Непокорна

Десета глава

Настъпи тишина, която ми се струваше ужасно дълга, но сигурно е продължила само няколко секунди. Беше странно да видя Неферет в ролята на губещ. Макар да знаех, че е обърнала гръб на Никс и се е забъркала в нещо много лошо, за мен беше разтърсващо как някой толкова силен като нея рухна така лесно.

Да не е загубила ума си? Какво ставаше? Възможно ли е «мракът», за който Никс ме предупреди, да е мракът в ума на Неферет?

— Вашата Висша жрица мина през много изпитания последните дни — каза Шекина. — Не извинявам липсата й на обективна преценка, но я разбирам. Времето ще излекува раните й, а за това ще помогнат действията на местната полиция. — Тя погледна към внушителния воин. — Ейт, искам ти да ръководиш полицаите в техните разследвания. Ясно ми е, че много от доказателствата вече са унищожени, но съвременната наука може много да помогне. — Ейт кимна с уважение и тя се обърна към мен: — Зоуи, как е името на този честен полицай, за когото спомена?

— Кевин Маркс — отвърнах аз.

— Ще се свържем с него — каза Ейт.

Шекина се усмихна утвърдително. А после продължи:

— А останалите от нас… — Тя замълча и ангелската й усмивка се разшири. — Казвам нас, защото смятам да остана тук, поне докато Неферет дойде отново на себе си.

Огледах се дискретно, за да преценя реакцията на останалите от неочакваното съобщение на Шекина. Израженията варираха от шок — през приятна изненада — до извънредно удоволствие. Предполагам, че моето лице е изразявало именно извънредно удоволствие. Надявам се, че Неферет не би посмяла да стигне до кой знае какви крайности в присъствието на толкова висшестоящ вампир.

— Според мен е важно — продължи Шекина, — а и Съветът на Никс се съгласи с мен да продължим да се държим нормално в училището. Това означава, че учебните занятия се възобновяват от утре.

Някои от преподавателите гледаха с неудобство, но отново Ленобия се престраши да се обади:

— Жрице, всички ние искаме часовете да се възобновят, но ни липсват двама важни преподаватели.

— Това е още една причина, поради която ще остана тук. Искам да взема часовете по поезия на Лорън Блейк.

Не се налагаше да поглеждам към мразещите поезията Близначки, за да се досетя какви бяха израженията им в момента. Докато полагах усилия да не се разсмея, следващите думи на Шекина ме поразиха:

— А и имах достатъчно късмет да хвана Ерик Найт на летището. Знам, че не е обичайно да имаме за учител толкова млад вампир, но ще бъде само временно, а и работим при извънредни обстоятелства. Освен това учениците познават добре Ерик. Той ще бъде сполучлив преподавател.

О, не! Ерик се връща и ще ми преподава. Не знаех дали ми се искаше да се зарадвам, или да повърна.

— Относно заклинанието, което Неферет беше поставила върху границите на училището — няма да го връщаме. Съгласна съм, че то беше необходимо като спешна мярка, но сега, след като имаме тук «Синовете на Еребус», вече нямаме нужда от него. Да затворим училището е равносилно на обявяване на военно положение, а ние определено искаме да избегнем това. А и, разбира се, «Синовете на Еребус» ще ни защитават и можем да бъдем спокойни. — Тя кимна към Ейт, който й върна жеста с поклон. — В крайна сметка искам всичко да си върви както обикновено. Тези от вас, които са обвързани с някакви човешки организации, искам да продължат своите отношения. Помнете урока, на който ни учат нашите предци — страхът и фанатизмът се раждат от изолацията и невежеството.

Не знам какво ми стана изведнъж, но осъзнах, че имам идея и сякаш по своя собствена воля ръката ми се вдигна, все едно сме в час и ние (в това число влизат ръката ми, устата ми, но не и мозъкът ми) имаме брилянтна идея за отговор.

— Зоуи, искаш да добавиш нещо ли? — попита Шекина.

«О, по дяволите, не!», ми се искаше да извикам. Вместо това устата ми взе инициативата:

— Жрице, чудех се дали моментът е добър, за да реализирам една идея, която имах за «Дъщерите на мрака» Исках да се свържем с човешка благотворителна организация.

— Нека да чуем за какво става въпрос. Заинтригувана съм, млада госпожице.

— Мислех си, че от «Дъщерите на мрака» можем да се свържем с хората, които са от организацията «Улични котки» Това е една благотворителна организация, която намира подслон на бездомни котки и после им търси домове. Аз… ами, помислих си, че това може да е добър начин да влезем в контакт с човешкото общество — завърших нескопосано.

Усмивката на Шекина беше ослепителна.

— Благотворителност за уличните котки — превъзходно! Да, Зоуи, според мен идеята ти е чудесна. Утре ще бъдеш освободена от часовете си, за да можеш да се свържеш с хората от «Улични котки»

— Жрице, трябва да ви напомня, че на учениците е забранено да се движат сами извън пределите на училището каза бързо Ейт. — Не и преди да знаем със сигурност кой точно е отговорен за убийствата.

