Нежният звяр

Глава 9

Калиста щеше да запомни това бясно препускане до края на живота си. Тропотът на конските копита по калдъръма. Вятърът, развяващ косите й. Учудените погледи на малкото хора по улиците.

Най-после стигна до затвора, който почти се бе превърнал в неин дом. Дом, толкова скъп, че трябваше да положи огромно усилие, за да избяга от него. Входната врата беше заключена, затова тя подкара кобилата отзад. Трябваше бързо да отстъпи встрани, тъй като една голяма каруца за малко да я прегази.

Тя се загледа след нея, но товарът беше покрит с тъмно платнище. Когато се скри от погледа, тя опипа предпазливо стената, после завика с всички сили:

— Дрейк! Аз съм, Калиста! Пусни ме вътре! Спешно е!

Тишина. Обхвана я отчаяние, но тя отново затропа по стената, този път по-силно. Вятърът утихна, сякаш и той бе изгубил надежда, но тогава чу тихи приближаващи се стъпки. Веригата издрънча и стената започна да се надига. Тя отстъпи, завърза кобилата за един улук и се пъхна в отвора. Стената се върна на мястото си и настъпи тишина.

Усещаше присъствието му, защото никой друг мъж не беше карал кожата й да настръхва само с близостта си. Премига в тъмнината. Изведнъж се изплаши. Дали щеше да я отвлече отново?

Това, което имам, го задържам. Тя отново си спомни силното лице на Брайън Кимбал от портрета. Дали Дрейк приличаше на баща си?

Тя започна да говори — прекалено нервна и прекалено обезпокоена, за да украсява грозната истина.

— Хенри отиде да вземе Куотърмейн и властите. Подозират, че печатарската преса е при теб, и този път ще претърсят по-добре.

Той все още не казваше нищо. Очите й бяха свикнали достатъчно с тъмнината, за да различава тъмните очертания на фигурата му, но той беше толкова неподвижен, че тя потрепери.

Отстъпи назад.

— Аз… Аз дойдох възможно най-бързо, за да те предупредя…

Прекъсна я опасен смях. Една лампа светна, осветявайки този път маска, която беше мрачна и страховита.

— Далила, която предупреждава Самсон, след като го е предала?

Тя се вцепени. Страхът й изчезна.

— Нищо не съм казала на Хенри. Когато ме попита за пресата, аз се обърнах, но недостатъчно бързо. Бях изморена, а той ме познава добре. Не мога да лъжа толкова добре, колкото ти.

Той направи три огромни крачки към нея. Тя знаеше, че този път е по-добре да не отстъпва. Дракона беше предизвикан в собственото му леговище.

Усети горещия му дъх върху лицето си, когато каза:

— Не съм забелязал този ти недостатък. Не ми ли каза, че никога няма да ме предадеш?

Тя се задъха от гняв.

— Не съм казала и думица против теб. Молих се на Хенри да те остави на мира! И добре ме нахокаха за това — и Хенри, и Мариан…

— Ти ме напусна. — Гласът му беше тих, равен и тя най-после разбра колко много го е наранила.

Значи това било. Гневът й се стопи. Тя се обърна, страхувайки се, че той ще види влагата в очите й.

— Направих го и заради двамата. Ние само се тормозехме безсмислено един друг.

Нежна ръка докосна рамото й. Тя не се възпротиви, когато той я придърпа по-близо до сърцето си. Подчини се, защото знаеше, че нейното сърце бие в отговор.

— По-добре сладък тормоз, отколкото тази проклета тъмнина без теб. — Гласът му трепереше и тя не се усъмни в искреността му.

Калиста усети как силното му тяло се навежда, за да я целуне, и с последните остатъци от силите си тя се отдръпна.

— Нямаме време за това сега. Нека ти помогна да преместим пресата, преди да е станало прекалено късно.

Тя забърза към скритата стаичка и натисна вратата, очаквайки да я намери заключена. За нейна изненада обаче тя се отвори. Калиста запали една свещ и влезе вътре. И се смая.

Невиждани съкровища блестяха от всеки ъгъл. Топове коприна; сребърен сервиз, достатъчно голям, за да нахрани цяла армия; голямо бюро с плот от мрамор и сребърен обков.

Тя подскочи стреснато, когато чу гласа му над рамото си.

— Веднага щом разбрах, че си си отишла, извиках Уилкс и хората му, за да махнем пресата оттук. Знаех, че Хенри ще дойде.

Тя се обърна. Беше облечен непривично — с груби дрехи, които миришеха лошо, изпомачкани и мръсни.

Смътно си помисли къде ли е ходил. Но любопитството изчезна, пометено от едно предчувствие. Дрейк ги изпреварваше във всяка стъпка. Като шампион по шах, той ги бе използвал като пионки, но краят на тази игра още не се виждаше.

Какво друго им беше замислил.

Никога нямаше да се откаже от отмъщението си. Беше се научил при изключително тежки обстоятелства да се грижи единствено за себе си. Ако се омъжеше за него, щеше просто да се превърне в още едно стъпало към победата му над мъжа, опропастил живота му. И странно, сега, когато знаеше истината, не можеше да го обвинява.

Нещо горещо опари ръката й. Тя погледна надолу. Восък от свещта. Като насън му я подаде и изтича към вратата, опитвайки се да махне веригата. Той нямаше нужда от нея. Никога не е имал, никога нямаше да има. Дърпаше веригата с всички сили, когато ръката му покри нейната.

— Почакай.

Тя стисна очи, за да не заплаче, когато погледна към тази ръка, която, въпреки двата липсващи пръста, все още беше силна и способна. Едва успя да сподави стона си, когато си представи как са му отрязали пръстите за кражба на къшей хляб.

— Калиста, аз… аз… не искам да си отиваш. Между нас има нещо, което няма да умре, колкото и да го искаме. Може би, ако се опитаме да започнем отначало, ще успеем да преодолеем разликите между нас в името на бъдещето, което и двамата желаем. Повече няма да те карам да се омъжиш за мен, просто ще останеш. Обещавам да не те докосвам никога, освен ако ти не го поискаш.

