Непобедимият

ОБЛАКЪТ

Започваха вече да привикват към планетата — към нейния неизменен пустинен пейзаж с леките сенки на готовите сякаш всеки момент да се разсеят, неестествено светли облаци, между които и през деня просветваха най-силните звезди. Към шума на пясъка под колелата и краката на хората, към червеното, натежало слънце, докосването на което бе много по-нежно, отколкото на земята, та когато започваше да грее в гърба, човек сякаш чувствуваше не топлина, а само мълчаливото му присъствие. Сутрин групите потегляха към терена, всяка за своя участък, енергоботите изчезваха всред дюните, клатейки се като тежки лодки, прахът падаше и хората, останали в „Непобедимият“, разговаряха например за това, какво ще има на обяд, какво радарният боцман е казал днес на боцмана на свързочниците или се мъчеха да си припомнят как се е казвал пилотът, който е изгубил крака си преди шест години при катастрофата на навигационния спътник на Тера 5. Приказваха си, седнали на празните туби край ракетата, чиято сянка се въртеше като стрелка на гигантски слънчев часовник и удължавайки се, достигаше чак до линията на енергоботите. От този момент те започваха да стават и да търсят с поглед завръщащите се. А те от своя страна, завръщайки се гладни и уморени, внезапно губеха бодрото си настроение, което поддържаше в тях работата при металните развалини на „града“, и дори експедицията на „Кондор“ след седмица престана да се връща със сензационни новини, които се състояха в това, че са успели да разпознаят някой човек всред намерените останки; и това, което в първите дни всяваше ужас, беше донесено от „Кондор“, старателно опаковано (как иначе може да се нарече този процес на старателно подреждане на оцелелите човешки останки в херметични сандъци, които бяха отнесени в дъното на кораба) и изчезна. Тогава вместо облекчение, което би било естествено да се очаква, хората, пресяващи пясък край кърмата на „Кондор“ и тършуващи в помещенията му, започнаха да чувствуват ужасна скука и сякаш забравили какво се е случило с неговия екипаж, започнаха да колекционират идиотски дреболии, принадлежали неизвестно на кого преди време, останали от несъществуващи вече собственици. Така че вместо документи, които биха изяснили тайната — такива документи не намираха, — те донасяха ту някоя стара хармоника, ту китайска игра-мозайка и тези предмети, изгубили вече мистичната страховитост на произхода си, обикаляха от ръка на ръка, превръщаха се в някаква обща собственост на екипажа. Рохан, който никога преди това не би могъл да повярва, че е възможно нещо такова, само след седмица започна да се държи като всички останали. И само понякога, когато беше сам, той се питаше за какво собствено се намира тук и тогава чувствуваше, че цялата им дейност, цялата неспокойна суетня, цялата тази сложна процедура на изследванията, рентгеновите снимки, събирането на проби, пробиването на скални пластове, неприятната заради непрестанната необходимост от спазването й III степен — с отварянето и затварянето на силовите полета, с дулата на лазерите, нагласени на точно изчислен периметър за обстрел, с постоянния оптически контрол, непрестанното преброяване, многоканалната свръзка, че всичко това е едно голямо самозалъгване. Те всъщност чакаха някакво ново нещастие, нова катастрофа и само се преструваха, че не е така. Отначало хората се трупаха сутрин пред лазарета на „Непобедимият“, за да чуят новини за състоянието на Кертелен. Той им се струваше не толкова жертва на загадъчна атака, а някакво човешко същество, творение, различно от всички тях, сякаш бяха напълно повярвали във фантастичните приказки и смятаха, че е възможно превръщането на човека, на един от тях, от враждебни, чужди сили на планетата, в чудовище. В действителност той беше само инвалид; оказа се впрочем, че неговият разум, гол като на новородено и също тъй празен, приема знанията, които му дават лекарите, и той постепенно се учи да говори, точно както става с малките деца; от лазарета не се разнасяше вече нечовешко скимтене, което беше ужасно поради факта, че безсмисленото бръщолевене излизаше от гърлото на зрял мъж. Кертелен след седмица беше започнал да произнася първите срички и вече познаваше лекарите, макар че не можеше да изговори имената им.

И тогава, в началото на втората седмица, интересът към него спадна още повече, когато лекарите обясниха, че той няма да може да разкаже нищо за обстоятелството, при което се е случило нещастието, дори и след като му се възвърне нормалното състояние или поточно, когато завърши странното си, но неизбежно обучение.

