Нежният звяр

Глава 4

Калиста отчаяно гледаше как файтонът се отдалечава, оставяйки я сама пред сградата, чийто втори етаж бе ярко осветен.

Правилно ли постъпи, като отпрати файтона? Ако не успееше да влезе вътре, щеше да се наложи да върви пеш поне няколко улици, преди да успее да намери друг файтон. Но пък, така или иначе, тази вечер трябваше да намери Дрейк Херик. Знаеше инстинктивно, че сигурно живее някъде близо до магазина. Всеки уважаващ себе си дракон пазеше съкровищата си.

Тя се уви плътно в наметалото, пое си дълбоко въздух и изкачи няколкото стъпала към вратата на магазина.

Удари звънчето и се заслуша в отекването му вътре. Изчака, поглеждайки неспокойно през рамо, когато чу приближаващи стъпки. Двама едри мъже заобиколиха ъгъла и спряха, когато я видяха. Калиста бързо се огледа наоколо, преструвайки се, че не им обръща внимание, но вътрешно трепереше.

— О, скъпа, аз не бих ти позволил да стоиш така пред вратата ми. — Първият мъж забърза към нея и фенерът над вратата освети грозното му лице и счупения нос.

Калиста се престори, че не чува, удряйки с чукчето толкова силно, че чак ръката я заболя. Нищо. Той вече беше само надве крачки от нея. Тя се обърна, хваната натясно, и отвори уста да закрещи, когато един по-възрастен мъж изникна от тъмнината, размахвайки бастуна си.

— Хей, негодници, не можете ли да разпознаете една лейди?

Едрият, висок мъж накуцваше леко и някак странно трепереше, но очевидно не се страхуваше, когато застана между Калиста и двамата натрапници.

Тя си помисли, че големият му нос, пълните устни и надвисналите вежди са й някак познати, но беше прекалено доволна от намесата му, за да се замисля за самоличността му.

— Разпознавам и курвите, когато ги видя — отвърна единият от двамата и сви юмруци.

За ужас на Калиста се чу скърцане на метал. Възрастният джентълмен сега държеше дълга, тънка сабя. Беше я извадил от бастуна си. В светлината на фенера изражението му смрази кръвта в жилите й, но очевидно нямаше такъв ефект върху другите двама.

Единият извади нож, другият — пистолет.

Неспособна да стои безпомощна и само да наблюдава, Калиста грабна бастуна, който бе изпуснал възрастният джентълмен. Той обърна глава, изненадан, но тя видя одобрителния му поглед. За да освободи ръцете си, Калиста захвърли чантичката си. Тя се удари във вратата. Калиста усети течение и погледна, изненадана, как вратата се отваря.

Тя хвърли бастуна вътре, сграбчи палтото на мъжа с две ръце и го дръпна в тъмнината. Той каза нещо, протестирайки, но тя бързо затръшна вратата и пусна резето.

Точно навреме, защото един куршум се заби в дебелото дърво. След това стъпките се отдалечиха. Джентълменът потърси пипнешком кутийка с огниво, каквато обикновено имаше до всяка врата, намери я и запали фенера на масата. Двамата се втренчиха един в друг в мъждивата светлина.

— Мило дете, защо, по дяволите, се мотаете навън, когато мястото, за което сте тръгнали, е очевидно отворено и ви чака?

Устата на Калиста увисна. Не. Беше абсолютно невъзможно Херик да знае, че тя ще дойде. Тя самата не го знаеше преди по-малко от час. Калиста погледна внушителния възрастен джентълмен и изведнъж си спомни къде го беше виждала. Само един човек на света можеше да се насочи толкова бързо към основата на нещата.

Калиста се поклони дълбоко.

— Скъпи доктор Джонсън, за мен е голяма чест най-после да се запозная с вас. Ще се осмеля да ви кажа, че съм ваша голяма почитателка.

Доктор Самюъл Джонсън се поклони.

— Възхищението е взаимно. Не мисля, че познавам друга жена, която така решително ще застане до мен в такъв страшен момент. — Лицето му изразяваше меланхолия.

Калиста се зачуди дали не тъгува за покойната си съпруга, Тети, която си бе отишла много отдавна, но той бързо се отърси от мислите, които го натъжаваха, и се огледа любопитно наоколо. Лицето му засия като лицето на дете в сладкарски магазин.

— Значи това е небезизвестният магазин на Дрейк Херик.

— Познавате ли го?

Сър Джонсън се усмихна.

— Слабо. Признавам, че сме играли няколко пъти на карти, макар че аз самият не съм особено пристрастен към тях. Какво не бих дал, за да видя какво крие зад тези проклети маски, които носи непрекъснато.

„Ето още нещо, по което си приличаме“ — помисли си Калиста, — „като се изключи любовта към литературата.“

— Без съмнение, половината Лондон би желал същото.

— Без съмнение. Ако простите прямотата ми… Какво ви води насам в този късен час, дете?

Калиста стисна чантичката си, мислейки дали да не го излъже, но той беше прекалено проницателен.

— Той ми взе нещо и аз възнамерявам да си го върна.

Веждите му подскочиха нагоре, но той беше достатъчно възпитан, за да настоява. Калиста си спомни едно изречение от „Скитникът“ — „Любопитството е една от най-постоянните и сигурни характеристики на силния ум.“

Авторът, който толкова много отговаряше на собствените си писания, извади часовника си и го отвори.

— А, да, разбирам.

Без съмнение. Калиста се сви вътрешно, но външно остана спокойна.

— Но тъй като вече закъснявам за една среща, моля, простете ми, че бързам да си тръгна. — Той сложи ръка на резето, но отново се обърна към нея: — Не е моя работа, разбира се, но сигурна ли сте, че това не може да почака до сутринта? Херик не е… подходяща компания за една благородна, възпитана жена.

Калиста се усмихна.