Това беше изключително великодушно предложение, особено за дъщерята на Хенри Стантън. С всяка частица на тялото й се искаше да хване тази обезобразена ръка и да я целува, докато болката изчезне. Но не можеше. Хенри имаше нужда от нея много повече, отколкото Дрейк. Докато тези двама силни мъже се опитваха да я принудят да избере единия от двамата, тя можеше единствено да върви по тясната пътека помежду, вземайки страната на единия или другия, в зависимост от обстоятелствата.

— Ако остана, това, което се говори за мен, ще се превърне в истина. — Тя се обърна и го погледна в сумрака. Той трепна, сякаш му бе зашлевила плесница, но не каза нищо. — И двамата знаем, че не можем да бъдем толкова близо един до друг, без да… без да… Не, обещах на Хенри да му помогна да върне богатството ни, като работя в игралния му дом. А аз винаги спазвам обещанията си. — Тъжна усмивка разтегли устните й. — Още нещо, по което си приличаме.

Някъде над тях се чу чукане.

— Херик! Куотърмейн е. Отвори, в името на краля!

Те се спогледаха. Дрейк я пусна неохотно.

— Върви. Ти направи своя избор. И в интерес на истината, може би това е правилният избор.

Той отвори вратата само толкова, колкото тя да се промуши навън. Калиста погледна в отвора, който водеше към свободата, после отново към него.

— Искаш ли да остана с теб? Ако кажа, че си бил с мен през тази изминала седмица, може би ще има някаква полза.

Той я побутна леко.

— Не. Направи достатъчно. Ще се оправя. Свикнал съм да бъда сам. Довиждане, Калиста.

Тя се измъкна навън. Вратата се затвори след нея. После настъпи тишина. Луната надзърна иззад облаците, сякаш любопитна да узнае подробности от нещастните съдби на човеците.

Кобилата изцвили. Чак когато конят изпръхтя до бузата й, Калиста осъзна, че плаче. Тя посегна към юздата и се метна на седлото, а последните му думи отекваха в съзнанието й. Свикнал съм да бъда сам… Свикнал съм да бъда сам…

Може би беше… но не каза, че предпочитала бъде така.

Когато пристигна вкъщи, настроението й се бе пооправило малко. Той беше твърде интелигентен, твърде силен, за да позволи на Куотърмейн или на когото и да било друг да го победи. Що се отнася до сбогуването, е, тя може и да се чувстваше объркана за много неща, но едно знаеше със сигурност.

Щеше отново да види Дрейк Херик.

Или по-скоро — Дрейк Кимбал.

Сърцето й заби по-бързо. Сега той вече нямаше причина да крие лицето си от нея. Изпитваше странното чувство, че махнеше ли маската си, нежният звяр ще се превърне в мъжа на мечтите й…

Дрейк подпря една ръка на стената, заслушан в колебливите й стъпки. Повикай я да се върне, крещеше инстинктът му, но разумът — студеният, пресметлив разум, който го бе предпазвал през целия му живот — казваше, че е постъпил правилно. Тя беше нещо, което му отвличаше вниманието, а той не можеше да си го позволи. Освен това, какво би могъл да й предложи? Един човек с белези — по тялото и душата — които никога нямаше да зараснат. Човек, който бе познал съвсем малко нежност и още по-малко щастие.

Притежаваше много богатства, но ако тя беше от онези жени, които се интересуваха от това, той просто сега нямаше да стои тук, изпълнен с болка. Чукането горе се повтори, този път по-силно.

Полагайки неимоверно усилие да се обърне, той си облече чисто сако и изтупа панталоните си. Въпреки отчаянието, изпълнило цялото му същество, някаква частица от него очакваше този момент.

Дрейк погледна джобния си часовник. Бяха минали много часове, откак върна Клайд. Достатъчно много, особено когато Куотърмейн беше толкова зает, за да може Нортър да свърши това, в което беше най-добър.

На лицето му грееше благосклонна усмивка, когато отвори вратата.

— Добър вечер, джентълмени. Каква изненада.

Куотърмейн се шмугна покрай него. Двама съдии го последваха. Няколко войника се показаха зад тях със заредени мускети, но не вдигнати… още. Те се загледаха със страхопочитание в богатствата, за които никога не биха и мечтали, камо ли да се надяват да купят.

Първият съдия — пълен дребен мъж със сини очи — погледна нетърпеливо към Куотърмейн и прикри прозявката си с ръка. Хич не му се бързаше. Високият съдия беше толкова слаб, колкото колегата му беше пълен, и изглеждаше раздразнен, че са го измъкнали от леглото.

Куотърмейн погледна към стълбите, сякаш търсеше някого.

— А къде е вярната ви сянка — мистър Хейнс?

Ако Дрейк още имаше съмнения относно това, кой е заловил Клайд, тези думи щяха да му дадат отговора. Дрейк се обърна, за да скрие стиснатите си зъби и юмруци.

— Предполагам, че спи. — Погледна през рамо.

Куотърмейн не успя да скрие доволната си усмивка. Дрейк бързо се обърна. Усмихвай се, копеле. Докато още можеш.

— Можем да си разменяме баналности цяла нощ, но аз с удоволствие ще ви разведа из сградата, тъй като очевидно затова сте дошли. — Дрейк спокойно тръгна по стълбите.

Объркани, съдиите се загледаха в мрачния мъж с маската, но Куотърмейн се втурна след него по стълбите. Войниците поеха първия етаж. Отваряха всяка врата, която видеха, оглеждаха стаята, после бързаха към следващата.

Куотърмейн обаче търсеше по-настойчиво. Почукваше по стените, ослушваше се, свел глава, преди бавно да продължи към следващата стая.

Малкият му ритуал пожъна плодове в канцеларията на Дрейк. Той замръзна на мястото си, когато чу кухото отекване. Погледна към Дрейк.

— Отвори това.

Прикривайки механизма с тялото си, Дрейк отвори вратата към стълбата и изръмжа:

— Това е истинско нахълтване.

