ДЪЛГАТА НОЩ

Рохан се събуди от студ. В полусън той се свиваше под одеялото, заровил лице в постелята. Опитваше се да покрие лицето си с ръце, но му ставаше все по-студено. Знаеше, че трябва да се отърси от съня, но отлагаше този момент, без да си дава сметка защо. Изведнъж той седна на койката в непрогледната тъмнина. Ледена струя го облъхна право в лицето. Той скочи и като псуваше тихо, потърси пипнешком климатизатора. Когато си лягаше, беше толкова задушно, че беше преместил ръчката на пълно охлаждане.

Въздухът в малката кабина бавно се затопляше, но той не можеше вече да заспи, полуизлегнат под одеялото. Погледна светещия циферблат на ръчния си часовник — беше три часът корабно време. „Отново само три часа сън“ — помисли си той ядосано. Все още му беше студено. Съвещанито беше продължило много, бяха се разотишли към полунощ. „Толкова приказки за нищо“ — помисли си той. Сега, в тази тъмнина, какво ли не би дал, за да се намери обратно в базата, да не помни нищо за тази проклета Регис III, за нейния мъртвешки кошмар. Болшинството от стратезите съветваха да се издигнат в орбита, само главният инженер и главният физик от самото начало поддържаха мнението на Хорпах, че трябва да останат колкото се може по-дълго. Шансът да се намерят четиримата изчезнали от групата на Реняр беше едно на сто хиляди, а може би и по-малко. Само на голямо разстояние от полесражението те биха могли да се спасят от атомния ад, ако, разбира се, не бяха загинали преди това. Рохан би дал всичко, за да се увери, че астрогаторът не стартира само заради тях — че в това не играят роля и други съображения. Тук всичко изглеждаше другояче, а съвсем иначе щеше да изглежда в сухите думи на рапорта, в спокойната светлина на базата, където ще трябва да се каже, че са изгубили половината от експедиционните машини, главното оръжие — „Циклоп“ с антиматериомета, който щеше да представлява от днес нататък допълнителна опасност за всеки кораб, който би кацнал на планетата, че са загубили шест души убити, а освен това половината от хората, докарани в болницата, години наред, а може би и никога нямаше да могат да летят. А след като са изгубили хората, машините и най-добрите съоръжения, са избягали — как другояче би могло да се назове сега завръщането, ако не обикновено бягство — от микроскопичните кристалчета, творения на малката пустинна планета, мъртви остатъци от лиранската цивилизация, която толкова отдавна е надмината от земната! Но беше ли Хорпах човек, който се съобразява с подобни неща? Може би той сам не знае добре защо не стартира. Може би разчита на нещо. Но на какво?

Наистина — биолозите смятаха, че има шанс да се победят мъртвите насекоми с тяхното собствено оръжие. Щом този вид еволюира, разсъждаваха те, може да повлияе на по-нататъшната му еволюция. Трябва най-напред в голям брой хванати екземпляри да се предизвика мутация, наследствени промени от определен тип, които при размножаването ще преминат в следващите поколения и ще обезвредят цялата тази кристална раса. Тази промяна трябва да бъде съвсем специална, такава каквато ще даде резултат, а същевременно ще създаде у новия вид ахилесова пета, слабо място, където може да се нанесе удар. Но това бяха истински приказки на теоретици: те си нямаха понятие каква трябва да бъде тази мутация, какво изменение трябва да се направи и как да се проведе, как да се хване голямо количество от тези проклети кристалчета, без да се предизвика нова битка, в която можеха да понесат поражение, по-тежко и от вчерашното. А дори и да успеят във всичко това, колко време ще трябва да чакат ефекта на понататъшната еволюция? Та това не са дни и седмици. Значи трябва да обикалят около Регис като на въртележка една година, две години, а може би и десет години?! Всичко това заедно нямаше никакъв смисъл. Рохан усети, че пак е сбъркал нещо с климатизатора: отново бе станало горещо. Той стана, отметна одеялото, изми се, облече се бързо и излезе.

