Недосегаемият

3

ВРЕМЕ Е ДА РАЗКАЖА за Патрик Куили, моя бивш пасивен педераст, готвач и иконом на общо основание. Ужасно ми липсва и досега. Когато си мисля за него, пламвам от срам и чувство за вина, без да знам защо точно. Измъчва ме въпросът дали е паднал, или скочил, или — не дай боже! — е бил бутнат. Срещнах го, когато работеше като помощник-продавач в един бижутериен магазин в Бърлингтън Аркейд. Един ден се бях отбил да купя красива сребърна игла за вратовръзка, която бях зърнал на витрината; възнамерявах да я подаря на Ник по случай първата му реч в парламента, но в крайна сметка я дадох на Патрик по случай друго и съвсем не първо за него събитие, когато същата нощ се озова в леглото ми. Беше висок колкото мен и много красив по един малко мрачен и сърдит начин. Горната част на тялото му беше забележителна — стегнати мускули, опънати сухожилия и вълнуващо къдрави косми, но краката му бяха комично тънки, освен това колената му бяха извити навътре — недостатък, за който беше особено чувствителен, както установих, след като проявих неблагоразумието да му го подхвърля уж небрежно (продължи да ми се сърди цял ден и половин нощ, но щом зората изгря, се сдобрихме и двамата бяхме много нежни; проявих колкото е възможно по-голяма… сговорчивост). И той като мен беше от Ълстър — протестант, разбира се, въпреки християнското си име, — съвсем млад беше постъпил в армията само и само да се измъкне от бедните белфастки бордеи, в които беше роден. Беше заминал за Франция през 1940-а с Експедиционния корпус; често се чудех дали в ролята си на цензор не съм попадал на неговите писма до дома. При настъплението на германците бил пленен при Льовен и прекарал останалата част от войната в нещо като не съвсем неприятен пленнически лагер в Шварцвалд.

След първата ни нощ заедно той веднага се премести да живее при мен — тогава все още разполагах с таванския си апартамент в Института — и веднага се зае да реорганизира домашния ми живот. Непрекъснато разтребваше и подреждаше, което беше добре дошло за мен, тъй като и аз си падам маниак на тази тема (хомосексуалните се делят на два вида — немарливи и нечисти като Бой и монаси като мен). Беше съвсем необразован и разбира се, както си ми е навикът, запретнах ръкави да го запозная с културата. Бедното момче доста се стараеше, беше много по-прилежен от Дани, но така и не стигна доникъде и моите приятели и колеги непрекъснато се присмиваха на напъните му. Това ужасно го обиждаше и един ден, облян в сълзи и изпаднал в гняв, разби на парчета кристална гарафа, след като през цялото време на обяда ни в апартамента Ник не спря да имитира белфасткия му акцент и да му задава подвеждащи въпроси за живописта през седемнайсети век, за която, трябва да отбележа, Ник знаеше по-малко и от Патрик.

Патрик беше страхотен любител на хубавите дрехи и с голям ентусиазъм и безгрижие посещаваше моя шивач, без да се интересува от състоянието на сметката ми. Но не можех да му откажа, още повече че с добре ушит костюм изглеждаше болезнено неотразим. Разбира се, имаше много места, където не можех да го водя, тъй като независимо от представителния му вид трябваше само да си отвори устата, за да се разбере що за човек е. И това се оказа непрекъснат източник на търкания помежду ни, въпреки че успях да успокоя раздразнението му, когато веднъж рискувах и му разреших да ме придружи в Двореца в деня, в който трябваше да ми връчат рицарско звание. Госпожа У. дори си поприказва с него; можете да си представите какъв беше ефектът от този разговор. (Между другото, често се чудя дали госпожа У. си дава сметка за положението си на икона сред хомосексуалното братство. Със сигурност навремето майка й се къпеше в славата на негова богиня и дори обичаше да се шегува, че е единствената истинска царска особа в дворец, пълен с кралици[89]. Госпожа У. обаче нямаше чак толкова освободено чувство за хумор, въпреки че обичаше да се майтапи с много сериозна физиономия. Божичко, и тя ми липсва.)

Появата на Патрик отбеляза началото на нов етап в моя живот — може да се нарече средният период — време на отдих, размишления и задълбочени проучвания, за който съм благодарен, особено след неистовите години на войната. Лондон и без това беше драматично притихнал, особено след като Бой замина за Америка, въпреки че от другата страна на Атлантика до нас стигаха всевъзможни слухове за неговите подвизи и те развеселяваха иначе скучните ни вечерни партита. Общо взето, се чувствах по съпружески доволен. Само технически погледнато, това е неправилна употреба на наречието. Иначе Патрик имаше всички най-добри качества на съпруга и за щастие, не притежаваше две от най-лошите: не беше жена и не можеше да зачева (питам се сега, в тези времена на протести и борба за така нареченото еманципиране, дали жените си дават сметка колко дълбоко, отдън сърце и колко печално мъжете ги ненавиждат). Той се грижеше много добре за мен. Беше забавен партньор, отличен готвач и превъзходен, макар и лишен от въображение любовник. Освен това беше и находчив сводник. Съвършено лишен от сексуална ревност, той ми водеше момчета със свенливата преданост на котка, която сервира полусдъвкана мишка в нозете на господаря си. Беше и нещо като воайор; мина време, преди да преодолея инстинктивния си срам и се оставя да ме наблюдава, докато се премятах в леглото с онези полудиви животни.

В Института приеха присъствието на Патрик в моя живот без подмятания. Разбира се, ние бяхме много дискретни, поне по време на часовете, когато галерията беше отворена за посетители. Патрик умираше да организира купони, някои от които обаче излизаха от контрол, тъй като неговите приятелчета си падаха по грубите игрички. На следващата сутрин обаче, когато аз и моят махмурлук се излюпвахме от леглото, апартаментът беше напълно разтребен, навлеците изгонени, фасовете и празните бутилки изхвърлени, килимите пометени, атмосферата хладна и спокойна като синкавия интериор от спалнята на Сенека в картината на Пусен над писалището ми, която в крайна сметка никой от гостите не беше задигнал, нито стъпкал в общата суматоха, както често ми се присънваше в моите пиянски кошмари.

Вивиън никога не идваше в апартамента. Един ден, бях с Патрик, случайно я срещнах в „Хародс“ и след като с мънкане ги представих един на друг, поговорихме за малко, от което само аз се притесних. Ник смяташе Патрик за палячо. Надявах се да ревнува — искам да кажа, Ник. Да, звучи жалко, знам. От друга страна обаче, Патрик здравата лапна по Ник и придоби неприятния навик да ходи по петите му като някакво голямо, добродушно, но немного умно куче. Нямаше никакво значение колко зле се държи Ник с него, Патрик винаги му прощаваше. Ник напредваше към средната си възраст с достолепна, благородническа стъпка. Беше понапълнял, но това, което у другите би изглеждало като външно загрубяване, при него стоеше като красива царска мантия. Вече не беше онзи нежен, очарователно демоничен красавец, какъвто изглеждаше на двайсет и няколко; ако трябва да съм честен, по-скоро приличаше на типичен закостенял големец консерватор — внушителен, костюм на тънки райета, целият облян в онзи сияен бледозлатист блясък, който не знам как, но с течение на годините придобиват само много богатите и могъщите. Младежката му надутост, която намирах едновременно за комична и симпатична, беше натежала подобно тялото му и беше успяла да заличи и последните следи от чувството му за хумор, което и без това никога не е било сред силните му черти. Онова, което навремето защитаваше с ентусиазъм и младежки плам, сега го произнасяше с авторитет, като фиксираше човека, дръзнал да му противоречи, със заплашителния поглед на грубиян и побойник. Пътуваше напред през годините като човека керван, трупаше от най-ценните стоки на живота — пари, власт, слава, съпруга и деца, две големи умни момичета, едното одрало кожата на майка си, другото — на леля си Лидия; и сега, където и да се появи, носеше със себе си авторитета на тези богатства като източен владетел, който крачи пред свитата си от забулени жени и натоварени роби. Въпреки това продължавах да го обичам безпомощно и безнадеждно, засрамен от себе си, присмивайки се на себе — един превзет учен на средна възраст, който копнее по този охранен, премного самоуверен, помпозен стълб на господстващата върхушка. Колко заблуден бях. Любовта, винаги съм знаел, е най-силна, когато нейният обект е недостоен за нея.

След един от тези шумни гуляйджийски купони в апартамента взех, че споделих всичко за другия ми таен живот пред Патрик. Той се разсмя. Това не беше отговорът, който очаквах. Каза, че не се е смял така от деня, в който неговият командир във Франция бил застрелян в гърба от немска картечница. Беше наясно, че съм някакъв фактор в сенчестия свят на министерството, но че съм работил за Москва, му се струваше велика смешка. Знаеше, разбира се, че това означава един много потаен живот, и държеше да узнае всички подробности; беше силно превъзбуден и особено страстен в леглото след споделеното. Не биваше да му казвам тези неща, но се увлякох. Дори му споменах имената на Бой, Алистър и Лео Ротънстайн. Много глупаво и нафукано от моя страна, но в същото време какво облекчение беше за мен да си излея душата.

Двамата с Патрик се скарахме в нощта, когато той умря, и това ми причинява и до днес непрестанни, почти непоносими угризения. Разбира се, и преди се бяхме сдърпвали, но това беше нашата първа сериозна кавга, в която се изправихме един срещу друг със свити юмруци, готови за бой, в който нямаше непозволени хватки; първият ни и последен скандал. Не си спомням как започна, сигурно заради нещо дребно. Но още преди да се усетим, вече яростно беснеехме един срещу друг, изпаднали в диво безумство като двама откачили обречени любовници в кулминацията на пошла вулгарна опера. Щеше ми се да знаех предварително съдбата, която очаква бедния Патрик само след няколко часа, защото тогава нямаше да му наговоря куп ужасни, ужасни неща, а и той нямаше да остане буден, потънал в мрачни мисли до ранните часове на деня, нямаше да се напие с моето най-хубаво бренди, нямаше да излезе на балкона, нямаше да залитне и да полети през свистящия мрак към смъртта си четири етажа по-долу в огрения от луната вътрешен двор. Спял съм, когато е паднал. Много ми се иска да мога да спомена за някакъв зловещ сън или как в момента на смъртта му съм се сепнал, обзет от необяснима уплаха, но нищо подобно не се случи. Все още съм спял, докато той е лежал върху камъните със счупен врат, без човек до себе си да го види как умира или да чуе последния му дъх. Беше го намерил портиерът, докато правел сутрешната си обиколка; събуди ме звукът от тежките му обувки нагоре по стълбата. „Простете, сър, боя се, че се е случило нещастие…“

По това време бях обект на поредната серия разпити от страна на отдела и колкото и да е странно, случката се оказа в моя полза, тъй като Били Мичет и неговите хора държаха не по-малко от мен въпросът да бъде потулен. Смятаха, че след години на разпити аз ще се пречупя и ще си кажа всичко, а последното нещо, което искаха те, беше тази журналистическа паплач да тръгне да души наоколо. Очевидно някой беше говорил с полицията, а по-късно и със съдебния следовател, защото в края на краищата и една дума от случая не излезе в пресата. Изпитах огромно облекчение, защото подобен скандал би се отразил много зле на отношенията ми с Двореца, където продължавах да бъда добре дошъл. Затворих се в апартамента и седмици наред не мръднах оттам, страхувах се да изляза навън. Моята секретарка госпожица Макинтош, бог да я поживи, ми пазаруваше, носеше ми бутилки джин, сам-самичка ги мъкнеше нагоре по тия стъпала въпреки годините и артрита си. Но много скоро си дадох сметка, че трябва да се откажа от апартамента. Всичко в него ми напомняше за Патрик; а как само се разплаках един ден, превит надве над кухненската маса, как взех да блъскам чело в свития си юмрук, когато вдигнах една чаша и върху стените й открих ясни отпечатъци от петте му пръста. Открих и нещо друго. Когато най-накрая събрах кураж да изляза на балкона, забелязах, че резето на френския прозорец е счупено така, сякаш е било насилено отвън. Попитах Скрайн дали не е изпращал драгуните си в моя апартамент да търсят доказателства срещу мен, но той се закле, че не е пращал никакви взломаджии. Повярвах му. Но съмнението остана; дали през онази нощ Патрик не беше попаднал на неканен гост в апартамента, някакъв тих претърсвач, който не беше оставил никакви следи след себе си, ако не се смята, разбира се, смазаното, свито на купчина тяло под луната? Сигурно си въобразявам. Патрик, о, бедният Патрик!

Когато военните действия в Европа вече отиваха към шумния си завършек, аз, с чин майор, бях взел участие в някои от най-важните разузнавателни офанзиви на съюзниците по време на войната (на това място си представете превзетата ми, уж скромна усмивка и дрезгаво прокашляне). Въпреки усърдието ми обаче и постигнатите успехи, така и не можах да стигна до върховете в министерската йерархия. Поради това, признавам си, таях в себе си омраза, чувствах се унизен. Ник беше на върха, както и Куеръл, и Лео Ротънстайн, дори на Бой понякога му подаваха ръка и го канеха на Петия етаж да участва в дебатите на олимпийците. (Каква ли комедия са разигравали четиримата там горе!) Недоумявах защо аз съм изключен. Дочуваха се подмятания, че ме смятали за прекалено разпуснат и че твърде много съм си падал по измамите и двойното блъфиране, за да гледат на мен сериозно. Това наистина звучеше странно, особено на фона на Ник с неговите капризи и често престъпната му небрежност по въпроси на сигурността. И ако мен считаха за опасно подозрителен, какво да кажем за Бой? Не, реших аз: истинската причина, поради която бях непрекъснато отлъчван, е сексуалният ми уклон, за него ме наказваха. Ник може и никога да не е споменавал за връзката ми с Дани Пъркинс, нито за немалкото други подобни афери, на които се бях радвал aprѐs Дани, но в края на краищата той беше брат на жена ми и вуйчо на децата ми. Безспорният факт за неговите собствени скандални връзки — например това, че едновременно поддържаше отношения с двете сестри Лайдън до самия край, а някои твърдят и след брака си със Силвия — очевидно изобщо нямаше значение. Не е нужно да казвам, че никога не дадох гласност на тези мои оплаквания. Човек не бива да хленчи. Това е първото правило на стоиците.

Дълбоко в себе си обаче се опасявах, че моето изключване от Петия етаж може да се дължи на нещо далеч по-зловещо от обикновен предразсъдък или отровна дума от страна на Ник. Страхът ми се подхранваше от едно странно и настоятелно ехо, сподавен сонарен звук, който като че бях долавял при ключови моменти по време на службата ми в отдела. Понякога се заковавах намясто като пътник, който нощем спира насред селски път, убеден, че някой го следи, въпреки че щом се заслуша, стъпките, които си е въобразявал, че чува, също спират. Най-странният аспект на тази история беше, че не бях в състояние да определя дали тази дебнеща ме сянка, ако изобщо съществуваше, беше приятелски или вражески настроена. До мен стигаха какви ли не слухове, откъслечна информация, документи, карти, имена, които нямаха нищо общо с работата ми; тези нетърсени от мен подбрани trouvailles[90] страшно изнервяха Олег, въпреки че той винаги позволяваше на лакомията да вземе връх над опасенията му. Но се случваше и обратното: една или друга поискана от Москва информация, често без особено значение, изведнъж да бъде класифицирана като строго секретна, което вече я правеше недостъпна за мен. Във всичко това ми се струваше, че долавях някакъв злонамерен каприз; сякаш ме принуждаваха да танцувам за нечие удоволствие и независимо колко се съпротивлявах, конците — невъзможно тънки и фини, оставаха здраво завързани за глезените и китките ми.

Подозирах всекиго. В един момент дори Ник. Веднъж по време на войната, през обвит в мъгла зимен следобед, когато двамата с Олег седяхме в „Рейнърс“ — точно така, срещахме се там почти до края, въпреки че заведението се намираше зад ъгъла до министерството, — през запотената витрина видях Ник да крачи по улицата и можех да се закълна, че той също ме забеляза, макар че с нищо не се издаде, само нахлупи още по-ниско периферията на шапката си и изчезна в мъглата. След това дни наред стоях на тръни, но нищо не се случи. Казах си, че това са глупости. Нима имаше вероятност Ник да си играе с мен на котка и мишка, нима имаше нужната проницателност и интелигентност за подобна работа? Не, казах си аз, не. Ако се случи Ник да спипа някой от високопоставените си служители, дори това да е собственият му зет, да си шушука със съветски агент — а до този момент вече почти всички знаеха за Олег, — той щеше да извади служебния си револвер, да влезе в чайната като един Ричард Хана[91], да разбута столовете и келнерките и да ме заведе право при хората от отдела за вътрешна сигурност на министерството, те да се разправят с мен както намерят за добре. Непреклонен като хвърлен жребий, човек, на когото номера не му минават, импулсивен и дори склонен към необмислени действия — това беше образът, който Ник си беше избрал за пред хората.

Тогава Бой? Не: дори да бе започнал подобно нещо като шегичка, той щеше много скоро да се отегчи. Лео Ротънстайн ми изглеждаше по-вероятен. Този вид елегантно презрителна игра би била по вкуса на едно левантийско парвеню и направен с пари аристократ, какъвто беше, но и за него не мога да кажа, че притежаваше необходимата проницателност, нито дори онази сатанинска пакостливост въпреки всичките му купони, тъпи шеги и клавирните му изпълнения на буги-вуги. Били Мичъл, нужно ли е да казвам, го изключвах напълно. Значи, оставаше Куеръл. Би било напълно в стила му да ме превърне в играчка и да ме лашка насам-натам единствено за собствено забавление. Спомням си как веднъж подметна, беше пиян, че чувството за хумор не е нищо друго освен другото лице на отчаянието; смятам, че за него това важеше с пълна сила, макар и да не съм сигурен, че хумор е думата, която може да опише зловредно закачливия начин, по който си играеше със света. Нито пък отчаяние е думата, макар че не бих могъл да кажа коя е. Според мен той никога в нищо не е вярвал истински въпреки високопарните си приказки за вяра, молитви, святост и милосърдие.

В миговете на спокойствие решавах, че тези мои страхове и подозрения са измамни. Никой не беше в състояние да разсъждава трезво през въпросните последни безумни години на войната, а аз имах всички основания да съм повече обезумял от останалите. Животът ми се беше превърнал в неистово актьорско представление, в което аз играех всички роли. Нещата щяха да бъдат по-поносими, ако можех да видя собствената си драма в трагична или поне в сериозна светлина, ако можех да се изживявам като един Хамлет, подтикван от разнопосочна лоялност към различни номера, маски и лъжлива лудост; но не, повече приличах на някой от онези шутове, които ту излизат на сцената, ту се скриват зад кулисите, преобличат се с отчаяна бързина, слагат маска след маска, докато през цялото време извън светлините на рампата въображаемата публика на най-лошите ми предчувствия се превиваше от призрачен смях. Бой, който умираше за всякаква театралност и за опасностите на двойствения живот, често ми се присмиваше („О, боже, ето го Треперещата тръстика пак с неговите скрупули!“), а понякога ми се струваше, че дори и Олег се подиграва на тревогите и излишната ми предпазливост. Но моето беше повече от двойствен живот. Денем бях съпруг и баща, специалист по история на изкуството, преподавател, таен и усърден агент в отдела; но падне ли нощта, мистър Хайд тръгваше на лов за плячка, изпаднал в неудържима възбуда, скътал в гърдите си своите тъмни желания и държавни тайни. Когато започнах да излизам да си търся мъже, вече бях наясно с всичко: забулените умислени погледи, тайните знаци, смутената, уж равнодушна размяна на пароли, бързото, пламенно облекчение — всичко, всичко ми беше познато. Дори територията беше същата: обществените тоалетни, мрачните кръчми в покрайнините, осеяните с боклуци задни улички, а през лятото — мечтателно-невинните градски паркове, потънали в нежна зеленина, чийто топъл въздух замърсявах с мръснишките си прошепвания. Много често вечер, преди кръчмата да затвори, се улавях как се присламчвам към някой вероятен и обещаващ войник със зачервени ръце или към свит надве търговски пътник със сако от „Кромби“ в „Джордж“ или „Дилижансът“, или „Лисицата и хрътките“, в същия ъгъл на бара, където по-рано през деня бях седял с Олег, за да му предам филмова ролка или свитък от това, което според отдела бяха строго засекретени документи.

Изкуството остана единственото незамърсено нещо в живота ми. В Института понякога се измъквах от студентите, слизах в подземието и изваждах не някоя от големите картини, не дори моя „Сенека“, който продължавах да съхранявам там, нито някой велик Сезан, а да речем, пейзаж на Тиеполо или пък „Девата се моли“ на Сасоферато, отморявах сетивата си, подпухнали от прегрешения и страх, вглъбявах се в порядъка и ведрината на картината, потъвах изцяло в ненарушимата й тишина. Знам, кой ли би могъл да знае по-добре от мен, че изкуството е, за да ни учи да виждаме света в неговата цялост и истинност, но през онези години аз търсех възможност за трансцендентност, дори в рамките на четвърт час, търсех я отново и отново, като прелат, който нощ след нощ се връща в публичния дом. Но магията така и не се появи. Нещо не беше в ред, нещо в тези случаи на напрегнато съзерцание беше твърде преднамерено, прекалено обмислено и осъзнато. Подозрението за лъжливост винаги нарушаваше момента. Сякаш гледах не картините, а себе си как ги съзерцавам. И те на свой ред гледаха мен — с омраза, с негодувание, отказваха да ми дадат онази благословия на успокоението и краткото бягство от действителността, които така силно жадувах да намеря в тях. Неспокоен и необяснимо защо огорчен, най-накрая се отказвах, покривах картината и я прибирах настрана смутено и забързано, сякаш бях извършил нещо неприлично. Тогава ме застигаше страшната мисъл, че може би не разбирам нищо от изкуство, че онова, което виждам в него и търся в него, го няма или пък ако го има, то аз съм го привнесъл там. Изобщо имам ли аз някаква автентичност? Или пък толкова дълго съм живял двойствено, че истинският ми аз е вече фалшифициран? Истинският ми аз. Божичко!

През тези години почти не се виждахме с Вивиън. С парите, които наследи от баща си, тя си купи малка къща в Мейфеър, където водеше, или поне на мен така ми се струваше, загадъчен, но май задоволителен живот. За децата имаше бавачка, за нея — прислужница. Не й липсваха приятели, а според мен и любовници; не разговаряхме за тези неща. Тя прие моя сексуален уклон без коментари; това май я забавляваше. Държахме се любезно един с друг, с хладно уважение и винаги с известна доза предпазливост. Нашата размяна на реплики не приличаше на разговор, а по-скоро на крехки добродушни насмешки, нещо като фехтовка между двама приятели, които се обичат, но остават бдителни един към друг. С течение на годините нейната меланхолия се задълбочи; сама си я отглеждаше, както става и с рака. И двамата бяхме преживели своите загуби. По нейния си затворен начин тя тъгува доста дълго по баща си; не бях разбрал колко близки са били двамата и това, неясно защо, ме шокира. Майка й също почина след години на призрачно общуване с покойния Голям Бобър. Бедният ми Фреди също си отиде. Беше издържал само шест месеца в онзи така наречен Дом, след което тихичко се беше оставил да го убие някаква белодробна инфекция — всъщност не стана ясно какво по-точно го беше убило. „О, сърцето му не е издържало — каза ми Анди Уилсън по време на погребението. — Гаснеше като старо куче, изгонено от собствения си стопанин.“ И крадешком ми хвърли убийствен поглед. Хети пък изобщо не беше на себе си. Пред гроба взе да ме дърпа за ръкава възбудено и да ми повтаря с дрезгав драматичен глас: „Но нали това вече сме го правили!“. Мислеше си, че сме на погребението на баща ми. Същата зима една сутрин се беше подхлъзнала на заледеното стъпало пред „Сейнт Николас“ и си беше счупила таза. От болницата направо я преместиха в старчески приют, където, за най-голяма изненада и ужас на всички, включително, предполагам, и на нея самата, тя живя още пет години — объркана, понякога буйстваща, изгубена в далечното минало на своето детство. Когато най-накрая умря, възложих продажбата на къщата на местен посредник; има неща, на които дори безчувствено сърце като моето не е в състояние да издържи. Следобеда на търга прочетох в една биография на Блейк собственоръчно направено от поета описание как, като излязъл от малката си къща първата сутрин в прекрасния Фелпам, чул момчето на орача да вика към баща си: „Тате, Портата е отворена“, и тогава почувствах, че по някакъв начин баща ми ми изпраща послание, но какъв беше неговият смисъл, не можех да кажа.