А в това време работата продължаваше. Трупаха се планове на „града“, на детайли на конструкцията на храстовидните му „пирамиди“, макар тяхното предназначение да си оставаше неясно. Като разбра, че по-нататъшните изследвания на „Кондор“ няма да донесат нищо, астрогаторът нареди да се спрат. Самият кораб трябваше да се изостави, защото поправката на неговата обвивка надхвърляше възможностите на инженерите, още повече че имаше много по-спешни работи. В „Непобедимият“ бяха докарани само голям брой енергоботи, транспортьори, всъдеходи и всякаква апаратура, а корпусът, от кораба всъщност бе останал само корпусът, след това методично опустошение бе затворен отвън с надеждата, че самите те или някоя следваща експедиция ще докара кръстосвача обратно в родния космодрум. Тогава Хорпах прехвърли групата от „Кондор“ на север; тя се присъедини като група на Реняр към групата на Галагер; самият Рохан беше от този момент главен координатор на всички изследвания и напускаше местността около „Непобедимият“ само за кратко, и при това не всеки ден.

Двете групи попаднаха в системата от измивани от подземни извори теснини на странно находище.

Слоевете утаена тиня бяха разделени от слоевете на някакво червеникаво-черно вещество, чийто произход не беше нито геологичен, нито планетарен. Специалистите не можаха да кажат нищо повече по този въпрос. Изглеждаше така, сякаш на повърхността на стария базалтов пласт (този, който беше най-отдолу) преди милиони години са струпани огромни количества метални парчета — а може би просто метални остатъци (появи се хипотезата, че в атмосферата на Регис е избухнал гигантски никелово-железен метеор и като огнен дъжд е покрил скалата през онази прастара епоха), които бавно са се окислявали и са влизали в химични реакции със средата и най-после са се превърнали в пластове с кафявочерни, на места кървавочерни утайки.

Досегашните разкопки едва се бяха врязали в малка част от пластовете на терена, от чиято сложна геологична структура можеше да се завие свят дори и на опитен планетолог. Когато сондите достигнаха до базалта от преди милиард години, оказа се, че разположените върху него скали въпреки значително развитата рекристализация съдържат въглен от органичен произход. Отначало помислиха, че тук се е намирало тогава океанското дъно. Но в пластовете на автентични каменни въглища бяха намерени отпечатъци от многобройни растителни видове, които могат да растат само на сушата. Каталогът на живите организми на сушата постепенно се увеличаваше и ставаше по-пълен. Знаеше се вече, че преди триста милиони години из джунглите на тази планета са се движили примитивни влечуги. Остатъците от гръбнака и роговите челюсти на едно от тях бяха донесени от учените с триумф, който обаче не беше споделен от останалия екипаж. Еволюцията вероятно се беше развивала два пъти на сушата; първият залез на живия свят бе отнесен към епохата от преди сто милиона години; тогава се е стигнало до внезапно измиране на растенията и животните, което е било предизвикано по всяка вероятност от избухването на Новата. Животът обаче се беше появил отново и бе избуял в нови форми; но нито броят, нито състоянието на намерените остатъци не позволяваха да се направи по-точна класификация. Планетата изобщо не беше създала прилични на бозайниците организми. След следващите деветдесет милиона години е имало втора, но този път отдалечена на голямо разстояние от планетата, звездна ерупция; бяха открити следи от нея под формата на радиоактивни изотопи. Според приблизителните изчисления интензивността на съпътствуващото я твърдо излъчване на повърхността не е била толкова голяма, че да доведе до хекатомба от жертви. Това правеше още по-неразбираем факта, че от този момент растителните и животински остатъци в по-малките скални пластове ставаха все по-голяма рядкост. Затова пък се увеличаваше количеството на „пресованата тиня“, на антимоновите сулфиди, на молибденовите и железни окиси, на никеловите соли, на кобалта и титана.

Тези метални, стари от шест до осем милиона години, пластове бяха сравнително тънки и на места съдържаха огнища на силна радиоактивност, която — в сравнение с възрастта на планетата — беше кратковременна. Положението беше такова, сякаш през онази ера нещо беше предизвикало редица силни, но пръснати на отделни места ядрени реакции, чиито продукти са попадали в „металната тиня“. Освен хипотезата за „железнорадиоактивния метеор“ се появиха и други, съвсем фантастични, които свързваха тези странни огнища на „радиоактивна горещина“ с катастрофата на планетната система на Лира и изчезването на нейната цивилизация.

Затова предполагаха, че по време на опитите за колонизиране на Регис III са станали атомни сблъсквания между изпратените от застрашената система кораби. Но това пак не обясняваше откъде са се взели странните метални пластове с такива размери, които бяха открити по време на пробните сондажи и на други отдалечени места на планетата. Във всеки случай се създаваше една колкото загадъчна, толкова и правдива картина: животът върху сушата на планетата беше загивал по същото време (в продължение на няколко милиона години), през което са започнали да възникват металните пластове. Причината за изчезването на живите организми не беше радиоактивността: общото количество на излъчване беше изчислено в еквиваленти на ядрените избухвания. То достигаше едва двадесет, тридесет мегатона; в продължение на стотици хилядолетия тези взривове не са могли естествено (ако това изобщо са били атомни взривове, а не някакви други ядрени реакции) сериозно да застрашат биологичната еволюция.

