Нежен център

Глава девета

Макс Джейкъбс видя как Вал влезе във Флорида Банкинг Корпорейшън. Часът беше десет и десет. Той чакаше в колата си от девет часа. Запали цигара и продължи да наблюдава и да чака. В десет и половина Вал излезе от банката. Носеше малък кафяв пакет. Докато тя се оглеждаше нагоре-надолу по улицата, Джейкъбс запали двигателя. Малко след това едно такси спря пред нея и тя се качи в него.

Щом таксито се отлепи от бордюра, Джейкъбс излезе от паркинга и подкара след него. Пет минути по-късно таксито спря пред един неугледен блок с офиси и Вал слезе.

Докато Вал плати на шофьора и влезе в сградата, Джейкъбс припряно паркира. Рискувайки да го блъснат, той се промуши между колите и се пъхна в тъмния вход на блока. Асансьорът вече се качваше и Джейкъбс тръгна нагоре по стълбите, наблюдавайки бавното му пълзене. Видя го да спира на третия етаж. Втурна се натам и пристигна запъхтян. Дългият коридор с матови стъкла на вратите беше пуст. Той се облегна на перилата и зачака, сигурен, че Вал е влязла в един от тези офиси.

Когато Вал влезе в приемната на детективската агенция „Хеър“, Люсил вдигна поглед от пишещата машина.

— Имам среща с мистър Хеър — каза Вал тихо.

Люсил я позна и се изправи.

— Мисля, че е готов да ви приеме — каза тя. — Един момент — и влезе в стаята на Хомър Хеър, затваряйки вратата след себе си.

Хеър гризеше парче шоколад. Сам Карш стоеше до прозореца и пушеше. Двамата мъже бяха малко напрегнати.

— Тя е тук — каза Люсил.

Те се спогледаха. Карш каза:

— Наистина ли смяташ да вземеш парите? Вземеш ли ги веднъж, излагаме се на голям риск.

Хеър остави неохотно шоколада в чекмеджето.

— Доведи я тук — каза той на Люсил. След това се обърна към Карш: — Изчезвай, Сами. Ще се оправя сам.

Карш се поколеба, после вдигна рамене и излезе през вратата, която водеше към коридора. Люсил каза:

— Надявам се, че знаеш какво правиш. На мен тази работа все още не ми харесва.

Баща й се ухили, докато бършеше лепкавите си пръсти в носната си кърпа.

— Но ще ти хареса. Доведи я.

Джейкъбс, който продължи да наблюдава, имаше време колкото да се отдръпне зад ъгъла на коридора, когато Карш се появи. Карш постоя в коридора, след това тихо се вмъкна в приемната, когато Вал излезе от офиса и отиде до асансьора. Джейкъбс видя, че тя вече не носи кафявия пакет. Той остана на мястото си, докато асансьорът не се скри от погледа му. След това хукна надолу по стълбите и успя да види как Вал излезе от сградата и с бърза крачка се отправи към центъра на града. Той се поколеба за момент и като видя една дрогерия наблизо, влезе и се затвори в телефонната кабина.

— Мисис Бърнет занесе парите в агенцията на Хомър Хеър — докладва Джейкъбс. — Току-що излезе. Носеше парите в запечатан кафяв пакет. Когато излезе, пакета го нямаше.

Новината порази Теръл.

— Хомър Хеър?! — възкликна той. — Сигурен ли си, че е оставила парите при него?

— Сигурен съм — каза Джейкъбс.

— Добре. Слушай сега, Макс, това е важно. Върни се пред входа на блока и стой там. Ако видиш Хеър, Карш или жена му да излизат с парите, докарай ги тук. Кажи им, че искам да говоря с тях. Действай твърдо. Не ги оставяй да се отърват от парите. Разбрано?

— Ще се оправя, шефе — каза Джейкъбс и затвори.

Сам Карш и Люсил влязоха в стаята на Хеър тъкмо когато той разкъсваше кафявата хартия на пакета. Хеър се усмихваше. Видът на стодоларовите банкноти, които се разсипаха на бюрото, накара Карш да подсвирне.