В деня, в който дойде новината за смъртта на Хитлер, двамата с Бой тръгнахме да обикаляме кръчмите. Беше Първи май. Започнахме от „Грифона“ и продължихме с олюляване към „Риформ“ с една интерлюдия в обществената тоалетна на Хайд Парк — онази голямата, близо до Ъгъла на ораторите, която по-късно щеше да се превърне в любимо мое ловно място. Този първи път обаче бях доста плах въпреки многото чаши джин, които бях погълнал, за да направя нещо повече от това да наблюдавам потайните влизания и излизания. Стоях на пост, докато Бой и един едър млад гвардеец с червена коса и невероятно красиви уши правеха шумен, но май немного задоволителен секс, ако се съди по звуците, които долитаха от кабинката им. Докато стоях и пазех, една кльощава персона с шлифер и бомбе влезе и хвърли многозначителен поглед към вратата, която не се затваряше плътно и зад която ясно се чуваше сред стенания и сподавени викове как дебелите бедра на Бой пльокат шумно като зашеметена риба по червенокосия задник на младока. Помислих си, че човекът трябва да е ченге, и сърцето ми препусна с леки трепетливи подскоци, взе да бие на пресекулки — нещо, което в следващите години щях да изпитвам често в подобни обстоятелства и чийто източник се коренеше в смесицата от страх, необуздано въодушевление и разгулен екстаз. Оказа се обаче, че безделникът не е ченге и след като още веднъж погледна замислено към вратата на кабинката, а после унило и към мен — разбра, че съм начинаещ, убеден съм в това, — закопча шлица на панталона си и потъна в нощта. (Между другото, страшно съжалявам, че в края на петдесетте години, които иначе бяха прекрасни, циповете на мъжките панталони нахлуха масово; вярно, ципът улеснява много достъпа, особено ако човек е изпаднал в amor tremens, но аз обичах да се любувам на онова деликатно подръпване на ръката, когато откопчава винаги леко затрудняващите я копчета, когато палецът и показалецът мърдат като мишле, докато кутрето стърчи нагоре и като с магическа пръчка извиква в съзнанието ни онази сладостно-абсурдна картина на превъзбудена светска дама, която трепетно посяга към чаша чай.)

Следващата сутрин се събудих в канапето на Поланд Стрийт, напълно алкохолизиран и както винаги след подобна нощ с Бой, зверски напушен и обзет от неясна тревога. Телефонът до ухото ми се скъса да звъни. Беше Били Мичет. Извика ме спешно. Не каза защо, но звучеше превъзбудено. Когато влязох в кабинета му, той се изправи и взе да крачи нервно зад бюрото си, поклащаше рязко глава и пухтеше, напрегнато загледан отвъд рамото ми, сякаш зашеметен. Сега той беше Отговорникът в отдела, но продължаваше да си е същото магаре.

— Обадиха се от Двореца — каза шепнешком, — искат… той… той иска да отидеш веднага.

— О, това ли било — казах и махнах един конец от маншета си; през ума ми мина, че униформата наистина ми липсва. Помислих си дали да не спомена пред Били, че кралицата ми е роднина, но после реших, че може да съм му казвал вече, а не исках да му натяквам роднинската си връзка. — Сигурно е за проклетите картини в Уиндзор, които трябваше да опиша в каталог, а още не съм го направил.

Били поклати глава; развълнуван, брадясал и подкупващо мазен, той винаги ми е напомнял куче, но така и не успях да уточня за себе си породата му.

— Съвсем не — каза, — не… иска да те изпрати да изпълниш някаква мисия лично за него. — И се облещи насреща ми. — Каза, че било нещо много деликатно.

— Къде?

— Германия, старче… тъпата Бавария. Какво ще кажеш, а?

Дадоха ми кола на министерството и шофьор, за да ме откара до Двореца, което в онези дни на свирепо орязани дажби за гориво идеше да покаже колко впечатлен е бил Били от кралското обаждане. Шофьорът спря пред караулката на конната гвардия, където един доста груб, но красив войник на пост, в пълно бойно облекло, с голям кожен калпак и всичко останало, погледна присмехулно пропуска ми и ни махна да продължаваме. Странно, но всичко тук ми изглеждаше познато и след малко си дадох сметка защо: спомних си деня преди повече от десет години, когато колата ми спря в двора на Кремъл и аз си помислих, че ще имам среща в Бащата на народа. Всички преддверия на властта са еднакви. Не че, обърнете внимание, Дворецът разполагаше с много власт, въпреки че Негово Величество все още имаше — или поне вярваше, че има — значително по-голямо влияние, отколкото има дъщеря му сега. Знам, че не го уважаваха много, но по мое мнение беше много по-проницателен в сравнение с другите ни монарси от по-ново време.

— Ще стане много неприятно — започна той, — ако тия лейбъристи се вмъкнат в управлението, което изглежда все по-вероятно.

Намирахме се в една от големите кристални приемни — една от потискащите зали на този потискащ дворец. Стоеше до прозореца със сключени зад гърба си ръце, гледаше намръщено градините на двореца, облени във водниста слънчева светлина. В огромната камина мъждукаше слаб огън, а върху рамката й стоеше ваза с повехнали жълти нарциси. Погледна ме над рамото си.

— Как смяташ, Маскел — ти си консерватор, истински тори, нали?

Седях, обзет от мъчителна неловкост, на стол с нежна позлата в стил Луи XV, с кръстосани крака, положил длани една над друга върху коляното си, подозирам, че съм имал доста превзет вид, въпреки че не можех да измисля как да се държа по-подходящо в тази обстановка: тесен стол, измръзнали крайници, непосредствена близост със суверена. Негово Величество беше в настроението си „без официалности“, което винаги съм понасял трудно.

— Сър, аз съм повече виг[92], отколкото тори — казах му.

Той демонстративно повдигна лявата си вежда, затова побързах да добавя:

— Но верен, разбира се.

Отново се обърна към прозореца, още по-силно намръщен; това май не е, казах си аз мрачно, обещаващо начало на аудиенцията.

— Разбира се, вече не се знае накъде върви страната — каза той раздразнено; когато е така загрижен, заекването му почти не се забелязваше. — И как да бъде другояче след всичко, което трябваше да изстрадаме през последните пет години? И виж, често си мисля, че не самата война, а последиците от нея са по-страшни. Например жени да работят във фабриките. О, виждал съм ги, с панталони, пушат цигари и се държат безочливо. От самото начало казвах, че нищо добро няма да излезе от това; сега виж докъде стигнахме!

Изпадна в дълбоко мълчание. Чаках, едва си поемах дъх с върха на дробовете. Беше облечен с костюм от три части с безупречна кройка от едноцветен туид, но с униформена вратовръзка; такава освободеност, такава небрежна изисканост дори когато е в лошо настроение — наистина нищо не може да се сравнява с кралете по самоувереност в моменти на изпитание. Беше на петдесет, но изглеждаше по-стар. Нищо чудно още тогава сърцето да е започнало да му създава проблеми.

— Господин Атли — започнах предпазливо аз — ми се струва разумен мъж.

Той сви рамене.

— О, нямам нищо против Атли, мога да работя с него. Но хората му!.. — Потрепери сърдито, въздъхна, обърна се и тръгна към камината, облегна лакът върху рамката над нея и се загледа примирено в най-отдалечения ъгъл на тавана. — Е, налага ни се да работим с всички тях, нали така. Не бихме искали да им даваме повод за премахване на монархията. — Той рязко свали очи от тавана и ме изгледа закачливо. — Нали така? Какво ще каже на това кралският виг?

— Сър — започнах аз, — не мисля, че Клем Атли или който и да било от неговата партия би посмял, дори пожелал да свали монархията.

— Кой знае, кой знае? В бъдеще вече всичко ще е възможно, а те са бъдещето.

— За известно време може би — отговорих. — Животът на всяко правителство е кратък, докато монархията устоява. — Истината е, че потръпвах при мисълта за идването на власт на умерените леви за какъвто и да е осезаем период. Горещият дъх на махмурлука пареше гърлото ми като блъвнал от пещ пламък. — Хората са реалисти, няма да се излъжат от обещания за масло, особено след като още и хлябът не се е материализирал.

Той изхихика апатично.

— Добре казано — подхвърли. — Много смешно.

Отново зарея поглед към тавана; май започваше да се отегчава. Седях със силно изправен гръб.

— Отговорникът, сър, командир Мичет, спомена нещо за Германия?…

— Да, да, точно така. — Взе един от позлатените столове, сложи го пред мен и седна; с лакти на коленете и сключени пред себе си ръце, вдигна очи и ме погледна сериозно. — Трябва ми една услуга, Виктор. Искам да отидете в Бавария, в Регенсбург — познавате ли мястото? — и да ни донесете едни книжа, които са у нашия братовчед там. Вили — това е името му — е нещо като самозван семеен архивар. Беше ни станало почти навик — лош навик, боя се — да оставяме… документи и други на съхранение у него, но след това, ето как стана, че войната избухна и нямаше как да си ги приберем обратно, дори и Вили да беше готов да ни ги предостави: той е истинско страшилище, този старец Вили, когато става дума за безценния му архив.

Спря, изглежда, му беше трудно да продължи; задълго остана неподвижен, с наведена глава, загледан намръщено в ръцете си. Никога преди това не се беше обръщал към мен на малко име (между другото, нямаше и да го направи повторно). Разбира се, че бях доволен и поласкан, нищо чудно дори леко да съм се изчервил, надявам се, че би било в реда на нещата, но бях и шокиран, както и доста объркан. Вече май споменах, че аз съм непоклатим роялист, каквито са в сърцата си и всички истински марксисти, затова не ми беше никак приятно да чуя как един крал… ами, се унижава по този начин. Тези книжа, помислих си аз, трябва да са нещо доста деликатно. Негово Величество продължаваше да се мръщи упорито срещу сключените си пръсти.

— Спомням си, като бяхте в Уиндзор — обади се, — докато работехте с онези наши картини — между другото, завършихте ли каталога?

— Не, сър. Това отнема много време. Пък нали войната…

— О, божичко, така е, разбира се. Просто питам, нищо повече. Просто… питам. — Той се изправи рязко, направо излетя нагоре от стола, който за кратко се заклати върху тънките си изящни крака. Взе да крачи напред-назад, като лекичко удряше юмрук в дланта си. Един разтреперан крал, това е незабравима гледка. — Тези, ами, документи — продължи. — Това са писма от моята прапрабаба до дъщеря й Фридерике и други от моята майка до нейните братовчеди в Германия. Нищо повече от семейни писма, нали разбирате, но все пак нещо, което не бихме искали да попадне в ръцете на някой американски вестникар например, на когото никакъв английски закон не може да му затвори устата. Ясно е, че американската армия е превзела Шлос Алтберг и го е превърнала в нещо като увеселителен парк за войниците си; надявам се, че Вили е проявил достатъчно съобразителност да заключи поне семейните скъпоценности — а как се оправя с майка си при тези обстоятелства, изобщо не ми се мисли. Вие ще я видите, графинята, няма как иначе. — Той потрепери едва доловимо и шумно всмука дъха си като при спомен за нещо неприятно. — Страшна персона.

Наблюдавах го как крачи, докато си мислех за интересните възможности на това поръчение, на което предстоеше да бъда изпратен. Знам, че не биваше да го правя, но не устоях на изкушението да го притисна още малко на тази очевидно болезнена и щекотлива тема.

— Сър, ще е най-добре — започнах бавно с тон на сервилна загриженост, — ако знам малко повече подробности за книжата, които Дворецът държи да си върне. От работата си „на терен“ досега съм научил — о, харесвах собствения си подход, — че с колкото повече информация разполагаш, толкова по-голяма е вероятността да изпълниш задачата успешно.

Той въздъхна дълбоко, закова се намясто, седна на канапето срещу камината, притисна кокалчето на показалеца към стиснатите си в размисъл устни и зарея поглед към прозореца. Изглеждаше нещастен. Красив профил, но издаваше слабост. Почудих се дали няма някакви хомосексуални наклонности — не знам кралска особа да не е имала такива. Най-вече се сетих за онези летни лагери за момчета от работнически семейства, на които той беше толкова ентусиазиран поддръжник. Забелязах, че носи дебели вълнени чорапи, приличаха на домашно изработени, малко груби; може би някоя от принцесите ги беше оплела за него — по-голямата, казах си аз, защото някак не можех да си представя по-малката да се занимава с игли за плетене и албуми за кройки. Той отново въздъхна, още по-тежко.

— Всяко семейство си има своите срамни тайни — продължи, — своите черни овце, неприятности и какво ли още не. Моят брат… — Пак въздишка; да, точно така. Бях сигурен, че в един момент ще се стигне до брата. — Брат ми се държа много глупаво в годините преди войната. Беше ужасно засегнат, нали разбирате, от… абдикацията и всичко това; чувстваше се предаден от семейството и страната си. Предполагам, че е искал да си отмъсти, бедният. Тези срещи с Хитлер — много глупава постъпка, много глупава. И точно Вили, нали разбирате, нашият братовчед Вили, човек, много по-умен от Едуард, е действал като посредник между нацистките лидери, брат ми и… неговата съпруга.

Заекването му ставаше все по-отчетливо.

— И вие мислите — започнах предпазливо, — че вероятно съществуват документи, отразяващи тези срещи, така ли? Писмени сведения? Може би копия?

Той ме погледна нерешително, умолително, почти срамежливо, сведе очи отчаяно и кимна.

— Сигурни сме, че съществуват — каза с тих дрезгав глас като на дете, което, преди да си легне, знае, че ще му загасят лампата, а то се страхува от тъмното. — Имаме ви доверие, господин Маскел, че ще успеете да ги намерите и да ни ги донесете; убедени сме, че вие сте човекът за тази работа; знаем, че ще бъдете дискретен.

На свой ред кимнах, смръщих чело, за да покажа, че съм човек надежден и изпълнен с непоколебима решителност. О, пълно мълчание е думата, Ваше Величество; пълно мълчание.

Отлетях за Германия с товарен самолет на Кралските военновъздушни сили, едва привързан с колан към импровизирана седалка сред измачкани пощенски чували и касетки бира, които тракаха като зъзнещи зъби. Чудовищни опустошения, опожарени гори, почернели полета и зейнали градове без покриви. На летището извън Нюрнберг бях посрещнат от определено зловещ на вид офицер от армейското разузнаване с рошав мустак и налудничава усмивка. Каза, че името му е капитан Смит, но самият му поглед говореше, че не очаква да му повярвам. Прие думите ми с недоверчива усмивка и скептично потрепване на мустака, решавайки, както предположих, че и аз, ако не заради друго, то по силата на професионалния си навик лъжа относно своята самоличност и цел на пътуването. Не че от мен се искаше да казвам нещо повече от минимума: много скоро с високомерното си и подигравчийско отношение Смит ми даде да разбера, че изобщо не се интересува нито кой съм, нито защо съм тук. Имаше джип, настанихме се и потеглихме с убийствена скорост по разбитите улици на града и после извън него. Късната пролет огряваше безмилостно запуснатите ниви. Шофьорът беше дебел ефрейтор с малки свински уши и заоблени бебешки рамене; късият дебел тил на врата му беше надиплен от тлъсти гънки. Шофьорите винаги са ме привличали; има нещо странно вълнуващо в напрегнатата им неподвижна поза зад волана, толкова строги и някак внушителни, затворени в себе си, сякаш милите път са невидимо стоманено въже, което отпускат след себе си на равни разстояния. Двамата със Смит проявяваха един към друг нещо като ядно и много иронично презрение, заяждаха се жлъчно и полугласно като съпружеска двойка, поела с колата на неделна разходка. Изминахме деветдесетте километра до Регенсбург за малко повече от половин час.

— На бай Адолф поне това му го признавам — обади се Смит, — знае как се строят добри пътища.

— Така е — отвърнах, — също като римляните.

Учудих се, когато Смит се обърна с цялото си тяло назад и ме изгледа уж изненадано, като излъчваше неподправен присмех.

— О, да — озъби се, гласът му задушен от необясним гняв, — римляните и техните пътища!

Пристигнахме в Регенсбург, стар малък град, с островърхи камбанарии на площада, много от които бяха паднали, с огромни гнезда на щъркели, сякаш се намирахме в Северна Африка, а не в сърцето на Европа — първо впечатление, което за мен се усили още повече при вида на мавританския лунен сърп, увиснал накриво в кадифеното бледомораво небе. Бях разквартируван в малък долнопробен хотел, който се наричаше „Главата на турчина“. Без излишна церемонност Смит ме стовари пред входа и двамата с шофьора потеглиха с летящ старт, като джипът пусна оглушителна пръдня от мръсна газ и взе завоя на две колела. С отчаян вид понесох сам куфарите си. Вътре гъмжеше от американски войници — в бара, в ресторанта, някои дори бяха насядали по стълбите, бяха много шумни, пушеха, пиеха и играеха покер. Бяха изпаднали в нещо като замаяна еуфория; като деца, които вечер са капнали от умора, но не искат да си лягат. Деца, точно така: това беше като детски кръстоносен поход с единствената разлика, че тази армейска сган от прехранени юноши няма да бъде погълната от прогнилата, престаряла и човекоядна Европа, а обратното. Но не ме разбирайте погрешно, както обичат да повтарят самите те: не мразя американците; всъщност намирам ги за много симпатични с това тяхно небрежно и невъзмутимо държане. През шейсетте години направих няколко пътувания до Съединените щати — изнасях лекции, давах консултации, — но веднъж, колкото и невероятно да изглежда, останах да преподавам цял семестър в колеж в Средния запад, където денем разяснявах блясъка на френското изкуство от седемнайсети век пред зала, препълнена с ужасно прилежни студенти, които записваха всяка моя дума, а вечер излизах да пия бира с тях, но тогава бяха по-непринудени и любвеобилни като кученца. Сещам се за особено весел случай в една родео кръчма, към края на който си припомних моите стари вариететни дни с Дани Пъркинс, качих се на масата и запях „Бърлингтън Бърти“ със съответните жестове пред удивеното, но шумно одобрение на моите студенти и на половин дузина стари кримки с каубойски ботуши, които също ме аплодираха. О, да, госпожице В., аз съм човек с милиард лица. И не само американецът като такъв спечели моето възхищение (наистина се възхищавах на някои от моите студенти, но най-вече на един млад футболист с меден цвят на кожата, светложълта коса и невероятни небесносини очи, който изненада мен, както и себе си, с недодяланата пламенност на своята страст върху коженото канапе в заключения ми кабинет през един задушен следобед, когато силната лятна буря бушуваше гръмовито в университетския кампус, а окъпана в дъжд светлина се процеждаше възбуждащо през притворените дървени ребра на подрънкващите капаци на прозорците), но и самата американска система, така пълна с изисквания, така безпощадна, която не храни никакви илюзии по отношение на фундаменталната жестокост и продажност на човешкия род и в същото време е така мрачно и неумолимо оптимистична. Да, пак еретичност, ще кажете, пак ренегатство; много скоро няма да ми остане нищо, в което да вярвам, само стръкчета фанатично отстоявани отрицания.

В „Главата на турчина“ не сервираха вечеря: в Бавария вечерят по обед и си лягат в девет. Тръгнах да обикалям улиците, докато най-накрая открих едно Bierschenke, което беше отворено, останах там, беше ми жал за самия мен, изпих много халби светло пиво, изядох много порции скапани дребни навързани наденички, които приличаха на изсъхнали сбръчкани кучешки лайна. Капитанът на товарния самолет влезе в кръчмата и преди да успеем да избегнем погледите си, те се срещнаха и тъй като бяхме възпитани хора, видяхме се принудени да прекараме вечерта заедно. Оказа се, че много отдавна, още преди войната, е бил учен, специалист по средновековни ръкописи. Беше едър стеснителен мъж с тъжни очи, който не успяваше да прикрие огромното си отегчение. Веднъж през следващите години пак попаднах на него през влажен летен ден на градинско парти у кралицата. Представи ме на съпругата си, лейди Мери, бледа жена с вид на туберкулозно болна, неспокойна като хрътка, с приближени очи, тънък нос и леко налудничав смях. Не знам как стана, но в един момент двамата заговорихме за принц Джордж — много красив, много хомосексуален, който бе загинал в катастрофа с един от самолетите на Кралските военновъздушни сили, — но скоро се сконфузихме, когато и на тримата ни стана ясно, че преди смъртта му както лейди М., така и аз сме били негови любовници.

Сега обаче ме попита много почтително какво правя тук, в Германия.

— Съжалявам — казах му, — но работата е поверителна, секретна и така нататък.

Той кимна и се намръщи, но се направи, че това не го обижда. Прекарахме остатъка от вечерта в разговори за старопечатни книги — тема, по която той се оказа досадно изчерпателен.

Рано на следващата сутрин капитан Смит пристигна в хотела с джипа си и същия дебел шофьор и ме откара до Алтберг — невероятно живописно селце, кацнало на ръба на скалисто възвишение над Дунав, към което гледаше замъкът — високо грозно нещо от деветнайсети век с много кули, без да представлява каквато и да било архитектурна забележителност. Един подвижен мост минаваше над дълбок ров в скалата, а над входа имаше каменна табелка с издълбано върху нея букетче тюдорски рози. В тесния и изкривен на една страна вътрешен двор двойка ловджийски кучета — огромни, сякаш прегладнели животни, наостриха уши и ни изгледаха учудено и агресивно. Смит отново ме остави с вид на човек, който изтръсква от ръцете си нещо мръсно, и когато джипът отпраши обратно по подвижния мост, стори ми се, че долових презрителния му кикот.

Мястото беше под командването на майор Алис Стърлинг, енергична жена на около трийсет и няколко години, с високи рамене и строг поглед, удивително хубава, червенокоса, с много бяла кожа и лунички в горната част на носа, които би трябвало да смекчат суровото й изражение, но не успяваха. Намерих я за неотразимо привлекателна, и то аз, който години наред не се бях възбуждал от жена; сигурно заради вида на широките й и някак уязвими рамене. Здрависа се енергично, разклати ръката ми нагоре-надолу, като че ли натискаше ръчката на водна помпа; сякаш това не беше приветстване, а предупреждение. Беше родом от Канзас, още като малко момиче мечтаела да посети Европа, но трябвало да избухне войната, за да се сбъдне желанието й — не е ли странно? Още в антрето с големи подпорни греди се виждаше редица зацапани семейни портрети, наклонени под остър ъгъл спрямо стената, сякаш да могат сепнатите им субекти да наблюдават по-добре тези непонятни влизания и излизания, които се случваха в семейния им дом напоследък. Имаше три масивни парчета покъщнина — черна мебел с потъмнял блясък. Насред салона се мъдреше маса за пинг-понг, изглеждаше странно свенлива и изоставена.

— Да, условията тук не са кой знае какво — каза майор Стърлинг, забели очи нагоре и изкриви челюстта си на една страна в опит да изрази едновременно отчаяние, добро настроение и мъжество. — Все пак се справяме, гледаме да осигурим на момчетата добро прекарване. — Тук последва многозначително премигване в знак на това double entendre[93]. — Най-важното е духът, а от него имаме в изобилие. Някои от нашите гости са доста зле ранени, но това не им пречи да дават своя принос. А какво може да направим за вас, майор Маскел? — попита тя, без да си поеме отново дъх.

— Бих искал да говоря с принц Вилхелм — отговорих. — Въпросът е деликатен. Той тук ли е?

Майор Стърлинг остана на мястото си напълно неподвижно, леко се наклони към мен, също като портретите над нея, с глава, дръзко сведена на една страна, с празен поглед, забит в една точка някъде зад лявото ми рамо, а пресилената й усмивка постепенно замръзна, но като че ли продължаваше леко да вибрира, също както си представям, че става с винена чаша секунда преди горното до на някое сопрано да я пръсне на парчета.

— Мисля — започна тя мило и заплашително, — че съм в състояние да отговоря на всеки ваш въпрос.

Споменах малко мъгляво архива и кралските документи.

— Нима не сте уведомени за моето пристигане?

Майор Стърлинг сви рамене.

— Да, някой изпрати предизвестие — каза тя. — Още е някъде в кабинета ми.

— Тогава — подканих я — да отидем да го намерим, за да го прочетете отново. То вероятно ще изясни нещата.

При тези думи тя нададе висок гърлен смях, отметна глава назад и червеният й бретон подскочи.

— Ще изясни ли? — каза тя. — Божичко, вие, англичаните наистина имате чувство за хумор. Никога не съм виждала каквото и да било известие от вашите хора, което да не внесе допълнително объркване сред нас.

Въпреки това ме поведе към кабинета си, баронска зала с каменен под, таван с лакирана дърворезба и още гигантски, отвратителни псевдобарокови мебели („Не е ли прекрасно?“, пак направи гримаса, като изкриви уста). Предизвестието беше открито и прочетено; майорът се намръщи и бавно заклати глава, сякаш не можеше да повярва на очите си.

— Сигурно онези, дето са го дешифрирали, са използвали погрешен ключ — каза тя.

— Дошъл съм — започнах мило — специално по настояване на краля. Става дума за крал Джордж Шести. На Англия.

— Да, точно това пише тук, майор Маскел. — Много ми се искаше да престане да повтаря чина ми. Алитерацията беше неудачна и ми напомняше за Гилбърт и Съливан. — Но аз не мога да пусна и стар пощенски плик да излезе от този замък без одобрение от Главната квартира на американското командване във Франкфурт. — И с широка усмивка извади на показ всичките си зъби. — Нали знаете как е.

— Знам — отвърнах с възможно най-благоразумния си тон, — но ако принцът или всъщност неговата майка, която, както разбирам, е глава на семейството в момента, разреши предаването на документите, вие не бихте могли да имате никакви възражения, нали?… В края на краищата това са лични документи.