Понеже подозираха, че между металните пластове и развалините на „града“ има някаква връзка, учените настояваха да се продължат изследванията. Това беше свързано с многобройни трудности, защото изкопната работа изискваше прехвърлянето на доста големи количества пръст. Единственият изход беше те да се подкопаят, но хората при работа под земята нямаше да могат да използуват силовите си прикрития. Фактът, че работата въпреки всичко продължаваше, се дължеше на разкриването (на двадесет и няколко метра дълбочина в богат на железни окиси слой) на ръждясали остатъци с много странно устройство, които приличаха на разядени от корозия парчета от елементите на някакви микроскопични механизми.

На деветнадесетия ден от кацването на кораба над областта, в която работеха миньорските групи, надвиснаха такива дебели и черни облаци, каквито не бяха се появявали още на планетата. Около обяд се разрази буря, която превишаваше по силата на електрическите изпразвания земните бури. Небето и земята се свързаха с плетеница нестихващи светкавици. Придошлата вода се спускаше по криволичещите теснини и изпълни изкопаните галерии. Хората бяха принудени да ги напуснат и заедно с автоматите да се скрият под купола на главното силово поле, в което удряха километрични светкавици. Бурята постепенно отмина на запад и зае с черната си, надраскана от светкавици, стена целия хоризонт над океана. Когато се връщаха в „Непобедимият“, миньорските групи откриха по пътя доста голямо количество разхвърляни на пясъка черни мънички метални капчици. Те бяха взети за прословутите „мушички“. Бяха събрани старателно и отнесени на кораба, където възбудиха интерес у учените, но и дума не можеше да става те да са останки от някакви насекоми. Проведе се поредно съвещание на специалистите, което на няколко пъти премина в разгорещен спор. Най-после се взе решение да се изпрати експедиция на североизток, извън терена с криволичещите теснини и със залежите от железни съединения, защото по гъсениците на всъдеходите на „Кондор“ бяха намерени дребни частици от интересни минерали, които не бяха открити в изследваните досега области.

Една великолепно оборудвана колона с енергоботи, с крачещия антиматериомет на „Кондор“, с транспортьори и роботи, след които имаше дванадесет арктана, снабдена с автоматични багери и сонди, с двадесет и двама души екипаж, със запаси от кислород, храна и ядрено гориво, потегли на следващия ден на път под командуването на Реняр. С нея беше поддържана постоянна радио– и телевизионна връзка до момента, когато изпъкналостта на планетата пресече правата линия на ултракъсите вълни. Тогава „Непобедимият“ изведе в орбита стационарен автоматичен ретранслатор, който осигури по-нататъшната връзка. Колоната се движи през целия ден. През нощта тя се подреди в защитен кръг и пусна общо силово поле, а на следния ден продължи пътя си. Около обяд Реняр съобщи на Рохан, че се е спрял в подножието на почти напълно засипани от пясък развалини, които се намират в плитък, не особено голям кратер, и възнамерява да ги изследва по-подробно. Един час по-късно поради силни атмосферни смущения се развали качеството на радиовръзката. Техниците-свързочници преминаха в диапазона на късите вълни, които се приемаха по-добре. Малко след това, когато гръмотевиците на далечната буря, придвижваща се на изток, тоест по посоката, в която бе тръгнала експедицията, започнаха да затихват, връзката неочаквано се прекъсна. Това беше предшествувано от десетина засилващи се фадинга; най-странното беше обаче, че едновременно се влоши и телевизионната връзка, която не се влияеше от състоянието на йоносферата, тъй като се осъществяваше от извънатмосферен спътник. В един часа връзката се прекъсна окончателно. Никой от техниците, дори и от физиците, които бяха извикани на помощ, не можеше да разбере това явление. Сякаш някаква метална стена се беше спуснала в пустинята и бе отделила отдалечената сто и седемдесет километра от „Непобедимият“ група.

Рохан, който не се отделяше от астрогатора през цялото време, забеляза, че Хорпах е неспокоен. Отначало това му се видя малко неоправдано. Той смяташе, че сигурно облакът на бурята има особени екраниращи свойства, тъй като тя се движеше натам, накъдето бе тръгнала експедицията. Но при въпроса дали е възможно да се образува такъв дебел слой йонизиран въздух физиците изразиха съмнение. Когато бурята утихна, а връзката въпреки това не можа да бъде подновена, към шест часа, без да престане да праща сигнали, които оставаха без отговор, Хорпах изпрати два разузнавателни апарата от типа на летящите чинии.

