Нежен център

Глава единайсета

Мо остана скрит в нишата зад бара на Фрис-Фрис до девет часа. Междувременно Фрис-Фрис се беше обадил на момчетата по крайбрежието, за да получи информация за действията на полицията.

Едно телефонно обаждане няколко минути преди девет часа успокои Фрис-Фрис, че търсенето на Мо е преустановено и районът е чист от полиция.

Той бързо отиде да изведе Мо от укритието му.

— Махнали са се засега — каза той, като вкара Мо в една задна стая, обзаведена само с маса и четири стола. — Какво смяташ да правиш по-нататък?

Докато стоеше затворен в тъмнината, Мо беше тъгувал за Джако. Мъката му беше унищожителна и истинска. Той обожаваше Джако. Животът без него му изглеждаше празен като дупка в стената. Просто не можеше да си представи, че ще трябва да живее без Джако. Сякаш някой беше затворил капаците на прозорците и му бе отнел живота.

Петте хиляди долара, които беше взел от апартамента на Харди, сега нямаха никакво значение. Какво бяха парите без Джако?

Фрис-Фрис го гледаше тревожно. Никога не беше виждал Мо в такова състояние — несигурен, с измъчено лице и невиждащи очи.

— Мо! Скъпи! Какво става? — попита нервно Фрис-Фрис. — Трябва да помислиш за себе си. Мога да те кача на някой кораб. Един заминава тая нощ за Ямайка. Имаш пари, нали?

Мо седна на един стол и сложи куфарчето с петте хиляди на масата. Той гледаше в отсрещната стена очевидно без да чува какво му казва Фрис-Фрис.

— Хайде, скъпи! — настояваше Фрис-Фрис. — Ченгетата могат да се върнат. Знаят, че се познаваме. Трябва да съставим някакъв план.

Изведнъж Мо излезе от вцепенението си. Стегна се и празнотата в очите му се смени с убийствена, пламтяща омраза.

— Знам какво ще направя. Ще подредя тоя мръсник, който уби Джако!

Фрис-Фрис се сепна.

— Ти си луд! Трябва да бягаш! Забрави за Харди! Помисли за себе си!

— Отивам да очистя тоя мръсник! Не ми пука какво ще стане с мен, стига да го очистя.

Фрис-Фрис сплете дебелите си пръсти.

— Ние ще го очистим, скъпи. Момчетата ще се погрижат за него. Всяко ченге в този град сега души за теб. Качи се на тоя кораб. Аз ще уредя всичко. Не трябва да мислиш за Харди. Момчетата ще се погрижат за него.

— Аз и само аз ще се погрижа за него! — извика Мо, удряйки с юмруци по масата. — Всеки, който го докосне, ще си има неприятности с мен!

Фрис-Фрис вдигна безпомощно ръце.

— Добре, скъпи, но няма да можеш да се добереш до него. Точно сега е ужасно напечено. Всяко ченге…

— О, престани! Дай ми други дрехи… нещо тъмно… и побързай!

На Фрис-Фрис изведнъж му хрумна нещо. Той искаше Мо да избяга на всяка цена. Черното му лице светна.

— Имам женски дрехи тук, скъпи. Ще ти станат. Какво ще кажеш? Имам и перука. Така ще те издокарам, че и майка ти няма да те познае.

Мо го изгледа и кимна.

— Е, това е приказка като хората! — каза той.

След четирийсет и пет минути едно стройно тъмнокожо момиче с черна, тупирана като шлем коса, с вталена синьо-жълта рокля и жълти сандали на босо излезе от бара на Фрис-Фрис и тръгна край брега.

То носеше голяма синьо-жълта ръчна чанта, а в чантата имаше автоматичен пистолет 38-и калибър.

Джина и Харди лежаха на голямото двойно легло. Харди беше малко пиян. Бяха се любили бурно и сега Харди искаше да спи, но Джина беше доста неспокойна.

— Хайде да поговорим — каза тя и изтегна красивото си голо тяло като котка. — Ли, много съм разтревожена. Не могат да ти направят нищо за това, че уби онова дебело животно, нали?

— Не — каза Харди. — Няма нищо опасно. Харди ще се погрижи. Стига вече за това. Беше при самозащита. А сега не можеш ли просто да се отпуснеш? Хайде да поспим.

— Но още няма десет часа — каза Джина. — Как да заспя? Хайде да отидем някъде. В клуб „Корал“ например.

Харди отвори очи и се взря в нея.