— Много биха казали, че не съм нито благородна, нито добре възпитана.

Той я изгледа одобрително.

— Макар че бих се обзаложил с всеки, който се осмели да отрече, че сте умна жена. Успех, дете. Надявам се, че ще се срещнем отново. — Той й намигна и излезе.

Усмивката на Калиста помръкна. Винаги бе копняла да се запознае с Джонсън. Всъщност той беше рядък мъж, чиито дела напълно отговаряха на репутацията му.

Тази мисъл й напомни за мъжа, който я чакаше. Неговата репутация беше далеч не толкова добра, колкото тази на Джонсън. Калиста погледна нагоре към стълбите и се намръщи. Потупа чантичката си и чу шумоленето на банковата разписка. Това й напомни за какво е дошла и какво търсеше. Тя решително тръгна към стълбите, които в тъмнината й заприличаха на пътя към Голгота.

Потисна копнежа по сигурността на собственото си легло и тръгна смело нагоре. По стените висяха фенери, осветяващи пътя й към бърлогата на дракона. В ъгъла, близо до канцеларията му, светлината беше по-слаба. Тя надникна вътре и видя, че на бюрото гори само един фенер. Слабата светлина я примамваше навътре в тайния проход, чиято врата беше отворена.

Символизмът на светлините не й убягна. Пеперудата и пламъкът. И тя беше привлечена натам, въпреки риска да изгори.

Калиста се облегна на стената, чудейки се дали смее да приеме подобна покана. Затвори очи и си представи Парис, цвилещ приятелски, когато му подава бучка захар.

Преди да е променила решението си, тя притисна чантичката до гърдите си и тръгна надолу по стълбите към убежището на Дракона…

Хенри се втренчи в Мариан.

— Какво, по дяволите, искате да кажете с това „Не знам къде е“?

Мариан усукваше тънката си дантелена кърпичка толкова силно, че тя се скъса.

— Знам само, че каза, че може да закъснее. Един от лакеите ми каза, че е взела файтон.

— Е, разпитайте тогава файтонджията.

— Човекът ми не е успял да го открие. Сигурно се е прибрал за през нощта.

Хенри погледна джобния си часовник за трети път.

— За Бога, жено, защо не я спряхте? Тя е отишла при него!

Мариан бързо напъха кърпичката обратно в ръкава си.

— Не се и съмнявам, че нашата послушна Калиста винаги прави точно това, което й се каже.

Хенри въздъхна на саркастичната й забележка и пъхна часовника обратно в джоба си.

— Разбира се, че сте права. Простете ми, дете. Не съм на себе си. — Той докосна снежнобялата си вратовръзка.

Мариан проследи движението му, очаквайки да види познатия жълт блясък. Очите й се ококориха. Жълтата роза я нямаше!

— О, Хенри, не сте продали камъка…

Ръката му се отпусна.

— Нищо не може да струва повече от щастието на Калиста. Аз изгубих богатството й и съм длъжен да й помогна да си го върне.

Хенри ритна крака на сина си. Саймън се надигна и седна малко по-прилично на стола. Стисна главата си с ръце.

— О, по дяволите, не ме докосвай или главата ми ще се разпадне!

— Е, и? Тъй като и без това рядко я използваш за друго, освен като закачалка за шапки, това едва ли ще е огромна загуба.

Саймън се опули.

Хенри отвърна на погледа му. Руменината по бузите му напомняше за някогашния красавец.

— Ставай. Отиваме в магазина на Херик. Калиста трябва да е там.

Мариан гледаше как Саймън се опитва да облече сакото си.

— Хенри, кога ще ни кажете защо Херик ви мрази толкова много?

— Кълна се, че не съм сигурен, Мариан. Освен ако не…

— Освен ако не какво?

— Понякога ми напомня за един човек, когото познавах. Хайде, Саймън — Хенри сграбчи ръката на сина си и го повлече към вратата.

Мариан подскочи, когато масивната врата се затвори с трясък след тях. Погледна към стълбите, но знаеше, че само ще се върти в леглото, ако се опита да си легне. Затова отиде в малката гостна, сложи две лампи до любимото си канапе и взе ръкоделието си. Но работата едва ли можеше да я разсее.

Тя много по-добре от Хенри разбираше, че истинската опасност, която застрашава Калиста, не е самият Херик, а привличането, което приятелката й изпитва спрямо него. Атмосферата беше така заредена онази вечер, когато играха пикет тук, че дори косата на Мариан се изправи. Освен това, въпреки страховитата репутация на Херик, той определено беше джентълмен. Мариан би заложила всичко, което притежава, че това е така.

Как щеше да реагира Калиста, когато мъжествеността му я изкуши? Щеше ли да бъде достатъчно силна, за да й устои?

Още по-точно — щеше ли да иска да й устои.

Само на няколко преки от тях, Калиста наистина беше като хипнотизирана. Намираше се на място, толкова прекрасно, че чак не можеше да го възприеме като истинско. Стълбите й се бяха сторили безкрайни, но приглушената светлина се превърна в истински пламък, когато излезе от тесния проход. Стъпалата й потънаха в килим, толкова дебел, че стъпките й оставяха следи по него. Погледна надолу и ахна.

Персийският килим покриваше голяма стая. Десенът му беше толкова прекрасен, че почти беше светотатство да ходиш по него. Дори Мариан нямаше толкова хубав килим. Стаята се осветяваше от австрийски кристални полилеи високо над главата й. Калиста забеляза метална стълба, водеща към платформа, върху която имаше някакъв голям предмет, покрит с червени завеси.

Калиста пристъпи колебливо напред. Какъвто и да беше Херик, безусловно имаше вкус към красивото. Стените бяха покрити със скъпи френски тапети на жълти рози. По друго време и на друго място тя би се замислила над значението им, но сега беше прекалено заета да се възхищава на красотата им. Рембранд, Рейнолдс, дори, не, не можеше да бъде, да Винчи?