Единият от тях летеше на неколкостотин метра над пустинята, вторият пък беше на четири километра над него и му служеше за телевизионен ретранслатор. Рохан, астрогаторът, Гралоу и още десетина други, всред които бяха и Балмин, и Сакс, стояха пред главния екран в командния пункт и наблюдаваха всичко, което се намираше в зрителното поле на пилота от първата машина. Извън зоната на криволичещите, изпълнени с дълбока сянка теснини се простираше пустинята с нейните безкрайни редици от дюни, нашарени сега от тъмни ивици, защото слънцето клонеше към залез. В косата му светлина, която придаваше особено мрачен вид на пейзажа, от време на време преминаваха под ниско летящата машина неголеми, изпълнени догоре с пясък кратери. Някои се виждаха благодарение на централния конус на един изгаснал от векове вулкан. Теренът постепенно се издигаше и ставаше все по-разнообразен. Всред вълните от пясък се открояваха високи скални ивици, които образуваха система от чудновато нащърбени вериги. Някои самотни скални стълбове наподобяваха корпуси на разбити кораби или огромни фигури. Склоновете бяха покрити с острите линии на жлебове, нашарени от конусчета. Най-после пясъците съвсем изчезнаха, като отстъпиха място на дива местност със стръмни скали и сипеи. Тук-там се виеха ровове от тектонични разпуквания на планетната кора, приличащи отдалече на реки. Пейзажът стана като лунен и същевременно започна първото влошаване на телевизионната връзка под формата на потрепване и нарушения в синхронизацията на образа. Бе изпратена заповед да се увеличи мощността на предаването, но това само за късо време поправи видимостта.

Цветът на скалите от белезникав ставаше все по-тъмен. Грамадите от хребети, които бягаха от зрителното поле, имаха кафяв оттенък с отровен, метален блясък: тук-там се виждаха кадифеночерни петна, сякаш там, по голия камък, растяха гъсти, но мъртви храсталаци. В този момент се обади за пръв път първата машина. Пилотът извика, че чува звука от автоматичните позиционни предаватели, с които беше снабден челният всъдеход на експедицията. Събраните в командния пункт хора обаче чуваха само неговия слаб и сякаш глъхнещ глас, с който той започна да вика групата на Реняр.

Слънцето беше вече съвсем ниско. В кървавата му светлина се появи пред машината черна стена, която беше кълбеста като облак и се издигаше на хиляда метра от скалите. Тя преграждаше погледите и през нея не можеше да се види нищо. Ако не беше бавното, равномерно движение на кълбестите натрупвания на тази мастилена на места, на места проблясваща с металически виолетов кармин маса, тя би могла да бъде взета за необичайна планинска формация. В полегатите лъчи на слънцето в нея се отваряха пълни с непонятен, мигновен блясък пещери, сякаш в тях бясно се въртеше рой проблясващи кристалчета от черен лед. В първия момент на всички им се стори, че облакът се движи срещу летящата машина, но това беше зрителна измама. Всъщност летящата чиния се приближаваше с постоянна скорост към чудноватото препятствие.

— Говори ЛЧ-4. Да се издигна ли над облака, приемам — чу се сподавеният глас на пилота.

След част от секундата астрогаторът отговори:

— Първи вика ЛЧ-4, спри пред облака!

— Говори ЛЧ-4, спирам — отговори веднага пилотът и на Рохан се стори, че в думите му прозвуча облекчение.

Само неколкостотин метра деляха машината от необикновената стена, която се простираше наляво и надясно и сякаш стигаше до хоризонта. Сега вече почти целият екран бе зает от гигантското, направено сякаш от въглен, невероятно, защото беше вертикално, море. Машината престана да се движи към него, но изведнъж, преди да успее да се обади някой, развълнуваната маса изстреля дълги, разсейващи се стълбове, които затъмниха картината. Същевременно тя затрептя и се изгуби, пронизвана от нишки на все по-слаби изпразвания.

— ЛЧ-4, ЛЧ-4! — викаше радистът.

— Говори ЛЧ-8 — обади се внезапно гласът на пилота от втората машина, която досега служеше само за ретранслатор на първата. — ЛЧ-8 вика базата, да дам ли образ, приемам!

— Базата вика ЛЧ-8, дай образ!

Екранът се покри с хаос от бясно кръжащи черни потоци. Това беше същата картина, но гледана вече от четирикилометрова височина. Виждаше се, че облакът се е прострял като дълга, монолитна ивица по дължината на стръмен планински хребет и сякаш защищаваше подстъпите му. Повърхността му лениво се люлееше като застиващо, мазно вещество, но първата машина, която той бе погълнал преди малко, не се виждаше.

— Базата вика ЛЧ-8, чуваш ли, ЛЧ-4, приемам.

— ЛЧ-8 вика базата, не чувам, минавам на интерференционни вълни, внимание, ЛЧ-4, тук е ЛЧ-8, обади се, ЛЧ-4! — чуваше се гласът на пилота, — База, ЛЧ-4 не отговаря, минавам на инфрачервени вълни, внимание, ЛЧ-4, тук е ЛЧ-8, обади се, ЛЧ-4 не отговаря, ще опитам да сондирам облака с радар…

В затъмнения команден пункт не се чуваше дори дишането на хората. Всички бяха застинали в очакване. Картината, оставена сама на себе си, не се променяше, гърбът на скалистия хребет стърчеше над морето от черни частици като остров всред мастилен океан. Високо в небето догаряха перести, напоени със злато облаци, дискът на слънцето вече докосваше хоризонта, след няколко минути щеше да се стъмни.