— О-хо! Това изглежда добре — каза той и се приближи до бюрото. — Приличат на истински пари.

Хеър мушна пръсти в купчината пари, вдигна ги и ги остави да се посипят по бюрото.

— Сами… ние сме богати! След две седмици малката лейди ще ни предаде останалото… Ще имаме половин милион!

Люсил каза:

— Престани да се държиш като скъперник! Какво ще правим с тези пари сега?

Хеър я изгледа остро.

— Какво ти става? Нервен припадък ли имаш, или какво?

— Ти си дяволски прав. Имам нервен припадък! Представи си, че ченгетата влязат сега? Как ще им обясниш наличието на тези пари?

Хеър погледна към Карш и се усмихна със злата си усмивка.

— Оженил си се за умно момиче, Сами. — Той отвори едно чекмедже на бюрото си и извади очукано дипломатическо куфарче. Бързо загреба парите и ги натъпка в него, затвори го и го бутна през бюрото към Карш: — Размърдай се, Сами. Наеми сейф в Маями Сейф Депозит. Използвай първото име, което мине през плодовития ти мозък, стига да не е едно от нашите, и действай. Колкото по-бързо направим това, толкова по-безопасно ще бъде за нас.

Карш се дръпна от куфарчето.

— Без мен! Люсил може да го занесе. Представи си, че някое ченге ме спре на улицата? Не съм чак толкова луд!

— Вземай го — в гласа на Хеър се появи раздразнение, — ако искаш пая си, трябва да го заработиш!

Карш изгледа куфарчето, след това жена си, която го зяпаше безизразно. Като не получи подкрепа от нея, в крайна сметка вдигна куфарчето.

— Ако ми се случи нещо — каза той на Хеър, — ще пропея като славейче.

— Върви и пей — каза Хеър. — Това ще бъде последната ти голяма роля.

Карш внезапно се усмихна.

— Глупости! За една трета от половин милион бих прерязал дори гърлото на жена си.

— Вярвам ти — каза Люсил с твърд, безизразен глас.

Карш й се усмихна.

— Успокой се, скъпа. Аз просто така си говоря. Освен това ще ми трябва ножовка, за да ти прережа гърлото.

Той килна бомбето над дясното си око и излезе от офиса, размахвайки куфарчето в ръка.

Джейкъбс, който чакаше във фоайето, видя Карш да слиза от асансьора. Видя и куфарчето в ръката му. Карш излезе забързано на улицата и Джейкъбс го последва. Карш влезе в служебната кола и затърси ключа из джобовете си. Намери го и тъкмо когато се канеше да го пъхне в стартера, Джейкъбс отвори другата врата и седна до Карш.

— Здрасти, копой — каза той и се усмихна на Карш, който пребледня, като разпозна Джейкъбс. — Към управлението — шефът иска да говори с теб!

Карш погледна крадешком куфарчето, което лежеше между тях.

— В момента съм зает — каза той. — Ще отида при него по-късно. Между другото, той какво иска?

— Не ми каза — рече Джейкъбс и запали цигара. — Към управлението, Карш, и по-бързо.

— Казвам ти, че съм зает в момента — рече Карш отчаяно. — Имам си работа! Слез от колата ми! Ще се отбия при шефа ти след половин час. Хайде, ченге, разкарай се!

— Може би не знаеш — каза Джейкъбс и лицето му изведнъж стана като от гранит, — трийсетина полицаи, включително и аз, мечтаят да те праснат в лявото око. Всички ние мислим, че ти си най-отвратителният червей, изпълзял от вонящо месо. Би ни доставило огромно удоволствие да натикаме гадната ти очна ябълка в гадния ти мозък. Казах ти… към управлението!

— Заплашваш ли ме? — рече Карш с пребледняло лице.

— Да, Карш. Давам ти пет секунди да подкараш колата. В края на тези пет секунди ще получиш най-хубавия удар по окото, който някой червей някога е получавал.