Пред изящно канапе до камината имаше хермелинова кожа. Още една кожа, но тъмна и блестяща, се намираше върху самия диван.

По страничните масички бяха наредени фигурки от мрамор и слонова кост, едновременно прекрасни и безсмислени — от нимфи и сатири до дракони и кораби.

Калиста мина покрай отворена ракла, пълна с розови и черни перли. Извади една огърлица — толкова дълга, че стигна до коленете й, когато с колебание я сложи на врата си. Тя бързо я свали и я върна на мястото й, затваряйки раклата… и изкушението. Не беше й убягнало, че светлината е съсредоточена в средата на стаята. Задната част беше в сянка, но тя усещаше върху себе си наблюдаващ я поглед.

Той я чакаше.

Тя знаеше приказките. Нищо не ядосваше дракона повече от това да му откраднеш нещо. Тя обикаляше стаята, участвайки доброволно в малкия му цирк. Нека гледа. Що се отнасяше до присъствието й тук, е, това щеше тепърва да се разбере.

Тя спря пред маса, върху която бе разтворена дъска за шах. Дъската беше от абанос и седеф. Белите фигури бяха от слонова кост, изработени така, че да напомнят истински исторически личности. Царицата имаше дългия нос на Елизабет, царят беше нисък и трътлест като Хенри VIII. Дори разпозна своя прадядо — сър Уолтър Ралей — в един от офицерите. Другият й заприлича на св. Георги.

Черните фигури бяха гладки и лъскави. Царят и царицата бяха дракони, пешките — гноми, топовете — грифони с криле. Фигурите бяха създания на нощта — едновременно ужасяващи и магнетични.

Като собственика си.

Митичното срещу реалността. За момент Калиста изпита студ — сигурно не беше съвпадение това, че прадядо й е изправен на шахматната дъска срещу ужасния цар дракон. Нима Херик бе поръчал всичко това само заради нея? Сякаш тя имаше нужда да й се напомня какъв е залогът…

— Искате ли да поиграем? — обади се дълбокият му глас зад рамото й.

Още една двусмислица, без съмнение, но Калиста не беше в настроение за подобни неща.

— Имах друга игра предвид.

— Жалко. Не искате ли да разберете откъде купих шахматната дъска и фигурите?

— Едва ли. Страхувам се да попитам.

— Купих я в колониите. Черната скала се добива там и е разновидност на хематита.

Калиста се обърна към него. Този път маската му беше черна. Високата му фигура беше облечена в черна копринена риза и черен кожен панталон, който очертаваше съвсем ясно мъжествеността му. Черни ботуши от свинска кожа обгръщаха прасците му.

Сърцето на Калиста заби предупредително, но тя се насили да задържи погледа си върху очите му, чиито намерения би искала да разбере.

— О, така ли? Аз пък си помислих, че сте си ги доставили от самия ад.

Смехът разтърси внушителната му фигура.

— Точно това най-много харесвам във вас, скъпа моя. Колкото и да се страхувате, никога няма да го покажете. — Той направи още една крачка към нея. — Но пък, с подходяща компания, дори и подобно пътуване може да бъде чудесно. Доколкото си спомням, Персефона също стои четири месеца в мрака и се грижи за своя рицар на нощта.

— Да, но тя непрекъснато очаква светлината и само тялото й е затворено. А вие, сър, сте само нощ, защото носите тъмнината в себе си. — Калиста трябваше да спре — настроението му бързо се променяше.

— Колко сте рязка. В това отношение приличате на втория си баща. Понякога почти си позволявам да го забравя.

Той я гледа още известно време, после, поклащайки леко глава, мина покрай нея, отиде до една масичка и наля и за двамата по чаша коняк. Подаде й едната, надигна своята и вдиша аромата.

Калиста знаеше, че би трябвало да се обиди от това, че предлага на една дама толкова силно питие, но никога не бе имала по-голяма нужда от нещо подобно. Отметна глава назад и изпи всичко на един дъх. И за малко не се строполи на пода, когато огнената течност опари вътрешностите й.

Херик хвана изящната кристална чаша, преди да я е изпуснала.

— Не мислех, че имате подобни наклонности.

— Вие… Недейте… да мислите много за мен. — В очите й имаше сълзи. — Не ме предизвиквайте, освен ако не искате да приема предизвикателството.

Устните му трепнаха. Той остави чашите и се приближи до нея. Тя някак си успяваше да стои изправена. Той се наклони толкова близо, че дъхът му — като дъха на дракон — опари бузите й. Миришеше на коняк, на мъж, на забрава, но десетте поколения Ралей в кръвта й я държаха изправена.

— Тогава ви предизвиквам да въстанете против условностите, които твърдите, че презирате, и да станете моя дама.

Тя се взираше в блестящите процепи на маската, където трябваше да бъдат очите му. Не, дори той не би имал предвид…

— Предложение за брак ли ми правите, сър?

Главата му се дръпна назад. Маската се изхлузи леко, но той бързо я хвана и я завърза здраво на тила си.

— Не. Между нас няма да има лъжи. — Прекрасните му устни се изкривиха. — Поне не повече от обикновеното. Искам ви по начина, по който един мъж иска жена, а в замяна ще ви обсипя със скъпоценности, рокли, карети. Ще възстановя имението ви. Ще помогна на баща ви и брат ви за игралния дом, така че онова копеле Куотърмейн да няма никакъв дял в него.

— И вие ще заемете неговото място? — Калиста вдигна една шахматна фигурка и се престори, че я разглежда с любопитство, защото не можеше да му позволи да види сълзите в очите й. Той никога нямаше да разбере как я е наранил. Може би репутацията й не беше безупречна, но все пак това вече беше прекалено. — Ще ми простите, сър, но като се има предвид поведението ви, смятам тази щедрост за малко… подозрителна.