Куотърмейн се втурна надолу.

Слабият съдия се загледа в Дрейк.

— Само ако имате какво да криете.

— Е, имам какво да крия.

Когато направи две крачки в тунела, който Дрейк нарочно остави неосветен, Куотърмейн спря. Той се обърна към врага си, очевидно изненадан от смелото му признание.

Дрейк продължи:

— Моята колекция от произведения на изкуството, разбира се. Хайде, елате да ви покажа.

Той мина покрай Куотърмейн и тръгна надолу към скривалището си. Куотърмейн трябваше да се придържа с една ръка към стената, но продължи след Дрейк.

Другите мъже ги последваха доста по-предпазливо. Дрейк изчака, докато всички се събраха долу, и — една по една — запали лампите. Дори Куотърмейн затаи дъх при мекия блясък на сребро, злато, скъпоценни камъни и кожи. Взираше се в изящните картини и скъпи статуи, но се съвзе по-бързо от останалите с по-долен произход.

— Е, добре, може и да сте богат, но не сте над закона. — Той започна да почуква стените, търсейки тайно скривалище.

Дрейк седна на канапето и изпружи крака.

— Побързайте, ако обичате, защото ме измъкнахте от леглото.

Пълният съдия го изгледа подозрително. Дрейк можеше да го чете като отворена книга. Повечето от богаташите биха крещели от ярост, ако това им се случеше, мислеше си съдията, а този тук е доста гостоприемен.

— Пазете вратата — заповяда той на хората си и тръгна в противоположната посока, като претърсваше внимателно.

Слабият съдия претърси спалнята, но бързо се върна долу, очевидно разочарован.

Дрейк едва прикри усмивката си. Какъв смях щеше да падне, когато Куотърмейн изиграе коза си само за да открие, че дори не знае каква точно игра играе.

Куотърмейн извика:

— Ето! Ето, тук е!

Двамата съдии се втурнаха към него.

— Отвори тази врата — каза Куотърмейн.

Дрейк се надигна бавно. Бръкна в джоба си. Сръчните му обикновено ръце този път бяха доста тромави, но той най-после отключи вратата.

Куотърмейн я отвори бързо, втурна се вътре и застина на мястото си. Двамата съдии изгледаха победоносно Дрейк и последваха информатора си.

Дрейк остана отвън, скръсти ръце и зачака. Отвътре се чуха цветисти ругатни и всички излязоха. Дрейк се чудеше дали знаят колко смешни изглеждат — надути и помпозни, представители на Короната — като се гледат така един друг.

Пълният съдия се втренчи в Куотърмейн.

— Сигурно доказателство, а? Измъкна ме от леглото посред нощ заради това?

Куотърмейн изръмжа:

— Млъквай! — Той се обърна към Дрейк и спря за момент, за да увеличи драматичния ефект. — Мислиш се за голям умник, нали? Е, обясни тогава това! — Той като фокусник измъкна от джоба си лист хартия и го размаха високо.

Дрейк затаи дъх, вперил поглед в листа, после бавно въздъхна. Слава Богу. Химията беше свършила работа.

Този път не можа да скрие усмивката си, когато Куотърмейн продължи:

— Това е взето от него преди няколко дни. Ако го прочетете, ще откриете, че в него има същите глупости, както в „Писмата на Джуниъс“.

Високият съдия занесе листа до една лампа. Обърна го от двете страни, после погледна недоумяващо към Куотърмейн.

— Що за глупост е това, сър? Тук няма нищо.

Очите на Куотърмейн се изцъклиха в очевидно недоумение, той дръпна листа и го погледна. Ожесточено го заобръща насам-натам, после бавно вдигна поглед към Дрейк.

— Ще си платиш за това, и то скъпо и прескъпо.

— Обещания, обещания. — Усмивката на Дрейк стана още по-широка. — Джентълмени, бихте ли желали по чаша порто, преди да си тръгнете?

— Аз, да — каза пълният съдия.

Високият запристъпва от крак на крак, но побърза да отговори:

— Не сега. Не е време, не, не, наистина трябва да си тръгваме. — Той махна с ръка на хората си да се връщат, после се поклони на Дрейк. — Моля за извинение, сър. Повече няма да ви притесняваме.

— Надявам се, че няма — отвърна Дрейк.

Пълният съдия се поколеба, загледан в буреносното изражение на Куотърмейн, после забърза след колегата си.

Куотърмейн обаче остана на мястото си. Хвърли листа в камината. Дрейк си наля чаша порто, предложи и на Куотърмейн.

Той я прие и я стисна толкова силно, че Дрейк си помисли, че ще я счупи.

— Най-после сами — каза Дрейк и отпи.

Куотърмейн сякаш се отпусна и пресуши чашата си.

— Как успяваш?

— Какво да успявам? — Дрейк вдигна чашата си на светлината, наслаждавайки се на бистротата на виното.

— Това с изчезването на пресата. Прякорът ти не ти подхожда, Драконе… Би трябвало дати викат Магьосника.

Дрейк се поклони, но замръзна, когато Куотърмейн добави тихо:

— Или може би Осквернител на невинни ще ти подхожда повече.

Дрейк бавно се изправи. Преструвката вече я нямаше.

— Недей да говориш за годеницата ми по този начин.

Сега беше ред на Куотърмейн да се вцепени, но бързо се съвзе.

— Глупости. Тя те мрази. Сега Хенри я подготвя за дебюта й след два дни. Красавица като нея трябва да бъде показана на всички в Лондон, за да й се възхищават.

Дрейк несъзнателно направи една крачка към Куотърмейн.

— И ти наричаш мен осквернител? Аз поне ще я държа на сигурно място, като изключително ценно същество, каквото тя е, вместо да я предлагам на тепсия на всеки комарджия или пияница в Лондон.

Куотърмейн тръгна към стълбите, но спря до вратата.

— Дамата ще остане вярна на произхода си. Ти си един груб, безименен негодник, който се страхувала покаже лицето си, и това е факт, който ще докажа пред всеки жив човек в Лондон. — Куотърмейн хвърли изящната кристална чаша към главата на Дрейк.