Майор Стърлинг изсумтя като мъж.

— Тук, на това място, вече няма нищо лично, майоре — каза тя с типичния за Дивия запад провлачен говор, — не, господин сър. — После ме осведоми, че принц Вилхелм и неговата майка, графиня Маргарете, са настанени в специално крило на замъка. — Разберете, това не е домашен арест, нека просто кажем, че за известно време няма да могат да пътуват до Англия и да гостуват на братовчедите си в Бъкингамския дворец. Не и преди нашите момчета от програмата за денацификация да приключат с тях. — Тя кимна тържествено, театрално, след което ми намигна.

— Въпреки това дали ще е възможно само да поговоря с принца?…

Разбира се, увери ме тя; няма нищо по-лесно от това, самичка ще ме заведе. Изправи се, приглади полата си отпред, при което се очертаха клипсовете на жартиерите й. Божичко, помислих си аз развеселен и напълно смаян, да не би пак да съм обърнал резбата?

Принцът приличаше удивително много на престарял, белязан от битки крокодил. Имаше силно набито тяло и къси тънки крака, които завършваха с толкова малки стъпала, напъхани в изящни островърхи, прилични на чехли обувки, че сякаш не стоеше прав, а балансираше, подпирайки се на здрава дебела опашка. Главата му беше голяма и квадратна, странно сплескана отпред и встрани; косата при слепоочията беше високо обръсната и един зализан черен гущероподобен перчем стоеше пригладен силно назад и нагоре от челото му. Лицето му беше сипаничаво и очевидно се лющеше, цялото защриховано от стари кръстосани саблени белези. Сигурно от дуели. Носеше монокъл, който проблясваше неспокойно като таен сигнал за помощ, докато се поклащаше към мен, и в същото време протегна напред голяма, отрупана с пръстени и старчески петна ръка, с дланта надолу, сякаш очакваше да я целуна. Усмихваше се объркано и отчаяно като човек, най-неочаквано попаднал в ръцете на хора, които навремето не би благоволил да забележи дори ако се озоват под копитата на коня му. Изглежда, бил е предупреден за моето пристигане, защото се беше облякъл — не, беше се стегнал е по-удачната дума — в редингот, раиран панталон, а на гърдите си носеше цяла редица медали, сред които успях да различа Железния кръст и Ордена на жартиерата. Стаята, в която ме прие, се намираше на горен етаж на замъка — дълга мансарда с нисък таван и два прозореца в дъното, които гледаха към хълм с иглолистна гора. Подът беше покрит с голи дъски, а малкото на брой евтини мебели имаха стреснатия вид на неща, които са били извадени най-безцеремонно от родното им обкръжение и захвърлени на това място.

— Добре дошъл в замъка Алтберг, майор Маскел — приветства ме той на безупречен английски. Гласът му беше тънък и неочаквано писклив в резултат, както научих по-късно, на рана в гърлото, получена по време на някаква битка от памтивека — представих си го в ризница, с копие и проблясващ шлем; като заговори, устните му се изпъваха назад и големите му жълти зъби се оголваха в нещо като ръмжаща усмивка. — Бих искал да мога да ви посрещна достойно в моя дом, но в тези времена ние всички сме оставени на произвола на обстоятелствата.

Сериозно, тъжно и опознавателно продължи бавно да се здрависва с мен като доктор, който мери температурата и пулса, но в този миг едно друго обстоятелство под формата на майор Стърлинг пристъпи напред и се намеси с отсечения жест на боксов съдия, при което той веднага ме пусна и отстъпи крачка назад, сякаш да избегне евентуално шляпване.

— Майор Маскел е изпратен тук от Бъкингамския дворец — произнесе майорът със скептична усмивка.

— Така е — съгласи се принцът с равен глас.

След това се преместихме в друга стая с нисък таван — сигурно навремето това са били помещения за децата, — за да се запозная с графинята. Тя седеше в кресло с гръб към прозореца — едра, със суха кожа, очарователно грозна, ухаеше на пудра за лице и мръсни дантели. Сякаш излязла направо от приказките на Братя Грим — всеки немски принц заслужава такава майка. Тя ме изгледа внимателно, едновременно с любопитство и презрение. Майор Стърлинг беше напълно игнорирана от нея с величествено високомерие. Попита ме за живота в Уиндзор и Балморъл в момента. Спомена, че разбира се, е била там много пъти преди — вдигна ръка в презрителен жест, сякаш хвърли нещо през рамо, — преди цялата тази глупост. Принцът стоеше в хералдическа поза зад креслото й, но в този миг тя извърна глава, погледна го със смесица от раздразнение и пренебрежение и се изрепчи насреща му, че обядът трябва да бъде сервиран. Обърна се по посока на майор Стърлинг, но не я погледна.

— Ако, разбира се — каза на висок глас, — ни бъде разрешено да поканим гостите си в нашата собствена трапезария.

Майорът сви рамене и пак ми намигна.

Обядът беше сервиран в огромна, облицована с дърво зала с двукрили прозорци, които гледаха към вътрешния двор. Лакеи в ливреи влизаха и излизаха безшумно, само обувките им проскърцваха; двойка ловджийски кучета се мотаеха под масата и поглъщаха всеки паднал залък, като от време на време се пльосваха шумно на един хълбок и започваха да чешат бълхите си. Поднесоха ни студено месо от дивеч, май еленско, с кнедли, които приличаха на тестисите на гигантски албинос и бяха толкова глетави и лепкави, че като прокараш нож, устните на прореза се затваряха с отвратително примляскване. Появи се и половин дузина народ от семейството на принца. Едра внушителна жена с издут гръден кош и стъклен поглед като на фигура от носа на кораб, която сигурно беше Prinzessin, и нейната вече пораснала дъщеря — бледо копие на майка си, с бяло лице, неприкосновено хладна, с пепеляворуси плитки, навити от двете страни на главата й като слушалки. Две яки, ниско подстригани момчета с големи задници и практически без никакви вратове, които очевидно, макар и неправдоподобно, бяха синовете на младата принцеса. От време на време двамата се смъкваха от столовете си и започваха да се борят като малки мечета, въргаляха се по пода, виковете им се удряха чак в облицования таван и рикошираха обратно със звук, който ти опъваше нервите. Графинята седеше начело на масата, аз — от лявата й страна, принцът — от дясната, докато майор Стърлинг беше прокудена чак в дъното. От лявата ми страна се мъдреше неидентифициран много глух старец, който ми говореше на почти непонятен за мен диалект какви са начините, ако съм го разбрал правилно, да се убие и разфасова дива свиня. Срещу мен седеше брадат млад мъж с нервен тик, облечен в нещо като сиво-кафяво расо, който не пророни нито една дума и който, когато се опитах да го заговоря, ме зяпна ужасено и завъртя очи, сякаш всеки момент ще стане от масата и ще си плюе на петите. Хрумна ми, че е възможно на други планети да съществуват организми, така деликатно префинени, че за тях човешкият живот, дори в най-висшата си форма, да представлява състояние на непрестанна агония, умопомрачение и нищета.

Обядът свърши или, може би трябва да кажа, постепенно угасна и моят глух съсед побърза да се извини с няколко почтително похотливи усмивки и измърморвания, след което се оттегли, мечетата бяха отведени от бавачка с налудничав поглед, след тях закрачи призрачната им майка, която сякаш не излезе през вратата, а просто изчезна, а после и графинята с бастун в едната ръка като гондолиер се отправи към следобедния си сън, докато с другата стискаше лакътя на принца; най-накрая останах насаме с майор Стърлинг и хрътките за лов на глигани, които вече спяха и хъркаха — кучетата, де.

— Чудна компанийка, а? — подметна майорът, като се огледа наоколо с присмехулно презрение.

Един лакей доля чашите ни с бяло рейнско вино, тя се премести и седна до мен на масата; едно от широките й рамене почти докосна моето. Излъчваше лека остра миризма на борови иглички. Представих си как ме поваля по нейния си малко неясен, настървен и неумолим начин. Разхлабих вратовръзката си. Като разбра, че съм ирландец, тя веднага каза, че Ирландия е другото място, което винаги е мечтала да посети. Твърдеше, че баба й била ирландка. Хванах се за това и надълго и нашироко взех да й описвам красотите на родната ми земя. Доста се постарах, но напразно; когато много внимателно отново повдигнах въпроса за кралските писма, тя сложи ръка върху китката ми — нещо блесна, просъска, — дари ме с възможно най-ледената си усмивка и каза:

— Майор Маскел, изчакваме Франкфурт да се свърже с нас, ясно? Междувременно защо не се отпуснете, порадвайте се на красотите на Бавария. — И пак нейното самодоволно похотливо намигване. — Доколкото знам, сте отседнали в „Главата на турчина“. Много от нашите момчета са разквартирувани там. Сигурно е страшно забавно.

Разбира се, че се изчервих.

Капитан Смит ме чакаше на стъпалата над вътрешния двор, загърнат в шинела си, стоеше и пушеше; когато се появих, вихър от цигарен дим обви главата му, сякаш излязъл от ушите му. Този следобед той изглеждаше особено свиреп и напушен.

— Взе ли това, за което си дошъл? — попита и се ухили доволно на мрачния ми сърдит вид. Кучетата обикаляха унило, а на двата малки прозореца високо в отсрещното крило бяха цъфнали кръглите глави на мечетата и ни се хилеха ехидно. Смит пак изпусна къдраво облаче дим, пъхна два пръста в устата си и изсвири пронизително. Джипът пристигна моментално, прекоси входа с гръм и трясък и издълба полукръг в двора, като прогони кучетата и спря точно в основата на стъпалата; гумите му изсвистяха и изпушиха. Шофьорът изобщо не ни погледна.

— Мръсни псета — промърмори Смит и нададе нещо като смях, който приличаше на кучешки лай.

Тъкмо се канехме да тръгваме, когато малката бледа принцеса се появи на стълбите с мишите си лапки, сключени под мършавите й гърди, и със свенливо сведени очи се обърна към мен уклончиво, на немски, със сух като пергамент глас, толкова тих, че в първия миг не разбрах какво ми казва. Баба й искала да говори с мен. Тя щяла да ме заведе при нея.

— Смит, моля те, изчакай — казах му аз.

Двамата с принцеса Рапунцел тръгнахме нагоре по лабиринт от каменни тайни стълби и мухлясали коридори, в пълна тишина, като се изключи прошумоляването на нейните поли. Най-накрая тя спря, вдигнах поглед и видях графинята на площадката над нас, беше се навела над перилата, загърната с дантелен шал, даваше ни знак в мрака с извит като кука показалец, а после и с широк жест на ръката също като подвижна фигура на часовникова кула. Докато се кача при нея, тя се беше оттеглила в покоите си с необичайна за възрастта си пъргавина и беше полегнала върху планина от възглавници в огромното си претрупано ложе. Носеше избеляла нощница от брокат, въпросния шал и старо боне. Застанах на прага, тя ме изгледа с каменен поглед, а аз се почувствах като злодей; без да отрони дума, ми посочи с пръст голям дълбок бюфет в ъгъла. Принцесата мина покрай мен, приближи се до бюфета, отвори го и се дръпна назад, като пак скръсти бледите си тънки ръце пред гърдите. В бюфета имаше дървено ковчеже — солидна направа, с месингови панти и старомоден катинар; за по-голяма сигурност беше допълнително пристегнато с два дебели кожени каиша със здрави катарами. Принцесата каза нещо и излезе. От леглото графинята ме наблюдаваше със свирепите си воднисти очи. Приближих се към нея, впих очи в нейните.

— Danke schön, gnädige Gräfin[94] — казах и дори направих лек поклон. — Вашите братовчеди ще оценят жеста ви. — Помислих си дали да не спомена и за моята роднинска връзка по съребрена линия със Сакс-Кобург-Готите, но погледът й не ме насърчи. — Ще кажа на Негово Величество колко отзивчива сте били.

Никога не ме е бивало в тези символични жестове — неведнъж бях зървал върху лицето на госпожа У. нейната глупаво тържествуваща усмивка точно когато се опитвам да изпълня със замах някой префърцунен жест, а пък графинята не беше човек, който ще пропусне да забележи и най-тънката пукнатина в емайла на иначе обиграни дворцови маниери. Въпреки това не каза нищо, отговорът й се състоеше в едно леко отместване на погледа, който някак се беше вплътнил, а лицето й се беше изпълнило като винен мях с лепкаво отекло презрение, пред което аз се сепнах и нерешително отстъпих крачка назад, сякаш уплашен, че нещо може изведнъж да изригне от нея, да ме изгори и ослепи. Тя сви рамене, пружините на леглото изскърцаха.

— Синът ми няма да ми прости — каза тя и нададе тънък гърлен смях. — Кажете това на вашия братовчед, краля.

Принцесата се върна с капитан Смит и шофьора, чието име (току-що се сетих; какъв ревнив пазител е паметта) беше Диксън. Смит огледа сценката — изплашена принцеса, графиня вдовица с нощно боне, ковчеже със семейни тайни — с насмешливо вълче изражение, веждите и мустаците му помръднаха. Тримата вдигнахме ковчежето, което беше изключително тежко и неудобно за носене, прекрачихме прага с клатушкане и заслизахме по стълбите; Смит псуваше, Диксън, напрегнал мускули докрай, пръхтеше през разширените си свински ноздри, а принцесата ни следваше с ромолящите си поли. Натоварихме плячката си отзад в джипа. Кой казва, че не съм човек на действието? Тръпнех да не би майор Стърлинг да се появи отнякъде, да се спусне по стълбите и с един удар да ме повали на земята като в ръгби мач, но от нея — ни следа; бях разочарован; онова място на китката ми, което бе докоснала, още пареше. Докато излизахме с колата от вътрешния двор, погледнах към прозорците, от които преди ни зяпаха децата, и видях как принцът ни наблюдава безучастно. Чудя се какво ли си е мислил?

— Дано не са вдигнали проклетия мост — обади се Смит, изсмя се налудничаво, по-скоро изграчи, грабна шапката на Диксън и започна да го налага с нея по главата, уж на шега.

В покрайнините на Регенсбург накарах Диксън да отбие встрани от пътя и да застане на пост, докато ние със Смит отворихме ковчежето с помощта на лост. Всички книжа вътре бяха надлежно сортирани и подредени в торбички от мушама. Вече с нетърпение очаквах вечерта в хотелската си стая, когато ще мога да ги чета и да се забавлявам с тях. Смит повдигна въпросително едната си вежда, аз му намигнах. По-късно, в един публичен писоар на градския площад, сред сладникави миризми, попаднах на рус младеж в раздърпана униформа, който привлече погледа ми със злобната си усмивка, после с тънката си ръка хвана китката ми и на мига пропъди спомена за мъжественото докосване на майор Стърлинг. Каза, че бил дезертьор и от месеци бягал и се криел. Беше прелъстително слаб. Когато падна на колене, за да ме обслужи, прокарах треперещи пръсти в сплъстената му от мръсотия коса, взех да милвам изящните му малки уши — винаги съм изпитвал слабост към тези два странни органа, които отблизо са така вълнуващо противни с техните къдрави и деликатни розови волути, прилични на примитивни закърнели гениталии — и изпаднал в блажено вцепенение, зяпах как един слънчев лъч огрява косо красивата лъщяща тревистозелена слуз, плъзнала по стената зад него над запушения канал, а в главата ми всичко се завъртя, налудничавият поглед на Смит, лющещата се кожа по ръката на принца, момчешките плещи на майор Стърлинг, всичко се завъртя, сгърчи и потъна в горещото гърло на въртопа.

Разсъждавах над думата malignant[95]. Разбира се, за мен тя отеква с особен смисъл. Току-що погледнах; наистина речникът е пълен с приятни изненади. Според Оксфордския речник на английския език думата произлиза от „латинската дума malignantem, malignare, — ari“ и нейното първо значение гласи: „предразположен към бунтарство; недоволен, непокорен“. Но освен това речникът ме осведомява, че „между 1641 и 1690 г. привържениците на Парламента и Републиката са наричали с нея своите противници“. С други думи, „malignant“ е означавало кавалер[96] и роялист. Това откритие извика у мен доволно подсмихване. Бунтар и роялист. Колко услужливо нещо е езикът. Други дефиниции гласят: „човек с вредно влияние“, „който силно желае нещастието на друг или други“, и разбира се, този път според речника „Чеймбърс“, „склонен да причинява смърт или да се влошава, спец. при злокачествени заболявания“. Г-н Чеймбърс никога не говори с недомлъвки.

ВИНАГИ ИЗПИТВАМ голямо удовлетворение, работейки на места, предназначени за отдих. Когато бях удостоен с титлата „Пазител на кралските картини“, непосредствено след победоносното ми завръщане от Регенсбург (Негово Величество изсумтя доволно, докато аз, разбира се, бях самата скромност), кралската колекция все още се намираше в подземните хранилища в Северен Уелс и първата ми задача беше да надзиравам връщането на картините и тяхното повторно окачване в Бъкингамския дворец, в Уиндзор и Хамптън Корт. Колко скъп ми е и досега споменът за спокойствието и удоволствието на тези дни: сподавените гласове в огромните зали; светлината ала Вермеер, нещо като златист газ, който пръска богатото си сияние откъм оловните стъкла на прозорците; плувналите в пот млади мъже, по ризи и с дълги престилки, които тържествено кръстосват напред-назад, сякаш носачи на портшез, нарамили по двойки я някой благородник на Холбайн, я кралица на Веласкес; а аз насред цялата тази приглушена шетня, с клипборд в ръка и прашни списъци, с вдигнати очи и издаден напред крак, „Царедворец изпълнява задълженията си“, давам нареждания на всички и всички се съобразяват с моето мнение — господар сред мъжете. (О, позволете, госпожице В., вече съм стар и болен, разрешете ми удоволствието да си спомням дните на моята слава.)

Имаше, разбира се, и други, не така безспорни предимства в моето издигнато положение в Двореца. Точно тогава бях въвлечен в досадни, често грозни, макар и ободрителни боричкания в Института, където след дълъг живот на угаждане с портвайн и споходилата го в резултат на това апоплексия директорът ненадейно опразни стола си. Обясних на Негово Величество как стоят нещата и скромно му дадох да разбере, че не бих имал нищо против да въздейства на членовете на управителния съвет, когато се стигне до взимане на решение за приемник на поста. Винаги съм се стремял към това място; може да се каже, че то беше голямата амбиция на живота ми; точно така, дори повече от научните ми постижения. Именно с работата ми като ръководител на Института очаквам да бъда запомнен, след като настоящите неприятности бъдат забравени. Когато поех поста, мястото беше в окаяно състояние — прашен приют за пенсионирани университетски преподаватели, треторазредни познавачи на изкуството, както и нещо като гето за избягали от Европа евреи, твърде интелигентни, за да се примирят със споходилата ги безизходица. Много скоро го вкарах в релси. В началото на петдесетте години Институтът беше признат за един от най-големите — не, ще го кажа направо: най-големия център за преподаване на изкуство в Западна Европа. Моята работа като таен агент е нищо в сравнение с масовото нахлуване в света на изкуството на млади мъже и жени, чиято чувствителност оформях лично аз през годините си в Института. Вземете която и да е значима художествена галерия в Европа или Америка и там на върха ще откриете мои възпитаници, и ако не на самия връх, тогава със сигурност ще ги видите как катерят такелажа, стиснали къса сабя между зъбите си.

Освен това обичах мястото, искам да кажа, обстановката в него, самата сграда — един от най-вдъхновените проекти на Ванбру, едновременно въздушен и прелестно земен, внушителен и заедно с това мек и толерантен, деликатен, но пропит с много мъжественост, образец на най-добрата английска архитектура. Денем атмосферата на прилежание и поглъщане на знания ми действаше успокоително, онова усещане, което получаваш, когато навсякъде около себе си виждаш млади глави, наведени над стари книги. Моите студенти бяха задълбочени и добросъвестни — качества, които не се срещат в техните днешни наследници. Момичетата се влюбваха в мен, младежите ми се възхищаваха сдържано. Предполагам, че в техните очи съм бил нещо като легенда — не само защитник на изкуството, но и ако може да се вярва на слуховете, ветеран в онези тайни операции, които са допринесли толкова много за нашата победа във войната. А после, нощем, мястото беше мое, огромна къща град изцяло на мое разположение. Стоях в апартамента си на таванския етаж, четях или слушах грамофона — споменавал ли съм за моята любов към музиката? — спокоен, умислен, извисен от плътната тишина, така типична за пространствата, обитавани от голямото изкуство. По-късно Патрик се връщаше от нощните си похождения, често мъкнеше със себе си един-двама от недодяланите си приятели и аз ги пусках да вилнеят из галериите сред призрачните картини, за да се любувам на лудориите им сред полусенките — бяха като фавна Караваджо. Какъв риск съм поемал — божичко, само като си помисля за щетите, които биха могли да нанесат! Но именно в опасността се криеше удоволствието.

Не искам да оставате с впечатление, че времето ми в Института е било само възвишени разговори и долни страсти. Налагаше ми се да върша и голямо количество досадна административна работа, която ми губеше времето. Моите клеветници ме одумваха, че не мога да разпределям правилно задълженията, но как да възлагаш задачи на кретени? В нашия Институт — затворена система с интензивна работа, в която гори ярък месиански плам — аз в края на краищата изграждах цяло международно поколение от историци на изкуството и в такъв случай наличието на една-единствена контролираща чувствителност е абсолютно изискване. Когато станах директор, веднага се заех да наложа волята си във всяко кътче на Института. Нищо не отминавах, обръщах внимание и на най-тривиалните въпроси. Сещам се за госпожица Уинтърбодам. О, божичко! Името й е най-малката беда[97]. Беше едра жена на петдесет и няколко години, с крака като диреци, огромен бюст и късогледи изплашени очи, но също така, най-неочаквано, и с красиви тънки ръце. Не беше голям учен, занимаваше се с барокова дърворезба и други олтарни украси в Южна Германия, освен това припадаше по мадригали; да, май бяха мадригали. Живееше с майка си в голяма къща на Флинчли Роуд. Подозирам, че никой никога не я е обичал. Прикриваше неизличимото си нещастие с дразнеща, уж искрена веселост. Един ден в кабинета ми, докато обсъждахме някакви незначителни дела на Института, тя изведнъж рухна и се разплака. Аз, разбира се, се стъписах. Стоеше пред бюрото ми с безпомощен вид, с жилетка и благоприлично дълга пола, раменете й се тресяха и огромни набъбнали сълзи се търкулваха, щом стиснеше очи. Поканих я да седне, дадох й да пийне малко уиски и след дълго и досадно придумване разбрах какъв е проблемът. Една млада и обещаваща изследователка в същото поле, в което работеше и тя, която се бе присъединила към нас неотдавна, веднага се заела да подкопава положението на госпожица Уинтърбодам. Прастара академична история, но в случая в особено груб вариант. Повиках младата жена при себе си, начетена дъщеря на бежанци от Франция. Тя не отрече обвиненията на госпожица Уинтърбодам, усмихна се в лицето ми с онова котешко изражение, което само френските момичета го умеят, напълно уверена, че аз ще оценя войнственото й поведение. Но беше сбъркала. Разбира се, след внезапното напускане на мадмоазел Рожен трябваше да понасям безмълвната патетична благодарност на госпожица Уинтърбодам, която се проявяваше под формата на дребни, свенливо поднесени подаръци, като домашен кейк или противни одеколони, които прехвърлях на Патрик, както и — всяка Коледа — по някоя особено безвкусно избрана вратовръзка от „Пинкс“. В крайна сметка майка й се разболя и се наложи госпожица Уинтърбодам да се откаже от кариерата си, за да се грижи за своята майка инвалид, както по онова време правеха дъщерите. Повече не я видях, а след още година-две престанах да получавам кейковете със сливи, както и копринените вратовръзки. Защо си я спомням, защо изобщо говоря за нея? Защо говоря за тези хора, за тези мъгляви фигури, които се влачат неспокойно и неумолимо в периферията на живота ми? Тук, на моето писалище, под светлината на тази лампа аз съм като Одисей в Хадес, притискан от сенки, които молят за малко състрадание, за малко от моята топла кръв, за да оживеят, макар и за кратко. Какво си въобразявам, че правя тук, като блуждая сред тези натрапчиви духове? Само преди миг усетих върху небцето си — усетих, а не си представих, че усещам — стипчиво-сладкия вкус на топлите зрънца на касиса, които обичах да дъвча на връщане от забавачката по Бек Роуд през есенните следобеди в Карикдръм преди цял един живот; как се беше съхранил този вкус през тези дълги години? И всичко това ще си отиде заедно с мен. Как е възможно, как може толкова много неща да бъдат изгубени? Боговете могат да си позволят такова разсипничество, но ние, ние не.

Умът ми блуждае. Това сигурно е преддверието на смъртта.