— Говори ЛЧ-8 — обади се гласът на пилота, който, изглежда, се беше променил през изминалите няколко секунди. — Радарът показва пълно метално екраниране, приемам.

— Базата вика ЛЧ-8, превключи радарния образ на телеекрана, приемам!

Екранът потъмня, изгасна, известно време свети с празна светлина, после позеленя от потрепването на милиарди искрици.

— Този облак е от желязо — каза или по-скоро въздъхна някой зад гърба на Рохан.

— Язон! — извика астрогаторът. — Тук ли е Язон?!

— Тук съм — подаде се от групата ядреният физик.

— Мога ли да го загрея малко?… — попита спокойно астрогаторът, като показа екрана и всички го разбраха.

Язон забави отговора си.

— Би трябвало да се предупреди ЛЧ-4 да разшири максимално радиуса на силовото си поле…

— Стига глупости, Язон. Нямаме връзка…

— До четири хиляди градуса… с малък риск…

— Благодаря ви. Блаар, микрофона! Първи вика ЛЧ-8, приготви лазерите, цел — облакът, с малка мощност, до един билиерг в епицентъра, непрекъснат огън по линията на азимута!

— ЛЧ-8, непрекъснат огън до билиерг в центъра — отвърна веднага гласът на пилота.

В първата секунда не се измени нищо. После нещо блесна и централната част на облака, изпълнила долната част на екрана, промени цвета си. Най-напред започна сякаш да се размазва, после почервеня и завря, образува се нещо като улей с пламтящи стени, в който пропадаха като всмукани съседните слоеве на облака. Това движение неочаквано спря, облакът се отдръпна в огромен пръстен и през образувания прозорец се показаха хаотичните грамади на скалите, а само във въздуха продължаваше да се носи още дребен, черен прах, сякаш нещо димеше.

— Първи вика ЛЧ-8, слезни на дистанция на максимална ефективност на огъня!

Пилотът повтори заповедта. Облакът обкръжаваше с неспокойни вълни получилия се пробив и се мъчеше да го запълни, но всеки път, когато блясъкът на огъня обхващаше протягащите се като пипала вълни, той веднага ги прибираше обратно. Това продължи няколко минути. Положението не можеше да се протака. Астрогаторът се страхуваше да удари с пълна мощ облака, защото нейде вътре в него беше втората летяща чиния. Рохан се досети на какво разчита Хорпах, той се надяваше, че другата машина ще се добере до очистеното пространство. Но тя все не се появяваше. ЛЧ-8 сега вече висеше почти неподвижно и поразяваше с ослепителни светкавици от лазерите кълбящите се краища на черния кръг. Небето над него бе все още светло, но скалите долу бавно започнаха да се покриват със сянка. Слънцето залязваше. Внезапно сгъстилият се мрак в долината се разлюля от страхотен блясък. Той беше червеникав и възмръсен, като гърло на вулкан в момент на експлозия, и покри с потрепващ саван цялото зрително поле. Сега вече се виждаше само слялата се в едно тъмнина, в чиито недра вреше и се разливаше огън. Веществото на облака, каквото и да беше то, първо бе започнало да атакува погълнатата машина и гореше в страхотната топлина на заградилото я силово прикритие.

Рохан погледна астрогатора, който стоеше застинал, неподвижен като мъртвец, с безизразно лице, заляно от потрепващите отблясъци на сиянието. Черните кипящи вълни и разгорелият се в дълбините пожар, който само на моменти избухваше в преплетени огнени ивици, заемаха средата на екрана. В далечината се виждаше висок скален връх, облян с рубин, цял в студената червенина на последната светлина, която в този момент беше неизказано земна. Още по-невероятно изглеждаше това, което ставаше вътре в облака. Рохан чакаше. Лицето на астрогатора не изразяваше нищо, но той сигурно вече беше взел решение: или да заповяда на горната машина да помогне на другата, или да остави ЛЧ-4 на произвола на съдбата и да нареди на ЛЧ-8 да продължи разузнавателния си полет на изток.

Изведнъж стана нещо неочаквано. Дали пилотът на долната, затворена в облака машина бе изгубил присъствие на духа, или на борда му се беше случила някаква авария, но кипналата чернилка бе пронизана от блясък, центърът на който се разгаряше ослепително, и дълги ивици от пръснатия при експлозията облак се разлетяха на всички страни, а ударната вълна беше толкова мощна, че образът на екрана се разлюля при разтърсването на ЛЧ-8 от въздушните струи. После чернилката се върна, сля се и вече не се виждаше нищо друго освен нея.