— Ти си луда, ако си въобразяваш, че ще изляза, докато оня черен главорез е на свобода — каза той.

Очите на Джина се отвориха широко.

— Искаш да кажеш, че може да ти направи нещо?

— А за какво иначе, мислиш, е това ченге вън пред входната врата? — попита Харди нетърпеливо. — И за какво, по дяволите, мислиш, че има скрити две ченгета долу във фоайето? Те смятат, че той ще се върне тук заради мене. Мо и Джако бяха мъж и жена. — Ли рязко седна в леглото. — Как искам да не бях убивал онази дебела маймуна. Не знам защо го направих.

— Но да допуснем, че не го намерят? — каза Джина и също се изправи с разтревожени очи. — Искаш да кажеш, че ще трябва да стоим тук, докато го хванат?

— Да. Няма да изляза, докато не го уловят. А те ще го хванат — всички ченгета в града са по следите му.

Джина стана от леглото и прекоси стаята, за да вземе халата си. През това време Харди изучаваше голото й тяло. Беше имал повече жени, отколкото можеше да запомни. Нито една от тях не го бе вълнувала така, както Джина.

— Донеси ми нещо за пиене — каза Ли и се облегна на възглавницата.

Джина влезе в кухнята, приготви две уискита, добави джинджър ейл1 и лед. Върна се, даде едната чаша на Харди и се сви на един стол до леглото.

— Хайде да се оженим, Ли — каза тя. — Писна ми да се скитам. Хайде да се оженим. Бихме могли дори да имаме деца.

Харди я погледна с удивление, после се разсмя.

— В твоята уста това звучи направо развратно. Деца? Кой иска деца?

— Аз искам — каза Джина тихо.

Харди се взря в нея и се замисли.

— Всъщност не знам. — Той поклати глава, но Джина, която го наблюдаваше, разбра, че предложението й го бе впечатлило.

— Няма нужда да бързаме — каза тя. — С децата, искам да кажа. Но хайде да се оженим.

— Не си ли щастлива и така? — попита Харди отбранително. — Защо трябва да се женим?

— Веднъж излъгах заради тебе и това може да ми навлече неприятности — каза Джина. — Сега отново трябва да излъжа… че Джако е искал да ме убие и затова си го убил. Това също може да ми навлече неприятности. А аз не обичам неприятностите, Ли. Защо трябва да се излагам на опасност заради тебе? — Тя направи пауза и продължи: — Но за собствения си съпруг бих си изтръгнала и сърцето.

Харди се намръщи и впери поглед в тавана. Защо пък да не се ожени? Защо да няма едно-две деца? Изведнъж се отпусна и се засмя.

— Добре, Пеки, щом искаш точно това — каза той. — Би могло да бъде и по-лошо. Щом тази каша се размине, ще се оженим. Това сигурно е добра идея.

— Не изглеждаш кой знае колко ентусиазиран — каза Джина и се изкиска. Моментът, за който кроеше планове от три седмици, най-сетне бе настъпил.

— Какво очакваш да направя? — попита Харди, като се хилеше. — Да запаля къщата ли?

Джина изписка развълнувано и със скок се хвърли върху него, при което чашата му излетя.

В този момент едно стройно тъмнокожо момиче вървеше по алеята зад блока на Харди. То се движеше бързо и тихо и никой не го забеляза, когато леко отвори вратата, водеща към портиерната. Момичето пристъпи в коридора, затвори вратата, спря и се ослуша. Портиерната бе тъмна. През една открехната врата в края на коридора нахлуваше светлина. Движейки се като черен дух, то се промъкваше към стълбите, когато някой в стаичката се изхрачи шумно. Момичето продължи и стигна до първия етаж. Там се спря, защото видя портиера да чете спортен вестник зад бюрото си. После се прокрадна към стълбите и отново успя да мине незабелязано.

На площадката на втория етаж момичето повика асансьора и когато той пристигна, влезе и натисна бутона за осмия етаж… един етаж под апартамента на Харди. Докато асансьорът с полюшване се качваше нагоре, то отвори чантата си и извади автоматичен нож. Натисна копчето и дългото блестящо острие изскочи от дръжката. Асансьорът спря и вратите се отвориха със свистене. То долепи ръката с ножа до тялото си, излезе от кабинката и се ослуша. Като не чу нищо, тръгна по стълбите. Когато стигна до последното стъпало, един нисък, набит мъж се запъти към него от другия край на коридора. От километри се виждаше, че е ченге.

— Ей, ти! Къде отиваш? — грубо извика той, явно изненадан да види ямайско момиче насреща си.