Такива бяха…

Такива бяха годините на най-интензивната ми работа, когато ми хрумна идеята и аз решително се хванах да напиша моята монография върху Никола Пусен. Щеше да ми отнеме почти двайсет години да я завърша. Някои пигмеи, които се спотайваха в гъсталака на академичните дъбрави, се осмелиха да оспорят научните основи на книгата, но на тях ще отвърна с мълчаливо презрение, каквото заслужават. Не знам да има друга творба, както не знаят и те, която така всеобхватно, изчерпателно и — осмелявам се да кажа — авторитетно и безпристрастно да улавя същността на твореца и неговото изкуство, както прави тази книга. Може да се каже, че аз съм сътворил Пусен. Често си мисля, че именно това е главната функция на историка на изкуството — да синтезира, да концентрира, да фиксира своя субект, да събере в една цялост всичките му коренно различни елементи на характера, вдъхновението и постиженията, които образуват едно-единствено същество — художника пред неговия триножник. След мен Пусен вече не е и не може да бъде това, което е бил преди мен. В това е моята сила. Много добре си давам сметка за това. От самото начало, още от времето ми в Кеймбридж, когато разбрах, че от мен математик няма да излезе, видях в Пусен парадигмата на собствения си аз: склонност към стоицизъм, копнеж по покоя, непоклатима вяра в преобразяващата сила на изкуството. Аз го разбрах така, както никой не го е разбирал, както и аз никога не съм разбирал друг. Как само обичах да се присмивам на онези критици — боя се, най-вече марксисти, — които прахосваха цялата си енергия в търсене на смисъла в неговото творчество, както и на онези окултни формули, въз основа на които, както се предполагаше, е съградил формите си. Разбира се, истината е, че смисъл няма. Значение — да, освен това въздействие и мистерия, дори магия, ако щете, — но не и смисъл. Фигурите в „Аркадия“ не говорят за никаква нравоучителна притча, нито за душата и нейното спасение; тях просто ги има. Техният смисъл е, че ги има. Това е фундаменталният факт за творческото пресъздаване — да сложиш нещо на място, където иначе нямаше да има нищо. (Защо го е нарисувал ли? — Ами защото го е нямало там.) Във вечно променящите се милиарди на брой светове, в които съм се движил, Пусен си остана единственото непроменено, напълно автентично нещо. Затова трябва да се опитам да го разруша. — Какво? Защо го казах? Не очаквах да го кажа. Какво имам предвид? Оставете, твърде тревожно е. Късно е. Духовете ме заобикалят, пелтечат неясно. Махайте се!

Може би най-важният личен резултат от кралското благоволение бе, че ми даде възможност да се откажа от работата си като таен агент. Знам, всички мислят, че никога не съм преставал; в общественото съзнание битува вярването, според което такова нещо е невъзможно, че тайният агент е свързан с работата си чрез кръвна клетва, от която само смъртта може да го освободи. Това са измислици или пък просто на хората им се иска да е така, или и двете. В моя случай обаче оттеглянето от активна служба стана учудващо, да не кажа смущаващо, лесно. Първо заради самия отдел; в края на войната агентите аматьори като мен бяха много учтиво, но настойчиво уговаряни да напуснат. Американците, които вече държаха властта в ръцете си, настояваха, че трябва да се назначат професионалисти, служители на компании, като самите тях, които може да бъдат сплашвани, принуждавани и заставяни да се подчиняват, а не такива свободни валенции като Бой и като мен, който в сравнение с него бях далеч по-малко колоритен. От друга страна, ние бяхме точно видът агенти — познати, ползващи се с доверие, предани, — които Москва държеше да останат по местата си сега, когато студената война беше започнала, и затова ни подканяха, понякога дори заплашваха, да запазим на всяка цена връзките си с отдела. Но колкото и да е странно, Олег се оказа доста отстъпчив, когато му казах, че искам да бъда освободен. „Писна ми от тая игра — казах му. — Истински ми писна. Напрежението ме поболява.“ Той сви рамене, а аз продължих да му се оплаквам, че работата по време на войната и огромното изпитание да служиш на две противоборстващи си системи в крехкия им съюз против трета са опънали нервите ми докрай. Май доста преувеличих, но свърших с предупреждението, че съм на прага на срив. Това представляваше кошмарът на Москва — че някой от нас може да изгуби присъствие на духа и да постави в опасност цялата мрежа. Като истински привърженици на тоталитарната система те имаха много лошо мнение за онези, които най-много им помагаха. Истината е, че изобщо не бях на прага на срив. Онова, което най-силно ме измъчваше в края на войната, което измъчваше всички нас, беше внезапно обзелото ни чувство за разбити надежди. За себе си мога да кажа, че началото на тази депресия се случи сутринта след съобщението за смъртта на Хитлер, което отпразнувахме с Бой; след гуляйджийската нощ се събудих върху канапето на Поланд Стрийт с вкус на мокра пепел в устата и се почувствах, както вероятно се е чувствал и Джак, убиецът на великани, когато онова бобено стъбло се стоварило с трясък, а чудовищният човекоядец лежал мъртъв в краката му. След подобни изпитания и триумфи какво можеше да ни предложи светът в мирно време?

— Но това не е никакъв мир — каза ми Олег и пак повдигна апатично рамене. — Сега започва истинската война.

Беше летен следобед и двамата седяхме в един киносалон в Райслип. Светлините бяха току-що светнали между двете прожекции. Спомням си как откъм сводестия таван се спусна сумрачен, лишен от сенки блясък, спомням си горещия застинал въздух, боцкането на мъха от тапицерията на седалките и една счупена пружина, която се беше забила в долната част на бедрото ми — госпожице В., предполагам, че пружинените седалки отдавна са изчезнали от кината, — както и онова странно стаено усещане за безтегловност, което се случваше в паузата между две прожекции по времето, когато продаваха двойни билети. Идеята да се срещаме в киносалони беше на Олег. Вярно, те предлагаха отлично прикритие, но истинската причина беше, че той бе страстен почитател на филмите, особено на популярните по онова време лековати американски комедии с техните женствени мъже със зализани коси и прекрасните мъжествени дами в копринени рокли, по които той въздишаше като влюбен принц, превърнат в жабок, зяпаше тези Клодети, Грети и Диани, изпаднал в любовен екстаз, докато те се носеха по екрана пред него, облени в блещукащи саждено-сребристи прашинки. Двамата с Патрик щяха страшно да си допаднат.

— Виж, Олег, да ти кажа — започнах отново, — една война ми стига. Дадох своя принос.

Той закима тъжно, тлъстините от двете страни на врата му се издуха и се заклатиха като на жаба, после продължи да нарежда за ядрената заплаха и нуждата Съветите да сложат ръка върху тайните на западните технологии за производство на атомни оръжия. Такива приказки ме караха да се чувствам престарял; още не можех да се начудя на онези ракети „Фау 2“.

— Това е работа на вашите хора в Америка — казах му аз.

— Така е. Върджил е вече там.

Върджил беше кодовото име на Бой. Изсмях се.

— Какво! Бой в Америка? Сигурно се шегуваш.

Той пак закима; това май вече се превръщаше в нещо като тик.

— Беше наредено на Кастър да му намери място в посолството.

Отново се изсмях. Кастър беше Филип Маклийш, повече познат като Мрачния шотландец, който миналата година успя да се докопа до първи секретар във Вашингтон, откъдето редовно донасяше на Москва. Бях го срещал един-два пъти по време на войната, когато заемаше съвсем незначителен пост в министерството, и още тогава не го харесах, тъй като надутото му държане ми се струваше направо смешно, а фанатичният му марксизъм — непоносимо досаден.

— Бой ще го вбеси — подхвърлих. — Много скоро и двамата ще изпаднат в немилост и на бърза ръка ще бъдат отзовани. — Странно колко точни се оказват понякога импровизираните предсказания. — Предполагам, че искаш аз да ги контролирам оттук, така ли?

Представих си го — безкрайни подслушвания, ровене из сигнали, уж небрежни подпитвания в разговорите с пристигащи американци, цялото това ужасно балансиране по въже, за да държиш изкъсо агентите, действащи на чужда територия.

— Съжалявам — казах, — не мога да приема.

Светлините в салона взеха да гаснат постепенно, прашните плюшени завеси се отвориха със скърцане. Олег не каза нищо, вдигна поглед нагоре в очакване на първоначалното пращене на издрасканата лента и бялата съскаща светлина по екрана.

— Назначен съм за Пазител на кралските картини — продължих, — казах ли ти? — Той с нежелание извърна очи от облечения в тясна сатенена рокля гръб на Джийн Харлоу и в идващата от екрана водниста светлина ме погледна скептично. — Не, Олег — казах с отегчение, — не на кралските кинокартини, а на живописта. Нали разбираш — изкуство. Ще работя в Двореца, от дясната страна на краля. Разбираш ли? Можеш да го кажеш на твоите господари в Москва: че разполагаш с източник до самия кралски трон, бивш агент в самото седалище на властта. Те ще онемеят. На теб по всяка вероятност ще ти връчат медал. А аз ще получа свободата си. Какво ще кажеш?

Не каза нищо, само обърна глава към екрана. Почувствах се леко засегнат; можеше поне малко да поспори с мен.

— Ето — казах му и пъхнах във влажната му топла длан миниатюрната камера, която ми беше зачислил преди години. — И без това така и не се научих да работя с нея.

Сред блещукащата светлина от екрана — какъв стържещ глас има тази Харлоу — той погледна апаратчето, после мен, по детски сериозен, но пак не каза нищо.

— Съжалявам — измънках, но то прозвуча троснато.

Изправих се и го потупах по рамото. Той направи неубедителен опит да улови ръката ми, но аз я издърпах бързо, обърнах се и с препъване излязох от киното. Шумът от уличното движение в огряната от слънце улица ме удари в ушите като ехиден присмех. Чувствах се едновременно развеселен и мрачен, сякаш веднъж отхвърлил бремето, което бях носил с години, ненадейно отново осъзнах отдавна забравеното си мое собствено и твърде познато бреме.

Отначало не повярвах, че Москва ще ме пусне или поне не толкова лесно. Настрана от други съображения, суетата ми беше наранена. Толкова ли струвах в техните очи, че можеха да се лишат от мен така безцеремонно? Чаках с увереност и с трепет да се появят първите прояви на натиск. Дори се чудех как да устоя на изнудването. Готов ли съм да рискувам светското си положение само и само да бъда свободен? Може би не беше редно да скъсвам така дръзко, казвах си аз, може би трябваше да продължа да им пробутвам откъслечни слухове от отдела, които можех много лесно да си набавя от Бой и другите и които, без съмнение, щяха да ги задоволяват. Те имаха възможност да ме съсипят. Знаех, че няма да направят разкрития за работата, която им вършех — защото скъса ли се една нишка, цялата мрежа ще се разплете, — но с лекота можеха да изобличат моята хомосексуалност. Бях в състояние да понеса публично опозоряване, но никак не ми се нравеше перспективата да вляза в затвора. Да, дните минаваха и седмиците, после месеците, но така и нищо не се случи. Пиех много; имаше дни, в които бях пиян още преди десет сутринта. Нощем, когато излизах на лов, се чувствах по-уплашен от всякога; сексът и шпионирането бяха съществували в равновесие — едното като прикритие на другото. Когато се мотаех в очакване на Олег, бях гузен, но и невинен, тъй като шпионирах, не просех, докато в моите самотни напрегнати бдения пред потъналите в сянка стъпала на градските писоари се бях превърнал в поредния педераст, а не в предател на страната си. Разбирате ли? Когато живееш живот като моя, разумът сключва много и най-съмнителни сделки със себе си.

Не знам каква история беше измислил Олег за пред Москва. Изкушавах се да се свържа с него отново, за да го попитам. Представях си го в Кремъл, застанал по средата на лъснат до блясък под в една от онези огромни безлични зали, как едва диша, мачка шапката си в ръце, а някакъв тъмен субект от Политбюро го слуша зад дълга маса сред дълбока тишина, докато той пелтечи извинения от мое име. Всичко това е чиста фантазия, разбира се. По всяка вероятност с моя случай се е занимал някой треторазреден секретар в лондонското посолство. Те нямаха нужда от мен — истината е, че никога не са имали, не и по начина, по който аз си въобразявах, — затова просто са зачеркнали връзката и толкоз. Винаги са били много практични хора за разлика от налудничавите фантазьори, които управляваха нашия отдел. Дори направиха жест, оценявайки вярната ми служба през годините: шест месеца след онази среща в „Одеон“ в Райслип Олег се свърза с мен, за да ми каже, че Москва би желала да ми направи паричен подарък, май бяха пет хиляди лири. Отказах — нито един от нас не беше спечелил и едно пени от работата си за Русия — и опитах да не се обиждам. Казах на Бой, че съм излязъл от играта, но той не ми повярва, подозирайки, че влизам в по-дълбоко прикритие, подозрение, което според него се беше оправдало години по-късно, когато всичко се разпадна и аз бях човекът, привикан да оправя забърканата каша.

Не съществуваше формална процедура за напускане на отдела; просто се махнах, както толкова много преди мен го бяха направили през изминалата година. Една вечер съвсем случайно срещнах Били Мичет в кръчма на Пикадили и двамата се смутихме като бивши съученици, които не са се виждали от дните си на лудории и караници. Веднъж попаднах и на Куеръл в „Грифона“. Твърдеше, че е напуснал отдела преди мен. Както винаги, веднага се улових, че заемам отбранителна позиция пред тънката му усмивка и бледите му проницателни очи. Бой, който стягаше куфарите за Вашингтон, току-що се беше върнал от едно буйно пиянско пътешествие в Северна Африка — на което беше предпочел да вземе не друг, а майка си: все още енергична прочута красавица, която също като него, макар и в по-малка степен, си падаше по предизвикателното държане. Куеръл знаеше и всички подробности за него: как се напил на коктейл в посолството в Рабат и се изпикал през прозореца в лехите с бугенвилия пред очите на жената на посланика и други подобни.

— Седял, представи си, цяла вечер в бара на хотел „Шепардс“ в Кайро и разправял наляво-надясно, че от години шпионира за руснаците.

— Да — кимнах, — това е стар негов номер. Много обича да втрещява хората.

— Ако го изтипосам в някой от романите си, никой няма да ми повярва.

— О, не съм сигурен, във всеки случай ще добави малко колорит.

Той ме изгледа кръвнишки и се ухили; бледите му малки романчета най-накрая бяха потръгнали; в тях той разсъждаваше върху духовното изчерпване на нашето време и най-ненадейно се радваше на щедър успех, което беше изненада за всички освен за него.

— Искаш да кажеш, че в романите ми липсва колорит ли? — попита.

Свих рамене.

— Не чета много, не и този жанр.

Срещнахме се отново следващата седмица на партито, което Лео Ротънстайн даде в къщата на Поланд Стрийт по случай заминаването на Бой. По-късно за него се разправяха легенди, но онова, което аз най-добре съм запомнил, беше главоболието, което получих, щом пристигнах, и което не ме пусна до късно следващия ден. Разбира се, там бяха всички. Дори Вивиън се беше престрашила да пристигне от убежището си в Мейфеър. Поднесе ми студената си буза за целувка, а през останалата част от вечерта старателно се отбягвахме. Както обикновено, партито започна без встъпление, веднага се разнесоха шумна врява, цигарен дим и алкохолна смрад. Лео Ротънстайн седна да свири джаз на пианото, а едно момиче танцуваше върху масата — виждаше се чак краят на чорапите й. На път от Форин Офис Бой беше подбрал двама млади главорези, които се мотаеха наоколо, скрили фасове в шепите си, и наблюдаваха все по-мощно развихрящия се пир с презрително присвити очи и нещо като трогателна несигурност. По-късно двамата се сбиха, но май по-скоро от скука, отколкото заради скарване, въпреки че единият беше намушкан с нож — нищо сериозно.(По-късно, така чух, двамата си тръгнали с един от моите колеги от Института, безобиден познавач на изкуството и дребен колекционер, който, като се събудил на следващия следобед, открил, че двамата са офейкали, след като задигнали всичко ценно от апартамента му.)

Куеръл ме притисна в един ъгъл в кухнята. Очите му имаха онзи странен блясък, като фосфоресцираща морска вода, който придобиваха винаги щом прекалеше с пиенето; това беше единственият външен признак на препиване у него, за който съм сигурен.

— Чувам, че кралица Мери ти е изпратила подарък дамска чантичка — подхвърли ми той. — Вярно ли е?

— Да, ридикюл — отвърнах студено. — Джорджианска, много красив екземпляр. В знак на благодарност. Отворих й пътя към една сделка… впрочем картина на Търнър. Не знам какво толкова смешно намират всички в това.

Ник се приближи, мрачно пиян; Силвия беше току-що родила първото им дете и се предполагаше, че той продължава да празнува събитието. Спря, застана на място, олюлявайки се, изгледа ме мръсно, дишаше шумно, челюстта му играеше.

— Какво чувам, напуснал си отдела — каза. — Още един гнусен плъх напуска борда на бедния ни стар кораб и ни оставя ние сами да го пазим от потъване.

— По-тихо, старче — каза му Куеръл и се подсмихна. — Наоколо може да има шпиони.

Ник го изгледа кръвнишки.

— Сред тая пасмина тук няма нито един свестен човек, нито един патриот. Какво ще правите, като руските танкове стигнат до Елба, а? Тогава какви ще ги вършите?

— Хайде, Ник, стига — казах. — Пиян си.

— Може и да съм пиян, но знам кое какво е. Ето и гаднярът Бой ще се скатае в гадната Америка. Какъв смисъл има да ходиш в Америка?

— Мислех, че ти си го организирал — намеси се Куеръл.

До нас една млада жена в розова рокля започна да повръща в умивалника.

— Организирал съм какво? — възмути се Ник. — Какво съм организирал?

Куеръл се изсмя тихо и взе да играе с цигарата си, като я въртеше между пръстите и палеца си.

— Чух, че ти си уредил Банистър да замине за Вашингтон, това е всичко — каза той. Явно се забавляваше. — Не е ли така?

Ник гледаше повръщащото момиче с неясен интерес.

— Да не би да си въобразяваш, че имам чак такова влияние? — попита. — Кой от нас изобщо има някакво влияние сега, след като проклетите болшевики са навсякъде.

Вивиън мина край нас, Куеръл се пресегна и ловко улови китката й в тънката си кокалеста безкръвна длан.

— Ела, Вив — каза й, — ела да си поговориш с нас.

Наблюдавах ги. Никой никога не я беше наричал Вив.

— О, мислех, че обсъждате разни мъжки неща — отвърна му тя, — имате толкова сериозен и заговорнически вид. Виктор, изглеждаш много сърдит, да не би Куеръл пак да се заяжда с теб? Ник, как е бедната Силвия? Раждането може да бъде нещо много изтощително, от опит го знам. Божичко, ама какво е яла тази млада жена? Това ми прилича на обелки от домати. Домати са, нали, не е кръв? Кръвоизливите у толкова младо същество не са хубаво нещо. Трябва да се връщам; разговарях с един много интересен мъж. Негър. Беше много ядосан на нещо. Което ми напомня… чухте ли какво отвърнал Бой на онзи Мичет, който го наставлявал да бъде предпазлив, като започне новия си живот в Новия свят? Мичет му казал, че пред американци човек за нищо на света не трябва да говори за раси, хомосексуалност или комунизъм, а Бой му рекъл: „Искаш да ми кажеш да не пускам ръце на Пол Робсън ли?“.

— Чудесна жена — обади се Куеръл, когато тя се отдалечи. Сложи длан върху лакътя ми. — Не сте се развели, нали?

При което Ник нададе мощен пиянски смях.

В полунощ се озовах в капана на неприятен разговор с Лео Ротънстайн. Стояхме на площадката пред стаята на Бой, а по стъпалата над и под нас бяха насядали пияни хора.

— Казват, че си напуснал редиците — започна той. — Че си се измъкнал тихомълком, вярно ли е? Може би си прав. Вече не е останало много за нас тук, нали? Бой постъпи правилно — Америка е мястото. Но, разбира се, ти си имаш твоята работа; често срещам името ти. А мен ме канят да заема пост в Министерството на търговията. Можеш ли да си представиш? Предполагам, че нашите приятели ще останат доволни, като ги знам колко си падат по трактори и тям подобни. Но това не е Блечли Парк, нали? Липсват ми отминалите дни. Колко по-забавно беше тогава и онова приятно, стоплящо те чувство, че наистина вършиш нещо за каузата.

Извади една невероятно тънка златна табакера, отвори я с елегантно свиване на палеца и пред очите ми отново изплува огряната от слънце градина в Оксфорд преди много години, младият Бобър отваря друга табакера със същия жест, и нещо сви гърдите ми, сякаш в мен взе да ръми. Разбрах, че съм пиян.

— Ник ще се кандидатира за Парламента — казах.

Лео се подсмихна.

— Така чух и аз. Звучи като виц, не мислиш ли? Поне са му намерили топло местенце и така унижението ще бъде избегнато. Вече го виждам как се изправя на трибуната.

За миг и с голяма наслада си представих как забивам кроше право в едрото жълтеникаво лице на Лео и смачквам клюнестия му нос.

— Нищо чудно да вземе всички ни да изненада — казах.

За миг Лео ме изгледа напрегнато и уплашено, после се разсмя от сърце, но по своя сух начин.

— О, като нищо — каза той и кимна енергично. — Като нищо!

Под нас издрънчаха няколко колебливи клавирни акорда и Бой запя една мръснишка версия на „Мъжът, когото обичам“.

Сега всички говорят с пренебрежение за петдесетте години на миналия век, твърдят, че било мрачно и безрадостно време, и са прави, ако човек си мисли за маккартизма и Корея, за Унгарското въстание и всички останали важни исторически моменти; аз обаче подозирам, че хората негодуваха не толкова срещу обществения, колкото срещу личния си живот. Съвсем простичко е — мисля, че не се радваха на достатъчно секс. Цялото това бъркане и опипване под корсети и вълнено долно бельо, цялото това меланхолично чукане по задните седалки на колите, оплакванията, сълзите, намусените мълчания, докато радиото напяваше безсърдечно и монотонно за вечна любов — пфу! каква мизерия, какво душевно отчаяние. Най-доброто, на което човек можеше да се надява, беше някаква жалка сделка, скрепена с размяна на евтини халки и последвана от тайно внесено разнообразие в живота на едната половинка и евтини проститутки — в живота на другата. Докато — о, приятели мои! — да бъдеш педераст, беше истинско блаженство. Петдесетте години представляваха последното велико десетилетие в хомоцарството. Сега всички надигат глас за свобода и достойнство (достойнство!), но тези млади буйни глави със своите розови клоширани панталони, които се надвикват в защита на правото си да го правят където им скимне, май не могат да оценят или поне, както изглежда, искат да отрекат факта, че потайността и страхът могат да действат като афродизиак. Нощем, преди да тръгна да обикалям писоарите, прекарвах поне час, в който се наливах с джин, за да успокоя нервите си и да се подготвя за опасностите, които ме очакват. Възможността да бъда пребит, ограбен и заразен с болест беше нищо в сравнение с вероятността да бъда арестуван и публично опозорен. Колкото по-високо се е изкачил човек в обществото, толкова по-отвисоко пада. Непрекъснато ми се привиждаха едни и същи картини, от които плуввах в пот: как вратите на Двореца се затръшват с дрънчене в лицето ми или как се търкалям презглава надолу по стълбите в Института, а портиерът Портър — да, така се казва, но отдавна вече не ми е смешно — се е извисил над мен, стои пред вратата, отупва ръце и се обръща гърбом с ехидна усмивка. Но затова пък каква сладост придаваха тези ужаси на моите нощни похождения, как гърлото ми се свиваше от възбудата, която запалваха у мен.

Обичах модата на петдесетте, красивите мъжки костюми от три части, скъпите памучни ризи и копринени папийонки, големите тежки обувки, изработени по поръчка. Обичах всички принадлежности на светския живот в онези дни, на които сега толкова се присмиват — кубовидните кресла, кристалните пепелници, радиоапаратите с цвят на плесенясало дърво, с ярки лампи и мистериозни еротично мрежести фасади, както и автомобилите, разбира се, лъскави, черни, с голяма задница, също като онези цветнокожи джазмени, които понякога пресрещах на задната сценична врата на лондонския „Хиподрум“. Когато мислено се връщам назад, това са нещата, които си спомням най-ясно, не големите обществени събития, не политиката — която изобщо не беше никаква политика, а само едно истерично подготвяне за нови и нови военни действия, — нито дори, казвам го със съжаление, заниманията на децата ми, така несигурни и нещастни в лишените си от баща младежки години; най-вече си спомням разпенения въртоп на педерасткия живот, очарованието на белите копринени шалове, кавгите и тъгите, заплахата, неописуемите, винаги преобилни удоволствия. Точно това му липсваше на Бой в изгнанието му в Америка („Аз съм като Рут — беше ми писал — сред чужди селяндури“). Нищо не можеше да компенсира факта, че не се намира в Лондон, нито кадилаците, нито цигарите „Кемъл“, нито ръгбистите на Новия свят с техните ниско подстригани „канадски ливади“. Може би, ако не беше заминал за Америка, ако се беше махнал като мен или беше останал, продължавайки от време на време да работи за Олег, тогава може би нямаше да си навлече тези големи неприятности, вероятно щеше да свърши като някоя весела застаряваща кралица, която снове между клуба „Риформ“ и обществената тоалетна до метростанцията при Грийн Парк. Но Бой страдаше от неизлечима преданост към каузата. Жалко наистина.