Дрейк я избегна. Тя се разби в гардероба зад него и го посипа със стъкло. Той извади едно парче от врата си и го захвърли, сякаш кръвта беше нещо евтино, особено неговата собствена.

— О, значи вече не играем, така ли? Ако с Калиста се случи нещо, ти си мъртъв. — Гласът му беше леден, спокоен.

Усмивката на Куотърмейн помръкна леко.

— Пази си гърба. — Той тръгна нагоре по стълбите.

— О, ще го направя. И, Куотърмейн — Дрейк го изчака да се обърне, — наслаждавай се на щастливия си дом тази вечер.

Куотърмейн се намръщи и продължи.

Спокойната фасада върху лицето на Дрейк се разби като счупената чаша. Събра с треперещи ръце остатъците от безценната венецианска чаша, за която се говореше, че е принадлежала на Катерина ди Медичи. „Заплашвай ме колкото си искаш“ — помисли си, — „но ако използваш Калиста срещу мен, ще разбереш, че Дракона все пак си заслужава името.“

На сутринта, два дни по-късно, Дрейк изчака да пристигне вестникът, преди да отиде да види Клайд. Разгледа го и се усмихна, когато видя малката статия. Облече се бързо и пъхна вестника под мишница. Колко добре щеше да подейства на Клайд тази новина.

Клайд беше облечен и спореше с арабина на този звучен език, от който Дрейк винаги се бе възхищавал.

— Добре съм. Искам да се прибирам вкъщи.

Арабинът, Хасан Асаби, го гледаше с воднистите си тъмни очи.

— Никой от нас вече не е толкова млад, приятелю. Все още съществува риск от инфекция.

Подутите, насинени очи на Клайд все пак успяха да придобият онзи опърничав поглед, който Дрейк добре познаваше.

— Иншалла.

— Не, упорито старо муле, ти сам си пречиш. — Дрейк говореше арабски със същата лекота.

Двамата мъже се обърнаха към него и въздъхнаха облекчено. Очевидно спореха отдавна.

— Теб ще те послуша — каза Хасан.

Едновременно с него, Клайд каза:

— А, знаех си, че ще дойдеш за мен.

Дрейк седна на ръба на леглото и му показа статията, описваща обира в дома на един от най-известните английски търговци. Името на търговеца не се споменаваше, но от намеците ставаше ясно, че това е Куотърмейн. Бяха откраднати произведения на изкуството и скъпоценности за над петдесет хиляди лири.

Клайд четеше бавно, примигвайки, за да проясни погледа си. Когато свърши, вдигна очи объркан.

— Какво общо има това с нас? Явно не ти си ограбил къщата на Куотърмейн.

Дрейк се усмихна лукаво и изведнъж разбираща усмивка разтегли подутото лице на Клайд. Той трепна леко, но не можа да сдържи доволството си:

— Изпуснал си визитната му картичка онази нощ, нали?

Дрейк намигна.

— Наистина, без да искам. Когато му я откраднах, нямах и представа, че ще ми свърши такава хубава работа. Разбира се, грешката на Нортър е съвсем естествена… Искам да кажа за това, че я е помислил за моя.

Усмивката на Клайд помръкна.

— Ако Куотърмейн разбере, ще те намрази още повече.

Дрейк свали маската си и уморено разтри лицето си.

— Хубаво. Омръзнаха ми всичките тези игрички. Надявам се, че до една седмица ще съм приключил с тези проклети маски и ще мога да предявя претенции за полагащото ми се място.

Клайд си играеше със завивките, очевидно чудейки се какво да каже. Подутите му пръсти бяха превързани, но явно състоянието им се подобряваше, повлияно от миризливите лапи на лекаря.

Хасан погледна съчувствено приятелите си и отиде в съседната стая, за да им даде възможност да си поприказват насаме. Вратата се затвори и настъпи тишина.

Дрейк знаеше какво предстои, но остана на мястото си в очакване, вместо да избяга, както му казваха инстинктите. Дължеше на Клайд поне това. Беше време да се изправи срещу някои неприятни истини и да спре да се тормози за неща, които не може да промени.

— Ами лейди Калиста? — попита най-после смело Клайд, този път на английски.

Дрейк се изправи и вестникът падна от скута му. Започна да крачи напред-назад. Отвърна на същия език:

— Какво за нея? Аз й дадох възможност и тя направи своя избор.

— А беше ли честно от твоя страна да й налагаш тя да направи избора? Кажи ми: какво би направил ти, ако Калиста те принуди да избираш между баща си и нея?

Дрейк се обърна рязко.

— Баща ми е мъртъв заради нейния!

— А ти си мъжът, когото тя обича, пак заради него.

Дрейк въздъхна и отстъпи назад.

Клайд се изправи с усилие и се олюля. Но после застана твърдо на краката си, сякаш знаеше, че Дрейк сега има нужда от него повече от всякога — от онази тъмна, влажна нощ преди повече от двайсет години, когато се срещнаха за първи път.

— Да, Хенри Стантън причини на теб и баща ти непоправими злини. Но съдейки по това, което видях, той е прекарал всички тези години в опити да компенсира злото. Помисли, Дрейк. Щеше ли да бъдеш толкова умен, толкова силен и толкова почтен, ако не беше израснал така, както израсна? Тези, които живеят с огъня, неизбежно се закаляват.

Дрейк поклати глава, неспособен да разбере логиката на Клайд.

Но Клайд продължи тихо:

— С малки изключения, благородниците земевладелци в Англия са егоисти и използвачи. Колко от тях биха рискували живота си — като теб, — за да работят за промяната в живота на всички англичани?

Дрейк сви рамене.

— Някои от тях вече са го направили.

— Съвсем малко. Може би баща ти щеше да успее да те предпази от всички изкушения, с които се сблъскват младите лордове в тази страна, но арогантността води до нова арогантност. От това, което си ми казал за него, той е бил толкова влюбен в майката на Калиста, колкото си ти в дъщеря й.