— Не вярвате ли, че сърцето ми се е променило?

— Не. Признавам, че понякога дори се съмнявам дали въобще имате такова. Никога преди не съм познавала дракон, нали разбирате. — В това беше номерът. Да се преструва на спокойна, когато всъщност въобще не е. Внимателно остави фигурката на мястото й, защото се изкушаваше да я хвърли по него.

Той се приближи още по-близо, хвана ръката й и свали ръкавицата й. Целуна китката й, разкопча копринената си риза и пъхна ръката й вътре.

Калиста си пое рязко дъх. Пръстите й се свиха, когато докосна топлата му плът. Почувства мускулите му, а под тях — тупкащото човешко сърце. Опита се да се отскубне, но той държеше здраво ръката й, триейки я по кожата си, въздишайки от удоволствие.

— Виждате ли — прошепна. — Всичко е съвсем просто, когато му позволим да бъде такова. Аз почувствах сърцето ви, а вие не можете да отречете, че и моето отвръща на докосването ви. Аз съм обикновен мъж. Вие сте обикновена жена. Не можем ли да започнем оттук?

— Това означава ли, че се отказвате от отмъщението си към Хенри?

Той се вцепени. Калиста не знаеше дали да се радва, или да й е мъчно, когато той махна ръката й. В един друг свят може би щеше да е доволна от очевидното усилие, което му струваше това, но в този фантастичен свят на ярка светлина и адски мрак, където митът и действителността се смесваха, доброто носеше знака на злото. Тя не можеше да му се довери, не можеше да повярва на нищо, свързано с него.

Още по-малко на собствените си реакции.

Тя бързо се обърна, в очите й отново бликнаха сълзи. Какво я бе прихванало, когато дойде тук? Преглътна горчивия си смях. Бе дошла заради него. И той щеше да я притежава напълно, в пълния смисъл на думата, ако не се махнеше оттук.

— Благодаря ви за предложението, сър, но вие не притежавате нищо, което искам.

Тя взе чантата си и се обърна към вратата. Щеше да депозира банковата разписка незабавно. Никога повече нямаше да се унижава пред този мъж, молейки го за капчица милост, каквато той очевидно не притежаваше.

— Нито дори Парис?

Тя се спря, вледенена. И бавно се обърна към него.

— А, значи най-после стигнахме до същността на нещата? Купили сте го единствено за да ме принудите да дойда тук. Затова сте оставили вратата на магазина отворена, затова… — Преглътна острите думи, с които щеше да му разкаже за опасността, с която нямаше да се размине, ако не се бе появил доктор Джонсън.

Нейната безопасност и щастие му бяха абсолютно безразлични. Въпреки всичките му красиви думи, за него тя беше единствено средство, чрез което да се добере до Хенри.

— Знаех, че ще дойдете, да. Но се и надявах да го сторите. Възнамерявахте да ми предложите още една игра на карти, нали? Но аз предложих нещо по-подходящо. Ако станете моя, ще притежаваме Парис заедно, ще можем да го обучаваме заедно.

— Задръжте го. Ще го обичам и ще тъгувам за него до последния си час, но няма да бъда собственост на никой мъж, още по-малко ще участвам в нещо, което може да навреди на единствения баща, който някога съм познавала. — Гласът й се пречупи и тя затича към вратата.

Само след миг той беше зад нея. Може би си въобразяваше, но тя би могла да се закълне, че чу плясък на драконовски криле и в китката й сякаш се забиха нокти. Бореше се с него, но той беше по-силен. Извърна глава, очаквайки върху нея да се изсипе гневът му, но думите бяха по-опасни.

Той прошепна:

— Мислех, че сте по-искрена със себе си, любов моя. Вие не си отивате ядосана, вие бягате. Е, преди да ви пусна, трябва да ми признаете нещо.

Притисна я толкова близо до себе си, че телата им сякаш се сляха. Близостта подчертаваше още повече различията между тях — извивки и резки линии, мекота и твърдост. Гласът му заприлича на котешко мъркане:

— Имам нещо, което вие много искате, макар че може би още не го осъзнавате.

Пусни ме, пусни ме, крещеше съзнанието й, но една по-дълбока, по-тъмна част от природата й искаше да се притисне към него и да се наслади на тези опасни различия. Трябваше да се покашля, защото гласът й бе станал дрезгав:

— И какво, за Бога, е това?

Драконът се наведе. И с първото докосване на устните му Калиста усети как огънят избухва в нея. В първия миг остана неподвижна в лапите му. Устните му бяха толкова подвижни, толкова топли, движеха се върху нейните бавно, нежно. Поискай и ще получиш. Потърси и ще намериш.

Мислите й изгоряха до пепел под пламъка на целувката му. Езикът му се плъзна и влезе в устата й. Той я притисна по-близо до себе си и тя усети странна твърдост до корема си. Това предизвика някакво чувство в нея, което не можеше да определи, краката й омекнаха. Пламъците тръгнаха откъм устните й и изпепелиха всичко. Беше завладяна напълно, но това не беше достатъчно. Нещо липсваше. Издавайки тих звук, без да го съзнава, тя притисна ръцете си в отвора на ризата му, милвайки топлата плът. Зверовете може и да носеха маски, но в този момент той не беше нищо друго, освен мъж.

И това предизвикваше всичко женствено в нея. Усети как дъхът му спира. После огнената следа последва устните му надолу по извитата й шия към отвора на деколтето й. Сърцето й подскочи. Сякаш, по някакъв странен начин, му принадлежеше.

Миглите й трепнаха, когато усети ръката му върху корсета си там, където никой мъж не я бе докосвал, но не можеше да протестира. Прав беше, проклет да е! Тя искаше точно това. Никои други мъжки устни не я бяха карали да търси нощта и даровете й…

— Извинете, сър, но горе имате гости.