Винаги съм смятал, че Бой просто откачи в Америка. През цялото време беше под наблюдение, тъй като ФБР хранеше големи подозрения спрямо него — те изобщо не бяха в състояние да го разберат, освен това пиеше прекалено много. Ние бяхме свикнали с неговите изстъпления — скандали, тридневни запои, публични демонстрации на сатириазис, но сега историите ставаха все по-мрачни, постъпките му — все по-отчаяни. На прием за служителите от нашето посолство, даван от една легендарна светска дама във Вашингтон — с удоволствие съобщавам, че не помня името й, — той започнал доста грубо да сваля млад мъж пред очите на останалите гости, а когато бедното момче взело да се опъва, Бой му забил едно кроше и го повалил на земята. Пътувал с абсурдната си кола — розов автомобил със сгъваем покрив и автентичен, старомоден клаксон, който надувал с въодушевление на всяко кръстовище, обикалял Вашингтон и околните щати с бясна скорост, събирал квитанции за глоби — по три-четири на ден, — които демонстративно скъсвал пред очите на пътните полицаи, като им натяквал, че има дипломатически имунитет. Бедният Бой, изобщо не си даваше сметка в каква отживелица се е превърнал. Тези неща можеха да бъдат доста забавни през двайсетте години, когато се развличахме с каквото ни падне, но сега неговите провинения само караха хората да се чувстват неловко. О, разбира се, че ние не спряхме да си споделяме разни истории за последните му подвизи и се превивахме от смях, и поклащахме глави, и повтаряхме „добрият стар Бой няма никога да се промени!“. Но после настъпваше тишина и някой ще се изкашля, друг ще поръча на висок глас по още едно за всички и темата тихо потъваше в забвение.

И тогава, една влажна вечер в края на юли, на излизане от Института се улових, че гледам право в петно от стъпкан тебешир върху измития от дъжда, все още димящ тротоар. В старите дни това беше сигналът, с който Олег ме канеше на среща. Видът на бялото петно извика у мен смесица от чувства: паника, разбира се, нарастващ страх, любопитство и нещо като детинско очакване; но най-вече и най-неочаквано носталгия, подхранвана без съмнение от вечерното ухание на летен дъжд върху тротоара и от океанското шумолене на платаните над мен. Повървях известно време с шлифер, преметнат върху едната ми ръка, външно спокоен, докато главата ми гъмжеше от мисли; след това, чувствах се доста странно, изведнъж се шмугнах в една телефонна кабинка — провери уличните ъгли, прозорците на отсрещните сгради, онази паркирана кола, — набрах стария номер и замръзнах в напрегнато очакване, заслушан в кръвта, която пулсираше в слепоочията ми. Гласът, който се обади, ми беше непознат, но обаждането ми беше очаквано. Риджънтс Парк в седем: старата практика. Докато непознатият глас даваше нарежданията си — колко равни и безизразни са тези школувани руски гласове, — мисля, че чух Олег да се подсмихва на заден план. Затворих и излязох от кабинката с пресъхнала уста и леко замаян. Махнах на едно такси. Старата практика.

Олег се беше поналял, но иначе не изглеждаше много променен, откакто го бях видял последния път. Носеше неизменния си син костюм, неизменния си сив шлифер и кафява шапка. Поздрави ме сърдечно, наведе приличната си на коледен пудинг глава и издаде някакво весело бълбукане. В меката лятна вечер Риджънтс Парк беше потънал в златиста мараня и бледа сивкава зеленина. Усещаше се уханието на напоената от скорошния дъжд трева. Срещнахме се при зоологическата градина, както правехме преди, и поехме към езерото. Замечтани влюбени, хванати под ръка, се шляеха наоколо по зелените площи. Деца тичаха и крещяха. Една дама разхождаше малкото си кученце.

— Като у Вато — подхвърлих. — Художник. Френски. Какво искаш, Олег? По-точно какво те интересува?

Олег само поклати глава и пак избухна в нещо като бълбукащ кикот.

— Кастър иска да върви — рече. — Каза, че е време да потегля.

Представих си как Маклийш крачи из ветровитата сива пустош на Москва. Е, нищо чудно там да се почувства като у дома, в края на краищата беше родом от Абърдийн.

— А Бой? — попитах.

Възрастни мъже пускаха модели на корабчета в езерото. Един доста красив младеж с бяла риза и кадифен панталон, мой двойник от младите ми години, се беше излегнал в шезлонг и мрачно пушеше цигара.

— Да, Върджил също — отговори Олег. — Ще пътуват заедно.

Въздъхнах.

— Така — започнах, — значи, все пак се стигна до това. Знаеш ли, никога не съм вярвал, че ще се случи. — Погледнах към младия мъж в шезлонга; той улови погледа ми и се усмихна безочливо и подкупващо; нещо познато стегна гърлото ми. — Защо си дошъл при мен? — попитах Олег.

Обърна към мен най-празния си, най-невинен, опулен от изненада поглед.

— Трябва да ги прекараме до Франция — каза той — или може би до Северна Испания. Където и да е, но на континента. После ще е лесно.

Москва си беше предложила услугите да изпрати подводница, която да вземе двамата някъде от хълмистото крайбрежие на Шотландия. Представих си как Бой и Мрачния шотландец се катерят в тъмното по мокрите скали, градските им обувки подгизнали, и се опитват да включат фенерчетата си, докато в тъмната нощ капитанът на подводницата преброжда брега, за да улови сигнала им, и бълва руски псувни.

— За бога, Олег — казах, — не можахте ли да измислите нещо не толкова мелодраматично, ами цяла подводница? Защо просто не вземат ферибота до Диеп или пък някое от онези туристически корабчета, които правят четирийсет и осем часови обиколки на френското крайбрежие? Използват ги главно бизнесмени, за да мърсуват през уикенда със секретарките си. Спират в Сен Мало и други подобни места; никой не им проверява документите, нито брои пътниците по списък.

Олег изведнъж се протегна и стисна ръката ми над лакътя; никога преди това не ме беше докосвал; странно усещане.

— Джон, сега разбираш ли защо ти се обадих? — каза той нежно. — Ти си гениален.

Не можах да сдържа усмивката си: нуждата да бъдеш нужен, нали разбирате, това винаги е било моята слабост. Продължихме да вървим. Ниското слънце огряваше водата до нас, която имаше вид на разтопено олово, а във въздуха танцуваха прашинки златиста светлина. Олег се изкикоти и шумно пое въздух през сплескания си прасешки нос.

— Кажи ми, Джон — започна закачливо, — ти бил ли си със секретарката си на тия круизи? — После се сети, изчерви се, избърза напред и взе да се поклаща като дебела стара бабушка.

Бой се върна. Обадих му се по телефона в апартамента на Поланд Стрийт. Звучеше разтревожено весел.

— Тип-топ, старче, никога не съм се чувствал по-добре. Радвам се, че се върнах, ония противни американци.

Срещнахме се в „Грифона“. Беше подпухнал и прегърбен, кожата му лъщеше с рибешки блясък. Вонеше на алкохол и американски цигари. Забелязах разранената кожа около ноктите на пръстите му и се сетих за Фреди. Беше се маскирал с тесен спортен панталон в шотландско каре, на краката гуменки за тенис, хавайска риза в лилави и яркозелени цветове; сиво-бежовата му широкопола шапка с кожена лента се мъдреше до лакътя му върху бара като гигантска отровна гъба.

— Пийни нещо, за бога. Дай да се отрежем, ’кво ще кажеш? Сърцето боли, вцепенение, сънливост и така нататък. — Изсмя се и се закашля. — Виждал ли си Ник? Как е той, липсва ми. Всички ми липсвате. Там, оттатък водата, изобщо не знаят как да се забавляват. Работа, работа, работа, ядове, ядове, ядове. И моя милост, Бойстън Алистър Сейнт Джон Банистър, в капана на тяхната лудница; нямам какво друго да правя, освен да се напивам до смърт и да ръгам чернокожи задници на поразия. Трябваше да се махна, ти поне ме разбираш, нали? Трябваше да се махна.

— Божичко — извиках аз, — наистина ли това ти е името — Бойстън? Никога не съм знаел.

Бети Боулър седеше на високия си стол зад бара, пушеше тънки цигари и подрънкваше с гривните си. Бети беше станала едно едро грубо плашило, в каквото обикновено се превръщат закръглените млади хубавици. В разцвета на младостта си беше известна с това, че е позирала на Марк Гертлер[98] — порцеланова кожа, зърната на гърдите й с цвят на горена охра, пирамида от гигантски ябълки в розова купа, но сега, вече в края на своите петдесет години, онзи вид ала Блумсбъри[99] беше напълно изчезнал, потънал в тлъстини, за да стане една от картофените хора на Лусиан Фройд[100]. Винаги малко съм се страхувал от нея. Често изпадаше в крайности, като се люшкаше от добродушни закачки до внезапни изблици от отровни обиди. Една от позите й беше да твърди, че не вярва в съществуването на такова нещо като хомосексуалност.

— Мислех си, че от тамошната си служба ще се върнеш с булка, Бой Банистър — каза му тя със своя кокни. — Някоя янки, богата наследница, красива висока блондинка, подплатена с много активи.

— Бети — рече Бой, — трябва да станеш актриса в пантомимния театър.

— Както и ти, каца с карантия такава! Можеш да играеш Мадам, само дето не изглеждаш достатъчно мъжествен за тази роля.

Появи се и Куеръл, носеше измачкан бял ленен костюм и обувки в два цвята. Беше във фазата си на Самотния пътешественик. Щеше да тръгва за Либерия или може би Етиопия; във всеки случай някъде надалеч в горещи и нецивилизовани страни. Говореше се, че така се спасявал от нещастна любовна връзка — „Усилията на любовта“ беше току-що излязла от печат, — но по всяка вероятност сам беше пуснал този слух за себе си. Седна на бара между нас, изглеждаше отегчен и уморен от живота, наливаше се с джин — тройни дози. Загледах се в едно белезникаво като дим слънчево петно в подножието на стълбата до вратата и си помислих как безшумно светът си гледа работата и се опитва никой да не го забелязва.

— Е, Банистър — започна Куеръл, — най-накрая американците те подпукаха, нали?

Бой плъзна сърдит поглед по лицето му.

— Какво трябва да означава това?

— Чувам, че Хувър те е чупил. Нали знаеш, той е една от най-известните кралици. Те всички са извратени, нали така — тия като Хувър, като Берия.

Много по-късно — слънчевото петно в подножието на стълбата беше станало златисточервено — се появи Ник заедно с Лео Ротънстайн, и двамата в официални костюми, елегантни, зализани, леко абсурдни като двойка контета от карикатурите на „Пънч“. Изненадах се, че идват тук. След избирането на Ник в Парламента той гледаше да избягва старите свърталища, а пък Лео Ротънстайн, чийто баща беше на смъртно легло, много скоро щеше да наследи перската му титла, както и фамилните авоари.

— Също като едно време — обадих се аз, при което и двамата ме изгледаха мълчаливо с особен безжизнен поглед.

Предположих, че съм пиян. Някак раздразнено Ник поръча бутилка шампанско. Носеше ален пояс — никога не е имал вкус. Вдигнахме тост за това, че Бой се е върнал. Но доста вяло. Щом изпихме първата бутилка, Бети Боулър ни донесе втора — от заведението.

— За отсъстващите приятели! — каза Лео, погледна ме над ръба на чашата си и ми намигна.

— Божичко! — промълви Бой и притисна очи с пълната си, изгоряла от слънцето ръка. — Май ще се разплача.

В този момент се обади Олег. Паролата беше Икар. Злочесто име, казах си аз.

СТРАННО, но всичко това приличаше на меланхоличен фарс. Оказа се абсурдно просто. Бой се извини, двамата заедно напуснахме „Грифона“ и аз го закарах до Поланд Стрийт. Над облените в здрач улици небето се къпеше в нежни тъмносини багри като обърната наопаки река. Чаках на канапето в апартамента, докато той си събере багажа. Шампанското все още бълбукаше във вените ми и изведнъж ми се доплака, без да знам защо; непрекъснато въздишах дълбоко и сълзливо, току премигвах лениво и се оглеждах наоколо като пияна костенурка. Много ясно си спомних как се въргаляхме тук с Дани Пъркинс и нещо като спазъм ме прониза със силата на физическа болка. Чувах как Бой трополи над мен, говори си сам и пъшка. След малко слезе с древна пътническа чанта в ръка.

— Исках да взема какво ли не — каза печално. — Но в крайна сметка зарязах всичко. Как изглеждам?

Носеше тъмносив костюм от три части, раирана риза с копчета на ръкавелите и униформена училищна вратовръзка със златна игла.

— Нелепо — казах му, — но другарите ще бъдат страшно впечатлени.

Спуснахме се по стълбите безмълвно и тържествено като двойка разочаровани погребални агенти.

— Заключил съм апартамента — каза Бой. — Дани Пъркинс има ключ. Ако нямаш нищо против, ще запазя другия. Като сувенир, нали разбираш.

— Значи, няма повече да се връщаш, така ли? — подхвърлих небрежно, а той ме изгледа обидено и продължи покрай хирургическия кабинет и по-надолу към мъждукащата нощ. Един господ знае защо се чувствах толкова развеселен.

Този път шофираше Бой, голямата му бяла кола поглъщаше милите безмилостно и ненаситно. Докато прекосявахме реката, свалих прозореца и нощта нахлу в колата с вой. Погледнах под моста и при вида на един червен кораб на котва и общия пейзаж — стъкления мрак, издутата, неспокойна река и този ярък, като нарисуван от фовисти кораб — ме полазиха тръпки; най-неочаквано с някакъв тигърски трепет видях живота си като велик, тъмен и обречен. После напуснахме моста, скрихме се сред складовете и накрая пак излязохме сред обраслите с бурени, разрушени от бомбардировките сгради.

До мен Бой плачеше беззвучно, търкаше очите си с ръка.

Скоро препускахме по голите хълмове. В спомените си пазя тази част от пътуването като едно неспирно и непреодолимо втурване презглава в сепнатата сребриста нощ. Виждам как колата завива, фаровете й се плъзгат по дървесни стволове и обрасли с мъх пътни знаци, а зад предното стъкло ние двамата с Бой представляваме две мрачни физиономии с напрегнат вид, осветени отдолу, стиснали челюсти, с немигащи, вторачени в галопиращия път очи. Аз също съм изчел моите Бюкан и Хенти.

— Поне да беше денем — обади се Бой. — Може би за последен път виждам Блайти.

Филип Маклийш ни чакаше в къщата на майка си в Кент — истинско бижу, покрито с пълзящи рози, дървена порта, чакълена алея и прозорци от зеленикаво стъкло, които светеха. Антония Маклийш ни отвори и ни покани в гостната, без да каже дума. Беше висока кокалеста жена с огромна грива черна коса. Имаше вид на човек, който таи в себе си някаква вечно тлееща лична омраза. Направих странна асоциация с коне, въпреки че никога не я бях виждал да язди. Маклийш седеше в едно кресло, мрачно пиян, загледан в студената решетка пред камината. Носеше стар панталон от каша и абсурдна яркожълта жилетка. Вдигна очи към нас, изгледа ни бездушно, не каза нищо и продължи да съзерцава изстиналата камина.

— Децата спят — каза Антония, без да ни поглежда. — Не мога да ви предложа нищо за пиене.

Без да й обръща внимание, Бой се прокашля.

— Слушай, Фил — каза той, — трябва да поговорим. Вземи си палтото, тук сме със сигурен човек.

Маклийш кимна бавно и унило, изправи се, коленните му стави изпукаха. Жена му се обърна и отиде до прозореца, извади цигара от сребърна табакера върху масата, запали я и остана така, подпряла лакът в едната си шепа и загледана в непрогледната тъмнина. Мислено видях и трима ни — ясно и нереално, като на сцена. Маклийш я погледна с подпухнали от мъка очи и вдигна умолително ръка към нея.

— Тони — промълви.

Тя не отговори, не се и обърна, а ръката му отново се отпусна надолу.

— Време е да вървим, старче — подкани го Бой. Потропваше с крак по килима. — Просто да си поговорим и толкоз.

Напуши ме смях.

Маклийш си облече палтото от камилска вълна и излязохме навън. Дори не носеше багаж. Спря пред външната врата, после отново влезе вътре. Двамата с Бой се изгледахме мрачно, очаквахме плач, викове, разменени обвинения. След миг обаче той се върна с чадър в ръка. Погледна ни глуповато.

— Човек никога не знае — каза.

Когато стигнахме във Фолкстън, беше станало полунощ. Излезе вятър и вълните подмятаха малкия кораб, осветен като коледно дърво.

— Божичко — обади се Бой, — ужасно малък е. На борда трябва да има някой, който ни познава.

— Кажи им, че изпълнявате тайна мисия — подсказах му аз, а Маклийш ме изгледа злобно.

Оставаше въпросът за колата на Бой. Никой не беше помислил за нея; очевидно аз не можех да я върна обратно в Лондон. Той я обичаше и доста се разстрои, докато размишляваше върху възможната й съдба. Накрая реши, че просто ще я остави на пристанището.

— Така ще си мисля, че тя е винаги тук и ме чака.

— Божичко, Бой — казах, — никога не съм си представял, че може да си толкова сантиментален.

Той се ухили тъжно и избърса носа си с ръка.

— Бети Боулър е права — каза той. — Не съм достатъчно мъжествен.

И тримата се изправихме нерешително в края на подвижното мостче, топлият нощен вятър шибаше крачолите ни, а светлините от лампите играеха в краката ни. На борда една камбана издрънча горестно.

— Стражите на нощта — каза Бой и опита да се разсмее.

Маклийш, потънал някъде в изтерзаните си дълбини, гледаше тесния канал от тъмна мътна вода между корпуса на кораба и края на пристанището. Реших, че вероятно си мисли дали да не се хвърли.

— Е! — обадих се бодро.

Тримата си стиснахме ръцете сковано. Мислех си да целуна Бой, но така и не се реших да го направя пред очите на Мрачния шотландец.

— Поздрави Вивиън от мен — каза Бой. — И децата. Жалко, че няма да ги видя как растат.

— Както и аз — казах и свих рамене.

Тръгна по мостчето с тежка стъпка, помъкнал пътническата си чанта. Обърна се.

— Намини да ни видиш някой ден — провикна се. — Хайвер колкото щеш, водка също.

— Разбира се. Ще пристигна на борда на „Освобождение“.

Видях го, че не направи връзка. Мислеше си за нещо друго.

— Виж, Виктор… — обади се пак; вятърът пое полите на палтото му и ги развя. — Прости ми.

Преди да успея да му отговоря — какво ли щях да му кажа? — Маклийш, който стоеше до мен, изведнъж се размърда и някак настоятелно ме хвана за лакътя.

— Слушай, Маскел — каза ми с треперещ глас, — никога не съм те харесвал — не те харесвам и сега, сериозно, — но оценявам това, което правиш, искам да кажа това, че ми помагаш по този начин. Искам да го знаеш. Оценявам го.

Остана така още миг, кимна, изгледа ме с тези негови налудничави презвитериански очи, после се обърна, залитна и закрачи по мостчето. Като видя, че Бой е застанал на пътя му, изблъска го силно назад и каза нещо грубо, което не успях да чуя. Когато ги видях за последен път, двамата стояха един до друг до железния парапет и единственото, което различавах, бяха главите и раменете им; гледаха надолу към мен като двама членове на Политбюро на първомайски парад, Маклийш безизразно, докато Бой ми махаше вяло и тъжно.

Хванах пощенския влак за Лондон и докато тракаше по пътя си — защо влаковете изглеждат толкова по-шумни нощем? — последните остатъци от алкохол в кръвта ми се изпариха и аз се паникьосах. Слава богу, в купето нямаше друг, за да ме види как съм се свил в ъгъла с посивяло лице, изстинал поглед, с треперещи ръце и челюст, която неволно помръдваше. Не от арестуване се боях, не от изобличение, нито дори от затвор; всъщност страхувах се от тези неща, но не ги усещах като непосредствена и осезаема заплаха. Просто се боях, боях се от всичко. Умът ми свистеше в безпорядък, сякаш някаква негова част се беше откачила и хлопаше бясно, като скъсания ремък на вентилатор. Добре че във влака нямаше къде да мърдам, иначе не знам какво бих направил — например да се върна тичешком на пристанището и да скоча на борда на корабчето при Бой и Маклийш, докато отплаваха навътре в морето към така наречената свобода. Мисълта за Лондон ме изпълваше с ужас. Пред очите си виждах града като в някакво Блейково видение — пламнал в зловеща светлина, препълнен с безцелно влачещи се фигури, в чиято гмеж поклащащият се и потръпващ влак щеше да ме изхвърли. Обзе ме усещане за безутешност и неизлечимо злощастие, което ме върна години назад в нощите на най-ранното ми детство, когато лежах в леглото под играещата светлина на свещта, Фреди мънкаше монотонно в креватчето си, а бавачката Нани Харгрийвс ни говореше за пламъците на ада и участта на грешниците; сега, свистейки през мрака към Лондон, изведнъж изправен лице в лице със станалото съвсем възможно проклятие — в този свят и в следващия, — започнах да се моля. Да, госпожице В., молех се несвързано, сгърчен от ужас и срам, но се молех. И за най-голяма моя изненада получих утеха. Неизвестно как великият Отец не-наш спусна мраморната си ръка от небето, постави я върху пламналото ми чело и ме успокои. Когато в три сутринта влакът спря на Чаринг Крос, самообладанието ми се беше върнало. Докато крачех по празния перон покрай пуфтящия потен локомотив, изпънах рамене, прокашлях се и се присмях над себе си за всички нощни страхове. Какво толкова съм очаквал, казах си аз — при бариерата за билети да ме чака полицейски отряд ли?

Взех такси и си отидох вкъщи. Беше невъзможно да заспя. Патрик беше в Ирландия на ежегодното посещение при старата си майка. Още по-добре; не мога да си представя как бих му обяснил среднощното си отсъствие — той винаги познаваше, когато лъжа, което го прави уникален в живота ми. Но какво удоволствие само би му доставил разказът ми; по-късно, когато научи какво съм правил, дълго време не спря да се смее. Никога не ме е взимал на сериозно, не и Патрик. Изпих чаша чисто кафе, но веднага получих сърцебиене, затова обърнах една чашка бренди, от което сърцебиенето ми се усили. Застанах пред прозореца на гостната и се загледах в кървавата лятна зора, която изплува над покривите на Блумсбъри. Птиците се бяха събудили и вдигаха ужасна врява. Усетих в себе си нещо глухо и трепетливо, което не беше само следствие на кофеина; беше същото онова чувство, което ме обземаше навремето още когато живеех с Вивиън и се връщах вкъщи по малките часове след нощ, прекарана в обиколки из градските тоалетни. Във всеки престъпник тлее желанието да бъде заловен.

В девет се обадих на номера на Дани Пъркинс, който Бой ми беше дал, и се уговорихме да се срещнем на Поланд Стрийт. Измъкнах се от къщата, имах усещането, че ме следят. Остра лимоненожълта слънчева светлина и лятна лондонска миризма на дим. Не бях бръснат. Чувствах се като някой от потайните злодеи на Куеръл.

По това време Дани Пъркинс работеше за някакъв букмейкър — като какъв, дори не си направих труда да попитам, но се беше надул, със зализана прическа, същински лондончанин. Когато пристигнах, той се мотаеше отпред, застанал на слънце, и пушеше цигарата си така, сякаш беше атрибут към наконтения му вид. Шикозен костюм, крещяща вратовръзка, черни велурени обувки с каучукова, дебела цял инч подметка. Видът му събуди у мен стари вълнения. Той беше първият ми любовник и първият, който ме окова във веригите на ревността; трудно ми е да кажа кое от двете изживявания беше по-силно. Отначало се смутихме, не знаехме какво да правим: да си стиснем ръцете, изглеждаше някак нелепо, а да се прегърнем — съвсем немислимо. В крайна сметка той лекичко ме удари със свит юмрук по ръката над лакътя, приведе глава и рамене встрани в онази боксьорска поза, която толкова добре си спомнях.

— Здрасти, Вик — каза весело, — изглеждаш чудесно.

— Както и ти, Дани. Изобщо не остаряваш.

— О, не съм много сигурен. Миналата седмица навърших трийсет и пет. Накъде вървим, а?

— Още ли имаш мерак за сцената?

— Не, не; дните ми на професионален изпълнител приключиха. Е, продължавам да чуруликам понякога, но главно под душа.

Влязохме в къщата. В антрето още се усещаше миризма на лекарства, въпреки че онзи доктор мошеник се беше изнесъл отдавна. На мястото на кабинета му сега имаше офис за залагания — „Един от нашите“ — подхвърли Дани със собственически вид, — подът му беше осеян с угарки и изцапани бланки. Моят живот очевидно изчезваше под детрита на времето. Изкачихме стълбите, Дани вървеше пред мен, а аз се опитвах да не поглеждам към тесния му ханш и стегнатото му дупе. В гостната видях как погледът му се плъзна по дивана без следа от спомен.

Все още не беше споменал името на Бой.