Астрогаторът се наведе и каза нещо на дежурния при микрофоните радист, ала така тихо, че думите му не достигнаха до Рохан; но радистът веднага ги повтори, като почти крещеше:

— Приготви антипротоните. С пълна мощност, по облака, непрекъснат огън!

Пилотът повтори заповедта. Тогава един от дежурните при страничния екран, които следяха какво става зад машината, извика:

— Внимание! ЛЧ-8! Нагоре! Нагоре! Нагоре!

От свободното досега пространство на запад с бързината на ураган летеше развълнуван черен облак. За един миг той все още беше част от големия облак, но веднага се откъсна от него и като протягаше пипала с бясна бързина, се издигна право нагоре. Пилотът, който бе забелязал това част от секундата преди да го предупредят, се издигна вертикално и набра височина, но облакът го гонеше, като изстрелваше в небето черни стълбове. Пилотът пренасяше огъня от един стълб на друг, най-близкото черно кълбо бе простреляно в центъра, раздвои се и потъмня. Внезапно цялата картина започна да трепери.

В същия момент, когато част от облака бе навлязла в зоната на изпратените радиовълни и смути връзката на машината с базата, пилотът по всяка вероятност за първи път употреби антиматериомета. От удара цялата атмосфера на планетата се превърна в море от огън; пурпурното сияние на залеза изчезна като издухано, през зигзагите на смущенията още за момент се мярна облакът с димящите си стълбове, които се издуха и побеляха, когато второто, още по-страшно, избухване изригна разпалени огнени водопади над потъналия в кълба от пара и газове лабиринт на скалите. Но това беше последното нещо, което те видяха, защото в следващата секунда целият образ затрепера, пронизаха го искри от изпразвания и той изчезна. Само празният бял екран заблестя в затъмнения команден пункт и освети смъртно бледите лица на вгледаните в него хора.

Хорпах нареди на радистите да извикат и двете машини, а после отиде с Рохан, Язон и останалите в съседната навигационна кабина.

— Какво представлява според вас този облак? — попита той без всякакъв увод.

— Състои се от метални частици. Нещо като завеса, управлявана дистанционно от един център — каза Язон.

— Гаарб?

— И аз съм на същото мнение.

— Има ли други предложения? Не? Още по-добре. Кой суперкоптер е в по-добро състояние, нашият или този, който взехме от „Кондор“?

— И двата са изправни, астрогаторе. Но аз лично бих предпочел нашия.

— Добре. Рохан, вие, ако не се лъжа, искахте да излезете извън силовия чадър… Ето ви удобен случай. Ще получите осемнадесет души, двоен комплект автомати, периферни лазери и излъчватели на антипротони… имаме ли други неща?… — Никой не отговори. — Е, да, досега не е изнамерено нещо по-съвършено от антиматерията… Ще потеглите в четири часа и тридесет и една минута, тоест при изгрев слънце, и ще се опитайте да намерите кратера на PN-W, за който спомена Реняр в последния си рапорт. Там ще кацнете в отворено силово поле. По пътя ще поразявате всичко от максимална дистанция. Никакво изчакване, наблюдения, експерименти. Никакво пестене на силата на поразяване. Ако изгубите връзка с мене, продължавайте сами. Като намерите кратера, кацнете, но внимателно — не върху хората… смятам, че те се намират някъде там…

Той показа една точка на картата, която заемаше цялата стена.

— В тази защрихована с червено зона. Това е само скица, но нямам нищо по-добро.

— Какво да правя след кацането, астрогаторе? Да ги търся ли?

— Оставям на вас да решавате. Само помнете едно: никакви цели няма да поразявате в радиус петдесет километра от посоченото място, защото там може би са нашите хора.

— Никакви земни цели?

— Изобщо никакви. До тази граница — астрогаторът с едно движение раздели на две заграденото пространство на картата — можете да употребите настъпателно средствата си за унищожение. От тази линия имате право да се защищавате само със силовото си поле. Язон! Колко може да издържи полето на суперкоптера?

— Дори милион атмосфери на квадратен сантиметър.

— Какво значи това „дори“? Ще ми го продавате ли? Питам ви, колко? Пет милиона? Двадесет?

Хорпах говореше напълно спокойно; точно от това негово настроение най-много се страхуваха на кораба. Язон се окашля и отвърна:

— Полето е изпробвано при два и половина…

— Това е нещо друго. Чувате ли, Рохан? Ако облакът ви притисне до тази граница, тогава бягайте. Най-добре нагоре. Впрочем не мога да ви предскажа всичко… — Той погледна часовника си. — Осем часа след старта ще ви викам на всички вълни. Ако това не даде резултат, ще се опитаме да се свържем или с помощта на спътниците на Троя, или оптически. Ще лазирате по морзовата азбука. Не съм чувал това да не е дало резултат някъде. Но да се опитаме да предвидим повече от онова, за което сме слушали. Ако и лазерите засекат, ще чакате още три часа и тогава ще се върнете. Ако мене ме няма…

— Вие имате намерение да стартирате?