Ножът проблесна и се заби в гърлото му точно когато ръката му изваждаше пистолета от кобура. Той падна на четири крака, давейки се. Ямайското момиче изтича бързо при него, вдигна тежката си ръчна чанта и я стовари върху главата му.

Мо — защото това бе Мо — стоеше и гледаше потръпващото тяло на полицая. После се наведе, издърпа ножа си, избърса го в сакото на мъртвия и го сложи обратно в чантата. Извади пистолета си, подмина полицая и забърза по коридора към входната врата на Харди. Позвъни и застана неподвижен, в очакване, с леко изкривена перука и озъбена уста.

— Ах, ти, глупачко! Виж какво стана с питието ми! — тъкмо казваше Харди, когато звънецът иззвъня.

Джина се вцепени и погледна Харди. Той се изправи, спусна крака на пода и навлече халата си.

— Кой ли е? — попита Джина с разширени очи.

— Онова ченге — каза Харди с отвращение. — Мога да се обзаложа, че ще се опита да си изпроси питие. — Той тръгна към вратата на спалнята.

— Ли! Не отивай! Нека аз да отворя!

— Я се успокой! — каза раздразнено Харди. — За какво се безпокоиш? Заобиколени сме отвсякъде с проклетите ченгета.

Той излезе в преддверието. Звънецът пак иззвъня.

— Ли! — изпищя Джина, когато Харди отключи входната врата. — Ли!

Три пистолетни изстрела изтрещяха в апартамента. Последва миг тишина, после глух и тъп шум на падащо тяло.

Джина затвори очи. С агонизиращ вик тя се просна в леглото.

Двамата полицаи, които бяха на пост долу във фоайето, чакаха Мо да излезе от асансьора. Трябваха им пет куршума, за да го убият. Той умря ухилен, с перука, килната на тила, и с рокля на цветя, усукана около черните му бедра.

Малко преди осем часа на следващата сутрин Вал изненада портиера на хотела, като излезе на терасата, облечена в панталон и блуза и с тежка плажна чанта в ръка. Той се завтече към нея, а тя му се усмихна притеснено и пресилено.

— Мисля да направя едно ранно плуване — каза тя, когато той взе чантата й. — Чудесно е плажът да е само за теб.

Портиерът, свикнал със странностите на богатите, се съгласи. Той я наблюдаваше, докато тя се качи в колата и потегли, после сви рамене и се върна на поста си пред входа на хотела.

Вал кара по пустия крайбрежен път, докато хотелът се скри от погледа й. Паркира колата встрани от пътя, взе плажната чанта и тръгна към морето, спускайки се по високите пясъчни дюни, докато намери скрито място, където никой не можеше да я види.

Захвърли чантата и тръгна да събира сухи съчки, каквито имаше в изобилие в този участък на плажа. След малко струпа голяма купчина. Извади от плажната чанта бутилка запалителна течност и един вестник. Намокри вестника с течността и го напъха под купчината съчки. След това извади от чантата изцапаното с кръв сако на Крис и също го поля със запалителната течност. Сложи сакото върху купчината, драсна една кибритена клечка и я хвърли върху него. Веднага отскочи назад, тъй като цялата камара избухна в пламъци. Тя застана встрани и почна да наблюдава огъня. След няколко минути от сакото остана само сива пепел, която лекият морски бриз почна да раздухва по плажа.

Убеди се, че от сакото не е останало нищо, и събу панталоните си. Останала само по блуза и бикини, тя хукна към морето.

Вал плува десет минути, после излезе от водата и отново погледна погребалната клада на сакото. След като за последен път се увери, че от него не е останало нищо, свали мокрите си дрехи, бързо се избърса и навлече панталона и един лек пуловер. След петнайсет минути се върна обратно в хотела.

Вал остана в апартамента си до единайсет часа, след което, облечена в семпла бяла рокля и сандали, отиде с колата в санаториума.

Доктор Густав я прие в кабинета си.

— Имам новини за вас — каза той. — Доктор Цимерман ще пристигне тук утре следобед. Може би не сте чувала за него, но той е един от най-добрите специалисти по мозъчни заболявания в света. Аз му писах за вашия съпруг и той смята, че може да направи за него много повече от това, което аз съм в състояние да направя. Всъщност съпругът ви е много по-добре. Положението му непрекъснато се подобрява, но Цимерман мисли, че една малка мозъчна операция може да го излекува напълно. Той е оптимист в това отношение, но аз бих предпочел вие да не сте. Човек никога не е сигурен в такива случаи. Все пак съм убеден, че Цимерман не може да му навреди, а може и да помогне.