Дрейк отвори уста, за да отрече, но Клайд вдигна ръка.

— Факт, който съвсем наскоро ще си признаеш, сигурен съм в това. Не разбираш ли, Дрейк, че баща ти никога нямаше да приеме брака й с Хенри? В това отношение, страховете на Хенри са били оправдани.

Дрейк отново започна да крачи.

— Говориш така, сякаш трябва да коленича и да благодаря на Стантън.

— Не, разбира се, че не. Но използвай силните си страни, които Господ милосърдно ти е дал, за доброто, за което са предназначени. — Клайд сложи ръка на рамото на младия мъж, когото очевидно обичаше като роден син. — Или може би ще ме разбереш по-добре, ако използвам думите на един от най-големите английски умове: „Милостта е присъща на истинския благородник.“

— Шекспир — каза тихо Дрейк.

Двамата се гледаха известно време. През онези дълги години в затвора знанията на Клайд бяха единственото спасение за Дрейк Дължеше познанията си по латински, литература и други науки единствено на този сърдит монах.

Дрейк въздъхна дълбоко.

— Ще помисля над това, но то е единственото, което мога да обещая.

Подутото лице на Клайд се успокои и той енергично се зае да опакова нещата си. Дрейк се надвеси над него.

— Сигурен ли си, че се чувстваш достатъчно добре, за да си тръгнеш?

— Колкото съм сигурен, че няма да те пусна да отидеш в онази бърлога на безчестието сам. — Клайд решително затвори чантата си.

Дрейк се изсмя с онзи богат, басов смях, който малцина бяха чували.

— Достатъчно съм голям, за да мога да вляза в игрален дом без придружител.

— Какво общо има тук възрастта? Аз лично смятам, че и аз не съм достатъчно стар, за да присъствам на подобна проява на човешката алчност и скъперничество.

Дрейк отвори вратата пред стария си приятел.

— Води ме, учителю.

Хасан се втренчи в Клайд и стана.

— Отивай си, щом искаш, твърдоглав английски глупако. Но няма да ме молиш да те превързвам отново, когато раните ти се отворят.

— Няма. — Клайд се загледа в Хасан и бръкна в джоба си. Сложи няколко монети на масата, но Хасан ги събори на пода.

— Обиждаш ме.

Клайд с неохота взе парите, които Хасан събра и му подаде.

— Много добре. Но ще ти изпращаме клиенти.

Хасан отвори вратата.

— Само ако знаят как да следват добри съвети, за разлика от теб.

Клайд излезе навън, вдигнал високо брадичка.

Дрейк ги наблюдаваше усмихнат. Хасан и Клайд винаги се караха като деца. Бяха на една възраст, еднакво умни, но мненията им рядко съвпадаха. Хасан беше заплашен със смърт заради откритите си критики към турския султан. Когато спаси живота и на Дрейк, и на Клайд след едно пиратско нападение, Дрейк го бе докарал в Англия.

— Нека мирът да е с теб, приятелю — каза Дрейк до вратата и спря, за да сложи маската си.

Хасан се поклони.

— И с теб.

Когато Дрейк затвори вратата, лекарят добави тихо:

— Ще ти е необходим.

Точно в този момент Куотърмейн чакаше нетърпеливо в една безлична странноприемница. Пиеше блудкаво бургундско вино. Остави чашата с отвращение и започна да почуква с пръсти по окъсаната покривка. Когато на вратата се почука, той изръмжа:

— Влез.

Влязоха двама главорези. Накараха Куотърмейн да стане, претърсиха го и единият кимна с глава.

Другият излезе и след малко се върна заедно с висок, красив мъж, облечен в коприна и дантели като лорд. Единият от първите двама застана със скръстени ръце до вратата, а другият отиде при единствения прозорец.

Без да казва нищо, Куотърмейн се отпусна в стола си. Лордът присви очи към безупречно облечения търговец и направи същото.

Един по-внимателен наблюдател би забелязал колко си приличаха двамата по облекло, поведение… и поквареност.

— Кой, по дяволите, си ти и защо ме извика тук? — попита Феликс Нортър.

Куотърмейн свали пръстена си и го притисна в мекото сирене на масата.

Нортър погледна отпечатъка и сви рамене.

— Е, и? Трябва да се впечатля, че загадъчната персона, която използва анонимно услугите ми от толкова много години, най-после се разкрива?

Куотърмейн извади една визитна картичка от джоба си и я хвърли пред Нортър. Този път имаше реакция. Очите на Нортър се разшириха. Той се втренчи в отпечатъка, в картичката, после в лицето на Куотърмейн.

Нортър се засмя горчиво и се облегна назад.

— Надхитрен съм, а? От човек, когото дори не мога да назова.

— Известен е като Дрейк Херик, Дракона, макар че съм убеден, че това не е истинското му име. Той е много по-богат от мен и е идеална мишена за теб. Всъщност, когато свършим работата, с удоволствие ще те заведа в леговището му. Засега обаче ще върнеш вещите ми незабавно.

Нортър се вцепени.

— Не приемам заповеди от никого. — После, с усилие, той отново се върна към изискания акцент. — Ще видя какво са оставили хората ми и ще ти го върна незабавно. Дължа ти го, като се има предвид колко зле изпълних последното ти поръчение.

— Хейнс не е казал нищо относно самоличността на Дракона, нито защо е дошъл?

— Нищичко. И най-странното е, че този човек изглежда така, сякаш един по-силен вятър ще го отвее, но е твърд като стомана. Разбира се, едва бяхме започнали с него, когато този… този дявол го отмъкна.

— Искаш ли да си го върнеш?

Красивото лице на Нортър се разтегли в долна усмивка, която разкриваше истинските му помисли.

— За това този път ще работя безплатно.

Калиста се въртеше бавно пред огледалото на Мариан, изумена от собствения си външен вид. Роклята, която беше ушита за нея, докато я нямаше, беше необикновена. Червената коприна падаше в пищни гънки от високата талия. Роклята беше тясна и не позволяваше да се носи с фуста. Що се отнася до деколтето, о. Боже!