— Не ме прекъсвайте, Рохан. Не. Нямам намерение да стартирам, но не всичко зависи от нас. Ако ме няма тук, тогава влезте в околопланетна орбита. Правили ли сте досега това със суперкоптер?

— Да, два пъти на делтата на Лира.

— Добре. Значи знаете, че това е малко сложно, но напълно възможно. Орбитата трябва да бъде стационарна; точните й параметри ще ви бъдат дадени преди старта от Строем. На тази орбита ще ме чакате 36 часа. Ако дотогава не се обадя, ще се върнете на планетата. Ще отлетите до „Кондор“ и ще се опитате да го пуснете в ход. Знам какво значи това. Но вие няма да имате никакви други възможности. Ако успеете, върнете се в базата с „Кондор“ и докладвайте за случая. Имате ли някакви въпроси?

— Да. Може ли да се опитам да установя контакт с тези — с този център, който ръководи облака, в случай че успея да го открия?

— И това оставям да решите по ваше усмотрение. Във всеки случай рискът трябва да си остане в границите на разумното. Не зная нищо, разбира се, но ми се струва, че този команден център не се намира на повърхността на планетата. Освен това въпросът дали той изобщо съществува ми изглежда съвсем проблематичен…

— Как разбирате това?

— Нали имаме постоянно радиоподслушване по целия електромагнитен спектър. Ако някой ръководеше облака с помощта на излъчване, ние бихме зарегистрирали неговите сигнали.

— Този център може да се намира в самия облак…

— Възможно е. Не зная. Язон, възможно ли е да има начини за дистанционно управление, които да са независими от електромагнитните?

— За мнението ми ли питате? Не. Няма такива начини.

— За мнението ви? А за какво друго бих могъл да ви питам?

— Това, което зная, не е тъждествено с това, което съществува. Което може да съществува. Ние не познаваме такива начини. Това е всичко.

— Телепатия… — подхвърли някой отзад.

— На тази тема нищо не мога да кажа — сухо отвърна Язон. — Във всеки случай в пределите на изследвания от нас Космос не е било открито такова нещо.

— Колеги, не можем да си губим времето в безплодни дискусии. Рохан, вземете хората си и пригответе суперкоптера. След един час Строем ще ви даде еклиптичните данни на орбитата. Колега Строем, изчислете постоянна орбита с апогей пет хиляди.

— Да, астрогаторе.

Астрогаторът открехна вратата на командния пункт.

— Тернер, какво е положението? Още нищо?

— Нищо, астрогаторе. Гръмотевици. Много атмосферни изпразвания, но нищо повече.

— Никакви следи от емисионен спектър?

— Никакви следи…

„Значи никоя от летящите чинии не употребява вече оръжието си — престанали са да се сражават — помисли си Рохан. — Ако водеха бой с лазерите или само с индукционните излъчватели, индикаторите на «Непобедимият» щяха да ги открият от неколкостотин километра разстояние.“

Рохан беше твърде много погълнат от драматичното положение, за да се безпокои от задачата, която му беше поставил астрогаторът. Впрочем той и не би имал време за това. През тази нощ Рохан не затвори очи. Трябваше да се проверят всички инсталации на коптера, да се натоварят допълнителни тонове гориво, запаси и оръжие, така че той едва успя да се справи до определения час. Седемдесеттонната двуетажна машина се издигна във въздуха и като остави след себе си облаци от пясък, се насочи право на североизток в момента, когато краят на червения слънчев диск се показа на хоризонта. Веднага след старта Рохан се издигна на петнадесет километра; в стратосферата можеше да се развива максимална скорост, освен това възможността да срещнат там черния облак беше по-малка. Така поне смяташе той. Може би Рохан беше прав, а може би просто им провървя, но независимо от това след по-малко от час те вече се спускаха под косите лъчи на слънцето в засипания кратер, чието дъно бе още изпълнено с мрак.

Преди още насочените надолу струи горещи газове да вдигнат вълна от пясък, наблюдателите алармираха навигационната кабина със съобщението, че в северната част на кратера се забелязва нещо подозрително. Тежката летателна машина спря, като леко вибрираше, сякаш беше опряна на някаква невидима опъната пружина, и от петстотин метра височина бе извършено щателно наблюдение на посоченото място.

На екрана на увеличителния уред върху пепелявочервеникав фон се виждаха мънички правоъгълници, разположени с геометрична точност около един по-голям, стоманеносив на цвят правоъгълник. Заедно с Гаарб и Балмин, които стояха до него пред командния пулт, Рохан разпозна колите на експедицията на Реняр.