Вал стоеше неподвижно, със здраво сплетени ръце на скута си.

— Аз ли трябва да реша?

Густав се усмихна.

— Не, говорих със съпруга ви. Той желае тази операция. Естествено бях длъжен да се консултирам с вас, но щом той е съгласен, мисля, че вие сте освободена от отговорност.

— Аз не се страхувам от отговорност — каза Вал. — Какво ще стане, ако операцията излезе несполучлива?

— Според Цимерман… нищо. Аз съм готов да приема неговото мнение. Тук не става въпрос за алтернатива „оздравяваш или умираш“. Съпругът ви или ще се възстанови напълно, или ще продължи да се чувства както досега.

— Тогава, разбира се, трябва да се оперира — каза Вал. — И няма никаква опасност за него, нали?

— Никаква. Цимерман е направил няколко такива успешни операции.

— Но вие все пак не сте оптимист.

— Не съм казвал такова нещо. Аз не искам вие да сте оптимистка.

— И кога ще бъде операцията?

— Доктор Цимерман пристига утре следобед. Ще го оперира вдругиден сутринта.

Вал се изправи.

— Ще поговоря с Крис сега. Той в градината ли е?

— Ще го намерите там.

Тя го изгледа тревожно.

— Още ли го пазят?

Доктор Густав се усмихна с професионалната си усмивка.

— „Пазят“ не е точната дума, мисис Бърнет. Нека да кажем „наглеждат“.

— Ако операцията е успешна, той няма да бъде… наглеждан, нали?

— Разбира се, че не.

— Но как ще разберете, че е успешна?

— Ще има различни признаци. — Изражението на доктор Густав стана неясно. — Може да минат няколко месеца, докато се убедим напълно в резултатите. Може да очакваме очевидна промяна, щом отново се изправи на крака.

Те поговориха още няколко минути, след това Вал излезе в градината.

Крис Бърнет четеше под едно голямо дърво. Сестрата седеше на няколко метра зад него и плетеше. Тя кимна и се усмихна на Вал, като я видя да се задава по алеята. Крис вдигна очи, постави хартиена лента в книгата и я затвори. После я сложи на земята и стана. Не тръгна към нея, но Вал забеляза, че посрещането е малко по-топло в сравнение с последния път, когато се видяха. Беше си направил труда да стане.

— Чу ли новината? — попита той, придърпвайки още един стол към себе си. — За Цимерман.

— Да. — Тя седна, изгаряйки от желание да го докосне. — Какво мислиш за това, Крис?

— Чувствам се много напрегнат. — Той се отпусна на стола си. — Тук ми писна от самия мене. Само да можех да се върна на работа! Тъпо е да седя тук, докато тя постоянно ме наблюдава.

— Би било чудесно, нали? — каза Вал, опитвайки се да покаже ентусиазъм. — Те изглеждат много обнадеждени. Но не трябва да очакваш някакво внезапно чудо. Те смятат…

— О, знам, казаха ми. — Той се загледа към алеята със смръщено чело. — Как е баща ти?

— Добре е. Зает е, както винаги. Ще се обади довечера.

— По-добре не му казвай за Цимерман. Знаеш какъв е баща ти. Ако операцията излезе неуспешна, пак ще се намуси.

— Не, няма да се намуси. Но няма да му кажа, щом не искаш.

— По-добре недей. — Той я погледна изпитателно. — Как сме с парите? Предполагам, че можем да си позволим тази операция. Този приятел скубе здраво.

— С парите сме доста добре.

Той се поколеба, гледайки встрани, после каза:

— А онзи изнудвач?

Вал също се поколеба, но усети напрежението, което се излъчваше от Крис, и реши да му каже истината.

— Няма да му платя.

Крис се вцепени. Ръцете му изведнъж се свиха в юмруци. Потрепването на устата му стана по-явно.

— Това разумно ли е? Ти каза, че ще му платиш.

— Да, но промених решението си. Говорих отново с него и мисля, че той блъфира.

Крис се размърда притеснено.

— Но това може да се окаже сериозна работа. Ако ме оперират и се излекувам, не искам да ме арестуват тъкмо когато започвам нов живот.

— Но защо да те арестуват?

Той отново се поколеба, после каза:

— Изнудвачът може да се озлоби. Мисля, че трябва да му платим.

