самохвалковския тон, който подобен спор би могъл да провокира. И можеше да подтикне престъпника към по-емоционални и необмислени действия.

Поколеба се за момент дали да не спомене „Брайтуотър“ или Лъва, Паяка, Вълка и Невестулката, но реши да послуша Мадлин и да сведе до минимум информацията, която даваше. Да остави на онзи, който би могъл да ги подслушва, повече въпроси, отколкото отговори. Да остави страха да расте в мрака.

Точно когато мислеше как най-добре да завърши разговора, Мадлин добави гневно:

— Същата позната история. Винаги трябва да стане както ти искаш. Важни са твоите цели, твоите ангажименти, твоите приоритети. Никога не мислиш за нас. Какво правиш за нашия живот? Той не заслужава ли малко внимание?

За момент тонът и изборът ѝ на думи го стъписаха. Може би защото толкова рязко поставяше проблема, реално съществуващ в живота им — противоречието „детектив срещу съпруг“. Гърни се надяваше, че гневът, който чу в гласа на жена си, е повече за театъра. Във всеки случай звучеше достатъчно спонтанно и емоционално, за да повярва подслушващият в искреността ѝ. Това му даде идея за подходящ завършек.

Той въздъхна силно:

— В момента не ми е до такива въпроси… такива емоции…

— Разбира се, че не — изсумтя тя.

След кратка пауза той завърши:

— Нервите ми са обтегнати и снощи не спах добре. Ще взема един от твоите валиуми и ще дремна малко.

Тя не отговори.

Гърни се прозя шумно и изключи записа.

53.

Върнаха се в стаята и бързо се захванаха за работа. Усърдното съдействие на Мадлин го убеди, че чувствата, които бе изразила по време на записа в колата, са били поне отчасти симулация за случая. Разбира се, може би така само му се искаше да вярва, но нямаше време да умува върху това.

Мадлин извади мобилния си телефон с монтираното подслушвателно устройство, който до този момент държеше на дъното на дамската си чантичка под дебел вълнен шал за заглушаване. По идея на Гърни го постави на една масичка до дивана. Той беше убеден, че устройството, поставено на мястото на оригиналния микрофон, работи като предавател не само за обажданията от телефона, а и на всичко, което се чува наоколо, независимо дали телефонът се използва.

Реши да пусне записания им разговор и на двете устройства за подслушване: това в телефона и това в портрета на президента Хардинг. Предполагаше, че едното е сложено от престъпника, а другото — от Фентън или някого от тайнствените му покровители. Не знаеше кое на кого е, но не виждаше какво може да навреди, ако хвърли камъни и по двете гнезда. Колкото повече стършели се покажеха, толкова по-добре.

Презареди пистолета си с още два патрона на мястото на онези, които бе изстрелял по ястреба, и го сложи в десния джоб на сакото си. В левия прибра по-малкото от двете фенерчета. Даде по-голямото на Мадлин. Докато ѝ обясняваше как може да го използва за отбрана, телефонът му изпиука — получено текстово съобщение.

Беше от подател с блокиран номер:

Не му говореше нищо освен факта, че са някакви последователности от букви и цифри. Нямаше представа обаче какво означават. Поне изпиукването му напомни да сложи телефона само на вибрация.

Изпрати записа с разговора им в колата на таблета на Мадлин. След като се получи, постави таблета на масичката.

Маркира файла и пусна записа. Изчака да чуе първата реплика — „Искаш ли да запалим огъня?“.

Настрои силата на звука, после даде знак на Мадлин и двамата излязоха от апартамента. Гърни заключи вратата колкото можеше по-безшумно.

Заведе жена си до края на коридора, в тъмното късо отклонение за вратата за таванския етаж и я отвори.

— Ще чакаме тук, скрити. Ако някой се появи около апартамента, изчакай, докато аз се оправя. Когато овладея положението, ще дойда да те взема.

Тревогата, която прозвуча в гласа ѝ, му подсказа, че не е бил много убедителен.

— Чакай малко. Това ли… това ли е?

— В какъв смисъл?

— Това. Да се крием в тъмното. Да чакаме да се появи бог знае кой. Това ли е планът ти?

Гърни не отговори веднага. Докато описваше намеренията си, всичко му звучеше достатъчно разумно. Но илюзията за разумност започваше да се разпада. Действията му бяха отчаяни и импровизирани — факт, който той се опитваше да оправдае с бързо намаляващите възможности за действие. Телефонът му завибрира и така му спести необходимостта да отговаря.

Той погледна дисплея. Беше съобщение от Хардуик.

За момент Гърни изпадна в недоумение от съобщението на Хардуик, както и от онова, което сам бе получил.

После видя възможната връзка и възможното значение.

И двете съобщения се бяха получили от скрит номер (по разбираеми причини) от Робин Уиг — първото до него, второто до Хардуик. И във второто вероятно се имаше предвид първото. „Къщата“ може би бе заключеният уебсайт, за който я беше попитал. Ако беше така, „ключовете“ бяха потребителски имена и пароли за достъп — последователностите от букви и цифри, които му беше изпратила.

Той отвори по-раншното съобщение и пак погледна четирите реда.

Мадлин надникна към дисплея на телефона му и попита:

— Какво правиш?

Шепнешком той ѝ обясни за търсенето си в интернет на вида устройство, което е било монтирано над тавана в банята им. Мадлин посочи съобщението на дисплея:

— Това дава ли информация за него?

— Това са данни за достъп до един уебсайт, където има информация.

Гърни отвори писмото, което бе изпратил на Уиг със серийния номер на устройството и адреса на уебсайта, докъдето го беше довел той. Когато влезе в страницата за регистрация, попълни четирите последователни кутийки с двете потребителски имена и двете пароли. След няколко секунди се отвори нова страница, съдържаща само една текстова кутийка и думите: ВЪВЕДЕТЕ НОМЕР НА ИНСТРУМЕНТА.

Гърни прекопира серийния номер от устройството от имейла до Уиг и го въведе.

Отвори се нова страница. Отгоре имаше снимка на подобно устройство. Под нея — таблица с научни съкращения, математически символи и числа, които вероятно означаваха технически характеристики и работни параметри. Термините му бяха толкова непознати, че не можеше да каже даже от кой клон на техниката са.

Тъкмо смяташе да се откаже от опитите да разбере за какво става дума, когато забеляза една проста дума в долния десен ъгъл на непонятната таблица: Сравни.

Чукна на нея.

Отвори се друга страница с друга плътно изписана таблица. Тази съдържаше сравнение на характеристиките на няколко устройства. Беше озаглавена: Микролазерна дистанционна визуализация.

Мадлин гледаше втренчено дисплея.

— Какво е това?

— Нямам представа.

Гърни прекопира заглавието в нов прозорец за търсене. Не излезе нито едно съвпадение с всички ключови думи. Иначе имаше над милион страници, съдържащи поне един от термините — безполезна камара информация в този напрегнат момент.

Гърни запази заглавието на уебстраницата, излезе от интернет и започна да пише отговор на съобщението на Хардуик. Включи адресите на сайтовете, данните за достъп и заглавието заедно с молба да направи проучване. Добави кратко описание какво двамата с Мадлин правят в момента.

Прочете писмото, подписа го и го изпрати.

Мадлин го хвана за ръката.

— Сигурен ли си, че постъпваме правилно?

Въпросът ѝ засили и неговата неувереност.

Той отвори вратата за стълбището към тавана и огледа прашната шахта с фенерчето. След като не видя нищо необичайно и не чу нищо освен зловещата празна тишина, двамата седнаха един до друг на едно от долните стъпала и зачакаха, напрегнали слух.

54.

В мрака и тишината мислите на Гърни често се връщаха към неизяснените въпроси.

Седнал до Мадлин в безшумната тъмна шахта на стълбището, той се замисли за нещо, което глождеше съзнанието му още от момента, когато оглеждаше пространството под дъските на тавана.

Възможно ли беше миниатюрното устройство, което е било инсталирано там, а сега се намираше у Хардуик, да е някакъв невероятно умален прожекционен апарат?

Като се изключи значителният проблем с размерите, изглеждаше възможно. Светлоотразителната вътрешна повърхност на цилиндъра можеше да служи като екран. Лекото деформиране на образа от облото дъно на ваната, самата вода и издигащата се пара даже биха могли да направят картината още по-реалистична. Обстановката допълнително можеше да засили този ефект — в смисъл, че хората са свикнали да виждат човешки тела във ваната. Мозъкът бе склонен да възприеме такава илюзия като реалност.

Каква обаче бе целта на такъв жесток трик? Да тласнат Мадлин към емоционална криза? Гърни се запита дали Фентън би могъл да е толкова маниакално решен да се отърве от него, че да стигне дотам. Кой друг освен Фентън би могъл да си даде толкова труд? Убиецът? Някой от анонимните шефове на Фентън? Откъде можеха да знаят за Колин Бантри? Откъде знаеха, че Мадлин ще бъде толкова уязвима по този въпрос точно в този момент?

Изведнъж Гърни се оказа изправен пред един много неудобен личен въпрос. Кое обяснение би предпочел да е вярно? Че това, което бе видяла Мадлин, е било плод на собственото ѝ увредено въображение? Или на сложна технология?

Запита се дали досега не се е фокусирал повече върху първата възможност, защото втората съдържаше прекалено силен елемент на параноя. Или може би защото допълнително усложняваше този случай, който Гърни вече се страхуваше, че няма достатъчно способности да реши.

Усети надигащ се гняв.

Гняв, че може би някой безскрупулно се опитва да увреди душевния баланс на Мадлин.

Гняв заради трупащите се до безкрай въпроси.

Гняв заради собственото си безсилие.

Гласът ѝ го изкара от вглъблението.

— Добре ли си?

— Мислех си за онова, което си видяла във ваната. Мислех си, че може би…

В този момент от главното стълбище се чуха тежки стъпки.

— Стой тук.

Гърни се промъкна до ъгъла, откъдето можеше да види целия коридор. Погледна часовника си. Едва видя цифрите, но доколкото можа да прецени, записът, който бе пуснал в апартамента, трябваше да е свършил само преди няколко минути.

До вратата на стаята се приближи нисък, набит мъж и почука. След като не получи отговор, почука втори път.

— Господин Гърни?

Гласът беше на Стекъл. Той почука за трети път.

— Ехо? Има ли някой?

Гърни чакаше и наблюдаваше.

Стекъл почука четвърти път, изчака, после отключи вратата.

— Ехо? Има ли някой?

След кратко колебание, влезе и затвори вратата.

Гърни се върна при Мадлин.

— Остин Стекъл. Влезе в апартамента ни.

— Какво прави там?

— Сега ще отида да видя. Но искам ти да се скриеш още малко. Качи се на върха на стълбите. — Гърни извади фенерчето си и посочи вратата към таванския етаж на горната площадка. — Виждаш ли тази врата? Ако чуеш някой да идва насам, просто се качи на тавана и затвори вратата.

— Ти какво ще правиш?

— Ще проверя дали Стекъл е някой от нашите стършели.

Гърни пак посочи стълбите с фенерчето. Мадлин се качи.

Гърни излезе в коридора и бързо се приближи до вратата на апартамента.

Не беше заключена. Той я отвори безшумно и влезе.

В студената сива светлина видя Стекъл в хола. Държеше нещо.

Гърни стисна пистолета в джоба на сакото си.

— Мен ли търсите?

Стекъл се завъртя рязко, очите му се разшириха от изненада.

— Господин Гърни… вие… добре ли сте?

— Добре съм. Какво правите тук?

— Дойдох да ви предупредя. — Вдигна предмета, който държеше. — Вижте това.

— Бихте ли светнали лампата до дивана?

— Разбира се.

Той светна и Гърни видя остра лъскава брадвичка.

— Тар сечеше кабелите на акумулатора на колата ви. Току-що бе свършил същата работа с всички джипове на хотела, както и с ландровъра на Норис. Когато се опитах да го спра, хвърли това по мен. Можеше да ми отсече главата. Кучият му син избяга във виелицата. Боже! Исках да се уверя, че с госпожа Гърни сте добре.