Намерих половин бутилка скоч и двамата си наляхме, застанали мълчаливо до прозореца, който гледаше надолу към тясната, огряна от слънце улица. Би трябвало вече да са пристигнали в Париж; представих си Бой в бара на Северната гара с чаша абсент и цигара „Голоаз“ в ръка, докато Мрачния шотландец кръстосва тротоара отпред. Разбира се, всички ще бъдем привикани. Потръпнах при тази мисъл; бил съм разпитващ и знаех какво ме чака. Но не се страхувах; не, не се страхувах.

Налях на Дани и на себе си по още едно.

Стаята на Бой носеше всички белези на прибързаното му заминаване: разхвърляни навсякъде книги, камината натъпкана с полуизгорели хартии, разпъната на пода бяла риза като тебеширените очертания на тяло на мястото на убийството. В гардероба открих онзи стар куфар от кафява кожа с месингови ъгли, в който пазеше любовните си писма. Това само Бой може да направи — да ги зареже след себе си ей така. Никак не си падаше по изнудването. За разлика от мен.

— Нещо специално ли търсиш? — попита Дани Пъркинс.

Стоеше пред вратата на спалнята и небрежно размахваше втората си цигара. Свих рамене. Дани се изсмя някак странно.

— Заминал е, нали? — каза.

— Да, Дани, заминал е.

— Ще се върне ли?

— Едва ли, по-скоро не. Замина надалеч.

Той кимна.

— Ще ни липсва, нали? — каза. — Беше толкова забавен. — Дръпна от цигарата си, после кашля половин минута; така и не се научи да пуши.

Вдигнах едно писмо и ето какво прочетох: Най-скъпи ми Бой, снощи изпусна страхотен купон, всички момчета в пълно кралско снаряжение, а Дики беше направо неудържим…

— Странно, като се замисли човек — обади се Дани с пресипнал глас, — как само се забавлявахме, въпреки че нещата не бяха никак розови, войната и всичко останало. Сякаш изобщо не я забелязвахме. Но вече всичко свърши, нали?

— Какво каза, Дани?

— Казах, че всичко свърши. Господин Банистър го няма, старото ни гнездо е празно…

— Да, май си прав; всичко свърши.

Не е за вярване колко небрежни могат да бъдат хората; половината писма бяха на бланки от Камарата на общините; имаше едно дори с клеймото на двореца Ламбет[101].

— Е — каза Дани, — време е да тръгвам. Чака ме работа да приемам залози и други подобни. — Намигна ми и се ухили. Обърна се да си ходи, но спря. — Слушай, Виктор, ако мога да направя нещо, обади ми се. Нали разбираш, познавам много хора.

— О, така ли? Какви хора?

— Ами, казвам ти, ако нещо загазиш като господин Банистър, ако ти потрябва убежище или, да речем, транспорт…

— Благодаря ти, Дани. Признателен съм ти.

Пак ми намигна, козирува наужким и изчезна.

Почти целия следобед тършувах в апартамента. Разбира се, навсякъде имаше уличаващи го материали; изгорих по-голямата част. От огъня стана толкова горещо, че отворих прозорците. Защо миризмата на горяща хартия винаги ме връща в детството? Огледах всичко още веднъж с присвити очи, когато чух стъпки по стълбите. Дали пък Дани не се връщаше за един прощален тек? Излязох на площадката. Един прозорец, който през всичките тези години, в които бях пребивавал в къщата, не бях забелязал, гледаше към далечната омара на лятна зеленина, част от градски парк или градина с дървета и малки като играчки човешки фигури — които работеха, играеха или просто се мотаеха, не знам кое от трите; тази гледка е още пред очите ми, съвършена във всичките си миниатюрни детайли — малък прозорец с изглед към един изгубен свят.

— Дани? — извиках надолу. — Ти ли си?

Не беше той.

Всичко стана много вежливо и с подобаващо благоприличие; никога не можеш да обвиниш отдела в липса на добри обноски. Първият нагоре по стълбите беше Мокстън от отдел „Сигурност“; познавах го бегло, пясъчноруса коса, лице като на невестулка и странно безизразни очи. Спря, където стълбите извиваха, отметна глава назад и нагоре към мен, в едната ръка държеше шапката си, а другата почиваше върху перилата.

— Здрасти, Маскел — каза приветливо. — Теб търсим.

Зад него се виждаше огромен тромав млад мъж с бебешко пъпчиво лице; отдел „Сигурност“, помислих си аз, със забележителна непоследователност винаги подбира възможно най-непривлекателните кадри.

— Това е Брокълбанк — каза Мокстън и помръдна устни.

Значи, най-накрая се случи. Дори не бях изненадан; усещах само нещо като осезаемо утаяване, сякаш огромна тежест вътре в мен се беше откъртила и хлътнала на инч с беззвучен трясък. Мокстън и момчето Брокълбанк стигнаха площадката. Брокълбанк ме изгледа от глава до пети с присвити очи, както е виждал да го правят по трилърите. Новопостъпил, доведен да добие опит „на терен“. Усмихнах му се.

— Пфу! — изпъшка Мокстън, — много топло, бе. — Погледна покрай рамото ми към спалнята. — Разтребваш, така ли? Банистър винаги е бил голям мърляч. О, имало е и клада, усещам по миризмата. Какво му викаха? Felo de se?

— Всъщност, сър, auto-da-fé — обади се Брокълбанк с учудващо изискан тон; май не беше плод на общинско училище.

— Точно така — съгласи се Мокстън, без да го погледне. — Изгаряне на еретици.

Влезе в спалнята, спря по средата на стаята и огледа безпорядъка. Хората от „Сигурност“ обичат да го правят, в края на краищата това оправдава съществуването им. Брокълбанк стоеше до мен и дишаше като огромен тих мотор, вонящ на пот и скъп одеколон.

— Предполагам, че тук вече всичко е изтарашено — каза Мокстън и ме изгледа косо от вътрешността на стаята със своите безизразни очи, — всички висящи краища са завързани и така нататък, нали? — Остана още миг, умислен, после се сепна и се върна на площадката. — Виж какво — каза, — защо не дойдеш с нас в офиса. Да си поговорим. От години не си се вясвал в старата дупка.

— Арестувате ли ме? — попитах и се изненадах от пискливите нотки, които отекнаха в гласа ми.

Мокстън ме изгледа с вежливо недоумение.

— Виж ти! Що за хрумване? Това е работа на полицията. Не, не, както казах, каним те на разговор. Шефът иска да си поговорите. — Сгърчи лице в студена каменна усмивка. — Повикали са и Скрайн. Абе, нещо като порицание, както можеш да си представиш. Ще се изнервят, ако още се туткаме. — Докосна ръката ми, сякаш да ме окуражи, после кимна към Брокълбанк. — Хайде, Родни, води напред. — Докато слизахме по стълбите зад дебелия задник на Брокълбанк, Мокстън си затананика и взе да подмята шапката си в ръка. — Ти си завършил Кеймбридж, нали? — подметна. — Също като Банистър.

— Да, учихме заедно, така е.

— Аз пък завърших в Бърмингам. — Още един леденостуден поглед. — Не е едно и също, никак дори.

Брокълбанк шофираше, докато ние с Мокстън седяхме един до друг на задната седалка с извърнати встрани лица, като всеки гледаше през собствения си прозорец. Колко тихи изглеждаха улиците, стъклен далечен антисвят, понесен от гъстия мек дим на лятото. Умът ми се въртеше вяло, изпаднал в нещо като подводна паника на забавени обороти, като риба, оплетена в мрежа.

— Нали си давате сметка — обадих се аз, — че изобщо не разбирам какво става.

Без да извръща лице от стъклото, Мокстън изхихика. Разбира се, че беше прав: трябва да започнеш да играеш още при първото предизвикателство, а не когато си вече в колата и белезниците са щракнали. Или по-скоро, никога не трябва да преставаш да играеш, нито за секунда, дори когато си сам-самичък в заключена стая с угасени светлини и завит презглава.

Били Мичет имаше обидения, дълбоко засегнат вид на петокласник, който в общата спалня на пансиона е чул слух, че майка му е офейкала, а баща му е разорен.

— По дяволите, Маскел — каза той, — шибана работа, ти казвам. — Никога преди това не го бях чувал да ругае; не знам защо, но това ми се стори обнадеждаващо. Бяхме в една от тайните квартири на улица в краен квартал, някъде южно от реката. Винаги съм смятал, че в тайните квартири витае нещо като църковна атмосфера; необитавана домашна обстановка, която сигурно ми е напомняла за кабинета на баща ми, който той никога не използваше, освен събота вечер, когато си готвеше проповедта за следващия ден. В такава стая винаги е студено и се усеща лека постоянна миризма, породена, предполагам, от години всеотдаен труд, пламенно самозалъгване и непрестанен страх от загуба на вярата. Същата спарена миризма гъделичкаше ноздрите ми и сега, седнал на твърд стол в средата на гостната с кафяви стени, докато Мокстън и Брокълбанк блуждаеха безшумно зад гърба ми в тъмно боядисания мрак, а Били Мичет кръстосваше напред-назад по овехтелия килим пред мен, с юмруци, пъхнати дълбоко в джобовете на сакото си от туид, и правеше остри завои на всяка трета крачка като превъзбуден часовой, който подозира, че убиецът се е промъкнал край него и вече е успял да си проправи път до кралската спалня. Затова пък Скрайн се беше разположил спокойно и удобно в едно кресло под ъгъл спрямо мен, спретнат, сякаш отбил се на гости вуйчо, с елегантен костюм, пъстра вратовръзка и чорапи на ромбчета, а и вечната лула много му отиваше. Знаех го само по име. Необразован, но много проницателен, така се говореше за него. Беше работил като полицай в Палестина. Той обаче не ме тревожеше. Всъщност никой от тях не ме тревожеше; почти се наслаждавах на всичко това, сякаш то беше някаква велика глупост, поставена специално за мое забавление, в която аз нямах да изпълнявам никаква роля освен тази на леко любопитен зрител. Тогава Скрайн започна да говори с приятния си мек глас като на познавач на гълъби. Знаели всичко за мен, така каза, моята работа за болшевиките (точно този термин използва — толкова отживяла, очарователно стара дума!), срещите ми с Олег, всичко.

— Маклийш, Банистър и ти — продължи. — Има и други, разбира се; но най-вече вие тримата.

Мълчание. Той чакаше с вирната брадичка, повдигнати вежди, усмихнат. Знам, ще си кажете, че много си фантазирам, но аз наистина се чувствах по абсолютно същия начин, както през онази сутрин преди много години, когато се събудих призори с пълната увереност, че ще се оженя за Бейби: същото усещане за левитация, сякаш някой мой ангелски двойник се издига над мен във внезапно грейналия въздух, целият в пламъци и позлата. Скрайн се шляпна лекичко по коляното.

— Хайде де — каза добродушно, — няма ли да кажеш нещо?

Станах, тоест изправих истинския си, телесен, твърд и неумолим, плувнал в пот аз, и отидох до прозореца. Отвън видях дърво араукария, което изглеждаше много черно и като обезумяло на фона на слънцето, както и посърнала ивица трева без цветя по бордюра. В отсрещната къща дебел мъж се беше надвесил от тесния прозорец на горния етаж; стоеше толкова неподвижно, изпълнил рамката докрай, че се почудих дали пък не се е заклещил и чака някой да дойде, за да го издърпа оттам. Много бавно извадих цигара от табакерата си — пак се почудих какво стана с тази вещ — и я запалих; жестът ми се стори непоносимо театрален. Странно, светлината, в която човек вижда себе си в подобни ситуации. Май изобщо не се познавах.

— Били — започнах, без да се обръщам, — спомняш ли си онзи ден в края на войната, когато ме извика при себе си в отдела и ми каза, че Дворецът се нуждае от мен да им изпълня някаква поръчка в Бавария?…

Хвърлих недопушената си цигара в камината и се върнах при стола с правата облегалка — колко строг и осъдителен вид може да има такъв един стол, — седнах, кръстосах крака и поставих сключените си ръце върху коленете. Всичко това се беше случвало и преди; чудя се къде. Били ме гледаше нацупено и с недоумение. Описах пътуването си до Регенсбург, как изнесох тайно ковчежето и какво съдържаше то.

— На мен поне „изнудване“ — казах — никога не ми е звучало като грозна дума. Всъщност точно обратното.

Чу се шум от електрическа косачка, от онези старите, които трябва да буташ. Погледнах през прозореца. Дебелакът от отсрещния прозорец се беше измъкнал оттам и сега косеше ливадата си, тикаше машината, сякаш зает в някакво древно свещенодействие, привеждаше се ниско от кръста надолу със сковано изпънати напред ръце, а единият му дебел крак оставаше протегнат назад. Изведнъж се сетих за думата felucca[102]. Празни фантазии, госпожице В., празни фантазии посред криза, с мен винаги така се случва. Били Мичет извади лулата си и започна да я смуче, както бебе — биберон; що се отнася до лулите, Мичет изобщо не можеше да се мери със Скрайн.

— Изнудване — повтори той с равен глас.

Въртях в ръце табакерата си — какво бих правил без моите помощни играчки? — взех втора цигара и я почуках върху капака на табакерата. Вече никой не прави така; а ние защо го правехме?

— Всичко, което искам — казах, — е животът ми да продължи както досега, по същия спокоен, несмущаван от нищо начин. Което значи оставам в Института, запазвам позицията си в Двореца и получавам рицарското звание, което Негово Величество ми обеща на четири очи. В замяна ви гарантирам пълно мълчание за онова, което знам.

Проявих удивително самообладание, повярвайте, щом аз го казвам. Понякога умея да правя така, сякаш целият се втвърдявам, нещо като защитен инстинкт, който е едновременно примитивен и силно развит. Представям си как моите О Мезцеойл прадеди, изскочили от орловата папрат, преследват големия лос, ловци и хрътки са притихнали, готови за набега, докато клетата им плячка вдига красиво натежалата си глава и ги гледа с насълзени печални очи. Пак умълчаване, Скрайн и Били Мичет се спогледаха, изглеждаха така, сякаш ще се разсмеят. Били се прокашля.

— Слушай какво, Виктор — каза, — хайде да не си пробутваме глупости. Големи хора сме. Тази работа в Регенсбург е добре известна от години, никой повече не се интересува от нея.

И аз веднага проумях. Искат сделка, точно както и аз. Имунитетът за мен беше имунитет и за тях. Бягството на Бой и Маклийш представляваше достатъчно голям скандал, гледаха да няма нов. Бях смутен, дори нещо повече — объркан. Бях им извадил моя коз, но останалите около масата само се мъчеха да сподавят смеха си.

— Трябва да ни сътрудничиш — отсече Били, опита се да изглежда страшно строг. — Ще трябва да говориш тук със Скрайн и неговите хора.

Скрайн кимна, очевидно със злорадо нетърпение очакваше интересните разговори, които ни предстояха през следващите месеци и години — нашата връзка щеше да продължи на пресекулки цели двайсет и няколко години.

— Ама, разбира се — отговорих с нещо като галантен опит да покажа нехайно безгрижие; всъщност тяхната цинична практичност ме шокира. — Ще разкрия пред господин Скрайн такива неща, че очите му ще изскочат.

Били ме смушка с лулата си.

— Освен това трябва да си затваряш устата — каза. — Никакви приказки пред твоите педали, чу ли?

— О, Били! — отвърнах.

Той се извърна отвратен, направи физиономия, сякаш ще се изплюе.

Разделихме се и на Брокълбанк му беше възложено да ме закара у дома. Не можеха да приключат бързо с мен. Стоях и чаках, недоволен. Всичко ми изглеждаше така равно, драма без кулминация. В антрето спрях до една прашна аспидистра в потъмняла от времето месингова саксия и се обърнах към Били.

— Между другото — казах, — просто съм любопитен: кой ме предаде?

Скрайн и Били се спогледаха. Скрайн се усмихна сдържано и презрително, сякаш бях любимият му племенник, който иска да бъде почерпен с още едно и с още едно.

— О, стига, доктор Маскел — намеси се той, — това е повече от очевидно.

Вечерният въздух беше натежал от уханието на окосена трева. Брокълбанк, здравенякът Родни, тръгна пред мен към градинската порта и се прозя, от което мускулите на челюстта му изпукаха. Докато пътувахме към къщи, не спря да говори; никой нямал нищо против дребните предателства, по-точно никой от вътрешните хора. Знам, че имаше безброй неща, които тръпнеше да научи от мен. Когато стигнахме до апартамента, аз го поканих да види моя Пусен; беше номер, който често използвах с по-голям успех, отколкото можете да си представите. Повечето от поканените нито знаеха, нито ги интересуваше за какво говоря и бог знае какво очакваха да видят, когато отварях вратата на кабинета си като горд импресарио и им показвах стилизираната картина, на която се вижда как на Сенека му източват кръвта. Говорещите френски вероятно са си мислили, че ги каня на вечеря с пиле. Но Родни си падаше малко сноб и се правеше, че разбира нещичко от изкуство. Внимателно понесе туловището си, обиколи предпазливо на пръсти, под които подът леко проскърца, сякаш апартаментът беше стъкларски магазин. И наистина се оказа нещо като бик в спалнята с тоя негов широк гръб и този негов неочаквано тесен ханш. Жалко обаче, че беше пъпчив.

Тръгна си призори, изпълзя от леглото ми и си събра дрехите — разбира се, изпусна едната си обувка с трясък, — докато аз най-тактично се преструвах, че спя. Почудих се дали ще каже на някого, че е прекарал нощта с мен. Пробив в сигурността, както би се изразил Бой. Бой вече ми липсваше. Лежах буден и гледах как стаята побелява, налегната от дълбока и донякъде необяснима тъга. Когато станах, смених спалното бельо — неведнъж бях хващал Патрик, въпреки прословутата му липса на ревнивост, да оглежда чаршафите ми със зоркия поглед на подозрителна хазяйка; тръгнах надолу по стълбите, извадих колата, в онези дни беше голям стар хилман, към който се бях привързал, и поех на запад през града. Не знаех къде отивам; бях още замаян от снощното безсъние. Улиците бяха плувнали в ослепителна слънчева светлина и остро очертани издължени сенки. След малко заръмя — невъзможно, от безоблачно небе, а когато пуснах чистачките, видях, че полза няма; тогава разбрах, че плача. Това вече беше изненада. Спрях колата, извадих носна кърпа и попих лицето си — чувствах се нелепо. След малко сълзите спряха и аз останах така известно време с глава, отметната назад върху облегалката, подсмърчах и преглъщах. Минаващ наблизо млекар надникна и ме изгледа с жив интерес; май бях успял да разнообразя ранната му обиколка. Беше прекрасна утрин, истински прекрасна. Слънцето. Малките бели пухени облачета. Птиците. Тъкмо да потегля отново, когато забелязах, че улицата ми е позната, и леко изненадан, установих, че съм спрял на няколко къщи от жилището на Вивиън. Завръщане у дома, казах си, съзнавайки цялото двусмислие на израза и глупавия копнеж, който се съдържа в него. Откога къщата на Вивиън, всъщност която и да е къща, някога обитавана от нея, е била дом за мен?

Тя сигурно е била будна — всъщност никога не си е падала по спането, — защото, когато натиснах звънеца, веднага се спусна на долния етаж и ми отвори. През ума ми мина смътната мисъл дали пък не е свикнала да приема посетители по това време на деня, а и изражението, което пробяга по лицето й, не издаваше ли разочарование, че това съм аз, а не някой друг, по-интересен човек? Носеше светлосин пеньоар — потръпнах и пред очите ми изплува сеньор Фонсека, проснат на земята в локва от собствената си кръв — и копринени пантофи, а косата си беше вързала отзад в нещо като прическа, която не й отиваше. Нямаше грим и това придаваше на лицето й забулен и угрижен вид; ако наистина беше очаквала посетител, той би трябвало да е стар и доверен приятел, тъй като на света рядко му се разрешаваше да вижда Вивиън без маска.

— Виктор! — възкликна тя. — Пресвети небеса, каква приятна изненада. Помислих, че е пощаджията.

Антрето, изпълнено с утринна светлина, приличаше на дълга стъклена кутия, увиснала насред огряното от слънце пространство. Алените рози, които едва се побираха във вазата, като че пулсираха дълбоко в себе си като лениви сърца. Вивиън затвори вратата и за миг се поколеба, зарадвана и объркана.

— За теб е много късно — подхвърли — или много рано? Не си пиян, нали? Само дето ми изглеждаш малко… странен. Знаеш ли, че е пет часът сутринта?

— Да — отвърнах. — Съжалявам, не знам какво очаквах. Просто минавах оттук и…

— Да. Влез в кухнята. Децата спят.

Сетих се за Антония Маклийш: трябва ли да й се обадя по телефона? И да й кажа какво?

— Чудя се какво може да предложи човек в този час на деня — каза Вивиън, мина пред мен и отвори кухненската врата. — Навремето щяхме да си отворим бутилка шампанско. Говорейки за навремето, как е Бой?

— Той… замина.

— Толкова отдавна не съм го виждала. Всъщност не съм виждала никого от онзи наш свят. Наистина съм изгубила връзка с него. Как смяташ, това означава ли, че ще се превърна в самотна старица, госпожица Хавишам от Саут Одли Стрийт? Едно е сигурно — чувствам се остаряла. Ако не бяха децата, сигурно изобщо нямаше да излизам навън. Искаш ли чай? — Извърна се въпросително от умивалника, държеше чайника в едната си ръка. Не отговорих. Тя се изсмя тихо и поклати глава. — Виктор, моля те, кажи ми какво се е случило? Приличаш на малко момче, което са спипали да краде ябълки. Неприятности ли имаш? Да не би да си извършил някой непростим грях, да си мастурбирал върху картините на краля или нещо от тоя род?

Тъкмо да отворя уста, без да знам какво ще кажа, когато изведнъж отново се разплаках безутешно в неудържим пристъп на мъка и безпредметен гняв. Не можех да спра. Стоях по средата на стаята, облян от разсеяната светлина на утрото, задавен от лиги, раменете ми се тресяха, скърцах със зъби, свивах юмруци, стисках очи, горещите ми сълзи бликаха неспирно и мокреха нагръдника на ризата ми. Носеха ми обаче някакво ужасно и неприлично удоволствие. Също като онези славни моменти на прегрешение, когато като малък, докато сънувах, се изпусках в леглото и се подмокрях обилно, парещо, безпрепятствено. Отначало Вивиън не направи нищо, само стоеше сепната и несигурна с ръка върху устата си. После се приближи, пеньоарът й блещукаше, прегърна ме и ме накара да отпусна глава върху рамото й. През плата на дрехата й долових миризмата на топла спарена нощ върху кожата й.

— Скъпи — каза, — какво се е случило?

Подкани ме да седна, донесе ми чиста носна кърпа и се засуети да приготвя чая, докато аз седях и подсмърчах.

— Съжалявам — промълвих. — Не знам какво ми стана.

Тя също седна и се загледа в мен от другата страна на масата.

— Миличкият ми — каза, — наистина не изглеждаш добре.

Разказах й за Бой и Маклийш, за бягството до Фолкстън. Говорех задъхано, уплашено, като пратеник, коленичил в нозете на краля, за да му съобщи, че неговата армия е разбита, и не можех да спра, думите сами излизаха от устата ми, лееха се безспирно както сълзите ми преди малко. Вивиън седеше неподвижно, наблюдаваше ме с почти клиничен интерес и не пророни дума, преди да свърша.

— Бой е избягал с Мрачния шотландец, така ли? — обади се най-накрая. — Но това е невъзможно. Те не се понасяха.

— Предполагам, че ще се разделят, нали разбираш, щом стигнат в… закъдето са тръгнали.

— Искаш да кажеш Москва. Натам са тръгнали, нали?

— Да — отговорих. — Май да.

Тя кимна, без да сваля очи от мен.

— А ти? — попита.

— Аз ли?

— Защо не тръгна с тях?

— Защо да го правя? Просто ги закарах до крайбрежието. Бой ме помоли. Беше ми приятел.

— Беше?

— Ами нали вече го няма. Съмнявам се дали някога ще го видим отново.

Наля чай, загледана в извитата кехлибарена струя, която почукваше в чашите. Попитах я дали има нещо, с което да си подсиля чая, но тя не ме чу.

— Винаги си ме лъгал — промълви умислено. — Лъжеше ме от самото начало. Защо сега да ти прощавам?

Вдигнах очи към нея.

— Лъгал ли съм те? — повторих. — За какво съм те лъгал?

— За всичко. Харесва ли ти чаят? Може би искаш да закусиш? И на мен стомахът ми стърже. При стрес винаги се огладнява, не си ли забелязал? Ще изпържа яйца или нещо друго. — Но не се помръдна, седеше с пръсти върху дръжката на чайника, загледана пред себе си и леко кимаше. — Значи Бой е избягал — каза, — бих искала да можех да се сбогувам с него. — Премигна и пак обърна очи към мен. — Знаел си, че възнамерява да духне, нали?

— Какво искаш да кажеш? Дори не знаех, че има причина да иска да избяга.

— Знаел си, но на никого не си казал. Такава… чак такава пък предпазливост!

Очите й блестяха. Извърнах поглед.