— Ще ти го върна — каза Карш, останал без дъх, и запали двигателя. — Няма грешка! Ще ти вземат значката!

— Ако се вслушаш внимателно, червей, ще чуеш как ми треперят коленете — каза Джейкъбс и се ухили.

След десет минути Карш с куфарчето в ръка влезе в офиса на Теръл, следван от Джейкъбс.

Теръл погледна иззад купчината хартии, пръснати по бюрото му. Джейкъбс посочи куфарчето, което Карш носеше, и кимна с глава. Този сигнал остана незабелязан от Карш, тъй като Джейкъбс беше зад него.

— Слушай, шефе — каза Карш ядосано, — този сополанко няма право да ме отклонява от работата ми. И ме заплашва! Аз ще се оплача…

Джейкъбс сплете пръсти, вдигна двете си ръце и ги стовари в основата на врата на Карш. Карш се строполи на четири крака и изпусна куфарчето. Той си помисли, че таванът е паднал отгоре му. Остана така, докато Джейкъбс не го ритна здраво отзад по излъсканите панталони. Карш несигурно се изправи и се отпусна с пъшкане на най-близкия стол.

— Не можеш да удряш така човека! — каза строго Теръл, макар че очите му светеха от удоволствие.

— Имаше една оса на врата му, шефе — каза Джейкъбс, като си придаде тъжен вид. — Не исках да ухапе бедния човечец.

— Така ли? — каза Теръл. — А аз си помислих за момент, че се държиш грубо с него.

— Никога, шефе. Ти ме познаваш — каза Джейкъбс с широка усмивка.

Карш му се озъби.

— Аз ще те наредя — каза той с треперещ глас. — Само почакай и ще видиш.

— О, я виж ти, пак тази оса — каза Теръл. — По-добре я убий, Макс. Кацнала е точно на темето на бедния човек.

Виждайки как усмихнатият Джейкъбс се приближава към него, Карш бързо скочи от стола, прекоси бързо стаята и залепи гръб на стената.

— Не ме докосвай! — изкрещя той неистово. — Остави ме!

Теръл погледна Джейкъбс, след това куфарчето. Джейкъбс го вдигна, отвори го и изсипа съдържанието му на бюрото.

В този момент вратата се отвори и влезе Бейглър. Като видя парите, които покриваха цялото бюро, той се спря.

— Да не си ограбил някоя банка, шефе? — каза той. — Това май са доста мангизи.

— Така изглежда — рече Теръл — Хайде да видим колко са.

— Не ги пипайте! — извика Карш. — Те са на Хеър! Той ми поръча да ги сложа в някой сейф. — И виждайки, че тримата мъже го гледат втренчено, продължи задъхано: — Аз нямам нищо общо! Това са пари на Хеър! Той само ме…

— Млъкни! — кресна му Бейглър. — Искаш ли да ти бръкна в окото?

Карш преглътна. Той се страхуваше от Бейглър. Остана прав, бял като платно, потеше се непрекъснато, докато Джейкъбс преброи парите.

— Двайсет хиляди — рече той накрая.

Теръл се облегна на стола си и погледна Карш със студени и заплашителни очи.

— Кой ти даде тези пари?

— Казах ти… Хеър. Помоли ме да ги сложа в банков сейф. Не знам нищо за тях.

— Ами?! Знаеш, че Хеър няма толкова пари. Откъде ги е взел?

— Не ми каза. Питайте него, не мен.

— Струва ми се, че осата пак безпокои този нещастник — каза Джейкъбс. — Да я смачкам ли, шефе?

— Отведи го — каза Теръл. — Не обичам да гледам как убиват насекоми. Можеш да кажеш на момчетата, че Сами Карш е тук. И те ще искат да го отърват от осата… Не бъди егоист, Макс.

Джейкъбс захилен сграбчи Карш, изви ръцете му назад, сложи му белезници и след това го изблъска от кабинета. Карш викаше и се съпротивляваше, но Джейкъбс се справяше с него без никакво усилие. Накрая виковете на Карш утихнаха и Теръл погледна Бейглър.