— Но хората няма да знаят, че ние сме новаци — възрази Афродита.

Всички очи се обърнаха към нея и аз забелязах как тя изправи гръб и вдигна брадичката си.

— А вие сте? — попита Шекина.

— Името ми е Афродита, Жрице.

Погледнах внимателно Шекина, за да видя по реакцията й дали е чувала слуха, който Неферет пусна — че Никс е отнела дарбата й. Но тя просто каза:

— Каква е твоята дарба, Афродита?

Замръзнах. Мамка му. Тя вече нямаше дарба за елемента Земя!

— Земята е елементът, който ми бе даден от Никс — каза Афродита. — Но най-голямата ми дарба от богинята е способността ми да получавам видения за бъдещето, когато предстои опасност.

Шекина кимна.

— Точно така, чувала съм за твоите видения, Афродита. Продължавай. Какво искаш да кажеш?

Обля ме вълна на облекчение. Афродита много успешно заобиколи въпроса за дарбата и благодарение на хитрата употреба на минало време, не се наложи да излъже.

— Казвах просто, че хората не разбират, когато напускаме пределите на училището, защото прикриваме белезите си. Единствените хора, които ще разберат, че група вампири новаци са станали доброволци, за да помагат на уличните котки, са самите служители на организацията. А вероятността те да са свързани с убийствата, според мен е нищожна. — Тя направи кратка пауза. — Така че би трябвало да е безопасно.

— Тя има право, Ейт — каза Шекина.

— Все още смятам, че учениците трябва да бъдат придружавани от воин — настоя Ейт упорито.

— Това ще привлече внимание към нас — възрази Афродита.

— Не, ако и воинът прикрие белега си — каза Дарий.

В този момент всички се обърнаха към него.

— Как е името ти, воине?

— Дарий, Жрице.

Той сложи юмрук върху сърцето си и се поклони.

— Е, Дарий, значи твърдиш, че си готов да прикриеш белега си?

Аз бях също толкова изненадана, колкото и тя. Новаците са задължени да прикриват белезите си, когато излизат извън «Дома на нощта» Това е едно от правилата на училището и в него определено има смисъл. Честно казано, тийнейджърите могат да се държат глупаво понякога (особено момчетата) и е възможно да се забъркат в разни проблеми. Но щом веднъж минат през Промяната и получат запълнен полумесец, няма начин да се съгласят да го прикрият. Свързано е с гордостта, солидарността и това да си възрастен. Но ето, че Дарий, очевидно млад и отскоро вампир, проявяваше желание да направи нещо, на което всеки друг, особено мъж, би отказал категорично.

Той отново повтори жеста на уважение към Шекина.

— Жрице, ще прикрия белега си, за да мога да придружа момичетата и да ги защитавам. Аз съм «Син на Еребус» и да защитавам своите за мен е много по-важно от някаква криворазбрана чест.

Устните на Шекина се разтеглиха леко, когато се обърна към Ейт:

— Какво ще кажете за предложението на своя воин?

Той отговори без грам колебание:

— Ще кажа, че понякога има какво да научим от младите.

— Значи е решено. Зоуи, ще отидеш утре да се представиш в организацията «Улични котки», но искам да си избереш новак, който да дойде с теб. Според мен е добре да се работи по двойки. Дарий, ти ще ги придружиш с прикрит белег.

Всички се поклонихме.

— А сега, ако няма повече въпроси… — Погледът й обиколи Ленобия, Афродита, Дарий и накрая се спря на мен или коментари, ще закрия срещата на съвета. Искам да направим пречистващ ритуал в следващите няколко дни. Почувствах скръб и страх, когато влязох тук тази вечер, и само благословията на Никс може да ни освободи от тази тежест. — Някои от присъстващите кимнаха в съгласие. — Зоуи, преди да тръгнеш утре, искам да се отбиеш при мен и да ми кажеш кой ще те придружи.

— Разбира се — казах аз.

— Бъдете благословени — изрече тя официално.

— Бъдете благословена — отвърнахме ние.

Шекина отново се усмихна. С едва доловимо движение тя направи знак на Ленобия и Ейт да я последват и тримата напуснаха залата.

— Ехей! — възкликна Деймиън. — Шекина! Това беше адски неочаквано, а тя беше още по-невероятна, отколкото си я представях. Исках да кажа нещо, но се чувствах съвсем чалнат.

Вървяхме бавно край стената, докато залата се опразни напълно от членове на съвета и воини, така че да можем да си говорим спокойно.

— До после — каза ми Афродита. — Трябва да проверя дали има как да се чална с Дарий.

— Моля?

— Това не е правилната употреба на думата — обясни й Деймиън.

— Да, сигурно си имала предвид друга дума.

— Най-вероятно си се объркала, защото и двете започват с «ч» — заядоха се Близначките.