— Говориш глупости — казах й. — Нищо не съм знаел.

Продължи да ме гледа мълчаливо, сви юмрук и го постави на масата пред себе си като оръжие. После изведнъж се разсмя.

— О, Виктор! — каза, отпусна юмрук, вдигна ръка и нежно я прокара по бузата ми, както едно време, когато толкова често беше имала повод да го прави. — Клетият ми Виктор. Прав си, нищо не си знаел, нито дори това, което си си мислил, че знаеш. Той криеше всичко от теб.

Чаят имаше вкус на пръст. В тишината ясно долових сигнала на новините в шест, който идваше от радио в съседната къща. Не знаех, че в Мейфеър има толкова ранобудни хора. Нефритена фигурка на монах с голямо шкембе — от колекцията на Големия Бобър — седеше самодоволно ухилена върху перваза до мен. Нещата в тяхното мълчание са далеч по-издръжливи от хората.

Какавида.

— Той ли? — попитах глухо. — Какво говориш? Какво… той?

Не можех да понеса състрадателната й усмивка.

— Толкова ли не разбираш? — каза. — Той е бил. Винаги е бил той…

О, наистина трябва да издиря онзи пистолет.

Продължиха да ме навестяват, година след година; винаги когато се случеше издънка, когато зейнеше нова дупка в държавната така наречена сигурност, Скрайн прекрачваше отново в живота ми — стеснително, почтително и непреклонно, както винаги. По време на нашите разпити — казвам нашите, защото винаги си спомням за тях като за споделяне, нещо като серия консултации или курс по духовни упражнения — дърдореше с часове с неговия си суховат, кротък, даскалски маниер, задаваше един и същ въпрос отново и отново в леко видоизменени версии, после изведнъж се хващаше за някое име, дума, някое неволно, колебливо премигване, за което дори не съм си дал сметка, и тогава всичко се отместваше и разпитването поемаше в съвършено нова посока. Въпреки това всичко ставаше спокойно, възпитано и по приятелски. След време се стигна дотам, че дори започнахме да си разменяме коледни картички — без майтап, правехме го. Той не ми отстъпваше по търпеливост, по концентрация, по умението си да открива издайнически детайли, нито по способността си да вземе един фрагмент и по него да изгради представата си за цялото; но в края на краищата аз се оказах по-издръжливият. През цялото това време — чудя се колко ли часове сме прекарали заедно: хиляда, две хиляди? — мисля, че никога не му дадох повече от това, което би могъл да получи и от другаде. Назовавах имената само на покойници или на онези, които бяха достатъчно в периферията на нашия кръг, за да знам, че отделът няма да си губи времето с тях или поне не задълго. Шахът представлява твърде сериозна, а и твърде войнствена аналогия на това, в което двамата бяхме въвлечени. То по-скоро приличаше на игра на котка и мишка, но кой беше котката и кой — мишката?

Спомням си първия път, когато Скрайн ми гостува в апартамента. От дълго време се натискаше, разбира се, много внимателно да влезе и да огледа онова, което сам наричаше „вариететната ми бърлога“. Възпротивявах се, да дойде да ме разпитва в собствения ми дом, би било незаконно, нарушаване на личното ми пространство, но в крайна сметка един ден омекнах и му казах, че може да намине за по едно шери в шест вечерта. Предположих, че като задоволя безобидното му и в известен смисъл трогателно желание, това ще ми даде предимство. Часът на коктейлите представлява измамнически и несигурен отрязък в ежедневието на хора от неговата класа. Те гледат на него като на време за чай, а пък аз съм наясно, че страшно се дразнят, когато трябва да се лишат от това съществено удоволствие. Както и да е, той се държа съвсем свободно. Отначало май леко се сепна от голите ехтящи галерии, докато се качвахме нагоре, но щом влезе в апартамента, веднага се почувства като у дома си. Дори се канеше да си запали лулата, без да поиска позволение, но аз го спрях, като му поясних, че димът се отразява зле на картините, особено пък неговият, защото той пушеше черен евтин, ситно нарязан тютюн с парлива воня, от която ноздрите ми изтръпваха, а очите ме засмъдяваха. Наблюдавах го как оглежда наоколо; май не беше много впечатлен, дори си мисля, че беше леко разочарован. Чудя се какво толкова е очаквал? Може би лилави копринени драперии и някое педалче, излегнато в шезлонг (на Патрик не му стана никак приятно, когато го помолих да се изнесе, докато трае визитата, и той нацупено потегли към близкото кино). Оживи се обаче, когато зърна малката рисунка на Дега, която бях взел от Френската зала на долния етаж, за да я сложа над камината; така и не успях да се преборя със себе и да харесам творбите на този художник. Точно затова бях взел и картината: за да поживея известно време с нея, надявайки се, че тя ще ме спечели. (Не успя.)

— О, това е нещо прекрасно, нали? — каза той и я посочи с дръжката на лулата си. — Дега. Красива е. — Премигна стеснително. — Знаеш ли и аз рисувам по малко.

— Така ли?

— Акварели. Това е само хоби, въпреки че жена ми държи да ги сложи в рамка и да ги закачим в апартамента. Всъщност правил съм копие и на тази картина от един албум. Но моята е на картон.

— Оригиналът също.

— О!

— И между другото, е Дегас, с-то се произнася.

Изпихме си шерито в кабинета. Той изобщо не забеляза моя Пусен. Имаше два стола — единият от тях вече ви очакваше, госпожице В., макар и да не го знаеше, — но въпреки това останахме прави. Почудих се как ли ще ме опише пред жена си. Сдържан тип, Мейбъл, и страшно надут. Беше октомврийска вечер, цялата в охра и медни отблясъци. Бой и Мрачния шотландец вече се бяха появили пред репортери в Москва, бълваха купища високопарни тъпотии за мир и братство и за световната революция; като взети направо от партиен конгрес, написани им по всяка вероятност от нашите приятели в Кремъл. Излъчиха ги по телевизията, очевидно по време на снежна буря — тогава притежавах доста примитивен апарат; бях го взел уж Патрик да не скучае, но скоро сам се пристрастих, — и с очите си видях каква потискаща и отвратителна гледка представляваха двамата. Къса ми се сърцето, че цялата тази страст и вяра трябваше да се изродят в това: двама червендалести пияници на средна възраст, седнали пред гола маса в стая без прозорци в Лубянка, се правят на големи смелчаци, усмихват се измъчено и се опитват да убедят себе си и света, че най-накрая са пристигнали у дома си в Обетованата земя. Не смеех дори да си помисля как Бой преживява там. Спомних си онази нощ през трийсетте, когато бях отведен в Кремъл и съпругата на комисаря по култура погледна шампанското в чашата ми, сви презрително устни и каза „грузинско“. Приятел от британското посолство твърдеше, че една нощ зърнал Бой в московски хотел, седял на бара с глава, отпусната върху ръката си, и плачел неутешимо. Надявам се да са били сълзи от препиване.

— Смяташ ли, че твоите две приятелчета са щастливи? — попита Скрайн. — Там не предлагат много весели закачки и забавления.

— Техните предпочитания са към хайвера — казах мрачно, — а там го има в изобилие.

Взе да си играе с разни неща от писалището ми; имах желание да го плесна през ръцете. Мразя хората да ми пипат нещата.

— Ти би ли отишъл там? — попита ме.

Отпих от шерито. Беше много добро; надявах се, че и Скрайн ще го оцени.

— Навиваха ме — отговорих. Точно така, Олег беше много настоятелен. — Попитах ги, ако отида, ще могат ли да ми осигурят пропуск за редовни работни посещения в Националната галерия и в Лувъра. Те се консултираха с Москва и отговорът беше „съжаляваме, не“. Не разбират от ирония тия руснаци. В това отношение са също като американците.

— Не харесваш американците, така ли?

— О, сигурен съм, че поотделно са съвсем прилични хора. Работата е в това, че аз не съм демократ, нали разбираш; боя се от закона на тълпата.

— Какво ще кажеш тогава за диктатурата на пролетариата?

— Моля, моля — отвърнах, — да не полемизираме нещата. Още шери? Никак не е лошо, нали?

Долях чашите. Харесвам тази пивка мазност, но иначе дори и в най-доброто шери се долавя горчива жилка, която ми напомня за един неприятен вкус от детството, май рициновото масло на Нани Харгрийвс. Не, предпочитам джин, с неговия загадъчен намек за студ и гори, за метал и огън. В първите дни след бягството на Бой буквално се наливах с това питие от тъмно утро до тъмна доба. Бедният ми черен дроб. По всяка вероятност именно тогава, преди толкова много години, клетките ми са направили първите си пиянски стъпки в дервишкия танц, който сега изяжда вътрешностите ми. Скрайн стоеше и гледаше пред себе си със стъклен поглед, сякаш забравил за чашата в ръцете си. Често блуждаеше по този начин, което действаше изнервящо на хората. Съсредоточаване? Дълбока замисленост? Или може би капан за непредпазливите? — човек бе склонен да губи бдителността си, когато той се отнасяше нанякъде. Късната светлина през прозореца хвърляше никелови отблясъци върху повърхността на Пусен, като улавяше определени багри и потъваше в празнините. Някой от оценителите беше повдигнал въпроса за автентичността на картината — глупости, разбира се.

— Погледни тази картина — казах. — Нарича се „Смъртта на Сенека“. Рисувана е в средата на седемнайсети век от Никола Пусен. Ти нали се имаш за нещо като художник, кажи ми: цивилизацията, която тази картина представлява, не си ли струва да се борим за нея? — Забелязах леко разклащане по повърхността на шерито в чашата, която държах, а си мислех, че съм съвършено спокоен. — Един млад спартанец — продължих — се оплакал на майка си, че мечът му е твърде къс, а нейният единствен отговор гласял: „Тогава трябва да се биеш отблизо“.

Скрайн изпусна странна, скърцаща въздишка. Трябва да призная, че тук, в затвореното пространство на кабинета ми, той издаваше лека, но ясно доловима миризма — със сигурност на тютюн, но и на още нещо, нещо мръсно и неприятно, нещо много, много овехтяло.

— Доктор Маскел, няма ли да е по-добре — обърна се той към мен — да седнем тук, да си преговорим нещата и да приключим веднъж завинаги?

— Вече казах, нямам желание да бъда разпитван в собствения ми дом.

— Не става дума за разпит. Просто… по-скоро бих го нарекъл изясняване на нещата. Аз съм католик — е, майка ми беше католичка, ирландка като теб. Още си спомням как се чувствах като малък на излизане от изповедалнята, онова усещане за… лекота. Разбираш какво искам да кажа.

— Казах всичко, което знам — отсякох.

Той се усмихна, поклати леко глава и внимателно постави чашата си в края на писалището ми. Не беше докоснал шерито.

— Не — рече. — Каза ни всичко, което знаем.

Въздъхнах. Няма ли да има край?

— Това, което искаш от мен, е да предам приятелите си — казах. — Няма да стане.

— Предал си всичко друго. — Продължаваше да се усмихва доброжелателно като мил вуйчо.

— Но това, което вие наричате „всичко“ — казах, — за мен е нищо. За да можеш да предадеш нещо, първо трябва да си вярвал в него. — И твърдо тропнах с чашата върху писалището. — А сега, господин Скрайн, мисля, че е време…

В антрето му подадох шапката. Слагаше си я някак особено, като внимателно я наместваше върху главата си с две ръце, с въртеливо движение, после я килваше леко напред, приличаше на човек, който завинтва капак на съд с безценна летлива течност. Спря на прага.

— Между другото, видя ли какво е казал Банистър пред репортера на „Дейли Мейл“ в Москва? Все още не сме му разрешили да го публикува.

— Тогава как да го видя?

Той се усмихна предпазливо, сякаш бях казал нещо много находчиво или многозначително.

— Аз съм си го преписал — продължи той. — Мисля, че е у мен. — Извади издут портфейл и от него измъкна внимателно сгънат лист хартия. Виждаше се, че е планирал тази малка сценка до последния детайл; в края на краищата той беше човек актьор. Сложи си очилата с телени рамки, старателно загъна дръжките им зад ушите си, после ги намести на носа си, прокашля се встъпително и зачете на глас: „Не си мислете, че съм много въодушевен от видяното — прочете. — Липсват ми приятелите. Понякога се чувствам самотен. Но тук самотата ми е предизвикана от маловажни неща. В Англия се измъчвах от копнеж по наистина важните неща, по социализма“. Тъжно, нали? — Подаде ми листа. — Ето, задръж го.

— Не, благодаря. Не чета „Дейли Мейл“.

Той кимна замислено, погледът му застина върху възела на вратовръзката ми.

— Доктор Маскел, измъчва ли те копнеж по социализма? — попита тихо.

Чух дрънченето и потракването на асансьора, поел нагоре; сигурно е Патрик, който се връща от кино, по всяка вероятност все още сърдит. Понякога животът може да бъде адски уморителен.

— Нищо не ме измъчва — отговорих. — Свършил съм си работата. Само това има значение.

— А приятелите — промълви едва чуто. — Не забравяй приятелите. Те също имат значение, нали?

ГОСПОЖИЦА ВАНДЕЛЬОР току-що си тръгна, боя се, малко гузна. Няма да идва повече; или по-точно, аз няма повече да я приемам. Посещението й беше трогателно като за последно и така нататък и не съвсем така нататък. Бях купил кейк — излезе доста баят, и му боднах една свещичка отгоре. Вече имам специално разрешително да се държа глупашки. Тя изгледа кейка подозрително, озадачено. Нашата първа годишнина, отвърнах и й подадох чаша шампанско в стила според мен на едновремешната галантност; не искам да си мисли, че храня някаква неприязън към нея. Но както тя отбеляза, след като се консултира с измачкания си тефтер с извити краища на страниците, това не била точната дата на първата ни среща. Махнах с ръка да отпъдя тези дребни подробности. Седнахме в кабинета. Тя не го забеляза, но аз възприемах болезнено онова празно място върху стената, където беше висяла картината на Пусен. Макар и облечена с дебелото си палто, на госпожица В. май й беше студено, както винаги; нейният монтьор сигурно доста се озорва, докато я загрее — момичетата винаги обвиняват гаджетата си за околната температура, не ме питайте откъде знам. Освен това носеше и кожената си пола, също както преди. Как да си обясним патоса по отношение на хорските дрехи? Представих си я в малката стая в Голдърс Грийн, в сивата светлина и зловонен утринен въздух с чаша студено кафе върху тоалетката, как се напъхва в тази нейна пола и си мисли, че я чака още един ден на… на какво? Може би в Голдърс Грийн не съществува такава стая. Може би всичко е измислица — баща й адмиралът, недодяланият механик, мрачните пътувания напред-назад по Северната линия, моята биография. Попитах я как върви книгата, а тя ме изгледа злобно като нацупена ученичка, която са хванали да пуши зад навеса с велосипедите. Уверих я, че не храня лоши чувства към нея, а тя се направи, че не разбира, и отвърна, че няма никаква представа за какво говоря. Изгледахме се мълчаливо още миг, аз — усмихнато, тя — сърдито. О, госпожице Вандельор, скъпа моя Серена. Ако наистина това е името ти.

— Независимо как ви изглежда — казах, посочвайки шампанското и разтрошения кейк със свещта, — аз съм официално в траур. — Наблюдавах я внимателно, за да видя реакцията й; такава нямаше, точно както и очаквах; тя вече знаеше. — Да — продължих, — съпругата ми почина.

Мълчание.

— Съжалявам — промълви тя, загледана в ръцете ми.

Април. Такова красиво небе днес, огромни плаващи ледени планини от облаци, а отвъд тях — онова нежно, крехко синьо, слънчевата светлина наднича на пресекулки, сякаш някъде някой своенравен човек е сложил ръка на прекъсвача. Не обичам пролетта; казах ли го вече? Твърде неспокойно, твърде печално е това събуждане на новия живот слепешката. Чувствам се изоставен, наполовина заровен в повехнали клони и чепати коренища. Въпреки това нещо шава в мен. Често си въобразявам, най-вече нощем, че го чувствам ето тук, не, не е болка, искам да кажа, че е онова нещо, което се разраства злокачествено и щрака с щипци. Е, много скоро ще сложа край на този растеж. Ето, отведнъж устата ми пресъхна. Странни странични ефекти. Спокоен съм, съвършено спокоен.

— Твърде тъжно — промълвих, — по всичко личи, че е умряла от недохранване. Отказвала да яде, просто извръщала глава към стената, така казаха. Такава отчаяна жажда да умреш! Не им разрешила да ме повикат; казала, че трябва да ме оставят на мира. Тя винаги е била много по-грижовна от мен, както и по-смела. Погребението беше вчера. Все още съм малко разстроен, както се вижда.

С моя придружител смъртта, до мен във всеки миг, който неуморно обикаля и проучва разклатените ми съпротивителни сили, чудно ли е, че скоро ще убие плячката си? Винаги съм смятал, че Вивиън ще ме надживее. Въпреки това, когато Джулиан ми се обади по телефона, вече знаех, още преди да ми съобщи, че е мъртва. Дълго останахме безмълвни, заслушани в дишането си.

— Така е по-добре — подхвърли той.

Защо младите винаги смятат, че е по-добре, когато старите умират? Предполагам, въпросът съдържа отговора.

— Да — отговорих, — по-добре е.

Беше поискала да бъде погребана според еврейския обичай. Това ме изуми. В началото на нашия брак тя непрекъснато мъкнеше децата на църква, особено когато живеехме в Оксфорд, но сигурно го е правила, както реших по-късно, за да дразни майка си. Не знаех, че толкова милее за Бога на дедите си. Човек не може да си обясни хората, не може. На самото погребение ме очакваха и други изненади. Ник носеше ярмулка, както и Джулиан; по време на молитвата, кадиш или както там се нарича, видях как Ник мърда устни заедно с псалта. Откъде се взе цялата тази набожност, и то така внезапно? Очевидно, че не е било внезапно.

Гробището се намираше в северните покрайнини на Лондон. Пътувахме повече от час, докато пристигнем, въпреки неприличната скорост, с която катафалката си пробиваше път сред претоварения трафик. Неспокоен, студен, сив ден с пориви от дъжд, а на хоризонта — зинал процеп пъклена жълтееща светлина. В колата седях на задната седалка, свит и уплашен. До мен Бланш хлипаше тихо, лицето й беше подпухнало и на петна. Джулиан седеше зад кормилото със силно изправен гръб, без да вдига очи от пътя. Празното място до него беше като печален символ за отсъствието на майка му. Ник пътуваше сам с шофьора си. В един момент, когато за кратко се бяхме качили на магистралата и двете ни коли се изравниха, видях, че той работи, видях документи и златна писалка в ръката му, а до него на седалката — официалната му куриерска чанта. Усети взора ми, за миг вдигна очи с невиждащ поглед, далечен и безизразен, мислите му заети с нещо по-важно. Дори сега, когато вече бе прехвърлил седемдесетте, наедрял и плешив, в това лице с отпуснати черти, сълзящи очи и торбички под тях аз все още можех да видя предишната му красота; дали истинска, или измислена от мен? Затова бях аз, това винаги е била моята задача — да пазя образа му неразмит, да коленича смирено с наведена глава и да държа огледалото пред него, а след това да се обърна и да покажа на света този лик, за да го види.

Пред входа на гробището Бланш направи непохватен опит да улови ръката ми, но аз се направих, че не съм забелязал. Не обичам да ме докосват.

В първия миг не познах Куеръл. Не че се беше променил чак толкова, но беше последният човек, когото очаквах да видя тук. Какво безсрамие! Беше оплешивял и леко прегърбен, но все още притежаваше бдителната си зловеща изисканост. Или не, не беше изисканост, това не беше думата; по-скоро зализаност, едновременно сатанинска и безвкусна, а и вечното му излъчване на притихнала в очакване отмъстителност като, да речем, на отличен плувец, който спокойно наблюдава как неопитният новак се насочва към дълбокото. Носеше небрежно аурата на своята слава. Винаги съм му завиждал. Когато церемонията свърши, приближи се и формално стисна ръката ми. Не се бяхме виждали повече от четвърт век, но въпреки това той се държа, сякаш всеки ден сме заедно.

— Така са евреите — каза ми, — накрая винаги се връщат при своите. Като нас, имам предвид католиците. — Над костюма си носеше дебело подплатено яке. — Напоследък усещам студа по-силно. Кръвта ми се е разредила от това дълго пребиваване на юг. Виктор, ти не изглеждаш никак зле; коварството те поддържа млад, така ли?

Не си спомням някога преди това да е използвал малкото ми име. Запознах го с Бланш и Джулиан. Той изгледа и двамата продължително и с интерес.

— Познавам ви от люлката.

Джулиан показа сдържана учтивост. Възхищавам се на неговата резервираност — нещо, което се среща толкова рядко у младите.

— Имаш очите на майка си — каза му Куеръл, а Джулиан кимна отсечено и сковано, което аз винаги мислено допълвам с удряне на пети като при отдаване на чест.

Бедният ми изгубен син. Куеръл насочи вниманието си към Бланш. Тя трепереше цялата, притесняваше се в присъствието на такава знаменитост. Издърпа ръката си от неговата, сякаш допирът я опари. Почудих се дали знаят за Куеръл, тя и Джулиан. Това не е нещо, за което човек разпитва децата си дори когато са вече пораснали.

— Кога се връщаш? — попитах.

Куеръл ме изгледа.

— Утре.

Пролетният вятър вилнееше във все още голите клони на дърветата и шепа дъждовни капки опръскаха стената на мраморния храм зад нас. Джулиан се опита да ме хване под ръка, но аз го отблъснах рязко, не исках да ме придържа. За миг съвсем ясно видях как Вивиън идва към мен, криволичи между надгробните камъни с правата си черна копринена рокля и почукващите си високи токове. Ник беше вече отпрашил с колата си, без да обели дума. Куеръл похвърли нещо за такси.

— Не, в никакъв случай — прекъснах го, — ще те закараме.

Джулиан отвори уста, но не каза нищо. Куеръл се намръщи.

— Настоявам — казах.

Човек може да се забавлява дори и на погребение.

Втурнахме се скоростно към града, този път двамата с Куеръл на задната седалка, а Бланш и Джулиан отпред — двамата седяха като истукани, напрегнато заслушани в мълчанието зад тях. Куеръл наблюдаваше всичко с интерес и с присвити очи — вечният романист, — мрачните улици на предградията се нижеха край него, ъгловите бакалии, обществените перални, съвършено новите, но вече изцапани молове с ярко аранжирани витрини и подгонени от вятъра боклуци.

— Англия — каза той и изхихика.

При Сейнт Джайлс Съркъс ни спря задръстването. Сякаш слепешката се бяхме набутали сред вдигащо пара стадо големи лъскави потръпващи животни.

— Виж, Куеръл — казах, — хайде да пийнем по нещо.

Как само прозвуча, като едно време! Куеръл ме изгледа с ирония. Джулиан вече спираше до бордюра. На тротоара вятърът ни шибна безмилостно. Докато Куеръл се туткаше със сложната система ципове на якето си, аз се загледах подир колата, която се вряза отново в трафика, и брат и сестра, приведени един към друг, вече разговаряха оживено. Най-потайният живот — животът на децата ни.

— Само гледат как да се отърват от нас — подхвърлих. — Превърнали сме се в досадни старци.

Куеръл кимна.

— Тъкмо си мислех — каза, — че моята любовница е по-млада от дъщеря ти.

Завихме към Сохо. Денят просветля и изгря ярко слънце, което си пробиваше път сред масивите от облаци, и раздвижено в лудешкия си бяг, небето над тесните улици изглеждаше много по-нависоко. Вятърът извиваше и връхлиташе на пориви, прекършваше вратовете на жълтите нарциси на площада. На ъгъла с Уордър Стрийт една старица с чорапи в какаов цвят и наметало като саван крещеше обиди в лицата на минувачите. Бели слюнки по устните и полудели от скръб очи. Слънцето блесна отведнъж, чуждоземно, върху голямо стъкло, натоварено отзад на един камион. Две клубни момичета минаха покрай нас, с палта от изкуствена кожа и с триинчови токове. Куеръл ги изгледа с кисела усмивка.

— Лондон винаги е представлявал пародия на самия себе си — подхвърли той. — Абсурдна, грозна, студена страна. Трябваше да се махнеш, когато имаше възможност.

Поехме по Поланд Стрийт. След бягството на Бой Лео Ротънстайн продаде къщата. Сега горните етажи бяха превърнати в офиси. Постояхме на тротоара, загледани в познатите прозорци. Защо миналото никога не може просто да си тръгне, защо все се пресяга към нас като хленчещо дете. Продължихме, без да говорим. Миниатюрни вихрушки танцуваха по паважа, вдигаха прах и книжни обелки, извиваха се като спирала. Чувствах се замаян.

Старата кръчма се беше сдобила с машина за пинбол. Около нея се бе скупчила шумна тайфа младежи с бръснати глави, широки тиранти и високи обувки с връзки. Двамата с Куеръл се настанихме в неудобна за простатата поза върху ниски столчета пред малка маса в дъното, пиехме джин, загледани в момчетата с продраните им викове, както и в смътно очертаните силуети на старите целодневни пияници на бара. Призраци мъждукаха в сенките. Смях на фантоми. Миналото, миналото.