— Какво ще правиш сега? — каза Бейглър. — Този негодник може да не пропее.

— Ще говоря с Хомър Хеър — каза Теръл и се пресегна към телефона.

Вал вървеше надолу по Мейн Стрийт и умът й работеше усилено, когато изведнъж усети зад гърба си забързани крачки… едно чук-чук на нечии високи токчета. Тя се огледа. Едно момиче се приближаваше зад нея и докато Вал се озърташе, то се усмихна обнадеждено:

— О, мисис Бърнет…

Вал спря и се обърна.

Момичето беше облечено доста зле. Носеше мърляв бял пуловер, пола с мазно петно отпред и износени обувки. Беше около двайсет и три годишна, зле изрусена блондинка, непривлекателна, с лош тен на лицето.

— О, мисис Бърнет. Вие не ме познавате, разбира се, но аз ви познавам — каза момичето. — Аз съм Мери Шерек. Знам, че никога не сте чувала за мене, но аз съм репортер на „Маями Сън“. Не е голям вестник, но много се надявам… — Тя направи пауза и погледна безпомощно елегантната рокля на Вал, после самата Вал, явно със завист към изисканата й външност. — Не си въобразявам, че ще искате да говорите с мен, но аз просто трябва… Е добре, трябва да говоря с вас.

— Няма нищо, моля ви — каза Вал. — За какво става дума?

— Наистина ли нямате нищо против да поговорим? Това е чудесно! Но не бихте се съгласила на интервю, нали? Аз… аз… добре, аз… — тя спря и погледна притеснено Вал, която чакаше. Най-сетне продължи: — Отнася се за вашия съпруг, той беше изчезнал, нали? Бих се радвала, ако ми разкажете нещо за него. Виждате ли, аз не съм много добра в тази работа и скоро ще ме изхвърлят. Но ако можех да им занеса едно интервю с вас специално за нашия вестник… е добре, това ще… нали разбирате?

Докато момичето със запъване изричаше тези думи, Вал не слушаше. Острият й ум работеше, тя внезапно видя възможния път, по който щеше да започне да разкрива мистерията около смъртта на Сю Парнъл. Идеята, която проблесна в ума й, накара кръвта й да закипи развълнувано.

— Хайде да отидем ей там и да изпием по едно кафе — каза тя. Тръгна напред по улицата към кафетерията, която беше почти празна.

Вал поръча две кафета, докато Мери Шерек седна, като стискаше оръфаната си чанта и гледаше Вал с широко отворени, очакващи очи.

— Наистина ли ще ми дадете интервю, мисис Бърнет? — каза тя. — Спасявате ми живота. Честно! Те са готови да ме изхвърлят. Ако аз…

— Откога работите за този вестник? — попита Вал.

Мери Шерек я погледна стреснато.

— От около шест месеца. Имам диплома от задочен колеж. Но наистина не мисля, че съм много добра. Аз просто не съм…

— Но имате журналистическа карта?

— О, да. Не бих могла да работя без журналистическа карта, но тя не значи много. Просто осигурява достъп до различни места.

— Мога ли да я видя?

— Да, разбира се.

Момичето извади картата от чантата си и я подаде на Вал, която я прегледа набързо. Тя просто удостоверяваше, че Мери Шерек представя „Маями Сън“ и трябва да й се осигурява необходимото съдействие в журналистическата й работа. На картата беше залепена потискаща снимка на момичето, подписана от шефа на полицията Теръл.

Вал остави картата на масата.

— Искаш ли да си отидеш у дома, Мери?

Очите на момичето се отвориха широко.

— Не мога да си отида у дома. Близките ми живеят в Ню Йорк, а аз просто нямам парите, за да отида там. Не, не мога да си отида у дома.

— А ако имаше пари, би ли си отишла?

— О, да. Мразя това място. Да, ще си отида, мисис Бърнет, но аз съм тази, която трябваше да задава въпросите. Не искам да ви досаждам с моите проблеми.