Асансьора го нямаше. Той го извика и докато чакаше в нарушавания от светлинките на индикатора полумрак и чувствуваше в главата си тежестта на безсънната нощ и на пълните с напрежение дни, той се вслуша през шума на кръвта в слепоочията в нощната тишина на кораба. От време на време нещо изгъргорваше в невидимите проводници, от долните сектори долиташе заглушеното похъркване на пуснатите на празен ход двигатели, защото корабът все още беше в пълна стартова готовност. Сух, метален на вкус, дъх идваше от отвесните шахти от двете страни на платформата, където се намираше той. Вратата се отвори и той влезе в асансьора. Слезе в осмия сектор. Там коридорът завиваше по дължината на главната броня, осветена с верига сини лампички. Той вървеше, без да знае накъде. Машинално вдигаше крака където трябваше и прекрачваше високите прагове на херметичните прегради, докато накрая забеляза сенките на хората от разчета на главния реактор. Помещението беше тъмно, само на пултовете светеха няколко скали. Хората стояха пред тях в сгъваеми кресла.

— Мъртви са — каза някой. Рохан не го позна. — Искаш ли да се хванем на бас? В радиус от пет мили имаше хиляда рентгена. Няма ги вече. Можеш да бъдеш спокоен.

— За какво тогава стоим тук? — измърмори друг. Рохан позна не по гласа, а по мястото, което заемаше — при гравиметричната контрола, — че това е боцманът Бланк.

— Защото старият не иска да се връща.

— А ти щеше ли да се върнеш?

— Какво друго може да се направи?

Там беше топло и из въздуха се носеше специфична миризма, изкуствен аромат на бор, с който климатизаторите се мъчеха да разпръснат миризмата на нагряващите се по време на работа пластмасови и метални плоскости на бронята. В резултат на това се получаваше смес от миризми, която не може да се срещне никъде другаде освен в осмия сектор. Рохан стоеше така, че седналите не можеха да го виждат, беше опрял гръб о пенопластовата тапицерия на преградата. Не за да се скрие: той просто не искаше да се намеси в разговора.

— Той може сега да дойде… — обади се някой след кратко мълчание. Тъй като се беше навел напред, за момент се показа лицето му, половината розово, половината жълто от блясъка на контролните лампички, с които стената на реактора сякаш гледаше сгушилите се край нея хора. Рохан, както и всички останали, веднага се сети за кого става дума.

— Имаме поле и радар — отвърна неохотно боцманът.

— Какво ще ти даде полето, като се приближи на един билиерг?

— Радарът няма да го допусне.

— На мене ли казваш това? Та аз го познавам като собствения си нож.

— И какво от това?

— Какво ли, има антирад, устройства за смущение…

— Но нали той е разстроен. Електронен луд…

— Хубав луд. Ти беше ли в командния пункт?

— Не. Бях тук.

— Аз пък бях. Жалко, че не видя как целеше сондите ни.

— Тогава какво? Значи те са го преустроили? Значи той е под техен контрол?

„Всички казват «те» — помисли си Рохан. — Сякаш «те» наистина са живи, разумни същества…“

— Протонът го знае. Сигурно само връзката се е разстроила.

— Защо тогава стреля в нас?

Отново стана тихо.

— Не знаете ли къде е сега? — попита този, който тогава не беше в командния пункт.

— Не. Последното съобщение беше в единадесет. Кралик ми каза. Видели са как се върти из пустинята.

— Далече ли е?

— Какво, страх ли те е? На около деветдесет мили оттук. За него това е почти един час път. Даже по-малко.

— Стига вече сте преливали от пусто в празно — ядосано се намеси боцман Бланк и показа острия си профил върху фона на мигащите цветни лампички.

Всички замълчаха. Рохан бавно се обърна и се отдалечи също тъй тихо, както беше дошъл. Мина покрай две лаборатории: в голямата светлините бяха загасени, в малката светеше. Той видя светлината, която падаше в коридора през илюминаторите на тавана. Надникна в лабораторията. Около кръглата маса седяха само кибернетици и физици — Язон, Кронотос, Сарнер, Ливин, Саурахан и още един, който в сянката на косо поставената преграда, гърбом към тях, програмираше големия електронен мозък.

— …има две ескалационни разрешения, едното е анихилационно, другото — самоунищожението, а останалото е въпрос на уговорка — говореше Саурахан.

Рохан не прекрачи прага. Отново се спря и започна да подслушва.

— Първият ескалационен вариант се състои в пускането в действие на лавинен процес. Необходим е антиматериомет, който ще влезе в теснината и ще остане там.