— Добре сме.

Стекъл погледна към спалнята.

— Знаех си, че не трябва да оставяме този кучи син да се мотае наоколо.

— Имате ли представа къде отиде?

— Един Господ знае. Избяга в снега, в гората, като животно. — Стекъл вдигна брадвата.

— Оставете я на масичката.

— Защо?

— Искам да я разгледам, но не искам да я пипам.

Стекъл я остави на масичката до таблета на Мадлин.

— Сериозно оръжие, как мислите?

Гърни направи крачка към него, като още стискаше пистолета в джоба си.

— Казахте, че се опитвал да отсече кабелите на акумулатора ми, нали?

— Удряше по тях с брадвата точно когато излизах.

— Защо му е, по дяволите, да го прави?

По-интересна за детектива не беше самата история на Стекъл за прекъснатите кабели на акумулатора, а изключително малката вероятност това да се е случило. Още по-невероятно изглеждаше Барлоу Тар да е стършелът, раздразнен от подслушания разговор, камо ли главният мозък, стоящ зад най-сложния план за убийство, който Гърни някога бе виждал.

— Какво става според вас? — попита Стекъл.

— Нека да поговорим малко за това. Имам няколко въпроса, на които бих искал да ми отговорите.

Стекъл се поколеба, но после неохотно седна. Гърни се настани на страничната облегалка на дивана срещу него.

— Най-напред, за да не забравя… какво име е Алфонс Волк?

— Това не е моето име. Волк се казваше мъжът, за когото се е омъжила майка ми.

— Да, казахте ми. Но какво е по произход?

— Не знам. Словенско. Някъде оттам. Защо се интересувате?

— Любопитство. — От личен опит при разпитите на заподозрени Гърни знаеше, че рязкото сменяне на темата често дава добри резултати. — И каква според вас е тази работа с Тар, ако предположим, че не е просто един луд, правещ неща без никакъв смисъл?

— Не знам. Преряза кабелите, колите са извън строя. Може би иска никой да не може да напусне имението.

— Каква може да е причината да иска да останем блокирани тук?

Стекъл поклати глава:

— Не знам.

— Мислите ли, че може той да е убил Итън?

— Сигурно е възможно, нали?

— Защо му е да го прави?

— Може би е разбрал, че Итън най-сетне е решил да го изгони.

— Мислите, че го е убил, за да не бъде уволнен?

— Възможно е.

— Само че Тар никога не е бил в лагера „Брайтуотър“. А убиецът е бил.

За част от секундата лицето на Стекъл се вкамени.

— Там, където е бил убит Скот Фалън. Там, където е започнала цялата тази каша.

— Не разбирам — каза Стекъл и премести тежестта си малко по-напред на стола.

Една минута бе достатъчна на Гърни, за да осмисли как Стекъл се вписва в ролята на убиец. Възможно беше той да е четвъртият побойник от „Брайтуотър“, момчето с прякора Вълка. Възможно беше да е поканил тримата си бивши приятели в хотела. Възможно беше да им е пробутал сценария за изнудването. И беше възможно да ги е убил, след като са изпълнили инструкциите му да разпространят измислицата за кошмара. И разбира се, възможно беше да е убил Итън. Имаше средствата и възможността.

Големият въпрос беше мотивът.

Гърни си спомни разговора, който бе водил със Стекъл на таванския етаж — за семейния герб и историята на рода Гол. Разговора за силата и контрола. И се замисли за практическите последствия от четирите смъртни случая.

Колкото повече мислеше, толкова по-ясна ставаше картинката. И сега бе получил последното просто доказателство. Бе хвърлил камък по гнездото на стършелите и Остин Стекъл беше излетял.

Вече имаше обяснение за всички факти.

Нито един от тях обаче не можеше да се докаже.

Докато обмисляше как най-добре да продължи, чу леко бръмчене от вибрирането на телефона му, оставен върху дървената масичка. Взе го от края ѝ и без да изпуска Стекъл от очи, погледна дисплея.

Имаше текстово съобщение от Хардуик.

Стекъл се помести неловко на стола.

— Защо бяхте толкова сигурен, че сме в стаята? — попита неочаквано Гърни.

— В какъв смисъл? Защо да не сте си в стаята?

— Защото през повечето време не бяхме. Влизахме, излизахме, слизахме, ходехме до езерото, в Големия салон, в бунгалото на Хамънд, на други места. А вие почукахте. Четири пъти. Силно. Извикахте. И не получихте отговор. Абсолютно никакъв отговор. Странно как не решихте, че сме излезли.

— Защо му отдавате толкова голямо значение?

— Изненадахте се, когато влязох отвън — даже нещо повече, смаяхте се, сякаш не можете да повярвате, че се случва.

— За какво, по дяволите, говорите?

Гърни извади пистолета от джоба си и демонстративно провери дали е зареден.

Стекъл се ококори:

— Какво…?

— Щеше да е смешно, ако не беше трагично, не мислите ли? — усмихна се Гърни. — Толкова планиране, толкова сложни манипулации. И изведнъж се препъвате в камъче. Погрешен поглед в неподходящ момент. И всичко рухва. Бяхте сигурен, че сме в апартамента, защото сте подслушали разговора ни от устройството, което сте скрили в стаята. Шпионската техника е толкова надеждно нещо. Има обаче един голям недостатък. Не може да различава между живи гласове и запис.

Стекъл го погледна с бледите си очи, сиви като светлината, проникваща през прозореца.

— Това е нелепо.

— Спестете си думите, Алфонс.

— Остин. Казвам се Остин.

— Не, не се казвате така. Остин беше поправилият се престъпник, добрият човек. Но той никога не е съществувал. Вътре винаги е бил Алфонс Волк. Измамник, манипулатор, пълен боклук. Вие сте злодей, който е убил добри хора. И това е големият проблем.

Гърни стана от страничната облегалка на дивана. Отиде при прозорците и откъсна връвчиците на две от щорите, после взе един ръжен от камината. Хвърли дългите връвчици в скута на Стекъл.

— Какво е това?

— Въжето — изрече Гърни със зловещо равен глас. — Въжето е лесният начин.

— Лесен начин… за какво?

— Лесният начин да се уверя, че няма да избягате.

Гърни погледна ръжена и не каза нищо повече. Стекъл лесно можеше да си представи трудния начин — във въображението му той сигурно изглеждаше по-страшно, отколкото изразен с думи.

— Ако обичате, завържете глезените си, здраво и сигурно — с усмивка добави Гърни.

— Не знам какво си мислите, че съм направил — каза Стекъл, като погледна въженцата, — но ви уверявам, че грешите.

— Вържете глезените си — повтори Гърни и стисна по-силно ръжена.

Стекъл поклати глава, но се подчини.

— По-стегнато — изкомандва детективът.

Другият мъж изпълни заповедта. Голата му глава лъщеше от пот.

След като Стекъл завърза краката си, Гърни му нареди да сложи ръце зад гърба си и с второто въженце от щорите, върза китките му една за друга, после прокара останалия край под стола и го завърза за въженцето на глезените му.

Стекъл се задъхваше.

— Това е някакъв лош сън, нали?

— Като съня, който продиктувахте на Итън, нали? — контрира Гърни, като застана пред него.

— Защо, по дяволите, да го правя?

— Защото, е очевидно. Това, което не разбирам, е защо Итън се е съгласил. После си спомних нещо, което ми каза Фентън, за да докаже, че не е възможно да сте фалшифицирали писмото. Каза ми, че до миналата седмица сте били с гипсирана ръка. В неговите очи това явно ви оневинява. Но всъщност се оказа отговорът на въпроса ми. Убедили сте Итън да запише разказа ви за кошмара, защото сте били с гипс.

— Гърни, това са безумни твърдения. Къде са доказателствата?

Детективът се усмихна:

— Доказателствата са необходими само в съда.

Стекъл стисна зъби. Гърни продължи със суров тон:

— Съдебната система не работи. Превърнала се е в една игра. Хитреците печелят, а глупаците губят. Безобидни смотаняци отиват зад решетките за няколко хапчета, които полицията е намерила в джобовете им, а истинските злодеи — онези, които убиват добри хора — се измъкват със скъпите си адвокати.

Насочи пистолета към дясното око на Стекъл, после към лявото, към гърлото, сърцето, корема, слабините. Стекъл присви очи. Гърни продължи:

— Вбесяват ме изродите, които убиват добри хора. Изродите, които не мога да се преструвам, че не забелязвам; тези, които не вярвам, че съдилищата ще накажат.

— Какво искате от мен?

— Нищо, Алфонс. Ти нямаш какво да ми дадеш. Не притежаваш нищо, което искам.

— Не разбирам.

— Просто е. Това не са преговори. Това е екзекуция.

— Не съм убил никого.

Гърни сякаш не го чу:

— Когато изродите убиват добри хора, моята работа е да свърша онова, което съдът не може да свърши. Изродите не могат да убиват добри хора и да остават ненаказани. Поне докато аз съм насреща. Това е моята мисия в живота. Ти имаш ли мисия в живота?

Гърни внезапно вдигна пистолета и го насочи между очите на Стекъл.

— Чакайте! За бога! Чакайте малко! За какви добри хора говорите?

Гърни положи усилие да скрие триумфа си. Беше накарал Стекъл да повярва, че може да избегне възмездието, като се опита да докаже, че жертвите не са заслужавали никакво правосъдие. Това бе път, по който заподозреният най-често сам признаваше престъпленията си, мислейки си, че ще се спаси.

— Добрите хора, за които говоря, са Итън Гол и приятелите ти от „Брайтуотър“. Но най-вече Итън. Този човек е бил светец.

— Добре, почакайте. Искате ли да знаете истината?

Гърни не каза нищо.

— Нека да ви кажа за Итън, шибания светец.

Стекъл избълва цяла тирада, описваща Гол като маниакално властен човек с фиксидея да манипулира живота на всички около себе си — тиранин, който използвал фондация „Нов живот“ като затвор, където неговите прищевки били закон.

— Всеки ден, всяка минута ни унижаваше, разкъсваше ни на малки парченца, които после да слепва обратно по какъвто си поиска начин, сякаш бяхме скапани играчки. Великият бог Итън. Бог Итън беше противно чудовище. Светът трябва да е благодарен, че се отърва от него.

Гърни се намръщи, сякаш осмисляше чутото. Свали пистолета с няколко сантиметра. Това бе малък жест с голямо значение. Означаваше, че ако чуе убедителни аргументи, може да размисли.

— Ами Уензъл, Балзак и Пардоза? И те ли бяха маниакално властни хора?

На лицето на Стекъл се изписа пресметливо изражение — явно се опитваше да прецени каква част от истината да каже, без да признае вината си.

— Не. Не бих казал това за тях. Искате ли честното ми мнение? Още от първия момент, когато ги видях в хотела. Мравки на пикник. Дребни престъпници. Никой няма да заплаче за тях. Вярвайте ми.

Гърни кимна, сякаш бавно осъзнаваше тъжната истина.

— Никой няма да заплаче за тях?

— Най-кратко казано.

— Ами Хамънд?

— Какво за него?

— Много му навреди с тези измислици за кошмарите.

— Така ли? А вредата, която е нанесъл този синеок малък педал? На колко хора е провалил живота със своите безумни брътвежи „колко е хубаво да си гей“?

— Искаш да кажеш, че заслужава да понесе вината за четирите убийства, които ти си извършил?

— Ха! Казвам само, че всеки си получава заслуженото. Вие твърдите, че са били убити добри хора. Искам само да знаете истината. Тези типове бяха отрепки.

Гърни смъкна още малко пистолета, създавайки впечатлението, че аргументите на Стекъл наистина могат да го накарат да се откаже да го екзекутира. Сетне се намръщи и пак насочи оръжието напред, сякаш оставаше още нещо, което щеше да повлияе върху решението му.

— Ами Скот Фалън? И за него ли ще кажеш, че е бил отрепка? — Насочи пистолета в сърцето на Стекъл.

— Аз не участвах в това!

Отричането дойде в пристъп на паника — отричането и съдържащото се в думите косвено признание, че е бил в „Брайтуотър“.