— Искам журналистическата ти карта — каза Вал тихо. — Ще ти дам двеста долара за нея. С тези пари ще можеш да се прибереш вкъщи. Ще ми продадеш ли журналистическата си карта?

Момичето я погледна така, сякаш си беше загубила ума.

— Искате журналистическата ми карта? И защо? Не разбирам.

Вал отвори чантата си и извади от нея две стодоларови банкноти.

— Няма значение за какво ми трябва… Просто ми трябва. Мога ли да взема картата?

Мери Шерек погледна двете банкноти и си пое дълбоко дъх.

— Но вие сериозно ли говорите?

— Ето парите — каза Вал, опитвайки се да сдържи нетърпението си. Тя бутна парите през масата, взе картата и я пусна в чантата си. — Сега си върви вкъщи. От време на време имам някои странни хрумвания. Обичам да помагам на хората. Желая ти късмет… — Тя стана, докато момичето продължаваше да гледа втренчено двете банкноти на масата. После бързо излезе от кафетерията.

Едно минаващо такси спря при помахването й. Тя се качи бързо в него и погледна назад. Момичето излизаше от кафетерията объркано, но и щастливо.

Вал даде на шофьора адреса на хотела. Когато таксито тръгна, тя извади журналистическата карта и я разгледа внимателно. В хотела имаше една снимка за паспорт, която лесно щеше да се залепи на картата. Въоръжена с тази власт, сега тя имаше някакъв шанс да разбере нещо повече за убийството на Сю Парнъл.

Хомър Хеър нахълта в кабинета на Теръл като дебел ангел на отмъщението. Той отвърна на мрачните погледи на Теръл и Бейглър с още по-мрачен поглед.

— Къде е зет ми? — попита той, спирайки пред бюрото на Теръл. — Ако сте го закачили даже с един пръст, отивам при адвоката си. Къде е той?

Теръл потупа куфарчето, лежащо на бюрото.

— Кой ти даде тези пари? — попита той с полицейския си глас.

— Ще отговоря на въпроса ти, когато ти отговориш на моя — избухна Хеър. — Не си мисли, че можеш да ме уплашиш! Знам си правата! Къде е Карш?

— Ще бъде тук — каза Теръл. — Откъде взе тези пари?

— Това си е моя работа. — Хеър се отпусна на един стол. — Искам да го видя тук, и то веднага! Няма да говоря, ако не ми го покажете.

Теръл кимна на Бейглър и той излезе. Теръл и Хеър се гледаха втренчено.

— Не мислех, че си чак такъв глупак — каза Теръл. — Вече трийсет години се занимаваш със своя мошенически занаят. И досега се справяше твърде добре. Не винаги играеш честно, но в общи линии не си престъпвал границата. Изнудването не е хубаво нещо, Хеър. Мислех, че си достатъчно разумен, за да устоиш на изкушението.

Хеър го гледаше свирепо.

— Нямам представа за какво говориш — каза той. — Внимавай! Изнудване! Имаш късмет, че нямам свидетели!

Вратата се отвори и влезе Бейглър, бутайки пред себе си Карш. Окото на Карш бе насинено, той трепереше и се потеше. Теръл се втренчи в него с очевидно изумление.

— Какво е станало с него? Откъде е това насинено око?

Бейглър завъртя натъжено глава.

— Предполагам, че е несръчен по рождение. Спъна се и падна надолу по стълбите. Но сега е добре, нали, Сами?

Карш се дръпна от него. Допря ръка до окото си и изпъшка.

— Сложи го да седне — каза Теръл. — Май че се нуждае от почивка.

Бейглър блъсна един стол под коленете на Карш и той, ще не ще, седна.

— Добре ли си, Сами? — попита Хеър, взирайки се в него.

— Изглеждам ли добре? — озъби се Карш, притискайки окото си с носна кърпа.

— Хеър! — излая Теръл. — Откъде взе тези пари?

Хеър се облегна назад на стола си, при което той изпука.

— Това е адвокатски хонорар. От един важен клиент. Не е ваша работа.