Силните ръце се отдръпнаха. Дрейк я хвана през кръста, за да й помогне да запази равновесие. Тя се възпротиви несъзнателно, издавайки тих звук, но отвори очи. Магията от огън и мрак бе изчезнала. Действителността се бе върнала. И въпреки богатствата, с които беше пълна стаята, тя се чувстваше бедна. Действителността стана още по-груба, когато погледът й срещна очите на управителя.

Там блестеше недоверие, преди той отново да се обърне към господаря си:

— Опитах се да ги отпратя, но те настояваха да ви видят.

Дрейк си пое няколко пъти дълбоко въздух, за да се успокои, завърза черната си коса на опашка и бутна Калиста на канапето до огъня.

— Досадни посетители, скъпа моя. Връщам се след малко.

Стъпките му отекнаха нагоре по стълбите. Вратата се затвори след него, оставяйки Калиста сама с огъня и срама й.

Какво я бе прихванало? Щеше да се превърне в храна за Дракона, ако не беше тази навременна намеса. Зарови пламналото си лице в ръцете си и завърза отново корсета си, което, слава Богу, беше единственото, което бе успял да развърже. После скочи на крака и изтича към вратата… която беше изчезнала. Стената беше гладка. Тя натиска какво ли не, но нищо не помръдна.

Удари гневно с юмрук.

— Помогнете ми! Моля ви, има ли някой там?

Нищо. Както винаги, нямаше на кого да разчита, освен на себе си. Върна се при раклата със скъпоценностите. Търсеше… Какво? Оръжие? Какво щеше да прави с него, ако въобще откриеше?

Огледа се наоколо, търсейки прозорец. Видя три, но всичките бяха прекалено нависоко, покрити с черни завеси. От отвън тази тайна стая не се виждаше. Можеше да я държи тук и никой никога нямаше да я открие.

Като бърлога на дракон. Разтревожена от тази мисъл, тя започна да търси още по-настоятелно нещо, което да й помогне да избяга. Опипа стената с ръце, намери една цепнатина. Пръстите й проследиха контурите на врата. Усещаше я, но не можеше да намери брава. Наведе се и видя малка ключалка.

Погледна над вратата, отстрани, но той не би оставил ключа на толкова видимо място, дори и никой друг да не знаеше за скривалището му. Погледът й се спря на мистериозната червена светлина над главата й. Отиде до извитата стълба до стената и се изкачи горе. Видя един шнур. Дръпна го и скъпите червени завеси се отместиха, откривайки легло, нощно шкафче и голям гардероб.

Тя ахна. Леглото беше огромно, дори и за човек с размерите на Дрейк Херик. Балдахинът имаше формата на драконови криле, едната табла — на драконова глава, а краката на леглото завършваха с лапи с огромни нокти. Червените завеси само подчертаваха зловещата красота на всичко.

— Слава Богу, че не се налага да спя в това — промълви тя, без да знае, че предизвиква нещо още по-загадъчно и объркано — съдбата.

Сега се чувстваше още повече като натрапница тук — една хапка за огромния Дракон. Започна да рови из гардероба. Откри само ризи, сака и панталони от най-високо качество. След това претърси и нощното шкафче, където откри малко шишенце лауданум, пергамент, перо за писане и мастило. На една лавица откри памфлет, който я накара да затаи дъх.

Цял Лондон говореше за „Писмата на Джуниъс“. Самоличността на анонимния автор, ненавиждан от всеки добър консерватор и търсен за измяна от краля, беше предмет на ожесточено обсъждане в кафенетата. Много вярваха, че авторът не е никой друг, освен Джон Уилкс, на когото три пъти кралят беше отказвал да позволи да заеме законно полагащото му се място в Камарата на общините.

Въпреки противопоставянето на Хенри, Калиста беше отишла на събрание на едно от обществата, които се бореха за парламентарна реформа. Повечето от хората там й се сториха прекалено радикални, но някои наистина разсъждаваха разумно. Ако Камарата на общините не защитаваше интересите на обикновените хора, кой тогава? Ако англичаните не можеха да избират представителите си и зависеха от прищевките само на един човек, как тогава най-просветената държава в света можеше да претендира, че се намира във Века на разума?

Калиста внимателно върна памфлета на мястото му, не знаейки какво да мисли. Изправи се и разгледа спалнята.

Мина покрай леглото и без да иска, закачи една от драконовските лапи. Един от панелите на стената помръдна. Тя дръпна дъската и погледна вътре. Извади дълга, тънка тръба с процеп от едната страна. Натисна и някаква скрита пружина изщрака, отваряйки тръбата. Тя изсипа съдържанието на килимчето пред леглото.

Диаманти, рубини и смарагди се разпиляха по пода. Някои бяха големи колкото сливи, други — толкова чисти, че тя си помисли, че е истинско светотатство да се държат скрити. Златни монети, някои с лика на Цезар, други от Испания, трети с арабски произход, четвърти с английски крале. Тайното скривалище на Дракона, помисли си тя. Но от всичките тези съкровища най-голямо впечатление й направи малкото ключе. Тя върна всичко на мястото му и слезе долу при вратата без брава.

Ключът пасваше. Калиста взе няколко свещи и отвори вратата, затаила дъх. В първия миг почти остана разочарована. Може би беше очаквала да намери някоя алхимична работилница, където този загадъчен мъж да прави богатството си. Видя някакви очертания в ъгъла и се приближи.

О, това беше просто печатарска преса. За какво му беше нужно на Дрейк подобно нещо и защо я беше скрил толкова добре. Тя взе един от листовете, подредени до пресата.

Затаи дъх и вдигна по-високо свещта. Не можеше да повярва на очите си. Това беше заглавната страница на „Писмата на Джуниъс“. И датата беше отпреди два дни!

Мили Боже, на какво се бе натъкнала?

Какво щеше да й стори, ако я откриеше тук?