Без да се бавят повече, те кацнаха наблизо, като спазваха всички правила за безопасност. Телескопичните „крака“ на коптера не бяха престанали още да пружинират в равномерни прикляквания, когато беше спуснат мостът и бяха изпратени две разузнавателни машини, прикривани от подвижно силово поле. Кратерът отвътре приличаше на плоска чиния с нащърбени краища. Централният конус на вулкана беше покрит с тъмнокафява кора от лава.

На подвижните разузнавачи им бяха нужни само няколко минути, за да изминат един километър и половина — разстоянието беше горе-долу толкова. Радиовръзката беше великолепна. Рохан разговаряше с Гаарб, който се намираше в челния транспортьор.

— Изкачването свършва — ей сега ще ги видим — повтори няколко пъти Гаарб. След малко той извика:

— Ето ги! Виждам ги!

И после вече по-спокойно:

— Струва ми се, че всичко е в ред. Един, два, три, четири — всички машини са на местата си, но защо са оставени на слънце?

— А хората? Виждат ли се? — питаше Рохан.

— Да. Нещо там се движи… двама души… ето, още един… и някой лежи на сянка… виждам ги, Рохан!

Неговият глас се отдалечи. Рохан чуваше как той казва нещо на водача на транспортьора. Чу се тъп шум, което значеше, че е изстреляна димна ракета. Гласът на Гаарб повтори:

— Поздравяваме ги… димът се носи в тяхна посока… ей сега ще се разнесе… Ярг… какво има? Какво! Как така… ей! Вие там!

Неговият вик изпълни цялата кабина и секна. Рохан долавяше заглъхващия шум на моторите, които накрая утихнаха, чуваха се само забързани стъпки, някакви неясни, приглушени от голямото разстояние повиквания, един-два крясъка и после настъпи тишина.

— Ало! Гаарб! Гаарб! — повтаряше той с изтръпнали устни.

Чуха се стъпки, които се приближаваха по пясъка, високоговорителят запращя.

— Рохан! — разнесе се промененият, задъхан глас на Гаарб. — Рохан! Те са като Кертелен! Не са на себе си, не ни познават, нищо не говорят… Рохан, чувате ли ме?

— Чувам… всички ли?

— Всичките май… не знам още, Ярг и Тернер обикалят всичките…

— Как така, а полето?…

— Полето е изключено. Няма го. Не зная. Изглежда, са го изключили.

— Някакви следи от борба?

— Не, нищо. Машините си стоят — всичките са здрави, неповредени — а те лежат, седят, можеш да ги разтърсиш — какво? Какво има там?

Рохан долови неясен звук, прекъсван от проточено скимтене. Стисна зъби, но не можа да овладее блудкавото усещане за повдигане, което свиваше вътрешностите му.

— О, небеса, това е Гралоу! — се чу викът на Гаарб. — Гралоу! Ей, Гралоу! Не ме ли познаваш?!

Дишането му, засилено от уредите, изпълни внезапно цялата кабина.

— И той… — промълви Гаарб.

После замълча за момент, сякаш събираше силите си.

— Рохан… не зная ще се справим ли сами… Трябва да ги вземем всичките оттук. Изпратете повече хора…

— Веднага.

След час кошмарната процесия спря при металния корпус на суперкоптера. От двадесет и двамата, които бяха тръгнали на път, останаха само осемнадесет; съдбата на останалите четирима беше неизвестна. Повечето позволяваха да ги водят доброволно, без да се съпротивяват; но петима трябваше да бъдат докарани насила, защото не искаха да напуснат мястото, където ги намериха. Пет чифта носилки изпратиха в импровизираната болница на долната палуба на коптера. Останалите тринадесет мъже с безизразни като маски лица, които правеха ужасно впечатление, бяха вкарани в отделно помещение, където те без съпротива се оставиха да ги поставят на койките. Трябваше да ги съблекат, да им свалят обувките, защото те бяха безпомощни като пеленачета. Рохан, ням свидетел на тази сцена, застана на пътеката между двете редици койки и видя, че докато повечето от намерените са спокойни, част от тях — тези, които трябваше да бъдат доведени със сила — хленчат и плачат с неистови гласове.

Той остави всичките под опеката на лекаря, а сам изпрати цялата техника, с която разполагаше, да търси загубените. Сега имаше много инвентар, защото неговите хора заеха и пуснаха в действие захвърлените досега машини на Реняр. Тъкмо беше изпратил последния патрул и информаторът го извика в кабината; имаше връзка с „Непобедимият“.

Не го учуди това, че връзката е установена. Сякаш не беше вече способен да се учудва на каквото и да било. Даде накратко на Хорпах отчет за всичко, което се беше случило.

— Кои липсват? — поиска да узнае астрогаторът.

— Самият Реняр, Бенигсен, Коротки и Меада. Какво става със самолетите? — попита на свой ред Рохан.

— Нямам никакви сведения.

— А облака?

— Изпратих сутринта троен патрул. Върна се преди един час. Там няма никакви следи от облак.

— Нищо? Абсолютно нищо?

— Нищо.

— А самолетите?

— Нищо.