— Един беше вече там… — каза някой.

— Ако бъде без електронен мозък, ще може да действува дори и тогава, когато температурата надмине един милион градуса. Необходим е плазмомет; плазмата не се бои от скалата на звездната температура. Облакът ще постъпи както преди — ще се опита да го задуши, да влезе в резонанс с командните устройства, но няма да има никакви такива устройства, нищо друго освен субядрена реакция. Колкото повече материя влезе в реакцията, толкова по-буйна ще стане тя. По този начин може да се привлече на едно място и да се анихилира цялата некросфера на планетата.

„Некросфера… — помисли си Рохан — аха, та тези кристалчета са мъртви: няма други като учените, винаги ще намислят някое хубаво ново название…“

— Най-много ми харесва вариантът със самоунищожаването — каза Язон. — Но как си представяте това?

— Състои се в следното: трябва най-напред да се стигне до обособяване на два големи „облакомозъка“, а след това те да бъдат сблъскани — целта е всеки от облаците да сметне другия за конкурент в борбата за съществуване…

— Разбирам, но как искате да направите това?

— Не е лесно, но е възможно, ако, разбира се, облакът е псевдо-мозък, тоест ако не притежава способността да разсъждава…

— Но все пак по-сигурен е вариантът с понижаването на средната степен на облъчването… — каза Сарнер. — Достатъчни са четири водородни заряда от петдесет до сто мегатона на всяко полукълбо — заедно не повече от осемдесет… Океанската вода ще се изпари и ще увеличи облачната обвивка, ще се покачи албедо и отседналите симбионти няма да могат да им осигурят необходимия минимум енергия за размножаване…

— Изчислението е опряно на несигурни данни — възрази Язон.

Като видя, че започва спор на специалисти, Рохан се отдръпна от вратата и си тръгна. Вместо с асансьора той тръгна към каютата си по витата стоманена стълба, която обикновено не се употребяваше от никого. Минаваше една след друга плочите на отделните сектори. Видя как в ремонтната зала групата на Дьо Врие святка с оксижените си около тъмнеещите неподвижни фигури на големите арктани. Видя отдалече кръглите илюминатори на корабната болница, в която горяха теменужни слаби светлини. Някакъв лекар в бяла престилка премина безшумно по коридора, зад него един бордов автомат носеше комплект лъскави прибори. Рохан отмина празните, тъмни столови, клубните помещения, библиотеката и накрая стигна до своя сектор. Премина покрай кабината на астрогатора и се спря на средата на пътя, обхванат сякаш от внезапно желание да подслуша и него, но иззад гладката повърхност на вратата не долиташе никакъв звук, нито лъч светлина, а кръглите илюминатори бяха плътно затворени с докрай завинтени винтове с медни глави.

Едва в каютата си той отново почувствува умора. Ръцете му висяха отпуснато, той седна тежко на койката, събу с крака обувките си и опря глава на кръстосаните си ръце. Седнал така, той гледаше слабо осветения от нощната лампичка таван, разделен по средата от една пукнатина в синия лак, с който беше боядисан.

Не от чувство за отговорност беше обикалял из кораба, не от любопитство към разговорите и към живота на другите хора. Той просто се страхуваше от тези нощни часове, защото тогава при него се връщаха картини, които не искаше да си спомня. От всички спомени най-лош беше този за човека, който бе убил с изстрел отблизо, за да не може той да убива другите. Трябваше да постъпи така, но от това не му ставаше по-леко. Знаеше, че ако сега загаси лампичката, ще види отново същата сцена, ще види как онзи човек със слаба, безумна усмивка върви подир люлеещата се в дланта му цев на вайера, как прекрачва падналото на камъните тяло без ръка.

Този мъртвец беше Ярг, който се върна, за да загине така глупаво след своето чудесно спасение, а след секунда онзи щеше да падне върху трупа му с разкъсан и димящ на гърдите комбинезон. Напразно се опитваше да забрави тази картина, която сама се явяваше пред очите му, чувствуваше острата миризма на озон, горещата ръкохватка, която тогава стискаше с изпотените си пръсти, и чуваше скимтенето на хората, които после влачеше задъхан и запъхтян, за да ги върже като снопи; и всеки път близкото, познато, сякаш внезапно ослепяло лице на поразения от вайера му човек го караше да потръпне с израза на отчаяна безпомощност.