Дрейк кръстоса дългите си крака, преструвайки се, че му е скучно, докато умът му — и една друга част на анатомията му — бързаше да се върне при Калиста. Преди да е променила решението си или дори да е открила скрития отвор към стълбището.

— Нека гниеш в ада дано, знам, че тя е при теб! — Хенри се облегна на бастуна си. Лицето му беше бледо под напудрената перука.

Саймън гледаше тревожно, премигвайки под ярката светлина, която очевидно още повече засилваше главоболието му. Клайд седеше кротко на един стол до стената. Само Дрейк можеше да разбере, че е напрегнат.

— След като вие и синът ви претърсвахте цялата сграда в продължение на половин час и не открихте нищо — отвърна Дрейк, — да не би да си мислите, че съм я превърнал във въздух?

Хенри изскърца със зъби. Дрейк гледаше през процепите на маската си как възрастният човек стисва по-силно бастуна си, готов да го вдигне. Хайде, старче. Дай ми повод. С голямо удоволствие ще ти изтръгна живота, който ти отне на мен…

Сигурно някак бе издал мислите си, защото Саймън хвана ръката на баща си.

— Хайде, татко. Сутринта ще повикаме стражата.

Дрейк се изправи.

— Да, направете го. Ще им помогна да претърсят целия квартал, ако искате.

Хенри тръгна към вратата, минавайки покрай Клайд.

— Още не сте ни видели сметката, копеле. Не го забравяйте. — На вратата той се обърна толкова рязко, че Саймън се блъсна в него. — Имам влиятелни приятели. Оставете мен и роднините ми на мира или ще имате повече врагове от мен, за които да мислите.

Дрейк се засмя тихо.

— Куотърмейн, предполагам. Човече Божи, не знаете ли, че мога да го купя и да го продам няколко пъти?

Хенри и Саймън се опулиха. Хенри сякаш не знаеше какво да каже.

Саймън се запъна:

— Но… Но…

Дрейк се облегна на бюрото си.

— Май се опитвате да попитате как съм разбрал за последното ви начинание?

Саймън кимна, но Дрейк гледаше само в Хенри.

— Имам уши и очи навсякъде, не само в Лондон. Информацията е власт, а властта е пари, скъпи мой враже. Ако си бяхте направили труда да научите нещо повече за мълчаливия си бизнес партньор, сега нямаше да сте в такова окаяно положение. Аз например мога да ви кажа какво е вечерял снощи скъпият ни луд крал Джордж. Две яребици, малко…

С очи, изпълнени със страх, Саймън издърпа Хенри през вратата.

Дрейк седна зад бюрото си, подсмихвайки се под мустак на изражението на Хенри.

Клайд го наблюдаваше мрачно.

— Надявам се само, че ще се смеете последен, милорд.

Дрейк спря да се смее и се намръщи към единствения приятел, който имаше.

— Казал съм ти да не ме наричаш така. Още не съм готов да разглася истината.

— Не мога да разбера всичките тези машинации. Защо не заемеш мястото, което ти се полага по право, и не се върнеш във владението си, без повече подобни игри?

— Защото така въобще няма да ми е толкова забавно. — Гласът на Дрейк се сниши до степен, която би накарала всеки друг, освен Клайд, да се изплаши. — И защото Хенри ще се покае, преди да съм свършил.

Клайд поклати глава.

— Ти не си свещеник. Светотатство е да говориш така.

— Може би. Но отмъщението ми трябва да е сладко. А сега, приятелю, повикай каретата ми. Тъй като искам да си поиграя още малко с нея, ще е най-добре да я заведа в къщата с градината. Последното, от което имам нужда сега, са неприятности с властите.

— Амин — каза Клайд и погледна нагоре.

— Родил си се с цяло столетие по-късно. Би трябвало да служиш на Кромуел, а не на развратник като мен.

Дрейк отвори вратата към стълбището и слезе. Възнамеряваше веднага да я заведе горе. Въздъхна със съжаление. Тя го караше да се чувства жив така, както не се бе чувствал много отдавна. Дори масите на стоковата борса вече го отегчаваха.

Тя не беше на канапето, където я бе оставил. Погледна червените завеси, които бяха дръпнати, и се ухили. Разбира се, трябвало е да разгледа останалата част от скривалището му. Тръгна нагоре и пулсът му се ускори, представяйки си я — блестяща бяла кожа, червени коси, разпилени по чаршафите…

Прекрасното видение изчезна, когато видя тайното си скривалище отворено. Някъде дълбоко от гърдите му се надигна ръмжене. Сърцето му се преобърна, после заби учестено, този път от друго чувство. Тръгна напред и затвори вратичката на скривалището.

Ето я, кожата й блестеше на мъждивата светлина, но страхът, изписан на лицето й, прогони и последните остатъци от мечтата му. Листът, който държеше, падна на пода. Не беше необходимо да го поглежда, за да разбере какво е. Тя отстъпи две крачки назад, опирайки гърба си на пресата. Свещта трепереше толкова силно, но той я хвана, преди да е паднала на пода.

Беше прекарал последните двайсет години, учейки се да се владее, но проклет да е, ако този път тя не го изкара от равновесие. В него избухна взрив от чувства — гняв, разочарование, страх.

Но изведнъж на повърхността излезе друго чувство — въодушевление. Вече можеше да я задържи. Дори Клайд не можеше да го обвини сега, след като бе открила пресата.

— Любопитството е опасно, котенце — провлече той. — Трябваше да те вържа за канапето.

Вдигнал свещта с една ръка, той я хвана за китката с другата и я измъкна навън. Тя го последва послушно и това необичайно поведение от нейна страна го накара да изпита подозрение. Погледна към ръцете й, но в тях нямаше никакво оръжие.

Блъсна я на канапето. Тя стисна ръце в скута си.

— Е, какво имате да кажете в своя защита?