Гърни вдигна скептично вежди.

— Лъва, Паяка и Невестулката… но не Вълка?

Стекъл явно осъзна, че опитвайки се да избегне един капан, може да попадне в друг. Той поклати глава:

— Бяха луди. И тримата.

— Приятелчетата ти от тайната банда бяха луди?

— Отначало нямах представа колко са побъркани. Правеха ужасни неща. Ужасни безсмислени неща.

— Като това, което сториха на Скот?

Стекъл се втренчи в пода. Може би се питаше колко дълбоко е затънал.

Гърни повтори въпроса.

Стекъл си пое дълбоко въздух.

— Една нощ го завлякоха на езерото.

— И?

— Казаха, че ще го научат да плува.

Гърни потрепери вътрешно от сцената, която си представи с ужасяваща образност. Положи усилие да се съсредоточи отново.

— Чух, че полицията е претърсила езерото, но не е намерила труп.

— Те го извадиха и го заровиха в гората.

— Под „те“ имаш предвид Уензъл, Пардоза и Балзак?

Стекъл кимна:

— Превъртели копелета. Мразеха обратните. Имам предвид истински ги мразеха.

— И това ги правеше идеалните изпълнители на… твоя план.

— Казвам само, че бяха безполезни малоумни отрепки.

Гърни кимна:

— Не добри хора. Затова не беше голяма загуба да ги…

В този момент чу тих писък. Звучеше, сякаш идваше от друга част на сградата — някъде отгоре.

Гърни остави Стекъл вързан на стола и изтича навън в коридора, после до тъмното стълбище за таванския етаж, където беше Мадлин.

55.

Тя не беше там.

Гърни я извика. Не получи отговор. Спомни си ключа на стената на стълбището. Натисна го и голата крушка на горната площадка светна. Той изтича нагоре по стъпалата, като вземаше по две наведнъж, все още с пистолета в ръка.

Отвори вратата на тавана и опипа стената за ключа, за който знаеше, че е там. Лампата високо под скосения покрив светна. На бледата светлина, в прахта, покритите с плат предмети (излишни мебели най-вероятно) изглеждаха като преди.

Гърни бързо пресече голямото складово помещение към вратата отсреща.

Пак извика Мадлин.

Зад вратата чу напрегнат глас:

— Тук съм.

Гърни изтича и отвори вратата.

Отначало видя само вълците, приклекнали в трептящата светлина от фенерче, и разкривените им сенки, движещи се насечено на стената отзад.

После видя Мадлин свита в един ъгъл, с фенер в ръка, и веднага съжали, че не ѝ беше споменал за композицията с препарираните зверове, когато ѝ разказваше за експедицията си на тавана, от страх да не я тревожи допълнително.

Намери въженцето, висящо от една от подпорните греди, и я дръпна. Огромното като пещерна зала помещение се изпълни с бледа, мърлява светлина.

Той отиде при жена си.

— Добре ли си?

— Какво е това? — попита тя, като посочи с фенерчето.

— Вълци. Убити от дядото на Итън. Семейна реликва. Ти как се озова тук?

— Бях на горната площадка. Стори ми се, че чух някого в коридора близо до основата на стълбите, затова влязох в първата стая, онази с чаршафи навсякъде. После чух скърцане от стълбището, затова влязох в тази стая. Отначало не видях вълците. Но изведнъж — боже как се уплаших! А при теб как са нещата? Какво стана в апартамента?

Гърни ѝ разказа основните моменти от срещата със Стекъл колкото можеше по-кратко — всичко от твърдението, че Тар е прекъснал кабелите на акумулаторите с брадва, до паническото признание на Стекъл за познанството му с Уензъл, Балзак и Пардоза, смъртта на Скот Фалън и омразата му към Итън Гол. Мадлин го слушаше с нарастващо удивление.

— Стекъл долу ли е сега? В нашата стая? Боже мой, какво ще правим сега?

— Не знам. Важното е, че е обезвреден. Но съм любопитен за колите. Хайде да слезем да видим.

Сцената, която видяха навън, беше точно както я описваше Стекъл. Капаците на субаруто, ландровъра и трите джипа бяха вдигнати, а плюсовите кабели на петте акумулатора — прекъснати. Самите акумулатори също бяха пробити от брадвичка или от друг остър предмет.

— Явно Стекъл е казал истината — отбеляза Мадлин, като вдигна ципа на якето си до брадичката, за да се предпази от ледения вятър.

— За това, което е направено, да. Но кой го е направил, още не е ясно.

— Мислиш, че Стекъл го е направил, за да обвини Тар?

— Възможно е.

— Но…?

— Но може да е имал друга причина. Най-логичната всъщност. Да ни задържи тук.

— Искаш да кажеш, да не можем да му избягаме?

— Да.

Гърни си помисли, че биха могли да тръгнат със снегоходките, но най-близката цивилизация беше минимум на двайсет километра, а в тази буря и този студ, влошаващи се с всеки час, такова начинание би било изключително опасно, дори смъртоносно.

— Боже, ще замръзна. Хайде да влизаме.

В този момент всички светлини в хотела изгаснаха.

Равномерното бръмчене на генератора спря.

Единственият шум остана воят на вятъра между боровете.

56.

С помощта на фенерчетата се върнаха обратно в хотела.

Във фоайето Гърни отиде на рецепцията и от старомодното шкафче, вградено в стената, взе ключ с надпис „Универсален“, за който се надяваше, че отваря вратите на всички стаи. Не харесваше идеята да държи Стекъл в техния апартамент цяла нощ и реши, че най-доброто решение би било да го върже добре в някоя от съседните стаи.

Качиха се в коридора на горния етаж, но вместо да отидат направо в апартамента, Гърни спря пред съседната врата и пробва ключа. Отключи. Той обясни плана си на Мадлин и двамата влязоха да огледат стаята.

На светлината на фенерчето Гърни забеляза две газени лампи върху полицата на камината и пропанова запалка — с нея запали и двете, като вдигна фитилите в крайно положение за максимална сила на пламъка. Въпреки че стаята беше по-малка от техния апартамент, разположението и обзавеждането бяха сходни.

След спирането на генераторите централното отопление не работеше и в стаята се усещаше студ. Гърни запали камината. Не беше особено загрижен за комфорта на Стекъл, но ако го оставеше да умре от студ през нощта, само щеше да си навлече излишни проблеми.

Мадлин го гледаше тревожно, докато подреждаше дървата и ги разпалваше.

— Не трябва ли да се обадиш на някого? — попита. — На щатската полиция? На шерифството?

— Няма как. Ретранслаторът се захранва от генераторите.

— Няма ли стационарен телефон?

— Най-близкият сигурно е на поне десетина километра. Същата полза щяхме да имаме, ако беше на Луната.

— Какво ще правиш с Тар?

— Проблемът е, че няма какво толкова да направя — поне за момента.

Тя кимна почти в знак на съгласие.

— Ами другите?

— Кои други?

— Норис? Ричард? Джейн? Не трябва ли да им кажем за Стекъл? Да ги предупредим да внимават за Тар — в случай че той е този, който иска да ни блокира всичките тук?

Напрежението започваше да го изтощава.

— Да, трябва. Разбира се. — Гърни се изправи, след като огънят се разгоря. — Но има нещо важно, което трябва да ти кажа преди това. Нещо, което открихме с помощта на Робин Уиг. Получих съобщение от Джак, докато бях със Стекъл. Свързано е с това, което си видяла във ваната.

Мадлин застина като вцепенена.

— Това, което си видяла, е било прожектиран образ — прожектиран във ваната през дупката в тавана.

Тя примигна смаяно.

— Уиг ни осигури достъп до един защитен сайт. Открихме какво е едното от устройствата — миниатюрен прожекционен апарат, достъпен само за избрани господа от тайните служби.

На лицето ѝ се четеше шок.

— Много е вероятно това, което ти е заприличало на истински труп, да е било манипулиран образ. Може би стара снимка на Колин Бантри, която е била приведена в цифров вид, прояснена и оцветена… после променена така, че да се симулират последствия от удавяне.

— Това, което видях, не приличаше на снимка.

— Разбира се, че не. Направили са го така, че да изглежда истински. Да изглежда сто процента убедително.

Тя се втренчи ужасено в него, но явно пред очите ѝ бе онази сцена в банята.

— Боже мой — възкликна, — кой би направил такова нещо?

— Някой, който е решен да получи това, което иска, на всяка цена.

— „Някой“ ли? Имаш предвид друг освен Остин Стекъл?

— Стекъл със сигурност е умен, безскрупулен и готов на убийство, за да получи каквото иска, но този проектор ми навява други мисли. Може би заради твърде фината технология, може би защото не пасва съвсем на другите неща, които е направил. Стекъл е практичен човек и не виждам причина да си даде толкова труд, за да монтира устройството, и каква полза би могъл да извлече. Освен това откъде би могъл да узнае за теб и Колин Бантри?

Мадлин кимна:

— Добре. Разбирам какво искаш да кажеш. Но накъде води това?

— Към някой скрит играч. Играч с неограничени възможности. Но мисля, че този, който си е дал целия труд да прожектира илюзията в банята, има друга крайна цел.

— Каква цел?

— Да ни накара да напуснем „Вълчето езеро“ незабавно.

— Като ме уплаши до смърт?

— Да.

Мадлин поклати глава, но не намери думи.

— Съжалявам, че не разкрих истината за това по-рано.

— Но сега си сигурен, нали? Сигурен си, че това е отговорът?

— Да.

— Боже, толкова съм… толкова… Не знам какво. Объркана? Ядосана? Успокоена? — Тя се изсмя тихо. — Все пак не съм луда, нали?

— Не, Мади, ти си абсолютно нормална.

— Трябва да го хванем. Трябва да хванем този изрод.

— Трябва. И ще го хванем.

Тя кимна. Очите ѝ заблестяха с нов устрем.

След като огънят се разгоря и камината бе заредена с достатъчно дърва за цяла нощ, Гърни реши, че е време да преместят Стекъл от апартамента.

В този момент обаче чу затръшване на врата в другия край на коридора и приближаващи се стъпки. Стъпките спряха на известно разстояние от тях и след малко се чу рязко почукване, най-вероятно на вратата на техния апартамент.

Гърни отвори вратата на стаята и излезе в коридора. На светлината на фенерчето видя вече познатите му гумени ботуши, яке „Барбър“ и кариран шал.

Норис Ландън държеше фенерче в едната ръка и пушка в другата.

— Гърни? Какво става тук?

— Дълго е за разказване. Какво е станало?

— Автомобилите ни са повредени. Някой е накълцал акумулаторите с брадва или нещо подобно. Търсих Остин, но никакъв го няма. Все пак намерих следи, отдалечаващи се от мястото на саботажа, и смятам да ги проследя и да потърся отговор. Реших, че не е зле да съм подготвен. — Кимна към пушката. — Дойдох да видя какво е положението при вас, преди да изляза, и дали знаете нещо.

Гърни не виждаше причина да крие фактите. Разказа на Ландън съкратена, но доста точна версия на разпита, при който Стекъл бе признал вината си. Добави също разказа на Стекъл за срещата му с Барлоу Тар и брадвата. Уточни обаче, че макар да е възможно Тар да е злосторникът, не е изключено самият Стекъл да е повредил колите. Накрая обясни, че в момента управителят на хотела е вързан в апартамента, един вид извънреден арест, и ще остане така, докато не се появят представители на официалните власти.

Ландън изглеждаше смаян:

— Гръм и мълнии! Остин. Цялата работа с кошмарите е организирана от него, така ли?

— Така изглежда.

— В такъв случай напълно е заблудил Фентън, а? Пресконференциите, историите в пресата — всичко е тотално сбъркано.

— Явно.

— Адски хитро.

— Да.

Ландън поклати глава:

— И сега какво?

— Зависи кога ще се оправи времето. Като стана дума, наистина ли мислите да тръгнете по онези следи? В тъмното? В снежна буря?