— Мариан, имаш ли някакъв пръст в измислянето на модела?

Мариан прехапа устни, загледана в най-добрата си приятелка.

— Не съвсем. Препоръчах един нов френски моделиер на Хенри, но мисля, че трябва да благодариш на Куотърмейн.

Калиста дръпна оскъдния плат върху гърдите си, но не можа да прикрие нищо. Наведе се напред и гърдите й почти изскочиха от дълбокото деколте, но не излязоха съвсем, както се страхуваше. Най-накрая, зачервена до уши, тя се обърна от отражението си. Това същество не беше произведение на моделиера, а на мъжа, който направи устните й по-меки, движенията — по-плавни. Калиста можеше само да се надява, че никой друг не вижда промяната, настъпила у нея.

Мариан наклони глава.

— Не мога да се изразя точно, но ми изглеждаш някак по-различна, Калиста.

Калиста обу червените копринени пантофки, свела глава.

— И ти щеше да изглеждаш така, ако те излагаха на показ като крава за продан.

— Не, не е това. Още не е прекалено късно да се откажеш, нали знаеш?

Калиста се изсмя дрезгаво.

— Вярно е. Но само ако реша, че яденето въобще не е важно за мен.

— Но нали съм ти казвала неведнъж…

— Моля те, Мариан. Вече съм взела решение. Не мога да разочаровам Хенри сега, не и когато е толкова изморен и слаб.

Треперещ от гняв, Куотърмейн бе дошъл тук преди два дни и се затвори с Хенри в кабинета. Калиста се направи, че е заета с нещо в салона, но въпреки това не успя да чуе нищо, освен възбудените им гласове. Изведнъж Куотърмейн излезе и затръшна вратата след себе си. Калиста зърна за миг Хенри, седнал пред камината, стиснал глава в ръцете си.

Куотърмейн спря пред нея.

— Радвам се да видя, че отново сте на сигурно място, скъпа. — Той вдигна отпуснатата й ръка и я целуна. — Много ще се радвам, ако приемете пръстена ми и си го сложите за дебюта си в игралния дом. — Той извади нещо блестящо от джоба си и вдигна ръката й, но Калиста бързо я дръпна.

— Няма да се омъжа. — Особено за теб, добави мислено и се обърна към кабинета. — А сега ме извинете, ако обичате. Искам да поговоря с Хенри.

Ако беше погледнала през рамо, щеше да се изплаши от изражението върху това красиво лице, но тя бързо влезе в кабинета. Коленичи пред Хенри и хвана умореното му лице.

— Моля те, скъпи Хенри. Какво става?

Той хвана дланта й и я целуна.

— Толкова много неща обърках, дете. Изтощен съм — и телом, и духом. Може би ще си по-добре, ако умра.

Калиста скочи на крака.

— Глупости! Ще се справим. Винаги сме се справяли. — Тъй като той продължаваше да гледа в земята, тя седна до него. — Хенри, Самърлий отново е наше и съвсем скоро ще имаме достатъчно пари. За какво се тревожиш?

Секретарят на Мариан беше засипан от запитвания кога и къде ще бъде отворен игралният дом. Обявата, която бяха дали, явно бе повишила още повече интереса.

Очевидно игралният дом не беше това, за което се тревожеше Хенри в момента, защото той потри уморено лицето си, облегна се назад и я погледна. Гледа я дълго, после каза кротко:

— Обичаш ли го, дете?

Калиста се вцепени.

— За кого говориш?

— За Херик, разбира се.

Какво да кажа? В главата й се въртяха десетки отговори, но тревогата, изписана върху лицето на Хенри, докосна съвестта й. Трябваше да се опита да избяга по-рано. Щеше да забрави Дрейк Херик, както той без съмнение вече беше забравил нея. Нямаше да мисли за нищо друго, освен за откриването на игралния дом.

Калиста Ралей рядко правеше това, което трябва да направи, по-скоро имаше навика да прави това, което може.

— Аз… Аз… Така мисля.

Лицето му стана безизразно.

— Точно от това се страхувах. Калиста, Куотърмейн току-що се върна от дома на Херик. Отишъл е там, заедно със съдиите, след като го предупредих да търси печатарската преса, с която се печатат „Писмата на Джуниъс“.

Калиста прехапа устни.

— И? Откриха ли нещо?

— Нищо.

Калиста въздъхна с облекчение. Хенри я наблюдаваше мрачно.

— Но, дете, не разбираш ли какво означава това? Дрейк Херик е най-хитрият, най-решителния човек, когото някога съм срещал. И е мой смъртен враг. Няма да се спре пред нищо, докато не ме унищожи. Той никога няма да се ожени за дъщерята на противника си, каквото и дати говори. Ако има възможност, ще те използва и после ще те захвърли като непотребна вещ.

Той само изказа с думи най-големите страхове на Калиста, но тя въпреки това се опита да защити Дрейк:

— Имаше възможност да го направи, но не го стори.

Хенри въздъхна. На лицето му се изписа силна болка и той се хвана за сърцето. Калиста скочи, но той й махна с ръка да го остави. Пое си няколко пъти дълбоко въздух и лицето му постепенно се отпусна.

— Ходил ли си скоро на лекар?

— Бях прекалено зает. Това са само признаци на умора. Винаги изчезват бързо. А сега, той опита ли се… ъъ… да те познае напълно?

Калиста се изчерви, но не сведе глава.

— Не е опитал нищо, което аз да не съм му позволила. Може би ти не ме оценяваш по достойнство. Трудно ти е да повярваш, че той ме иска заради това, което представлявам, а не защото съм твоя дъщеря.

— Това, което иска Дрейк, не е толкова важно както, подозирам, това, от което има нужда. Той е точно като баща си. За него най-важни са действията.

Калиста се обърна към огъня. Не виждаше нищо пред себе си. Ти мислиш, аз действам, така й беше казал. Хенри беше прав. Трябваше да прогони това глупаво чувство. Това беше безумие.