В първия момент му се стори, че няма да отговори, но тя каза тихо:

— Никога не съм си и помисляла, че може да сте изменник.

Той се вцепени, сякаш го бе ударила.

— Изменник на този Хановерски луд, или англичанин, подчинил сърцето и разума си на идеята да подобри съдбата на сънародниците си?

Тя го погледна мрачно.

— Якобинците претърпяха две поражения, сър. А Джордж е толкова англичанин, колкото аз или вие. Напомням ви, че е роден тук.

Той изсумтя презрително.

— Но кръвта му е германска. Той е един упорит, глупав управник, който не може да бъде крал. Заради него ще изгубим колониите и тук сигурно ще избухне революция, ако не позволи на поданиците си правото да избират представителите си.

— Значи сте последовател на Джордж Уилкс?

— Последовател съм на доброто, на истината.

Тя се изправи.

— В такъв случай, не би трябвало да се противопоставяте на заминаването ми.

Той й препречи пътя към вратата.

— Страхувам се, че вашата интерпретация на тези две истини сигурно се различава от моята. Например, правилно ли ще постъпя, ако ви позволя да унищожите работата на други добри англичани, които имат повече заслуги, отколкото аз?

— И защо смятате, че ще разкажа истината за вас?

— Вие сте жена.

Тя наклони глава.

— Следователно не може да ми се вярва?

— Не и за такава тайна.

Тя отново седна и пак скръсти ръце в скута си.

— Тогава какво предлагате? Да не би смятате да ми отрежете езика? — Тя се изплези предизвикателно.

Той се усмихна.

— И да се лиша от такова удоволствие.

Тя се изчерви и наведе глава.

Последните остатъци от гнева му отлетяха на крилете на смеха. Когато се съвзе, той каза:

— Говорех за ума ви, макар че да си призная — езикът ви ми харесва и в други… ъъ… отношения.

Тя стана още по-червена.

Той се смили над смущението й.

— Много добре, сладка, спирам. Но трябва да бъда строг. Ще бъдете моя гостенка за известно време.

На лицето й веднага се изписа упорство.

— Искате да кажете — затворничка.

— Както желаете. — Беше доволен, че носи маска, защото иначе щеше да издаде колко е наранен.

— А ако откажа?

В огнището изпука дърво. Тя се стресна, но той просто я гледаше.

— В такъв случай и на двама ни ще ни бъде много трудно, но за вас много повече отколкото за мен. — Щеше да е дяволски трудно, но не беше необходимо да й го казва.

— А ако остана по своя воля? Тогава ще оставите ли Хенри на мира?

Негов ред беше да се колебае. Той се замисли дали да не излъже, но нещо в този ясен зелен поглед изтръгна истината от устата му.

— Нищо на този свят не може да спре последиците от алчността му. Куотърмейн вече е забил куките си в него.

— Страхувам се, че не е Куотърмейн.

Той си пое въздух, защото страхът беше последното чувство, което искаше да й внуши. За един кратък миг си спомни първата им среща — или поне първата, откак бяха пораснали — и как се бе опитал да я изплаши. Какво се бе променило оттогава?

Не желаейки да се потапя в толкова опасни води, той се облегна на масата и каза:

— Не бива да се страхувате от мен. Няма да искам от вас нищо, което вие не искате да ми дадете. Давам ви думата си на англичанин.

Но тя някак си не изглеждаше убедена. Едва ли можеше да я обвинява, като се има предвид миналото й. Тя се изправи и започна да се разхожда из просторната стая, докосвайки мебелите и украшенията. Не му убягна, че движенията й я приближават към отворената врата.

— Ще си помисля, но не бихте ли ми налели още малко от онзи прекрасен коняк? — Тя докосна една статуйка на Афродита.

Той си помисли колко много си приличат, но всъщност по характер Калиста беше много повече като Атина, богинята на войната. Наблюдаваше я внимателно, когато тръгна към масичката с напитките, но тя продължаваше да стои безгрижно до статуйката.

Той се обърна съвсем леко, за да налее коняка, и успя да види с периферното си зрение как тя хукна нагоре. Остави бързо гарафата, но тя вече беше до вратата. Никога преди не бе виждал толкова бърза и грациозна жена.

В гърдите му се надигна смях, когато се втурна след нея. За Бога, беше му приятно да я гони. Лесно спечелената победа не беше толкова сладка. Тази лисичка щеше да изцеди силите му, преди да я притисне към стената.

И тогава какво?

Беше изкачила шест стъпала, когато я хвана през кръста. Тя се обърна и го заудря с юмруци и ритници, но меките й пантофки не му причиняваха никаква болка, а юмруците й бяха съвсем мънички в сравнение с тези, на които бе свикнал. Той я подчини лесно и я понесе обратно надолу по стълбите, затваряйки вратата с крак.

— Както вече казах, на жените не може да се вярва. — Той я сложи на един стол и се наведе над нея, хванал облегалките му.

— Нима очаквате да стоя безучастно и да ви позволявам да се държите така… вероломно?

— Четете прекалено много книги, сладка моя. Кълна се, че няма да постъпя така с вас… — Той се наведе, целуна ухото й и добави тихо: освен ако, разбира се, вие сама не го поискате. Винаги съм готов да доставя удоволствие на една дама.

Тя го блъсна и стана, но той бе усетил издайническото й потреперване. Усмихна се и седна на същия стол, наслаждавайки се на топлината, останала от тялото й. Преметна единия си крак през страничната облегалка и го залюля безгрижно, докато тя продължи да обикаля из стаята. Когато стигна до раклата с перлите, той предложи:

— Можете да си вземете един наниз. Който поискате.

Тя дръпна ръцете си.

— Не, благодаря. Имам усещането, че е по-добре човек да не ви е задължен по никакъв начин.

Кракът му спря.

— Прекалено късно е за това.