Нещо изтрака; беше паднала книгата, която бе започнал да чете още в базата. Беше отбелязал страницата с бял лист, но не бе прочел нито един ред — кое по-напред. Той се намести на койката. Помисли за стратезите, които обмисляха сега плановете за унищожаване на облаците, и устата му се изкриви в презрителна усмивка. „Всичко това няма никакъв смисъл… — мислеше той. — Искат да унищожат… собствено ние също, всички ние искаме да ги унищожим, но с това няма да спасим никого. Регис е необитаема, човекът няма какво да търси на нея. Тогава откъде се взима у нас тази упоритост? Все едно че онези са убити от буря или земетресение. Никакви съзнателни намерения, никаква враждебна мисъл не се е изпречила на пътя ни. Мъртъв процес на самоорганизация… струва ли си да прахосваме всичките си сили и енергия, за да го унищожим, и то само за това, че отначало го смятахме за спотаен враг, който най-напред от засада е нападнал «Кондор», а после нас? Колко такива невероятни, чужди на човешкия разум явления може да крие в себе си Космосът. Трябва ли навсякъде да пристигаме с унищожителна мощ на борда на корабите си, за да разбием всичко, което е противно на нашето разбиране за нещата? Как го нарекоха те — некросфера, следователно има също некроеволюция — еволюция на мъртвата материя, може би лираните са имали думата тука; Регис е била в техния периметър; може би са искали да я колонизират, когато техните астрофизици са предвидили, че Слънцето им ще се превърне в Нова… може би това е била последната им надежда. Ако бяхме в такова положение, разбира се, щяхме да воюваме, да разбиваме тази черна кристална сбирщина, но сега?… На разстояние един парсек от базата, отдалечена на толкова много светлинни години от Земята — в името на какво стоим ние тук, губим хора; защо през нощите стратезите търсят най-добрия анихилационеи метод, та нали и дума не може да става за някакво отмъщение…“

Ако до него беше Хорпах, в този момент той би му казал всичко това. „Колко смешно и налудничаво едновременно е това «покоряване на всяка цена», това «героично съществувание на човека», това желание да се заплати за смъртта на другарите, които са загинали, защото са ги изпратили на явна смърт… Просто бяхме непредпазливи, прекалено много доверие оказахме на антиматериометите и индикаторите, извършихме грешки и носим последствията от тях. Ние, само ние сме си виновни.“ Той мислеше със затворени в слабата светлина очи, които лютяха, сякаш под клепачите му имаше пясък. Човекът — той разбра това сега, в този момент — не се е издигнал на нужната висота, още не е заслужил съзнанието, тъй сполучливо наречено „галакто-центрично“ и което той слави от толкова време; то не се състои в това, да търсиш подобните на самия себе си и да разбираш само тях, а в това, да не се месиш в чужди, нечовешки работи. Да покоряваш безвъздушното пространство, да, защо пък не, но не да атакуваш това, което съществува, което в продължение на милионолетия е създало свое собствено, независимо от никого и нищо освен от лъчевите и материалните сили, равновесие на съществуване — активно, действено съществуване, което не е нито по-добро, нито по-лошо от съществуването на белтъчните съединения, наречени животни или хора,

В това състояние, изпълнено с възвишено галактоцентрично всеразбиране на всяка съществуваща форма, Рохан бе стреснат от повтарящия се, пронизващ нервите като игла висок писък на сирените за тревога.

Всичките му мисли от преди секунда изчезнаха, изметени от натрапчивия звук, който изпълваше всички помещения. В следващия миг той изскочи на коридора и хукна с другите в тежкия ритъм на уморените си крачки, в топлия дъх на хората, и преди още да достигне асансьора, почувствува — не с някое от сетивата си, дори не с цялото си тяло, а сякаш с корпуса на кораба — беше станал частица от него, един привидно съвсем далечен и слаб удар, който обаче прониза ракетата от кърмовите дюзи чак до носа, удар на една несравнима с нищо друго сила, удар, който — Рохан почувствува това — бе приет и еластично отхвърлен от нещо още по-голямо от „Непобедимият“.