— Аз съм ловец, Гърни. Искам да разбера кой е прецакал колите ни. Казвате, че може да е бил Стекъл. Басирам се, че е бил Тар само като гледам как е направено. Интуиция. Видяхте ли какъв хаос е долу? Как е удрял. Това е работа на луд човек. Освен това искам да погледна генератора. Може би е изключил, защото е засмукал сняг във вентилацията.

— Внимавайте. Има опасност да срещнете мъж с много остра брадва.

Ландън се усмихна:

— Ловували ли сте глигани в храсталак на смрачаване?

Гърни не отговори. Изчака да чуе главния мотив на изказването.

— Повярвайте ми, мога да се справя с Барлоу Тар.

Усмивката изчезна от лицето на Ландън, той се обърна и се отдалечи по тъмния коридор.

Гърни остави вратата открехната и изчака, докато другият мъж слезе във фоайето и излезе в бурята.

— Странна птица — отбеляза Мадлин.

Гърни отиде до прозорците, гледащи към балкон, подобен на този в апартамента. През сипещия се сняг видя светлината от фенерчето на Ландън да се появява изпод навеса и после бавно да се отдалечава от хотела, вероятно следвайки стъпките, които вятърът не е заличил.

— Добре, хайде да свършим нашата работа.

С фенерче в ръка Гърни излезе от стаята и се насочи към вратата на апартамента. Отключи и влезе, Мадлин — след него. Вътре беше студено.

Той освети наоколо. Всичко изглеждаше, както го беше оставил. Въпреки че една голяма стояща лампа частично му пречеше да види Стекъл, ръцете на мъжа още бяха вързани зад облегалката на дървения стол и нямаше признаци да се е опитвал да се развърже.

— Адски е студено — оплака се Мадлин.

Гърни осъзна, че в стаята е по-студено, отколкото би трябвало, дори при положение, че централното отопление не работеше от половин час.

Той насочи фенерчето към прозорците. Всички бяха затворени, вратата на балкона — също. Гърни обаче веднага забеляза откъде прониква студеният въздух и това силно го разтревожи. В голямото стъкло на вратата близо до механизма за заключване имаше дупка с назъбени краища.

Някой беше влизал или се бе опитал да влезе. Гърни отново насочи фенерчето към вътрешността на стаята.

— Стекъл!

Не последва отговор.

Със свит стомах Гърни се приближи към стола. Не знаеше дали да вярва на очите си.

Осъзна, че това, което вижда, е реалност — ужасяваща реалност — и почти му прилоша. Опита се да спре Мадлин да не идва, но беше късно.

Тя също видя страховитата гледка. Издаде сподавен стон и се вкопчи в ръката му.

Мускулестото телосложение и познатите дрехи бяха почти сигурна индикация, че тялото на стола е това на Остин Стекъл.

Не можеше да бъде абсолютно сигурен обаче, защото главата бе отсечена от торса и накълцана на парчета.

57.

Гърни се опита да убеди Мадлин да се върне в съседната стая, но тя отказа.

Разтреперана и стиснала устни, настоя да остане с него, докато той огледа целия хол, спалнята, банята и балкона, за да се увери, че убиецът си е тръгнал. Продължи да гледа — макар и с очевидна неохота и погнуса — докато той направи кратък оглед на обезобразения труп.

Гледката бе по-ужасяваща от всичко, което беше виждал като полицай.

Той извади смартфона си и направи снимки на тялото — и най-вече на зловещите поражения — от различни ъгли. Въпреки че нямаше покритие и връзка с интернет, имаше достатъчно батерия, за да захранва другите функции на телефона.

Фотографира освен това мястото около трупа, счупеното стъкло на балконската врата и колкото бе възможно от самия балкон, без да излиза и да замърсява оставените от убиеца отпечатъци и други веществени следи.

Нямаше смисъл да проверява трупа за посиняване, изстиване или вкочаняване — признаци за установяване на приблизителния момент на смъртта. Убийството очевидно бе извършено по време на сравнително краткото му отсъствие от апартамента.

На светлината на фенерчето огледа по-внимателно останките от главата. Крайното становище, разбира се, щеше да е на патоанатома, но нямаше съмнение, че вижда резултата от множество удари с остра, тежка брадва или нещо подобно.

Нещо като брадвата на Барлоу Тар.

Брадвата, която Остин Стекъл бе донесъл.

Тази брадва сега я нямаше.

За да запазят местопрестъплението непокътнато, оставиха трупа — а и всичко останало — в положението, в което го бяха намерили. Очевидно нямаше да използват повече стаята, затова трябваше да приберат вещите си.

Гърни извади чисто одеяло от един шкаф и го постла на леглото. Сложи върху него саковете, всички дрехи, тоалетни принадлежности, лаптопа и таблета. После събра четирите ъгъла на одеялото под формата на бохча, с която можеха да пренесат всичко наведнъж в стаята, където възнамеряваха да заведат Стекъл. Решението не отговаряше съвсем на правилата за запазване на местопрестъпление, но при тези обстоятелства бе най-доброто, което можеше да направи.

След като шокът и ужасът от находката им поотминаха и предпазливо се настаниха в новата си стая, Гърни се почувства под сериозно напрежение и в безизходица. Явно никое от нещата, които изглеждаха най-спешни, не можеха да бъдат свършени.

Лудият с брадвата трябваше да бъде заловен. Полицията трябваше да бъде уведомена за драстичната промяна в ситуацията. Джейн и Ричард трябваше да бъдат предупредени. Никое от тези неща не беше възможно при отсъствието на телефонна връзка, малко преди настъпването на нощта, със затрупани от сняг пътища и повредени коли.

Чувстваше се длъжен да уведоми някак Джейн и Ричард, но как? За нищо на света нямаше да остави Мадлин сама в хотела, докато наоколо броди убиец е брадва. И не смяташе да я кара да върви с него повече от километър във вихъра на снежна буря.

Колкото и дразнещо да беше, той съзнаваше, че трябва да се примири с ограниченията и да се съсредоточи върху онова, което бе възможно да направи.

Поне огънят в камината се беше разгорял и стаята започваше да се затопля. Гърни провери запасите от керосин за лампите и прецени, че стига за няколко дни. Влезе в банята, пусна чешмата и успя да напълни няколко литра вода, преди остатъчното налягане в тръбите да спадне.

Дръпна дебелите пердета пред заскрежените прозорци, за да пази топлина, заключи вратите към балкона и външния коридор и подпря бравите с облегалките на два стола като импровизирани барикади. Накрая регулира притока на въздух в камината, за да осигури силен огън.

Мадлин стоеше до леглото и гледаше одеялото с нещата, които бяха донесли от апартамента. Вдигна предмета, който Гърни беше взел от езерото — едно от опашните пера на ястреба.

— Това ли падна от птицата, когато стреля по нея?

Той погледна от камината.

— Да. Перо от опашката, мисля.

— Може да е от опашката, но на пипане не прилича на перо.

— Как така.

— Ами, така. Пипнѝ.

Нещото беше твърдо на пипане, повече като пластмаса. Гърни обаче не разбираше нищо от пера. Мадлин, от друга страна, знаеше много за тях. Всеки път, когато намереше някое около дома им в Уолнът Кросинг, тя го вземаше вкъщи и проверяваше в интернет. Имаше богата колекция от пера — от пуйка, тетрев, врана, сойка, кардинал, дори няколко от ястреб и бухал.

— Какво трябва да е на пипане?

— Не такова във всеки случай. Има и нещо друго. Онова, което се случи на езерото — никой ястреб не би реагирал така, освен ако не е заплашено гнездото му.

Гърни си спомни нещо, което беше казал Барлоу Тар. Нещо за „соколаря“, който пускал ястреба. Пускал го „под слънцето, под луната“. Тогава му беше прозвучало като несвързан брътвеж. Ястребите не летяха нощем, затова нямаше как да го пуска „под луната“.

Освен ако, както сега намекваше Мадлин, онова е било нещо друго, а не ястреб.

Да трансформираш малък дрон така, че да изглежда и да се движи като птица, не беше малко предизвикателство. За целите на следенето такова устройство даваше очевидни преимущества — особено ако никой не би допуснал, че е възможно да се направи.

Мадлин се намръщи.

— Когато бяхме на езерото Грейсън, над нас кръжеше ястреб.

— Да. И над тесния път към езерото. И тук, всеки ден, над това езеро.

— Следят ли ни?

— Възможно е.

— Значи някой ни наблюдава от въздуха, подслушва ни в стаята и следи колата ни.

— Явно.

— И това е същият някой, който… който е прожектирал образа на Колин във ваната?

— Вероятно.

— Боже, Дейв, кой ни причинява това?

— Някой, който е изключително притеснен, че сме тук. Някой, който има неограничени ресурси. Някой, чиито заповеди Гилбърт Фентън с готовност изпълнява.

— Някой, който иска Ричард да бъде осъден за смъртта на онези четирима души?

Гърни почти се съгласи с нея. Изведнъж обаче си спомни нещо, което Хамънд им беше казал по време на вечерята в бунгалото. Беше им казал, че най-много от всичко Фентън иска от него да признае и му обещал, че ако признае, всичко ще се оправи.

Тогава Гърни си бе помислил, че такъв жалък опит за принуждаване на някого да направи самопризнания не би минал дори при малоумен; изненадващо бе, че Фентън се опитваше да изиграе по този начин интелигентен човек като Хамънд. Най-странното обаче беше, че според думите на психотерапевта Фентън е бил искрен и наистина е вярвал, че признанията ще сложат край на проблемите на Хамънд.

Ако крайната цел бяха признанията, а не осъдителна присъда, какво следваше от това?

— Дейвид?

— Моля?

— Попитах те кой според теб стои зад тези плашещи шпионски игри.

— Може да намеря отговора, ако разбера защо самопризнанието е толкова важно за него.

Тя го погледна недоумяващо.

Гърни ѝ напомни какво им бе разказал Хамънд на вечерята. Докато говореше, си спомни още нещо — гневния коментар на Фентън, че усилията на Гърни дават напразни надежди на Хамънд, удължават агонията му и че единственото спасение на психотерапевта е да направи пълни самопризнания.

— Значи затова искат да те прогонят оттук. Защото им пречиш да изтръгнат самопризнания от Ричард.

— Това ми хрумна. Но за да разнищя цялата загадка, трябва да разбера за какво им трябват тези самопризнания.

Мадлин кимна и замълча. Гърни понечи да седне до нея на дивана, но в този момент тя въздъхна загрижено.

— Тревожиш се за Джейн и Ричард, нали?

— Разбира се. Трябва да ги предупредим.

— Единственият начин да го направим е, ако отида до бунгалото. А не мога да те оставя тук сама. Особено след това, което се случи със Стекъл.

— В такъв случай идвам с теб.

— В тази виелица?

— Нали имаме дрехи за ски. Маски за сняг. Снегоходки.

— Тъмно е.

— Имаме фенерчета.

Гърни долови в тона ѝ онази решителност, която обезсмисляше всеки опит да спори с нея. Десет минути по-късно, противно на всякакъв здрав разум, двамата вече бяха на главния вход и слагаха снегоходките. Опаковани със скиорски клинове върху дънките, пуловери, якета с качулки и скиорски маски, тръгнаха по пътя покрай езерото.

В светлите петна от фенерчетата Гърни видя позатрупани от снега следи. Когато стигнаха до края на сградата, следите завиха настрани по посока на генераторите. Детективът си спомни, че Ландън смяташе да ги провери, преди да тръгне да търси Тар.

Имаше малка вероятност да е още там, ако се опитва да ги поправи, затова Гърни убеди Мадлин да направят това малко отклонение.

Нагазиха в преспите покрай сградата. На края на разчистения терен, отделящ хотела от гората, в светлината на фенера се очертаха два големи правоъгълни предмета. Когато се приближи, Гърни видя вентилационни отвори, дебели кабели и пропанови бутилки — явно това бяха генераторите. Видя също, че металният навес, служещ да предпазва генераторите от затрупване със сняг, е частично счупен — вероятно от падналото дърво, което бе причинило предишното изключване на тока.

Един клон силно изпука от тежестта на снега и вятъра някъде в гората и Мадлин изахка уплашено.