Някои от най-големите постижения на човечеството в началото са изглеждали безумни.

— Не си ли си мислил, че ако спреш да го преследваш, той може също да те остави на мира?

— Не аз започнах всичко това.

При тези му думи Калиста се обърна и го погледна.

Той поне благоволи да се изчерви.

— Поне не и откак се е върнал в Англия. — Той се изправи и хвана ръцете й. — Скъпа моя Калиста, може и да не ми вярваш, но се страхувам за теб, не за себе си. Ако можех да повярвам, че Дрейк Херик наистина те обича и ще се държи добре с теб, нямаше да протестирам. Но, моля те, не забравяй, че той е живял труден живот и опитът го е направил суров.

Калиста дръпна ръцете си.

— И вие двамата ставате чудесна двойка! — Тя отиде до вратата и спря. — Омръзна ми от тази глупава битка между два булдога, в която аз изпълнявам ролята на кокала. Надявам се, че и двамата ще се задавите, преди всичко това да свърши! — Вратата се затвори с трясък след нея.

Мариан върна Калиста в настоящето, подавайки й една кадифена кутийка.

— Купих ти една дреболия. Настоявам да си я сложиш. Може би ще ти донесе късмет.

Калиста отвори кутийката. Вътре имаше изящен рубин, обкован със злато във формата на сърце, върху тънка златна верижка.

— Дреболия, а? — Калиста се опита да затвори кутийката и да я върне, но Мариан изглеждаше толкова наранена, че тя въздъхна и извади украшението. — Благодаря ти, приятелко. Казвала ли съм ти някога колко съм ти благодарна, че блъсна омразната Лизи Хепбърн в езерото, след като ме спъна и паднах заради нея.

Очите на Мариан се замъглиха при спомена.

— О, колко хубаво си прекарвахме, когато ходехме на училище. Май бяхме жива напаст за директорката. В този случай, доколкото си спомням, и двете си легнахме гладни. Но си струваше гледката на лицето на Лизи, цялото оплескано с мъх и тиня.

Двете се засмяха. Калиста остави Мариан да закопчее верижката на шията й и с облекчение видя, че златното сърце пада между гърдите й и малко прикрива гледката. Калиста си сложи още обикновени златни халки на ушите и златно гребенче в скромния кок.

Мариан кимна одобрително.

— Вече си готова. Ще ми се и аз да можех да дойда.

Изглеждаше толкова замечтана, че Калиста се засмя.

— Дори и богатата маркиза Нетъм не може да си позволи такъв скандал. Не, Мариан, нужна си ми, за да повъзстановиш, доколкото можеш, изгубената ми репутация.

Мариан изсумтя и тръгна надолу по стълбите.

— Няма да ми е за първи път да те измъквам от кашата. И не вярвам, че ще е за последен.

Хенри, Саймън и Куотърмейн чакаха нетърпеливо в коридора. Саймън и Куотърмейн ахнаха, когато Калиста пристъпи надолу. Хенри се намръщи и изглеждаше така, сякаш всеки миг ще я накара да се преоблече.

Но Куотърмейн пристъпи напред и й предложи ръката си.

— Изглеждате точно така, както си ви представях. Играчите определено няма да могат да съсредоточат вниманието си върху картите.

Когато Куотърмейн погали голата й ръка, Калиста я отдръпна.

— Какво ще правят с вниманието си, си е тяхна работа, но ръцете им ще трябва да са на прилично разстояние. — Калиста посрещна предизвикателно присвития му поглед.

Хенри въздъхна. Лицето му пак не изглеждаше добре, въпреки червеното сако и белите сатенени бричове. Хвана Калиста под ръка.

— Донесъл съм нещо от провинцията, което може би ще ти помогне да се чувстваш по-сигурна.

Калиста се намръщи объркано, но учудването й се изпари, когато стигнаха игралния дом. Хенри й помогна да слезе от каретата и Калиста остана доволна от външния вид на къщата. Излишните клонки по дърветата и храстите бяха подрязани, иззад прясно боядисаните капаци проникваше светлина. Дори пътеката към вратата беше обновена.

Вътре мебелите блестяха, полирани с восък. Всичко си беше на мястото.

— Направил си чудеса, Хенри.

Саймън придоби обиден вид.

— Аз също имам своя дял, Листа. Ръководех всички работници.

Калиста го прегърна.

— И си се справил прекрасно.

Хенри се оглеждаше в очакване. Калиста го наблюдаваше, чудейки се какво ли чака, но тогава той подсвирна и на горния етаж се чуха тежки стъпки.

Лицето на Калиста се озари от доволна усмивка. Тя изтича към стълбите и също подсвирна. Цербер се втурна към нея и кучешкото му лице изглеждаше така, сякаш й се усмихва в отговор. Той подскочи към нея, тя обаче каза строго:

— Не! Долу! — Той се спря, но продължаваше да върти опашка. Калиста го потупа с обич. — Липсваше ми, момче. — И Парис. Калиста отново се натъжи за любимия си кон, но знаеше, че Дрейк ще се отнася добре с него.

Хенри кимна доволно.

— Никой от партньорите ти в играта няма да стане прекалено смел, когато той е до теб. — Погледна лукаво към Куотърмейн. — Нали така, Алекс?

Куотърмейн измърмори нещо неразбрано и влезе в страничния салон, в който щяха да се продават чиповете.

Калиста се усмихна на Хенри.

— Благодаря ти. — Беше й толкова трудно да приеме, че любящият й, загрижен втори баща и безскрупулният човек, провалил живота на Дрейк, са едно и също лице.

— А сега, нагоре… Когато домът се напълни, ще позвъня. Това ще е сигналът да слезеш.

Калиста изкачи стълбите. Взе една топка и си поигра с Цербер, докато чакаше. Чу вратата да се отваря и затваря безброй пъти, както и приглушен мъжки говор. С всеки звук нервите й се опъваха все повече и повече.