— Той е! Той е! — се чуха викове сред всеобщото тичане. Хората изчезваха един след друг в асансьорите, вратите се затваряха със съскане, групите трополяха по витите стълби, нямайки търпение да дочакат реда си, но през разбърканите гласове, повиквания, свирки на боцманите, през повтарящия се писък на сирените за тревога и тропот от горните сектори се прокрадва второ, безгласно, но сякаш по-силно сътресение от следващия удар. Светлините в коридора примигваха и светнаха отново. Рохан никога не би могъл да допусне, че асансьорът може да се движи толкова дълго. Той стоеше, без дори да съзнава, че продължава да натиска с всички сили копчето, а до него има само един човек, кибернетикът Ливин. Асансьорът спря и в момента, когато излизаше от него, Рохан чу най-тънкия писък, който човек може да си представи, чиито горни регистри, той знаеше това, бяха недоловими за човешкото ухо. Сякаш всички, всички титански съединения на кръстосвача бяха простенали едновременно. Рохан разбра, че „Непобедимият“ е отговорил на огъня с огън, и се втурна към вратата на командния пункт.

Но това всъщност беше краят на сблъскването. Пред екрана, черен и величествен, на неговия пламтящ фон стоеше астрогаторът, горните светлини бяха загасени може би съзнателно — а през ивиците, които пробягваха по екрана отгоре надолу, като замазваха цялото зрително поле, се мяркаше — достигаща долу до пясъка, а горе гигантска издута, пуснала огромните си кълба на всички страни — гъба на експлозията, която бе разбила на атоми и унищожила „Циклоп“, а във въздуха още висеше ужасното стъклено потрепване на разнеслия се взрив, през което се чуваше монотонният глас на техника:

— Двадесет и шест в нулевия пункт… девет и осемстотин в периметъра… един и четири, двадесет и две в полето…

„1420 рентгена в полето — значи излъчването е пробило силовата бариера…“ — разбра Рохан. Не знаеше, че е възможно нещо такова. Но когато погледна скалата за главното разпределение на мощността, разбра какъв заряд е употребил астрогаторът. С тази енергия би могло да се нагрее до кипване вътрешноконтинентално море от средна величина. Е, да — Хорпах би предпочел да не рискува следващите изстрели. Може би беше прекалил, но сега поне отново имаха само един противник.

На екраните междувременно се разкри необикновено зрелище: къдравата като карфиол повърхност на гъбата пламтеше с всички цветове на дъгата — от сребристозелен до тъмнокайсиев и карминеночервен. Пустинята — Рохан едва сега видя това — не се виждаше изобщо; като дебела мъгла се беше издигнал на няколко десетки метра пясъкът и се вълнуваше на едно място, сякаш пустинята се беше превърнала в истинско море. А техникът продължаваше да повтаря отчета си от скалите:

— 19000 в нулевия пункт… осем и шестстотин в периметъра… един и един, и нула два в полето…

Победата над „Циклоп“ бе приета с глухо мълчание, пък и съвсем не беше радостен триумфът от разбиването на собствената, и то най-силната, бойна единица. Хората започнаха да се разотиват, а гъбата от взрива продължаваше да расте в атмосферата и внезапно върхът й пламна с друга гама цветове — този път под лъчите на слънцето, което още не бе изпълзяло от хоризонта. Тя проби най-горните слоеве на ледените циркуси и високо над тях стана лилавозлатиста, кехлибарена и платинена; блясъците й заливаха на вълни целия команден пункт, който менеше цвета си, сякаш някой бе разпръснал багрите на земните цветя върху бяло емайлираните пултове.

Рохан още веднъж се учуди, като видя облеклото на Хорпах. Астрогаторът беше с палто — с онова снежнобяло парадно палто, с което го бе видял за последен път на прощалното тържество в базата. Сигурно беше грабнал първата дреха, която му бе попаднала под ръка. Застанал с ръце в джобовете, с разрошени над слепоочията сиви коси, той огледа присъствуващите.

— Колега Рохан — каза той с неочаквано мек глас, — елате при мене.

Рохан се приближи и машинално се изпъна, тогава астрогаторът се обърна и тръгна към вратата. Вървяха един зад друг по коридора, а през отворите за вентилация заедно с шума на всмуквания въздух долиташе глухият и сякаш гневен говор на човешката маса, която изпълваше долните отделения.

Загрузка...