След като не видя Ландън и си даде сметка, че и да оглежда генераторите, няма да разбере нищо, Гърни за последен път освети наоколо.

— Какво е онова там? — попита Мадлин.

Той погледна накъдето сочеше тя.

Отначало не видя нищо.

После забеляза нещо тъмно на земята, стърчащо иззад по-близкия генератор.

Приличаше на ръка с ръкавица.

— Стой тук.

Гърни предпазливо заобиколи отстрани до място с по-добра видимост от другата страна на генератора.

От снега наистина стърчеше ръка. Ръка на човек, проснат на земята по очи. Покрай едната страна на тялото имаше навят сняг, който частично го покриваше, но това, което се виждаше, беше познато — най-вече гумените ботуши до коленете, елегантното яке „Барбър“ и карираният шал.

Гърни се приближи още. Премести лъча на фенерчето по дължината на тялото, до шала и нагоре…

Гледката го смрази.

Главата бе разцепена на пет-шест отделни кървави парчета.

— Какво е? — извика Мадлин и понечи да се приближи.

— Стой там! — изкомандва той по рефлекс с гласа на дългогодишен полицай. Бързо добави с по-човешки тон: — Не искаш да видиш това.

— Какво е?

— Повторение на сцената от апартамента.

— О, боже. Кой…?

— Явно Тар е намерил Ландън, преди Ландън да намери Тар.

Гърни се насили да се приближи още, за да огледа по-добре обезобразената глава. Изглеждаше нацепена по същия начин като тази на Стекъл, вероятно със същото оръжие. В снега около ужасяващата пихтия бе попила кръв, образувайки зловещ ореол от червен лед.

Отстрани Гърни забеляза дуло на пушка, едва подаващо се от снега. Наведе се и разчисти наоколо. Беше правена по поръчка „Уедърби“, с ръчно изработен орехов приклад. Опита се да я вдигне, за да провери дали е стреляно с нея, но беше замръзнала за земята.

Той осъзна, че трупът, включително разчленената глава, сигурно също са замръзнали.

Каквито ѝ хищници с остри зъби да бродеха из гората през нощта и колкото и полезно да беше за патоанатома, ако съхранеше трупа непокътнат, нямаше начин да пренесе сам тялото в сградата.

Върна се при Мадлин.

— Трябва да се приберем в хотела.

— Нали щяхме да предупреждаваме Джейн и Ричард.

Гърни поклати глава:

— Не след това, което току-що видях. Няма да рискувам това да се случи с теб заради едната надежда, че мога да предпазя тях. Преди да направим нещо за когото и да било друг, трябва да осигурим безопасно място за себе си.

— Безопасно място… — повтори тя, сякаш се надяваше, че думите ще ѝ вдъхнат увереност. Погледна към пушката до трупа на Ландън. — Мислиш ли, че в стаята му ще има други оръжия?

— Много е вероятно. Трябва да ги вземем за собствена защита и за да не попаднат в ръцете на Тар или някой друг.

— Някой друг?

— Изглежда много вероятно Тар да е убил Ландън и Стекъл, но не можем да сме сто процента сигурни. Може да е Пейтън или някой работещ за него. Все още не намирам логично обяснение на тези две убийства.

58.

Освен да намери и вземе оръжията, които Ландън вероятно бе донесъл, Гърни се надяваше, че нещо сред вещите му би могло да подскаже причината за смъртта му, както и за смъртта на Стекъл.

Времето, в което бяха извършени убийствата, говореше, че убиецът е имал достъп до предаването от някое от двете подслушвателни устройства и не само че е чул признанията на Стекъл, ами е знаел, че Гърни временно е излязъл от апартамента. Това накара детектива да се запита дали не е подценявал Тар през цялото време.

Тази мисъл още повече засили нетърпението му да се добере до вещите на Ландън. За негова изненада Мадлин предложи да го изчака в другата стая, докато той претърсва тази на убития.

Преди да излезе в коридора, Гърни провери прозорците и балкона. Имаше две разлики с апартамента — и двете в тяхна полза при тези обстоятелства. Първо, балконската врата беше дървена и солидна, а не остъклена, и второ, прозорците бяха значително по-малки. Много по-трудно бе да се проникне с взлом в тази стая.

Гърни се увери, че пистолетът му е зареден и пълнителят е пълен до максималния си капацитет от петнайсет патрона. Помисли дали да не го сложи в глезенния си кобур, но реши да го остави в джоба на сакото — малко по-лесно достъпно място.

Взе големия фенер и универсалния ключ и излезе в тъмния коридор. Изчака Мадлин да заключи вратата след него и продължи към стаята на Ландън.

Пробва дръжката. Беше заключена, както и очакваше. Вкара ключа, завъртя и вратата се отвори.

Влезе и освети помещението, което изглеждаше като по-малко копие на апартамента, подобно на стаята, в която се бяха преместили. Същите мебели бяха подредени по същия начин. От двете страни на полицата над камината имаше по една газена лампа и той ги запали с пропановата запалка, поставена върху Стойката за дърва.

На масичката между дивана и камината имаше три лаптопа, три смартфона, скенер и заключена метална кутия за документи — необичайна екипировка за човек, тръгнал на ловна екскурзия.

Влезе в спалната ниша. Леглото беше грижливо оправено. Имаше гардероб, пълен със скъпи спортни дрехи. Зад закачалките с ризи и сака имаше преносимо оръжейно шкафче с ключалка с шифър. Цялостното впечатление беше за нещо много шик, много изтънчено.

Освен миризмата.

Беше лека, но противна.

Миризма на вкиснала пот. С лек нюанс на гнило.

Гърни си напомни за какво е дошъл, извади оръжейното шкафче от гардероба и го занесе в хола. Постави го на пода и взе един ръжен от камината. Точно когато се канеше да разбие ключалката, един от лаптопите на масичката привлече вниманието му. Една примигваща лампичка показваше, че не е изключен, а само затворен и оставен на тих режим.

Гърни вдигна екрана и той светна. Имаше двайсетина папки и още десетки иконки за документи — фото- и видеофайлове, наименувани с букви и цифри.

Преди да отвори някой от тях, Гърни взе другите два лаптопа и ги включи. На мониторите се появиха прозорци, искащи потребителско име и парола. След като не въведе нищо в рамките на няколко секунди, двата компютъра се изключиха. При повторния опит да ги стартира, повече не се включиха.

Това ниво на защита изглеждаше изключително, меко казано.

Гърни се върна при първия лаптоп. Запита се дали този е по-достъпен от другите два, защото данните на него не са важни или защото Ландън толкова е бързал да излезе, че не го е изключил правилно. Надяваше се да е второто.

Започна да отваря файловете. Първите девет бяха въздушни снимки на селски пътища. На всяка от тях се виждаха от един до три автомобила. Гърни се вгледа по-внимателно и установи, че има една обща черта между всичките. Присъствието на неговото субару.

Следващите шест снимки показваха субаруто на различни места в имението: на излизане изпод навеса, по крайбрежния път към бунгалото, спряно пред бунгалото, на връщане от бунгалото.

Тъкмо се канеше да отвори следващия файл, когато датата на една от папките привлече вниманието му. Беше от днешния ден. Отвори я и вътре имаше аудиофайл. Гърни го отвори и пусна записа. Веднага позна своя глас и гласа на Стекъл — разговора, който бяха водили в апартамента. Признанията на Стекъл. Разказа му за „Брайтуотър“. Връзката му с Уензъл, Пардоза и Балзак.

Гърни се върна към другите файлове на екрана и продължи да ги отваря. Имаше въздушни видеозаписи от езерото Грейсън — как двамата с Мадлин излизат от субаруто, стоят пред порутената къща, после на брега на езерото.

Следващото видео беше заснето от перспективата на бързо движеща се играеща камера — запис как Мадлин се обръща и хуква да бяга уплашено навътре по замръзналото Вълче езеро. На един кратък кадър видя себе си, с насочен към камерата пистолет.

Накрая отвори папка, съдържаща серия от обработени с фотошоп снимки на млад мъж с дяволита усмивка и белег на едната вежда, облечен с кожено яке. Първата изглеждаше като взета от училищен дневник, но след редица трансформации серията завършваше с нещо, поразително приличащо на подут труп.

Гърни стисна гневно зъби при вида на това доказателство.

Доказателство, че Норис Ландън стои зад високотехнологичното наблюдение. Доказателство, че Норис Ландън е бил този, който накара Мадлин да страда. На Гърни му се прииска да можеше да го съживи, за да изпита удоволствието да го убие отново.

И този път лично да държи брадвата.

Бързо обаче се отърси от тази първична реакция към стореното от Ландън и си наложи да мисли трезво — по-сложен мисловен процес от всеки друг път в живота му. Запита се каква е ролята на Ландън в тази игра.

Каква бе връзката му с другите играчи? Със Стекъл? С Фентън? С Хамънд? С четиримата мъртви мъже?

Каква, в крайна сметка, беше играта, в която всички участваха?

Преди да търси тези отговори обаче, в съзнанието му възникна един друг, по-спешен въпрос: Каква, по дяволите, беше тази воня?

Гърни бавно обиколи стаята и клаустрофобията, която бе изпитал още с пристигането си в хотела, се усили още повече.

Една причина бе физическата изолираност на мястото, оградено от всички страни с планински хребети, непредсказуемото време, ограничените човешки контакти, бледата светлина и тъмните коридори. Това чувство се усилваше от факта, че се намираше в почти еднакъв на досегашния му апартамент, но със забележимо по-малки размери. Усещането бе не като от друго помещение, а сякаш това, в което се е намирал, се е стеснило.

Все още не можеше да установи източника на миризмата. Изглеждаше, сякаш е навсякъде. Гърни провери гардероба, чекмеджетата на бюрото, леглото, дивана, барчето, банята, душкабината — дори пода, стените и прозорците.

По време на третата обиколка на апартамента погледна под леглото, под креслата, под дивана, под масичката, под килимите.

След като не успя да намери източника, съсредоточи вниманието си върху естеството на вонята. Беше на вкиснало, на леко разложение… и смътно позната. Като дума, за която не можеш да се сетиш и най-вероятно ще ти дойде в момента, когато престанеш да се опитваш да си я спомниш. За да се разсее, седна на дивана пред лаптопите на Ландън и отново прегледа достъпните снимки и видеа.

Степента на техническата подготовка и решителността, които разкриваха, подсказваше, че Ландън може да е бил представител на анонимните интереси на „националната сигурност“, за които намекваха Фентън и Уиг. Ако беше така, значи той представляваше и силата, поддържаща позицията на Фентън по случая и имаща за главна цел да изтръгне самопризнания от Хамънд.

Това му напомни за статията в „Ню Йорк Таймс“ за информатора от ЦРУ Силван Маршалк и твърденията му за тайно звено, изследващо начини за предизвикване на самоубийство чрез хипноза. Печалната гибел на Маршалк броени дни след това придаваше на разкритията му смущаваща правдоподобност.

От паметта на Гърни започнаха да изплуват още факти. Например това, че Ричард работеше в имението „Вълчето езеро“ от две години и през същите две години Ландън бе редовен гост на хотела. Това, че Ричард имаше статии, разширяващи границите на хипнотичния метод. Това, че познаваше смъртоносната психология на вуду. Джейн бе споменала също, че с Ричард на няколко пъти са се свързвали организации, чиято структура и цели били, меко казано, неясни.

Поотделно тези факти не бяха особено показателни, но в комбинация подсказваха, че Ричард може би е попаднал в полезрението на тайна групировка, много напомняща онази, която Силван Маршалк се е опитвал да разкрие. Ландън се вписваше в сценария като работещ под прикритие неин представител, чиято първоначална цел е била да следи „авангардните“ изследвания на Ричард в хипнотерапията и в крайна сметка да го привлече в организацията.

Седнал на дивана на Ландън, Гърни трескаво обмисляше различни възможности и постепенно осъзна, че основните факти в случая произтичат от два различни интереса. Интересът на Стекъл към състоянието на Гол. И интересът на тайната шпионска организация към Ричард Хамънд.