— Аз случайно знам кой е клиентът ти — каза Теръл. — Адвокатски хонорар, а? Двайсет хиляди долара? Хайде, изплюй камъчето, каква е тази работа?

Хеър се усмихна спокойно.

— Трябва да попиташ клиента ми — рече той. — Тези пари ми бяха платени, за да осигуря известни услуги. Това не е работа на полицията… Строго личен въпрос. Ако наистина знаеш кой е клиентът ми, попитай него. — Той стана и взе куфарчето. — И още нещо дребно, шефе. Ако знаеш кой е клиентът ми, сигурно знаеш и че трябва да внимаваш къде стъпваш. Клиентът ми не е случаен човек в този град. Може бързо да се окажеш в пенсия, ако изиграеш погрешна карта. Хайде, Сами, те не могат да ни задържат. Да тръгваме.

— Един момент — каза Теръл. Ръцете му се свиха в юмруци върху бюрото. — Свободен си да действаш, Хеър, но това няма да трае дълго. Отсега нататък ще правя всичко възможно, за да те хвана.

Хеър примигна.

— Опитай се. Няма да ме хванеш. Играя честно.

— И още нещо — каза Теръл. — Имам номерата на банкнотите. Похарчи и една от тях и ще си имаш неприятности.

— Така ли мислиш? Говори с клиента ми — каза Хеър и с тежка стъпка излезе, следван от Карш.

Теръл и Бейглър се спогледаха.

— Е, това не го изиграх много добре — каза Теръл намръщено. — Помислих си, че ще поддаде.

— Хеър? Да поддаде? — изсумтя Бейглър. — Какво ще правим сега?

Теръл се пресегна към телефона.

— Свържи ме с хотел „Испански залив“. Искам да говоря с мисис Вал Бърнет — каза той на телефониста в управлението.

След няколко минути телефонистът му каза, че мисис Бърнет не е в хотела.

Теръл затвори и сви рамене.

— Оставям това на теб, Джо — каза той. — Искам да говоря с нея веднага щом се върне в хотела, но нека да пипаме внимателно. Да не насилваме нещата.

— Какво би могъл да знае Хеър за нея… за жена като нея? — каза Бейглър и се намръщи. — Двайсет хиляди! В какво ли се е забъркала, за да успее той да й хвърли такава голяма въдица?

— Това именно искам да разбера — каза Теръл и погледна хартиите върху бюрото си. — Изглежда, че няма да разплетем бързо случая с убийството на Сю Парнъл. Ти какво правиш по този въпрос, Джо?

Бейглър започна раздразнено да обяснява, но телефонът иззвъня.

Теръл слушаше развълнувания глас от другата страна на линията и Бейглър видя как лицето му се втвърдява.

— Пристигаме веднага — каза той. — Не пипайте нищо — и затвори. Погледна към Бейглър: — Спайк Калдър е бил намерен в мазето на клуба си мъртъв от известно време.

Бейглър изпъшка.

— Какво става в този град? О’кей, аз тръгвам.

— Може пак да е Линкълн — каза Теръл. — Те се познаваха с Калдър. Калдър е бил намушкан. Може би там са се крили Джако и Линкълн.

Бейглър кимна и излезе на бегом от кабинета.

Джоан Парнъл се беше изтегнала в един оръфан фотьойл. В скута й лежеше черна котка, а в ръката си държеше чаша с джин и вода. Тя гледаше изцъклено Вал, която седеше на края на стола си с нов бележник и писалка в ръце.

Тя предвидливо беше облякла обикновена сива рокля. Не носеше чорапи и беше махнала лака от ноктите си. Беше леко разбъркала обикновено безупречната си прическа, но даже след тези промени усещаше, че не прилича много на репортер от „Маями Сън“.

С облекчение забеляза, че Джоан Парнъл е толкова пияна, че няма смисъл да се тревожи. Видът на тази хубава жена разстрои Вал. Лицето й беше пребледняло, очите й се взираха, сякаш се опитваха да се фокусират върху Вал, ръката й, която държеше чашата, трепереше.