— Момичетата с общия мозък и момчето с вградения речник, казвам ви кратко и ясно не ми пука. — Тя тръгна да излиза от залата в посоката, в която тръгна Дарий. — О, и да добавя. Не се ядосвайте и ревнувайте, когато Зоуи ви каже, че аз ще съм тази, която ще отиде утре с нея. — Афродита ми хвърли многозначителен поглед, а после отметна коса и отмина.

— Мразя я — каза Ерин.

— И аз така, сестра ми.

Въздъхнах. Баба ми би казала, че правя една крачка напред и две назад за помиряването на Афродита с приятелите ми. А аз просто бих казала, че главата ме заболява от тях.

— Тя сигурно се бъзикаше, но и аз предполагам, че имаш намерение да вземеш точно нея утре при «Улични котки» — каза Деймиън.

— Правилно предполагаш — изрекох с неохота. Наистина не исках да дразня приятелите си отново, но дори и без да знам мотивите на Афродита да иска да дойде с мен, тя пак е правилният избор. Би могла да забаламоса Дарий, а аз да намеря Стиви Рей.

— Можеше по-рано да ни обясниш причината с четенето на мислите — продължи Деймиън, като излязохме от училището и тръгнахме по пътеката към общежитията.

— Да, може би си прав, но реших, че колкото по-малко ви кажа, толкова по-малко ще мислите за това и за причината, поради която не ви казвам нищо.

— Така звучи логично — каза Шоуни.

— Да, определено — добави Ерин.

Радвам се, че не е толкова просто да пазиш тайни от нас — рече Джак.

— Но все пак трябваше да ни кажеш за историята с Лорън — каза Ерин.

— Всъщност, когато приключиш с мъката по него, ще ни е интересно да чуем подробности — добави Шоуни.

Намръщих се:

— Не разчитайте на това!

Те се намусиха.

— Дайте на момичето малко лично пространство — намеси се Деймиън. — Историята с Лорън беше прекалено болезнена за нея. Да не говорим пък за Отпечатването, загубата на девствеността и… Ерик.

Деймиън произнесе името на Ерик с твърде приповдигнат тон. Тъкмо отворих уста, за да го попитам какво му става, когато забелязах втренчения му поглед някъде зад рамото ми и чух звук от отваряне на врата. Направо ми прималя и едновременно с Близначките се обърнах, за да видя как Ерик излиза от училищната сграда.

— Здравейте, Деймиън, Джак. — Той се усмихна мило на бившия си съквартирант и видях как Джак направо се разтопи от удоволствие.

Отново ми прималя, като осъзнах защо харесвам Ерик толкова. Той беше много харесван и безумно красив, но също така беше и адски свестен.

— Шоуни, Ерин — кимна им той.

Близначките му се усмихнаха, запърхаха с мигли и го поздравиха в един глас.

— Здравей, Зоуи.

Гласът му се промени и от ведрия, приятелски тон, с който поздрави останалите, се превърна в хладно учтив. Спомних си колко добър актьор е.

— Здравей. — Не можех да кажа нищо повече. За разлика от него аз изобщо не бях добра актриса и се притеснявах, че гласът ми ще трепне така, както сърцето ми.

— Тъкмо разбрахме, че ще ни водиш часовете по актьорско майсторство — каза Деймиън.

— Да, малко ми е неудобно, но Шекина ме помоли, а на нея просто няма как да й се откаже.

— Според мен професор Нолън би се радвала, че си приел — изтърсих аз, преди да успея да си затворя устата.

Ерик ме погледна. Сините му очи бяха празни от емоция, което ми се струваше адски странно. Тези очи ми бяха показвали щастие, страст, топлина и дори любов. После — гняв и страдание. А сега — нищо. Как изобщо бе възможно това?

— Да не би да си се сдобила с нова дарба? — Тонът му не беше особено язвителен, но думите му определено бяха. — Може би сега разговаряш с мъртвите?

Усетих, че се изчервявам.

— Н-не запънах се аз. Просто… ами, помислих си, че професор Нолън би се радвала, че именно ти преподаваш на класа й.

Той отвори уста и забелязах злоба в очите му, но вместо да каже нещо, Ерик просто отмести поглед от мен. Стисна челюсти здраво и прокара ръка през косата си. Разпознах този жест — правеше го, когато се чувства наистина объркан.

— Надявам се, че би била доволна. Тя беше любимата ми учителка — каза той най-после, без да гледа към мен.

— Ерик, пак ли ще живеем заедно? — попита Джак, за да наруши неловкото мълчание.

Ерик си пое дълбоко дъх и се усмихна.

— Не, съжалявам. Настанили са ме в учителското крило.

— О, да, разбира се. Не съобразих, че ти вече мина през Промяната — каза Джак с нервен кикот.

— Да, и аз понякога го забравям — изрече Ерик. — По-добре да отивам в стаята си, че имам много багаж за разопаковане и уроци за подготвяне. До скоро. — Той замълча за миг, а после погледна право към мен. — Чао, Зоуи.

— Чао. — Устните ми помръднаха, но не излезе звук.

— Чао, Ерик — казаха му всички в един глас и той се отдалечи бързо от нас.