Тези интереси можеше никога да не се пресекат — ако Остин Стекъл не беше нагласил сценария с четирите самоубийства, сякаш Хамънд стои зад тях и ако Норис Ландън не беше се хванал на тази въдица.

Гърни беше сигурен, че разбира какво е направил Стекъл и защо. Той беше измислил забележително находчив и успешен план. Не беше успял да предвиди обаче интереса, който случаят — и по-точно частта със „смъртоносния кошмар“ — ще привлече в тайните кръгове на правителствените служби, чийто представител бе Ландън. И как този интерес ще повлияе на разследването.

Сега, седнал на дивана пред масичката и лаптопите, Гърни забеляза още нещо. Тук миризмата му се струваше най-силна.

Той стана и вдигна възглавничките от тапицерията. Докато ги оглеждаше една по една, чу зад гърба си нещо, което звучеше като капване на вода върху твърда повърхност. Обърна се и погледна камината.

Тъкмо щеше да отдаде шума на въображението си, когато го чу пак.

Приближи се до камината и насочи фенерчето към голямата покрита със сажди горивна камера, после надолу към желязната решетка, чиято функция бе да крепи дървата. Върху една от прашните ѝ пречки имаше тъмно лъскаво петънце. Точно когато Гърни се наведе да го разгледа по-добре, на същото място капна друга капка.

Той предположи, че коминът тече. Водата може би беше от топящ се лед.

Когато приближи фенерчето към тъмното петънце обаче, установи, че течността е тъмночервена. Докосна я леко с пръст.

Имаше типичната лепкава консистенция на кръв.

Гърни застана на колене, стисна зъби и насочи фенерчето нагоре към комина.

Трудно бе да определи какво вижда. Горе имаше нещо, покрито със сплъстени косми. По средата имаше петно с неправилна форма от прясна кръв.

Първата смразяваща мисъл, която му дойде, беше, че вижда темето на човешка глава, което означаваше, че нечия глава или, още по-невероятно, цяло тяло е набутано в комина.

Изглеждаше невъзможно.

Гърни се приближи още и миризмата стана по-остра.

Неохотно той легна на каменния перваз на камината, за да си осигури максимално добра позиция, и насочи фенерчето директно към косматото кърваво нещо.

Беше по-голямо от човешка глава. Може би бе животно. При това голямо. Сплъстената козина беше сива.

Възможно ли беше да е вълк?

Вълците се намесваха в това разследване от самото начало.

Гърни взе машата от металната стойка до камината, пъхна я в комина и здраво хвана нещото с нея.

Дръпна рязко, то се освободи, падна върху решетката и за момент сякаш оживя и се разду. Гърни се дръпна стреснато, после осъзна, че това, което вижда, са свити на топка груби зимни дрехи: мръсна шапка от животински кожи, мръсно брезентово палто, износени кожени обувки. С машата той хвана шапката и я издърпа от камината на пода. В задния край бе подгизнала от полусъсирена кръв.

Гърни извади брезентовото палто и обувките.

Не му трябваше много време, за да познае дрехите, които бе носил Барлоу Тар.

Но защо, по дяволите, бяха скрити в камината на Ландън?

И къде беше Тар?

И той ли бе убит?

Количеството кръв по шапката подсказваше, че вероятно да.

Кой обаче го беше убил?

Гърни си спомни собствените си думи, които бе казал на Мадлин: „Мисля, че Тар е намерил Ландън, преди Ландън да намери Тар.“

Но може би беше станало обратното.

Може би кървавата сцена при генератора не беше това, което изглеждаше.

Гърни изведнъж си представи друг сценарий и мисълта го изпълни със страх за безопасността на Мадлин. Зад него се чу съвсем лек звук — едва доловимо изскърцване. Гърни бързо се изправи и се завъртя към вратата.

Наполовина в мрака на коридора, наполовина в бледата кехлибарена светлина от газените лампи, лицето на Норис Ландън бе едва различимо.

Той направи крачка напред. Държеше лъскав пистолет с малък калибър и миниатюрен заглушител, типично оръжие за наемен убиец — леко, тихо и лесно за скриване. Бавно премести поглед от Гърни към лаптопа на масичката, после към кървавата шапка от кожа на койот на пода.

Когато отново погледна Гърни, очите му бяха пълни с хладна омраза.

Гърни спокойно посрещна погледа му. Не каза нищо. Трябваше да си изясни по-добре ситуацията, преди да реши кой е най-добрият подход да спаси живота си.

Ландън заговори:

— В един по-нормален свят щяха да ви съдят за държавна измяна.

— За какво? Защото разкрих четири убийства и се опитвам да спася един невинен човек?

Лицето на Ландън се изкриви в гримаса на възмущение.

— По дяволите, Гърни, нямате представа какви проблеми създавате — каква бъркотия сега ще трябва да оправям. Нямате представа какво излагате на риск. Вие сте по-лош от оня луд, Тар.

— Лудият, който ми даде вашия проектор?

Ландън изгледа Гърни изпитателно.

— Хората като Тар са само песъчинки между зъбните колела. Хората като вас създават истинските проблеми.

Гърни избра точно този момент, за да погледне крадешком към десния си глезен, после примигна няколко пъти, сякаш се опитваше да прикрие движението на очите си. Искаше да накара другия мъж да си помисли, че пистолетът му е в глезенния кобур.

Всъщност оръжието бе в джоба на сакото му и той не искаше Ландън да се досети. Надяваше се противникът да е възприел краткия му поглед надолу като жест, който не е трябвало да забележи. Играта беше много деликатна.

— Какво имате предвид под хора като мен?

— Хора, които са като коне с капаци. Хора, които не искат да видят голямата картина — реалността, в която живеем.

Сякаш повтаряше Фентън, помисли си Гърни. Или може би Фентън повтаряше Ландън.

— Светът е във война, Гърни. Най-голямата и най-смъртоносната война на всички времена. Нашият враг е решителен, фанатизиран, настървен да ни унищожи. Трябва да използваме всяко средство, което попадне в ръцете ни.

— Като ХИС?

В този момент Гърни съвсем леко премести десния си крак напред. Видя, че Ландън забеляза движението — точно преди да примигне изненадано при споменаването на съкращението на програмата за подтикване към самоубийство на ЦРУ.

Той насочи пистолета към гърдите на Гърни.

— Седни.

— Къде?

— На пода. С лице към мен. До масичката. Дръж ръцете си над кръста. Високо над кръста. Мразя да стрелям в затворено помещение. Много ми пищят ушите след това.

Гърни изпълни заповедта.

— Сега изпъни крака право напред.

Гърни отново се подчини. При това движение долният край на глезенния кобур се показа под крачола. Той очакваше Ландън да се приближи, за да вземе пистолета, който си мислеше, че е там, но вместо това другият мъж го накара да премести тежката масичка над изпънатите си крака и да постави ръце върху нея. В тази позиция наистина беше невъзможно да достигне кобура на глезена си.

Ландън явно остана доволен. После си придаде озадачено изражение.

— Какво беше това съкращение, което спомена?

— Хипнотично индуцирано самоубийство. Програмата, за която Силван Маршалк е разказал пред медиите. Информацията, заради която се е простил с живота.

Ландън го погледна презрително:

— На тоя пропаднал наркоман ли намери да се възхищаваш?

— Не го познавах.

— Обаче мислиш, че смъртта му е голяма загуба за света? Ще ти кажа нещо честно. Когато боклук като Силван Маршалк застраши програма, която би могла да спаси живота на хиляди американци, той доброволно се отказва от своя. Нито Бог, нито конституцията дават право на някого да отслабва нашата отбрана във време на война. Пак повтарям, за да бъде ясно — ние сме във война.

— И Барлоу Тар ли беше враг?

— Тар беше само едно малко разсейване.

— Ами жена ми? И тя ли е враг?

— С жена ти избрахте грешната страна.

— Имаш предвид, че бавим самопризнанията на Ричард Хамънд?

— Застанахте между интересите на родината и един човек, който имаше потенциала да бъде стратегическа придобивка за нас. Бяхте предупредени. Неведнъж.

— Предполагам, че сте смятали Хамънд за потенциална стратегическа придобивка, защото сте вярвали, че е способен да тласка хората към самоубийство чрез хипноза — метод, за който ти и приятелите ти сте готови да убивате.

Ландън не каза нищо. Изражението му беше замислено и безчувствено.

— Затова, когато си чул, че някой, хипнотизиран от Хамънд, наистина се е самоубил — и когато е станало неведнъж, а четири пъти — си решил, че проблемът на ХИС е решен. Оставало е само да накараш Хамънд да разкаже как го е направил. Очаквал си не да признае, че го е направил. А как го е направил. Жалко само, че няма какво да признава. Жалко, че предположенията ти се оказаха грешни. Жалко, че сега трябва да почистиш кашата, която си забъркал. Сигурно не искаш някой в управлението да разбере за тъпата ти грешка — как си се хванал на една най-обикновена измама.

Гърни говореше спокойно, уверено, почти весело. Знаеше, че върви по опасната граница между провокирането на ярост и посяването на съмнение. Но опасните граници бяха част от играта.

Изражението на Ландън не издаваше нищо.

Гърни импровизира:

— Като заговорихме за измами, сигурно ще ти е интересно да видиш снимките, които имам.

Спомни си съвета на Мадлин: „Само открехни вратата.“

— Къде са тези снимки?

— На една флашка.

— Къде?

— В джоба ми.

Гърни посочи десния джоб на сакото си, който в сегашната му седнала позиция се показваше съвсем малко над масичката.

Ландън го изгледа изпитателно.

— Да ти я хвърля ли? — попита Гърни. — Или сам ще дойдеш да си я вземеш.

Ландън се поколеба. После направи крачка напред и насочи пистолета си към гърлото му.

— Бавно извади флашката от джоба. МНОГО БАВНО.

Като си придаде възможно най-плах и беззащитен вид, Гърни бавно бръкна в джоба.

С едно-единствено плавно движение хвана пистолета и без да го изважда от джоба, го насочи към другия мъж и почна да стреля.

Не разбра кой куршум го улучи и къде, но някъде около шестия изстрел Ландън нададе зверски рев и хукна назад в коридора. Докато Гърни успее да махне тежката масичка от краката си, да се изправи и да стигне до вратата с пистолет в едната ръка и фенер в другата, в тъмния коридор цареше тишина. Той го освети по цялата му дължина, но от Ландън нямаше следа.

Гърни изгаси фенера, за да не става лесна мишена и отиде до вратата на своята стая. Отключи я и отвори.

Отвътре, точно до вратата, на слабата светлина от газеника видя Мадлин — ококорена от страх, със стиснати зъби и вдигнала над главата си един ръжен, готова да удари. Остана втренчена в него около пет секунди, после си пое дъх и отпусна ръжена.

След като ѝ разказа възможно по-накратко какво се е случило, Гърни се върна в стаята на Ландън и взе лаптопите, смартфоните и оръжейното му шкафче.

Презареди пистолета, барикадира вратата на стаята и сложи нови дърва в огъня.

Навън вятърът виеше свирепо, бурята се беше разразила с пълна сила и нямаше какво повече да правят до настъпването на деня.

59.

Гърни не можеше да заспи. Имаше прекалено много неща, за които да се тревожи, да мисли, да планира.

В известен смисъл, от интелектуална гледна точка, случаят бе решен. Беше отговорил на най-сложните въпроси, беше разкрил основните измами. Картината бе ясна. Но в процеса беше създадена страхотна каша.

Различни бюрократични и лични интереси вероятно щяха още повече да усложнят нещата. Вероятността да получи някаква яснота или равносметка от силите, свързани с Норис Ландън, беше равна на нула. Ако тези сили наистина бяха свързани с ЦРУ, нула беше даже оптимистична прогноза. От Криминалното бюро нямаше да имат никакво желание да започват допълнително разследване, което би показало, че първоначалният им подход е бил, меко казано, неадекватен.

От емоционална гледна точка нещата изглеждаха най-малко изяснени.