— Не би ли се върнал? — попитах. — Не ти ли липсва всичко това?

Но той не слушаше.

— Знаеш ли — каза по едно време. — Имах връзка с Вивиън. — Погледна ме, смръщи лице и в същия миг извърна очи. Въртеше цигарата между пръстите си. — Съжалявам — промълви. — Случи се в началото на брака ви. Тя се чувстваше много самотна.

— Да — отвърнах, — знам.

Той ме зяпна, беше едновременно изненадан, но и доволен. Свих рамене.

— Вивиън ми каза.

Един автобус мина отвън с тръбен слонски вой, от което подът, столовете и масата се разтресоха; от втория му етаж за миг ни изгледаха с недоумение вцепенени бледи лица. Куеръл сви устни и изпусна тънка струйка дим към тавана; островчета от бели косъмчета се виждаха по зле обръснатата му пуешка гуша.

— Кога? — попита.

— Какво?

— Кога ти каза?

— Има ли значение?

— Разбира се, че има.

Забелязах, че ръцете му треперят леко; димът се издигаше от цигарата му в същия забързан ритъм. Беше синкав, преди да го вдиша, после — сив.

— О, доста отдавна — отговорих. — В деня след като Бой дезертира. На следващия ден, когато ти и останалите решихте да ме предадете.

При машината за пинбол избухна спор, две от момчетата се биеха наужким, преструваха се, че се ръгат и бутат, че си раздават опасни ритници по пищялите, докато приятелите им ги насъскваха кресливо. Куеръл си изпи питието и изпусна свистяща въздишка. Взе чашите ни и отиде на бара. Погледнах го, облечен с дебелото си подплатено яке и велурените си обувки. Загадъчността на другите зейна пред мен, сякаш изведнъж въздушно течение отвори врата към мрак и буря. Мина още един автобус, още една редица тъпи недоумяващи лица ни изгледаха отвисоко. Куеръл се върна с питиетата и докато се настаняваше на малкия стол, долових идващ от него полъх, вътрешна еманация на нещо първично и долнопробно; нищо чудно и той да е болен. Много се надявам да е така. Намръщи се срещу чашата си, сякаш нещо плаваше в нея. Розови петна колкото шилинг се появиха високо върху всяка от скулите му; какво беше това — гняв? вълнение? Със сигурност не и срам.

— Как разбра? — обади се с дрезгав глас. — Искам да кажа за…

— От Вивиън, разбира се. От кого иначе? В същия ден тя ми разказа всичко, което трябваше да се знае. Все пак ми беше жена, нали?

Отпи голяма глътка, скри се зад чашата си, загледан как последната сребриста капка алкохол обикаля дъното й.

— Исках да те държим настрана и ти го знаеш — каза. — Исках да им пробутаме Ротънстайн или Алистър Сайкс. Но не, казаха, че ти им трябваш.

Изсмях се.

— Сега си давам сметка — казах му, — че ти се появи за това, нали така? За да ми кажеш за теб и Вивиън, както и за… това. Какво разочарование за теб, че вече всичко знаех.

Устните му, съсухрили се с възрастта, бяха прорязани от малки дълбоки бразди по края, което придаваше на устата му старомомински вид. Сигурно и аз така изглеждам. Какво щяха да видят у нас тези младежи, ако решат да ни удостоят със заплашителното си внимание? Как двама тъжни, стари, повехнали евнуси пушат цигари и пият джин, стаили старите си тайни, старите си болки. Махнах на бармана. Беше слаб блед младеж, като излязъл от картина на Бронзино[103], изпит и излъчващ поквара; докато плащах, лекичко докоснах студените му влажни пръсти и той ме изгледа уморено. Сред смъртта живот. Куеръл ме наблюдаваше мрачно, плъзна върха на езика по долната си устна. Опитах да си ги представя — той и Вивиън заедно. Той премига лениво, притвори старите си гущерски клепачи. Отново подуших тленната му миризма.

— Трябваше да им предложим някого — каза.

Разбира се, винаги успявах да разбера какво става. Трябвало е да се сложи край на операцията в Лондон, някой да получава материалите, които Маклийш и Банистър изпращаха от Вашингтон, и да ги предава на Олег. Това е най-малкото, което отделът можеше да очаква; поне за това са се разбрали.

— Да — казах, — и ти предложи мен.

Изведнъж опасните младежи напуснаха и останала сама, машината за пинбол придоби обиден и озадачен вид като куче, на което никой вече не подхвърля пръчка. Разговори, дим и спорадично почукване на чаши.

— Предполагам, че си бил вътре преди мен.

Той кимна.

— Имах действаща клетка още в Оксфорд — отвърна, — бях още студент.

Неприкрита нотка на самохвалство прозвуча в гласа му.

Станах. Изведнъж ми се прииска да се махна от него. Не гняв ме пришпорваше, а нещо като нетърпение; и с този период приключих.

— Наистина съжалявам — казах му, — че не успя да се насладиш на гледката, докато се гърчех.

Отвън, на тротоара, отново ми се зави свят, дори за момент си помислих, че може да припадна. Куеръл махна на едно такси; не можеше да се раздели с мен толкова бързо, след като опитът му за отмъщение се обърна срещу него. Хванах го за ръката — тънка като хартия плът под дебелата дреха, и крехки стари кокали като примитивно оръжие.

— Ти си бил — казах, — нали, ти си дал името ми на онази, която пише книга, онази, която се кани да ме изобличи?

Той ме зяпна.

— За какво да го правя?

Едно такси спря. Той тръгна към него, опита да се освободи от ръката ми, но аз го стиснах още по-здраво. Учудих се на собствената си сила. Шофьорът на таксито се обърна и ни загледа с интерес, двама полуфиркани старци, хванали се един за друг, се дърпат като побеснели.

— Кой тогава? — попитах.

Сякаш не знаех.

Той сви рамене, усмихна се, показа ми старите си пожълтели зъби и не каза нищо. Пуснах го и отстъпих назад, той се наведе, влезе в таксито и затвори вратата след себе си. Докато таксито потегляше, видях бледото му дълго лице през задния прозорец, гледаше право в мен. Май се смееше.

Ненадейно ме порази мисълта: моите деца мои ли са?

Точно в този момент крайно неприятен разговор по телефона с безочлив млад мъж от бюрото на оценителите. Възмутителни намеци. Дори си позволи да използва думата фалшификат. Давате ли си сметка, попитах го, кой съм аз? Мога да се закълна, че го чух да сподавя кикота си. Казах му веднага да ми върне картината. Вече съм решил на кого ще я завещая; не мисля, че ще променя решението си.

Лично той вдигна телефона още при първото иззвъняване. Дали пък не е чакал да му се обадя? Може би Куеръл му беше подхвърлил нещо, колкото да извърши още една гадост, преди отново да отлети на юг към слънцето и невръстната си любовница. Бях ужасно нервен, заеквах като глупак. Попитах го дали може да намина. Последва дълга пауза, после каза съвсем простичко „да“ и затвори. Прекарах следващия половин час в ровене из апартамента, докато открия онзи Уебли; най-накрая го намерих и нададох победоносен вик — беше в дъното на едно чекмедже на писалището ми, увит в стара риза, която с болка си спомних, макар и смътно, че принадлежеше на Патрик. Изпитах странно усещане, докато лежеше в дланта ми. Колко древен изглеждаше, като онези домакински уреди, изложени в експозицията „Викториана“ — тежки, умислени и с неизвестно приложение. Не, не беше неизвестно, със сигурност не и неизвестно. Не беше смазван още от войната, но очаквах, че ще работи. Само два патрона — какво ли може да е станало с другите четири? — но и тези са предостатъчни. Не успях да намеря кобура му и взех да се чудя къде да го сложа, тъй като беше прекалено голям за джоба ми, а когато го пъхнах в колана на панталона, той се плъзна надолу в крачола и здравата ме удари по горната извивка на ходилото. Цяло чудо е, че не гръмна. Щеше да е ужасно; вече бях изтърпял достатъчно унижения, само едно прострелване в крака ми липсваше. В крайна сметка пак го увих в ризата — широки розови райета, обикновена бяла яка; Паци си падаше по такива неща — и го сложих в мрежестата си торбичка. Чадър, шлифер, ключ. Чак след като излязох на улицата, видях, че съм по чехли. Няма значение.

Шофьорът на таксито се случи от онези досадни типове, които не спират да говорят: времето, трафика, пакистанците, наглите пешеходци. Колко непривлекателни са тези кормчии, които ни превеждат през най-важните пътувания в живота. Взех да се разсейвам с мисълта за ропота, който ще се надигне откъм застоялите води на академичния свят по повод посмъртната ми статия върху еротичния символизъм в картината на Пусен „Ехо и Нарцис“ — чудя се, между другото, защо в нея художникът е избрал да изобрази Нарцис без зърна на гърдите? — която предстоеше да излезе в едно предприемчиво и доста разкрепостено ново американско списание за изкуство. Обичам да шокирам хората и до ден днешен. Слънцето бе забулено и Холанд Парк изглеждаше сърдит и умислен въпреки всички тези големи кремави къщи и автомобили в цветовете на детски играчки. С облекчение напуснах таксито, като подадох на шофьора бакшиш от един шилинг или както сега му викат „пет пии“; той изгледа монетата с отвращение, изпсува под носа си и даде газ. Ухилих се; едно от малките удоволствия в живота — да смачкваш фасона на таксиметровите шофьори. По тротоара — влажни петна, миризма на дъжд и гнило. Люляковият храст до вратата щеше да цъфне всеки момент. Един потаен дрозд прелетя в листака и докато чаках, не свали малките си очички от мен. Прислужничката беше филипинка — дребна, смугла, с безкрайно тъжно изражение; каза нещо неразбираемо, а когато прекрачих прага, смирено отстъпи встрани. Мраморен под, италианска масичка, голяма бакърена купа с жълти нарциси, огледало с изпъкнала повърхност в позлатена барокова рамка. Видях бавачката, искам да кажа прислужницата, да гледа подозрително към мрежестата торбичка, чехлите и погребалния ми чадър. Отново каза нещо, отново нищо не й се разбра, но посочи напред с малката си черна като на прилеп лапа и ме поведе към смълчаната вътрешност на къщата. Докато отминавах огледалото, за миг отражението ми в него се сдоби с гигантска глава, а останалата част от мен се източи в нещо като неясна пъпна опашка.

Бледи стаи, мрачни картини, великолепен персийски килим, целият в червено, лилаво и пясъчнокафяво. Гумените подметки на Имелда проскърцваха едва чуто. Влязохме в осмоъгълна оранжерия с цветя в саксии — листата им нереално зелени, лъскави и предано приведени, — след което тя отвори стъклена врата към градината и отстъпи назад с печална окуражителна усмивка. Минах покрай нея и излязох навън. В тревата се виеше изравнена павирана пътечка и прекосяваше ливадата по посока на големи тъмнозелени лаврови дървета, скупчени едно до друго. Изведнъж слънчевите лъчи грейнаха със свистене, нещо във въздуха потрепери и стихна. Крачех по пътечката. Вятър, облаци, стрелнала се към земята птичка. Ник чакаше под воднистата светлина на лавровите дървета. Съвършено неподвижен, с ръце в джобовете, стоеше и ме гледаше. Бяла риза, черен панталон, неподходящи обувки. Ръкавите на ризата — навити.

Това е: „Агония в градината“[104].

— Здрасти, Виктор.

Ето ме, в края на краищата не можах да измисля какво да отговоря, затова попитах:

— Как е Силвия?

Той ме изгледа студено, сякаш бях направил нетактичен намек.

— В провинцията е. Напоследък предпочита да живее там.

— Разбирам.

Една безстрашна червеношийка излетя от клона си, кацна на тревата близо до краката на Ник, клъвна нещо и безшумно се върна обратно на дървото. Ник изглеждаше безупречно. Заради мен ли се беше наконтил с тази хубава копринена риза, тесен елегантен панталон и обувки без връзки (с декоративна златна катарама, разбира се), курдисал се тук на фона на цялата тази зеленина? Още един актьор, който играе ролята си немного убедително.

— Аз умирам, нали знаеш — казах му.

Извърна поглед и се намръщи.

— Да, чух. Съжалявам.

Облаци, слънце за секунда, пак облаци. Толкова непостоянно време. Отнякъде се чу кос, обаждаше се предупредително; наоколо би трябвало да има и свраки; о, знам ги аз свраките.

— Кой ти каза? — попитах.

— Джулиан.

— Нима? Често ли го виждаш?

— Съвсем не.

— В неговите очи ти сигурно вече си заел мястото на бащата — казах му аз.

— Има нещо такова.

Погледна чехлите ми, после мрежестата торбичка.

— Радвам се — казах, — всеки мъж се нуждае от баща.

Пак ме изгледа студено.

— Пиян ли си? — попита ме.

— Ни най-малко. Само малко изнервен. Чувам какви ли не приказки.

— Да — отвърна мрачно, — видях Куеръл да разговаря с теб на погребението. Нещо интересно ли?

— Да.

Кръстосах глезените си и се подпрях на чадъра, придавайки си безгрижен вид; острият му метален шип хлътна в тревата и аз за малко да изгубя равновесие. На възраст съм, на която хората често падат. И точно тогава, тъй като не бях в състояние да се владея повече, се нахвърлих срещу него с всевъзможни упреци — обвинения и контраобвинения, обиди, заплахи, — още неизлезли от устата ми, и вече съжалявах за тях. Въпреки това не можех да спра; от мен се лееше парещ срамен поток, повръщах целия си живот на огорчения, ревност и болка — простете ми — като бълвоч. Мисля, че дори бих могъл да издърпам чадъра си от пръстта и да го размахам заплашително срещу него. Къде остана моят стоицизъм? Ник стоеше и слушаше, гледаше ме снизходително и чакаше да свърша, сякаш бях разглезено дете, което тропа с крак, защото нещо го е прихванало.

— Дори и сина ми поквари! — изкрещях.

Повдигна едната си вежда, опитвайки се да сдържи усмивката си.

— Поквари?

— Да, точно така! С гадните си еврейски глупости. Видях ви как се молехте заедно на погребението.

Щях да продължа, но се задавих от собствената си слюнка, страшно се разкашлях и взех да се удрям по гърдите. Изведнъж започнах да треперя, сякаш в мен се включи някакъв малък неясен мотор.

— Да се приберем в къщата — каза Ник. Той също трепереше, беше само по риза. — Вече не сме в първа младост.

Ябълкови дръвчета, април, млад мъж в хамак; да, трябва да е било през април, онзи първи път. Защо си мислех, че е било в разгара на лятото? Паметта взе да ми изневерява. Нищо чудно спомените ми и за всичко останало да са неверни, подробностите — неточни. Какво ще кажете, а, госпожице В.?

В зимната градина се разположихме в плетени столове от двете страни на ниска плетена масичка. Прислужницата се появи и Ник я помоли да донесе чай.

— За мен джин — намесих се аз, — ако нямате нищо против. — Усмихнах й се; вече се бях успокоил след краткия си катарзис в градината. — Донеси цялата бутилка, скъпа, нали?

Ник оглеждаше градината, подпрял лакти върху страничните облегалки на стола, седеше със сключени пред себе си ръце. Малко мокро лаврово листо се беше залепило върху оплешивялото му теме, сякаш символ неизвестно на какво. Полъх на вятъра пробяга през върбите и след миг изсвистя край чашата до мен. Заръмя, но дъждът бързо се разколеба и отказа. В главата ми гъмжаха всевъзможни неща, парчета, откъслеци от миналото, сякаш полудял оператор навързваше в безпорядък стари блещукащи филмови ленти. Спомних си купона, който Лео Ротънстайн вдигна веднъж преди петдесет години през една лятна нощ в големия парк в Молс, маскираните се разхождаха под шепота на дърветата, а келнери, облечени в ливреи, тържествено кръстосваха моравата с бутилки шампанско, увити във влажни кърпи; мекия тих мрак, звездите, ниско прелитащите прилепи, както и огромната луна с кокален цвят. Върху декорирана пейка до леко издигнатата тревна площ момче и момиче се целуваха, едната гърда на момичето блестеше разголена. За миг се озовах там. Бях с Ник, и Ник беше с мен, и бъдещето беше необятно. Прислужницата се върна с поднос, аз се сепнах и отново се върнах в ужасното настояще.

Беше едва вчера; трудно ми е да повярвам.

Докато Ник — стар, с търбух и торбички — си наливаше чай, аз стиснах бутилката джин за гърлото и напълних чашата си до половината.

— Спомняш ли си — попитах го — онова лято, когато пристигнахме в Лондон за пръв път, когато нощем обикаляхме Сохо и рецитирахме Блейк на глас за забавление на уличните курви? Тигрите на гнева са по-мъдри от конете на покорството[105]. Той беше нашият идол, спомняш ли си? Бич за лицемерите, поборник за свобода и истина.

— Спомням си, че обикновено бяхме пияни — отвърна той и се разсмя; Ник не се смееше истински, просто издаваше заучен звук, като имитираше другите. Взе умислено да разбърква чая си с монотонни кръгови движения. Тези ръце. — Тигрите на гнева — повтори. — Ти това ли си мислеше, че сме?

Изпих си джина. Студен огън, горещи стружки лед. Затвореният чадър, който бях подпрял отстрани на стола, падна върху мраморния под с глух трясък. Днес всичките ми подпори ме предаваха.

— Нали знаеш, че според Йейтс Блейк е ирландец — казах. — Представи си само лондонския Блейк ирландец! Мислех си за времето, когато двамата с приятеля му Стодарт поемат към Медуей, за да рисуват, но са били арестувани по подозрение в шпионаж в полза на французите. Блейк страшно се ядосал, бил убеден, че някой негов мним приятел го е натопил пред властите. Глупаво, нали?

Ник въздъхна — шумно изпуснат въздух — и се облегна назад в плетения стол, който изпука под него като съчки от лагерен огън. Беше уравновесил чашата и чинийката върху коляното си и сякаш разглеждаше рисунката върху порцелана. Тишината пулсираше като сърце.

— Трябваше да бъда запазен — каза най-накрая, уморено и отегчено. — Ти го знаеш.

— Така ли? — попитах. — Знам ли го?

— Аз бях определен да вляза в правителството. Ако не им бяхме дали теб, те рано или късно щяха да стигнат до мен. Това беше колективно решение. Нищо лично.

— Не, разбира се — отговорих, — нищо лично.

Изгледа ме студено.

— При теб всичко беше наред — продължи. — Имаше си работата, както и запазено място в Двореца. Имаше си рицарско звание.

— Не вече.

— Винаги си си падал по почестите и разни буквички след името, по всички тези капиталистически измишльотини. — Погледна часовника си. — Очаквам посещение след малко.

— Кога започна? — попитах. — По времето на Феликс Хартман или преди това?

Той сви рамене.

— О, преди това. Много преди това. Заедно с Куеръл. Влязохме заедно с него. Въпреки това той винаги ме е мразел, не знам защо.

— Още ли работиш за тях?

— Разбира се.

Усмихна се със здраво стиснати устни и наведе върха на носа си; възрастта беше засилила еврейското у него, но въпреки това най-много приличаше на нееврейския си баща — това потайно изражение, пипонестото плешиво теме, наблюдателните забулени очи. Дъждът, след като си беше поел дълбоко дъх, заваля отново, този път с повече решителност. Винаги съм обичал почукването на капките върху стъкло. Треморът ми се ускори — в двете ръце, както и в единия крак, който неконтролируемо се въртеше като рамото на шевна машина.

— Вивиън ли ти каза? — попита. — Винаги съм я подозирал. Но ти с нищо не се издаде през всичките тези години. Каква стара лисица си ти, Док.

— Защо ти не ми каза?

Той се пресегна, внимателно постави чашата и чинийката върху масата и за миг остана така, умислен.

— Спомняш ли си Булон — рече, — онази последна сутрин на кораба с боеприпасите, когато изгуби самообладание? Тогава разбрах, че никога не мога да ти имам доверие. Освен всичко друго ти не беше сериозен; беше се включил само за забавление и за да имаш нещо, в което да се правиш, че вярваш. — Изгледа ме. — Опитах да ти се реванширам. Да ти помогна. Предавах ти всички материали от Блечли, за да можеш да впечатлиш Олег с тях. А когато реши да се оттеглиш и да се посветиш на… — лека презрителна усмивка — изкуството, аз пак бях зад теб. Защо си мислиш, че те пуснаха толкова лесно? Защото имаха мен.

Налях си още една чаша джин. Изведнъж установих, че го предпочитам без тоник; така беше по-ободряващ, по-изразителен, по стоманено силен. Е, малко късно ми е да придобивам нови предпочитания.

— Кой друг знаеше? — попитах.

— Какво? О, на практика всички.

— Силвия и тя ли? Казвал ли си на Силвия?

— Тя се досещаше, но не сме го обсъждали. — Погледна ме, сви рамене опечалено и прехапа устна. — Беше й мъчно за теб.

— Защо си дал моето име на онази персона? — продължих. — Защо ти е трябвало да ме предаваш втори път? Не можеше ли да ме оставиш на мира?

Въздъхна дълбоко и се намести в стола си. Имаше отегчения вид на човек, който едва издържа да слуша нежелано обяснение в любов. Каквото май си беше.

— Защото пак са ме подгонили. — Засмя се; същата ледена усмивка като на Вивиън. — Нали ти казах. Трябва да бъда защитен. — Погледна часовника си. — А сега, наистина…

— А какво ще стане, ако си отворя устата пред пресата? — отсякох. — Какво ще стане, ако ги извикам още днес и им разкажа всичко.

Той поклати глава.

— Няма да го направиш.

— Мога да кажа на Джулиан. Това ще убие част от синовната му преданост към теб.

— И това няма да направиш.

В далечината чухме външния звънец. Той стана, наведе се и вдигна падналия ми чадър.

— Чорапите ти са мокри — каза. — И защо трябва да носиш чехли в това време?

— Заради кокалчетата на палците ми — отговорих и се изсмях, май леко истерично; без съмнение в резултат на джина.

Той отново изгледа мрежестата ми торбичка. Разклатих я.

— Донесох пистолет — поясних му.

Той извърна поглед и раздразнено изцъка с език.

— Някой грижи ли се за теб? — попита. — Искам да кажа, от отдела. Пенсия, такива неща?

Не му отговорих. Тръгнахме през къщата. Докато вървяхме, той изви тялото си от кръста нагоре и ме погледна право в очите.

— Слушай, Виктор, аз…

— Недей, Ник — казах. — Недей.

Понечи да каже още нещо, но се отказа. Усетих присъствието на още някой в къщата. (Ти ли си, скъпа? Хайде, кажи, ти ли се спотайваш в някое от тези позлатени антрета?) Прислужницата — защо продължава да ми се иска да я наричам бавачка? — изникна от сенките в преддверието и ми отвори външната врата. Бързо излязох на стъпалата отвън. Дъждът отново беше спрял, но от листата на люляка още капеше. Ник сложи ръка върху рамото ми, но аз рязко се извърнах, за да избегна допира му.

— Между другото — казах му, — завещавам ти моя Пусен.

Той кимна, изобщо не се изненада; онова листо от лавъра, което се беше лепнало на челото му, още стоеше там. И като си помисля, че някога го бях смятал за бог. Отстъпи назад и вдигна ръка в странен тържествен поздрав, сякаш не приличаше на помахване за сбогом, а по-скоро на ехидна благословия. Бързо се отдалечих надолу по мократа улица през слънчеви отрязъци и пробягващи сенки, поклащах чадъра си, а мрежестата торбичка се мотаеше в краката ми. На всяка крачка тя и нейният товар се блъскаха в пищяла ми; не ми беше до тях.

Надявам се, че госпожица Вандельор няма да остане много разочарована, когато пристигне тук за последното разчистване — нямам никакво съмнение, че именно тя ще бъде изпратена. Унищожих повечето от компрометиращите ме материали; в мазето има великолепна пещ за изгаряне на боклука. А що се отнася до това тук — какво е, мемоарна книга? романизирани мемоари? — ще оставя на нея да реши как най-добре да се отърве от тях. Предполагам, че веднага ще му ги занесе. Той винаги се е оправял с момичетата. Как е възможно изобщо да съм си мислил, че Скрайн ще ми я изпрати? Печално е, че както се оказа, толкова много неща съм схващал погрешно. Сега седим тук, Уебли и аз, в безмълвно общуване. Един драматург от XIX век, вече не си спомням кой, много остроумно отбелязва, че ако в първото действие на сцената се появи пушка, тя непременно ще гръмне в третото. Е, le dernier acte est sanglant[106]… Толкова за моя облог на Паскал; всъщност доста вулгарна концепция.

Какво благородно небе тази вечер, бледосиньо до кобалтово, до наситено лилаво и огромните планини от облаци с цвят на мръсен лед, с нежни бакърени очертания в периферията, пътуват от запад на изток, далечни, внушителни, безмълвни. Небе, което Пусен обича да рисува над неговите възвишени драми за смърт, любов и загуби. Виждат се и ясни пролуки; чакам да се появи някоя с формата на птица.

В главата или в сърцето? Ето ти дилема.

Тате, портата е отворена.