— „Маями Сън“? — каза Джоан с пресипнал глас. — Това е такъв боклук. Какво искате?

— Става въпрос за сестра ви — каза Вал, говорейки бавно и спокойно. — Издателят на вестника смята, че полицията не ви помага много. Той се е заинтересувал от случая. Изглежда, че полицията е стигнала до задънена улица, и той мисли, че ако вие дадете малко повече информация, бихме могли да раздухаме случая и да накараме полицаите да се занимаят по-сериозно с него.

— Нима си въобразявате, че се нуждая от помощта на боклук като „Маями Сън“? — каза Джоан. — Ще ви кажа нещо: знам, че полицията няма да си мръдне пръста. И ще ви кажа защо: сестра ми беше проститутка. На полицаите не им пука за проститутките. Ще ви кажа какво направих. Отидох в най-добрата детективска агенция в този скапан град и им дадох добри пари, за да разберат кой е убил сестра ми. Кажете това на вашия издател.

— Това да не би да е детективската агенция на Хеър?

— Кой друг? Казах най-добрата, нали? И когато те научат кой е убил сестра ми, глупакът Теръл ще разбере, че за нищо не става.

Умът на Вал работеше бързо. Стана й ясно, че Хеър играе двойна игра с тази жена, за да може да шантажира самата нея.

Той беше намерил нещо, за което полицията нямаше представа, и вместо да съобщи на жената, беше дошъл при нея с изнудваческото си предложение.

— Имате ли вече някакви новини от агенцията? — попита Вал.

— Още не. Дала съм им още малко време. Но ще имам… Те работят добре.

— Разбирам. — Вал се престори, че записва нещо в бележника си. — Но може би имате свое собствено предположение за това, кой е убил сестра ви, мис Парнъл? Аз, разбира се, няма да го записвам.

— Има един кучи син, който би могъл да го направи — каза Джоан, избута котката от скута си и седна изправена. — Това е Ли Харди. Той я разкара преди известно време и сега се е хванал с една кучка с физиономия на мопс, която нарича себе си Джина Ланг. Ще ви кажа нещо: Сю не би понесла някой мъж да я изхвърли. Обзалагам се, че е създала неприятности на тази гад и той я е подредил. Аз казах на тоя глупак Теръл, но той не искаше да слуша. Вървете и говорете с Харди. Кажете му от мое име, че аз мисля, че той го е направил. А сега изчезвайте от тук!

— Но къде мога да го намеря? — попита Вал, записвайки името в бележника си.

— О, има го в телефонния указател — каза Джоан нетърпеливо и стана. — Кажете на вашия издател, че аз ще намеря човека, който е убил сестра ми! И мога да мина без помощта на скапания му вестник!

Когато Вал влезе в чакащото я такси и каза на шофьора да я закара до най-близката дрогерия, Ли Харди седеше в офиса си и броеше парите, които беше успял да събере, за да могат Джако и Мо да избягат. Беше имал доста трудности, докато събере пет хиляди долара. Банковата му сметка беше на червено и управителят на банката твърдо отказа всякакъв кредит. Трябваше да обиколи някои от колегите си букмейкъри и да ги придума да го авансират, докато сумата достигна пет хиляди.

Той сложи парите в едно куфарче и като каза на помощничката си, че ще отсъства до следващата сутрин, излезе от офиса. Беше малко след дванайсет на обяд, когато стигна до апартамента си. Безпокоеше се, че е оставил Джина с тези двама главорези. Нямаше им никаква вяра. От един приятел беше взел автоматичен пистолет 45-и калибър, който носеше сега в джоба си. С него се чувстваше много по-сигурен.

Ако Джако и Мо успееха да напуснат града, всички биха могли да се отърват, мислеше си той, докато плащаше на шофьора. Шансовете обаче не бяха много. Полицията беше алармирана, а да се разпознае Джако бе толкова лесно, колкото да се разпознае слон.