През цялата неспокойна нощ двамата с Мадлин седяха сгушени един до друг на дивана с дрехите си за ски и гледаха огъня. Пукането и скърцането на старата сграда държаха Гърни нащрек и той не спираше да мисли за състоянието, местонахождението и намеренията на Ландън.

Разсъжденията не го доведоха доникъде. Също толкова безполезни бяха мислите му за мястото на Колин Бантри в живота на Мадлин, за способността ѝ да се възстанови след шока от нещата, които бе видяла, за алчността и безскрупулността на Остин Стекъл, за трагичната семейна история на Гол и за заблудите и фанатизма на онези, които мразеха Америка, и онези, които твърдяха, че я обичат.

Една мисъл, за която много пъти се сещаше, сега му се стори по-актуална от всякога.

„Бог да ни пази от спасителите ни.“

От време на време хвърляше дърва в огъня. От време на време Мадлин се надигаше и изпъваше в някоя от йогийските си пози.

Странно, въпреки че имаше толкова много теми за обсъждане, двамата почти не приказваха.

На зазоряване задрямаха.

Няколко минути по-късно се събудиха от силно бучене.

Гърни се ослуша и осъзна, че идва отвън. Той се обу, дръпна стола, с който бе подпрял балконската врата, и излезе на студения вятър.

Бученето се усилваше. Източникът се оказа грамаден жълт камион, който в този момент се появи иззад един завой на крайбрежния път по посока на хотела. Отпред имаше монтирано най-голямото индустриално роторно гребло за чистене на сняг, което Гърни бе виждал — широко поне три и високо поне два метра. Грамадните ротори, завличащи лед и сняг в чудовищната паст, се въртяха толкова бързо, че се виждаха размазано. Задните ротори вероятно се въртяха още по-бързо, съдейки по силата, с която надробеният материал изхвърчаше от страничната тръба.

На височина десет-петнайсет метра силният страничен вятър подхващаше този гейзер от фино пулверизиран лед и сняг и го отнасяше далеч навътре между боровете. Когато ревящата машина излезе на празното място пред хотела, където вятърът беше най-силен, струята от замръзнали частици полетя стотици метри навътре в езерото.

Снегоринът мина покрай сградата и продължи по пътя към бунгалото и резиденцията „Гол“, без усилие разчиствайки еднометровите преспи от пътя.

Мадлин излезе на балкона.

— Не трябва ли да го спрем и да му кажем да се обади в полицията?

— Пътят свършва при резиденцията „Гол“. Ще се върне по същия път. Тогава ще го спра.

Тя погледна към просветляващото небе над източния хребет.

— Слава богу, че снегът спря. Но е ужасно студено. Хайде да влезем.

— Добре.

Влязоха, затвориха вратата и застанаха до прозореца.

Мадлин се усмихна леко:

— Изглежда, че днес небето ще е синьо.

— Да.

— Какво си мислиш?

— Питам се какво прави обществен снегорин на частен път.

— Не трябва ли да се радваме? — попита тя, като го погледна изпитателно.

— Ти се радвай. Остави на мен да се тревожа.

— Това май ти е постоянно занимание. — Тя замълча за момент. — Мисля, че вече съм готова да си тръгна от това място. А ти?

— Готов съм. Но когато дойде полицията, ще трябва да дадем показания. За всичко, което се случи тук. Това ще отнеме време. Чак след това ще можем да си тръгнем.

Мадлин погледна разтревожено пътя.

— Дали да не слезеш отпред, за да не го изпуснеш?

— Заключи вратата след мен.

За да не бъде изненадан от Ландън, Гърни извади пистолета от джоба и излезе, като го държеше отстрани на тялото си с дулото надолу.

Застана пред главния вход на хотела и вдигна яката си заради вятъра. След няколко минути огромната машина пак се появи, вече със спрени ротори. Приближи се бавно до навеса и спря. Мощният дизелов двигател побръмча още няколко секунди и замлъкна.

Шофьорът слезе от високата кабина и свали вълнената шапка и дебелия шал, закриващи цялото му лице освен очите.

— Боже, какъв студ! Как, по дяволите, живеят тия хора?

— Джак?

— Не, баба ти.

Гърни посочи снегорина:

— Откъде взе…?

— Назаем. Без него нямаше да мога да дойда. Адирондакс друг път. Това е Сибир, мамка му.

— Взел си го назаем?

— Не точно взех. По-скоро го иззех. Знаеш, по спешност за полицейско разследване, дрън-дрън.

— Но ти не си действащ полицай.

— Нямаше време за доуточняване. Има ли причина да ме посрещаш с патлак в ръка?

— Ще ти разкажа по-късно. Накратко, Остин Стекъл е мъртъв, Барлоу Тар е мъртъв и прострелях един агент на ЦРУ, който може още да е жив.

Гърни разказа набързо на Хардуик за плана на Стекъл да получи контрол върху състоянието на Гол и фаталното взаимодействие между сценария със смъртоносния кошмар и амбициите за контрол над съзнанието на групата на Ландън в ЦРУ.

— Мислиш, че Ландън се е опитал да спаси кариерата си, като унищожи всички доказателства за грешката си?

— Нещо такова.

— И вие с Мадлин сте били последните в списъка?

— Най-вероятно.

— По дяволите. Трудно ми е да кажа кой е по-голям мръсник, Стекъл или Ландън.

Гърни отговори, без да се колебае:

— Ландън.

— Защо мислиш така?

— Стекъл беше дявол. Ландън беше дявол, който се мисли за ангел. От онези, които си въобразяват, че ангелите са най-лошите от всички.

— Май си прав.

— Добре, а ти какви интересни новини ми носиш?

— Вече няма голямо значение, след като Стекъл е мъртъв. Но Ести се разрови в миналото му, още когато се е казвал Алфонс Волк. Можеш ли да познаеш какво означава Волк на словенски?

Гърни се усмихна. Новината идваше малко късно, за да бъде полезна. Но беше приятно да види потвърждение на подозренията си.

— Вълк?

— Точно така. Сега може ли да влезем вътре, преди топките ми да са станали на ледени блокчета?

Избраха Големия салон — е единствен вход, през който се виждаше добре фоайето, и без прозорци — като най-подходящо място да седнат и да обсъдят следващите си действия. Хардуик запали огън, а Гърни се качи да вземе Мадлин.

Завари я да си мие зъбите пред умивалника, по дънки и пуловер. Тя спря и се усмихна мрачно:

— Опитвам се да се почувствам нормално.

Гърни ѝ разказа как Хардуик е иззел чудовищния снегорин и как Ести Морено е открила връзката между Стекъл и „Брайтуотър“.

Тези новини явно не я изненадаха.

— Какво ще правим сега? — попита тя.

— Трябва да намерим Ландън, да проверим Джейн и Ричард, да проверим Пейтън, да видим какво е състоянието на генераторите, да се обадим на местния шериф и Криминалното бюро. След това ще трябва да се свърши още много работа, но не от нас.

Тя се усмихна и кимна:

— Ти успя.

— Какво успях?

— Да спасиш Ричард.

Нямаше смисъл да ѝ напомня, че целта му не е била да спасява Ричард. Освен това трябваше да се уверят, че Хамънд е още жив.

— Сега трябва да седнем с Джак и да решим кой какво ще прави.

Минаха по тъмния коридор до главното стълбище, осветено сега от утринната светлина, проникваща през прозорците и стъклената врата на фоайето. Когато тръгнаха да слизат, Гърни чу гласове от Големия салон.

— Това са Ричард и Джейн — установи Мадлин и се усмихна облекчено.

Брат и сестра Хамънд бяха живи и здрави. Джейн разговаряше разпалено с Хардуик, а Ричард стоеше малко встрани и слушаше.

Когато видя Гърни и Мадлин, Джейн спря по средата на изречението и го погледна с изпълнени с надежда очи:

— Вярно ли е? Наистина ли всичко свърши?

— Що се отнася до обвиненията срещу Ричард, бих казал, че да. Очевидно е, че той е петата жертва на сложен план. Не е имало изпадане в транс, не е имало самоубийства. Четиримата мъже са били убити. Престъплението е сложно замислено, но мотивите са прости — алчност и властолюбив.

Гърни отново разказа накратко какво се е случило, както направи за Хардуик.

Джейн зяпна:

— Боже мой! А ние нищо не подозирахме. Абсолютно нищо. Когато снегоринът мина покрай бунгалото и най-сетне можехме да използваме колата, решихме да дойдем до хотела, за да се уверим, че двамата с Мадлин сте добре, и да попитаме Остин за генераторите. Когато влязохме, видяхме Джак и… ето ни всички тук.

Ричард направи крачка напред и протегна ръка.

— Благодаря, Дейвид.

Това бе всичко, което каза, но го направи толкова искрено, че не беше необходимо нищо повече.

Джейн кимна ентусиазирано:

— Благодаря. Много благодаря. — Приближи се и прегърна Гърни, очите ѝ се напълниха със сълзи. Прегърна и Хардуик. — Благодаря и на двамата. Вие ни спасихте живота.

Хардуик побърза да насочи разговора в не толкова емоционална посока:

— Ако решите да заведете дело срещу щатската полиция или лично срещу Фентън…

— Не — прекъсна го Ричард. — Достатъчно ми е, че всичко свърши. От това, което чух, теорията му съвсем пропада. Нека това да бъде краят.

Едва беше свършил, когато вратата на хотела се отвори и влезе самият фентън заедно с един униформен полицай. Униформеният застана до вратата, а Фентън продължи напето до Главния салон и спря на сводестия вход.

Огледа едно след друго лицата на хората в стаята и накрая спря поглед на Хардуик. Устата му се изкриви в самодоволна усмивка:

— Така, така. До мен достигна неприятният слух, че моят стар приятел Джак се опитва да провали едно мое важно разследване. А пък тази сутрин получих сигнал от Пътното управление, че някой, който се представя за детектив от БКР, е реквизирал тежка снегопочистваща техника. Реших да проверя лично какво става. И у кого намирам откраднатата машина? Съжалявам, че трябва да го кажа, но ми изглежда, че всички присъстващи в тази стая са замесени.

Усмивчицата премина в садистична гримаса:

— Това е сериозно нарушение. Опасявам се, че не мога да позволя предишното ни приятелство да попречи на сегашните ми задължения.

Хардуик се усмихна и каза със сърдечен глас:

— Знаеш ли, Гил, ти никога не си бил особено умен. Но в момента биеш собствения си рекорд по глупост.

Може би заради разминаването между тона и думите му, Фентън не схвана веднага обидата. Когато я разбра, направи няколко крачки към Хардуик, а униформеният във фоайето тръгна към Големия салон с ръка на служебния „Глок“ в кобура си.

За да предотврати катастрофата, която щеше да се случи всеки момент, Гърни се намеси по единствения начин, който беше сигурен, че ще подейства. Изрече с висок и ясен глас:

— Остин Стекъл е мъртъв. Норис Ландън го уби.

Фентън се закова на място.

Униформеният спря по средата на фоайето.

На лицата им се изписа смайване, сякаш Гърни ги бе известил за пристигането на извънземни.

В продължение на десет минути Фентън изслуша с каменно изражение (само мускулчетата на едното му око потрепваха от време на време) разказа за зловещия план на Остин Стекъл с илюзията за причинените самоубийства, за отзвука от нея в тъмните дебри на службите за сигурност и за отчаяния и фатално объркан опит на Ландън да скрие следите си.

Най-сетне Фентън зададе въпрос, състоящ се само от една дума:

— Стекъл?

Гърни кимна:

— Много интелигентен тип. Може би единственият убиец в историята, който е убедил жертвите си да обявят публично, че искат да се самоубият.

— И ти си прострелял Ландън?

— Наложи се. Беше тръгнал да убива всеки, който би могъл да разкрие грешното му тълкуване на самоубийствата, включително мен. В неговия свят наивността е смъртен грях.

Фентън кимна като човек, получил сътресение на мозъка. Тишината бе нарушена след няколко секунди от суматоха във фоайето, която той като че ли не чу.

Едър мъж с кожено яке нахлу през главния вход и на висок глас даде нареждания на униформения да осигури полицейски ескорт до болницата в Платсбърг.