Щеше ли да дойде? Тя искаше ли да дойде? Тази вечер нищо не биваше да й отвлича вниманието. Беше го видяла за последно преди два дни, но това вече й се струваше като цяла вечност. Когато звънецът най-после издрънча, тя подскочи.

Пое си дълбоко въздух и стана. Тръгна към стълбите.

— Хайде, момче.

Цербер тръгна послушно до нея. Тя сложи ръка на главата му, докато слизаше. Светлината й се стори ослепителна след сумрака на втория етаж, затова заби поглед в краката си, но забеляза, че възбудените гласове утихнаха. Тишината я нервираше допълнително, но някак си успя да слезе по дългите, извити стълби, без да се спъне.

— Красавицата и звярът — промълви някой, но това не беше гласът, който се надяваше да чуе.

Вдигна гордо глава, очаквайки най-малко неодобрение, а най-много — похот, от тези богати мъже, предимно аристократи.

Но в морето от мъжки лица тя видя само учудено възхищение, наслада, и да, в много лица и желание. Калиста разгледа претъпкания салон, търсейки, надявайки се, страхувайки се… Нямаше го.

Разкъсвана от разочарованието и облекчението, тя кимна царствено.

— Добре дошли, джентълмени. Надяваме се, че тази вечер ще бъде първата от многото, изпълнени с добра компания, добро вино и добри игри. Моля, чувствайте се свободни да обиколите стаите, докато си намерите маса, където ще се чувствате удобно. Предлагаме вист, пикет и зарове.

Калиста влезе в залата за пикет и седна на централната маса. Пулсът й бучеше в ушите, но топлината на Цербер до нея й вдъхваше увереност. Той наблюдаваше сериозно как мъжете се тълпят и сядат, докато всички места се запълниха. Повечето й бяха непознати, но някои разпозна.

Усмихна се на един млад приятел на Хийт. Той беше секундант на онзи злощастен дуел.

— Радвам се да ви видя отново, Хамптън. Как е баща ви? — Бащата на младежа боледуваше вече от няколко години.

— Почина, Бог да даде покой на душата му. Хийт би се радвал да види колко добре изглеждате.

Лицето на Хамптън беше безизразно, но Калиста чу неизказаните му думи: „Но нямаше да се радва да види толкова много от тялото ви на това място.“ Той с очевидно усилие успяваше да не свежда поглед към деколтето й.

Калиста се надяваше, че червенината, обляла бузите й, ще се възприеме като грим.

— Благодаря. А сега, джентълмени, ако сте съгласни, залозите се откриват с по една гвинея и се удвояват при всяка ръка. Прието? — Тя огледа масата.

Някои от мъжете пребледняха, но повечето само изглеждаха нетърпеливи.

Калиста въздъхна вътрешно. Повечето от тези младежи си мислеха, че ще я победят. Общоприето беше мнението, че жените не могат да играят карти. Още по-добре. Колкото по-бързо спечелят пари, толкова по-скоро щяха да преустановят това начинание.

Тъкмо бе започнала да раздава картите, когато чу шепот при вратата. Беше се концентрирала, затова не обърна особено внимание, докато приятелят на Хийт не промърмори:

— Какво прави той тук? Мислех, че играе само в тесен кръг.

Обади се и друг:

— Трябва да внимаваме. Това арогантно копеле ще направи залозите прекалено големи.

Калиста вдигна поглед. Беше дошъл все пак.

Дракона отново беше облечен в сапфиреносиньото сако и черните бричове, които бе носил по време на играта им у Мариан. Мина й мисълта, че той обичаше изкуството повече, отколкото фриволната суета, която преследваха повечето от богатите мъже. Но в този момент беше прекалено нервна, за да е благосклонна, особено като се има предвид начинът, по който я гледаше.

Въпреки огромното разделящо ги разстояние, очите му пак притежаваха силата да я приковат към стола й. Гледа я, докато кожата й настръхна и дланите й се изпотиха. Гледаше я така, сякаш притежаваше нея и всичко около нея и само чака подходящото време и място, за да го заяви на целия свят.

Гледаше я така, сякаш бяха единствените същества на света, които са способни да правят любов. Калиста не можеше да помръдне, въпреки че усещаше любопитството на играчите.

Те гледаха ту нейното напрегнато лице, ту маскираното лице на Дракона. Усмихнатата сапфирена маска беше обшита с диаманти, които проблясваха на светлината на свещите. Той приближаваше. Застана до стола й, вперил поглед в нея. Само силната воля й помогна да се въздържи да не сложи ръка върху дълбокото си деколте.

Цербер изръмжа, но Дрейк дори не го погледна.

— Какви са залозите?

Калиста не можеше да намери гласа си, затова Хамптън отговори вместо нея.

— Давам сто лири на онзи, който ми отстъпи мястото си. — Дрейк огледа масата.

Един младеж се надигна.

— Дадено.

Дрейк кимна на Клайд, който седеше мрачно в един ъгъл.

— Управителят ми ще ви напише разписка. Много ви благодаря.

Калиста все още се взираше в Клайд, когато Дрейк зае мястото си. Защо ръцете му бяха превързани? И той също беше с маска.

Гласът на Дрейк привлече вниманието й:

— Предполагам, че мога да играя с банкови разписки?

— Прекалено много предполагате. Както обикновено. Купете си чипове, както всички останали — отвърна Калиста.

Дрейк се ухили.

— Връщам се веднага. Ще ме изчакате, нали?

— Ако искам. Но ако смятате да ни нервирате, докато чакаме, няма да стане. Само най-опитните, не най-хитрите, печелят на тази маса.

Дрейк се наведе и прошепна в ухото й:

— Би трябвало да си разбрала досега, скъпа моя, че аз винаги печеля. Особено когато много искам нещо. — Пламтящият му поглед докосна собственически раменете и гърдите й.

Той тръгна, оставяйки останалите мъже да се взират жадно в настръхналата кожа на Калиста там, където я бе докоснал погледът на Дрейк.

Само гордостта й я задържа на масата. Гордостта и решителността да дразни този човек, докато той, също като нея, излезе от кожата си, изпълнен със същото желание, както и тя.