Харди съзнаваше, че е загазил сериозно. Ако полицията хванеше тези двамата, те щяха да пропеят. Щяха да го издадат в момента, в който им сложат белезниците. Ако искаше да се измъкне от тази каша, трябваше да ги накара да мълчат. Докато асансьорът го качваше към апартамента му, той реши, че ще се обади на полицията веднага щом Джако и Мо си тръгнат. Ще накара Джина да свърши това. Той ще ги убие, преди да излязат на улицата. След това ще простреля два-три пъти вратата на апартамента с пистолета на Джако, за да докаже на полицията, че са го нападнали и са се опитали да го убият. Теръл няма да успее да докаже обратното. Фактът, че Джина ще се обади на полицията, ще го извади от кашата.

Асансьорът спря с въздишка на последния етаж на блока. Вратите се отвориха. Когато Харди прекрачи в широкия коридор, видя едно високо и стройно момиче, което влизаше през отворената врата в апартамента му — вратата беше отворена от Джина.

Харди прекоси бързо коридора, улавяйки погледа на Джина. Успя да чуе стройното момиче да казва: „Аз съм Мери Шерек от «Маями Сън». Мога ли да се срещна с мистър Харди?“

Джина каза с напрегнато лице:

— Той е точно зад вас. Сигурна съм, че с удоволствие би разговарял с вас.

Момичето се извърна. Харди се сепна от красотата му, но изразът на очите му веднага го смути. Твърдият им, проницателен поглед го извади от равновесие.

Докато влизаше в апартамента и затваряше вратата, той успя да възвърне своята чаровност. Джина влезе в хола.

— „Маями Сън“? — каза Харди с малко прекалено сърдечен глас. — Защо не? Аз го чета всеки ден. Какво искате? Заповядайте.

Той влезе в хола и погледна въпросително Джина. Тя му кимна леко, давайки му да разбере, че Джако и Мо са в спалнята на Харди. Той бързо видя, че вратата е открехната.

Вал огледа хола. Във въздуха се долавяше огромно напрежение и това я уплаши. И момичето, облечено в халат, и този красив мъж изглеждаха с опънати нерви.

— Седнете, седнете — каза Харди, като махна с ръка към един стол. — Какво точно имате предвид, мис… как се казвахте?

— Шерек — каза Вал, докато сядаше. Тя стискаше бележника си и се опитваше да контролира бясното биене на сърцето си.

— Добре, мис Шерек. Аз съм твърде зает. Какво има? — каза Харди и сложи куфарчето с петте хиляди на едно канапе. — Какво ще кажете за едно питие?

— Не, благодаря.

— Дай ми нещо за пиене, Пеки — каза Харди. — Жаден съм като камила. И така, за какво става въпрос? — обърна се той към Вал, когато Джина отиде до барчето.

Вал не беше много уверена как да се държи в тази ситуация. Знаеше, че може да е опасно. Знаеше, че в апартамента става нещо, което тези двамата искаха да задържат в тайна от нея. Беше видяла как Джина кимна към вратата и беше сигурна, че това е някакъв сигнал за Харди.

— Отразявам убийството на Сю Парнъл — каза тя. — Разбрах, че сте бил приятел на мис Парнъл. Мисля си дали не бихте могъл да ми разкажете за нея… да ми кажете нещо за нейното минало и дали нямате представа кой би могъл да я убие.

Харди седна. Лицето му стана твърдо като гранит, а в очите му се появи жесток блясък.

— Няма да говоря за нея — каза той. — Тя е вече мъртва. Не знам нищо за това, кой я е убил, нито защо е била убита.

Джина прекоси стаята, полюшвайки стройните си бедра, с голяма чаша уиски с лед в ръка. Подавайки чашата на Харди, тя каза злобно:

— Тя беше просто един стар, стар огън, който угасна… никоя… една курва.

Вал почти не я чуваше. Тя се беше втренчила в тежката златна гривна на тънката китка на Джина и усещаше как ледени тръпки полазват по гърба й. На гривната висяха пет миниатюрни златни слона.