Първата мисъл на Гърни бе, че е нещо, свързано с Ландън. Но когато униформеният поиска разяснения, другият мъж обясни, че е докарал Пейтън Гол и „една млада жена“ с мерцедеса на Гол и има голяма вероятност двамата да умрат от измръзване, ако все още не са, след като „са задрямали след няколко питиета“ в гореща вана, която се е превърнала в контейнер с леденостудена вода след спирането на тока. Напълно закономерен резултат, помисли си Гърни.

Когато униформеният го попита как иска да процедират, Фентън го погледна неразбиращо и измънка:

— Правете каквото искате.

Униформеният се върна и каза на другия мъж — когото Гърни позна като намусения телохранител на вратата на Пейтън — да кара замръзналите пътници до Платсбърг както намери за добре. Бодигардът запротестира високо, изпсува и излезе.

Гърни посъветва полицая да повика подкрепления за издирването на Ландън, криминалисти да обработят трупа при генераторите и другия на горния етаж, електротехник да възстанови електричеството и друг старши следовател от БКР, за да оказва „съдействие“, ако обстоятелствата налагат. Даде тези препоръки на достатъчно висок глас, тъй че всички да чуят — и униформеният да разтълкува липсата на възражения от страна на Фентън като съгласие.

Полицаят обясни, че покритието на радиостанцията е по-добро на върха на хребета и излезе. Фентън го последва вън от хотела до патрулната кола, но не се качи. След като патрулката тръгна, той остана под навеса, загледан след нея.

— Това е пълен провал за него — отбеляза Хардуик.

— Да.

Хардуик се изкашля в мръсната си кърпичка.

— Хайде аз да връщам снегорина на пътното и да се приключва тая история с крадената техника.

— Добра идея.

— Когато взех машината, оставих пикапа на Ести там. Ще се върна с него.

— Когато влезеш в покритие, звънни на нашите приятели в Палм Бийч, Тийнек и Ню Джърси. Обади се на Ести. Обади се на Робин Уиг. Разкажи на всеки, за когото се сетиш. Искам да сме сигурни, че никой няма да замете тази история под килима, сякаш нищо не се е случило.

Хардуик закопча якето си и тръгна към грамадната машина.

Мина покрай Фентън, сякаш не съществуваше.

60.

Скоро след тръгването на Хардуик Джейн и Ричард обявиха, че смятат да се върнат в бунгалото и да започнат да си стягат багажа. Въпреки че нищо не беше сигурно и още не знаеха кога, планираха скоро да се върнат в Мил Вали.

Делът на Пейтън от завещанието на Итън включваше хотела, езерото и няколко хиляди хектара адирондакска пустош. Нямаше как да знаят какво планира да прави с тях, но ако имаше нещо сигурно, то беше, че Ричард няма място при новия собственик — пък и не искаше да има.

Когато двамата потеглиха, слънцето се беше вдигнало достатъчно високо над източния хребет и ледените кристалчета, изпълващи въздуха, искряха. Мадлин нямаше търпение да се махне от мрачния хотел и да излезе на дневна светлина.

Гърни донесе дебелите якета, шаловете, ръкавиците и шапките от стаята. Двамата се опаковаха добре и излязоха на мразовития чист въздух.

Фентън явно искаше да избегне всякакъв личен контакт и тръгна с бавни, тежки стъпки покрай езерото в посока, обратна на тази, в която бяха поели двамата Хамънд.

— Сигурно би трябвало да ми е жал за него — отбеляза Мадлин. — Но когато си помисля какво причини на Ричард… — Поклати глава. — Ужасно.

— Проблемът е в самозалъгването.

— Кой се е самозалъгвал, Фентън ли?

— Всички. Итън се е самозалъгвал, че програмата му за превъзпитание е превърнала социопата Алфонс Волк в примерния гражданин Остин Стекъл. Ландън се е самозалъгвал, че тайният метод за контрол на съзнанието, който от години е преследвал, най-сетне може да бъде в ръцете му, ако успее да накара Хамънд да му го разкрие. Фентън се е самозалъгвал, че е добър войник, сражаващ се на правилната страна в една справедлива война.

— Ами Стекъл?

— Стекъл се е самозалъгвал, че като постигне пълен контрол над всички и премахне всеки, който би могъл да му попречи, най-сетне ще намери пълно щастие.

— Ами аз?

— Ти ли?

— Аз също не правя изключение. Самозалъгвах се, че съм се справила с онзи ужасен кошмар от ученическите ми години само защото съм разказала за него на психотерапевт. Мислех си, че съм преодоляла всичко. И мисля, че терапевтката се самозалъгваше, че професионалните ѝ умения вършат чудеса. Бога ми, не чуждите лъжи ни вредят най-много. Най-много ни вредят лъжите, които сами си измисляме и в които отчаяно вярваме.

— Тъжно е, че можем да се заблудим за толкова много неща.

Тя се усмихна:

— Искаш ли да се поразходим покрай езерото?

— Разбира се.

Когато пресякоха пътя, Гърни мярна цветно петънце върху едносантиметровата покривка от отъпкан сняг, който бе останал след снегорина.

Беше с цвета на кръв.

Няколко крачки по-натам имаше друго.

От другата страна на пътя вече нямаше.

Мадлин погледна по пътя в посоката, в която се беше отдалечил Фентън, и хвана Гърни за ръката.

— Защо Ландън уби Барлоу Тар?

Той още мислеше за червените петънца в снега — почти със сигурност кръв. Трябваха му няколко секунди, за да осъзнае, че въпросът е към него.

— Може би се е опасявал, че Тар знае нещо. Или пък просто е мразел Тар за пречкането, за дързостта да махне онези устройства от тавана. Помня, че се оплакваше, че Тар обичал хаоса. Това е достатъчен мотив за маниак като Ландън.

— Защо си е дал труда да облече трупа със своите дрехи и да му обуе своите обувки?

— Импровизация. Може в онзи момент идеята да му се е сторила добра — да създаде объркване, да ни изкара от равновесие. Не съм сигурен, че е имал достатъчно време да го обмисли. Накрая Ландън бе подложен на голямо напрежение. Животът му, кариерата — всичко беше заложено на карта. Не искаше да разчита на снизхождението на шефовете си. Опитваше се да избегне последствията от собствените си грешки. Мисля, че съставяше плана за измъкването си в крачка.

— Какъв ужасен начин на живот.

— Да.

Замълчаха и продължиха по пътя. Фентън не се виждаше никъде и на Гърни му хрумна една обезпокоителна мисъл (може би в резултат от споменаването на план за измъкване) — да не би Фентън, осъзнал огромната си грешка, да изпадне в такова състояние, че да се застреля.

Сподели страха си с Мадлин.

Тя поклати глава:

— Съмнявам се. Направи ми впечатлението на човек, който прави много грешки, създава проблеми и болка в живота на другите хора, но винаги намира начин да оправдае това, което е направил, и да хвърли вината върху друг. Не е добър човек.

Гърни нямаше как да не се съгласи с това.

— Почва да ми става студено — каза тя. — Дали да не се връщаме в хотела?

— Разбира се.

— Нямам търпение да се приберем вкъщи.

Той спря и я погледна:

— Мислиш ли, че идването тук ти помогна да преодолееш миналото?

— Да, така мисля. Вече не се надявам някаква магия да изтрие спомените. И вече не се обвинявам, когато си спомням за Колин. Ами ти?

— Аз ли?

— Разследването — какво мислиш за начина, по който свърши?

Той се замисли за капките кръв в снега и се запита дали наистина е свършило.

Мадлин го погледна любопитно.

Докато търсеше думи да отговори на въпроса ѝ, без да я уплаши пак, от хребета се чу бръмчене на автомобил.

Беше Хардуик с пикапа на Ести Морено.

Когато се изравни с тях, той спря и посочи с палец назад:

— Видях смотания Гилбърт Фентън. Изглеждаше дълбоко потънал в размисли за провалената си кариера. Но знаете ли какво казвам аз? Казвам майната му. — Ухили се доволно. — Обадих се тук-там. Ченгето, което дойде с Фентън — също. Подкрепленията скоро ще дойдат. Някакви следи от Ландън?

— За момента не — отговори Гърни.

— Ако го видиш, тегли му куршума. Хайде, ще се видим в хотела.

Хардуик вдигна стъклото и продължи още стотина метра до навеса. Слезе от пикапа, запали цигара и се облегна на задната броня.

Когато Гърни и Мадлин стигнаха до мястото, където бе видял червените капки в снега, той ѝ каза, че иска да огледа наоколо, преди да започнат да пристигат полицейските коли. Това не беше съвсем невярно. Мадлин го изгледа с онзи изпитателен поглед, подсказващ, че знае, че той премълчава нещо, после отиде при Хардуик.

Гърни си представи мислена решетка по петнайсет метра на дължина и ширина, ограждаща червените петънца. Закрачи бавно напред и назад в решетката, премествайки се постепенно по посока на езерото.

Когато почти стигна до края на пътя, видя нещо черно и метално в снега, отъпкан от снегорина. Остърга малко сняг с обувката си наоколо, докато разпозна предмета. Беше малък заглушител, закрепен на дулото на малокалибров пистолет. Същият пистолет, който бе държал Ландън.

Когато се досети какво е станало, за малко не повърна.

Спомни си как тази сутрин бе погледнал през прозореца в първата утринна светлина… как чу приближаването на грамадния снегорин… как машината с лекота разриваше високите до кръста преспи, затрупали пътя. Спомни си гейзера от пулверизиран сняг и лед, изригващ от въртящите се ротори и носен от вятъра към езерото. След малко видя това, което търсеше и което се беше надявал, че няма да види. В снега имаше парченце плат. По-натам — друго. Още няколко крачки и видя нещо, което приличаше на плът. След това — парче от нещо, което би могло да бъде кост.

Обърна се и тръгна към хотела с цялото спокойствие, което успя да събере. Накрая стигна до Мадлин и Хардуик при пикала.

Тя го погледна въпросително, после — загрижено.

— Ще влезем ли?

Гърни кимна.

Когато тръгнаха към вратата на хотела, Хардуик погледна към пътя и направи фуния с дланите си около едното си ухо. Затананика си мелодията от „Самотния рейнджър“. Няколко секунди по-късно на пътя се показа колона от полицейски автомобили.

Гърни и Мадлин останаха известно време сами в Големия салон. Взеха бутилка изворна вода от барчето и я изпиха.

След дълго мълчание Мадлин попита:

— Ще ми кажеш ли?

Гърни изчака за минута, докато стомахът му се успокои. Умът му да се избистри. Не се сети деликатен начин да поднесе новината.

— Видях онова, което е останало от Норис Ландън.

Очите ѝ се разшириха от ужас.

— Явно не е стигнал далеч, след като го раних. Сигурно е паднал на пътя и снегът го е покрил.

— Покрил го е… и сутринта… Джак… О, боже!

След всичко, което беше видял в кариерата си на детектив, дори след ужасните сцени от миналата нощ, съдбата на Ландън го потресе — да бъде смлян на хиляди парченца. Може би в пълното анихилиране на агента имаше някакво дълбоко, мрачно предупреждение.

Прах при праха. Всекиму каквото се полага.

Изведнъж се почувства изтръпнал и изтощен.

Мадлин го хвана за ръката.

— Ела, седни на дивана.

Той я остави да го заведе. Тя седна до него, силно стиснала ръката му.

Гърни изгуби представа за време.

След малко тя каза:

— Поне всичко свърши.

— Да.

— Какво ще им кажеш?

— Само това, което знам със сигурност. Че раних Норис Ландън и той избяга в тъмния коридор. Другото оставям на тях.

Гърни се замисли, че зимата тепърва започва.

Щеше да завали сняг, да вали много.

От Гробищния хребет и Дяволския зъб щяха да духат ветрове.

И накрая Вълчето езеро щеше да запази последната си зловеща тайна за себе си.

Той опря глава на рамото на Мадлин.

Топлината на тялото ѝ проникна в неговото.

Докато се унасяше, се запита къде е отлетял ястребът.

И къде пак щеше да кръжи.