— Дали той ще се озлоби, няма значение. Ти не си направил нищо, Крис. Така че защо да се страхуваме?

Той прикри потрепването на устните си с ръка.

— Не мога да си спомня какво се е случило през онази нощ. Може да съм направил нещо. — Той замълча, намръщи се нервно, след това продължи: — Понякога имам неясното чувство, че нещо съм направил.

Вал си пое дълбоко дъх. Мина известно време, преди да овладее гласа си и да попита:

— Спомняш си жената със слоновете, нали?

— Да. Защо?

— Мислех си за нея. Чудех се дали случайно не е носела гривна с миниатюрни слончета. Може би затова я свързваш със слонове.

Той я погледна стреснато, след това се плесна по коляното.

— Страхотна си! Сега си спомням. Да, тя наистина носеше гривна със слончета.

— Приличаше ли на пекинез?

Той се втренчи в нея с присвити очи.

— Тя ли ни шантажира?

— Не. Онзи ден видях едно момиче в ресторанта на хотела. Носеше такава гривна. Беше много привлекателно. Имаше едно от онези сплескани, но привлекателни лица на малко куче.

Крис потри лицето си с ръка. Намръщи се и се замисли. Накрая каза:

— Да, момичето беше точно такова. Сега го виждам ясно.

— Ти ми каза, че си го съжалил — рече Вал. — Защо?

— Не знам. Наистина ли съм казал това? — Лицето му изведнъж се отпусна и стана безизразно. Сякаш завеса се беше спуснала между очите и съзнанието му, откъсвайки го изцяло от Вал. — Казвам много неща, които всъщност не мисля.

Тя разбра, че само ще си загуби времето, ако се опитва да изкопчи още информация от него, и внезапно заговори за тазсутрешното си плуване. Той я слушаше учтиво, но тя усети, че това не го интересува. След още няколко минути празно бърборене Вал стана да си върви.

— Ще те видя утре, Крис. Може би ще успея да говоря с Цимерман.

— Все още ли смяташ, че няма никаква опасност, ако не платим на онзи човек? — попита той, гледайки я втренчено.

— Кой човек, Крис?

Той направи нетърпеливо движение.

— Изнудвачът.

— Да, така смятам.

Дългите му слаби пръсти се размърдаха неспокойно върху коленете му.

— Може да съжаляваме, ако не му платим.

— Аз все още мисля, че ще бъде погрешно и глупаво да му плащаме. Защо трябва да му плащаме?

Потрепването на устните му се засили.

— Кой е той?

— Един частен детектив.

Крис трепна.

— Тези типове са винаги опасни. По-добре да му платим.

— Не искаш ли да разбереш защо се опитва да ни изнудва?

Нещо хитро проблесна в очите на Крис, когато той завъртя отрицателно глава.

— Не, не искам. Аз съм зле. Ти знаеш това. Не искам да се тревожа за разни работи. — Вал усети, че той пуска димна завеса. — Хората говорят толкова отвратителни неща едни за други. Не искам да чувам нищо такова сега.

Следвайки някакъв внезапен импулс, тя отвори ръчната си чанта, извади златната запалка и я пусна в ръката му.

— Виж, намерих това.

Той за момент се взря в запалката в ръката си. След това потрепери и я захвърли с жест на отвращение — така, както човек маха някое гадно насекомо от себе си.

После вдигна очи към Вал. Изразът на лицето му я ужаси. Това вече не беше лицето на Крис. Дори не беше човешко лице. Той бавно започна да става от стола си, докато тя отстъпваше назад. Дъхът минаваше през стиснатите му зъби с лек, шипящ звук. Ръцете му със закривени пръсти се вдигаха нагоре, докато се изправяше.

— Крис!

Гласът й беше остър и ужасен.

— Писна ми от тебе — каза той с мек, застрашителен шепот. — Ще те убия, както убих и нея.

Тогава сестрата се появи зад него. Ръцете й сграбчиха китките му и бързо и силно ги извиха зад гърба с хватка от джудо. Тя го държеше здраво, докато той гледаше свирепо Вал и нервът около устата му потрепваше и се стрелкаше като език на змия.

— Вървете! — каза сестрата настойчиво. — Кажете на доктор Густав! Побързайте! Аз ще се оправя с него!

Вал се обърна и хукна слепешком към къщата. В края на алеята срещна един от болногледачите, който се извърна, като чу забързаните й стъпки.

Тя му разказа на един дъх какво се беше случило и когато той се втурна на помощ на сестрата, Вал падна на колене на тревата и закри лицето си с ръце.