Тя се обърна бързо и сложи ръце на хълбоците си.

— Достатъчно! Не съм някоя безпомощна малка мишчица! Ако трябва да се откажа от свободата си, най-малкото, което можете да направите, е да ми кажете защо. И двамата знаем, че истинската причина, поради която ме държите тук, не е печатарската преса, а нещо, свързано с баща ми.

Той се облегна назад, изучавайки я. Беше великолепна — комбинация от огън и нежност, интелект и доброта. Толкова много приличаше на майка си. Какви бяха тези жени от рода Ралей? Думите излязоха от устата му, преди да е успял да се въздържи:

— Не, милейди. Свързано е с вас самата.

Ръцете й се отпуснаха и тя наклони глава по начин, който започваше да му става познат.

— Какво, по дяволите, искате да кажете с това?

За да й отвлече вниманието, той скочи на крака.

— Ще го разберете съвсем скоро. А засега, бихте ли се задоволили с една лека вечеря?

— Не съм гладна. — Тя прикри прозявката си с ръка.

— Простете ми. Късно е. Знаете пътя към леглото ми, нали?

Ръката й се отпусна като безжизнена.

— Мисля, че ще се чувствам добре на канапето.

— Глупости. Хайде.

Той я хвана за ръката. Тя се възпротиви за миг, но го последва. Уважението му към нея нарасна още повече. Калиста беше единствената жена, която познаваше, чийто изумителен външен вид подхождаше толкова на характера й. Като у Атина Палада, при нея също се съчетаваха мъдростта със смелостта: тя знаеше кога да се оттегли и кога да нападне.

Но все още я познаваше съвсем малко. Без съмнение, с времето щеше да го разочарова, както всички жени досега. Той просто я желаеше физически. Веднъж само да се наслади на прекрасното й тяло и това странно обсебване щеше да изчезне.

Когато стигнаха до спалнята му, тя дръпна ръката си и застана неподвижно до леглото. Прикривайки усмивката си, той дръпна покривката и отдолу се показаха чисти бели ленени чаршафи. Побутна я на леглото и събу обувките й, но когато ръцете му тръгнаха нагоре към роклята, тя ги покри със своите.

— Моля ви.

— Моля ви… какво?

Спогледаха се. Ръцете му усещаха колко учестено е дишането й. Неговото също се учести. В момента не искаше нищо друго, освен да сподели това огромно легло с нея и да направи мечтата си действителност. Що се отнася до нейните чувства… Дали беше възбудена, или изплашена?

Очите й бяха придобили по-тъмнозелен оттенък.

— Моля ви, обещахте да ме оставите на мира.

Той се изправи. Чувстваше ръцете си празни без плътта й под тях.

— Просто се опитвах да ви накарам да се чувствате удобно. Лека нощ. — Моята няма да е лека.

Дрейк дръпна завесите на импровизираната спалня и се върна долу. Сега вече гледаше с други очи на убежището си, което бе създал заради самия себе си като последно скривалище от света. Много отдавна, скоро след бягството си, той понякога често оставаше гладен, за да може сега да има тези богатства. Но сега, като гледаше всичките си съкровища, се чудеше дали има право да ги притежава.

И заслушан в шумоленето на коприна над главата си, осъзна, че през ума му мина още по-обезпокояваща мисъл.

За първи път домът му беше самотен…

Хенри пусна тежката кесия с гвинеи пред Куотърмейн.

— Три хиляди.

Куотърмейн отвори кесията и започна да брои.

Хенри се разгневи заради недоверието му, но в момента тревогите му за Калиста надделяваха над всичко. Обърна се.

Без да спира да брои, Куотърмейн попита:

— А къде е нашата прекрасна домакиня? Ще имаме доста работа и с нея.

Как, по дяволите, е разбрал Куотърмейн?

— Още не съм я открил. Но ще я намеря.

Беше тръгнал при съдията, но искаше да даде парите от Жълтата роза на Куотърмейн, преди Саймън да е сложил ръка върху тях.

— Може би ще мога да помогна, приятелю.

Хенри спря до вратата и се обърна. Ако не бяха подписали споразумението, щеше да даде на това копеле да се разбере.

— Не искам никой да знае, че е изчезнала.

— И смятате, че съдиите ще си мълчат. Страхувам се, че не е много умно от ваша страна.

— Какво можете да направите вие?

— Аз? Малко. Но тези, които работят за мен… — Куотърмейн свърши с броенето и бутна кесията встрани — са, така да се каже, готови на всичко за мен. Ако искате, мога да ги накарам да се поинтересуват дискретно в района на складовете.

Хенри се чувстваше като забодена пеперуда под този син поглед. Как е разбрал, че Дракона я е пленил? Краставите магарета през девет баира се подушват, помисли си, но каза достатъчно сърдечно:

— Ще съм ви изключително благодарен.

Куотърмейн се изправи.

— И така трябва да бъде, скъпи мой Хенри. — Той придружи Хенри до вратата. — Да смятам ли, че остатъкът от вашия дял ще пристигне скоро?

Хенри спря.

— Работим по въпроса.

— Хубаво. Ще е срамота да изгубите всичко, за което толкова дълго сте работили. Лека нощ. Веднага щом разбера нещо, ще изпратя да ви съобщят.

Хенри си тръгна, преди вратата да се е затръшнала под носа му. Подпираше се уморено на бастуна си, докато вървеше към наетия файтон, но върху лицето му беше изписано решителното изражение на човека, който беше на младини.

Окриляваше го една мисъл. Обичното лице на Калиста изплува пред погледа му. Двама от най-влиятелните мъже в Англия я искаха. Но нито единият не я заслужаваше.

Трябваше някак си да успее да ги победи и двамата и да я спаси. Дори ако трябваше да пожертва собствения си живот.

Ако Дрейк Херик беше този, когото подозираше, сигурно щеше да се стигне и дотам…